Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (1)

I

В Молдова пристига един пътешественик от далечна страна, а Илие Туркулец не е само воински началник, но и звездоброец.

Беше към края на месец септември, който по нашенско го наричат руен, в лято ново 7188-о от сътворението на света и 1679-о от рождението на Христа. Лятото беше горещо и сушаво. Малкото зърно, което по волята божия се бе родило, отдавна бе събрано от клетите селяци. Гроздоберът бе на привършване, лозята бяха дали много плод и сега кервани от коли се спущаха надолу с празни бъчви, пресичайки голи ридове и обгорели пасбища, за да докарат младо вино. Поне с тази утеха, виното, не бе забравил всевишният да надари Молдова. Както казват простите люде: виното е добро и за радост, и за мъка. И както добавя старият псалмист^[1]: виното весели сърцето на човека и е полезно за тялото му.

От няколко дни през Полското кралство в Молдова бе влязъл един чуждоземец, който идваше отдалеч и заедно с другарите си се движеше по царския друм по долината на Сирет. Беше благочестива църковна особа от ордена на Света Августин. Под тъмното широко сукнено расо личеше все още яко и твърде пъргаво, макар и не високо тяло, а изпод гуглата се подаваше благообразно лице с изтънчени и одухотворени черти. И други скрити белези подсказваха, че облеченият с такива скромни одежди не е обикновен калугер. Той яздеше дребно буковинско^[2] конче без седло, върху чийто гръб бе метната шарена черга, прикрепена с връв. Други украшения по коня не се виждаха, дори и стремена нямаше, но конникът носеше шпори и се държеше на коня като опитен ездач.

И наистина този калугер не беше само братът во Христа Пол, а беше господин абат дьо Марен, потомък на стар западнал френски род, надарен от всевишния с твърде много деца, но и с твърде много покровители по онова време. Негова милост господин абат дьо Марен, доколкото можеше да се разбере от почти немите му слуги, пътуваше от Запада към Изтока, за да отнесе на неверниците истинската божия светлина. В действителност може би беше натоварен с някаква тайна мисия. Но никой не знаеше носи ли той подобно послание. Защото маркиз дьо Кроаси, секретар за външните работи на краля Слънце, самолично му бе поверил мисията в своя кабинет в Париж по средата на месец август, а господин абат дьо Марен, свикнал с подобни поръчения, умееше да пази тайна. И тъй като никой не знаеше дали наистина съществува някаква тайна, то и никой не се опитваше да го разпитва. Поне засега. Онези, които не вярваха в мисионерското му дело, мълчаха усмихнати и си мислеха, каквото искат. Известни трудности абатът бе срещнал по друмищата в Немско, трудности, възникнали поради твърде любопитната полиция на великия император Леополд, и затова господин дьо Марен се бе придвижвал бавно и отначало изглеждаше, че върви на север, но щом навлезе в Жеч Посполита, поляците го пуснаха безпрепятствено да премине през страната им. Техните отношения с Френското кралство бяха много добри.

Четирима слуги, яхнали също мършави кранти, съпровождаха господин абата. Двама от тях бяха негови лични, доверени лакеи, които го придружаваха от Париж. Другите двама бяха чуждоземци, някакви полудуховници, които той бе наел от един православен манастир край Лвов, защото знаеха малко молдовски език и говореха доста добре татарски и турски. Той имаше нужда от тях не само в Яш и в Молдова, но най-вече при сераскера^[3] в Обрущица^[4], Одрин и Истанбул. От каква народност бяха тези познавачи на варварските езици, не можеше да се разбере и откак ги бе наел, абат дьо Марен си блъскаше главата да разгадае този интересен проблем.

Водач им беше един воин, молдованец по произход, на служба у поляците, много известен по границата на Полската и Молдавската страна. Познаваха го и казаците, но най-вече татарите, които много пагуби и зло бяха изтърпели от него. И молдованците не можеха да се похвалят, че са го запомнили с добро. Неговата служба донесе и на съплеменниците му теглила. Казваше се Илие Туркулец, капитан на отряд от сбирщина наемни войскари, които участвуваха в непрекъснатите размирици и войни на онова време. Пътищата на Горна земя^[5] бяха непрекъснато изложени на набезите на грабителските чети на мазури^[6], казаци и поляци. Крепостите Нямцу и Сучава бяха в ръцете на силни редовни немски войски, докато полски Каменец бе под владичеството на султана. Княз Джорджие Дука, властелин и господар на Молдова, засега бе отстъпил господството си над този друм по долината на река Сирет.

Имаше още около два часа до заход слънце и пътят към Роман се виеше и бягаше безлюден под косите полети на врани и скорци. Господин абат дьо Марен обърна лице към слугите си и попита нещо на завален полски език. Двамата братя от манастира смушкаха с пети кончетата си и се приближиха.

— Какво желае ваше преподобие? — запита единият, тънък мършав човек.

Другият, рус и възпълен, сякаш дремеше, но също вдигна чело и наостри уши.

— Помолете капитана да ми каже има ли още много път до Събъоани — каза абатът.

Капитан Илие Туркулец, който яздеше напред, имаше остър слух и се спря.

— Има още един час път — каза той, като обърна мургавото си лице с проницателен поглед и гъсти вежди. — Тази вечер ще стигнем навреме.

— Добре е — съгласи се французинът.

— Добре е по две причини, отче — продължи Туркулец и изравни с абата дорестия си, добре оседлан кон.

— По две причини ли? Да чуем.

— Да. Първо, защото времето има намерение да се разваля и ние можем да се подслоним в къщата на отец Амброзие Маджарина в Събъоани. Второ, защото преди да стигнем до селото, ще се срещнем при Лепшовия кладенец с моя приятел, за когото говорих на ваша милост и подир когото още завчера изпратих двама от моите ездачи…

— Ще се срещнем тук, при този кладенец, с господин Александру Русет ли?

— Точно така.

— Добра вест, добра е и вестта за спирането, за хапването и почивката. Радвам се, че ще се срещна с този приятел, когото още не познавам, но вече уважавам само по приказките, които съм чул за него. Искам обаче да узная, господине, до какъв астролог сте се допитали в Лвов, та знаете, че времето на двадесет и седми септември по залез-слънце ще се развали.

— Благочестиви отче, не съм се допитвал до никакъв звездоброец, но виждам скорците да летят на орляци заедно с враните и чавките и познавам по крякането на враните и на чавките, че времето ще се развали. Освен това знам, че тази нощ светлината на месечината ще се нащърби. А забелязах също така, че вятърът, който сутринта ни лъхаше в лицето, по пладне затихна, а сега друг вятър с друго свирене и острота задуха откъм гърба ни, откъм север…

Абат дьо Марен погледна с усмивка и възхищение капитан Илие.

— Тези забележки трябва да ги съобщя на някои мои приятели от академията. Колкото по на изток отивам, толкова хората са по-близко до природата и до бога.

— Може да е така, както казва ваше преподобие — промълви Туркулец, без да разбира думите на абата. — Ама наистина ще вали или ще има буря. Това всеки може да го разбере. И ако ваше преподобие попита Истратне и Афанасие, и те ще ви кажат същото, каквото ви казах и аз.

— Не се съмнявам — усмихна се дьо Марен. — Да ги попитаме, ако желаете, аз обаче съм на мнение да се лишим от разговора с хора, които съм наел за съвсем друго нещо. Те могат да потърсят извор, за да напоят конете, да ми донесат пита с мед и къшей хляб, да преговарят, за да ми осигурят подслон в колибата на някой туземец, но предполагам, че не са астролози като вас.

Той се обърна към Истратие, тънкия мършав слуга:

— Брате Истратие, вие какво ще кажете, времето ще се промени ли?

Истратие се поклони до гривата на коня и рече с дебел басов глас, който никак не подхождаше на крехката му външност.

— Каквато е волята божия и както дума негова милост капитан Илие.

— А вие какво мислите, Афанасие?

— Добре е — с тънък глас промълви другият брат и също се поклони благочестиво, — добре е, както казва негова милост капитан Илие и каквото рече господ-бог.

Лакеите-французи слушаха равнодушно и почтително и нищо не разбираха. Абат дьо Марен се развесели от отговорите на братята и погледна многозначително Туркулец. После въздъхна, отправи замечтан поглед в далечината на пътя и зачака мястото за спиране и за почивка.

Безлюдният пейзаж се разстилаше пред тях. Абатът предполагаше, че в далечните забулени в мъгли котловини има човешки селища.

— Смятате ли, че ще се срещнем с нашия приятел? — запита той по някое време с известна тревога.

— Чувам го вече да идва — отговори капитан Търкулец.

Абатът наостри уши и сви рамене. Не чуваше нищо. После изведнъж трепна и повдигна глава. Откъм една долчинка зад завоя на пътя се чу бърз тропот на копита.