Обсадата на Чапултепек

Как бяха разбити мексиканците на Чапултепек

разказват с песента си, когато я пеят,

когато я пеят, плачат и се опечаляват,

и по този начин си спомнят…

На края на земята върху нас падна едно знамение:

върху нас се разцепи небето,

върху нас падна създателят на живота.

На Чапултепек беше пиедесталът на бога.

Неговото наказание бе върху нас

през годината, която означава Първи Заек.

Надигна се плач, бяха пленени мексиканците.

Ай, замлъкнаха мексиканците.

— Къде е вашият корен? Там в небето

царува създателят на живота.

Плачете, плачете! Къде ще се загуби народът?

Какво ни остава? Къде е неговата поддръжка?

Плаче вече свещеникът Ахолоуа

там, където водата е бяла.

Плаче сърцето му. Къде ще се загуби моят народ?

С неиздръжливи щитове загинахме на Чапултепек.

Но сега съм мексиканец

и го изпитва на себе си Ахолоуа,

и го изпитва на себе си тепанекът.

По четирите посоки бяха разпръснати мексиканците,

оплакваше тяхната съдба вождът

        на оръженосците Уицилиуитъл,

в ръката му бяха поставили знамето на жертвоприношението,

там, в Колуакан.

И от ръцете на врага излязоха старите мексиканци,

отидоха си по водата, в плесен обвити.

По извивките на водата си отидоха, където

тръстиките шумолят,

по стръмнини понесоха своята съдба.

Но дойдоха техните щитове от тюркоази,

техните знамена от кецалови пера.

Ай, щитовете се върнаха назад към Тепантоко,

и остана Колуакан опустошен.

Когато ние се раздвижихме, дочу се всеобщ плач,

останала бе само половината от мексиканците.

Там, където звънят звънчетата,

където се кове сражението,

тръгват, събират се мексиканците

в Тизапан и Колуакан.

Минават по своите щитове, минават по своите стрели

старите мексиканци там в тръстиките.

Сега казват на глас:

— Мексиканец съм, Оселопан съм,

щастливи са, които извършват подвизи

пред царете Аколуакатъл и Тезозомоктли…

Но може ли да бъде достатъчна и искрена някой път

думата на царете на Азкапотзалко?

Дано някой път, племенници мои,

да отиде тепанекът Акаситли към царството на смъртта,

заради вас ще започнем войната,

заради нас ще се начене боят.

Ах, ах, кой знае дали малко

ще се задържи на крака Азкапотзалко.

По този начин си спомнят своята скръб мексиканците,

когато започна да царува Куакуаутзин и завоюва

Чималаукан.

И също изпяха тази песен.

Разгневиха се Аколуасите, когато видяха Чиколоапан,

от силата на слънцето блестяха щитовете им.

Те разсякоха дори и дете в люлка…^[1]