Бети Нийлс
Зеленооката (1)

Първа глава

Просторната чакалня бе доста потискащо място, въпреки грейналите в жизнерадостно жълто стени, окичени с ярки плакати и детски картини, миниатюрния кафе бар и разпилените играчки. И не по-малко шумно. Заели всички свободни кресла, майки с бебета или малки деца чакаха своя ред за преглед при дежурния педиатър. От време на време медицинска сестра на средна възраст извикваше нечие име и малкият пациент биваше внасян в кабинета от притеснената си майка, а останалите, обнадеждени, се преместваха с още едно място по-близо до вратата на лекаря.

Бе началото на февруари и мрачният мъглив ден вече преминаваше в здрач, въпреки че бе едва четири часа. Независимо че имаше отопление, в чакалнята бе влажно и студено, а с оредяването на пациентите последните чакащи потръпваха зиморничаво — кои от студ, кои от тревога.

Най-после остана само един пациент — мъничко русо дете, заспало в скута на младо момиче. Момичето бе хубаво — с фино носле, нежна извивка на устните и огромни зелени очи. Прекрасната й светлокестенява коса бе стегнато завързана на тила. Изглеждаше уморена и отчаяна.

Непознатата проследи как двамата стажанти, които поемаха по-леките случаи, излязоха от кабинета и я подминаха мълчаливо. Тя със съжаление си помисли за чаша горещ следобеден чай. Ако този доктор не побърза, детето в ръцете й ще се събуди и ще заскимти жално.

Вратата се отвори и сестрата застана на прага.

— Съжалявам, мила, но доктор Търлоу беше зает! Сега ще ви приеме.

Момичето се изправи и влезе колебливо. Докторът зад бюрото вдигна поглед и се изправи — едър, висок, русокос, с посребрени слепоочия и решително лице, с твърдо очертани непоколебими устни — изобщо от онзи тип мъже, които караха жените да се извръщат след тях. В момента очите му под гъстите мигли й се усмихваха.

— Заповядайте, седнете — гласът му бе спокоен и дълбок. — Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго! — погледът му вече шареше по документите, изпратени от лекуващия лекар. Нейде по средата спря и вдигна глава: — Не сте майка на момиченцето, така ли?

Докато чакаше, тя го наблюдаваше, а нейде, дълбоко в душата й, потрепна незнайна струна.

— Аз ли? О, не! Работя в дома за сираци. Миранда не е от лесните деца, но аз я обичам и се грижа за нея. Много е сладка, но всъщност… Е, нещо не се чувства добре.

Той кимна и продължи да чете, а тя се вторачи в приведената му глава. Често се бе чудила какво ли означава да се влюбиш, но никога не бе предполагала, че ще изпита тъкмо това… странно усещане, че се влюбва от пръв поглед. Съществуваше ли такава любов? Случваше се с героините в романите, но романите бяха едно, а истинският живот — съвсем друго, или поне така бе смятала досега.

Той я погледна и се усмихна… Сърцето й подскочи.

Може би реалността не е така далеч от романтичните писания.

Устните й се извиха в мила усмивка и докторът повдигна вежди недоумяващо. Но тя не отрони нито дума — всъщност не й достигна смелост — и той се отпусна на стола.

— Е, да видим какво може да се направи за Миранда, госпожице…

— Локит… Луси Локит.

— „Загубила си кесийката, намерила я Кити Фишър!“

— Не го чувам за първи път — последва сериозният й отговор.

— Сигурно е доста досадно, но всички сме учили стихчета като малки — и като смени тона неочаквано, продължи: — Бихте ли я сложили на леглото да я прегледам?

Луси остави внимателно спящото дете и лекарят се приближи.

— Чудя се защо ли не са взети мерки веднага след като е констатирана хидроцефалия? Прочетох в картона, че черепът й е бил увеличен още при раждането. Случайно да знаете защо данните от здравния й картон са толкова оскъдни?

— Загубени са според директорката. Бебето е изоставено, когато е било само на няколко седмици. Никой не познава родителите, те тайно напуснали жилището, което били наели, и детето останало при хазяйката. Тя не се е погрижила да го заведе на лекар, а може и да не е забелязала, че Миранда има някакви отклонения в развитието. Когато преди няколко седмици жената влязла в болница, съседите го взели и като се усъмнили, че нещо не е наред, го донесоха в сиропиталището. Доктор Уотс го прегледа и уреди консултация с вас.

Лекарят се наведе над детето, но то се събуди и заплака.

— Ще я съблечете ли? Да ви помогне ли сестрата?

— Не, аз ще се справя. Непознатите лица я плашат — отвърна Луси спокойно.

Докторът бе много внимателен и когато привърши с основния преглед, тихо каза:

— Вземете я в скута си. Трябва да огледам главата й.

Последното продължи доста дълго и близостта му й подейства смущаващо. За жалост, помисли си Луси, той едва ли прави съществена разлика между мен и кой да е болничен стол! А после й мина през ума, че вероятно е женен и има деца. Не бе първа младост, но не бе и възрастен — всъщност, бе в разцвета на силите си. Тя така потъна в размисъл как да изкопчи нещо повече за живота му, че на доктора му се наложи да я попита повторно дали е медицинска сестра.

— Аз ли? О, не! Само помощничка — от девет сутрин до пет следобед се занимавам с какво ли не — храня и преобувам бебетата; оправям креватчета и така нататък.

— Нямаше ли сестра, която да доведе Миранда?

— Не. Трудно е да се намери висококвалифициран персонал — работата не е особено примамлива. Освен директорката и заместничката й, има три сестри и четири помощнички — той се поинтересува за броя на децата, въпреки че отговорът му бе известен. — Между четиридесет и петдесет — отвърна тя и добави: — Работя там от четири години.

— И досега не сте пожелали да учите за сестра? — големите му фини ръце, внимателно измерваха малката главичка.

— О, да, но просто беше невъзможно.

— Обучението наистина би ангажирало цялото ви време за няколко години — съгласи се той. — Разбирате ли какъв е проблемът с Миранда?

— Не напълно, но като че ли в черепа й има прекалено много течност.

— Доста рядко заболяване, придружено с увеличение на мозъчната течност в кухините на главния мозък между меката и твърдата мозъчна обвивка. Затова главата се подува. Вследствие на това понякога се получава мозъчна недостатъчност — вече забележима при Миранда. Искам да постъпи в болницата и да изтеглим част от излишната течност. Ще вземем мерки.

— Много ли ще я боли? — гласът й бе напрегнат.

— Не, но ще се наложат специални грижи — и като се изправи в целия си внушителен ръст, докторът добави: — Облечете я. Ще напиша бележка на доктор Уотс и ще уредя приемането й час по-скоро.

— Ще я излекувате ли? — попита недоверчиво Луси с безопасна игла между зъбите, докато пристягаше пелената на детето.

— Поне ще се опитам да облекча страданията й. Извадете тази игла от устата си! Може да си причините големи неприятности. С какъв транспорт дойдохте? От улица Спероу ли казахте? Повикахте ли линейка?

— Не, взех такси. Така и ще се върнем — най-после непослушните ръчички бяха намушкани във вълненото палтенце.

— Мило момиче, вече е пет часът и трафикът е много натоварен. Може да ви се наложи да чакате. Ще повикам линейка — и той протегна ръка към телефона. — Или по-добре да ви закарам сам. На път ми е.

— Много мило, но надали е удобно да… — смути се тя. — Всъщност, сиропиталището е на улица „Уилъби“, а освен това не знам дали е прието консултантите да изпращат пациентите си… освен ако не са частни.

— Зная адреса отлично — облегна се докторът и я изгледа. — А освен това, мога да изпращам, когото си поискам. Имате странно мнение за лекарите. Ние по нищо не се отличаваме от останалите хора…

— О, не се и съмнявам! Само дето сте много по-умни.

— Доста спорен въпрос… — ясните му сини очи просветнаха под гъстите, мигли. — Идете пред централния вход. Ще ви взема след няколко минути.

Гласът му бе благ и Луси не можеше да не го послуша. Бе много уморена. Миранда спеше, но ако се събудеше, щеше да се разплаче, гладна и сънена. Би било прекрасно да се върнат по възможно най-бързия начин. И без това се забавиха по-дълго, отколкото очакваше. Тя застана да почака доктора с лице към вратата, но той се появи незабелязано някъде иззад гърба й. Поспря за миг и я погледна. Бе много красиво момиче с това изящно, закачливо фино носле. Той се приближи и тихо каза:

— Колата, е наблизо. Носете я вие да не се събуди.

Прекосиха коридора и той й направи път, като задържа вратата, а после избърза и отвори тъмносивия ролс-ройс. Луси се качи внимателно, а докторът закопча предпазния й колан, без да наруши съня на детето. После зае мястото си и потегли. Луси изчака, докато се озоваха в първото задръстване и рече:

— Споменахте за улица „Спероу“. Да, прав сте, но персоналът и децата използват входа откъм „Уилъби“.

— Разбирам. А кой използва другия вход? — колата се придвижи напред с няколко метра и той се извърна да я погледне.

— О, това е парадният вход. Отключва се само за благотворителния комитет и лекарите, когато идват на посещения, както и за настоятели — изобщо за официалните лица, те са важни.

— Мислех, че най-важно за едно сиропиталище са самите сираци!

— Така е. Полагаме много грижи за нещастните деца.

Голямата кола се плъзна безшумно напред и Луси замълча. Скоро пристигнаха и докторът слезе да й помогне.

— Сърдечно ви благодаря за изпращането, беше много мило — усмихна се тя, но изражението му остана строго.

— Ще ви придружа. Искам да поговоря с директорката. Къде живеете?

— Аз ли? В Челси.

— На път ми е. Ще ви откарам след това.

— Ще се забавя около петнайсетина минути…

— И аз няма да се бавя — вече бяха вътре и той кимна към редицата столове, подредени до стената в малката приемна. — Ще ме изчакате ли тук? — после поздрави сестрата, дошла да ги посрещне, и се отдалечи.

Петнайсетте минути минаха неусетно, докато Луси обясни всичко и предаде вече будната Миранда на дежурната сестра.

— Благодаря ти за извънредния труд. Ще получиш компенсация, когато пожелаеш — усмихна й се мило сестрата, защото Луси работеше много съвестно и никога не се оплакваше от непрекъснато изникващите допълнителни ангажименти, с храненето, хигиената и забавленията на малките палавници.

Луси й пожела лека нощ.

Не бихме се оплаквали, ако разполагахме с още едно-две момичета като това, помисли си сестрата и проследи с одобрителен поглед отдалечаващата се фигура.

В приемната нямаше и следа от доктора — вероятно се бе забавила и той не бе я изчакал. Едва ли можеше да го вини. След натоварения ден и той, също като нея, сигурно гореше от нетърпение да се прибере у дома. Въпреки това Луси се отпусна на твърдия дървен стол. Поне да имаше кого да попита…

След пет минути доктор Търлоу се появи, придружен от директорката, усмихнат лъчезарно. Луси се изправи и, за нейна изненада, получи горещи благодарности за добре свършената работа. Всъщност, воденето на деца на преглед не влизаше в ангажиментите й и затова не се учуди, че й благодарят. Каза някаква любезност в отговор и побърза да настигне доктора.

— Какъв е точният адрес? — поинтересува се той. — С някоя приятелка ли живееш?

— Не, с родителите си. Много мило, че предложихте да ме откарате. Нали не се налага да се отклонявате?

— Не, живея в Чизик. А, спомних си! Баща ти не е ли археолог — известният Грегъри Локит? — и след утвърдителното й кимване добави: — Срещнах родителите ти неотдавна на една вечеря. Току-що се бяха върнали от Андите.

— Да, те непрекъснато пътуват.

— Но ти предпочиташ да работиш в сиропиталището?

— Да — тя не спомена, че работата, която сама си бе намерила, се приемаше с насмешлива добронамерена снизходителност от страна на родителите й. За тях Луси се оказа едно разочарование — знаеше го, въпреки че никога не й го бяха казвали. По-голямата й сестра, с университетска диплома и впечатляваща външност, бе личен асистент на директора на голяма компания в Сити. По-малката пък, също така прекрасно изглеждаща, работеше в художествена галерия и бе сгодена за млад изпълнителен директор на компания, който се издигаше, във финансовия свят с непоколебимото намерение да достигне върха преди всички останали. Луси, средната сестра, бе потънала в сянката им и не бе успяла да се изяви досега. Без съмнение всички я обичаха и проявяваха толерантност, но не криеха разочарованието си, че не бе оправдала очакванията на семейството. Умна, способна, чувствителна и практична, надарена с миловидна красота, тя бе изключително свита и срамежлива. Станала вече на двайсет и пет, тя споделяше опасенията на майка си, че едва ли ще успее да си намери съпруг и ще остане стара мома.

Доктор Търлоу спря пред дома й и тя отново му благодари. Полин и Имоджен веднага биха казали точно онова, което би го подтикнало да ги покани отново на среща, но тя не се сети за нищо подходящо. В главата й трескаво се въртеше мисълта, че едва ли ще го види пак и това я отчайваше. Тя впери очи в лицето му. Все още удивена от внезапния прилив на чувства към този почти непознат мъж, Луси разбра, че не би могла да го забрави.

— За мен бе удоволствие! Приятна вечер, госпожице Локит!

Тихите му думи я накараха да дойде на себе си и тя припряно му пожела лека нощ и дръпна звънеца. Изправен до колата, той изчака появата на Алис, домашната прислужница, и бързо потегли.

Може би трябваше да го поканя, помисли си Луси объркано.

— Кой беше този господин? — поинтересува се Алис. — Каква хубава кола! Да не би да е някой ухажор, скъпа?

Луси поклати глава.

— Не, просто ме изпрати. Всички у дома ли са?

— Да, в дневната са — тя майчински я потупа по рамото. — По-добре иди и се преоблечи, скъпа. Още са на вечерното си питие…

Луси бавно се качи в стаята си, взе душ и среса косата си. Майка й не обичаше да я гледа в дрехите, с които ходи на работа, въпреки че там носеше служебна униформа и найлонова престилка. Луси не бързаше. Искаше да се появи в последния момент преди вечеря, за да избегне дългите отегчителни речи на Сирил, годеника на Полин, за стоковата и фондовата борса. Тя бавно заслиза по стълбите, като се питаше дали сестра й наистина го обича, или по-скоро я блазни мисълта да бъде съпруга на преуспяващ бизнесмен с апартамент в града, малка хубава вила в провинцията, две коли и достатъчно пари, за да си позволи да се облича елегантно и да живее в разкош. Нито една от тези причини не би могла да съблазни Луси да се омъжи за човек като него.

В дневната всички бяха насядали около камината.

— О, ето те и теб, мила! — посрещна я майка й. — Сирачетата ли плакаха? Толкова закъсня!

Луси пое чашата, която баща й й подаде и седна до него.

— Заведох едно от тях на консултация при педиатър в „Сити Ройъл“ и там се забавих… — не продължи, защото знаеше, че я питат формално и почти не слушат какво им отговаря. Всъщност, призна си тя, нейното ежедневие бе доста скучно в сравнение с остроумните забележки на Полин за посетителите в галерията и забавните дребни клюки на Имоджен за високопоставените личности около нея. Тя отпи от шерито, а Сирил се изкашля, за да прочисти гърлото си и подхвана нова високопарна реч, придружена с претенциозно изказани бележки за състоянието на Националната здравна мрежа. Монологът му обаче не успя да задържи вниманието на Луси. Мислите й летяха към доктор Търлоу.

— Тази вечер бе много мълчалива, скъпа — подхвърли майка й, когато по-късно Луси й пожела лека нощ. — Повече от обикновено. Тази твоя измислена работа май много те уморява?

Луси знаеше, че майка й няма представа какво представлява „нейната измислена работа“, но замълча.

— О, не, мамо! Наистина не ме изморява…

— Добре. А не те ли отегчава?

— Ни най-малко! — нима би могла да й обясни, че сираците — капризни или любвеобилни — бяха всичко друго, но не и отегчителни? — Аз само помагам…

— Е, хубаво, щом ти харесва, скъпа. Много ми се иска да се запознаеш с някой приятен млад мъж… — вече съм го сторила, мина през ума на Луси и тя побърза да целуне майка си. — И не забравяй, че утре сме канени на вечеря у семейство Уолтър. Облечи нещо по-шик.

Щом се сгуши в леглото, Луси напълно забрави за предстоящата вечеря и се отдаде на мисли за доктор Търлоу. Припомни си разговора дума по дума.

 

 

На следната вечер се прибра рано и уморена изпи чая, поднесен й от Алис. После отиде да се приготви.

Семейство Уолтър, наскоро оттеглили се от дипломатическа служба, бяха стари приятели на родителите й. Двете семейства поддържаха близки отношенията и често си ходеха на гости. Луси се порови из гардероба. Имаше добър вкус, въпреки че не следваше сляпо модата. Зелената рокля, на която се спря, бе семпла, с дълга разкроена пола, прилепнали ръкави и кръгло, дълбоко изрязано, деколте. После напълни ваната и се отпусна, отдавайки се на мечти по доктор Търлоу. Времето обаче летеше неусетно и трябваше да побърза. Облече роклята, разреса косите си и си сложи малко пудра и червило. Когато изтича долу в антрето, всички вече я чакаха.

— Скъпа, отново ли си с тази зелена рокля? Трябва да обновиш гардероба си — подхвърли майка й незлобливо.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате! Полин, вие двете с Имоджен сте така зашеметяващи, че достойно представяте цялото семейство!

— И ти можеш да бъдеш също толкова зашеметяваща, ако положиш поне малко усилия — потупа я по рамото Полин.

На Луси й се стори безсмислено да й напомня, че на сираците им е все едно как изглежда. Трите сестри се настаниха на задната седалка и колата потегли.

Уолтърови даваха пищни вечери — имаха много приятели и обичаха забавленията. Около половин дузина гости вече бяха налице и госпожа Уолтър, която сърдечно ги посрещна, каза, че очакват още двама.

— Поканила съм очарователната госпожа Сиймур, която се чувства много самотна, откакто овдовя. Не знам дали я познавате… — тя замлъкна и се отправи усмихнато към вратата. — А, ето го! Уилям, колко се радвам, че дойде! Тъкмо казвах… Може би познавате госпожа Локит?

Имоджен и Полин говореха с господин Уолтър и само Луси бе до майка си. Към тях се приближи доктор Търлоу. Беше сдържано елегантен. Красивите устни на Луси се полуотвориха от изненада, а по страните й изби деликатна червенина. Не можа да скрие задоволство си. Небето бе чуло молбите й. Той се бе появил толкова скоро, при това сам — значи не бе женен. Докторът сърдечно поздрави домакинята, подаде ръка на майката на Луси и тъкмо госпожа Уолтър да му представи Луси, възкликна:

— О, ние вече се познаваме! Служебно.

Той й се усмихна и тя щастливо му отвърна, като съжали за зелената рокля, която в никакъв случай не бе най-впечатляващият й тоалет. Вълнението й се засили, когато на вратата се появи госпожа Сиймур — изискано облечена красива блондинка с високомерно изражение и превзети маниери. Тя целуна госпожа Уолтър, поздрави любезно госпожа Локит, усмихна се едва на Луси и в този миг забеляза доктора.

— Уилям! Нямах представа, че ще бъдеш тук. Наложи се да взема такси. Ако знаех, бихме могли да дойдем заедно — тя му се усмихна съблазнително и Луси мълчаливо стисна зъби. — Но ти ще ме изпратиш, нали?

— С най-голямо удоволствие, Фиона!

— А, ето го там Тим Уедърби, трябва да му се обадя. Познаваш го, нали… — изчурулика тя превзето и се подпря на ръката му.

Очевидно и двамата го познаваха, защото се отдалечиха и Луси отново остана сама с майка си.

Тя й хвърли подканващ поглед.

— Хайде, мила, покажи, че си интелигентно момиче! Иди и поговори с този-онзи. Жалко, толкова си стеснителна…

Забележката само усили вътрешното й напрежение, но тя последва съвета на майка си. Присъедини се към една група познати, като се помъчи да се включи в разговора според изискванията на добрия тон. Ала същевременно не изпускаше от поглед доктор Търлоу. Личеше, че двамата с Фиона Сиймур добре се познават, но той едва ли би си избрал за съпруга, жена като вдовицата. Луси си помисли, че той има нужда от някоя, която обича децата и е готова да приеме трудностите и радостите, които те създават; жена, която да го разбира, когато вечер й разказва за лекарските си проблеми… Луси си представи себе си в тази ролята. Не бе сигурна как ще го постигне, но знаеше, че може да го направи.

— Май не чу нито дума от това, което ти казах — подхвърли младежът, който й говореше от няколко минути.

Извинението й бе посрещнато с дружелюбен смях и някой подметна:

— Луси не може да престане да мисли за своите сираци.

Темата за работата й бе постоянно повод за незлобливи шеги между познатите й. Тя се усмихна и се отправиха към трапезарията.

На масата Луси се озова между прекалено начетения по-възрастен син на Уолтърови и един младеж на дипломатическа служба в чужбина, понастоящем в отпуск. Тя се усмихваше и кимаше, макар да й бе трудно да осъзнае едновременно строго научната лекция за предимствата на компютрите на единия и възхищението на другия от далечната страна.

От отсрещния край на масата докторът я наблюдаваше и си мислеше колко е красива и какво спокойствие излъчва. Беше съвсем различна в тази зелена рокля, с коса до раменете. А и умееше да се занимава с малки деца. Той посрещаше думите на компаньонката си с любезен израз и в същото време в мозъка му се оформяше интересна идея.

След вечеря разговорите продължиха, но Луси размени с доктора само няколко кратки реплики. И тъй като си тръгна с родителите си преди него, не разбра дали се е отзовал на поканата на Фиона Сиймур. Което нямаше никакво значение, защото рано или късно вече бе решила, че ще се омъжи за него. Беше навършила двайсет и пет и не биваше да губи нито ден. Мисълта, че Фиона Сиймур, колкото и изкусно да бе гримирана, отдавна бе прехвърлила трийсетте, я поуспокои.

Преди да си легнат, изпиха по чаша топло мляко за добър сън в кухнята и майка й отбеляза:

— Какъв чудесен мъж е този Уилям Търлоу, толкова представителен и интелигентен, без капчица високомерие.

— Поговорихме си — вметна Имоджен вяло.

— Но Фиона Сиймур го следва по петите — добави Полин. — Сигурно е около трийсет и пет годишен, тя е тъкмо за него.

— Защо? — попита Луси тихо.

Двете й сестри се обърнаха и я изгледаха.

— Ами защото е хубава жена, възпитана и винаги облечена с вкус — отвърнаха те една през друга. — Ще бъде прекрасна домакиня на официалните вечери…

— Но те няма да продължават безкрайно. А кой ще се грижи за децата и за храната му, когато закъснее, за спокойния му сън…

Всички се вторачиха в нея.

— Луси — започна майка й, — изглеждаш ми доста… тревожна.

Луси изпи млякото си и сложи чашата в мивката.

— Исках само да кажа, че Фиона Сиймур не е жена за него. Вчера той прегледа Миранда. Докторът много обича децата, за разлика от нея, струва ми се.

Тя бързо им пожела лека нощ и се качи в стаята си. Беше казала повече, отколкото възнамеряваше. Бъдещето на доктора всъщност не я засягаше. Щеше да го среща от време на време на някое празненство, да я поздравява любезно и да се впуска в разговор с други, мигновено забравяйки за присъствието й.

На следния ден валеше като из ведро. От сутринта я затрупаха със задачи. Луси тъкмо се чудеше какво да прави с едно повръщащо четиригодишно момченце, когато сестрата й съобщи, че директорката я вика.

— Седни, Луси — покани я младата симпатична директорка. — Искам да те помоля за една услуга. След два дни Миранда постъпва в болница. Доктор Търлоу пита дали ще можеш да я придружиш — важно било детето да бъде спокойно по време на лечението, а тя е толкова привързана към теб. Няколко дни ще ти се наложи да живееш в „Сити Ройъл“ в стая, съседна на нейната. Ще те отменят за по час-два, но нощите вероятно няма да са леки — тя й се усмихна съчувствено.

— Разбира се, че ще отида, госпожо — отвърна Луси. Щеше да види отново доктор Търлоу и може би ще измисли нещо наистина умно, с което да възбуди интереса му, а не само задължителното любезно внимание… — Кога точно ще постъпим?

— Почини си добре и ела в осем часа вдругиден. Предполагам, че доктор Търлоу ще й направи пункция веднага. Сигурно ще имаш тежка нощ. Довиждане, Луси.

Внезапно денят придоби розова окраска — децата й се струваха малки ангелчета, часовете направо летяха, а безкрайните задължения не бяха нито досадни, нито уморителни. Луси сменяше пелени, чистеше, хранеше протестиращи хлапета с усмивка на уста, унесена в мечти по близките дни, когато се канеше да спечели възхищението на доктор Търлоу с някоя изключителна постъпка. Нищо чудно да спаси живота на Миранда благодарение на бързата си намеса, да измъкне смело цяло отделение дечица от горяща сграда… или да предотврати бомбена заплаха… или експлозия на газ? Без значение какво точно, важно бе да я забележи и да се влюби в нея!

Студените дъждовни капки поохладиха ентусиазма й, но тя се засмя щастливо, а възрастната двойка, която я задминаваше, я изгледа подозрително.

Стига мечти, каза си тя. Минало ти е времето да се влюбват в теб от пръв поглед. Което не означава обаче, че един ден няма да се омъжиш за него!

Прекара един приятен ден у дома. Разходи се насам-натам, помогна на майка си в градината и подреди разпилените чернови на баща си, който пишеше книга. Надвечер си приготви необходимите неща в чантата, изкъпа се, лакира си ноктите и се взря в огледалото, търсейки издайнически бръчици по красивото си лице. Ала не откри нито една.

 

 

На следната сутрин Луси се качи в линейката, прегърнала спящата Миранда. Детето се събуди едва в болничната стая и заплака, уплашено от непривичната обстановка. Луси търпеливо се зае да я успокоява. В това време се появи доктор Търлоу.

Поздрави я тихо и даде инструкции на дежурната сестра. Направиха инжекция на все още хленчещото дете и го отнесоха в операционната. Луси си разопакова багажа и облече огромната болнична престилка, която бе задължена да носи. Работата й нямаше да е по-тежка, отколкото в дома, само дето се налагаше да остане тук през цялото денонощие — скромна цена, която бе готова да плати, за да вижда доктора от време на време.

Тя изпи кафето, което една сестра любезно й донесе.

— Защо не се запишете да учите за сестра? — попита я тя приятелски.

— Не съм достатъчно подготвена, за да кандидатствам — отвърна скромно Луси, — но обичам децата — би могла да добави, че не й се налага да си изкарва прехраната с този вид труд и че за родителите й бе трудно да разберат желанието й по цели дни да храни и преоблича бебета — поради което го приемаха като временен каприз. — Колко дълго ще продължи?

Сестрата се впусна подробно да й обяснява какво точно прави доктор Търлоу в момента. Голяма част от обясненията бяха непонятни за Луси, но й бе приятно да слуша за него.

Десет минути след излизането на сестрата, донесоха Миранда, която вече излизаше от упойката. Луси едвам успя да я поеме и тя отвори очички, разкриви уста, готова да се разплаче.

— Здрасти, миличка — прошепна Луси и Миранда измъчено й се усмихна.

— Луси — изрече детето успокоено и затвори очи.

Доктор Търлоу, който стоеше тихо отзад, кимна одобрително. Интуицията не бе го подвела за Луси. Персоналът и без това бе претоварен, а момичето щеше да помогне. Изглеждаше очарователно в тази огромна престилка. Представи си малко необичайна картина — детска спалня, оризов пудинг, тичащи и смеещи се деца… Веждите му се смръщиха. Онази вечер Фиона му бе подхвърлила на шега, че среща на ден прекалено много деца, за да изпитва нужда от свои.

— Ти имаш нужда от тихо кътче, където да се прибереш вечер, да се забавляваш от време на време в приятелска компания, да има някой, който търпеливо да те слуша… — бе прозвучало многообещаващо и както бе ужасно изморен, той се бе съгласил с нея. Но сега разбираше, че е сбъркал. Всъщност, не бе сигурен какво точно иска. А и сега едва ли бе моментът да анализира собствения си живот. Без да обръща внимание на Луси, той се наведе над малката си пациентка, даде още някои напътствия на сестрата и излезе.