Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Милен Семков

Записки по съвременна история 1918–1945

СОФИЯ 1992

 

ОДОБРЕНО ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА С ПРОТОКОЛ № 1 ОТ 17 ЮЛИ 1992 Г. И ОТГОВАРЯ НА ИЗИСКВАНИЯТА НА УЧЕБНОТО СЪДЪРЖАНИЕ ЗА IX КЛАС.

© Милен Семков, 1992

с/о Jusautor, Sofia

ISBN 954–8223–02–3

 

Редактор Е. Михайлов

Художник Кр. Андреев

Технически редактор Д. Матеев

Коректор Ст. Рачова

Формат 60x84/16

Печатни коли 7

Издателски коли 6,531

Техническа поръчка № 21133

Цена 5,20 лв.

Печат — Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

ISBN 954–8223–02–3

История

  1. — Добавяне

ФАШИЗМЪТ

Рождената дата на световния фашизъм е 23 март 1919 година. Тогава в Милано Мусолини създава общоиталианското движение с името „Фашо ди комбатименто“ („Фашо литорио“ — „Ликторски сноп“ е символ на властта в Древния Рим) — „Групи за борба“. С появяването на фаши в големите северноиталиански градове постепенно се изковават и новите думи в италианския език: фашист и фашизъм. Мусолини е отчел промените, внесени в живота на човечеството от Първата световна война, и е извлякъл ценни уроци от своето социалистическо минало. Деветнадесетгодишен, Бенито Мусолини бяга от войнишка служба и прекарва от 1902 до 1904 г. в Швейцария. Изпъждан от различни кантони за скитничество и нарушаване на законите, Мусолини се движи в социалдемократически среди, запознава се с емигранти болшевики, дори успява веднъж да размени няколко думи с Ленин, когато двамата говорят на честване в Женева на годишнината на Парижката комуна. Завърнал се в Италия и отбил военната си служба, след кратко учителстване той поема пътя на социалиста професионален революционер, работещ в профсъюзите и в социалистическия печат. От 1912 г. Мусолини е главен редактор на социалистическия ежедневник „Аванти“, но когато започва войната, напуска социалистическата партия и започва да издава (с френски пари) нов вестник „Ил Пополо д’Италия“ („Италианският народ“), с който води кампания за включване на Италия на страната на Антантата. Доброволец на фронта, Мусолини е ранен, завръща се при вестника си и очаква края на войната, за да опита късмета си на политическото поприще.

От социалдемократическото движение Мусолини извлича социалните елементи в програмата си, динамизма на пропагандата, дисциплината на организациите, възхищава се от Бланки — теоретик на решителния удар, организиран от шепа смелчаци (Ленин и Троцки също копират Бланки), и от още един французин — Жорж Сорел, теоретик на анархосиндикализма, на щурма на властта от профсъюзите чрез обща политическа стачка. От световната война Мусолини извлича уроци за втората съставна част на фашизма — националистическите лозунги.

Съединявайки социалистическите и националистическите искания, той създава едно ново движение, което обаче има за учител Ленин, а за държавен модел — Съветска Русия. В първата програма на фашисткото движение, приета на 23 март, преобладават искания, под които би се подписал всеки социалист: избирателни права за навършилите 18 години мъже и жени, осемчасов работен ден, осигуровки при болест и безработица, гарантирано минимално заплащане на труда, прогресивно-подоходен данък, отнемане на 85 % от военновременните печалби, премахване на Сената и т. н.

В приета през 1921 г. нова програма, когато движението се преименува в Национална фашистка партия (НФП), преобладават националистическите елементи и идеята за силна фашистка държава. Фашизмът се стреми да увлече последователи от най-различни слоеве, но с по-ниска политическа култура, главно от дребната буржоазия, бивши военни, хора обезверени, отчаяни, без сигурно място в живота. Мусолини пише: „Ние ще си позволим лукса да бъдем аристократи и демократи, консерватори и прогресисти, реакционери и революционери, спазващи законите и нарушаващи ги — според обстоятелствата на времето, на мястото, на обстановката.“ А на друго място е още по-откровен: „Нашата програма е проста: ние искаме да управляваме Италия.“ Мусолини противопоставя националната идея на идеята за класова борба и интернационална солидарност на експлоатираните, издигайки мита за нацията и държавата. „Ние бле-нуваме римска Италия, т. е. мъдра и силна, дисциплинирана и имперска. Много от това, което беше безсмъртният дух на Рим, се възражда във фашизма: римски е ликторският сноп, римска е нашата бойна организация, римска е нашата гордост и нашата смелост: «Civis romanus sum» («Римски гражданин съм»)“ — пише Мусолини. Римски е и поздравът на фашистите с високо вдигната ръка. За Мусолини Цезар е „най-великият син на човечеството“, „обединил в себе си волята на воина и гения на мъдреца“. Фашистите щели да възстановят миналото величие на Италия, като Мусолини се смята за наследник на Цезар. Тогавашният френски социалист Пол-Бонкур пуска язвителна стрела, наричайки Мусолини „карнавалния Цезар“. Според Мусолини фашизмът е нова политическа система, която иска да успокои озлобените от класова омраза духове, да строи, да обнови, да пречисти, а не да разрушава в името на разрушението, да наложи строга дисциплина и да подчини личните интереси и амбиции за благото на народа и величието на родината, да разбуди спящата национална съвест; фашизмът щял да спаси страната от болшевизма и анархията. „Фашизмът се противопоставя на Ленин — мита на пролетарския интернационализъм, на Уилсън — мита на буржоазния интернационализъм, на триномията Милеран—Фош—Клемансо — мита на милитаристичния и агресивен интернационализъм… Фашизмът мрази старата демокрация и агонизиращия либерализъм. Фашизмът никога няма да се откаже от насилието в служба на справедливостта и правото“ — пише в преведената през 1924 г. и на български език книга „Фашизма“ на П. Горголини. За да спечели симпатиите на имуществените слоеве, Мусолини подсилва фашистката пропаганда със силна доза антиболшевизъм. Противопоставянето на болшевизма и обвинението срещу социалистите, че са чужди на здравото национално тяло агенти, е любима тема от репертоара на Мусолини: „Ние се обявяваме открито срещу мрачното и престъпно явление на регреса и контрареволюцията, името на което е болшевизъм.“ Срещу капитализма и болшевизма Мусолини издига трето знаме — на фашизма, и обяснява: „От остатъците на либералните, социалистическите, демократичните течения фашизмът извлича онези елементи, които още имат жизнена стойност.“

Мусолини идва на власт, като използва страха на буржоазията от болшевизма. През януари 1921 г. и в Италия се появява комунистическа партия, която с лозунгите си дава възможност на фашистите да се обявят за спасители на страната от „червените“ и „азиатците“. Италианските либерали и демократи допускат сериозни грешки: силно надценяват опасността отляво и силно подценяват опасността отдясно. През 1921 г. фашистите са допуснати до изборна коалиция с управляващия блок. Логиката на министър-председателя Джолити е била проста — Мусолини да се използва като маша за вадене на кестените от жаравата — да разгроми социалистическото и комунистическото движение с терор и със средства, които демокрацията изключва, а после да бъде отстранен от властта. На фашизма се гледа като на рожба на епохата на насилие, като на временен политически фактор.

Мусолини обаче се превръща в чук, който чупи главите на своите покровители. На 28 октомври 1922 г. фашистите започнат „поход към Рим“ и без да срещнат съпротива, на 30 октомври влизат в столицата. Крал Виктор Емануил III предлага на Мусолини министър-председателското място. Един историк от САЩ — Ф. Валентайн, е лаконичен: „Историята на Хитлер е история на едно подценяване.“ Преди това обаче може да се каже: „Историята на Мусолини и на фашизма е история на едно подценяване.“

Преходът от парламентарна система към открита фашистка диктатура завършва в края на 1926 година. Демокрацията е ликвидирана от фашистката партия и фашистката милиция. Върхът на партията е Големият фашистки съвет (ГФС), който започна да подготвя всички по-важни решения, засягащи не само партията, но и цялата страна. Ключовите постове в държавата са запазени за членове на ГФС. Мусолини, който е глава на правителството, е дуче (водач) на НФП. Заседанията на ГФС започнат с поименна проверка на членовете и всеки, който си чува името, скача с вик: „Да живее Дучето!“ При влизането си в партията новият член полага клетва: „Кълна се да изпълнявам безпрекословно нарежданията на Дучето и да служа с всичките си сили и ако е нужно, и с кръвта си на делото на фашистката революция!“ Клетва за вярност към дучето полагат всички фашистки милиционери, а по-късно и всички държавни чиновници, включително и учителите и дори и професорите.

През ноември 1926 г. е приет закон за защита на държавата, според който се създава трибунал за съдене по съкратената процедура за „политически престъпления“, и политическа полиция. С декрети на Мусолини са забранени партиите, с изключение на фашистката. Ликвидирана е свободата на печата. Камарата на депутатите от 1928 г. е преобразувана в Корпоративна камара. В изборите в цяла Италия се гласува само с една листа с 400 имена, одобрени от Мусолини. В условията на диктатура и без конкуренция в изборите е ясно, че тази листа ще получи „народното доверие“.

Опит за заблуда на световното обществено мнение, а всъщност забрана на стачките и контрол върху икономиката, е „великото откритие“ на Мусолини — корпоративната система.

Според закона корпорацията обединява в две успоредни организации с „равни права“ всички работници, работодатели и техните фашистки профсъюзи, като шеф на всяко местно, областно и национално обединение е съответният шеф на НФП. Първият министър на корпорациите е самият Мусолини. На корпорациите се приписва правото да „управляват“ страната, като предлагат кандидатите за Корпоративната камара.

Мусолини препоръчва корпоративната система на всички други държави и я нарича „корпоративен социализъм“ — тя леко и ефикасно премахвала разрушаващата обществото класова борба и хармонизирала отношенията капиталист—работник. Същността обаче на тази система най-точно е определена от либерала антифашист Салвемини: работниците в корпорацията имат толкова власт, колкото и животните в дружествата за закрила на животните.

Фашизмът полага големи усилия за спечелването на младежта. За възпитаването на децата и младежите от предучилищна възраст до студентските скамейки са създадени различни организации. Клетвата на тези организации е: „Аз вярвам в гения на Мусолини!“

Фашизмът милитаризира обществото и надъхва особено младежта с програма за превръщането на Италия във велика колониална империя. Култът към Мусолини се разраства до чудовищни размери. В ръководството на фашистките милиционери е записано: „Мусолини винаги е прав!“ Горголини го хвали не само като „душата, сърцето, мозъка на фашизма“, но и като притежател на най-добрите качества на италианската раса.

Италианският фашизъм е първа рожба на голямо семейство, но до Втората световна война от братчетата само германският националсоциализъм се домогва до властта. Фашистки движения и партии се появяват в почти всички европейски държави като отговор на засилената роля както на левицата в политическия живот, така и на демокрацията. Фашизмът разчита на успехи в страни с по-слаби демократични традиции, изостанали в икономическото си развитие, там, където е силно желанието да се ускори процесът на индустриализация, в страни със засегнато национално чувство от поражението във войната. Италия е победителка, но не само националистите, но и народът е недоволен от полученото „парче от тортата“. С широка известност се ползва възклицанието на един журналист: „Войната спечелена, мирът загубен!“ „Победената от лагера на победителите!“ — това е друга формула, използвана от недоволните от мира.

В Германия Хитлер идва на власт чак през 1933 г. Опитът му за „поход към Берлин“ в 1923 г. пропада. Икономическата криза от 1929 г. засяга особено тежко Германия и милиони безработни започват да вярват, че Хитлер е изпратен от провидението да спаси страната. На власт националсоциализмът е фашизъм, развит до най-висока степен, най-пълно подчинява германския народ и го повежда към Втората световна война.

Във всички фашистки движения или партии, дори и когато в една страна си съперничат по две такива формации в зависимост от това, кой им плаща — Хитлер или Мусолини, — се откриват следните родови белези: антикапитализъм (антидемократизъм, отхвърляне на парламентарната система); антисоциализъм (антисоциалдемократизъм и антикомунизъм); антиинтернационализъм (шовинизъм, антихуманизъм); култ към фашистката „Света Троица“ — партия, водач, държава; социална демагогия („национален социализъм“ за всички — и за трудещите се, и за капиталистите); култ към силата и военщината; контрол върху икономиката.

В Германия шовинистическите елементи от програмата на Хитлер се смесват с расизъм и антисемитизъм — елементи, които липсват в програмата на „класическия“ фашизъм — италианския.

Фашизмът е движение, което чрез национализъм и социална демагогия прониква във всички слоеве на обществото и се бори за установяване на тоталитарна диктатура — съюз на нова политическа класа с ръководещите икономиката кръгове.

По всички показатели за тоталитарна система комунизмът и фашизмът си приличат — те са огледални образи, близнаци, лявата и дясната ръка на една антидемократична система. Не е случайно, че между тях е поставян знак за сходство още през 20-те години. Създателят на Италианската народна партия дон Луиджи Стурцо е един от първите, оставил едно запомнящо се сравнение: „Всъщност между Русия и Италия има само една истинска отлика — именно, че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм. Болшевишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия — този за Мусолини.“ Френският историк М. Бомон поставя въпроса „Без Ленин биха ли съществували Мусолини и Хитлер?“ и отговаря, че Рим и Берлин само следвали пътя на Москва, че „диктатурата на пролетариата откри пътя на другите диктатури“.

А на този въпрос отговорът на Чърчил е: „Фашизмът беше сянката или уродливото дете на комунизма.“