Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (1)

Първа глава

1837 г.

Бяха изминали пет години, един месец и два дена, откакто Рай Далтън не бе виждал жена си. През цялото това време само солената целувка на морето бе докосвала устните му, само неговите студени и влажни ръце го бяха милвали.

„Но скоро, Лора, скоро“ — мислеше си той.

Стоеше на борда на китоловния кораб „Омега“, двумачтова шхуна, плаваща точно преди плитчините на Нантъкстския залив. Корабният трюм бе претъпкан с бурета, пълни догоре с китова мас, добре запечатани, така че нито капка от скъпоценния товар да не се изгуби и плътно наредени едно до друго. Ръката върху парапета на бакборда бе придобила златистокафявия цвят на тиково дърво също като лицето, върху което ярко се открояваха гъстите вежди и непокорната коса, изрусели почти до бяло от дългите години под соленото морско слънце. Отдавна неподстригваната коса допринасяше за суровостта на подчертано англосаксонските му черти. Гъстите рошави бакенбарди се спускаха почти до долната челюст, подчертаваха квадратната й форма и докосваха пътнините под скулите. Красивият мъж със стабилна моряшка стойка и сякаш изсечен от камък гръден кош развълнувано изучаваше брега в далечината.

Точно преди плитчините на Нантъкетския залив „Омега“ сви платна, спусна котва и свали от весилките използваните за разтоварване помощни съдове. Екипажът с нетърпелив глъч се качи на лодките. Зад фриволните закачки на мъжете прозираше вълнение. Вече си бяха у дома.

Помощната лодка се плъзна сред спокойната водна шир на Нантъкетския залив, но от слънчевите отблясъци бе трудно да се различи, който и да е из тълпата посрещачи на кея. Майското слънце разбиваше горните морски слоеве на милион златни огледала с формата на малки блестящи рибки, които заслепяваха сините му очи, примижали по посока на кея. Той нямаше нужда да я зърне — знаеше, че е там заедно с почти целия град. Наблюдателната кула в Брант Пойнт бе забелязала „Омега“ преди доста време и слухът бе плъзнал; корабът се завръщаше, порейки дълбоко водата — рейсът бе успешен.

Заслепението от отраженията изчезна и тълпата изникна пред погледите им. Просълзени жени размахваха кърпички. Стари морски вълци изхлузваха мръсните си плетени шапки от побелелите темета и поздравяваха китоловците с широко размахани ръце, а младоците, сънуващи солта на морето, зяпаха със страхопочитание в очакване на своя голям ден, когато и те щяха да станат герои.

Лодката с глух звук се блъсна в коловете и очите на Рай обходиха тълпата. След няколко минути щастливата среща предизвика страхотно разбъркване на кея: влюбените се прегръщаха, бащи поемаха в ръце децата си, които никога не бяха виждали, съпруги бършеха сълзите на радост, а каруци и файтони очакваха пристигналите току-що моряци, за да ги отведат у дома. От „Омега“ вече пристигаха и други помощни лодки и хамалите започнаха да разтоварват тежките бурета с китова мас, като ги търкаляха по дебел дървен скат. Те издаваха тътнещ звук като от далечна гръмотевица. Теглени от коне товарни платформи бяха готови да завлекат товара до складовете на брега.

Най-сетне кракът на Рай стъпи върху твърдата земя, която нито се накланяше, нито се издигаше. Той качи на раменете си тежкия моряшки сандък, взе под мишница дебелото си двуредно палто и като се оглеждаше развълнувано, си проправи път през тълпата. Навсякъде наоколо виждаше рокли с кринолини и корсети от китова кост. Погледът му се плъзгаше по тях с интерес и продължаваше да търси точно една определена.

Но Лора Далтън я нямаше.

Намръщен, Рай се поклащаше по дължината на кея, докато се провираше между насъбралите се посрещачи. Походката му бе стабилна и уравновесена дори под тежестта на моряшкия сандък. Зад него жените се споглеждаха с изненада. Две момичета се подсмихнаха, вдигнали длани пред лицата си, а старият капитан Сайлъс, облегнал гръб на избелялата от времето стена на навеса за стръв, кимна безмълвно на Рай и с присвити очи изпрати нагоре по улицата високия млад моряк, като само дръпна от лулата си и изръмжа: „Охо!“.

Оставил възбудата на кея зад гърба си, Рай подмина и складовете с мирис на катран, коноп и риба. Откъм рафинериите, в които се претопяваше китовата мас, идваше всепроникваща миризма и се смесваше с облаците сив дим от котлите.

Но стройният моряк почти не забелязваше вонята, нито пък въпросителните погледи на хората, които надничаха към него от свещарската, въжарската и столарската работилница по пътя му през калдъръмените улици към центъра на селището. Той пое през площада на главната улица и пред очите му се откри родният град, разпрострян над голямото пристанище по меките възвишения на хълма Уеско. О, Нантъкет, мой Нантъкет!

Островът се намираше на трийсет мили от континента, усамотен и беззащитен сред Северния Атлантически океан; на запад бяха глинестите скали на Мартас Виниярд, а на север — обрулената от вятъра пустош на нос Код. МАЛКАТА МОРСКА СИВА ДАМА, така наричаха Нантъкет. И точно така изглеждаше днес островът — заспал под синия свод на небето, със своите сребристи къщи, блестящи под високото майско слънце като необработени скъпоценни камъни. Калдъръмените улици се открояваха на фона на ярката зеленина на новопоникналата пролетна трева по краищата им и насочваха погледа към по-бледите, покрити с черупки пясъчни пътеки навътре. Соленият бриз се спускаше през откритата шир и разнасяше аромата на цъфтящите по брега сливи и лаврови дървета, а ябълките по дворовете приличаха на благоуханни бели облаци.

Рай се спря, за да откъсне един цвят, и вдъхна нежния мирис, който му се стори още по-прекрасен, тъй като бе рожба на земята, а не на морето. Той пое дълбоко въздух, като че ли за да навакса петгодишната липса на такова удоволствие. После, мислейки отново за Лора, обърна намръщен поглед към къщата и закрачи решително.

След минути стигна до една по-особена алея, постлана с ослепително бели мидени черупки. Те поскърцваха под натиска на обувките му и той намести по-нагоре моряшкия сандък като знак, че е разпознал звуците, аромата на ябълковите цветове и къщите, покрай които минаваше. Потръпваше от очакването, от мисълта, че най-сетне крачи към къщи.

Стигна до разклонението на пътеката — лявата водеше към квартала Майл Хил, а дясната се стесняваше и извеждаше към меко възвишение, на което се намираше малка двуетажна постройка, типична за по-голямата част от острова. Стените и покривът й бяха покрити с дървени летвички, които обаче не бяха боядисани, а избелели от вятъра и солта, и блестяха като лъснати сиви перли. Оловните черчевета бяха претопени за куршуми още преди десетилетия в помощ на революцията, но малките стъклени прозорци с дървени рамки и широко отворените капандури пропускаха светлината на пролетния ден.

Здравецът — любимото цвете на Лора — вече бе изнесен до дървените стъпала. Ивица от новопоникнали вечнозелени храсти ограждаше къщата от запад, където един навес се бе сгушил до стената с комина. Рай огледа изненадан наклонения му покрив. Навесът бе пристроен, след като бе заминал.

Докато скърцаше с обувки по последните няколко метра от пътеката, отдолу заби обедната камбана от кулата на енорийската църква. Тя отброяваше по петдесет и два удара на ден, откакто Рай се помнеше. Сега призоваваше жителите на Нантъкет да пристъпят към ежедневното си хранене, но звънът й отекваше в сърцето на Рай Далтън като специално приветствие за добре дошъл.

Когато стигна, той се отклони от пътеката и тихо се приближи до къщата. Предната врата бе отворена и от нея се разнасяше аромат от обяда, който му се струваше като поздрав за завръщането у дома. Сърцето му подскочи, изтръпнало в очакване, и той изведнъж почувства благодарност, че Лора е избрала да го посрещне сред уюта на техния дом вместо заедно с всички на кея. Остави моряшкия си сандък до пътеката, прокара разтреперани пръсти през изрусялата си коса, щръкнала на снопчета заплетени кафеникави водорасли; нервна въздишка се изтръгна от гърдите му. После вдигна сандъка и престъпи през пътната врата.

Тя гледаше на юг и от всекидневната извеждаше направо на двора. Рай надникна в сенчестата стая, но очите му все още бяха заслепени от блясъка навън и не виждаха нищо. Той не издаде нито звук, но му се струваше, че силното биене на сърцето му вече я е предупредило за неговото присъствие.

Тя се бе привела пред огромното огнище, бе сложила дълга до земята синя рокля на цветя и бяла домашнотъкана престилка, която използваше като ръкохватка, докато разбъркваше съдържанието на висящия на желязната подпора метален котел.

Той се взря в тила й и в тежката плитка с цвят на индийско орехче, в крехкия й гръб и в изящното очертание на бедрото под синята памучна тъкан. Тя тихичко си припяваше под акомпанимента на подрънкващия в съда черпак.

Дланите му се овлажниха и почти му се зави свят от вълнение, че намира всичко така, както го бе оставил. Безмълвен я наблюдаваше и се наслаждаваше на самата близост с тази жена, в тази къща.

Тя върна похлупака върху котела и посегна да остави черпака, а той си представи повдигането на гърдите й, очите й с цвят на кафе и извивката на устните й.

Най-накрая почука на отворената врата.

Лора Далтън погледна стресната през рамо. В рамката на вратата бе очертан силуетът на висок мъж, а зад него като ореол сияеше ярката обедна светлина. Тя различи широките плещи, буйната коса, нещо обемисто, прихванато между китката и хълбока, стъпилите на голямо разстояние крака, които сякаш търсеха опора срещу силен вятър.

— Да? — Тя се обърна и изтри ръце в престилката, после направи с длан сянка над очите си. Примижа и запристъпва несигурно напред, докато ръбът на роклята й бе огрян от слънчевата светлина, падаща косо на дървения под. Спря се и пред нея изникнаха познатите сини очи, медната кожа, изруселите вежди и коси… и първите устни, които бе целунала някога.

Пое бързо въздух и ръцете й с рязко движение закриха устата й. Очите й се разшириха от неверие и цялата се стегна, като че ли бе ударена от гръм.

— Р… Рай? — Сърцето й лудо заби. Тя пребледня и стаята шеметно се завъртя, докато го гледаше поразена. Най-накрая ръцете й се отпуснаха надолу и тя пак промълви задавено: — Р… Рай?

Той успя да се усмихне несигурно, докато тя се бореше със себе си да проумее невъзможното: Рай Далтън, жив и здрав, стоеше пред нея!

— Лора — започна той, като почти се задави, преди да продължи нататък с по-кисел тон. — След пет години това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Р… Рай… Господи, ти си жив!

Той пусна на пода палтото и се втурна с наведена глава и протегнати ръце, а тя полетя напред. Той я вдигна високо и я притисна плътно към себе си.

О, не, о, не, не! — запротестира разумът й, докато дълго жадуваните ръце я притискаха към грубата раирана риза с мирис на море. Тя плътно стисна очи, после широко ги разтвори, за да успокои чувствата си. Но това бе Рай! Това бе Рай! Прегръдката заплашваше да счупи ребрата й, широко разкрачил крака, той се притискаше с цялото си тяло към нея, бронзовата му буза бе топла и стържеща, съвсем жива! Ръцете й вършеха това, което бяха правили хиляди пъти преди и за което болезнено бяха мечтали. Те се сключиха около здравите му широки рамене и го сграбчиха, а слепоочието й полегна върху загорялата му страна и сълзи опариха очите й. Тогава Рай вдигна глава. Големите му твърди мазолести ръце обградиха лицето на Лора и той я целуна с цялото нетърпение на петгодишната раздяла. Плътните топли и познати устни докоснаха косо нейните, преди да се намеси разсъдъкът й. Езикът му жадно и търсещо изучаваше в дълбочина устата й, а годините потънаха в забрава. Те се докосваха със сладкото вълнение от повторната среща, сърцата им танцуваха в общ ритъм, целувките и прегръдките замъгляваха всякакви усещания за време.

Най-накрая се отделиха един от друг, въпреки че Рай все още държеше лицето й като някакво скъпоценно съкровище, взираше се в очите й и шепнеше с измъчен глас: „О, Лора, любов моя!“. Той уморено притисна чело в нейното и със стиснати очи се наслаждаваше на дъха и близостта й, докато ръцете му галеха гърба й, като че ли за да си припомнят всяка частица от него.

След един дълъг миг тя повдигна лицето му, погали го с върховете на пръстите и очите си и започна да разучава мрежата от бръчки по бронзовата му кожа, която петте години бяха добавили. Дългите дни под високото слънце бяха изсветлили не само косата и веждите му, но и синевата на очите му.

Леко отдалечен от нея, той я изпиваше с очи. Вдигна голямата си длан, сурова като моряшкия труд, и я положи на бузата й, порозовяла от топлината на огнището. Другата му ръка се спусна от рамото й към нежните издатини на гърдите и той ги помилва, за да се увери, че това не е сън и най-накрая е тук.

Тя реагира както винаги — притисна се по-силно към дланта му, очите й за момент се раздвижиха под спуснатите клепачи, тя покри ръката му със своята, биенето на сърцето и дишането й се учестиха. Но като осъзна какво върши, хвана дланта му с две ръце, докосна устни до нея и я притисна до лицето си. В нея бясно се бореха страхът и облекчението.

— О, Рай, Рай — в гласа й имаше отчаяние, — мислехме, че си мъртъв.

Той положи свободната си ръка върху вързаната коса на тила й и си помисли колко надолу по гърба й ще стигне, ако я разпусне. Грубата му ръка напипваше изящните кичури, които така добре помнеше, за които бе мечтал толкова пъти във времето на самота. Пак я обгърна с двете си ръце, леко я притегли към себе си и попита:

— Не получи ли писмата ми?

— Писмата ти? — отекна отговорът, докато тя се опитваше да събере достатъчно здрав разум, за да бутне ръцете му и да се освободи от прегръдката му, въпреки че това бе последното нещо, което искаше.

— Оставих първото в костенурката на остров Чарлз.

На една скала на остров Галапагос имаше голяма бяла черупка от костенурка, известна на всеки китоловец в света. Нямаше плавателен съд от Нова Англия, който, преминавайки покрай нея, да не спре да провери за писма от къщи, или ако се движи на изток около нос Хорн, да не прибере моряшките писма и да ги предаде на любимите същества в градове като Нантъкет и Ню Бедфорд. Понякога бяха необходими месеци да стигнат предназначението си, но в повечето случаи все пак стигаха.

— Не си го получила? — Рай се вглеждаше в кафявите очи с дълги катранени мигли, които бяха го гледали по време на стотиците морски бури и накрая го бяха довели жив и здрав вкъщи.

Лора само поклати глава.

— Оставих първото през зимата на тридесет и четвърта — припомни си той, смръщен и втрещен от учудване. — Другото го пратих по един първи помощник-капитан от пристанище Саг, когато се срещнахме със „Стафорд“ във Филипините. И още едно от Португалия… ама как, сигурен съм, че изпратих най-малко три. Нито едно ли не си получила?

Лора пак само поклати глава. Морето бе влажно, а мастилото — уязвимо. Рейсовете бяха дълги, а съдбите — несигурни. Съществуваха безброй причини, поради които писмата на Рай не бяха достигнали предназначението си. Не им оставаше нищо друго, освен да се гледат втрещени.

— Н… но чухме, че „Масачузетс“ е потънал с… с целия екипаж.

Тя тъжно докосна лицето му, за да се увери още веднъж, че не е призрак. Точно тогава видя малките вдлъбнати белези по кожата — няколко на челото, един, който леко променяше познатата линия на горната устна, и още един от дясната страна на устата точно на линията на усмивката, който му придаваше лукав вид, като че ли постоянно се подсмихваше предизвикателно.

Мили боже, мислеше си тя. Мили боже, как ли е станало.

— Загубихме трима души още преди да завием покрай нос Хорн. Скочиха от кораба, прекалено се уплашиха от пътуването. Така че спряхме на чилийски бряг да наемем нови работници и навлязохме в зона с епидемия от едра шарка. След единайсет дни разбрах, че и аз съм се заразил.

— Но нали преди да тръгнеш се ваксинира против сипаница? — Тя докосна белега над горната му устна.

— Знаеш, че няма никаква гаранция.

Наистина, така беше. Най-разпространеният начин за ваксиниране беше да се вземе секрет от обрив от сипаница на върха на игла и да се вкара вирусът през драскотина на кожата. Въпреки че невинаги предпазваше от болестта, този метод все пак доста облекчаваше протичането й.

— Така че аз бях един от тези, които нямаха късмет и се заразиха. Поне така си мислех, когато ме свалиха от кораба. Но после, като чух, че „Масачузетс“ се е разбил в Галапагос и е потънал с целия екипаж… — Очите му станаха зловещи и той въздъхна дълбоко при спомена за близостта на смъртта и загубените другари от кораба. След това се върна в настоящето и изпъчи рамене.

— Когато треската и обривите ми минаха, трябваше да изчакам друг кораб, който идваше за мед. Добрах се до остров Чарлз, тъй като знаех, че всички спират там, и имах късмет. Пристигна „Омега“ име взе на работа, после се отправихме към Тихия океан и аз през цялото време вярвах, че писмото ми ще стигне до теб и ти ще узнаеш, че съм жив.

О, Рай, любов моя, как да ти кажа?

Тя разглеждаше лицето на любимия си — издължено, изпито, красиво, почти незагрозено от белезите. Преброи ги един по един — откри седем — и едва се въздържа да не целуне всеки поотделно, макар да разбираше, че белезите по кожата са нищо в сравнение с наранените чувства, които тепърва го очакваха.

Гъстата му коса имаше цвят на царевичен сноп, потъмнял от ветрове и дъждове. Очите проследиха бакенбардите му, чиято извита долна част достигаше до средата на бузите, после се вдигнаха до красиво оформените вежди, доста по-пригладени от косата, която вятърът според своите капризи вчесваше в странни прически въпреки опитите на Рай да я среши. Тя я приглади — о, само още веднъж — без да може да потисне жеста, така добре познат от миналото. И докато го галеше по косата, тя потъна в очите му, същите, които толкова често й се бяха привиждали, докато го мислеше за мъртъв. Защото всичко, от което имаше нужда, бе да излезе и да огледа небето в ясен ден, за да си спомни цвета на прозрачните, питащи очи на Рай Далтън.

Тя отвърна поглед при завладяващата я мисъл за това, което бе изстрадал и което, тепърва му предстоеше да изстрада, без да го бе заслужил.

Бяха се карали, преди да тръгне, горчиви спорове, в които той обещаваше да се качи на китоловния кораб само за този рейс и да се върне при нея с моряшкия си „пай“ — неговия дял от печалбата, който ще им помогне да си стъпят на краката. Тя го бе молила и убеждавала да не тръгва, да остане и да работи в бъчварския занаят в Нантъкет заедно с баща си. Богатството слабо я интересуваше. Но той не се съгласи — само едно пътуване, само едно. Не можела ли тя да разбере колко щял да бъде паят му, ако успеели да напълнят кораба със стока? Тя си мислеше, че няма да го има може би две години, и отначало се подготвяше да понесе едно толкова дълго отсъствие. Но китоловните кораби на Нантъкет вече не можеха да напълват трюмовете си със стока близо до дома. По целия свят се търсеха китова мас, китова кост и амбра, восъкоподобно вещество, използвано в парфюмерията. Хората, които събираха тези продукти навътре в открито море все по-трудно и по-трудно ги намираха.

— Но пет години! — Тя почти изстена.

Той пак посегна да обгърне с ръце лицето й и каза:

— Не съжалявам, че тръгнах, Лора. „Омега“ е претъпкана със стока! Трюмовете са пълни догоре! Знаеш ли колко богати…

Точно тогава ги прекъсна детски глас.

— Мамо?

Лора отскочи назад и притисна с ръка силно биещото си сърце.

Рай рязко се извърна.

На вратата стоеше момченце, чиято руса главица не стигаше по-високо от хълбока на Рай. То несигурно поглеждаше към високия непознат, докато единият му пръст срамежливо подръпваше ъгълчето на очарователната уста. В гърдите на Рай се разрази силно чувство. Син, Исусе! Имам син! Очите му потърсиха Лора, но тя избягваше въпросителния му поглед.

— Къде беше, Джош?

Джош, помисли си зарадван Рай. Съкратено от името на баща ми Джоузия.

— Чаках татко.

Лора бе обзета от паника. Устата й пресъхна, а дланите й се изпотиха. Трябваше веднага да каже на Рай! Но как да кажеш на един мъж такова нещо?

Само преди секунди огряно от радост, сега лицето му се помрачи и той обърна озадачен поглед към жена си. Тя почувства, че се изчервява, и отвори уста да му каже истината, но преди да успее, по мидената пътека навън се чуха поскърцващи стъпки и през прага престъпи набит мъж. Облеклото му бе много официално: черен редингот с квадратни пешове, бяла панделка вместо вратовръзка и панталон с диагонална шарка, безупречно опънат между скритите тиранти и ластиците, минаващи под обувките му. Той свали лъскавия си цилиндър и го остави на закачалката до вратата с добре отмерено привично движение. Чак тогава вдигна поглед към Лора и Рай, които стояха като статуи пред него. Ръката му се спря на половината път надолу по редицата копчета на горното двуредно палто.

Лора преглътна. Мъжът на прага внезапно пребледня. Погледът на Рай се стрелна от елегантния мъж към Лора, после към цилиндъра на закачалката и обратно към мъжа. Толкова тихо стана в стаята, че къкренето на яхнията в тенджерата изглеждаше силно като рева на североизточния вятър.

Рай бе обхванат от болезнен ужас, много по-силен от този, който бе преживял по време на завоя около нос Хорн, в челюстите на двата океана, които се канеха и заплашваха да раздробят на парчета кораба.

Даниел Морган се съвзе пръв. Той с усилие се усмихна за добре дошъл и пристъпи напред с протегната ръка.

— Дан, радвам се да те видя — отвърна Рай автоматично, въпреки че думите бяха наполовина лъжа, особено ако подозренията му се окажеха верни.

— Всъщност аз не бях на борда на „Масачузетс“, когато той потъна. Бях свален на брега, защото се разболях от едра шарка.

Двамата мъже бяха добри приятели през целия си досегашен живот, затова си стиснаха ръцете и се потупаха по рамената, но сърцатото и искрено ръкостискане не можа да разведри натежалата атмосфера. Никой не бе сигурен как точно стояха нещата.

— Спасен… от едрата шарка? — каза Дан.

Закачката в тези думи накара и двамата да се засмеят.

Но смехът бе последван от неловка тишина и двамата погледнаха към Лора, чиито очи се местеха от единия към другия и накрая се спряха върху Джош, който пък наблюдаваше и тримата озадачен.

— Излез навън и си измий ръцете и лицето за обяд — меко му нареди Лора.

— Но, мамо…

— Недей да възразяваш и тръгвай веднага.

Тя побутна детето и то изчезна през задната врата, изпратено от светлосините очи на моряка.

Напрежението се сгъсти като плътната облачна пелена, която покриваше Нантъкет през четири-пет дни. Оглеждайки се наоколо. Рай за първи път спря поглед върху дървената маса — тя бе сложена за трима. Кутия с пури бе поставена върху изящна масичка от черешово дърво до тапицирания фотьойл с табуретка от същия вид към него. Леглото, което беше в стаята, преди да замине, вече го нямаше. На негово място имаше ниша с една кушетка, разположена над вграден шкаф. Цялото съоръжение беше скрито от сгъваема врата, в момента отворена и откриваща няколко дърворезбовани войници от другата страна — явно детското легло. Премести поглед и върху новата врата в стената отляво до огнището. Тя водеше към навеса отвън, в който се виждаше ъгълче от познатото двойно легло.

Рай Далтън с мъка преглътна.

— Дошъл си да обядваш с Лора ли? — попита той приятеля си.

— Да, аз… — Бе ред на Дан Морган да преглътне и той очевидно не знаеше къде да дене ръцете си.

И двамата мъже отправиха безмълвна молба към жената, която стискаше здраво ръцете си в юмруци. Стаята бе изпълнена с онази тягостност, която носи вестта за нечия смърт, но сега, по ирония на съдбата, предизвикана от вестта за оцеляването на Рай Далтън.

В гласа на Лора имаше напрежение, страните й горяха, докато кършеше нервно пръсти.

— Рай, ние… ние мислехме, че си мъртъв.

— Ние?

— Дан и аз.

— Дан и ти — повтори безизразно Рай.

Лора потърси с очи Дан за помощ, но и той като нея бе загубил дар слово.

— Е, и? — рязко каза Рай. Погледът му обходи и двамата, а ужасът му нарастваше с всяка изминала секунда.

— О, Рай. — Лора умолително протегна ръка към него. Чертите на лицето й бяха разкривени от съжаление.

— Те казаха целия екипаж. Как можехме да знаем? Останките изобщо не бяха намерени.

Стояха, както бе и в действителност, на върховете на мислен триъгълник. Накрая Дан тихо предложи:

— Мисля, че е по-добре да поседнем.

Но като истински моряк Рай Далтън бе свикнал да посреща бедствията изправен. Той предизвикателно застана с лице към тях.

— Наистина… наистина ли всичко тук е това, което изглежда?

Очите му бързо обиколиха стаята и видяха всеки знак за пребиваването на Дан в къщата, после се върнаха към жена му. Полуотворените й устни трепереха. В кафявите й очи блестяха напиращи сълзи, зад които прозираше дълбоко угризение.

— Да, Рай, така е. Ние с Дан сме женени — каза тя меко.

Рай Далтън простена и се срути в един стол, като зарови лице в ръцете си.

— О, Господи!

Лора правеше всичко възможно да се удържи да не отиде при него, да коленичи, да го успокои, защото и тя чувстваше цялата агония толкова остро, колкото и той. Искаше й се да изкрещи: „Съжалявам, Рай. Съжалявам!“. Но Дан също стоеше там. Дан, най-добрият приятел на Рай. Дан, когото Лора също обичаше, който бе с нея през най-тежкия период от живота й; който я утешаваше, когато пристигна вестта за смъртта на Рай; който се показа по-силен от нея пред лицето на общата им загуба; който я бе развеселявал по време на тежката бременност и й бе вдъхнал желание да продължи да живее; който й бе дясната ръка, когато се нуждаеше от мъжката му сила за хилядите неща, които като бременна жена не можеше да свърши. Дан, който обичаше детето на Рай Далтън като собствено, който бе приел Джош като свой син, когато взе Лора за съпруга.

Джош се втурна в стаята със светнало лице и щръкнала като петльов гребен коса. Той се отправи директно към Дан, прегърна крака му и погледна нагоре с ангелска усмивка, която се заби като нож в сърцето на Рай Далтън.

— Мама сготви едно от любимите ти яденета — познай кое.

Рай гледаше как Дан Морган прокара пръсти през косата на момчето, приглади петльовия гребен, който веднага пак щръкна.

— Ще си поиграем на гатанки по време на обяда, синко — каза той, без да се замисли, но веднага се изчерви и вдигна очи към лицето на Рай, изкривено в болезнена гримаса.

Светлосините очи се сведоха към момчето — на колко е години? Мозъкът на Рай трескаво заработи. Четири? Пет? Не можеше да определи.

Изправи отново отпуснатите си рамене и с поглед безмълвно отправи към Лора този въпрос. Но детето бе там и Рай разбираше, че тя не може да отговори пред него. Пак погледна към момчето, чудейки се: мое ли е, или на Дан?

Напрежението растеше и Лора се чувстваше между чука и наковалнята. Виеше й се свят и й призляваше, все едно се гледаше отстрани и в този фарс участваше някой друг. В нея изплува някакво чувство за учтивост и накара устните й да произнесат:

— Добре дошъл си за обяд, Рай.

Дори на нея й прозвуча нелепо да покани човек в собствената му къща.

Като чу абсурдната й покана, Рай Далтън едва сдържа един мъчителен смях, който би прозвучал повече като лай. Пет години бе плавал по моретата, бе ял безвкусни корабни бисквити и трудна за преглъщане моряшка яхния, подправял ги бе с предвкусването за първото ядене у дома. И сега бе тук, ноздрите му се изпълваха с аромата на храната, за която бе мечтал. Но не можеше да седне и да я сподели с Лора и с нейния… нейния друг съпруг.

Рай с олюляване се изправи на крака и изведнъж му се прииска да се махне и да подреди мислите си на спокойствие. Момчето все още ги наблюдаваше и правеше въпросите невъзможни.

— Благодаря ти, Лора, но още не съм се видял с родителите си. Мисля да намина към тях и да ги поздравя.

Родителите му би трябвало да знаят истината.

Сърцето на Лора като че ли бе пропаднало в стомаха й. Тя отправи към Дан таен поглед, изпълнен с безмълвна молба, която очакваше той да разбере:

— Ще те изпратя по пътеката, Рай — предложи тя.

— Не… не е необходимо. Достатъчно добре помня пътя.

— Върви с него, Лора — вметна бързо Дан. — Аз ще сипя за Джош и за мен.

Напрежението нарасна, докато Рай съобразяваше дали да пусне Лора пред себе си, или да продължава да настоява тя да остане.

Джош погледна нагоре към Дан и попита:

— Този човек с мама на разходка ли ще излиза?

— Да, но тя скоро ще се върне — отговори Дан.

— Кой е той? — невинно попита Джош.

— Казва се Рай и е мой стар приятел… и на майка ти.

Джош разгледа високия, строен непознат, чиито дрехи бяха побелели от скрежа на морската сол и чиято коса бе станала на светли кичури от слънцето; мъжа с обувки, просмукани от китова мас, и насечен, различен от техния говор.

— Рай? — повтори детето. — Ама че смешно име.

С усилие Рай се усмихна на преждевременно развитото дете, попивайки с очи всяка луничка, всеки жест, всеки израз на лицето, все още, без да знае дали Джош е негов син.

— Да, нали? — Защото моминското име на майка ми е Райърсън.

— Имам приятел, който се казва Джими Райърсън.

Той ти е братовчед, ако ти си мой син, помисли си мъжът и обърна светлосините си очи към Лора, за да се опита пак да предугади отговора, докато тя коленичи пред момчето и му заговори.

— Ти и… и татко започвайте. Ще се забавя само минутка.

Лора се почувства виновна, объркана и засрамена, задето се поколеба да произнесе думата „татко“. Мили боже, каква я свърших? С крайчеца на окото си видя как Рай се наведе да дръпне палтото си от пода и застана прав в очакване.

Когато Лора поведе Рай навън през вратата, Дан със свити устни ги изпрати с поглед. Той си спомни какви бяха тримата като деца, как тичаха боси и безгрижни през дюните. От дълбините на сломена долетя собственият му глас и се изви във висок фалцет.

„Хей, Лора, искаш ли да отидем да видим дали са узрели дивите ягоди?“

А Лора викаше след отдалечаващия се Рай:

„Хей, Рай, искаш ли да дойдеш с нас?“

Рай поглеждаше през рамо и продължаваше нататък.

„Не, благодаря, ще отида до Олтар Рок да се огледам за китоловни кораби.“

Тогава Лора правеше своя избор както винаги:

„Ще отида с Рай. И без това ягодите сигурно още не са узрели.“

А Дан тръгваше след тях с ръце в джобовете и си мечтаеше поне веднъж Лора да го последва така, както следваше Рай.

Навън Рай вдигна пак на рамо моряшкия си сандък и тръгна до Лора по покритата с мидени черупки пътека. И двамата много съсредоточено гледаха право пред себе си. Но тя чувстваше присъствието на твърдите от морската сол дрехи, а той — на украсената й с цветя рокля. Като че ли цяла вечност мина, преди да се отдалечат от къщата достатъчно, та никой да не може да ги чуе, и той попита без предисловия:

— Джош мой син ли е?

— Да.

Тя ликуваше, че най-накрая бе успяла да му го каже, въпреки че след моментната радост отново я връхлетя несигурност.

Рай се спря. Моряшкият сандък се плъзна надолу по гърба му и с хрущене се приземи върху черупките. Бяха стигнали до разклонението на пътеката. До тях отляво имаше малка горичка от ябълкови дървета, окъпани в цвят. Ивици от лилави минзухари се поклащаха към слънчевата светлина. Отдолу заливът блестеше яркосин като очите, които търсеха и се взираха в очите на Лора.

— Наистина ли е мой? — попита недоверчиво Рай.

— Да, наистина е твой — прошепна тя. Устата й затрепери в усмивка и тя изглеждаше само привидно спокойна, докато наблюдаваше как гримасите на изумление бързо се сменят по лицето на Рай. Внезапно той се олюля назад и седна върху моряшкия сандък. Дишаше тежко, като че ли му бяха изкарали въздуха с удар.

— Мой — повтори към черупките, към усмихващите се кафяви очи, все едно бе още прекалено невероятно, за да го приеме.

Той потърси ръката й и тя повече не можеше да й откаже полагаемото се място в неговата, както не можеше да обърне фаталното стечение на обстоятелствата, довело ги до тази безизходица. Неговата широка кафеникава ръка обгърна нейната доста по-малка и светла ръчица и той притегли жената по-близо между краката си, после положи длани върху хълбоците й и я загледа с очи, преливащи от чувства. Леко притисна кръста й и я доближи още повече, докато коленете й докоснаха мястото, в което се съединяваха краката му. После тихо простена и опря лице в корема й.

— О, Лора…

Две крещящи чайки се извиха над тях, но тя не ги виждаше, защото бе притворила очи при гледката на твърдата руса коса, полегнала точно под гърдите й, и на цялата му глава, която той отчаяно се мъчеше да прислони до нея.

— Рай, моля те…

Той вдигна към нея очи, изпълнени с болка.

— Откога си омъжена за него?

— През юли ще станат четири години.

— Четири години.

Поредица от неканени сцени изникна пред очите на Рай: Лора и Дан и интимността, която неминуемо бяха споделяли.

— Четири години — повтори, загледан сломено в ръба на роклята й. — Как е могло такова нещо да се случи? Как! — Той ядосано скочи на крака и й обърна гръб. Чувстваше се безпомощен и хванат в клопка. — И Джош… той не знае, нали?

— Не.

— Никога не си му казвала нищо за мен?

— Ние… Ние не го крием нарочно от него, Рай. Просто… ами, просто Дан е тук, откакто Джош се е родил, даже преди още да се роди. Той израсна и се привърза към Дан като към… към баща.

— Искам той да знае, Лора. И още искам теб. Искам тримата да живеем в онази къща така, както би трябвало да бъде!

— Знам, но дай ми малко време, Рай, моля те. — Лицето й бе набраздено от бръчки и гласът й трепереше. — Това е… толкова внезапно за всички ни.

— Време? Колко време? — пламна той.

Очите им се срещнаха и тя се зачуди какво точно я питаше. Но виждайки решителността и остротата на неговия поглед, тя сведе очи към гърдите му и не знаеше как да отговори.

— Чакам този ден от пет години, а ти ме молиш да ти дам време. Колко дълго трябва да чакам? — Той пристъпи към нея.

— Аз не… ние не трябваше… — Тя несмело погледна към устните му. — Аз… моля те. Рай… — заекна тя.

— Моля те, Рай? — С очи, приковани в устата й, той посегна към нейния лакът. — Моля те за какво?

— Може… може да ни видят тук. — Страните й горяха, а очите й блестяха, дишаше тежко през притворените устни.

— И какво от това? Ти си ми жена.

— Не дойдох с теб дотук за това.

— Да, но аз дойдох за това — каза той гърлено. Неумолимо я придърпа за лакътя и погледна към хълма, за да се увери, че не могат да бъдат видени от къщата.

— Пет години, Лора. Господи, знаеш ли как си мислех за теб? Как ми липсваше? И всичко, което получавам, е една целувка, когато искам още толкова много. — Очите му бяха като синя ласка, гласът — като дрезгаво изкушение. — Искам да те имам точно тук, под тези ябълкови дървета, и по дяволите целия свят, по дяволите Дан Морган. Ела.

Пръстите му се стегнаха и сърцето й подскочи, докато той я притегляше все по-близо и по-близо. Разстоянието между тях се топеше. Сините му очи се рееха по лицето й, широката му ръка напипа извивката на талията й. Той я дръпна рязко към себе си и въпреки че свитите й ръце застанаха помежду им, тя знаеше, че в мига, в който устните им се срещнаха, Рай разцъфна като ябълковите дървета над тях. Целувката му беше силна, влажна и пълна с желание, пълно опустошаване на устните й, което й казваше без колебание, че чака само мълчаливото й съгласие, за да я обладае цялата.

В отворената й уста отекна неговото стенание, езикът му страстно танцуваше върху нейния, пръстите му поемаха топлината, пропита в разкошната й ароматна кафява коса, която най-много от всичко на света искаше да разпусне и да разпилее в свободен кръг по тревата, докато я обладаваше така, както бе мечтал толкова дълго време.

Ръката му се плъзна към врата й, намери плешката, гърба, ребрата и се натъкна на преграда от същото вещество, което го бе изпратило в открито море, за да я загуби: банели от китова кост!

— По дяволите всички китове! — изруга той, след като откъсна устата си от нейната и започна да изследва с пръсти пръчиците на корсета й. Те започваха точно под плешките и свършваха в долната част на гръбнака. Той ги проследи през синята памучна рокля, а учестеният му дъх изгаряше ухото й.

Тя не можа да скрие усмивката си.

— Точно сега благодаря на бога за съществуването им — каза с разтреперан глас и се дръпна назад.

— Лора?

За пръв път почти бе признала, че го желае. Но когато той сграбчи брадичката й за още една целувка, тя не му позволи.

— Престани, Рай! Всеки от острова може да мине оттук.

— И да види как един мъж целува жена си. Върни се, още не съм свършил с теб. — Но тя пак му се изплъзна.

— Не, Рай. Разбери, че това е невъзможно, докато не разплетем ужасното положение.

— Положението е ясно. Ти си омъжена първо за мен.

— Но сега не съм. — Беше й трудно да го каже, но трябваше да стане ясно, че не иска умишлено да наранява Дан.

Рай се учуди колко бързо възбудата се изпари от тялото му.

— Това означава ли, че смяташ да останеш при него?

— Засега. Докато ни се удаде възможност да поговорим, да…

— Ти си моя жена! — Той сви юмрук. — Няма да позволя да живееш с друг мъж!

— Мога да преценя положението не по-зле от теб, Рай, и не смятам да зарежа Дан в пристъп на чувства. А трябва да имаме предвид и Джош и… и… — Тя сви юмруци от безсилие и започна да крачи развълнувано, накрая се завъртя и го погледна в очите. — Повече от четири години мислехме, че си мъртъв. Не очаквай за един час и двамата да свикнем с факта, че не си!

Рай обърна намръщен поглед към Нантъкетския залив и стисна здраво челюсти.

— Ако възнамеряваш да останеш при него, просто ми кажи, защото — кълна се в бога — не смятам да остана тук и да ви гледам. Ще замина със следващия китоловен кораб, който тръгва от пристанището.

— Не съм казала такова нещо. Помолих те да ми дадеш малко време. Ще го направиш ли?

Той пак я погледна и му бе много трудно да е толкова близо до Лора и да не я прегърне, да не я целуне и… нещо повече. Кимна безстрастно като пуритан и отново се загледа в залива.

Самотният звън на камбанката на една шамандура долиташе до тях от скритите пясъчни насипи на плитчините. Като фон присъстваше музиката, създадена от вечния стремеж на океана към брега, която никой от двамата не чуваше, тъй като целият им живот бе протекъл под нейния ритъм. Писъкът на чайките и думкането от доковете долу бяха част от оркестрацията на острова и те ги възприемаха несъзнателно като дъха на полята и блатата, като соления влажен въздух.

— Рай?

Той враждебно отказа да се обърне към нея.

Тя го докосна по ръката и почувства напрежението на мускулите му.

— Дойдох с теб дотук, защото исках да поговорим, преди да слезеш от хълма.

Той все още не я поглеждаше.

— Боя се, че имам… лоши новини.

Той я стрелна с поглед и пак се извърна.

— Лоши новини? — повтори саркастично и горчиво се засмя. — Би ли могло да има по-лоши от тези, които вече чух?

Рай, Рай, проплака тя вътре в себе си, не заслужаваш така да ти разбият сърцето на завръщане.

— Нали каза, че ще ходиш да видиш родителите си, и аз… аз си помислих, че би трябвало да знаеш, преди да отидеш там…

Той леко извърна глава и раменете му се стегнаха от напрежение, като че ли бе вече отгатнал.

Лора стисна по-силно ръката му.

— Майка ти я няма вкъщи, Рай.

— Няма я вкъщи?

Тя усети, че е разбрал, но думите й пак засядаха в гърлото.

— Тя е на Квакерската улица.

— К… Квакерската улица? — Той погледна в тази посока, после пак към Лора.

— Да. — Очите й се насълзиха и сърцето й се сви, че трябваше да му нанесе още един удар. — Умря преди две години и баща ти я погреба в Квакерското гробище.

Тя усети тръпката, която премина през тялото му. Той се извърна и рязко пъхна ръцете си в джобовете. Приведе рамене и се опита да се овладее. През сълзи тя гледаше светлата коса на тила му да се спуска върху яката, когато той вдигна лице към синьото небе и от гърлото му се изтръгна пронизителен стон.

— Има ли нещо, което да е останало същото от времето, преди да замина?

Съчувствието, което я разкъсваше, се насъбра в гърлото й и тя внезапно почувства нужда да го приласкае и да го утеши. Приближи се и положи ръка в падината между плешките му. Докосването й изтръгна още един стон, и още един.

— Проклет моряшки занаят! — извика той към небето.

Тя почувства, че широкият му гръб трепери, и мъчителният израз на неговата мъка я накара да страда. Да, проклет моряшки занаят, помисли тя. Той като безчовечен съдник зачертаваше стойността на живота, любовта и щастието, от които морякът трябваше да се отрече при преследването на по-големи добиви от китова мас, кост и амбра. Платноходите правеха из седемте морета рейсове с години, трюмовете им бавно се пълнеха, а в същото време на брега умираха майки, раждаха се деца и нетърпеливи любими се женеха за други.

Но вечер къщите светеха. Жените се парфюмираха с аромати, добити от амбрата, и се преструваха, че корсетите от китова кост сигурно бранят тяхната добродетел, тъй като от другата страна на Атлантика една изтъкана от благоприличие кралица диктуваше парада и примерът й, заразен като чума, достигаше чак дотук.

Мисълта за целия този фалш подтикна Лора да направи една крачка към Рай. Обгърна го с ръце и притисна плътно чело към гърба му.

— Рай, скъпи, толкова съжалявам.

Той спря да плаче и я попита:

— Кога ще те видя пак?

Но тя не можеше да му даде отговор, който да го утеши в нещастието.

Майският вятър, безразличен към човешката мъка, напоен със сол и аромат на пролетни цветове, разроши косата на Рай, препусна към един подготвян за път кораб, за да изсуши пълнежа в пукнатините му, и разсея дима над рафинериите, които носеха благоденствие, а понякога и болка на жителите на остров Нантъкет.