Включено в книгата
Оригинално заглавие
Being-In-Dreaming: An Initiation into the Sorcerers’ World, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Флоринда Донер

Живот в сънуването: Навлизане в света на магьосника

Терзиев и синове, София, 1996

384 с.; 20 см


ЗА ВСИЧКИ ОНЕЗИ, КОИТО СЪНУВАТ МАГЬОСНИЧЕСКИ СЪНИЩА,

И ЗА НЕКОЛЦИНАТА, КОИТО ГИ СЪНУВАХА С МЕН.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

ПЪРВИЯТ МИ КОНТАКТ със света на магьосниците не беше нещо, което съм планирала или търсила. Беше по-скоро случайно събитие. През юли 1970 година се запознах с една група хора в Северно Мексико, които в последствие се оказаха строги последователи на магьосническа традиция, принадлежала на индианците от предколумбово Мексико.

Тази първа среща имаше дълготрайно, разтърсващо въздействие върху мен. Тя ме въведе в един друг свят, който съществува паралелно с нашия и с който съм обвързана вече двайсет години. Настоящата книга е разказ за това как навлязох в него и как бях насърчавана и напътствана от магьосниците, които бяха отговорни за моето присъствие там.

Сред тях най-много се отличаваше една жена на име Флоринда Матус. Тя беше моят наставник и водач. От нея получих и името си, Флоринда, като дар на любов и сила.

Наричам ги магьосници не по мой избор. Brujo и bruja, което означава магьосник и магьосница, са испанските термини, които те самите използват, за да назоват мъж или жена практиканти. Винаги ми е бил неприятен отрицателният нюанс в тези думи. Но магьосниците сами ме освободиха от притесненията ми веднъж завинаги, като ми обясниха, че под „магьосничество“ се разбира нещо доста абстрактно, а именно — способността, която някои хора развиват, да разширяват границите на нормалното възприятие. Поради тази абстрактна характеристика на магьосничеството, всякакви термини, използвани, за да се назоват неговите практиканти, автоматично губят своите положителни или отрицателни нюанси.

Разширяване границите на нормалното възприятие е една идея, която се базира на магьосническото схващане, че нашият избор в живота е ограничен, тъй като е определен от социалния ред. Магьосниците вярват, че социалният ред установява алтернативите, а ние вършим останалото: приемайки само тези алтернативи, ние поставяме граници на иначе почти безграничните си възможности.

Това ограничение, както твърдят те, за щастие важи само за нашата социална страна, но не и за другата ни страна — една практически недостъпна част, която не е в обсега на обикновеното съзнание. Затова основните усилия на магьосниците са насочени към разкриване на тази друга страна. И те го правят като разчупват крехкия, но въпреки това устойчив щит от общоприети човешки схващания за това какви сме ние и какви сме способни да бъдем.

Магьосниците признават, че и в света на ежедневните дела има хора, които се впускат в непознатото в търсене на алтернативни виждания за реалността. Според тях, идеалното последствие от подобни начинания би трябвало да бъде способността да извлечем от нашите открития необходимата енергия, за да се променим и да се дистанцираме от нашето определение за реалността. За жалост обаче, твърдят те, подобни търсения са изцяло умствени дерзания. А промяната не настъпва само с нови мисли или нови идеи.

Едно от нещата, които научих в света на магьосниците, беше, че без да се отдръпват от света и без да пострадат в процеса, магьосниците действително изпълняват тази удивителна задача да разчупят социалната договореност, която определя реалността.

1

СЛЕД КАТО ПРИСЪСТВАХ НА кръщенето на приятелско дете в Ногалес, щата Аризона, аз импулсивно реших да пресека границата и да отида в Мексико. Докато си тръгвах, една от гостенките на приятелката ми — някаква жена на име Делия Флорес — ме помоли да я откарам до Хермозийо.

Тя беше към четирийсет и пет годишна, мургава, средна на ръст и добре сложена.

От тялото й лъхаше сила, а черната й, права коса бе сплетена в дебела плитка. Тъмните й, искрящи очи подчертаваха проницателно и все пак малко момичешко, кръгло лице.

Сигурна, че е мексиканка, родена в Аризона, аз я политах дали й трябва туристическа карта, за да влезе в Мексико.

— За какво ми е туристическа карта, за да вляза в собствената си страна? — троснато ми отвърна тя, ококорвайки очи в пресилена изненада.

— От държанието и начина ви на говорене заключих, че сте от Аризона — казах аз.

— Родителите ми бяха индианци от Оаксака — обясни тя. — Но аз съм Iadina.

— Какво означава Iadina?

— Това са хитри индианци, които израстват в града — хвърли тя светлина по въпроса.

Имаше някакво странно, необяснимо за мен, вълнение в гласа й, когато добави:

— Те подражават на белия човек и се научават да го правят така добре, че могат да заблудят всекиго за каквото и да е.

— Това съвсем не е повод за гордост — отсъдих аз. — И положително не ви прави чест, госпожо Флорес.

Виновното изражение на лицето й отстъпи място на широка усмивка.

— Един истински индианец или един истински бял човек вероятно биха се засегнали — рече тя нагло. — Но не и аз. Аз съм напълно доволна от това, което съм.

Тя се наведе към мен и добави:

— Наричай ме Делия. Имам чувството, че ще станем много добри приятелки.

Като не знаех какво да кажа, аз насочих вниманието си към пътя. Пътувахме мълчаливо до контролно — пропускателния пункт. Граничарят поиска само моята туристическа карта. Към Делия дори и не погледна. Сякаш въобще не я забелязваше.

Когато се опитах да я заговоря, тя енергично ме спря с повелителен жест на ръката. Граничарят ме погледна озадачено. И тъй като аз не казах нищо, той сви рамене и ми махна да потеглям.

— Как така граничарят не ти поиска документите? — попитах аз, след като изминахме известно разстояние.

— А, той ме познава — излъга тя.

И понеже знаеше, че аз знам, че лъже, тя най-безсрамно прихна да се смее.

— Мисля, че го изплаших и той не посмя да ме заговори — излъга тя отново и пак избухна в смях.

Реших да сменя темата, дори и само за да й спестя усилието да измисля нови лъжи. Заговорих за актуални новинарски събития, но през повечето време пътувахме мълчаливо. Това не беше неприятна или напрегната тишина; беше като пустинята около нас — необятна, застинала и странно успокояваща.

— Къде да те оставя? — попитах аз, като навлязохме в Хермозийо.

— В търговската част — отвърна тя. — Винаги отсядам в един и същ хотел, когато идвам тук. Познавам собствениците и съм сигурна, че мога да уредя и за теб същата цена.

С благодарност приех предложението й.

Хотелът беше стар и западнал. Стаята, която ми дадоха, гледаше към прашен двор. Мебелировката, състояща се от двоен креват с балдахин и масивен, старомоден шкаф, я свиваха до клаустрофобични размери. В по-ново време бе добавена и баня, но под леглото все още стоеше цукалото, което беше в тон с порцелановия комплект за миене, поставен върху шкафа.

Първата нощ прекарах ужасно. Непрекъснато се пробуждах, а в съня си долавях шепот и сенки, които се движеха по стените. Иззад мебелите се появяваха силуетите на странни същества и чудовищни животни. От тъмните ъгли изплуваха хора — бледи и ефирни като призраци.

На следващия ден обходих с колата града и околностите му, а през нощта, макар да бях крайно изтощена, останах будна. Когато най-после заспах, сънувах ужасен кошмар, в който някакво същество с формата на амеба ме дебнеше в края на леглото. От пещеристите му образувания се простираха дъгоцветни пипала. Когато съществото се надвеси над мен, усетих как дишаше, издавайки къси дрезгави звуци, които замираха в хриптене.

Виковете ми бяха заглушени от дъгоцветните му въжета, които се затягаха около врата ми. След това ми причерня, когато съществото, за което някакси знаех, че е от женски пол, се стовари с цялата си тежест върху мен.

Този безкраен миг между съня и будното състояние най-сетне бе прекъснат от настоятелното чукане по вратата и разтревожените гласове на гостите на хотела, събрали се в коридора. Светнах лампата и измънках някакви извинения и обяснения през вратата.

Все още чувствайки кошмара по себе си като полепнала по кожата ми пот, аз отидох в банята. Едва не изкрещях, като се погледнах в огледалото. Червените резки по шията ми и правилно разпределените червени точки по целия ми гръден кош изглеждаха като недовършена татуировка. На бърза ръка си стегнах багажа. Беше три часа сутринта, когато слязох в безлюдното фоайе да си платя сметката.

— Къде си тръгнала в този ранен час? — запита ме Делия Флорес, появявайки се откъм вратата зад рецепцията. — Чух за кошмара, който си сънувала. Вдигнала си на крак целия хотел.

Толкова се радвах да я видя, че я прегърнах и се разплаках.

— Хайде, хайде, успокой се — промълви тя нежно, като ме галеше по косата. — Ела да спиш в моята стая, ако искаш. Аз ще бдя над теб.

— За нищо на света не оставам в този хотел — отвърнах аз. — Още сега се връщам в Лос Анджелис.

— Често ли сънуваш кошмари? — попита небрежно тя, докато ме водеше към разнебитената стара кушетка в ъгъла.

— Да, случва ми се от време на време — отвърнах аз. — Но така е откакто се помня и вече съм свикнала с тях. Тази нощ обаче беше различно; това беше най-истинският, най-ужасният кошмар, който някога съм сънувала.

Тя ме огледа критично от главата до петите, след което бавно и провлачено рече:

— Искаш ли да се освободиш от кошмарите си? Докато говореше, леко извърна глава и погледна през рамо към вратата, като че ли се опасяваше някой да не ни подслушва оттам.

— Познавам един човек, който може да ти помогне — рече тя.

— Много бих се радвала — прошепнах аз, докато развързвах шала си от врата, за да й покажа белезите.

След което й разказах кошмара си в най-големи подробности и попитах:

— Виждала ли си някога такова нещо?

— Изглежда доста сериозно — заяви тя, докато внимателно разглеждаше резките по шията ми. — Наистина не бива да си тръгваш преди да си се срещнала с лечителката, която имам предвид. Тя живее на стотина километра на юг от тук. Около два часа път с кола.

Възможността да се посъветвам с лечителка ме зарадва извънредно много. Бях свикнала с тяхното присъствие още от детството си във Венецуела. Винаги когато се разболеех, родителите ми викаха лекар, а след като гой си отидеше, нашата икономка, венецуелка, ме обличаше и ме отвеждаше при някой лечител. Като поотраснах и вече не исках да ме лекуват разни шамани — никой от приятелите ми не го правеше — тя ме убеди, че няма нищо лошо в това да си двойно защитен. С течение на времето тази практика се превърна в толкова силно установен навик, че когато се преместих да живея в Лос Анджелис, разболеех ли се, винаги гледах да се посъветвам както с лекар, така и с лечител.

— Мислиш ли, че ще ме приеме днес? — попитах аз.

И като видях учуденото й изражение, й напомних, че вече е неделя.

— За нея няма значение, ще те приеме по всяко време — увери ме Делия. — Просто ме изчакай тук и аз ще те отведа при нея. Само да си събера багажа и идвам.

— Защо ще си променяш плановете, за да ми помогнеш? — попитах аз, внезапно смутена от предложението й.

— В края на краищата, за теб аз съм една абсолютно непозната.

— Точно затова! — възкликна тя, ставайки от кушетката. След което ме изгледа снизходително, сякаш усещаше надигащите се у мен съмнения. — Каква по-добра причина може да има от тази? — попита тя риторично. — Да помогнеш на абсолютно непознат е проява или на глупост, или на огромна сила. В моя случай е проява на огромна сила.

Като не знаех какво да кажа, аз се вгледах в очите й, които сякаш приемаха света с почуда и любопитство. Имаше в нея нещо странно успокояващо. Не само й вярвах, но и имах чувството, че съм я познавала цял живот. Усещах някаква връзка помежду ни, някаква близост.

И въпреки това, когато изчезна зад вратата, отивайки да си вземе нещата, аз се замислих дали пък да не си грабна багажа и да се втурна към колата. Не исках от глупав авантюризъм да се забъркам в някоя каша, както често ми се беше случвало досега. Но някакво необяснимо любопитство ме задържаше, въпреки познатото глождещо чувство на безпокойство.

Бяха минали около двайсет минути, когато една жена в червено сако и панталон и груби туристически обувки влезе от вратата зад рецепцията. Спря за малко под светлината, след което със заучен жест отметна глава назад, така че къдриците на русата й перука отразиха светлината.

— Ти май не ме позна, а? — засмя се тя.

— Но това си ти, Делия — възкликнах аз, като я гледах втренчено, със зяпнала уста.

— Какво ще кажеш? — попита весело тя, докато вървяхме към колата, паркирана пред хотела.

Тя хвърли кошницата и вълнената си торба на задната седалка на кабриолета ми, след което седна до мен и рече:

— Лечителката, при която те водя, твърди, че само младите или пък много старите могат да си позволят да изглеждат скандално.

Преди да успея да й напомня, че не е нито едно от двете, тя ми довери, че всъщност е доста по-стара, отколкото изглежда. Лицето й светеше от възбуда, когато се извърна към мен и възкликна:

— Дегизирала съм се така, защото обичам да смайвам приятелите си!

Не каза обаче дали имаше предвид мен или лечителката. Аз определено бях смаяна. Не само дрехите й бяха различни; цялото й поведение се беше променило. Нямаше и следа от мълчаливата, сдържана жена, която пътува с мен от Ногалес до Хермозийо.

— Това ще бъде едно чудесно пътуване — обяви тя, — особено ако смъкнем покрива. — Гласът й беше щастлив и замечтан.

— Обожавам да пътувам нощем със смъкнат покрив. С готовност изпълних желанието й.

Беше почти четири часа сутринта, когато оставихме Хермозийо зад гърба си. Тъмното небе, нежно u обсипано със звезди, изглеждаше по-високо от всякога. Карах бързо, а сякаш не се движехме. На светлината на фаровете ту се появяваха, ту изчезваха чворестите силуети на кактусови и мескитови дървета, които като че ли нямаха край; и всичките изглеждаха с еднаква форма, с еднакви размери.

— Взех малко сладки кифлички и цял термос champurado — рече Делия, докато се пресягаше към кошницата на задната седалка. — Ще се съмне преди да сме стигнали до къщата на лечителката.

Тя ми наля половин чаша от гъстата царевична напитка, наподобяваща горещ шоколад, и започна да ми дава хапка по хапка от сладката кифличка.

— Минаваме през магическа земя — рече тя, докато отпиваше от вкусната шоколадова напитка. — Магическа земя, населена с воюващи хора.

— Какви воюващи хора? — попитах аз, като се постарах да не прозвучи надменно.

— Племето яки от Сонора — отвърна тя и замълча, вероятно за да прецени реакцията ми. — Възхищавам се от индианците яки, защото живеят в постоянна война — продължи тя. — Първо испанците, а след това и мексиканците, съвсем не отдавна, през 1934 година, са изпитали на гърба си свирепието, хитростта и безпощадността на воините яки.

— Не мога да се възхищавам на войната или пък на войнствените хора — казах аз.

А след това, като извинение за нападателния ми тон, обясних, че произхождам от немско семейство, което бе разделено от войната.

— При теб е друго — заяви тя. — Ти нямаш идеалите на свободата.

— Напротив! — възразих аз. — Именно защото изповядвам идеалите на свободата, смятам, че войната е нещо ужасно.

— Говорим за различни видове война — настоя тя.

— Войната си е война — вметнах аз.

— Войната, която ти имаш предвид — продължи тя, като пренебрегна моята забележка, — е между двама братя, и двамата управници, които се борят за надмощие.

Тя се наведе към мен и настоятелно прошепна:

— А войната, за която аз говоря, е между роб и господар, който си мисли, че притежава хората. Виждаш ли разликата?

— Не, не я виждам — заинатих се аз и повторих, че войната си е война, независимо от причината.

— Не мога да се съглася с теб — рече тя, като въздъхна шумно и се облегна назад на седалката. — Може би различията във философските ни възгледи се дължат на факта, че произхождаме от различни социални реалности.

Изумена от начина й на изразяване, аз автоматично намалих скоростта. Не исках да се държа невъзпитано, но академичното й изказване ми се стори толкова несъвместимо със ситуацията и така неочаквано, че не ми оставаше нищо друго освен да се разсмея.

Делия не се обиди; наблюдаваше ме с усмивка, напълно доволна от себе си.

— Когато опознаеш моята гледна точка, може би ще реагираш другояче — рече тя.

Пои това го каза толкова сериозно и същевременно така меко, че аз се засрамих, задето й се присмях.

— Дори може би ще ми се извиниш, задето ми се присмя — добави тя, като че ли четеше мислите ми.

— Извинявай, Делия — казах аз искрено. — Ужасно съжалявам, че се държах грубо. Твоите изказвания така ме изненадаха, че не знаех как да реагирам.

Погледнах я бързо и виновно добавих:

— Затова се разсмях.

— Нямам предвид да ми се извиниш от учтивост — рече тя, поклащайки глава разочаровано. — А да се извиниш за това, че не разбираш тежкото положение, в което се намира човекът.

— Не разбирам за какво говориш — казах аз притеснено. Усещах как очите й ме пронизват.

— Тъй като си жена, би трябвало да разбираш това положение много добре — рече тя. — Ти цял живот си била робиня.

— Какви ги приказваш, Делия? — възкликнах аз, подразнена от неуместните й твърдения, след което обаче веднага се успокоих, уверена, че горката индианка, без съмнение, е принудена да понася груб и властен съпруг.

— Повярвай ми, Делия, аз съм напълно свободна. Правя каквото си искам.

— Може и да правиш каквото си искаш, но не си свободна — настоя тя. — Ти си жена, а това автоматично означава, че зависиш от благоволението на мъжете.

— Не завися от ничие благоволение — изкрещях аз.

Не знам дали изказването ми или тонът, с който го направих, накараха Делия да избухне в силен смях. И тя ми се изсмя така искрено, както аз й се бях изсмяла преди.

— Изглеждаш доволна от отмъщението си — подхвърлих аз докачена. — Твой ред беше да ми се присмееш, нали?

— Съвсем не е същото — рече тя, изведнъж станала сериозна. — Ти ми се присмя, защото се чувстваш по-висша от мен. А роб, който говори като господар, винаги представлява за момент забавна гледка за господаря.

Опитах се да я прекъсна, за да й кажа, че нито за миг не ми е минавало през ума да я смятам за роб или пък себе си за господар, но тя пренебрегна усилията ми. След което със същия тон каза, че ми се е присмяла, защото съм се оказала глупава и сляпа за собственото си положение на жена.

— Какво ти става, Делия? — попитах аз озадачено. — Ти съзнателно ме обиждаш.

— И още как — с готовност се съгласи тя и се изкикоти, абсолютно безразлична към надигащия се у мен гняв. После шумно ме плясна по коляното.

— Притеснява ме това — продължи тя, — че ти дори не знаеш как поради самия факт, че си жена, ти си роб.

Като събрах цялото търпение, на което бях способна, казах на Делия, че греши:

— В наши дни няма роби.

— Жените са роби — не отстъпваше тя. — Мъжете ги заробват. Те замъгляват разсъдъка им. Тяхното желание да превърнат жените в своя собственост замъглява разсъдъка ни — заяви тя. — Тази мъгла тегне около вратовете ни като хомот.

Недоумението, изписано по лицето ми, предизвика усмивката й. Тя се отпусна на седалката и сключи ръце пред гърдите си.

— Сексът замъглява разсъдъка на жените — добави тя меко и въпреки това категорично. — Жените са с така напълно замъглен разсъдък, че и през ум не им минава, че ниският им социален статус е пряката последица от подчиненото им положение в сексуално отношение.

— Това е най-нелепото твърдение, което някога съм чувала — заявих аз.

След което, малко смутено, се впуснах в дълга филипика за обществените, икономическите и политически причини за ниския социален статус на жените. Говорих обстойно за промените, настъпили през последните няколко десетилетия и за това как жените са постигнали значителни успехи в борбата си срещу мъжкото върховенство.

Докачена от насмешливото изражение на лицето й, аз не се сдържах да отбележа, че несъмнено предразсъдъците й се дължат на личния й опит и собствените й перспективи за в бъдеще.

Делия цялата се разтресе от сподавен смях, след което направи опит да се овладее и каза:

— Нищо не се е променило. Жените са роби. Възпитават ни да сме роби. Образованите роби днес вдигат голям шум около социалната и политическа онеправданост на жените. Никой от робите обаче не насочва вниманието си към корените на своето робство, а именно — половия акт, освен ако той не е свързан с изнасилване или някакъв друг вид физическо насилие.

Лека усмивка се плъзна по устните й като добави, че духовенството, философите и учените люде от векове насам твърдят, че мъжете и жените трябва да следват една биологическа, божия повеля, свързана пряко с половите им възпроизводителни способности.

— Устроени сме да вярваме, че сексът е полезен за нас — подчерта тя. — Това вътрешно убеждение и приемането му ни лишава от възможността да си зададем верния въпрос.

— И що за въпрос е това? — попитах аз, като полагах неимоверни усилия да не се разсмея на крайно погрешните й схващания.

Делия, изглежда, не ме чу; дълго време не каза нищо и тъкмо си помислих, че е задрямала, когато гласът й ме стресна:

— Въпросът, който никой не смее да зададе — рече тя, — е какво означава за нас — жените — да легнем с мъж?

— Сериозно? — възкликнах аз с насмешка.

— Жените са с така тотално замъглен разсъдък, че ние насочваме вниманието си към всеки друг елемент от нашата онеправданост, но не и към този, който е причината за всички останали — заяви тя.

— Но, Делия, не можем да минем без секс — засмях се аз. — Какво би станало с човешката раса, ако не се…

Тя секна въпроса и смеха ми с повелително движение на ръката.

— В наши дни, жените като теб, в стремежа си към равенство, подражават на мъжете — рече тя. — Жените подражават на мъжете до такава абсурдна степен, че сексът, който ги интересува, няма нищо общо с възпроизвеждането. Те отъждествяват свободата със секса, без въобще да се замислят как се отразява секса на физическото им и емоционално благосъстояние. Така здраво са ни втълпили необходимите идеи и схващания, че ние твърдо вярваме, че сексът е полезен за нас.

Тя ме побутна с лакът и добави като песнопение:

— Сексът е полезен за нас. Доставя удоволствие. Необходим е. Облекчава депресията. Премахва главоболието, лекува ниско и високо кръвно налягане. Изчиства пъпките по лицето. Бюстът и задникът ти нарастват. Стабилизира се менструалният ти цикъл. С една дума, сексът е нещо фантастично! Полезен е за жените. Всеки казва така. Всеки го препоръчва.

Тя спря за миг, след което с театрална завършеност провъзгласи:

— Едно чукане на ден, държи лекаря далеч от мен.[1] Изявленията й ми се сториха невероятно забавни, но след това внезапно отрезвях, като си спомних как близки и приятели, включително семейният ни лекар, предлагаха секса, разбира се не толкова натуралистично, като лек срещу всичките ми младежки притеснения. И това, като се има предвид, че растях в изключително строга и деспотична среда. Той бе казал, че щом се оженя ще имам редовна менструация. Ще се позакръгля. Ще спя по-добре. Ще стана по-блага.

— Не виждам нищо лошо в това да имам нужда от секс и любов — защитих се аз. — Това, което съм изпитала от секса ми е харесало. И никой не ми замъглява разсъдъка. Аз съм свободна! Аз избирам с кого да го правя и кога да го правя. В тъмните очи на Делия припламна дяволито огънче, когато рече:

— Това, че си избираш партньора по никакъв начин не променя факта, че те чукат.

След което, като че ли да смекчи грубостта на изказването си, добави с усмивка:

— Да се отъждествява свободата със секса е най-великата ирония. Замъгляването на разсъдъка ни от мъжете е толкова цялостно, толкова всеобхватно, че ни лишава от енергията и въображението, необходими да насочим вниманието си към истинската причина за нашето заробване.

— Да желаеш един мъж сексуално или да се влюбиш в него романтично са единствените две възможности, дадени на робите — подчерта тя. — А всички приказки, които са ни изприказвали за тези две възможности, не са нищо друго освен оправдания, които ни правят съучастници и ни потопяват в невежество.

Бях възмутена от думите й. Не знаех какво друго да мисля, освен че е някаква потисната, мразеща мъжете особнячка.

— Защо толкова мразиш мъжете, Делия? — попитах аз с възможно най-циничен тон.

— Не ги мразя — увери ме тя — Това, което абсолютно не мога да приема, е нашето нежелание да се поровим в себе си и да разберем колко пълно ни индоктринират. Натискът, оказван върху нас, е толкова силен и целенасочен, че ние се превръщаме в доброволни съучастници. Всеки, който се осмели да е различен, бива заклеймяван като мъжемразец или особняк.

Изчервявайки се, аз я погледнах изпод вежди. Реших, че може би говори така презрително за секса и любовта, защото все пак си беше стара. Всякакви физически желания са вече зад гърба й.

Подсмихвайки се леко, Делия сложи ръце зад главата си.

— Физическите ми желания са зад гърба ми, не защото съм стара — довери ми тя, — а защото ми бе дадена възможност да използвам своята енергия и въображение, за да стана нещо различно от роба, който бях възпитана да бъда.

Почувствах се крайно обидена, вместо изненадана от това, че беше прочела мислите ми. Започнах да се защитавам, но думите ми само предизвикаха още смях. Като престана да се смее, тя се извърна към мен. Лицето й беше строго и сериозно като на учителка, която ще се кара на свой ученик.

— Ако не си роб, как така са те възпитавали да бъдеш Hausfrau? — попита тя. — И как става така, че мислиш само как да се heiraten и за своя бъдещ Herr Gemahl, който ще те Dich mitnehmen?

Стана ми така смешно от нейния немски, че трябваше да спра колата, за да не се блъснем някъде. Тъй като повече ме интересуваше къде е научила немски толкова добре, аз забравих да се защитя от нападките й, че всичко, което искам от живота, е да си намеря съпруг. Но колкото и да я молех, тя отказа да задоволи любопитството ми относно нейния немски.

— С теб ще имаме достатъчно време да си поговорим за моя немски по-късно — увери ме тя.

Изгледа ме закачливо и добави:

— Или пък за твоето състояние на роб.

Преди да успея да й възразя, тя предложи да сменим темата и да си поговорим за нещо не толкова лично.

— Като например? — попитах аз, подкарвайки колата отново.

Делия си спусна седалката и затвори очи.

— Ще ти разкажа нещо за четиримата най-известни водачи на индианците яки — рече тя меко. — Аз се интересувам от хората-водачи, от техните успехи и поражения.

Преди да успея да възроптая, че мен пък не ме интересуват разни военни истории, Делия каза, че Каликсто Муни бил първият водач от племето яки, който привлякъл вниманието й. Тя нямаше дар слово. Разказът й беше праволинеен, почти академичен. И въпреки това аз попивах всяка нейна дума.

Каликсто Муни бил индианец, който дълги години плавал под пиратски флаг в Карибско море. Като се върнал в родната Сонора, оглавил въоръжено въстание срещу испанците някъде около 1730 година. В последствие бива предаден, след което заловен и екзекутиран от испанците. После Делия ми разказа на дълго и на широко как в началото на деветнайсети век, след като била извоювана независимостта на Мексико и мексиканското правителство се опитало да раздаде земите, принадлежали на индианците яки, съпротивителното движение се превърнало в широкомащабно въстание. И в този момент, рече тя, Хуан Бандера бил човекът, който, воден от самия дух, организирал военни отряди сред индианците яки. Често въоръжени само с лъкове и стрели воините на Бандера се борили с мексиканските войски в продължение на почти десет години. През 1832 година Хуан Бандера бил победен и екзекутиран.

Делия каза, че следващият прославен водач бил Хосе Мария Лейва, известен повече като Cajme — „човекът, който не пие“. Той бил яки от Хермозийо. Бил образован и бил овладял многобройни военни умения като войник в Мексиканската армия. Благодарение на тези умения той обединил всички градове, населени с индианци яки. От първото въстание, което вдигнал около 1870 година, Cajme държал армията си в постоянна активност. Бил победен от Мексиканската армия през 1887 година в Буатачиве, укрепена планинска твърдина. Макар Cajme да успял да избяга и да се укрие в Гуайамас, в крайна сметка бил предаден и екзекутиран.

Последният от великите герои на индианците яки беше Хуан Малдонадо, известен още като Tetabiate — „търкалящ се камък“. Той реорганизирал останките от индианските сили в планините Бакатете, откъдето над десет години водил жестока и отчаяна партизанска война срещу мексиканските войски.

— До края на века — завърши Делия своя разказ — диктаторът Порфирио Диаз разгърнал кампания за унищожаване на индианците яки. Те били застрелвани на място, докато работели на полето. Хиляди били взети и изпратени с кораб в Юкатан да работят в сизалните плантации или пък в Оаксака, за да работят на полетата със захарна тръстика.

Бях впечатлена от познанията й, но все пак не разбирах защо ми разказа всичко това.

— Говориш като учен-историк, специалист в областта на индианската история — казах аз с възхищение. — Коя си ти всъщност?

За миг като че ли бе хваната на тясно от въпроса ми, който беше напълно реторичен, но след това тя бързо се съвзе и отвърна:

— Казах ти коя съм. Просто знам много за индианците яки. Живея в близост до тях, нали разбираш.

За момент замълча, после кимна на себе си, като че ли беше стигнала до някакво заключение, и добави:

— Разказах ти за водачите яки, защото на нас, жените, е предопределено да виждаме у водача слабостите и силните му страни.

— Защо? — попитах аз озадачена. — Кой го е грижа за водачите? Ако питаш мен, те всички са жалки нещастници.

Делия се почеса под перуката, кихна няколко пъти и каза с колеблива усмивка:

— За жалост, жените трябва да се навъртат около тях, ако не искат те самите да водят.

— И кого ще водят? — попитах аз саркастично.

Тя ме погледна изумено, после потри горната част на ръката си с жест, момичешки като лицето й.

— Доста трудно е за обяснение — измърмори тя. Някаква особена мекост се беше прокраднала в гласа й. Отчасти нежност, отчасти нерешителност, отчасти липса на интерес.

— По-добре не. Рискувам да те изгубя напълно. Засега мога да ти кажа само, че не съм нито учен, нито историк. Аз съм разказвач и още не съм ти казала най-важната част от историята.

— И каква ли ще да е тя? — попитах аз, заинтригувана от желанието й да смени темата.

— Всичко, което ти казах досега, е само фактология — рече тя. — Не споменах обаче магическия свят, от който са действали тези водачи яки. За тях действията на вятъра и сенките, на животните и растенията, са били толкова важни, колкото и действията на хората. Това е, което ме интересува най-много.

— Действията на вятъра и сенките, на животните и растенията, значи? — повторих аз подигравателно.

Без да се засегне от тона ми, Делия кимна. Изпрани се на седалката, свали русата, къдрава перука и остави вятърът да развява черните й прави коси.

— Онова там са планините Бакатете — рече тя, като посочи планинската верига в ляво от нас, едва доловимо очертана на фона на зазоряващото се небе.

— Там ли отиваме? — попитах аз.

— Сега не — отвърна тя и се смъкна отново на седалката. После леко се извърна към мен, а по устните й играеше загадъчна усмивка.

— Може би един ден ще имаш възможност да посетиш тези планини — рече тя замечтано, притваряйки очи. — Планините Бакатете са населени със същества от друг свят и от друго време.

— Същества от друг свят и от друго време ли? — повторих като ехо аз с престорена сериозност. — И що за същества са това?

— Просто същества — отвърна тя неопределено. — Същества, които не са от нашия свят и от нашето време.

— Хайде сега, Делия. Да ме сплашиш ли се опитваш?

Не се сдържах да не се разсмея, като се извърнах да я погледна. Дори в тъмното лицето й светеше. Изглеждаше невероятно млада, с кожа гладко изпъната по скулите, брадичката и носа.

— Не. Не се опитвам да те сплаша — рече тя небрежно, като прибра кичур коса зад ухото си. — Просто ти казвам това, което всички тук знаят.

— Интересно. И що за същества са това? — позаинтересувах се аз, като прехапах устни, за да не се разсмея. — Ти виждала ли си ги?

— Разбира се, че съм ги виждала — отвърна тя снизходително. — Иначе нямаше да говоря за тях.

Усмихна се мило, без и следа от негодувание.

— Това са същества, които са населявали земята по друго време и сега са се оттеглили на изолирани места.

Отначало не успях да не се разсмея с глас на наивността й. Но после, като видях колко беше сериозна и убедена, че тези създания наистина съществуват, реших, че вместо да й се подигравам, ще е по-добре да приема нейното лековерие. В края на краищата тя ме водеше при лечителка, а аз не исках да я измъчвам с моето рационално неверие.

— Да не би тези същества да са духовете на воините яки, които са изгубили живота си в битка? — попитах аз.

Тя поклати отрицателно глава, след което, сякаш опасявайки се, че някой може да ни чуе, се наведе към мен и ми прошепна в ухото:

— Широко известен факт е, че тези планини се обитават от омагьосани същества — говорещи птици, пеещи храсти, танцуващи камъни. Същества, които могат да приемат каквато форма пожелаят.

Тя се отпусна на седалката и ме загледа в очакване.

— Индианците яки наричат тези същества surem. Те смятат, че surem са древни индианци яки, които са отказали да бъдат покръстени от първите йезуити, дошли да христианизират индианците.

Тя нежно ме потупа по ръката.

— Внимавай, казват, че surem харесвали руси жени — рече тя и се разсмя от удоволствие. — Може би това всъщност бе кошмара ти: един surem, който се опитва да те открадне.

— Нали не вярваш истински във всичко това, което казваш? — попитах аз с насмешка, неспособна да сдържам повече раздразнението си.

— Не — отвърна тя утешително. — Това, че surem харесват блондинки си го измислих. Истината е, че въобще не ги харесват.

Макар че не се извърнах да я погледна, усещах усмивката на лицето й и веселото пламъче в очите й. Това доста ме притесни. Реших, че е или много откровена, или много стеснителна, или, още по-лошо, много луда.

— Нима наистина вярваш, че създания от друг свят действително съществуват? — подхвърлих аз злъчно.

Веднага след това обаче, опасявайки се, че може да съм я обидила, аз й хвърлих бърз поглед, готова да се извиня. Но преди да успея да кажа каквото и да е, тя ми отговори със същия висок, злъчен тон, който и аз бях използвала:

— Разбира се, че вярвам, че съществуват. Защо да не съществуват?

— Защото просто не съществуват! — отсякох аз категорично, след което бързо се извиних. Разказах й за прагматичното възпитание, което съм получила, и за това как баща ми постепенно ме бе принудил да осъзная, че чудовищата в кошмарите ми и съществата, с които си играех като дете — разбира се невидими за всеки друг, освен мен — не са нищо друго освен плод на свръхактивното ми въображение.

— От най-ранна възраст са ме учили да бъда обективна и да преценявам всичко — подчертах аз. — В моя свят само фактите са от значение.

— Това е проблемът при хората — отбеляза Делия. — Те са толкова разсъдливи, че само като слушам за това, жизнените ми сокове намаляват.

— В моя свят — продължих аз, като пренебрегнах забележката й — никъде няма факти за същества от друг свят, а само догадки и надежди за тяхното съществуване — подчертах аз, — измислици на болни умове.

— Не е възможно да си толкова тъпа! — възкликна Делия, докато се заливаше от смях, като че ли моето обяснение бе надминало всичките й очаквания.

— Може ли да се докаже, че тези създания съществуват? — поднових атаката си аз.

— И в какво да се състои доказателството? — позаинтересува се тя с очевидно мнима неувереност.

— Ако и някой друг може да ги види, това би било доказателство — казах аз.

— Искаш да кажеш, че ако ти, например, ги видиш, това ще е доказателство за тяхното съществуване — позаинтересува се Делия, доближавайки глава до моята.

— Може и с това да започнем.

Делия въздъхна, положи глава на облегалката на седалката и затвори очи. Дълго време не отрони нито дума и аз бях сигурна, че е заспала, когато тя внезапно се изправи и настоя да отбия встрани от пътя, защото й се ходело по нужда.

За да се възползвам от спирането, аз също отидох в храстите. Тъкмо си вдигах дънките и чух висок мъжки глас да казва: „Каква прелест!“ и да въздиша точно зад мен. С все още разкопчани дънки, аз се втурнах към мястото, където беше Делия.

— Бързо да се махаме оттук — извиках аз. — В храстите има някакъв мъж.

— Глупости — отвърна нехайно тя. — Единственото нещо в храстите е едно магаре.

— Магаретата не въздишат като похотливи мъже — изтъкнах аз и повторих думите, които бях чула.

Делия се запревива от смях, но като видя колко обезпокоена изглеждам, махна примирително с ръка.

— А видя ли всъщност мъж? — попита тя.

— Не ми беше необходимо да го виждам — сопнах се аз. — Достатъчно ми беше, че го чух.

Тя се помота още миг, след което се отправи към колата. Тъкмо преди да изкачим насипа до пътя, тя внезапно спря, извърна се към мен и прошепна:

— Случи се нещо доста загадъчно. Трябва да те посветя.

Тя ме хвана за ръката и ме отведе обратно на мястото, където бях клекнала. И там, зад храстите, видях едно магаре.

— Преди го нямаше — настоях аз.

Делия ме огледа с видимо задоволство, после сви рамене и се обърна към животното:

— Малко магаренце — заговори му тя като на бебе — видя ли й купето?

Тя е вентрилоквист, помислих си аз, и ще накара животното да проговори. Нищо не се случи обаче, освен че магарето изрева високо няколко пъти.

— Да се махаме оттук — примолих се аз, като я задърпах за ръкава. — Сигурно собственикът му се спотайва из храсталаците.

— Но това сладурче няма собственик — гальовно каза тя със същия глупав бебешки глас и почеса меките, дълги уши на животното.

— Разбира се, че има собственик — троснах се аз. — Не виждаш ли колко е охранено и добре поддържано?

С дрезгав от страх и нетърпение глас аз отново изтъкнах колко е опасно две жени да се мотаят сами на безлюден път в Сонора.

Делия мълчаливо ме погледна привидно обезпокоена. После ми кимна, сякаш в съгласие, и ми направи знак да я последвам. Магарето вървеше близо зад мен, като от време на време побутваше задните ми бузки с муцуната си. Мърморейки проклятия, аз се обърнах, но магарето го нямаше.

— Делия! — извиках аз внезапно изплашена. — Какво стана с магарето?

Стреснати от вика ми, ято птици шумно се вдигна към небето. Извиха се в кръг около нас, след което отлетяха на изток към онази тънка ивица в небето, която отбелязва края на нощта и началото на новия ден.

— Къде е магарето? — попитах отново аз с едва доловим шепот.

— Точно пред теб — отвърна Делия меко, като посочи едно чворесто дърво без листа.

— Не го виждам.

— Сложи си очила.

— Нищо ми няма на очите — сопнах се аз. — Виждам дори нежните цветчета по дървото.

Удивена от красотата на мержелеещите се, снежно бели, подобни на ореол, цветчета, аз се приближих още повече.

— Какво е това дърво? — попитах аз.

— Пало Санто — отвърна тя.

За миг помислих, че магарето, което излизаше иззад гладкия, сребристо сив дънер на дървото, бе проговорило.

— Пало Санто — разсмя се тя.

И тогава ме осени мисълта, че Делия си прави шега с мен. Магарето вероятно беше на лечителката, която, без съмнение, живееше някъде наблизо.

— Какво смешно има? — попита Делия, доловила многозначителната усмивка на лицето ми.

— Стомахът ми се бърка ужасно — излъгах аз. После притиснах с две ръце корема си и клекнах. — Моля те, изчакай ме в колата.

Тя се обърна и тръгна към пътя, а аз развързах шала си и го завързах около врата на магарето. С нетърпение очаквах да видя изненадата на Делия като пристигнем при лечителката и разбере, че съм прозряла шегата й от самото начало.

Скоро обаче загубих всякаква надежда да видя магарето или пък шала си отново. Пътувахме още близо два часа преди да стигнем до дома на лечителката.

Бележки

[1] Парафраза на известната английска поговорка: „Една ябълка на ден, държи лекаря далеч от мен“. — Бел. пр.