Елизабет Лоуел
Където е сърцето (1)

Глава 1

Последния човек, който Шели Уайлд очакваше да види сред подобен еснафски лукс, бе мъж като Кейн Ремингтън.

Не че френските антични репродукции бяха нейна приумица. Бе направила всичко, освен да допре дулото на пистолет до упоритата глава на Джоу Лин, за да убеди клиентката си, че домът й трябва да подхожда на първичната красота на дивите скали по Тихоокеанското крайбрежие.

Природата наистина бе вълшебна. В безупречната синева на небето се извисяваха изгорените от слънцето хълмове, чиито стръмни склонове се спускаха към океана. Избелялата от калифорнийската жега трева потрепваше от полъха на разбиващите се вълни. Гледката не се нарушаваше дори и от скъпите постройки, накацали по билото.

„Поне архитектът е разбрал за какво става въпрос — помисли си Шели. — Самата къща притежава изчистени линии и е построена на прекрасно място. Колко жалко, че клиентката ми няма подобен вкус.“

Въздухът вътре бе прохладен и без какъвто и да било мирис. Можеше да принадлежи на който и да е хотел, където и да е по света. А навън кипеше живот — горещият вятър носеше аромата на дивите храсти и сухата, нацепена от слънцето, земя. Шели едва се сдържаше да не дръпне тежките завеси и да отвори плъзгащите се врати, водещи към веранда от червеникаво дърво с изглед към океана.

Ако бе имала възможност сама да проектира интериора, този изглед би бил неделима част от обстановката — щеше да поразява окото с първичната си прелест и неустоимия чар на багрите. Но ръцете й бяха вързани — клиентката бе настояла за определен дизайн, по който да бъде обзаведена наетата от нея къща. Не трябваше да има нищо необикновено или неочаквано, необсъдено предварително. Нито един предмет, който да не притежава етикет за стойността си според общоприетия вкус.

„Добре, че въпреки опитите на хората, Пасифика не носи етикет за качество, надлежно пришит към тясната ивица, където се срещат земя и вода“ — засмя се вътрешно Шели.

Така че вместо картините с маслени бои на Елсуърт Кели и леките мебели, които би избрала, клиентката й бе предпочела претенциозния, помпозен стил от времето на Луи Четиринайсети с характерните за него заврънкулки и позлата. И това за супермодерната, построена на няколко нива, къща, в която преобладаваше стъклото.

Този избор беше предопределил всичко останало — тежките сини завеси от кадифе, закриващи прекрасния изглед към океана, кристалния полилей, който изглеждаше доста странно на фона на дървения таван на трапезарията.

„Добре, че са запазили поне него. Джоу Лин сигурно се е цупила, докато успее да изтръгне съгласието на собственика да боядиса гредите в бяло. Или в златисто.“

Шели въздъхна и отмести настрани бележника си. Нямаше нужда да се опитва да си състави мнение за характера на клиентката от това, което виждаше, за да предложи най-доброто решение за довършване на детайлите от обзавеждането. Каквато и индивидуалност да притежаваше Джоу Лин, тя бе умело прикрита. Интериорът показваше отличен вкус, но липса на оригиналност. Беше красиво, но стандартно, без всякакъв намек за личностно присъствие и одухотвореност. Нямаше и следа от това, което представляваше Джоу Лин Къмингс.

Разочарована, Шели се огледа отново с надеждата, че е пропуснала нещо. Не беше.

„Ако има нещо по-особено, освен несигурността, скрита под зашеметяващата външност на клиентката ми, то тя не му дава възможност да излезе наяве. Всичко, което е поръчала на партньора ми, е подбрано по каталога на музейните ценности. Може би следващата стая — помисли си тя — може би там няма да открия следи от Луи Четиринайсети.“

И отново надеждите й се оказаха напразни.

Стая след стая, коридор след коридор — навсякъде един и същи почерк. Дори и помещенията за прислугата бяха обзаведени с грациозни мебели. Съчетанието между синьото, бялото и златистото действаше потискащо.

„Всъщност самите мебели са прекрасни — призна си Шели. — Изящни и изискани като всичко, което Брайън доставя за най-добрите ни клиенти.“

Въпреки това еднообразието и монотонността на обстановката я караха да се чувства неуютно, сякаш беше в музей. Нищо в този перфектен дом не показваше, че тук живеят хора; човек можеше да се наслаждава на обстановката като на репродукция.

Тя прикри с ръка прозявката си и се опита да не мисли за интериора и вкуса на Джоу Лин. Бе очевидно, че клиентката й не притежава достатъчна увереност в собствената си преценка и е оставила всичко на Брайън.

„Хора като нея са най-лесните клиенти — помисли си Шели. — Дай й къща, обзаведена като последния музей, в който е влизала, и ще си мисли, че си най-великият дизайнер. Никаква индивидуалност и оригиналност. Надявам се да не покажа досадата и отегчението си поне докато свърша работата си. Ако въобще нещо може да се направи в подобен случай.“

Тя се огледа наоколо за някого, с когото би могла да разнообрази следващите няколко минути. Брайън и Джоу Лин вероятно бяха още в градината и обсъждаха моравата и мраморните статуи. Бели, разбира се. А може би щяха да се спрат на златни херувимчета… Шели сви рамене с примирение. Страхуваше се, че точно това щяха да направят. Отмина голямата, безупречно подредена, всекидневна с тежките кадифени завеси, закриващи изгледа към морето, и се отправи към крайното крило на къщата. Първата врата бе явно наскоро пребоядисана в бяло. Бяха й поставили и неотменната златиста рамка. Шели въздъхна за пореден път и я отвори.

Стаята, която я очакваше, я накара да преглътне шумно от изненада — като че ли някой в къщата бе положил невероятни усилия да се пребори с френската префиненост. Разсмя се на глас — „Най-после!“

Репродукциите в стил Луи Четиринайсети бяха просто погребани под разхвърляните купища дрехи, принадлежности за различни видове спортове и разни други неидентифицирани предмети. Стените бяха обкичени с постери на варвари в пълно бойно облекло и снаряжение, а завесите — навити около релсите. Сега природата бе станала част от стаята, сякаш врагът бе успял да се добере до здраво пазените порти на луксозния рай. Две инкрустирани чекмеджета зееха отворени и разкриваха неподредените чорапи и натъпканите фланелки. Леглото с балдахин бе небрежно разхвърляно — снежнобялата кадифена покривка се диплеше върху дебелия персийски килим, увенчана, на всичко отгоре, с чифт изцапани маратонки. На позлатената масичка се кипреше мръсен терариум, в който се разхождаше голяма колкото чиния костенурка. В ъгъла се виждаше още един с килнат настрана капак.

Удивена, Шели се заоглежда наоколо. Тя харесваше подобен вид хора, които не признаваха правила и етикети. Би работила с удоволствие за такъв човек.

„Съществуват толкова малко подобни екземпляри! — каза си тя почти с копнеж. — Възрастта не е от значение, но бих заложила на осемнайсет-двайсет години.“ Младата жена кимна одобрително към грациозно кацналия върху златистото бюро компютър. Кутии, пълни с дискети, бяха струпани върху комиксите и научнофантастичната литература. Вратата на гардероба бе полуотворена заради меча от „Междузвездни войни“, изподраскан и изкривен от многобройни битки. Около телевизора се търкаляха видеоигри, касети и джойстици. Но най-голямото предизвикателство бе стереоуредбата с огромни черни тонколони, достатъчно мощни, за да озвучат и хълмовете наоколо.

Шели се замисли за акцентите, които биха могли да допълнят живописния интериор на тази стая. На първо място в списъка постави една от картините, която висеше в собствения й дом. Платното представляваше модерно пресъздаване на битката между Свети Георги и ламята. Щеше да подхожда чудесно на обстановката и мястото й бе сред плакатите с войнствените варвари. Впечатлението би било наистина завладяващо — борбата между доброто и злото, живота и смъртта. Силата на картината се криеше в тайнствеността на сюжета, предизвикващ вълнение и размисъл, а и в кървавата драма, която не би оставила безразлично сърцето на който и да било тийнейджър.

Само ламята бе в състояние да накара да настръхне косата на всеки наоколо, независимо от възрастта — могъщите мускули на звяра напираха и сякаш оживяваха на фона на проблясващия метал, очите й грееха като диаманти, зъбите и ноктите й носеха смърт. Свети Георги явно се готвеше за последния си бой.

„Би било чудесно допълнение към интериора — реши Шели, — но мебелите във френски стил трябва да се разчистят оттук. Толкова по въпроса! Но пък цветовете… Бих могла да убедя някак си Джоу Лин.“

И тя започна да търси решения, като се опитваше да се съобрази с вкуса на клиентката. Синьото, бялото и златистото можеха да добият друг оттенък — от мекото френско изящество към великолепието на Средновековието. Необходимо бе само да се подхранят цветовете, синьото да изглежда достатъчно наситено, а златното да заискри с метални отблясъци. Ефектен модерен техно стил. Това е!

Идеята я вдъхнови и Шели се усмихна, запленена от картината във въображението си. Сложи ръце на хълбоците си и огледа помещението за последен път, за да запомни подробностите. След това излезе и тръгна към всекидневната, за да чуе безинтересните хрумвания на клиентката си. Дочу гласове и веднага разпозна обиграния, трениран в театралното училище, глас на Брайън Харис. После чу и Джоу Лин Къмингс. Жената се бе развела наскоро и притежаваше богатство, каквото и гръцкият цар Мидас не бе сънувал. Леките като полъх на вятър думи, подобни на въздишки, съвсем точно се вписваха в синьо-бялата феерия на Луи Четиринайсети.

Шели премина покрай огледалото в златиста рамка в края на коридора, като му хвърли бегъл поглед. На двайсет и седем, тя нямаше илюзии по отношение на външния си вид. Нито пък считаше, че другите имаха. Особено мъжете. След развода си преди пет годни бе наясно със себе си и живота. Още тогава бе решила, че смисълът се крие в работата, и бе залегнала здраво над бизнеса си. И сега можеше да каже, че е постигнала всичко сама, благодарение на ума и желязната си дисциплина, и не дължеше никому нищо. Особено пък на мъжете.

— Ето те и теб — каза Брайън. — Джоу Лин тъкмо ми разказваше за гръцките статуи, които видяла в Лувъра.

Бизнес партньорът на Шели бе висок, слаб, с мечтаната от много жени пепеляворуса коса. Притежаваше изкусителната, невинна красота на паднал ангел, но и първични инстинкти в бизнеса, които биха му помогнали да управлява спокойно дори и в ада. Шели поддържаше добри професионални връзки с младшия си съдружник, откакто той бе разбрал, че е в негова полза да я възприема като партньор, а не като жена за леглото.

— Сара Маршъл — продължи младият мъж — е убедила Джоу Лин, че ти притежаваш изключителния талант да създаваш изкуство от интериора, и то точно за определена личност.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате, мисис Къмингс, но исках да разгледам къщата. Както винаги, Брайън е свършил чудесна работа — изпълнил е всичките ви желания.

— Наричайте ме Джоу Лин, моля ви. Когато чуя мисис Къмингс, винаги се сещам за майката на бившия ми съпруг… Ужасна жена.

— Джоу Лин — Шели протегна ръка и пое малката, изненадващо силна, ръка на другата жена.

Но това бе единственото, което не бе отгатнала. Всичко останало бе точно според очакванията й, след като бе видяла интериора, избран по вкуса на клиентката й. Външният вид на Джоу Лин бе отражение на банковата сметка на бившия й съпруг. И нищо друго. Модерната прическа, дрехите, последен вик на модните подиуми, съвършеният грим, блестящите лакирани нокти и елегантни обувки — всичко бе изпипано до съвършенство. Проблемът бе, че цялото това изящество щеше да се окаже пълно безстилие веднага щом пристигнеше първото модно списание от крайбрежието.

И въпреки това жената бе зашеметяващо красива. Косата й бе червеникаворуса, кожата — снежнобяла, очите — смарагдовозелени, а тялото… Тялото й можеше да накара всяка манекенка да заплаче от завист.

— Кейн — каза Джоу Лин, като се извърна настрани, — това е…

Думите спряха на устните й, защото чак сега разбра, че в стаята нямаше никой друг, освен тях тримата.

— Къде ли се е скрил този човек сега — измърмори тя, а после извиси глас. — Кейн!

Шели чакаше мълчаливо да чуе отговора от вътрешността на къщата. Но нищо подобно не се случи.

Внезапно очите на Джоу Лин се разшириха от изненада и тя възкликна:

— А, ето те и теб — погледът й бе отправен зад рамото на Шели. — Наистина, скъпи, ти си най-невъзможният човек. Никога не си, където се очаква.

— Казвала си ми го и друг път — дойде плътният глас някъде зад Шели и я накара да се обърне сепната.

Въпреки гладката полирана повърхност на дървения под, тя не бе усетила приближаването на мъжа. Още повече че той не носеше меки обувки. Напротив, големите му крака бяха обути във високи ботуши, стигащи до коляното. Облеклото му бе характерно за човек, тръгнал на лов в дива страна.

— Кейн — продължи Джоу Лин, — това е Шели, съдружничката на Брайън.

Шели учтиво протегна ръка към новопристигналия. Ръкостискането му бе съвсем неочаквано — също толкова изненадващо, колкото и безшумното му появяване. Силно и оставящо следа, някак безкомпромисно и съвсем неподходящо за мъж, който правеше компания на току-що разведената Джоу Лин. Човекът определено не приличаше и на лекомислен младок, поддържан от заможна жена. Но не беше и бизнесмен на възраст, намерил привлекателна млада любовница. Всъщност не се вместваше в която и да било категория според представите на Шели.

Макар и обикновени, дрехите му бяха чудесно изработени. Гласът му, плътен и дълбок, звучеше малко дрезгаво и грубо. Тялото му, макар и в отлична форма, явно не бе резултат от фитнес — зали и треньорски съвети. Бе привлекателен, но чертите на лицето му бяха прекалено остри, за да е красив.

Беше висок, доста по-висок от средния ръст.

„Кестенява коса, надменни очи, ясно очертани устни, малко по-светли от косата мустаци и усмивка, която едва-едва разкрива острите зъби — мислено обобщи Шели наблюденията си. — Този екземпляр гледа на света отвисоко като добре охранен хищник — заключи тя и тогава й хрумна неочаквана мисъл: — Ако той е бил на мястото на ламята, Свети Георги е щял да бъде изяден със сигурност.“

В крайна сметка, Кейн не изглеждаше толкова плиткоумен, че да се възторгва от прелестите на Джоу Лин. От друга страна, бившият й съпруг, припомни си Шели, й бе показал достатъчно ясно какво представлява самецът с коефициент за средна интелигентност, когато насреща му стои създание с достатъчно голям бюст и тих като въздишка глас.

— Мисис Уайлд — каза Кейн. — Удоволствието е изцяло мое.

— Мис — поправи го автоматично Шели.

— Работата не ви ли налага да ви наричат мисис?

— Не. Ако някой наистина се интересува, аз съм представителка на отмираща порода. Държа да ме наричат мис.

Погледът му бързо обходи нежните линии на тялото й и сякаш проникна под изящния плетен костюм в перлен цвят. Гневът, проблеснал в лешниковите й очи при явното му нахалство, изчезна толкова бързо, като че ли никога не се бе появявал. Но Кейн го забеляза, защото го бе очаквал. Устните му се разтеглиха в ленива усмивка:

— Отмираща порода? Това не е ли още един начин да се каже „стара мома“?

— Кажете ми какво разбирате под това понятие и аз ще ви съобщя дали се причислявам към тази категория.

— Жена, която не може да задържи мъжа.

— Бинго! — студено отговори тя, но очите й се присвиха, за да не издадат колко я е наранил. — В моя случай „стара мома“ е разведена жена, която държи на моминското си име.

Той кимна равнодушно.

— Но се хващам на бас, че вие сте стар ерген — неотстъпчиво продължи Шели.

— Стар ерген?

— Мъж, който не е успял да задържи нито една жена! — обясни тя с учтива усмивка.

Някъде встрани Брайън се размърда нервно.

— Шели, защо не…

— О, Брайън — намеси се Джоу Лин. — Трябва да ми разкажеш повече за онази статуя на гръцки сатир, за която ми спомена преди малко. Мисля, че имам точното място за нея.

С тези думи жената хвана партньора на Шели под ръка и го отведе в единия ъгъл на дневната, където слънчевата светлина се опитваше да проникне през шифонените пердета. Без да си поеме дъх, тя започна да обяснява какво възнамерява да сложи в преддверието и в градината.

Но нито Шели, нито Кейн забелязаха отдалечаването на останалите двама. Те все още се изучаваха гневно.

— Всъщност винаги съм се считал за познавач на женската природа — каза мъжът.

— А, да — промърмори тя.

И преди той да е успял да продължи, Шели заговори с обиграния глас на водеща, която представя модна колекция:

— Предполагам, че въпреки външността си, вие също изисквате вашите жени да изглеждат зашеметяващо, нещо като военен трофей, нали?

Очите му се разшириха от изненада, после потъмняха от гняв. Тя се засмя и продължи с невинен глас, като си играеше с бижутата по пръстите на ръцете си:

— Несъмнено вашите жени са с размерите на гръцка статуя, но за сметка на това пък изключително подвижни в леглото. Би трябвало също да блестят с интелект и проницателност.

— Освен това да са впечатляващи и красиви — усмивката му бе мека, почти нежна, и не оставяше никакво съмнение, че я харесва.

— За да отговарям на подобни изисквания, би трябвало да се наредя на много дълга опашка. Благодаря, мистър Ремингтън, но имам много по-точна преценка за външния си вид.

Той се засмя меко:

— Наричайте ме Кейн.

— Много мъдро от ваша страна да ограничите възможностите ми.

— Относно имената ли?

— Да.

Шели усети как раздразнението й постепенно се стопява, защото в сивите очи срещу нея проблясваше смях вместо надменност.

— Вие сте по-скоро от рода на предателите и ренегатите, нали?

— Зависи кого по-точно…

Внезапният писък на Джоу Лин прекъсна думите му.

И двамата с Шели рязко се обърнаха и затичаха към звука.