Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дами и легенди (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cowboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Ralna (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2009)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Истинският мъж

ИК „Коломбина прес“, София, 1999

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-011-4

История

  1. — Добавяне

Пролог

— Маргарет, обещай ми, че ще внимаваш — Сара Флийтуд-Трейс се бореше със сватбената си рокля, сякаш направена от пяна, като се опитваше да я съблече с помощта на двете си най-добри приятелки. Като изрече тези думи, тя направи пауза и се намръщи. За миг радостното настроение, което я изпълваше през целия ден, изчезна. Погледна Маргарет Ларк и лешниковите й очи на ясновидка помръкнаха от внезапна загриженост.

Маргарет се усмихна, като че ли за да я успокои. Внимателно взе воала на Сара и го прибра.

— Не се тревожи за мен, всичко ще бъде наред. Обещавам да се оглеждам и в двете посоки, когато пресичам улиците, да не прекалявам с калориите и да не разговарям с непознати.

Катрин Инскип Хоторн, която съсредоточено разкопчаваше редицата малки копченца, очертаващи гърба на Сара, се усмихна лъчезарно.

— Не се увличай в забраните, Маргарет. Все пак ти е разрешено да разговаряш с някои непознати мъже. Обаче трябва да бъдеш по-дискретна.

Сара изръмжа неодобрително и отметна златистокафявата си коса, напомняща тежка грива. Диамантите, вградени в златни обици със старинен дизайн, проблеснаха на ушите й.

— С тези работи шега не бива, така да знаете и двете. Маргарет, имам чувството, че… — тя замислено прехапа устни. — Искам само известно време да внимаваш, разбираш ли?

— Да внимавам ли? — Маргарет иронично повдигна извитите си вежди. — Много добре знаеш, Сара, че винаги съм внимавала. Какво толкова би могло да ми се случи, докато ти си на сватбено пътешествие?

— Не знам и точно там е работата! — възкликна Сара с раздразнение. — Казах ти, че просто имам предчувствие.

— Я престани да мислиш за това предчувствие.

— Днес ти е сватбата — Кейт разкопча последното от копчетата. Зелените й очи искряха от смях. — Най-вероятно твоята прословута интуиция не функционира нормално в момент като този. Цялата тази възбуда, изпитото шампанско и препускащите хормони несъмнено са я пообъркали.

Маргарет се усмихна, докато окачваше сватбената й рокля.

— Не зная за хормоните на Сара, но бих се обзаложила, че тези на Гидеон наистина препускат. Когато го видях последния път, изглеждаше много нетърпелив. По-добре да се преобличаш и да тръгваш, Сара, преди съпругът ти да е дошъл да те търси. А и него много го бива в намирането на разни неща.

Сара се замисли, все още загрижено загледана в Маргарет, после се успокои и на лицето й цъфна същата щастлива усмивка, която не слизаше оттам през последните няколко часа.

— Да правим голяма сватба беше идея на Гидеон. Затова ще трябва да потърпи, ако се забавим.

— Той не ми прилича на човек, който би търпял нещо, което не иска да търпи — Маргарет подаде на Сара ризата й с цвят на дюля и чифт джинси.

Кейт се смееше. Тя посегна към една четка.

— И аз имам такова впечатление. Много прилича на Джаред в това отношение. Наистина ли ще изкарате медения си месец в търсене на съкровища? Аз мога да предложа някои по-добри идеи.

— А аз — не — безгрижно подхвърли Сара, докато се вмъкваше в джинсите. Наведе се към огледалото, за да оправи червилото си.

Маргарет срещна погледа й в огледалото и се въодушеви от видимото щастие на приятелката си.

— Надявате се да намерите друго съкровище като Цветята на Флийтуд, така ли?

Сара докосна диамантените обици, които още не беше свалила.

— Повече едва ли ще има съкровище като Цветята. А и когато тръгнах да ги търся, намерих Гидеон.

— Какво направихте с останалите четири чифта обици? — полюбопитства Кейт.

— Гидеон ги е скрил на сигурно място. За днес той ми избра тези — обясни Сара, отдалечи се от огледалото и закопча пъстрата си блуза. — Е, готова съм. Прегърна Кейт, а след това Маргарет. — Много благодаря и на двете ви. Не знам какво щях да правя без вас. Не мога да изразя с думи колко много означавате за мен.

Маргарет усети как леко се просълзява. Запремигва бързо, за да прогони влагата от очите си.

— Излишно е да го казваш. Ние разбираме всичко.

Кейт се усмихна развълнувано.

— Вярно. Няма нужда да го казваш. Приятелки сме за цял живот, нали?

Точно така. Нищо не може да промени това — Сара дръпна ръката си. На изразителното й лице се четеше силно вълнение. — В приятелството между жени има нещо много специално, нали?

— Наистина, така е — съгласи се Маргарет. Тя взе чантата на Сара и й я подаде. — Както е много специален и съпругът ти Гидеон Трейс, така че не го карай да те чака повече.

Очите на Сара грейнаха.

— Не се тревожи, отивам.

Маргарет изпрати приятелките си. Качиха се заедно в асансьора, минаха през хотелското фоайе и стигнаха до голямата претъпкана зала, където сватбеното тържество беше в разгара си. Гостите, предимно писатели и търговци на книги, дошли със семействата си, сновяха насам-натам, като отпиваха шампанско и танцуваха под звуците на музика, изпълнявана от малък оркестър.

Когато трите жени пристъпиха в залата, към тях се присъединиха двама високи, слаби мъже. Единият протегна ръка към ръката на Сара. На лицето му беше изписано гордо задоволство. Другият пък хвана Кейт, като я стрелна с лукава пиратска усмивка.

Маргарет кротко застана встрани и заразглежда двамата мъже, които бяха поискали за жени най-добрите й приятелки. На пръв поглед, нямаше голяма прилика между Гидеон Трейс и Джаред Хоторн, освен факта, че и двамата бяха едри и се движеха с онази плавна грациозност, която идваше от силата им.

Макар и да не си приличаха, все пак имаше нещо, което ги поставяше в една и съща категория. И двамата бяха мъже в старомодния смисъл на тази дума — мъже, вътрешно изградени от стомана, може би малко арогантни, прекалено налагащи присъствието си, но от тези хора, на които можеше да се разчита, когато положението стане напечено. И двамата живееха по свои собствени закони.

Маргарет познаваше само още един мъж, който принадлежеше към тази категория. Незабравимото събитие се беше случило миналата година и запознанството им можеше да се сравни с ядрена експлозия, радиоактивните частици от която разрушиха кариерата й, изградена в света на бизнеса. Тя задълго остана с наранени чувства. Една част от нейното аз никога повече нямаше да се възстанови.

Облечени с официални дрехи в черно и бяло, и Джаред, и Гидеон бяха покоряващи, макар че нито единият, нито другият бяха особено красиви. Но в тях имаше нещо необикновено, помисли си Маргарет, притежаваха мъжественост, която, без те да съзнават, определяше поведението им.

Джаред беше по-отвореният от двамата. Общуваше с лекота и самоувереност, които граничеха със сардоничност. Гидеон, от своя страна, имаше сурово, почти мрачно излъчване, което се променяше само когато погледнеше Сара.

— Крайно време беше да дойдеш при мен — каза Гидеон на младоженката. — Напразнувах се на тази сватба така, че ще ми държи влага до края на живота.

— Всичко това беше твоя идея — напомни му Сара и се повдигна на пръсти, за да докосне кратко с устни строгата линия на брадата му. — Аз бих била щастлива да побегнем към Лас Вегас.

— Искаше ми се да постъпим така, както му е редът — оправда се той. — Но сега вече всичко е както трябва. Така че можем да тръгваме.

— Напълно съм съгласна. А кога ще ми съобщиш къде точно ще отидем?

Гидеон се усмихна загадъчно.

— Щом като се качим в колата. Нали вече си взе довиждане със семейството си?

— Да.

— Добре — Гидеон се обърна към Джаред. — Ние се измъкваме. Благодаря ти за кумуването.

— Моля ти се, няма защо — Джаред му подаде ръка. Очите им се срещнаха с мъжко разбиране. — До скоро виждане на остров Аметист. Ще отидем да търсим съкровището от златни монети, за което ти казах.

Гидеон му кимна в знак на съгласие, докато се ръкуваха.

— Звучи привлекателно. Хайде да тръгваме, Сара.

— Да, Гидеон — отговори му Сара с шеговито престорена скромност, а очите й грееха от любов, също като диамантите на ушите й. Гидеон я хвана за ръка и бързо я отведе навън сред нощта на Сиатъл.

Маргарет, Кейт и Джаред ги наблюдаваха, докато се загубят от погледа им, а след това Кейт се обърна към мъжа си.

— Какво е това съкровище от златни монети? — попита го с упрек тя.

— Не съм ли ти казвал за златното съкровище, което прадядо ми трябва да е заровил някъде на острова? — Джаред изглеждаше изненадан от собствения си пропуск.

— Не, нищо не си ми казвал.

Джаред сви рамене.

— Сигурно съм забравил. За лош късмет, този стар пират не е оставил никакви указания след себе си и аз никога не съм си правил труда да търся съкровището. Трейс каза, че би могъл да помогне. Аз приех предложението му.

Кейт се усмихна доволна.

— Е, поне е основателен повод да накараме Гидеон и Сара да дойдат скоро на острова. И ти ще дойдеш, нали, Маргарет?

— Разбира се — съгласи се приятелката й. — За нищо на света няма да пропусна такава възможност. А сега, моля за извинение, но обещах следващия танц на един специален джентълмен.

Кейт отвори широко очи.

— Имаш предвид един интересен джентълмен ли?

— Много интересен — със смях повтори Маргарет. — Но за съжаление той е малко млад за мен. — Тя махна на Дейвид, сина на Джаред, докато момчето се промъкваше към тях през тълпата. Детето, едва десетгодишно, беше привлекателно миниатюрно копие на баща си във всичко, та дори и в широката усмивка. Даже официалните си дрехи носеше със същата увереност и лекота.

— Готова ли сте да танцувате, госпожице Ларк? — попита Дейвид, когато се спря пред нея.

— Да, господин Хоторн.

 

 

Три часа по-късно Маргарет слезе от таксито на Пето авеню пред сградата на апартамента си и енергично се насочи към входа. Наставаше хладна лятна вечер в Сиатъл и донасяше със себе си аромата на залива Елиът.

Жена на средна възраст с малко кученце, сякаш пружинирайки на токчетата си, премина през вратите от огледално стъкло.

— Хубава вечер, нали, госпожице Ларк?

— Много хубава, госпожо Уолтърс. Приятна разходка с Гретхен — кученцето заджавка и заподскача още по-енергично, като чу името си. Маргарет се усмихна и усети, че тази усмивка й костваше известно усилие. Изведнъж осъзна, че се чувства уморена и необяснимо разочарована.

Дори я обзеха още по-тягостни мисли, когато премина през спретнатия коридор и влезе в асансьора. Налегна я необичайно чувство на самотност след края на сватбеното тържество. Възбудата от подготовката за празника и удоволствието да бъде отново с най-добрите си приятелки угасна.

И двете вече няма да са с нея. Сара ще кара загадъчния си меден месец, а Кейт отива отново на остров Аметист. Щеше да мине много време, докато Маргарет се види поне с едната от тях. Но дори и тогава всичко щеше да бъде различно.

Досега трите заедно споделяха свободата на моминството си. Късни обаждания вечер с предложение за разходка до пазара на Пайк Плейс за сладолед, събирания на сутрешно кафе в съботите в бара еспресо в центъра на града, където си подхвърляха идеи за бъдещи планове, чувството, че може да си звънят една на друга по всяко време на денонощието — всичко това се промени от блясъка на две годежни халки. Сара намери своя авантюрист, а Кейт откри своя пират.

Сара и Кейт продължават да бъдат най-близките й приятелки, каза си Маргарет. Нищо, дори и сватбата, не може да промени нещата. Тяхната привързаност, започнала първоначално като взаимен интерес между авторки на любовни романи, стана толкова стабилна, че не можеше никога да бъде разрушена от времето и пространството. Но привичките на приятелството им определено се бяха променили.

Бракът го налага, с раздразнение си помисли Маргарет. Само преди година тя самата беше на ръба да се впримчи в капана на женитбата. Част от нея още се питаше как ли щеше да изглежда сега животът й, ако се беше омъжила за Рейф Касиди.

Отговорът на този въпрос беше лесен. Щеше да се разкайва. Единственият начин да бъде щастлива с него беше да го промени, а никоя жена не би могла да промени Рейф Касиди. Всеки, който го познаваше, разбираше, че нищо не може да повлияе на Касиди.

Какво, по дяволите, беше извикало тягостните спомени за Рейф сега?

Настроението й ставаше все повече сълзливо-сантиментално. Вероятно е симптом на разочарование след сватбено тържество. А досега си мислеше, че е прогонила проклетия мъж от главата си.

Маргарет излезе от асансьора и пристъпи по застлания в сиво под на коридора. Близо до вратата й меко проблесна светлина от стъклен аплик над малка дървена маса, върху която имаше изискан букет. Цветята бяха в нюанси на най-бледо цикламено и розово. Маргарет спря, за да извади ключа от лъскавата си чантичка. После го пъхна в ключалката и натисна бравата. За момент й мина мисълта да си легне, но знаеше, че колкото и да е уморена, нямаше да може да заспи. Сигурно щеше да прегледа последната глава на сегашния си ръкопис. Искаше да направи някои редакции.

Щом отвори вратата и влезе в малкото антре, разбра, че нещо не е наред. Тя застина и се втренчи в мрака на хола. Отначало не се виждаше нищо, освен непрогледния мрак, но след малко очите й привикнаха с тъмнината и първото, което видя, бяха нечии дълги крака в сиви панталони.

Протегнати и арогантно вдигнати върху ниската маса, те бяха обути с ръчно изработени каубойски ботуши. Ботушите бяха измайсторени от много мека, скъпа, перленосива кожа с щампи на сложни мотиви от пустинни цветя, красиво оцветени в разнообразни тонове на златистожълто и синьо.

Една перленосива шапка марка Стетсън беше захвърлена върху масата близо до ботушите.

Косата по врата на Маргарет изведнъж настръхна. Обзе я чувството за надвиснала опасност. Спомни си думите на Сара, които сякаш я опариха. Обещай ми, че ще внимаваш.

Трябваше да се вслуша в предупреждението на своята приятелка и да се довери на интуицията й, помисли си Маргарет. Тя инстинктивно отстъпи назад, сякаш в коридора беше на по-безопасно място.

— Не бягай от мен, Маги. Този път ще те настигна.

Маргарет се спря като прикована от дълбокия, мъжествен глас. Прозвуча й ужасно познат — същият, който само преди една година можеше да я накара да тръпне в очакване. Същият глас, който накрая я беше отблъснал с такива груби думи, че те още болезнено пареха в сърцето й, изпълнено с любов към притежателя на този глас.

За момент Маргарет се усъмни в здравия си разум дали не полудява и не си измисля всичко. Ами да, това са само халюцинации.

Но ботушите и шапката бяха съвсем реални и не изчезнаха, след като за миг затвори очи.

— Какво правиш тук, за Бога? — прошепна Маргарет.

Рейф Касиди се усмихна едва-едва и като че ли бледата светлина, проникваща през прозорците отвън, стана някак студена.

— Много добре знаеш отговора на въпроса си, Маги. Причината да бъда тук е само една — дошъл съм заради теб.