Хуан Калсадия
Градът сам

Едва пристигнал, странникът търси постеля и покрив

в най-старовремски хотел. Не му идва на ум,

че градът е изоставен отдавна, че това чувство

за мъртвило и тлен, което отвсякъде вече приижда,

само с тъгата в очите на странника може да се сравни.

Който блуждае по улиците би казал, че домовете

обитаеми са все още, че дюкяните са отворени също,

и че животът ето сега ще започне

        като след някоя празнична нощ.

Но не, градът е изоставен отдавна, отдавна е сам. Една

теменужка и влажна гъба над порталите цъфти

разцъфтява,

а по проходи свои червеите неумолимо напредват

и проникват в гостни, приемни, салони, спални, библиотеки.

Трева застила леглата — сух листак под проядената греда,

от която таваните се отлепват на кръгове черни.

В установени часове морето навлиза

        в прикътаните пространства,

подхвърля стръкче корали, черупки, раковини еховити

в подножието на мрамори — и сякаш смутено

        от знатността им —

с виновен поклон се оттегля от господарските стаи, където

останки от леплива и мека материя се натрупват. А отвъд

последните къщи започва пустиня. През площада централен

профучава вятър бодлив и в новонатрупан пясъчен хълм

потъва завинаги каменната глава на Водителя. Това

е начин да умрем под удара на големия повей, този,

който докато затрупва на Водителя каменната глава,

издухва праха от обитаемото гробище, където

коляно до коляно студенеят жителите на града.