Тайша Абелар
Магическият преход (8)

7.

Един следобед, малко преди свечеряване, с Клара поехме по дългата, живописна пътека от пещерата към къщи, когато тя предложи да поседнем и да си починем в сянката на едни дървета. Загледахме се в сенките, които дърветата хвърляха върху земята, когато внезапен порив на вятъра раздвижи листата. Листата затрептяха във вихрушка от светлина и мрак, като породиха вълнички в сенките на земята. Когато вятърът стихна, листата отново станаха неподвижни, а също и сенките.

— Умът е като тези сенки — каза тихо Клара. — Когато дишането ни е спокойно, умът ни се умиротворява. Ако дишането ни е неравномерно, умът трепти като листа във вятъра.

Опитах се да установя дали дишането ми е равномерно или неспокойно, но не можах да определя.

— Ако дишането ти е възбудено, умът става неспокоен — продължи Клара. — За да успокоиш ума, най-добре е да се заемеш да успокоиш дишането си.

Тя ми каза да изправя гръб и да се концентрирам над дишането си, докато то стане леко и ритмично като на дете.

Отбелязах, че когато човек е бил физически натоварен, както бяхме ние току-що, докато се изкачвахме по хълмовете, тогава дишането му едва ли може да бъде леко като на дете, което просто си лежи и нищо не прави.

— Освен това — казах аз — нямам представа как дишат децата. Не съм имала около себе си често деца, а когато е имало, не съм обръщала внимание как дишат.

Клара се премести по-близо до мен и сложи едната си ръка на гърба ми, а другата — на гръдния кош. За мои ужас тя натисна с двете си ръце, докато така ме стегна, че щях да се задуша. Опитах се да се отдръпна, но тя ме притискаше с желязна хватка. За да компенсира недостига на въздух, стомахът ми започна да се свива и отпуска ритмично и тялото ми отново започна да се изпълва с въздух.

— Така дишат децата — каза тя. — Запомни това усещане от движенията на стомаха си, за да можеш да ги възпроизвеждаш независимо дали вървиш, правиш упражнения, или просто си лежиш, без нищо да правиш. Сигурно няма да повярваш, но ние сме толкова цивилизовани, че ни се налага отново да се учим да дишаме както трябва.

Тя отдръпна ръцете си от гърба и гърдите ми.

— Сега остави въздуха да се вдигне нагоре и да изпълни гръдния кош — нареди ми тя. — Но не го оставяй да нахлуе в главата ти.

— Няма начин въздухът да нахлуе в главата ми — разсмях се аз.

— Не приемай думите ми толкова буквално — смъмри ме тя. — Когато казвам въздух, аз всъщност говоря за енергията, произтичаща от дишането, която навлиза в корема, 1ръдния кош и после в главата.

Не се сдържах да не се разсмея от сериозния й вид. Подготвих се за поредната атака от китайски метафори. Тя се усмихна и ми намигна.

— Моята сериозност е естествена последица от размерите ми — каза тя през смях. — Ние, едрите хора, винаги сме по-сериозни от дребните, жизнерадостни човеци. Нали е така, Тайша?

Не разбирах защо включва и мен, като говори за едри хора. Аз бях поне пет сантиметра по-ниска от нея и около петнадесет килограма по-лека. Дълбоко се възмутих да ме наричат едра, а още повече от намека, че съм прекалено сериозна. Но не й го казах, защото знаех, че тя ще го превърне на въпрос и ще ми нареди да направя дълбок преглед по темата за моите размери.

Клара ме изгледа, сякаш за да прецени реакцията ми на своите думи. Усмихнах се и се престорих, че ни най-малко не съм се засегнала. Като видя, че слушам внимателно, тя отново стана сериозна и продължи да ми обяснява, че доброто ни емоционално състояние е пряко свързвано с ритмичното протичане на нашето дишане.

— Дишането на един разтревожен човек — каза тя, като се наведе по-близо, — е учестено, плитко и се разполага в гърдите или главата. Дишането на успокоения човек се спуска до корема.

Опитах се да смъкна дишането си до корема, за да не заподозре Клара, че съм била притеснена. Но тя разбиращо се усмихна и добави:

— За едрите хора е по-трудно да дишат от корема, понеже центърът на тежестта им е малко по-високо. Поради това е още по-важно да оставаме спокойни и невъзмутими.

Тя продължи да ми обяснява, че тялото се дели на три основни камери от енергия: корема, гърдите и главата. Докосна корема ми точно под пъпа, после слънчевия сплит и накрая средата на челото ми. Обясни ми, че тези три точки са основните центрове на трите камери. Колкото по-спокойни са умът и тялото, толкова повече въздух може да поеме човек във всяко от трите отделения на тялото.

— Децата поемат огромно количество въздух за размера си — каза Клара. — Обаче колкото повече растем, толкова повече се стягаме, особено около белите дробове, и поемаме по-малко въздух.

Преди да продължи, Клара пое дълбоко въздух.

— И тъй като емоциите са пряко свързани с дишането — каза тя, — един добър начин да се успокоим е, като регулираме дишането си. Можем например да се тренираме да поемаме повече енергия, като съзнателно удължаваме всяко вдишване.

Тя стана и ми каза да се вгледам внимателно в нейната сянка. Забелязах, че е абсолютно неподвижна. После ми каза да стана и да погледна собствената си сянка. Не можех да не различа леко потрепване, също като сянката на дърветата, когато листата потрепваха от вятъра.

— Защо моята сянка трепери? — попитах я. — Аз си мислех, че стоя напълно неподвижно.

— Твоята сянка потрепва, защото вятърът на емоциите духа през теб — отговори Клара. — Сега си по-спокойна, отколкото по времето, когато току-що бе започнала прегледа, но все още в теб е останала доста тревога.

Тя ме накара да застана на левия си крак, а десния да вдигна, свит в коляното. Олюлях се, докато се мъчех да запазя равновесие. Удивих се, че тя самата стоеше на един крак със същата лекота, с която стоеше и на двата, а сянката й беше абсолютно неподвижна.

— Изглежда ти е доста трудно да пазиш равновесие — отбеляза Клара, като спусна крака си на земята и вдигна другия. — Това означава, че мислите и чувствата ти не са спокойни, а също и дишането ти.

Вдигнах другия си крак в опит да направя отново упражнението. Този път пазех по-добре равновесие, но като видях колко неподвижна е сянката на Клара, изпитах внезапен пристъп на завист и трябваше да спусна крака си на земята, за да не падна.

— Винаги когато ни се яви някоя мисъл — обясни Клара, като отново спусна крак, — нашата енергия се придвижва по посоката на тази мисъл. Мислите са като скаути, те повеждат тялото да се движи по определена пътека.

— Сега погледни отново сянката ми — нареди ми тя.

— Но се опитай да не я приемаш просто като моята сянка. Опитай се да прозреш в същността на Клара такава, каквато я показва нейната сянка-картина.

Моментално се стегнах. Почувствах се на изпит, на който щеше да бъде оценявано моето представяне. На повърхността изплува състезателното чувство от детството ми, че трябва да надмина братята си.

— Не се напрягай — каза строго Клара. — Това не е състезание. Това е направо удоволствие. Разбираш ли? Удоволствие?

Бях дълбоко приучена да реагирам на думите. Думата „удоволствие“ ме хвърли в пълно объркване, а след това в паника. Единственото, което можех да помисля, беше, че тя явно не използва думата правилно. Сигурно имаше предвид нещо друго. Обаче Клара повтори думата няколко пъти, сякаш искаше да проникне до съзнанието ми.

Не отмествах поглед от сянката й. Имах впечатлението, че беше красива, спокойна, изпълнена със сила. Не беше просто една по-тъмна област, а изглеждаше сякаш има дълбочина, интелигентност и жизненост. После внезапно ми се стори, че сянката на Клара се раздвижи сама независимо от движенията на нейното тяло. Движението беше толкова невероятно бързо, че почти мина незабелязано. Зачаках, сдържайки дъх, втренчена, насочила цялото си внимание. И тогава се случи отново, но този път определено бях подготвена. Сянката потрепери, после се разрасна, сякаш раменете и гърдите й внезапно се бяха надули като балон. Сянката сякаш оживя.

Изпищях и подскочих. Извиках на Клара, че сянката й е жива. Понечих да побягна, ужасена, че сянката може да се втурне след мен, но Клара ме задържа, като ме хвана за рамото.

Когато се поуспокоих достатъчно, за да мога отново да говоря, аз й разказах какво съм видяла, като през цялото време отклонявах поглед от земята, опасявайки се да не зърна отново зловещата сянка на Клара.

— За да видиш движението на сенките, трябва да си освободила огромна част енергия със своя преглед — отбеляза Клара.

— Сигурна ли си, че просто не съм си го въобразила, Клара? — попитах аз, надявайки се, че тя ще го потвърди.

— Твоето намерение я накара да се движи — твърдо каза тя.

— Но не мислиш ли, че прегледът може и да обърква ума? — попитах аз. — Трябва да съм напълно побъркана, за да виждам как сенките сами се движат.

— Не. Целта на прегледа е да разбие основните предубеждения, които сме запаметили през живота си — обясни търпеливо Клара. — Не се ли разбият те, ние не можем да попречим на силата на паметта да забулва осъзнаването ни.

— Какво точно имаш предвид под сила на паметта, Клара?

— Светът е един огромен екран от спомени; ако се разбият определени предубеждения — каза тя, — силата на спомнянето не само се възпира, но дори може да се премахне изцяло.

Не разбирах какво ми говореше и възнегодувах, че е толкова неясна.

— Най-вероятно вятърът е надигнал праха, върху който се проецираше сянката ти — казах аз, предлагайки едно разумно обяснение.

Клара поклати глава.

— Опитай да я погледаш пак, за да се увериш — предложи тя.

Усетих как ръцете ми настръхнаха. Нищо не можеше да ме накара да погледна отново сянката й.

— Ти твърдиш, че сенките на хората не могат да се движат сами — каза Клара, — защото това ти казва твоята способност да помниш. Спомняш ли си някога да си ги виждала да се движат?

— Не. Определено не.

— Ето, виждаш ли. Това, което ти се случи току-що, бе, че нормалната ти способност да си спомняш беше възпряна за един миг и ти видя как сянката ми се движи.

Клара поклати показалец и се засмя.

— А и вятърът не е вдигал праха — каза тя. После скри глава в ръцете си, сякаш беше стеснително дете. Изумяваше ме, че макар и жена на възраст, тя никога не изглеждаше смешно, когато правеше детински жестове.

— Имам новини за теб — продължи Клара. — По-рано, като дете, ти си виждала сенки да се движат, но тогава не си била толкова рационална, така че е било нещо съвсем естествено да ги виждаш да се движат. С течение на времето твоята енергия е била обуздана от социалните ограничения и така ти си забравила, че си ги виждала да се движат, а си спомняш само това, което смяташ, че е позволено да си спомняш.

Опитвах се да оценя мащаба на това, което ми казваше Клара, и тогава внезапно си спомних, че като дете често бях виждала сенките да мърдат и да се извиват по тротоара, особено в горещи, ясни дни. Винаги бях мислила, че се опитват да се освободят от хората, на които принадлежат. Изпитвах ужас, като гледах как сенките се мятат настрани, за да могат да надзъртат зад тях. Винаги ми беше чудно как може възрастните изобщо да не забелязват кривенето на сенките си.

Когато споменах това на Клара, тя заключи, че ужасът ми се е дължал на конфликта между това, което реално виждам, и това, което вече са ми казвали, че е възможно и позволено да виждам.

— Опасявам се, че не мога да следя мисълта ти, Клара — казах аз.

— Опитай се да си представиш себе си като огромен склад със спомени — предложи тя. — В този склад някой друг освен теб е натрупал чувства, представи, мислени диалози и схеми на поведение. Но понеже това си е твой склад, ти можеш да влизаш и да тършуваш из него винаги когато поискаш и да използваш всичко, което намериш там. Проблемът е, че ти изобщо нямаш думата за инвентара, защото той вече е бил определен, преди ти да влезеш във владение на склада. Поради това ти си крайно ограничена в избора на неща.

Тя добави, че животът ни изглежда като непрекъсната времева линия, защото инвентарът в нашия склад никога не се променя. Тя подчерта само, че ако складът ни се разчисти, можем да бъдем това, което наистина сме.

Смазана от моите спомени и от това, което ми обясняваше Клара, аз приседнах на една скала. С ъгълчето на окото си зърнах своята сянка и внезапно ме обхвана паника, като си зададох въпроса: „Ами ако моята сянка не си седи така, както седя аз?“

— Не мога повече, Клара — казах аз и скочих. — Нека се прибираме вкъщи.

Клара ми нареди да си остана на мястото.

— Успокой ума си — каза тя, втренчена в мен, — тогава и тялото ти ще се успокои; иначе направо ще се взривиш.

Клара вдигна лявата си ръка пред тялото и допря китката си върху пъпа; дланта й беше обърната настрани, пръстите, събрани плътно, сочеха надолу към земята. Тя ми каза да поставя така ръката си и да гледам във върха на средния пръст. Гледах леко над носа си надолу, от което погледът ми леко се кръстоса. Тя ми обясни, че като гледаме съсредоточено, това изнася осъзнаването извън нас и го прехвърля върху земята, като по този начин отслабва вътрешното вълнение.

После ми каза да вдишам дълбоко, с внимание, насочено към земята, и с намерението да поема от нея в средния си пръст искра енергия, все едно че взимам капка смола. След това да извия нагоре ръката си от китката, докато основата на палеца докосне гръдната кост. Трябваше да гледам във върха на средния пръст, докато преброя до седем, и после веднага да преместя осъзнаването си към челото, в една точка между очите, точно над носа. Това преместване, каза Клара, трябва да се придружава от намерението да се прехвърли искрата енергия от средния пръст до това място между очите. Ако това прехвърляне се извърши, тогава на тъмния екран зад затворените очи се появява светлина. Тя каза, че можем да изпращаме тази светеща точка енергия до всяка част от тялото си като противодействие на болка, болест, опасения и страх.

После отмести ръката си и леко притисна слънчевия ми сплит.

— Ако ти потрябва бърз приток на енергия, както е в случая, прави това дишане на силата, което ще ти покажа, и ти гарантирам, че ще се почувстваш заредена.

Гледах как Клара направи серия кратки вдишвания и издишвания през носа в бърза последователност, като диафрагмата й вибрираше. Направих същото и след около двадесетина такива вдишвания със свиване и отпускане на диафрагмата почувствах в средата на тялото ми да се разлива топлина.

— Ще поседим, като правим дишането на силата и гледаме светлината зад очите — каза тя, — докато престанеш да изпитваш страх.

— Не бях всъщност чак толкова уплашена — казах аз.

— Да можеше да се видиш отстрани — каза тя. — От моето място аз виждах как някой щеше аха-аха да припадне.

Тя беше напълно права. Никога не бях изпитвала такъв тотален страх, както в момента, когато сянката й започна да се разраства. Забравени спомени изплуваха на повърхността от такива забутани дълбини, че за миг-два се почувствах отново като дете.

Държах дланта си странично и гледах във върха на пръста, както ми препоръча Клара. Гледах съсредоточено и после преместих вниманието си към средата на челото. Не видях никаква светлина, но почувствах как постепенно се успокоявам.

Вече беше почти тъмно. Съзирах силуета на Клара, очертан до мен. Тя ми каза с успокояващ глас:

— Да останем тук още малко, за да позволим на тази искра енергия да се установи в тялото ти.

— В Китай ли си научила тази техника, Клара? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Казах ти, че съм имала учител тук, в Мексико — отговори тя и после добави благоговейно: — Моят учител е изключителен човек, посветил живота си да усвои изкуството на свободата, а после да обучава и нас.

— Но този метод на дишане не произхожда ли от Изтока?

Тя сякаш се поколеба, преди да ми отговори. Помислих си, че колебанието й се дължи на желанието да запази тайната.

— Къде го е научил твоят учител? — продължих да разпитвам аз. — Той също ли е бил в Китай?

— Той е научил всичко, което знае, от своя учител — отговори уклончиво Клара.

Когато я помолих да ми разкаже повече за своя учител и на какво я е обучавал, Клара се извини, че не разполага със свободата да обсъжда повече тази тема на сегашния етап.

— За да можеш да го разбереш — поясни тя, — ти трябва да придобиеш специален вид енергия, с какъвто в момента не разполагаш.

Тя ме потупа по ръката.

— Не насилвай нещата — каза ми Клара с разбиращ тон. — Ние възнамеряваме да те научим на всичко, което знаем. Така че защо да бързаш?

— Интригуваш ме, когато казваш „ние“, Клара, защото оставам с впечатлението, че в къщата има и други хора, от което започвам да виждам и чувам неща, които разумът ми казва, че е невъзможно да стават.

Клара така се разсмя, че едва не падна от скалата, на която седеше. Неочакваният й, прекален изблик ме подразни повече и от това, че отказваше да ми говори за своя учител.

— Нямаш представа колко ми е смешна твоята дилема — каза тя, вместо обяснение. — Това ми доказва, точно както и случката, когато ти видя сенките да се движат, че освобождаваш енергията си. Ти започваш да опразваш склада си. Колкото повече неща от инвентара си изхвърляш, толкова повече място правиш за други неща.

— Като какви например? — попитах аз, все още раздразнена. — Да виждам как сенките се движат и да чувам гласове ли?

— Може би — неопределено отвърна тя. — Или пък дори да видиш хората, на които принадлежат сенките и гласовете.

Заинтересувах се за какви хора говори, но тя отказа Да приказваме повече за това. Внезапно стана и заяви, че иска да се връщаме вкъщи, за да включи генератора, преди да е станало прекалено тъмно.