Дийн Кунц
Пророчество (40)

40

Както може би помните, Ани се появи на 12 януари 1998, понеделник, точно седем дни преди втория от петте фатални дни, предвидени от дядо Джоузеф.

Следващата седмица беше най-дългата в живота ми. Щеше да падне и другата огромна клоунска обувка.

Бурята отмина. Небето стана толкова синьо, познато само на тези, които живеят нависоко, толкова чисто и твърдо и остро синьо, че сякаш, ако го пипнеш, ще си порежеш пръста. При положение, че Бизо беше на свобода и съдбовният ден наближаваше, къщата ни на Хоксбил Роуд изглеждаше опасно изолирана. Останахме в града при нашите. Естествено, най-големият ни страх беше, че Ани — нашата благословия, може да ни бъде отнета по един или друг начин. Бяхме готови да умрем, но да не допуснем това да се случи.

Хю Фостър знаеше всичко за предсказанията на дядо ми и плашещата им точност. Затова полицията в Сноу Вилидж назначи охрана на къщата на родителите ми от сряда сутринта, когато заведох Лори и Ани у дома. Всъщност напуснахме болницата с полицейска кола.

Всеки полицай стоеше по осем часа. Оглеждаше къщата на всеки час, проверяваше дали са заключени вратите и прозорците, оглеждаше съседните къщи и улицата.

Татко отиде на работа, но аз си бях взел отпуска и останах вкъщи. Е, разбира се, когато напрежението ме подлудяваше, готвех.

Всяко от ченгетата избираше кухнята за свой пост и в четвъртък всички бяха на мнение, че никога не са се хранили по-добре.

Когато преживяваш някаква загуба или неприятност, съседите обикновено изразяват загрижеността и солидарността си, като носят храна. В нашия случай съседите не смееха да предложат обикновени ястия и торти.

Вместо това донесоха DVD-та. Не знаех дали независимо един от друг бяха стигнали до заключението, че в тези времена, наводнени от медии, DVD-ата бяха приемлив заместител на утешителните подаръци с храна, или бяха провели събрание, за да обсъдят проблема. До петък нуждите ни за домашно развлечение за следващите две години бяха покрити.

Баба Роуина прибра всички филми с Шварценегер и ги гледаше в спалнята си на затворена врата.

Останалите поставихме в кутия в ъгъла на хола и ги забравихме за дълго време.

Мама приключи с дебелото прасе и се захвана с портрет на бебето. Май прекалено дълго беше рисувала животни, защото на новото и платно нашето сладко, малко момиченце доста приличаше на зайче.

Ани не ни ангажираше толкова, колкото очаквах. Беше чудесно бебе. Не плачеше. Рядко се цупеше. Спеше през нощите — нощите на лекарите, от девет сутринта до четири следобед — по-непробудно и от нас.

Почти си пожелах да стане по-раздразнителна, за да ме разсее от мислите за избягалия Бизо.

Дори и с полицай в къщата през цялото време, се радвах, че имам пистолет и знам как да го използвам. Забелязах, че Лори винаги имаше под ръка остър нож и ябълка, която щеше да обели „ей-сега“. До събота сутринта ябълката загуби свежестта си и беше заменена с круша. По принцип плодове се белят с ножче за белене. Лори предпочиташе острието на касапина.

Татко пък, представете си, се прибра вкъщи с две бейзболни бухалки. Не бяха от модерните от алуминий, а солидни, дървени „Луисвил Слъгърс“. Никога не се е интересувал от оръжия и нямаше време да се учи. Даде едната бухалка на мама.

Никой не го попита защо не е донесъл и за баба. Без да се напряга, всеки от нас можеше да създаде във въображението си цял филм в обяснение на неговото решение. Най-накрая ужасният ден настъпи.

Понеделник беше почивен ден за татко и от полунощ н неделя до утрото на 19 януари шестимата бяхме заедно в гостната. Подсилвахме се със сладки, щрудел и кани черно кафе.

Завесите бяха дръпнати. Разговорът беше непринуден, както винаги, но говорехме по-тихо от обикновено и от време на време млъквахме, заслушани в шумовете на къщата и свистенето на вятъра под стряхата. Зората дойде без клоун. Небето остаря отново, сиво и брадясало.

Полицаите се смениха. Този, който си тръгваше, взе със себе си торбичка със сладки; новодошлият носеше празна торбичка.

Когато светът започваше да работи, ние си лягахме. Сега обаче само баба и бебето бяха способни да заспят. Понеделник сутрин си отиваше без инциденти. Настъпи обяд и следобед.

Охранителите се смениха отново в четири часа, а час по-късно се спусна зимният полумрак.

Липсата на събития не ме окуражи. Напротив. Когато настъпиха и последните шест часа, всеки нерв в тялото ми се сви като пружинка на часовник на експерт по организация на труда.

В това състояние, освен да се прострелям сам в крака, не знам какво друго бих могъл да направя. Още един момент от семейната история, достоен за собствена възглавничка.

В седем часа Хю Фостър се обади да каже, че къщата ни е в пламъци. Според пожарникарите всичко говори за умишлен палеж.

Първата ми мисъл беше да се впусна към огъня, да съм там, да направя нещо.

Полицай Паолини, който беше на смяна вкъщи, направи убедителното предположение, че Бизо може да е подпалил къщата, за да ме накара да изляза навън. Останах с жена си, дъщеря си и добре въоръженото семейство.

Към осем часа научихме, че къщата е изгоряла до основи с такава бързина, че са останали само горещи въглени. Очевидно вътрешността е била обилно залята с бензин, преди да се драсне клечката. Не било възможно да се спасят никакви мебели, никакви кухненски уреди, никакви дрехи. Никакви спомени.

Върнахме се на масата в гостната, този път за да вечеряме, не по-спокойни, не по-малко притеснени, не по-малко нащрек. Когато стана десет часът, нищо друго не се беше случило и започнахме да се чудим дали най-лошото вече не е минало.

Да изгубиш къщата си и всичките си материални придобивки в пожар не е много приятно нещо, съгласен съм, но е много по-добре от това да бъдеш прострелян два пъти в крака и е неизмеримо по-добре от това невероятната ти красива дъщеричка да бъде отвлечена от маниак.

Бяхме готови на тази сделка със съдбата: вземи къщата и всичките ни придобивки, няма да се сърдим, само да знаем, че ще доживеем третия фатален ден според дядо Джоузеф — 23 декември 2002 година, понеделник. Тази цена за почти четиригодишно спокойствие изглеждаше ниска.

Към единайсет часа всички — дори и полицай Паолини, който отиде на поредния си оглед — решихме, че съдбата е приела предложението. Колебливо празнично настроение започна да освежава разговора ни.

Хю се обади с новини, които сякаш слагаха край, но не ни накараха да вдигнем тост с шампанско.

Докато пожарникарите разчиствали мястото и прибирали маркучите, един от тях забелязал, че пощенската ни кутия била отворена. В нея намерил буркан. В буркана сгънато парче хартия.

На хартията имало четливо написано съобщение за нас. По-късно полицията свързала почерка с Конрад Бизо попълнените от него формуляри при постъпването на жена му Натали в болницата в нощта на моето раждане. Това не беше просто съобщение. Това беше обещание.

„Ако някога имате момче, ще се върна за него.“