Шърли Бъзби
Сърце за превземане (1)

Пролог
Случайна среща

„По късна доба, в мъртвилото на нощ непрогледна.“

Уилям Шекспир, „Хамлет“

Колония Вирджиния

9 април, 1740 година

Бурята фучеше като обезумяла, върхарите на дърветата се огъваха доземи, шибани от халите и от поройния дъжд. Черното небе бе раздирано от светкавици, над воя на разбеснелите се ветрища току прокънтяваше гръмотевица, която наподобяваше ту оглушителен пукот, разлюлял сякаш недрата на земята, ту злокобен протяжен тътен.

Стига да можеше да избира, Лети Уокър за нищо на света не би поискала да ражда в такава нощ. Ала тя нямаше власт над най-страховитата буря, връхлитала колония Вирджиния от близо десетилетие, нито над това кога точно да роди първата си рожба. А раждането не бе от най-леките.

Лети не се беше и надявала, че ще е леко. Бе омъжена за любимия си Сам Уокър вече близо двайсет години и през януари на 1740 година от раждането на нашия Господ бе отпразнувала трийсет и осмия си рожден ден. Беше твърде стара, за да ражда за пръв път, и тялото й го показваше съвсем ясно с всеки болезнен гърч, пронизващ я като с нож. Но, божичко! Те със Сам отдавна копнееха да си имат детенце!

Единствени деца на единствени деца, след венчавката двамата си мечтаеха да създадат многолюдно шумно семейство. Но годините се изнизваха, а децата, за които бленуваха така силно, все не идваха. С детето, което сега щеше всеки момент да дойде на бял свят, най-сетне щяха да се сбъднат отколешните им, лелеяни години наред надежда и мечта и Лети бе готова да изтърпи и дваж по-големи мъки, само и само да притисне до себе си своята рожба.

Докато те със Сам бленуваха за потомство, имаше една жена, за която това не беше проблем: Констънс Уокър, невероятно младичката свекърва на Лети. Констънс бе пристигнала от Англия в колониите преди две години, за да се венчае със свекъра на Лети — Джон Уокър, и скоро след това му бе родила момче. Докато Лети не зачена, всички смятаха, че някой прекрасен ден синът на Констънс, Джонатан, ще наследи несметните богатства на Уокърови.

Ако всичко беше наред, наследници щяха да бъдат децата на Сам, ала те двамата с Лети не бяха орисани с щастието да бъдат родители. Джон беше решен да прави, да струва, но огромното имение да мине в ръцете на човек, в чиито жили тече негова кръв, и на шейсет и две години замина за Англия, за да си намери подходяща жена, която да му роди още едно дете — или деца, ако така е рекъл Бог. За свой късмет бе открил у Констънс Уилър всичко, за което си беше мечтал. Ожени се за нея в Англия, десет месеца след това се роди Джонатан и Джон бе на седмото небе от щастие. Лети и Сам също се зарадваха, не даваха и косъм да падне от главата на невръстния Джонатан. За беда Джон не доживя дори деня, когато синът му стана на месец и половина. Огромното му наследство бе поделено по равно между двамата му синове, но Сам щеше да управлява всички имоти и богатства, докато Джонатан не навършеше трийсет и пет години, когато щеше да си получи своя дял. Констънс с лекота се вживя в ролята на красива млада вдовица, уверена в своето бъдеще, понеже Сам и Лети нямаха деца и когато му дойдеше времето, Джонатан щеше да наследи всичко.

От мига, в който бе дошла в Новия свят, бе смятала за свои несметните богатства на Уокърови — като се почне от хилядите акри необработвана земя, от засадените с тютюн ниви, ширнали се докъдето поглед стига, изисканата богатска къща — Уокър Ридж, къщата в Уилямсбърг, която направо си приличаше на палат, до пътническите и товарните кораби и парите в брой, които за разлика от другите колонисти, Джон Уокър бе трупал през годините. Щом научи, че Лети е бременна, Констънс направо побесня, толкова бе алчна и ненаситна.

Семейство Уокър спадаше към аристокрацията във Вирджиния. Преди век един от предците на Джон Уокър бил сред първите заселници на Джеймстаун и подобно на своите предходници, Джон бе продължил да увеличава родовото богатство. Уокърови се ползваха в колонията с уважение и добро име и бяха сред най-заможните тук. Именно заради семейното състояние деветнайсетгодишната Констънс се бе полакомила да се омъжи за човек, който беше с цели четирийсет и четири години по-стар от нея.

Не че Джон Уокър бе някакъв грохнал старец. Нищо подобно! Като повечето Уокърови, бащата на Сам и Джонатан беше висок и снажен, широкоплещест и представителен и се гордееше, че не му е паднал и зъб и благодарение на гъстата си коса не му се налага да ползва перуки и пудра. Въпреки възрастта имаше бляскави сини очи, прелестно изваяно лице и можеше да има, която поиска млада жена. Бе заминал за Англия с една-едничка цел: да си намери момиче, за което да се ожени и което да му роди син, ала още щом бе зърнал прелестните зелени очи на Констънс и чупливата й руса коса, се беше влюбил до уши, досущ някой хлапак с жълто около устата.

Констънс бе издънка на обедняло благородническо семейство от провинцията и хич и не се двоуми дали да се омъжи за човек, който е толкова по-възрастен от нея, и да загърби всичко, което е познавала. Как да устои, като й предлагаха на тепсия цяло състояние — така щеше да подсигури себе си… а и детето си.

Тя вдигна за миг враждебен поглед към Лети, която се гърчеше в леглото от поредната контракция, пронизала я като с нож — бе съвсем изнемощяла от болката. Констънс стисна устни. Не че мразеше Лети, тя дори й беше симпатична, понеже се държеше добре с нея и направо боготвореше Джонатан. Злобата и антипатията й бяха насочени към детето на Лети. Тя мразеше детето, което някой ден щеше да измести сина й и да грабне лъвския пай от богатството на Уокърови. „Просто не е честно! — мислеше си Констънс горчиво. — Наследник е Джонатан! Той би трябвало да вземе всичко!“

Преди седем месеца Лети бе оповестила, до немай-къде щастлива, че чака дете, и оттогава Констънс мислеше само за едно: че не е честно, и бе започнала да гледа на детето, което в този миг се мъчеше да излезе на бял свят, като на съперник, на самозванец, който няма право да отнема наследството на нейния син. Не я интересуваше, че като най-малко дете на Джон и брат на Сам, Джонатан пак ще бъде богат и някой ден ще получи цяло състояние. За Констънс важно бе само едно: че огромна част от богатството, което според нея се полагаше на сина й, ще бъде дадена на друг. Ако не беше детето на Лети, всичко щеше да е на Джонатан, както според майка му си и беше редно.

Прокънтя гръмотевица, откъснала Констънс от мрачните й мисли. Детето беше недоносено — трябваше да се роди чак в средата на май, а сега още не бе и средата на април. Цял месец предварително, а й раждането се бе проточило прекалено дълго. Изведнъж в сърцето на Констънс трепна надежда. Детето може би щеше да умре!

Поободрена, тя се надвеси над Лети, попи потта по челото й и рече:

— Напъни се, скъпа! Не се съпротивлявай на болката. Не бива да се мяташ така. Детето ще се роди всеки момент!

— О, Констънс! Така ли мислиш? — пророни изнемощяла Лети. — Спомням си, че ти роди по-бързо Джонатан — усмихна се тя със сетни сили. — Прислужникът тъкмо бе влязъл в нашето крило на къщата, когато татко Джон дотича да съобщи, че си му родила син за чудо и приказ.

Констънс не се сдържа — върху малката й уста се появи снизходителна усмивка.

— Така е, драга ми Лети, но не забравяй, че съм много по-млада. — Забеляза тревогата в прелестните сивкавосини очи на Лети и побърза да добави: — Но ти не се притеснявай. Всичко ще е наред. Няма страшно, ще родиш ей сегичка!

— Как ми се ще и Сам да беше тук — прошепна Лети. — За нищо на света нямаше да иде във Филаделфия, ако знаеше, че детето ще се роди преждевременно.

— Не говори така! Сам си е свършил работата, сега трябва и ти да си свършиш своята.

Издутото тяло на Лети бе пронизано от поредната болезнена контракция и тя изпищя тихичко. Бяха минали цели трийсет и шест часа, откакто бе усетила първата непоносима болка, и вече беше останала без капчица сили. Притесняваше се до смърт за детето и с всеки изминал момент се страхуваше все повече, че и двамата ще умрат. Клетият Сам! Щеше да бъде сломен от мъка.

При мисълта колко покрусен ще бъде скъпият й съпруг, ако умряха и жена му, и детето, Лети се отърси от мрачните си опасения, съсредоточи се върху посланията, които й пращаше нейното тяло, и отново се напъна, усетила поредната контракция. Известно време не се чуваше нищо друго, освен бурята, бушуваща зад дебелите стени на къщата, и задъханото дишане на Лети, която се мъчеше как ли не да освободи тялото си от детето в утробата й.

Раждаше в просторна, богато обзаведена стая. Огромното легло, на което лежеше, беше с балдахин от надиплен нежнозелен плат, подът беше застлан с килим във всички отсенки на розовото и бледожълтото, в камината от сив мрамор бумтеше огън. Меката светлина на светилниците, пълни с чиста-пречиста китова мас, озаряваха останалата част от помещението: високите махагонови дрешници на отсрещната стена, тоалетката от атлазено дърво и табуретката пред нея с плюшена тапицерия. Върху стола до леглото бяха сложени няколко чисти кърпи и синьо-бялото одеялце, която Лети сама бе оплела в радостно очакване на детето. На красивата масичка от орехово дърво бяха оставени порцеланов леген и кана, пълни с топла вода.

Лети и Констънс не бяха сами в стаята. С тях беше и Ан Клемънс, камериерката на Констънс, дошла с нея от Англия. Тъкмо Ан понадигна чаршафа да види какво става. Предана до смърт на своята господарка, тя й беше служила вярно цели петнайсет години, откакто бе на дванайсет, а Констънс — едва на шест години, и с времето беше повярвала, че ще пропадне в живота без младата си господарка. За Ан се бе превърнало в закон, че каквото е добро за Констънс, е добро и за нея. И Ан като господарката си не искаше това дете да се появява на бял свят.

Прислужницата отметна чаршафите, после вдигна очи към Констънс.

— Главата се вижда — оповести тя безизразно. — Още няколко по-силни напъна, и детето ще се роди.

Лети чу думите й притеснена, но и зарадвана. Нейното дете! След броени мигове то щеше да лежи в ръцете й.

— Моля те, Господи, нека всичко мине добре!

Замаяна от болката, не забеляза злобата, изкривила лицето на Констънс, която стисна юмруци до хълбоците си. Скована от безсилен гняв, Констънс стоеше като вкаменена и гледаше как идва краят на всичките й кроежи.

Следващите няколко минути, докато Лети раждаше детето, Ан не можеше глава да вдигне, бе толкова заета. Най-болезнените контракции спряха и Лети се отпусна изтощена, а Ан вдигна новороденото от леглото.

— Момче — оповести тя. — Мъртвородено.

Лети нададе мъчителен вик. По лицето й се застичаха сълзи, когато тя извика:

— Дай ми го! Сигурно грешиш. Не може да е мъртво.

Но момченцето наистина не дишаше. Дори Лети успя да го види, когато Ан положи предпазливо в протегнатите й ръце посинялото новородено. Пъпната връв се бе омотала около вратлето му, а дългото раждане го бе лишило от всякакъв шанс да оживее. Лети захлипа беззвучно и притисна мъртвото мъничко телце до гърдите си.

Констънс въздъхна облечено и погледна победоносно Ан. И за какво толкова се бе притеснявала! Лети беше прекалено възрастна, за да роди живо дете.

Сега, след като щастието не бе застрашавано от нищо, Констънс се насили да утеши покрусената родилка.

— О, Лети! — извика тя едва ли не искрено. — Не мога да ти опиша колко съжалявам. Знам колко много означаваше това дете за теб и Сам.

Лети докосна нежно с пръсти мъртвото телце, смаяна от неговото съвършенство — бе толкова вцепенена от сполетялата я трагедия, че почти не обърна внимание на утешителните думи на Констънс.

— Виж го колко е хубавко! — промълви тя и неволно погледна към мъничките му крачета — дясното беше с шест пръста. — Дори то е с шестте пръста на семейството на Сам — прошепна Лети покрусено. — След дядото на Сам всяко дете, родило се в семейство Уокърови, е белязано така. — Лети помилва нежно мъничкото меко краче и плъзна поглед по застиналото тяло. — Съвършено е, нали? Направо съвършено! — промълви жената и се разтресе от мощен хлип. — И мъртво.

Ана и Констънс се завтекоха да я утешават — прислужницата пое детето, а Констънс й подаде бренди с настойка на опиум.

— За болката и за да ти помогне да заспиш — каза тихо тя и помогна на другата жена да се облегне на купчината възглавници, за да изпие течността.

В стаята се чуваше само тътенът на бурята, докато Констънс и Ан повиваха бързо мъртвото новородено и събираха окървавените чаршафи. Смазана от мъка и съвсем изнемощяла, Лети само лежеше и очакваше всеки миг да изпадне в непрогледния мрак на опиума.

През това време Констънс вече съчиняваше наум кратичкото тъжно писмо, което щеше да се наложи да прати на Сам във Филаделфия, докато наблюдаваше как прислужницата разтребва чевръсто, а Лети се унася бавно. Ан само дето не се разтананика: бе доволна, че господарката й е доволна, и на драго сърце изпълняваше разпорежданията й.

Не щеш ли, Лети бе прорязана от внезапна остра болка и отвори очи.

— Мили боже! Какво става?

— Плацентата — обясни спокойно Ан. — Не се притеснявай, господарке.

Но прислужницата грешеше, както не след дълго се убеди и тя, и Констънс. От умората и опиума Лети се бе унесла и въпреки болката, раздрала тялото й, потъваше все по-дълбоко в сън, докато тялото й се мъчеше да се освободи, но не от плацентата, а от второ дете! Без да се събужда, без дори да подозира, Лети раждаше близнаци! Второто момченце беше точно толкова яко и преливаше от живот, колкото първото бе слабичко и мъртво.

Стиснала зъби, Ан сряза пъпната връв и пови второто дете в синьо-бялото одеялце, което майка му бе оплела в радостно очакване. Момченцето имаше мощни дробове, затова Ан го зави презглава с надеждата да заглуши гръмогласните му крясъци.

Прислужницата и Констънс се спогледаха.

— Какво ще правим? — изсъска Ан, притиснала новороденото до гърдите си. — Това е живо.

Констънс прехапа устна и се смръщи като буреносен облак, вбесена от номера, който й бе погодила съдбата. Не беше честно! Първото дете се бе родило мъртво, а никой не беше очаквал близнаци!

Тя присви внезапно очи и се вторачи в Лети. Жената бе толкова замаяна от опиума, че изобщо не подозираше какво е станало. Смяташе, че е родила мъртво дете. Само едно!

Констънс начаса взе съдбовното решение. Това дете стоеше на пътя й към несметните богатства. Лети си мислеше, че синът й е мъртъв. Защо Констънс да разсейва заблудата й?

Младата жена въздъхна тежко.

— Махни го! — отсече тя. — Всички спят. Излез тихо от къщата и го хвърли в реката. Никой няма да разбере. Мъртвороденият син на Лети още лежи ей там. Защо другите да научават, че се е родило и второ дете?

Ан се подвоуми. Беше се грижила за Констънс още откакто по-младата жена си беше дете и даваше мило и драго за нея. Това, че й беше прислужница, я бе отървало от живот, белязан с къртовски труд и несигурност. Беше готова да стори за нея всичко… но чак да извърши хладнокръвно убийство? Детето размахваше юмручета току до гърдите й и тя се почувства още по-разколебана. Все пак говореха за живо същество. За новородено.

— Е, какво още чакаш? — подкани Констънс. — Махни го оттук.

— Господарке, аз…

Констънс присви очи, пресегна се и зашлеви Ан през лицето.

— Ти от дума не разбираш ли? — изсъска й. — Казах ти да го махнеш.

— Какво ти е направило? Джонатан пак ще бъде богат… ти пак ще си останеш заможна млада вдовица, много по-заможна, отколкото си мечтала, докато живееше с баща си в Съри. Сега имаш всичко. Толкова ли не можеш да…

Зелените очи на Констънс проблеснаха гневно.

— Как смееш! Съвсем си се самозабравила! Аз съм господарката тук и ще правиш каквото ти кажа, инак зле ти се пише! — изкрещя тя и се приближи към Ан. — Мога да те пратя обратно в Англия, и то без препоръка. Ще те видя тогава какво ще правиш! Ще напиша на татко, че си лъжкиня и крадла, и ще заръчам в никакъв случай да не те взима на работа, и не само това — да каже и на приятелите си каква негодница си. И какво ще правиш тогава? Без пукната пара в джоба и без препоръка?

Ан дълго гледа Констънс. Открай време беше така: Констънс все я заплашваше с ужасна съдба, ако тя откажеше да направи нещо. А щом постигнеше своето, отново се преобразяваше в мило усмихнато създание, каквото я познаваха повечето хора. Само Ан бе наясно каква алчност и злоба се крият зад това прелестно личице. Констънс щеше да изпълни заканите си, без да й мигне окото.

Тъничките рамене на Ан се смъкнаха безсилно.

— Добре тогава.

— О, Ани, миличката ми! Знаех си, че няма да ме подведеш — изгука сладко-сладко Констънс и устните й се извиха в красива усмивка. — За нищо на света нямаше да те пратя обратно в Англия — как бих могла! Сърце не ми дава. По-мило същество от теб не съм срещала. Никога не ме подвеждаш!

Ан обаче не се разнежи от тези думи и Констънс побърза да добави:

— Ще ти се отплатя. Наистина.

Ан пак не й обърна внимание — сърцето й се късаше от мъка. Излезе нечуто от стаята, притиснала до гърдите си хлипащото момченце. Забърза по дългия широк коридор и се поспря само пред портрета в богато украсена рамка на бабата на Лети — Чарити, и на нейната сестра близначка Фейт, после прекоси тъмната къща. Взе от стаята си наметката, заметна се и като се прокрадваше предпазливо притеснена, че някой от прислугата може да се е събудил от бурята и да я види, излезе припряно от къщата, скрила новороденото под гънките на наметката.

Навън бурята в миг я забрули, ветрищата и дъждът се вкопчиха в нея като див звяр. Напрегнала всичките си сили, Ан тръгна, като прогони от съзнанието си всички мисли, освен една. Реката. Трябваше на всяка цена да стигне реката, приток на Джеймс.

Тя отстоеше на цял километър от господарската къща и от последните стопански постройки около нея. Пътят до там обикновено беше приятен: минаваше се по пътеки с дървета от двете страни и се излизаше на плоския бряг на реката, сега обаче, насред вилнеещата буря, без светлина, която да я упътва, ако не се броят ослепителните страховити светкавици, Ан не изгаряше от желание да ходи на реката. Особено пък при мисълта какво й предстои да извърши, която я хвърляше в ужас и я изпълваше с мъка.

Сега новороденото бе по-кротко, хлипането му бе заглушавано от одеялцето и наметката на Ан. Тя се опита да не мисли за него, да не се разнежва от мекото вързопче в ръцете си и от чувствата, надигнали се в гърдите й.

По едно време чу тътена на реката, по-силен и от воя на вятъра и дъжда. Водата беше придошла от бурята и сега вилнееше, разбунена и разпенена. Щом я наближи, Ан забави още повече крачка. Как можеше да извърши такова нещо? Пък било то и заради Констънс, която Ан обичаше повече от всичко на света. Изобщо не се съмняваше, че господарката й ще изпълни заканата си — въпреки онова, което е казала по-късно. Ан познаваше по-младата жена и ако не й се подчинеше… Тя преглътна мъчително. Не й се мислеше за това.

Излезе при реката и затърси отвесния бряг. По небето като змия пропълзя светкавица, озарила тъмната разбунена вода долу. Ан разтвори бавно гънките на наметката и извади новороденото. Дори понечи да го вдигне и да го метне в реката. Но сърце не й даваше да го стори. Простена. Какво да прави? Не можеше да убие това невинно създание. Но не можеше и да се върне при господарката си, без да е изпълнила заръката й.

Както стоеше нерешително, най-неочаквано съгледа малка светлинка, която се движеше към нея през гората. Някой идваше насам. Но кой ли? Кой ли бе излязъл в такава буря? Ан притаи дъх и притисна новороденото още по-силно до себе си. Не биваше да допуска да я открият. Точно тук. И точно сега.

Огледа се трескаво, но не видя нищо друго, освен непрогледен мрак. Не знаеше какво да прави. Малката подскачаща светлина се приближаваше все повече, а Ан още не можеше да реши. За миг бурята като че поутихна, вятърът престана да духа, дъждът спря, гръмотевиците и светкавиците намаляха.

Ан дочу мъжки глас и смаяна си даде сметка, че човекът пее. В тази буря! Виж ти!

Точно тогава пеленачето нададе мощен рев и за ужас на Ан мъжът спря и се провикна:

— Ей, кой е там?

Вцепенена от ужас, Ан направи първото, което й хрумна. Остави новороденото на земята досами стръмния бряг и без изобщо да се обръща, се шмугна в храсталака. Възмутеният писък на пеленачето прокънтя в ушите й, но тя вече тичаше в нощта към къщата. „Мили Боже, направи така, че да не му се случи нищо — замоли се Ан безгласно. — Дано човекът, който си пееше, го отнесе далеч, много далеч от Уокър Ридж! Някъде, където детето да е в безопасност!“

По едно време й се стори, че горещите й молби няма никога да се изпълнят: тътенът на протяжните гръмотевици заглушаваше писъците на момченцето. Мъжът в гората — Морли Уокър, сви рамене и си каза, че само му се е счуло: все пак цяла вечер се бе наливал с бира, а и бурята трещеше оглушително. Той пак се запъти залитайки към мястото, накъдето бе тръгнал: къщичката на пазача в Уокър Ридж.

Морли беше далечен братовчед на Сам. Бяха издънки на един и същ прадядо, но докато Сам и повечето Уокърови бяха достопочтени господа и работяги, от време на време в рода се пръкваше и някой като Морли: чаровник и пройдоха, който не е в състояние да задържи и цент, дори и да спечели нещичко. Не че Морли беше несретник — нищо подобно! Беше млад красавец, който предпочиташе чашката, комара и не особено почтената дамска компания пред всичко, което поне малко приличаше на работа. Беше осиротял съвсем невръстен, едва на дванайсет години, когато родителите му бяха загинали при един от набезите на индианците, и бе израсъл в Уокър Ридж: Джон и Сам бяха управлявали тютюневата плантация, оставена от баща му, докато той навърши пълнолетие.

За беда нямаше никакъв нюх към предприемачеството и само за две години бе изгубил всичко. Две години на разпасан живот и откровено некадърно управление го бяха оставили затънал до гуша в дългове, и то едва на двайсет и три години. Единствено благодарение на Сам се бе отървал от пълното разорение. Още можеше да се похвали, че притежава девет хиляди плодородни акра, засадени с тютюн, и прелестна малка къща, но всъщност Сам дърпаше конците във всичко: цената, която се наложи Морли да плати, за да си запази земята.

Още от самото начало се знаеше, че така ще бъде само до някое време, докато Морли докаже, че е предпазлив и отговорен, после Сам щеше да му върне юздите на управлението. За нещастие през шестте месеца, изминали от краха, Морли не бе показал с нищо, че се е променил поне малко към добро и вече не е така безразсъден и безотговорен. Всъщност, ако Сам не му беше предоставил къщичката на пазача в Уокър Ридж, където да живее, и малка сума, която Морли начаса похарчи за пиене и жени, сега той щеше да бъде докаран до просешка тояга и нямаше да има дори къде да се подслони.

Ако не се брои Сам, всички в семейството смятаха, че Морли позори доброто име на рода, и затова той не виждаше защо изобщо да опитва да се променя. И не го правеше. Живееше си в къщата на пазача и почти през цялото време висеше в кръчмата в селцето на лакътя на река Джеймс на около пет километра от Уокър Ридж. Тъкмо там бе прекарал и тази вечер и се прибираше, когато чу писъците на новороденото. Реши, че само му се е счуло, и тъкмо да продължи нататък, когато пак чу съвсем ясно сърцераздирателния бебешки плач.

Застина и макар да бе замаян от алкохола, се опита да проумее какво точно е чул. Точно тогава го оглуши поредният яден писък и той тръгна със залитане към мястото, откъдето долиташе плачът. Тъкмо излезе от гората, през която вървеше, и небето и всичко наоколо внезапно бе озарено от мощна назъбена светкавица. Точно в този кратък миг, когато стана светло като посред бял ден, Морли съгледа смаян и ужасен мъничкия гърчещ се вързоп досами отвесния бряг.

Но наоколо нямаше жива душа. Пеленачето явно бе изоставено на произвола на съдбата! Тласкан от инстинкта, Морли пристъпи напред. Отиде при новороденото, което вече се дереше колкото му глас държи, остави предпазливо фенера и недодялано, точно като човек, попрекалил с пиенето, вдигна мъничкото, пристегнато с пелените същество.

Беше се надявал всичко това да му се е привидяло, но сгърченото, пищящо пеленаче в ръцете му разсея всякакви съмнения. Морли се огледа безпомощно — очакваше всеки момент отнейде да изскочат притеснените до смърт родители. Но не се показа никой. Морли беше сам сам-самичък в тази късна доба, застигнат от една от най-страховитите бури, които бе изживявал, с много сърдито пеленаче в ръцете си.

Опиянението от незнайните количества бира, които бе изпил, на мига се стопи и Морли изтрезня съвсем. Напрегна пъргавия си ум и погледна притеснен черната разбунена вода долу. Каза си мрачно, че има само две обяснения да намери детето при отвесния бряг: или защото майка му се е самоубила, като се е хвърлила в реката и кой знае защо, е изоставила пеленачето, или защото детето е било захвърлено най-хладнокръвно на произвола на съдбата. Мина му и една още по-ужасяваща мисъл. Може би някой е искал придошлата река да отнесе новороденото.

Побиха го студени тръпки и той притисна още по-силно пеленачето до себе си, сякаш за да го предпази. Вдигна фенера и с угрижено лице побърза да се отдалечи с широка крачка от отвесния бряг.

Писъците на детето бяха утихнали и се бяха превърнали в сърцераздирателни хлипове и по едно време Морли се хвана, че напява тихичко, докато бързаше в тъмното. Гласът му като че ли успокояваше пеленачето и след няколко минути, когато Морли се прибра вкъщи, детето вече се бе унесло в тревожен сън.

Мъжът го остави внимателно на голямото, тапицирано с черна кожа кресло при огнището, после отиде и разръчка жаравата, докато огънят се разгоря. Запали и светилника на китова мас върху полицата над огнището, после разгърна синьо-бялото одеялце и за пръв път огледа хубаво новороденото.

По мъничкото му телце още се виждаше засъхнала кървава плацента и Морли си даде сметка, че с ненадейната си поява е стреснал човека при стръмния бряг — майката, скочила в реката, за да се самоубие, или някой друг, наумил си да извърши нещо по-зловещо.

Пак впери очи в новороденото и затаи дъх, забелязал шестте съвършени пръста върху дългото дясно ходилце. Освен най-близките роднини на Сам, Морли бе единственият, който знаеше какво означават тези шест пръста. И то, защото бе твърде близък със семейството.

Помнеше ясно вечерта отпреди пет години, когато двамата със Сам бяха излезли на лов и ги бе застигнала внезапно извила се буря. Накрая те се бяха подслонили за през нощта в стара ловджийска хижа и след като накладоха огън, бяха изхлузили подгизналите ботуши и се бяха съблекли. Докато си топлеха краката на огъня, Морли забеляза шестте пръста на Сам и се учуди. „Добре, че ги възприемаш просто като някакво особнячество, а не като дяволска дамга, както биха сторили мнозина други — беше се подсмихнал Сам и бе погледнал тъжно десния си крак. — Вероятно би трябвало да съм благодарен за този шести пръст. Имал го е дядо ми, после се е предал на баща ми, а оттам — и на мен. Той е нещо като доказателство, че наистина съм издънка на рода Уокър. — Другият мъж бе погледнал Морли и поизчервен, беше добавил: — Ще ти бъда признателен, ако не го разгласяваш. Мнозина наоколо са си суеверни, току-виж започнали да мразят баща ми и мен и да се страхуват от нас.“

Морли се бе зарекъл да не казва на никого. От процесите срещу салемските вещици и ужасиите около тях не бе минало много време — само някъде към половин век, и из колониите още се чуваха викове: „Вещица!“, „Вещер!“. Сам и роднините му благоразумно си мълчаха за шестте пръста.

Морли кимна, без да сваля очи от пеленачето. Повече от всичко останало шестият пръст доказваше, че детето може да е единствено на Сам и на никой друг. А Констънс не умираше от щастие, че след месец-два на Лети й предстои да ражда. На гърлото му заседна буца. Сам беше заминал по работа за Филаделфия и бе оставил Лети сама с Констънс. Изведнъж го обори зловещо подозрение.

Не му се мислеше за такива страхотии. За миг му мина през ума, че момченцето на Сам може да е родено не от Лети, а от друга жена, но Морли веднага отхвърли тази възможност. Дори и Сам да си имаше любовница, Морли непременно щеше да знае. Сам беше пословично верен и предан на жена си, а и бе малко вероятно почти едновременно да е направил дете и на Лети, и на друга жена. Всъщност си беше направо невъзможно. Точно както беше сигурен, че слънцето ще изгрее и утре, Морли бе убеден, че е прибрал в къщата си сина на Лети и Сам. Сина, когото някой бе захвърлил на самотния бряг на реката, обричайки го на сигурна смърт.

Морли пак се вторачи в детето съсредоточено, с тревога и нерешителност в сините очи. Какво да прави? Ако Констънс наистина бе в дъното на това престъпление, как Морли да иде с детето в господарската къща? Трябваше да щади и чувствата на Лети — дори и новороденото да не беше нейно, дори и друга жена да бе заченала от Сам, Морли нямаше никакво намерение тъкмо той да разкрива пред Лети истината за нейния съпруг и да я разочарова. Особено го притесняваше мисълта, че пръст във всичко това все пак има Констънс. Ако тя се бе опитала веднъж да се отърве от детето, нищо не би я спряло да го стори и втори път. А и кой ли щеше да повярва на невероятните му обвинения? При тази негова репутация! Морли преглътна тежко, за пръв път съжалил, че е такъв непрокопсаник.

Дължеше всичко на Сам и семейството му. Беше видял от тях само добро — нима можеше да ги предаде и да разгласи страховитите си подозрения за Констънс? Ами ако грешеше? Ако шестте пръста на момченцето бяха чисто съвпадение? И Сам нямаше нищо общо със зачеването на детето? И това бе само случайност? Единственият проблем бе, че най-близките къщи се намираха на доста километри от Уокър Ридж, тоест новороденото беше на някого от плантацията на Сам. И защо някой ще захвърля тъй коравосърдечно новороденото, ако нямаше сериозна причина — например да сложи ръка върху цяло състояние?

Момченцето се размърда и заплака, затова Морли го гушна и започна да го дундурка. Знаеше, че детето сигурно е гладно, и забравил тежките си мисли, огледа мъничкото жилище с надеждата да намери нещо, с което да го нахрани. Накрая се сети за гюмчето мляко, което един роб бе донесъл вечерта от господарската къща и бе оставил в килера: млякото, подсладено с малко меласа, щеше да свърши работа.

Никак не бе лесно да нахрани пеленачето: Морли взе чисто памучно парцалче, топна го в млякото и успя криво-ляво да го вкара в устата на детето. Добре, че то засмукваше като невидяло парцалчето всеки път, щом го усетеше между венците си. Когато най-сетне новороденото заспа, Морли отново го положи в голямото кресло и седна да умува какво да прави от тук нататък.

Стига Сам да беше тук, щеше да занесе момченцето на него — той щеше да му каже какво да стори и щеше да намери изход от положението. Но Сам беше във Филаделфия и щеше да се върне чак след няколко седмици. И дума не можеше да става Морли да задържи детето тук, в къщата. Не само подозираше, че новороденото е в опасност, но и не знаеше как да се грижи за него.

Трябваше да занесе пеленачето на сигурно място, докато Сам си дойдеше. Но къде да го остави? На кого да се довери?

Сбърчил угрижено чело, Морли закрачи из стаята, като прехвърляше наум всичките си приятели и роднини. Накрая се спря на братовчед си Андрю Уокър. Той притежаваше малко частно училище в покрайнините на селцето Питърсбърг на лакътя на река Апаматък. Беше добряк, всички го уважаваха. А Питърсбърг бе селце точно като за детето: достатъчно далеч от Уокър Бридж, та момченцето да е в безопасност, но и достатъчно близо, та когато нещата се изяснят, да го приберат оттам. С повечко късмет Морли щеше да иде за някакви си пет дена в Питърсбърг.

Андрю и жена му Марта бяха идеалното за случая семейство: няколко пъти Марта бе раждала мъртви деца и след десетгодишен брак двамата с мъжа й се бяха примирили, че така и ще си останат бездетни. Морли се усмихна горчиво при мисълта, че на последното поколение Уокърови не му върви много с децата. При всички положения Андрю и Марта на драго сърце щяха да задържат при себе си детето, докато е нужно.

Най-неочаквано Морли си напомни, че на всяка цена трябва да ги закълне да не казват на никого за пръстите. Разчуеше ли се за тях, момченцето щеше да е изложено на голяма опасност, ако опасенията на Морли не бяха безпочвени и Констънс научеше за бебето с шестте пръста. А ако изтъкнеше пред Андрю и Марта същите доводи, които му бе посочил и Сам, Морли бе сигурен, че те ще го послушат и няма да разгласяват причудливата особеност на детето. Те безспорно и за миг нямаше да се усъмнят, че момченцето е негово и че не друг, а именно той се притеснява и срамува от това шесто пръстче.

Морли погледна заспалото дете и лицето му се разнежи. Пет пари не даваше какво ще си помислят за него, само и само новороденото да е в безопасност! И бездруго не се ползваше с особено добра слава. Чудо голямо, ако хората продължаха го одумват зад гърба му.

След като взе решението, Морли се захвана с подготовката на пътуването. Водеше се пазач само на хартия, повечето дни беше пиян, за да работи, и заради това едва ли някой щеше да забележи, че известно време го няма. Морли се свъси. Всички щяха да отсъдят, че просто си отспива, за да изтрезнее и да си почине след поредната бурна нощ в обятията на някоя лека жена.

Не взе никак леко решението да занесе детето на Андрю и Марта. Терзаеха го какви ли не съмнения, той се притесняваше да не избързва и в суматохата да не прави погрешни изводи защо новороденото се е озовало на отвесния бряг на реката. Едно обаче беше безспорно: ако той не бе минал случайно онази вечер оттам, детето е щяло да умре.

Решен да не допуска грешки и да не излага на опасност невръстния живот, който по причудливата воля на съдбата сега зависеше от него, Морли мисли цяла нощ и прехвърля наум всички възможности, притеснен до смърт да не сгреши в изводите и решенията си. През това време нахрани два пъти детето и усети как докато държи в едрите си ръце мъничкия, зависим от него живот, сърцето му е примряло от нежни чувства.

Щом се зазори, бурята беше поутихнала, макар че сегиз-тогиз ръмежът се превръщаше в проливен дъжд и Морли се притесняваше дали пътуването ще приключи успешно. През последния час не бе подвивал крак: беше оседлал коня, бе приготвил храна за из път, беше сложил в дисагите отстрани на седлото различни неща, които може би щяха да му трябват за детето — накрая си облече връхната дреха, готов да поеме към Питърсбърг. Сви широки рамене, най-сетне се дръпна от прозореца, през който бе наблюдавал какво е времето навън, и прекоси стаята, за да вземе пеленачето, което бе повил добре. Вдигна края на одеялцето, с което бе закрил лицето му, и се взря в огромните сини очи, вперени като през мъгла в неговите.

Върху устните му грейна усмивка.

— Е, млади момко — рече Морли, — мен ако питаш, голям късметлия си! Ако случайно не бях минал покрай реката, животът ти нямаше да е от най-дългите. — Момченцето изгука и пъхна юмруче в устата си. Морли се засмя и малко преди да излезе от къщата, прошепна: — Изобщо не се и съмнявам, че късметът играе голяма роля в живота ти — поне досега. Като се замисли човек, си е направо чист късмет, че снощи реших да се прибера вкъщи. Повечето вечери не нощувам тук. Но кой знае защо, снощи реших да се върна — и пак по чист късмет те чух да плачеш. Дори онази ярка светкавица, която точно в онзи миг озари всичко наоколо, си беше късмет — ако гърмът беше ударил няколко минути по-рано или по-късно, хич и нямаше да те забележа!

Морли отиде при коня — як дорест жребец за чудо и приказ, и се приготви за най-сложното: да се метне на седлото, както държи с едната ръка пеленачето. Всичко мина благополучно и вече на седлото, той намести по-удобно детето на сгъвката на ръката си, сетне пришпори лекичко коня.

Известно време яздиха в мълчание, сетне Морли пророни:

— Знаеш ли, наистина дължиш страшно много на късмета, млади момко! Всъщност не познавам по-голям късметлия от теб. Само като си помисля каква поразия щеше да стане, ако… — поклати той глава. — Но не си струва да мислим за това. Само че ти трябва име. И понеже наоколо няма никой друг и аз съм ти нещо като баща, съм длъжен да те кръстя. — Морли си пое дълбоко въздух и се взря колебливо в новороденото. — Ти може и да не си съгласен, но тъй като късметът е допринесъл толкова много да останеш жив, реших, че за теб няма по-добро име от Чанс^[1]. — Момченцето размаха възторжено ръчички и Морли грейна в усмивка. — Значи ти харесва, а? Добре тогава, вече се казваш Чанс! Чанс Уокър! — Усмивката му помръкна. — Да се надяваме, че късметът ще е с теб и занапред, млади момко. Предстои ни тежко пътуване, а и не съм сигурен, че братовчедът ще ни посрещне с разтворени обятия! — Морли погледна пак момченцето. — Но да го оставим на късмета!