Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2012 г.)

Издание:

Пламък на вятъра

Латиноамериканската поезия

Антология

Доколумбова. Класическа. Съвременна

 

Превод, подбор и бележки: Никола Инджов

 

© Никола Инджов — превод, подбор и бележки

© Петър Добрев, художествено оформление, 2007

© Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007

 

ISBN 10: 954-739-868-7

ISBN 13: 978-954-739-868-9

 

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: Лима Аудулова

 

Формат 16/60/90

Печатни коли 21

 

Издателство „Захарий Стоянов“

Печат: „Образование и наука“ АД

 

На корицата: фрагменти от картини на Пабло Гуаясамин

История

  1. — Добавяне

1

За да не ме оплакват стъпки,

за да не ме окървавяват думи —

                                                пея!

За твоето лице сърцеподобно,

което ме роди такъв и мене —

                                                пея!

И за да мога да ти кажа също,

че ти с горчиви кости ме огледа —

                                                пея!

И за да не умре народът твой —

                                                пея!

Вървя по струната на моя глас, за да ти кажа:

ти, въпросителна между плодове и горски пеперуди,

не ще се заблудиш по скелите на моя вик,

защото има в сърцето ти един мая грънчар,

който изпод морето, отвътре на звездата,

дими във корените, света разтърсва

и твоето име в моите думи извайва.

Възпявам твоето име, трептящо като цигулка

със струни от бръчки, защото идва часът

то да се срещне с моята мъка човешка.

То ме търси в прегръдката на море и вятър

и ми повелява да не допускам в устата си здрач.

Цял живот ме вълнува саможертвата да бъда човек,

за да не падна на мястото, където се излюпи

предателството на презрения, който те отрече.

2

Родино, да вървим! Аз тръгвам с тебе!

Ще сляза в бездните, които ми посочиш.

Ще изпия твоите горчиви чаши.

Ще ослепея, за да имаш ти очи.

Ще онемея, за да пееш ти.

Аз трябва да умра, за да живееш ти

и да изплува твоето лице на хоризонта

като омайно цвете, разцъфтяло

от моите кости.

Безспорно така трябва да бъде.

 

Уморих се да нося твоите сълзи у мене.

Сега искам с тебе да вървя осветкавичен.

Да те съпровождам в твоя труд, защото съм човек

от народа, роден през октомври пред лицето на света.

О, родино,

полковниците, които опикават твоите стени,

ние ще трябва от корен да изтръгнем,

да ги окачим на дърво с бодлива роса,

побесняло от гнева на народа.

Заради това те моля заедно да вървим. Завинаги

със земеделците,

с работниците,

с всеки, който има сърце да те обича.

 

Родино, да вървим, аз съм с тебе!

3

Малка моя родино, мила вихрушка,

цяло любовно крайбрежие вдигат моите зеници

и гърлото ми се пълни с дива радост,

когато кажа родина, работник, ластовица.

Хиляди години вече осъмвам в предсмъртни мъки

и като труп полягам върху твоето име безкрайно,

понесено в неподвластни ухания.

Гватемала, родино моя, селянка малка…

О, Гватемала,

пришепна ли твоето име, към живота аз се възвръщам,

от стон се въздигам да търся твоята усмивка,

по стълбата на азбуката се качвам чак до А,

тази буква, изпълнена с радост, се влива във вятъра —

и отново ти се любувам такава, каквато си:

корен, устремен към човешката светлина

с цялата мощ на народа в своя зародиш.

Презрени да бъдат предателите, майко родино, презрени!

Те ще познаят смърт от смъртта чак до смъртта!

 

Защо се родиха презрени предатели, майко обична?

 

Такъв е животът на народите — горчив и сладък,

но тяхната борба всичко по човешки решава.

Заради това, родино, ще ти се родят разсъмвания,

когато човекът освети своето минало.

Заради това, родино,

когато изричам твоето име, викът ми се бунтува

и вятърът престава да бъде вятър.

Реките излизат от своите обикновени русла

и се събират, за да те прегърнат.

Моретата спрягат с вълни и хоризонти

твоето ранено име със сини думи, чисто име,

за да те умият чак до ехтящия вик на народа,

където плуват риби с перки на зорница.

Борбата на човека те отпраща в живота.

 

Родино малка, човек, земя и свобода.

Нарамила надежда по пътищата към зората.

Ти си древната майка на скръбта и страданието.

Ти вървиш с царевично дете на ръце.

Ти пораждаш любовни урагани и черешови гори

и изглеждаш кръгла върху лицето на света,

за да обичат всички по нещо от твоето име:

твърдия отломък от твоите планини

или героичната ръка на синовете партизани.

Малка родино, мила вихрушка моя,

песен, загнездена в моето гърло

от стенанията на разбунтуваната царевица.

Хиляди години нося твоето име

като едно малко утрешно сърце,

чиито криле започват вече да се разтварят.

Край