Ангел Каралийчев
Тошко Африкански (13)

ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Когато се пробуди, слънцето беше вече изгряло, росата блещукаше. Весело чуруликаха птичките. Щурците безгрижно свиреха. Тошко слезе, протегна се и потърси нещо за ядене. Като не намери нищо, запълзя по корем и с голяма сръчност налови цяла шъпа щурци. Лакомо ги налапа. Уталожи малко глада си, тръгна без посока под дърветата и почна да си ръмжи по маймунски.

Не щеш ли, в туй време насреща му се зададе едно момиченце с червена шапчица и кошница в ръка. В кошницата имаше топла питка, варена кокошка и бутилка с карабунарско винце.

— Ах! — извика момиченцето, като съзря Тошка. — Много съм щастлива, че те срещам, Кумчо Вълчо!

Тошко погледна въпросително девойчето. Попита го със знаци, като раздвижи лапите си:

— Коя си ти?

— Аз съм Червената шапчица. Отивам при моята баба в нейния горски дом — да й занеса ядене. Моята баба боледува за варена кокошка и старо винце. Нали ти си вълкът!

Тошко поклати глава отрицателно.

— Ти си, лъжльо! — викна момиченцето. — Аз те познах по ръмженето. Моля ти се, тръгвай сега направо по тая пътека към бабината къщурка! Като стигнеш — изяж баба. След това сложи нейните очила над носа си и легни под юргана й. Аз ще дойда по-късно, защото ще дойда по обиколния път. Като почукам на вратата, ти с престорен глас ще изръмжиш:

„Влез, мила внучке! Ела, бабиното момиченце, да те прегърна! Какво ми носиш в кошницата?“

Аз ще вляза, а ти — ам! — ще изядеш и мене. Сетне ще пристигне моят дядо със секирата. Той е дървар. Ще ти разпори корема. Ще изкара баба и мене — цели-целинички. Чудесна история, нали? Хайде сега отивай по-скоро!

Тошко поклати глава:

— Не ми се ще — искаше да каже той — да се бъркам в тази чудесна история. Първо, не мога да ям сухо бабешко месо. Второ, аз не съм вълк, макар че съм огладнял като вълк. И трето, не настоявам да ми разпорят корема с ножица. Единственото нещо, което мога да сторя, Червена шапчице, за да не те огорча, е да изям питката, без кокошката. Може и винцето да изпия, ако е старо.

И той протегна лапа към кошницата.

Девойчето почервеня от гняв. Тропна с крак.

— Как — извика то, — ти искаш само питката и кокошката, а не искаш да изядеш и мене, и моята стогодишна баба? Де се е чуло и видяло такова нещо? Но ти разваляш цялата приказка. Майчице, за първи път срещам такъв безумен вълк! По-добре хич да те няма на света, щом като можеш да объркаш една от най-хубавите детски приказки! Дядо-о-о? Дядо-о-о! — закрещя Червената шапчица. — Ела по-скоро да претупаш този глупав вълк!

Някъде от дълбочината на гората се обади старешки глас:

— Ида, чедо, ида-а-а!

Тошко погледна между дърветата и съзря един старец да тича насам и размахва секира.

— Сега втасахме! — продума на себе си Тошко, озърна се да види накъде да бяга и се стъписа назад. Прецапа едно горско поточе. Птичките пръхнаха слисани.

— Дръжте го! — ревеше старецът.

— Тъй му се пада — той изяде най-добрите цигулари! — викнаха щурците и засвириха.