Хенрик Ибсен
Куклен дом (1)

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

(Приятно и с вкус, но не луксозно наредена стая. На дъното вдясно една врата води за преддверието; втора врата вляво на дъното води за работната стая на Хелмер. Между тези две врати има пианино. По средата на лявата стена има врата, малко по-напред прозорец. Близко до прозореца кръгла маса с кресло и малка софа. На дясната странична стена по-назад врата; до същата стена по-напред кахлена печка, пред нея няколко кресла и един стол-люлка. Между печката и страничната врата малка маса. По стените медни гравюри. Една лавица е порцеланови и други художествени дреболии; малка библиотека с книги в разкошна подвързия; цялата стая е постлана с килим. В печката гори огън. Зимен ден.

В преддверието се звъни; веднага се чува, че се отваря. Нора влиза в стаята, като тананика весело; тя е с шапка на главата и връхна дреха, носи множество пакети, които слага на масата вдясно. Оставя отворена зад себе си вратата ига преддверието и там се вижда носач, който държи елха и кошница; той ги предава на прислужницата, която им е отворила.)

 

НОРА. Скрий добре елхата, Елена! Децата в никакъв случай не бива да я видят до довечера, когато ще бъде украсена. (Към носача, като изважда портмонето си.) Колко?

НОСАЧЪТ. Петдесет йори.

НОРА. Ето една крона. Не… задръжте остатъка! (Носачът благодари и излиза. Нора затваря вратата. Тя все още се смее тихо и доволно на себе си, като сваля шапката и съблича връхната дреха. Изважда из джоба си книжна кесийка с бадемки и изяжда няколко; после отива на пръсти до вратата на мъжа си и подслушва.) Да, в къщи е. (Отново тананика тихо за себе си и отива до масата вдясно.)

ХЕЛМЕР (от стаята си). Чучулигата си чурулика вън?

НОРА (като отваря някои пакети). Да, тя чурулика.

ХЕЛМЕР. Катеричката ли тропоти там?

НОРА. Да.

ХЕЛМЕР. Кога се прибра катеричката у дома?

НОРА. Ей сега. (Пъхва кесийката с бадемките в джоба и си изтрива устата). Торвалд, ела да видиш покупките!

ХЕЛМЕР. Не ми пречи! (Скоро след това отваря вратата, като държи перото в ръка.) Покупки ли, казваш? Толкова много неща? Лекомисленото синигерче пак ли е излизало и прахосвало пари?

НОРА. Но, Торвалд, тази година можем вече да го ударим малко на лукс. Нали? Съвсем, съвсем мъничко. Та нали сега ще получаваш голяма заплата и ще печелиш много, много пари!

ХЕЛМЕР. Да, от Нова година. Но ще минат още цели три месеца, докато заплатата започне да тече.

НОРА. Ех, дотогава можем да правим заеми.

ХЕЛМЕР. Нора! (Отива до нея и шеговито я дръпва за ухото.) Пак ли те прихвана лекомислието? Да предположим, че взема назаем днес хиляда крони и ти ги пръснеш за Коледа, а вечерта на Нова година падне тухла на главата ми и аз се просна…

НОРА (затулва устата му). Пфу, не приказвай такива гадости!

ХЕЛМЕР. Да, предположи за миг, че се случи такова нещо! Какво ще правиш тогава?

НОРА. Случи ли се такова страшно нещо, ще ми бъде съвсем безразлично дали имам дългове или не.

ХЕЛМЕР. Ами хората, от които съм заел парите?

НОРА. Хората ли? Какво ме е грижа за тях? Нали са чужди.

ХЕЛМЕР. Нора, Нора! Ти си истинска жена! Но сериозно, Нора: ти знаеш какво мисля по тая точка. Никакви дългове! Никога заеми! Има нещо несвободно, а заедно с това и нещо некрасиво в едно домакинство, основано на заеми. До ден-днешен ние двамата издържахме храбро, нека продължим така и през останалото късо време — там, гдето се налага.

НОРА (отива до печката). Е да, както искаш, Торвалд.

ХЕЛМЕР (върви подире и). Ех, малката чучулига не бива пък сега да си отпуска крилцата. А? Катеричката стои и се цупи? (Изважда портмонето си.) Нора, какво ли има тук?

НОРА (се обръща бързо). Пари!

ХЕЛМЕР. Вземи! (Дава и няколко банкноти.) Боже мой, зная, че по Коледа в къщи трябват много пари.

НОРА (брои). Десет — двайсет — трийсет — четиридесет. Благодаря, Торвалд, много ти благодаря! Ще изкарам дълга с тях.

ХЕЛМЕР. Да, наистина трябва!

НОРА. Да, да, ще изкарам дълго. А сега ела да ти покажа покупките. И толкова евтини са! Виж тук: нови дрехи за Ивар… взех му и сабя. Ето конче и свирка за Боб и кукла с люлка за Еми. Вярно, доста простички, но тя веднага чупи всичко. А ето плат за дрехи и носни кърпи за прислужниците. Всъщност Майка Анна-Мария би трябвало да получи много повече!

ХЕЛМЕР. А какво има в тоя пакет?

НОРА (вика). Не пипай, Торвалд! Ще го видиш чак до-вечер а.

ХЕЛМЕР. Ах, тъй! Но сега кажи ми, малка прахоснице, с какво сподоби себе самата?

НОРА. Ах, остави! Себе си? Не зная наистина, какво…

ХЕЛМЕР. Трябва обаче. Кажи ми нещо разумно, което особено би те зарадвало.

НОРА. Наистина не зная какво. Ах, да, Торвалд, слушай…

ХЕЛМЕР. Е?

НОРА (си играе с копчетата му, без да го погледне). Ако искаш да ми направиш някакъв подарък, ти би могъл да… би могъл…

ХЕЛМЕР. Хайде, кажи го!

НОРА (бързо). Би могъл да ми подариш пари, Торвалд. Само толкова, отколкото мислиш, че би могъл да се лишиш. Тогава, по-нататък, при сгода, мога да си купя нещо с тях.

ХЕЛМЕР. Ама, Нора…

НОРА. Ах, да, дай ми, Торвалд, много те моля; после ще увия парите в хубава златна хартия и ще ги окача на коледното дърво. Няма/ли да бъде чудесно?

ХЕЛМЕР. Как се наричат онези птици, които харчат всичките пари?

НОРА. Да, да, лекомислени синигерчета… зная. Но ще направим тъй, както казах, Торвалд; после ще имам време да размисля, какво ми е най-необходимо. Не е ли твърде разумно, Торвалд, а?

ХЕЛМЕР (усмихнат). Е, разбира се… сиреч, ако действително би могла да запазиш парите, които ще ти дам, и сама да си купиш нещо е тях. А така отиват за домакинството и за разни безполезни неща и после пак ще трябва да бъркам в джоба си.

НОРА. О, не, Торвалд…

ХЕЛМЕР. Напразно отричаш, моя малка, мила Нора. (Слага ръка около талията и.) Моето лекомислено синигерче е възхитително, но все му трябват много, много пари. Да не повярва човек, колко скъпо излиза на мъжа такова едно птиченце!

НОРА. Не! Как можеш да приказваш така? Та аз наистина пестя, гдето мога.

ХЕЛМЕР (смее се). Право казано! Гдето можеш. Обаче ти съвсем не можеш.

НОРА (тананика и доволно се усмихва). Хм! Само да знаеш, Торвалд, колко много разходи имаме ние чучулигите и катеричките!

ХЕЛМЕР. Ти си странно създанийце. Досъщ като баща си. Стараеш се по всякакъв начин да пипнеш пари и докопаш ли ги, те се губят между пръстите ти; никога не знаеш где са се дянали. Но човек трябва да те приеме такава, каквато си. То ти е в кръвта. Да, да, да, Нора, тези неща вървят по наследство.

НОРА. Ех, бих желала да съм наследила много от татковите качества.

ХЕЛМЕР. И аз съвсем не бих желал да бъдеш друга, а тази, която си — моя мила, малка, пойна чучулига. Но… дойде ми нещо на ум. Ти изглеждаш днес тъй — как да кажа? — тъй подозрителна…

НОРА. Аз?

ХЕЛМЕР. Да. Я ме погледни право в очите!

НОРА (гледа го). Е?

ХЕЛМЕР (заканва й се с пръст). Лакомничето похапнало ли е днес нещо в града?

НОРА. Не. Защо мислиш така?

ХЕЛМЕР. Наистина ли лакомничето не се е отбивало в сладкарницата?

НОРА. Не, Торвалд, уверявам те…

ХЕЛМЕР. Не е ли близнало нещо сладко?

НОРА. Не, истина… не!

ХЕЛМЕР. Не е опитало дори от бадемките?

НОРА. Не, Торвалд, действително, уверявам те…

ХЕЛМЕР. Е, е, е… разбира се, аз го казах само на шега…

НОРА (отива до масата вдясно). Никога не би ми дошло на ум да направя нещо против желанието ти.

ХЕЛМЕР. Не, зная го много добре. И после, ти ми даде дума. (Отива до нея.) Запази за себе си твоите дребни коледни изненади, сърчицето ми! Довечера, когато запалим дървото, те ще излязат на бял свят, убеден съм в това.

НОРА. Не си забравил да поканиш Ранк, нали?

ХЕЛМЕР. Не. Но това съвсем не е нужно разбира се от само себе, че той ще вечеря с нас. Впрочем ще го поканя, като дойде днес преди обед. Поръчах вече хубаво вино. Нора, няма да повярваш колко се радвам на днешната вечер.

НОРА. Аз също. А как ще ликуват децата, Торвалд!

ХЕЛМЕР. Ах, все пак е прекрасна мисълта, че имаш твърде осигурено положение, богато препитание. Нали? Тази мисъл доставя висша наслада!

НОРА. Ах, чудесно е!

ХЕЛМЕР. Спомняш ли си миналата Коледа? Цели три седмици преди това ти се заключваше до късна нощ, за да приготвиш цветя за дървото и разни други прекрасни неща, с които да ни изненадаш. О, те бяха най-пустите дни, които съм преживявал някога.

НОРА. Аз съвсем не се отегчавах тогава.

ХЕЛМЕР (усмихнат). Но резултатът беше твърде жалък,. Нора!

НОРА. Пак ли ще ме дразниш с това? Какво бях виновна аз, че влезе котката и съсипа всичко?!

ХЕЛМЕР. Не, бедна Норичка, разбира се, ти не беше виновна. Ти имаше най-доброто желание да ощастливиш всинца ни и това е главното. Но хубаво е все пак, че онова време на оскъдица мина.

НОРА. Да, наистина е чудесно!

ХЕЛМЕР. Сега не се налага да седя самичък тук и да чувствувам такава пустота. И ти не трябва да напрягаш милите си очи и нежните си, крехки ръчички.

НОРА (плясва ръце). Не трябва вече, нали, Торвалд?! О, чудно хубаво е да слушаш това! (Хваща го под ръка.) Внимавай сега, Торвалд, как си представям нашата бъдеща домашна наредба. Щом мине Коледа… (В преддверието се звъни.) Ах, звъни се! (Пооправя набързо в стаята.) Сигурно иде някой. Ама че глупаво!

ХЕЛМЕР. За гости не съм у дома, не забравяй!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (на вратата за преддверието). Госпожо, една непозната дама…

НОРА. Да заповяда!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (към Хелмер). Дойде и господин докторът.

ХЕЛМЕР. Той влезе направо в моята стая, нали?

ПРИСЛУЖНИЦАТА. Да, там влезе.

 

(Хелмер отива в стаята й; прислужницата въвежда госпожа Линде, която е в пътнишко облекло, и после затваря вратата зад нея.)

 

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (бавно и малко нерешително). Добър ден, Нора.

НОРА (неуверено). Добър ден…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Като че не можеш да ме познаеш?

НОРА. Не, не си спомням… или да… мисля… (В бликнала радост.) Как… Кристина! Ти ли си наистина?!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, аз съм.

НОРА. Кристина! И аз да не те позная! Как можах само… (По-тихо.) Колко си се променила, Кристина!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Естествено. За девет-десет години…

НОРА. Толкова дълго ли не сме се виждали? Да, вярно! Ах, последните осем години бяха щастливо време! Повярвай ми! И сега си дошла в града? Тръгнала си сред зима на такъв далечен път? Смело.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Пристигнах тая заран с парахода.

НОРА. Естествено, за да си доставиш едно коледно развлечение. Колко мило! Ще ни бъде много весело. Но съблечи се! Нали не ти е студено? (Помага й.) Така… сега ще седнем удобно до печката. Не, тук в креслото! Аз ще седна в люлката. (Хваща я за ръцете.) Да, ето го някогашното, познато лице; но в първия миг… Е да, малко по-бледа си, Кристина… а като че ли и малко по-слаба.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. И митото, много по-стара, Нора.

НОРА. Е да, може би малко по-стара; но съвсем, съвсем малко, не заслужава да се говори. (Внезапно се прекъсва; сериозно.) Колко съм недосетлива! Седя и дърдоря! Мила, единствена Кристина, ще ми простиш ли?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Какво, Нора?

НОРА (тихо). Бедна Кристина, та ти овдовя!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, преди три години.

НОРА. Господи, аз знаех, четох във вестниците. Ах, повярвай, Кристина, винаги през това време се канех да ти пиша и всеки път отлагах; все се случваше нещо.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Мила Нора, разбирам добре.

НОРА. Не, Кристина, това беше отвратително от мене! Ах, бедната, какво ли не си изстрадала! И той не ти остави нищо за препитание?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Нищо.

НОРА. Нямаш и деца?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не.

НОРА. Значи, съвсем нищо?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Дори никаква грижа или мъка, която да ме крепи.

НОРА (поглежда я недоверчиво). Но, Кристина, как е възможно?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (се усмихва тъжно и я милва по косите). Ах, случва се понякога, Нора.

НОРА. Тъй съвсем сама! Колко страшно тежко трябва да е за тебе! Аз имам три прелестни деца. В момента не мога да ти ги представя… излязоха с бавачката. Но сега трябва да ми разкажеш всичко.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ах, не! По-добре разказвай ти!

НОРА. Не, ти трябва да започнеш. Днес няма да бъда егоистична. Днес ще мисля само за твоите работи. Но едно нещо трябва все пак да ти кажа. Чу ли вече какво голямо щастие ни се падна тия дни?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не, какво?

НОРА. Представи си, моят мъж стана директор на Акционерната банка.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Твоят мъж? О, какво щастие!

НОРА. Да, огромно щастие. Хлябът на един адвокат е толкова несигурен, особено когато иска да борави само с чисти и прилични дела. А Торвалд, естествено, винаги искаше такива; и аз съм напълно съгласна е него. Повярвай, радваме се! Той ще постъпи в банката още от Нова година и тогава ще получава голяма заплата и много проценти. Занапред ще можем да живеем съвсем другояче, отколкото досега… точно както искаме. Ах, Кристина, колко леко и как щастлива се чувствувам! Да, все пак е чудесно да имаш доста много пари и да нямаш никакви грижи. Нали?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. На всеки случай трябва да е много хубаво да имаш необходимото.

НОРА. Не, не само необходимото… а доста, доста много пари.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (усмихната). Нора, Нора! Още ли не си поумняла? Ти беше голяма прахосница в училището.

НОРА (леко усмихната). Да, и Торвалд до ден днешен го казва. (Заканва й се с пръст.) Обаче „Нора, Нора“ не е толкова глупава, както мислите вие. Наистина не ни е вървяло така, че да можех да прахоснича. Трябваше да работим и двамата.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ти също?

НОРА. Да, дреболии… ръчни работи, плетива, везби и тям подобни (небрежно), а и други неща. Нали знаеш, че Торвалд напусна службата в министерството, когато се оженихме? В неговия район нямаше никакви изгледи за повишение, а той трябваше да печели повече пари, отколкото преди. През първата година той се преуморяваше наистина ужасно. Беше принуден, можеш да си представиш, да търси всевъзможни странични доходи и трябваше да работи от ранна утрин до късна вечер. Това не беше по силите му и той заболя смъртоносно. Лекарите заявиха, че е необходимо да замине на юг.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ах, да, затова бяхте цяла година в Италия.

НОРА. Да, разбира се. Повярвай ми, не беше лесно да тръгнем. Ивар току-що се беше родил. Но трябваше на всяка цена да заминем. Ах, пътуването беше чудно хубаво и то спаси живота на Торвалд. Но ни струва луди пари, Кристина.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Мога да си представя.

НОРА. То ни струва хиляда и двеста талера… четири хиляди и осемстотин крони. Това са много пари.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Но в такова положение е все пак голямо щастие да ги имаш.

НОРА. Ще ти кажа нещо: получихме ги от татко.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ах, тъй! Баща ти умря тъкмо по онова време.

НОРА. Да, Кристина, тъкмо тогава. И помисли само: аз не можех да замина при него и да го гледам. Всеки ден очаквах да се роди малкият Ивар. А освен това трябваше да гледам моя смъртно болен Торвалд. Милия, добрия татко! Не го видях вече жив, Кристина. Ах, това е най-тежкото, което съм преживяла от женитбата си насам.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Зная, че ти го обичаше много. И след тона, значи, заминахте за Италия?

НОРА. Да, имахме вече пари и лекарите настояваха. След един месец заминахме.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. И мъжът ти се завърна напълно оздравял?

НОРА. Бодър като риба във вода.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ами докторът?

НОРА. Какво?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Струва ми се, разбрах от момичето, че господинът, който влезе заедно е мене, бил доктор.

НОРА. Беше доктор Ранк. Но той не идва у нас като лекар. Той е най-добрият наш приятел и се отбива всеки ден поне веднъж да ни види. Не, оттогава Торвалд не се е разболявал вече нито за час. И децата са бодри и здрави, аз също. (Скоква и плясва ръце.) Боже господи, Кристина, все пак е чудно хубаво да живееш и да бъдеш щастлив!… Ах, но това е отвратително от мене… говоря непрекъснато за своите работи. (Сяда близко до нея на едно ниско столче и слага ръцете си в скута на госпожа Линде.) Ах, не бива да ми се сърдиш! Кажи, вярно ли е наистина, че ти не си обичала мъжа си? Защо тогава си го взела?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Майка ми беше още жива, болна на легло и без средства. А трябваше да се грижа и за двамата си по-малки братя. Струваше ми се безотговорно да отблъсна предложението му.

НОРА. Да, да, съвършено правилно. Значи, тогава той беше богат?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Беше доста заможен, мисля. Но работите му бяха несигурни, Нора. Когато той умря, катастрофата настъпи и не остана нищо.

НОРА. И тогава?…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Тогава трябваше да се препитавам от една бакалничка, едно малко училище и всевъзможни други работи. Последните три години бяха за мене един единствен дълъг трудов ден без почивка. Сега той се свърши, Нора. Клетата ми майка не се нуждае от мене — тя умря. Момчетата също — те сега са на служба и могат сами да се грижат за себе си.

НОРА. Колко леко трябва да се чувствуваш…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не, само тъй неизказано пусто ми е. Нямам вече никого, за когото бих могла да живея. (Става неспокойно от креслото.) Ето защо не можах да издържа по-дълго в онова затънтено градче. Тук все таки по-лесно би могло да се намери нещо, което да погълне човека и да занимава мислите му. Стига само да успея да намеря някоя сигурна служба, дребна канцеларска работа…

НОРА. Но, Кристина, това е ужасно изнурително, а ти и така изглеждаш вече толкова съсипана! Много по-добре би било за тебе да можеш да заминеш някъде на бани!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (отива до прозореца). Аз нямам банда, който би могъл да ми подари пътните пари, Нора.

НОРА (става). Ах, не ми се сърди!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (отива при нея). Мила Нора, ти не ми се сърди! В положение като моето най-лошото е, че душата тъй се ожесточава. Нямаш да се трудиш за никого, а все пак непрекъснато трябва да бъдеш деятелен. Защото трябва да живееш, нали, и така ставаш егоист. Когато ти ми разказваше за щастливия обрат във вашите условия на живот — ще ми повярваш ли, аз се зарадвах не толкова заради тебе, колкото заради себе си.

НОРА. Как така? Ах, да — разбирам те. Искаш да кажеш, че Торвалд би могъл да направи нещо за тебе.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, това си помислих.

НОРА. И той ще го направи, Кристина. Остави това на мене; ще успея тъй леко да вдяна конеца, тъй леко… ще изплета нещо твърде приятно и той ще се хване. Ах, с такава страшна радост бих желала да ти помогна!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Колко хубаво е от твоя страна, Нора, че така се заемаш с моя въпрос… дваж по-хубаво от теб е, ти, която съвсем не познаваш бремето и мъката на живота.

НОРА. Аз?… Аз не познавам?…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (усмихната). Боже мой, дребните ръкоделия и тям подобни… Ти си цяло дете, Нора.

НОРА (отмята назад глава и минава из стаята). Не биваше да казваш това с такова превъзходство!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Така ли?

НОРА. И ти си като другите. Всички вие мислите, че аз не съм годна за нещо действително сериозно…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Е, е…

НОРА. …че аз не съм извършила нищо в това тежко земно битие.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Мила Нора, ти току-що ми разказа всички свои неприятности.

НОРА. Ах, не… дреболии! Т и х о. Великото — него не съм ти разказала.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Великото? Какво искаш да кажеш?

НОРА. Ти съвсем ме подценяващ, Кристина; а не бива да го правиш. Ти си горда, че толкова дълго и тъй тежко си работила за майка си.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Аз положително не подценявам никого. Но едно е вярно: горда и щастлива съм при мисълта, че ми бе отредено да отстраня донякъде грижите от последните житейски дни на моята майка.

НОРА. Но си горда и при мисълта, че си направила нещо и за братята си.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Вярвам, че имам право на това.

НОРА. Аз също вярвам. Но сега трябва да узнаеш нещо, Кристина. Аз също имам нещо, което ме прави горда и щастлива.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не се съмнявам. Ала какво искаш да кажеш?

НОРА. Говори по-тихо! Помисли си, ако чуе Торвалд! Той не бива на никаква цена… никой не бива да го узнае, никой освен ти, Кристина.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Какво е то най-сетне?

НОРА. Ела тук! (Притегля я до себе си на софата.) Да, слушай, аз също имам нещо, което ме прави горда и щастлива: аз спасих живота на Торвалд.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Спаси?… Как така опаси?

НОРА. Нали ти разказах за пътуването в Италия. Ако Торвалд не беше отишъл там, той щеше да загине.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Е да, нали баща ти ви е дал необходимите средства…

НОРА (усмихната). Да, така мисли Торвалд, така мислят и всички други; но…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Но?…

НОРА. Татко не ни даде нито стотинка. Парите набавих аз.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ти? Цялата тая голяма сума?

НОРА. Хиляда и двеста талера — четири хиляди и осемстотин крони. Какво ще кажеш сега?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, но как ти е било възможно, Нора? На лотарията ли беше спечелила?

НОРА (пренебрежително). На лотарията? (Презрително.) Какво изкуство би било то в такъв случай?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Откъде ги получи тогава?

НОРА (тананика и се усмихва загадъчно). Хм, тра-ла-ла!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Все таки не си могла да ги вземеш назаем?

НОРА. Тъй ли? А защо не?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не, една жена не може да получи заем без съгласието на своя съпруг.

НОРА (отмята назад глава). Тъй ли? Но ако е жена, която има известни търговски познания… жена, която умее да се справя разумно? Тогава?…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не разбирам нито дума, НОРА.

НОРА. Това съвсем не е нужно. Па и съвсем не е казано, че съм взела тия пари назаем. Може да съм ги набавила и по друг начин. (Обляга се назад на софата.) Може да съм ги получила от някой обожател. Когато човек има хубавичка външност, както аз…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ти си глупачка.

НОРА. Сега ти си положително безгранично любопитна, Кристина.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Слушай, драга Нора, не си ли извършила нещо безразсъдно?

НОРА (отново се изправя). Безразсъдно ли е да спасиш живота на мъжа си?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Намирам, че е било безразсъдно, ти, без негово знание…

НОРА. Но той не биваше нищо да знае! Боже мой, нима не можеш да разбереш? Той дори не биваше да знае колко зле беше. Лекарите дойдоха при м е н е и казаха, че имало опасност за живота му и че само престой на юг би могъл да го спаси. Мислиш ли, че изпърво не съм опитала да изляза по друг начин от това затруднение? Казах му колко хубаво би било да можех и аз веднъж, като други млади жени, да замина за чужбина. Плаках и молих, казах му че би трябвало да помисли в какво състояние се намирам, че би трябвало да бъде добър и да отстъпи, и после загатнах, че би могъл да сключи заем. Но тогава той почти се разсърди, Кристина. Каза, че съм лекомислена и че би било негов дълг като съпруг да не отстъпва пред моите настроения и прищевки… така, мисля, ги нарече. Е добре, помислих си газ, ти трябва да бъдеш спасен; и тогава ми дойде на ум този изход…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Мигар твоят мъж не узна от баща ти, че парите не са от него?

НОРА. Не, никога. Татко умря точно по това време. Бях решила да го посветя в цялата работа и да го помоля да не издаде нищо. Но понеже той беше толкова тежко болен на легло… За жалост, не беше вече нужно.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. И по-късно ти не се довери никога на мъжа си?

НОРА. Не, за бога, как си го представяш? На него, който е толкова строг в тия неща! А освен това… Торвалд с неговото мъжко самочувство… колко неприятно и унизително би било за него съзнанието, че ми е задължен за нещо. Това би разбъркало напълно взаимните ни отношения. Нашият хубав, щастлив дом не би бил вече такъв, какъвто е сега.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Никога ли няма да му кажеш?

НОРА (замислена, с лека усмивка). Да… може би по-късно някой ден… след много години, когато няма да бъда вече толкова хубава, колкото съм сега. Искам да ти кажа само: когато Торвалд няма да държи толкова на мене, колкото сега; когато вече няма да му доставя радост, че танцувам нещо пред него и се костюмирам и декламирам. Може би ще бъде добре тогава да имам нещо в резерва… (Пресича се.) Ах, глупости, глупости, глупости! Това време няма никога да настъпи! Е, какво ще кажеш за моята велика тайна, Кристина? Не съм ли годна и аз за нещо? Впрочем, трябва да ми повярваш, че тази работа ми Създаде много грижи. На истина не ми беше лесно да посрещам винаги своевременно задълженията си. Защото трябва да знаеш, че в търговския живот има нещо, което наричат тримесечни лихви, и още нещо, което се казва погашение; а парите винаги се набавят тъй ужасно трудно. Виждаш ли, трябваше да пестя, гдето можех, на всяка крачка и стъпка. От парите за домакинството не можех да отделям почти нищо, защото Торвалд трябваше да живее добре. Децата също не можех да оставя да ходят лошо облечени; каквото ми се дава за тях, мислех аз, трябва действително да изразходвам за тях. Сладките, мили деца!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Тогава навярно е трябвало да се отказваш от своите собствени нужди, бедна Нора?

НОРА. Да, естествено. Аз бях най-лесно досегаема. Всеки път, когато Торвалд ми даваше пари за нови дрехи и други такива работи, аз никога не изразходвах повече от половината; купувах винаги от най-евтиното и най-простото. Истинско щастие е, че всичко ми стои тъй добре и Торвалд, следователно, не забелязваше нищо. Понякога обаче ми ставаше много тежко, Кристина, защото наистина е божествено да ходиш хубаво облечена. Нали?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, разбира се.

НОРА. Тъй, а освен това имах и други приходни Източници. Миналата зима имах щастие да получа огромна писмена работа. Заключвах се и пишех всяка вечер до късно през нощта. Ах, понякога бях тъй уморена, тъй уморена! Но въпреки това беше безкрайно забавно да работя така и да печеля пари. Изглеждах сама на себе си мъж.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Колко можа да погасиш по тоя начин?

НОРА. Не мога да кажа точно. Знаеш ли, много трудно е да се оправи човек е такива сметки. Зная само, че плащах, каквото успявах да събера. Нерядко се чудех какво да правя. (Усмихва се.) Тогава седях и си представях, че някой богат, стар господин се е влюбил в мене…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Как? Какъв господин?

НОРА. Ах, глупости! И… че умира… когато отварят завещанието му, в него стои написано е едри букви: „Всичките ми пари да се изплатят веднага в брой на любезната госпожа Нора Хелмер.“

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Но, мила Нора, какъв беше този господин?

НОРА Господи, не разбираш ли? Старият господин съвсем не съществуваше; аз само си въобразявах… отново и все отново, когато нямах представа как да си набавя пари. Сега обаче всичко е безразлично; старият човек може да остане там, гдето си е; не ме интересува нито той, нито завещанието му, тъй като сега се отървах от всички грижи. (Скоква.) Боже, о боже, Кристина, тази мисъл е наистина чудесна! Безгрижна! Да бъдеш безгрижна, напълно безгрижна! Да можеш да играеш и да се разхождаш с децата; в къщи да ти е хубаво и приятно, точно тъй, както обича Торвалд! А помисли си: скоро ще дойде пролетта с ширното си, синьо небе! Може би тогава ще можем да направим някое малко пътешествие. И може би пак ще видя морето! Ах, да, да! Чудесно е да живееш и да бъдеш щастлива!

 

(Чува се звънецът в преддверието.)

 

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (става). Звъни се; най-добре ще бъде да си отида.

НОРА. Не, остани; положително не са гости за мене; навярно някой търси Торвалд…

ПРИСЛУЖНИЦАТА (от вратата за преддверието). Извинете, госпожо, дошъл е един господин, който иска да говори с господин адвоката.

НОРА. Искаш да кажеш: с господин банковия директор.

ПРИСЛУЖНИЦАТА. Да, с господин банковия директор; но аз не знаех дали… тъй като при него е господин докторът…

НОРА. Кой е този господин?

КРОГСТАД (на вратата на преддверието). Аз съм, уважаема госпожо.

 

(Госпожа Линде се сепва, изтръпва и се извръща към прозореца.)

 

НОРА (пристъпва една крачка към него, напрегнато, полугласно). Вие? Какво значи това? За какво има да говорите с моя мъж?

КРОГСТАД. По банкови работи… тъй да се каже. Аз заемам една дребна длъжност в Акционерната банка, а както чувам, вашият мъж става сега наш шеф…

НОРА. Значи…

КРОГСТАД. Само по сухи търговски работи, уважаема госпожо; абсолютно нищо друго.

НОРА. Да, тогава имайте добрината да отидете в бюрото. (Кимва равнодушно с глава, като затваря вратата за преддверието: после отива при печката и поглежда огъня.)

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Нора, кой беше този човек?

НОРА. Някой си Крогстад.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Значи, действително беше той.

НОРА. Познаваш ли го?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Познавах го… много отдавна. Той беше известно време заместник на адвоката в нашия край.

НОРА. Съвсем правилно.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Как се е изменил!

НОРА. Трябва да е имал много нещастен брак.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Но сега е вдовец.

НОРА. С много деца. Така, огънят гори вече. (Затваря вратата на печката и бутва стола-люлка малко настрана.)

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Казват, че вършел особен род сделки?

НОРА. Тъй ли? Може! Аз наистина не зная. Но да не мислим за сделки. Толкова е досадно!

 

(Доктор Ранк влиза от стаята на Хелмер.)

 

ДОКТОР РАНК (още на вратата). Не, не, драги приятелю, не искам да преча; предпочитам да се отбия за малко при жена ти. (Затваря вратата зад себе си и вижда госпожа Линде.) О… моля, простете! Навярно и тук преча?

НОРА. Никак. (Представя.) Доктор Ранк — госпожа Линде.

РАНК. О! Име, което често се споменава в тая къща. Струва ми се, че като се качвах по стълбата, минах покрай вас.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, аз изкачвам стълби много бавно; не ми е твърде добре.

РАНК. Аха! Някоя дребна вътрешна повреда?

ГОСПОЖА Линде. Собствено, повече от преумора.

РАНК. Друго нищо? Тогава навярно сте дошла в града, за да си отдъхнете сред многото празници.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Дойдох да търся работа.

РАНК. Мигар работата е изпитано средство срещу преумора?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Трябва да се живее, господин докторе.

РАНК. Да, широко разпространено е гледището, че това е една необходимост.

НОРА. Е, е, докторе… вам също много се иска да поживеете.

РАНК. Разбира се, искам. Макар да съм в окаяно състояние, пак бих желал мъката да продължи колкото е възможно по-дълго време. Така е и с всички мои пациенти. Не по-другояче е и с морално недъгавите. В тоя миг вътре при Хелмер се намира точно такъв един морален Лазар.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (с понижен глас). О!

НОРА. За кого говорите?

РАНК. Ах, някой си адвокат Крогстад… вие не познавате тоя човек. Той е покварен в корените на характера си, уважаема госпожо. Но дори т о й започна да брътви като за крайно важна работа: че трябвало да живее.

НОРА. Тъй ли? А какво имаше да говори той с Торвалд?

РАНК. Наистина не зная; чух само, че се касаеше за Акционерната банка.

НОРА. Не знаех, че този Крог… този господин Крогстад имал нещо общо е Акционерната банка.

РАНК. О, разбира се, той има там един вид длъжност. (Към госпожа Линде.) Не зная дали и по вашия край има такива хора, които задъхани и тичешком обикалят навсякъде, за да надушат някое морално разтление и сетне да предложат въпросните за някоя изгодна служба. И здравите трябва кротко да се примиряват, да бъдат снизходителни.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Но всъщност болните имат по-голямо право да бъдат осигурени.

РАНК (свива рамене). Ето, виждате ли! Тъкмо това гледище превръща човешкото общество в болница.

 

(Нора, унесена в собствените си мисли, избухва в полугласен смях и плясва с ръце.)

 

РАНК. Защо се смеете да такова нещо? Знаете ли въобще какво представя обществото?

НОРА. Какво ме е грижа за глупавото общество? Аз се смея за съвсем друго нещо… нещо безкрайно комично. Я кажете, докторе: всички ли, които са на служба в Акционерната банка, ще бъдат зависими от Торвалд?

РАНК. Това ли намирате тъй безкрайно комично?

НОРА (усмихва се и тананика). Оставете ме на мира, оставете ме на мира! (Разхожда се напред-назад из стаята.) Ах, мисълта, че ние… че Торвалд има такова голямо влияние върху толкова много хора, е действително извънредно забавна. (Изважда книжната кесийка из джоба си.) Желаете ли една бадемка, докторе?

РАНК. Я гледай, бадемки! Струва ми се, че вършите контрабанда.

НОРА. Да, така е… но тези ми подари Кристина.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Как? Аз?

НОРА. Е де, е де, не се плаши! Ти не можеш да знаеш, че Торвалд ми ги е забранил. Трябва да знаеш: той се опасява, че ще си разваля зъбите от тях. Ами! От един път нищо няма да им стане! Нали, докторе? Моля, заповядайте! (Пъхва една бадемка в устата му.) И на тебе, Кристина. Аз също ще си взема една; само една… съвсем мъничка… или най-много две. (Отново се разхожда.) Да, сега действително съм чрезмерно щастлива. Остава още само едно, нещо на света, което страшно ми се иска.

РАНК. Какво е то?

НОРА. Тъй страшно ми се иска да кажа нещо и Торвалд да го чуе.

РАНК. А защо не го кажете?

НОРА. Не, не бива; много гадно е.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Гадно?

РАНК. Да, тогава ме би било умно. Но пред нас все пак можете… Е, какво тъй много ви се иска да кажете, че да го чуе Торвалд?

НОРА. Тъй страшно ми се иска да кажа: по дяволите!

РАНК. Полудяхте ли?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Нора!…

РАНК. Кажете го. Ето го и него.

НОРА (скрива кесийката с бадемките). Пет! Пет! Пет!

 

(Хелмер влиза от стаята си, метнал връхната си дреха върху мишцата и с шапка в ръка.)

 

НОРА (отива насреща му). Е, мили Торвалд, отърва ли се от него?

ХЕЛМЕР … Да, отиде си.

НОРА. Мога ли да те представя: това е Кристина, пристигнала е днес.

ХЕЛМЕР. Кристина?… Извинете, но не зная…

НОРА. Госпожа Линде, мили Торвалд… госпожа Кристина Линде.

ХЕЛМЕР. Ах, тъй! Вероятно приятелка от младини на жена ми?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, познаваме се от по-рано.

НОРА. И представи си: направила тоя дълъг път дотук, за да поговори с тебе.

ХЕЛМЕР. Как тъй?…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не точно така…

НОРА. Кристина, знаеш ли, е извънредно сръчна в канцеларски работи. И сега страшно би желала да остане под ръководството на способен човек и да научи още повече от това, което вече умее…

ХЕЛМЕР. Много разумно, госпожо Линде.

НОРА. И като чула, че си станал банков директор… било обявено по телеграфа… потеглила незабавно насам и… Нали; Торвалд, ще ми угодиш и ще можеш да направиш нещо за Кристина? А?

ХЕЛМЕР. Е да, не би било съвсем невъзможно. Вероятно сте вдовица?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да.

ХЕЛМЕР. А имате ли опит в канцеларски работи?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, доста.

ХЕЛМЕР. Е, тогава е твърде вероятно, че ще мога да ви намеря някоя служба.

НОРА (плясва ръце). Виждаш ли, виждаш ли?

ХЕЛМЕР. Случихте точно един удобен момент, госпожо Линде…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Как да ви благодаря?

ХЕЛМЕР. Съвсем не е нужно. (Облича връхната си дреха.) За днес обаче ще ме извините.

РАНК. Почакай, ще дойда с тебе. (Донася шубата си от преддверието и я затопля на печката.)

НОРА. Не се бави много, мили Торвалд.

ХЕЛМЕР. Само един час, не повече.

НОРА. И ти ли си отиваш, Кристина?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (облича връхната си дреха). Да, трябва вече да вървя и да си потърся стая.

ХЕЛМЕР. Тогава бихме могли да слезем заедно по улицата.

НОРА (й помага). Колко глупаво е, че живеем тъй натясно… невъзможно е да те…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Какво приказваш! Сбогом, мила Нора, благодаря ти за всичко.

НОРА. Довиждане! Довечера, разбира се, ще дойдеш. Вие също, докторе. Какво? Ако сте добре ли? Естествено ще сте добре. Само се увийте добре.

 

(В общ разговор отиват в преддверието; по стълбата се чуват детски гласове.)

 

НОРА. Ето ги! Ето ги! (Изтичва и отваря.)

 

(Анна-Мария влиза с децата.)

 

НОРА. Влизайте, влизайте по-бързо! (Навежда се и ги целува.) Сладките ми, единствените! Погледни ги, Кристина! Не са ли прелестни?

РАНК. Не разговаряйте тука… продухва.

ХЕЛМЕР. Да вървим, госпожо Линде! Тук става вече непоносимо за хора, които не са майки!

 

(Ранк, Хелмер и госпожа Линде слизат по стълбата, бавачката влиза с децата в стаята. Нора също влиза, като затваря вратата за преддверието.)

 

НОРА. Колко свежи и весели изглеждате! И с какви червени бузки ми се връщате! Като ябълки и рози. (После децата говорят едно през друго с нея.) Добре ли се забавлявахте? Чудесно. Ах, ти си возил Еми и Боб на шейната? Виж ти! Да, ти си вече готов юначага, Ивар. Дай ми я за малко, Анна-Мария! Сладкото ми, малко кукленце! (Взема от бавачката най-малкото и танцува с него.) Да, да! Мама ще потанцува и с Боб. Какво? Били сте се със снежни топки? О, как ми се иска и аз да съм била е вас! Остави, Анна-Мария, аз ще ги съблека. Остави, остави! Толкова ми е приятно. Иди през това време в детската стая. Изглеждаш съвсем премръзнала. На печката съм ти оставила горещо кафе.

 

(Бавачката отива в стаята вляво. Нора сваля палтата и шапките на децата и разхвърля всичко; през това време те говорят едно през друго.)

 

НОРА. Ами! Подгонило ви голямо куче? Но не ви ли ухапа? Не, кучетата не хапят такива малки, мили куклички. Не надничай в пакетите, Ивар! Какво ли е? Да, само да знаехте! Ах, не, не, вътре има нещо противно. Така ли? Искате да поиграете? На какво да играем? На криеница. Да. Хайде да играем на криеница. Пръв ще се скрие Боб. Аз ли? Добре, тогава аз ще се скрия първа.

 

(Тя и децата играят с радостни възклицания и смях из стаята и съседното помещение вдясно. Накрая Нора се скрива под масата. Децата се втурват, търсят, но се могат да я намерят. После чуват нейния задавен смях, спускат се към масата, дигат покривката и я виждат. Бурно ликуване. Тя изпълзява изпод масата, като че иска да ги изплаши. Ново ликуване. Междувременно се е похлопало на външната врата; никой не е чул. Сега вратата се полуотваря и се явява Крогстад. Той изчаква малко; играта продължава.)

 

КРОГСТАД. Извинете, госпожо Хелмер…

НОРА (със задавен вик, обръща се и се изправя със скок наполовина). А! Какво искате?

КРОГСТАД. Извинете; вратата на стълбата беше само притворена; сигурно някой е забравил да я притвори.

НОРА (се изправя). Мъжът ми не е в къщи, господин Крогстад.

КРОГСТАД. Зная.

НОРА. Тогава… какво искате?

КРОГСТАД. Да разменя няколко думи с вас.

НОРА. С мене… (Тихо на децата.) Влезте при Анна-Мария! Какво? Не, чуждият господин няма да стори нищо лошо на мама. Като си отиде, ще продължим играта. (Отвежда децата вляво и затваря вратата зад тях.)

НОРА (неспокойна, напрегнато). Искате да поговорите мене?

КРОГСТАД. Да.

НОРА. Днес… но нали още не е първи?

КРОГСТАД. Не, днес е Бъдни вечер. От вас самата зависи какъв ще бъде коледният ви подарък.

НОРА. Какво искате? Днес абсолютно не мога…

КРОГСТАД. За това сега няма да говорим. Касае се за нещо друго. Имате един миг време, кали?

НОРА. О, да, разбира се, време имам, макар че…

КРОГСТАД. Добре. Аз бях седнал в ресторант „Олсен“ и видях мъжа ви, като мина по улицата…

НОРА. Така…

КРОГСТАД. … с една дама.

НОРА. И какво после?

КРОГСТАД. Мога ли да си позволя въпроса: тази дама не беше ли госпожа Линде?

НОРА. Да.

КРОГСТАД. Не е от дълго тук?

НОРА. От днес.

КРОГСТАД. Тя е навярно ваша добра приятелка?

НОРА. Да, така е. Но аз не разбирам…

КРОГСТАД. Аз също се познавах някога с нея.

НОРА. Зная.

КРОГСТАД. Тъй? Значи, работата ви е известна? Помислих си го. Мога ли тогава да ви попитам кратко и ясно: госпожа Линде ще бъде ли назначена в Акционерната банка?

НОРА. Господин Крогстад, как си позволявате да разпитвате м е не?! Вие, един подчинен на моя мъж? Но понеже вече попитахте, ще узнаете: вярно е, госпожа Линде ще бъде назначена. И аз самата се застъпих за нея, господин Крогстад. Сега знаете.

КРОГСТАД. Значи, правилно съм предположил.

НОРА (ходи напред-назад из стаята). Боже мой, и аз имам малко влияние. Ако съм жена, това съвсем не значи, че… Когато човек заема подчинено положение, господин Крогстад, би трябвало наистина да внимава да не оскърбява някого, който… хм…

КРОГСТАД. … който има влияние?

НОРА. Да.

КРОГСТАД (с променен тон). Госпожо Хелмер, ще имате ли добрината да упражните влиянието си в моя полза?

НОРА. Как? Какво искате да кажете?

КРОГСТАД. Ще имате ли добрината да се погрижите аз да запазя подчиненото си положение в банката?

НОРА. Какво значи това? Та кой иска да ви отнеме службата?

КРОГСТАД. Ах, пред мен не е потребно да играете роля на непосветена. За мене е съвсем ясно, че на вашата приятелки не може да бъде приятно да се изложи на една среща с мене, и разбирам сега също кому дължа това, че искат да ме изгонят.

НОРА. Но аз ви уверявам…

КРОГСТАД. Да, да, да… Накъсо: още има време и аз ви съветвам да упражните влиянието си, за да осуетите това.

НОРА. Но, господин Крогстад, аз нямам никакво влияние…

КРОГСТАД. Не? А преди малко ми се стори да чух от собствената ви уста…

НОРА. Естествено, не биваше да го разбирате така. Аз! Как можете да си помислите, че имам такова влияние върху мъжа си.

КРОГСТАД. О, аз познавам вашия мъж от студентските години. Не смятам, че господин банковият директор е по-устойчив от други съпрузи.

НОРА. Ако говорите презрително за мъжа ми, ще ви посоча вратата.

КРОГСТАД. Вие сте смела, уважаема госпожо.

НОРА. Нямам вече никакъв страх от вас. Скоро след Нова година ще се избавя от цялата тая история.

КРОГСТАД (отново се овладява). Чуйте сега, уважаема госпожо. Ако е необходимо, ще се боря на живот и смърт, за да запазя дребната си длъжност в банката.

НОРА. Наистина така изглежда.

КРОГСТАД. Не само заради заплатата! Това все пак най-малко ме занимава. Касае се за нещо друго. Е да, трябва да говоря открито. Вижте, касае се за следното: вам, както на всички, положително е известно, че преди няколко години аз се провиних в едно безразсъдство.

НОРА. Мисля, чувах такова нещо.

КРОГСТАД. Работата не стигна до съда. Ала от тоя миг нататък всички пътища като че из един път се затворих/а за мене. Тогава се хвърлих в тия сделки, които вие знаете. Та аз трябваше да захвана нещо и мога да кажа, че не бях някой от най-лошите. Сега обаче трябва да се измъкна от цялата тая история. Синовете ми подрастват; заради тях трябва да опитам да си възвърна колкото е възможно повече гражданско уважение. Службата в банката беше, тъй да се каже, първото стъпало за мене. А сега вашият мъж иска с един ритник да ме събори от стълбата, за да падна отново в калта.

НОРА. Но, за бога, господин Крогстад, абсолютно не е в негова власт да ви помогне.

КРОГСТАД. Защото вие нямате добрата воля. Обаче аз имам средство да ви заставя.

НОРА. Все таки няма да кажете на мъжа ми, че ви дължа пари?

КРОГСТАД. Хм… ами ако му кажа?

НОРА. Това би било позорно от вас. (Иде и да заплаче.) Тази тайна, която е моя радост и моя гордост, бива ли той да я узнае по такъв грозен и просташки начин? Да я узнае от в а с? Вие бихте ме изложили на най-страшни неприятности…

КРОГСТАД. Само неприятности ли?

НОРА (буйно). Но… направете го! Вие самият ще имате най-голяма вреда; тъкмо тогава моят мъж ще види какъв лош човек сте. И тогаз съвсем няма да запазите службата си!

КРОГСТАД. Аз попитах, дали се опасявате само от д о-м а ш н и неприятности?

НОРА. Ако моят мъж узнае, той, естествено, веднага ще изплати остатъка от сумата. И тогава няма да имаме вече нищо общо с вас.

КРОГСТАД (се приближава една крачка). Чуйте, госпожо Хелмер! Или нямате добра памет, или нямате представа за сделки. Ще трябва да ви обясня по-основно.

НОРА. Как така?

КРОГСТАД. Когато вашият мъж беше болен, вие дойдохте при мене, за да заемете хиляда и двеста талера.

НОРА. Не познавах никого другиго.

КРОГСТАД. Аз обещах да ви набавя парите…

НОРА. И ми ги набавихте.

КРОГСТАД. Обещах да ви набавя сумата при известни условия. Вие бяхте тогава толкова заета с болестта на вашия мъж и тъй усърдно търсехте да се сдобиете с пари за път, че не помисляхте за каквито и да били странични обстоятелства. Затова ще бъде твърде уместно да ви ги припомня. Е добре, аз обещах да ви набавя парите срещу запис, попълнен от мене.

НОРА. И подписан от мене.

КРОГСТАД. Добре. Но отдолу аз добавих още няколко реда, с които вашият баща поемаше поръчителството за тоя дълг. Тия редове следваше да бъдат подписани от баща ви.

НОРА. Следваше?… Та той ги подписа.

КРОГСТАД. Мястото за датата аз оставих празно; тоест… сам баща ви следваше да отбележи деня, на който е подписал записа. Спомняте ли си, уважаема госпожо?

НОРА. Да, мисля…

КРОГСТАД. После аз ви предадох записа, за да го изпратите по пощата на вашия баща. Не беше ли така?

НОРА. Да.

КРОГСТАД. И естествено вие направихте това веднага, защото само след пет или шест дни вие ми върнахте записа с подписа на вашия баща. След това аз ви броих сумата.

НОРА. Е да. Но нима аз не я погасявах редовно?

КРОГСТАД. Доста редовно. Но — за да се върнем на онова, за което говорехме — тежки трябва да са били онези дни за вас, уважаема госпожо.

НОРА. Да, тежки бяха.

КРОГСТАД. Баща ви сигурно е бил много болен? Нора. Той беше на смъртно легло.

КРОГСТАД. И умря наскоро след това?

НОРА. Да.

КРОГСТАД. Кажете ми, госпожо Хелмер, помните ли случайно деня, в който умря баща ви? Искам да кажа: датата?

НОРА. Татко умря на 29 септември.

КРОГСТАД. Съвсем правилно. Аз се осведомих за това. Ето защо инак не мога да си обясня едно странно обстоятелство. (Изважда един лист.)

НОРА. Какво странно обстоятелство? Не зная…

КРОГСТАД. Странното обстоятелство, уважаема госпожо, че вашият баща е подписал тоя запис три дни след смъртта си.

НОРА. Как? Не разбирам…

КРОГСТАД. Баща ви е умрял на 29 септември. Вижте сега тук… тук подписът на вашия баща носи дата 2 октомври. Не е ли странно, уважаема госпожо?

 

(Нора мълчи.)

 

КРОГСТАД. Можете ли да ми обясните това?

 

(Нора все още мълчи.)

 

КРОГСТАД. Очебийно е също, че думите „2 октомври“ и годишното число не схождат с почерка на баща ви, а по-скоро с друг почерк, който ми се струва познат. Е, това е лесно обяснимо. Баща ви може да е забравил да сложи дата на подписа си и после вероятно някой друг е поставил напосоки датата, преди да е знаял за смъртта. В това няма нищо лошо. От значение тук е подписът, а той е достоверен, нали, госпожо Хелмер? Вашият баща е подписал името си саморъчно, нали?

НОРА (след кратка пауза, отмята назад глава и го гледа упорно). Не, не е така; а з подписах татковото име.

КРОГСТАД. О, уважаема госпожо… А знаете ли, че това признание е опасно?

НОРА. Защо? Вие скоро ще получите парите си.

КРОГСТАД. Позволете ми един въпрос: защо не изпратихте документа на баща си?

НОРА. Това беше невъзможно. Баща ми лежеше болен. Ако го бях помолила да подпише, трябваше да му кажа също за каква цел се нуждая от парите. А на такъв тежко болен човек не можех да кажа, че има опасност за живота на мъжа ми, нали? Това беше съвсем невъзможно.

КРОГСТАД. Тогава за вас щеше да бъде по-добре да се откажете от заминаването за чужбина.

НОРА. Не, невъзможно. Заминаването трябваше да спаси живота на моя мъж… аз не можех да се откажа от него.

КРОГСТАД. Но не помислихте ли, че по тоя начин ме измамвате?

НОРА. Това съвсем не можех да вземам пред вид. Вие абсолютно не ме занимавахте. Аз не можех да ви понасям, защото вие бяхте тъй безсърдечен и ми създавахте толкова мъчнотии, макар да знаехте каква опасност висеше, над моя мъж.

КРОГСТАД. Госпожо Хелмер, вие явно нямате ясна представа в какво собствено сте се провинила. Но аз мога да ви кажа: онова, което някога извърших аз и което подрови цялото ми гражданско положение, не беше нещо по-едро и нещо по-лошо.

НОРА. Вие? Вие искате да ми втълпите, че сте предприел нещо доблестно, за да спасите живота на жена си?

КРОГСТАД. Законите не питат за подбуди.

НОРА. Тогава тези закони трябва да са много лоши.

КРОГСТАД. Лоши или не… ако аз представя тоя лист хартия в съда, то вие ще бъдете осъдена съгласно законите.

НОРА. Не вярвам и няма да повярвам! Една дъщеря да няма правото да спести страх и тревога на стария си, смъртно-болен баща? Една жена да няма правото да спаси живота на мъжа си? Аз не познавам така точно законите, но съм убедена: някъде в тях трябва да пише, че такова нещо е позволено. И това да не е известно вам, адвоката? Сигурно сте лош юрист, господин Крогстад.

КРОГСТАД. Така да е. Но нали от сделки… от такива сделки, каквито имаме ние двамата, от тях разбирам, нали? Добре. Правете сега, каквото искате. Но ще ви кажа едно: ако бъда повторно низвергнат, вие ще ми правите дружина. (Поздравява и излиза през преддверието.)

НОРА (стои известно време замислена, после отмята глава назад). Ах, не! Той иска да ме сплаши. Но аз не съм толкова наивна. (Започва да прибира връхните дрехи на децата, но скоро спира.) Но?… Не, невъзможно е! Та аз го направих от любов!

ДЕЦАТА (на вратата вляво). Мамо, чуждият човек си отиде.

НОРА. Да, да, зная. Но не казвайте никому за чуждия човек. Чувате ли? Не казвайте и на татко.

ДЕЦАТА. Няма, мамо. Ще поиграеш ли пак с нас?

НОРА. Не, не, не сега!

ДЕЦАТА. Но нали обеща, мамо!

НОРА. Да, но сега не мога. Излезте, аз имам много работа. Излезте, излезте, мили ми, сладки деца. (Изтласква ги полюбовно в съседната стая, затваря вратата зад тях и сяда на софата; взема една везба и прави няколко бода, но скоро отново спира.) Не! (Захвърля везбата, става, отива до вратата за преддверието и вика навън.) Елена! Елхата! (Отива пред масата вляво и отваря чекмеджето, отново спира.) Не… това е съвсем невъзможно!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (с елхата). Къде да я поставя, госпожо?

НОРА. Там, в средата на стаята.

ПРИСЛУЖНИЦАТА. Да донеса ли нещо друго?

НОРА. Не, благодаря, имам всичко, каквото ми трябва. (Прислужницата поставя дървото и излиза. Нора започва да го украсява.) Тук ще сложим свещи… а тук цветя… Отвратителен човек! Глупости! Глупости! Глупости! Всичко е в ред. Коледното дърво трябва да стане хубаво. Ще направя всичко, което ти създава радост, Торвалд; ще ти изпея нещо, ще ти потанцувам…

 

(Хелмер иде отвън е купчина книжа под мишца.)

 

НОРА. А, връщаш ли се вече?

ХЕЛМЕР. Да. Беше ли някой тук?

НОРА. Тук? Не.

ХЕЛМЕР. Странно! Видях, че от къщата излезе Крогстад.

НОРА. Така ли? Ах, вярно. Крогстад… беше за минутка тук.

ХЕЛМЕР. Нора, чета го в очите ти: той е бил тук и те е помолил да се застъпиш за него.

НОРА. Да.

ХЕЛМЕР. И да го направиш като по собствен! подтик. Да премълчиш пред мене, че е бил тук. Не те ли помоли и за това?

НОРА. Да, Торвалд; но…

ХЕЛМЕР. Нора, Нора, и ти можа да си позволиш това? Да разговаряш с такъв човек и дори да му даваш обещания? А свръх всичко да ми казваш неистината?

НОРА. Неистината?

ХЕЛМЕР. Не каза ли, че никой не е бил тук? (Заканва й се е пръст.) Мойта пойна птичка не бива никога вече да върши това. Пойната птичка трябва винаги да чурулика с чиста човчица… без фалшиви тонове! (Хваща я през кръста.) Не трябва ли да бъде така? Да, аз го знаех. (Пуска я.) А сега да не говорим повече за това. (Сяда пред печката.) Ах, колко топло и приятно е тук! (Прелиства книжата.)

НОРА (запята с елхата, след кратка пауза). Торвалд!

ХЕЛМЕР. Да?!

НОРА. Радвам се безгранично за костюмирания бал у Стенборгови в други ден.

ХЕЛМЕР. А аз съм безгранично любопитен с какво ще ме изненадаш.

НОРА. Ах, ужасно глупаво е!

ХЕЛМЕР. Какво?

НОРА. Не ми идва на ум нищо свястно; всичко е толкова нелепо, толкова невзрачно.

ХЕЛМЕР. Стигна ли Норичка до това познание?

НОРА (зад стола, му, облакътена върху облегалката). Много работа ли имаш, Торвалд?

ХЕЛМЕР. Ах…

НОРА. Какви са тия книжа?

ХЕЛМЕР. Банкови дела.

НОРА. Започна ли вече?

ХЕЛМЕР. Поисках от досегашния директор пълномощно да предприема необходимите промени на персонала и на производствения план. За целта трябва да използувам коледната седмица. Искам до Нова година всичко да бъде в ред.

НОРА. Значи, за това бедният Крогстад беше…

ХЕЛМЕР. Хм…

НОРА (все още опряна на облегалката, рови бавно косите на тила му). Да нямаше толкова работа, бих те помолила за една много голяма услуга, Торвалд.

ХЕЛМЕР. Да чуем. Какво може да бъде?

НОРА. Никой няма такъв изтънчен вкус като тебе. Аз искам да изглеждам много хубава на костюмирания бал. Торвалд, не можеш ли да ми помогнеш и да определиш като какво да отида и как да бъде направен костюмът ми?

ХЕЛМЕР. Аха, малката своенравка търси ангел-спасител?

НОРА. Да, Торвалд, не мога да направя нищо без твоята подкрепа.

ХЕЛМЕР. Е добре, ще помисля по тоя въпрос; все ще изнамерим нещо.

НОРА. Ах, това е чудесно от тебе. (Връща се при коледното дърво; пауза) Колко хубаво стоят червените цветя! Я кажи, наистина ли е толкова лошо това, в което се провинил тоя КРОГСТАД?

ХЕЛМЕР. Фалшифицирал е подписи. Имаш ли представа какво означава това?

НОРА. Не може ли да го е направил; от нужда?

ХЕЛМЕР. Да, или — както мнозина други — от лекомислие. Не съм толкова безсърдечен, че да осъдя безусловно един човек за подобно деяние.

НОРА. Не, нали, Торвалд?

ХЕЛМЕР. Някой може отново да се издигне морално, ако признае открито простъпката си и изтърпи наказанието си.

НОРА. Наказание?…

ХЕЛМЕР. Но Крогстад не тръгна по тоя път. Той се измъкна е хитрини и лукавства; и точно това го съсипа морално.

НОРА. Вярваш ли, че…

ХЕЛМЕР. Представи си сега как такъв един съзнаващ вината си човек трябва да лъже, да лицемери и да се преструва на всички страни; как трябва да носи маската пред най-близките си, дори пред собствената си жена и децата си. Пред децата, Нора, ето най-ужасното.

НОРА. Защо?

ХЕЛМЕР. Защото подобна атмосфера от лъжа внася заразително и болестотворно вещество в цялото семейство. Всяко дихание на децата в такъв дом е пълно със зародиш на някакво злосторство.

НОРА (по-близко до него). Сигурен ли си в това?

ХЕЛМЕР. Мила моя, като адвокат съм го наблюдавал твърде често. Почти всички отрано покварени хора са имали лъжливи майки.

НОРА. Защо точно… майки?

ХЕЛМЕР. То иде най-често по майчина линия. Но, естествено, и бащи влияят в същата насока. Това е много добре известно на всеки юрист. И този Крогстад години наред е бил в състояние да трови собствените си деца с лъжа и преструвка; ето защо го наричам морално пропаднал. (Протяга й ръцете си.) Затова моята мила, малка Нора трябва да ми обещае, че няма да взема страната му. Така. Значи, съгласни. Уверявам те, би било невъзможно за мене да работя заедно с него. В присъствие на такива хора ме обзема буквално някакво телесно неразположение.

НОРА (издърпва ръката си и отива от другата страна на елхата). Колко горещо е тук! А имам толкова работа.

ХЕЛМЕР (става и прибира книжата си). Да, и аз трябва преди трапеза да прочета още някои работи. А трябва да помисля и за твоя костюм. Може би дори да имам нещо на склад, което би могло да се увие в златна хартия и да се окачи на коледното дърво. (Слага ръка върху главата й.) О ти, моя любима пойна птичко! (Влиза в стаята си и затваря вратата зад себе си.)

НОРА (тихо, след кратка пауза). Не! Не може да бъде! Невъзможно е! Трябва да бъде невъзможно!

БАВАЧКАТА (на вратата вляво). Децата тъй се молят да ги пусна при мама.

НОРА. Не, не, не! Не ги пускай при мене! Стой ти при тях, Анна-Мария!

БАВАЧКАТА. Да, да, госпожо. (Затваря вратата.)

НОРА (бледи от уплаха). Аз да покваря децата си! Да отровя тоя дом? (Кратка пауза; дига чело.) Ей богу, не е вярно.