Мигел Руис
Отвъд страха (2)

Теотихуакан — мястото, където хората стават богове — е свещен център на толтекската култура и се намира на трийсет мили северозападно от град Мексико. В продължение на векове толтеките пазели и предавали от уста на уста тайно знание за изцеление и духовна трансформация и успели да го съхранят в първоначалния му вид векове наред.

Мигел Анхел Руис е пряк приемник на толтекската традиция. От своите предци той е наследил вродената, сен-зитивна връзка с Теотихуакан. Някогашният лекар хирург, потърсил духовно обучение в семейството на майка си и се превърнал в нагуал — Майстор на Намерението.

Кои са били толтеките? По думите на дон Мигел, те не са отделно племе, както майте. Самата дума означава пришълци от различни племена, които са достигнали висока степен на духовно просветление. Точно те станали известни с името толтеки. Високото ниво на съзнание, което притежавали, им давало право да живеят в свещения град Теотихуакан.

Мигел споменава историята на Теотихуакан, фрагменти от която открил по време на своите астрални пътешествия в различни епохи и култури от миналото. Историята започва по време на Третото Слънце, преди повече от двайсет хиляди години. Тогава на земята съществувала раса, която притежавала способността да поддържа в абсолютно равновесие тялото, разума и духа. Имунната система на тези хора била толкова силна, че почти не познавали болестите. Нивото на тогавашната наука и техника доста превъзхождало нивото на нашата цивилизация.

Хората от тази раса — почти толкова многочислена, колкото сме днес — свободно общували помежду си, защото техният разум бил достъпен за голям обем информация. Чувството за вина и взаимно обвинение им били напълно непознати. В съзнанието на Третата раса живеела мечтата за един свят, който много прилича на земен рай. Споменът за това се е съхранил в човека до наши дни.

Хората — не само човешки същества — били надарени с могъщ разум. Съществуват и други, незрими същности, свързани тясно с човешкия род, които също обитават тялото на Земята. Те, както и хората, участват в нейния метаболизъм. Тези същности имат цял спектър от проявления — от много добри до много зли. Понякога се вселяват в тялото на отделен човек. В много традиции тези същества са добре познати. От незапомнени времена живеят рамо до рамо с хората и често споделят съдбата им. Някои народи ги наричат богове. Толтеките ги нарекли Съюзници.

Съюзниците нямат мозък, който е „фабрика“ на емоциите, а без фината емоционална енергия Съюзниците не могат да живеят. Хората са много тясно свързани с тях, както домашните животни са свързани с хората. Ние, хората, приемаме слънчевата енергия посредством храната, която е била преработена от Други живи същества — растения или животни. Нашият мозък трансформира материалната енергия във фината енергия на емоциите. Емоционалната енергия снабдява с храна и нашия разум, и Съюзниците (или боговете). С други думи, всички ние сме източник на храна за боговете.

Съюзниците подтикват хората да си нанасят физически и душевни рани, за да изпитат страх, който им е нужен, за да се хранят. Още щом се родим, за наше нещастие, ние попадаме под контрола на тези „богове“, контрол, който те упражняват по време на сън. Целият ни живот е едно сънуване, рамкирано в материални структури. Съновиденията ни дават усещане за реалност. Още с раждането си попадаме в един кошмарен сън, пълен с война и насилие. Това е нашето изпитание.

Какво ще се случи, ако всички заедно се пробудим от съня? Какво ще стане със Съюзниците, ако се събудим от кошмара и се озовем в свят, пълен с блаженство? На тях също ще им се наложи да се променят и да се хранят с любов, а не със страх.

Нашите души вече се уповават на любовта и всячески се съпротивляват на страха. За да разберете дали дадена мисъл идва от бог, осъзнайте дали поражда у вас страх. Всяка мисъл, която поражда страх, не идва от бог, а най-вероятно е дело на Съюзниците. Истинският бог е любов и няма нищо общо със страха.

За да се противопоставим на негативното влияние на Съюзниците, трябва да се научим да долавяме тяхното присъствие. Всеки миг те се хранят с нашите емоции, затова бъдете внимателни в проявата на чувства. Емоциите привличат близки по своята природа същности. Когато сме щастливи, привличаме към себе си повече щастие. А унинието може да привлече само униние.

Всеки народ има свой бог. Историята на човечеството е сбор от историите на тези богове. Някои народи имат Йехова, други — Аллах. Като личности те са толкова реални, колкото самите израилтяни или араби. Ако избухне война, тя не се води само между народите. В буквалния смисъл, това е и война на боговете. Дълго преди построяването на Теотихуакан, боговете се разтревожили, че хората могат да достигнат небесата. В епохата на Третото Слънце, Съюзниците започнали да подстрекават хората да излъчват все по-интензивно емоции, които им били нужни за храна. Водени от собствените си цели, те все повече подтиквали хората да се противопоставят и всячески им пречели да се обединят.

В резултат на това пламнали раздори между различните народи. Потвърждение за разрухата на световния мир откриваме в Библията в разказа за Вавилонската кула.

В тези времена на земята съществували три големи центрове на човешка цивилизация — континентът Му, който днес познаваме като Индия и Китай (дон Мигел не е съгласен с мнението, че Му или Лемурия потънал във водите на Тихия океан), Земята на Маймуните или сегашна Северна Америка и Атлантида, островен континент, намиращ се между Европа и Америка. В продължение на много векове хората, които населявали тези земи, живеели в мир и пълна хармония.

Гибелното влияние на „боговете“ накарало Му и Земята на Маймуните да се обединят против Атлантида и да я унищожат, потапяйки я в пламъците на грандиозна ядрена война. (И тук Мигел се разграничава от мнението на тези, които приемат за причина за гибелта на Атлантида злоупотреба с възможностите на генетиката и сблъсък на Земята с гигантска комета). Разказ за тази световна ядрена война може да се открие в свещените индийски книги — Ведите и Рамаяна.

Мигел твърди, че в планините на северна Индия са погребани много високи, внушителни хора, принадлежащи към Третата раса, които очакват своя откривател.

Народът, населяващ северната част на Атлантида, бил народ на строители на пирамиди. На нас ни е известен под имената Титани, Атланти или тъмнокожа раса. Ползвайки високо развита система от връзки, те построили Великите Пирамиди в Гиза. По думите на Мигел, Великата Пирамида е монумент в памет на Третата раса.

След гибелта на Атлантида дошли времена на упадък и разложение, когато хората не живеели по-добре от зверовете. Взирайки се към миналото от нашето време, ние познаваме само една линия на еволюция и считаме себе си за далечни потомци на човекоподобните. Мигел нарича нашите първобитни предци Четвърта раса или деградирали потомци на отминала в небитието велика раса.

Хората от Четвъртата раса били хилави и примитивни, и техният век бил много кратък. Те живели не повече от двадесет и пет — тридесет години в толкова тежки условия, че не оставили почти никакви следи, макар и да се отличавали с висока плодовитост. Четвъртата раса населила отново опустялата след ядрената война земя.

Остатъци от Третата раса се задържали на разпръснати по целия свят изолирани острови до осмо поколение. Тези, които оцелели, съумели да съхранят не само довоенните научно-технически постижения, но и високото ниво на духовно развитие. Те знаели, че високата радиация им е отпуснала малко време. Нямайки достатъчно сили, за да раждат многочислено потомство, те се опитвали да предадат отломките от своето минало могъщество на хората от Четвъртата раса. Появявали се в първобитните градове и села, стараейки се да не се сближават твърде с жителите, поради вилнеещи наоколо болести.

Хората от Третата раса преподавали преди всичко основи на земеделието и хигиена. Хората от Четвъртата раса провъзгласили тези едри, високо развити същества, за „богове“. Спомени за тях могат да се намерят в различните свещени книги — познаваме ги като библейските Елохими.

Последните представители на Третата раса се опитвали да подобрят човешката природа с помощта на генетични експерименти. Търсили и пътища за съхранение на знанията от миналите епохи, когато хората живеели в пълна хармония и съвършено равновесие.

Още тогава земята на Теотихуакан била известна като свещено място. Зърната от древната мъдрост се съхраняват тук, докато не станат достояние на идващите поколения.

Толтеките вярват, че Слънцето е източникът на разума във Вселената. Останалите живи хора от Третата раса молили Слънцето да им помогне да съхранят тайната за достигане на съвършената хармония. И Слънцето откликнало на тяхната молба, изпращайки на земята нова разновидност на енергия, под форма на Вестители. Светлината винаги е била вестител на Слънцето. В даденият случай, светлината, притежаваща ново качество, се проявила в облика на ангелоподобни същности. Те се съчетали с хората, за да дадат началото на нова раса, способна да продължи спираловидната еволюцията на разума. Към числото на тези мутанти принадлежал и Енох.

Сред многото съвременни учители и мъдреци съществува мнение, че нашата раса е произлязла от същества, прелетели на земята от глъбините на Вселената в космически кораби. Те твърдят, че пришълците провели селекционни експерименти, кръстосвайки собствените гени с гените на човекоподобните същества.

Мигел не вярва, че нивата на човешкия род е оплодена от представителите на чуждопланетна раса. Неговият възглед е по-митологичен и в значителна степен клони към възможността за непорочно зачатие или раждане, стимулирано от ангелските същности, които били изпратени от Слънцето и не принадлежали към човешкия род.

Независимо кой от тези начини ни се струва по-правилен, и в двата присъства „магическият“ елемент на мутация, която из основи променя човечеството и довежда до създаването на съвременната раса.

Настъпилата тогава промяна в качеството на слънчевата светлина, от която зависи целият живот на земята, обозначила сама по себе си зараждането на Петата раса. Петото Човечество — раса от мутанти — е нашата собствена раса. Ние принадлежим отчасти на небето и отчасти на земята. За довършването на тази мутация Слънцето видоизменило структурите на ДНК, обуславяйки възникването на по-съвършено човешко същество с по-развит разум.

Усилията на съвременната еволюция са насочени към възстановяване на хармоничната духовна връзка между хората, която съществувала на земята, но за съжаление била загубена, както и породените от нея мир и хармония. Едва днес ние отново започваме да осъзнаваме родствената връзка между хората.

Започваме да откриваме за себе си забравени понятия, като мир, любов и справедливост. Създадохме нови закони, за да се опитаме да повдигнем равнището на човешкия живот. Но продължаваме да страдаме от недостиг на духовна хармония и се нуждаем от приток на нова енергия, за да продължи човешката духовна еволюция.

От януари 1992 г. в структурата на слънчевата светлина отново настъпиха промени. Нейната вибрация забележително се отдалечи от предишната, клоняща към виолетовия цвят на спектъра. Днес стоим на прага на Шестото Слънце и се явяваме свидетели на зараждането на Шестата раса. Предшествениците на тази раса вече живеят сред нас. И отново търсят проявление на вечната мечта за рая на земята.

В целия свят започват да изплуват от миналото съхранилите се знания от епохата на Третото Слънце. Много народни традиции споделят с другите своята мъдрост, а водещи мислители от редиците на учените и философите откриват концепции, способстващи развитието на холистичното движение. Днес навсякъде по света живеят и действат високоразвити личности, овладели напълно майсторството на духовното общуване. Аватарите от по-ранните епохи — като Христос, Буда и Кришна — са послужили като модели.

Учителите винаги живеят сред нас, но ние често се боим да приемем тяхната истина: Ние произлизаме от светлината. Ние сме божи деца. Само ако приемем в душата си тази истина, ще можем да се отърсим от страха, от ненавистта към себе си, от чувството за вина, ревност и страдание.

Теотихуакан е едно от тези места, където мъдростта на древните се е съхранила до наши дни.

Посещавайки това място, Мигел Анхел Руис, в състояние на транс, усвоявал все повече и повече техните знания. Той предполага, че черпи своите познания от камъните, от които били издигнати храмовете на древния град. Камъните служат за своеобразни банки от данни, а благодарение на своите шамански умения, той има достъп до информация, заложена в тях от древните майстори. В един от своите трансове, той „видял“ първостроителя на Теотихуакан в онзи момент от живота му, когато пред него се открил сънят за рая на земята. Това датира от преди времето, когато били построени храмовете.

Преди около четири хиляди години, в епохата на Петото Слънце (чиято продължителност била пет хиляди години), група от духовно развити пришълци от север се отправили в пещера, неотдавна открита под Пирамидата на Слънцето в Теотихуакан. Всички видели в съня си огромен змей. Един от членовете на тази група, наричан Замъгленото Огледало, направил така, че всички други осъзнали, че сънуват.

Замъгленото Огледало открил способ да прекрати съществуващите около него страдания и да научи хората да се обичат един друг такива, каквито са.

Той знаел, че в епохата на Третото Слънце, когато човечеството достигнало най-висок разцвет, духовната връзка между хората била прекъсната.

Съзнавал, че идеите за Съдии и Жертви насилствено били внедрени от боговете в нашето съзнание и в резултат на това вътрешните съмнения довършили започнатото разрушение.

Замъгленото Огледало видял, че боговете водят борба с хората, желаейки да останем вечно в ада. Боговете се вмъкват в човешкия разум още в процеса на домашното възпитание на всяко дете. Едно от най-тревожните убеждения, насадени ни от боговете, е: „Аз съм просто човек“. Но да бъдеш човек не означава да изпитваш ограничения. Човешката душа е много повече от всички богове, а човешкия разум е също така безсмъртен, както самите богове.

Боговете с всички сили се стараят да насадят у човека чувството, че светът е несправедлив, което като остър нож пронизва неговия ум. Несправедливостта поражда емоционална отрова, която намира изражение в обидите, ревността и страха. Кървавата рана, нанесена на уязвения ум, причинява силна болка. Достатъчна е само една рана, за да започне умът да изработва все повече отрова. И когато някой „натисне болезненото място“, ние веднага усещаме болката. Опитваме се да я скрием, така че никой да не може да ни засегне по болното място, но всяко прикритие е абсолютно безполезно. То прилича на броня — механична система на отрицание и отбрана. Въпреки че отлично знаем, че в несправедливостта няма нищо добро, ние се стараем да ударим другия по болното място, за да не останем в дълг.

Толтеките били последователи на Замъгленото Огледало. Те били духовни воини, знаещи, че водят война с богове, които живеят и се хранят от човешките конфликти. Воините си поставили цел сами да станат богове, да се избавят от всички страхове и да възстановят пълната власт над своя разум. Искали на мястото на страха да се появи любовта. С тези знания те могли да превърнат света в земен рай.

Духовните воини в онези дни осъзнавали, че водят сражение със завзелите душите им богове. Разбирали, че тази лудост ще завърши само когато човек заяви своето право да види собствените си сънища. Свободната воля е способна да освободи човека от властта на личните обиди и да го изведе към личната свобода.

Замъгленото Огледало открил първоначалната мъдрост, оставена ни от Третата Раса: ние сме деца на Слънцето. Той открил, че всичко съществуващо е сътворено от | светлината. Ние „се храним“ със светлина и чрез нея получаваме послания от Слънцето — източникът на живота в цялата Слънчева система.

Следвайки получените в съновиденията указания, Замъгленото Огледало проектирал и оглавил строителството на първите храмове в Теотихуакан. Във всеки камък от тези храмове намерила въплъщение неговата мъдрост. С годините храмовете били разширявани, издигали и нови. Именно в тези места, където хората ставали богове, неголяма група от магове, или вълшебници, основала Школата на Мъдростта или Школата на Тайнствата.

В продължение на няколко хилядолетия наставници от Теотихуакан учели търсачите на духовното съвършенство как да преодоляват страха и да живеят така, сякаш се намират в рая, а не в ада, който виждат около себе си по-голямата част от хората на земята. В доколумбовата епоха този духовен център бил обкръжен от големи градове, наброяващи около двеста хиляди души. Тук се намирал най-големият производствен и търговски център в централно Мексико.

Никой не можел самостоятелно да се обърне за обучение към толтекските учители. Кандидат-учениците били щателно подбирани. Бродейки неузнаваеми сред хората, учителите сами усещали, кой е готов да им стане ученик. Оставайки в сянка, те подлагали избраниците на различни изпитания, за да се убедят в достойнствата на тези, чиито живот тайно наблюдавали.

Осъзнавайки, че наближава краят на епохата на могъществото на Теотихуакан, те се оказали достатъчно възвишени, за да извършат това, което, съгласно Светото Писание, направил Исус. Възнесли се в небесата. Напуснали своите физически тела, слели се със светлината и се възнесли към Слънцето. На земята, лишени от всякакво ръководство, останал неголям брой духовно търсещи, достигнали различна степен на ученост, но още не постигнали майсторството. Когато нахлулите от север варвари потопили Теотихуакан, останалите живи ученици на Толтеките не съумели да се противопоставят. Мнозина от тях загинали.

Варварите се смесили с народа на Теотихуакан и се опитали да приспособят духовната практика на Толтеките към собствената си примитивна вяра в ревнивите богове, изискващи човешки жертви. Останките от погребения, открити под Пирамидата на Слънцето в Теотихуакан, съдържат телата на тези духовно търсещи, които открито застанали против поробителите и били подложени на ритуални жертвоприношения.

Теотихуакан бавно загинал. Около 700 г. сл.Хр. градът престанал да съществува като духовен център. Неговите храмове умишлено били погребани под слоеве земя. Археолозите от XX век направили разкопки и открили следи от цивилизация от същия период, който на езотерично ниво съвпада със зараждането на Шестата Раса.

Останалите сред живите ученици на толтеките напуснали Теотихуакан. Отправили на юг и се претопили сред народа на майте, който в същото време преживявал епоха на пълен упадък. От това сливане на толтеки и май започнала своето начало новата Империя на майте.

Други създали нова общност в Тула, където поначало се съхранявала мъдростта на толтекските учители. Дребните селски общини се опитвали да съхранят знанието под формата на религия. Между селищата избухвали междуособици за власт. Върховен жрец ставал пришълец от най-могъщия град в Тула.

Върховният жрец се считал за превъплъщение на Кетцалкоатл — Пернатата Змия — един от двамата братя близнаци. Другият близнак бил Тескатлипока, Замъгленото Огледало. В религията на толтеките близнаците олицетворяват двете основни същности — нагуал и тонал — носители на двата типа енергия. Временно Замъгленото Огледало носи в себе си енергията на нагуал, а Кетцалкоатл — енергията на тонал. След това те сменят местата си.

В края на краищата, знанията на толтеките били изцяло извратени от управителите на Тула, които се поддали на съблазънта да опазят своето могъщество от преходността. Стремейки се да избягат смъртта, те използвали с користни цели безмълвното знание на Теотихуакан.

По думите на Мигел, това място било обиталище на най-злите черни магове, които някога е познавал света. Те превърнали Кетцалкоатл в демон.

Неголямата държава на ацтеките станала най-могъщата в Мексико. Те издигнали Великия Храм в град Мексико и се опитали да усвоят науката, заимствана от Тула. Така ацтеките станали новите толтеки.

В продължение на дълги пет века след испанското завоюване, пазители на знанията на толтеките били две групи ацтекски духовни воини. Те били Рицари-Ягуари или воини-ученици и Рицари-Орли или напълно обучени нагуали.

Рицарите-Ягуари били посвещавани в изкуството на смъртта чрез тържествен ритуал на изпитания чрез вода и огън, в течение на който се отричали от страха, гнева и завистта. Преминавайки през учение и посвещение, те придобивали способност да видят света по новому — като свят на справедливостта. И тогава ставали Рицари-Орли.

Най-висш от Рицарите Орли бил Тлотоан, олицетворяващ Бога на земята. Тлотоан могъл да бъде всеки Рицар Орел. Семейството на Мигел принадлежало към Рицарите Орли.

Орелът олицетворява висшия бог. Всички Рицари Орли, до днешни дни, пребивават в ежедневен контакт с бога създател и живеят в състояние на постоянно щастие. Практиките, чрез които достигат до състояние на блаженство, са известни още в Древна Индия, Египет и Гърция и до днес и се пазят от местните жители като живи традиции.

В зората на своето могъщество, Теотихуакан бил свързан с много други духовни центрове. Всички те споделяли едно и също безмълвно знание.

Начинът на живот на толтеките проповядва съвършено равновесие на тяло, разум и душа. В голяма част от традициите някои от функциите на плътта се смятали за нежелателни. Възвисените духовни воини, вървящи по пътя на толтеките, не били задължени да спазват безбрачие. Един от важните принципи на тяхната вяра е почитането на човешкото тяло като храм и осъзнаване на неговото съвършенство. Толтеките се стремят да се избавят от страха, осъждането и да живеят в състояние на любов.

Твърде често Мигел се позовава и на други традиции. С особена привързаност се ползва от Библията и историята на живота на Исус. С немалко почитание той се отнася и към паметта на Буда. В своите лекции той свързва пътя на толтеките с житията на тези аватари. Всички пътища, казва той, всъщност са еднакви, но всички големи религии са изцяло пропити с чувство на вина, осъждане и страх.

ЛИНИЯТА НА МИГЕЛ АНХЕЛ РУИС

Мигел бил тринадесето дете в семейството на знаменитата лечителка Майка Сарита. В ранното му детство тя била известна като курандера или знахарка. Когато Мигел станал на единадесет години, тя развила тежка жлъчно-каменна болест. Лекарите искали да направят операция, но поради наличието на болест на сърцето общата анестезия била крайно опасна.

Майката на Сарита я завела в известен целителски център, извършващ знахарска операция. По време на тази процедура Сарита получила видение как лекар и три медицински сестри оперират нейния жлъчен мехур. Едва отворила очи, тя попитала за тях, но до нея бил само медиумът на необикновената клиника. Операцията избавила Сарита не само от камъните, но и от болестта на сърцето. Целият си по-нататъшен живот тя посветила на лечение на хората с помощта на наследените знания.

Мигел бил възпитан в осъзнаване на другото измерение, съществуващо зад пределите на зримата реалност. По-големите му братя и сестри разказвали на Мигел как преди неговото раждане седели до огнището с баба му и дядо му и слушали разкази за „малкия народ“^[1], живеещ редом с нас. Даже им се случвало да видят как тези странни същества играят в клоните на дърветата, растящи у дома.

Родният град на неговата майка, Хуанакатлан, бил особено място. Мигел го нарича „вълшебен град“. Един от местните жители, дон Начито, собственик на аптеката, понякога встъпвал в ролята на доктор. Той обичал да раздава на децата подаръци, особено дребни монети. „Моите братя често получаваха пари от него. Той трябва да е печелел добре. Случвало се е да каже на брат ми: «Гледай, сега ще сложа монета в тази кутийка. Тя е твоя. Скрий я под възглавницата. И всеки ден в нея ще се появява нова монета». Брат ми успявал за малко да сдържа своето любопитство, а когато отварял кутийката, тя се оказвала пълна с монети.“

Слушайки тези удивителни истории, подрастващият Мигел завинаги разбрал, че зад зримия, всекидневен свят, съществува друго, магическо ниво на живот.

На третата година от обучението си в медицинския колеж, на самия Мигел се наложило да преживее драматично запознанство с другото измерение, когато, попадайки в тежка пътна авария, той имал преживяване извън тялото. От този момент неговото духовно зрение получило мощен тласък.

Завършвайки медицинския колеж в Университета в Мексико, Мигел в продължение на година работил в селцето Алта Сонора в пустинята Сонора.

Това беше година на непрекъсната, поразителна опитност. Аз често се срещах с учителя, сух, невисок човек под петдесетте, наричан дон Естебан. Той ме взе за свой ученик. Показваше ми съвършено изумителни неща, учеше ме дълбоко да се потапям в съновидението и съсредоточено да го изучавам. Дон Естебан ме заведе в пещерата, където се учил да управлява стихиите, като ги призовавал. Това е могъщо средство за управление на енергията на живота и смъртта, способ за общуване с различните „органи“ на планетата — вятъра, водата и горите.

Той ме застави да погледна в лицето почти всички мои страхове. Винаги изпитваше моя здрав разум и моя интелект, но подлагаше на главно изпитание чувството ми за собствена значимост. Учеше ме на смирение и почит към цялото съществуване, такова, каквото е. Учеше ме да уважавам природата и хората такива, каквито са.

Дон Естебан беше забележителен човек. Той беше силен, ласкав и добър, но при всяка среща с него аз очаквах безпощадни атаки на моите страхове и винаги си слагах защитната маска.

Една година след напускането на градчето се върнах, за да го потърся, но за мое огромно изумление, се оказа, че никой не го познава. Никой не беше чувал за него. Сякаш въобще не беше съществувал. А това се случи в едно мъничко градче, където всички хора се познаваха. Тогава и аз започнах да се съмнявам, дали е живял такъв човек от плът и кръв… или е бил само поредното ниво на съзнание, в което съм го сътворил такъв, какъвто съм искал да бъде. Днес разбирам, че е съществувала тясна връзка между моя дядо, дон Леонардо, и Дон Естебан.

Работейки една година като селски лекар, Мигел последвал примера на двамата си по-големи братя — и двамата лекари и хирурзи — и през 1978 година започнал медицинска практика в Тихуана.

През 1980 година Сарита помолила Мигел да премине при нея курс на ученичество. Следващите три години той всяка неделя прекарвал от осем до дванадесет часа в дълбок транс. В изменено състояние на съзнанието той странствал в Древен Египет, Гърция, Индия, Китай и Персия и изучавал системата на техните вярвания. Придобитият при тези пътувания опит се отличавал с живост и яркост на впечатленията, сякаш бил наяве. Менталните пътувания на Мигел донесли толкова жива, дълбока информация за древните исторически традиции, че той получил възможност да ги сравни със съвременния индуизъм, будизъм, зороастризъм и християнството. И достигнал до извода, че всички системи от вярвания имат общи корени.

Пътешествие в Египет

В една от неделите на втората година от ученичеството на Мигел, двадесет и един ученици на Сарита (в това число и тримата братя на Мигел) се събрали при нея и Луис. Те се готвели да преминат в състояние на транс. За Мигел тази практика била добре известна. На това го бил обучил неговият стар бивш наставник в годината, когато той, току-що изпечен лекар, работел в загубеното сред пустинята градче. Затова Мигел леко се плъзнал в съновидението, когато се видял в дълъг подземен коридор. В реалното време съновидението (или трансът) продължило осем часа; в съня изминала почти година.

Аз стоях до входа. Зад гърба ми захлопна врата и аз се оказах в зала, осветена от пламъка на факли. От опит знаех, че мога да управлявам своите съновидения така, както и живота наяве. Обикновено моите сънища никога не бяха страшни, но този беше някак особен. Беше съвършено различна реалност, която не можех да управлявам.

Това съновидение съществува в паметта на планетата. То е открито за всеки, които притежава достатъчна подготовка, за да стигне до него.

Пред мен изникна висок, сух човек, с гладко избръсната глава. Беше облечен в богато драпирано египетско облекло от бял памук. На вид беше около петдесет-шестдесет години. Държеше се сурово и властно.

Разбрах, че ще бъда подложен на изпитание.

Нямайки възможност да управлявам своите съновидения, реших да бъда сталкер (с други думи, с пределна острота да осъзнавам всичко, което се случва с мен в съня)^[2]. Целият се превърнах в слух и решително възнамерявах да узная от този човек колкото се може повече, при това не само от думите, но и от маниерите и държането му. Той, несъмнено, бе учен човек. Направи ми силно впечатление. С такъв човек не ти е до шеги. Беше много тих и сериозен.

В един миг той се опита да ме обърка. Разбрах, че ме изпитва. Попита: „Известно ли ти е, защо си тук?“

Аз отговорих: „Аз съм тук, за да се уча“.

Не знаех къде се намирам, знаех само, че е някакво светилище, предназначено за търсене на езотерично знание.

„Знаеш ли къде се намираш?“ — последва въпрос.

„В светилище, в което се съхранява скритото знание“ — отвърнах аз.

„Ако си тук, за да учиш, няма да напуснеш това място, докато не постигнеш знание“ — каза той.

В моята душа се промъкна въпросът: „Да постигна какво?“, но счетох за благоразумно да премълча.

Сваляйки факлите от стената, старият човек започна да ми показва изображенията, украсяващи двете стени на коридора. Този изрисуван с картини коридор и до днес съществува като руини, но на определено ниво на вибрации все още пази своята първоначална красота. Именно това вибрационно равнище достигнах в съновидението си.

Същата честота на вибрация се среща и в някои светини в Гърция, Теотихуакан и Перу. Може да се каже, че тази честота е същата, както честотата на Христос, макар че това е само нашият начин за разбиране. Вибрацията на свещените места е проявление на честотата на световното излъчване в паметта на света. Нейната същност е светлината. Светлината притежава огромна памет. Достигането до нея дава достъп до вибрацията на единната честота, на която вибрира всичко, което някога е съществувало в света.

Показаните от стария учител изображения на стените ми бяха непознати. Само по стила на изрязаните в камъните фигури разбрах, че се намирам в Египет. И самият ми предводител разбра, че знам някои неща за Древен Египет.

В моят ум се родиха думите: „Този човек е Върховен жрец“.

Върховният жрец промълви: „Преди да напуснеш това място, трябва да разбереш значението на фигурите на стената. За яденето и пиенето не се безпокой. Просто се постарай да разбереш“.

С тези думи ме остави сам.

Опитах се да се ориентирам в нещата, но значението на изображението оставаше скрито за мен. Минаха дни, седмици. В някакъв момент се изплаших, че никога нищо няма да разбера и ще остана тук навеки. Не ме спасяваше дори състоянието на транс, тъй като проникнах в някаква чуждо съновидение. И изпаднах в паника.

След това в мен нещо мигновено и неуловимо се измени и аз се смирих. Повече не бързах за никъде. И не виждах нищо страшно в това да остана на това място навеки.

Не знам колко дълго се съпротивлявах, докато не се предадох окончателно, но в един миг в мен възникна някаква енергийна връзка с фигурите на стената. И 1а-почнаха да стават чудеса.

Да приемеш света — това е умението да бъдеш щастлив във всякакви обстоятелства. Аз приех това място като свой нов свят. Всичко постепенно започна да придобива за мен нов смисъл. Едва го усетих и започна енергиен обмен с фигурите, сякаш се оживяха. Състоянието на съпричастие — това е състояние на вибрация с еднаква честота. За логически разсъждения не ставаше и дума.

Когато върховният жрец се върна, вече не се съмнявах, че знам значенията на фигурите и започнах да разказвам.

В душата ми цареше абсолютен покой. Но той само се усмихна и промълви: „Можеш да си вървиш“.

Случилото се беше само изпитание. Наредиха ми завинаги да пазя в тайна това, което видях.

Когато отворих очи, цялата група вече бодърстваше и доста дълго беше чакала моето пробуждане. Останалите бяха разказали своите съновидения и ги бяха записали в Книгата на живота на Сарита. Известно време след това Сарита я изгори.

Това единствено съновидение дало на Мигел съвършено друга гледна точка — коректив — с който можел да сверява всичко. Той разбрал, че изображенията на стената на египетския коридор били илюстрации към Книгата на Тот. Това е древна сбирка от мъдрости, известна и с други имена: Египетска книга на мъртвите и Книга на Хермес. Както се предполага, тази книга е на не по-малко от 35 000 години.

Мигел осъзнал, че видените от него изображения са първоизточник на това, което днес е известно като карти Таро. Известно време Мигел изучавал Големите Аркани на Таро, за да усети излъчваната от тях енергия. В процеса на изследванията си разкрил, че нито една колода карти Таро не се отличава със съвършена точност, но тази, която е създадена от Памела Коулмен Смит под ръководството на Артур Едуард Уайт е създадена с любов, докато картите, създадени от Алистър Кроули, са основани на страха. За да се убедите в това, достатъчно е да се сравни картата на „Шута“ от двете колоди. Веселият шут от колодата на Уайт се превръща в същински дявол в колодата на Кроули.

Основавайки се на своите разбирания за първоначалното Таро, Мигел твърди, че картата „Съд“ е по-правилно да се нарича „Възкресение от мъртвите“. „Свят“ в действителност е „Вселена“. Много по-точното наименование на „Сила“ е „Смелост“.

Тарото илюстрира Битието и разполага картите в определен порядък: може да се види структурата, аналогична на Пътя на Смъртта в Теотихуакан, явяващ се източник на знанията на толтеките. Това подреждане може да направите и сами.

ПЪРВИ РЕД: Свят (Вселена)

ВТОРИ РЕД: Маг

ТРЕТИ РЕД: Първосвещеник Йерофант (Адам и Ева)

ЧЕТВЪРТИ РЕД: Император на Влюбените (Рай) Отшелник

ПЕТИ РЕД: Императрица на Колесницата на Умереността. Смърт.

ШЕСТИ РЕД: Сила (Смелост) Съд (Възкресение от мъртвите, Справедливост)

СЕДМИ РЕД: Звезда, Луна

ОСМИ РЕД: Слънце

ДЕВЕТИ РЕД: Шут

В бъдеще Мигел ще напише собствено тълкуване на Таро, но за нас е достатъчно, че по негово мнение Шутът-е просто човек, на когото се присънва сън, а той върви сам, незнаейки накъде, носейки цялата покъщнина във вързоп на гърба си. Но в неговата ръка е лотосът на божественото осъзнаване.

Зад пределите на Пътя на Смъртта четири карти представляват ада. Те са „Дявол“, „Кулата“, „Колелото на Съдбата“ и „Обесеният“. В пределите на Пътя, „Слънцето“ е архетип на съвършенството, подобно на Ра, Хор, Хермес, Христос, Кришна.

Подреждането включва четири карти, представляващи Архангелите: Уриел — „Влюбените“, символизира стихията на Огъня. „Умереност“ е Рафаел или земята. „Колесницата“ е Михаил — воинът и Водата е олицетворена от „Вестителят“ — Гавраил или Въздуха.

Ако разгледаме схемата на подреждане като йероглиф, пред нас е окото на Ра, представляващо Врата към Безкрая или Врата към Бога. Един външен ред олицетворява двойния змей — Теотихуакан.

Своего рода допълнителен продукт към посвещението чрез транс е умението да се взреш в дълбокия смисъл на символите. Мигел е надарен с могъщ талант да осъществи свързващите звена между различните символични системи. Той физически усеща Единството на вселената, основано на цялото езотерично знание, което по-малко се открива на човешкия ум.

След завършване на ученичеството, Майка Сарита била много доволна, че Мигел станал съвършено подготвен Нагуал и го обявила за Майстор на Намерението, на когото са подвластни изцяло волята, духът и безусловната любов.

Сравнявайки целителските методи на нагуала с методите на лечение на алопатическата медицина и хирургия, той достигнал до извода, че енергията на нагуала го е направила по-ефективен лечител. Независимо от убежденията, че някои болести се лекуват по-добре чрез пряка медицинска интервенция, той осъзнал, че обичайната медицина е недостатъчна за лечение на болестите на духа, поразяващи цялата планета.

След продължителна вътрешна борба Мигел решил да остави медицинската си практика и да се посвети на традициите, наследени от предците. До това решение той не достигнал лесно, тъй като то означавало отказ от създадената с много труд собствена индивидуалност. В продължение на следващите четири години той преподавал и се занимавал с лечителска практика в храма за изцеление на Майка Сарита в Сан Диего, Калифорния.

Мигел четял лекции, водел семинари и ръководел медитации. Съпровождал групи в пътуванията им по светите места, давал частни консултации и сеанси за лечение в Санта Фе, Сан Диего, Лос Анжелис, Сакраменто и други градове в Съединените щати и Мексико. Размахът на неговите постижения се разширявал. Основал Фонд на Шестото Слънце на основите на създаден по-рано храм за лечение, наречен Нуева Вида, който бил построен за закрила на майките, но в наши дни е закрит.

„Аз, както и по-рано, се занимавам с лекарска практика, но вече не се ограничавам само с лечението на телесните недъзи. Сега моята цел е да докосна душата на човека и да доведа до неговото съзнание съществуващия в него избор.“ — казва Мигел.

Първото му запознанство с наследството на толтеките се осъществило благодарение на разказа на дядо му по майчина линия, дон Леонардо Масиас. Дон Леонардо също бил нагуал, но споделил познанията си само с тесен кръг от избрани, докато неговата дъщеря Сарита споделя своята мъдрост с всеки, който се обръщал към нея за помощ.

От шест годишен Мигел знаел, че семейството вижда в него безусловния приемник на натрупаните от поколения знания.

Няколко месеца преди посвещението на Мигел в званието Майстор на Намеренията, към Майка Сарита се обърнала за консултация Гая Дженкинс. Сарита я посъветвала да посещава занятията, който водел Мигел. Едва Гая влязла в аудиторията, Мигел веднага познал в нея жената от съновидението, видяно от него в юношеството му. Нейното лице се отличавало с предизвикателна хубост, тя притежавала прекрасен глас и маниери. Таза среща сложила началото на тяхното творческо сътрудничество, а след това и съпружество.

Дълго преди този ден дон Леонардо предупреждавал Мигел, че енергията, циркулираща в древните градове, носи тяхната предишна огромна сила и го съветвал да не пътува, докато не бъде готов да я поеме.

През март 1988 г. Мигел за пръв път се отправил към Теотихуакан с младата си съпруга, за да прекара там медения си месец. Влизайки през първата врата на древният град, Мигел и Гая се чувствали като туристи, но скоро въздействието на Теотихуакан върху двамата се оказало толкова мощно, сякаш се затворили в собствени, несвързани едно с друго съновидения. От този ден виденията на Мигел сложили началото на стремителния синтез на толтекската наука със свещените познания на другите културни традиции, които често стигали до него в съновидения и в състояние на транс.

В следващите глави вие ще откриете за себе си намиращата се в Мигел мъдрост, дълго време пазена в тайна, докато не дойде времето тя да се направи достояние и да се даде гласност на цялото знание, което от столетия са си предавали едно на друго местните племена.

Пригответе се да пристъпите в друго измерение, паралелно на това, което ни е известно във всекидневието, измерение, в което магията е нещо обикновено. Сигурна съм, че вече ви се е случвало да бъдете в това измерение в сънищата и виденията си, но е ставало неосъзнато. Стъпвайки на толтекския път към освобождението от страха, вие ще последвате примера на нагуала, ще проникнете в тази паралелна вселена и ще я напуснете, посредством странстване в глъбините на собствения си ум.

ВИДЕНИЕТО НА ТЕОТИХУАКАН

Мигел Анхел Руис и неговата млада жена Гая седели на върха на Пирамидата на Слънцето в Теотихуакан, а пред техният духовен взор се откривала друга визия. На две хиляди фута разстояние от лявата си страна Мигел видял Храма и Пирамидата на Кетцалкоатл, Крилатия Змей, и разстилащия се пред тях широк двор. Внезапно го осенило прозрение, че площадката всъщност е главата на змея, захващаща с широко разтворената си паст първите стъпала на храма.

Бавно обръщайки глава, той проследил цялото „туловище“ на змея от площадката — далече на север, където се съединявало с Пътя на Мъртвите. Спуснал поглед над простиращата се 210 фута под него пътека и я проследил на дясно на три хиляди фута, до самата Пирамида на Луната. Там тя завършвала като площадка във вид на глава на змей, чиято уста се разтваряла пред стъпалата пред пирамидата на храма.

Погълнат изцяло от своите видения, Мигел изведнъж си припомнил съновидение, дошло за първи път при него в детството, което през годините се повтаряло отново и отново. В тези съновидения винаги го поглъщала пастта на огромен двуглав змей. Змеят го поглъщал цял. След чудовищната глава безкраен тунел се откривал в тялото на змея, пълно с всевъзможни демони. Мигел предполагал, че тунелът символизирал смъртта. Влизайки в тунела, той престанал да усеща собственото си тяло. Останало само съзнанието. И колкото по-дълбоко прониквал в тунела, толкова по-стремително и леко, подобно на люспи, от душата му отлитали предишните страхове, а на тяхно място идвало усещането за покой.

Този сън спохождал Мигел много пъти. И всеки път, преди да се събуди, той навлизал все по-дълбоко в тунела. Накрая преминал целия път през змейското туловище, попаднал във втората глава и бил изхвърлен от нея в преобразен вид, с дълбоко осъзнаване на това, че е частица от всяко същество на света и е неразделно свързан с цялата Вселена. Сънят дълго време оставал загадка за Мигел и едва сега разбрал, че е видял Теотихуакан.

В неговият ум изплувал още един спомен. Веднъж дон Леонардо му казал: „В Мексико от стотици години спи гигантски змей. Скоро той ще бъде пробуден от човек, притежаващ знанието. И с пробуждането на змея ще се промени цялата планета. Хората ще променят нейното съновидение“. Тези думи също били свързани с Теотихуакан и с неговия сън.

„Моето съновидение е далечен отглас от този древен сън. Бях настроен към символиката на този сън, който се е присънил на друг човек и го е вдъхновил да построи древния град. Този друг човек е Замъгленото Огледало. Ние с него сме едно същество, тъй като аз съм свързан с неговите вибрации“ — поясни Мигел.

Всички ние сме потенциално способни да улавяме и контактуваме с вибрациите на всеки човек, живял някога на земята. Тези структури на великото множество на живота, наричани Хроники на Акаша, съществуват на ефирно ниво. Мигел е убеден, че контактувайки с вибрациите на съществуващ някога живот, душата поема в себе си нова структура.

Дори нашата душа да не е живяла друг живот, когато попаднем в променено състояние на съзнанието, ние можем да получим достъп до вибрациите на друг живот. Настройвайки се към тях, пробуждаме нашата дълговременна памет.

Така Мигел пробудил Затъмненото Огледало и видял неговото съновидение.

Теотихуакан пробудил в Мигел толкова мощно усещане за вече видян и преживян опит, че той съумял да се настрои към излъчването, мъдростта и структурата на още един живот. Видял самия себе си стоящ на площада при Храма на Кетцалкоатл в тълпата от вярващи, които били дошли от девет земи в десета в очакване на чудото. Получил това видение през 1929 г. То му показало индийски монах в оранжево облекло. Мигел проникнал в неговия опит, когато монахът казвал на себе си: „Аз отново ще се преродя в Мексико, в семейство, което ще ме запознае с науката на Теотихуакан“. През 1952 г., само няколко месеца след смъртта на този човек, се родил Мигел Анхел Руис. И неговата душа влязла в тялото на Сарита още преди смъртта на монаха. Този епизод напълно отговаря на класическите източни вярвания в прераждането. Не е чудно, че Мигел се чувства свързан с Индия.

В сегашният си живот Мигел лесно може да бъде оприличен на индиец. Той е невисок човек, с вълнисти черни коси. Лицето му се оживява от големи, тъмни, умни очи. Никак не е трудно да си го представим в компанията на ин-дуси, в традиционното за този народ одеяние. Притегателната сила на Индия за него била толкова голяма, че той дори отишъл там и изпълнил ритуала на смъртта, за да прекъсне напълно връзката си с тази страна и да освободи себе си в днешния си живот.

Вече не се чувствувам като пришълец от Индия. Сега принадлежа на този свят. И в Индия съществува древно, безмълвно знание, както и в Мексико, но начинът на обучение в това знание е съвършено друг. В Индия времето тече много бавно. Там можеш да медитираш дълги часове, изключвайки разсъдливия ум и излизайки зад пределите на съзнанието. За нас, обаче, пътуването в Индия с цел преминаване зад пределите на съзнанието е твърде трудна работа. На Запад вечно бързат да узнаят и разберат, за разлика от индусите. В резултат на това, ние сме много по-припрени, отколкото в Индия. Тук е по-лесно да се адаптира науката на толтеките (или други, присъщи на Запад системи от знания) и да се изучи трансформирането на съзнанието, отколкото в Индия.

Но наред с идентификацията със Замъгленото Огледало, в Мигел се съхранило и усещането, че вече е бил в Тео-тихуакан в облика на индус. Тези две видения потвърдили високата степен на духовност в Теотихуакан — местата, където неговите сънища се въплътили в реалност.

Преди да се спусне от Пирамидата на Слънцето, Мигел се обърнал към Гая с думите: „Аз ще водя тук много, много хора“. В този момент Мигел приел на своите плещи отговорността да бъде приемник на всичко, което много години преди това му предсказал дон Леонардо. Той знаел, че Мигел ще започне да разпространява тайните знания.

Воден от своята вътрешна убеденост, през май 1988 г. Мигел организирал първата групова обиколка в Теотихуакан — два месеца след посещението им с Гая. По-късно под негово ръководство се състояли около 60 обиколки на Теотихуакан. В тези посещения укрепвал церемониалният процес, който той спонтанно възродил от своите видения за величието на изначалното предназначение на древния град Теотихуакан.

Самата местност, където е разположен Теотихуакан, е твърде обширна и загадъчна. Дълги години в нея били съсредоточени научни изследвания и теоретични търсения. Теотихуакан е разположен в центъра на Мексиканското плато, на 35 мили североизточно от Мексико. Целият комплекс от пирамиди и храмове е построен по дължината на идеално прав път, наричан Пътят на Мъртвите.

Археолозите са на сходни мнения относно периодите на развитие на Теотихуакан — от 1500 г. пр.Хр. до 750 г. сл.Хр., когато градът по загадъчен начин бил напуснат от жителите си. От 200 до 600 г. сл.Хр., във времето на Тцаку-ал, Тламимилолп, Солаплан и Метепек, които в историята на мексиканското изкуство се определят като Класически период, Теотихуакан бил най-влиятелният град в цяло Мексико. Градът бил населен само от жреци и духовни воини — мъже и жени. Зад пределите на свещения храмов комплекс в многобройни селища и градове живеели множество обикновени граждани. Сега като живи спомени за този някога процъфтяващ градски център служат само седем неголеми дървета, разхвърляни по покрайнините на храмовия комплекс. В наши дни той е известен със своите пирамиди, храмове, стенни рисунки, керамика и многочислени култови каменни ваяния.

Игнасио Бернал в своята книга „Монументалната скулптура на Древно Мексико“ пояснява:

„В света има само няколко цивилизации, където религията е оказала толкова мощно влияние върху изкуството, както в древно Мексико. Макар религията винаги да е била могъщ източник на естетически вдъхновения, в този случай тя оказала необичайно силно въздействие върху колективното въображение, придавайки му безчислени езотерични значения, които не само се превеждали на езика на изкуството, но и намерили своето въплъщение в най-посредствени предмети с всекидневно предназначение, преобразувайки реалния свят чрез символични взаимовръзки, които нямат аналози в реалния живот“.

Бернал ръководил реставрациите в Теотихуакан от 1962 до 1964 г. Около тридесет години той бил директор на Националния антропологически музей в Мексико. Той наричал Теотихуакан „класически град и най-голямата столица в цялата древна Америка“. По негово мнение, Теотихуакан „съхранява в себе си духа на суровост“, който „дълбоко се вкоренил в неговата атмосфера, имперска безопасност и точно планиране…“

Археологическите търсения били посветени преди всичко на реконструиране на културните слоеве в това място, на основата на формата и стила на намерените предмети. Археолозите били заети с търсене на обяснения как и кога един или друг народ се е оказал на дадено място и какъв бил неговият начин на живот. За вярванията и обичаите на населяващите тези места племена учените съдят по намерените археологически паметници.

При посещение на Теотихуакан, намерените на територията на комплекса предмети могат да предизвикат немалък интерес, но още по-силно това място привлича със своята духовна значимост.

Противоречивият, но неизменно загадъчен автор Зекария Сичин^[3], предполага, че на светилището Теотихуакан са могли да бъдат възведени „боговете“, дошли на земята от космоса. Той теоретизира, че отначало тези богове се приземили в Близкия Изток. Впоследствие, под ръководството на дошлите богове, олмеките, които носели африкански черти, и друга близкоизточна раса със семитски бради и профили започнала издигането на Теотихуакан. Издигнатите от тях първоначални постройки впоследствие били разширени и украсени от други народи, чиито намерения се отличавали от тези на олмеките.

В серия от книги с название „Хроника на Земята“, Сичин разсъждава, че изследователи от планетата Нибуру пристигнали на Земята в търсене на злато. В своите лаборатории те създали първите човешки същества от своите собствени гени, смесени с гените на примитивния прототип на човека. Създадените по този начин хибриди били предназначени за робски труд — да копаят злато и в началото се покланяли на сътворилите ги „богове“. С течение на времето, обаче, в тези изкуствено създадени роби се развил разум, достатъчен да предизвика създателите им. Тяхната плодовитост довела до заселването на планетата с по-високо развити видове от човешкия род. Именно с него започва днешния цикъл от еволюционната история.

Съгласно теорията на Сичин, Теотихуакан първоначално бил построен за боговете, като златообогатителен завод, дълъг множество мили. Водата и златната руда се спускали надолу по деветстотинфутовия склон в южно направление, преминавайки през сложна мрежа от канали, предназначени за промиване на златото. Самото злато в Теотихуакан не се използвало, а се препращало на Нибуру по междузвездна транспортна система.

Но колкото и увлекателна да е тази хипотеза, съществува и друга интерпретация за Теотихуакан — тази, която е синтезирал Мигел Анхел Руис от наследството на толтеките, в резултат на своите посещения на свещения град и виденията в състояние на транс.

Адът на Земята

В основата на учението на Мигел лежи концепцията за земния живот като ад. Адът — това е слято в едно съновидение, общо за всички хора. Както индивидуалните, така и колективните съновидения по същество са кошмари. На всеки човек в съня му се появява някаква реалност, подобно на сънищата на цели семейства, общини, градове, страни и дори на цялото човечество. Всички ние внасяме своя принос в съновидението, изпълнено със страх.

Окончателното изцеление от страха означава пробуждане от този сън и избавление от ада. Именно за тези цели трябвало да послужи Теотихуакан — да избави хората от оковите на страха. Това освобождение ще възкреси съзнанието, че човек е същество с божествена природа. Хората са същината на бога. Това означава и наименованието Теотихуакан — Място, където хората стават богове.

В своите видения Мигел осъзнава, че първите заселници в долината на Теотихуакан са дошли о± Града на Лебеда, или Ацтлан, разположен някъде на територията на САЩ или Канада. Тези хора били коренните жители на Западното полукълбо, а не преселници от Азия или Африка.

Идвайки в долината, ацтланите открили множество пещери, в които прокарали цяла система от взаимосвързани тунели. Една от пещерите, известна под името „Сърцето на Вселената“, станала церемониално светилище, посветено на Майката Земя. Тази пещера, напомняща по структура четирилистна детелина, била неотдавна открита под Пирамидата на Слънцето, която специално била построена над нея. Джон Б. Карлсон (в статията си „Издигане и падение на Града на Боговете“, списание Archeology, ноември-декември 1993 г., стр. 58–69) твърди, че това е сух, чешри — камерен тунел от лава.

Мигел също усеща, че в тази пещера някога се е плискало езеро, което се пълнело от подземна река.

В тази пещера човекът, олицетворяващ Замъгленото Огледало, видял в съня си, че го поглъща двуглав змей. Присънило му се, че вътрешностите на змея го премятат дотогава, докато от него останала само чистата същност — лъчът на светлината и любовта. Това първоначално съновидение му разкрило целия замисъл на Теотихуакан, истинското проявление на змея.

Настройвайки се на вълната на Замъгленото Огледало, подготвеният по нужния начин поклонник, може да премине през целия град, да достигне до собствената си божествена същност и напълно да се освободи от страха. Първоначалната задача на Теотихуакан била изменение на съновидението на всички, които са преживели церемонията, наречена посвещение в свобода.

Когато Мигел проникнал чрез своето съновидение в издигнатото съзнание на Замъгленото Огледало, той осъзнал значението на Теотихуакан и съумял да възкреси ритуалите, свързани с духовния път, които някога изпълншали членовете на жреческото съсловие. Намерението на Мигел било същото, както и на Замъгленото Огледало — да сподели знанието си как духовният воин може да премине по Пътя на Мъртвите от ада към свободата.

Замъгленото Огледало живял много преди падането на Теотихуакан. По-късно хората в града започнали да принасят човешки жертви и да ползват халюциногени, за да достигнат до висши състояния на съзнание, но в ранните епохи на чистота, където Мигел попаднал в своите видения, подобни ритуали не се практикували.

Когато за първи път посетил Теотихуакан и усетил силното въздействие на сменящите се едно с друго видения, Мигел се изкачил на върха на Пирамидата на Луната, където се проявява най-силно духът на Замъгленото Огледало. На Площадката на Луната той усетил енергията на Замъгленото Огледало и познал това място, където неговата душа излиза от втората глава на змея в трансформирано състояние.

Виденията, получени от Мигел през 1988 г., отбелязали завършването на неговия първи цикъл от превъплъщение като нагуал и учител. Те го извели на ново ниво на осъзнаване в шаманския светоглед. Той усвоил традицията на на-гуалите от дон Леонардо и чрез майка си, Сарита, се докоснал до безусловната любов, но най-дълбоко познание за древните вярвания получил в състояние на транс.

По-късно напълно се идентифицирал със съновиденията на Замъгленото Огледало, но собственото видение на Мигел е обособено и отделено от виденията, които му били показани. Той осъзнал и трансформирал цялото знание, до което се докоснал. И светогледът, на който ни учи, е своеобразна форма на магическа физика.