Катрин Стоун
Луна от перли (2)

Първа глава

Пристанище Абърдийн

Хонконг

Юни 1960

Тогава тя още не беше Джулиана Куан. Беше на тринадесет години. Носеше китайското име Спокойно Море.

Живееше на „Луна от перли“, плоскодънна рибарска лодка в плуващия град на пристанището Абърдийн. Тя не бе стъпвала никога на твърда земя. Само мъжете слизаха на брега, за да продадат рибата, която осигуряваше прехраната им. Продаваха и други ръчно изработвани стоки.

Жените в семейството на Спокойно Море — майка й, баба й, братовчедките и лелите й, в продължение на безкрайни часове изкусно украсяваха атлазени и копринени тъкани с мъниста, пайети и перли. Те се продаваха в магазина на западния край на Куинс Роуд.

Спокойно Море познаваше острова само от страната на пристанището. Оттам, той изглеждаше огромен и прекрасен. От палубата на „Луна от перли“ можеше да вижда единствено рибарското селище Абърдийн, сградите в розово и зелено, скътани в хълмовете и постоянния поток от коли и камиони, които се движеха покрай пристанището. Понякога колите превозваха хора от другата страна на острова — богати мъже и жени, които с лодки стигаха до плуващите развлекателни заведения. Спокойно море знаеше, че тя никога няма да бъде част от този живот на брега. Хората, които живееха в общността на дървените лодки и солената вода ненавиждаха другия начин на живот. Ако някой, някога помечтаеше за живот на брега, никога не го изричаше на глас. Това се смяташе за предателство към семейството, традицията и съдбата.

Спокойно Море обаче се възхищаваше на живота на сушата. Чувстваше се виновна за своите забранени видения и въпреки това, мечтаеше. Заспиваше с копнеж да види мястото, където обшитите с перли платове се превръщаха в рокли за весели младоженки и…

Но никога не разрешаваше на тези забранени фантазии да отнемат повече от няколко скъпоценни мига, защото знаеше, че те ще се върнат отново, ще я изкушават и примамват.

„Това е мястото, на което принадлежа — напомняше си тя. Аз съм дете на морето.“

Спокойно Море знаеше, че винаги ще живее в лодка. Но животът бе непредсказуем.

Тя бе слушала ужасяващи истории за големите тайфуни — страшни ветрове, които убиваха стотици и стотици. През първите тринадесет години от живота й Абърдийн бе пощаден. Семейството й вярваше, че Спокойно Море е причината Абърдийн да бъде благословен. Нейното раждане съвпадаше с рождения ден на Тин Хау, Императрицата майка на рая и богиня на морето. В чест на своята богиня покровителка рибарите украсяваха лодките си с цветя и фенери и после посещаваха многобройните храмове покрай брега, за да й отдадат почести.

Спокойно море се бе родила точно когато баща й, чичовците й и дядо й отдаваха своята почит на Тин Хау в храма край залива Джос Хаус. Ето защо семейството й реши, че нейното раждане е оказало магическо очарование върху вятъра и вълните на Абърдийн. Но шест седмици след тринадесетия рожден ден на Спокойно Море това магическо очарование свърши. Тя винаги щеше да се чуди дали магията бе предопределена да се развали или тя самата с фантазиите си бе причинила разрушаването й. Цялото семейство на Спокойно Море загина пред очите й. Лодките, които само преди миг изглеждаха толкова безопасни, се разпаднаха. Тя беше сигурна, че собствената й смърт не бе далеч. През целия си живот бе живяла на вода, но не можеше да плува.

Пък и дори да знаеше, плуването нямаше да й помогне срещу яростта на вълните. Тя сграбчи някакво парче дърво — всичко, което бе останало от „Луна от перли“. Въпреки че сърцето й бе разбито тя не можеше да се предаде. Не можеше да пожелае собствената си смърт.

Призори се събуди на брега. Небето бе златно, въздухът не помръдваше, а морето бе изумрудено. Сцената на смъртта изглеждаше като мираж. Но когато вдигна поглед от изпъстрения с водорасли пясък към пристанището тя видя с брутална яснота истината. Вечерта не бе мираж, фантом или предупреждение. Беше реалност. Мястото върху изумруденото море, което бе нейният дом просто бе изчезнало. Всичко бе погълнато изцяло от морето.

Когато отмести поглед от мястото, където някога бе имало толкова щастие, очите й съзряха истинско чудо. В далечината, отвъд пристанището, видя лодки. Независимо от опустошението познатият й живот можеше да продължи. Хората от тези далечни лодки щяха да я приемат на драго сърце, едно сираче останало след чудовищната буря. Трябваше само да тръгне покрай брега и ще бъде спасена, ще се завърне към миризмата на риба, море, тик и пушек… към сигурността на традицията… и вечно присъстващата заплаха от друг тайфун.

Не. Протестираше всяка клетка на тялото й и хилядите плачещи късчета в разбитото й сърце. Не можеше да се върне. Няма да се върне. Беше пощадена от всепоглъщащата смърт. Нещо повече — беше изхвърлена на брега, това забранено място, към което истински принадлежеше. Нещо вътре в нея тайно й бе нашепвало.

Това бе нейната съдба. Трябваше да бъде тук, където щеше да започне отначало.

Стройните й крака познаваха ритъма на морето — от меките въздишки и мързеливите прозевки, до измамните му люшкания и опасни вълнения. За тринадесет години стъпките й не я бяха подвели нито веднъж. Грациозна като балерина, тя можеше да скочи от носа на „Луна от перли“ на носа на следващата лодка и после на следващата.

Но Спокойно Море много трудно крачеше по земята. Пясъкът беше толкова неподвижен, толкова различен от меката повърхност на морето. Тя залиташе, виеше й се свят. Това бе земната болест, от която се оплакваха баща й и чичовците й — още една причина да ненавиждат живота на брега.

„Ще мине — окуражаваше се тя. — Трябва да мине. Не мога да се върна в морето. Трябва да стигна до другия край на острова, независимо колко е далече и да открия магазина за дрехи в западната част на Куинс Роуд. Това е моята съдба.“

Булевард „Фу Лам“ бе засипан от разпръснати палмови листа и дървесни отпадъци. Беше задръстен и от движението. Хората от северната част на острова бяха дошли, за да видят със собствените си очи опустошенията. Движеха се и камиони, същите, които идваха всеки ден, да изкупуват остатъците от вчерашния улов. Те бяха най-голямото доказателство за това, че животът зависеше от прищевките на природата, защото днешният ден бе вече тук и трябваше да се преживее. Като се движеше през Абърдийн Спокойно Море почти не привличаше вниманието на хората. Намачканата й черна туника и панталони бяха все още влажни от морето. Беше боса. Дългата й до кръста коса бе разчорлена от вятъра и сплъстена от водата, а хубавичкото й лице бе подпухнало. След като напусна Абърдийн босоногата бездомница започна да привлича любопитните погледи на минувачите. Някои се спираха, за да я гледат, други й подвикваха, че е тръгнала в грешна посока. Накрая, когато един мъж спря камиона си до нея и я попита къде отива, тя отговори решително:

— Тръгнала съм към западния край на Куинс Роуд.

— Знаеш ли на какво разстояние е?

— Няма значение.

— Къде е семейството ти?

— Загина… с изключение на леля ми. Има магазин за дрехи в западния край на Куинс Роуд. Затова отивам там. Да я намеря.

Любезният шофьор посрещна думите й скептично, но след миг каза:

— Тогава нека те закарам. Случайно отивам точно нататък.

Тя не можеше да си представи да се качи на каквото й да е превозно средство, докато не й преминеше виенето на свят, но отговори:

— Благодаря.

С треперещи крака се покачи в кабината на камиона му. Все още беше замаяна, дори се почувства по-зле, защото скоростта на камиона й бе така чужда, както и земята. През замъгления си поглед тя за пръв път мерна великолепието на света — смарагдовите планини, гигантските кули от ебонит, блестящи като стъкло и злато под лъчите на лятното слънце, флотилията товарни кораби, полюляващи се леко върху зелено сребърните води на пристанището „Виктория“, учудващия сблъсък на коли, автобуси и човечество. Тайфунът, който само с един дъх бе помел целия й свят, като че ли дори не бе докоснал северната част на остров Хонконг. Това беше една обикновена сряда. Търговията вървеше, натрупваха се огромни печалби.

Когато стигна центъра видя момичетата, които се разхождаха на групички, смееха се и разговаряха. Носеха стилни костюми от тъмна коприна. Походките им бяха целеустремени, но гъвкави, уверени и толкова уравновесени.

„Ще бъда една от тях — закле се тя. — Един ден и аз ще мога да танцувам на земята с високо вдигната глава.“

— Това е западният край на Куинс Роуд — каза шофьорът на камиона и спря сред движението. Понеже лицето му продължаваше да изразява съмнение тя бързо му благодари, отвори вратата и се приземи на паважа. Спокойно Море знаеше точно как ще познае магазина за дрехи. Щеше да види създадените от майка й и баба й материи, обшити с мъниста и пайети. Споменът за пъргавите пръсти на жените, които обичаше и които я учеха търпеливо на техния занаят я потопи в мъка. С тях бе прекарала толкова щастливи часове. Сега те си бяха отишли и тя бе на това забранено място, за което беше мечтала.

Магазините за платове, които се редяха по Куинс Роуд бяха мънички. Яркоцветните им щандчета се изливаха на улицата като множество дъги. Най-хубавото, което всеки от тях предлагаше беше изложено най-отпред. Именно на това почетно място тя попадна на нейните собствени изработки, а тези на любимите й хора, бяха малко по-назад. Бавно пристъпи от нейните към техните, погали ги нежно с ръка и очите й се напълниха със сълзи.

Спокойно Море излъга за пръв път в живота си, когато каза на шофьора, че отива в западния край на Куинс Роуд, за да намери леля си.

Всъщност думите й се превърнаха в предсказание. Вивиан Йонг, собственичката на магазина, стана нейно семейство. Благодарение на нея Спокойно Море остана жива. Вивиан беше весела шестдесет и пет годишна жена. Вдовица от почти четиридесет години, без деца, заможна, независима и ексцентрична. Нейните магазини бяха най-преуспяващите в Хонконг и шивачките й не само се наслаждаваха на приятната си работна обстановка, но и на високи заплати. Вивиан Йонг вярваше в честните отношения и това бе само началото на революционните й идеи. Тя потвърждаваше, че една жена може да успее точно колкото един мъж. Независимо от ограниченията, налагани на китайката от вековните традиции, в Хонконг имаше необикновена свобода. Капитализмът не обръщаше внимание нито на пол, нито на раса.

„Някоя китайка може да създаде голяма международна модна къща — говореше Вивиан на момичето, превърнало се в детето, което тя винаги бе искала да има. Разбира се тази китайка трябваше да бъде особено красива, безкрайно възпитана и страстно посветена на мечтата си. Трябва да има отлични познания по английски, понеже Хонконг е колония на Британската корона.“

Тя получи името Джулиана Куан. Много скоро Спокойно Море стана олицетворение на тази смела мечта на Вивиан Йонг. Младата девойка искаше да осъществи тази мечта бързо, и то в целия й блясък, докато Вивиан беше жива, за да й се наслади.

— Не, Джулиана — каза меко Вивиан на кантонско наречие. — Ще минат много години преди наистина да си готова за това. Трябва да бъдеш търпелива. Имаш великолепен талант и това не може да се отрече. Един ден „Луна от перли“ ще бъде най-желания етикет по света.

— „Луна от перли“? — поде ехото Джулиана. — Мислех, че етикетът ще се нарича Вивиан Йонг.

— Благодаря ти, мила. — Очите на Вивиан блестяха от обич и мъдрост. — Трябва да бъде „Луна от перли“. И двете знаем това.

Седяха на верандата в къщата на Вивиан с изглед към Щастливата долина. Благоуханният въздух бе изпълнен с аромата на жасмин. Небето бе блестящо чисто, без мъгливото було, което понякога затъмняваше хоризонта на север. В този кристално ясен ден, когато говореха за далечните мечти, високо издигащите се черни планини на Народна република Китай изглеждаха застрашително близко. По младеещото лице на Вивиан премина тревожна сянка.

— Един ден ще имаш нужда от английски паспорт, Джулиана.

— Английски? — повтори учудено момичето. Почти от раждането си, тя бе слушала за англичаните. Те бяха зли варвари, неморални пирати, които отравяли предшествениците им с опиум и после ги хвърляли в нечестна и кървава война. От Вивиан Джулиана Куан научи друга истина, по-полезна от практическа гледна точка. Това имаше някакво обяснение. „Но да стане англичанка? Не… не би могла.“

— Но трябва. — Вивиан отклони тревожния си поглед от черните планини на Китай и нежно се усмихна на Джулиана. — През 1997 ще си само на петдесет. Днес може да ти се струват много, моя малка, но не е така. Ще бъдеш достатъчно млада, за да преместиш „Луна от перли“ в Англия, за да започнеш отново там, ако трябва.

— Хиляда деветстотин деветдесет и седма? — попита Джулиана. — Какво ще стане тогава?

— Изтича срока, за който островът е бил даден на англичаните и Хонконг се връща на Китай.

— Но… не е ли точно това, което искаме?

— Не знам, мила моя. Може би, не. Невъзможно е да се предвиди бъдещето. — Вивиан не можеше да предсказва бъдещето, но имаше живи спомени от миналото. — През 1949 г., когато в Китай се възцари комунизмът, тълпи от бежанци наводниха Хонконг. И сега идват учени, писатели, художници, поради суровия режим на председателя Мао и неговите последователи. Броят на търсещите избавление отново се увеличава. — Вивиан погледна към надарената млада художничка, която седеше до нея и тихо повтори: — Един ден, Джулиана, за да си в безопасност, ще имаш нужда от английски паспорт.