Пиер Гримал
Приказки и легенди от древен Шумер (1)

Сътворението на човека

Преди да се появи Времето нямало нищо. Нищо, освен две Води, които течали редом без брегове, без граници. Въпреки това те не се смесвали — всяка имала по едно божество, което да я ръководи: Сладката вода се подчинявала на бог Апсу, Солената — на жена му Тиамат. Това продължило много дълго, но тъй като Времето не съществувало, не може да се каже точно колко — години, десетилетия или векове. Всичко, което ни е известно е, че Апсу течал до Тиамат и че това продължило много дълго. После, като всяко добро семейство, те си родили деца — син и дъщеря, наречени Лахму и Лахаму. За тях не знаем много нещо, освен че те на свой ред родили Аншар и Кишар. При това поколение нещата започнали да добиват форма. Докато по времето на Апсу и Тиамат имало само две Води, течащи редом, ето че при Аншар и Кишар се появили Горе и Долу: светът започнал да добива форма и Времето да тече. Времето не е някакъв бог, а усещането, което боговете имат за себе си. Аншар владеел всичко, което било Горе, а Кишар — всичко, което било Долу. Така почнали да се оформят Небе и Земя — свят на боговете и свят на хората. Аншар и Кишар имали само едно дете — син, наречен Ану, който завладял Небето. Тогава се появил небосводът, обсипан със звезди, този прозрачен кристален купол, тъмен през нощта и прозрачен през деня, с който всичко, що е земно, е свързано с тайнствени нишки. Ану царувал над Небето и на свой ред заченал единствен син: това бил Еа. По негово време Вселената била оживена от нова сила — Духа. Защото Еа не бил просто Горе или Долу, Сладката или Солена вода, той не бил дори Небето — той бил Онзи-който-знае. В него по тайнствен начин пребивавали всички същества, живели до този ден. Той познавал скритите мотиви на всяка тяхна постъпка. В света вече нямало тайни, защото Еа знаел всичко.

Оттогава поколенията започнали много бързо да се сменят. Нароили се множество божества, като всяко от тях притежавало едно от качествата на Еа. Имало бог на Войната, богиня на тъкачките, покровител на занаятчиите, на жетварите, на овчарите, божества на изворите и на планините. Еа зачевал с разума си бъдещите създания — от всяка негова мисъл се раждал бог. Не след дълго Вселената се изпълнила от шумна и буйна тълпа божества, които играели, преследвали се, карали се, както децата обичат да палуват в прахта през пролетните вечери.

Всичко това много дразнело двамата най-стари богове, баба Тиамат и бога Апсу, които вече не можели да си текат в тишина, защото спокойствието им било нарушавано от шумните игри на техните пра-пра-внуци. Тиамат понасяла мълчаливо всичко това — като всички баби, но Апсу бил един стар мърморко, който обичал да обикаля на спокойствие владенията си и презирал новостите. Накрая той не издържал. И тъй като обикновено бил придружаван от едно зло джудже, наречено Муму, натоварено да го развлича със смешките си и да угодничи на Апсу, когато бил недоволен от себе си и от другите, той поискал съвет от него как да възстанови реда във Вселената. Муму му подсказал, че най-добре би било да попита Тиамат, най-умната от всички възрастни дами. Но вместо спокойно да обсъди въпроса, Апсу веднага ядосано се развикал. Оплакал се бурно от шумотевицата на малките богове и поискал Тиамат да ги накара да спрат. Тиамат, която не обичала да й заповядват, отказала да помогне на мъжа си.

— Какво искаш — рекла тя, — децата са си деца, те трябва да играят и да са шумни. Ние никога не сме били млади, но това не е причина да не разбираме онези, които са. По наше време нямаше бъдеще, тъй като нямаше Време. Най-добре е да си мълчим и да понасяме примирено.

Апсу бил оскърбен от думите на жена си и Муму му прошепнал на ухото:

— Остави я тази мърморана, тя не знае какво говори. Ти имаш правото да изискваш спокойствие; ти си могъщ, премахни всички тези нехранимайковци. Нима не си достатъчно силен, за да ги унищожиш?

Апсу, зарадван, че най-сетне е разбран, целунал Муму и решил да последва съвета му. Той събрал боговете и им съобщил своя план (по което веднага можем да установим, че не бил много съобразителен и че бил заслепен от гордост).

Като чули думите му, боговете полудели. Дълбоко в себе си те уважавали Апсу и ако той бил подходил по по-различен начин, сигурно щял да ги убеди. Но той ги изплашил и всички побегнали на различни страни по-лудешки от всякога и вдигнали оглушителен шум. Само съобразителният Еа не бил изненадан от заплахите на Апсу. Той отдавна очаквал нещо подобно и докато братята му били отчаяни, седнал настрани от тях и започнал да размишлява.

Не след дълго намерил решение. Взел една стомна, напълнил я с вода и произнесъл над нея магически слова. После се отправил към Апсу и Муму и възможно най-любезно им предложил да пият. Апсу открай време имал слабост към Еа, който бил най-послушен от децата и най-рядко се намесвал в разприте на боговете от младото поколение. Без да подозира нищо, Апсу пил от стомната и Муму го последвал. Моментално и двамата заспали дълбок сън. Тогава, без да губи и минута, Еа взел символите на властта от стария Апсу — махнал му короната, скиптъра и широката бродирана роба с цвета на небето. После с един замах на сабята отсякъл главата на Апсу. А на Муму, който съвсем не бил толкова могъщ, тоест, не представлявал кой знае каква опасност, а и бил прегрешил само от долни чувства, той промушил една халка през носа като на панаирджийска мечка и го хвърлил в затвора.

След като станал Господар на боговете, Еа си построил приказен палат на върха на планината Ливан и вдигнал разкошна сватба с богинята Дамкина. Отдъхнали си боговете, приветствали с радост Еа и на Небето за известно време се възцарило спокойствие.

Но след сватбата идва раждането и скоро се родил синът на Еа и Дамкина, Господарят Мардук. Той веднага станал любимец на всички. Богините се надпреварвали да се грижат за хубавото дете, което получило най-прекрасните подаръци от кръстници и кръстнички. Мардук бил роден с мъдростта на възрастен мъж, скоро пораснал и надминал по ръст и сила всички останали богове на Небето.

Баща му, щастлив, че има такова прелестно дете, решил да го дари с два пъти повече мощ, отколкото другите богове. Накрая се случило онова, което се случва с всички разглезени деца, пък били те и богове. Мардук станал наистина непоносим. Шумните игри на боговете, които някога толкова отчайвали стария Апсу, били невинни удоволствия в сравнение с дяволските хрумвания на Мардук.

Мардук бил получил от Еа два пъти повече мощ, отколкото другите: това се изразявало в два чифта очи, две усти, четири уши, с които той си служел за добро и за зло. Шпионирал всичко, което ставало на Небето, бил винаги първият, който разпространявал лошите новини и разкривал съкровени тайни. Бродел навсякъде. Богините никога не били сигурни дали няма да го открият в стаята си за преобличане, докато се гримират или нагласят украшения, с които да прикрият някои малки несъвършенства. Ако някой бог пийнел малко повече на банкет, Мардук отивал и разказвал това на всички и виновникът се чувствал дълбоко засрамен. От любимец Мардук започнал да се превръща във всеобщ враг.

Скоро той вече не се задоволявал с тези безобидни дяволии, а започнал да обръща всичко наопаки. Например, един ден решил да завърже с огромна верига, която сам бил измайсторил, боговете на Вятъра и ги пуснал едва когато му се прищяло. Друг път се захванал с дракона, който пазел палата на боговете и му закачил огромен камък на опашката, след което му сложил здрав намордник, та чудовището, което било ужас за самите богове и най-вече за богините, заприличало на засрамен наказан пудел.

Еа само се усмихвал и през ум не му минавало да се скара на сина си. Той си припомнял своето собствено детство и с мъдростта си разбирал, че дори щуротиите на Мардук имат значение за съдбата на Света и развитието на Нещата. Но не така мислели лелите и чичовците на Мардук, чийто дух не бил толкова просветлен и затова обръщали внимание единствено на неприятностите, които пряко ги засягали. Из семейството се носел глух ропот. Най-накрая една делегация от чичовци се представила пред старата Тиамат и казала:

— Бабо, животът стана невъзможен заради Мардук. Едно време ти бе благоразумна и снизходителна, но и най-добрите чувства могат да бъдат прекалени понякога. Не е време за доброта. Когато ставаше въпрос за нашите щуротии, ти имаше право да ни простиш и да изчакаш. Ето, че станахме порядъчни и мирни. (И като рекли това, те погладили красивите си асирийски бради, изрядно вчесани и парфюмирани.) Но Мардук никога няма да се оправи. Време е, Бабо, ти единствена си способна да изискаш от този размирник уважението, което ни дължи. Стани и иди да го накажеш.

— Добре, — отвърнала Тиамат — ще се заема с това. Но не забравяйте, че Мардук е по-силен от всички нас. Трябва ни подкрепа. Специално за случая ще създам чудовища, способни да го стреснат.

И пред очите на боговете старата Тиамат накарала от земята да изникнат страховити същества, кошмарни творения, обсипани с огромни игли, с отровни пипала, които бълвали огън, дим и урагани. Много от тях светели като ковашки огън и било невъзможно да се издържи на техния блясък. Други били гиганти, чиито тела завършвали със скорпионски опашки. Имало ужасяващи птици с криле на прилепи, огромни като планина; коне с човешки тела и с бързи като ветровете на пустинята бронзови копита. Накрая тази ужасяваща армия била готова и Тиамат я поверила на бог Кингу, когото назначила за военачалник. Всички запели войнствени химни, изпълнени с хули и заплахи срещу Мардук и се отправили на път. Мардук не подозирал за заговора. Но Всички тези приготовления не могли да се изплъзнат от погледа на Еа, който страшно се ядосал — толкова много, че мислите му се объркали и му били необходими огромни усилия, за да състави някакъв отбранителен план. Най-после той отишъл при своя дядо Аншар и му разкрил, че Тиамат е организирала армия от чудовища и се готви да разруши Вселената. На свой ред Аншар се изплашил.

— Еа — рекъл той, — ти си смел бог — доказа го някога в подобен случай, като срази Апсу. Покажи и днес на какво си способен и тръгни срещу Тиамат и Кингу.

Окрилен от тези слова, Еа тръгнал срещу армията на бунтовниците. Но когато видял чудовищата, не издържал и избягал. Върнал се при Аншар и му признал крушението си. Тогава Аншар се обърнал към сина си Ану и го помолил да вземе в свои ръце борбата с Тиамат. Тъй като силата би била безполезна срещу такъв противник, той го посъветвал да използва хитрост. Може би с малко дипломатичност би могъл да укроти старата богиня. И Ану, на свой ред, тръгнал на път. Но когато застанал пред Тиамат, по дивото изражение на лицето й разбрал, че дипломацията няма да свърши никаква работа и като Еа избягал, прибрал се при Аншар и се хвърлил в краката му.

В царския палат всички, които били останали верни на Аншар, били завладени от отчаяние: боговете се търкаляли по земята, богините пищяли; от време навреме се скупчвали плътно като подплашени овце и си шептяли:

— Така значи, никой не може да се справи с Тиамат? И нейните чудовища ще ни хванат, и каква ли ще бъде смъртта ни?

При това положение на нещата и виждайки ужаса на боговете, Аншар облякъл робата на могъществото и властта и седнал на трона.

— Има само едно същество — рекъл той, — което може да ни спаси. Мардук е виновен за този бунт. Мардук единствен може да се хвърли във война с Тиамат и да я победи.

Еа, който знаел, че един ден ще се стигне до това, бил изпълнен с радост. Той завел Мардук в една отделена от другите стая и му обяснил положението. После го помолил да отиде при Аншар и сам да му предложи услугите си. Аншар имал слабост към него, уверил го баща му, и сега бил моментът да се спечели благоразположението му: часът на падението за едни е очакваният щастлив случай за онзи, който е умел и силен. Мардук, който винаги искал да бъде пръв, веднага се подчинил на баща си. Представил се пред Аншар, облечен във войнски доспехи, които така умело подчертавали храбростта му, че дядо му се разнежил. Мардук веднага предложил услугите си, които били приети. После си припомнил съветите на Еа и продължил:

— Аншар, аз наистина искам да приема рисковете на войната. Но щом измежду всички богове аз съм единственият, който би могъл да спечели битката срещу Тиамат, нима не е справедливо след победата аз да бъда пръв сред тях? Само ти, о, Почитаеми Татко, имаш властта да ме дариш с тази почест. Съобщи твоето решение на всички божествени същества на Небето, на Земята и във Водата. Кажи им, че от сега нататък аз ще бъда техният господар и ще създавам законите.

Аншар решил, че молбата на Мардук е справедлива и веднага започнал да събира всички богове, които му били останали верни. Извикал при себе си вестоносеца Гага и го изпратил при Лахму и Лахаму, които живеели много отдалечени в Океана. Защото само Лахму и Лахаму знаели къде да открият и най-незначителните богове, които никога не се появявали в Небесния палат, но чието присъствие било необходимо, за да се обяви възцаряването на Мардук. За няколко часа Гага разнесъл съобщението и скоро Небесният палат се изпълнил със странни богове, далечни братовчеди, които никой не бил виждал, но които така или иначе принадлежали към голямото семейство на боговете. Всички били много силно заинтригувани.

— Какво става? — питали се те един друг. — Какво се е случило, та Тиамат да излезе от обичайното си спокойствие и да се захваща с война?

И всички се блъскали и разминавали в големия палат, задавайки си безкрайни въпроси, радостно възкликвали при вида на стар приятел, поздравявали се по-фамилиарно или по-церемониално, според това кого по-скоро са срещали и кого никога не са виждали. Приличало на семейно събиране, което се случва един път при всяко човешко поколение. Накрая цялата шумотевица се усмирила; поднесли разхладителни напитки и това повдигнало настроението на всички. Образували се и се разпадали различни групички; вече никой не мислел за повода на това общо събиране на боговете. Мислели само как да се възползват от празника и всеки бил готов да приеме каквото и да е предложение. Това бил момента, който Аншар очаквал. В тронната зала, където бил приемът, имало издигнат подиум. В момента, когато шумът бил вече съвсем оглушителен, завесата, която го скривала, се вдигнала и Мардук, умело осветен, за да изпъква фигурата и красотата му, се появил. Тълпата от далечни млади братовчеди започнала да ръкопляска и дала сигнал за овации.

— Нека Мардук бъде нашият цар! Да живее Мардук, смелият, силният! Смърт на Враговете му!

И най-важните богове били въвлечени в превъзнасянето на Мардук. В този момент един прислужник подал царската роба на Мардук и някой извикал:

— Мардук, ти могъщият, само една дума да кажеш и тази роба ще изчезне. Само една дума да кажеш и тя ще се появи отново.

А Мардук, който освен всякакви лудории бил изучил и изкуството на магията, с усмивка произнесъл съдбовната дума и дрехата изчезнала пред очите на всички. После, като почакал няколко минути, за да се увери, че всички са осъзнали чудото, той изрекъл нужната дума и дрехата отново се появила. И тогава настанала истинска лудост: боговете се хвърлили по корем и смирено отдали почести на Мардук. Донесли му царствените символи: предали му големия ятаган на Аншар и всички обявили, че ще тръгнат срещу Тиамат. Но Мардук им благодарил и заявил, че ще отиде сам, така че боговете, които били малко нещо преяли, пък и доста пияни от нектар и въодушевление, се прибрали по домовете си. Мардук бил постигнал онова, което желаел.

Сега трябвало да заслужи дадената му власт. Той взел лъка и колчана си, после се качил на колесницата си, обгърнал се с гръмотевични облаци, чиито отблясъци го осветявали в червена светлина и наредил да му донесат една огромна мрежа, за да омотае чудовищата, с които трябвало да се сражава. После повикал Ураганите да вървят до него. Преди да тръгне на път, взел една последна предпазна мярка: намазал лицето си с червена пудра, която щяла да го предпазва от магии, а в гънките на робата си скрил уханна трева, която да разпръсне зловонията на Тиамат и нейните чудовища.

Така въоръжен, Мардук се появил пред Тиамат и Кингу. Кингу се уплашил, но Тиамат не трепнала и го предизвикала, хвърляйки в лицето му обида. Мардук, който добре знаел цялата й история, й отговорил с ругателство. Укорил я, че някога е допуснала убийството на собствения си мъж и го е заместила с Кингу. Болезнено засегната, старата богиня искала сама да се бие с младия нахалник. Като отместила чудовищата, които искали да я защитават, тя застанала лице в лице с Мардук и се хвърлила върху него с отворени челюсти. Но тя била заслепена от гняв. Мардук бил предвидил и това. Отстъпил Крачка и хвърлил мрежата пред Тиамат, която се оплела в нея като риба-тон и отчаяно се замъчила да се отскубне. Мардук направил знак на Урагана, който се хвърлил напред и проникнал в отворената уста на Тиамат. Тя вече не можела да затвори устните си. Тогава, съвсем спокойно, Мардук обтегнал лъка си и насочил стрелата си към гърлото на Тиамат. Стрелата проникнала в гръкляна, пронизала белите дробове и достигнала до сърцето. И Тиамат се строполила, окончателно победена. При вида на нейната смърт всичките й чудовища се изплашили и се разпръснали. Нямали време да стигнат далеч. Ураганите, на които Мардук заповядвал, ги завъртели и никак не било трудно да бъдат оковани. После ги захвърлили в подземните бездни. Най-страшните били стъпкани, размазани като змии и цялата им гордост и злоба се изпарили. Кингу бил пленен заедно с другите и било решено да го накажат с вечен затвор и да го зачеркнат от списъка на боговете.

Когато научил от Еа за победата на Мардук, Аншар се изпълнил с радост и забързал да посрещне победителя с дарове и хвалебствени песни. И това, което Еа бил предвидил, станало. Мардук наистина бил Цар и Господар на Света: след победата си той нямало да се задоволи да възстанови стария порядък. Без много да се заслуша в хвалебствията на Аншар, той веднага се заел да създава един нов Свят. Първо с един удар на брадвата разбил главата на Тиамат. Кръвта на богинята се разплискала из Вселената, носена от Ветровете. Така един нов плодовит сок бил отприщен и готов да ражда живот навсякъде. После Мардук разсякъл трупа на Тиамат, като мида и едната част от тялото й станала Небе, а другата Земя.

На мястото на стария безпорядък бил установен нов ред. Мардук поверил на Ану властта над Небесните селения. На Енлил — половината от света, разположена между Небето и Земята. Еа станал господар на подземните Води. Като сторил това, Мардук закачил Звездите по небосвода, заповядал на Слънцето да се върти около Земята, а също и на Луната. Отворил във Вселената една врата на Изток и една на Запад, за да направи път на Слънцето. Уредил хода на звездите, определил дължината на сезоните и на годините и оттук нататък Времето вече било отмерено.

Но боговете пак се оплаквали.

— И какво — рекли те, — ти създаде нов ред в Света, на всеки от нас даде някаква задача. Сега сме претрупани от работа. От господари се превърнахме в роби и никой не ни прислужва.

Мардук преценил, че молбата им е законна и дълго търсил решение. Накрая им казал:

— Ще създам едно малко същество, което няма да бъде опасно, тъй като ще е много слабо. Ще го нарека Човек и той ще се нагърби с вашето обслужване. Той ще живее на Земята и няма да може да се качва на Небето, нито да се гмурка в подземните Води.

Горд от това свое изобретение, той отишъл да сподели проекта си с Еа, който му казал:

— Щом искаш да сътвориш ново същество, защо не използваш кръвта и плътта на някой от бунтовниците от подземните затвори?

И тъй като Мардук смятал, че след Тиамат най-големият виновник е Кингу, той го извадил от килията му, отсякъл му главата и дал, още топъл, трупа му на Еа. Еа сътворил от него едно малко създание, което на всички богове се сторило смехотворно, но много подходящо за ролята, която му била отредена. Така се родила расата на Човеците.

Боговете били доволни от това творение, което не изглеждало опасно и щяло да им служи. Те благословили господаря Мардук и решили да му издигнат светилище във Вавилон. Те работили две години, събирали материали, печали тухли на слънцето, не жалели хоросан. След две години, когато привършили работата си, те го показали на Мардук. Това бил палатът на Иесагийл, построен В средата на града, в чест на Мардук.

В деня на освещаването му боговете се събрали в Иесагийл, както преди се събирали при Аншар: срещали се далечни братовчеди, които не били идвали в Месопотамия преди този паметен ден и се дивяли на промените. Най-вече наблюдавали Слънцето и Луната, които им се сторили най-красивите и странни неща на света. Качили ги на високата кула и им обяснили хода на звездите и цикъла на сезоните. Те поклащали глава, важно одобрявали и накрая взаимно си признавали, че не са разбрали почти нищо. Показали им хората и те пожелали да подържат един-двама в ръцете си; слугите на Мардук едва успели да ги възспрат, обяснявайки им, че хората са крехки и че божественият допир би ги умъртвил. Като разбрали, че единствената роля на тези дребосъци е да им служат, далечните богове силно се зарадвали.

Те пожелали да разцелуват Мардук и непрестанно му повтаряли каква прекрасна идея била избирането му за цар.

След като празникът свършил, Мардук останал в Иесагийл, на върха на кулата и там боговете и хората идвали да се съветват за работите на Света. Той окачил на Небето своя огромен лък, като символ на помирение с демоните на Тиамат, та всички да се възхищават на оръжието на неговата мощ. И всеки път, на празника на Новата година, всичко живо прииждало във Вавилон и отдавало почести на господаря Мардук, владетел на Иесагийл, ваятел на Небето и Земята, разпоредител на Света, усмирител на Вселената, на когото хората дължат мира и спокойствието си.