Включено в книгата
Пламък на вятъра
Латиноамериканската поезия
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2012 г.)

Издание:

Пламък на вятъра

Латиноамериканската поезия

Антология

Доколумбова. Класическа. Съвременна

 

Превод, подбор и бележки: Никола Инджов

 

© Никола Инджов — превод, подбор и бележки

© Петър Добрев, художествено оформление, 2007

© Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007

 

ISBN 10: 954-739-868-7

ISBN 13: 978-954-739-868-9

 

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: Лима Аудулова

 

Формат 16/60/90

Печатни коли 21

 

Издателство „Захарий Стоянов“

Печат: „Образование и наука“ АД

 

На корицата: фрагменти от картини на Пабло Гуаясамин


Хавиер Еро бе студент в Католическия университет в Лима, но той завеща повече спомени на „Параклиса“ — малка кръчмица, наистина едновремешен параклис, останал без богомолци завинаги и завинаги съживен от младите перуански поети, актьори, музиканти, художници. Чашата писко — слаба за славянина ракия, е само повод всяка вечер там да се събират талантливи и умни хора, в чиито черти прозират различни прадеди. Всеки разговор преминава в поетичен рецитал, в песен за китарата на Васкес, в танц с пончо на Рита или дори в мълчаливо разглеждане на рисунки, които Висенте забожда с кабарчета по стените. Заради поета Сесар Калво и аз бях приет в „Параклиса“, и аз опитах сладостта да седнеш около дървена маса, столът ти да ухае на Анди. Но мене ме приеха заради Хавиер, казваше Сесар Калво, той откри сринатия параклис и даде идеята да го превърнем в такъв един клуб, нещо от старата Лима, нещо от ново Перу.

Зная от пожълтели фотографии как изглежда Хавиер Еро. Той беше шампионът на перуанската поезия, понеже печелеше подред всички първи премии, които в тази страна се раздават за литература. Най-голямата му награда е безспорно споменът за него в „Параклиса“ и навън — в борбата на политически и художествени идеи, които разтърсват страната.

Чета отдавна негови стихове и си го представям все в едно и също състояние — очакващ есента. Есента — необичайно перуанско време, което аз видях да съвпада с нашата пролет. Очакващ есента — на дървения мост в квартал „Баранко“ или на хълма над тихоокеанския прибой, в лабиринтите на бидонвилите или в бляскавата суматоха на старинни площади. Навсякъде, където човек очаква нещо. Той — есента, а всъщност времето, датирано така — 15 май 1963 година. Пак есен. Денят на гибелта му.

Тогава е на двадесет и една година.

Няма гроб на Хавиер Еро, обаче в съзнанието на народа той представлява някаква видимо твърд, може би пантеон, олицетворяващ останалите без гроб перуанци, загинали като него в партизанското движение.

Другият голям поет на Перу е Сесар Валиехо, човек на предишни времена и борби. Той бе писал, че ще умре в един дъждовен четвъртък. Хавиер Еро — че не се страхува да умре между дървета и птици.

В мене след поезията на Хавиер Еро, след възпоминанията за живота му се объркват представите за пролет и есен. Когато той загива, в Перу е есен, тук — пролет. Един и същи сезон на един и същи живот.

Край