Богомил Райнов
Голямата скука (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Сънищата, които сънувам тази нощ, са доста мразовити. Но аз се намирам в онова особено състояние, когато по време на съня съвсем ясно съзнаваш, че сънуваш. Затуй, додето се свличам в обятията на дълбоки снежни преспи или се давя в ледените вълни на някаква черна река, аз поддържам героизма си с тая смътна мисъл, че сънувам и че навярно просто съм забравил да затворя прозореца.

По едно време тази мисъл, че съм забравил да затворя прозореца, става тъй настойчива, та се събуждам. В първия миг не мога да си дам сметка нито къде се намира прозорецът, нито къде се намирам аз самият. Озовавам се омотан в някаква мрежа от тъмни и светли ивици, една доста мокра и доста хладна мрежа, в чиито дипли тръпна от студ. Постепенно неясните дипли се конкретизират и застиват на фокус и аз разбирам, че съм легнал сред гъст мокър храсталак, през чиито вейки проникват начупени и хаотични лъчите на слънцето.

„Сега можеш да затвориш спокойно прозореца“, промърморвам, като повдигам скованото си тяло и сядам сред храсталака. Бръквам в джоба на панталона и за своя приятна изненада откривам заедно с кибрита смачкано полупразно пакетче „Кент“. Цигарата, която запалвам, е влажна и горчи, но все пак върши работа като заместител на закуската.

Първото ми хрумване, додето вдишвам порциите горчив дим, е, че трябва да се измъкна от тоя храсталак и да намеря някое по-сигурно и ако е възможно, по-слънчево място, за да дочакам времето, когато ще се отправя на летището, дето на мое разположение се намира завереният вече билет за Будапеща. Втората ми мисъл е, че е глупаво да убивам времето с мечти. Летището днес е затворено. Поне за мене.

Съвсем не е изключено един човек, дори и добре завързан, да измисли начин, за да привлече вниманието на околните, особено ако този човек е Сеймур. А което е още по-вероятно, то е, че екипът от изпечени специалисти, блокирал другата квартира, твърде бързо е разбрал уловката и не е закъснял да издири истинското място на разигралата се драма. Това са опитни хора, разполагащи с всички помощни средства, включително и тия на местната полиция, така че напразни са надеждите ми за някаква по-дълга отсрочка. Не, летището положително е затворено днес. Поне за мене.

Ставам и опитвам в границите на възможното да оправя костюма си, доста поизмачкан от търкалянето сред влагата. После прибирам броя на „Таймс“, върху който съм лежал, оглеждам мястото, за да видя не съм ли изтървал нещо, и потеглям. Храсталакът във Феледпарк, дето съм се настанил, е далеч от алеите и доста гъст, но храсталакът на един парк, особено през деня, никога не може да бъде надеждно убежище. Подир нощния дъжд небето се е изяснило и понеже часът наближава девет, има всички шансове градината след малко да бъде пренаселена от бавачки и майки с детски колички.

Прекосявам тревната площ и излизам на пътеката. Преди да предприема каквото и да било, необходимо е да се изясни положението, в което се намирам. А додето се изясни положението, най-удобното за мене място е някой квартал, достатъчно отдалечен от центъра и достатъчно оживен, за да не привличам вниманието.

Подир известно криволичене из смътно познати и съвсем непознати улички аз се озовавам сред голямото пазарище отвъд Ньореброгаде. Тук има всички необходими условия за един по-продължителен престой, включително и няколко немного чисти, претъпкани с народ кафенета. Влизам в най-оживеното от тия заведения и изпивам едно горещо кафе, застанал сред навалицата пред тезгяха. Минава ми през ума да платя с една едра банкнота и да се запася с повече дребни пари. Но додето бъркам към вътрешния джоб, се поколебавам. Когато плащаш едно кафе с петстотин крони, това се, запомня, а днес съвсем не държа да ме запомнят където и да било. Ала преди да променя решението си, ръката ми вече е изминала пътя до джоба и аз стигам до откритието: портфейлът ми липсва. Вадя няколко монети, хвърлям една от тях на тезгяха и излизам.

Докато се движа с множеството край пазарските сергии, наново и съвсем основно преглеждам имуществото си. В джоба, зашит откъм вътрешната страна на жилетката, съм поставил по обичая си паспорта и пътните билети. Установявам, че те са на мястото си, но боя се, че оттук нататък тия документи няма да ми свършат много работа. В малкото джобче на сакото, дето имам навик да слагам по-дребни банкноти, откривам една сгъната на четири банкнота от петдесет крони и една друга от двайсет. Дребните пари в джеба на панталона възлизат общо на десет крони. И това е почти всичко, ако не броя носната кърпа, джебното ножче и ключовете от две квартири, вече съвсем недостъпни за мене.

Тънкият светлокафяв портфейл липсва. В него имаше само десет банкноти, обаче десет банкноти по петстотин крони представляват солидна сума. Първото ми хрумване е, че съм го изтървал в храсталака на Феледпарк. Но това е невъзможно. Мястото бе внимателно прегледано, а цветът на портфейла е такъв, че и без да си напрягаш очите, ще го съзреш, ако е паднал на земята. Втората и последна възможност е, че Сеймур ми е задигнал парите от джоба, додето съм взимал каната и чашите от кухнята. „Още една малка грешка от ваша страна, Майкъл!“ — би казал американецът. Грешката е налице. Бях оставил съвсем спокойно сакото си на стола, първо, защото знаех, че в джебовете му не се намира нищо интересно, и, второ, защото при всичките ми резерви към Сеймур, никога не съм го смятал за джебчия. А той ми беше отмъкнал парите. Не заради самите пари, разбира се, а заради надеждата, че портфейлът съдържа нещо, заслужаващо внимание, и че в него най-малкото се намира паспортът ми.

И така, цялото ми имущество възлиза на осемдесет крони, плюс един неудобен за показване паспорт и няколко неизползуваеми пътни билети. Последният ми шанс, при това съвсем проблематичен, е възможността да взема следобед самолета и да се озова надвечер в Будапеща.

Будапеща. Хубав град. Един град, където можеш да прекараш доста приятно, след като си изпълнил някоя трудна мисия. И най-важното — един град без Сеймур.

Додето се движа с навалицата и зяпам разсеяно количките с препарати за пране, кухненски прибори и евтин порцелан, аз си давам временен отдих от напрежението, като мисля за Будапеща. В края на краищата може би американецът просто е блъфирал. Искал е да ме изплаши до такава степен, че да отстъпя. А след като не съм отстъпил, каква полза да изпълнява зловещите си обещания? Уйлям може да е всичко, включително и джебчия, но той не е глупак и отлично разбира, че има неща, които не могат да се постигнат нито с монтирани обвинения в убийство, нито с парализиращи волята опиати.

* * *

След като съм обходил три пъти големия пазар надлъж и нашир и след като съм поседял в едно кафене, за да си отпочинат нозете ми, тръгвам по посока на най-близката вестникарска будка, защото за момента това е едничкият ми възможен източник на информация. Часът минава дванайсет и обедните вестници трябва да са вече в продажба.

На будката наистина са окачени последните издания на „БТ“ и „Екстрабладет“ и не е нужно да се взирам твърде, за да разбера, че това, от което най-много съм се боял, е свършен факт. Върху първите страници и на двете издания се мъдри моята снимка, поставена до тая на Тодоров. Изобщо, убиецът и жертвата му. Текстът под снимките е съвсем малък, тъй като информацията продължава на вътрешните страници и аз отминавам, защото за момента не ми е удобно да купувам вестници. Прощавай, Будапеща!

Запътвам се към дюкянчето за работни облекла, което още преди това съм забелязал. Изборът ми пада върху един сивосин дочен комбинезон, украсен с несръчно изписаната, но достатъчно красноречива цифра 50. Не се съмнявам, че при по-енергичен пазарлък с дребното старче тая цифра би могла да стане значително по-скромна. Обаче пазарлъците имат същото неудобство, както и едрите банкноти: запомнят се. Затуй вадя моите петдесет крони и отнасям комбинезона, загънат в кафява хартия.

Прощавам се с оживения свят на покупко-продажната дейност и потъвам в лабиринта от малки улички край Ньореброгаде. Часът минава два, когато най-сетне се озовавам извън града. Свивам от шосето по едно покрито с трапища и храсталак място. Отвъд храсталака жълтеят калните води на някакъв канал. Наоколо не се вижда жива душа.

Сядам в храстите край водата, развързвам пакета и се заемам със задачата да придам на току-що купената дреха малко по-измачкан и износен вид. После снемам сакото и панталона и обличам комбинезона. Намирам един подходящ по големина камък, завивам го възможно по-плътно с костюма си и го превързвам здраво с вратовръзката и канапа от пакета. Сетне приближавам до брега и хвърлям своя странен вързоп в калните води на канала.

Бих могъл да се излегна в храсталака и да се опитам да поспя, но тръпката на тщеславието не ми дава покой. Да знаеш, че си попаднал във вестника, и да се въздържаш да прочетеш статията, която са ти посветили, това е свръх силите ми. Излизам отново на тясната пътека край шосето и поемам обратния курс.

Петнайсет минути по-късно стигам крайната спирка на автобуса до чертата на най-близкото предградие. Една хлебарница, една бакалница, една сергия за топли кренвирши и което е най-важното, една будка за вестници. Взимам последния брой на „Екстрабладет“ и подавам дребната монета на продавачката, която я прибира, без дори да ме погледне. Надявам се, че и да би ме погледнала, тя едва ли би разпознала в тоя небръснат човек с дочени дрехи убиеца-социолог и сензацията на деня.

Видът на топлите кренвирши и на сандвичите-франзелки върху съседната сергия ме подсеща, че човек не може да живее само с духовна храна. Кренвиршите са по-апетитни, но сандвичите със салам са по-обемисти и по-евтини. Вземам три сандвича, загърнати в неизбежната кафява хартия, и отново поемам по шосето.

Този път отминавам храсталака до канала, защото решавам, че мястото е прекалено близо до оживеното шосе. Продължавам през осеяния с трапища терен, откъдето вероятно някога са вадили пясък. На около километър по-натам стигам до стара барака или по-точно до остатъци от барака. Постройката едва се крепи на прогнилите си греди, обаче има безспорни предимства от стратегическа гледна точка. С гърба си тя опира в брега на канала, а от предната част може да се наблюдава цялата околност. Това дава възможност още отдалеч да се забележи появата на човека, комуто би хрумнало да инспектира бараката. В същото време, изкъртените от стената дъски ще ми позволят да се озова за две секунди в канала и да се приютя в някой храсталак. И понеже местността за момента е пустинна, а самият аз нямам бърза работа, излягам се в ниските върби край бараката и разгъвам вестника.

Вероятно по-умно би било да започна не с духовната храна, а със сандвичите, защото прочитането на информацията тутакси ми отнема апетита. „Прочитане“ е може би за случая много голяма дума, тъй като не владея датски. Обаче няколкото познати термина, които срещам в репортажа, са напълно достатъчни, за да ми разкрият съдържанието му. Това са термините „убийство“, „гара“, „маузер“, „пристанище“, „волво“ плюс четири собствени и добре познати ми имена — имената на улиците, дето се намират наетите от мене мансарди, фамилията на Тодоров и естествено фамилията на самия убиец.

Снощи, след като бях предоставил кушетката си на многоуважаемия Уйлям Сеймур, аз бях възседнал волвото с намерение да се озова възможно по-далеч от мястото на драмата. Известни съображения ме насочиха към пристанището, дето изоставих колата зад някакви докове за товарни параходи. Колата все едно трябваше да бъде изоставена. А откриването й на това място би могло да внуши на преследвачите подозрението, че съм се измъкнал от града с помощта на някоя гемия.

Вероятно този момент от историята ми се излага в пасажа, дето се срещат думите „пристанище“ и „волво“. Колкото до останалите пасажи, те очевидно преразказват в една или друга форма изработената от американците версия за ликвидирането на Тодоров от Коев.

Две обстоятелства заслужават по-специално внимание в случая. Първо, Сеймур вече е преминал към изпълнение на една от заплахите си. А това ми дава достатъчно основание да вярвам, че той не ще се подвоуми да изпълни и останалите. Второ, бързината, с която сензационната фалшива новина е намерила място в печата, свидетелствува, че екипът е мобилизирал за действие всички необходими средства и цялата си максимална енергия с оглед да ми попречи да напусна страната.

След известен размисъл обаче аз стигам до утешителния извод, че „всяко зло — за добро“. Това ми връща поне отчасти апетита и ми помага да се справя с единия сандвич. Публикуването на съобщението в печата ще позволи на Центъра да узнае още днес положението, в което съм изпаднал, и да вземе съответни мерки. Следователно идущия вторник човекът със самолетната чанта пред „Тиволи“ ще ми връчи спасението под формата на фалшив паспорт или на някакъв канал за безопасно измъкване от Дания. Задачата е да оцелея до следващия вторник. И то да оцелея на свобода.

Главното условие, за да оцелея, е да се мяркам възможно по-рядко из града. Копенхаген е наистина голям град, с близо милион и половина население, но той има и голяма полиция, без да говорим за хората на Сеймур. Ако съдя по поместената във вестника моя снимка, която ми е съвсем непозната, аз съм сниман неведнаж тайно през последните дни и службите, натоварени с издирването ми, вероятно разполагат с богат визуален материал за изучаване особеностите на моята фигура, стойка, вървеж, физиономия. При това тия служби знаят отлично, че първата работа на човек, изпаднал в моето положение, е да смени външността си, така че един дочен комбинезон трудно би могъл да предотврати идентификацията.

Разбира се, фактът, че някакъв незначителен чужденец е ликвидирал друг незначителен чужденец, може да е добре дошъл за журналистите при липса на по-важни новини, но едва ли ще вдигне в тревога датската полиция. И все пак, първите дни поне, гарите, летищата и пристанищните кейове вероятно ще бъдат грижливо наблюдавани и в отделните квартали на Копенхаген, включително и в предградията, местните власти ще извършат обичайните издирвания. А сетне и злодеят Коев ще отмине по реда си в забравата, като толкова други. Ала преди да стане това, добре е да избягвам излишните движения.

Додето обмислям тия неща, излегнат в ниския върбалак, почвам да съжалявам, че не съм използувал разходката до автобусната спирка, за да се снабдя с повече припаси и да си осигуря един по-продължителен престой в бараката. Хубаво е все пак, че разполагам с още два сандвича. Два сандвича са напълно достатъчни, за да накарам тук до утре вечер. А после — ще видим.

* * *

Целият следващ ден минава в размисъл и в дрямка под приспивния тропот на дъжда и сънната упойка на влагата. Топлото слънце — тая аномалия за тукашния пейзаж — най-сетне е отстъпило място на някои по-обичайни, но не твърде приятни атмосферни явления. Вятърът, свободен от всякакви, естествени и изкуствени прегради, мъкне по небето черни като дим облаци и мете потъмнялата от влага равнина, додето полегатият дъжд плющи по разкаляната пръст, по разрошения върбалак и кипналите жълти води на канала.

Що се отнася специално до дъжда, би могло да се добави, че той намира широко поле за действие и в скромното ми убежище. Водата тече от безбройните пролуки на покрива, а вятърът духа през безбройните цепнатини на стените и изобщо тия две стихии безцеремонно се срещат и здрависват върху моя гръб.

С помощта на една ръждива тенекия и на две изгнили дъски успявам да си осигуря известна сушина в единия ъгъл на бараката. Малко по-големи трудности ми създава студът. Понеже не слушам радио, не знам с колко градуса е спаднала температурата, обаче ако съдя по зъзненето на собственото си тяло, тя се е сринала далеч под нулата. Избягвам мисълта за топлия пуловер, изоставен в куфара, тъй като тоя род мисли само усилват тръпките. Вместо това вниманието ми се насочва към броя на „Екстрабладет“. Набирам смелост, смъквам дочения комбинезон и методично се увивам в многобройните листи на вестника. Сетне отново обличам комбинезона и подир няколко минути с доволство установявам, че по тялото ми почва да се разлива приятна топлина. Тоя номер с вестника съм го научил от Любо Ангелов преди доста години през една студена есенна нощ в Пирин, когато нозете ми бяха премръзнали от газене в ледения поток.

Изяждам предпоследния сандвич. Изсъхналата франзелка заедно с топлината, получена от „Екстрабладет“ оказват такова магично въздействие на организма ми, че аз въпреки дъжда и вятъра потъвам в спокойна дрямка. Но дрямката е спокойна само до мига, в който се озовавам пред кабинета на генерала.

Вратата на кабинета кой знае защо е открехната. Навярно секретарката е забравила да я затвори. Така или иначе вратата е открехната и аз чувам, че шефът ми разговаря с Борислав:

— Трябваше да изпратим в Копенхаген теб, а не Боев. Боев имаше стари сметки с Тодоров и се възползува от случая да ги разчисти.

— По кой начин? — пита Борислав, тъй като, изглежда, не е в течение.

— По най-простия… — отвръща генералът.

— Е, ликвидирал е един мръсник — опитва се да ме оправдае Борислав.

— Мръсник или не, обаче оперативният работник няма право на своеволни действия — забелязва сухо генералът. — За своеволните действия се плаща. И Боев също ще си плати по сметката.

— Но ние трябва да го спасим! — възклицава приятелят ми, забравил служебния тон.

— Ще направим каквото можем — заявява генералът. — А дали ще го спасим… Аз не съм всемогъщ…

В този миг двамата излизат от кабинета.

— А, ето те и тебе!… — промърморва без особено учудване шефът, като ме забелязва.

След което произнася с явен укор:

— Боев, Боев…

— Аз не съм убил Тодоров — бързам да възразя.

— Не става дума за Тодоров, а за други неща. Малките камъчета прекатурват колата, Боев!

— Ако не бяха надушили чантата на гарата, те щяха да поставят улики в хотелската стая, в мансардата или където и да било другаде — искам да кажа аз, ала ненадейно съзнавам, че съм загубил гласа си и не мога да произнеса нито дума.

„Ще говоря, макар и безгласно — казвам си. — Генералът е наблюдателен човек и ще разбере смисъла по движението на устните ми.“

Обаче генералът дори не обръща внимание на мъчителното движение на устните ми и наново запитва с укор:

— А защо съблече сакото си? Беше ти горещо, нали? Да, жегата е наистина неприятно нещо. Само че има и по-неприятни неща от нея.

„Не съм допускал, че Сеймур е джебчия“, опитвам се наново да произнеса, ала от устата ми и тоя път не излиза никакъв звук.

— Малките камъчета, Боев, малките камъчета! — промърморва недоволно шефът.

И сетне добавя замислено:

— Ще видим сега как ще те спасяваме.

— Но аз съм вече тук! — изкрещявам с пълна сила, като съзнавам, че от гърлото ми излиза само някакво почти непонятно хъркане. — Въпросът е само да се легализира идването ми!

— Да, ама как ще го легализираме? — възразява генералът, отгатнал най-сетне думите ми. — Ти си вече датски поданик!

Последната фраза предизвиква у мен такова сепване, че се събуждам и отворил очи, известно време гледам безсмислено тъмните гнили дъски над главата си. Навън дъждът плющи с равен шум, а вятърът през пролуките ту свисти, ту заглъхва, сякаш си поема дъх.

Мисълта, че не съм никакъв датски поданик, отчасти разведрява главата ми, но не съумява да прогони оттам една друга мисъл, която вече втори ден ме гнети. Нищо чудно, ако в Центъра са повярвали на версията, че съм ликвидирал Тодоров. Отношенията ми с Тодоров без съмнение са известни на генерала, както са известни и две-три мои своеволия в миналото, свързани с нещастно стечение на обстоятелствата. Тъй че нищо чудно, ако повярват, че съм решил да си разчистя сметките с Тодоров. Това, разбира се, няма да ги разколебае в акцията по спасяването ми и все пак неприятно е да те подозират в престъпление, което не си извършил.

Всъщност аз се запознах с Тодоров чрез Маргарита. А Маргарита…

Притварям очи, сякаш за да си спомня по-ясно оня ден, в който за пръв път я бях видял. Това беше един есенен ден, дъждовен и кален като сегашния, и аз бях се отбил в Столичното управление, за да се видя с мой колега от миналото.

Когато влязох при секретарката на колегата, тя не беше в стаята си. Седнах да я почакам и преди да взема едно от старите списания на масичката, погледнах към момичето, изправено до прозореца и вероятно извикано тук по някакво следствие.

Девойката бе извърната към стъклото и аз не можех да видя лицето й, така че отново посегнах към списанията, защото едно старо списание е все пак по-интересно от един женски гръб, загърнат в шлифер. В този момент забелязах, че раменете на момичето леко потреперват. Станах и приближих до прозореца.

— Защо плачете? Какво се е случило?

При тая проява на внимание девойката вместо отговор се разплака още по-силно. Замълчах и запалих цигара в очакване да мине кризата. Лицето на непознатата бе доста подпухнало, доколкото можех да го разгледам през движенията на кърпичката, която бършеше сълзите. Нослето бе леко зачервено, а очите изобщо не се виждаха под мокрите клепачи. Искам да кажа, че ако обърнах внимание на момичето, то съвсем не бе зарад някаква несъществуваща в момента хубост. Но в това лице имаше нещо измъчено и детински безпомощно и девойката въпреки едрия си ръст ми напомняше кой знае защо на малко момиченце, което плаче, понеже са го набили или изпъдили от училище.

Кризата бе почнала да се уталожва и аз вече очаквах да чуя през паузите на хълцанията някаква сърцераздирателна история, когато от кабинета на шефа излезе секретарката и щом ме зърна, извика:

— А, другарю Боев! Началникът тъкмо питаше за вас. Заповядайте!

Влязох и подир неизбежните: „Къде изчезна бе, Боев?“ и „Какво ново?“ — полюбопитствувах:

— Коя е тая плачеща девица навън?

— „Девица“ ли? — свъси вежди приятелят ми. — Тя е толкова девица, колкото аз съм дядо Мраз.

— Е, за един път можеш да станеш и дядо Мраз. Недей притиска твърде момичето.

— А бе ти що си не гледаш службата, ами се бъркаш, дето не ти е работа? — извика началникът с престорена строгост.

После натисна звънеца и нареди на влязлата секретарка:

— Нека дойде гражданката.

А на мене подхвърли:

— Сега ще я видиш що за девица е.

Момичето влезе и по разстроеното му лице можеше да се прочете две трети страх и една трета надежда. Страхът се дължеше на присъствието на началника, а надеждата — на моето присъствие.

— Маргарита Денева… — произнесе със сух служебен глас приятелят ми и аз за пръв път чух това име.

— Да — прошепна девойката със същата беззвучност, с която аз разговарям в кошмарите си.

— Въпреки предупреждението ми вие сте направили писмените си показания не за да изложите фактите, а за да ги прикриете.

Непознатата мълчеше, навела очи.

— Тя направо икономисва фактите — подхвърли началникът за мое сведение.

— Срамува се момичето — позволих си да забележа.

И като се обърнах към „гражданката“, произнесох възможно по-меко:

— Вижте, Маргарита: през главата на другаря началник са минали толкова неща, че няма да го смаете с разкритията си. Още повече разкритията, които ще направите, предварително са му известни. Това — едно. Другото е, че ние викаме тук хората не за да ги натикаме в батака, а за да ги измъкнем от батака, в който сами са хлътнали. Само че за да ви помогнем, и вие трябва да ни помогнете. А най-добре ще ни помогнете, като разкажете всичко.

— Седнете и разказвайте. И, моля, без извъртания — нареди приятелят ми, малко недоволен от моя прекалено добродушен тон.

Девойката седна на стола от другата страна на бюрото, произнесе половин фраза, разплака се, съумя да потисне плача си и след къса пауза отново започна фразата.

Историята, която чувах, не беше нито прекалено ужасна, нито съвсем безобидна. Една доста банална в общи линии история, за да бъде подробно излагана. Връзки на няколко момичета с чужденци. Епизоди от заведения и квартири, свързани с веселби и дребни подаръци. Маргарита не бе между тия момичета, но поради познанството си с едно от тях на два пъти беше попадала в интернационалната компания и прекарвала до късно през нощта на еди-кой си адрес.

— Само два пъти бях — потвърди „гражданката“.

— Защото осуетихме третата сбирка — уточни началникът.

— Нямаше нищо друго освен музика и танци…

— Знаем как свършват тия танци — забеляза навъсено шефът.

Подтиквана с неизбежните делови реплики, девойката постепенно призна всички подробности, които имаше да признае, включително флирта с един от чужденците и полученото от същото лице шишенце „Ланком“.

— Не са хубави тия работи — промърморих, когато разказът свърши. — Добре, че не сте хлътнали по-сериозно.

И като улових недоволния поглед на началника, тутакси опитах да прикрия педагогическия си гаф:

— Макар че както е почнало…

— Е, да, началото е винаги по-невинно от края — прекъсна ме приятелят. — Само че не се ли сепнеш в началото, краят става неизбежен.

— Няма да дойдем дотам! — заявих оптимистично. — Нали, Маргарита?

— Да — каза едва чуто тя, без да вдига очи.

Началникът отпрати момичето и ние двамата минахме на друга тема.

Половин час по-късно излязох от управлението. Маргарита ме очакваше, застанала под стряхата, за да не я мокри дъждът.

— Искам да ви благодаря… — почна тя, като се изравни с мене.

— Не ми благодарете, а минете към действие — рекох аз малко по-сухо от необходимото, като продължавах да крача по мокрия тротоар. — Първо, оправете си положението в университета. Второ, престанете да мислите за брак с чужденец, пък ако питате мене, и за брак с българин. Някои момичета, докато търсят брак, така се объркват в най-различни връзки, че съвсем забравят какво всъщност са тръгнали да търсят. Бракът и да го търсите, и да не го търсите, няма да ви се размине.

— Всичко това съм го решила вече — произнесе полугласно Маргарита. — От днес почвам да уча и няма да мисля за нищо друго.

— Чудесно — казах. — Гледайте само да не охладеят добрите ви намерения.

— Когато почнат да охладяват, ще се сещам за вас.

— Защо за мене? Сещайте се за себе си и за това, което ви чака в живота.

— Човек по-лесно прави трудните неща, когато… когато ги прави за друг човек… — отвърна някак неловко момичето. — Аз нямам близки хора… Вие, разбира се, също не сте ми близък… но понеже нямам близки хора, ще се сещам за вас и за добротата, която проявихте — изобщо…

Изобщо тя насмалко не се разплака отново. И може би за благодарност, че все пак не се разплака, аз направих нещо, което съвсем не мислех да правя, и по-точно заведох я да обядваме заедно и така почна нашата дружба.

Всъщност Маргарита се оказа стегнат човек и още на първата сесия навакса закъснелите изпити и нямаше никакъв вкус към гуляите и нощните приключения и бе напълно доволна да ограничи насладите от живота в баналните рамки на едно кино или на една разходка. Когато по-добре я опознах, нейното хлътване в чуждестранната компания ми се стори като съвсем случайно произшествие, чието обяснение следваше да се търси единствено в изкушението за малко разнообразие и за евентуален брак. Защото, макар да бе стегнат човек и да следваше френска филология, тя беше от тоя тип жени, които и атомна физика да следват, пак поставят на първо място брака.

Отпърво аз, разбира се, не мислех да се женя, но впоследствие стана тъй, че промених намеренията си и може би действително щях да се оженя, ако междувременно Маргарита не бе променила своите. Изобщо старата история за оня, дето толкова дълго се колебал дали да си поръча свинско със зеле, че когато най-после го поръчал, то се било свършило.

* * *

През цялата седмица дъждът вали с променлива сила и почти без прекъсване, а вятърът свири над подгизналата от влага равнина. Това е колкото неприятно, толкова и полезно. В такова време едва ли някой ще се залута из калните терени, сред чиито трапища се е сгушила моята прогнила барака.

За последните четири дни аз всичко на всичко два пъти се решавам да приближа чертата на предградието, за да си взема хляб и малко колбаси. То се знае, и двата пъти не пропускам да купя вестник. Първия път установявам, че съобщението по мой адрес се е стопило до дребна информацийка от десетина реда, свита сред криминалната хроника на пета страница. Втория път не откривам нито думица, свързана с издирването на убиеца Коев. Нещата явно следват обичайния си ход. Славата ми на убиец е вече помръкнала и е на път да заглъхне окончателно. Освен ако мълчанието в случая не е само измамна видимост.

И ето най-сетне наново е вторник.

Додето закусвам с последния къшей хляб и последния резен долнокачествен салам, аз грижливо обмислям как да се добера възможно по-безопасно до входа на „Тиволи“ в уречения час. Решавам да се откажа от иначе удобното пътуване с автобус. Неудобството при автобусите е, че се движат из най-големите артерии и че спират твърде често по тия артерии. По-добре е да измина съответните няколко километра пеша, като избирам страничните улици. Ще тръгна чак в пет часа, за да не става нужда да чакам в града и да се мяркам из центъра по-дълго от необходимото.

Комбинезонът ми, вече без преднамерени усилия, е добил изгледа на една захабена от дълго носене дреха. Брадясването е почнало да се превръща в брада. Недояждането, надявам се, също е дало своя принос в изменението на външността ми. Ако не ме сполети някоя ненадейна злополука, имам всички шансове да мина за един от многото италиански или югославски пришелци, прехранващи се с физически труд в тоя град, където местните жители мразят тежката работа.

Малко преди пет часа събличам комбинезона и се освобождавам от съгряващите компреси на вестникарската хартия. После наново го обличам с надеждата, че ходенето ще ме сгрее, и поемам под дъжда към шосето.

Два часа по-късно аз съм вече на Вестерброгаде. Това е времето, когато за добро или зло улицата е най-оживена. Движа се в ритъма на тълпата, като се стремя да се придържам по-близо до стените на сградите и да пазя лицето си от сиянието на вече блесналите неонови реклами. Подир една седмица самота в бараката сред извънградските трапища имам чувството, че ненадейно съм попаднал в някакъв нереален свят. Един свят, дето нищо не е станало, след като толкова неща са станали с мене самия, един свят вън от времето и пространството, където луксозните коли все тъй летят и се разминават, жените все така разнасят телата си, загърнати в елегантна опаковка, а магазините примамват минувачите с разноцветните безшумни взривове на своите неони.

„Вторник — лош ден — мисля разсеяно, додето се промъквам край стените. — Кой ли го измисли това правило? За тебе лош, а за мене — добър. Дори възможно най-добрият“.

Числото седем също се ползува със славата на лошо число, но аз и тук съм готов да поспоря, тъй като в седем часа вече почва да се мръква и началото на смътната здрачевина е за мене единственото прикритие сред тая оживена улица.

И тъй, часът е точно седем, когато стигам до входа на „Тиволи“ и поглеждам бегло към мястото, дето трябва да съзра човека с каскета и самолетната чанта. Но човека го няма, ни там, ни наоколо.

„Навярно нещо се е позабавил — казвам си, като отминавам към Градския площад. — Непредвидени неща се случват дори и на хората, изпълняващи ролята на пощенски кутии.“

Наближавам кафенето, дето седях за последен път с американеца, и правя кръгом. Отново стигам входа на „Тиволи“, но човекът и този път не се вижда нийде.

Часът е седем и десет. Глупаво е да упорствувам повече, защото пощенската кутия или ще бъде тук точно в седем, или изобщо няма да бъде. И все пак аз правя за всеки случай още два тура, преди да се реша да напусна булеварда и да поема отново по слабо осветените странични улици назад към гнилата барака и самотата, там далеч в мрачините на извънградската пустош.

„Какво да се прави — казвам си успокоително. — Имал съм и по-тежки случаи. Такива са рисковете на професията.“

Но в същия миг в ушите ми прозвучава един познат и малко дрезгав глас:

„Вие вече не сте от професията, Майкъл, вие сте предател за своите. Вие сте вън от професията и няма на кого повече да разчитате нито тук, нито отвъд.“

* * *

Макар да съм порядъчно недоверчив, аз съм очаквал този вторник с такова доверие, та даже не съм обсъдил какво ще правя отсега нататък, ако вторникът се окаже наистина лош ден.

Мисълта за „отсега нататък“ ме връхлита едва когато спирам в някаква квартална уличка да купя нещо за ядене. До тоя миг не съм обръщал особено внимание на факта, че в джоба ми остават само четири крони, защото за какво са ми притрябвали крони, щом съм доживял до вторник. Купувам две хлебчета по крона и половина и паричните ми резерви намаляват до няколко бронзови стотинки, с които не може да се купи нищо.

Излизам от дюкяна и първият ми порив е да отчупя малко от едното хлебче, тъй като през целия ден не съм хапнал ни залък, ако не броим оскъдната закуска. Обаче аз вече съм излязъл от вцепенението на първоначалната покруса и разсъдъкът ми отново е на мястото си. „За днес ядене не се предвижда! — съобщавам сухо на онова лекомислено и вироглаво същество, което всички носим у себе си. — Храната трябва да стигне поне за два дни, така че консумацията ще почне от утре.“

„И какво, като стигне за два дни? — обажда се капризното същество у мене. — И как ще изкараш останалите пет дни до вторник вечер? И изобщо кое те кара да мислиш, че следващият вторник вечер ще бъде по-различен от сегашния?“

Всъщност именно това е възловият въпрос, а не тоя за храната. Човек може да изкара няколко дни и без храна, но какво го чака подир тия няколко дни?

Когато стигам до бърлогата си, часът е девет. Часът, в който хората, след като са приключили вечерята, сядат пред телевизорите, за да се насладят сред домашния уют на поредната кървава драма в ковбойски или криминален вариант. Тъмнината на бараката, глухият тропот на дъжда и воплите на вятъра ми се струват тягостни до непоносимост сега, в депресията на разочарованието. Ала депресията трябва да се прати по дяволите, защото положението не ми позволява да се отдавам на подобен лукс. Смъквам комбинезона и отново увивам снагата си в смачканите вестници, пъхнати под една дъска. После се обличам и се свивам в ъгъла. В далечината, през зеещия отвор на бараката се движат в неравни интервали фаровете на колите по шосето. Това е моята телевизия. Колкото да знам, че светът наоколо още съществува, отвъд самотията на тоя пустинен терен.

Предстои ми, значи, още една седмица чакане… И какво от туй? Като кажеш „цяла една седмица“ — това звучи много. Но ако кажеш „само една седмица“ — това звучи малко. Човек винаги може да изтърпи една седмица. А междувременно нещата някак ще се изяснят и навярно ще се оправят. Ако на оня с каскета му се е случило нещо днес, той ще се яви следващия път. Ако по една или друга причина са го сменили, тогава ще се яви заместникът му. Ако нашите чакат да отшуми сензацията, тя ще бъде вече отшумяла. А ако са се хванали на лъжата… Обаче дори да са се хванали, те ще проверят… Те не могат да не проверят и проверката не може да трае до безкрайност…

Да се хванат на лъжата ли? Но на коя лъжа? На тая, че си убил Тодоров? Или на тая, че си станал предател?

* * *

Срядата и четвъртъкът минават как да е, с малко хляб и с много мислене. Съвсем безполезно мислене по безвъзвратно отминали работи. Ала аз продължавам да прехвърлям в главата си тия работи, защото нямам друг начин да убивам времето. И защото, докато ги прехвърлям, имам чувството, че съм се изправил на отчет пред генерала, че съм отново при своите, макар и мислено, макар и за да бъда порицан. Да бъдеш порицаван от своите е далеч за предпочитане пред това, да бъдеш далеч от своите, да бъдеш сам, запратен в една гнила барака накрай света.

Затуй аз си представям, че не съм в бараката, а в кабинета на генерала и че там освен генерала се намира един опасен опонент — бившият ми шеф — и един добър съюзник — приятелят ми Борислав.

Всъщност и бившият ми шеф е мой приятел, само че е противник на известни мои похвати, които обича да окачествява като „склонност към авантюризъм“. Колкото до Борислав, той обикновено се оказва съюзник, защото сам в практиката си не е чужд на тия похвати.

И тъй, ние тримата седим в тъмнозелените кресла край тъмнозеления фикус, додето генералът ни наблюдава от бюрото, решил по обичая си да даде възможност на всеки да се изкаже. И понеже действието се развива изцяло в главата ми и режисурата е изцяло в мои ръце, аз не само си позволявам да се изкажа пръв, ами използувам и възможността да бъда по-обстоен от необходимото. Подир което, ща не ща, трябва да отстъпя думата на бившия си шеф:

— Докладът на Боев бе твърде изчерпателен, но доста оскъден, що се отнася до разбора и оценката. Аз никъде не усетих той да си поставя въпроса: „Къде сгреших?“ А щом си хлътнал, значи, ясно е, че си сгрешил, и съвсем неуместно е да оправдаваш всичко с обективните условия, колкото и неблагоприятни да са били те…

Уводът е достатъчно красноречив, за да отгатна предстоящата пледоария, обаче бившият ми шеф има обичая добре да укрепи позицията си, преди да мине в атака. Затова забелязва:

— Всъщност аз не разбрах какво точно е мнението на другаря Боев относно истинските подбуди на опериращите срещу него лица и изобщо относно степента на личен елемент в техните съображения и действия. Така че, ако обича, нека се върне за малко на тоя въпрос.

— Въпросът е доста сложен — казвам — и аз все още не съм в състояние да дам точен отговор. Те и тримата ме заблуждаваха и уплитаха не само с лъжите, но и с истините си — с личните си съдби и взаимни неприязън, с илюзиите и незадоволените си амбиции. Доколко Дороти искаше да ме има за временен партньор и да обере чрез мене Сеймур, доколко Грейс целеше наистина да му отмъсти, като покаже, че тя ме е отвлякла, а не той, доколко самият Сеймур искаше да ме спечели за приятел и спътник — това е трудно да се установи точно и, струва ми се, не е от особено практическо значение. Важното е, че при всички възможни положения амбициите на всеки от тройката се опираха върху една и съща изкупителна жертва и тази изкупителна жертва бях аз.

— Ясно — кима бившият ми шеф. — От оценката, която даваш, личи, че тройката наистина е успяла да те уплете в лъжите си до такава степен, та и сега все още не си в състояние да се оправиш в тях. Казваш „без практическо значение“, така ли? А защо „без практическо значение“? Ами че ако между тия хора съществуваха реални противоречия, те трябваше да бъдат използувани и задълбочени още от самото начало с цел да се облекчат по-нататъшните ти действия. Ти не си направил това. И си постъпил правилно, макар и без да знаеш сам защо. Ти си виждал нещата значително по-сложни, отколкото са били в действителност, но за щастие не си се съобразил с тая въображаема сложност. А всъщност как се очертава ситуацията в едри линии? Една фронтална атака на Сеймур с оглед да подготви и реализира вербовката на Боев. И понеже американецът допуска, че Боев може да се отклони от изкушенията и съблазните, той му осигурява два илюзорни изхода за бягство: Дороти — в Швеция, и Грейс — в неизвестна посока С други думи, в случай, че Боев реши да избяга от Сеймур, в края на краищата ще попадне пак при него. Това е цялата схема — елементарна и проста, ако се абстрахираме от привидностите на лични чувства и страсти, създадени с цел да объркат нашия човек.

— Дори и така да е, Боев е съумял да се предпази както от фронталната атака, така и от двата фалшиви изхода — не се стърпява да се обади Борислав.

— Вярно — потвърждава спокойно бившият ми шеф. — Боев успява да се отклони и от трите предложени му капана, обаче хлътва в четвъртия: капана „Тодоров“.

— Е, как няма да хлътне, когато тъкмо за туй го пращаме: да влезе в контакт с Тодоров. Това е коронният номер в тактиката на американеца: зарежда клопката там, дето нашият сто на сто ще влезе.

— Бориславе, ти после ще се изкажеш — забелязва кротко генералът.

— Защо, нека възразява! — произнася великодушно бившият ми шеф. — Това ми дава възможност да оборя още отсега възраженията му: излиза, че задачата на Боев предварително е била обречена на неуспех, че, с други думи, ние сме го изпратили на сигурен провал…

Понечвам да възразя нещо и опонентът ми млъква с явното намерение да ми предостави думата, обаче аз в последния момент се отказвам да я взема и той продължава:

— Осигуряването на срещата с Тодоров и голяма част от самата среща са реализирани успешно. Това е и най-сериозният плюс в действията на Боев. Но тъкмо при тоя плюс ние се сблъскваме с минуса. И няма какво да изпадаме във фатализъм и да се чудим на „коронния номер“ на американеца, а трябва ясно да видим с кои свои грешки сме осигурили успеха на тоя „номер“.

Бившият ми шеф се замисля за секунда, после вдига нагоре показалеца си:

— Първо: сплашването на Тодоров с евентуални санкции — груба грешка. Второ (към показалеца се присъединява и средният пръст): категоричното изискване, отправено към Тодоров, да върне парите — излишно престараване, представляващо също груба грешка. Трето (към двата вече вдигнати пръста се присъединява и безименният): пренебрегването на въпроса за бързото отстъпление — последна и най-опасна грешка.

— В смисъл? — позволявам си да запитам.

— В смисъл, че при срещата с Тодоров трябваше вече да имаш в джоба си заверен самолетен билет и да заминеш още на другия ден. Или — което е все едно — можеше да отложиш срещата с Тодоров за следния ден, да предадеш филмите на пощенската кутия и да вземеш влака същата вечер. С две думи: да скъсиш максимално онзи интервал, през който Тодоров би могъл да уведоми американците за твоето посещение.

Борислав отново е готов да се обади, ала срещнал спокойния поглед на генерала, замълчава и от притеснение вади своето кехлибарено цигаре от джоба и го захапва. В скоби казано, Борислав от доста време насам се мъчи да не пуши и си помага в мъката с това празно цигаре, макар че избягва да го използува пред началството, защото генералът веднаж бе забелязал: „Ти ми приличаш с това цигаре на ония деца, дето майките им ги лъжат с празен биберон.“

Бившият ми шеф, след като е отброил трите ми основни грешки, минава на някои по-второстепенни, като вечерния ми рейс до гарата, когато съм бил надушен от хората на Сеймур, и оставянето на чантата в шкафчето за багаж, действия, които опонентът ми не може да се въздържи да не нарече „авантюри“. Все пак с присъщото си безпристрастие той дава оценка пет плюс на хрумването ми да използувам две мансарди и прави малко заключение в смисъл, че Боев е проявил обичайните си качества, но за жалост не е успял да избегне и някои обичайни свои слабости.

Подир което думата бива предоставена на Борислав, който гори от желание да направи на пух и прах аргументите на бившия ми шеф, не защото има нещо против него, а защото мисли и действува горе-долу, както мисля и действувам аз самият. Всъщност ние с Борислав никога не сме работили заедно, обаче това не пречи известни наши разбирания да съвпадат до такава степен, та бившият ми шеф понякога да подхвърля:

— Мисля, че ако само единият от двамата се изкаже, това би ни спестило известна загуба на време…

Борислав също като мене не е силен в предговорите, затуй тутакси минава към най-невралгичната точка:

— Каза се, че не трябвало да се сплашва Тодоров. А каква е гаранцията, че той щеше да даде филмите, ако не бе предварително сплашен? Няма такава гаранция, разбира се. А това практически означава, че най-важното в цялата операция остава под въпрос. Къде е тогава грешката? Да се изпълни операцията, макар и с известни неприятни последствия за самия Боев, или да се допусне пропадането на операцията поради прекалената предпазливост на Боев към собствената му персона?

Макар да говори в неопределено лице, Борислав очевидно се обръща към бившия ми шеф, ала онзи е достатъчно спокойна натура, за да влиза в излишни дискусии.

— Колкото до поставеното пред Тодоров условие да върне доларите, то наистина, струва ми се, е било неуместно — продължава Борислав. — Не виждам само с какво би се изменило положението, ако Боев се бе въздържал да поставя такова условие. Веднаж сериозно сплашен (а според мене той е трябвало да бъде сплашен), Тодоров без друго е щял да се обърне към шефовете си, следователно въпросът за доларите е без значение. Казва ни се обаче, че Боев не бил осигурил отстъплението си. А по кой начин да го осигури? Като замине още на следния ден с филмите в джоба си, за да подложи на явен риск не само себе си, но и филмите? Или като отложи срещата с Тодоров, за да постави под съмнение самото осъществяване на тая среща? Трябва да се знае, че при известни обстоятелства срещите не стават, когато на нас ни се иска, а когато са възможни. И ако говорим за авантюра, тъкмо това е най-лекомислената авантюра: да пропуснеш възможността за една изключително важна среща под предлог, че още не си готов за нея.

— Според тебе излиза, че няма грешки в действията на Боев… — установява бившият ми шеф, след като Борислав млъква.

— Защо да няма? Сигурно има, но те не са били фатални и не зарад тях са възникнали усложненията — възразява приятелят ми.

— Как можеш да докажеш това?

— А вие как можете да докажете обратното? Да допуснем, че сте прав. Да допуснем, че Боев е постъпил тъй, както вие желаете. Боев не е сплашил Тодоров, получил е от него съвсем доброволно филмите и Сеймур дори не е подушил срещата между двамата. Е, и какво от това? Нищо, разбира се. Щом американецът или неговите шефове са решили на всяка цена да сложат ръка върху Боев, те ще го сторят и без да му прикачват едно обвинение в убийство. Както е казал сам Сеймур, при съвременната техника не е трудно да бъдеш доведен до пълен кретенизъм. И нещастните примери в това отношение са ви добре известни.

— Боев е трябвало да се измъкне, преди да сложат ръка на него — настоява на своето бившият ми шеф. — Той бе снабден с четири билета, с четири различни пътища за отстъпление и въпреки това не успя да се изтръгне от противника. Тук е основната му грешка.

— Имаш ли нещо да добавиш? — обръща се генералът към мене.

— Може би наистина съм допуснал някои грешки — казвам. — Лошото е, че както спомена и Борислав, дори да не бях ги допуснал, резултатът навярно щеше да е същият И щом става дума за резултата, нима той е чак толкова лош? Поверителните документи са пристигнали на местоназначението си. Колкото до мене, засега все още съм жив. И дори да падна, в края на краищата не е без значение дали си паднал преди или след изпълнението на задачата.

Млъквам и поглеждам генерала в очакване да чуя оная оценка, която е за мене най-важната. Но генералът също мълчи и също ме гледа с тия свои светли очи, почти неприлично сини за един генерал. После произнася онова, което съм очаквал да произнесе:

— Вярно, Боев. Само че какво ще стане, ако при изпълнението на всяка задача губим по един човек? Ние не пращаме хората си, за да падат, а за да побеждават.

* * *

Изобщо срядата и четвъртъкът минават как да е, с малко хляб и много мислене. Петъкът обаче се оказва невероятно дълъг. Хлябът се е свършил, а мислите са всички многократно премислени, включително и съображенията по въпроса, не трябва ли да сляза до кейовете и да се опитам да потърся работа като хамалин. Примамлива перспектива: да получиш за един ден такава надница, която при твоя икономичен начин на живот ще ти осигури ядене за десет дни. Само че на мене толкова ядене не ми е нужно — до вторник остават всичко пет дни. И освен това глупаво е заради някакво ядене да бъдеш заловен и унищожен.

Една друга идея, която бегло минава през главата ми, е идеята да продам едничкото си продаваемо имущество — часовника. Това не е някакъв златен часовник, обаче той притежава най-важното качество за един часовник: точността. За жалост при сегашното положение опитът да разменя ненужния хронометър срещу жизнено необходимите крони може да се окаже фатален: часовникът е съветски.

Последното и съвсем невинно изкушение също бива отхвърлено. Имам предвид ябълковите градини на две-три ферми, разположени на около километър от моята барака. Но тия ферми никога не остават без хора и ще бъде крайно обидно да те задържат като дребен крадец, след като са те обявили за опасен убиец.

Така че аз прекарвам петъчния ден изцяло в летаргия и търся успокоение в мисълта, че положението би могло да бъде и по-лошо, а щом не е по-лошо, значи, трябва да бъда доволен. Дъждът най-сетне е спрял, вятърът духа значително по-слабо, между облаците тук-там се появяват късчета синьо небе и дори слънцето вероятно е готово да се появи, ако не бива прогонено от здрача и нощта.

Съботният ден обаче е наистина слънчев и аз решавам, че трябва да се раздвижа най-сетне, за да опитам дали разходката не убива глада. Освобождавам се от вестникарското си бельо и поемам из околностите на града, правя обходна маневра от няколко километра и навлизам в спокойната зеленина на Кралския парк.

Не, разходката съвсем не убива глада, а го усилва. Минавам край будката с кифли и сладкиши, като се стремя да не гледам натам, но погледът ми упорито се дърпа към купчините детски лакомства и главата ми е пълна с най-идиотски мисли, включително и тая, да грабна някоя по-едра кифла и да побягна.

Заобикалям предпазливо площадката с въртележки, твърде населена с майки и дечурлига, и сядам на скамейката в една пуста странична алея, тъй като коленете ми треперят от умора. Отпускам се на облегалката и вдигам лице към топлото слънце. В зажумелите ми очи се движат и пресичат червени сияния, а в ушите ми кънтят детските викове и смехове, идващи откъм площадката с въртележките.

Всъщност скъсването с Маргарита дойде именно по въпроса за детето. Макар че детето бе само повод. И това стана тъкмо в градината, където аз, също както сега, се бях облегнал на скамейката, с тая разлика, че градината бе Паркът на свободата, че аз бях значително по-добре облечен и че до мене седеше Маргарита.

— Искам да имам дете — рече тя, сякаш на себе си, додето гледаше момиченцата, които се гонеха из насрещната алея.

— Това би могло да се нареди — отвърнах великодушно, като продължавах да се наслаждавам с притворени очи на слънцето.

— Но детето трябва да има баща…

— Естествено, че ще има.

— Искам да кажа: истински баща.

— Е да де, истински — не от мукава.

— Емиле, аз не желая да имам теоретичен брак с хипотетичен съпруг.

— Какви пак те прихващат? — запитах аз и я погледнах.

— Нищо не ме прихваща. И ако ме прихваща, ти знаеш какво е. Не мога да прекарам целия си живот в чакане и треперене.

— Мислех, че сме приключили тоя разговор… — отвърнах меко, като се стараех да подтисна досадата си.

— Само че ти винаги го приключваш с приказки, вместо да предприемеш нещо на дело.

— Какво имаш предвид?

— Да си намериш друга работа.

— Тая няма да я бъде. И ако чакаш да я бъде, по-добре е да не си губиш времето, а сама да си намериш друг баща за бъдещото дете.

— Защо не, и това ще стане! — произнесе предизвикателно Маргарита. И понеже репликата не предизвика желания ефект, пусна в ход втора: — Щом толкова държиш на мене…

— Ти знаеш точно колко държа на тебе. Но аз държа и на професията си.

— Именно. Като че ли не съществуват други професии! Като че ли не знаеш езици, като че ли нямаш връзки и не можеш да си намериш някое по-спокойно място в дипломацията или в търговията…

— Като Тодоров.

— А защо не? Да не би работата на Тодоров да стои с нещо по-долу от твоята?

— Не исках това да кажа.

— Знам добре какво искаш да кажеш. Ако желаех да ида при Тодоров, щях да го направя и без да се допитвам до тебе. И ако някой ден го направя, да знаеш, че вината ще бъде само твоя.

— На тоя свят всеки сам отговаря за постъпките си — забелязвам. — Аз — за моите, ти — за твоите. И не виждам защо трябва да говорим за вина. Моят избор, поне що се отнася до професията, е окончателен. Твоят, що се отнася до брака — предстои. Направи го, и точка.

— Това исках да знам — каза сухо Маргарита. — Да ставаме, ако нямаш нищо против.

Станахме и аз я изпратих до квартирата й и това беше последната наша среща, защото Маргарита побърза наистина да направи избора си и да се озове при Тодоров.

По алеята, дето съм се разположил, приближават две малки същества — дете и куче. Момиченцето тича напред с нахапана кифла в ръка, сподирвано от кучето. Понякога детенцето спира и поднася кифлата към влажната муцуна на животното, за да го подразни, а после отново побягва. Кучето явно не изпитва никакво влечение към кифлата, но сподиря момиченцето, колкото за да участвува в играта.

Двете малки същества стигат до моята скамейка и спират, без да ми обръщат особено внимание. Момиченцето се покатерва на скамейката и поставя кифлата до себе си, готово тутакси да я грабне, ако кучето посегне към лакомството. Ала кучето само го подушва, отмества влажната си муцуна встрани и наостря уши: отвъд храсталака се раздава женски вик:

„Евелина! Евелина!“

Детето пропищява нещо в отговор и се спуска назад по посока на вика, сподиряно от кучето. Оглеждам се като крадец, вземам наръфаната кифла и се отправям в обратна посока.

* * *

Една кифла при моето положение е цял разкош, но трудно може да засити глада за цял ден. И все пак благодарение на кифлата съботата минава значително по-леко от неделята.

Тая неделя аз обикалям чак до вечерта измъчван от глад из околностите на града. Отначало избягвам шосетата и се движа по пътечките сред полето, а после не издържам на изкушението и поемам край шосетата с надежда, че ще открия в крайпътния ров остатъци от ядене, захвърлени от някоя кола. Обаче хората в тая страна или не се хранят по време на път, или имат навика да изяждат всичко докрай, защото единственото, което откривам, са няколко празни бирени бутилки.

Когато безкрайният ден най-сетне свършва и мракът се сгъстява в задоволителна степен, аз се насочвам към една предварително избрана ферма, заобикалям я и се вмъквам през оградата от бодлива тел в ябълковата градина. Плодовете са едри, тежки и студени и аз ги ловя пипнешком сред влажната листовина на ниското дръвче и ги трупам в пазвата на комбинезона, като потръпвам леко от хладния допир. Пазвата става все по-тежка, но аз продължавам алчно беритбата, додето в мрачината се разнася кучешки лай. Кучето може би съвсем не лае по мой адрес, ала аз нямам намерение да проверявам по чий адрес лае и отново се промушвам през бодливата тел, като придържам с една ръка отвора на комбинезона, за да не се изсипят ценните плодове.

Едва излязъл сред полето, захапвам един от тия ценни плодове и с леко разочарование установявам, че е кисел и твърд като дърво. Обаче колкото и да е кисел, това е храна, това е нещо, което може да се яде, и аз по целия път гриза жадно ябълки и стигнал до бараката, продължавам да гриза и да тъпча стомаха си, додето усещам в него тежест, която напомня на преяждане, но не и на пресита. „Все пак залъгах глада“, казвам си успокоително и в същия миг усещам, че по хранопровода ми се въззема една отвратителна киселина, и едва успявам да изскоча навреме от бараката, за да повърна.

Половината от нощта минава в борба с отвратителното чувство на повдигане, а останалата половина — в борба с пробудилото се наново чувство на глад. Навън току-що се е разсъмнало, когато потеглям с треперещи нозе към предградието, защото разбирам, че не съм в състояние да издържа още два дни без храна.

Точно в подходящото време, сиреч няколко минути преди началото на работния ден, аз се озовавам до набелязаната цел. Това е същото онуй мрачно депо, за което Грейс бе казала, че има „мъртвешка външност“, и в съседство с което се намира бившият ми хотел „Кодан“. Избягвам пътя край хотела и стигам до двора на депото от срещуположната страна. Портиерът, седнал пред вратата на стаичката си, чете заранния вестник.

— Чух, че търсите носачи… — промърморвам, като се приближавам.

Онзи вдига очи от вестника и ме оглежда, без да бърза с отговора, както и подобава на един портиер.

— Документи имате ли? — запитва пазителят на депото подозрително.

— Имам.

— Тогава вървете в канцеларията да ви запишат. Ето, оттук, оттук!…

Поемам по циментовата пътека, която портиерския пръст настойчиво ми сочи, и завивам зад сградата. Вратата на канцеларията е тутакси зад ъгъла на зданието, но аз я задминавам транзит и излизам пред вече отворените врати към пристанището. Документи… Като че ли претендирам за директорски пост… Моите документи са на дъното на канала. И слава богу, защото от тях не мога да чакам нищо освен неприятности.

Тръгвам по кея. Тук и там се появяват камиони и електрокари, а дългите стоманени скели на крановете вече движат показалците си над туловищата на търговските кораби. Пристанището влиза в обичайната си суетня и аз решавам, че окончателно съм пропуснал възможността да се включа в тази суетня срещу скромно заплащане, когато зървам няколко души, изправени пред входа на един склад. Заемам място в редицата и пет минути по-късно стигам до масата, дето луничав младеж с очила попълва списъка на надничарите.

— Работата е еднодневна — предупреждава луничавият, като ме поглежда бегло, колкото да прецени физиката ми.

Той казва това на английски, тъй като от опит знае, че хората, говорещи датски, едва ли ще дойдат тук да пренасят каси.

— Жалко — отвръщам, като всъщност мисля обратното.

— Името ви?

— Бранкович.

— Югославянин?

— Сърбин — отвръщам, за да бъда по-точен.

— Двайсет и пет крони — съобщава младежът, като вписва името ми и кима към следващия.

Работата на пръв поглед се оказва нищо и половина. Подемният кран изтегля касите от трюма на кораба и ги поставя върху платформата на електрокара. Електрокарът ги доставя в склада. А тия, като мене, трябва да преместват касите от платформата на гърба си и да ги пренасят до съответната купчина.

Едничкото неудобство е, че всяка каса тежи към петдесет килограма. При нормални условия вероятно не бих се смутил пред това неудобство. Само че при нормални условия едва ли ще се заема да пренасям каси. А сега, както съм изтощен от глад, товарът тегне върху гърба ми с удвоено тегло и аз го мъкна с потреперващи нозе и заедно с него мъкна страха, че може ненадейно да падна и тутакси да бъда изхвърлен от склада като субект, негоден за мъжка работа.

Вече пренасям четвъртата или петата каса, когато забелязвам, че някакъв млад юначага с моряшка фуражка внимателно следи действията ми. Отнасям касата до купчината, сподирян от юначагата, и чувам зад гърба си напътствуващия му глас:

— Така, така… Постави я тук… Внимателно… А тъй!

А когато се изправям, запитва:

— Каква националност? Италианец?

Поклащам глава отрицателно.

— Испанец?

Отново поклащам глава и за да не държа по-дълго юначагата в неизвестност, промърморвам:

— Сърбин.

— А, югославянин!… Чудесно! — кима добродушно непознатият.

Сетне внезапно опира юмрук в гърдите ми и изръмжава:

— А сега, махай се!

Промяната в тона е тъй неочаквана, че аз го поглеждам, сякаш не разбирам значението на недвусмислената команда.

— Махай се, не чу ли?… Такива, като тебе ни подбиват надниците! Двайсет и пет крони, нали? С двайсет и пет крони само отрепки като тебе могат да живеят. Хайде, марш, додето не е почнал кадрилът!…

При друго положение бих се позаинтересувал да видя как е в кадрила този юначага. Но както споменах, при други условия аз навярно бих се намирал и на друго място. А сега ако има нещо, което да ме плаши най-вече, това е скандалът и неизбежната при всеки скандал полиция. Затова обръщам гръб и без дори да се опитвам да предам достоен вид на отстъплението си, напускам склада.

Прекарвам деня излегнат върху камъните на един глух кей в очакване да се смрачи достатъчно, за да поема обратния път. Слънцето грее съвсем прилично за едно есенно слънце и камъните са топли, и аз успявам поне от време на време да убивам глада с откъслечна дрямка. А когато слънцето се скрива, решавам, че гордостта ми е спаднала в достатъчна степен, за да мога да навестя пазарището на Фредериксброгаде.

Лошото на това пазарище е, че е близо до центъра. А хубавото му, че е богаташко пазарище. Привечер, когато сергиите се разтурят, на местата, определени за изхвърляне на смет, се натрупват внушителни купчини, дето освен амбалаж може да се открие и известно количество развалени хранителни продукти.

Озовавам се на тържището тъкмо когато последните продавачи прибират стоката си в камионетките. В касите за отпадъци наистина се оказват немалко питателни неща и първата ми работа, след като съм изял две полуизгнили праскови, е да се въоръжа с голяма кесия, за да натрупам и запаси.

Додето разделям вниманието си между събирането на запаси и задоволяването на глада, сещам се за думите на една своя позната, която не бе лишена от житейски опит: „Ако животът ти поднася узрял, но изгнил от едната страна плод, защо трябва да хвърляш тоя плод, вместо да отстраниш гнилото и да изядеш останалото?“ Съвършено вярно, скъпа Дороти. В момента ние с вас сме на едно мнение по въпроса.

Напълвам добре кесията и стомаха си и се готвя да изчезна в съседната улица, ала едва стигнал до ъгъла, спирам и се дръпвам назад. От черния елегантен плимут, гариран двайсетина метра по-натам излизат Грейс и Сеймур и се запътват към насрещния бар, над който сияе червен неонов надпис „Тексас“. Лицето на американеца е, както винаги, леко навъсено, а външността на секретарката му отново е придобила предишния си строг изглед — тъмен костюм, прибрани в кок коси и очила.

Една крачка повече, и двамата без друго биха ме забелязали. За щастие тая крачка в повече не е направена. Двойката влиза през автоматично отварящата се врата в бара, а аз отново поемам, само че в обратна посока, като стискам добре напълнената кесия до гърдите си. Изобщо всичко е наред, ако не смятам шепота на Сеймур, който неприятно дразни ушите ми:

„Да се храните с огризки? Не ви ли е срам, Майкъл! Вие предпочитате огризките пред вечерята, която ви чака в «Тексас»!“

„Не ми е за пръв път, имал съм и други лоши минути, Уйлям — отвръщам аз на ума си. — Такива са рисковете на професията.“

„Само че вие не сте вече в професията — продължава да шепне американецът. — Вие сте вън от професията, зачеркнат, прогонен, анатемосан.“

„Аз ще бъда зачеркнат тогава, когато дойда при вас. А това, все едно, няма да стане. Така че вървете по дявола, драги!“ — пожелавам му аз приятелски, като продължавам пътя си.

* * *

Обилната вечеря, макар и не приготвена в „Тексас“, се е отразила добре на съня ми и аз се събуждам доста късно на следния ден у дома си, в ъгъла на гнилата барака. Откритието, че в кесията още се намират няколко полуизгнили праскови и парче смачкано сирене, придава известна жизненост на самочувствието ми. Но това, което най-много повишава настроението ми, е мисълта, че днес е вторник. Отново вторник. Най-сетне вторник.

След един прекаран в безделие ден и подир едно двучасово предпазливо прекосяване на града, аз се озовавам точно в седем без три минути на Вестерброгаде, задръстена, както винаги, в тоя час от коли и пешеходци. Малко по-късно минавам и край входа на „Тиволи“. Минавам веднаж, втори път, трети път, защото няма и помен от човека с каскет на карета и самолетна чанта.

„Хайде, прибирай се! — казвам си. — Какво чакаш? Да те задържат ли?“ И завивам в първата странична улица.

А в ушите ми отново се разнася дразнещият шепот:

„Вие сте вън от професията, Майкъл. Не го ли разбрахте?“