Михаил Садовяну
Митря Кокор (1)

Първа глава

Как Митря Кокор от Малу-Сурпат остана сирак.

Отдавна, може да има оттогава стотина години, на края на пустата равнина край река Лиса селяните си бяха построили село. Нарекоха го Малу-Сурпат^[1], защото Лиса си беше изровила дълбоко корито между стръмните брегове, а когато водата придойдеше, пороите подравяха и срутваха нивите по брега откъм селото.

А пустата равнина селяните бяха нарекли Дроплите. Те казваха:

— Там зрее най-хубавото жито на чокоина.

От тази страна понякога високо в небето прелитаха ятата на дивите птици, по чието име бе наречена пустата равнина.

— Не е пуста тя, в нея може села да се заселят; но старият Мавромати е заклел синовете си да не дават никому да се настани там. Злато има в Дроплите, богатства трупат господарите, а ние живеем на тясно и тънем в сиромашия.

Лете хората излизаха по полето, като минаваха Лиса по един паянтов мост. Когато стигнеха до Волски кладенец, усещаха дъх на зряло жито, който се носеше откъм Дроплите.

— Бял хляб ми се е доял — казваше някой.

Другите се смееха. Веднъж един отвърна:

— Почакай да дойде Второто пришествие, че тогава ние ще разорем равнината.

Тия думи, все още твърде неразбираеми, Митря Кокор ги чу, когато беше едва на единайсет години. Засмя се и той.

— Защо се смееш, бре? — попита майка му, която се беше настанила удобно в сламата до него в каруцата.

— Смея се ей така.

— Когато човек не разбира, не бива да се хили.

— Аз разбирам.

Седнал отпред, баща му караше двата врани коня. Обърна глава и се позасмя:

— Тоя Митря има много ум, трябва да го пратим на училище.

— Абе по-добре ще е да го цапардосам по муцуната, че да се не меси в приказките на големите.

И го цапна с опакото на ръката си през устата. Митря си преглътна сълзите и не отговори.

— Няма ли да кажеш още нещо?

Митря наведе упорито глава и погледна под вежди с черните си зли очи…

Жената го удари отново.

— Защо то биеш, Агапия? — обърна се пак мъжът.

— Ей така, я как ме гледа, като разбойник.

— Агапия, остави момчето на мира!

— Няма да го оставя. Ти, Йордане, да не се бъркаш — аз съм му господарката. Ако го уловя още веднъж, че гледа като сега, кожата му ще одера. Тъй гледаше и ти едно време, ама те укротих. Ще укротя и него.

Селяните от Малу-Сурпат, които даваха имена на всичко, бяха нарекли Агапия Лунгу „Късата“, защото достигаше едва до мишницата на Йордан. Ниска, дебела и свадлива. А на Йордан Лунгу казваха Кокор^[2], защото имаше дълъг извит нос и беше малко поприведен в кръста. Той беше благ и кротък човек. Жена му го хокаше и навикваше по цял ден, и делник, и празник. Качваше се на стол — та да му се пули по-отблизо. И той се подчини. Но Митря, който приличаше досущ на баща си, беше наследил нейните бодли. В общината го бяха записали е прякора на баща му. Не го наричаха Митря Лунгу, а Митря Кокор. Беше наследил от Йордан навика му да мълчи мрачно и косия му поглед под вежди. Йордан го обичаше, но Агапия не можеше да го търпи. Тя казваше:

— Кешки теле да бях родила, за да го изядат вълците.

Агапия на гръцки значи „любов“. От майчина любов на Митря понякога му идеше да тръгне по света, накъдето му очи видят.

Агапия обичаше големия си син. Той по всичко приличаше на нея. Беше нисък, дебел. И войник не го взеха. Биваше го за търговия и далавери. Беше се сдружил с един търговец, после се отдели от него и направи сам мелница с бензинов мотор на края на селото откъм равнината, колкото се може по-далеко от Лиса. Тоя нисък, дебел и подпухнал мелничар се казваше Гица Лунгу^[3]. Друг прякор не бяха му измислили. Фамилното му име беше най-подходящият прякор.

От петнайсетгодишна, когато се омъжи, досега Агапия Късата беше родила много деца. Всеки две години по едно. Но бяха й останали тия двете. Гица, първото, го беше кърмила само три месеца. Много го обичаше, но като стана на три месеца, го отби и ако не беше доброто сърце на свекърва й Констандия, която го бе задоила на една коза, и Гица щеше да тръгне за натам, отдето няма връщане. Не бе сторила това от злина, а защото беше още невръстна девойка. Съжаляваха я жените на село, че баща й, чичо Маноле, я беше омъжил още дете. Но жената на чичо Маноле кръчмаря беше починала внезапно, смазана от една бъчва, и след толкова години, както сам казваше и той, имаше право на друга жена. Взе една вдовица от Адънката и вече не можеше да търпи Агапия при себе си. Йордан Лунгу също беше още твърде млад, но родителите му се полакомиха по нивите на момата. Сватбата се претупа набърже и Йордан се видя собственик на Агапината къща, преди да си е изслужил войниклъка. Ако кръчмарят не беше го откупил, спукана щеше да му е работата. Но и в къщи не беше много честит, твърде скоро му заседна в гърлото попарата на Агапия.

От другите шест деца, които роди дъщерята на чичо Маноле, едни умряха от шарка, други — от огница, трети — от гърчове, четвърти — от макова отвара. Всяко — „както му е било писано“. Агапия не ги кърмеше вече. Бабите я бяха посъветвали да не си слага кахър на сърцето.

Осмото беше Митря. То оживя. Издържа и дъвкания хляб, който му даваха, и мака, и шарката, и сипаницата. Не се попари, когато обърна кофата с вряла вода. Не го разкъсаха свинете, когато го намериха в коритото зад къщата, както си ритка и маха с ръчички като буболечка и гугука към тях. Не умря и от варивото от зелени плодове, нито от конската фъшкия, която селските баби изстискаха в устата му, когато имаше магарешка кашлица. Заинатил се беше да остане на тоя грешен свят.

Растеше висок като баща си. Носът му беше като клюн на ястреб. Очите му се разширяваха и удължаваха като две лястовици. Баща му виждаше в това момче себе си и го обичаше. Затова Агапмя не можеше да го търпи. Все намираше повод, когато го виждаше край себе си, и винаги бе готова да го жилне с някоя пръчка. Митря скоро научи да се пази. Имаше дълги и бързи крака, побягваше, обръщаше към нея чорлавата си глава и дяволски се кискаше. Майка му го дебнеше най-вече когато се промъкваше в градината зад къщата по време на черешите и сливите.

— Прескачай, прескачай плетищата, щръкльо — викаше тя. — Додето се наденеш на някой кол!

Той потъваше в буренаците и излизаше през дупките; тя прескачаше плета подире му и го гонеше дори и на улицата. Митря се спираше чак при реката и се чудеше, че не се е надянала майка му на кола, както сама го заплашваше.

— Ще се надене някой ден — хилеше се той, останал сам — и тогава ще се отърва от нея.

Когато огладнееше и се върнеше надвечер, Агапия му отупваше праха с пръчката и едва след това му тикваше под носа паницата с гозбата. Напразно детето се оплакваше на Йордан. Върнал се от нивата, уморен от жегата, човекът имаше нужда от спокойствие и мълчеше. А Митря мислеше как да открадне някоя пара за кутия кибрит и да подпали къщата, когато майка му е сама в къщи и тъче.

Най-тежко беше през зимата. В комина свиреха бесни ветрове. Митря скимтеше в тъмното на края на рогозката. Понякога късно през нощта някой го завиваше с по-дебела черга. Той усещаше.

„Трябва да е татко — мислеше си. — Но не е татко, защото той стъпва тежко.“

— Може да са стъпките на „ангела“ — каза той веднъж на своите.

Майка му се присмя.

— Какъв ангел ще дойде при дявол като тебе?

Един ден се примоли на баща си:

— Тате, сега през зимата май все мързелувам. През лятото съм ту с гъските, ту с двете прасета, ту с козите. Ту тичай до кръчмата, ту до попа, ту — върви докарай кравата от чардата. Зимно време имам по-малко работа. Много искам, тате, да ме пратите на училище. Господин учителят ме повика и каза, че съм бил стрък жито сред буренак. Ако уча, все едно да се прекопая и оплевя от бурена. На Петровден изпълням тринайсет години.

— Чуваш ли какво казва изтърсакът? — учуди се Йордан.

Агапия, която беше подслушвала зад вратата, се нахвърли разгневена върху тях.

— Чух. Ами ти, Йордане, ходил ли си на училище? Ами аз? Що ми трябваше тая беля? И Гица не дадох да си губи времето. Имаме какво друго да правим с къщи и, слава богу, нищо не ни липсва. Да си събира твоят изтърсак ума в главата, че като го цапна по кратуната, ще му я натикам чак в корема. Ако му се чини, че мързелува през зимата, ще му намеря работа. Ще ти дам аз да разбереш, на келява глава самурен калпак!

Митря не посмя да изрече думите, които напираха в него. Искаше му се да извика: „Чума, а не майка!“ — по се цапна с ръка по устата. Тя го изгледа и се усмихна злобно сякаш го разбра.

Мина и това. Мина зимата, минаха и пролетните пороища на Лиса. Излязоха селяните на оран. Митря хвана ралицата и тръгна приведен над браздата подир плуга. Галеше по очите уморените коне и разговаряше с тях. После отиде на копан с баща си и майка си. В къщи остана една бабичка да наглежда къщата. Духаше топъл ветрец, слънцето блестеше. Майка му не го ужили вече е нито една дума. Сякаш не го забелязваше. Мина и това. На Петровден Йордан и Агапия отидоха с каруцата сами в града, да купят това-онова.

Агапия поръча на Митря:

— Да не се отделяш от къщи. Да наглеждаш всичко. Слушай какво ти казвам, че да не те прокълна. Зер, прокълне ли те майка, тежко ти и горко!

Предната вечер беше валяло и Лиса влачеше мътни води. Валя и през нощта. Сутринта се проясни за няколко часа — докато да отидат селяните до града. После пак се струпаха облаци и валя цял ден. Митря стоеше сам и гледаше сивото небе на юг. По пътя минаваха хора, метнали чували на главите си, и говореха помежду си, че реката приижда. „Само да не отвлече моста — каза някой, — че ще ни откъсне от нивите.“

Нещастието стана по икиндия. По моста препускаха няколко каруци, които се връщаха от града. В подпорите на моста се блъскаха вълни и дънери, донесени от пороя. Сглобовете на паянтовия мост сякаш се разтваряха. Селяните от първите три каруци шибнаха конете, за да стигнат по-скоро на брега. Минаха. Останаха само Йордан и Агапия.

— Карай! — извика уплашена жената.

Йордан шибна конете. Когато те навалиха по моста, мостът се разпадна като играчка. Смесиха се греди и хора, каруца и коне. Селяните от преминалите каруци закрещяха ужасени. Наскачаха през ритлите и се върнаха на брега. Спуснаха се и други селяни. Един носеше канджа, с която сякаш пробождаше небето.

Извадиха ги. Йордан беше с разбита, окървавена глава. Положиха го на брега. Донесоха при него и жената. Агапия беше със счупени крака и едва дишаше.

Отвори очи и неочаквано видя Митря до себе си. Момчето гледаше ужасено с широко отворени очи, трепереше и зъбите му тракаха.

Агапия сякаш му пошепна нещо. Той се наведе над нея и сълзите му рукнаха.

Майка му бръкна с лявата си ръка в пазвата и извади една сладка питка във форма на сърце, изписана с червена захар. Това сърце от брашно и мед се беше измокрило и изглеждаше окървавено. След един миг и тя издъхна. Лицето й се вкамени в някаква злобна усмивка. До нея Йордан гледаше немилостивото небе със замръзнали черни очи.