Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

84.
Внезапна буря

Накрая, естествено, открих Дена съвсем случайно.

Бързах с мисли, съсредоточени върху какви ли не други неща, когато свих зад един ъгъл и за малко да се сблъскам лице в лице с нея.

За миг и двамата стояхме така — стреснати и онемели. Макар в продължение на дни да бях търсил лицето й във всяка сянка и в прозорците на всяка карета, видът й ме зашемети. Спомнях си формата на очите й, но не и тяхната тежест. Спомнях си колко тъмни бяха те, но не и колко дълбоки. Близостта й ме остави без дъх, сякаш внезапно бях завлечен дълбоко под водата.

Бях прекарал дълги часове в размисли как би могла да протече тази среща. В мислите си бях виждал тази сцена хиляди пъти. Страхувах се, че Дена ще бъде сдържана и хладна. Че ще ме отблъсне заради това, че я бях оставил сама в гората. Че ще бъде мълчалива, сърдита и наранена. Безпокоях се, че може да се разплаче или да ме наругае, или че просто ще се обърне и ще си тръгне.

Тя ми се усмихна с възхита.

— Квоте! — Улови ръката ми в своята. — Липсваше ми. Къде беше?

Почувствах как краката ми омекват от облекчение.

— О, нали знаеш. Тук и там — махнах безгрижно с ръка. — Наоколо.

— Онзи ден ме остави на сухо — каза тя с подигравателно-сериозен поглед. — Чаках ли, чаках, но приливът така и не дойде.

Готвех се да й обясня какво се бе случило, когато тя посочи мъжа, който стоеше до нея:

— Прости ми за моята неучтивост. Квоте, това е Лентарен.

Дори не го бях забелязал.

— Лентарен, запознай се с Квоте.

Лентарен беше висок и слаб. Имаше добри мускули, беше добре облечен и благовъзпитан. Имаше права челюст и равни бели зъби. Приличаше на галантния принц от приказките. Вонеше на пари.

Усмихна ми се. Държането му беше непринудено и приятелско.

— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — каза той с елегантно подобие на поклон.

Отвърнах на поклона механично и се усмихнах с най-очарователната си усмивка.

— На вашите услуги, Лентарен. — Обърнах се отново към Дена. — Трябва да обядваме заедно в близките дни — подхвърлих небрежно аз и повдигнах вежди с неизречения въпрос: Това ли е господарят Ясен? — Имам да ти разказвам интересни истории.

— Непременно. — Тя леко поклати глава в отговор, който означаваше: Не. — Тръгна си, преди да успееш да довършиш последната. Бях ужасно разочарована, че изпуснах края. Всъщност бях доста объркана.

— О, това е същият онзи край, който си чувала вече стотици пъти — успокоих я аз. — Храбрият принц убива дракона, но изгубва съкровището и момичето.

— Ах, каква трагедия. — Дена сведе поглед. — Не е краят, на който се надявах, но предполагам, че е този, който можеше да се очаква.

— Наистина би било трагедия, ако историята свърши дотам — признах аз. — Но всъщност зависи от това как гледаш на нея. Предпочитам да я възприемам като история, която очаква своето подходящо и ободряващо продължение.

По пътя изтрополи карета и Лентарен се дръпна от пътя й, като при движението си случайно докосна Дена. Тя разсеяно хвана ръката му.

— Обикновено историите с продължение не ми допадат — каза тя със сериозно и непроницаемо изражение на лицето, после сви рамене с лека иронична усмивка. — Но и преди ми се е случвало да променям мнението си за тези неща. Може би ти ще успееш да ме убедиш в противното.

Посочих калъфа на лютнята, който носех преметнат през рамото си:

— Все още свиря в „При Анкер“, ако искаш да се отбиеш… Почти всяка вечер.

— Ще го направя. — Дена въздъхна и погледна Лентарен. — Вече закъсняваме, нали?

Той присви очи срещу слънцето и кимна.

— Така е. Но все още можем да ги настигнем, ако побързаме.

— Съжалявам, но имаме среща за езда — обърна се тя отново към мен.

— Не искам да ви задържам — любезно казах аз и отстъпих встрани от пътя им.

Лентарен и аз си кимнахме учтиво един на друг.

— Скоро ще дойда да те видя — обърна се тя към мен, докато се разминавахме.

— Върви — кимнах аз по посоката, в която бяха тръгнали. — Не искам да закъснееш заради мен.

Те се обърнаха и продължиха. Гледах след тях, докато вървяха по павираните улици на Имре. Заедно.

* * *

Уил и Сим вече бяха пристигнали и ме чакаха. Бяха седнали на маса с добър изглед към фонтана пред „Еолиан“. Водните струи бликаха нагоре около скулптури на нимфи, подгонени от сатир.

Поставих калъфа на лютнята отстрани до пейката и разсеяно отворих капака, като си помислих, че лютнята ми ще се зарадва на малко слънчеви лъчи върху струните си. Не очаквам да ме разберете, ако не сте музиканти.

Уил ми подаде една ябълка, когато седнах до него. Вятърът задуха през площада и аз наблюдавах как под поривите му пръските на фонтана започнаха да се огъват като прозрачни завеси. Няколко червени листа танцуваха в кръгове върху паветата. Гледах ги как подскачат, въртят се и сякаш рисуват във въздуха някакви странни, сложни фигури.

— Предполагам, че накрая си открил Дена? — попита Уилем след известно време.

Кимнах, без да отделям поглед от листата. Нямах особено желание да обяснявам.

— Личи си, понеже си доста мълчалив.

— Не мина ли добре? — попита меко Сим.

— Не мина, както се бях надявал.

Те кимнаха сериозно и отново настъпи мълчание.

— Мислех си за онова, което ни каза — рече Уил. — За онова, което ти е разказала Дена. В историята й нещо липсва.

Сим и аз го изгледахме с любопитство.

— Тя ти е казала, че търси своя покровител — обясни Уилем. — Заедно сте обикаляли да го търсите. Но после ти е признала, че знае, че той е в безопасност, защото той… — Уил дълго се колеба, преди да продължи, — се е срещнал с нея, когато била тръгнала да се връща обратно към горящата ферма. Нещо тук не пасва. Защо тя ще го търси, ако знае, че той е в безопасност?

Не се бях замислял върху това. Преди да реша какво да отговоря, Симон поклати глава.

— Тя просто си е търсила извинение да прекара известно време с Квоте — каза той, сякаш отговорът беше съвсем очевиден.

Уилем леко се намръщи.

Сим гледаше ту единния, ту другия от двама ни, искрено изненадан, че се налага да ни обяснява допълнително.

— Съвсем ясно е, че тя те харесва — рече той и започна да изброява на пръстите на ръката си. — Намира те в „При Анкер“. Дойде да те вземе онази нощ, когато пийвахме в „Еолиан“. Намира си извинение да обикаля насам-натам с теб на онова забутано място в продължение на два дни…

— Сим — раздразнено казах аз, — ако тя наистина се интересуваше от мен, щях да мога да я откривам по-често от веднъж месечно.

— Това е логична заблуда — нетърпеливо подчерта Сим, — лъжлива причина. Всичко, което това доказва, е, че не те бива да я откриваш или че тя не е лесна за намиране. Но не и че не я интересуваш.

— Всъщност — отбеляза Уилем, взел страната на Сим, — тъй като тя те открива по-често, изглежда, че вероятно прекарва доста време в това да те търси. Не е лесно да те открие човек. Това показва, че се интересува от теб.

Сетих се за бележката, която ми беше оставила, и за момент се замислих, че Сим може би беше прав. Усетих слаба надежда в гърдите си и си припомних нощта, в която лежахме върху сивия камък.

След това си спомних, че Дена онази нощ беше в делириум и не на себе си. Но също така си спомних как хвана ръката на Лентарен.

Помислих за красивия, заможен Лентарен и за безбройните други мъже, които имаха какво да й предложат.

Нещо повече от хубав баритон и мъжко перчене.

— Знаеш, че съм прав! — Симон махна косата от очите си и започна да се хили като хлапак. — Не можеш да го оспориш! Тя очевидно е оглупяла от любов по теб. А ти явно си голям глупак, та сте си лика-прилика.

Въздъхнах.

— Сим, щастлив съм, че тя е моя приятелка. Тя е възхитителен човек и аз се радвам, че мога да прекарвам известно време с нея. Това е всичко. — Насилих се да вложа в думите си подходящата доза весело безгрижие, та Сим да ми повярва и най-после да зареже тази тема.

Сим ме гледа известно време и след това сви рамене.

— Щом е така — рече той, размахал парчето пиле в ръка, — Фела непрекъснато говори за теб. Мисли, че си страхотен. Да не говорим за това, че й спаси живота. Почти съм сигурен, че с нея имаш шанс.

Свих рамене и продължих да наблюдавам фигурите, които вятърът правеше с пръските на фонтана.

— Знаеш ли, какво трябва да… — Сим спря насред изречението, погледът му се насочи към нещо зад мен и изражението на лицето му внезапно стана безизразно.

Обърнах се да видя какво гледа и видях, че калъфът е празен Лютнята ми беше изчезнала. Трескаво се заоглеждах, готов да скоча на крака и да започна да я търся. Но се оказа, че не беше нужно… На няколко стъпки от мен стоеше Амброуз с неколцина приятели. Той небрежно държеше лютнята ми в едната си ръка.

— О, милостиви Техлу! — промърмори зад гърба ми Симон и след това продължи с нормален глас: — Върни му я, Амброуз!

— Млъкни, е’лир! — рязко отвърна Амброуз. — Това не те засяга.

Изправих се, като не свалях очи от него и лютнята, която държеше. Мислех, че Амброуз е по-висок от мен, но когато станах, установих, че очите ни са на едно и също ниво. Той също изглеждаше леко изненадан от този факт.

— Дай ми я! — казах аз и протегнах ръка.

С изненада видях, че тя не трепери. Вътрешно обаче се тресях — от страх и от ярост.

В мен се опитваха да заговорят два гласа. Първият ридаеше: Моля те, недей да й правиш нищо. Не отново. Недей да я чупиш. Моля те, върни ми я. Не я дръж за грифа по този начин.

Другият глас крещеше: Мразя те! Мразя те! Мразя те! Сякаш плюеше кръв.

Пристъпих крачка напред.

— Дай ми я! — Гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши — студен и равен.

Вътрешното ми треперене беше изчезнало.

За момент той спря, сварен неподготвен от нещо, което долови в гласа ми. Можех да усетя безпокойството му — не реагирах, както беше очаквал. Чух как Уилем и Симон зад мен затаиха дъх. Зад Амброуз приятелите му спряха, почувствали внезапна неувереност.

Амброуз се усмихна и повдигна вежди.

— Но аз написах песен за теб и тя има нужда от акомпанимент.

Той грубо сграбчи лютнята и удари с пръсти по струните, без да го е грижа за ритъм и мелодия. Когато запя, хората спряха и започнаха да го гледат:

Живял нявга един смотаняк на име Квоте,

езикът му бил бърз и остър.

Магистрите го мислели за умник

и го наградили с камшик.

Дотогава вече доста минувачи бяха спрели да гледат, като се хилеха и радваха на малкото представление на Амброуз. Окуражен, той направи широк поклон.

— Да запеем всички! — извика и вдигна ръце като диригента на някой оркестър, използвайки лютнята ми за пръчка.

Направих още една крачка напред.

— Върни ми я или ще те убия! — В този миг бях съвсем искрено убеден в думите си.

Отново настъпи тишина. Като видя, че не реагирах по начина, по който очакваше, Амброуз се престори на незаинтересован.

— Някои хора нямат чувство за хумор — въздъхна той. — Дръж!

Той ми подхвърли инструмента, но лютните не са направени, за да бъдат хвърляни. Тя се завъртя тромаво във въздуха и когато посегнах да я хвана, ръцете ми сграбчиха въздуха. За мен нямаше никакво значение дали Амброуз беше просто несръчен или го бе направил с преднамерена коварност. Лютнята ми се удари в паветата и се отърколи със звук на разцепено дърво.

Звукът ми напомни за ужасния шум, издаден от лютнята на баща ми, когато се строши под тялото ми в онази мизерна уличка в Тарбеан. Наведох се да я вдигна и тя изстена като ранено животно. Амброуз се извърна към мен и аз видях как по лицето му пробяга задоволство.

Отворих уста, за да изрева, да се разплача, да го прокълна. Но от гърлото ми се откъсна нещо друго — дума, която не знаех и която не бих могъл да си спомня.

След това всичко, което чувах, беше вятърът. Той изфуча през двора като внезапна буря. Близката карета започна да се плъзга странично върху паветата, докато конете панически се изправиха на задните си крака. От нечии ръце бяха изтръгнати нотни листове, които заваляха наоколо ни като ударите на някакви странни светкавици. Бях избутан една крачка напред.

Всички останали също бяха избутани от вятъра. Всички с изключение на Амброуз, който се въртеше, притиснат към земята, сякаш поразен от самата Божия ръка.

След това всичко изведнъж утихна. Нотните листове се спуснаха надолу и се завъртяха като есенни листа. Хората смаяно се заоглеждаха около себе си с разрошени коси и дрехи в пълен безпорядък. Неколцина се олюляваха, сякаш под напора на буря, каквато вече нямаше.

Гърлото ме болеше. Лютнята ми беше строшена.

Амброуз се изправи на треперещите си крака. Той непохватно притискаше с ръка едната си страна, а от главата му се стичаше кръв. Погледът, който той ми отправи, беше изпълнен с див страх и объркване и това ми достави краткотрайно, но сладко удовлетворение. Отново си помислих дали да не му се разкрещя и се зачудих какво ли щеше да се случи. Дали вятърът щеше пак да се появи? Или пък земята щеше да го погълне?

Чух един кон да цвили уплашено. От „Еолиан“ и другите сгради наоколо на двора започнаха да излизат хора.

Музикантите се оглеждаха трескаво и всички говореха едновременно.

„… беше това?“

„… нотите ми са навсякъде. Помогнете ми, преди да се…“

„… го направи. Онзи там, с червената…“

„… демон. Демонът на вятъра и…“

Объркано и безмълвно се оглеждах, докато накрая Уилем и Симон ме дръпнаха встрани.

* * *

— Не знаехме къде да го отведем — каза Симон на Килвин.

— Разкажете ми всичко отначало — спокойно рече Килвин. — Но този път да говори само единият от вас. — Той посочи Уилем. — Опитай се да разкажеш всичко сбито и ясно.

Бяхме в кабинета на Килвин. Вратата беше затворена, а завесите дръпнати. Уилем започна да обяснява какво се бе случило. Когато набра скорост, той започна да разказва на сиару. Килвин кимаше със замислено лице. Симон слушаше внимателно и от време на време вмъкваше по някоя дума.

Седях на едно столче близо до тях. В обърканите ми мисли се въртяха цял куп недооформени въпроси. Гърлото ме болеше. Тялото ми беше изтощено, но все още изпълнено с адреналин. Насред всичко това, дълбоко в центъра на гърдите ми, една частица от мен пламтеше гневно като нагорещен до червено въглен. Всичко около мен бе застинало, сякаш бях запечатан във восък, дебел трийсет сантиметра. Квоте не съществуваше — бяха останали само объркването, гневът и безчувствеността, които ме обгръщаха. Бях като лястовица, настигната от буря и неспособна да открие безопасен клон, за който да се захване. Чувствах се неспособен да управлявам хаотичното движение на своя полет.

Уилем стигна до края на разказа си, когато в стаята, без да почука и без предизвестие, влезе Елодин. Уилем замлъкна. Хвърлих бегъл поглед към Магистъра на имената и след това отново сведох поглед към строшената лютня в ръцете си. Докато я въртях, един от острите ръбове поряза пръста ми. Гледах безучастно как кръвта избликна и закапа по пода.

Елодин дойде направо при мен, без да си прави труда да говори с когото и да било другиго.

— Квоте?

— Той не е добре, магистре — каза Симон с глас, изтънял от безпокойство. — Сякаш съвсем е онемял. Не казва и дума.

Макар да чувах думите и дори знаех значението на всяка от тях, не можех да разбера смисъла им.

— Мисля, че си е ударил главата — рече Уилем. — Гледа те, но не те вижда. Очите му са като на куче.

— Квоте? — повтори Елодин.

След като не му отговорих, нито пък вдигнах поглед от лютнята си, той протегна ръка и внимателно повдигна брадичката ми, докато не срещнах погледа му.

— Квоте.

Примигнах.

Той ме погледна. Тъмните му очи ме успокоиха донякъде и забавиха бурята, която бушуваше в мен.

Аерлевседи — каза той. — Кажи го!

— Какво? — попита Сим някъде далеч отзад. — Вятър?

Аерлевседи — търпеливо повтори Елодин с очи, втренчени в лицето ми.

Аерлевседи — повторих вцепенен.

Елодин затвори за миг очи със спокойно изражение на лицето. Все едно се опитваше да улови някаква едва доловима мелодия, носена плавно от вятъра.

Тъй като не виждах очите му, започнах да се отнасям. Отново сведох поглед към счупената лютня, но преди погледът ми да отлети твърде далеч, той отново ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми.

Очите му уловиха моите. Вцепенението започна да намалява, но бурята в главата ми продължаваше да бушува. Тогава очите на Елодин се промениха. Той спря да гледа към мен и погледна вътре в мен. Това е единственият начин, по който бих могъл да го опиша. Той погледна дълбоко в мен, не в очите ми, а през очите ми. Погледът му влезе в мен и се вкопчи здраво в гърдите ми, сякаш и двете му ръце бяха вътре в мен и опипваха формата на дробовете ми, движението на сърцето ми, топлината на гнева ми и формата на бурята, която ревеше в съществото ми.

Той се наведе напред и устните му едва доловимо докоснаха ухото ми. Почувствах дъха му. Той заговори… и бурята утихна. Намерих място, където да се приземя.

Има една игра, която всички деца все някога опитват да играят.

Разтваряш широко ръце и започваш да се въртиш, наблюдавайки как светът около теб се размазва.

След това спираш и светът бавно застава на мястото си.

Замайването те удря внезапно, всичко се накланя и движи. Светът се преобръща около теб.

Ето това се случи, когато Елодин успокои бурята в главата ми. Почувствах внезапно и ужасно силно замайване, изкрещях и вдигнах ръце в опит да не падна настрани, нагоре или навътре. Усетих как нечии ръце ме подхванаха, когато краката ми се заплетоха в стола и аз започнах да падам към пода.

Усещането беше ужасяващо, но постепенно се уталожи. Докато се съвзема, Елодин вече си беше отишъл.