Смъртта на Копил

Продължиха своя път и стигнаха Чапултепек.

И вдигнаха олтар от пръст.

И двадесет години властвува над племето Тозкуекуеч.

И още царуваше Тозкуекуеч,

когато дойде при него Копил, който живее в Педрегал.

Три дни той правеше магии: искаше да унищожи Копил.

Но го видя Куахтликезки, когото бог повика. Каза му:

— Какво правиш? От три дни ви нападат!

Копил иска да ви разруши. Иди и повикай Теноч.

Отиде да викне Теноч. Казва му: Ела тук!

— Кой ме вика? Казваш, три дни.

— Да, иска да свърши с вас Копил. Освен това:

бягай, иди в Акуезкомак, където водата кръжи,

вземи много борина и паливо за огън, по пътя ще трябва

огън да накладеш може би.

Аз ще те стигна по пътя. Сега отивам в Куахималпа.

И ако видиш, че аз паля огън — там ще ме настигнеш.

И тръгна Куахтликезки и на пътя се просна.

Тогава мина Копил. Той го прекъсна бързо:

— Кой си ти? — Каза му другият. — Аз? Аз съм Копил.

От твоето племе съм,

ние се разбягахме и другите останаха в Тзомпанко.

И освен това живея сам за себе си.

Аз съм нощният страж на царя на Колуакан Аксокуахтли.

И освен това цялата ми опора е там —

моята дъщеря, да идем за нея.

Отидоха да доведат момичето и се скриха в гората.

До едно дърво стоеше тя на име Хикомонахуал —

Обкръжена от пчели.

Обръща се към дъщеря си.

Казва й: — Дъще, ела тук, придружи Куахтликезки,

        той е твой чичо.

И казва после на Куахтликезки:

— Върви с дъщеря ми, но не я поругавай!

И той, за да я поведе, хвана я за ръката,

но после уби Копил, главата му отряза,

отряза му главата и му извади сърцето.

Сложи го в една торба

и после погреба тялото на едно място,

което днес се нарича Акопилко — Водата на Копил.

И когато излезе на края на гората, запали огън.

Щом видя огъня Теноч, изтича към него.

— Много си се забързал — му каза.

А другият му отговори: — Ето ти главата на Копил,

иди да я погребеш някъде.

И отиде Теноч да погребе главата.

И Куахтликезки отиде да погребе сърцето на Копил.

Отиде да го погребе сред тръстиките,

където се вдига един див нопал,

клоните му са разлистени в бяло,

защото там орелът каца за дълго.