Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)
Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Барбара Делински. Шепот в здрача

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-351-9


1.

Беше непоносима задуха и по врата на Робърт Кавано се стичаха струйки пот. От време на време той ги отстраняваше с дланта на ръката си и се успокояваше злорадо, че и другите страдат като него. Представителите на медиите наоколо също се измъчваха от горещината, ризите им отзад бяха влажни, операторите смъкваха от време на време камерите си, за да избършат с ръкави очи и бузи, репортерките се опитваха да се разхладят, като размахваха бележници пред лицата си. Но те не бяха на пресконференция, струпани в малко помещение, заслепени от ярката светлина на телевизионните прожектори.

Присъстваха на погребение под жарките лъчи на юлското слънце, погребение, което бе привлякло толкова силно общественото внимание, колкото би сторило съобщение за нов президентски кандидат.

Всичко, свързано със семейства Уайт и Уорън, привличаше внимание. При други обстоятелства този факт щеше да подразни Кавано, но не и сега. В момента пресата бе неговото прикритие.

Стоеше сред тях на затревено възвишение над тълпите опечалени и знаеше, че е толкова незабележим като детектив-лейтенант, колкото му се искаше. Беше облечен цивилно, но не конкретно за случая, не бе носил униформа от години. А и години бяха изтекли, откакто за последен път се бе чувствал така, сякаш всичко, изминало в кариерата му до този момент, е било само подготовка за предстоящото разследване.

Желанието за мъст бе много силен мотив, едновременно и грозен, и сладостен — о, колко сладостен, докато живееш в очакване! Кавано го предвкусваше с наслада от трийсет и шест часа. Вчера Джон Райън, заместник-старши полицейски инспектор, го извика в офиса си.

— Кавано!

Той попълваше доклада за вероятен извършител на изнасилване, завършило с убийство. Когато името му прогърмя през общото помещение, грабна листа от пишещата машина, постави го в папка и забърза към офиса на Райън.

— Затвори вратата! — заповяда рязко шефът. Напоследък бе придобил лошия навик да говори по този начин с подчинения си, с което още повече го дразнеше. Кавано затвори вратата и се облегна на шкафа с папки, докато шефът му наместваше обемистата си фигура зад бюрото в изтъркания въртящ се стол с подвижна облегалка, който отчаяно простена, когато Райън наклони облегалката назад. — Преди малко ми се обадиха по телефона — започна той. Гласът му беше висок, сякаш изстискан с усилие от широкия му гръден кош. — На яхта край Луис Уорф са открити два трупа: Марк Уайт и съпругата му, Дебора Уорън — заля го внезапна вълна на адреналин и Кавано неволно се изправи. Райън продължи, доволен, че е успял да заинтригува подчинения си. — Колегите, които са отишли там първи, преценяват случая като убийство и след това самоубийство. Искам ти да се заемеш с разследването — Кавано кимна. Райън почеса с тлъсти пръсти главата си, после поизглади оредяващата си ниско подстригана коса. — Потърси нещо повече. Възможно е да е нещо сериозно. В тези семейства има напрежение. Уайт почти не говори с най-малкия си син, а Уорън и синът му се борят от години един с друг за политическа подкрепа. Двамата мъртви са замесени в някои странни деяния в Лос Анжелис и утежняваха нещата допълнително. Възможно е някой да е решил да ги очисти — вдигна многозначително вежда. — Уорън се кандидатира за преизбиране догодина. Тая история вони — приключи този сбит анализ и вдигна папка и други документи с дебелина около десетина сантиметра от бюрото си, покрито с мръсни чаши от кафе и останки от сандвичи с деликатеси. — Отдели време за четене — бъди сигурен, че това четиво тук ще те заинтригува. Не бързай. Знаеш с кого си имаш работа, така че внимавай. И поддържай връзка с мен… Кавано — добави той на раздяла, — искам да знам всяка твоя стъпка.

Кавано първо беше поласкан за оказаното доверие, а после развълнуван от възможностите, които се откриваха пред него. Стана ясно, че не само той е следил проявите на семейства Уайт и Уорън с години. Папката на Райън съдържаше много по-подробна информация от неговата и обхващаше период от повече от петдесет години. Тя проследяваше издигането на двете фамилии до положение да фокусират вниманието на масмедиите и съответно — на обществеността. Чрез изрезки от вестници и списания, разнообразни забележки и насъбрана вътрешна информация тя разкриваше хитроумни решения в бизнеса, политически амбиции, набиране на инерция, постигане на мощ. Но измежду достойното за възхищение просъскваха намеци за сенчести сделки, алчност и липса на милост… Кавано бе надушвал години наред зловредната им воня, просмукана иззад лъскавата фасада.

Повече от петдесет години семейства Уайт и Уорън бяха прониквали все по-широко в елита на богатите и властта. Естествено беше пътят им нагоре да е съпроводен със създаване на врагове, но разследването му нямаше да се съсредоточи върху тях. Налице бе вероятността двата трупа да са резултат на трусове вътре в семействата. Убили са ги, за да им запълнят устата с пръст веднъж завинаги… фантазиите му го подвеждаха да си представя с удоволствие как в крайна сметка двете фамилии се хващат в смъртоносната паяжина, изплетена от самите тях — върхов резултат на поетична справедливост…

А сега, докато гледаше надолу към събралите се за погребението и го виждаше така, както по-късно ще го види всеки по телевизията, Кавано разбираше, че всяка вътрешна измама или напрежение ще бъде — и наистина беше — добре прикрита. Въздухът изглеждаше сгъстен от тежка тъга, чийто облак бе увиснал неподвижно в него като мараня. Човек не би могъл да допусне наличие на предателство в група, която скърбеше като тези две семейства.

Те стояха струпани край двата гроба, като една общност с неразличими кръвни граници — член на Уайтови се притискаше отчаяно към някой представител на семейство Уорън, двама Уорънови покриваха фланговете на друг Уайт. Даваха вид на много тясно свързана група, независимо от намеците на Райън за наличие на антагонизъм между тях, на повърхността изглеждаха така в продължение на много повече години от тези на Кавано.

Вероятно това бе част от мистиката, която ги обграждаше. Задължение на Кавано беше да разбули илюзиите и да проникне до скритата реалност, да отдели и анализира всеки Уайт и всеки Уорън, за да открие оная слаба връзка, която поне Джон Райън вярваше, че съществува.

Нямаше да е лесно. Ако мощта беше крепост, то тогава лъжите на тези две семейства бяха изключително добре защитени. Да се открие пропукване в стената и да се проникне през нея, преди пролуката да бъде открита и запълнена, изискваше време, проницателна мисъл и упорство.

Райън му бе осигурил първото. Сега той имаше нужното време на разположение, за да проведе внимателно разследването. А колкото до другите две изисквания, нямаше проблеми, Кавано притежаваше и едното, и другото. Работеше от седемнайсет години в полицията и си бе създал имидж на детектив със забележително умение за разследване, съчетано с нужната упоритост и трудолюбие. Той сам се натоварваше с допълнителни задачи и изпитваше удовлетворение от добре свършената работа. Многобройните оплаквания на подчинените му от суровите изисквания към тях не успяваха да засенчат успехите, които жънеше.

Голяма част от другите детективи понякога се стремяха към публичност, но не и Кавано. Смяташе, че Джон Райън му бе поверил тази престижна работа именно заради това. И двамата знаеха, че евентуалният успех автоматично ще изтегли Кавано нагоре служебно, но бяха наясно, че пътят му нямаше да бъде осветен от прожекторите на масмедиите. Независимо от личното отмъщение, към което се стремеше — а нямаше начин да разбере дали този факт беше известен на Райън — Кавано знаеше, че ще проведе разследването на семействата Уайт и Уорън по същия професионален начин, свързан с упорита, тежка работа, характерна за неговия стил.

Напомни си, че на разследването вече е поставено начало, вдигна камерата и насочи лещите на обектива към опечалените. Движеше я бавно от лице на лице, разучавайки и идентифицирайки присъстващите. Забележително беше, че горещината сякаш не се отразяваше на членовете на двете семейства, докато всички останали изглеждаха като съсухрени цветя под палещите лъчи на слънцето. Сякаш предпазващ балдахин от скръб бе обгърнал в сянката си опечалените. От време на време нечия ръка повдигаше копринена кърпичка към очите, но като цяло лицата пред обектива бяха застинали и бледи.

Кавано пусна камерата в действие и запечата присъстващите на филм. В центъра на групата се бе събрало по-възрастното, поколение на двете семейства — Гилбърт Уорън, двайсет и три години член на Конгреса на Съединените щати, и съпругата му — Ленор, после Натали Уайт, притисната към съпруга си — Джаксън, президент и председател на борда на престижната много обхватна корпорация „Уайт Естейт“, която включваше между другото една от главните въздушни линии на страната и електронен раздел, тясно свързан с правителството.

Привлекателна четворка — стройни, елегантно облечени в черно хора, предизвикващи завист дори и в момент на скръб.

Децата им бяха не по-малко впечатляващи: всъщност те отдавна не бяха деца — възрастта им беше между трийсет и четирийсет и четири години. Най-възрастен беше Никълъс Уайт — мрачен, но елегантен, несъмнен наследник на „Уайт Естейт“ и съпругата му — Анджи, заслепяващо красива жена, разбила много сърца, когато отдели Никълъс от редиците на видните кандидати за женитба преди десетина години. Тук беше и Питър Уорън, адвокат, чийто егоцентричен стремеж към съдийска служба бе широко известен. Разбира се, придружен беше от втората си съпруга — Сали. Съвсем наблизо бе застанала сдържаната Лора Уориър Гарнър със съпруга си Доналд, известен специалист по пластична хирургия.

До възрастните Уайтови бяха най-малката им дъщеря — Ан и съпругът й — Марк Мичъл, и двамата висши служители в „Уайт Естейт“. Между другите изпъкваше Емили Уорън, бивш модел, сега актриса, облечена за случая в драматично тясна черна рокля и с воал. Тя изглеждаше обезсилена от скръбта си и бе подкрепяна („Много подходящо“ — помисли Кавано) от футболния герой, превърнат в развихрен предприемач, Джордан Уайт.

Ако нямаше точна информация, Кавано би могъл да помисли, че семействата са свързани кръвно. Гил Уорън и Джак Уайт демонстрираха почти еднакви буйни перчеми посивяваща коса, но профилът на Уорън бе по-изострен около носа и брадичката от този на Уайт. И двамата бяха със среден ръст, широки рамене и твърда линия на челюстта, характерна за мъжете и от двете семейства. Жените обаче бяха различни: Натали бе по-тъмна и някак по-омекотена от русокосата Ленор. Дъщерите се различаваха по ръст и цвят, но и едните, и другите „хващаха окото“ еднакво силно.

Всички до един бяха красиви хора, определени индивидуалности и все пак не съвсем… Докато ги изучаваше внимателно, Кавано осъзна, че най-силната прилика между тях се дължи на достойнството, с което се държаха. „Богатите понасят скръбта гордо“ — помисли той със смесица от презрение и раздразнение.

Разбира се, точно тези богати знаеха много добре, че ги снимат и филмират. Винаги ги снимаха и филмираха. Те бяха новина, събитията в семействата им доставяха фуража, с който медиите подхранваха лакомото любопитство на тълпата. Кавано бе достатъчно циничен, за да признае, че независимо от скръбта, Уайтови и Уорънови умееха да се държат пред камера.

Запечата на филм всеки един от членовете на двете семейства и обърна обектива си към другите присъстващи на погребението. Разпозна мнозина от тях, а онези, за които не се сещаше от вестникарските статии, познаваше от други източници. Тук бяха, разбира се, и внуците, групирани между другите роднини по-назад. Отдели и някои от персонала на Гил Уорън и членове на борда на директорите на Джак Уайт. Останалата част от тълпата се състоеше от безброй изтъкнати членове на общности в областта на политиката и бизнеса, както и представители на артистичния свят и разни приятели на семейството.

Кавано оглеждаше внимателно тълпата и от време на време заснемаше някое и друго лице: например направи снимка на очарователен модел, истински привлекателна жена — клюките шушукаха, че и Марк Уайт, и баща му са имали вземане-даване с нея. После стори същото и с местен земевладелец, който редовно подпомагаше финансово кампаниите на Гил Уорън — и бе толкова морално изкривен, колкото можеше да си представи човек. Снима и личната секретарка на Гил, чиято четиринайсетгодишна дъщеря (нямаше я на погребението) беше с неизяснено бащинство…

Кавано върна обектива си пак на предната редица опечалени и забеляза четири фигури, малко настрани от останалите, откъм далечния край на ковчезите. Разпозна ги само заради ненаситния си интерес към двете семейства. Джонатан и Сара Макний обслужваха Уайтови от години. До тях се бе изправила Каси Мърел, вярната многогодишна икономка на Уорънови, самата тя изключително привлекателна жена. Дребната й, изящна фигура бе облечена в тясна черна рокля с висока шал-яка от бяла дантела. Елегантното й облекло лесно би предизвикало подигравка, като се вземе предвид социалният й статус, ако изражението й не бе подходящо смирено. Прическата й — прибран рус кок на тила — разкриваше деликатни, макар и малко изострени черти.

Но обективът на Кавано се помая на последната фигура от четиримата души, застанали малко настрани край ковчезите на починалите. Млада жена, точно толкова зашеметяващо красива, колкото всяка една родена Уорън или Уайт, но по по-омекотен, по-уязвим начин — дъщерята на Каси — Катя, израсла заедно с децата на Уайтови и Уорънови и често фотографирана заедно с тях. По-висока от майка си, Катя бе с пясъчноруса коса до раменете, деликатно триъгълно лице и стройна, гъвкава фигура. Облечена беше в стилна светлосива рокля с подплънки на раменете, ниска талия и съответстващи по цвят чорапи и обувки с токчета.

Информационната му банка я свърза със света на изкуството — или рекламата, не бе напълно сигурен. Замисли се върху проблема и реши, че втората възможност като че ли отговаря повече на изтънчения й независим вид.

Но бе готов да приеме, че скръбта й не беше само игра пред камерите на масмедиите — наведена глава, грациозно спусната коса на бузата. Майка й бе поставила ръка на кръста и, а Катя се бе обгърнала сама, стиснала с дланта на едната ръка рамото на другата. Тя като че ли с мъка се сдържаше да не се разплаче на глас.

Той я снима няколко пъти, а после продължи да я следи през обектива. Тя изправи бавно глава, погледна за миг двата украсени с месинг ковчези, а после вдигна поглед над тях с изражение на болка и смут. Проследи бързо погледа й — Джордан Уайт. Като че ли привлечен от мълчаливия зов на Катя и той вдигна изпълнени със същата болка очи.

Кавано бързо премести поглед от едното яйце на другото. Изписаното на тях чувство беше истинско, но причината зад него бе неясна. Защо тия двамата? Защо тая удължена размяна на погледи? Възможно беше Катя и Джордан просто да са отдавнашни приятели, споделящи скръбта си. Но е възможно и в отношенията им да има нещо много по-голямо, останало скрито за пресата. Любовници ли бяха? Или съзаклятници? Знаеше, че Джордан (като много други от двете семейства) е загубил големи суми в резултат на сделки, ръководени от починалия — брат му Марк. Но за човек като Джордан Уайт, който имаше пари с купища, тези загуби не бяха нещо сериозно. Къде тогава беше мотивът? И защо бе умъртвена и съпругата на Марк — Дебора? А Катя? Възможно ли е това невинно наглед създание да е способно на убийство?

Мигът се стопи във времето. Катя пак наведе глава, а Джордан се вторачи в ковчезите на брат си и съпругата му, мечтателката на Уорънови…

Кавано отпусна камерата си и се замисли върху това странно съчетание — филмов продуцент и мечтателка. Официалното решение преди последните доклади от аутопсията беше, че Марк е убил Дебора, а после се е самоубил. Деянието бе извършено с личния му револвер и по него намериха отпечатъците само на собственика му. По време на стрелбата двамата са били сами на яхтата, закотвена на мястото си в бостънското пристанище. Все още предстоеше разпит на много хора: собствениците на съседните яхти, жители на близките квартали. Нямаше следи от насилствено влизане, още по-малко — от борба.

Но къде е мотивът? Защо човек, постигнал най-сетне професионален успех, ще убие невинната си съпруга и себе си?

Естествено репортерите не пропуснаха да се възползват от възможността за спекулации: едни изразиха предположение, че двамата са станали жертва на някакъв мистериозен дяволски култ в Калифорния и достойно за двама влюбени от детството си, бяха взели решение да умрат заедно. Според други Марк Уайт бил наркоман, трети твърдяха, че Дебора Уорън Уайт имала любовник и толкова вбесила съпруга си, че той изгубил контрол над себе си.

Джон Райън бе загатнал, че двамата мъртви са били замесени в някакви съмнителни дейности или просто са притежавали опасна за семействата им информация.

Робърт Кавано имаше за задача да установи коя от бързо множащите се теории отговаря на истината.