Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tall, Dark and Deadly, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 42 гласа)
Сканиране
sleepy (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013 г.)
Допълнителна корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Хедър Греъм. Висок, тъмен и опасен

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Мария Пенева, Снажана Калинска

ISBN: 954-459-751-4


Пролог

Блатата са опасни.

Блатата могат да скрият греха.

Мъжът бавно върти веслата и не откъсва поглед от жената срещу него. Толкова е красива, беззащитна, усмихната и влюбена. Той също се усмихва. Наоколо е тихо и сумрачно. Сега са съвсем сами сред тази пустош. Бе предложил да дойдат тук и след това я бе довел. Неговата прищявка, неговата любима. В неговата нощ.

Избра нощта, защото и тя като блатата може да скрие греха. Той обича блатата, обича и своята любима. И тя го обича.

— Още мъничко — казва той, — още мъничко.

Първо тя не искаше да дойде. Но после отстъпи. Не искаше да му даде онова, което му бе нужно. Сега обаче няма избор. Хваната е в капан. И той се чувства като ловец, опитомил поредната си жертва. Красива жертва, която нежно му се усмихва. Дълго бе чакал тази нощ.

Небето изглежда странно. Облаците ту закриват първите звезди, ту се разпиляват и го изчистват като кристал. Прорязват луната, чийто диск прилича на отхапано парче ябълка. То ту се отразява във водата и осветява силуетите им, ту се скрива и двамата потъват в мрак. Той чувства прилив на сили и увереност, защото познава блатата и нощите като тази. Познанието е неговото спасение. Познанието, че всичко красиво може да бъде и много опасно.

Блатото е застинало. Дори въздухът не потрепва. Няма и следа от живот, освен… да, той знае, че някой ги наблюдава. Царете на нощта се раздвижват и влизат във водата. Като зов на тайнствен барабан ударите на веслата ехтят силно и ритмично в нощта и привличат вниманието им.

Застинали силуети, наподобяващи камъни, тъмнеят край брега. Но това не са камъни. Те имат очи и ноздри и безшумно потопили огромните си туловища, са готови да убиват…

Алигатори. Чудесни същества. Обаче тук няма достатъчно. По-надолу са повече. Има също така водни отровни змии. Още по-елегантни и гъвкави влечуги — цариците на блатата. И още — коралови змии, диамантени гърмящи змии, малки гърмящи змии пигмеи. Гърмящите змии не влизат във водата. Те обичат да нападат на сушата. Водните отровни змии са по подводните удари.

И все пак въпреки опасните влечуги наоколо всичко е толкова красиво. Диви орхидеи украсяват бреговете, приказно шарени птици гнездят наоколо, залезите и нощите са неповторими…

Нощите като тази.

— Студено ли ти е? — пита той. Студено. Каква странна дума. През деня тук е жежко, а нощите са хладни. Представи си я трепереща от студ. — Разбира се, че ти е студено — казва той и се сеща, че е оставил якето си в колата. — О, скъпа, толкова съжалявам… Забравих якето, а ти си толкова леко облечена. Трябваше да се сетя… Съжалявам. Но остава още малко.

Веслата докосват водната повърхност. Забиват се в тишината на нощта. Ето, пред него вече е желаното място. Толкова е чакал този момент. Тази тишина, тази неподвижност.

Но зад булото на неподвижността…

Годината се оказа сушава. Нищо ново. В този район обаче водата е дълбока и растителността — гъста. Птиците идват тук да свиват гнездата си, да се размножават, да убиват насекоми, за да се хранят.

Срещат се и дребни животни, като опосуми, катерици, лисици, дори понякога пуми, които ловците едва не бяха изтребили. Просто животът е една безкрайна хранителна верига…

— Любов моя, виж, вече сме тук! — казва й той. После пуска веслата, става и се приближава към нея, втренчил поглед във водата. — Невероятни са — въздиша замечтано. — Природата ги е създала като големи машини, стари почти колкото динозаврите, живели на земята преди милиони години.

Той се вглежда в алигаторите.

Изведнъж се сепва и си спомня за какво са дошли всъщност.

— Е — казва студено, — стига толкова сантименталности.

Поглежда отново към нея.

За пръв път тя се усмихва. Не че преди не го е правила. Този път обаче той ще вземе червилото й, ще го размаже по проклетите й устни, по високомерната й физиономия, която толкова пъти му се е подигравала. Просто една уличница, която сваля дрехите си за пари пред непознати мъже.

Той я докосва. Студена е.

Като камък.

Мъртва като камък.

Много лошо. Алигатори колкото щеш, само да искаш да я видиш разкъсана. Но вече не е жива. Каква гледка щеше да е само. Той се усмихва и си представя писъците й.

Няма нищо.

Алигаторите му бяха учители. Убивай. Просто убий жертвата и се увери, че е мъртва.

Беше толкова високомерна…

Докато не се научи да му се подчинява. Да го слуша. Жалко, че вече не е между живите. Тъкмо стана добра, дори накрая се молеше. Всъщност цивреше. Уби я много лесно.

Толкова горделива, толкова арогантна…

Дори не му се опъна.

Той е умен. Не иска да бъде разкрит. Бе изчакал сгоден момент. Внимаваше. Гледал беше по телевизията как аутопсиите могат да насочат дирята право към убиеца. Но едно изядено тяло трудно би се поддало на аутопсия.

— Хайде, кучко такава, изчезвай! — Стана нетърпелив. Стига вече. Стига толкова нощно увеселение сред блатата. Започна да се смее. — Представлението беше чудесно, но вече свърши.

Избутва я през борда.

Тя не потъва веднага. Ръката й се полюшва над водата.

Отначало алигаторите не помръдват.

— Тръгвайте, копелета недни! — крещи той.

Псува, после се навежда и разклаща тялото панически.

Чува плясък… едно от съществата се потапя във водата. После още един плясък… друг алигатор.

Лакомо изтръгват тялото от ръката му.

Той се усмихва.

И гледа.

Във водата се води борба за плячката. Гигантски опашки плющят и образуват пяна. Тракат челюсти, показват се огромни глави.

След това я влачат към дъното. Алигаторите са съвършени в борбата за съществуване. Знаят как да завлекат жертвата си на дъното. Не че нямат недостатъци. Тромави са и трудно могат например да се скрият, а челюстите им разкъсват по-жестоко и от стоманени капани. Но като всички добри хищници изчакват, преди да влязат в действие.

Така че…

Нея вече я няма.

Алигаторите ще я довършат.

Какво ще остане от нея? Парчета месо? Нее, дребните рибки ще ги изядат. Кокали — оглозгани най-вероятно. Но дали ще ги намерят? Съмнително. Дали пък няма да остане парче плат или кичур коса? Но това какво доказва? Нищо. Само това, че нея вече я няма.

Просто я няма.

О, да.

Блатата са опасни.

Блатата могат да скрият нечий грях.

А светът е пълен с жени, които трябва да изкупят греховете си.