Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (1)

1
Отхвърленото предложение

— Не ви разбирам, господин Лайн.

Младата жена, която гледаше Торнтън Лайн, беше чудно хубава. Кожата й беше гладка и нежно розова, а в дълбоките й сериозни сиви очи проблясваше пламъче, което би стреснало всекиго, стига той да не бе толкова опиянен от гениалността и дарбата си да убеждава, както собственикът на универсалния магазин „Лайн“.

Той не я поглеждаше в очите. Наблюдаваше одобрително безукорната й снажна фигура, отметнатата хубава глава, изваяните й нежни ръце.

Лайн приглади назад черния си перчем и се усмихна. Живееше с убеждението, че лицето му е белязано от проницателния му ум, а донякъде болезненият му цвят би могъл да мине за отличителна черта на „блед мислител“.

Отмести очи от големия еркерен прозорец, който гледаше надолу към претъпкания магазин, и се взря в младата жена.

Беше наредил кабинетът му да е на мецанина и да е с големи прозорци, та когато пожелае, да хвърля по някой поглед към най-важната част от голямата фирма, която имаше късмет да притежава.

Забеляза как от време на време към него се обръща по някое лице и разбра, че вниманието на всички момичета е привлечено от малката сцена, която се виждаше от долния етаж и в която против волята си участваше една служителка. Тя също го забеляза и се ядоса още повече. Понечи да си тръгне, ала Лайн я спря.

— Не разбирате, Одет. — Говореше тихо и напевно, с едва доловима нежност. После внезапно попита: — Прочетохте ли книжката ми? Сигурно ви се е видяло доста странно човек с моето положение да си пилее времето с поезия. Повечето стихове съм написал преди да се заема с този отвратителен, проклет магазин… преди да се превърна в търговец!

Момичето мълчеше и Лайн го изгледа с любопитство. Сетне пак попита:

— Какво ще кажете за стиховете?

Устните й трепереха и Лайн пак го изтълкува погрешно.

— Нямах намерение да обсъждам стихосбирката ви — отвърна жената с нарастващо възмущение, — но понеже ми е дадена с определена цел, ще ви кажа, че само изрод би могъл да я напише и само някой малоумник ще я чете с удоволствие!

Той почервеня. Суетата му беше дълбоко засегната.

— Каква еснафка сте, госпожице Райдър! — изхили се Лайн.

Стиховете бяха посрещнати възторжено от най-прочутите критици в страната, според тях те възпроизвеждали цялата красота на древната елинска поезия.

Жената понечи да каже нещо, но се отказа и стисна зъби. Сетне попита:

— Мога ли да си вървя, господин Лайн?

— Още не — отвърна хладно той. — Преди малко споменахте, че не разбирате за какво говоря. Този път ще го кажа по-ясно. Както сигурно знаете, сте много красиво момиче, а съдбата по всяка вероятност ви е отредила да станете съпруга на някой обикновен човечец с еснафски манталитет, който направо ще ви зароби. Такава е орисията на жената от средното съсловие. И за кой дявол ще се примирявате с такова положение? Само защото някакъв тип в черно сако и бяла риза ви е мърморил нещо, което няма смисъл и значение за всеки с малко мозък в главата. Нямаше да си правя труда да се занимавам с вас и да ставам за смях, ако не бях готов да ви ощастливя, каквото и да ми струва това.

Приближи се бавно до нея и сложи ръка на рамото й. Тя инстинктивно се дръпна и Лайн се засмя.

— Какво ще кажете?

Момичето се обърна към него с искрящи очи.

— Ще кажа, че предпочитам да съм жена на някой отруден човечец с чисти помисли, отколкото да се свържа с тип като вас! Нямате никакво право да ме обиждате единствено защото съм на работа при вас, само един негодник ще ми предложи такова нещо.

Морав от гняв, Лайн кресна:

— Знаете ли с кого говорите?

— Говоря с Торнтън Лайн — рече задъхана тя, — известен като собственик на универсалния магазин „Лайн“, работодател на Одет Райдър, която получава от него три лири седмично…

Дъхът му секна от ярост.

— Мерете си думите! — изсъска той.

— Говоря с мъж, който с живота си петни самото понятие „човек“ — поде бързо момичето. — Мъж, който в нищо не е искрен, който живее благодарение на ума и името на баща си, с парите, които трупа от къртовския труд на по-свестни от него хора. Не ме е страх от вас — отсече с ненавист младата жена, когато Лайн пристъпи към нея. — О, зная, че няма повече да работя за вас, напускам още довечера. В Лондон има други места, където уважават почтеността, а такива като вас получават каквото заслужават!

Мъжът беше оскърбен, унизен, едва ли не смазан от презрението й. Бе загубил дар-слово, само поклати глава, посочи с треперещи пръсти вратата и прошепна:

— Марш оттук!

Одет Райдър излезе от стаята, но той не помръдна. След малко обаче отиде до прозореца, погледна надолу към салона и видя как стройната девойка си проправя път през тълпата купувачи и продавачи и изкачва трите стъпала — към канцеларията на главния касиер.

— Ще ми платиш за това, малка глупачке! — промърмори Лайн.

Беше наранен така дълбоко, че никога нямаше да й прости. Син на богаташ, Торнтън Лайн бе живял съвсем безгрижно. Не отиде в привилегировано частно училище, изпратиха го в колеж, където бе заобиколен от безочливи като него фукльовци и никой не го критикуваше за нищо.

Облиза пресъхналите си устни, отиде до бюрото и натисна звънеца. След малко се появи секретарката, която нарочно беше отпратил.

— Дойде ли господин Тарлинг? — попита Лайн.

— Да, сър, в заседателната зала е. Чака вече четвърт час.

Той кимна.

— Благодаря.

— Да му кажа ли…

— Аз ще отида при него — рече Лайн.

Извади от златната табакера цигара, драсна клечка кибрит и я запали. Беше изнервен, ръцете му трепереха, но бурята в сърцето му започна да се уталожва под влиянието на едно хрумване. Тарлинг! Как не се бе сетил досега! Тарлинг с неговата изобретателност и прословутия му невероятен ум. Не го познаваше, но той му се падаше и роднина и стига да му платеше добре, щеше да му направи услугата.

Тръгна с бързи стъпки по коридора, който свързваше кабинета му със заседателната зала, и все още бесен, влезе в просторното помещение.

Човекът, който се обърна да го поздрави, можеше да е и на двайсет и седем, и на трийсет и седем години. Беше висок, но не и едър. Лицето му беше много мургаво, а сините очи, извърнати към Лайн, бяха зорки и безстрастни. Това бе първото впечатление на търговеца.

Тарлинг пое меката като на жена длан на домакина. Докато се здрависваха, Лайн забеляза в залата трети човек. Беше нисък, седеше в сянката на колоната в стената. Той също се изправи, но само кимна.

— Китаец, а? — попита Лайн и огледа с любопитство неканения гост. — Да де, почти бях забравил, че идвате едва ли не направо от Китай. Няма ли да седнете?

Последва посетителя, отпусна се на един стол и му поднесе табакерата си.

— После ще поговорим за работата, която искам да ви предложа — започна той. — Трябва да ви обясня, че се насочих към вас заради една вестникарска публикация как сте намерили накитите на херцогиня Хенли, а също и заради онова, което чух за вас, докато бях в Китай. Между другото, падаме се роднини, май братовчеди.

— Да, далечни — отвърна тихо другият.

Би могъл да добави, че не е имал особена полза от това роднинство. Лайн кимна.

— Доколкото разбрах, не сте на работа в Скотланд Ярд.

Тарлинг поклати глава и спокойно отговори:

— Не. Работех в полицията в Шанхай и смятах да постъпя в Скотланд Ярд, всъщност дойдох с такова намерение. Но се случиха някои неща, които ме накараха да открия своя детективска агенция, най-важното беше, че Скотланд Ярд отказа да ми даде свободата, която ми е необходима!

Домакинът побърза да кимне.

Славата на Джак Оливър Тарлинг, или както беше известен сред китайския престъпен свят — Ли Жън, Ловеца на хора, се носеше из цялата страна.

Лайн мереше другите със свой аршин и затова видя в този безстрастен човек възможно оръдие, а по всяка вероятност и възможен съучастник.

Откъдето и да го погледнеш, детективите от шанхайската полиция вършеха странни неща. Носеха се слухове, че Ловеца на хора не се колебаел да измъчва арестуваните, за да изтръгне от тях признания и да спипа някой по-едър престъпник. Лайн не знаеше, а и нямаше откъде да знае всички свързани с Ловеца легенди, не можеше и да се очаква той да прави разлика между истина и измислица.

— Горе-долу знам защо ме викате — продължи Тарлинг. — Говореше бавно и провлачено. — В писмото сте ми намекнали — подозирате свой подчинен, че години наред е бъркал в касата на фирмата. Някой си господин Милбърг, главният управител.

Лайн го спря с ръка и прошепна:

— Засега го забравете, Тарлинг. Всъщност ще ви представя на Милбърг и може би той ще ни помогне да осъществим моя план. Не твърдя, че е честен или пък че подозренията ми са безпочвени. Сега ме интересува нещо много по-важно и ще съм ви благодарен, ако забравите всичко, което съм ви писал за него. Ще позвъня да го извикат.

Отиде при дългата маса, заемаща почти половината помещение, вдигна телефона в края й и нареди на телефонистката:

— Ако обичате, кажете на господин Милбърг да дойде при мен в заседателната зала. — Сетне се върна при посетителя с думите: — Въпросът с Милбърг може да почака. Не съм убеден, че пак ще се занимавам с него. Милбърг може да е крадец…

— Викали сте ме, господине.

Лайн бързо се обърна. Вратата се бе отворила безшумно и на прага стоеше мъж с чаровна усмивка — непрекъснато потриваше ръце, сякаш ги миеше с невидим сапун.