Включено в книгата
Оригинално заглавие
Взять живым, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2013)

Издание

Владимир Карпов. Да се залови жив

Редактор: Марчо Николов

Художествен редактор: Огнемир Киров

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректори: Златина Цекова, Радка Ботева


Най-сетне Василий Ромашкин пътуваше за фронта.

Колко препятствия имаше по пътя му! И колко неочаквано стана всичко.

Едва бяха свършили изпитите в училище. След абитуриентския бал младежите дълго се разхождаха по улиците. Нощните светлини се отразяваха върху асфалта като в тъмна вода. Шурик казваше, че ще постъпи в строителния институт, Ася — в медицинския, а Витка — училищният поет, разбира се, във филологическия факултет. А Василий се готвеше за авиаторското училище.

Но в тези часове случаят, или, както казваха по-рано, съдбата вече всичко бе решила вместо тях. Момчетата изпращаха момичетата до домовете им и тайно ги целуваха зад дърветата. А в градовете на западната граница техните връстници вече се сражаваха с врага и някои бяха погребани под развалините на училищата и къщите, разрушени от фашистките самолети.

Веднага щом разбра, че войната е започнала, Василий се завтече към военното комендантство, без дори да извика момчетата от своя клас — ами не вземат всички?

— Отивай си и не ни пречи. Като пораснеш, ще те извикаме — каза му един мрачен капитан.

Но Василий беше сигурен, че всичко ще свърши много по-рано — след около два, най-много три месеца Червената армия ще разгроми фашистите, а работниците в Германия ще се вдигнат на революция.

Дворът на военното комендантство беше пълен с народ и приличаше на пазар — жени, мъже, деца стояха на групи и ходеха насам-натам. Навън беше задимено от цигарения дим като в помещение.

Празничното настроение на Василий беше помрачена от обидата — не искат да го вземат. Наоколо плачеха жени и даже възрастни мъже и това го дразнеше — за какво толкова плачат?

Разбира се, той не искаше да чака да навърши осемнайсет години. Подаде заявление до военното комендантство, до районния комитет на комсомола, тича по военните учреждения и накрая постигна своето — приеха го в курсовете за младши лейтенанти към военното училище.

Докато учеше, баща му го призоваха в армията. Според слуховете, баща му трябваше да се обучава тук, в Оренбург, около един месец. Но след една седмица майка му дотича и каза задъхано:

— Татко ти го изпращат на фронта. Отивам на гарата. Идвай по-бързо.

Ромашкин беше наряд в ротата и се забави докато го пуснат, докато намерят заместник. Пристигна на гарата, а там, на празния перон, стоеше само майка му — ешелонът беше заминал. Така и не видя баща си преди заминаването. Утешаваше майка си и себе си:

— Скоро ще го настигна. Там ще се видим.

На курсовете на Ромашкин му провървя на два пъти. Първо, завършиха два месеца по-рано — на фронта бяха нужни командири. Даже празника не дочакаха, завършиха на първи ноември. И второ, на Ромашкин направо му дадоха лейтенантско звание като награда за пълно отличие.

При разпределението по стара довоенна традиция попитаха Ромашкин като най-добър випускник:

— Къде желаете да служите?

— На фронта край Москва — без да се замисли, отговори Ромашкин.

— Искате да отидете на главното направление, да защищавате столицата?

— Да — отвърна той и добави: — Баща ми воюва там.

Василий веднага се смути: ще си помислят, че се стреми да отиде под бащиното крило, сякаш баща му е голям началник.

— Баща ми е редови червеноармеец — каза той. — Призоваха го, докато учех. Не зная даже точно в коя част служи, писа ни само, че е край Москва, и съобщи номера на полевата поща.

— Нищо, там ще се оправите — каза майорът и обеща да включи Василий в списъка на „московчаните“.

На гарата майка му плака повече от другите.

— Ох, синко! — нараждаше тя, ридаеше и потреперваше.

Беше го срам за майка му и му беше жал за нея. Той я молеше:

— Недей, мамо, недей. Защо плачеш така?

А майка му все повтаряше и повтаряше:

— Ох, синко!

Стана й лошо, от медицинския пункт, на гарата дотича сестрата с шишенце амоняк. На Ромашкин му помагаха да държи майка си — отпусната, готова да рухне на земята. Той така я и остави в ръцете на непознати хора. Тя не видя как потегли и отмина влакът.

… И ето че най-после той пътуваше от Оренбург на север. С всеки изминат час ставаше все по-студено. Ех, веднъж да пристигнат там, мислеше си Василий, той ще покаже какъв е! Все му се струваше, че на предната линия има голяма нужда от такива като него, че там нещо недоразбират, нещо правят не както трябва и затова отстъпват.

След обучението в курсовете Василий, разбира се, не разсъждаваше вече като десетокласник. Сега той разбираше какво значи внезапност на нападението, превъзходство на техника, предварително мобилизирани, съсредоточени войски. Но независимо от тези знания, независимо от военната униформа, скърцащите ремъци, кобура и командирските хромови ботуши той все още не беше истински командир, оставаше си наивен юноша, който няма търпение да покаже своето безстрашие. Той не мислеше, че могат да го убият. И ако тази мисъл минаваше през главата му, някакъв вътрешен самоуверен глас я отпъждаше: на фронта убиват само другите!

В групата, с която пътуваше Ромашкин, имаше двадесет души. Осемнайсет младши лейтенанти, младички, румени като него, облечени с новички войнишки рубашки, които още не бяха загубили мириса на нафталин от склада, с рубинови кубчета на петлиците.

В същата група, освен Ромашкин, пътуваше още един лейтенант — Григорий Куржаков. Той беше с около три години по-голям от останалите и се различаваше от тях по много неща — беше служил в армията още преди войната, беше воювал през първите най-тежки месеци и беше раняван — на гърдите и на гърба на избелялата му войнишка рубашка се виждаха две защити дупчици — там, където беше влязъл и излязъл куршумът.

Куржаков беше отслабнал след болницата. Кожата върху острите му скули беше жълтеникава и болнава, косата му беше ниско подстригана, зелените му очи бяха зли, тънките му ноздри побеляваха, когато се разгневеше. Като че ли в него нямаше нищо друго, освен злоба, тя през цялото време святкаше в зелените му очи и се изливаше в острия му език — Григорий ругаеше с повод и без повод.

В отдел „Кадри“ бяха назначили Куржаков като по-опитен за старши на групата.

Един фронтовак би трябвало да предизвиква уважение и любопитство сред неопитните лейтенантчета. Но това не стана. Старшият на групата и випускниците още от първата минута не се харесаха един друг.

Куржаков получи пътните документи, продоволствените атестати и списъка и построи групата, за да провери всички ли са налице. Той гледаше с нескрито презрение младите командирчета и се мръщеше, когато те отчетливо и прекалено високо откликваха, щом ги извика.

Куржаков приключи проверката, високо напсува подчинените си и каза:

— Пременили сте се като за парад, сополанковци такива. Имайте пред вид, че който изостане по пътя, ще го бия по муцуната лично. Хайде — на гарата!

И ги поведе не под строй, както бяха свикнали в училището, а просто се обърна и тръгна, без дори да даде команда „Свободни сте!“. Момчетата се спогледаха и се помъкнаха след него.

Във влака Куржаков се държеше затворено, почти с никого не разговаряше, повече спеше, обърнат с лице към стената. Лейтенантите ходеха из вагона, перчеха се като млади петлета и им се струваше, че са безстрашни бойци. От старшия командир все пак се страхуваха, виното пиеха тайно. Ромашкин като равен по чин с Куржаков беше принуден да се настани в същото купе, момчетата го напъхаха там. Съседството му беше неприятно, разваляше му настроението. Василий прекарваше времето със своите момчета, пушеше папироси, разказваше вицове и на всички им беше весело. След строгата дисциплина в училището лейтенантите сега се чувствуваха напълно свободни и независими. Ако не беше този Куржаков, пътуването им щеше да бъде чудесно. За каквото и да говореха младите командири, разговорът през цялото време се връщаше към старшия на групата. Момчетата се бяха разгорещили не на шега.

— Да му направим „мечка“ — предложи Синицки, като присви свирепо детските си устни.

— Защо „мечка“, Васка открито ще го прасне. Той е лейтенант, онзи — също. Равни са по чин. Васка нищо няма да му направят — благоразумно подсказа Сабуров.

— Наистина ще го прасна — потвърди Василий. — Аз имам втори разряд по бокс, така ще го обработя, че няма да се познае.

— Жалко, че не ни раздадоха оръжие, тогава щях да му покажа на него — възбудено каза Карапетян.

— Решено, братлета. Ако Куржаков се заяде с някого, даваме отпор!

Василий се върна в своето купе късно, във вагона почти всички бяха вече легнали. Куржаков се беше наспал през деня и сега седеше самотно до масичката. Пред него имаше консерва свинско с боб и наполовина празна бутилка с водка. Щом видя Василий, ноздрите му трепнаха и побеляха.

— Появи се, не се загуби — процеди през зъби Куржаков.

— Да, появих се — предизвикателно отвърна Василий. — И не е твоя работа къде съм бил и кога съм се прибрал.

— Какво? Какво каза? — попита Куржаков, присви хищно рамене и започна да се надига.

— Това, което чу — отговори кратко Василий и усети как от погледа на Куржаков в гърдите му изведнъж стана студено. Но буйното опиянение веднага заля този хлад и Ромашкин, който вече сам желаеше сбиването, направи крачка напред.

— Отстъпи на немците половината страна, а сега се перчиш. На герой се правиш, фронтовак загубеняк.

Преди още Василий да успее да заеме боксьорска поза върху него се посипа серия от удари. Григорий започва трескаво да разкопчава олющения си кобур. И сигурно щеше да убие Василий, ако от горното легло не се беше хвърлил майорът и ако не бяха го притиснали дотичалите от съседното купе.

— Ще те убия, гадино! — хриптеше Куржаков, като се опитваше да се отскубне от ръцете на командирите.

Вързаха Куржаков, а майорът взе пистолета му.

— Ще ти го дам в края на пътуването — каза той на Григорий. — Успокой се. Поохладней малко. Нима ти се иска да си цапаш ръцете? — Майорът погледна със злоба Ромашкин и процеди през зъби: — А ти, сукалче, се разкарай оттука, иначе сам ще те изхвърля. Срещу кого вдигаш ръка? Срещу фронтовак.

До края на пътуването Василий се стараеше да не се среща с Куржаков.

Когато пристигнаха в Москва и тръгнаха с трамвая да търсят своята част, Григорий гледаше покрай Ромашкин, сякаш той не съществуваше.

— Защо така ни мразите? — изведнъж наивно и прямо попита Карапетян, когато цялата група стоеше на предната площадка на трамвая и гледаше притихналите московски здания и полупустинните улици, преградени тук-таме с противотанкови заграждения и чували с пясък.

Куржаков отначало се смути, а после отговори тихо, но твърдо:

— Аз мразя себе си, като гледам вас. Същото петле като вас бях, лъсках си копчетата и ботушите, биех крак на парадите, мечтаех за подвизи. А немците ето ги къде са, край Москва. На война е нужна злоба, а не вашата строеващина. Трябва всички да озлобеят най-накрая и тогава ще погнем фашистите. А на вашите румени мутри сияе благодушие. Войната за вас е подвизи, ордени. — Куржаков понижи глас, напсува и тях, и всичко останало и завърши, като гледаше настрани: — Ще ви убият вас, такива излъскани, а немците ще трябва пак аз да гоня.

— А теб какво, не могат ли да те убият?

— Мене? Не.

— А това? — Карапетян показа зашитата дупка на войнишката рубашка.

— Случва се да те ранят. Винаги може да те закачи някой куршум, особено по време на атака. Но няма да се дам.

— Странен си ти. Смахнат — поклати глава Карапетян.

— Хайде, поприказвахме си — отсече Куржаков.

На Ромашкин му се стори, че Григорий обясняваше всичко това на него.

В частта, където пристигна групата, се провеждаше бързо формиране. По коридорите, складовете и служебните помещения тичаха сержанти и червеноармейци, облечени с нови униформи.

Тук и там се строяваха роти, командирите проверяваха по списъците бойците, старшините раздаваха снаряжението. Полкът привършваше бързото си формиране и всеки момент трябваше да потегли за фронта.

Без разтакаване младите командири бяха разпределени по ротите. Ромашкин попадна във втора стрелкова. И какво съвпадение — за неин командир назначиха Куржаков. Той като фронтовак веднага получи рота. Василий искаше да отиде в щаба, да обясни всичко и да помоли да го преместят в друг батальон, но не успя — обявиха общ строй.

Ромашкин се запознаваше с бойците от своя взвод. Отначало всичките двайсет и двама му се сториха еднакви, после започна да ги различава — едните бяха млади, другите — по-възрастни, а двама бяха вече на възраст — над четиридесетте, такива като баща му. „Да беше видял татко какви хора командувам! Трябва да попитам в щаба, може би знаят къде се намира неговата полева поща.“

Строевият преглед се оказа не такъв, какъвто очакваше Ромашкин. Оркестърът почти не свиреше. Загрижени и уморени, командирите преглеждаха оръжието, обувките, облеклото, надничаха във вещевите торби. Чак накрая минаха край полковото началство в нестройни, разпокъсани редици. С това прегледът свърши.

Вечерта Василий излезе зад оградата и се огледа. Не му се вярваше, че олющените тухлени и старите дървени къщи, тесните, покрити с мръсен сняг улички — че всичко това е Москва. Съвсем друга си представяше той столицата. Той, естествено, разбираше, че това са покрайнините. Искаше му се поне за малко да отскочи до центъра, да види познатия от картичките Кремъл, Мавзолея, да се повози в метрото. Но беше заповядано никъде да не се отлъчват, пък през деня нямаше свободна минута. А през нощта такова излизане беше изключено, във всички казарми и на пропуска висеше отпечатана в печатницата заповед:

„Постановление на Държавния комитет по отбраната

Съобщава се, че отбраната на столицата на разстояние 100–120 километра, западно от Москва е поверена на командуващия Западния фронт генерал Жуков, а отбраната на Москва е възложена на началника на гарнизона на гр. Москва генерал-лейтенант Артьомиев.

С цел да се осигури тиловата отбрана на Москва и да се укрепи тилът на войските, защищаващи Москва, а също така, с цел да се пресече подривната дейност на шпионите, диверсантите и другите агенти на немския фашизъм Държавният комитет по отбраната постанови:

1. От 20 октомври 1941 година в гр. Москва и принадлежащите към града райони да се въведе военно положение.

2. Да се забрани всякакво движение както на отделни лица, така и на превозни средства от 12 часа през нощта до 5 часа сутринта, с изключение на превозните средства и лицата, притежаващи специални пропуски от коменданта на гр. Москва, при което в случай на въздушна тревога придвижването на населението и превозните средства трябва да става съгласно правилата, утвърдени от московската противовъздушна отбрана и публикувани в печата.

3. Спазването на най-строг ред в града и предградията да се възложи на коменданта на гр. Москва генерал-майор Синилов, за което на разположение на коменданта се предоставят войската от вътрешната охрана на НКВД, милицията и доброволните работнически отряди.

4. Нарушителите на реда да бъдат незабавно привличани към отговорност с предаване във Военния трибунал, а провокаторите, шпионите и другите агенти на врага, призоваващи към нарушение на реда, да се разстрелват на място.

Държавният Комитет по отбраната призовава всички трудещи се от столицата да спазват реда и спокойствието и да оказват на Червената армия, отбраняваща Москва, всяческо съдействие.

Председател на Държавния комитет по отбраната

Й. Сталин

Москва, Кремъл, 19 октомври 1941 г.“