Тайша Абелар
Магическият преход (17)

16.

Нелида търпеливо ме чакаше на задния вход. Коствало ми беше цели часове, докато се успокоя. Беше късно следобед. Последвах я и влязохме в къщата. В коридора, точно пред всекидневната, тя спря така внезапно, че едва не се блъснах в нея.

— Както ти е казала Клара, аз живея в лявата страна на къщата — заговори тя, като се обърна към мен. — И ще те заведа там. Но първо да се отбием във всекидневната и да поседнем за малко, докато си поемеш дъх.

Бях за задъхана и сърцето ми туптеше мъчително бързо.

— Аз съм в добра физическа форма — уверих я. — С Клара всеки ден практикувахме кунг-фу. Но точно сега не се чувствам много добре.

— Не се тревожи, че се задъхваш — каза Нелида окуражително. — Енергията на моето тяло оказва натиск над теб. И тъкмо от това допълнително налягане сърцето ти бие ускорено. Когато свикнеш с моята енергия, вече няма да те смущава.

Тя ме хвана за ръка и ме заведе да седна върху една възглавница на пода с гръб, облегнат на дивана.

— Когато си превъзбудена като в момента, облегни долната част на гърба си на някоя мебел. Или извий ръце отзад и притисни с длани горната част на бъбреците.

Седнах по този начин на пода, облегната на дивана, и това определено ми подейства отпускащо. Съвсем скоро дишането ми се нормализира и стомахът ми вече не беше стегнат на възел.

Погледнах Нелида — тя крачеше напред-назад из стаята.

— Сега нека разберем веднъж завинаги едно нещо — каза тя, като продължи да крачи спокойно и леко. — Когато ти казах, че аз отговарям за теб, имах предвид, че отговарям за окончателното ти освобождаване. Така че не ми излизай повече с тези глупости за борбата ти за независимост. Мек не ме интересува своенравната ти борба с твоето семейство. Въпреки че си била на нож с тях през целия си живот, твоята борба изобщо няма цел и насока. Време е да насочиш природната си сила и борческа нагласа към цел, която си заслужава.

Забелязах, че разхождането й изобщо не беше нервно. По-скоро изглеждаше като начин да прикове вниманието ми, защото напълно ме разтовари и в същото време държеше вниманието ми съсредоточено.

Попитах я още веднъж дали някога ще видя Клара и Манфред. Нелида ме изгледа с безпощаден поглед, от който тръпки ме побиха.

— Не, няма да ги видиш — каза тя. — Най-малкото не в този свят. Те двамата извършиха безупречно най-доброто, на което са способни, за да те подготвят за големия полет. И ти ще можеш да ги видиш отново единствено ако успееш да пробудиш двойника си и да направиш прехода към абстрактното. Ако не, те ще се превърнат в спомени, които ще споделяш известно време с другите или ще ги затаиш в себе си, докато постепенно ги забравиш.

Заклех се, че никога няма да забравя Клара или Манфред; че те винаги ще бъдат част от мен дори и никога повече да не ги видя. И макар нещо у мен да знаеше, че това ще бъде така, не можех да понеса такава окончателна раздяла. Искаше ми се да заплача, нещо, което бях правила с такава лекота цял живот, но някак си магическите движения с кристалите бяха оказали въздействието си; плача вече го нямаше в мен. Сега, когато истински имах нужда да плача, не можех. Вътре в себе си усещах празнота. И още нещо, което винаги съм била: студена. Само дето сега нямах никакви претенции. Спомних си как Клара ми бе казала, че да бъдеш студен, не означава да си жесток или безсърдечен, а непоколебимо безпристрастен. Най-сетне проумях какво означава да бъдеш безжалостен.

— Не се съсредоточавай над раздялата — каза Нелида, доловила настроението ми. — Поне не засега. По-добре да се заемем с някои полезни начини за събиране на енергия, за да се опитаме да направим неизбежното: абстрактния полет. Ти вече знаеш, че принадлежиш към нас и по-конкретно към мен. Днес трябва да се опиташ да дойдеш в моята страна на къщата.

Нелида си събу обувките и седна на едно кресло срещу мен. С грациозно движение тя вдигна колене до гърдите си и постави стъпалата си на седалката. Дългата й пола се спускаше до прасците, така че се виждаха само глезените и стъпалата й.

— А сега се опитай да не гледаш стеснително, предубедено или извратено.

И тогава, преди да съм успяла да отвърна нещо, тя вдигна полата си и разтвори крака.

— Гледай вагината ми — нареди тя. — Отворът между краката на една жена е енергийният отвор на утробата, един орган, изпълнен едновременно със сила и възможности.

За мой ужас Нелида не носеше никакво бельо. Виждах направо чатала й. Исках да отклоня поглед, но бях като хипнотизирана. Можех единствено да гледам втренчено, със зяпнала уста. Тя нямаше никакви косьмчета, а коремът и бедрата й бяха стегнати и гладки, без ни една гънчица или тлъстини.

— Понеже аз не съм в този свят като жена, утробата ми е придобила различни свойства от утробата на една обикновена, недисциплинирана жена — каза Нелида, без ни най-малко смущение. — Така че ти просто не бива да ме гледаш в пренебрежителна светлина.

Тя наистина беше красива и изпитах чиста завист. Бях поне на една трета от нейната възраст, но едва ли бих изглеждала толкова добре в подобно положение. Всъщност не би ми и хрумнало да позволя на някого да ме гледа гола. Винаги носех дълги халати, като че ли имах да крия нещо. Като си спомних за собствената си стеснителност, аз благовъзпитано отместих поглед настрани, но преди това успях да съзра нещо, което мога да нарека единствено чиста енергия — областта около вагината й сякаш излъчваше една сила, която ме замайваше, ако се вгледах по-продължително.

Затворих очи, без да ме интересува какво ще си помисли тя за мен. Смехът на Нелида прозвуча като безкраен водопад, мек и пенлив.

— Сега вече си напълно освободена от напрежението — каза тя. — Погледни ме отново и вдишай няколко пъти дълбоко, за да се заредиш.

— Почакай малко, Нелида — казах аз в пристъп на внезапен страх — не да погледна вагината й, а от нещо, което току-що бях осъзнала. Като ми бе показала своята голота, тя бе предизвикала у мен нещо невъобразимо: бе облекчила мъката ми и ме бе накарала да се освободя от всякакви превземки. Само в един миг се почувствах изключително близка с Нелида. Запъвайки се най-жалко, аз й разказах какво бях осъзнала току-що.

— Точно това въздействие се очаква да окаже енергията от утробата — каза Нелида с доволен тон. — А сега наистина трябва да ме гледаш и да вдишваш дълбоко. По-късно ще можеш да анализираш нещата колкото си искаш.

Направих каквото ми каза, без да изпитвам никакво притеснение. Вдишването на нейната енергия ме накара да се почувствам странно изпълнена със сила, като че ли помежду ни се бе създала някаква връзка, която нямаше нужда от никакви думи.

— Можеш да постигнеш направо чудеса, като контролираш и насочваш енергията от утробата — каза Нелида и покри отново нозете си с полата.

Нелида ми обясни, че първичната функция на утробата е възпроизвеждането с цел да се продължава видът ни. Но нещо, което жените не знаят, е, че утробата има още една незабележима и по-сложна вторична функция. И именно тази функция сме имали за цел да развиваме двете с нея.

Толкова приятно ми стана, че Нелида включваше и мен в твърдението си, че направо изпитах едно гъделичкащо усещане в стомаха. Слушах съсредоточено обяснението й, че най-важната вторична функция на утробата е да служи като насочващ елемент за двойника. Докато мъжете трябва да разчитат на една смесица от разум и намерение, за да насочват двойника си, жените имат на разположение утробата си, един мощен източник на енергия с множество тайнствени свойства и функции, всички те предназначени да предпазват и подхранват двойника.

— Естествено, всичко това става възможно само ако си се освободила от цялата задръстваща енергия, която са оставили в теб мъжете — каза тя. — Един много прецизен преглед на целия ти полов живот ще се справи с това.

Тя подчерта, че използването на утробата е един крайно мощен и пряк метод за достигане на двойника. Припомни ми онези магически движения, които бях научила и при които трябваше да се вдишва направо през отвора на вагината.

— Утробата е средството, чрез което женските животни усещат нещата и регулират тялото си — каза тя. — Чрез утробата жените могат да генерират и натрупват сила в двойника си, за да създават, разрушават или стават едно цяло с всяко нещо около себе си.

Отново почувствах гъдел в стомаха, една мека вибрация, която този път се разпространи към половите органи и вътрешната страна на бедрата ми.

— Освен чрез използване на енергията от утробата друг начин да се достигне двойникът, наричан още другият, е чрез движенията — продължи Нелида. — Затова Клара те научи на магическите движения. Две от тях трябва да използваш днес, за да се подготвиш както трябва за това, което ти предстои.

Тя отиде до килера, извади една сламена рогозка, разстла я на пода и ми каза да легна на нея. Когато се изпънах по гръб, тя ми каза да свия леко колене, да кръстосам ръце на гърдите си и да се изтърколя веднъж на дясната си страна, после веднъж на лявата. Накара ме да повторя това движение седем пъти. Докато се извъртах, трябваше леко да извивам гръб в областта на плещите.

После ми каза да седна отново с кръстосани нозе на пода и да облегна гръб на дивана, а тя седна на креслото. Бавно и безшумно тя вдиша през носа. След това вдигна настрани и нагоре лявата си ръка и изящно я завъртя, сякаш пробиваше дупка във въздуха. После я пропъхна вътре, хвана нещо и изтегли ръка обратно, като ми остави абсолютното впечатление, че изтегля дълга връв от дупката във въздуха. После направи същите движения с дясната си ръка.

Докато извършваше тези магически движения, установих, че са от същото естество като движенията, които ми бе показвала Клара, но бяха и някак по-различни, по-леки, по-плавни, повече заредени с енергия. Магическите движения на Клара наподобяваха повече движенията от бойните изкуства; бяха грациозни и изпълнени с вътрешна сила. Движенията на Нелида бяха някак заплашителни, вдъхваха страх, но в същото време представляваха удоволствие за гледане; те излъчваха една нервна енергия, но без никакво вълнение.

Докато изпълняваше движението, лицето на Нелида беше като красива маска. Чертите й бяха хармонични, съвършени. Като наблюдавах изключително изкусните й движения, изпълнявани крайно отстранено и откъснато от всичко, аз си спомних думите на Клара, че Нелида е безжалостна.

— Това движение е, за да се събира енергия от празнотата, разположена непосредствено зад всичко, което виждаме — каза Нелида. — Опитай се да направиш дупка, да достигнеш зад фасадата на видимите форми и да уловиш енергията, която ни крепи. Действай.

Опитах се да повторя точно бързите й, изящни движения, но в сравнение с нея се чувствах скована и тромава. Колкото и да си напрягах въображението, не успях да изпитам усещането, че се пресягам през дупка и улавям енергия. Въпреки това, когато свърших движението, аз се почувствах силна и бликаща от енергия.

— Наистина не е кой знае колко трудно да се свържеш с етерното тяло или да го достигнеш — продължи Нелида. — Освен утробата и движенията друго мощно средство за привличане на вниманието му е звукът.

Тя ми обясни, че като насочва системно думи към своя източник на осъзнаване — двойника, човек може да получи в отговор проява на този източник.

— При положение, естествено, че разполагаме с достатъчно енергия — добави тя. — Ако имаме, тогава са достатъчни само няколко подбрани думи или продължителен звук, за да отворим нещо невъобразимо пред себе си.

— Как точно можем да насочваме тези думи към двойника? — попитах аз.

Нелида разтвори ръце във всеобхватен жест.

— Двойникът е почти безкраен — каза тя. — Защото точно както физическото тяло е в контакт с други физически тела, така и двойникът е в контакт с жизнената сила на Вселената.

Нелида внезапно стана.

— Направихме вече магическите движения и доста поприказвахме — каза тя. — Сега да видим дали ще можем да действаме. Искам да застанеш пред вратата, водеща към лявата страна на къщата. Искам от теб да бъдеш напълно спокойна, но в същото време с изострено осъзнаване на всяко нещо около себе си.

Последвах я през коридора към вратата, която винаги досега е била заключена. Клара ми бе обяснила, че се държи заключена дори когато всички членове на семейството са в къщата. И понеже ме бе накарала да обещая, че никога, при никакви обстоятелства няма да се опитвам да я отварям колкото и да ми е любопитно, аз изобщо не обръщах внимание на тази врата.

Като я огледах сега, не можах да забележа нищо необичайно; беше си най-обикновена дървена врата, почти същата като всички останали в къщата. Нелида внимателно я отвори. Имаше същият коридор както в дясното крило, който водеше към другата страна на къщата.

— Искам от теб да повториш многократно една дума — каза Нелида, заставайки зад мен. — Думата е „намерение“. Искам да произнесеш „намерение“ три-четири или дори повече пъти, но това трябва да излиза от самите ти дълбини.

— От самите ми дълбини ли?

— Позволи на думата да бликне от областта на корема и да излезе навън високо и ясно. Всъщност ти трябва да извикаш думата „намерение“ с всички сили.

Поколебах се. Ненавиждах да викам, както и другите да ми повишават тон. Като дете ме бяха научили, че е невъзпитано да се крещи, и изпитвах ужас, като чуех родителите си да се карат на висок глас.

— Не се притеснявай — каза Нелида. — Извикай високо и толкова пъти, колкото е необходимо.

— Как ще разбера кога да спра?

— Ще спреш, когато стане нещо или когато аз ти кажа да спреш, понеже нищо не е станало. Хайде! Давай!

Произнесох думата „намерение“; гласът ми прозвуча колебливо, слабо, неуверено. Липсваше му убедителност дори за моя слух. Все пак продължих да я повтарям, всеки път все по-силно. Обаче гласът ми стана не дълбок, а писклив и висок, докато накрая едва не припаднах от изумление да чуя един ужасяващ писък, който не беше моят. И все пак го бях чувала и по-рано. Беше същият пронизителен звук, който бях чула в деня, когато Клара и Манфред се втурнаха в къщата, оставяйки ме под дървото. Разтреперих се и така ми прималя, че се олюлях и се облегнах на рамката на вратата.

— Не мърдай! — заповяда ми Нелида, но беше късно. Вече се бях свлякла на земята.

— Много лошо, че се движеше, когато трябваше да стоиш твърдо — каза строго Нелида, но като видя, че всеки момент ще припадна, прибави и една усмивка. Тя приклекна до мен и разтри ръцете и врата ми, за да се посъвзема.

— Защо ме караше да крещя? — промърморих аз, като се надигнах покрай стената.

— Опитваме се да уловим вниманието на твоя двойник — каза Нелида. — Привидно има две нива на осъзнаване на мирозданието: нивото на видимото, на реда, на всичко, което може да бъде помислено и назовано; и непроявеното ниво на енергията, която създава и крепи всички неща.

— Понеже се опираме на езика и разума — продължи Нелида, — ние смятаме за реалност именно нивото на видимото. То ни изглежда подредено, стабилно и предсказуемо. Макар че всъщност е неуловимо, временно и вечно изменящо се. Това, което ние преценяваме като постоянна реалност, е само повърхностният вид на една | невъобразима сила.

Бях толкова замаяна, че едва следях думите й. Прозях се няколко пъти, за да поема повече въздух. Нелида се засмя, когато отворих широко очи, насилвайки се да й оставя впечатлението, че слушам напълно съсредоточено.

— Това, което ти и аз целим с цялото това викане — продължи тя, — е да уловим вниманието не на видимата реалност, а по-скоро вниманието на невидимото, силата, която, е източник на твоето съществувание, силата, която както се надяваме, ще те пренесе през бездната.

Исках да слушам какво ми говори, но ме разсейваше една странна мисъл. Точно преди да се свлека на земята, аз бях зърнала една особена гледка. Забелязах, че въздухът в коридора зад вратата бе изпълнен с мехурчета, точно както бе станало в мрака на моята стая през първата нощ, когато спах в тази къща.

Докато Нелида говореше, аз се обърнах да погледна пак в коридора, но тя застана пред мен и ми препречи гледката. После се наведе и взе едно листо, което, изглежда, докато виках, беше паднало от защитния пласт листа, които Клара бе привързала на корема ми.

— Може би това листо ще ти проясни нещата — каза Нелида, като го вдигна, за да го погледна. Тя говореше бързо, сякаш съзнаваше, че вниманието ми отслабва, а искаше да поема колкото може повече, преди умът ми отново да заблуждае. — Като тъкан то е сухо и трошливо; като форма е плоско и закръглено; като цвят е кафяво с леко червеникав оттенък. Ние го разпознаваме като листо благодарение на сетивата си, нашия инструмент на възприятие, и на ума си, който дава названия на нещата. Без тях листото е абстрактна, чиста, недиференцирана енергия. Същата тази нереална, етерна енергия, която протича през това листо, тече през всяко нещо и го поддържа. Ние, както и всичко останало, сме реални, от една страна, и само привидни — от друга.

Тя внимателно остави листото обратно на земята, сякаш беше толкова крехко, че можеше да се разпадне от най-лекото докосване.

Нелида помълча за миг, сякаш изчакваше умът ми да възприеме това, което бе казала, обаче вниманието ми отново беше притеглено през отворената врата към коридора — там, през един голям прозорец в дъното видях да нахлуват нишки светлина. Бегло зърнах мъже и жени; тоест трима-четирима души за миг надникнаха през вратите в този коридор. Всички те имаха вид, сякаш са били разбудени едновременно от писъците ми и са подали глави от спалните си, за да видят каква е цялата тази суматоха.

— Ти определено си недисциплинирана — извика ми Нелида. — Прекалено кратко успяваш да задържаш вниманието си.

Понечих да кажа на Нелида какво бях видяла, но тя ме възпря само с поглед. По гърба ми пролазиха тръпки чак до врата и накрая неудържимо се разтреперих. И точно тогава, както седях объркана и беззащитна, ми хрумна най-необичайна мисъл: Нелида ми изглеждаше позната, защото я бях виждала насън. И по-точно, бях я виждала не в един сън, а в поредица непрекъснато навестяващи ме сънища, а пък хората в коридора…

— Не допускай ума си отвъд тази точка! — извика ми Нелида. — Да не си посмяла, чуваш ли ме? Да не си посмяла да се отнасяш! Трябва ми цялото ти внимание, тук, с мен.

Тя ме вдигна на крака и ми каза да си събера ума. Положих всички усилия да се съсредоточа, понеже тя определено ме заплашваше. Винаги се бях гордяла да си вярвам, че никой не може да ме командва, но тази жена само с един поглед можеше да спре мислите ми и да ме изпълни едновременно със страх и уважение.

Нелида силно ме чукна по темето с кокалчетата на ръката си. Това ме отрезви така лесно, както преди това виковете й ме бяха уплашили.

— Ако ти изговорих толкова приказки, то е, защото Клара ме увери, че най-добрият начин човек да те успокои и прикове вниманието ти е, като ти говори — каза тя. — Исках да си готова да преминеш през тази врата на всяка цена.

Споделих с нея как вече бях сигурна, че съм я виждала в сънищата си. И не само това; имах чувство, че и хората, които бяха надникнали в коридора, също са ми познати.

Когато споменах хората, Нелида отстъпи назад и внимателно ме огледа, сякаш търсеше някакви белези по тялото ми. Помълча малко, може би преценявайки дали да ми разкрие нещо или не.

— Ние сме група магьосници, както вече са ти казали нагуалът и Клара. Ние сме една приемствена линия, но не семейно родословие. В тази къща има два клона от тази линия, всеки с по осем членове. Членовете от клона на Клара носят името Грау, а членовете от моя клон са Абелар. Произходът ни се губи далеч назад във времето. Ние се броим на поколения. Аз съм член на поколението, което сега е овластено, а това означава, че мога да обучавам някого, който е като мен, на нещата, които знае моята група. В този случай теб. Ти си една Абелар.

Тя застана зад мен и ме обърна по посока на коридора.

— Сега, без повече приказки. Обърни лице към коридора и извикай отново думата „намерение“. Мисля, че си готова да се срещнеш лично с всички нас.

Извиках „намерение“ три пъти. Този път гласът ми не беше писклив, а отекна високо отвъд стените на къщата. При третия вик въздухът в коридора сякаш се газира. Милиарди мънички мехурчета заискриха и заблестяха като запалени в един и същи миг. Дочух слабо бучене, което ми напомняше приглушения шум на генератора. Хипнотизиращото бучене ме всмука навътре през прага, където бяхме застанали с Нелида. Ушите ми заглъхнаха и трябваше да преглътна няколко пъти, за да се отпушат. После бученето престана и аз се озовах по средата на коридора, който представляваше огледален образ на коридора от дясната страна на къщата, където беше моята стая. Само че този коридор беше пълен с хора. Всички те наизлязоха от стаите си и се вторачиха в мен, сякаш бях паднала от друга планета и се материализирах направо пред очите им.

Сред тях, в далечния край на коридора, видях Клара. Тя се усмихна лъчезарно и разтвори ръце, подканвайки ме да отида да я прегърна. Тогава забелязах Манфред, който драскаше с лапи по пода. И той беше толкова щастлив да ме види, колкото Клара. Затичах се към тях, но вместо да усетя стъпките си по дървения под, почувствах се като изстреляна във въздуха. За моя огромна мъка аз прелетях покрай Клара и Манфред, покрай всички хора в коридора. Нямах контрол над движенията си; едничкото, което можах да сторя, бе да извикам отчаяно имената на Клара и Манфред, докато прелитах покрай тях отвъд коридора, отвъд къщата, отвъд дърветата и хълмовете и се озовах в ослепително сияние и накрая в абсолютно черен, безмълвен покой.