Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (6)

5.

Страк поведе дружината надалеч от Прокоп. Отправи се на север, предполагайки, че Хаскеер най-вероятно ще се насочи към Каменна могила.

Рано предобед най-сетне забавиха ход, успокоени, че тролите едва ли ще ги последват на такова разстояние, при това на дневна светлина. Така и не можаха да разберат нещо по този въпрос от Таннар. От него чуваха единствено ругатни.

През целия ден Върколаците продължиха с ускорен ход. Бяха разпратили съгледвачи във всички посоки, за да търсят следи от Хаскеер и Койла. Привечер те се върнаха без новини и сред дружината се възцари мрачна и напрегната атмосфера.

Алфрей пръв наруши мълчанието.

— Безсмислено е, Страк — рече той и се надигна в седлото. — Само си губим времето. Трябва ни план.

— И почивка — добави Джъп. — Никой от нас не е спал цели два дена.

— Имаме план — търсим Койла и Хаскеер — отвърна Страк. — Сега не е време за почивка.

Джъп и Алфрей размениха мрачни погледи.

— Капитане, не е присъщо за теб да се хвърляш в нещо през глава — продължи да упорства Алфрей. — Когато положението стане напечено, няма по-важно нещо от стратегията. Ти сам неведнъж си го казвал.

— Освен това, трябва да решим какво да правим с този. — Джъп посочи завързания на коня зад него Таннар.

Алфрей кимна.

— Да, защо ни е да го влачим с нас?

Страк въздъхна уморено.

— Добре, ще устроим лагер на първото подходящо място. Но няма да спираме за дълго.

— Защо не тук? — Джъп огледа терена.

— Да, става — съгласи се Страк. Посочи към една близка долчинка и добави: — Ето там. Искам удвоени постове. Кажи на оръженосците да не вдигат шум. И никакви огньове.

Джъп предаде заповедите му.

Всички слязоха от конете. Завързаният тролски цар продължаваше да ги обсипва с проклятия, когато го свалиха и облегнаха на едно дърво. Страк, Алфрей и Джъп се събраха на съвещание, а оръженосците се струпаха около тях.

— И какво, по дяволите, ще правим сега, Страк? — откри дебатите Алфрей.

— Търсим Хаскеер. Най-вероятно е поел към Каменна могила.

— Трябва да се е побъркал, ако смята, че ще умилостиви Дженеста — рече Джъп.

— Това го знаем — озъби се Алфрей. — Не смятам обаче, че Хаскеер ще постъпи така. Твърде предсказуемо е, а той е хитрец. По-скоро обикаля някъде наблизо.

— Когато го открием… — каза Страк и веднага се поправи: — Ако го открием, ще убия този тъп копелдак.

— Истината е, че ни изправи до стената — призна Алфрей.

— И Койла — продължи Страк. — Притеснява ме, че от нея няма и следа.

— Продължаваш да се обвиняваш — погледна го Джъп. — Не можеш да…

— Разбира се, че мога! — прекъсна го ядосано Страк. — Нали затова съм ви командир? Да поемам отговорността, да преценявам шансовете, да предвиждам какво може да стане.

Джъп щракна с пръсти.

— Да предвиждаш… Ами да. Ясновидство. Не съм го пробвал отдавна. Може и да се получи.

— Защо не? — сви рамене Страк. — Във всеки случай нищо няма да загубим.

— Предупреждавам ви, не обещавам нищо. Знаете колко ниски са енергийните нива.

— Просто опитай.

Джуджето се отдалечи от групата, избра едно местенце, където растителността бе по-обилна, и седна, кръстосал нозе. Наведе глава, опря длани на земята и затвори очи. Останалите се стараеха да не гледат към него. Страк и Алфрей продължиха да обсъждат плановете си.

Джъп се върна след няколко минути. По израза на лицето му не можеха да разберат дали е постигнал нещо.

— Е? — попита го Страк.

— Малко е объркано. Силата със сигурност отслабва. Но все пак улових нещо. Съвсем слаб енергиен образ, струва ми се на Хаскеер. И доста по-силна следа от женско присъствие — сигурно на Койла. И двамата на север оттук, тя по-близо от него.

— Значи навярно не са заедно. Това е нещо ново.

— Но може да не е за добро — добави с мрачен вид Джъп. — Отдалечеността не е единствената причина за това, че единият образ е по-слаб от другия. Съществуват и други фактори, които могат да повлияят върху това.

— Като например?

— Като например силата на емоциите.

— И затова улавяш Койла по-добре? Защото е завладяна от по-силни чувства?

— Възможно е, капитане.

— И какви са тези чувства? Положителни или не? Можеш ли да определиш?

— Биха могли да са всякакви. Но като се има предвид с какво се е заела, едва ли ще са много приятни. Щях да зная повече, ако енергийните потоци не бяха объркани.

— Проклети човеци, заради тях магията намалява — изруга Алфрей.

— Това само потвърждава първоначалните ни намерения — заяви Страк. — Ще продължим на север. — Вдигна глава и огледа оръженосците. — Всички сме заедно в тази работа. Аз предлагам да тръгнем на север и да открием другарите си. Ако някой има по-добра идея, готов съм да го изслушам.

Никакъв отговор, само сумтене и шум от пристъпване на крака.

— Добре — кимна той. — Ще приема мълчанието ви за съгласие. Ще отдъхнем малко и продължаваме. Отсега нататък главната ни цел ще е да открием изгубените си другари, а не звездите.

— Но ще намерите само смъртта си!

Всички извърнаха глави към Таннар, за когото бяха забравили.

— Ще ти се, нали? — подметна му Джъп.

— Това е предсказание — отвърна царят на тролите.

— И на какво се основава? — поиска да узнае Алфрей.

— Защото знам повече от вас за така наречените „звезди“.

Страк отиде до дървото и клекна до Таннар. Свечеряваше се и той реши да свали превръзката от очите му. Таннар примигна и му се озъби.

— Да чуем — подкани го Страк.

— Не и докато не ме отвържете — заинати се нахално тролът. — Крайниците ми изтръпнаха. Не съм свикнал да се отнасят по такъв начин с мен.

— Сигурно, но мога да ти помогна да свикнеш.

— Внимавай, Страк! — предупреди го Алфрей.

— Ако не можем да се справим с един невъоръжен трол, значи за нищо не ставаме. — Той извади нож и преряза въжетата на Таннар. — Някой да знае каква магия ползват тролите?

— Мисля, че имат две основни умения — обади се Джъп. — Умението да виждат в мрака. Колкото е по-тъмно, толкова по-ясно виждат тези копелдаци. Другото е изострена способност за откриване на храна. Събират всичко — плъхове, гъби, каквото и да е, стига да става за ядене. Май нито едно от двете не представлява заплаха за нас. Освен ако не реши, че ни бива за вечеря.

Останалите се разсмяха.

— И аз така мисля — ухили се и Страк.

Таннар масажираше яките си китки и оглеждаше похитителите си.

— Жаден съм — изръмжа той. — Дайте ми вода.

— Тоя знае само да иска — въздъхна Джъп и му подхвърли манерката си.

Тролският цар преполови съдържанието й и щеше да я изпразни, ако Страк не я бе издърпал от ръцете му. Таннар се закашля и от устата му потече вода.

— Е, какво имаш да ни казваш?

— В моя народ се съхраняват легенди за тези предмети. Изглежда вие не ги знаете. Може би защото орките са единствените от древните народи, които си нямат магия.

— И какво разказват тези легенди?

— Че тези… звезди… са много стари и може да са били направени във времената, когато боговете са създали Марас-Дантия от хаоса.

— Има ли доказателство за това? — попита Алфрей.

— Колко сте ограничени само. Как може да има доказателства? Това е въпрос на вяра.

— Продължавай — подкани го Страк. — Какво друго?

— Представители на много древни народи са умирали или са били убивани заради силата на звездите. Това е станало много отдавна. От известно време те са изчезнали за всички народи в Марас-Дантия. Но все пак си остават част от тайната история на земите ни. Сигурно поне това ви е известно, щом рискувате живота си, за да ги откриете.

— Търсим ги, защото са важни за един човек, който има власт над нас. Така ще ги използваме като коз при преговорите с него.

— Те са много повече от средство за пазарлък. Да ги виждате в такава светлина е все едно слепци да си играят с огъня.

— Не знаем нищо за силата на звездите, освен онова, което други са ни разказвали за тях.

— Дочух обаче, че по някакъв начин са променили живота ви. Това не говори ли за силата им? — попита Таннар.

— Одеве спомена някаква тайна история — намеси се Алфрей. — Какво по-точно имаше предвид?

— За тези звезди се знае, че са оказвали въздействие върху много велики личности от Марас-Дантия. Смята се, че са вдъхновили златния лък на Азазрел, изящната поезия на Елфам, прочутата Книга на Сенките, небесната арфа на Киммен-Бер и много други. За тях поне сте ги чували, надявам се.

— Да, „поне“ за тях сме чували — отвърна троснато Страк. — Макар че не разбираме кой знае колко от поезия, нито от книги и префърцунена музика. Нашата професия е малко… по-грубовата.

— И как действат звездите? — настояваше да узнае Алфрей.

— Откровения, видения, пророчески сънища — отвърна Таннар. — Достатъчно е да се докоснеш до малка част от стаената в тях сила, за да се случи.

Докато Алфрей и Страк обмисляха чутото, Джъп попита:

— Никой досега не беше в състояние да ни обясни какво точно представляват звездите, какво правят и какво е предназначението им. Ти ще можеш ли?

— Те са пътят към боговете.

— Добре казано. Но какво означава това?

— Божествените пътища са неведоми за обикновените простосмъртни.

— Друг начин да признаеш, че не знаеш.

— Твоята звезда как се появи в Прокоп? — попита Страк.

— Наследих я от един от моите предшественици — Расатенан. Той пък се е сдобил с нея много отдавна.

— Не съм го чувал — призна Джъп.

Таннар се намръщи.

— Той е могъщ герой на нашия народ. Подвизите му още се възпяват в песни. В тях например се разказва как веднъж по време на сражение уловил стрела, как надвил в бой петдесет противника и…

— Сигурно ще си първи в някой оркски турнир по хвалебствия — прекъсна го Джъп.

— … и как отнел звездата от джуджетата, след като ги победил в битка — довърши невъзмутимо Таннар.

Джъп почервеня и рече предизвикателно:

— Нещо не ми се вярва.

— Но ще се наложи — намеси се Страк примирително. — Таннар, какво се опитваш да ни кажеш?

— Че звездите могат да доведат само до смърт и разрушения, ако не попаднат в ръцете на познавач.

— Затова ли беше поставил твоята на жертвен нож?

— Вие също убивате!

— Само по време на бой. И вдигаме мечове само срещу войници, а не срещу невинни.

— Жертвоприношенията осигуряват добруване на моя народ. Боговете се отнасят благосклонно към нас и ни защитават.

— Не и от нас — припомни му Алфрей.

Царят не направи опит да скрие раздразнението си.

— И вашите ръце са окървавени от жертвоприношения.

— Но ние не принасяме в жертва разумни същества, Таннар. Само животни. Предпочитаме да побеждаваме враговете си в бой.

— Може би това, че сте успели да се сдобиете с няколко звезди така бързо, е знак за божествено благоразположение. Или че боговете си играят с вас.

— Може и да е така — кимна Страк. — Но защо ни казваш всичко това?

— За да разберете колко са важни за моя народ тези реликви. Върнете ми моята и ме пуснете.

— За да продължиш да убиваш безнаказано? Няма да стане.

— Настоявам да ми я върнете!

— Настоявай колкото си искаш. Ние заложихме живота си, за да слезем в онази дупка, а ти искаш да ти върнем звездата доброволно.

— Ами да направим размяна тогава — предложи тролът с лукаво изражение.

— И какво толкова ще ни предложиш за нея?

— Друга звезда.

Страк, Джъп и Алфрей размениха скептични погледи.

— Нима очакваш да ти повярваме? — попита Страк.

— Не съм казал, че е у мен. Но може би зная къде се намира.

— И къде?

— Тази информация си има цена.

— Да те освободим и да ти върнем звездата?

— Да.

— Наистина ли вярваш, че ще се съгласим на подобна размяна?

— Да. Аз ще ви кажа къде е звездата, а вие ще ме пуснете.

Страк помисли малко и рече:

— Съгласен.

Джъп и Алфрей понечиха да възразят, но той ги спря с решителен жест.

— Чувал съм, че един кентавърски майстор на оръжия на име Кеппатаун притежава подобна звезда — обясни Таннар — и че тя се намира под охраната на неговия клан, в Дроганова гора.

— И защо не сте де опитали да я вземете?

— Не страдаме от вашата болезнена амбиция да съберем всички звезди. Една ни стига.

— Й как този Кеппатаун се е сдобил със звездата?

— Нямам представа. Какво значение има?

— Дроган е цитаделата на кентаврите. А те са свирепи създания.

— Това не е мой проблем — повдигна рамене царят. — А сега, дайте ми звездата и ме пуснете да си вървя.

Страк поклати глава.

— Ще задържим звездата. И няма да те пускаме — поне засега.

Царят го погледна разярен.

— Какво? Аз спазих моята част от уговорката. Ти се съгласи!

— Не. Ти си помисли, че аз съм се съгласил. Ще дойдеш с нас, поне докато се уверим, че казваш истината.

— Нима се съмняваш в думата ми? Ах вие, вонящи чуждоземци, вие… наемници, вие… сте утайката на народите! Ти си позволяваш да се усъмняваш в думите ми?

— Да, животът е несправедлив, нали?

Таннар започна да ругае неудържимо.

— Чухме какво имаш да ни кажеш — заяви Страк и кимна на един оръженосец. — Неп. Завържи го отново за дървото.

Войникът сграбчи царя за рамото и го поведе. Таннар продължаваше да се жалва шумно, че е предаден, измамен и принуден да търпи компанията на по-нисши същества. Страк му обърна гръб и изгледа офицерите си.

Миг по-късно зад гърба му се разнесоха викове. Чу се и злобният глас на Таннар.

Страк се извърна.

Царят бе обгърнал врата на оръженосеца с едната си ръка, а с другата притискаше нож към гърлото му.

— Проклятие! — изруга Джъп. — Не го претърсихме!

— Нямаше да позволя подобно унижение! — заяви надменно Таннар. — Аз съм цар на тролите!

Неп стоеше неподвижно, с пребледняло лице.

— Съжалявам, капитане — едва промълви той.

— Спокойно — вдигна ръце Страк. — Таннар, успокой се и никой няма да пострада.

Тролът притисна по-силно ножа.

— Ти ли ще ми кажеш да се успокоя? Искам звездата и свободата си!

— Пусни го. Няма никакъв смисъл да го убиваш.

— Правете каквото ви казвам, иначе той ще умре!

Неп потрепери.

Джъп извади бавно меча си. Алфрей постави стрела на лъка си. Останалите също оголиха оръжия.

— Хвърлете оръжията! — извика Таннар.

— Как ли пък не — засмя се Страк. — И какво мислиш те чака, ако убиеш наш другар?

— Не ми пробутвай блъфовете си, Страк. Няма да позволиш да убия един от войниците ти.

— Прав си, ние държим един на друг. Но когато не можем да се защитим, стараем се поне да отмъстим.

Алфрей изпъна тетивата. Неколцина оръженосци последваха примера му. Неп се опита да се освободи, но Таннар все още го държеше в хватката си.

— Би могъл да дойдеш с нас — рече му Страк. — И тогава ще видиш отново Прокоп. Стига само да хвърлиш ножа.

— А звездата?

— Чу отговора ми за нея.

— В такъв случай проклети да сте всички!

Той понечи да прокара острието на ножа през гърлото на оръженосеца. Неп инстинктивно се изви на другата страна. Алфрей пусна тетивата. Стрелата звънна, облиза бузата на трола, остави кървава диря и отлетя нататък. Таннар изрева и пусна Неп. Оръженосецът побягна, като се препъваше уплашено. Още две стрели бръмнаха и се забиха в гърдите на Таннар. Той се олюля, но не падна. Размаха ръка, порейки въздуха с острието на кинжала и пристъпи срещу Страк.

Капитанът замахна рязко с меча си и довърши започнатото. Тролският цар се свлече със зейнала уста.

Страк го срита с върха на ботуша си. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв.

Алфрей отиде да прегледа раната на Неп.

— Имаш късмет — обяви той, докато попиваше с кърпа кръвта. — Повърхностна е. Притискай я известно време с кърпата.

Двамата с Джъп се върнаха при Страк. Той още оглеждаше трупа.

— Този глупак наистина ли повярва, че ще се съгласим на подобно нещо? — попита Джъп.

— Не зная. Може би бе заслепен от собствената си арогантност. Свикнал е да властва и да приема всичко за истина. Това е слабото място на древните народи. Прекалено са доверчиви.

— Властта е вид безумие.

— Все повече се убеждавам в това — кимна Страк. — Питам се останали ли са великодушни владетели?

— Е, сега вече сме и цареубийци — поклати глава Алфрей.

— Какво? — погледна го стреснато Джъп.

— Убихме един монарх.

— Това не е убийство — възрази Джъп. — А и дори да е такова, по-скоро сме тираноубийци. Във всеки случай обаче тролите ще ни станат смъртни врагове.

— И без това враговете ни нямат чет — повдигна рамене Страк. — Нека го погребат.

— А ние накъде — на север ли? — попита Джъп.

— На север.

 

 

Беше почти необичайно да се открие сухо място в царството на Адпар. И нищо чудно, след като за ниядите водата бе важна като въздуха за другите народи. Други създания, като мръковете например, бяха дотолкова зависими от тази живителна течност, че, останали без нея, бързо измираха.

Единственото място в двореца на Адпар, където се поддържаше безводна среда, бе затворът, в който, поради характера на ниядската кралица, почти винаги имаше задържани.

Привикнала да се занимава лично с тях, тя слезе, придружена от тъмничарите, до най-долната килия, където държаха двама пленени след атаката мръкове. Бяха ги проснали на пода, с приковани горни крайници и съдейки по белезите по телата им, вече ги бяха измъчвали. Най-голямото мъчение за тях обаче бе липсата на вода.

Адпар освободи стражите и се надвеси над пленниците. Те я огледаха със зачервени очи и помръднаха беззвучно с устни.

— Знаете какво искам от вас — обяви тя с кротък, почти ласкав глас. — Кажете ми къде са останалите редути и няма повече да ви измъчвам.

Както и очакваше, те отказаха, като едва прецеждаха думите през пресъхналите си устни.

— Храбростта понякога е глупаво нещо — продължи да ги увещава тя. — Така или иначе ще разбера каквото ми трябва. Защо трябва да се мъчите?

Единият от тях промълви проклятие и поклати глава. Кожата по шията му бе изопнатата и напукана.

Адпар извади от джоба си шише с вода и го отпуши.

— Сигурен ли си? — попита тя, след това надигна шишето и отпи, оставяйки няколко капки да потекат по брадичката й.

Той отново отказа, но този път не сваляше жаден поглед от бутилката.

Тя взе една гъба, намокри я и започна бавно да я плъзга по тялото си, наслаждавайки се на приятната влага. Сребристи капчици заблестяха върху люспестата й кожа.

И двамата затворници облизаха със сухи езици напуканите си устни.

Адпар отново намокри гъбата.

Отне й два часа, но не само получи нужната информация, а и се позабавлява. Когато си тръгна, не пропусна да вземе бутилката и гъбата. Отчаяните погледи, с които я изпратиха пленниците, придадоха последен тласък на удоволствието й.

Отвън я чакаха тъмничарите.

— Оставете ги да пукнат от жажда — нареди тя.