Кристин Хана
Рубинени залези (1)

Първа глава

Беше ранна привечер. Валеше. Хиляди светлинки се отразяваха по мокрите сиатълски улици и блещукаха като огледалца.

Дори след залез-слънце шумът от строежите не стихваше. Сградите израстваха сякаш внезапно и исполинските им снаги се устремяваха високо в небето.

Няколко младежи с виолетово обагрени коси, ексцентрични дрехи и халки по носовете профучаха през центъра на града с яркочервено ферари.

На един ъгъл в модерното предградие Бел Таун се намираше ниска дървена постройка, някак невзрачна и самотна сред съседните сгради. Стопаните й я построили преди повече от сто години с намерение да избягат от градския шум. Днешните й обитатели — собствениците на радио Кей Джей Зет, не се вълнуваха от резкия контраст на околните фасади. Вече петдесет години излъчваха оттук предаванията си. Бяха изминали дългия път от неизвестна местна станция до една от най-слушаните в щата Вашингтон. И сред причините да са на върха беше шоуто на Нора Бридж.

„Интимно с Нора“ беше безспорен хит в ефира. Рекламодателите се бореха за секунди. Редакторите не успяваха да прегледат цялата поща, пристигнала за ежеседмичната вестникарска рубрика „Сподели с Нора“, която се публикуваше в повече от 2600 печатни издания в цялата страна.

Водещата бе започнала кариерата си в провинциален вестник. Усърдната работа и склонността към задълбочен анализ на нещата я бяха извели до върха.

Жените в Сиатъл първи я оцениха — чувствителна, отзивчива, етична. Последваха ги хиляди почитатели от цялата страна. Нора намираше разрешение на всеки емоционален конфликт. Всички отдаваха това на нейната искреност и чистосърдечност, но грешаха. Тъмната страна на душата й бе двигателната сила на нейния успех. Тя беше обикновен човек, сторил необикновени грешки. Добре познаваше всеки нюанс на нуждата и загубата. Нямаше период в живота й, нямаше дори миг, в който да е забравила какво е пропуснала. Всяка вечер изливаше пред микрофона собствената си болка и съжаление и търсеше утеха в чуждото страдание. Нора управляваше кариерата си с веща прецизност и не допускаше никой да наднича в личния й свят. Дори когато преди седмица снимката й излезе на корицата на „Пийпъл“, по страниците му нямаше и ред за миналото, което тя не желаеше да разкрива. Почитателите й знаеха само, че е разведена и има две големи дъщери. Причините за разрушаването на брака й оставаха тайна.

И тази вечер Нора беше в ефир. Нагласи слушалките и приближи стола си към микрофона. На монитора пред нея бяха изписани имената на слушателите, които чакаха включване. Тя избра втора линия, за която пишеше „Мардж — проблем между майка и дъщеря“.

— Здравей, Мардж! Ти си в „Интимно с Нора“. За какво искаш да поговорим?

— Здравей… Нора! — Гласът звучеше притеснено. Жената явно се вълнуваше, че най-сетне, след почти едночасово чакане, е в ефир.

Нора се усмихна.

Бе свикнала събеседниците й отначало да са стеснителни.

— С какво мога да ти помогна, Мардж?

— Имам неприятности с дъщеря си Суки. — Говорът й я издаваше, че е от Средния Запад.

— На колко години е Суки?

— През ноември ще навърши шейсет и седем.

— Мисля, че някои неща никога не се променят! — каза през смях Нора. — Нали, Мардж?

— Така е, особено щом става дума за майки и дъщери. Заради нея започнах да побелявам още на трийсет!

Този път Нора се засмя едва чуто. Когато си на четирийсет и девет, темата за бялата коса не те развеселява.

— Е, Мардж, какъв е проблемът със Суки?

— През последната седмица — Мардж се позапъна — беше на екскурзия. Е, от тия — изтягаш се на палубата на някой бял кораб, облечен си в пъстра хавайка, пиеш коктейли… Днес ми се обади, за да ми съобщи, че ще се омъжва отново. Запознали се по време на круиза. — Жената замълча. — Бих искала да се радвам заради нея, но как? Суки е толкова непостоянна! Ние с Томи бяхме женени в продължение на седемдесет години.

Нора обмисляше какво да отговори. Очевидно Мардж знаеше, че ако си пропуснал нещо в младостта си, трудно ще го наваксаш на старини. Вместо да й го припомня, тя попита меко:

— Обичаш ли дъщеря си?

— Винаги съм я обичала! — изхлипа жената. — Не знам дали ще разбереш, Нора, какво е да обичаш дъщеря си толкова силно… и в същото време да виждаш, че тя не се нуждае от теб! Ако Суки се омъжи, съвсем ще ме забрави!

Нора затвори очи.

Без да иска, слушателката бе сложила пръст в раната. Така и не се научи да бъде подготвена!

— Всяка майка се бои от това, Мардж. Единственият начин да запазим чувствата на децата си е да ги оставим да поемат по пътя, който сами са избрали. Нека Суки да отнесе със себе си любовта ти, спомена за детството и родния дом.

Старата жена тихо хълцаше в слушалката.

— Може би трябва да й се обадя… Да я поканя с приятеля й на вечеря.

— Това ще бъде чудесно начало. Желая ти късмет, Мардж. Обади се пак, за да ни кажеш как е минала срещата! — Нора прекъсна връзката, сетне продължи в микрофона: — Нека да й помогнем! Знам, че между вас има и други като нея, които са преживели сътресения в семействата си. Обадете се! И Мардж, и аз искаме да се уверим, че любовта не е толкова крехка, колкото ни се струва понякога.

Облегна се назад и се загледа в екрана. Телефоните загряха. На монитора се изписа: четвърта линия — „Проблеми със снаха — Джийни“. Нора натисна бутона за включване.

— Здравей, Джийни, ти си в „Интимно с Нора“.

— О! Здравей! Обичам предаването ти!

— Благодаря ти. А сега ни разкажи как я карате във вашето семейство.

Още два часа и половина Нора се раздаваше. Не претендираше, че знае всички отговори, не искаше да я отъждествяват със семеен терапевт. Само даряваше с приятелството си непознати хора, които никога не беше срещала.

Както обикновено, след края на предаването се върна в офиса. Тук отговаряше писмено на някои слушатели, които бяха пожелали да оставят адреса си на оператора. Никога не доверяваше пощата си на секретарка. Лично благодареше на всички, които бяха събрали смелост да заговорят за проблемите си в ефир.

Когато приключи, бе станало късно.

Грабна дамската си чанта и забърза към колата. За щастие беше съвсем близо до болницата. Паркира в подземния гараж и се качи в осветеното фоайе. Часът за свиждане бе изтекъл отдавна, но през последния месец тя бе станала редовен посетител и персоналът беше склонен да направи изключение. А и присъствието й не вредеше на никого. Тя беше знаменитост, медицинските сестри харесваха шоуто й.

Нора се усмихваше и кимаше учтиво на познатите лица, които срещаше по пътя към стаята на Ерик. Спря пред затворената врата, пое си дълбоко въздух и се настрои за срещата.

Макар че идваше често, всеки път й беше трудно. Ерик Слоун й беше като син, какъвто никога не бе имала. Да наблюдава битката му с рака, беше непоносимо. Но Нора беше всичко, което той имаше. Родителите му го бяха отхвърлили, неспособни да приемат неговия житейски избор, по-малкият му брат Дийн рядко се обаждаше.

Открехна вратата и надникна. Ерик спеше. Главата му беше обърната към прозореца. Слабото му тяло беше покрито с пъстър вълнен шал, който тя му бе подарила. Косата му беше почти окапала, а страните му бяха бледи и хлътнали. Изглеждаше остарял и измъчен. А още не бе празнувал трийсет и първия си рожден ден. За момент й се стори, че отдавна не го е виждала. Беше много променен. От ден на ден, докато се опитваше да му вдъхва кураж, виждаше как една жестока ръка заличава чертите на лицето му и го превръща с грозна и болезнена маска. Чак сега разбра, че и нейната надежда я напуска. Почувства се дълбоко наранена. А как ли се чувстваше Ерик?

Тя се приближи до леглото и го погали по главата. Кичур от изтънялата му като паяжина коса се плъзна между пръстите й.

Болният отвори очи и опита да се усмихне.

— Имам една добра и една лоша новина — промълви.

— Коя е добрата?

— Край на химиотерапията.

Тя стисна крехкото рамо.

— А лошата?

— Край на химиотерапията. — Помълча, сетне продължи: — Идеята е на д-р Каломел.

Нора закима. Не знаеше какво да каже. През единайсетте месеца от поставянето на диагнозата всичко между тях беше изречено. Прекараха дълги нощи в разговори за този момент. Тя дори мислеше, че е готова за „началото на края“, но сега разбираше, че е била твърде наивна. Невъзможно е да се примириш със смъртта! Особено ако става дума за млад човек, когото обичаш.

Той затвори очи и тя се замисли дали си спомня здравото и енергично момче, което е бил. Преподавателят, станал любимец на толкова студенти. Дали помни как преди няколко години партньорът му Чарли лежеше в същото такова легло… и умираше от СПИН.

Представи си го като осемгодишното момче, как седи край кухненската й маса и си взима чипс от пакетчето. Буйната му коса е разрошена, на обсипаното с лунички лице грее усмивка, коленете му са охлузени, както винаги…

— Прибирам се у дома — каза Ерик едва чуто. — В болницата вече не могат да ми помогнат.

— Чудесно! — усмихна се Нора. Имаше право поне да избере къде да умре! — Ще отложа колонката, ще водя само шоуто…

— Връщам се у дома, на острова.

— Говори ли с вашите? — Тя не одобряваше решението му да запази болестта си в тайна, но той успя да я убеди да не казва на никого.

— Някога бяхме задружно семейство!

— Сега нещата са различни, Ерик. Говори ли с тях?

Отвърна й с поглед, пълен с отчаяние. Прииска й се да избяга.

— Ако кажа на мама, че умирам, дали ще иска да ме види?

Нора разбра, че трябва на всяка цена да запази искрицата надежда, която тлееше у него.

— Обади се на брат си. Говори първо с него.

— Мислех да го сторя.

— Добре. — Насили се да се усмихне. — Ако можеш да чакаш до вторник, ще те закарам…

Той докосна ръката й.

— Нямам много време. Уредих заминаването. Лоти е там и ме чака.

Нямам много време.

Жестоко беше!

— Надявам се да не се чувстваш самотен — събра сили тя.

— Стига! — Гласът му беше тих, но твърд. — Заприличахме на герои на Ибсен. Нека говорим за друго. Тази вечер слушах шоуто. Майки и дъщери. Това винаги ми е напомняло за теб.

Да, от него не можеше да се скрие. Всъщност забележката му не я подразни. Понякога животът й изглеждаше прекалено тежък, за да може да го понесе целия, трябваше да го разбие на парчета. Обикновените разговори бяха някакво решение. Придърпа стол до леглото.

— Много ми е трудно да давам съвети на хора в моето положение. Чувствам се като най-големия лицемер на планетата. Какво ли ще си помисли за мен Мардж, ако знае, че не съм разговаряла с дъщеря си от единайсет години?

Ерик не коментира реторичния й въпрос.

Това беше едно от нещата, които най-много харесваше у него. Никога не се опитваше да я успокоява с лъжи. На нея й стигаше някой да е съпричастен с болката й.

— Какво ли прави сега…

Тази тема неизменно присъстваше в разговорите им.

— Не бих се учудил, ако обядва със Стивън Спилбърг — засмя се Ерик.

— Последния път, когато разговарях с Каролайн, тя ми каза, че Руби си е боядисала косата синя. — Нора се засмя, но внезапно млъкна. Не й беше смешно. — Косата й беше толкова хубава…

— Руби не е мъртва, Нора!

— Зная — кимна тя. — Само тази мисъл ме крепи.

* * *

Беше едва втората седмица на юни, а температурите се качиха до четирийсет градуса. Това не беше обичайно за Южна Калифорния и се превърна в новина за местните медии. Жегата направо побъркваше хората.

Никой не можеше да затвори очи в такова време.

Руби Бридж не правеше изключение. Тя лежеше с торбичка лед на челото, до леглото й бе захвърлен лист хартия. Единственият шум идваше от климатика над прозореца. Не вършеше кой знае каква работа, но поне раздвижваше въздуха.

Беше самотна.

Преди няколко дни приятелят й Макс я изостави. След петгодишно съжителство я напусна, както водопроводчик зарязва неприятна работа. Остави след себе си само няколко празни бутилки и бележка.

„Скъпа Руби,

Никога не съм предполагал, че ще спра да те обичам (нито — че ще се влюбя в Ейнджи), но ето че това се случи. Ти ме познаваш. Винаги съм искал да бъда свободен, а и двамата знаем, че ти никога не си ме обичала истински.

Бъди силна.

Макс“

Най-смешното (а и най-тъжното) беше, че много й липсваше. По-точно не той самият, а идеята за него. Липсваше й втората чиния на масата за вечеря, другото тяло в леглото й, което сега изглеждаше огромно и пусто, но най-вече й липсваше усещането, че е обичана. Макс беше за нея… надежда. Физически израз на чувството, че си нужен на някого.

В седем будилникът иззвъня. Руби се надигна от леглото, а върху чаршафа останаха потни следи. Наля си чаша вода от хладилника и влезе в банята. Изкъпа се и попи водата от себе си, облече халат и се затътри към кухнята. Сипа си грамадна доза кафе и щедро добави сметана. Бели късчета заплуваха по повърхността под формата на кръст.

Всеки друг би помислил, че сметаната е развалена, но Руби знаеше, че това е знак.

Сякаш нещо й подсказваше, че в живота й предстои обрат.

Тя хвърли безразличен поглед към пълната с мръсни чинии мивка и се върна в спалнята. До леглото бяха захвърлени черен панталон и бяла памучна фланелка. Облече ги бавно. Мъчеше я упорито главоболие, чувстваше отчаяна нужда от кофеин. Гримира се набързо и напусна жилището.

Долу я чакаше старият й фолксваген костенурка. На третия опит колата запали и Руби потегли към заведението за бързо хранене „При Ирма“, където работеше от три години.

И през ум не й бе минавало да става сервитьорка. Започна такава работа само за да има с какво да си плаща сметките, докато си стъпи на краката.

Вече десет години се бореше с конкуренцията, за да „пробие“ като комедийна актриса. Чувстваше се уморена. Всеки знае, че не успееш ли до трийсет, никога нямаше да успееш. А тя бе навършила двайсет и седем.

Не след дълго пристигна. Спря на препълнения паркинг пред закусвалнята, като ловко се промъкна между две каравани с прикрепени отстрани сърфове. Наоколо се носеше ароматът на прочутия омлет на Ирма с шест яйца.

Насили се да се усмихне и влезе в залата. Щом звънчето на входа оповести идването й, Ирма се насочи към нея. Внушителната й прическа се поклащаше. Силно гримираните й очи се впиха в Руби.

— Трябваше да си тук снощи.

— По дяволите! — изстена Руби.

— Върви си! Не можем да разчитаме на теб. Наложи се Деби да работи две смени. Последният ти чек е разписан. Очаквам утре да ми върнеш униформата. Почистена!

Устните на Руби затрепериха.

— Ирма, имам нужда от тази работа!

— Наистина съжалявам, Руби! — И й обърна гръб.

Руби постоя минута-две, вдишвайки познатия аромат на кленов сироп и масло, сетне отиде да си прибере чека и напусна ресторанта. Качи се в колата и няколко часа безцелно обикаля из града. Накрая паркира на някаква уличка и реши да обиколи магазините. В един оборудван с климатик бутик хареса няколко неща, които далеч надхвърляха скромния й бюджет, и направо завидя на младите продавачки.

Вече мислеше, че ще се разреве от безсилие и отчаяние, когато вниманието й привлече обява на витрината на зоомагазин. Търсеха персонал. Замисли се дали да не опита, но сетне си каза, че е отделила достатъчно време да работи каквото й падне. Върна се при колата си и потегли.

Паркира пред една висока сграда на Уилшър Булевард. Качи се с асансьора до последния етаж. Щом вратата се отвори, я лъхна приятен хлад.

Руби се насочи към офиса на агента си, отделен от коридора с матирана стъклена врата. Секретарката му Модийн Уочсмит беше забила нос в някакъв роман. Вдигна поглед и се усмихна.

— Здрасти, Руби. Днес е много зает, трябваше да си уговориш среща.

Руби я отмина, без да отвърне на поздрава й, и отвори вратата. Агентът й Валънтайн Лайтнър седеше зад бюрото си. Щом вдигна очи, усмивката му се стопи.

— Руби, не те очаквах…

На вратата се появи Модийн.

— Съжалявам, господин Лайтнър…

Той вдигна слабата си ръка.

— Няма нищо, Модийн — и се облегна в креслото си. — Е, какво те води насам?

Руби изчака секретарката да се скрие зад вратата. Изведнъж си спомни, че още е облечена с противната униформа.

— Онази оферта… за кораба… още ли е в сила? — Преди три месеца се беше изсмяла на това предложение, защото знаеше, че круизните кораби са морга за таланти, но сега идеята не й се струваше толкова лоша.

— Направих доста за теб, Руби, обаче ти сякаш нарочно подпалваш мостовете след себе си.

— Но…

— Помниш ли сериала? Ти пренаписа всички диалози и хвърли в паника целия екип още първата седмица.

— Знам, че имам ужасен характер, но те изобщо не бяха смешни!

Вал я измери с леденосините си очи.

— Този, който зае мястото ти, е по-малко талантлив, но печели по три хиляди долара на епизод, казвайки това, което ти трябваше да кажеш.

— Филмът беше скапан! — Руби се стовари в луксозното кожено кресло пред бюрото. Налагаше се да му разкрие истината. — Ирма ме натири.

— Защо не се обадиш на майка си?

Тя затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Не отивай толкова далеч, Вал! — изрече.

— Знам, знам — тя е проклета кучка и тъй нататък. Обаче според „Пийпъл“ е богата и известна. Може би ще ти помогне.

— И ти си богат и известен, но не можеш да ми помогнеш. Тя направи достатъчно за мен, като ме лиши от майчина подкрепа! — Руби скочи. — Е, благодаря за съдействието, Вал!

— И този път чепатият ти характер ти изигра лоша шега, но ще се опитам да направя нещо — въздъхна той. — В Азия харесват американските комици. Може да пообиколиш нощните клубове.

Нощни клубове! Направо й призля.

— Дума да не става! — Нощни клубове! Пияни мъже, танцьорки на пилон… — Вал, може би е дошло време да се откажа? Да зарежа всичко…

— И с какво смяташ да се захванеш?

„Недей, Руби, не се отказвай! Ти имаш талант!“, щеше да каже преди шест години.

— Следвах литература в Университета в Лос Анджелис. Може би ще си намеря работа в кухнята на „Бъргър Кинг“.

Мениджърът се засмя тъжно на шегата й.

— Безспорно имаш голям талант в обслужването на публика.

Вместо да отвърне на закачката, тя унило поклати глава. Познаваха се отдавна. Беше до нея от първия й ден на сцена. Тя беше най-обещаващото му откритие, а той — най-големият й фен, но през последните няколко години го разочарова. И това не беше най-лошото. Тя се промени. С нея се работеше все по-трудно, но тя самата не знаеше защо се случва така и къде греши. Не можеше да разбере откъде идва у нея тази постоянна нервност и недоволство, които й пречеха да бъде забавна и смешна за публиката.

— Оценявам всичко, което направи за мен, Вал. Разбирам, че вината си е единствено моя.

Оставаше й само да се сбогува. Крехката надежда той да направи опит да я спре се стопи.

— Ти си по-талантлива от всеки друг, когото познавам. Усмивката ти озарява сцената, караш хората да се превиват от смях… — Стана и се приближи кът нея. — Но я ми кажи, Руби, защо престана да се смееш?

— Не знам — промълви тя, без да вдига поглед. Не искаше Вал да разбере колко е уплашена, колко самотна се чувства. И ненужна. — Е, време е да си вървя — каза след малко, като поизправи слабите си рамене. — Ще ида да закърпя дупката, през която изпадна доброто ми настроение.

Вал се усмихна.

— Ще задействам работата в Азия и ще ти се обадя след няколко дни.

— Ще съм ти признателна. — Искаше да каже още нещо, но в гърлото й сякаш бе заседнала буца.

— Знам, че изживяваш труден момент, но не бива да се предаваш. Познавам това чувство. Не позволявай на отчаянието да те смаже. — В гласа му звучеше неподправена загриженост.

— Не се тревожи за мен, Вал, ще оцелея. А сега си отивам вкъщи и се захващам с йероглифите.

— Това вече е моето момиче! — засмя се агентът.

— Сайонара! — Руби долепи длани, поклони се и излезе.

Веднага щом напусна офиса, свали от лицето си фалшивата усмивка. Взе асансьора, слезе на партера и забърза към колата си.

Фолксвагенът напомняше полумъртъв майски бръмбар. Седалката пареше, на стъклото беше закачен талон за глоба. Руби ядно издърпа хартията. Смачка я на топка и я запрати между колите. Сетне запали мотора и се вмъкна в трафика на Уилшър.

* * *

Улиците на Студио Сити бяха тихи. Няколко хлапета играеха без особен ентусиазъм пред сградата, в която живееше.

Руби заобиколи огромния санбернар, излегнал се насред пътя, и паркира колата. Заизкачва се по стълбите. Не се виждаше жива душа.

Струваше й се, че никога няма да се добере до апартамента си. С последни сили отключи вратата и прекрачи прага на мрачното, тясно жилище.

Внезапно усети парещата диря на сълзите по лицето си.