Боян Бойчев
Отчаяние

И всичко е май, както преди,

Раззеленените вечни дървета,

Слънце през клоните свети,

Аз търся моите далечни следи.

 

А те закъсняват. Няма ги вече.

Все по-бавни стават алеите,

Както преди птиците пеят,

А аз се чувствам далече, далече.

 

Къде съм? Кой съм? Какво съм?

Търся лика си в небесното езеро.

Виждам сянката си премрежена,

Която все още държи се на косъм.

 

Животът — този алчен шегобиец,

Мимоходом замита моите стъпки,

В пространството уморено пристъпвам

С упоритото отчаяние на самоубиец.

 

Паркът. Само паркът мой е.

И тези мои мамещи алеи.

Защо така днес птиците немеят

И срещам толкоз непознати хора?

 

Защо не съм сега, каквото бях?

Та аз мразя дръзките промени,

Със сетни сили моля се да ме приемат

Моите алеи пак при тях.

 

Но ето — вече мен ме няма,

Гората, казват, все е същата.

Забързаният въздух аз преглъщам,

Давя се, бавя се, пропадам.

 

А всичко е май, както преди,

Раззеленените вечни дървета,

Слънце през клоните свети,

Но губят се, губят се моите следи.

 

Не! Аз искам да е както преди,

Крещя и късам душата си на части,

И тръгвам сам, последен час,

Докато остават след мене следи.

 

лятото на 2005 г.