Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Les Thibault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010 г.)
Начална корекция
Еми (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том I

 

Френска. Второ издание

ИК „Народна култура“, София, 1980

Редактор: Пенка Пройкова

Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович

 

 

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том II

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2

 

Дадена за набор: ноември 1979 г.

Подписана за печат: май 1980 г.

Излязла от печат: юли 1980 г.

Формат 84×108/32.

Печатни коли 64.

Изд.коли 53,76.

Усл.изд.коли 61,67

История

  1. — Добавяне

Посвещавам „Семейство Тибо“ на братската памет на Пиер Маргаритис, чиято смърт във военната болница на 31 октомври 1918 година уби едно силно произведение, което зрееше в чистото му изтерзано сърце.

Р. М. Г.

Първа част
Сивата тетрадка

I

На ъгъла на улица Вожирар, когато вече вървяха покрай зданията на училището, г-н Тибо, който през целия път не бе продумал на сина си, рязко спря:

— А, този път, Антоан… Не, този път това надминава всяка граница!

Младият човек не отговори.

Училището беше затворено. Беше девет часът вечерта. Малкото прозорче се открехна.

— Знаете ли къде е брат ми? — извика Антоан.

Портиерът го изгледа с недоумение. Г-н Тибо тропна с крак.

— Идете да повикате абат Бино.

Портиерът ги заведе в приемната, извади от джоба си навита на кълбо вощеница и запали полилея.

Минаха няколко минути. Г-н Тибо, който се беше отпуснал задъхан на един стол, отново процеди през зъби:

— Ама този път, знаеш, този път!…

— Извинете ни, господине — каза абат Бино, който беше влязъл безшумно. Той беше много нисък и трябваше да се надигне на пръсти, за да може да сложи ръка на рамото на Антоан. — Добър ден, млади докторе. Какво има?

— Къде е брат ми?

— Жак?

— Не се е прибирал цял ден! — извика г-н Тибо, който беше станал прав.

— Че къде е бил? — попита абатът, без да се учуди много.

— Тук, разбира се! Къде по дяволите ще върви! Нали днес беше наказан да не излиза от училище.

Абатът мушна ръце в пояса си.

— Не сме наказвали Жак.

— Какво?

— Жак не се е мяркал днес в училище.

Работата ставаше сериозна. Антоан не сваляше поглед от лицето на свещеника. Г-н Тибо тръсна рамене и обърна към абата подпухналото си лице; тежките му клепачи не се повдигаха почти никога.

— Вчера Жак ни каза, че бил наказан да остане четири часа в училище. Тази сутрин излезе от къщи в същия час като всеки ден. После, към единадесет, когато всички сме били на черква, изглежда, се върнал. Намерил само готвачката, на която казал, че няма да си идва за обед, понеже наказанието му било осем часа, а не четири.

— Чиста измислица — рече абатът.

— Трябваше да изляза по-късно следобед — продължи г-н Тибо, — за да занеса статията си в „Ревю де дьо монд“[1]. Главният редактор приемаше, затова се прибрах едва за вечеря. Жак не беше се върнал. Става осем и половина, още го няма. Уплаших се и пратих да повикат Антоан, който беше дежурен в болницата. И както виждате, дойдохме тук.

Абатът замислено хапеше устните си. Г-н Тибо полуотвори клепачи и стрелна с остър поглед абата, после сина си.

— Е, Антоан?

— Виж какво, тате — каза младият мъж, — щом става дума за предварително обмислено бягство, можем да отстраним хипотезата, че му се е случило някакво нещастие.

Държането му вдъхваше спокойствие. Г-н Тибо взе един стол и седна. През пъргавия му ум минаваха разни предположения, но лицето му, потънало в тлъстина, не изразяваше нищо.

— Е — повтори той, — какво да правим тогава?

Антоан се замисли.

— Тази вечер — нищо. Ще чакаме.

Явно беше, че не може да се направи нищо. Той съзнаваше, че е невъзможно да тури край на цялата история, като упражни властта си; и при мисълта за откриващия се вдругиден в Брюксел конгрес по духовни науки, където беше поканен за председател на френската секция, в него се надигна вълна на ярост, която заля лицето му. Той стана.

— Ще пратя стражари да го търсят навсякъде! — извика той. — Няма ли вече полиция във Франция? Не залавя ли тя престъпниците?

Жакетът му висеше от двете страни на корема. Върховете на яката прищипваха надиплената му гуша. Той вдигаше рязко брада като кон, който дърпа юздата си. „Ах, този негодник! — помисли той. — Как няма да го смаже някой влак!“ И за миг видя как всичко се урежда: речта пред конгреса, може би заместник-председателско място… Но почти в същия момент видя детето на носилка, след това в ковчег, със запалени свещи наоколо, собственото си държане на нещастен баща, съчувствието на всички… Изпита срам.

— Да прекараме цяла нощ в такава тревога! — поде той високо. — Тежко е, господин абат, тежко е за един баща да преживее подобни часове.

Той се отправи към вратата. Абатът измъкна ръце из пояса си.

— Позволете — каза той като наведе очи.

Полилеят осветяваше челото му, наполовина закрито от черен бретон, и хитрото му лице, което изтъняваше към брадичката във форма на триъгълник. Две розови петна се появиха на бузите му.

— Ние се колебаехме дали да ви осведомим още тази вечер за една история с вашето момче — съвсем прясна впрочем, — за която може само да се съжалява. Но все пак, струва ни се, тя може да ни даде някои указания… Ако ни отделите няколко минути…

Колебливите му думи изглеждаха още по-тромави поради пикардското[2] му произношение. Без да отговори, г-н Тибо се върна към стола си и седна тежко, с притворени очи.

— Тези дни, господине — започна абатът, — бяхме принудени да отбележим известни провинения на вашия син… провинения от особен характер, тежки провинения… Дори го заплашихме с изключване. О, само за да го сплашим, разбира се. Нищо ли не ви е казал той?

— Нали го знаете какъв е прикрит? Мълчеше както винаги.

— Въпреки някои сериозни недостатъци това мило момче не е лошо по природа — рече абатът. — И ние считаме, че в този случай Жак е сгрешил главно от слабост, увлечен от някого, под влиянието на опасен другар, каквито ги има много в Париж, на някое от тези нещастни извратени момчета…

Г-н Тибо хвърли неспокоен поглед към свещеника.

— Ще ви изложа фактите поред, господине: миналия четвъртък… — Абатът се замисли за миг, а после поде с почти весел тон: — Не, сгреших, извинявайте. Беше завчера, петък. Да, петък сутринта, по време на занимания. Малко преди пладне влязохме в залата, бързо както винаги. — Той смигна на Антоан. — Завъртяхме дръжката, без да мръдне вратата, и отворихме изведнъж. И така, щом влязохме, погледът ни падна на нашия приятел Жако, когото бяхме сложили тъкмо срещу вратата. Отидохме при него и повдигнахме речника. Спипахме го! Иззехме подозрителния том. Оказа се „Девиците под скалите“, роман, преведен от италиански, от автор, чието име не мога да си спомня.

— Какво безобразие! — извика г-н Тибо.

— Гузният вид на момчето подсказваше, че тук се крие още нещо. Ние имаме опит в тия работи. Наближаваше време за обед. Когато удари звънецът, помолихме дежурния преподавател да заведе учениците в трапезарията и останахме сами в стаята. Повдигнахме дъската на чина на Жак — още два тома: „Изповедите“ на Жан-Жак Русо и нещо по-неприлично — извинете ни, господин Тибо, — гнусният роман на Зола „Прегрешението на абат Муре“.

— Ах, непрокопсаникът му неден!

— Тъкмо щяхме да затворим чина, когато ни хрумна да си мушнем ръката зад наредените учебници и измъкнахме една подвързана в сиво платно тетрадка, която на пръв поглед, трябва да кажем, не изглеждаше да крие някаква тайна. Отворихме я и прегледахме първите страници… — Абатът погледна двамата мъже с живите си, студени очи. — Доста неща научихме. Поставихме находката на сигурно място и по време на обедната почивка я проучихме на спокойствие. Книгите, грижливо подвързани, имаха на гърба, долу, инициала „Ф“. Колкото до сивата тетрадка — главното веществено доказателство, — тя е служила за кореспонденция. В нея беше писано с два различни почерка: писаното от Жак завършваше с „Ж“, а страниците, писани с непознат нам почерк, бяха подписани с главно „Д“.

Абатът замълча за малко и сниши глас.

— Тонът, съдържанието на писмата не оставяха — уви! — никакво съмнение върху естеството на това приятелство. Тогава, господине, за момент помислихме, че този смел почерк с удължени букви е на някое момиче или по-точно на някоя жена… Но когато прочетохме всичко писано, разбрахме, че този непознат почерк е на някой съученик на Жак, който, слава богу, не е възпитаник на нашето училище, а е някакъв гамен, когото Жак сигурно среща в лицея[3]. За да се убедим в това, отидохме още същия ден при поддиректора. — Той се обърна към Антоан. — Нали си спомняте този прекрасен господин Кийар? Той държи здраво и познава тъмните страни на живота в пансионите. Веднага установи чий е почеркът. Виновният, който се е подписвал с инициала „Д“, е ученик от десети клас, другар е на Жак и се казва Фонтанен, Даниел дьо Фонтанен.

— Фонтанен! Ясно! — извика Антоан. — Знаеш ли, тате, това са тези хора, които летуват в Мезон-Лафит, до гората. Наистина тази зима много пъти, като се прибирах вечер, съм заварвал Жак да чете книги със стихове, които му бил дал този Фонтанен.

— Как? Той е вземал книги от него? Защо не си ми казал?

— Защото не ми се виждаха кой знае колко опасни — отвърна Антоан, като гледаше абата, сякаш искаше да му се опре. Изведнъж съвсем младежка усмивка се появи за миг на устните му и освети мечтателното му лице. — Виктор Юго, Ламартин — обясни той. — Вземах му лампата, за да го накарам да заспи.

Абатът стоеше с присвити устни. Той веднага си го върна.

— Има и нещо по-сериозно. Този Фонтанен е протестант.

— Знам, знам! — извика г-н Тибо с досада.

— Добър ученик впрочем — добави веднага свещеникът, за да подчертае безпристрастието си. — Господин Кийар ни каза: „Той е от горния курс и изглеждаше сериозно момче. Добре ни е хвърлил прах в очите. Майката също изглежда възпитана жена.“

— О, майката, майката… — прекъсна го г-н Тибо. — Невъзможни хора, макар че си придават важност. В Мезон никой не ги приема в дома си; хората едва ги поздравяват. А, брат ти може да се похвали с връзките си!

— Опасни връзки — въздъхна абатът. — Впрочем всички знаем какво се крие зад сериозния вид на протестантите! Както и да е — подхвана той, — върнахме се от лицея отлично осведомени. Вече се готвехме да започнем разследване по всички правила, когато вчера, събота, при започване на сутрешните занимания, нашият приятел Жако се втурна в кабинета ни. Буквално се втурна. Съвсем блед, стиснал зъби. Без дори да каже добър ден, още от вратата той ни извика: „Откраднали са ми книги и тетрадки!“. Обърнахме му внимание, че влиза по много неприличен начин, но той не слушаше нищо. Очите му, обикновено така ясни, бяха потъмнели от яд. „Вие сте ми откраднали тетрадката, вие!“ — викаше той. И дори ни каза — добави свещеникът с глупава усмивка: — „Ако я прочетете, ще се убия!“. Опитахме се да го придумаме с добро. Не ни остави да проговорим: „Къде ми е тетрадката? Върнете ми я! Ще изпочупя всичко, ако не ми я върнете“. И преди да можем да му попречим, той грабна от бюрото ни кристала, с който затискаме разни книжа по масата (вие си го спомняте, Антоан, нали? Бивши ученици ни го бяха донесли за спомен от Пюи льо Дом), и го захвърли с всичка сила срещу мраморната плоча на камината. Това е дребна работа — побърза да добави абатът, за да отговори на смутения жест на г-н Тибо. — Разказваме ви подробно такава дреболия, за да ви покажем в каква степен на възбуда беше изпаднало вашето мило момче. След това започна да се търкаля по паркета в истинска нервна криза. Успяхме да го хванем и да го изблъскаме в една стаичка до нашия кабинет, където учениците обикновено си готвят уроците, и го заключихме отвън.

— Ах — каза г-н Тибо, като вдигна юмруци, — някои дни той е като бесен! Питайте Антоан колко пъти заради една неудовлетворена дребна прищявка сме го виждали да изпада в такава ярост, че е трябвало да отстъпим. Посинява, жилите на врата му се издуват, просто като че ли ще се задуши от бяс!

— Така е, всички от нашия род са буйни — заключи Антоан.

Очевидно той не беше много огорчен от тази постъпка на брат си, затова абатът сметна за необходимо да се усмихне благосклонно.

— Когато след един час отидохме да го освободим — поде той, — Жак седеше пред масата, стиснал с ръце главата си. Хвърли ни страшен поглед. Очите му бяха сухи. Поканихме го да ни се извини — не ни отговори. Последва ни покорно в кабинета с разрошена коса, вперил поглед в пода, заинатен. Накарахме го да събере късовете от злополучния кристал, но не можахме да го принудим да си отвори устата. Тогава го заведохме в параклиса, смятайки за подходящо да го оставим там самичък с господа. След един час дойдохме и коленичихме до него. Стори ни се в онзи момент, че беше плакал, но параклисът беше тъмен, затова не можем да твърдим с положителност. Прочетохме полугласно няколко молитви и след това го смъмрихме. Обяснихме му колко ще бъде огорчен баща му, когато се научи, че един лош другар е накърнил чистотата на неговото скъпо момче. Той беше скръстил ръце и стоеше с високо вдигната глава, втренчил поглед в олтара, сякаш не ни чуваше. Като видяхме, че продължава да упорствува, заповядахме му да се върне в стаята за занимания. Той остана там до вечерта, скръстил ръце, без да мръдне от мястото си и без да отвори книга. Ние се престорихме, че не забелязваме нищо. В седем часа той си тръгна както обикновено, но без да дойде да ни каже сбогом. Това е цялата история, господине — заключи свещеникът, като погледна с живите си очи. — Мислехме да ви уведомим, след като научим какво наказание е наложил директорът на лицея на онзи жалък индивид, наречен Фонтанен — сигурно направо ще го изключат. Но понеже ви видяхме така разтревожен тази вечер, решихме…

— Господин абат — прекъсна го г-н Тибо задъхан, сякаш беше тичал, — просто съм поразен, като си помисля какво още могат да ни докарат подобни инстинкти… Поразен съм — добави той замислено, със снишен глас.

Седеше неподвижно с изпънат напред врат, отпуснал ръце. Ако не беше едва забележимото треперене на бялата брадичка и на долната му устна под сивите мустаци, по затворените клепачи човек би помислил, че спи.

— Негодник такъв! — извика той внезапно, като издаде напред челюстта си. И острият поглед, който в този миг блесна между ресниците му, показа ясно, че човек би се измамил много, ако се довери на привидната му инертност. Той наново затвори очи и се извърна цял към Антоан.

Младият човек не отговори веднага; беше обхванал брадата си с ръка, мръщеше се и гледаше в пода.

— Ще намина до болницата, за да кажа да не разчитат утре на мен — каза той, — а сутринта рано-рано ще отида да разпитам този Фонтанен.

— Рано-рано — повтори машинално г-н Тибо и стана. — А дотогава цяла нощ няма да мигнем — въздъхна той и тръгна към вратата.

Абатът го последва. На прага пълният г-н Тибо подаде на свещеника меката си отпусната ръка.

— Потресен съм — въздъхна той отново, без да отваря очи.

— Ще се помолим на бога да подкрепи всички ни — каза учтиво абат Бино.

 

 

Бащата и синът вървяха мълчаливо известно време. Улицата пустееше. Вятърът бе утихнал и вечерта беше мека. Беше през първите дни на май.

Г-н Тибо мислеше за избягалото дете: „Ако е на открито, поне няма да му е много студено“. Краката му се подкосиха от вълнение. Спря се и се обърна към сина си. Държането на Антоан му вдъхваше известна увереност. Той обичаше и се гордееше с по-големия си син, а тази вечер изпитваше особена нежност към него, защото неприязънта му към по-малкия му син се бе усилила. Не че не можеше да обича Жак; достатъчно би било малкият да поласкае неговата суетност, за да събуди нежността му; но странното държане и провиненията на Жак засягаха честолюбието му, което бе най-чувствителното му място.

— Само дано тази история не вдигне голям шум! — измърмори той. После се приближи до Антоан и каза с променен глас: — Доволен съм, че можа да се освободиш от дежурство тази нощ.

Той се сепна от вълнението, което изразяваха думите му. Младият мъж се почувствува още по-неловко от баща си и не отговори нищо.

— Антоан… Доволен съм, че си с мен тази вечер, мое момче — прошепна г-н Тибо и за първи път в живота си може би хвана сина си под ръка.

II

Тази неделя, връщайки се по обед в къщи, г-жа дьо Фонтанен бе намерила във вестибюла бележка от сина си.

— Даниел пише, че са го задържали на обед у Бертие — каза тя, като се обърна към Жени. — Ти не беше ли в къщи, когато се върна той?

— Не, не съм го виждала — отговори Жени, която току-що беше легнала на пода, за да измъкна кученцето си изпод креслото. Тя се бавеше и не ставаше. Най-после прегърна Пюс и скачайки, побягна към стаята си, като го обсипваше с целувки.

Когато стана време за обед, тя се върна:

— Боли ме глава. Не съм гладна. Искам да си легна на тъмно.

Г-жа дьо Фонтанен я сложи да си легне и дръпна завесите. Жени се мушна под завивките. Не можеше да заспи. Часовете минаваха. На няколко пъти през деня г-жа дьо Фонтанен слагаше хладната си ръка на челото на детето. Привечер, изпълнено с нежност и тревога, момиченцето грабна ръката на майка си и я целуна, като не можа да сдържи сълзите си.

— Ти си възбудена, миличка… Сигурно имаш малко треска.

Удари седем часът, после осем. Г-жа дьо Фонтанен чакаше сина си, за да седнат на масата. Даниел никога не отсъствуваше от обед или вечеря, без да се обади. Особено в неделя не би оставил майка си и сестра си да вечерят сами.

Г-жа дьо Фонтанен се облакъти на балкона. Вечерта беше мека. По авеню Дьо л’Обсерватоар само от време на време минаваха хора. Сенките се сгъстяваха между короните на дърветата. На няколко пъти й се стори, че разпознава походката на Даниел под светлината на фенерите. В Люксембургската градина заби барабан — затваряха вратите. Настъпи нощ.

Тя сложи шапката си и изтича до Бертие. Семейството било отишло на село от предния ден. Значи, Даниел е излъгал!

Г-жа дьо Фонтанен беше свикнала с подобни лъжи, но да я излъже Даниел, нейният Даниел! Първата му лъжа! Едва четиринадесетгодишен, и вече да я лъже!

Жени не спеше и се ослушваше. Тя повика майка си:

— Даниел ли си дойде?

— Той си легна. Мислеше, че спиш и не искаше да те буди. — Гласът й звучеше естествено. Защо да плаши детето?

Беше вече късно. Г-жа дьо Фонтанен се изтегна в един фотьойл, като предварително отвори вратата към коридора, за да може да чуе сина си, когато се върне.

Нощта изтече. Настъпи денят.

 

 

Към седем часа кученцето се изправи и започна да ръмжи. Някой звънеше. Г-жа дьо Фонтанен се спусна към вестибюла — искаше сама да отвори, за да не предизвика любопитството на прислугата.

На площадката на стълбището стоеше непознат млад човек с брада. Дали не се беше случило нещастие?

Антоан се представи; желаел да види Даниел, преди той да отиде на училище.

— Само че в този момент… не е възможно да видите сина ми.

Антоан направи движение, което изразяваше учудване.

— Извинявайте, че настоявам, госпожо… Но брат ми, който е пръв приятел на вашия син, е изчезнал от вчера и ние сме страшно разтревожени.

— Изчезнал?

Ръката й се сгърчи върху белия шал, с който бе забрадила косата си. Тя отвори вратата на салона и Антоан я последва.

— И Даниел не се е прибирал от снощи, господине. Аз също съм много разтревожена. — Тя се бе навела, но веднага вдигна глава. — Още повече, че в този момент мъжът ми не е в Париж — добави тя.

Лицето на тази жена излъчваше простота и откровеност, каквато Антоан не бе срещал досега. Изненадана и разстроена от тревога след безсънната нощ, тя стоеше пред младия човек и върху откритото й лице чувствата се редуваха като чисти тонове. Те се погледаха няколко секунди, без да се виждат добре. И двамата следяха лутанията на собствените си мисли.

Сутринта Антоан бе скочил от леглото, изпълнен с някаква полицейска страст да издири брат си. Той не вземаше много трагично бягството на Жак и единствено любопитството го караше да действува. Дошъл беше да разпита малкия съучастник. Но ето че работата се заплиташе. И все пак това му доставяше удоволствие. Когато някое събитие го изненадваше, погледът му ставаше неумолим и дързък и под четвъртитата брада се виждаше силно стиснатата челюст, волевата челюст, характерна за техния род.

— В колко часа излезе синът ви в неделя сутринта? — запита той.

— Рано. Но малко по-късно се е върнал…

— Аха! Между десет и половина и единадесет часа, нали?

— Приблизително по това време.

— Както Жак. Те са тръгнали заедно — заключи Антоан с решителен, почти радостен тон.

Но в този момент вратата, която беше останала открехната, се разтвори и едно детско телце по нощница падна на килима. Г-жа дьо Фонтанен изкрещя. Антоан повдигна припадналото момиченце, взе го на ръце и следвайки г-жа дьо Фонтанен, го занесе в стаята и го сложи на леглото.

— Оставете я на мен, госпожо, аз съм лекар. Донесете студена вода. Имате ли етер?

Жени скоро дойде на себе си. Майката се усмихна, но очите на момиченцето останаха строги.

— Мина — каза Антоан. — Трябва да я накарате да заспи.

— Чуваш ли, миличка? — пошепна г-жа дьо Фонтанен. Ръката, която беше положила на влажното чело на детето, се плъзна до клепачите му и ги затвори.

Те стояха съвършено неподвижни от двете страни на леглото. Стаята миришеше на етер. Антоан, който отначало беше втренчил поглед в изящните пръсти и ръката, започна дискретно да разглежда г-жа дьо Фонтанен. Косите й бяха руси, но вече прошарени със сиви кичури; дантелата, която ги покриваше, беше паднала. Макар че държането й беше младежко и изразът на лицето й се изменяше бързо като на млада жена, тя вероятно имаше около четиридесет години.

Жени сякаш заспа. Ръката, която лежеше върху очите на детето, се отдръпна лека като крило. Майката и Антоан излязоха от спалнята на пръсти и оставиха вратите полуотворени. Г-жа Фонтанен, която вървеше напред, се обърна.

— Благодаря — каза тя, като му протегна двете си ръце. Това движение бе така спонтанно, така неженствено, че Антоан улови ръцете й и ги стисна, без да посмее да приближи устните си до тях. — Жени е толкова нервно дете — обясни тя. — Сигурно е чула Пюс да лае, помислила е, че е брат й и е изтичала в салона. Тя не е добре от вчера сутрин, имаше треска цялата нощ.

Те седнаха. Г-жа дьо Фонтанен измъкна от блузата си бележката, която Даниел беше надраскал предния ден, и я подаде на Антоан.

Тя го гледаше, докато той четеше. В отношенията си с хората винаги се осланяше на инстинкта си и още от първите минути бе почувствувала доверие към Антоан. „Човек с такова чело не може да извърши подлост“ — помисли си тя. Косата му беше вчесана назад и брадата му беше толкова гъста на бузите, че в тази тъмна рамка от червеникави, почти кафяви косми хлътналите му очи и белият правоъгълник на челото беше всичко, което се виждаше от лицето му. Той сгъна бележката и я върна. Изглеждаше, че разсъждава върху това, което току-що бе прочел; всъщност той търсеше начин да каже някои неща.

— Според мен — започна Антоан — трябва да има връзка между бягството на момчетата и следния факт — тяхното приятелство… тяхната връзка… е била открита от учителите.

— Открита ли?

— Да. Хванали са кореспонденцията им в една специална тетрадка.

— Кореспонденцията им?

— Те си пишели през време на час. И то писма в съвсем особен тон, доколкото разбрах. — Той престана да я гледа. — Такива, че двамата виновници са щели да бъдат изключени.

— Виновници ли? Признавам ви, че не разбирам как може… Виновни в какво? Че са си писали?

— Тонът на писмата, както изглежда, бил твърде…

— Тонът на писмата?

Тя не разбираше, но беше достатъчно чувствителна, за да долови растящото смущение на Антоан. Изведнъж тръсна глава.

— И дума не може да става за подобно нещо, господине — заяви тя с пресилен и малко разтреперан глас. Сякаш някакво разстояние се установи внезапно между тях. Тя стана. — Възможно е вашият брат и моят син да са нагласили някакво бягство, макар че Даниел никога не е произнасял пред мен името…

— Тибо.

— Тибо?… — повтори тя изненадана, без да довърши фразата си. — Виж, колко странно! Тази нощ в бълнуването си дъщеря ми произнесе това име.

— Може да е чула от брат си името на своя приятел.

— О, не, нали ви казвам, че Даниел никога…

— Тогава как може да го знае?

— Ах — рече тя, — тези тайнствени явления са така чести!

— Какви явления?

Тя стоеше права; лицето й беше сериозно и замислено.

— Предаването на мисълта — отговори тя.

Обяснението й, тонът й бяха така нови за него, че Антоан я загледа с любопитство. Лицето на г-жа дьо Фонтанен беше не само сериозно — то беше някак си озарено; по устните й блуждаеше полуусмивката на вярващ човек, който е свикнал да не обръща внимание на скептицизма на хората.

Последва мълчание. Изведнъж на Антоан му хрумна нещо — полицейският му инстинкт се събуди отново.

— Извинявайте, госпожо, вие казахте, че дъщеря ви е произнесла името на брат ми и че вчера цял ден е имала треска, която не можете да си обясните. Дали синът ви не й е доверил нещо?

— Не бихте помислили подобно нещо — отговори г-жа дьо Фонтанен със снизходителен израз на лицето, — ако познавахте моите деца и знаехте как те се държат с мен. Нито едното, нито другото не са скривали нищо от… — Тя млъкна изведнъж. Усети се засегната на болното място. Поведението на Даниел опровергаваше думите й. — Впрочем — поде тя малко надменно, като тръгна към вратата — ако Жени не спи, разпитайте я.

 

 

Момиченцето лежеше с отворени очи. Нежното му лице се открояваше върху възглавницата. Скулите му бяха зачервени от треска. То бе прегърнало кученцето си, чиято муцунка се показваше смешно изпод чаршафа.

— Жени, това е господин Тибо, брат на един приятел на Даниел.

Детето погледна непознатия най-напред жадно, а след това с недоверие.

Антоан се приближи до леглото, хвана китката на момиченцето и извади часовника си.

— Още е много бърз — каза той. След това преслуша детето. В тези професионални жестове той влагаше някаква самодоволна сериозност.

— Колко е годишна?

— Скоро ще стане тринадесет.

— Така ли? Не бих помислил. По начало тези пристъпи на треска трябва да се следят. Без да се тревожите, разбира се — рече той, като гледаше детето и се усмихна. После се отдръпна от леглото и заговори с друг тон: — Познавате ли моя брат, госпожице? Жак Тибо?

Тя се намръщи и поклати отрицателно глава.

— Наистина ли? Брат ви никога ли не ви е говорил за най-добрия си приятел?

— Никога — отвърна тя.

Г-жа дьо Фонтанен тъкмо щеше да каже: „Но спомни си, тази нощ, когато те събудих, ти бълнуваше…“. Обаче тя вече сама не знаеше дали детето действително беше произнесло името Тибо.

— Госпожице — подхвана Антоан след известно мълчание, — преди малко запитах майка ви за една подробност, която ни е нужна, за да намерим брат ви, и която тя не може да си спомни. Как беше облечен той?

— Не знам.

— Значи, не сте го видели вчера сутрин?

— Видях го. На закуска. Но още не беше облечен. — Тя се обърна към майка си. — Ами защо не погледнеш в гардероба да видиш кои дрехи липсват?

— А освен това, госпожице, трябва да знаем още нещо, което е от голямо значение: в колко часа се върна брат ви, за да остави писмото — в девет, в десет или в единадесет? Майка ви не е била в къщи по това време и не знае кога точно е дошъл.

— Не знам.

Стори му се, че долавя в тона на Жени слабо раздразнение.

— Тогава — рече той, като махна обезсърчено с ръка — много трудно ще бъде да открием следите му.

— Чакайте — каза тя, като вдигна ръка да го задържи, — беше в единадесет без десет.

— Точно в единадесет без десет! Сигурна ли сте?

— Да.

— Погледнахте ли часовника, докато той беше с вас?

— Н… не… Но по това време бях в кухнята, за да взема среда от хляб за рисунките. Ако беше дошъл по-рано или по-късно, щях да го чуя, като отваря вратата, и щях да отида да го видя.

— Вярно. — Той се замисли за миг. Защо да я мъчи повече? Беше се излъгал, тя явно не знаеше нищо. — А сега — рече Антоан, като влезе отново в ролята си на лекар — трябва да стоите на топло, да си затворите очите и да спите. — После дръпна завивката върху откритата ръчичка и се усмихна. — Една хубава дрямка и като се събудим, ще сме оздравели и батко ще се е върнал.

Тя го погледна. Антоан никога не можа да забрави това, което прочете в погледа й в този миг — такова пълно безразличие към неговите ободрителни думи, такъв богат душевен живот, такава мъка и самота, че той неволно се смути и наведе очи.

— Права бяхте, госпожо — каза той, когато се върнаха в салона, — това дете е самата невинност. То ужасно страда, но не знае нищо.

— Дъщеря ми е самата невинност — повтори г-жа дьо Фонтанен замечтано, — но тя знае.

— Знае ли?

— Знае.

— Как така! Отговорите й, напротив…

— Да, отговорите й… — подхвана тя бавно. — Аз бях до нея… почувствувах… Не знам как да ви обясня… — После седна и почти веднага стана. Лицето й беше измъчено. — Тя знае, знае, сега съм сигурна — извика внезапно г-жа дьо Фонтанен. — Но чувствувам, че по-скоро би умряла, отколкото да издаде тайната си.

 

 

След като Антоан си тръгна, г-жа дьо Фонтанен не можа да устои на любопитството си и преди да отиде да поговори с г-н Кийар, поддиректора на лицея, както я бе посъветвал Антоан, отвори „Ту Пари“[4] и прочете следното:

„Тибо, Оскар-Мари — кав. на «Почет. лег.». Бивш депутат от департамента Йор. Подпредседател на Благотворителното дружество за издръжка на детски ясли. Основател и директор на Института за борба с детската престъпност. Касиер на Съюза на католическите благотворителни дружества в Парижката епархия. Улица Дьо л’Юниверсите 4-а (VII район).“

III

Когато два часа по-късно г-жа дьо Фонтанен излезе от кабинета на поддиректора с пламнало лице, без да отговори на зададените й въпроси, тя не знаеше към кого да се обърне за подкрепа. Мина й през ума да отиде при младия доктор Тибо, но някакъв потаен инстинкт я възпря. Тя го превъзмогна, както правеше понякога, когато някакъв риск я изкушаваше и се чувствуваше обхваната от дух на решителност, който тя смяташе за храброст.

В дома на семейство Тибо се бе събрал истински семеен съвет. Абат Бино бе дотичал още рано сутринта, изпреварвайки с малко абат Векар, частен секретар на негово преосвещенство парижкия митрополит, изповедник на г-н Тибо и голям приятел на семейството; бяха го уведомили по телефона за случката.

Седнал зад бюрото, г-н Тибо сякаш председателствуваше съд. Той беше спал зле и белезникавото му лице изглеждаше още по-бледо от обикновено. От лявата му страна бе седнало едно джудже със сиви коси и очила — г-н Шал, частният му секретар. Антоан, замислен, стоеше прав, облегнат на библиотеката. Бяха повикали дори госпожицата, макар че по това време тя обикновено бе заета с домакинството. Загърната с черен шал от мериносова вълна, силно опънат на раменете, тя седеше като кацнала на ръба на стола, мълчалива и внимателна. Сивите й коси бяха прилепнали до жълтото чело, а зениците й, подобни на зеници на сърна, се движеха непрекъснато от единия свещеник към другия. Г-н Тибо беше поканил двамата духовници да се настанят в креслата с високи облегала, поставени от двете страни на камината.

След като изложи резултатите от разследванията на Антоан, г-н Тибо започна да се оплаква от създалото се положение. Приятно му беше да чувствува одобрението на заобикалящите го и думите, които избираше, за да обрисува тревогата си, вълнуваха сърцето му. Присъствието на изповедника му обаче го караше да се вслушва наново в гласа на съвестта си — изпълнил ли бе той всичките си бащински задължения към това нещастно дете? Не знаеше какво да отговори. Мисълта му се отплесна — разбира се, нищо нямаше да се случи, ако не беше това протестантче!

— Нехранимайковци като този Фонтанен би трябвало да бъдат затваряни в специални домове — измърмори той. — Може ли да се допусне децата ни да бъдат излагани на подобна зараза?

Сложил ръце зад гърба си, с притворени клепачи, той се разхождаше напред-назад зад бюрото си. Мисълта за пропуснатия конгрес, макар да не говореше за него, разпалваше злобата му.

— От двадесет години вече съм се посветил на въпросите на детската престъпност! От двадесет години се боря чрез дружества, брошури, доклади пред конгреси. Нещо повече дори — прибави той, като се обърна към свещениците, — нима не създадох в моята наказателна колония в Круй специален павилион, където провинили се деца от нашата класа се подлагат на особен изправителен режим? А това, което ще ви кажа, е просто невероятно — този павилион е винаги празен! Нима аз трябва да задължавам родителите да затварят там синовете си? Направих всичко, за да заинтересувам Министерството на народната просвета в нашето дело, но… — завърши той, като вдигна рамене и се отпусна на стола си, — нима тези господа, поддръжници на „училището без бог“, ги е грижа за социалната хигиена?

В този момент прислужницата му подаде една визитна картичка.

— Тя! Да дойде тук! — каза той като се обърна към сина си. — Какво иска? — запита той прислужницата и без да дочака отговора й, добави: — Антоан, я иди ти!

— Не може да не я приемеш — отговори Антоан, след като погледна картичката.

Г-н Тибо без малко не кипна, но се овладя веднага и се обърна към двамата свещеници:

— Госпожа дьо Фонтанен! Как да постъпим, господа? Не сме ли задължени да проявим зачитане към една жена, каквато и да е тя? При това в края на краищата все пак тя е майка.

— Какво? Майка ли? — смънка г-н Шал, но така тихо, че никой не го чу.

— Поканете госпожата — каза г-н Тибо.

Когато прислужницата въведе посетителката, той стана и се поклони тържествено.

Г-жа дьо Фонтанен не очакваше да завари толкова хора. На прага тя се поколеба едва доловимо, след което направи една стъпка към госпожицата. Госпожицата бе скочила от стола си и гледаше втренчено протестантката с изплашени очи, в които вече не се четеше отпадналост и които я правеха да прилича повече на кокошка, отколкото на сърна.

— Госпожа Тибо, нали? — прошепна г-жа дьо Фонтанен.

— Не, госпожо — побърза да обясни Антоан. — Това е госпожица дьо Вез, която живее у дома от четиринадесет години, от смъртта на майка ми, и която е възпитала брат ми и мен.

Г-н Тибо представи мъжете.

— Извинявам се, че ви безпокоя, господине — каза г-жа дьо Фонтанен, стеснена от отправените към нея погледи, но без да загуби естественото си държане. — Дойдох да видя дали от тази сутрин… Ние също така се измъчихме и аз помислих, господине, че ще бъде по-добре да… да обединим усилията си. Нали? — добави тя с любезна и тъжна полуусмивка. Но нейният открит поглед, който търсеше погледа на г-н Тибо, срещна лице на слепец.

Тогава тя потърси Антоан с очи; въпреки едва доловимото отчуждение, възникнало в края на миналия им разговор, нейният вътрешен подтик я насочи към това сериозно и честно лице. А и самият Антоан бе почувствувал още с влизането й, че между тях съществува някакъв съюз. Той се приближи до нея:

— А как е нашата малка болна, госпожо?

Г-н Тибо го прекъсна. Неговото трескаво възбуждение се проявяваше само чрез резките движения на главата, с които измъкваше гушата си от яката. Той се полуизвърна към г-жа дьо Фонтанен и заговори с обмислен тон:

— Нужно ли е да ви казвам, госпожо, че никой не разбира тревогата ви по-добре от мен? Както току-що казвах на господата, човек не може да помисли за тези бедни деца, без да му се свие сърцето. И все пак, госпожо, не бих се поколебал да запитам: правилно ли е да действуваме съвместно? Разбира се, трябва да се действува, те трябва да бъдат намерени, но не е ли по-добре да ги дирим поотделно? Мисълта ми е — не следва ли преди всичко да се опасяваме от недискретността на журналистите? Не се учудвайте, че ви говоря с езика на човек, чието обществено положение го задължава да се пази от печата, от общественото мнение… За мене самия ли се страхувам? Не, разбира се! Аз съм, слава богу, над граченето на другата партия. Но няма ли да се опитат те чрез моята личност, чрез моето име да уязвят институтите, които представлявам? Освен това аз мисля за сина си. Нима не съм длъжен да избягна на всяка цена друго име да се свързва с нашето в една толкова деликатна история? Нима не е мой пръв дълг да действувам така, че да не могат един ден хората да го порицаят за известни връзки — макар и съвършено случайни, които са, ако мога така да кажа, крайно… вредни? — Той завърши, като се обърна към абат Векар и полуотвори за миг клепачите си. — Не сте ли и вие на това мнение, господа?

Г-жа дьо Фонтанен беше пребледняла. Тя изгледа един след друг абатите, госпожицата, Антоан; и погледът й срещна само неми лица.

— О, господине, виждам, че… — извика тя, но гърлото й се стисна. — Виждам, че съмненията на господин Кийар… — подхвана тя с усилие, но отново спря. — Този господин Кийар е една жалка личност. Да, жалка, жалка личност! — извика тя най-после с горчива усмивка.

Лицето на г-н Тибо оставаше непроницаемо. Той вдигна меката си ръка към абат Бино, сякаш искаше да го призове за свидетел и да му даде думата. Абатът се хвърли в битката с устрема на заядливо пале.

— Позволяваме си, госпожо, да ви обърнем внимание върху обстоятелството, че вие отхвърляте болезнените за вас констатации на господин Кийар, без дори да знаете обвиненията, които тежат върху господин сина ви…

След като измери с очи абат Бино, г-жа дьо Фонтанен, следвайки своя усет за хората, се обърна към абат Векар. Погледът му, отправен към нея, бе изпълнен с безкрайна благост. Неподвижното му лице, удължено от малкото коса, щръкнала около плешивото му теме, показваше, че той трябва да е към петдесетгодишен. Почувствувал немия зов на еретичката, той побърза да се намеси:

— Всички ние тук разбираме колко е мъчителен този разговор за вас, госпожо. Доверието, което имате в сина си, е крайно трогателно… достойно за уважение — добави той и със свойствения му привичен жест вдигна показалеца си до устните, без да спре да говори. — Но, госпожо, фактите за жалост…

— Фактите — подхвана абат Бино с по-мазен глас, като че ли неговият събрат му бе дал верния тон, — трябва да кажем, че фактите са съкрушителни.

— Моля ви се, господине — прошепна г-жа дьо Фонтанен, като се извърна.

Но абатът не можа да се сдържи.

— Впрочем ето и вещественото доказателство — извика той, като изпусна шапката си и измъкна от пояса си една сива тетрадка с червени краища. — Хвърлете само поглед, госпожо! Колкото и жестоко да е да ви отнемем всички илюзии, ние считаме, че това е необходимо и че вие ще научите нещо ново.

Той направи две крачки към нея, за да я накара да вземе тетрадката. Тя стана.

— Няма да прочета нито ред, господа. Да се разкриват тайните на детето публично, без негово знание, без дори то да може да даде обяснения!… Аз съм научила сина си да не търпи подобно отнасяне.

Абат Бино остана прав, с протегната ръка; на тънките му устни се появи обидена усмивка.

— Ние не настояваме — каза най-после той с подигравателна отсянка в гласа. И остави тетрадката на бюрото, вдигна шапката си и се върна да седне на стола си.

На Антоан му идеше да го хване за раменете и да го изхвърли навън. Неговият поглед, който издаваше антипатията му, срещна погледа на абат Векар и за миг двамата се разбраха.

Г-жа дьо Фонтанен бе променила държането си — бе вдигнала глава и лицето й изразяваше дързост. Тя се приближи до г-н Тибо, който през цялото време не беше станал от креслото си.

— Всичко това е неуместно, господине. Аз дойдох само за да ви попитам какво смятате да правите. В този момент мъжът ми не е в Париж и аз трябва сама да вземам всички решения… Най-вече исках да ви кажа… струва ми се, че не би трябвало да се обръщаме към полицията…

— Полицията ли? — отвърна живо г-н Тибо и скочи от раздразнение. — Но, госпожо, нима допущате, че в този момент полицията във всички департаменти не е вече вдигната на крак? Аз лично телефонирах тази сутрин в префектурата — на началника на кабинета — да се вземат всички мерки, и то с най-голяма бързина… Наредих да се изпрати телеграма до кметството в Мезон-Лафит, в случай че бегълците са решили да се скрият в тази местност, която е позната и на двамата. Уведомени са железопътните компании, граничните пунктове, пристанищата. Ако не беше мисълта за скандала, който искам да избягна на всяка цена, питам се, госпожо, нямаше ли да дадем добър урок на тези двама негодници, като ги доведем със стражари, с белезници на ръцете? Дори само за да им напомним, че в тази нещастна страна има още някаква сянка от правосъдие, която поддържа бащинската власт.

Г-жа дьо Фонтанен не отговори, поздрави и се отправи към вратата. Г-н Тибо се опомни:

— Но все пак, госпожо, можете да бъдете сигурна, че щом получим и най-малката новина, моят син веднага ще дойде да ви я съобщи.

Тя кимна леко с глава и излезе, придружена от Антоан и следвана от г-н Тибо.

— Хугенотка! — изсмя се подигравателно абат Бино, щом г-жа дьо Фонтанен напусна стаята.

Абат Векар неволно направи неодобрителен жест.

— Какво? Хугенотка? — измърмори г-н Шал и направи крачка назад, сякаш бе стъпил в локва кръв през Вартоломеевата нощ.

IV

Г-жа дьо Фонтанен се върна в къщи. Жени дремеше, сгушена в леглото си. Тя повдигна трескавото си лице, запита майка си с поглед и затвори очи.

— Изведи Пюс. Всеки шум ме дразни.

Г-жа дьо Фонтанен отиде в стаята си. Виеше й се свят и тя седна, без да свали ръкавиците си. Дали не я дебнеше треска и нея? Да бъдем спокойни, да бъдем силни, да имаме доверие… Тя наведе челото си за молитва. Когато се изправи, знаеше какво трябва да предприеме — да открие мъжа си, да го повика.

Мина през вестибюла, поколеба се пред една затворена врата и я отвори. Стаята беше хладна и пуста. Носеше се възкисел дъх на върбина, на цитронела, полуизветряла миризма на тоалетен сапун. Тя разтвори завесите. Едно бюро заемаше средата на стаята. Тънък слой прах покриваше попивателната. Никъде обаче не видя никаква бележка, никакъв адрес, никакво указание. Ключовете стояха в ключалките на чекмеджетата. Този, който беше живял тук, не беше проявил особена предпазливост. Тя изтегли чекмеджето на бюрото — куп писма, няколко снимки, едно ветрило и в един ъгъл проста, смачкана на топка черна ръкавица… Внезапно ръката й стисна силно ръба на масата. Един спомен й се натрапваше, мислите й се объркаха и тя втренчи поглед някъде далеч… Преди две години, когато една вечер минаваше с трамвай по кейовете, й се бе сторило, че зърна Жером, мъжа си, с една жена; да, Жером, наведен към млада жена, която плачеше на една пейка. И оттогава може би сто пъти въображението й безпощадно се връщаше към тази зърната за миг сцена и рисуваше наново подробностите: изкривената шапка на жената, която бързо вадеше от джоба на полата си евтина бяла кърпичка, несдържания начин, по който изразяваше мъката си, и особено държането на Жером. О, тя беше така уверена, че по външния му вид е отгатнала всички чувства, които го вълнуваха онази вечер! Сигурно малко състрадание — тя знаеше, че той е слаб и лесно се трогва, — но също и раздразнение, че става предмет на уличен скандал, и най-после жестокост. Той беше приведен, но сдържан; за нея нямаше съмнение, че в тази поза бе прочела егоистичната сметка на наситилия се любовник, който, вероятно увлечен от нови прищевки, въпреки че му е жал и вътрешно се срамува, е решил да използува тези сълзи, за да скъса веднага. Всичко това й бе станало ясно в един миг и всеки път, когато тази натрапчива мисъл я завладяваше, тя усещаше същото замайване и краката й се подкосяваха.

Тя бързо излезе от стаята и заключи вратата, като завъртя два пъти ключа.

През главата й мина ясна мисъл — прислужницата, малката Мариет, която се бе наложило да изпъди преди шест месеца… Г-жа дьо Фонтанен знаеше адреса на семейството, в което момичето работеше сега. Тя потисна отвращението си и без да се колебае повече, излезе от къщи.

 

 

Задна стълба водеше до четвъртия етаж, където беше кухнята. Беше дошла в неприятния час, когато се мият чиниите. Отвори й Мариет: безредни руси къдрици, две беззащитни очи — цяло дете. Беше сама. Зачерви се, но очите й светнаха.

— Колко ми е драго да видя пак госпожата! Ами госпожица Жени колко ли е пораснала!

Г-жа дьо Фонтанен се колебаеше. На лицето й се беше изписала мъчителна усмивка.

— Мариет… кажете ми адреса на господаря.

Лицето на девойката пламна. Очите й, в които се показаха сълзи, останаха широко отворени. Адреса? Тя разтърси глава, не го знаела; тоест не го знаела вече. Господарят отдавна не живеел в хотела, където… Господарят я бил зарязал почти веднага.

— Госпожата не знаеше ли? — запита тя.

Г-жа дьо Фонтанен бе навела очи и отстъпваше към вратата, за да не би да чуе още нещо. Последва кратко мълчание. Кипящата вода в тенджерата преливаше и цвърчеше върху печката. Г-жа дьо Фонтанен направи машинален жест.

— Водата ви ври — пошепна тя и добави, като продължи да отстъпва: — Поне щастлива ли сте тук, мое дете?

Мариет не отговори. Но когато г-жа дьо Фонтанен, повдигайки глава, срещна погледа й, тя видя как нещо животинско се появи в него и зъбите й блеснаха между полуотворените детски устни. След кратко колебание, което се стори безкрайно и на двете, момичето измърмори с омраза:

— Да бяхте попитали… госпожа Пти-Дютрьой.

Г-жа дьо Фонтанен не чу как Мариет избухна в плач; тя се спусна по стълбите като човек, който се спасява от пожар. Това име изведнъж й обясни стотици съвпадения, едва забелязани и постепенно забравени, които внезапно изплуваха в съзнанието й и се свързаха с неопровержима очевидност. Мина файтон; празен беше. Тя скочи в него, за да се прибере по-скоро в къщи. Но в момента, когато щеше да даде адреса си на коларя, едно непреодолимо желание я обхвана. Вярваше, че се подчинява на гласа на духа.

— Улица Монсо — извика тя.

След четвърт час звънна на вратата на братовчедка си Ноеми Пти-Дютрьой.

 

 

Едно свежо, русо, около петнадесетгодишно момиченце с големи приветливи очи й отвори.

— Добър ден, Никол. Майка ти в къщи ли е?

Учуденият поглед на детето я засегна болезнено.

— Ей сега ще я повикам, лельо Терез.

Г-жа дьо Фонтанен остана сама във вестибюла. Сърцето й биеше така силно, че тя притисна с ръка гърдите си, сякаш не смееше да я махне оттам. Помъчи се да гледа спокойно наоколо си. Вратата на салона беше отворена; тапетите и килимите блестяха на слънцето. Стаята приличаше на кокетна и неподредена ергенска квартира. „Казваха, че след развода си тя била останала без пари“ — помисли г-жа дьо Фонтанен. Тази мисъл й припомни, че и самата тя беше притеснена парично. Мъжът й не й беше пращал пари от два месеца насам и тя не знаеше как да посрещне домакинските разходи. Мина й през ума, че може би този лукс на Ноеми…

Никол не се връщаше. Апартаментът бе съвършено тих. Чувствувайки се все по-потисната, г-жа дьо Фонтанен влезе в салона и седна. Пианото беше отворено; на дивана лежеше разгърнато модно списание; на ниска масичка имаше пръснати цигари; в една ваза беше поставен букет от червени карамфили. Още от пръв поглед неприятното чувство, което изпитваше, се усили. Но защо?

Ах, да, защото тя откриваше неговото присъствие и в най-дребните неща, които я заобикаляха. Той сигурно беше поставил пианото на косо, както у тях. Несъмнено той го беше оставил отворено: или ако не е бил той, тези изпокъсани ноти бяха поставени за него на пианото. Той сигурно беше поискал този широк, нисък диван, беше поискал да има под ръка цигари. Тя го виждаше, излегнат между възглавниците, грижливо облечен, с равнодушен вид, с весел поглед, който се плъзга между клепките, с отпусната ръка, в която дими цигара.

Стресна я леко шумолене по килима. Ноеми, облечена в пеньоар с дантели, стоеше пред нея, сложила ръка на рамото на дъщеря си. Беше тридесет и пет годишна жена, брюнетка, висока, малко пълна.

— Добър ден, Терез. Извинявай, но от тази сутрин имам такова главоболие, че едва стоя на крака. Спусни щорите, Никол.

Блясъкът на очите и свежият й тен опровергаваха думите й. Приказливостта й издаваше неловкостта, която посещението на братовчедка й предизвикваше у нея. Неловкостта се превърна в безпокойство, когато леля Терез се обърна към детето и му каза с благ тон:

— Трябва да поговоря с майка ти, миличка. Би ли ни оставила сами за един момент?

— Хайде, върви в стаята да си учиш уроните, веднага! — извика Ноеми. После се обърна към братовчедка си и се изсмя пресилено: — Непоносими стават на тази възраст, когато искат вече да седят в салона и да се превземат! И Жени ли е такава? Трябва да призная, че и аз бях същата. Спомняш ли си? Мама просто изпадаше в отчаяние.

Г-жа дьо Фонтанен беше дошла, за да получи адреса, от който имаше нужда, но откакто бе в дома на братовчедка си, тя ясно усещаше присъствието на Жером, обидата беше така явна, видът на Ноеми, нейната разцъфнала и вулгарна красота й се виждаха така оскърбителни, че следвайки още веднъж своя усет, тя взе едно безразсъдно решение.

— Но седни де, Терез — покани я Ноеми.

Вместо да седне, Терез пристъпи към братовчедка си и й протегна ръка. В жеста й, така естествен, така достоен, нямаше нищо театрално.

— Ноеми — рече тя и на един дъх добави: — Върни ми Жером.

Светската усмивка на г-жа Пти-Дютрьой замръзна на лицето й. Г-жа дьо Фонтанен продължаваше да държи ръката й.

— Не ми отговаряй нищо — продължи тя. — Не те упреквам. Сигурно той е почнал… Познавам го добре… — Тя се задъха и спря за секунда. Ноеми не използува момента, за да се защити, и г-жа дьо Фонтанен й бе благодарна за това мълчание; не че го счете за признание, а защото то показваше, че тя не беше толкова хитра, за да отбие веднага такъв внезапен удар. — Слушай, Ноеми, нашите деца растат. Твоята дъщеря… И моите две деца. Даниел вече навърши четиринадесет години. Примерът може да бъде пагубен. Злото може да зарази околните. Това не бива да трае повече, нали? Скоро не само аз ще зная… и не само аз ще страдам. — Задъханият й глас стана умолителен. — Върни ми го сега, Ноеми.

— Но, Терез, уверявам те… Ти си луда! — Младата жена се овладяваше постепенно. Очите й засвяткаха гневно и устните й се присвиха. — Наистина… ти си полудяла, Терез! А аз съм толкова смаяна, че те оставям да говориш! Сигурно си сънувала. Или пък са ти втълпили нещо в главата. Клюки разни! Обясни се!

Без да отговори, г-жа дьо Фонтанен я изгледа. Дълбокият й, почти нежен поглед сякаш казваше: „Бедна изостанала душа! И все пак ти си по-добра от живота, който водиш!“. Но изведнъж този поглед се плъзна по заобленото рамо, където голата, свежа и охранена плът трептеше под дантелата като хванато в мрежа животно. Образът, който се появи пред нея, бе така ясен, че тя затвори очи. По лицето й мина израз на омраза, после на страдание. Тогава, за да свърши по-скоро, сякаш смелостта й я беше напуснала, тя каза:

— Може би съм се излъгала… Дай ми само адреса му. Или по-добре недей, не ти искам да ми кажеш къде е, но само му обади. Обади му, че трябва да го видя.

Ноеми се изправи:

— Да му обадя? Та отде да знам къде е той? — Лицето й бе пламнало. — И ще престанеш ли най-сетне с всички тия сплетни? Жером ми идва на гости понякога. Е, какво от това? Не го крием! Най-сетне братовчеди сме. Хубава работа! — Инстинктът й подсказа думи, които уязвяват: — Той ще бъде много доволен, когато му разкажа, че си идвала да вдигаш скандали.

Г-жа дьо Фонтанен отстъпи крачка назад.

— Пък и ще ти кажа, че когато един мъж напусне жена си, вината е нейна. Ако Жером беше намерил при тебе това, което търси другаде, ти нямаше сега да го гониш.

„Дали тя не е права?“ — помисли неволно г-жа дьо Фонтанен. Силите й я напущаха. Така й се искаше да избяга веднага, но се страхуваше да остане сама, без да узнае адреса на мъжа си, без да е намерила начин да го извика. Погледът й отново стана нежен.

— Ноеми, забрави това, което ти казах. Изслушай ме. Жени е болна, има треска от два дни. Сама съм. И ти си майка, знаеш какво значи да чакаш до леглото на дете, което се е разболяло. Става вече три седмици, откакто Жером не се е връщал нито веднъж в къщи. Къде е? Какво прави? Той трябва да узнае, че дъщеря му е болна, трябва да се върне. Кажи му!

Ноеми клатеше глава с жестоко упорство.

— О, Ноеми, невъзможно е да си станала толкова лоша. Слушай, ще ти кажа още нещо. Жени е болна, това е вярно и много се тревожа за нея, но това не е най-сериозното. — Гласът й стана още по-смирен. — Даниел ме напусна, просто изчезна.

— Изчезна?

— Трябва да го издирим. Не мога да остана сама в подобен момент, и то с болно дете в къщи. Нали? Ноеми, кажи му само да дойде!

На г-жа дьо Фонтанен се стори, че младата жена ще отстъпи; в очите й се четеше съчувствие. Но тя се обърна и извика, като вдигна ръце:

— Боже господи, какво искаш да сторя! Нали ти казвам, че не мога нищо да направя, че не мога да ти помогна. — И понеже г-жа дьо Фонтанен мълчеше възмутена, тя се обърна изведнъж към нея и извика с пламнало лице: — Не ми ли вярваш, Терез? Не? Добре, тогава ще научиш всичко. Той ми изневери още веднъж, разбираш ли? Избяга и не знам къде е, избяга с друга. Това е. Вярваш ли ми сега?

Г-жа дьо Фонтанен побледня като мъртвец. Тя повтори машинално:

— Избяга?

Ноеми се хвърли на дивана и се разхълца, заровила глава във възглавниците.

— О, ако знаеше само как ме е мъчил! Прекалено често съм му прощавала и той мисли, че винаги ще му прощавам. Но не, никога вече! Той така ме унизи! Пред мен, в дома ми, съблазни един дребосък, който държах в къщи, деветнадесетгодишната ми слугиня! Тя се измъкна преди петнадесет дена с парцалите си, без да ми се обади. А той я чакаше долу с кола! Да — извика тя, като се изправи, — на улицата, пред вратата ми, посред бял ден, пред хората! Една слугиня! Вярваш ли ми?

Г-жа дьо Фонтанен се опря на пианото, за да не падне. Гледаше Ноеми, без да я вижда. Пред очите й се редуваха сцени и образи: Мариета, знаците, които Жером й правеше, докосванията в коридора, честите му отивания крадешком до шестия етаж; денят, когато тя трябваше най-сетне да разбере всичко и да изпъди момичето, което се задъхваше от отчаяние и молеше госпожата за прошка; видя жената, която си бършеше очите, седнала на една пейка край кея на Сена, дребна работничка, облечена в черно; най-после съзря пред себе си Ноеми… Обърна се настрана, но погледът й неволно се връщаше към тялото на тази красива жена, легнала напреки на дивана, към голото рамо, разтърсвано от хълцания, към тази плът, която се издуваше под дантелата. Една непоносима представа й се натрапваше.

И все пак гласът на Ноеми, прекъсван от ридания, достигаше до нея:

— О, свършено е, свършено! Може да се върне, да се влече на колене, няма дори да го погледна. Мразя го, презирам го. Сто пъти съм го хващала в лъжа. И то без никаква причина. Лъже просто така, за да се забавлява, за удоволствие, по инстинкт. Щом заговори и почва да лъже.

— Не си справедлива, Ноеми.

Младата жена подскочи и се изправи:

— Ти ли го защищаваш? Ти?

Г-жа дьо Фонтанен бе възвърнала самообладанието си. Със съвършено друг тон тя каза:

— Нямаш ли адреса на тази…

Ноеми се замисли за миг, после се наведе интимно към нея:

— Не, но портиерката може би…

Терез я прекъсна с жест и тръгна към вратата. Заровила глава във възглавниците, Ноеми се престори, че не вижда как тя си отива.

Във вестибюла в момента, когато г-жа дьо Фонтанен вдигаше завесата на вратата, Никол, обляна в сълзи, я прегърна. Преди да успее да й каже дума, девойката я целуна горещо и избяга.

 

 

Портиерката само чакаше да се разприказва:

— Ами аз й препращам писмата в родния град, в Бретан, в Перос-Гирек. Очевидно родителите й ги изпращат, дето трябва. Ако се интересувате… — Тя отвори един мазен регистър.

Преди да се завърне в къщи, г-жа дьо Фонтанен се отби в пощата, взе една бланка за телеграма и написа:

Викторин Льо Гад

Плас Дьо л’Еглиз

Перос-Гирек (Кот дю нор)

„Моля, съобщете на г-н дьо Фонтанен, че син му Даниел е изчезнал от неделя.“

После поиска една карта за бърза поща и написа:

Г-н Грегори, пастор

Крисчън Сайънс Сосайъти[5]

булевард Бино 2-а

Ньойи сюр Сен

„Драги Джеймс,

От два дни Даниел е заминал, без да ни каже къде отива, без да ни се обади. Много се безпокоя. Освен това Жени е болна — силна треска, която не може да се обясни с нищо. Не знам как да намеря Жерем и да го повикам.

Много съм самотна, драги приятелю. Елате да се видим.

Терез дьо Фонтанен“

V

След два дни, в петък, в шест часа следобед, един висок, тромав, страшно мършав човек, с неопределена възраст, дойде в къщата на авеню Дьо л’Обсерватоар.

— Не ми се вярва да ви приеме госпожата — каза портиерът. — Лекарите са горе. Малката госпожица е на смъртно легло.

Пасторът се изкачи по стълбите. Вратата на апартамента беше отворена. Много мъжки палта бяха окачени във вестибюла. Една милосърдна сестра изтича отнякъде.

— Аз съм пастор Грегори. Какво става? Болна ли е Жени?

Сестрата го погледна.

— Загубена е — пошепна тя и изчезна.

Пасторът трепна, като че ли нещо го удари по лицето. Стори му се изведнъж, че въздухът стана по-рядък и той почна да се задушава. Влезе в салона и отвори двата прозореца.

Минаха десет минути. Постоянно се чуваха стъпки в коридора, блъскаха се врати. Разнесоха се гласове. Г-жа дьо Фонтанен се показа, следвана от двама възрастни мъже, облечени в черно. Тя забеляза Грегори и се спусна към него:

— Джеймс! Най-после! О, друже мой, не ме напущайте.

— Едва днес се върнах от Лондон — измърмори той.

Тя го дръпна настрана, като остави двамата лекари да се консултират. Във вестибюла Антоан по жилетка си четкаше ноктите в един леген, който милосърдната сестра му беше донесла. Г-жа дьо Фонтанен хвана двете ръце на пастора. Тя бе неузнаваема: страните й бяха побледнели, сякаш кожата се беше залепила за костите; устните й непрекъснато трепереха.

— О, останете с мен, Джеймс, не ме оставяйте сама! Жени е…

От дъното на апартамента се чуваха стенания. Тя не довърши фразата си и се спусна към стаята.

Пасторът се доближи до Антоан и го запита с разтревожен поглед. Антоан поклати глава:

— Загубена е.

— Не бива да се говори така! — извика Грегори сърдито.

— Ме-нин-гит! — каза отсечено Антоан, като посочи с ръка челото си.

— Внезапно ли? — запита пасторът.

— Треската започна в неделя, но симптомите се появиха едва вчера, вторник сутринта. Веднага свикахме консилиум. Направихме всичко възможно. — Той погледна замислено. — Ще видим какво ще кажат тези господа, но аз смятам — лицето му се сви мъчително, — че тя е загуб…

— Oh, don’t![6] — прекъсна го пасторът с дрезгав глас. Погледът му беше впит в очите на Антоан; този поглед не отговаряше на странно усмихнатата му уста. Той вдигна костеливата си ръка към яката, сякаш не му достигаше въздух; сгърчените пръсти обхванаха брадата му като кошмарен паяк.

Антоан изгледа пастора с очите на лекар.

„Подчертана асиметричност — каза си той. — И този вътрешен смях, тази неизразителна гримаса на маниак…“

Лицето на Грегори беше жълто и ъгловато. Черни кичури, без блясък, като на мъртвец, падаха около необикновено плоското му чело. Носът му беше дълъг, увиснал, морав. Очите му, скрити под веждите, светеха, сякаш пускаха искри; много тъмни, почти без бяло около зениците, постоянно влажни и необикновено подвижни, те напомняха очите на маймуна — едновременно безразлични и живи. Долната част на лицето бе още по-изкривена: мълчалив смях, гримаса, която не изразяваше никакво познато чувство, разтегляше във всички посоки брадата, чиято кожа беше без косми, изсъхнала и залепнала о костта.

— Моля, кажете ми, върна ли се Даниел? — запита Грегори вежливо.

— Нямаме никакви сведения.

— Бедната госпожа Фонтанен! — прошепна той с гальовен тон.

В този момент двамата доктори излязоха от салона. Антоан пристъпи към тях.

— Тя е загубена — измърмори с носов глас по-възрастният от двамата, поставяйки ръка на рамото на Антоан, който веднага се обърна към пастора.

Сестрата, която минаваше, се приближи и запита тихо:

— Докторе, наистина ли мислите, че…

Този път Грегори се обърна, за да не чуе пак съдбоносната дума. Чувството, че се задушава, започна да става нетърпимо. През полуотворената врата той видя стълбището. Скачайки от стъпало на стъпало, той слезе долу, премина булеварда и се затича под дърветата, като се смееше по своя странен начин; косите му бяха разрошени и ръцете му, подобни на два паяка, бяха скръстени на гърдите. Поемайки с пълни гърди вечерния въздух, той измърмори:

— Проклети доктори!

Пасторът беше привързан към семейство Фонтанен както към собственото си семейство. Когато преди шестнадесет години беше пристигнал без пукната пара в Париж, пастор Перие, бащата на Терез, го беше приел и подпомогнал. Той никога не забравяше това. По-късно, по време на болестта на своя благодетел, бе оставил всичко, за да може да бди денонощно до леглото му; и старият пастор умря, като държеше с едната си ръка ръката на дъщеря си, а с другата — ръката на Грегори, когото той наричаше свой син. Този спомен му бе така мъчителен в този миг, че той се обърна и с широки крачки се върна към къщата. Колата на лекарите я нямаше вече пред вратата. Грегори бързо се качи горе.

Вратите бяха полуотворени. Стенанията го доведоха до стаята на Жени. Завесите бяха спуснати и пресеченото дишане и охканията на детето изпълваха полумрака. Г-жа дьо Фонтанен, сестрата и прислужницата едва удържаха малкото тяло, което се свиваше и изпъваше като риба, извадена от водата.

Грегори мълча няколко секунди, обхванал брадата си в ръка; лицето му бе злобно. Най-сетне той се наведе към г-жа дьо Фонтанен и извика:

— Те ще убият дъщеря ви!

— Какво? Ще я убият ли? Как? — промълви тя, стискайки лакътя на Жени, която постоянно й се изплъзваше.

— Ако не ги изгоните — подхвана той натъртено, — те ще убият детето.

— Да изгоня кого?

— Всички.

Тя го погледна смаяно. Дали бе чула добре? Жълтото лице на Грегори, съвсем близо до нейното, беше страшно.

Той хвана във въздуха мятащата се ръка на Жени и като се наведе към детето, започна да го зове с благ глас, сякаш пееше:

— Жени! Жени! Dearest[7]. Познавате ли ме? Познавате ли ме?

Мътните зеници, втренчени в тавана, бавно се обърнаха към пастора. Тогава той се наведе още повече и загледа детето в очите така упорито, така дълбоко, че то изведнъж престана да стене.

— Оставете ни! — каза той на трите жени. Тъй като никоя от тях не изпълни заповедта му, той, без да мръдне глава, подхвана с властен глас, на който не можеше да се противостои: — Дайте ми другата й ръка, така. А сега оставете я.

Те се отдръпнаха. Той остана сам, наведен над леглото, вливайки магнетичната си воля в гаснещите очи детето. Известно време двете ръце, които той държеше, се мятаха, след това се отпуснаха. Краката продължаваха да потръпват; след малко и те се успокоиха. Най-сетне и очите се покориха и клепачите се затвориха. Грегори, наведен над детето, направи знак на г-жа дьо Фонтанен да се приближи.

— Вижте — избърбори той, — тя млъкна, по-спокойна е. Изпъдете ги, изпъдете ги, ви казвам! Изпъдете тези изчадия на ада! Те са пленници на заблудата! Заблудата ще убие вашето момиченце! — Той се смееше. Смехът му бе мълчалив като на ясновидец, прозрял вечната истина, за когото всички останали хора са безумци. Без да отмести погледа си, впит в зениците на Жени, той сниши глас: — Жено, жено! Злото не съществува! Вие го създавате, вие му давате проклетата сила, защото се боите от него, защото приемате то да съществува! Вижте, никой от тях вече няма надежда. Те всички казват: „Тя е…“. Вие самата мислите това и преди малко дори почти произнесохте: „Тя е…“. О, всевечни! Постави пазител на устата ми, постави пазител на вратата на моите устни! О, бедната мъничка Жени, когато дойдох, около нея имаше само празнота, само отрицание!… Но аз казвам — тя не е болна! — извика той с такава заразяваща убедителност, че трите жени усетиха как някакъв ток мина през тях. — Тя е здрава! Само ме оставете.

С предпазливи движения, като фокусник, той бе отпуснал постепенно пръстите си, които държаха ръцете на Жени. Изведнъж скочи назад и крайниците на детето покорно се отпуснаха на леглото.

— Животът е прекрасен! — произнесе той с мелодичен глас. — Всичко, което съществува, е прекрасно! Разумът е прекрасен! Любовта е прекрасна! Здравето идва от Христа и Христос е в нас!

Той се обърна към прислужницата и сестрата, които бяха се свили в дъното на стаята:

— Моля, напуснете. Оставете ме!

— Излезте — каза г-жа дьо Фонтанен.

Грегори се бе изправил с целия си ръст и с простряна ръка анатемосваше масата, по която бяха разхвърляни ампули, компреси, една кофа с лед.

— Изнесете всичко това — заповяда той.

Жените се подчиниха. Пасторът и г-жа дьо Фонтанен останаха сами.

— А сега, open the window[8]! — извика той весело. — Отворете го широко, широко, dear[9]!

Свежият полъх, от който шумоляха листата на дърветата, сякаш се втурна да нападне разваления въздух в стаята, да го подхване отдолу, да го навие като охлюв и да го изпъди навън; неговата милувка докосна лицето на болната и тя потръпна.

— Ще настине… — пошепна г-жа дьо Фонтанен.

Той се изсмя подигравателно, но след малко каза:

— Хубаво, затворете прозореца. Да, така е добре. И запалете всички лампи, госпожа Фонтанен. Трябва да има светлина наоколо, трябва да има радост! И в сърцата ни също трябва да има светлина, трябва да има много радост! Всевечният е нашата светлина, всевечният е нашата радост — тогава от какво ще се боя? Ти ми позволи да пристигна преди злия час — добави той, като вдигна ръце. После приближи един стол до леглото и каза: — Седнете. Стойте спокойно, съвсем спокойно. Пазете personal control[10]. Слушайте само това, което Христос ви нашепва. Казвам ви: Христос иска тя да оздравее. Нека и ние заедно с него да желаем същото! Да призовем великата сила на доброто! Духът е всичко. Материалното е роб на духовното. От два дни вече горкичката darling[11] е без защита от отрицателното влияние. О, всички тези мъже и жени ми вдъхват ужас. Те мислят само за най-лошото и призовават само това, което противоречи на духа. И те си мислят, че всичко е свършено, когато техните мънички, слаби познания се изчерпят!

Жени отново започна да проплаква и да се мята. Изведнъж тя отметна глава назад и устните й се полуотвориха, като че ли щеше да изпусне последното дихание. Г-жа дьо Фонтанен се хвърли върху леглото, покри детето с тялото си и започна да му вика в лицето!

— Не искам! Не искам!…

Пасторът се нахвърли върху й, сякаш тя бе отговорна за новата криза на детето.

— Страхувате ли се? Загубихте ли вярата си? Пред лицето на бога не може да има страх. Страхът владее само плътта. Забравете плътта, тя не е ваша истинска същност. Марко казва: „Всичко, което искате, когато се молите, вярвайте, че ви е вече дадено и тогава то наистина ще ви бъде дадено“. Хайде, молете се!

Г-жа дьо Фонтанен коленичи.

— Молете се! — повтори той строго. — Молете се най-напред за себе си, слаба душо! Нека бог върне най-напред на вас вярата и душевния мир. Детето ще намери спасение само във вашата пълна вяра. Призовете божия дух. Аз присъединявам сърцето си към вашето. Да се молим!

Той се съсредоточи и започна да се моли. Отначало само шепнеше. Стоеше прав, със събрани крака, с кръстосани ръце, с глава, вдигната към небето, и със затворени очи; кичурите на косата му, които се извиваха около челото, образуваха ореол от черни пламъци. Постепенно думите започнаха да стават по-ясни. Ритмичните хъркания на детето придружаваха молитвата му като акомпанимент на орган.

— Всемогъщи! О, живителен дъх! Ти си вселен навсякъде, във всяка най-малка частица от твоите създания. Призовавам те от дълбочината на сърцето си. Изпълни с мир този изстрадал home[12]! Отдалечи от тази постеля всичко, което не е мисъл за живот! Злото е само в нашата слабост. О, господи, очисти ни от отрицанието!

Ти единствен си безкрайната мъдрост. И това, което правиш с нас, става по закона. Затова тази жена ти поверява детето си на прага на смъртта. Тя го предоставя на твоята воля, напуща го, изоставя го. И дори ако трябва да откъснеш детето от майката, тя е съгласна, да, тя е съгласна.

— О, мълчете! Не, не, Джеймс! — изстена г-жа дьо Фонтанен.

Без да помръдне от мястото си, Грегори отпусна желязната си ръка на рамото й:

— Маловерна жено, ти ли говориш? Ти ли, която духът на господа е просветлявал толкова пъти?

— О, Джеймс, от три дни така страдам… Джеймс, не мога вече.

— Гледам я — заговори той, като се отдръпна назад — и това не е същата жена. Не я познавам вече. Тя е оставила лукавия да влезе в мислите й, в самия божи храм! Молете се, бедна госпожо, молете се!

Тялото на детето, разтърсвано от нервни спазми, подскачаше под завивките. То отвори очи, изцъкленият му поглед се спираше последователно на лампите в стаята. Грегори не обърна никакво внимание на това. Г-жа дьо Фонтанен прегръщаше момиченцето и се мъчеше да го удържи.

— Върховна сило! — напевно нареждаше пасторът. — Истино! Ти каза: „Ако някой иска да ме последва, нека се отрече от себе си“. Ето, ако трябва, нека детето бъде изтръгнато от майката. Тя приема. Тя е съгласна.

— Не, Джеймс, не…

Пасторът се наведе над нея:

— Отречете се! Отричането е като маята — както маята повдига тестото, така и отричането отстранява лошата мисъл и повдига доброто. — Той се изправи. — Господи, ако желаеш, вземи дъщеря й, вземи я, тя се отказва от нея, тя я напуща. И ако имаш нужда от сина й…

— Не, не!

— … и ако имаш нужда също от сина й, нека и той да бъде изтръгнат. Нека той никога да не прекрачи прага на домашното огнище!

— Даниел!… Не!

— Господи, тя предоставя сина си на твоята мъдрост, и то напълно доброволно. И ако трябва и съпругът й да бъде отнет, нека и това стане.

— О, не и Жером! — изстена тя, като се повлече на колене.

— Нека и той също да й бъде отнет! — подхвана пасторът с растяща екзалтация. — Нека бъде така, без противоречие, според волята ти, о, извор на светлината! Извор на доброто! Дух свети!

Той замълча за миг и после, без да я погледне, запита:

— Направихте ли жертвата?

— Милост, Джеймс. Не мога.

— Молете се.

Няколко минути минаха.

— Направихте ли жертвата, пълната жертва?

Тя не отговори и се отпусна безсилна до леглото.

Мина около час. Болното дете лежеше неподвижно със зачервено и подуто лице; само главата се движеше трескаво. Дишането беше придружено с хъркане. Очите, които то вече не затваряше, имаха безумен израз.

Изведнъж, без г-жа дьо Фонтанен да направи и най-малкото движение, пасторът потрепери, сякаш тя го бе повикала по име, и дойде да коленичи до нея. Майката се изправи. Чертите й бяха по-малко напрегнати и тя дълго гледа малкото лице, потънало във възглавницата. Тогава разтвори ръце и каза:

— Господи, нека бъде твоята воля, а не моята.

Грегори не направи никакво движение. Той нито за миг не се бе усъмнил, че тази фраза ще бъде изречена, когато й дойде времето. Очите му бяха затворени и с цялата си воля той призоваваше божията милост.

Часовете течаха. В известни моменти изглеждаше, като че ли детето губи последните си сили и искрицата живот, която още гореше у него, блуждаеше като погледа му. От време на време тялото му се разтърсваше от конвулсии. Тогава Грегори вземаше едната от ръцете му в своите и повтаряше смирено:

— Ще дойде жътвата, ще дойде! Но трябва да се молим. Да се молим!

 

 

Към пет часа той стана, покри детето със завивката, която бе паднала на пода, и отвори прозореца. Студеният утринен въздух нахлу в стаята. Г-жа дьо Фонтанен, която продължаваше все още да стои на колене, не направи никакво движение да спре пастора.

Той излезе на балкона. Едва се зазоряваше и небето имаше все още металносив цвят. Булевардът се очертаваше като дълъг тъмен изкоп, но над Люксембургската градина хоризонтът бледнееше. Над улицата се носеха изпарения, които обвиваха като памук черните корони на дърветата. За да не трепери, Грегори опъна напред ръце и обхвана перилата на балкона. Утринният хлад, носен от лекия вятър, галеше влажното му чело и умореното му от бдение и молитва лице. Покривите започнаха да синеят и капаците на прозорците се очертаваха като светли петна на фона на опушения камък на сградите.

Пасторът се обърна към изток. От тъмните глъбини на нощта широка светла маса идеше към него, розова светлина, която скоро обхвана цялото небе. Природата се събуждаше, милиарди радостни молекули блестяха в утринния въздух. Изведнъж нов дъх изпълни гърдите му, някаква свръхчовешка сила проникна в тялото му, въздигна го и той почувствува как силата му пораства безкрайно. В един миг съзна безграничните си възможности: мисълта му властвуваше над вселената, той можеше да направи всичко, можеше да извика на това дърво: „Трепери!“ и то щеше да потрепери; можеше да извика на детето: „Стани!“ и то щеше да възкръсне. Той протегна ръка и изведнъж, подчинявайки се на неговия жест, листакът на дърветата затрептя, от дървото, което беше пред него, излетяха ято птици, които опиянено зачуруликаха.

Тогава той се върна до леглото, постави ръка върху косите на коленичилата майка и извика:

— Алилуя, dear, пълното пречистение завърши.

И се приближи до Жени.

— Тъмнината е пропъдена! Дайте ми двете си ръце, сладко сърчице!

Детето, което от два дни почти не разбираше вече какво му говорят, подаде ръцете си.

— Погледнете ме!

И блуждаещите очи, които сякаш не виждаха вече, се спряха върху му.

Той ще те освободи от смъртта и земните животни ще бъдат в мир с тебе. Вие сте здрава, бедно мое дете. Няма вече тъмнина. Слава на бога! Молете се!

Погледът на детето имаше вече разумен израз. То движеше устните си и като че ли наистина правеше усилие да се моли.

— А сега, my darling, затворете очи. Тихо… така. Спете, my darling, вече нищо няма да ви мъчи. Трябва да спите от радост.

След няколко минути Жени задряма; тя заспиваше за първи път от две денонощия. Неподвижната й глава беше потънала в меката възглавница, сянката на клепките падаше върху бузите й и през полуотворените си устни тя дишаше равномерно. Жени беше спасена.

VI

Тетрадката, подвързана в сиво платно, беше най-обикновена училищна тетрадка, която Жак и Даниел си разменяха, без да възбудят съмнение у учителите. Първите страници бяха изпълнени с бележки като:

„Кои бяха датите на раждането и на смъртта на Робер Благочестиви?“

„Как точно се пише «рапсодия»?“

„Как превеждаш «eripuit»?“

Следваха страници с бележки и поправки, които се отнасяха вероятно за стиховете на Жак, написани на хвърчащи листове.

След това започваше редовна кореспонденция между двамата ученици.

Първото по-дълго писмо беше на Жак:

„Париж, лицей «Амио», VIII-А клас, под зоркото око на К. К., наречен Свинска четина, понеделник, седемнадесетия ден на месец март, 3 ч. 31 мин. и 15 сек.

Какво е твоето душевно състояние — безразличие, чувственост или любов? Аз клоня по-скоро към третото състояние, което за мене е по-естествено от другите.

Колкото повече вниквам в чувствата си, толкова повече виждам, че човекът е диво животно и че само любовта може да го възвиси. Така крещи моето ранено сърце, което не ме мами. Без тебе, о, скъпи мой, аз бих бил само тъпак и кретен. Ако у мене трепти живот, дължа го на тебе!

Никога няма да забравя тези мигове, уви, тъй редки и тъй къси, когато си принадлежим всецяло един на друг. Ти си единствената ми любов! Никога няма да имам друга любов, защото хиляди страстни спомени за тебе ще ме нападнат веднага. Сбогом, тресе ме, слепоочията ми бият и очите ми не виждат ясно. Никога нищо няма да ни раздели, нали? О, кога, кога най-сетне ще бъдем свободни, кога ще можем да живеем заедно, да пътуваме заедно? Обожавам чуждите страни! Да събираме заедно живописни и безсмъртни впечатления и заедно да ги превръщаме в стихове, докато са още топли!

Не обичам да чакам, пиши ми при първа възможност. Искам да ми отговориш преди четири часа, ако ме обичаш така, както аз те обичам!

Сърцето ми прегръща твоето сърце, както Петроний прегръщаше своята Евника.

Vale et me ama![13]

Ж.“

На това писмо Даниел бе отговорил на следващия лист:

„Чувствувам, че напразно бих живял сам под друго небе — единствената по рода си връзка, която свързва нашите души, би ме накарала да отгатна това, което става с тебе. Струва ми се, че дните отминават нашата връзка.

Невъзможно ми е да изкажа какво удоволствие ми направи твоето писмо. Не бе ли ти мой приятел, не стана ли ти още по-близък приятел за мене, истинска половина от самия мене? Не допринесох ли аз да се изгради твоята душа, както ти допринесе да се изгради моята? Господи, сега, когато ти пиша, чувствувам как всичко твое е вярно и силно! Аз живея! И всичко живее в мене — тяло, дух, сърце, въображение — благодарение на твоята привързаност, в която никога няма да се усъмня, о, мой истински и единствен приятелю!

П. П. Убедих майка си да продаде колелото ми. Страшна бричка е.

Tibi.

Д.“

Друго писмо от Жак:

„О, dilectissime[14]!

Как можеш да бъдеш ту весел, ту тъжен? И в най-лудата си радост аз съм понякога жертва на горчиви спомени. Не, чувствувам, че никога няма да бъда вече весел и лекомислен! Винаги пред мен ще се изправя призракът на непостижимия идеал!

О, понякога разбирам екстаза на бледите калугерки с безкръвни лица, които прекарват живота си извън този прекалено реален свят! О, да имаш криле само за да ги разбиеш, уви, срещу решетките на затвора! Сам съм в един враждебен свят, моят любим баща не ме разбира. Не съм много стар и все пак колко смазани цветя има вече зад мене, колко роса, която се е превърнала в дъжд, колко незадоволени страсти и колко горчиви разочарования!

Прости ми, моя любов, че съм така мрачен в този момент. Без съмнение аз съм в процес на оформяване — мозъкът ми кипи, сърцето също (дори нещо по-силно, ако това е възможно). Да останем винаги свързани! Заедно ще избягваме подводните скали и този вихър, който се нарича удоволствие.

Всичко се стопи в ръцете ми и ми остана само радостта да бъда твой, о избранико на моето сърце!

Ж.

П. П. Свършвам набързо това послание, защото трябва да уча нещо наизуст, а не знам нито дума. Дявол да го вземе!

О, моя любов, ако те нямах, мисля, че бих се самоубил!

Ж.“

Даниел беше отговорил веднага:

„Страдаш ли, приятелю?

Защо ти, о мой скъпи приятелю, така млад, защо проклинаш живота? Богохулство! Душата ти, казваш, била окована и привързана към земята. Работи! Надявай се! Обичай! Чети!

Как да те утеша, как да те избавя от мъката, която гнети душата ти? Какъв лек да намеря за тези изблици на отчаяние? Не, мой приятелю, идеалът не е несъвместим с човешката природа. Не, той не е само химера, родена от въображението на поетите! Идеалът за мене (мъчно е да се обясни), това значи да вложиш нещо велико и в най-незначителните земни неща; да направиш велико всичко, което вършиш. Идеалът е пълното развитие на всичко онова, което творческият дух е вложил в нас като божествени дарби. Разбираш ли ме? Ето какъв е идеалът, скрит в глъбините на сърцето ми.

И най-после, ако вярваш на твоя верен до смърт приятел, който много е живял, защото много е мечтал и много е страдал, ако вярваш на твоя приятел, който винаги е желал само твоето щастие, знай, че ти не живееш за тези, които не могат да те разберат, за външния свят, който презираш, а за някого (за мене), който не престава да мисли за тебе, о, бедно дете, и който чувствува като тебе и с тебе всички неща, чувствува ги по същия начин!

О, нека сладостта на нашата рядка връзка бъде свят балсам за твоята рана, скъпи мой приятелю!

Д.“

Жак незабавно бе надраскал следното на полето на писмото:

„Прости ми! За това е виновен само моят буен, склонен към крайности и чудатости характер, скъпа моя любов! Аз минавам от най-мрачното отчаяние към най-празните надежди, в този миг съм в бездната, в следващия в облаците! Никога ли няма трайно да обичам нещо? (Освен тебе! И моето изкуство!) Такава е моята съдба! Приеми моето признание!

Обожавам те заради твоето благородство, заради твоята чувствителност (ти си чувствителен като цвете), заради сериозността на всичките ти мисли, на всичките ти дела, дори от наслаждението на любовта. Всичката ти нежност, всичките ти вълнения аз ги изживявам едновременно с тебе. Да благодарим на провидението, че се обикнахме и че нашите сърца, изтерзани от самота, можаха да се съединят в една неразрушима плътска прегръдка!

Не ме изоставяй!

И нека вечно да помним, че един в друг ние виждаме страстния предмет на нашата любов!

Ж.“

Следваха две дълги страници от Даниел, написани с високия му установен почерк:

Вторник, 7 април

Драги приятелю,

Утре навършвам четиринадесет години. Миналата година си шепнех: четиринадесет години… сякаш бе прекрасна, недостижима мечта. Времето минава и ние повярвахме. Но всъщност нищо не се променя. Ние оставаме винаги същите. Нищо не се е променило, освен това, че се чувствувам обезкуражен и остарял.

Снощи, като си лягах, взех един том от Мюсе. Последния път още при първите стихове започнах да тръпна и понякога дори сълзи бликваха от очите ми. Вчера през дългите безсънни часове аз се възхищавах, но не чувствувах нищо. Намирах фразите добре отмерени, хармонични… О, светотатство! Най-после поетичното чувство се събуди у мене и от очите ми бликна поток от радостни сълзи, най-сетне нещо трепна в мене!

О, само да не залинее сърцето ми! Страхувам се, че животът може да притъпи чувствата ми и сърцето ми да закоравее. Остарявам. Големите идеи за Бог, за дух, за любов не трептят вече в сърцето ми както преди и червеят на съмнението ме гризе понякога. Уви, защо не можем да живеем с цялата сила на душата си, вместо да мъдруваме? Ние разсъждаваме прекалено много! Облажавам силата на младостта, която се хвърля към опасността, без да гледа, без да разсъждава! Бих желал да мога да се пожертвувам със затворени очи за една върховна идея, за идеалната и неопетнена жена, вместо постоянно да се вглъбявам в себе си! О, тези безизходни стремежи са ужасни!…

Ти ме поздравяваш за моята сериозност. Напротив, тя е моето страдание, моята проклета съдба. Аз не съм като пчелата, която смуче мед ту от едно цвете, ту от друго. Аз съм като черния бръмбар, който се сгушва в една роза и живее в нея, докато тя затвори листенцата си, и той, задушен от тази върховна прегръдка, умре в цвета, който е избрал.

Така неизменна е моята привързаност към тебе, скъпи мой приятелю! Ти си нежната роза, която се е отворила за мене на тази безрадостна земя. Погреби моята черна скръб в дълбочината на твоето приятелско сърце!

П. П. През великденската ваканция ще можеш спокойно да ми пишеш в къщи. Майка ми уважава личната ми кореспонденция. (Но не, разбира се, необикновени неща!)

Свърших «Разгромът» на Зола. Мога да ти го дам. Още съм развълнуван и тръпки ме побиват. Книга, красива със силата и дълбочината си. Ще почна «Вертер». А, драги приятелю, ето най-после книгата на книгите. Взех също «Тя и той» от Жип, но първо ще прочета «Вертер».

Д.“

Жак му беше изпратил следните строги редове:

„По случай четиринадесетия рожден ден на моя приятел.

Има на света един човек; той страда денем от неописуеми мъки и нощем не може да спи; той чувствува в сърцето си страшна празнота, която наслажденията не могат да запълнят; чувствува в себе си как всичките му способности кипят; човек, който сред удоволствията, между веселите сътрапезници изведнъж усеща как самотата с мрачните си крила навлиза в сърцето му; човек, който не се надява на нищо, който мрази живота, но няма силата да го напусне: този човек е Човекът, който не вярва в Бога!

П. П. Запази това писмо. Ще го препрочетеш, когато душата ти бъде опустошена и зовеш напразно в тъмнината.

Ж.“

„Учи ли през ваканцията?“ — питаше Данаил в началото на една страница.

Жак му беше отговорил:

„Завърших едно стихотворение в жанра на моя «Хармодиус и Аристогитон», което започва доста хубавичко.

Аве, Цезар! Ето галската девойка със сините очи…

За теб е танцът на изгубената й родина!

И като лотос бял, трептящ под полета на лебед,

извива се снагата й в тръпка…

О, императоре!… Блести в ръка й мечът…

Виж! Това е танц от нейната родина!…

И т.н… и т.н… Стихотворението завършва така:

Но ти бледнееш, Цезар! О, три пъти уви!

Прониза остър меч моминската й гръд!

Вокалът падна… Гасне взор…

И ето цял окървавен е

танцът, в лунните лъчи облян.

Пред огъня голям, трептящ край езерния бряг,

завърши вече танцът

на пленницата руса, танцуваща за Цезар!

Озаглавил съм го «Пурпурната жертва» и даже имам в главата си един балет, който ще му подхожда. Бих желал да я посветя на божествената Лои Фюлер, за да я изпълни в «Олимпия». Мислиш ли, че би приела?

Обаче от няколко дни вече съм взел неотменимо решение да се върна към традиционната метрика и към римата на големите класици. (Всъщност, струва ми се, че съм ги презирал по-рано, защото са по-мъчни.) Започнах една ода в римувани строфи за мъченичеството, за което ти бях говорил. Ето началото:

На Р. П. Пербоар, лазарист, умрял мъченически в Китай на 20 ноември 1839 г., канонизиран през януари 1889 г.

Поклон, о, отче свят, пред твоите мъчения.

Немее днес светът, от ужаса потресен,

но нека мойта лира за теб,

герой Христов, изпей възхвална песен!

От снощи съм убеден, че истинското ми призвание е да пиша, и то не стихове, а разкази и ако имам достатъчно търпение, романи. Тормози ме един голям сюжет. Ще ти го разкажа.

Героинята е младо момиче, дъщеря на известен художник, родена в ателието му и самата тя артистка (т.е. малко лекомислена). Нейният идеал не е семейният живот, а постигането на красивото. В нея е влюбен един сантиментален младеж, буржоа, когото дивата й красота е омагьосала. Но скоро те се намразват и се разделят — той, за да води благонравен семеен живот с една малка провинциалистка, а тя, съкрушена от нещастна любов, се отдава на разгулен живот (или посвещава на бога своя талант, още не съм решил точно). Такава е моята идея. Какво мисли за нея моят приятел?

Ето, виждаш ли, това е същественото: да не вършиш нищо изкуствено, да следваш природата си и когато почувствуваш, че си роден да твориш, да считаш, че ти е отредена най-сериозната и най-красивата мисия на света, най-великият дълг. Да! Да бъдеш искрен! Да бъдеш искрен винаги във всичко! О, колко жестоко ме преследва тази мисъл! Хиляди пъти ми се е струвало, че забелязвам в себе си фалша на артистите без призвание, на фалшивите гении, за които говори Мопасан в «По водата». Просто ми се повдигаше от отвращение, докато четях. О, скъпи мой, как благодаря на бога, че те имам! Ние вечно ще се нуждаем един от друг, за да опознаем себе си, за да не си създаваме илюзии върху нашите истински таланти!

Обожавам те и ти стискам страстно ръката, както тази сутрин (помниш ли?), от цялото си същество, което е твое, напълно и с радост.

Пази се! К. К. ни погледна злобно. Той не разбира, че човек може да има възвишени мисли и да ги съобщава на своя приятел, докато той мърмори цитати от Салуст.

Ж.“

Следващото писмо бе също от Жак и беше написано на един дъх, почти нечетливо:

Amicus amico![15]

Сърцето ми е препълнено и прелива! Ще нахвърля върху този лист нещо от неговите разпенени вълни.

Роден, за да страдам, да обичам, да се надявам — аз се надявам, обичам и страдам! Целият ми живот може да се разкаже в два реда: любовта ме кара да живея, аз имам една-единствена любов и тази любов си ти!

Още от най-ранна възраст съм имал желание да излея кипежа на сърцето си пред някого, който ме разбира във всичко. Колко писма написах някога на един въображаем приятел, който приличаше на мене, сякаш ми е брат! Уви, моето сърце говореше или по-скоро пишеше, опиянено, на собственото ми сърце. После изведнъж бог поиска този идеал да придобие земен вид и той се въплъти в тебе, моя любов! Как започна това? Ние сами не знаем вече — минаваме от брънка на брънка и се губим в лабиринта на идеите, без да можем да открием техния произход. Но може ли човек да мечтае за нещо по-възвишено, за нещо така пълно с наслади като тази любов? Напразно търся сравнения. Всичко бледнее пред нашата велика тайна. Нашата любов стопля и осветява като слънце живота ни. Невъзможно е да се разкаже всичко това. Когато го напишеш, то прилича на фотографията на цвете.

Но стига толкова!

Може би ти имаш нужда от помощ, от утеха, от надежда, а аз ти изпращам не нежни думи, а оплакванията на едно егоистично сърце, което живее само за себе си. Прости ми, моя любов! Не мога да ти пиша другояче. Преживявам криза и сърцето ми е по-залиняло от каменистото легло на пресъхнала река. Несигурността във всичко и в самия мен, не е ли това най-жестокото страдание?

Презирай ме, не ми пиши вече! Обикни някого другиго. Не съм достоен за дара, който ми даваш!

О, ирония на злата съдба, която ме тласка накъде? Накъде? Накъде? В небитието!

Пиши ми! Ако те загубя, ще се самоубия!

Tibi ех imo, carissime![16]

Ж.“

Абат Бино бе сложил отзад в тетрадката и една бележка, заловена от преподавателя в навечерието на бягството.

Почеркът беше на Жак — някакви ужасни криволици, надраскани с молив:

„Позор на онези, които обвиняват подло и без доказателства! Позор!

ПОЗОР И ПРОКЛЯТИЕ

Цялата интрига е вдъхновена от долно любопитство. Те искат да се ровят в нашето приятелство и техните действия са нечестни!

Никакви подли компромиси! Да се опрем на бурята! По-добре да умрем!

Нашата любов е над клеветите и заплахите!

Да го докажем!

Вечно твой!

Ж.“

VII

Пристигнаха в Марсилия в неделя вечер след полунощ. Възторгът им беше спаднал. Бяха спали свити надве на дървената пейка в слабо осветения вагон. При навлизането на влака в гарата трясъкът на колелата, когато преминаваха по стрелките, ги сепна и те се събудиха. Слязоха на перона мълчаливи, неспокойни, като мигаха с очи; опиянението им бе минало.

Трябваше да помислят къде ще спят. Недалеч от гарата под един бял глобус, на който бе написано „Хотел“, съдържателят дебнеше клиенти. Даниел, по-самоуверен от двамата, поиска две легла за една нощ. Съдържателят, недоверчив по принцип, започна да задава въпроси. Бяха си подготвили отговорите предварително: на гарата в Париж баща им забравил един куфар, затова изпуснал влака; сигурно щял да пристигне на другия ден с първия влак. Хотелиерът си подсвиркваше и разгледаше децата с поглед, който не предвещаваше нищо добро. Най-после той отвори един тефтер.

— Запишете имената си!

Той се обръщаше към Даниел, който изглеждаше по-възрастен — човек би му дал шестнайсет години; освен това имаше по-изящни черти и с цялата си личност внушаваше известно доверие. Беше свалил шапката си, когато влезе в хотела, но не от боязливост; той имаше собствен маниер да сваля шапка и да отпуща небрежно ръката си, като че ли искаше да каже: „Правя го не специално за вас, а защото държа на учтивостта“. Черните му коси, вчесани по средата, бяха повдигнати към челото, което бе твърде бяло. Дългото му лице завършваше с волева брадичка, но в нея нямаше нищо грубо. Той издържа погледа на хотелиера, без да прояви слабост и без да се държи предизвикателно. В тефтера вписа без колебание: „Жорж и Морис Льогран“.

— Ще ви струва седем франка. Тук се плаща винаги предварително. Сутрешният влак пристига в пет и трийсет и аз ще ви почукам на вратата.

Те не посмяха да кажат, че премаляват от глад.

Цялата мебелировка на стаята им се състоеше от две легла, стол и умивалник с леген и кана. Когато влязоха и двамата почувствуваха смущение, че трябва да се събличат един пред друг. Всякакво желание за сън им беше минало. За да забавят мъчителния миг, те седнаха на леглата си и започнаха да правят сметки. Когато събраха всичките си пари, оказа се, че разполагат със сто осемдесет и осем франка, които си разделиха. Жак изпразни джобовете си и измъкна една малка корсиканска кама, една окарина, един превод на Данте от двадесет и пет сантима и едно полуразтопено парче шоколад, от което даде половината на Даниел. След това продължиха да седят, без да знаят какво да правят. За да спечели време, Даниел развърза бавно връзките на обущата си. Жак направи същото. Неясна тревога се прибавяше към стеснението им. Най-после Жак се реши, той духна свещта и каза:

— Е, тогава ще угася свещта…

Легнаха си бързо, без да проговорят нито дума.

На сутринта към пет часа се потропа на вратата. Те се облякоха набързо на бледата светлина на зората. За да избягнат всякакви разговори, отказаха се от кафето, което им предложи съдържателят, и отидоха в бюфета на гарата, гладни и треперещи от студ.

 

 

До обед вече бяха кръстосали Марсилия във всички посоки. С настъпването на деня се почувствуваха свободни и смелостта им се възвърна. Жак си купи един бележник, за да записва впечатленията си; от време на време се спираше и драсваше с озарено лице някакви бележки. Купиха си хляб и салам, слязоха към пристанището и се разположиха върху едни навити въжета срещу големите неподвижни параходи и люлеещите се платноходки.

Един моряк ги накара да станат, за да развие въжетата.

— Къде отиват тези кораби? — осмели се да попита Жак.

— Зависи. Кой от тях?

— Онзи, големият.

— За Мадагаскар.

— Наистина ли? Ще го видим ли, като тръгва?

— Не, той тръгва чак в четвъртък. Но ако искаш да видиш как заминава кораб, ела довечера в пет часа. Хей онзи там, „Лафайет“, заминава за Тунис.

Сега вече те бяха осведомени.

— Тунис — каза Даниел — не е Алжир…

— Нали все е Африка — отговори Жак, като отхапа от хляба.

Клекнал, опрял гръб на купчина брезенти, с червените си, твърди и разрошени коси, които стърчаха като трева над ниското му чело, с голямата си глава и клепнали уши, с тънкия си врат и малкото си неоформено носле, което бръчкаше постоянно, той приличаше на катеричка, която гризе жълъди.

Даниел спря да дъвче.

— Слушай… Ами ако им пишем оттук, преди да…

Погледът на малкия прекъсна фразата му.

— Да не си полудял? — извика той с пълна уста. — За да ни пипнат веднага щом пристигнем ли?

Той гледаше ядосано приятеля си. На некрасивото лице, което луничките правеха още по-грозно, малките му хлътнали очи, студено сини и волеви, горяха. Изразът им се менеше така бързо, че човек не можеше да изтълкува настроението на момчето: те бяха ту сериозни, ту закачливи, ту благи и дори гальовни, ту изведнъж ставаха зли, почти жестоки; понякога сълзи ги навлажняваха, но най-често бяха сухи и пламтящи, като че ли никога не биха могли да се разнежат.

Даниел искаше да възрази нещо, но замълча. Той приемаше гнева на Жак с примирителен израз на лицето. Започна да се усмихва, сякаш искаше да се извини. Усмихваше се по особен начин: малката му уста с извърнати устни се повдигаше изведнъж наляво и разкриваше зъбите му. Веселостта придаваше очарователен израз на правилните му черти.

Защо това голямо и сериозно момче не се бунтуваше срещу влиянието на това хлапе? Възпитанието и свободата, с която се ползуваше, не му ли даваха безспорно право да стои над Жак? Освен това в лицея, където се срещаха, Даниел беше добър ученик, а Жак бе измежду най-лошите. Ясният ум на Даниел можеше да даде повече от това, което се изискваше от него в училище. Жак, напротив, учеше лошо или, по-точно казано, не учеше. По липса на интелигентност ли? Не, а защото за нещастие неговият ум се развиваше в насока, съвършено различна от тази, която се изискваше в училище. Някакъв вътрешен демон му подсказваше хиляди лудории и той никога не можеше да устои на изкушенията; като че ли нямаше чувство за отговорност, като че ли търсеше само да удовлетвори прищевките си. Но най-странното нещо всъщност бе, че макар и последен в класа, съучениците му и дори преподавателите не можеха да не проявят интерес към него. Този слаб ученик, у когото откровеността и волята често избухваха съвсем ненадейно, който като че ли живееше в един свят, създаден от самия него и за самия него, който не се колебаеше да се хвърли в най-необикновените приключения, без да се страхува от последиците, това малко чудовище предизвикваше страх, но същевременно и някакво несъзнателно уважение сред тези деца, у които индивидуалността дремеше, приспана от установения ред и дисциплината, между тези прилежни учители, чиито природни способности сякаш тлееха. Даниел беше един от първите, който почувствува привлекателността на тази душа, по-груба от неговата, но така богата, че той постоянно се учудваше на приятеля си и му подражаваше; впрочем у него също тлееше вътрешен пламък и склонност към свобода и бунт. Колкото до Жак, полудневен пансионер в едно католическо училище и произлизащ от семейство, в което религиозните обреди заемаха важно място, той изпитваше удоволствие да се изплъзне още веднъж от преградите, които го обкръжаваха; затова и потърси да привлече вниманието на този протестант, в когото чувствуваше цял един свят, напълно противоположен на собствената му среда. Но за няколко седмици тяхното другарство се бе превърнало със страшна бързина в страст, в която и двамата откриха най-сетне лек за душевната самота, от която бяха страдали, без да го знаят. Това бе любов чиста, мистична, в която юношеските им души се сливаха, устремени към бъдещето; едни и същи противоречиви и изострени чувства опустошаваха душите и на двамата: от интереса им към копринени буби и шифровани азбуки до най-тайните терзания на съвестта, до опиянението от радостта на живота, което изживяваха всеки ден.

 

 

Мълчаливата усмивка на Даниел успокои Жак, който отново започна да отхапва големи залъци хляб. Долната част на лицето му бе доста груба — челюст, типична за семейство Тибо; той имаше твърде широка уста с напукани устни; но макар и грозна, устата му бе изразителна, заповедническа и чувствена.

Той вдигна глава и заяви уверено:

— Ще видиш, в Тунис животът е лесен. Всеки, който поиска, може да намери работа в оризищата. Дъвчат бетел. Чудесна работа… Плащат ти веднага и ядеш колкото искаш фурми, мандарини, гуави…

— Ще им пишем оттам — подхвърли Даниел.

— Може би — отстъпи Жак, като поклати червенокосата си глава. — Когато се установим напълно там и те разберат, че можем да минем и без тях.

Замълчаха. Даниел беше престанал да яде и гледаше замислено големите черни корпуси на корабите, работниците, които сновяха по огрените от слънцето плочи, и блесналия хоризонт зад гората от мачти. Стараеше се да се заинтересува от гледката, за да не мисли за майка си.

Най-важното сега беше да се качат на кораба още тази вечер.

Един келнер от близкото кафене им посочи кантората на параходната компания. Те прочетоха цените на билетите на един афиш. Даниел се наведе към гишето.

— Извинете, господине, баща ми ме изпраща да купя два билета трета класа за Тунис.

— Баща ви ли ви праща? — запита старият чиновник, като продължи да работи.

Даниел виждаше само горната част на челото му, което се подаваше иззад натрупаните книжа. Старият продължаваше да пише.

Децата стояха със свити сърца.

— Е, тогава ще му кажеш да дойде тук сам — отговори най-после той, без да повдигне глава. — И да донесе документите си, чуваш ли?

Стори им се, че хората, които бяха в кантората ги разглеждаха. Без да отговорят, те си тръгнаха. Жак, побеснял от яд, мушна ръце в джобовете си. Въображението му вече рисуваше редица хитрини: да заминат като юнги или да се скрият в заковани сандъци, като си вземат храна; не, по-добре да наемат една лодка и няколко дни да плуват покрай брега до Гибралтар и оттам до Мароко; ще спират вечер в пристанищата, ще свирят на окарина и ще събират пари пред ханчетата.

Даниел се бе замислил; току-що бе чул пак тайното предупреждение. Откакто бяха тръгнали, той го бе чул вече няколко пъти, но този път не можеше да се изплъзне от него и трябваше да го допусне в съзнанието си: някакъв вътрешен глас не одобряваше това, което вършеше.

— Какво ще кажеш, да останем в Марсилия и да се скрием добре? — предложи той.

— За два дни ще ни пипнат — възрази Жак като вдигна рамене. — Можеш да бъдеш сигурен, че още днес са наредили да ни търсят навсякъде.

Даниел видя как майка му разтревожена разпитва Жени. Тя сигурно след това е отишла в лицея да пита какво е станало със сина й…

— Слушай — каза Даниел, като дишаше тежко. Седна на една пейка и Жак го последва. — Сега е моментът да помислим — подхвана той смело. — В края на краищата, след като ни търсят два-три дни… Това не е ли достатъчно наказание, а?

Жак стисна юмруци.

— Не, не и не! — изкрещя той. — Всичко ли забрави вече?

Тялото му бе така опънато от нервна възбуда, че той вече не седеше на пейката, а беше се опрял до нея като вдървен. Очите му святкаха от омраза: той мразеше училището, абата, лицея, поддиректора, баща си, обществото, всеобщата несправедливост.

— Никога няма да ни повярват! — викаше той. Гласът му пресипна. — Откраднаха ни сивата тетрадка! Те не разбират нищо, не могат да разберат нищо! Само ако беше видял абата, неговия йезуитски вид! Какво ме караха да призная! Ти си способен на всичко, защото си протестант!…

Жак извърна очи настрана от свенливост. Даниел също сведе поглед. Жестока болка го прониза при мисълта, че ужасното подозрение можеше да достигне до майка му. Той прошепна:

— Мислиш ли, че ще разкажат на мама?…

Жак не слушаше нищо.

— Не, не и не — подхвана той отново. — Знаеш какво решихме. Нищо не е променено. Стига вече преследвания. Сбогом! Когато им покажем на дело какво представляваме и че нямаме нужда от тях, ще видиш как ще започнат да ни уважават. Има само един изход: да напуснем Франция и да си печелим хляба без тях. Ето това е! И тогава, да, можем да им пишем, като поставим условията си и им заявим, че искаме да останем приятели и да бъдем свободни, защото нашата връзка е на живот и на смърт. — Той млъкна, овладя се и каза с по-спокоен тон: — Иначе, казах ти, ще се убия.

Даниел му хвърли изплашен поглед. Бледото личице, осеяно с лунички, беше строго, без излишна самонадеяност.

— Кълна се, твърдо съм решил да не попадам отново в лапите им! Но преди това ще им покажа на какво съм способен. Ще избягам или… — И той показа под жилетката си дръжката на корсиканския нож, който беше задигнал в неделя сутрин от стаята на брат си. — А може би по-добре ще взема това… — продължи той, като измъкна от джоба си малко шишенце, завито в хартия и завързано с канап. — Ако откажеш сега да заминеш с мене, това ще свърши бързо работа — каза той, като направи жест, сякаш изпива съдържанието на шишенцето. — Убива моментално.

— Какво е то? — запита Даниел изплашено.

— Йодова тинктура — натърти Жак, без да сведе очи.

— Дай ми това шише, Тибо — каза Даниел с умолителен глас.

Въпреки ужаса си той почувствува как нежност и възхищение го изпълват; необикновеното обаяние на Жак пак му въздействуваше. Освен това замисленото приключение отново започна да го изкушава. Жак мушна шишенцето в джоба си.

— Да вървим — каза той като гледаше мрачно. — Когато човек е седнал, не може да мисли.

 

 

Към четири часа те отново се върнаха на кея. Многобройна тълпа се суетеше около „Лафайет“. Безкрайна опашка от докери, натоварени със сандъци, подобни на мравки, които носят яйцата си, се движеше по мостчетата. Двете деца също се отправиха натам. Жак вървеше пръв. На току-що измитата палуба моряци спущаха багажи с помощта на един кран в зеещия отвор на трюма. Набит офицер с вирнат нос, с черна брада във форма на подкова, с гладка розова кожа и облечен в синя куртка със златни нашивки по ръкава, командуваше маневрата.

В последния момент Жак се дръпна назад.

— Извинете, господине — рече Даниел като бавно свали шапката си, — вие ли сте капитанът?

Офицерът се изсмя:

— Защо?

— Аз съм с брат си, господине. Идваме да ви помолим… — Преди да завърши фразата си, Даниел усети, че е на крив път. „Загубени сме“ — помисли си той, но продължи: — Вземете ни на кораба… Искаме да заминем за Тунис…

— Как така! Сами ли? — запита морякът като премигаше. Зачервените му очи, в които се четеше предприемчивост и дори малко налудничавост, говореха повече от думите му.

Но Даниел нямаше друг изход, освен да продължи намислените предварително лъжи.

— Дойдохме в Марсилия да намерим баща си. Бяха му предложили работа в Тунис, в едно оризище, и… той ни писа да заминем при него… Ние имаме с какво да платим пътя си — прибави той, но щом изрече внезапно хрумналата му мисъл, си даде сметка, че тази стъпка бе още по-погрешна от първата.

— Добре. Но къде живеете вие в Марсилия?

— При… при един човек. Току-що идваме от гарата.

— Никого ли не познавате в Марсилия?

— Н-н-не.

— И искате да заминете тази вечер?

Даниел без малко не каза, че се отказва от намеренията си; идеше му да избяга веднага.

— Да, господине — измънка той.

— Е, гълъбчета — изсмя се подигравателно морякът, — имали сте късмет да не попаднете на стария. Той хич не обича такива шеги и веднага щеше да ви пипне и да ви закара в полицията, за да се разясни цялата тази работа… Всъщност с такива дяволи като вас точно така и трябва да се постъпва — извика той внезапно, като сграбчи Даниел за ръката. — Хей, Шарло, дръж добре малкия, а аз ще…

Жак навреме забеляза това движение, втурна се слепешката назад, прескочи сандъците, избягна с едно ловко извиване на тялото си протегнатата ръка на Шарло, достигна с три скока мостчето, плъзна се като маймуна между носачите, озова се на кея и се втурна наляво. А Даниел? Той се обърна — Даниел също успя да се изплъзне. Жак го видя как разблъска хората, как се спусна по стълбата и скочи на кея. Той побягна надясно, докато въображаемият капитан, наведен над перилата, се смееше, като ги гледаше как бягат. Жак отново се затича. Ще се намерят по-късно, засега най-важно е да се смесят с тълпата и да се отдалечат колкото се може повече от пристанището.

След четвърт час, задъхан от умора, Жак се спря в една пуста улица на предградието. Най-напред той изпита злорадство, като си помисли, че може би са успели да хванат Даниел. Така му се пада. Планът им пропадна по негова вина. В този миг той го мразеше и беше готов да тръгне сам през полето, сам да избяга, без да се занимава повече с приятеля си. Купи си цигари и запуши. В края на краищата обаче все пак направи голям завой и през новия квартал се върна на пристанището. „Лафайет“ стоеше все още неподвижен. Отдалеч видя, че трите му палуби са претъпкани с хора; очевидно корабът се готвеше да дигне котва. Той скръцна със зъби, обърна се и тръгна обратно.

Започна да търси Даниел, защото имаше нужда да излее някому яда си. Сновеше от улица на улица, докато излезе на Канебиерата[17], където за момент се смеси с множеството; след това се върна обратно. Задушна горещина като пред буря тежеше над града. Жак бе цял облян в пот. Как да намери Даниел между всички тези хора? Колкото повече губеше надежда да го срещне, толкова повече желанието му да види приятеля си ставаше по-силно. Изсъхнали от цигарите и от треска, устните му горяха. Без да се страхува вече, че могат да го забележат и без да се тревожи от далечния грохот на гръмотевицата, той започна да тича насам-нататък. От дългото взиране очите му почнаха да го болят. Изведнъж градът се промени: от паважа сякаш заблика светлина и фасадите на сградите заблестяха ярко върху виолетовия фон на небето — наближаваше буря. Едри капки дъжд заискриха като звезди по тротоара. Силна гръмотевица изтрещя някъде съвсем наблизо и го накара да подскочи. Вървеше покрай стъпала, под един фронтон с колони — беше порталът на една църква. Той влезе вътре и сякаш потъна под огромните сводове.

Стъпките му кънтяха в празната църква. Познат мирис подразни носа му. Изведнъж той усети някакво облекчение, някаква сигурност; не беше вече сам, присъствието на бога го обкръжаваше и пазеше. Но в същия миг го обзе страх: откакто бе заминал, нито веднъж не бе помислил за Бога. Почувствува внезапно над себе си невидимия поглед, който прониква и в най-тайните намерения. Съвестта му шепнеше, че е извършил голямо прегрешение, че присъствието му осквернява светото място и че всеки момент бог може да го срази от небето.

Дъждът се стичаше по покривите и ослепителни светкавици осветяваха цветните прозорци на абсидата. Гръмотевици трещяха, сякаш търсеха виновния, и кънтежът им се носеше около детето сред тъмнината на сводовете. Коленичил на един молитвен стол, Жак се свиваше и навел глава, каза набързо няколко пъти: „Патер ностер“ и „Аве Мария“.

След малко гръмотевиците станаха по-редки и равномерна светлина се разля от прозорците; бурята се отдалечаваше. Непосредствената опасност бе минала. Жак имаше чувството, че е успял хитро да се изплъзне. Изправи се и седна на една пейка. Дълбоко в сърцето си той се чувствуваше виновен, но същевременно изпитваше някакво злобно задоволство, че се е изплъзнал от наказание, макар това задоволство да бе примесено със страх и болка. Свечеряваше се. Защо стоеше още тук? Успокоен, вцепенен от дългото стоене на колене, той гледаше колебливия пламък на кандилото в олтара със смътно чувство на незадоволеност и отегчение, сякаш се намираше в запусната църква. Клисарят дойде да затвори вратите. Жак побягна като крадец, без да се прекръсти и без да коленичи: съзнаваше, че не е получил опрощение от бога.

Хладният вятър изсушаваше бързо тротоарите. Рядко се мяркаха минувачи. Къде можеше да е Даниел? Жак си помисли, че трябва да му се е случило някакво нещастие и очите му се изпълниха със сълзи. Той се мъчеше да ги задържи, объркваше пътя. Усили крачка. Струваше му се, че ако види в този момент Даниел да прекосява улицата, ще припадне от нежност.

Часовникът на една черква удари осем. Прозорците светваха един по един. Почувствува глад и си купи хляб. Продължаваше да върви напред, изпълнен с отчаяние, и вече дори не поглеждаше хората, които минаваха по улицата.

Два часа по-късно, смазан от умора, видя под дърветата на един тих булевард пейка и седна. От чинарите капеше вода.

Една ръка грубо разтърси рамото му. „Сигурно съм заспал“ — помисли той и примря от страх, като видя пред себе си един стражар.

— Прибирай се в къщи веднага!

Жак стана и гузно се отдалечи. Вече не мислеше за Даниел; не мислеше за нищо. Краката го боляха и той само гледаше да не срещне някой стражар. Върна се към пристанището. Удари полунощ.

Вятърът беше стихнал. Цветни светлинки се люлееха по две над водата. Кеят беше пуст. Без малко не настъпи краката на един просяк, който хъркаше, излегнат между две бали.

Тогава почувствува изведнъж непреодолимо желание, по-силно от страха, да легне веднага, където и да било и да спи. Направи няколко стъпки, повдигна края на един голям брезент, препъна се в някакви сандъци, които миришеха на мокро дърво, падна и моментално заспа.

 

 

По същото време Даниел скиташе из града и търсеше Жак.

Беше обикалял около гарата, около хотела, където бяха преспали; след това намина към параходната компания — напразно. Слезе наново към кейовете. Мястото на „Лафайет“ беше празно, пристанището — безлюдно поради наближаващата буря.

Върна се към града с наведена глава. Проливният дъжд шибаше рамената му. Купи провизии за Жак и за себе си и седна на една маса в кафенето, където бяха ходили сутринта. Дъжд като из ведро се изливаше над града. Хората вдигаха щорите на прозорците. Келнерите, покрили главите си с кърпи, събираха широките тенти на терасите пред кафенетата. Трамваите бързаха, без да дават сигнали, изпущайки искри към оловното небе, а от двете страни на колелата се образуваха водни струи, подобни на палешник. Краката му бяха мокри и той чувствуваше тежест в слепите очи. Какво ли ставаше с Жак? Той страдаше по-малко, че го е загубил, отколкото от мисълта, че малкият му приятел е сам, разтревожен и отчаян. Беше убеден, че ей сега ще го съзре как излиза зад ъгъла на хлебарницата; вече го виждаше как тътри крака през локвите, с измокрени дрехи, с бледо лице и очи, които блуждаят отчаяно. Двайсет пъти се припозна и бе готов да извика; оказваше се, че са непознати хлапета, които влизаха тичешком в хлебарницата и излизаха, носейки хляб под дрехата си.

Минаха два часа. Вече не валеше. Нощта настъпваше. Даниел не смееше да напусне кафенето; струваше му се, че щом си отиде, Жак ще се покаже. Най-сетне тръгна отново към гарата. Белият глобус на вратата на техния хотел светеше. Малко лампи в квартала бяха запалени. Ще се познаят ли, ако се срещнат в тая тъмнина? Някакъв глас извика: „Мамо!“. Даниел видя едно момче на неговата възраст как прекоси улицата и настигна една дама, която го целуна. Минаха покрай него. Дамата бе отворила чадъра си, защото стрехите още капеха. Синът й я бе хванал под ръка. Разговаряйки, те изчезнаха в нощта. Изсвири локомотив. Даниел нямаше вече сили да устои на мъката си.

Как сбърка, че последва Жак! Той го знаеше добре; съзнаваше го още от самото начало, от ранната среща в Люксембургската градина, където бяха решили да предприемат това лудешко приключение. Нито за миг не бе могъл да се освободи от увереността, че ако бе изтичал веднага да обясни всичко на майка си, тя не само нямаше да му отправи упрек, но щеше да го защити срещу всички и нищо лошо нямаше да му се случи. Защо се беше съгласил? За самия него постъпката му оставаше загадка.

Той видя себе си в неделя сутринта във вестибюла. Когато го чу, че влиза, Жени беше изтичала насреща му. Върху табличката лежеше жълт плик с надпис на лицея — очевидно съобщение за неговото изключване; той го мушна под покривката на масата. Жени мълчеше и го гледаше втренчено с проницателните си очи. Тя беше отгатнала, че се разиграва някаква драма; последва го в стаята му и видя, че взема портфейла, в който държеше спестяванията си. Тя се хвърли върху него, прегърна го до задушаване и започна да го целува:

— Какво има, какво ще правиш?

Той й призна, че заминава, че е бил несправедливо обвинен, че всички учители са се съюзили срещу него и затова трябва да изчезне за няколко дни.

— Сам ли заминаваш? — запита тя.

— Не, с един другар.

— Кой?

— Тибо.

— Вземи ме и мене!

Той я привлече към себе си, сложи я на коленете си, както когато беше малко момиченце, и й пошепна:

— А мама?

Жени се разплака. Даниел й каза:

— Не се страхувай и не вярвай това, което ще ти кажат. След няколко дни аз ще ви пиша и ще се върна. Само се закълни, че няма да кажеш никога, нито на мама, нито никому другиму, че съм се връщал, че си ме видяла и че знаеш, че заминавам. Чуваш ли? Никога, никога!

В отговор тя бе кимнала рязко с глава. Той поиска да я целуне, но тя избяга в стаята си, като изплака с дрезгав глас; този вик на отчаяние още кънтеше в ушите му. Даниел закрачи по-бързо.

Вървеше все направо, без да гледа къде отива, и скоро се озова на голямо разстояние от града, някъде в предградията. Паважът беше лепкав и фенерите редки. От двете страни на улицата в тъмнината се отваряха черни дупки — входове на дворове, вонящи коридори. В къщите писукаха деца. Стар грамофон скърцаше в една подозрителна кръчма. Даниел се обърна и дълго вървя в обратна посока. Най-сетне забеляза светлините на един семафор; очевидно гарата беше наблизо. Той беше капнал от умора. Осветен часовник показваше един часа. До разсъмване имаше още много време. Какво да прави? Потърси наоколо си място, където би могъл да се спре и да си поеме дъх. При входа на пуста сляпа улица видя газов фенер, който съскаше. Премина осветеното пространство и се скри в тъмнината. От лявата му страна се издигаше високата стена на фабрика; той се облегна на нея и затвори очи.

Стресна го женски глас:

— Хей, къде живееш? Да не си намислил да спиш тука!

Жената го дръпна под фенера. Той не знаеше какво да отговори.

— Имал си разправии с баща си, нали? На бас се ловя, че е така и не смееш да се прибереш в къщи.

Гласът беше ласкав. Той подхвана предложената му лъжа. Свали шапка и отговори учтиво:

— Да, госпожо.

Тя се разсмя:

— „Да, госпожо“! Е, все пак трябва да се върнеш в къщи. И на мене са ми се случвали такива работи. Щом рано или късно трябва да се прибереш, каква полза да чакаш? Колкото повече се бавиш, толкова по-мъчно ще бъде после.

Даниел мълчеше.

— Страх те е да не те бият ли? — запита тя, като сниши глас. Говореше като съучастник, свойски, със симпатия.

Той не отговори нищо.

— Ама че екземпляр! — извика жената. — От инат ще остане да спи на улицата! Хайде, ела у дома. Аз живея сама и ще ти постеля дюшек на пода. В края на краищата човек не може да остави едно дете да спи на улицата.

Не приличаше на крадла. Даниел изпита огромно облекчение, че не е вече сам. Искаше да каже: „Благодаря, госпожо“, но замълча и я последва.

След малко тя позвъни на една ниска врата. Не отвориха веднага. Коридорът миришеше на пране. Той се препъна в стъпалата.

— Дай ръка — каза тя. — Аз съм свикнала да се качвам на тъмно.

Той усети топлината на ръката й през ръкавицата. Остави се да го водят. Стълбището също беше топло. Даниел се чувствуваше щастлив, че е под покрив. Изкачиха се два-три етажа. Тя извади ключ, отвори една врата и запали лампата. Стаята беше неразтребена и леглото разхвърляно. Той стоеше по средата и мигаше срещу светлината, така изтощен, че просто заспиваше прав. Без дори да свали шапката си, тя измъкна от леглото един дюшек и го завлече в съседната стая. След това се обърна и се разсмя:

— Просто умира за сън… Хайде, поне си събуй обувките!

Той я послуша и с отпуснати ръце развърза връзките на обувките си. Изведнъж една натрапчива мисъл започна да се върти в главата му: утре сутрин точно в пет часа трябваше да отиде в бюфета на гарата, защото може би и Жак щеше да направи същото.

— Трябва да ме събудите рано… — измърмори той.

— Да, да — отговори тя, като се смееше.

Усети, че тя му помага да си свали връзката и да се съблече. Строполи се на дюшека и заспа.

 

 

Когато Даниел отвори очи, беше вече светло. Той мислеше, че е в стаята си в къщи, но светлите багри, които минаваха през завесите, му направиха впечатление; някой пееше — гласът беше на млада жена. Тогава си припомни всичко.

Вратата на съседната стая бе отворена. Младо момиче, наведено над умивалника, си миеше лицето. То се обърна и като го видя, че се е облегнал на лакътя си, започна да се смее.

— Ти си се събудил. Време беше…

Това ли беше дамата, която бе видял снощи. По риза и къса фуста, с голи ръце и голи крака, тя приличаше на дете. Той не беше забелязал предишната вечер под шапката, че косите й бяха отрязани и вчесани назад по момчешки.

Изведнъж мисълта за Жак го накара да изтръпне.

„Боже мой — каза си той, — ами че аз трябваше да отида рано в бюфета…“

Топлината на завивките, с които тя го бе покрила, беше така приятна, че той нямаше никакво желание да стане; освен това не смееше да мръдне, докато вратата е отворена. В този миг тя влезе в стаята, като носеше една димяща чаша и парче хляб, намазан с масло.

— Хайде, изгълтай това и да те няма! Не искам да имам разправии с баща ти.

Той се стесняваше, че е по риза и с отворена яка; стесняваше се да гледа голата й шия и рамене… Тя се наведе. Той взе чашата, като сведе очи, и започна да яде от учтивост. Девойката минаваше от едната стая в другата, като влачеше пантофите си и си тананикаше. Той не вдигаше очи от чашата си, но когато тя минаваше покрай него, без да иска, виждаше тънките й голи крака със сини вени и зачервените й пети, които стърчаха вън от пантофите. Хлябът му пресядаше. В началото на този пълен с нови неизвестности ден той се чувствуваше обезкуражен. Мина му през ума, че в къщи неговият стол е празен, когато семейството сяда на закуска.

Изведнъж слънцето заля стаята. Младата жена беше отворила капаците на прозорците и свежият й глас се понесе в светлото утро като трелите на пойна птичка:

„Да беше любовта с корен,

в градинка бих я посадила!…“

Това му дойде много. Този слънчев лъч и това весело безгрижие в момента, когато той се бореше срещу отчаянието… Сълзи се появиха в очите му.

— Хайде, побързай! — извика тя весело, като взе празната чаша.

Но забеляза, че той плаче.

— Мъчно ли ти е? — запита девойката.

Тя говореше с нежния глас на по-голяма сестра. Даниел не можа да задържи хълцанията си. Девойката седна на ръба на дюшека, прегърна го и за да го утеши, майчински (последен аргумент на всички жени) обхвана главата му и я притисна към гърдите си. Той не смееше да направи никакво движение. С цялото си лице чувствуваше как се повдигат под ризата топлите й гърди. Дъхът му секна.

— Глупчо! — извика тя, като се дръпна назад и прикри бюста си с голата си ръка. — От това ли ти се завъртя главата? Я го виж ти… на неговата възраст! На колко си години?

Без да мисли, Даниел излъга, както правеше вече от два дни.

— На шестнайсет — смънка той.

Тя повтори изненадана:

— На шестнайсет?

Държеше ръката му и разсеяно я разглеждаше; после повдигна ръкава му до лакътя.

— Каква му е бяла кожата, като на момиче! — пошепна тя, като се усмихваше.

След това повдигна китката на момчето и започна да я гали о бузата си; престана да се усмихва, пое въздух издълбоко и пусна ръката му.

Преди той да разбере какво става, разкопча фустата си.

— Хайде да ме стоплиш — пошепна тя и се мушна под завивките.

 

 

Жак спа зле под втвърдилия се от дъжда брезент. Преди още да се зазори, той изскочи от скривалището си и тръгна да се разхожда в дрезгавината. „Разбира се, ако Даниел е на свобода — мислеше си той, — не може да не му мине през ума да дойде на бюфета на гарата.“ Той отиде на гарата много преди пет часа. Удари шест и той все още не се решаваше да си тръгне.

Какво ставаше? Какво трябваше да направи? Той разпита къде се намира затворът и тръгна нататък. С разтуптяно сърце едва намери кураж у себе си да погледне надписа над затворената врата — „Градски затвор“.

Може би Даниел беше там… Жак заобиколи безкрайната стена, отдалечи се малко от нея, за да може да види решетките на прозорците, но изплашен, бързо избяга.

През цялата сутрин скита из града. Слънцето приличаше. Многолюдните улици изглеждаха като окичени от разноцветното бельо, което съхнеше по всички прозорци. По вратите на къщите жените разговаряха и се смееха високо, като че ли се караха. От време на време екзотичният изглед на улиците, чувството, че е свободен и че му предстоят приключения, събуждаха в него краткотрайно опиянение; но щом помислеше за Даниел, възторженото му настроение изчезваше. Той държеше ръката си в джоба и стискаше шишенцето с йод в шепата си. Ако не намери Даниел до вечерта, ще се самоубие! Закле се, че ще тури край на живота си и дори изказа думите полугласно, за да се обвърже по-сигурно; но дълбоко в себе си се съмняваше дали ще има кураж да изпълни това.

Едва към единадесет часа, когато минаваше за стотен път пред кафенето, в което ги бяха осведомили къде се намира бюрото на параходната компания, зърна фигурата на Даниел.

Впусна се между масите и столовете, но Даниел, който се владееше повече, стана и му направи знак.

— Шт…

Хората ги гледаха. Те си подадоха ръка. Даниел плати. Излязоха и завиха в първата улица. Тогава Жак хвана ръката на приятеля си, притисна се до него и го прегърна; изведнъж се разхълца и опря чело на рамото му. Даниел не се разплака; той продължаваше да върви побледнял и вперил твърдо поглед в далечината, като стискаше малката ръка на Жак; само устната му, извита на косо, потреперваше.

— Спах като крадец на кея под един брезент! — каза Жак. — А ти?

Даниел се смути. Той уважаваше много приятеля си и приятелството, което ги свързваше, а сега за първи път трябваше да скрие от него нещо, и то нещо много съществено. Тежестта на тайната му го задушаваше. За миг беше готов да му разправи всичко, но нямаше сила да почне. Продължаваше да мълчи, чувствуваше се объркан и не можеше да се освободи от натрапчивата представа за това, което се беше случило сутринта.

— А ти как прекара нощта? — попита Жак.

Даниел махна неопределено.

— На една пейка, там някъде… Повечето време обикалях.

 

 

Щом закусиха, започнаха да обсъждат положението си. Беше неблагоразумно да останат в Марсилия. Техните скитания из града скоро щяха да възбудят подозрения.

— Е, тогава?… — запита Даниел, който мислеше за връщане.

— Тогава — възрази Жак — трябва да отидем до Тулон. Аз обмислих всичко: дотам има двайсет-трийсет километра и ще вървим хей натам, наляво, като се движим по брега. Ще вървим пеша — все едно, че сме момчета, които се разхождат. А пък там има толкова кораби, че все ще намерим начин да отпътуваме.

Докато Жак говореше, Даниел не можеше да откъсне очи от лицето на отново намерения си скъп приятел. Той гледаше осеяната му с лунички кожа, прозрачните уши и сините очи, в които прозираха представите за нещата, които споменаваше — Тулон, корабите, безкрайния морски хоризонт. Колкото и да желаеше да сподели красивата упоритост на Жак, разумът му го караше да бъде скептичен. Тон знаеше, че няма да могат да отплуват, но въпреки всичко не можеше да бъде сигурен. В известни моменти дори се надяваше, че се лъже и че фантазията ще опровергае разума му.

Купиха си провизии и тръгнаха на път. Две момичета ги разглеждаха и им се усмихваха. Даниел се изчерви — за него полите им не криеха вече никаква тайна. Жак си подсвиркваше; той не беше забелязал нищо. Даниел чувствуваше, че преживяното тази сутрин, което още разпалваше кръвта му, беше поставило някаква преграда между тях. Жак не можеше вече да бъде в пълния смисъл на думата негов приятел — той беше още дете.

Преминаха през предградията и достигнаха най-после пътя, който следваше, подобно на начупена черта, нарисувана с розов пастел, извивките на брега. Лек ветрец, изпълнен с ухания и солен вкус, духаше срещу тях. Вървяха бързо, газеха в белия прах и слънцето печеше рамената им. Близостта на морето ги опияняваше. Напуснаха пътя, за да изтичат към плажа, като крещяха, размахвайки ръце: „Талата, талата[18]!“ и се готвеха да се потопят в синята вода. Оказа се, че не могат да слязат до морето, защото на това място песъчливият бряг не се спущаше постепенно, както си бяха помислили. Пътят се надвесваше над нещо като дълбоко дере, еднакво широко отвсякъде, и морето навлизаше в сушата между отвесни скали. Под тях сипей от едри камъни образуваше огромен вълнолом, сякаш строен от циклопи. Вълните се блъскаха в тази гранитна маса, разбиваха се и крадешком пълзяха по гладките й стени, като ги обливаха с пяна. Хванати за ръце и наведени над пропастта, те съзерцаваха прехласнати развълнуваните води, които блестяха под яркото слънце. Техният мълчалив възторг бе примесен с малко страх.

— Гледай! — извика Даниел.

На няколкостотин метра от тях една бяла, невероятно блестящо бяла лодка се плъзгаше по виолетово-синьото море. Долната й част беше боядисана в зелено — силно зеления цвят на млада издънка. Ударите на греблата я тикаха напред със скокове, които повдигаха предната й част; при всеки удар на греблата зеленият цвят искреше.

— Ах, да можеше човек да опише това! — прошепна Жак, като докосна бележника си в джоба. — Чакай, ще видиш — извика той, като разтърси рамене, — Африка е още по-красива! Хайде, ела насам.

И той се спусна между скалите по посока на пътя. Даниел тичаше до него. За миг той забрави грижата, която гнетеше сърцето му, изпаднал в луд възторг пред очакващите ги приключения.

Достигнаха до едно място, където пътят се изкачваше и образуваше прав ъгъл, като се насочваше към няколко разпръснати къщи. Когато стигнаха до този завой, адски трясък ги прикова на място: грамада от коне, бъчви и колела лъкатушеше от единия край на пътя до другия и се носеше към тях с шеметна бързина. Преди да успеят да се отстранят, огромната маса се блъсна на петдесет метра от тях в една ограда, която се пръсна на парчета. Наклонът беше много голям и коларят не бе успял да спре огромната двуколка, натоварена с бъчви. Страшната тежест бе повлякла четирите едри коня, които, блъскани отзад, се изправиха на задните си крака и спъвайки се един друг, се струпаха на камара на завоя. Планината от разбити бъчви, от които бликаше вино, се стовари върху тях. Влудени от ужас хора махаха с ръце и тичаха с викове към тази купчина от окървавени конски глави, задници, копита, които трепереха в праха. Над цвиленето на конете, звънтенето на звънците, глухите ритания срещу желязната врата, дрънченето на веригите и псувните на коларите се издигна дрезгавото хъркане на средния кон, един сив першерон, който другите коне тъпчеха и който, с притиснати под тялото му крака, се задъхваше, омотан в каиши. Един човек с брадва в ръка скочи между конете, препъна се, падна, стана пак и най-после хвана сивия кон за ухото. Отчаяно заудря хамута с брадвата, но той беше железен и животното не можеше да се освободи; острието се нащърби. Човекът се изправи. Беше като луд. Захвърли брадвата към стената. Хъркането на коня се превърна в остро свирене, което се прекъсваше все по-често, и струя кръв бликна от ноздрите му.

Жак почувствува как всичко се премрежва пред очите му. Той се опита да се залови за ръкава на Даниел, но пръстите му се бяха вдървили. Краката му омекнаха и той бавно се строполи на земята. Заобиколиха го хора и го заведоха в една градинка, където го сложиха до една помпа сред цветята и намокриха слепите му очи със студена вода. Даниел беше блед като него.

Когато се върнаха отново на пътя, цялото село се занимаваше с разбитите бъчви. Конете бяха вече освободени. От четирите коня три бяха ранени и на два бяха счупени предните крака; те лежаха, опрени на колене. Четвъртият кон беше мъртъв. Той лежеше в канавката, където се изтичаше виното, и сивата му глава бе долепена до земята. Езикът се показваше от устата, матовите очи бяха полуотворени, а краката му бяха сгънати под тялото, като че ли умирайки, се бе постарал да заеме колкото се може по-малко място, за да го пренесат по-лесно в екарисажа. Неподвижността на тази мъртва плът, покрита с косми и изцапана с пясък, кръв и вино, контрастираше със задъханото дишане на другите три коня, които трепереха, изоставени посред пътя. Жак и Даниел видяха един от коларите да се приближава до трупа на коня. Върху изгорялото му лице, окръжено от коси, прилепнали от пот, израз на гняв, облагороден от някаква тържественост, показваше колко дълбоко изживява той тази катастрофа. Жак не можеше да откъсне очи от този човек. Той го видя как слага в ъгъла на устата си угарката, която държеше в ръка, и как, навеждайки се над коня, повдигна подутия език, вече почернял от мухи. Той бръкна с показалеца в устата на животното и разкри жълтеникавите му зъби. Няколко секунди остана така, превит надве, като пипаше виолетовите венци; после се изправи, потърси наоколо си съчувствие и срещна погледа на децата. Без дори да избърше изцапаните си с пяна пръсти, по които се бяха налепили мухи, той извади от устата си угарката.

— Няма и седем години! — каза човекът, като сви рамене. Той говореше на Жак. — Най-добрият кон от четирите и най-работливият! Бих дал да ми отрежат два пръста, ей тези двата на’, да можех да го спася! — Той обърна глава, усмихна се горчиво и плю в праха.

Момчетата продължиха пътя си потиснати; възторгът им бе минал.

— Виждал ли си някога умрял, искам да кажа, умрял човек, наистина умрял? — попита Жак.

— Не, не съм.

— О, забележително нещо е, казвам ти… Отдавна ми се въртеше в главата да видя умрял човек. Една неделя, когато имахме час по катехизис, аз изтичах…

— Къде изтича?

— В моргата.

— Сам?

— Сам ами. О, мъртъвците са страшно бледи, не можеш да си представиш! Като восък. Всъщност там имаше двама — на единия лицето беше цялото накълцано, но другият беше съвсем като жив, дори и клепачите му не бяха затворени. Съвсем като жив — продължи той, — а пък беше умрял. Личеше си, че е умрял. Щом го погледнеш, защото в него имаше нещо такова… И у коня, нали видя, имаше същото нещо… Ех, когато бъдем свободни — заключи той, — трябва някоя неделя да те заведа в моргата…

Даниел не го слушаше вече. Тъкмо бяха минали под балкона на една вила, където някакво дете свиреше гами. Жени!… Той виждаше пред себе си нежното лице на сестра си, нейния съсредоточен поглед, когато му извика: „Какво ще правиш?“ и когато сълзи се бяха показали в широко отворените й сиви очи.

— Не съжаляваш ли, че нямаш сестра? — запита той след малко.

— О, да, разбира се! Особено по-голяма сестра, защото аз все едно, че имам сестриче.

Даниел го погледна учудено.

— Госпожицата има у дома една своя племенница, сираче… — обясни Жак. — Тя е на десет години… Жиз… казва се Жизел, но й викаме Жиз. Тя ми е като сестриче. — Изведнъж очите му се навлажниха. Той заговори за други неща: — Ти си възпитан по-иначе. Първо, не си пансионер, живееш вече като Антоан; почти свободен си. Вярно е, че ти си разумен — заключи той малко тъжно.

— А ти не си ли? — запита Даниел със сериозен тон.

— О, аз — подхвана Жак, като се намръщи, — аз знам много добре, че съм непоносим. Но не мога другояче. На’, например, когато ме хване яд… Понякога просто не виждам нищо, чупя, блъскам, крещя мръсотии! Просто съм способен да скоча от прозореца или да убия някого. Казвам ти това, за да знаеш всичко — добави той. Очевидно изпитваше някакво мрачно задоволство да се самообвинява. — Но не знам всъщност дали вината е моя или на някой друг. Струва ми се, че ако живея с тебе, нямаше да съм същият, но не съм сигурен… — Той спря за миг и загледан в далечината, продължи: — Ако знаеше как се държат в къщи, когато се връщам вечер! Баща ми никога не гледа на мене сериозно. В училище свещениците казват, че съм чудовище, за да се подмажат на баща ми, за да покажат, че си дават много труд да възпитат сина на господин Тибо, който има такова влияние пред митрополита, нали разбираш? Но тате е добър, знаеш ли — заяви той с внезапно оживление, — много добър дори, уверявам те. Но не знам как да ти го обясня… Всичките тези негови фондации, комисии, речи; и на всичко отгоре винаги религията. И госпожицата също — за всичко лошо, което ми се случва, разправя все, че дядо господ ме наказвал. Разбираш ли? След вечеря тате се затваря в кабинета си и госпожицата ме кара да й разказвам уроците си в стаята на Жиз, докато я слага да спи. А пък аз никога не си знам урока. Тя не иска да ме оставя сам в стаята ми! Отвинтили са ми дори ключа на лампата, вярваш ли, за да не мога да чета вечер!

— А брат ти? — запита Даниел.

— Антоан ли, да, той е чудо човек, но никога го няма в къщи, нали разбираш? И освен това предполагам (макар и той никога да не ми го е казвал), че и той също никак не държи на семейството… Той беше вече голям, когато мама умря. Точно девет години е по-голям от мене и затова госпожицата никога не можа да му стъпи на врата. А пък аз… Тя ме подхвана още съвсем малък, нали разбираш?

Даниел мълчеше.

— Твоето е съвсем друга работа — повтори Жак. — Знаят да се държат с тебе, другояче си бил възпитаван. Също и за книгите: тебе те оставят да четеш всичко, у вас библиотеката е отворена. А на мене ми дават само дебелите томове с картинки, подвързани в червено и златно: Жюл Верн и други подобни глупости. Те дори не знаят, че пиша стихове. Ще направят цяла история от това! Няма да го разберат! Може би дори ще наредят да ме шпионират в училище, за да ме следят по-отблизо…

Последва доста дълго мълчание. Пътят се отделяше от морето и се изкачваше към една горичка от коркови дъбове.

Изведнъж Даниел се приближи до Жак и докосна ръката му.

— Слушай — каза той; гласът му, който мутираше, стана басов и тържествен: — Аз мисля за бъдещето. Нищо не се знае. Може би ще бъдем разделени някой ден. Отдавна желаех да ти поискам нещо — като залог, като печат, който ще скрепи завинаги нашето приятелство. Обещай ми да ми посветиш първия си том стихове… О, без да слагаш име, а просто: „На моя приятел“, обещаваш ли?

— Заклевам ти се — рече Жак, като се изправи. Той се почувствува пораснал.

Когато стигнаха до горичката, те се спряха под дърветата. Над Марсилия залезът запалваше небето.

Жак, чиито глезени се бяха подули, свали обущата и чорапите си и се излегна на тревата. Даниел го гледаше, без да мисли за нищо. Изведнъж той извърна очи от тези малки голи крака, чиито пети бяха зачервени.

— Гледай, фар — каза Жак, като протегна ръка. Даниел се сепна. Някъде далеч на брега нещо бляскаше от време на време на жълтеникавия фон на небето. Той не отговори.

Когато отново тръгнаха на път, вятърът беше станал по-студен. Имаха намерение да спят на открито, в храстите, но нощта, изглежда, щеше да бъде много студена.

Вървяха половин час, без да разменят нито дума, докато изведнъж се озоваха пред една прясно варосана странноприемница; зад нея се виждаха беседки, разположени на тераси, които слизаха към морето. Голямата осветена стая изглеждаше празна. Те се съвещаваха известно време. Виждайки ги, че се колебаят, една жена отвори вратата. Тя вдигна към тях газовата лампа, чийто резервоар, пълен с петрол, блестеше като топаз. Жената беше дребна и възрастна: двете й дълги златни обици с висулки почти допираха до врата й, който приличаше на шия на костенурка.

— Госпожо — попита Даниел, — имате ли една стая с две легла за тази нощ? — И преди тя да му отговори, поясни: — Ние сме братя и отиваме при баща си в Тулон, но много късно тръгнахме от Марсилия, та няма да можем да стигнем в Тулон тази вечер…

— Разбира се, че няма да стигнете — усмихна се жената. Очите й бяха млади и весели и тя размахваше ръце, когато говореше. — Пеша до Тулон? Приказки ми разправяте! Няма значение. Ще ви дам стая. Два франка, ама плащате веднага.

Даниел измъкна портфейла си.

— Супата къкри на огъня, ще ви донеса две чинии — добави тя.

Те се съгласиха.

Стаята беше на тавана и имаше само едно легло с измачкани чаршафи. Без да разговарят, те се разбраха: събуха бързо обувките си и се мушнаха под завивката облечени, като се опряха гръб до гръб. Дълго не можаха да заспят. Месецът светеше точно срещу прозорците им. От съседния таван се чуваше глух шум — тичаха плъхове. Жак забеляза един отвратителен паяк, който пълзеше по светлата стена и после изчезна в сянката; каза си, че няма да мигне цялата нощ. Даниел мислено си припомняше плътския грях; въображението му разпалено рисуваше спомена за преживяното. Той не смееше да се помръдне, потънал в пот и задъхан от любопитство, отвращение и удоволствие.

На следната сутрин Жак спеше още, когато Даниел, който се готвеше да стане, за да се откъсне от натрапчивите си мисли, чу някаква врява в странноприемницата. Цяла нощ той бе преследван от кошмара на своето приключение, затова първата му мисъл беше, че идват да го арестуват и да го изправят пред съда за разврат. И действително вратата, която нямаше ключалка, се отвори. Показаха се един стражар и съдържателката. Влизайки, той блъсна главата си в ниския горен праг на вратата и свали фуражката си.

— Дотътриха се снощи целите в прах — обясняваше старата, като се смееше и люлееше дългите си обици. — Вижте им обувките! Разправяха ми бабини деветини, че искали да отидат пеша до Тулон и още не знам що си. Онзи там, големият — каза тя, като посочи с ръка Даниел и гривните й издрънчаха, — ми даде банкнота от сто франка, за да плати за стаята и за вечерята, а това струваше четири франка и половина.

Стражарят четкаше с ръка фуражката си със забъркано изражение.

— Ставайте, хайде! — избъбри той. — И си дайте имената, презимената и прочее.

Даниел се колебаеше. Жак обаче беше скочил от леглото по чорапи, изправен като петле, готово за бой. Той изглеждаше решен да повали този дангалак-полицай и му крещеше в лицето:

— Морио Льогран! А той е Жорж. Брат ми. Баща ни е в Тулон. Как ще ни спрете да отидем при него!

 

 

След няколко часа те влизаха в Марсилия, седнали в една кола заедно с двама стражари и един мошеник, който имаше белезници на ръцете. Голямата врата на участъка се отвори, за да влезе колата, и после тежко се затвори.

— Хайде, влизайте! — им каза някакъв стражар, отваряйки вратата на една килия. — И обърнете джобовете си! Дайте ми тия работи! Ще останете тука до обед, докато проверим доколко вярно е това, което разправяте.

Но далеч преди обед дойдоха да ги заведат в канцеларията.

— Безполезно е да отричате. Хванати сте. Търсим ви от неделя. Вие сте от Париж — вашето име е Фонтанен, а вашето Тибо. Деца от добри семейства, пък сте тръгнали по пътищата като престъпници!

Даниел бе взел позата на обиден, но всъщност изпитваше дълбоко облекчение. Най-после се свърши! Майка му вече знаеше, че е жив и го чакаше. Той ще й поиска прошка и тази прошка ще изличи всичко; дори това, за което в този миг мислеше с ужас и което не би могъл никога да повери никому.

Жак стискаше зъби и мислеше за шишенцето с йод и за камата, като свиваше отчаяно юмруци, мушнал ръце дълбоко в джобовете. Най-различни планове за отмъщение и за бягство минаваха през главата му. В този момент стражарят добави:

— Вашите нещастни родители мислели, че сте умрели…

Жак му хвърли страшен поглед; изведнъж лицето му се сгърчи и той избухна в плач. Виждаше баща си, госпожицата и малката Жиз… Сърцето му преливаше от нежност и срам.

— Хайде, идете да поспите — поде стражарят. — Утре ще направим необходимото. Дотогава ще получим нареждания.

VIII

От два дни Жени лежеше в леглото си, унесена в полусън, много отслабнала, но треската беше вече минала.

Изправена пред прозореца, г-жа дьо Фонтанен дебнеше шумовете по булеварда. Антоан беше отишъл да доведе бегълците от Марсилия и те трябваше да пристигнат тази вечер. Часовникът бе ударил вече девет, а тях още ги нямаше.

Тя трепна. Не спря ли долу кола?

Само за миг се озова на площадката на стълбището, хванала перилата с две ръце. Кученцето се беше втурнало и с радостно джавкане посрещна детето. Г-жа дьо Фонтанен се наведе и изведнъж — ето го! Тя виждаше само шапката му, чиято периферия скриваше лицето, виждаше движението на рамената му. Той вървеше напред, следван от Антоан, който държеше брат си за ръка.

Даниел вдигна очи и видя майка си. Лампата на площадката осветяваше косите й и те изглеждаха бели, докато лицето й оставаше в сянка; но той все пак различаваше чертите й. Наведе глава и продължи да се изкачва, усещайки, че тя слиза към него. Свали шапката си, без да смее да вдигне очи, и се озова пред нея, облегнал чело на гърдите й. Но сърцето му беше измъчено и той почти не изпита радост: толкова беше чакал тази минута, че вече беше станал безчувствен; и когато тя най-после се дръпна настрана, в смирените му очи нямаше нито една сълза. Но Жак, който се беше облегнал на стената, избухна в плач.

Г-жа дьо Фонтанен беше обхванала с две ръце лицето на сина си и го притегли към себе си. Никакъв упрек, само една дълга целувка. Но когато запита Антоан, гласът й трепереше още от тревогите през изминалата ужасна седмица:

— Ами вечеряли ли са горките деца?

Даниел прошепна:

— А Жени?

— Тя е вън от опасност. В леглото си е. Ще я видиш, тя те чака…

Даниел се откъсна от майка си и изтича в апартамента.

— Полека, миличък, внимавай, тя беше много болна…

С очи, още замрежени от сълзи, които бързо изсъхнаха, Жак не можа да се въздържи и хвърли наоколо си любопитен поглед; значи, това е къщата на Даниел, това е стълбата, по която той се качва всеки ден, когато се връща от лицея; това е вестибюлът, през който минава; ето тази, която нарича мама с така странно ласкав глас.

— А вие, Жак — попита тя, — няма ли да ме целунете?

— Отговори де! — каза Антоан усмихнат.

Той го бутна напред и тя протегна ръце към него. Жак се приближи и опря челото си там, където Даниел бе сложил своето. Замислена, г-жа дьо Фонтанен докосна с пръсти червенокосата главичка, обърна към по-големия брат лицето си и направи усилие да се усмихне. Понеже Антоан, който стоеше на прага, изглежда, бързаше, тя му протегна двете си ръце над притисналото се към нея дете с жест, изпълнен с подчертана благодарност.

— Навярно бързате да се приберете, баща ви също ви чака.

 

 

Вратата на стаята на Жени беше отворена.

Застанал на едно коляно пред леглото, опрял глава на чаршафа, Даниел беше уловил ръцете на сестра си и ги притискаше до устните си. Жени беше плакала. Протегнала ръце, тя се надигаше от леглото си. По лицето й се виждаше, че прави усилие. Беше така отслабнала, че само очите й изразяваха чувствата й. Погледът й бе поглед на болно дете, но твърд, волев и загадъчен, сякаш за дълго бе загубил младостта и свежестта си; беше вече поглед на жена.

Г-жа дьо Фонтанен се приближи. Искаше й се да се наведе и да прегърне двете си деца, но Жени не трябваше да се уморява. Накара Даниел да стане и го изведе от спалнята.

Другата стая бе весело осветена. Пред камината тя бе наредила масата за чай — препечени филийки хляб, масло, мед и покрити с една салфетка варени кестени, които Даниел много обичаше. Самоварът шумеше. Стаята беше топла, обстановката уютна. Даниел помисли, че ще му прилошее. Той направи знак с ръка, че не иска да вземе чинията, която майка му му подаваше. Стана й мъчно.

— Какво, миличък? Няма ли да изпиеш с мене един хубав чай тази вечер?

Даниел я погледна. Какво се беше променило? Тя пиеше както винаги чая си горещ, на малки глътки и на лицето й, останало в сянка, играеше усмивка през парата, която се вдигаше от чашата й. Лицето й бе малко по-уморено от преди, но си оставаше все същото! О, тази усмивка, този дълъг поглед… Той не можеше да понесе толкова нежност. Наведе глава, взе парче хляб и от приличие се престори, че яде. Тя продължаваше да се усмихва; беше щастлива и мълчеше. Преливаща от нежност, тя галеше челото на кученцето, сгушено в скута й.

Даниел остави хляба. Побледнял, той запита с наведени очи:

— А какво ти разправиха в лицея?

— Аз им казах, че това не е истина.

Най-сетне лицето на Даниел се отпусна. Той вдигна очи и срещна погледа на майка си — поглед, пълен с доверие, който все пак бе въпросителен; тя желаеше той да потвърди увереността й. Очите на Даниел отговориха съвсем ясно на неизречения въпрос. Тогава тя се доближи до него сияеща и прошепна съвсем тихо:

— Защо, защо не дойде да ми разправиш всичко, мое голямо момче, вместо да…

Но изведнъж тя се изправи, без да довърши фразата си. Чу се дрънчене на връзка ключове във вестибюла. Тя остана неподвижна, обърната към открехнатата врата. Кученцето размаха опашка и без да лае, се спусна към познатия гост.

На вратата се появи Жером. Той се усмихваше. Беше без пардесю и без шапка. Видът му бе съвсем естествен; човек би помислил, че той живее в този апартамент и току-що е излязъл от стаята си. Той хвърли най-напред поглед към Даниел, но се отправи към жена си и й целуна ръка. Около него се носеше дъх на върбина и цитронела.

— Ето ме и мене, мила. Какво е станало? Много съжалявам наистина…

Даниел се приближи до него с радостно лице. Той беше свикнал да обича баща си, въпреки че в ранното си детство проявяваше към майка си много ревнива нежност; дори и сега изпитваше някакво несъзнателно задоволство, че баща му отсъствува от задушевната атмосфера на техния дом.

— Ами ти си бил в къщи, а? Какви ми ги разправяха — каза Жером. Той държеше сина си за брадичката и го гледаше, като се мръщеше; после го целуна.

Г-жа дьо Фонтанен стоеше права. „Ще го изпъдя, когато се върне“ — беше си казвала тя. Нито огорчението й бе минало, нито решението й бе разколебано, но сега тя бе изненадана, смутена — той й се бе наложил с непринудеността си. Не можеше да откъсне очи от него. Не искаше да си признае колко бе развълнувана от неговото присъствие, колко силно още й действуваше чарът на галещия му поглед, усмивката и жестовете му; той беше голямата любов в живота й. През ума й мина мисълта за пари и тя се залови за нея, за да се извини пред себе си за своята пасивност. Тази сутрин бе наченала последните си спестявания и не можеше повече да чака. Жером го знаеше и сигурно й беше донесъл издръжката за месеца.

Даниел, който не знаеше какво да отговори, се обърна към майка си и с изненада видя върху нейното чисто майчинско лице… той не можеше да каже точно какво, но изразът й бе така особен, така разчувствуван, че той обърна срамежливо глава…

В Марсилия Даниел бе загубил невинността си.

— Трябва ли да го мъмря, мила? — запита Жером с лека усмивка, която разкриваше блестящите му зъби.

Тя не отговори веднага, но после му подхвърли с тон, в който прозираше желанието да му отмъсти:

— Жени едва не умря!

Жером пусна сина си и направи крачка към нея с толкова изплашено лице, че тя веднага се съгласи да му прости всичко, за да изличи злото, което за миг бе пожелала да му причини.

— Тя оздравя — извика г-жа дьо Фонтанен. — Успокойте се.

И се усмихна насила, за да го успокои по-бързо. Тази усмивка беше всъщност моментна капитулация. Тя го разбираше. Обстоятелствата се стичаха така, че не можа да се държи толкова достойно, както бе решила.

— Идете я вижте — прибави тя, като забеляза, че ръцете на Жером трепереха, — но не я събуждайте!

Изтекоха няколко минути. Г-жа дьо Фонтанен беше седнала. Жером се върна, като стъпваше на пръсти, и внимателно затвори вратата. Лицето му сияеше от нежност, но тревогата му беше преминала. Той пак се смееше и премигваше.

— Да бяхте я видели как спи! Обърнала се е настрана и си е опряла бузата на ръката. — С пръстите си той очертаваше във въздуха грациозната форма на заспалото дете. — Поотслабнала е, но може би така е по-добре — станала е по-хубава, не намирате ли?

Тя не отговори нищо. Той я гледаше разколебан, после извика:

— Но, Терез, вие сте съвсем побеляла!

Тя стана и почти изтича до камината, над която висеше голямо огледало. Наистина два дни бяха достатъчни, за да побелеят напълно над слепите очи и около челото посребрените й, но все още руси коси. Даниел най-после разбра какво му се струваше различно и необяснимо у майка му. Г-жа дьо Фонтанен се разглеждаше в огледалото, не знаеше какво да мисли, но не можеше да не изпита чувство на съжаление към себе си. В огледалото тя видя Жером, който стоеше зад нея. Той се усмихваше и без да осъзнае това, тя се почувствува утешена от усмивката му. Изглеждаше, че това го забавлява много. Той докосна с пръст една обезцветена къдрица, която блестеше на светлината.

— Чудесно ви отива, мила! Нищо не би могло да подчертае по-добре — как да кажа? — младостта на вашия поглед.

Сякаш за да се извини, но главно, за да прикрие удоволствието си, тя каза:

— О, Жером, прекарах ужасни дни и нощи! В сряда, след като бяхме опитали вече всичко, нямаше никаква надежда… Бях съвсем сама. Толкова ме беше страх.

— Бедничката ми! — извика той поривисто. — Просто съм покъртен! А толкова лесно можех да се върна! Бях в Лион по онази работа, която ви е известна — обясни той с такава увереност, че тя започна за миг да се рови в паметта си. — Съвсем бях забравил, че нямате адреса ми. Впрочем аз бях заминал само за един ден, дори не можах да използувам същия билет за връщане.

В този момент той си спомни, че отдавна не беше давал пари на Терез. Щеше да получи пари едва след три седмици. Пресметна това, което имаше в себе си, и направи гримаса. Побърза да й обясни:

— И всичко това за една дребна работа. Не успях да сключа сериозна сделка. Надявах се до последния ден и се върнах с празни ръце. Тези големи лионски банкери са толкова мъчни за работа, толкова подозрителни! — Той се впусна в описание на пътуването си. Измисляше лесно, без ни най-малко да се смущава, и му беше приятно, че умее да разказва.

Даниел го слушаше. За първи път в живота си изпита пред баща си някакъв срам. После без никакво основание и без ни най-малка връзка помисли за мъжа, за който му беше говорила онази жена в Марсилия, за „стария“, както казваше тя — един женен човек, търговец, който идвал винаги при нея следобед, защото вечер излизал само с „истинската си жена“. Също и лицето на майка му, която слушаше, му се стори в тази минута неразгадаемо. Погледите им се срещнаха. Какво прочете майката в очите на сина си? Проникна ли тя по-дълбоко в мислите му, които не бяха ясни и на самия него? Малко недоволна, тя каза бързо:

— Хайде, иди си легни, миличък, ти си съсипан от умора.

Даниел се подчини. В момента, в който се навеждаше да я целуне, той видя нещастната жена, напусната от всички, когато Жени умираше. И то по негова вина? Почувствува прилив на нежност заради злото, което й бе причинил. Прегърна я и най-после прошепна на ухото й:

— Прости ми.

Тя чакаше тази дума от мига на завръщането, затова не изпита щастието, което щеше да вкуси, ако той й бе поискал прошка по-рано. Даниел го почувствува и с яд помисли, че присъствието на баща му бе причина за това. Г-жа дьо Фонтанен помисли същото; но тя се сърдеше малко на сина си, че не бе заговорил, когато бяха още сами.

Отчасти на шега, отчасти от лакомия Жером се приближи до сложената маса, разгледа я, като направи смешна гримаса, и запита:

— За кого са всички тези лакомства? — После се изсмя кратко и звънливо: — Ха-ха-ха! — Изсмя се както обикновено: изкуствено, пресилено, отмятайки назад глава и въртейки очи.

След това притегли до масата една табуретка и взе чайника.

— Не пийте от този чай — каза г-жа дьо Фонтанен и сложи самовара. Жером започна да протестира. — Оставете, ще попаря нов чай — каза тя със сериозно лице.

Бяха сами. Тя се бе приближила до масата, за да види кога ще кипне водата, и вдъхваше киселия аромат на лавандула и на върбина, който се носеше около Жером. Той вдигна глава към нея. Изразът на лицето му бе нежен и разкаян. С едната си ръка държеше парчета хляб като хлапак, а със свободната си ръка обхвана кръста на жена си без всякакво стеснение, което показваше дълъг любовен опит. Г-жа дьо Фонтанен рязко се освободи; страхуваше се да не прояви слабост. След като той махна ръката си, тя се доближи отново до масата, за да попари чая, и после пак се отдалечи.

Държеше се с достойнство. Изглеждаше тъжна. Пред неговата безотговорност омразата й бе почнала да се стопява. Тя го разглеждаше крадешком в огледалото. Бронзовият му тен, бадемовите му очи, грациозното му тяло и малко екзотичният начин, по който беше облечен, придаваха нещо ориенталско на неговата отпуснатост. Терез си спомни, че когато бяха сгодени, беше писала в дневника си: „Моят любим е красив като индийски принц“. И сега продължаваше да го гледа с очите на младо момиче. Той беше седнал на косо върху ниското столче, протегнал крака към огъня. Държейки ножа с върха на пръстите си с грижливо излъскани нокти, той мажеше с масло една след друга препечените филийки хляб, слагаше им и мед и като се навеждаше над чинията, отхапваше от хляба. Когато свърши, изпи чая си наведнъж, изправи се с гъвкавостта на танцьор и отиде да се излегне в едно кресло. Човек би казал, че нищо не се е случило между тях и че той живееше вкъщи както преди. Жером галеше Пюс, която бе скочила на коленете му. На безимения пръст на лявата си ръка той носеше наследен от майка си пръстен с едър ахат — стара камея, на която млечният силует на Ганимед се открояваше върху черен фон. Халката се бе изтъркала от носене и при всяко движение на ръката пръстенът се плъзгаше нагоре-надолу по пръста.

Тя следеше всичките му движения.

— Нали ще ми позволите да запаля една цигара, мила?

Жером беше непоправим и чудесен. Произнасяше по особен начин думата „мила“ с нежен, замиращ глас, сякаш даваше целувка. Сребърна табакера блесна между пръстите му. Тя си спомни за сухото й щракане, за навика му да изчуква цигарата на опакото на ръката си, преди да я пъхне в устата си. И как добре си спомняше дългите му ръце, по които се очертаваха сините вени; запалената клечка внезапно ги превръщаше в две прозрачни розови черупки! Опита се да разтреби спокойно масата. Тази седмица я бе съсипала от умора и тя си даде сметка за това точно когато имаше нужда от всичката си смелост. Седна. Не знаеше вече какво да мисли и чуваше неясно това, което духът й нашепваше. Не беше ли я поставил бог до този грешник, за да може един ден да го подпомогне да тръгне по пътя на доброто? Не! Първият й дълг беше да спаси семейното огнище, децата. Мислите й постепенно се проясняваха. Тя се успокои, когато почувствува, че не е толкова слаба, колкото си мислеше. Задочната присъда над Жером, която бе произнесла в просветленото си от молитвата съзнание, оставаше неотменима.

 

 

Жером я гледаше от известно време внимателно и замислено. После погледът му стана напълно искрен. Тя познаваше тази нерешителна усмивка, този поглед, изпълнен с очакване. Уплаши се, защото макар че всеки миг, дори въпреки желанието си, отгатваше какво се крие зад това капризно лице, все пак интуицията й винаги в края на краищата се сблъскваше с някаква преграда, зад която проницателността й затъваше като в подвижни пясъци. Тя често се беше питала: „Какъв е той всъщност?“.

— Да, разбирам добре — започна Жером с известна доза рицарска меланхолия, — вие ме съдите строго, Терез. О, аз ви разбирам, разбирам ви много добре. Ако ставаше дума за някого другиго, аз бих го съдил като вас. Бих си казал: „Той е негодник“. Да, негодник, нека имаме смелостта да наречем нещата с истинските им имена. Но как да ви обясня всичко това?

— Няма смисъл да ми обяснявате… — прекъсна го нещастната жена. Откровеното й лице имаше умолителен израз.

Той беше потънал дълбоко в креслото, кръстосал крака; глезенът се показваше под повдигнатия панталон, а кракът му се полюляваше отпуснато.

— Успокойте се, няма да споря. Фактите са налице и те ме осъждат. И все пак, Терез, може би за всичко това има и други обяснения, освен тези, които се виждат на пръв поглед. — Той се усмихна тъжно. Обичаше да намира причини за грешките си и да си служи с аргументи от морално естество; може би по този начин задоволяваше това, което бе останало у него от протестантското му възпитание. — Често — подхвана той — едно лошо деяние може да не бъде продиктувано от лоши мотиви. Понякога изглежда така, сякаш човек търси грубото задоволяване на един инстинкт, докато всъщност много често той отстъпва на някое чувство, което само по себе си е добро — например чувството на съжаление. Така той причинява страдания на едно същество, което обича, защото изпитва съжаление към друго същество, онеправдано, с по-долно социално положение, същество, което сигурно би могло да бъде спасено с малко внимание.

Тя видя малката работничка, която хълцаше на кея. Други спомени изплуваха в съзнанието й — Мариет, Ноеми… Следеше с очи движението на лачената обувка, където ту блясваше, ту угасваше отражението на лампата. Припомни си времето, когато бяха младоженци: той често излизаше да вечеря навън — все непредвидени и неотложни делови задължения; връщаше се призори, затваряше се в стаята си и спеше до вечерта. Припомни си за анонимните писма, които четеше набързо и след това ги късаше, гореше или стъпкваше, без да успее да притъпи силата на отровата. Беше виждала как Жером прелъстява слугините й, как ухажва една след друга приятелките й. Тя остана без приятелки. Спомни си за упреците, които отначало се бе осмелила да му направи, за обмислените сцени, при които говореше прямо и със снизхождение, и виждаше пред себе си само един човек, роб на прищевките си, затворен, неуловим, който отричаше очевидното с пуританско възмущение и после веднага като някакъв хлапак се заклеваше усмихнато, че това е за последен път.

— И така, вие виждате — продължи той, — аз се държа зле с вас, аз… О, да, да! Нека не се плашим от думите. И все пак аз ви обичам, Терез, от цялата си душа, уважавам ви и ви съжалявам. И никоя друга връзка, никога, кълна ви се, нито веднъж, нито за минута, нищо не може да се сравни с тази любов, единствената любов, вкоренена в душата ми!

О, животът ми е грозен, аз не се оправдавам. Срамувам се от него. Но наистина, мила, вярвайте ми, вие ще извършите несправедливост, вие, която сте така справедлива, ако ме съдите само по това, което върша. Прегрешенията ми не показват истинския човек у мен. Изразявам се зле, чувствувам, че вие не ме разбирате… Чувствувам, че всичко това е хиляди пъти по-сложно, отколкото може да се изрази; и аз сам едва успявам да надникна в себе си в минути на просветление…

Той замълча, извил глава, втренчил очи някъде надалеч, изтощен от искреното и напразно усилие да открие за миг истината за своя вътрешен живот. После вдигна глава и г-жа дьо Фонтанен почувствува как погледът на Жером докосна лицето й, поглед, привидно лек, който притежаваше способността, минавайки, да привлича погледите на другите, да ги улавя и да ги задържа, да ги залепва, така да се каже, за себе си, преди те да могат да се откъснат от него; този поглед напомняше магнит, който привлича, повдига и след това отпуща едно по-тежко парче желязо. Още веднъж очите им се срещнаха и се разделиха. „Ти може би — помисли си тя — си по-добър от живота, който водиш.“

И повдигна рамене.

— Вие не ми вярвате — пошепна той.

Тя се постара да говори с безразличен тон.

— О, бих искала да ви вярвам… Толкова пъти съм ви вярвала вече. Но това почти няма значение… Може да сте виновен, може и да не сте, може да имате някаква отговорност, може и да нямате… Жером, важното е, че злото е сторено. Това зло е постоянно и ще трае. Не може да продължава така. Нека се разделим окончателно.

Тя толкова бе мислила за това през последните четири дни, че подчерта думите си с крайно сух тон, в значението, на който Жером не можеше да се съмнява. Тя видя смайването му, болката му и побърза да продължи:

— Трябва да имаме пред вид децата. Докато бяха малки, те не разбираха и аз сама… — В момента, когато щеше да произнесе думата „страдах“, някакво чувство на срам я задържа. — Но злото, което вие ми сторихте, Жером, не засяга вече само мене, само моето… чувство. Вие носите това зло със себе си тук, то е във въздуха на нашия дом, във въздуха, който дишат децата. Няма да търпя повече това. Вижте какво направи Даниел тази седмица. Нека Бог му прости раната, която ми нанесе, както аз му простих. Той съжалява, защото сърцето му е останало чисто — в нейния поглед блесна искрица гордост и дори предизвикателство, — но аз съм сигурна, че вашият пример е допринесъл за това. Би ли заминал той така, с леко сърце, без да помисли как ще се тревожа, ако не ви виждаше как изчезвате постоянно… по работа?

Тя стана, пристъпи колебливо към камината, вгледа се в побелелите си коси и като се наведе малко към мъжа си, добави, без да го погледне:

— Много мислих, Жером. Много страдах тази седмица, молих се, мислих. Нямам намерение да ви упреквам. Впрочем тази вечер дори нямам сила за това, толкова съм съсипана от умора. Моля ви само да погледнете действителността право в лицето. Ще признаете, че съм права, че няма друго възможно решение. Общият ни живот… — тя се поправи — това, което остава от нашия общ живот, малкото, което остава, Жером, и то е дори много. — Тя се напрегна цяла, опря двете си ръце на мраморната плоча на камината и като подчертаваше всяка дума с едно движение на тялото и на ръцете си, изрече:

— Ом-ръз-на ми то-зи жи-вот!

Жером не отговори. Преди тя да може да се отстрани, той се плъзна в краката й, опря буза о бедрото й като дете, което иска да изтръгне прошка, и измърмори:

— Нима бих могъл да се отделя от тебе? Нима бих могъл да живея без децата? Ще си пръсна черепа!

Тя почувствува желание да се усмихне, толкова детински беше жестът, който той направи с ръка, допирайки я до сляпото си око. Жером улови ръката й, отпусната в полата, и я покри с целувки. Тя се отдръпна разсеяно и уморено погали челото му с върха на пръстите си. Жестът й показваше, че се е откъснала от него веднъж завинаги, но той го сметна за проява на майчинска нежност. Повдигна глава и разбра, че се е измамил.

Тя се отдалечи от него. След това протегна ръка към малкия часовник на нощната масичка.

— Два часът! — каза г-жа дьо Фонтанен. — Ужасно късно е. Моля ви се… Елате утре.

Той хвърли поглед към часовника, след това погледна голямото подредено за нощта легло с една-единствена възглавница.

— Мъчно ще намерите кола — прибави тя.

Той направи неопределен, учуден жест. Не беше помислил, че ще трябва да си ходи тази вечер. Най-после не беше ли у дома си? Стаята му, винаги подредена, го чакаше. Можеше просто да мине през коридора и да си легне. Колко пъти беше се връщал посред нощ, след като беше отсъствувал по четири, пет и шест дни. На следната сутрин го виждаха на закуска по пижама, гладко обръснат да се шегува и да се смее високо, за да разсее мълчаливото недоверие у децата, което той не можеше да си обясни. Г-жа дьо Фонтанен знаеше всичко това и следеше хода на мислите му по лицето му, но нямаше намерение да прави отстъпки; тя отвори вратата, която водеше към вестибюла. Чувствувайки се в глупаво положение и малко обиден, той излезе, като запази държането на приятел, който се сбогува.

Докато обличаше пардесюто си, той си спомни, че тя е без пари. Можеше да й остави без колебание няколкото банкноти, които имаше в джоба си, макар че нямаше никаква възможност да намери други пари за себе си; но мисълта, че подобен жест би могъл да повлияе на жена му, която, след като получеше пари, сигурно нямаше да си позволи да го изпрати така безцеремонно, засегна неговото чувство за деликатност; освен това страхуваше се Терез да не помисли, че той си прави някакви сметки. Затова се ограничи с думите:

— Имам още много неща да ви кажа, мила…

Тя помисли за решението си да скъса, след това за очакваната сума и отговори бързо:

— Утре, Жером. Ако дойдете утре, ще ви приема и тогава ще говорим.

Тогава той реши да си отиде с достойнство, като кавалер. Улови ръката на жена си и поднесе върха на пръстите й до устните си. За миг те останаха в нерешителност един срещу друг, но тя бързо дръпна ръката си и отвори вратата към стълбите.

— Е, тогава, довиждане, мила… До утре.

Тя го видя за последен път как слиза по стъпалата с шапка в ръка, вдигнал глава към нея, усмихнат.

Вратата се затвори. Г-жа дьо Фонтанен остана сама. Опря челото си о рамката на вратата. Бузата й трепна от глухия трясък на затварящата се пътна врата, който разтърси заспалата къща. Пред нея на килима лежеше ръкавица от светла кожа. Без да мисли, тя я грабна, притисна я до устните си, вдъхна мириса й, като се мъчеше да усети през миризмата на кожа и тютюнев дим лекия дъх, който й беше така добре познат. Като се видя в огледалото, тя се зачерви, пусна ръкавицата, завъртя рязко електрическия ключ и сякаш освободена от самата себе си в мрака, пипнешком избърза към стаите на децата, където остана дълго, заслушана в дишането им.

IX

Жак и Антоан се качиха във файтона. Колата се движеше съвсем бавно и копитата на коня чаткаха по асфалта като кастанети. Улиците бяха тъмни. В мрака на старата разнебитена кола се носеше миризма на мухлясал плат. Жак плачеше. Умората, както и прегръдката на тази дама с майчинска усмивка събудиха в него угризения на съвестта. Как ще отговори на баща си? Той чувствуваше, че му премалява и смазан от мъка, се облегна на рамото на брат си, който го прегърна. За първи път тяхната въздържаност изчезна.

Антоан искаше да заговори, но не успяваше да намери подходящ тон. В гласа му звучеше пресилена, малко грубовата простота.

— Хайде, моето момче, стига… Свърши се… Защо изпадаш в такова състояние?…

Той млъкна и се задоволи да притисне към себе си главата на малкия. Мъчеше го обаче любопитството.

— Какво те беше прихванало, а? — подхвана той малко по-меко. — Каква е всъщност тая история? Той ли те подведе?

— О, не. Той не искаше. Аз, аз сам…

— Но защо?

Отговор не последва. Антоан продължи несръчно:

— Знаеш ли, аз разбирам от тия работи, тия връзки, завързани в училище. Пред мене можеш да признаеш много неща, аз разбирам от тия работи. Понякога човек се оставя да го увлекат…

— Той е мой приятел, това е всичко — прошепна Жак, без да вдигне глава от рамото на брат си.

— Но какво… какво правите, когато сте заедно? — осмели се да попита Антоан.

— Разговаряме. Той ме утешава.

По-старият брат не посмя да разпитва повече. „Той ме утешава.“ Тонът, с който бяха казани тези думи, накара сърцето му да се свие. „Значи, ти си много нещастен, мое момче?“ — понечи да каже той, когато Жак прибави дръзко:

— Пък ако искаш да знаеш всичко, ще ти кажа: той ми поправя стиховете.

— Тъй ли? Ами това е много добре, много ми харесва — отговори Антоан. — Доволен съм, че си поет.

— Наистина ли? — запита детето.

— Да, много съм доволен. Впрочем аз го знаех от по-рано. Чел съм твои стихове, намирах ги понякога захвърлени из къщи. Вярно е, че никога не съм ти говорил за това, но всъщност ние никога и не сме разговаряли двамата, и аз не знам защо… Но някои от тях ми харесаха много. Сигурно е, че ти имаш талант и ще трябва да го развиеш.

Жак се наведе още повече към брат си.

— Аз обичам поезията — прошепна той. — Всичко бих дал за стиховете, които обичам. Фонтанен ми дава книги… Но слушай, нали няма да кажеш на никого?… Той ме накара да прочета Лапрад, Сюли-Прюдом, Ламартин, Виктор Юго, Мюсе… О, Мюсе! Слушай, знаеш ли това:

Вечернице бледа, вестителко далечна,

сияе твоят лик през залеза мъглив…

И после това:

О, боже,

напусна ме отдавна, теб предано да служи

оназ, що с мене спеше в брачното ни ложе.

И все още свързани един с друг сме ние.

Аз сам — почти мъртвец, а тя — със сетни сили.

Ами „Разпятието“ от Ламартин, знаеш го, нали?

От устните ти пих последното дихание

с последната въздишка, с последното „прощавай“…

Красиво, а, и така се лее! Всеки път, като го прочета, просто се поболявам. — Сърцето му преливаше. — В къщи не разбират нищо — подхвана той. — Сигурно щях да си имам неприятности, ако знаеха, че пиша стихове. Ти не си като тях. — Той притискаше ръката на Антоан към гърдите си. — Отдавна си мислех, че си различен от тях, само че ти не казваше нищо; и после ти толкова рядко си в къщи… О, толкова съм щастлив! Да знаеш само колко съм щастлив! Сега чувствувам, че ще имам двама приятели, а не един.

— „Аве, Цезар, ето галската девойка със сините очи…“ — започна да декламира Антоан, като се усмихваше.

Жак се дръпна настрана.

— Ти си чел тетрадката! — извика той.

— Но, моля ти се, слушай…

— А тате? — изкрещя малкият така сърцераздирателно, че Антоан заекна:

— Не знам… Може би е прочел нещо… — Той не можа да довърши фразата си. Жак се хвърли в дъното на колата и се замята по седалката, обхванал главата си с ръце.

— Това е долно! Абатът е езуит, мръсник! Ще му кажа, че е мръсник! Ще извикам пред целия клас, ще му плюя в лицето! Нека ме изпъдят от училище, пет пари не давам, пак ще избягам! Ще се самоубия!

Той тропаше с крака и Антоан не смееше да каже дума. Изведнъж детето се смълча, сви се в ъгъла и притисна с ръце очите си. Зъбите му тракаха. Антоан се плашеше повече от мълчанието му, отколкото от гнева му. За щастие файтонът слизаше вече по улица Де Сен-Пер; пристигаха в къщи.

 

 

Жак излезе пръв. Докато плащаше на коларя, Антоан не изпущаше от очи брат си, понеже се страхуваше, че може да побегне в тъмнината. Но детето изглеждаше смазано. Хлапашкото му лице, което носеше следи от пътуването и от мъката, беше сухо; очите му бяха наведени.

— Позвъни, моля ти се — каза Антоан.

Жак не отговори, нито се помръдна. Антоан го накара да влезе. Той се подчини кротко. Не помисли дори за любопитството на леля Фрюлинг, вратарката. Чувствуваше се смазан от очевидното си безсилие. Асансьорът го повдигна като перо, за да го хвърли отново във властта на баща му. Той бе обграден от всички страни, беше пленник на семейството и на обществото. Не виждаше никаква възможност за съпротива.

Щом се озова на площадката и видя запален познатия полилей както в дните, когато баща му даваше мъжки вечери, той въпреки всичко изпита някакво приятно чувство, че се намира отново сред старите си спомени. А когато в дъното на вестибюла се показа госпожицата, облечена в черно и накуцвайки, по-дребничка и по-немощна от преди, той изпита желание да се хвърли в прегръдките й, забравил всякаква омраза. Тя го прегърна и го обсипа с милувки, като нареждаше монотонно със задавен, писклив глас:

— Какъв грях! Безсърдечно момче! Искаше да ни умориш от тревога! Боже господи, какъв грях! Нямаш ли сърце? — Кротките й очи се напълниха със сълзи.

Двете крила на вратата на кабинета се отвориха и бащата се появи.

Когато съзря Жак, той не можа да устои на чувствата си; беше развълнуван. Спря се и затвори клепачи, сякаш чакаше виновният син да се хвърли в краката му, както в гравюрата на Грьоз, която висеше в салона.

Жак се втрещи от страх. Кабинетът беше осветен празнично. Двете прислужнички се появиха на вратата на коридора. Г-н Тибо беше облечен в редингот, макар че обикновено в този час той носеше домашната си дреха. Всички тези необикновени неща парализираха момчето. То се откъсна от прегръдките на госпожицата, направи крачка назад и застана с наведена глава, без да знае какво чака; толкова нежност се бе натрупала в сърцето му, че му се доплака, но същевременно почувствува и желание да избухне в смях. Но още първата дума, която изговори г-н Тибо, изключи детето от семейния кръг. Държането на Жак, и то в присъствието на други хора, уби в един миг и най-слабото желание у бащата да бъде снизходителен. И за да смаже бунтовника, той нарочно прояви пълно безразличие.

— А, ето те най-после — каза той, като се обърна само към Антоан. — Почвах да се чудя защо се бавиш. Всичко нормално ли мина? — И след като Антоан му отговори утвърдително, стискайки меката ръка, която баща му подаде, добави: — Благодаря ти, драги мой, че ме избави от такава грижа… от такава тежка грижа.

Той се поколеба няколко секунди, като все още очакваше изблик на чувства у виновния. Хвърли сърдит поглед към прислужничките, после към детето, което наведе към килима непроницаемото си лице. Тогава окончателно сърдит, бащата заяви:

— Още утре ще обмислим мерките, които трябва да се вземат, за да не се повтарят вече подобни безобразия.

Когато госпожицата пристъпи към тях, за да го бутне в ръцете на баща му — движение, което Жак отгатна, без да вдигне глава, и което чакаше като последна надежда за спасение, г-н Тибо я спря с властен жест.

— Оставете го, оставете го! Той е негодник с каменно сърце! Не си заслужаваше така да се тревожим заради него. — Той се обърна отново към Антоан, който дебнеше момента да се намеси: — Антоан, драги мой, направи ни тази услуга да се занимаеш и тази нощ с този безделник. Обещавам ти, че утре ще се освободим от него.

Всички се раздвижиха. Антоан се приближи до баща си, а Жак боязливо вдигна глава. Но г-н Тибо продължи с тон, който не търпеше възражения:

— Хайде, чуваш ли, Антоан? Заведи го в стаята му. Този скандал трае вече прекалено дълго.

Щом Антоан, който водеше със себе си Жак, изчезна в коридора, където прислужничките се отдръпнаха към стената, сякаш покрай тях водеха на екзекуция някакъв престъпник, г-н Тибо, чиито очи бяха все още затворени, се върна в кабинета и затръшна вратата след себе си.

 

 

Той само премина през кабинета, за да влезе в спалнята си. Тя беше наредена с мебелите, които бе виждал от най-ранното си детство в спалнята на своите родители в къщата при фабриката на баща си близо до Руан. Беше ги получил в наследство и ги беше пренесъл в Париж, където дойде да следва в юридическия факултет: скрина от махагоново дърво; креслата с високи облегала; завесите от син рипс; леглото, където бяха умрели най-напред баща му, а след няколко месеца и майка му; молитвеният стол, тапициран с извезаната от майка му тъкан; разпятието, закачено над него, което той сам бе поставил в скръстените ръце на баща си, а след това и на майка си.

Най-сетне, когато остана сам в спалнята, едрият човек можа да се отпусне и да се покаже такъв, какъвто беше всъщност; умората пролича върху лицето му и чертите му придобиха естествен израз: той заприлича на портретите от детските си години. Приближи се до молитвения стол с чувство на униние. С привичен жест бързо кръстоса подпухналите си ръце. Сега във всичките му движения прозираше нещо леко, тайно, самотно. Той дигна нагоре безстрастното си лице. Погледът му, който премина под клепките, беше втренчен в разпятието. Той призна пред бога своето разочарование, своето ново изпитание: и от глъбините на сърцето си, очистено от всякаква омраза, се замоли като баща за заблуденото дете. Измъкна между религиозните книги, сложени на молитвения стол, броеницата, която бе получил за първото си причастие; зърната й, излъскани от четиридесетгодишна употреба, се плъзгаха леко между пръстите му. Той затвори очи, но лицето му беше устремено в Христос. През целия му живот никой не беше го виждал с тази вътрешна усмивка, с това щастливо лице. От тихото движение на устните увисналите му бузи трепереха и резките движение на главата, които той правеше от време на време, за да освободи врата си от високата яка, сякаш люлееха кадилница в подножието на небесния трон.

 

 

На следния ден Жак седеше сам в стаята си на неподреденото легло. Не знаеше какво да прави тази събота сутрин; не беше във ваканция, а трябваше да стои в стаята си. Той мислеше за лицея, за часа по история, за Даниел. Слушаше сутрешните шумове, които не му бяха познати и които му се струваха враждебни — шума от метенето на килимите, трясъка на врати, които течението затваряше. Не се чувствуваше смазан; беше по-скоро възбуден, но бездействието и тайнствената заплаха, която се носеше в къщата, му причиняваха непоносима тревога. Би посрещнал с радост възможността да прояви преданост, да направи някаква героична и необикновена жертва и така да излее наведнъж нежността, която преливаше в сърцето му и го задушаваше. От време на време той изпитваше съжаление към самия себе си и това го караше да вдига глава; вкусваше за няколко минути извратеното удоволствие — смесица от неразбрана любов, от омраза и гордост.

Някой натисна дръжката на вратата. Беше Жизел. Току-що й бяха измили косите и черните къдрици съхнеха по рамената и; беше по риза и панталонки; вратът, ръцете и краката й бяха мургави и с широкия си панталон, с хубавите си кротки като на куче очи, със свежите си устни и разрошена коса тя приличаше на алжирско арабче.

— Какво искаш? — запита Жак не много любезно.

— Дойдох да те видя — отговори тя, като го гледаше.

Деветгодишна, Жизел бе отгатнала много неща през последната седмица. Най-после Жако се беше върнал. Но всичко не беше наред, защото г-н Тибо беше повикал леля й тъкмо в момента, когато й вчесваше косата; и тя я беше оставила с разпилени коси, като й беше заръчала да стои мирна.

— Кой звънеше? — попита той.

— Господин абатът.

Жак се намръщи. Тя се качи на леглото и седна до него.

— Горкият Жако! — прошепна Жизел.

Тази проява на обич му подействува така добре, че за да й благодари, той я взе на коленете си и я целуна. Но продължаваше да се ослушва.

— Хайде, бягай, идат! — прошепна той, като я бутна към коридора.

Едва има време да скочи от леглото и да отвори граматиката. Зад вратата се чу гласът на абат Векар:

— Добър ден, миличко. Тук ли е Жако?

Той влезе и се спря на прага. Жак стоеше с наведени очи. Абатът се приближи и му дръпна ухото.

— Хубава я нареди! — каза той.

Но упоритият вид на детето го накара веднага да промени подхода си. С него той винаги действуваше предпазливо. Към тази често заблудена овца той изпитваше особена симпатия, примесена с любопитство и уважение; беше схванал каква сила се крие у Жак.

Абатът седна и притегли момчето към себе си.

— Поне поиска ли прошка от баща си? — започна той, макар много добре да знаеше какво е положението.

Жак изпита раздразнение от неговата преструвка. Той му хвърли безразличен поглед и направи знак, че не е. Настъпи кратко мълчание.

— Дете мое — продължи свещеникът с огорчен и малко колеблив глас, — всичко това ми причинява голяма мъка, не го крия. Досега въпреки твоите лудории винаги съм те защищавал пред баща ти. Казах му: „Жако има добро сърце, той ще се поправи. Нека бъдем търпеливи“. Но днес не зная вече какво да кажа и това, което е още по-сериозно, не зная какво да мисля. Научих за тебе неща, които никога, никога не бих посмял да помисля. Но ще се върна после на този въпрос. Аз си казвах: „Той ще има време да размисли и ще се върне при нас разкаян. Няма вина, която да не може да бъде изкупена с искрено разкаяние“. А вместо това — ето че ти стоиш със зло лице, без да направиш дори жест на съжаление, без да пролееш една сълза. Този път горкият ти баща е просто отчаян. Мъчно ми е да го гледам. Той се пита до каква степен си паднал морално, щом сърцето ти е така напълно пресъхнало. И, бога ми, и аз се питам същото.

Жак стискаше юмруци в джобовете си и забиваше брадичката си в гърдите, за да не се разхълца и за да не може нито един мускул на лицето му да издаде чувствата му. Само той знаеше как страда от това, че не е поискал прошка. Какви щастливи сълзи би пролял той, ако бяха го приели вкъщи, както Даниел бе приет у тях! Но не! Щом е така, той никога нямаше да позволи на когото и да било да разбере какви чувства изпитва към баща си, никога нямаше да прояви своята животинска привързаност, примесена със злоба, която сякаш се бе усилила още повече, откакто загуби всяка надежда, че ще му отвърнат със същото чувство.

Абатът мълчеше. Спокойното му лице правеше мълчанието още по-тежко. След малко, вперил поглед някъде в далечината, без всякакъв увод, той започна, сякаш декламираше:

— Един човек имаше двама сина; младият син събра всичко, отиде в далечна страна и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като разпиля всичко, дойде на себе си и рече: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син“. И стана, та отиде при баща си. И докато беше още далеч, видя го баща му и му домиля; и като се затече, прегърна го и го обцелува. А синът му рече: „Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син“.

В този момент мъката на Жак надделя над волята му и той избухна в плач.

Абатът промени тона.

— Знаех, че не си развален до мозъка на костите си, мое дете. Тази сутрин прочетох една молитва за тебе. Е, хайде, иди като блудния син при баща си. Той ще се трогне и ще те съжали. И той ще каже също: „Да се веселим, защото моят син беше загубен и се намери!“.

Тогава Жак си спомни, че полилеят във вестибюла беше запален по случай неговото завръщане, че г-н Тибо беше облякъл редингота си; мисълта, че може би беше измамил очакванията на семейството, което се готвеше да празнува завръщането му, го развълнува още повече.

— Искам да ти кажа и друго — подхвана свещеникът, като галеше червенокосата главичка. — Баща ти е взел спрямо теб сериозно решение… — Той се поколеба и търсейки думите си, продължи да гали клепналите уши, които се сгъваха и се изправяха като пружини и най-после се зачервиха. Жак не смееше да направи и най-малкото движение. — Едно решение, което одобрявам — натърти абатът, като постави показалеца на устните си, търсейки настойчиво погледа на детето. — Той иска да те изпрати далеч от нас за известно време.

— Къде? — извика Жак със задавен глас.

— Той ще ти го каже сам, мое дете. Но каквото и да мислиш за неговото решение отначало, трябва да приемеш това наказание, което идва от едно огорчено сърце като мярка, взета за твое добро. Може би отначало ще ти бъде понякога тежко да се озоваваш сам със себе си през дългите часове. В такива мигове спомняй си, че за добрия християнин няма самота и че бог не напуща тези, които имат вяра в него. Хайде, целуни ме и ела да поискаш прошка от баща си.

 

 

След няколко минути Жак се върна в стаята с подуто от сълзи лице и пламтящ поглед. Той пристъпи към огледалото и разгледа лицето си с ожесточение, вгледа се дълбоко в очите си, сякаш му бе необходимо да има пред себе си образа на човешко същество, на което може да излее омразата и злобата си. Чу, че някой ходи в коридора. Вратата му нямаше вече ключ и той натрупа цяла барикада от столове срещу нея. Изтича до масата, надраска няколко реда с молив, мушна листчето в един плик, написа адреса, сложи марка и стана. Беше като луд. Кому да повери това писмо? Наоколо му имаше само врагове. Открехна прозореца. Утринта беше мрачна, улицата пуста. Но долу една възрастна дама и едно дете вървяха бавно насам. Жак пусна писмото, което започна да се върти във въздуха и най-после падна на тротоара. Той бързо се дръпна назад. Когато отново се осмели да надникне от прозореца, писмото беше изчезнало; дамата и детето се отдалечаваха.

Тогава с изчерпани сили изстена като животно, уловено в капан, и се хвърли върху леглото си; извит като дъга, с опрени о таблата крака, разтърсван от безсилен гняв, той хапеше възглавницата, за да заглуши стенанията си. Бе запазил още достатъчно разсъдък, за да не позволи на семейството да види отчаянието му.

Същата вечер Даниел получи следната бележка:

Драги мой,

Моя единствена любов, нежност и красота на живота ми!

Пиша ти това като завещание. Отделят ме от тебе, отделят ме от всичко, ще ме пратят на едно място, не смея да ти кажа какво място, не смея да ти кажа къде! Срамувам се за баща си!

Чувствувам, че няма да те видя вече, тебе, моя единствен, тебе, който можеше да ме направиш добър.

Сбогом, скъпи мой, сбогом! Ако ме направят прекалено нещастен и много лош, ще се самоубия. Тогава ти ще им кажеш, че съм се убил нарочно заради тях! И все пак аз ги обичах!

Но моята последна мисъл на прага на гроба ще бъде за тебе, скъпи приятелю!

Сбогом!

Ж.“

Втора част
Изправителният дом

I

Макар че от деня, когато миналата година беше довел двете избягали деца, Антоан не беше идвал при г-жа дьо Фонтанен, прислужницата го позна и въпреки че беше девет часът вечерта, направо го покани да влезе.

Г-жа дьо Фонтанен беше в стаята си с двете си деца. Седнала пред камината под лампата, тя четеше на глас някаква книга. Жени, сгушена в едно дълбоко кресло, усукваше плитката си и слушаше с втренчени в огъня очи. Даниел, малко по-настрана, с кръстосани крака и блок на колената, довършваше една скица с въглен на майка си. Антоан се спря за миг на прага и още при влизането си почувствува колко ненавременно е посещението му, но не можеше да се върне назад.

Г-жа дьо Фонтанен го прие малко студено; тя изглеждаше учудена. Остави децата в стаята и заведе Антоан в салона. Щом разбра какво го води при нея, тя отиде да повика сина си.

Даниел сега изглеждаше на седемнадесет години, макар че всъщност бе само петнадесетгодишен; наболите му мустаци подчертаваха линията на устата. Леко смутен, Антоан гледаше младежа право в лицето с малко предизвикателен вид, сякаш искаше да каже: „Аз съм от тези, които вървят право към целта, без заобикалки“. И както миналата година, някакъв таен инстинкт го караше да пресилва малко свободното си и откровено държане поради присъствието на г-жа дьо Фонтанен.

— Ето за какво се отнася — каза той. — За вас идвам. Нашата вчерашна среща ме накара да се замисля. — Даниел изглеждаше изненадан. — О, да — подхвана Антоан, — ние едва разменихме няколко думи, вие бързахте, аз също, но ми се стори, че… как да кажа… и после вие не ме попитахте нищо за Жак. От това заключих, че той ви пише. Пише ви, нали? Подозирам дори, че той ви пише неща, които аз не зная и които ми е нужно да зная. Не, почакайте, изслушайте ме. Жак напусна Париж през юни миналата година. Април наближава, значи, стават девет месеца, откакто е там. Не съм го виждал оттогава и той не ми е писал, но баща ми го вижда често. Той ми казва, че Жак е добре, че работи, че отдалечаването от семейството и дисциплината са дали отличен резултат. Мами ли се той? Или го лъжат? Откакто ви срещнах вчера, много съм неспокоен. Мина ми през ума, че може би той е нещастен… на това място… и че като не зная нищо, не мога да му помогна. Тази мисъл ми е непоносима. Тогава реших да дойда да говоря с вас, ей така, направо. Апелирам към вашата обич към него. Въпросът не е да издадете това, което ви е доверил. Но на вас той сигурно пише какво става там. Вие единствен можете да ме успокоите или да ме накарате да се намеся.

Даниел слушаше с безразличие. Първата му мисъл бе да откаже да разговаря. Държеше главата си вдигната и понеже беше смутен, гледаше Антоан с остър поглед. След малко, объркан, той се обърна към майка си, която го наблюдаваше с любопитство и чакаше да види какво ще направи. Той продължаваше да се колебае. Най-после тя се усмихна.

— Кажи истината, моето момче — каза тя, като махна решително с ръка. — Човек никога не съжалява, че не е излъгал.

Тогава Даниел направи същия жест и реши да говори. Да, той получавал от време на време писма от Тибо, все по-къси и по-къси, в които приятелят му казвал все по-малко и по-малко. Той знаел, че другарят му е пансионер при един почтен учител в провинцията, но не знаел точно къде. Марките на пликовете били подпечатани в пощенски вагон от северната железопътна мрежа. Вероятно бил настанен някъде при частен учител, за да се подготви за изпитите.

Антоан правеше усилие да прикрие смайването си. С какво старание Жак криеше истината от най-близкия си приятел! Защо? От срам? Сигурно същият срам, който караше г-н Тибо да представя пред хората изправителния дом в Круй, където бе затворил сина си, като „религиозен институт на брега на Оаза“. Изведнъж му мина през ума, че може би тези писма са диктувани на Жак. Може би измъчват детето. Той си спомни за кампанията, почната от един революционен вестник в Бове, и за ужасните обвинения, хвърлени срещу Института за борба с детската престъпност — лъжи, които г-н Тибо бе опровергавал в един процес за клевета, спечелен напълно от него. Но все пак?

Антоан се осланяше само на себе си.

— Бихте ли ми показали някои от тези писма? — попита той. Виждайки, че Даниел се зачерви, той се извини, като се усмихна със закъснение. — Само едно. Което и да е…

Без да отговори и без да запита майка си с очи, Даниел излезе от стаята.

Останал сам с г-жа дьо Фонтанен, Антоан изпита същото чувство, което бе имал при миналогодишната си среща с нея: че е попаднал в съвсем чужда нему среда, която възбуждаше любопитството му и го привличаше. Тя гледаше пред себе си и като че ли не мислеше за нищо. Но присъствието й бе сякаш достатъчно да стимулира душевния живот на Антоан и да усили неговата проницателност. Около тази жена въздухът придобиваше някаква особена проводимост. В този момент той беше сигурен, че в атмосферата имаше неодобрение; и не се мамеше. Без да осъжда Антоан или г-н Тибо (тъй като не знаеше каква е съдбата на Жак), тя имаше впечатлението, спомняйки си за единственото си посещение в дома на улица Дьо л’Юниверсите, че това, което се върши там, често заслужава порицание. Антоан отгатна мислите й; той бе почти съгласен с нея. Разбира се, ако някой си позволеше да критикува поведението на баща му, той би възразил; но сега дълбоко в сърцето си той беше заедно с г-жа дьо Фонтанен против г-н Тибо. Още миналата година — той си го спомняше много добре, — след като за първи път бе вдъхнал атмосферата, в която живееше семейство дьо Фонтанен, въздухът в бащината му къща му бе станал непоносим дни наред.

Даниел се върна. Той подаде на Антоан една измачкан плик.

— Това е първото — каза той. След миг добави: — И най-дългото — и седна на стола си.

Драги Фонтанен,

Пиша ти от новия си дом. Не се опитвай да ми пишеш — строго е забранено. С изключение на това, всичко друго е много добре. Моят учител е добър, държи се мило с мене и аз уча много. Имам много другари, които също са много мили. Освен това баща ми и брат ми ме посещават всяка неделя. Разбираш, че съм много добре. Моля те, скъпи ми Даниел, в името на нашето приятелство не съди строго баща ми, ти не можеш да разбереш всичко. Аз знам, че той е много добър и не сбърка, като ме махна от Париж, където губех времето си в лицея. Аз сам съм съгласен с това; и съм доволен. Не ти давам адреса си, за да съм сигурен, че няма да ми пишеш, защото това ще бъде ужасно за мене.

Пак ще ти пиша при първа възможност, мой скъпи, скъпи Даниел.

Твой Жак“

Антоан препрочете два пъти бележката. Ако не беше разпознал известни особености от почерка на брат си, той би се усъмнил, че писмото е от Жак. Адресът на плика беше писан от друга ръка; селски почерк — разтегнат, колеблив, зацапан. Той бе смаян както от формата, така и от съдържанието на писмото. Защо бяха тези лъжи? „Много другари!“ Жак живееше в килия, в прочутия „специален павилион“, създаден от г-н Тибо в изправителния дом в Круй за деца от добри семейства, който, според твърденията му, бил винаги празен. Той не разговаряше с никакво живо същество, освен с прислужника, който му носеше храната и го водеше на разходка, и с учителя, който идваше от Компиен, за да му дава уроци два-три пъти седмично. „Баща ми и брат ми ме посещават всяка неделя!“ Г-н Тибо ходеше официално в Круй на първо число всеки месец като председател на дирекционния съвет и си заминаваше обратно същия ден. Тогава нареждаше да доведат за няколко минути сина му в приемната. Колкото до Антоан, той няколко пъти беше пожелал да посети брат си през лятната ваканция, но г-н Тибо се беше противопоставил: „При режима, на който е подложен брат ти — казваше той, — много е важно да не се прекъсва уединението“.

Облегнал лакти на колената си, Антоан въртеше писмото в ръце. Той съзнаваше, че дълго време няма да може да се успокои. Изведнъж се почувствува така объркан, така сам, че изпита желание да повери всичко на тази просветена жена, която случаят изпречваше на пътя му. Вдигна очи към нея. Скръстила ръце в полата си, замислена, тя като че ли го чакаше да заговори. Погледът й беше проницателен.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — прошепна тя полуусмихната.

Леките й бели коси правеха усмивката и цялото й лице да изглеждат по-млади.

Но точно когато искаше да й се довери, той се поколеба. Даниел го наблюдаваше строго като съдия. Антоан се страхуваше да не се покаже нерешителен и особено да не създаде у г-жа дьо Фонтанен погрешна представа за себе си; държеше тя да го смята за силен, енергичен мъж, какъвто всъщност беше. Но пред себе си той намери по-добра причина: да не издава тайната, която Жак така грижливо пазеше. Без да търси някакви извинения и чувствувайки се неуверен, той стана и протегна ръка с този сериозен израз на лицето, който му беше присъщ и който сякаш казваше: „Не ме разпитвайте. Вие отгатвате мисълта ми. Разбираме се. Сбогом“.

 

 

Когато излезе навън, той закрачи бързо напред. Повтаряше си: „Спокойствие. Решителност“. Пет-шест години научни занимания го задължаваха да разсъждава с привидна логика: „Жак не се оплаква, следователно той не е нещастен“. А всъщност мислеше тъкмо обратното. На съзнанието му се натрапваше кампанията, водена в печата преди известно време срещу изправителния дом. Спомняше си особено ясно една статия, озаглавена „Тъмници за деца“, в която се описваше с подробности материалната и морална нищета на питомците, зле хранени, настанени в лоши помещения, подлагани на телесни наказания и често оставяни напълно във властта на суровите пазачи. Неволно той сви заканително юмрук. На всяка цена щеше да извади нещастното дете оттам. Благородна роля! Но как да постъпи? Да предупреди баща си, да говори с него? И дума да не става! Всъщност той въставаше именно срещу баща си, срещу института, основан и ръководен от него. Съзнанието, че се бунтува срещу баща си, беше така ново за него, че най-напред му стана неловко, а след това изпита гордост.

Спомни си какво бе станало миналата година, на следния ден от завръщането на Жак. Още рано сутринта г-н Тибо беше повикал Антоан в кабинета си. Абат Векар току-що бе пристигнал. Г-н Тибо крещеше:

— Негодник! Трябва да се пречупи волята му!

Той отваряше голямата си космата ръка и после бавно я свиваше в юмрук. След това беше казал със самодоволна усмивка:

— Смятам, че зная как трябва да се реши въпросът.

И след известна пауза най-сетне бе повдигнал клепачи и бе промълвил:

— Круй.

— Жак в изправителния дом! — беше извикал Антоан.

Спорът се беше разгорещил.

— Трябва да се сломи волята му! — повтаряше г-н Тибо и свиваше ръка така, че пръстите му пращяха. Абатът се колебаеше. Тогава г-н Тибо беше изложил специалния режим, на който ще бъде подложен Жак и който по думите му изглеждаше бащински и разумен. След това убедително, като подчертаваше с паузи мислите си, бе заключил: — Така защитен от зловредни изкушения, очистен в усамотението си от лошите инстинкти, обикнал труда, той ще навърши шестнадесетата си година и тогава, надявам се, ще може да се върне между нас в семейния кръг.

Абатът одобряваше.

— Усамотението прави чудеса — подсилваше той.

Антоан, разколебан от доводите на г-н Тибо и от одобрението на свещеника, най-после беше повярвал, че те са прави.

Сега той не можеше да прости на баща си и още по-малко на себе си слабостта, която бе проявил.

Крачеше бързо напред, без да гледа къде отива. Пред паметника на Белфорския лъв се обърна кръгом и тръгна обратно с широки крачки, като палеше цигара след цигара и духаше дима срещу вечерния ветрец. Трябваше да нанесе удар право в целта: да отиде веднага в Круй, да се яви като обвинител…

Една жена се приближи до него и му подметна няколко думи с ласкав глас. Той не отговори нищо и продължи да върви надолу по булевард Сен-Мишел. „Като обвинител! — повтаряше си той. — Ще разкрия измамата на настоятелите, жестокостта на тъмничарите, ще направя скандал, ще върна детето в къщи!“

Но ентусиазмът му намаля. Мислите му се бяха раздвоили: покрай големия план се промъкна и една прищявка. Той мина на другия бряг на Сена, като си даваше сметка къде го водят желанията му. Защо пък не? Твърде възбуден беше, за да може да заспи. Пое въздух, изпъчи гърдите си и се усмихна. „Бъди силен, покажи се мъж“ — помисли си той. Навлизайки бодро в тъмната уличка, изпита благородно, вдъхновяващо чувство — решението, което бе взел, му се виждаше светло, красиво, едва ли не осъществено; точно когато се готвеше да изпълни единия от плановете си, които от четвърт час раздвояваха вниманието му, другият му се струваше вече почти постигнат. Бутайки с привичен жест стъклената врата, той реши окончателно: „Утре е събота — невъзможно е да напусна болницата. В неделя, в неделя сутрин заминавам за изправителния дом.“

II

Бързият влак не спираше в Круй и затова Антоан трябваше да слезе във Венет, последната спирка преди Компиен. Скочи от влака крайно възбуден. През време на пътуването не беше успял да съсредоточи мисълта си в медицинските книги, които носеше със себе си, въпреки че идната седмица щеше да се явява на изпит. Решителният час наближаваше. От два дни той с такава точност си представяше предстоящия кръстоносен поход, че във въображението му Жак беше вече свободен и той мислеше само как да спечели отново обичта на брат си.

Трябваше да измине около два километра по хубав равен път, облян от слънце. За първи път тази година след много дъжделиви седмици пролетта най-сетне се усмихваше и разпръсваше своя дъх в мартенското утро. Антоан гледаше с възхищение бранувани ниви от двете страни на пътя, които вече се зеленееха, склоновете, които се спущаха към Оаза, блеснали от светлина под синьото небе, и леките изпарения на хоризонта. За миг той изпита желание предположенията му да излязат неверни — това беше миг на слабост, но толкова спокойствие и чистота го заобикаляха от всички страни!… Невъзможно беше в тази красота да съществува тъмница за деца!

Трябваше да премине цялото село Круй, за да достигне до изправителния дом. Изведнъж, след като зави зад последните къщи, той изтръпна: без да го беше виждал някога, отдалеч позна голямото, покрито с керемиди здание с редиците решетъчни прозорци, със слънчевия часовник, който блестеше на слънцето; усамотената сграда, опасана от варосани стени като ново гробище, се издигаше сред варовита равнина, лишена от всякаква растителност. Човек би помислил, че това е затвор, ако не беше филантропичният надпис, издълбан в камъка над първия етаж, чиито златни букви се открояваха на стената: „Фондация Оскар Тибо“.

Антоан тръгна по голата алея, която водеше към изправителния дом. Малките прозорци сякаш гледаха отдалеч приближаващия се посетител. Той стигна до портала и дръпна камбанката, която прозвуча странно в неделната тишина. Едното крило на вратата се отвори. Голямо овчарско куче, завързано с верига за колибата, започна бясно да лае. Антоан влезе в двора, който всъщност представляваше градинка — покрита с чакъл пътека заграждаше тревна леха, завършваща пред главното здание във форма на полукръг. Той чувствуваше, че го наблюдават, но не забелязваше никакво живо същество, освен кучето, което опъваше веригата и не преставаше да лае гръмогласно. Вляво от входа се издигаше малък параклис с каменен кръст на покрива; вдясно, над вратата на една ниска постройка, се виждаше надпис: „Дирекция“. Той се отправи към тази страда. Вратата се отвори точно когато достигна до площадката. Кучето продължаваше да лае. Антоан влезе в постлания с плочки вестибюл, боядисан в охра, покрай чиито стени бяха наредени нови столове като в манастирска приемна. Стаята беше силно отоплена. Гипсов бюст на г-н Тибо в естествена големина украсяваше дясната стена; в тази ниска стая той изглеждаше огромен. Скромно разпятие от черно дърво, украсено с чимшир, поправяше отчасти впечатлението от бюста на отсрещната стена. Застанал прав сред стаята, Антоан беше нащрек. Не, не се беше излъгал! Тук миришеше на затвор!

Най-после едно малко прозорче в дъното на стаята се отвори и един от надзирателите подаде глава навън. Антоан му хвърли визитната си карта и картата на баща си и сухо каза, че желае да говори с директора.

Минаха около пет минути.

Вбесен, Антоан се готвеше да влезе направо в дома, когато в коридора се чу лек шум от стъпки. Един закръглен млад човек, рус, с очила, облечен в кафява фланелена пижама, изтича към него със сияещо лице, като подскачаше с турските си чехли и протягаше двете си ръце.

— Добър ден, докторе. Каква приятна изненада! Брат ви ще бъде възхитен да ви види. Аз ви познавам добре. Господин основателят на дома често говори за своя по-голям син, лекаря. Впрочем има и семейна прилика. Да, наистина! — каза той, като се смееше. — Уверявам ви. Но, моля ви се, влезте в кабинета ми. И извинявайте. Аз съм господин Фем, директор на дома.

Побутвайки Антоан към директорския кабинет, той тръгна след него, като влечеше крака; вървеше така близо до госта си с вдигнати, разперени ръце, сякаш беше готов да го задържи, ако случайно се подхлъзне.

Покани Антоан да седне и се настани зад бюрото.

— Надявам се, че господин основателят се радва на добро здраве — каза той с нежен глас. — Той не остарява, какъв необикновен човек! Колко жалко, че не е могъл да дойде с вас!

Антоан разглеждаше с недоверчив поглед обстановката и студено наблюдаваше това лице на рус китаец и златните очила, зад които две свити весели очички се движеха непрекъснато. Неподготвен за такъв прием и за такива словоизлияния, доста смутен, че този усмихнат млад човек по пижама се оказа директор на затвора (той си го представяше като стражар в цивилни дрехи, с отблъскваща външност, или поне като директор на колеж), Антоан трябваше да направи усилие, да придобие наново самоувереността си.

— Дявол да го вземе! — извика изведнъж г-н Фем. — Но вие сте дошли точно по време на литургията! Всички деца са в параклиса; и вашият брат също. Какво да направим? — Той погледна часовника си. — Остават още двадесет минути; може би половин час, ако има много деца, които се причестяват. Сигурно има. Господин основателят трябва да ви е казал, ние тук имаме много добър свещеник — млад, пъргав, много го бива, няма втори като него! Откакто е тук, религиозните чувства на нашите питомци са напълно преобразени. Но колко жалко, че трябва да чакате! Какво да направим?

Антоан стана безцеремонно. Той не забравяше целта на посещението си.

— Щом помещенията са празни в момента — каза той, като гледаше дребничкия директор, — неудобно ли ще бъде да разгледам дома? Много ме интересува да видя всичко отблизо. Още от детските години толкова често съм чувал да се говори за него…

— Наистина ли? — запита директорът изненадан. — Нищо по-лесно от това — добави той, без да се помръдне от мястото си. Продължаваше да се усмихва, но сякаш се замисли за малко. — О, знаете ли, в зданието няма нищо интересно. То е малка казарма и нищо повече. Като ви казвам казарма, все едно, че сте я видели; няма нищо за гледане.

Антоан продължаваше да стои прав.

— О, напротив, много бих желал да разгледам помещенията — заяви той и понеже директорът го наблюдаваше недоверчиво с малките си свити очи, сякаш думите на Антоан му се виждаха забавни, той добави: — Уверявам ви.

— Тогава, докторе, с удоволствие ще ви разведа. Един момент само, да си облека дрехата и да си обуя обущата. Ей сега ще бъда на ваше разположение.

Той изчезна. Антоан чу, че се звъни. След това камбаната на двора удари пет пъти. „Охо — рече си той, — дават тревога. Неприятелят е проникнал в крепостта.“ Не го сдържаше на едно място. Приближи се до прозореца, но стъклата бяха матови. „Спокойствие — повтаряше си той. — Отваряй си очите, събирай доказателства. А когато дойде време да се действува, ще знаеш как да постъпиш.“

Най-после г-н Фем се върна. Слязоха заедно по стълбите.

— Нашият параден плац! — каза директорът, като тържествено посочи двора и се засмя снизходително.

След това изтича до кучето, което отново се беше разлаяло, и така жестоко го ритна в хълбока, че то веднага се прибра в колибата си.

— Занимавате ли се с цветарство? Сигурно да, лекарите разбират от растения, дявол да го вземе!

Явно от желание да се хареса на Антоан той се спря посред градинката и запита:

— Можете ли да ми дадете съвет? С какво да покрия тази стена? С бръшлян? Ще трябва да се чака с години…

Без да отговори, Антоан се насочи към главното здание. Обиколиха целия приземен етаж. Антоан вървеше напред, като се взираше във всичко, и безцеремонно отваряше всички затворени врати. Нищо не се изплъзваше от погледа му. Стените бяха варосани в горната част и измазани с катран на височина два метра от земята. Всички прозорци бяха с матови стъкла, както в стаята на директора, и с решетки. Той поиска да отвори един прозорец и директорът извади от джоба си специален ключ. Антоан забеляза, че пълните му жълти ръчички бяха извънредно ловки. През отворения прозорец огледа с окото на полицай задния двор: той беше пуст. Представляваше голям четвъртит плац, покрит със суха, отъпкана кал и заграден с високи стени, посипани отгоре с начупени стъкла. Не се виждаше никакво дърво.

Г-н Фем с увлечение говореше за предназначението на разните помещения: учебни стаи, дърводелска работилница, шлосерска работилница, електрическа работилница и т.н… Стаите бяха малки и части. В трапезариите дежурните момчета бършеха масите от небоядисано дърво; кисела миризма идеше от умивалниците, които се намираха в ъглите.

— След ядене всички питомци мият канчетата и лъжиците си на тези умивалници. Не им даваме ножове, разбира се, нито дори вилици…

Антоан го гледаше, без да разбира, и директорът добави, като смигна с очи:

— Нищо остро…

На първия етаж също се редуваха класни стаи и работилници. Там имаше и баня с душове, които, изглежда, не се използуваха често, но директорът се гордееше много с тях. Той обикаляше весело от стая в стая, протегнал напред разперените си ръце, и докато говореше, машинално буташе някой тезгях до стената, вдигаше пирон от пода, затваряше докрай някой капещ кран и подреждаше всичко, което не бе на мястото си.

На втория етаж се намираха спалните. Те бяха два вида: в повечето от тях имаше по десетина покрити със сиви одеяла легла, наредени в права линия, и рафтове, на които момчетата поставяха торбите си. Те щяха да приличат напълно на малки войнишки спални, ако не беше желязната клетка, покрита с гъста мрежа, която се намираше посред стаята.

— Вътре ли ги затваряте? — попита Антоан, като посочи клетката.

Г-н Фем вдигна комично ръце, сякаш се ужасява, и след това се разсмя:

— Не, разбира се! Там спи надзирателят. Виждате ли, той поставя леглото си в средата, еднакво отдалечено от всички страни на клетката. Така вижда всичко, чува всичко и за него няма никаква опасност. Впрочем той има и звънец, с който може да даде тревога; жиците минават под пода.

Други спални представляваха малки тухлени килии една срещу друга, затворени с решетки като клетки в зоологическа градина. Г-н Фем се спря на прага. В усмивката му понякога се долавяше разочарование и замечтаност, които за миг придаваха на кукленското му лице меланхолията на статуите на Буда.

— А, докторе — обясни той, — тук са настанени „опасните“! Тези, които са дошли при нас прекалено късно, за да могат сериозно да се поправят. Те не са цвете за мирисане… Между тях има и доста порочни. Задължени сме да ги държим изолирани… през нощта.

Антоан се приближи до една от решетките. В тъмнината той различи нечисто, разхвърляно легло и стени, нашарени с мръсни рисунки и надписи. Той отстъпи крачка назад.

— Не гледайте, това са тъжни неща — въздъхна директорът, като го поведе по-нататък. — Вижте, ето коридора, където надзирателят се разхожда цялата нощ. Тук надзирателят не си ляга и електричеството не се гаси през нощта. Макар че са добре заключени, тези малки негодници са способни да направят някоя беля… О, напълно са способни! — Той поклати глава и изведнъж се разсмя, като присви очи; тъжният му израз бе изчезнал напълно. — Какви не типове виждаме тука! — заключи той някак наивно, като повдигна рамене.

Антоан бе така заинтригуван от всичко видяно, че вече не мислеше за въпросите, които си беше приготвил. Но все пак каза:

— Как ги наказвате? Бих желал също да видя вашия карцер.

Г-н Фем направи крачка назад, отвори широко очи и леко плесна с ръце.

— Боже милостиви, какъв карцер! Моля ви се, докторе, да не мислите, че се намирате в Ла Рокет[19]! Слава богу, тук нямаме никакъв карцер. Затварянето е забранено по устав и можете да си представите, че господин основателят никога не би се съгласил на подобни методи.

Антоан се смути; той чувствуваше иронията в малките присвити очи, чиито клепки мигаха зад очилата. Почваше да му става неудобно да играе ролята на мнителен инспектор. Нищо от това, което бе видял досега, не му даваше основание да продължава тази роля. Доста объркан, той дори се запита дали директорът не е вече доловил съмненията му, които го бяха накарали да дойде в Круй; мъчно бе да се разбере това, защото откровеността на г-н Фем му изглеждаше съвсем непресторена, въпреки че в очите му от време на време проблясваше нещо хитро.

Директорът престана да се смее, приближи се до Антоан и го хвана за лакътя:

— Искахте да се пошегувате, нали? Вие знаете така добре, както и аз, какъв е резултатът от прекалената строгост — бунт или това, което е още по-лошо, притворство… Господин основателят произнесе много хубава реч по този въпрос на конгреса в Париж по време на изложението…

Той говореше тихо и гледаше младия човек с особена симпатия, сякаш Антоан и той бяха измежду малцината избрани, които единствено могат да разискват по тези педагогически проблеми, без да изпаднат в грешките на обикновените простосмъртни. Антоан се почувствува поласкан и благоприятното впечатление, което бе получил, се усили.

— Разбира се, в двора ние имаме, както във всички казарми, една малка сграда, която на плана архитектът беше означил като „дисциплинарни помещения“…

— ?…

— … но държим там само въглища и картофи. Каква полза от карцери? — допълни той. — Колко повече може да се постигне чрез убеждение!

— Така ли смятате? — рече Антоан.

Директорът се усмихна и отново докосна ръката му.

— Да се разберем — призна той. — Трябва да ви кажа от самото начало, че това, което наричаме убеждение, е всъщност лишаване от известен вид храна. Всички наши питомци са лакоми. На тяхната възраст това е понятно, нали? Сухият хляб, докторе, оказва невероятно въздействие… Но човек трябва да знае да прилага това средство. Главното е да не се уединява детето, върху което искаме да въздействуваме. Виждате колко сме далеч от карцерите. Трябва да накараш детето да яде парчето сух хляб в един ъгъл на трапезарията, и то на обед, когато се дава най-вкусното ядене, така че да усеща миризмата на хубавата яхния, която пуща пара, да гледа как другите лакомо ядат. Ето, на това не може да се устои! Нали? На тази възраст човек така бързо отслабва! Две седмици, три седмици — никога повече — и успявам да сломя и най-упоритите. Морално въздействие! — заключи той, като разтвори широко очи. — И никога не ми се е налагало да вземам други мерки, никога не съм вдигнал ръка върху някои от децата, които ми са поверени!

Лицето му сияеше от гордост и нежност. Изглежда, че той наистина обичаше тези негодници, дори онези, които му правеха най-големи бели.

Те слязоха обратно по стълбите. Г-н Фем извади часовника си.

— И накрая нека да ви покажа една много поучителна гледка. Ще разправите какво сте видели на господин основателя. Сигурен съм, че ще остане доволен.

Те преминаха градинката и влязоха в параклиса. Г-н Фем предложи светена вода на Антоан. Около шейсет момчета, облечени в работнически комбинезони, бяха коленичили на каменния под; те стояха съвършено неподвижни и редиците им сякаш бяха изравнени с канап. Четирима мустакати надзиратели, облечени в сини костюми с червени кантове, се движеха между тях и не ги изпущаха нито за миг от погледа си. Пред олтара свещеникът, подпомогнат от две деца, привършваше службата.

— Къде е Жак? — попита Антоан.

Директорът посочи галерията, под която стояха, и тръгна на пръсти към вратата.

— Брат ви винаги стои горе по време на службата — каза г-н Фем, когато излязоха вън. — Той е винаги сам, тоест с момчето, което му прислужва. А, тъкмо ще кажете на господин баща ви, че сме наели новия прислужник, за когото му бяхме говорили. Има вече една седмица, откакто е тук. Другият, дядо Леон, беше малко поостарял и ще бъде по-подходящ за надзирател на някои от работилниците. Новият е младеж от Лотарингия — чудесно почтено момче. Тъкмо е завършил военната си служба. Бил е ординарец на полковника и имаме за него отлични сведения. Така на брат ви ще бъде по-малко скучно по време на разходките, нали? Господи, аз съм се разприказвал, а децата вече излизат.

Кучето започна да лае бясно. Г-н Фем го накара да млъкне, намести очилата си и застана в центъра на парадния плац.

Двете крила на вратата на параклиса се отвориха и децата, по трима в редица, придружени от надзирателите, които вървяха отстрани, започнаха да маршируват като на военен парад. Те бяха гологлави и носеха платнени обуща с въжени подметки, които заглушаваха стъпките им; приличаха на ученици, които отиват на гимнастика. Комбинезоните им бяха чисти и пристегнати в кръста с кожени колани, чиито токи блестяха на слънцето. Най-възрастните трябва да имаха седемнадесет-осемнадесет години, а най-малките — десет-единадесет. Повечето от тях бяха бледи, с наведени очи, със спокойни лица, в които нямаше нищо младежко. Антоан, който ги разглеждаше най-внимателно, не забеляза никакви двусмислени погледи, никакви злобни усмивки, нито дори хитър израз по лицата им; тези деца не изглеждаха „опасни“. Той трябваше да признае в себе си, че нямаха вид на мъченици.

Когато малката колона изчезна в зданието, дървената стълба продължи да кънти с глух ритъм; Антоан се обърна към г-н Фем, който сякаш го чакаше да заговори и забеляза:

— Отлично държане.

Дребничкият човек не отговори, но леко потъркваше пълничките си ръце, като че ли ги миеше със сапун, и зад очилата очите му, блеснали от гордост, изразяваха благодарност.

 

 

Едва когато дворът опустя, Жак се появи на огрените от слънце стъпала на параклиса.

Той ли беше това момче? Толкова се беше променил, толкова бе пораснал, че Антоан го гледаше, без да може да го познае. Той не носеше униформата на изправителния дом, а сукнен костюм и филцова шапка; наметнат бе с палто. Едно двадесетгодишно набито русо момче, което не беше облечено като надзирател, го следваше. Те слязоха от площадката. Нито единият, нито другият, изглежда, бяха забелязали Антоан и директора. Жак вървеше спокойно, загледан в земята, и едва на няколко крачки от г-н Фем вдигна глава; спря се, погледна учудено и веднага свали шапка. Жестът му бе съвършено естествен, но Антоан се запита дали учудването му не е престорено. Макар че Жак се усмихваше, лицето му оставаше спокойно и по него не се четеше истинска радост. Антоан пристъпи напред с протегната ръка; и той също се преструваше, че се радва.

— Каква приятна изненада, Жак, нали? — извика директорът. — Но аз ще ви мъмря: трябва да си обличате пардесюто и да го закопчавате, когато сте в параклиса. Галерията е студена и може да настинете.

Щом г-н Фем му заговори, Жак се обърна към него. Гледаше го право в очите с почтителен израз и напрегнато внимание, като че ли се мъчеше да схване смисъла, който се крие зад думите му. След това, без да отговори, веднага облече палтото си.

— Много пораснал ми се виждаш, знаеш ли?… — смотолеви Антоан, като разглеждаше смаяно брат си. Той се мъчеше да разбере в какво се състои тази пълна промяна във външен вид, в походка, в израз на лицето; промяна, която сковаваше порива на чувствата му към Жак.

— Няма ли да останете малко навън, толкова е приятно сега? — предложи директорът. — Жак ще ви заведе в стаята си, когато се поразходите из градината.

Антоан се колебаеше.

— Искаш ли? — попита той, като гледаше брат си право в очите.

Жак сякаш не го чу. Антоан предположи, че не му се щеше да остане там, под прозорците на затвора.

— Не — рече той, — по-добре ще бъде да отидем в твоята… стая, нали?

— Както желаете — извика директорът. — Но аз бих искал да ви покажа още нещо преди това. Трябва да видите всичките ни питомци. Елате с нас, Жак.

Жак последва г-н Фем, който, размахал ръце, се смееше като разлудувал се ученик и побутваше Антоан към един навес, построен до стената при входа. Под навеса имаше десетина зайчарника. Г-н Фем страшно обичаше да се занимава със скотовъдство.

— Всички тези се родиха в понеделник — започна да обяснява той с възторг — и, вижте, вече проглеждат, миличките! Отсам са мъжките. Гледайте този там, докторе — продължи той, като бръкна в една клетка и измъкна за ушите един едър сребърен заек, шампанска порода, който бързо риташе със задните си крака, — той е от „опасните“!

Той не влагаше нищо в думите си и продължаваше да се смее чистосърдечно. Антоан си спомни за спалнята и за клетките с железни решетки.

Г-н Фем се обърна. На лицето му беше изписана усмивката на човек, който чувствува, че не оценяват любезността му.

— Дявол да го вземе, аз съм се разприказвал, а вие ме слушате просто от учтивост, нали? Ще ви заведа до стаята на Жак и ще ви оставя. Хайде, вървете напред, Жак, и ни покажете пътя.

Жак тръгна напред. Антоан го настигна и сложи ръката си на рамото му. Мъчеше се да си припомни хилавото, нервно същество с къси крачета, което беше отишъл да доведе от Марсилия миналата година.

— Ти си станал висок колкото мен.

От рамото ръката му мина по врата на Жак, който беше изтънял като на птиче. Крайниците му се бяха удължили и като че ли бяха станали по-тънки — китките се подаваха от ръкавите, под панталона се виждаха глезените му; походката му бе вдървена и неловка, но същевременно в нея имаше гъвкавост и младост, нещо съвършено ново у Жак.

Павилионът за „специалните“ питомци бе прилепен до зданието на дирекцията и за да се влезе в него, човек трябваше да мине през канцеларията. Пет съвършено еднакви стаи бяха наредени край коридора, боядисан в охра. Г-н Фем обясни предназначението им; Жак беше единственият „специален“ и останалите стаи бяха празни; момчето, което прислужваше на Жак, спеше в една от тях, а другите се използуваха за склад.

— Ето и килията на нашия затворник — каза директорът, като щипна леко Жак по ухото; Жак се усмихна и се дръпна настрана, за да ги остави да минат преди него.

Антоан огледа стаята внимателно.

Човек би я взел за стая в скромен, но добре поддържан хотел. Тя беше облепена с тапети на цветя и доста светла, макар че светлината падаше отгоре, от два полукръгли прозореца с матови стъкла, затворени с решетка и мрежа; те бяха под самия таван и понеже стаята беше по-висока от двора, намираха се на повече от три метра височина от земята. В стаята не влизаше слънце, но тя беше топла, дори претоплена от централното отопление. Мебелировката се състоеше от един чамов шкаф, два плетени стола и една черна маса, на която книгите и речниците бяха грижливо подредени. Малкото легло, гладко като маса за билярд, бе постлано с чаршафи, които като че ли бяха току-що поставени. Легенът бе сложен върху чиста покривка и няколко съвършено нови кърпи висяха на закачалката. Щателният преглед, който Антоан направи на обстановката, съвършено обърка представите му. Всичко, което беше видял от един час насам, бе напълно противоположно на това, което бе очаквал: Жак живееше съвършено отделен от другите деца, отнасяха се с него внимателно и с обич, а директорът беше славно момче и съвсем не приличаше на тъмничар. Всички сведения, които му бе давал г-н Тибо, се оказаха верни. Колкото и да бе упорит, Антоан трябваше да се откаже от подозренията си.

Той забеляза, че директорът го гледа.

— Добре си настанен тук — каза веднага Антоан, като се обърна към Жак.

Жак не отговори. Той сваляше палтото и шапката си, които прислужникът пое от ръцете му и ги постави на закачалката.

— Брат ви казва, че сте добре настанен — повтори директорът.

Жак се обърна бързо кръгом. Той се държеше учтиво, много възпитано, нещо, което брат му никога не беше виждал у него.

— Да, господин директоре, много добре.

— Няма защо да преувеличаваме — поде г-н Фем, като се усмихна. — Скромно е, но ние гледаме само да е чисто. Впрочем за това трябва да се похвали Артюр — добави той, като се обърна към момчето. — Ето, леглото е направено като за преглед…

Лицето на Артюр светна. Антоан, който го гледаше, не можа да се въздържи да не му кимне приятелски с глава. Прислужникът имаше кръгла глава, чертите му бяха безволеви, очите бледи, но в усмивката и погледа му имаше нещо честно и нежно. Той беше застанал до вратата и сучеше мустаците си, които изглеждаха почти безцветни в сравнение със загорялото му лице.

„Такъв е, значи, тъмничарят, когото си представях в мрака на някакво подземие с мъждукащ фенер и връзка ключове в ръка“ — каза си Антоан неволно и се присмя на себе си. Той се приближи до книгите и весело ги разгледа.

— Салустий? Напредваш ли по латински? — запита той със закачлива усмивка.

Г-н Фем отговори вместо Жак.

— Може би не трябва да го казвам пред него — каза той, като се преструваше, че се колебае, и смигна на Жак, — но трябва да призная, че учителят му е доволен от неговото прилежание. Учим осем часа на ден — продължи той по-сериозно. После се приближи до черната дъска, която бе закачена малко накриво и я оправи, без да спре да говори. — Но това не ни пречи да се разхождаме два часа с Артюр, каквото и да е времето. Баща ви държи много на това. И двамата имат здрави крака и аз им давам пълна свобода да си избират маршрута. Със стария Леон беше друго; не ходеха много, но затова пък събираха билки покрай оградите. Нали? Трябва да ви кажа, че дядо Леон е бил прислужник в аптека на млади години и познава куп растения с латинските им имена. Полезни знания. Но всъщност аз предпочитам Жак да ходи на разходка из полето, това е по-добре за здравето му.

Докато г-н Фем говореше, Антоан се обърна на няколко пъти към брат си. Човек би казал, че Жак слуша като насън. Понякога сякаш правеше усилие да внимава и тогава смътна тревога полуотваряше устните му и клепките му затреперваха.

— Дявол да го вземе! Аз бърборя ли, бърборя, а Жак толкова отдавна не е виждал брат си! — извика г-н Фем, като направи няколко крачки заднишком към вратата и размаха приятелски ръце. — Вие ще вземете влака в единадесет часа, нали? — запита той.

Антоан не беше помислил за влака. Очевидно г-н Фем не се съмняваше — това личеше по тона му, — че той ще вземе първия влак и Антоан почувствува, че няма сили да отхвърли тази възможност да се измъкне; този тъжен дом, безразличието на Жак го потискаха. При това вече можеше да бъде спокоен — всичко беше наред. Нямаше какво повече да прави тук.

— Да — отвърна той, — за жалост трябва да се върна рано, за втората визитация…

— Няма защо да съжалявате, това е единственият влак до довечера. Хайде, довиждане.

Двамата братя останаха сами. Настъпи кратко неловко мълчание.

— Седни на стола — каза Жак, като се готвеше да седне на леглото. В този момент забеляза втория стол и го предложи на Антоан, като повтори съвсем естествено: — Седни на стола — вместо да каже просто: „Седни“. Самият той също седна.

Нищо не се изплъзваше от вниманието на Антоан и той веднага подозрително запита:

— Обикновено ти имаш само един стол тука, нали?

— Да. Но Артюр днес ми е донесъл своя стол, както в дните, когато имам урок.

Антоан не настоя за повече подробности.

— Всъщност не си зле настанен тук — рече той, като отново хвърли поглед наоколо си. После посочи чистите чаршафи и кърпи и запита: — Често ли сменят бельото?

— В неделя.

Антоан говореше с рязък и весел тон, който му беше присъщ, но който в тази кънтяща стая и при безразличието на Жак звучеше някак хапливо и дори нападателно.

— Представи си — каза той, — аз се страхувам, не знам защо, че не се държат добре с тебе…

Жак го погледна изненадано и се усмихна. Антоан не сваляше очи от брат си.

— Слушай, наистина, между нас казано, от нищо ли не се оплакваш?

— От нищо.

— Не искаш ли да се възползувам от случая да издействувам нещо от директора?

— Какво да издействуваш?

— Е, знам ли аз? Помисли и реши сам.

Жак като че ли се замисли, усмихна се отново и поклати глава.

— Няма какво да искам. Нали виждаш, всичко е много добре.

Гласът му бе не по-малко променен от външността му — мъжки глас, топъл и сериозен, с приятен, макар и малко глух тембър, който звучеше странно у този юноша.

Антоан го гледаше.

— Колко си се променил! Човек дори не може да каже, че си се променил, просто си друг човек. Съвсем друг…

Той не откъсваше поглед от Жак, като се мъчеше да открие в това ново лице някогашните черти. Червеникавите коси бяха същите, може би сега бяха станали малко по-тъмни и биеха на кестеняво, но си оставаха все така остри и растяха ниско над челото; тънкият, лошо оформен нос беше същият; напуканите устни бяха същите, но сега лек рус мъх хвърляше сянка върху тях; масивната челюст, станала още по-широка, бе същата; и щръкналите уши бяха същите — сякаш опъваха устата и я правеха по-голяма. И все пак този младеж не приличаше на вчерашното дете. „Човек би казал, че дори и темпераментът му е променен — помисли Антоан. — Той беше така жив, винаги така неспокоен, а сега това плоско, заспало лице… Беше така нервен, а сега е съвсем апатичен…“

— Я стани малко.

Жак се усмихна покорно, но очите му не се усмихваха, и остави брат си да го прегледа. Зениците му бяха замъглени.

Антоан опипваше ръцете и краката му.

— Колко си пораснал! Не чувствуваш ли умора от това бързо израстване?

Жак поклати глава. Антоан го държеше пред себе си, хванал китките му. Той забеляза бледността на кожата, върху която луничките изпъкваха по-силно, и леките сенки под очите.

— Не ти е много добър цветът на лицето — подхвана той с по-сериозен глас. Намръщи се и сякаш се готвеше да каже още нещо, но замълча.

Изведнъж покорното, неизразително лице на Жак му припомни подозрението, което му бе минало през ума, когато Жак се беше показал на двора.

— Предупредиха ли те, че те чакам след службата? — запита той внезапно, без всякакъв увод.

Жак го гледаше и сякаш не разбираше въпроса му.

— Когато излезе от параклиса — настоя Антоан, — знаеше ли, че съм пристигнал?

— Не, разбира се. Отде бих могъл да знам?

Той се усмихваше наивно учуден.

Антоан се разколеба и пошепна:

— Аз пък помислих, че… Може ли да се пуши тук? — подхвана той, за да промени разговора.

Жак го погледна стреснато и когато Антоан му подаде табакерата си, лицето му стана мрачно.

— Не, аз не пуша — отговори той и лицето му посърна.

Антоан не знае вече какво да каже. Както винаги, когато човек желае да продължи разговора със събеседник, който едва отговаря, той се мъчеше да поставя въпроси.

— Значи, наистина — започна той отново — нямаш нужда от нищо? Имаш ли всичко, каквото ти трябва?

— Ами да.

— Удобно ли ти е леглото? Имаш ли достатъчно завивки?

— О, да, дори ми е много топло.

— Ами учителят ти? Добър ли е към тебе?

— Много добър.

— Не ти ли омръзва да учиш така, все сам?

— Не.

— А вечер какво правиш?

— Лягам си след вечеря в осем часа.

— А кога ставаш?

— В шест и половина, като удари камбаната.

— Свещеникът идва ли да те види понякога?

— Да.

— Как е той?

Жак вдигна замрежените си очи към Антоан. Очевидно не разбра въпроса и затова не отговори.

— Ами директорът? Идва ли и той?

— Да, често.

— Той ми се вижда приятен. Обичат ли го?

— Не знам. Сигурно го обичат.

— Никога ли не се срещаш с… другите?

— Никога.

При всеки въпрос Жак, който бе навел очи, потръпваше леко, като че ли му струваше усилие да минава така бързо от един въпрос на друг.

— Ами поезията? Пишеш ли още стихове? — запита Антоан шеговито.

— Не, не пиша вече.

— Защо?

Жак поклати глава, после се усмихна спокойно и усмивката замръзна върху устните му. Би се усмихнал по същия начин, ако Антоан го беше запитал: „Тичаш ли още с обръча си?“.

Тогава, изчерпал всичките си въпроси, Антоан се реши да заговори за Даниел. Жак не очакваше това и лека червенина се разля по бузите му.

— Че как да получавам писма от него? — отговори той. — Тук е забранено да се получават писма.

— Но ти? Ти не му ли пишеш? — възрази Антоан.

Той наблюдаваше внимателно брат си. Жак се усмихна по същия начин както преди малко, когато Антоан бе заговорил за поезия. Той леко сви рамене и отговори:

— Всичко това е стара история… Не ми говори за тия работи.

Какво искаше да каже? Ако беше отговорил: „Не, никога не съм му писал“, Антоан щеше да настоява, щеше да го изобличи, и то с някакво скрито удоволствие, защото безразличието на брат му започваше вече да го дразни. Но Жак избягваше въпроса, говореше твърдо и тъжно; това сковаваше Антоан. В същия миг му се стори, че погледът на Жак се плъзна покрай него и се впери във вратата. В психическото състояние, в което се намираше, този поглед бе достатъчен, за да събуди отново всичките му предишни подозрения. Вратата беше със стъкла, очевидно за да може да се наблюдава отвън какво става в стаята; над нея имаше отвор без стъкло, покрит с малка решетка, и от коридора можеше да се чува всичко, което се говори вътре.

— Има ли някой в коридора? — запита изведнъж Антоан рязко, като си повиши гласа си.

Жак го погледна, сякаш брат му беше полудял.

— Как, в коридора ли? Да, понякога… Защо?… Тъкмо видях, че дядо Леон минава.

В този миг се почука на вратата. Дядо Леон идваше да се запознае с брата на Жак. Той седна фамилиарно на ръба на масата.

— Е, как, надявам се, че го намирате добре! Поправил се е от есента, нали?

Той се смееше. Лицето му бе като на ветеран от войската; имаше увиснали мустаци, смееше се като веселяк и тогава ябълките му се изпълваха с кръв и се покриваха с тънки червени нишки, които се разклоняваха чак до бялото на очите и замътваха погледа му, в чийто израз имаше нещо бащинско, но същевременно и хитро.

— Върнаха ме пак в работилниците — обясни той, като клатеше рамене. — А пък аз бях толкова свикнал с господин Жак! Ех, няма какво — каза той, като си тръгваше, — човек трябва да е доволен от всичко… Много поздрави на господин Тибо, кажете му от страна на дядо Леон… Той ме познава добре.

— Какъв чудесен човек е този старец! — каза Антоан, когато Леон излезе. И продължи прекъснатия разговор: — Мога да му предам писмо от тебе, ако искаш.

Понеже Жак не разбра какво иска да каже, Антоан обясни:

— Не желаеш ли да драснеш две думи на Фонтанен?

Той упорито дебнеше в спокойните черти на Жак някаква следа от вълнение, някакъв спомен от миналото. Напразно. Младежът клатеше глава, но без да се усмихва сега.

— Благодаря, няма нужда. Няма какво да му пиша. Това е стара работа.

Антоан се задоволи с това. Беше му дошло вече до гуша. Пък и времето минаваше. Той извади часовника си.

— Десет и половина. След пет минути трябва да тръгна.

Жак сякаш се смути изведнъж, очевидно искаше да каже нещо. Какво? Той започна да разпитва брат си за здравето му, за часа, в който заминава влакът, за изпитите му. Когато Антоан стана, той бе поразен от тона, с който Жак каза, въздъхвайки:

— Нима си отиваш вече? Постой още малко…

Мина му през ума, че може би детето беше разочаровано от студенината му и че може би посещението му е било по-приятно, отколкото показваше.

— Доволен ли си, че дойдох? — пошепна той неловко.

Жак като че ли мислеше за нещо; той потръпна, погледна учудено и отговори с учтива усмивка:

— О, да, много съм доволен. Благодаря ти.

— Е, тогава ще гледам да дойда пак… Довиждане — рече Антоан, малко засегнат.

Той отново загледа брат си право в лицето, като напрегна цялата си проницателност; нежността му също се събуди.

— Често мисля за тебе, братче — осмели се да каже той. — Все се страхувам, че не си щастлив тук… — Те бяха близко до вратата. Антоан хвана ръката му. — Ти би ми казал, ако си нещастен, нали?

По лицето на Жак се изписа стеснение. Той се наведе, като че ли искаше да довери нещо на брат си. Най-после се реши и бързо-бързо пошепна:

— Би трябвало да дадеш нещо на Артюр, прислужника… Той е толкова услужлив… — Виждайки, че Антоан е смаян и се колебае, той добави: — Ще му дадеш нещо, нали?

— Да не станат разправии? — рече Антоан.

— Не, не. Като си отиваш, кажи му довиждане любезно и му пусни малък бакшиш… Ще го направиш, нали? — Гласът му беше почти умолителен.

— Разбира се. А ти наистина ми кажи, не си ли нещастен?

— О, не — отвърна Жак с едва доловима отсянка на раздразнение. След това запита със снишен глас: — Колко ще му дадеш?

— Не знам. Колко да му дам? Двайсет франка стигат ли? Искаш ли да му дам петдесет?

— О, да, петдесет! — каза Жак смутено и радостно. — Благодаря, Антоан. — И той стисна ръката, която брат му му подаде.

 

 

Когато Антоан излезе от стаята, прислужникът минаваше по коридора. Той прие бакшиша без колебание и приветливото му още детинско лице се зачерви от удоволствие. Той заведе Антоан в кабинета на директора.

— Единадесет без четвърт — съобщи г-н Фем. — Имате още достатъчно време, но все пак трябва да тръгвате.

Те преминаха вестибюла, където бюстът на г-н Тибо се мъдреше тържествено. Сега Антоан го погледна без ирония. Той си даваше сметка, че баща му с пълно основание се гордее с този институт, изцяло създаден от него; дори почувствува известна гордост, че е негов син.

Г-н Фем го придружи до пътната врата, като му заръчваше да предаде почитанията му на г-н основателя; смееше се непрекъснато, присвиваше очи зад очилата си и държеше ръката на Антоан в ръцете си, които бяха меки и пълнички като на жена. Най-после Антоан успя да се откъсне от него. Дребното човече остана на пътя, гологлаво под слънчевите лъчи, размахвайки ръце и продължавайки да се смее и да клати глава в знак на приятелски чувства.

„Пъхнал си бях тази муха в главата като някое празноглаво момиче — казваше си Антоан, като вървеше по пътя. — Този дом не е лош и Жак не е нещастен там. Най-глупавото от моя страна беше — хрумна му внезапно, — че си загубих времето да разпитвам Жак като следовател, вместо да поприказвам с него приятелски. — Не беше далеч от мисълта, че брат му не съжаляваше, когато той си тръгна. — Но пък и той се държеше така — помисли си Антоан с раздразнение, — показваше се толкова безразличен!“

И въпреки всичко той съжаляваше, че не предразположи Жак към по-задушевен разговор.

Антоан нямаше приятелка и се задоволяваше със случайни връзки; но той беше вече двадесет и четири годишен и понякога чувствуваше пустота в сърцето си; искаше му се да съжалява някое слабо същество, да подкрепи някого със силата си. Колкото повече се отдалечаваше от изправителния дом, толкова повече обичта му към малкия му брат се усилваше. Кога ще го види пак? За малко не се върна назад.

Вървеше наведен, защото слънцето блестеше в очите му. Когато вдигна глава, разбра, че е сбъркал пътя. Някакви деца му показаха как може да мине напреко през нивите. Той ускори крачка. „Какво ще правя, ако изпусна влака?“ — помисли си той на шега. Представи си как ще се върне в изправителния дом, как ще прекара целия ден с Жак. Ще му разправи за своите въображаеми страхове; за това, че баща му не знае за пътуването му; ще се държи като другар, който му поверява тайни; ще му припомни как се върнаха с файтон от гарата след завръщането им от Марсилия и как онази вечер беше почувствувал, че могат да станат истински приятели. Желанието му да пропусне влака стана така силно, че той забави крачка, чудейки се как да постъпи. Изведнъж чу изсвирване на локомотив. Облаци пушек се издигаха от лявата му страна над горичката. Без да мисли, той се затича. Гарата се виждаше вече. Билетът му беше в джоба и той можеше да скочи в някой вагон даже от противоположната страна на перона. Прилепил лакти до тялото си, отметнал назад глава, с развята брада, той поемаше въздуха с пълни гърди. Чувствуваше се горд с мускулите си; сигурно щеше да стигне навреме.

Но бе направил погрешна сметка — не бе предвидил прелеза на железопътната линия. За да достигне до гарата, линията правеше завой, като минаваше под малък мост. Антоан напразно усилваше своя бяг, напрягаше до краен предел силите си — достигна моста, когато влакът вече тръгваше от гарата; изпусна го за някакви стотина метра.

Но беше толкова горд, че не искаше да признае поражението си; щеше му се да се убеди, че е предпочитал да се случи така.

„Можех да скоча във фургона, ако исках — каза си той, — но тогава щях да замина, без да съм видял Жак повторно.“

Доволен от себе си, той се спря.

Изведнъж всичко, което си бе въобразявал преди малко, взе конкретна форма: обед в ханчето, връщане в изправителния дом, дълга разходка с Жак.

III

Беше вече към един часът, когато Антоан се озова отново във „Фондацията Тибо“. Г-н Фем тъкмо излизаше. Той бе така изненадан, че остана няколко секунди като вкаменен, а очите му играеха зад очилата. Антоан му разправи как е изпуснал влака. Едва тогава г-н Фем се разсмя и се разприказва.

Антоан предложи да излезе с Жак на разходка и да прекарат заедно целия следобед.

— Господи… — рече директорът смаян. — Нашият правилник…

Но Антоан настояваше, докато г-н Фем отстъпи.

— Е, вие ще обясните на господин основателя как е станало… Ей сега ще отида да намеря Жак.

— И аз ще дойда с вас — рече Антоан.

За жалост той пристигна в лош момент. Едва влязъл в коридора, видя брат си клекнал в една ниша, която администрацията наричаше „ватер-клозети“, с отворена врата; облегнат на вратата, Артюр пушеше лулата си.

Антоан побърза да влезе в стаята. Директорът си търкаше ръцете, сякаш тържествуваше.

— Виждате ли — извика той, — ние пазим децата, които ни са поверени, дори на това място.

Жак се върна. Антоан очакваше, че той ще се чувствува неловко, но момчето се закопчаваше спокойно и чертите на лицето му не изразяваха нищо, нито дори учудване, че отново вижда брат си. Г-н Фем обясни, че му разрешава да излезе с брат си до шест часа. Жак го гледаше в лицето, сякаш се мъчеше да схване какво му казват, но не промълви нито дума.

— А сега аз тръгвам, извинявайте — продължи г-н Фем с тънкото си гласче. — Има заседание на общинския съвет, а аз съм кмет на Круй — извика той от вратата, като избухна в смях, като че ли това бе най-смешното нещо в света. Антоан също се усмихна.

Жак се облече, без да бърза. Антоан забеляза, че Артюр му подава дрехите много почтително и дори започна да лъска обувките му; Жак не възразяваше.

Стаята вече нямаше този спретнат вид, както сутринта, когато Антоан беше приятно изненадан от чистотата й. Той потърси какво бе променено в нея. Таблата със закуската стоеше на масата — мръсна чиния, празно канче, трохи хляб. Чистото бельо беше изчезнало — само една изцапана кърпа висеше на закачалката; под каната имаше парче мръсна и протъркана мушама; белите чаршафи бяха заменени с измачкани чаршафи от грубо небелено платно. Изведнъж съмненията му отново се събудиха, но той не зададе никакъв въпрос.

Когато излязоха на пътя, Антоан запита весело:

— Накъде ще отидем? Ти не познаваш Компиен. Има малко повече от три километра, ако вървим по брега на Оаза. Съгласен ли си?

Жак прие. Той като че ли се стараеше да не противоречи в нищо на брат си.

Антоан го хвана под ръка и тръгна в крак с него.

— Какво ще кажеш за номера с кърпите? — запита той, като гледаше засмяно брат си.

— Номерът с кърпите ли? — повтори Жак, който не разбра какво иска да каже той.

— Да, тази сутрин, докато се разхождах из дома, те имаха достатъчно време да ти поставят хубави чисти чаршафи и нови кърпи. Обаче нямаха късмет — аз се върнах, когато не ме чакаха, и…

Жак се спря и като се поусмихна насила, каза:

— Ти, изглежда, искаш непременно да изкараш, че всичко в дома е лошо. — Плътният му глас трепереше малко. Той млъкна, тръгна отново и почти веднага заговори с усилие, като че ли му беше безкрайно скучно да приказва за толкова незначителни неща. — Всичко е много по-просто, отколкото предполагаш. Сменят бельото всяка първа и трета неделя в месеца. Артюр, който ми прислужва от десетина дни, беше сменил чаршафите и кърпите миналата неделя и понеже е нов човек, сметнал е, че трябва и днес да сложи чисти, защото е неделя. В склада му казали, че е сбъркал, и го накарали да върне чистото бельо, което имам право да получа едва идната седмица. — Жак млъкна и се загледа в полето.

Разходката почваше зле. Антоан веднага се опита да промени насоката на разговора, но мисълта за собствената му непохватност го тормозеше и не му позволяваше да попадне на простия и лек тон, с който искаше да води разговора. Жак отговаряше с „да“ или „не“, когато Антоан му задаваше въпроси, но явно никак не се интересуваше от разговора. Най-после той каза:

— Моля ти се, Антоан, не казвай на директора за тая история с бельото. Само ще мъмрят Артюр за нищо.

— Разбира се.

— Нито на тате? — добави Жак.

— Никому няма да кажа, бъди спокоен! Не съм и имал такова намерение. Слушай — подхвана той, — ще ти кажа истината: представи си, не знам защо си бях втълпил, че всичко е лошо в този дом и че ти не си щастлив…

Жак се извърна леко към него и го погледна със сериозен израз на лицето.

— Цялата сутрин все се оглеждах да открия нещо — продължи Антоан. — Най-после разбрах, че съм се лъгал. Тогава се престорих, че уж съм изпуснал влака. Не желаех да замина, преди да съм имал време да разговарям малко с тебе… Разбираш, нали?

Жак не отговори нищо. Щеше ли да му бъде приятен този разговор? Антоан не беше сигурен; страхуваше се, че е направил погрешна стъпка и замълча.

Пътят слизаше към реката и поради наклона те тръгнаха по-живо. Достигнаха един от ръкавите й, който беше канализиран. Малък железен мост минаваше над шлюза. Три големи празни шлепа, чиито кафяви корпуси се издигаха високо, стояха в почти неподвижната вода.

— Би ли искал да пътуваш с шлеп по реката — попита весело Антоан. — Да се носиш бавно по каналите между тополите, да се спираш по шлюзовете, да гледаш как се раздига утринната мъгла и как залязва слънцето вечер, да пушиш цигара на носа на шлепа, да не мислиш за нищо и да си люлееш краката над водата… Ти рисуваш ли още?

Този път Жак видимо потръпна и Антоан беше сигурен, че се зачерви.

— Защо питаш? — отвърна той с малко несигурен глас.

— Ей така — рече Антоан заинтригуван. — Би могло да се направи интересна скица — тези три шлепа, шлюза, мостчето…

Пътеката, отъпкана от конете, които теглеха шлеповете, се разширяваше и ставаше истински път. Наближаваха до големия ръкав на Оаза, която беше придошла.

— Ето Компиен — каза Антоан.

Той се спря и за да се запази от слънцето, сложи ръка на челото си. Над раззеленилото се поле разпозна върха на черковната кула и закръглената камбанария на черквата, които се открояваха на далечното небе. Смяташе да назове по име сградите, които виждаше, когато, хвърляйки поглед към брат си, забеляза, че Жак гледа в земята пред краката си, макар че беше вдигнал ръка, за да си направи сянка. Той сякаш чакаше да продължат разходката си. Без да каже нищо, Антоан тръгна отново.

Цял Компиен беше излязъл из улиците. Антоан и Жак се смесиха с тълпата, която минаваше по моста. Трябва да бяха приемали новобранци предния ден, защото група наконтени младежи купуваха от амбулантните търговци дълги трицветни панделки. Мнозина от тях се бяха наловили за ръце и заели целия тротоар, вървяха, препъваха се и пееха войнишки песни. По главната улица, задръстена с момичета в светли рокли и драгуни, избягали от казармата, семейства се срещаха и си разменяха поздрави. Жак беше като пиян — гледаше всички тези хора със смущение, което го гнетеше.

— Да отидем някъде другаде, Антоан! — каза той с умолителен тон.

Те се отбиха встрани от главния булевард и поеха по тясна, мрачна и тиха улица, която се изкачваше нагоре. Когато излязоха на площад Дю Пале, силната светлина заслепи Жак; той започна да мига и да се озърта. Спряха се и седнаха под дърветата на алеята, които още хвърляха сянка.

— Слушай — каза Жак, като тури ръка на коляното на Антоан.

Камбаните на „Сен-Жак“ започваха да бият за вечерня. Трептенията им сякаш бяха в унисон със слънчевата светлина.

Антоан си помисли, че детето е опиянено от първия пролетен ден, без да съзнава това.

— За какво мислиш, братче? — подхвърли той.

Вместо да отговори, Жак стана и те тръгнаха към парка.

Момчето не обръщаше никакво внимание на великолепния пейзаж. Като че ли само гледаше да избяга от местата, където имаше хора. Привличаше го тишината около замъка и то тръгна към балюстрадата на терасата. Антоан го последва, като говореше ту за едно, ту за друго — за подрязаните чимшири, които се открояваха рязко върху свежата зеленина на тревата; за гълъбите, които кацаха по рамената на статуите; но получаваше само уклончиви отговори.

Изведнъж Жак запита:

— Ти говори ли с него?

— С кого?

— С Фонтанен.

— Да, разбира се, срещнах го в Латинския квартал. Той сега учи в „Луи льо Гран“[20].

— А, така ли! — възкликна Жак. И с разтреперан глас, напомнящ малко заплашителния тон, с който така често говореше някога, добави: — Ти не му каза къде съм, нали?

— Той не ме попита за това. Защо? Не искаш ли да знае?

— Не.

— Защо?

— Ей така.

— Чудесно обяснение. Сигурно имаш и други съображения?

Жак го погледна глупаво; не беше разбрал, че Антоан се шегува. Той не се усмихна и тръгна отново.

Изведнъж запита:

— А Жиз знае ли?

— Какво да знае, къде се намираш ли? Не, мисля, че не знае. Но с децата човек не може да бъде никога сигурен какво знаят и какво не знаят…

Той използува повода, който му даде Жак, и продължи:

— Някои дни тя има вид на съвсем голямо момиче — слуша всичко, което се говори, и хубавите й очи се разтварят така широко. А други дни е цяло бебе. Ще повярваш ли, вчера, докато госпожицата я търсеше навсякъде, тя си играела спокойно на кукли под масата във вестибюла; а скоро ще стане на единайсет години.

Те слязоха към лехата с глицинии и Жак се спря в подножието на стълбата до един сфинкс от розов мрамор на жилки и започна да гали излъсканото му чело, което блестеше на слънцето. За кого мислеше? За Жиз, за госпожицата? Може би виждаше старата маса във вестибюла с покривката с ресни и сребърния поднос с визитни карти. Антоан си помисли, че е отгатнал вярно. Той продължи весело:

— Ей богу, не знам откъде й хрумват тия мисли в главата! За едно дете нашата къща не е весела. Госпожицата я обожава, но нали я знаеш каква си е — плаши се от всичко, забранява й всичко, не я оставя сама нито за минута…

Той се разсмя, като гледаше брат си весело, с вид на съучастник; чувствуваше, че подробностите на семейния им живот бяха скъпи и на двамата, имаха смисъл само за тях двамата и винаги щяха да останат за тях нещо единствено и незаменимо; неповторими спомени от детските години. За миг Жак се усмихна принудено. Въпреки това Антоан продължи:

— Пък и на обед и на вечеря не е по-весело, нали знаеш. Тате мълчи или повтаря пред госпожицата речите, които е държал по своите конгреси; понякога ще разправи най-подробно как е прекарал деня. А, щях да забравя, знаеш ли, кандидатурата му в Института[21] се нарежда.

— Така ли? — каза Жак и чертите на лицето му се разнежиха малко. Той помисли един момент и се усмихна. — Толкова по-добре.

— Всички приятели са се размърдали — подхвана Антоан. — Абатът върши чудеса — нали има връзки във всички групички. Изборът ще стане след три седмици. — Той не се смееше вече и тихо добави: — Не е кой знае какво да си член на Института, но все пак е нещо. А и тате го заслужава напълно, не мислиш ли?

— О, да — извика Жак непринудено. — Всъщност тате е добър, знаеш ли… — Той се спря, изчерви се, сякаш искаше да прибави още нещо, но не се решаваше.

— Чакам тате да се настани добре под купола[22], за да направя домашен преврат — заговори Антоан с оживление. — Много съм натясно в крайната стая. Просто се чудя вече къде да си сложа книгите. Знаеш ли, че дадоха на Жиз твоята стая. Смятам да накарам тате да вземе под наем малкия апартамент в партера, апартамента на стария красавец; той си излиза на петнадесети. Три стаи — ще имам истински работен кабинет, в който бих могъл да приемам пациенти, и дори нещо като лаборатория в кухнята…

Изведнъж той почувствува срам — говореше на затворника за свободния си живот, за желанието си да се нареди по-удобно; споменал беше стаята на Жак, като че ли той никога няма да се върне в къщи. Замълча. Жак отново доби безразличния си вид.

— А сега да отидем да хапнем нещо, какво ще кажеш? — каза Антоан, за да промени насоката на разговора. — Трябва да си огладнял.

Той бе загубил вече надежда, че ще може да установи някаква близост с брат си.

Върнаха се в града. Улиците, изпълнени с хора, шумяха като кошер. Тълпи нахлуваха във всички сладкарници. Застанал на тротоара, Жак стоеше неподвижно пред наредените на пет рафта пасти с лъскави захарни пури и изобилно покрити с крем; тази гледка сякаш го задушаваше.

— Хайде, влизай! — каза Антоан усмихнато. Ръцете на Жак трепереха, когато пое чинията, която Антоан му подаде. Седнаха в дъното на сладкарницата пред цял куп пасти, които си бяха избрали. От полуоткрехнатата врата на кухнята се носеше на вълни миризма на ванилия и на горещо тесто. Свит на стола си, с палени с кръв очи, като че ли щеше да се разплаче, Жак ядеше бързо, без да каже дума; щом свършеше една паста, той чакаше Антоан да му поднесе друга, след което веднага започваше отново да яде. Антоан поръча две чаши порто. Жак взе чашата — пръстите му още трепереха, — накваси устните си, опари се от силното питие и се закашля. Антоан пиеше чашата си на малки глътки и като че ли не обръщаше внимание на брат си. Жак се почувствува по-смел, отпи една глътка, която мина през него като огън; изпи втора глътка и след това изпразни чашата си до дъно. Когато Антоан започна да му налива втора чаша, той се престори, че не забелязва това и едва когато чашата беше пълна, направи жест, че не иска да пие повече.

 

 

Когато излязоха от сладкарницата, слънцето вече клонеше към залез и въздухът бе станал по-студен. Но Жак не чувствуваше хлада. Бузите му горяха и по цялото му тяло се разливаше блажено чувство, така ново за него, че бе почти болезнено.

— Имаме да ходим още три километра — каза Антоан. — Трябва да се връщаме.

Жак едва не се разплака. Той сви юмруци в джобовете си, стисна зъби и наведе глава. Антоан, който го гледаше крадешком, забеляза такава промяна в чертите му, че почувствува страх.

— Умори ли те тази дълга разходка? — запита той.

В тона на гласа му Жак долови нотка на непозната досега неясност. Той не беше в състояние да произнесе нито дума, обърна към брат си сгърченото си лице и най-после очите му се наляха със сълзи.

Смаян, Антоан тръгна мълчаливо до него. Те излязоха от града, минаха по моста и когато тръгнаха по пътеката край канала, детето се приближи до него и го хвана под ръка.

— Не съжаляваш ли за обичайната си разходка? — запита Антоан усмихнато.

Жак не отговори нищо. Опиянението от свободата, което сякаш го заливаше на вълни от няколко часа насам, изпитото вино, този така тих, така тъжен следобед, всичко това му дойде много. Той не бе в състояние да превъзмогне вълнението, което го изпълваше, и избухна в плач. Антоан го прегърна и седна с него на насипа. Той вече не търсеше да разкрие някакви страшни тайни в живота на брат си, но изпитваше огромно облекчение, че най-после се стопи безразличието, с което се сблъскваше от тази сутрин.

Бяха сами на уединения бряг, до текущата вода, под прибуленото небе; залезът гаснеше на хоризонта. Пред тях водата люлееше малка закотвена лодка, която шумеше в сухите тръстики.

Имаха още много път и не трябваше да се заседяват. Антоан се мъчеше да накара детето да вдигне глава.

— За какво мислиш? Защо се разплака?

Жак се притисна още повече към брат си.

Антоан се опита да си спомни думите, които бяха накарали брат му да се разплаче.

— Помисли си за обичайната разходка, за това ли?

— Да — призна детето, колкото да отговори нещо.

— Защо? — настоя Антоан. — Къде се разхождаш неделен ден?

Никакъв отговор.

— Не обичаш ли да излизаш с Артюр?

— Не.

— Защо не ми каза? Ако съжаляваш за стария дядо Леон, лесно може да се нареди…

— О, не! — прекъсна го Жак с неочаквана живост. Той се изправи и на лицето му така ясно се изписа омраза, че Антоан остана като гръмнат.

Жак сякаш не бе в състояние да седи повече; стана, дръпна брат си и закрачи бързо напред, без да промълви дума. След като почака няколко минути, Антоан реши да „разреже цирея“, дори с риск да зададе някой нетактичен въпрос.

— Значи, и с дядо Леон не обичаш да излизаш? — смело поде той.

Жак продължаваше да върви с широко отворени очи, със стиснати зъби, без да произнесе дума.

— Но той се държеше добре с тебе, нали? — подхвърли Антоан.

Не последва отговор. Антоан се уплаши, че Жак отново може да се затвори в себе си и се опита пак да го хване под ръка, но детето се дръпна и ускори крачките си. Антоан го следваше смаян и се чудеше как отново да спечели доверието му. Изведнъж Жак изхълца, тръгна по-бавно и без да обърне глава, каза през сълзи:

— Не го разправяй, Антоан, не казвай никога на никого… с дядо Леон аз не съм се разхождал, почти никога не излизах…

Той млъкна. Антоан вече отваряше уста, за да започне да го разпитва, но в същия миг никакъв таен инстинкт му подсказа, че не трябва да издаде нито звук. И действително след малко Жак подхвана с колеблив и дрезгав глас:

— През първите дни, да, излизахме… Именно когато ходехме на разходка, той започна да… да ми разправя разни неща. И ми даваше книги — аз не знаех, че съществуват такива неща. И след това ми предложи да препраща писмата ми, ако искам… По това време писах на Даниел. Но нямах пари за марки. Тогава… ти не знаеш… Той беше видял, че мога малко да рисувам. Сещаш се, нали?… Той именно ми казваше как трябва да се прави… Тогава в замяна плащаше пощенските марки за писмата ми до Даниел. Показваше вечер рисунките на надзирателите и всички искаха още рисунки, все по-сложни… Оттогава дядо Леон вече не се стесняваше и престана да ме води на разходка. Вместо да ходим из полето, той ме караше да заобикаляме зад дома, за да минем през селото… Децата тичаха след нас… Тръгвахме по една уличка, за да влезем в кръчмата през задния двор. Той отиваше да пие, да играе на карти, да прави не знам що си, а през всичкото това време, докато той беше вътре, мен ме скриваха в една пералня под една стара завивка…

— Скриваха те?

— Да, в една празна пералня ме държаха заключен два часа.

— Но защо?

— Не знам. Кръчмарите се страхуваха, разбираш ли. Един ден в пералнята бяха прострели дрехи да съхнат и тогава ме затвориха в коридора. Жената каза… каза… — Той се разхълца отново.

— Какво каза?

— Каза: „Трябва да се внимава с това семе…“. — Той хълцаше така силно, че не можа да продължи.

— … това семе? — повтори Антоан, като се наведе.

— „Разбойническо семе…“ — изрече най-после детето и се разрида неудържимо.

Антоан слушаше. Любопитството му да научи всичко задуши за миг жалостта, която изпитваше към брат си.

— А после? — рече той. — Разправяй, разправяй.

Жак се спря рязко и се залови за ръката на брат си.

— Антоан, Антоан — извика той, — закълни ми се, че няма да кажеш нищо. Нали няма да кажеш? Закълни ми се! Ако някога тате се усъмни в нещо, той ще… Тате е добър, знаеш ли… Много мъчно ще му бъде. Той не е виновен, че не разбира нещата като нас… — Жак замълча за миг. — О, Антоан, ти… Не ме оставяй, Антоан, не ме оставяй! — изстена той внезапно.

— Разбира се, че няма да те оставя, момчето ми. Имай доверие. Аз съм тук… Нищо няма да кажа, ще направя всичко, каквото искаш. Но кажи ми истината.

Жак не се решаваше да продължи.

— Биеше ли те?

— Кой?

— Дядо Леон.

— О, не! — Жак беше толкова изненадан, че не можа да не се усмихне през сълзи.

— Не те ли бият?

— Не, разбира се.

— Наистина? Никой никога ли не те бие?

— Никой не ме бие.

— Е, тогава?

Мълчание.

— А новият, Артюр? И той ли не е добър?

Жак клатеше глава.

— Какво? И той ли ходи в кръчмата?

— Не.

— Така. А с него разхождаш ли се?

— Да.

— Тогава от какво си недоволен? Груб ли е с теб?

— Не.

— Тогава какво? Може би не ти харесва?

— Не.

— Е, каква е причината?

— Ей така.

Антоан се колебаеше.

— Но защо не се оплачеш, дявол да го вземе? — избухна той най-после. — Защо не отидеш да обясниш всичко това на директора?

Разтреперан като в треска, Жак се притискаше до Антоан и повтаряше с умолителен глас:

— Не, не… Антоан, ти ми се закле, нали? Ти ми се закле, че няма да кажеш нищо. Нищо, нищо на никого.

— Да, разбира се, ще постъпя, както искаш. Само че питам: защо не се оплака на директора от дядо Леон?

Жак клатеше глава и не продумваше дума.

— Може би предполагаш, че директорът знае всичко, което се върши, и го търпи? — подхвърли Антоан.

— О, не.

— Какво мислиш за директора?

— Нищо.

— Смяташ ли, че той тормози другите деца?

— Не… Защо?

— На вид изглежда мил човек, но вече не знам какво да кажа. И дядо Леон изглеждаше добър човечец! Чувал ли си да говорят срещу директора?

— Не.

— А надзирателите? Те боят ли се от него? Дядо Леон, Артюр страхуват ли се от директора?

— Да, малко.

— Защо?

— Не знам. Защото е директор.

— А ти? По отношение на тебе забелязал ли си нещо?

— Какво нещо?

— Как се държи с тебе, когато идва да те види?

— Не знам.

— Не смееш ли да говориш свободно с него?

— Не.

— Но ако му беше казал, че дядо Леон ходи в кръчмата, вместо да те води на разходка, и че те затваря в пералнята, какво, мислиш, щеше да направи?

— Щеше да изхвърли дядо Леон — отговори Жак ужасен.

— Е, тогава какво те въздържаше да се оплачеш?

— Ей така.

Антоан се мъчеше да разплете този възел от опасения и съучастничества, които караха брат му да мълчи.

— Не искаш ли да ми кажеш какво те е възпряло? А може би всъщност и ти сам не знаеш? — запита Антоан.

— Ами рисунките… които те ме накараха… да подпиша — прошепна Жак, като наведе глава. Той се поколеба, замълча, после изведнъж каза: — Но не е само това. Виждаш ли, не може да се каже нищо на г-н Фем, защото той е директор. Разбираш ли?

Тонът му беше уморен, но искрен. Антоан не настоя повече. Той не разчиташе вече много на себе си — схванал бе, че е прекалено склонен към прибързани заключения.

— Учиш ли поне добре? — поде той.

Те наближаваха отново шлюза, до който стояха шлеповете; сега прозорчетата им бяха осветени. Жак вървеше, впил поглед в земята.

Антоан повтори:

— Значи, и учението не върви?

Жак кимна с глава, без да повдигне очи.

— Но директорът твърди, че учителят ти бил доволен от тебе.

— Защото така му казва учителят.

— Но защо ще му го каже, ако не е вярно?

Изглеждаше, че Жак трябва да прави усилие, за да отговаря на тези непрекъснати въпроси.

— Виж какво — каза той уморено, — учителят е стар човек и не го интересува дали уча. Идва да ми дава уроци, защото така са му казали, това е всичко. Знае, че никой няма да провери, пък и той самият предпочита да няма домашни работи за поправяне. Седи при мене един час, приказваме. Той се държи съвсем другарски, разправя ми за Компиен, за учениците си, разни работи… И на него не му върви по мед и масло… Говори ми за дъщеря си, която имала някаква болест в стомаха и която се карала с жена му — той бил женен втори път, — за сина си, който бил сержант — него пък го деградирали, защото направил много дългове заради някаква жена… Преструваме се, че работим. Уж имам тетрадки, вземам уроци, а всъщност нищо не правим…

Жак млъкна. Антоан не намираше какво да отговори. Той се чувствуваше почти неловко пред този хлапак, който имаше вече такъв опит в живота. Впрочем нямаше и за какво да разпитва повече. Без Антоан да го кара, детето заговори отново с тих, монотонен глас. Той не можеше да схване добре връзката между мислите на момчето в този безреден поток от думи, нито дори какво го бе накарало изведнъж да се разприказва толкова, след като бе мълчало така упорито.

— Нали знаеш, наливат малко вино във водата и тя става розова — уж да изглежда по-богата трапезата — и аз им я давам, разбираш? Дядо Леон отначало искаше да му я давам, а пък аз не държа толкова на розовата вода, предпочитам да пия вода от каната. Но това, което ми дотяга, е, че постоянно обикалят из коридора. С техните терлици човек не ги чува. Понякога дори се плаша. Не че се страхувам от тях, но защото не мога да направя нито едно движение, без да ме видят или чуят… Постоянно си сам, а всъщност никога не си сам, разбираш ли, нито на разходка, нито никъде! Това не е нищо, знам, но с време нямаш представа как започва да ти действува… Струва ти се, че ще ти призлее… Някои дни ми иде да се скрия под леглото и да плача… Не, не за да плача, а за да плача и никой да не ме вижда, разбираш ли? Както например тази сутрин, когато ти пристигна. Казаха ми, че си дошъл, когато бях в параклиса. Директорът беше пратил секретаря да прегледа облеклото ми, донесоха ми палтото и шапката, защото бях гологлав… О, не мисли, че правят това, за да те измамят, Антоан… Не, съвсем не е така; правят това по навик. Така и в понеделник, първия понеделник от месеца, когато тате идва за съвета, винаги правят такива неща, дреболии разни, за да бъде доволен тате… Както и с бельото. Това, което ти видя, е чистото бельо, което е винаги в моя шкаф, за да може да постелят леглото, ако дойде някой… Не че ме оставят с мръсно бельо, доста често го сменят; дори ако поискам чиста кърпа допълнително, дават ми я. Но такъв им е обичаят, разбираш — искат да изглежда по-наредено, когато дойде някой…

Може би греша, като ти разправям това, Антоан. Ти пак ще си въобразиш разни несъществуващи неща. Уверявам те, че няма от какво да се оплаквам. За мене режимът е много мек, не правят нищо нарочно, за да ме тормозят, напротив. Но именно този мек режим, разбираш ли?… И после, няма какво да правиш! Цял ден седиш и няма нищо, абсолютно нищо какво да правиш! Отначало часовете ми изглеждаха дълги, дълги, нямаш представа какво беше! После скъсах пружината на часовника си и от този ден тръгна по-добре; малко по малко свикнах. Не знам как да ти го обясня… то е, като че ли потъваш в някакви дълбочини, като че ли всичко у тебе заспива… Човек не страда всъщност, защото е като че ли в заспало състояние… Но все пак е мъчително, нали разбираш?

Той млъкна за момент и след това с отривист глас започна още по-колебливо:

— И после, Антоан, не мога да ти кажа всичко… Но ти знаеш… Когато човек е така сам, в края на краищата започват да му идват цял куп мисли, които не са хубави… Особено като… И тези истории, които ми разправяше дядо Леон, знаеш… и рисунките… Е, всъщност човек се развлича малко, нали разбираш? Правя го… И през нощта пак мисля за това… Знам, че не бива… Но като си съвсем сам, разбираш… О, аз не би трябвало да ти разправям тия работи… Сигурен съм, че ще съжалявам за това… Но толкова съм уморен тази вечер, само да знаеш… Не мога да се сдържа…

Изведнъж той се разплака още по-силно.

Жак изпитваше някакво особено неприятно чувство: струваше му се, че лъже въпреки желанието си, че колкото повече се мъчи да каже истината, толкова по-малко успява. Всичко, което разказваше, беше вярно; но все пак той съзнаваше, че с тона си, с крайната си възбуда, с подбора на фактите дава невярна картина на живота си и че не може да постъпи другояче.

Те вървяха съвършено бавно, а им оставаше да изминат още половината от пътя. Стана пет и половина. Беше още светло и леката мъгла, която се носеше над реката, полека-лека се разпростираше над полето и го закриваше.

Поддържайки брат си, който се спъваше постоянно Антоан напрягаше ума си. Той не разсъждаваше върху това какво е необходимо да направи; решението му беше вече взето: трябваше да измъкне детето от изправителния дом, но търсеше начин да получи съгласието му. Това не беше лесно. Още при първите му думи Жак увисна на ръката му и хълцайки, му припомни, че се е заклел да не казва нищо и да не прави нищо.

— Няма, нищо няма да кажа, моето момче, нали ти обещах. Нищо няма да направя против волята ти. Само изслушай ме! Тази духовна самота, тази леност, това, че никога не си сам… А аз тази сутрин си мислех, че ти си щастлив тук.

— Но аз съм щастлив тук! — За един миг всичко, от което се бе оплаквал, изчезна; той си спомняше само за мекия затворнически режим, за еднообразните дни, за безделието, за липсата на надзор, за това, че беше далеч от своите.

— Ти си щастлив тук ли? Щеше да бъде срамота, ако е така! Ти! Не, моето момче, не мога да повярвам, че ти харесва да гниеш тук. Ти пропадаш, ти затъпяваш. Достатъчно продължи всичко това. Обещах ти да действувам само с твое съгласие и ще сдържа думата си. Бъди спокоен. Но разсъди сам, да погледнем хладнокръвно на нещата, да разгледаме положението двамата, като приятели… Нали сме приятели сега?

— Да.

— Имаш ли доверие в мене?

— Да.

— Тогава? От какво се страхуваш?

— Не искам да се върна в Париж.

— Но слушай, моето момче, след всичко, което ми разказа за твоето съществуване тук, все пак животът в семейството не може да бъде по-лош.

— О, и още как!…

Антоан млъкна, поразен от това възклицание.

Смущението му се увеличаваше. „Дявол да го вземе“ — повтаряше си той, без да може да спре мислите си на нещо. Нямаше време за губене. Струваше му се, че се движи в тъмнина. После изведнъж сякаш някаква завеса се разкъса в съзнанието му. Той беше намерил решението на въпроса. За няколко секунди бе изградил мислено цял план за действие. Разсмя се от удоволствие.

— Жак! — извика Антоан. — Изслушай ме, без да ме прекъсваш! Или не, отговори ми: ако изведнъж ние двамата се озовяхме сами в света, не би ли дошъл при мене, да живеем заедно?

Момчето не разбра веднага думите му.

— О, Антоан — каза то след кратко мълчание, — как може да стане това, ами тате…

Бащата се изпречваше пред бъдещето му. Една и съща мисъл мина през главата и на двамата: „Как всичко би се наредило, ако изведнъж…“. Антоан се засрами от собствената си мисъл, щом съзря отражението й в очите на брат си. Той обърна глава настрана.

— О — рече Жак, — ако можех да живея с тебе, само с тебе, бих се променил напълно! Бих работил много… Бих работил, бих станал може би истински поет.

Антоан махна с ръка, за да го прекъсне.

— Слушай тогава: ако ти дам дума, че никой друг, освен мене няма да се занимава с тебе, ще се съгласиш ли да излезеш оттук?

— Д-д-да… — Той се съгласяваше от обич към брат си и защото не искаше да му противоречи.

— Ще се съгласиш ли аз да организирам живота ти, уроците ти, да се грижа за тебе във всичко, като че ли си мой син.

— Да.

— Добре — каза Антоан и замълча. Той разсъждаваше. Когато си наумеше нещо, винаги се стремеше към него бурно и настойчиво, затова никога не се съмняваше, че ще успее да изпълни плановете си. Действително досега бе постигнал всичко, което бе преследвал с упоритост. Той се обърна към брат си и се усмихна.

— Това не са празни мечти — поде Антоан, като продължаваше да се усмихва. — Аз си давам сметка с какво се нагърбвам — добави той с решителен глас. — За две седмици, чуваш ли, за две седмици ще уредя всичко… Не губи кураж! Сега се прибери в дома спокойно, като че ли нищо не е било. И само след две седмици, заклевам ти се, ще бъдеш свободен.

Без да разбира добре какво има пред вид Антоан, Жак се притискаше до него, внезапно изпълнен с жажда за нежност; идеше му да прегърне брат си, да се сгуши до него и да стои така дълго, без да мръдне, само да чувствува топлината на тялото му.

— Не губи кураж! — повтори Антоан.

Той се чувствуваше ободрен и по-благороден; приятно му беше, че е изпълнен с жизнерадост и сила. Сравняваше живота си с живота на Жак. „Горкото момче, винаги му се случват неща, които не се случват на другите хора!“ Мисълта му всъщност беше — „неща, които никога не ми се случват на мене“. Той го съжаляваше, но същевременно изпитваше истинско удоволствие, че е Антоан, уравновесеният Антоан, който е създаден, за да бъде щастлив, да стане велик човек, голям лекар. Искаше му се да тръгне по-бързо, да си засвири весело. Но Жак едва се мъкнеше, сякаш бе капнал от умора. Впрочем те бяха вече почти стигнали до Круй.

— Не губи кураж! — пошепна той още веднъж, като стисна под мишницата си лакътя на Жак.

Г-н Фем пушеше пурата си пред входната врата. Той ги видя отдалеч и подскачайки, се затича към тях.

— Е, най-после! Ама дълга разходка направихте! Обзалагам се, че сте ходили да разгледате Компиен!

Той се смееше от удоволствие и вдигаше ръце. — Покрай реката ли минахте? А, чудесен път, нали? Прекрасен е нашият край, нали? — Той измъкна часовника си. — Не искам да ви се налагам, докторе, но ако не желаете пак да изпуснете влака…

— Трябва да бягам — рече Антоан. Той се обърна към брат си и каза: — Довиждане, Жак. — Гласът му бе развълнуван.

Свечеряваше се. Понеже лицето на Жак беше в сянка, той зърна неясно покорния му израз, наведените клепачи, блуждаещия по хоризонта поглед.

— Довиждане — повтори Антоан.

 

 

Артюр чакаше на двора. Жак искаше да се сбогува с директора, но г-н Фем бе гърбом към него, защото слагаше резето на вратата, както правеше всяка вечер. Сред лая на кучето Жак чу гласа на Артюр.

— Хайде, тръгвайте!

Той последва прислужника.

Върна се в килията си с някакво неясно чувство на облекчение. Столът, на който бе седял Антоан, бе все тъй до масата. Чувствуваше се още стоплен от обичта на брат си. Облече работните си дрехи. Тялото му бе уморено, но умът му бе буден. Струваше му се, че днес в него се бе родило някакво ново, безплътно същество, което държеше във властта си обикновения Жак и го гледаше как действува.

Не го свърташе на едно място и той започна да се разхожда из стаята. Ново, мощно чувство — съзнание за силата му — го държеше прав. Приближи се до вратата, залепи чело до прозорчето и остана така, втренчил очи в лампата в пустия коридор. Задушният въздух от парното отопление усилваше умората му. Той почти заспиваше. Изведнъж една сянка се изправи от другата страна на стъклото. Заключената врата се отвори. Артюр носеше вечерята.

— Хайде, по-скоро, мръснико!

Преди да почне да яде лещата, Жак извади от подноса парчето сирене и канчето с розова вода.

— За мене ли е това? — попита прислужникът. Усмихна се, взе парчето сирене и отиде да го изяде при шкафа, за да не го видят през прозорчето на вратата. Винаги по това време, преди да отиде на вечеря, г-н Фем обикаляше по пантофи из коридора и обикновено едва след като си бе отишъл, забелязваха минаването му по противната миризма на боя за обуща, която проникваше в стаята през открехнатото прозорче.

Жак привършваше вечерята си, като топеше едри залъци в черния сос на лещата.

— Хайде сега, бързо в леглото! — каза Артюр, когато Жак се нахрани.

— Но още няма осем часа.

— Хайде, бързо! Днес е неделя. Момчетата ме чакат.

Жак не отговори нищо и започна да се съблича. Артюр, пъхнал ръце в джобовете, го гледаше. В русото му, малко животинско лице и в набитото му тяло на хамалин все пак имаше нещо добродушно.

— Братлето ти добре си живее — рече той, сякаш казваше някаква мъдрост, и направи жест, като че ли пуща монета в джоба на жилетката си. Усмихна се, взе празния поднос и излезе.

Когато се върна, Жак бе вече в леглото.

— Готово ли е? — Той бутна с крак обувките под умивалника. — Слушай, не можеш ли да си подредиш малко нещата, преди да си легнеш? — После се приближи до леглото. — Чуваш ли, мръснико? — Той хвана с две ръце Жак за рамената и започна да се смее някак си особено. На лицето на Жак се появи мъчителна усмивка. — Да не криеш нещо под възглавницата? Някоя свещ, някоя книжка? — Той мушна ръката си под чаршафа. Но с едно рязко движение, което Артюр не можа нито да предвиди, нито да възпре, детето се отскубна и като отскочи назад, опря гръб о стената. Омраза блесна в очите му.

— Охо — възкликна Артюр, — много ни е гъдел тази вечер! — А след миг добави: — И ние можем да поразправим някои нещица…

Той говореше тихо, като поглеждаше към вратата. След това, без да обръща повече внимание на Жак, запали нощната лампичка, която оставаше да гори цялата нощ, угаси лампата на тавана със специалния ключ, който носеше в джоба си, и излезе, като си подсвиркваше.

Жак чу как той завъртя два пъти ключа на вратата и се отдалечи, влачейки терлиците си по плочите. Тогава той се намести в средата на леглото, опъна краката си и остана така, излегнат по гръб. Зъбите му тракаха. Всичкият му кураж го напусна. Припомни си деня, припомни си признанията, които бе направил, и го обхвана бяс. След това изпадна в отчаяние: представи си Париж, Антоан, къщата, разправиите, ученето, семейния контрол… О, направил беше непоправима грешка — предал се бе на враговете! „Но какво искат, какво искат всички от мене?“ Сълзи течаха от очите му. Той се залови отчаяно за мисълта, че тайнственият план на Антоан ще се окаже неосъществим, че баща му ще се противопостави. Сега виждаше баща си като спасител. Да, този план ще пропадне и в края на краищата ще го оставят тук. Изправителният дом означаваше самота, вцепенение, мир, щастие.

На тавана отражението на кандилото трептеше над главата му.

Да, тук имаше мир, щастие.

IV

В полумрака на стълбата Антоан се размина със секретаря на баща си г-н Шал, който се промъкваше като плъх покрай стената и като го видя, се спря и го погледна уплашено.

— А, вие ли сте? — Той бе възприел от шефа си манията да казва винаги тази фраза, когато срещне някого. — Лоши новини! — пошепна той. — Групата на професорите е предложила кандидатурата на декана на факултета по литература. Най-малко петнадесет гласа загубени! А с гласовете на юристите ще станат двайсет и пет. Нали? Това се казва лош късмет. Шефът ще ви обясни подробно. — От стеснителност той постоянно покашляше и си мислеше, че има хронически катар; затова по цял ден смучеше хапчета. — Трябва да бягам, че мама ще се безпокои — поде той, като видя, че Антоан не му отговаря. Измъкна часовника си, допря го до ухото си, преди да го погледне, вдигна яката си и изчезна.

От седем години вече този дребен очилат човечец бе ежедневният сътрудник на г-н Тибо и за него знаеха толкова, колкото и първия ден, когато пристигна. Той говореше малко, с тих глас и винаги изказваше общоизвестни истини, като употребяваше много синоними. Беше изпълнителен и роб на многобройни дребни привички. Живееше с майка си, към която, изглежда, проявяваше трогателно внимание. Обувките му винаги скърцаха. Малкото му име беше Жюл, но г-н Тибо, от уважение към себе си, наричаше секретаря си г-н Шал. Антоан и Жак го бяха кръстили Хапчето или Скучния.

 

 

Антоан влезе направо в кабинета на баща си, който подреждаше бюрото си, преди да си легне.

— А, ти ли си? Лоши новини!

— Да — прекъсна го Антоан, — г-н Шал ми каза.

С рязко движение г-н Тибо измъкна гушата си от яката; той се дразнеше, когато се окажеше, че хората знаят това, което иска да им разкаже. Но в този момент Антоан не го беше грижа за това; той обмисляше своя план и усещаше, че започва да губи самоувереността си. Но осъзна колебанието си навреме и веднага мина в нападение:

— Аз също ти нося много лоши новини. Жак не може да остане повече в Круй. — Той пое въздух и продължи на един дъх: — Тъкмо пристигам оттам. Видях го. Разпитах го и той ми направи признания. Открих отвратителни неща. Затова идвам да говоря с тебе. Налага се да го извадим оттам колкото е възможно по-скоро.

Г-н Тибо остана неподвижен няколко секунди. Когато заговори, само гласът му издаваше до каква степен бе смаян.

— Ти?… В Круй? Ти? Кога? Каква работа имаш там? И без да ме предупредиш! Полудял ли си? Обясни ми, моля ти се, каква е тази история!

Макар да изпита облекчение, че с първия скок бе преодолял препятствието, Антоан се чувствуваше някак неуверен и не можеше да продължи. Последва напрегнато мълчание. Г-н Тибо бе отворил очи, но те бавно се затвориха отново, сякаш против волята му. Той седна и опря юмруци на бюрото.

— Обясни ми, драги — подхвана бащата, като натъртваше тържествено всяка сричка. — Казваш, че си бил в Круй. Кога?

— Днес.

— Как? С кого?

— Сам.

— Ами… пуснаха ли те?

— Естествено.

— А позволиха ли ти… да видиш брат си?

— Прекарах целия ден с него. Сами бяхме през всичкото време.

Антоан имаше предизвикателен начин да натъртва края на фразите си, което разпали гнева на г-н Тибо, но същевременно му подсказа, че трябва да бъде предпазлив.

— Вече не си дете — забеляза той, като че ли бе установил възрастта на Антоан по гласа му. — Сигурно разбираш колко неуместна е подобна постъпка, и то извършена без мое знание. Имаше ли някакви особени съображения да отидеш в Круй, без да ме уведомиш? Писал ли ти беше брат ти, повикал ли те беше?

— Не, внезапно ме обхванаха съмнения.

— Съмнения? За какво?

— За всичко… За режима… За въздействието, на което е подложен Жак от осем месеца насам…

— Наистина, драги мой, ти… ме изненадваш! — Г-н Тибо се колебаеше, подбираше умерени изрази, но големите му стиснати юмруци и резките движения на главата опровергаваха думите му. — Това… недоверие спрямо баща ти…

— Всеки може да се излъже. И случаят го доказва!

— Случаят го доказва ли?

— Слушай, тате, няма смисъл да се сърдиш. Мисля, че и двамата желаем едно и също нещо — доброто на Жак. Когато ти разкажа в какво състояние на духовна отпадналост го заварих, ти ще бъдеш първият, който ще реши, че Жак трябва веднага да напусне изправителния дом.

— Само това не!

Антоан направи усилие да не чуе подигравателния смях на баща си.

— О, да, тате!

— Казвам ти, това няма да стане!

— Тате, когато чуеш…

— Ти да не ме вземаш случайно за глупак? Да не си въобразяваш, че чакам ти да ми дадеш сведения, за да науча какво става в Круй, където от десет години правя всеки месец общ преглед и получавам доклади? Нищо не се решава без предварително да е разисквано на заседанието на съвета, който председателствувам аз. Така ли е?

— Тате, това, което видях там…

— Достатъчно по този въпрос. Брат ти ти е разправил кой знае какви измислици. Не му е било трудно на тебе да ги разправя! Нека се опита пред мен да говори.

— Жак не се оплакваше от нищо.

Недоумение се изписа по лицето на г-н Тибо.

— Е, тогава какво? — възкликна той.

— Именно това е най-сериозното: казва, че е спокоен, дори, че е щастлив, че му харесва да живее там! — Понеже г-н Тибо се изсмя самодоволно, Антоан пусна отровната си стрела: — Горкото дете, има такива спомени от къщи, че предпочита да остане в затвора.

Обидата не попадна в целта.

— Отлично! Значи, всички сме съгласни. Какво повече искаш?

Антоан не беше достатъчно сигурен, че ще издействува освобождаването на Жак, ако разкрие всичко, което детето му бе поверило; реши да си послужи само с общи обвинения и да премълчи останалото.

— Ще ти кажа истината, тате — започна той, като впи поглед в очите на г-н Тибо. — Аз се страхувах, че децата са подложени на лишения, че ги измъчват, че ги слагат в карцер. Да, всичките ми опасения за щастие се оказаха неоснователни. Но у Жак видях една духовна отпадналост, която е сто пъти по-лоша. Лъжат те, когато ти казват, че уединението има добро въздействие върху него. Лекарството е много по-опасно от болестта. Той прекарва дните си в опасно безделие. Учителят му, да не говорим за него… Истината е, че Жак не учи нищо; очевидно е, че умът му става неспособен за най-малкото усилие. Ако този опит продължи, вярвай ми, това ще значи да се опропасти завинаги бъдещето му. Той е изпаднал в такова състояние на безразличие и слабост, че ако остане още няколко месеца в това вцепенение, ще бъде много късно да се възстанови здравето му.

Антоан не сваляше очи от баща си; той сякаш се мъчеше да измъкне с погледа си искрица съгласие от това безстрастно лице. Г-н Тибо, масивен, свил врат между раменете, седеше напълно неподвижен; напомняше тези дебелокожи животни, чиято сила не се забелязва, когато са в покой; впрочем той всъщност приличаше на слон с широките си плоски уши и с хитрия израз, който понякога проблясваше в очите му. Пледоарията на Антоан го успокои. Вече на няколко пъти едва бяха успели да потушат разни скандални истории в дома, няколко надзиратели трябваше да бъдат отстранени, без да дават обяснения за причините на уволнението им. За момент г-н Тибо се бе уплашил, че Антоан е разкрил нещо… Сега той си отдъхна.

— Смяташ ли, че ми съобщаваш нещо ново? — запита той с добряшки тон. — Всичко, което каза, прави чест на твоето вродено благородство, драги мой. Но позволи ми да ти кажа по съвест, че тези въпроси за превъзпитаване на младежите са много сложни и в тази област човек не може да добие компетентност за един ден. Вярвай на моя опит и на опита на специалистите. Слабост, вцепенение, казваш ти. Слава богу! Знаеш какво представляваше брат ти. Мислиш ли, че може да се сломи подобен стремеж към зло, без да се смаже волята? Като отслабне, с мярка, разбира се, едно порочно дете, отслабват и лошите му инстинкти и така може да успееш да го превъзпиташ; практиката доказва това. И после, погледни, не се ли е променил брат ти? Той вече не изпада в такава ярост както преди, дисциплиниран е, учтив е към всички, с които има допир. Ти сам казваш, че вече обича реда, новия си редовен живот. Нямаме ли основание да се гордеем с такъв резултат, получен за по-малко от година?

С дебелите си пръсти г-н Тибо сучеше върха на брадата си. Когато свърши, той погледна сина си изкосо. Звучният му глас и тържественият начин, по който говореше, сякаш придаваха тежест и на най-незначителните му думи. Антоан, комуто г-н Тибо винаги въздействуваше по особен начин, почувствува, че самоувереността му го напуща. Но от прекалена гордост г-н Тибо направи погрешна стъпка.

— Впрочем, питам се, защо ли си давам труд да доказвам колко е уместна една мярка, която не подлежи на разглеждане и няма да бъде отменена. Върша напълно съзнателно това, което смятам, че трябва да извърша, и не съм длъжен да давам отчет, комуто и да било. Запомни го веднъж завинаги, драги мой.

Антоан кипна.

— По този начин няма да ме накараш да млъкна, тате. Повтарям ти, Жак не може да остане в Круй.

Г-н Тибо отново се изсмя язвително. Антоан направи усилие да се овладее…

— Не, тате, престъпление би било да се остави Жак там. У него има нещо ценно, което не трябва да се загуби. Пък и да ти кажа ли: ти често си се лъгал относно неговия характер; той те дразни и ти не виждаш неговите…

— Какво не виждам? Едва откакто замина, живеем спокойно. Не е ли така? Добре, когато се поправи, ще се погрижим да го върнем. А дотогава… — Той вдигна юмрук, като че ли щеше да го стовари с всичка сила, но после отвори ръка и леко опря длан на масата. Гневът му тлееше. Най-сетне Антоан избухна.

— Жак няма да остане в Круй, тате, гарантирам ти!

— О, о! — каза г-н Тибо с подигравателен тон. — Да не си забравил, драги, че ти не си господар там?

— Не, не съм забравил. Затова те и питам: какво смяташ да правиш?

— Какво смятам да правя ли? — пошепна бавно г-н Тибо. Той се усмихна студено и за миг полуотвори клепачи. — Много ясно какво: ще направя строго мъмрене на г-н Фем, че те е приел без мое разрешение и ще забраня да те пущат в изправителния дом.

Антоан кръстоса ръце на гърдите си.

— Така, а твоите брошури, твоите сказки! Всичките ти красиви думи! Пред конгресите, да, само там, но пред един интелект, който затъпява, дори когато се отнася за сина ти, нищо няма значение. Не желаем усложнения, искаме си спокойствието и да става каквото ще.

— Клеветник! — извика г-н Тибо и стана прав. — А, това беше неизбежно! Отдавна виждам накъде вървиш. Някои думи, които ти се изплъзваха на масата, твоите книги, твоите вестници, неохотното изпълнение на религиозните задължения… Едното е свързано с другото — изоставиш ли религиозните принципи, следва морална анархия… И накрая идва бунтът!

Антоан вдигна рамене.

— Нека не смесваме нещата. Става дума за детето и това е въпрос, който не търпи отлагане. Тате, обещай ми, че Жак…

— Забранявам ти да ми говориш за него! Ясно ли е?

Те се измериха с очи.

— Това ли е последната ти дума?

— Махай се!

— А, ти не ме познаваш, тате — пошепна Антоан с предизвикателен смях. — Кълна ти се, че Жак ще излезе от тая тъмница! И нищо, нищо няма да ме спре!

С внезапна буйност огромният мъж тръгна към сина си, стиснал зъби.

— Махай се!

Антоан отвори вратата. На прага той се обърна и с глух глас натърти:

— Нищо няма да ме спре! Та ако трябва да водя дори цяла кампания в моите вестници!

V

Рано сутринта на следния ден Антоан, който не бе мигнал цяла нощ, чакаше в притвора на архиепископията да се свърши литургията. Искаше да уведоми абат Векар за случилото се, за да може той да се застъпи за Жак; Антоан не виждаше други изгледи за успех.

Разговорът трая дълго. Абатът предложи на Антоан стол и седна до него като за изповед. Слушаше го съсредоточено, облегнат на стола, наклонил глава наляво, както бе обичаят му. Не го прекъсна нито веднъж. Безцветното му лице с дълъг нос не бе много изразително; от време на време обаче той хвърляше благ и настойчив поглед към Антоан, сякаш търсеше да проникне отвъд думите му. Макар че виждаше Антоан по-рядко, отколкото другите членове на семейството, той хранеше особено уважение към него; интересното беше, че всъщност това уважение му бе внушено от г-н Тибо — успехите на сина му ласкаеха неговото честолюбие и той често го хвалеше.

Антоан не се опитваше да убеди абата с умело подбрани аргументи; той просто му разправи подробно как бе прекарал деня в Круй и каква разправия бе имал вечерта с баща си. Абатът го упрекна за това, без да каже нито дума, просто с един многозначителен жест; той винаги държеше ръцете си до гърдите, пълни ръце на духовник, които вяло се отпускаха и без да променят мястото си, внезапно се оживяваха, като че ли природата ги бе надарила със способността да говорят, способност, която тя не бе дала на неизразителното му лице.

— Сега съдбата на Жак е във вашите ръце, господин абат — заключи Антоан. — Само вие можете да убедите баща ми.

Абатът не отговори. Той погледна Антоан така мрачно, така разсеяно, че младият човек остана в недоумение. Тогава той почувствува своето безсилие и непреодолимите трудности, които се изправяха пред плановете му.

— А после? — запита тихо абатът.

— Какво после?

— Да предположим, че баща ви върне Жак в Париж. Какво ще го прави?

Антоан се смути. Той имаше собствен план, но не знаеше как да го изложи; толкова му се струваше мъчно абатът да приеме по начало подобно нещо: двамата братя да напуснат апартамента на баща си, да се настанят в партера на къщата, да откъснат напълно детето от властта на бащата и Антоан да се натовари сам с възпитанието му, да следи учението и поведението му. Този път абатът не можа да не се усмихне, но в усмивката му нямаше ирония.

— С много тежка задача се нагърбвате, драги приятелю.

— О — възрази Антоан с жар, — убеден съм, че това дете има нужда от много голяма свобода! То не може да се развива, ако бъде постоянно под принуда! Смейте ми се, ако искате, господин абат, но аз си оставам убеден, че ако наистина само аз се занимавах с него…

Вместо отговор свещеникът отново поклати глава и втренчи в него тежък поглед, който сякаш идваше от много далеч и проникваше много надълбоко. Антоан си отиде отчаян. След резкия отказ на баща си незаинтересоваността на абата разруши почти всичките му надежди. Той щеше да се изненада много, ако узнаеше, че абатът беше решил да отиде още същия ден да говори с г-н Тибо.

 

 

Но не стана нужда абатът да си дава този труд.

Той се прибра в къщи, както правеше всяка сутрин след службата, за да изпие чаша студено мляко. Щом влезе в апартамента, където живееше със сестра си и който беше на две крачки от архиепископията, той видя г-н Тибо, който го чакаше в столовата. Едрият мъж се бе отпуснал на един стол, с ръце на колената, и още кипеше от яд. Щом абатът влезе в стаята, той веднага скочи на крака и измърмори:

— А, ето ви най-после! Сигурно моето посещение ви учудва.

— Не толкова, колкото предполагате — отвърна абатът. От време на време бегла усмивка озаряваше спокойното му лице и хитро огънче проблясваше в очите му. — Моите агенти ме осведомяват добре, аз съм в течение на всичко. Ще ме извините ли? — добави той, като се приближи до купичката, която го чакаше на масата.

— В течение на всичко ли? Да не би да сте видели вече…

Абатът пиеше млякото си на малки глътки.

— Още вчера сутринта научих за състоянието, в което се намира Астие; от херцогинята. Но едва снощи чух за оттеглянето на вашия противник.

— Състоянието на Астие? Да не би?… Не разбирам. Аз не знам нищо.

— Не може да бъде! — възкликна абатът. — Значи, аз ще имам удоволствието да ви съобщя хубавата новина. — Той не бързаше. — Е, там е работата, че дядо Астие е имал четвърта атака. Този път горкият човек е загубен. При това положение деканът, който съвсем не е глупав, се оттегля и вие оставате единствен кандидат за Академията на духовните науки.

— Деканът… се оттегля? — заекна г-н Тибо. — Но защо?

— Защото е разсъдил, че един декан на факултета по литература ще бъде по на място в Академията по история и археология и предпочита да почака няколко седмици, за да получи едно креело, което никой няма да му оспорва, отколкото да рискува в избор, в който и вие сте кандидат.

— Сигурен ли сте?

— Знае се официално. Снощи срещнах постоянния секретар на заседанията на католическия институт. Деканът току-що бе донесъл лично писмото, с което се отказва от кандидатурата си. Кандидатура, която трая по-малко от двадесет и четири часа!

— Но тогава!… — измърмори г-н Тибо. Изненадата и радостта пресякоха дъха му. Той направи няколко крачки настрана, кръстосал ръце на гърба си, след това се върна към свещеника и едва не го хвана за рамената. Стисна му ръцете.

— О, драги абате, никога няма да забравя това. Благодаря, благодаря.

Той бе така изпълнен с щастие, че в душата му нямаше място за други чувства; гневът му се изпари моментално. Дори трябваше да напрегне паметта си, когато абатът го заведе, без г-н Тибо да си даде сметка, в кабинета си и с най-естествен тон го запита:

— Но какво ви води тук толкова рано, драги приятелю?

Тогава си спомни за Антоан и изведнъж отново се разгневи. Идвал да поиска съвет за поведението, което трябва да държи спрямо по-големия си син, тъй като той се бил много променил напоследък. Явно било, че Антоан е обхванат от дух на съмнение и бунт. Продължава ли той да изпълнява своите религиозни задължения? Присъствува ли на неделната литургия? Той все по-рядко обядвал и вечерял със семейството под предлог, че има професионални задължения; а когато се хранел в къщи, поведението му на масата било съвсем различно от онова, което било някога. Той противоречал на баща си и си позволявал недопустимо свободомислие. По време на последните общински избори спорът на няколко пъти така се изострил, че трябвало като на някакъв хлапак да му заповядва да млъкне. С една дума, ако искали Антоан да остане в правия път, спрямо него трябвало да се вземат бързи мерки, за които вероятно щяла да бъде нужна помощта, а може би и намесата на абат Векар. След това като пример г-н Тибо разказа за своеволието на Антоан, който си позволил да отиде в Круй, за глупавите предложения, с които се върнал оттам, и за неокачествимата сцена, която последвала. И все пак от думите му личеше, че той уважава Антоан; уважението му бе дори пораснало, без той да го съзнава, именно поради тази проява на независимост, от която се оплакваше; абатът забеляза това.

Седнал отпуснато зад бюрото си, той беше поставил ръце от двете страни на нагръдника си и правеше от време на време одобрителни жестове. Щом стана дума за Жак обаче, вдигна глава и започна да слуша с още по-голямо внимание. Чрез редица умели въпроси, между които на пръв поглед нямаше връзка, той успя да накара бащата да му разкаже всичко, което бе чул от Антоан.

— Тъй… тъй… тъй — повтаряше той, като че ли говореше на себе си. После се замисли за миг. Изненадан, г-н Тибо го чакаше да заговори. Най-сетне абатът каза решително: — Всичко, което ми разказвате за държането на Антоан, не ми се вижда така тревожно, както на вас, драги приятелю. Това трябваше да се очаква. У един любознателен и жив ум научните занимания най-напред събуждат гордост и разколебават вярата. Малко наука отдалечава от бога, много наука ни връща към него. Не се бойте. Антоан е на възраст, когато човек се хвърля от една крайност на друга. Добре направихте, че ме предупредихте. Ще намеря начин да го виждам по-често, да разговарям с него. Всичко това не е особено сериозно… Потърпете и той ще се върне при нас. Но това, което ми разказахте за живота на Жак, ме безпокои много повече. Съвсем не предполагах, че неговото уединение е така строго! Ами че той живее като затворник! Подобно съществуване сигурно крие опасности. Драги приятелю, признавам, че съм много загрижен за него. Вие обмислихте ли добре всичко?

Г-н Тибо се усмихна.

— С чиста съвест ще ви повторя, драги абате, това, което отговорих вчера на Антоан: нима предполагате, че ние нямаме опит в тия работи, и то много повече от който и да било друг?

— Не го отричам — рече свещеникът без ни най-малко раздразнение. — Но спрямо децата, с които обикновено се занимавате, не е нужно да се действува така предпазливо, както спрямо сина ви, който има особен темперамент. И доколкото разбрах, другите деца са подложени на различен режим — живеят заедно, имат време за почивка, занимават се с ръчен труд. Вие си спомняте, че аз бях напълно съгласен с вас да се наложи строго наказание на Жак. Струваше ми се, че този полузатворнически режим е подходящ за него, че ще го накара да се замисли, да се поправи. Но никога не ми е минавало през ума, че той трябва да се постави в истински тъмничен затвор, нито че това може да трае така дълго. Помислете си, от осем месеца едно дете, което едва е навършило петнайсет години, живее само в килия под надзора на необразован пазач, за чиято почтеност вие имате единствено официални сведения! Вярно е, че взема някакви уроци; но що за човек е този учител от Компиен, който му посвещава три-четири часа в седмицата? Вие не знаете нищо за него. От друга страна, се позовавате на опита си. Е, позволете ми да ви припомня, че и аз съм живял дванайсет години с ученици и че имам известна представа какво представлява едно момче на петнайсет години. Просто изтръпвам, като си помисля за състоянието на физическа и особено душевна отпадналост, в която се намира това нещастно дете и която вие не сте забелязали!

— И вие ли? — възкликна г-н Тибо. — Аз мислех, че разсъждавате по-здраво — добави той, като се засмя сухо. — Впрочем в момента не става дума за Жак…

— А според мене не може да става дума за нищо друго — прекъсна го абатът, без да повиши глас. — След всичко, което научих, считам, че физическото и душевно здраве на това дете е изложено на най-голяма опасност. — Той като че ли се замисли и после бавно и ясно изрече: — То не бива да остане нито ден по-дълго там, където се намира сега.

— Какво? — извика г-н Тибо.

Последва мълчание. За втори път през последните дванайсет часа му нанасяха удар на най-чувствителното място.

Той почувствува, че го обхваща ярост, но се сдържа.

— Ще поговорим пак по този въпрос — каза той примирително, като се изправи.

— Моля, моля — рече свещеникът с неочаквана живост. — Най-малкото, което може да се каже в случая, е, че вие сте действували неблагоразумно… и имате доста голяма вина. — Той имаше свой начин да разтегля някои думи и да ги произнася едновременно благо и твърдо, без изразът на лицето му да се промени, поставяше показалеца пред устните си, сякаш искаше да каже: „Внимавайте!“. Той направи този жест, като повтори: — Доста голяма вина. — И след кратка пауза добави: — Трябва да се поправи злото колкото е възможно по-скоро.

— Какво? Какво искате от мене? — извика г-н Тибо, който този път не можа да се сдържи. Той вдигна нападателно глава към свещеника. — Да прекъсна без никакво основание един режим, който вече дава отлични резултати ли? Да взема при себе си в къщи този нехранимайко, за да понасям отново всичките му прищевки? Благодаря! — Той свиваше юмруци така, че ставите му пращяха. Стиснал челюсти, изръмжа с дрезгав глас: — По съвест ви казвам, че това няма да стане! Не, не и не!

Абатът направи спокоен жест с двете си ръце, който сякаш казваше: „Както обичате“.

С рязко движение г-н Тибо стана. Съдбата на Жак се решаваше за втори път.

— Драги абате — поде той, — виждам, че тази сутрин с вас не може да се приказва сериозно и затова си отивам. Но позволете ми да ви кажа, че си въобразявате несъществуващи неща точно като Антоан. Приличам ли аз на безчовечен баща? Не направих ли всичко, за да насоча това дете към добро чрез обич, снизхождение, чрез добри примери, чрез влиянието на семейния живот? Не понасях ли от него години наред всичко, което един баща може да понесе от сина си? Ще отречете ли, че всичките ми добри чувства и усилия не дадоха никакъв резултат? За щастие навреме разбрах какъв е моят дълг и не се поколебах да взема строги мерки, колкото и мъчително да беше това за мене. Тогава вие одобрявахте постъпките ми. Господ ми беше дал известна опитност в тази област и аз смятам, че вдъхвайки ми идеята да основа специалния павилион в Круй, провидението ми е приготвяло предварително лек за моето собствено страдание. Не понесох ли храбро това изпитание? Колко са бащите, които биха действували като мен? Трябва ли да се упреквам за нещо? Слава богу, съвестта ми е спокойна — заяви той, но някакво смътно вътрешно колебание придаде известна глухота на гласа му. — Пожелавам на всички бащи да имат такава спокойна съвест, каквато имам аз. И така, аз си отивам.

Той отвори вратата. На лицето му се появи самодоволна усмивка.

— За щастие умът ми е по на място, отколкото на всички вас — рече той със саркастичен тон, който не беше лишен от известен аромат, сякаш дъхаше на нормандската земя, където бе роден.

Той прекоси вестибюла. Абатът го следваше мълчаливо.

— Хайде, до скоро виждане, драги — каза той малко безцеремонно, излизайки на площадката.

Когато се обръщаше, за да стисне ръката на свещеника, абат Векар внезапно заговори без предисловие:

— Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се тъй: „Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци, постя два пъти в седмица, давам десетък от всичко, що придобивам“. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето, но удряше се в гърди и казваше: „Боже, бъди милостив към мене грешника“.

Г-н Тибо полуотвори клепачи. Видя своя изповедник, изправен в тъмния вестибюл, който слагаше показалеца пред устните си.

— „Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.“

Едрият човек понесе удара, без да трепне. Стоеше неподвижен, със затворени очи. Понеже мълчанието продължи дълго, той се осмели да отвори очи. Абатът бе затворил безшумно вратата, г-н Тибо стоеше сам пред затворения дом. Той вдигна рамене, обърна се и си отиде. Между двата етажа се спря и стисна перилото на стълбата. Дишаше бързо и изтегляше брадата си напред като кон, който се дразни от юздечката.

— Не! — прошепна той.

И без да се колебае повече, се прибра в къщи.

 

 

Цял ден се мъчи да забрави случката. Късно следобед по съвсем дребен повод — г-н Шал се забави да му донесе папката, която му трябваше — той внезапно избухна и с усилие потисна гнева си.

Антоан беше дежурен в болницата. Вечерята мина в мълчание. Без да чака Жизел да свърши десерта си, г-н Тибо сгъна салфетката и се оттегли в кабинета си.

Часовникът удари осем часа.

„Имам време да намина пак тази вечер — помисли той, като сядаше, макар че бе решил да не се връща при абата. — Само че той пак ще ми заговори за Жак. Казах «не» и толкова! Но какво искаше да каже той с притчата за фарисея?“ — запита се г-н Тибо за стотен път.

Изведнъж долната му устна затрепери. Той винаги се бе страхувал от смъртта. Стана, за да се погледне в огледалото през бронзовите свещници, които бяха наредени на камината. Чертите му бяха загубили самодоволния и уверен израз, който с годините бе оставил отпечатък върху лицето му и който не го напущаше никога, дори когато беше сам, дори когато се молеше на бога. Тръпка премина по тялото му. Отпуснал рамена, той се тръшна на стола си. Виждаше се на смъртното легло и с ужас се питаше дали няма да се представи на бога с празни ръце. Отчаяно се залавяше за мнението, което другите имаха за него. „Все пак аз съм порядъчен човек, нали?“ — повтаряше си той; но фразата оставаше въпросителна. Не можеше повече да се самоизмамва с думи; изживяваше онези редки минути в живота, когато човек се вглъбява в себе си и надниква в най-потайните кътчета на душата си, които дотогава са били в мрак. Стиснал със сгърчени ръце креслото, той се вглеждаше в миналото си и не намираше нито едно дело, което да е било съвсем чисто. Всеки спомен, който изплуваше от забравата, жегваше сърцето му. Един от тях, по-мъчителен от всички други, взети заедно, го преследваше така ясно и безпощадно, че той стисна с ръце главата си. За първи път в живота си може би г-н Тибо почувствува срам. Той изпита най-после такова крайно отвращение от самия себе си, толкова непоносимо, че бе готов на всякакви жертви само да може да се освободи от него, да изкупи божието опрощение, да върне на отчаяната си душа мира и надеждата за спасение във вечността. О, да намери отново бога… Но най-напред трябваше да спечели отново уважението на свещеника, божия служител… Да, не можеше да прекара нито час повече в това проклето усамотение, да понася повече този укор.

Чистият въздух го успокои. Той взе кола, за да пристигне по-скоро.

Абат Векар дойде да му отвори. Лицето му, осветено от лампата, която той повдигна, за да разпознае посетителя, беше спокойно и съсредоточено.

— Аз съм — рече г-н Тибо, като протегна машинално ръка и замълча. После се отправи към кабинета на абата. — Не идвам, за да говорим за Жак — заяви той веднага щом седна. Свещеникът направи примирителен жест с ръце и г-н Тибо продължи: — Слушайте, не трябва да се връщаме повече на този въпрос. Вие сте на погрешен път. Впрочем идете в Круй, ако желаете, за да се осведомите. Ще видите, че съм прав. — След това добави същевременно и рязко, и наивно: — Извинете ме за лошото настроение тази сутрин. Вие ме познавате, аз съм невъздържан и не… Но всъщност… А и вие, знаете ли, бяхте остър с притчата за фарисея. Много остър бяхте. Най-сетне и аз имам право да протестирам, дявол да го вземе! От трийсет години посвещавам на католическите благотворителни дружества всичкото си време и всичките си сили, както и по-голямата част от приходите си. За да чуя от свещеника си, от приятеля си, че аз… че аз не… Не, признайте, не беше справедливо!

Абатът гледаше каещия се г-н Тибо. Погледът му сякаш казваше: „И въпреки волята ти гордостта прозира през всяка твоя дума!“.

Последва доста дълга пауза.

— Драги абате — поде г-н Тибо с малко неуверен глас, — допущам, че не съм съвсем… Е, да, съгласен съм… Аз много често… Но такъв съм по природа, така да се каже… Нали ме знаете какъв съм? — Той молеше за капчица снизхождение. — Пътят към спасението е труден… Вие единствен можете да ме въздигнете, да ме напътствувате… Остарявам вече, страхувам се… — избъбри той внезапно.

Абатът се трогна от променения му глас. Той почувствува, че не бива да мълчи повече и приближи стола си.

— Сега пък аз се колебая… — рече той. — Впрочем, драги приятелю, какво бих могъл да кажа повече, когато светото слово е вече проникнало така дълбоко? — Той се съсредоточи в себе си и след това продължи: — Знам, че бог ви е отредил трудна задача — като работите за него, вие добивате власт над хората, добивате почести. Така и трябва. Но как да не смесите малко неговата слава с вашата лична слава? Как да не отстъпите на изкушението да предпочитате малко повече вашата пред неговата? Разбирам това добре…

Г-н Тибо беше отворил очи и не ги затваряше вече; бледите му очи имаха изплашен и същевременно детински и невинен израз.

— И все пак — продължи абатът — ad majorem Dei gloriam[23]. Това е единственото, което има значение, и всичко останало не е добро. Вие сте от силните хора, драги приятелю, т.е. от гордите. Знам колко е мъчно да подчиниш тази гордост на здравия разум; колко е трудно да не живееш за себе си, да не забравиш бога дори когато си напълно зает с благочестиви дела; да не бъдеш от тези, за които спасителят един ден каза с такава тъга: „Този народ ме почита на думи, но сърцето му е далеч от мен“.

— О, това е ужасно! — каза г-н Тибо екзалтирано, без да наведе глава. — Аз, само аз знам колко е ужасно!

Неговото смирение му даваше сладостно чувство на успокоение. Той смътно съзнаваше, че по този начин ще може да спечели разположението на свещеника, без да трябва да отстъпи по въпроса за изправителния дом. Изпитваше желание да направи още нещо, да изненада абата с дълбочината на вярата си, да прояви неочаквано благородство, само и само да придобие отново уважението му.

— Абате, досега съм бил само нещастен горделивец — каза той изведнъж и очите му придобиха за миг съдбоносния израз, който често се появяваше по лицето на Антоан, — но може би бог ми дава именно днес случай да… да се поправя. — Той се поколеба, сякаш се бореше със самия себе си. И действително изживяваше вътрешна борба. Абатът го видя как набързо направи кръст с ръка над сърцето си. — Имам пред вид кандидатурата си, нали разбирате? Да се откажа от нея, би било наистина жертва… Да пожертвуваш гордостта си… Тази сутрин ми съобщихте, че изборът ми е сигурен. А ето, аз… Но вижте, и в това проявявам суета — не беше ли по-правилно да премълча това дори пред вас и да го направя сам? Но както и да е, ето, абате, заклевам се да оттегля утре завинаги кандидатурата си за Института.

Абатът направи жест, който г-н Тибо не видя, защото се бе обърнал към разпятието, закачено на стената.

— Господи, смили се над мене — прошепна г-н Тибо, — защото съм грешен.

В това той вложи, без сам да го съзнава, някаква останка от самодоволство. Гордостта има толкова дълбоки корени! Дори в този момент на най-пламенно разкаяние смирението му го изпълваше с наслаждение, защото задоволяваше гордостта му.

Абатът му хвърли проницателен поглед. Доколко можеше да бъде искрен този човек? И все пак в тази минута лицето на г-н Тибо бе така озарено от направената жертва и от мистичната му вяра, че човек не би забелязал нито бръчките му, нито подпухналостта на лицето му; лицето на този старец бе придобило чистосърдечието на детско лице. Свещеникът се развълнува. Той почти се засрами, че тази сутрин бе изпитал дребнаво задоволство, задето бе успял да срази този митар. Сега ролите бяха разменени. Той помисли за собствения си живот. Единствено за божия слава ли бе напуснал така на драго сърце учениците си и се бе стремил да получи това топло местенце в архиепископията? Нима всеки ден той не изпитваше греховно удоволствие да използува дипломатическите си способности, които бе поставил в служба на черквата?

— Кажете ми по съвест, вярвате ли, че бог ще ми прости?

Този тревожен глас припомни на абат Векар задълженията му на изповедник. Той сключи ръце под брадата си, наведе глава и се усмихна с усилие.

— Оставих ви да отидете до края — рече той. — Оставих ви да изпиете горчивата чаша. Сигурен съм напълно, че божествената милост ще ви възнагради за настоящия час. Но — той вдигна палеца си — намерението е достатъчно. Истинският ви дълг не е да изпълните жертвата докрай. Не протестирайте. Аз, вашият изповедник, ви освобождавам от поетото задължение. Защото всъщност вашият отказ би бил по-малко полезен за божията слава, отколкото вашият избор. Вашето семейно положение, вашето имотно състояние изискват от вас неща, които не можете да пренебрегнете. Титлата член на Института ще ви даде между републиканците от крайната десница, които са надеждата на нашата страна, още по-голямо влияние; ние считаме, че това е необходимо за правото дело. Вие винаги сте се поставяли под опеката на черквата. Е добре, нека още веднаж посредством мене тя ви посочи правия път. Бог отказва вашата саможертва, драги приятелю. Колкото и да е тежко това за вас, преклонете се. Gloria in excelsis![24] Слава на бога във висините, мир на земята и благоволение между хората!

Докато говореше, абатът забеляза, че чертите на г-н Тибо приемаха малко по малко обикновения си вид. Когато той свърши, едрият мъж бе притворил клепачи; не можеше вече да се разбере какво става в него. Връщайки му креслото в Института, неговата двайсетгодишна амбиция, абатът го бе възвърнал към живота; той бе изпълнен със свръхчовешка благодарност, но все още се чувствуваше изтощен от страшното усилие, което бе направил, за да победи природата си. И двамата бяха обладани от една и съща мисъл. Свещеникът се наведе и започна да мърмори благодарствена молитва. Когато вдигна глава, видя г-н Тибо на колене, затворил очи и отправил към небето озареното си от радост лице. Мокрите му устни шепнеха нещо и двете му космати ръце, така подпухнали, сякаш бяха ужилени от оси, бяха сключени една в друга в трогателен екстаз. Защо тази назидателна гледка стана изведнъж непоносима за абата? И то така непоносима, че той не можа да задържи ръката си, с която неволно посегна да разтърси каещия се. Но той се възпря и нежно сложи ръка на рамото на г-н Тибо, който тежко се изправи.

— Още не е свършено всичко — каза свещеникът със свойствения си благ, но твърд тон. — Вие трябва да вземете решение за Жак.

Г-н Тибо изведнъж се изправи с целия си ръст.

Абатът седна.

— Не ставайте като тези, които смятат, че задачата им е свършена, когато са изпълнили един труден дълг, и които пренебрегват непосредствените си задължения, първите и най-важните задължения. Дори изпитанието, на което сте подложили това дете, да не е така зловредно, както си мисля аз, не го продължавайте повече. Помислете за слугата, който беше заровил таланта, поверен от господаря му. Хайде, драги приятелю, не си отивайте оттук, без да сте осъзнали цялата си отговорност.

Г-н Тибо стоеше прав и клатеше глава, но на лицето му вече не се четеше предишната упоритост.

Абатът стана.

— Важното е да се действува по такъв начин, щото Антоан да не сметне, че отстъпвате пред него — пошепна той. И веднага схвана, че беше намерил болното място на г-н Тибо. Той направи няколко крачки и изведнъж каза с непринуден тон: — Знаете ли какво бих направил аз на ваше място, драги приятелю? Бих му казал: „Искаш брат ти да излезе от изправителния дом? Нали така? Продължаваш ли да държиш на това? Е добре, щом е така, иди да го доведеш, но ти ще се грижиш за него. Искаш да се върне — занимавай се тогава с него ти!“.

Г-н Тибо не направи никакво движение. Абатът продължи:

— Дори бих отишъл по-далеч. Бих му казал: „Не искам Жак в къщи. Справяй се сам, както можеш. Ти като че ли постоянно смяташ, че ние не знаем как да се държим с него. Тогава опитай се ти да се справиш с него!“. И така ще му го окача на врата. Бих ги настанил някъде двамата — разбира се, наблизо, — така че да могат да обядват и вечерят с вас, но бих предоставил изцяло на Антоан грижата за брат му. О, не възразявайте, драги приятелю — добави той, макар че г-н Тибо не бе направил никакво движение. — Чакайте, оставете ме да свърша. Моята идея не е така неосъществима, както ви се струва.

Той се върна до бюрото си и седна, като опря лакти на него.

— Изслушайте ме внимателно — каза той. — Първо. Доста вероятно е Жак да понася по-леко властта на брат си, отколкото вашата, и аз съм склонен да вярвам, че като получи по-голяма свобода, той няма вече да има този бунтарски дух и няма да бъде така недисциплиниран, както беше някога.

Второ. Колкото до Антоан, неговата сериозност ви дава пълна гаранция. Ако го обвържете така, убеден съм, че той ще приеме този план, за да може да освободи брат си. Колкото до тези обезпокоителни настроения, за които се тревожихме тази сутрин, мисля, че една малка причина може да предизвика големи последици — възлагайки му отговорността за една човешка душа, вие ще му дадете много добър подтик и непременно ще го върнете към едно… по-малко анархистично схващане за обществото, за морала и за религията.

Трето. Ежедневните търкания изхабяват вашия бащински авторитет. Като се държите настрана, родителската ви власт ще запази целия си престиж и вие ще можете да упражнявате от по-високо контрол. А в това се състои всъщност вашата задача и, как да кажа, главната полза от тази власт.

И най-после — тонът му стана доверителен, — да ви призная, струва ми се, че сега в навечерието на вашия избор е желателно Жак да не остава повече в Круй и въобще да не може да става въпрос за тази история. Когато човек придобие известност, започват разни интервюта и анкети и вие рискувате да се изложите на бъбривостта на журналистите… Знам, че това е съвсем второстепенно съображение, но все пак…

Тревога блесна в очите на г-н Тибо. Без да признае пред самия себе си, той чувствуваше, че връщането на Жак щеше да успокои съвестта му. Предложената от абата комбинация бе изгодна във всяко отношение: честолюбието му не се накърняваше, защото той не отстъпваше пред Антоан; Жак щеше да заживее нормално, без г-н Тибо да трябва да се занимава с него.

— Ако можех само да бъда сигурен — каза той най-после, — че веднаж пуснат на свобода, този нехранимайко няма да ни докара нови скандали.

Този път битката бе спечелена.

Абатът се задължи да упражнява дискретен надзор над Жак и Антоан, поне през първите месеци. Той обеща да отиде на обед у г-н Тибо и да участвува в разговора, който бащата щеше да има с по-големия си син.

Г-н Тибо стана да се сбогува. Отиваше си с облекчена, обновена душа. Но все пак, когато хвана прочувствено ръцете на изповедника, в него отново се промъкна съмнение.

— Дано господ ми прости, че съм такъв по природа — рече той жално.

Абатът го погледна с щастливи очи.

— „Кой измежду вас, имайки сто овци — прошепна той, — като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле не я намери? — Той вдигна пръст и бегло се усмихна. — Казвам ви, че тъй на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник…“

VI

Една сутрин към девет часа портиерката потърси г-жа дьо Фонтанен. Долу „едно лице“ желаело да я види, но не искало нито да се качи в апартамента, нито да каже името си.

— Едно лице? Жена ли е?

— Момиче.

Г-жа дьо Фонтанен се дръпна назад. Сигурно някаква нова авантюра на Жером! Може би шантаж!

— Съвсем младо — добави портиерката. — Почти дете.

— Тогава ще сляза долу.

Действително едно дете се криеше в тъмната портиерска стая; то вдигна глава.

— Никол! — извика г-жа дьо Фонтанен, познавайки дъщерята на Ноеми Пти-Дютрьой. Никол понечи да се хвърли в прегръдките на леля си, но успя да потисне порива си. Лицето й бе разстроено и сиво. Тя не плачеше, но очите й бяха широко отворени и гъстите й вежди бяха вдигнати нагоре. Изглеждаше крайно възбудена, решена на нещо, но явно бе, че се владее напълно.

— Лельо, бих желала да говоря с тебе.

— Ела да се качим горе.

— Не, не искам горе.

— Защо?

— Не, не горе.

— Но защо? Аз съм сама. — Тя разбра, че Никол се колебае. — Даниел е в лицея, а Жени е на урок по пиано. Казвам ти, че съм съвсем сама до обед. Хайде, ела.

Никол я последва безмълвно. Г-жа дьо Фонтанен я покани в спалнята си.

— Какво им? — Тя не можа да прикрие подозренията си. — Кой те праща? Отде идваш?

Никол я гледаше, без да наведе очи, но започна да премигва.

— Избягах.

— О — каза г-жа дьо Фонтанен състрадателно, но все пак почувствува известно облекчение. — И идваш тук?

Никол вдигна рамена, сякаш искаше да каже: „Къде да отида? Нямам никого“.

— Седни, миличка. Чакай… Много уморена изглеждаш. Да не си гладна?

— Малко. — Никол се усмихна, сякаш за да се извини.

— Но защо не ми каза! — извика г-жа дьо Фонтанен и я заведе в трапезарията. Когато видя как момичето гълта намазаната с масло филия, тя измъкна от бюфета останалото от предния ден студено месо и няколко буркана сладко. Никол ядеше мълчаливо, засрамена, че е така гладна, но не можеше да прикрие апетита си. Бузите й поруменяха. Тя изпи една след друга две чаши кафе.

— Откога не си яла? — попита г-жа дьо Фонтанен, чието лице бе по-развълнувано от лицето на момичето. — Студено ли ти е?

— Не.

— О, да, ти трепериш.

Никол направи жест на досада. Ядосваше се на себе си, че не може да скрие слабостта си.

— Пътувах цяла нощ и затова ми е малко студено…

— Пътувала си? Но откъде идваш?

— От Брюксел.

— От Брюксел! Боже господи! Сама?

— Да — отсече момичето. Тонът му показваше, че твърдо е решило да каже нещо. Г-жа дьо Фонтанен хвана ръката му.

— Ти си замръзнала. Ела в моята спалня. Искаш ли да легнеш да поспиш? После ще ми обясниш всичко.

— Не, не, още сега искам да ти говоря, докато сме сами. Освен това не ми се спи, уверявам те. Нищо ми няма.

Беше в началото на април. Г-жа дьо Фонтанен запали огън, уви момичето в един шал и насила го накара да седне до камината. Никол отначало се противеше, но после се съгласи. Беше раздразнена, втренчените й очи блестяха без никаква нежност. Погледна часовника. Явно бе, че бърза да заговори сега, когато бе седнала пред камината, но не се решаваше да започне. За да не я смущава още повече, леля й не я гледаше. Минаха няколко минути, а Никол все така мълчеше.

— Каквото и да си направила, миличка — каза тогава г-жа дьо Фонтанен, — в тази къща никой няма да те разпитва. Ако искаш, запази тайната си. Аз съм ти благодарна, че си се сетила да дойдеш при нас. Тук ти си като член на семейството.

Никол се изправи. Може би леля й я подозира, че е извършила нещо, което не се решава да признае? При рязкото движение, което тя направи, шалът се плъзна от раменете й и разкри очертанията на едрите й гърди, които контрастираха с отслабналото й лице и детските й черти.

— Напротив — каза тя с пламтящ поглед, — искам всичко да разкажа. — Тя започна веднага с предизвикателно сух тон: — Лельо… в деня, когато ти дойде у дома на улица Монсо…

— О! — изстена г-жа дьо Фонтанен и отново мъка се изписа по лицето й.

— … аз чух всичко — завърши Никол бързо, като мигаше с очи.

Последва мълчание.

— Знаех, че си чула, миличко.

Момичето изхлипа и скри лице в ръцете си, като че ли щеше да се разплаче; но веднага след това вдигна глава. Очите му бяха сухи и устните свити; това променяше обикновения израз на лицето и дори тона на гласа му.

— Не я съди строго, лельо! Тя е много нещастна, знаеш ли… Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отговори г-жа дьо Фонтанен. Един въпрос пареше устните й. Тя погледна младото момиче с очевидно престорено спокойствие, което не би излъгало никого. — Чичо ти Жером… и той ли е там?

— Да. — Никол вдигна вежди и добави след кратка пауза: — Той именно ми даде идеята да избягам… да дойда тук…

— Той ли?

— Не, тоест… През тези осем дни той идваше всяка сутрин. Даваше ми малко пари, за да има с какво да живея, защото бях останала съвсем сама. А завчера ми каза: „Да можеше някоя милостива душа да те прибере, все по-добре би било за тебе, отколкото тук“. Когато каза „милостива душа“, аз веднага се сетих за тебе, лельо. Сигурна съм, че и той си мислеше за тебе. Не смяташ ли?

— Може би — прошепна г-жа дьо Фонтанен. Обзе я изведнъж такава радост, че едва не се усмихна. Тя побърза да заговори: — Но… как така си останала сама? Къде беше?

— У дома.

— В Брюксел?

— Да.

— Не знаех, че майка ти живее в Брюксел.

— Трябваше да се преместим там в края на ноември. Всичко бе описано в къщата на улица Монсо. Мама няма късмет — постоянно неприятности, съдии-изпълнители, които искат пари. Но сега, като се изплатиха дълговете, ще може да се върне.

Г-жа дьо Фонтанен вдигна очи. Искаше да запита: „Кой ги плати?“. Очите й така ясно изрекоха въпроса, че тя прочете отговора по лицето на детето. И пак не можа да се сдържи.

— И той ли е с нея от ноември насам?

Никол не отговори. Гласът на леля Терез бе затреперил така мъчително!

— Лельо — каза тя най-после с усилие, — не трябва да ми се сърдиш, не искам да скрия нищо от тебе, но мъчно е да се обясни всичко ей така, наведнаж. Познаваш ли господин Арвелд?

— Не. Кой е той?

— Голям парижки цигулар, който ми предаваше уроци. О, голям, голям музикант. Дава концерти.

— Е?

— Той живееше в Париж, но е белгиец. Затова, когато трябваше да бягаме, той ни заведе в Белгия. Той има собствена къща там, в Брюксел, и в нея се настанихме.

— С него ли?

— Да. — Никол бе разбрала въпроса и не искаше да го отбегне; тя дори изпитваше примитивно удоволствие да превъзмогне стеснителността си. Но този път не посмя да каже нищо повече и млъкна.

След доста дълга пауза г-жа дьо Фонтанен поде:

— Но къде беше през последните дни, щом си била сама и чичо Жером е идвал да те види?

— Там.

— При този господин?

— Да.

— И… чичо ти идваше у него?

— Разбира се.

— Но как така си останала сама? — продължи да разпитва г-жа дьо Фонтанен със същия благ тон.

— Защото господин Раул понастоящем е на турне в Люцерн и в Женева.

— Кой е този Раул?

— Господин Арвелд.

— И майка ти те е оставила сама в Брюксел, за да отиде с него в Швейцария?

Никол махна така отчаяно, че г-жа дьо Фонтанен се зачерви.

— Прощавай, миличко — прошепна тя. — Не говори вече за това. Дошла си тук и добре си направила. Остани при нас.

Но Никол тръсна енергично глава.

— Не, не, аз ей сега ще свърша. — Тя пое издълбоко въздух и избъбри наведнъж: — Слушай, лельо, господин Арвелд е в Швейцария, но мама не е с него, защото той я нареди в един брюкселски театър да пее в една оперета; нали тя има хубав глас, та той я караше да пее. И тя даже има голям успех, ама наистина много голям успех; дори вестниците писаха за това. Имам изрезки в джоба си, мога да ти ги покажа. — Тя се спря, защото загуби нишката на мислите си. — Тогава — продължи след малко, като хвърли странен поглед към леля си, — именно защото господин Раул заминаваше за Швейцария, затова чичо Жером дойде. Ама дойде много късно. Когато пристигна, мама вече я нямаше. Една вечер тя ме целуна… Не — поправи се тя, като сниши глас и се намръщи. Лицето й стана строго. — Тя едва не ме наби, защото не знаеше какво да прави с мене. — Никол вдигна глава и се усмихна принудено. — Ох, тя не ми се сърдеше всъщност, напротив. — Усмивката застина на лицето й. — Тя беше толкова нещастна, лельо, не можеш да си представиш. Трябваше непременно да замине, защото някой я чакаше долу, а пък знаеше, че чичо Жером ще дойде, защото вече беше идвал няколко пъти да ни види. Той дори свиреше с господин Раул. Но последния път й беше казал, че няма да се върне, докато господин Арвелд е в къщи. Тогава, преди да тръгне, мама ми поръча да кажа на чичо Жером, че заминава за дълго и ме оставя и че той трябва да се погрижи за мене. И той сигурно щеше да го направи, но аз не посмях да му кажа, каквото ми заръча мама. Той беше така ядосан, когато пристигна, че се страхувах да не би да тръгне да я гони и затова нарочно го излъгах. Казах му, че мама ще се върне на следния ден и всеки ден му повтарях същото. Той мислеше, че тя е още в Брюксел и я търсеше навсякъде. А пък аз… дойде ми до гуша, не исках вече да остана там, първо, защото слугата на господин Раул… О, как го мразя! — Тя потрепери. — Той е такъв човек, лельо, с такива очи… Не мога да го гледам!… Тогава чичо Жером ми спомена, както ти казах, за някоя милостива душа и аз веднага реших да дойда при тебе. И вчера сутрин, щом ми даде малко пари, веднага излязох, за да не ми ги вземе слугата, цял ден се крих по черквите и взех нощния пътнически влак.

Тя говореше бързо, навела глава. Когато вдигна очи, такова възмущение и строгост се четяха по благото лице на г-жа дьо Фонтанен, че Никол сключи умолително ръце и извика:

— О, лельо, не осъждай строго мама. Уверявам те, че всичко това не е по нейна вина. И аз не съм винаги добра и съм такова бреме за нея… В това няма нищо чудно… Но сега съм голяма и вече не мога да живея така. Не, не мога вече — повтори тя, като сви устни. — Искам да работя, да си печеля хляба, да не тежа никому. Ето защо дойдох, лельо. Само вас имам. Какво друго можех да направя? Ще ме приберете ли за няколко дни, лельо? Само вие можете да ми помогнете.

Г-жа дьо Фонтанен бе толкова развълнувана, че не можа да отговори. Никога не бе помислила, че един ден това дете ще й стане толкова скъпо. Гледаше Никол нежно и сякаш сама се наслаждаваше на топлотата на чувството си, което успокояваше собственото й страдание. Може би не беше така красива като по-рано; изприщената й от треска уста я загрозяваше. Но очите й! Доста тъмни, макар и сиво-сини, те изглеждаха дори прекалено големи, прекалено кръгли… Каква честност, каква смелост в тези ясни очи!

Най-после тя успя да се усмихне.

— Миличка — каза тя, като се наведе, — разбирам те, уважавам решението ти и ти обещавам да ти помогна. Но засега ти ще останеш тук при нас, защото имаш нужда от почивка. — Тя каза „почивка“, но погледът й казваше „обич“. Никол схвана това, но все още се сдържаше да не се разнежи.

— Искам да работя. Не искам вече да ме издържат.

— А ако майка ти дойде да те потърси?

Бистрият поглед на момичето се помрачи и изведнъж стана невероятно суров.

— А, никога вече!… — каза то с дрезгав глас.

Г-жа дьо Фонтанен се престори, че не е чула и каза:

— На драго сърце бих те задържала при нас… завинаги.

Момичето стана и сякаш се олюля. После изведнъж коленичи и сложи глава на коленете на леля си. Г-жа дьо Фонтанен галеше бузата на Никол и обмисляше някои неща, които трябваше да се уяснят.

— Ти си се справила с много неща, мое дете, които не би трябвало да виждаш на твоята възраст — подхвърли тя колебливо.

Момичето поиска да се изправи, но г-жа дьо Фонтанен го задържа; не искаше Никол да види, че лицето й бе пламнало. Държеше челото й опряно на коляното си и разсеяно навиваше около пръста си една руса къдрица, като търсеше думите си.

— Отгатнала си много неща… Неща, които би трябвало да останат… тайна. Разбираш ли какво искам да кажа? — Тя втренчи поглед в очите на Никол, които веднага светнаха.

— О, лельо, бъди спокойна… Никой… никой няма да узнае. Те няма да разберат и ще хвърлят вина върху мама.

Тя желаеше да прикрие поведението на майка си, както г-жа дьо Фонтанен държеше децата й да не разберат поведението на Жером. Това неочаквано съучастничество между тях се затвърди, когато Никол, след като помисли малко, се изправи с оживено лице и каза:

— Слушай, лельо, ето какво ще трябва да им кажем: мама е трябвало да печели и затова си е намерила работа в чужбина, в Англия например… Работа, която не й позволява да ме вземе със себе си… Виж, да кажем, че е намерила място като учителка. Какво мислиш? — Тя добави с детска усмивка: — И понеже мама е заминала, нищо чудно, че аз съм тъжна, нали?

VII

Старият красавец от партера се изнасяше на 15 април.

На 16 сутринта госпожица дьо Вез, съпроводена от две прислужнички, от портиерката г-жа Фрюлинг и от един общ работник, дойде да приеме гарсониерата. Красавецът не се ползуваше с добро име в сградата и госпожицата, притиснала до гърдите си двата края на черната си мериносова пелерина, почака да се отворят всички прозорци, преди да прекрачи прага на апартамента. Едва тогава тя влезе във вестибюла, обиколи стаите с бързи ситни крачки и донякъде успокоена от голите стени, по които нямаше нищо подозрително, нареди да се изчисти всичко така основно, сякаш ставаше въпрос да пропъди зли духове.

За голямо учудване на Антоан старата госпожица беше възприела почти без възражение идеята двамата братя да се настанят вън от бащиния дом, макар че такъв план би трябвало да наруши домашните традиции и да бъде в разрез с нейното схващане за семеен дом и възпитание. Той си обясни държането на госпожицата с радостта, която й доставяше връщането на Жак, и с уважението й към решенията на г-н Тибо, особено когато бяха одобрени от абат Векар. Но всъщност нейната готовност имаше друга причина: за нея бе голямо облекчение, че Антоан ще напусне апартамента. Откакто бе прибрала Жиз, горката госпожица живееше във вечен страх от заразни болести. През пролетта тя бе държала детето затворено шест седмици в стаята си, като го изваждаше да вземе въздух само на балкона и дори забави заминаването на цялото семейство за Мезон-Лафит, защото малката Лизбет Фрюлинг, племенницата на портиерката, беше хванала магарешка кашлица, а за да се излезе от къщи, трябваше да се мине край стаята на портиерката. Естествено, Антоан с миризмата на болница, която се носеше около него, с лекарската си чанта и с книгите си й се струваше постоянен източник на зараза. Тя много пъти го бе молила най-настоятелно да не взема никога Жиз на коленете си. Ако някога по невнимание той хвърлеше палтото си на някой стол във вестибюла, вместо да го занесе в стаята си, или пък, пристигайки късно, седнеше на масата, без да си измие ръцете, потисната от страх, тя не можеше вече да яде, макар че Антоан не носеше пардесюто си, когато отиваше при болните, нито напущаше болницата, без да се измие; за по-голяма сигурност тя веднага след десерта завеждаше Жиз в банята, промиваше й носа за дезинфекция и я караше да прави гаргара. Щом Антоан се настанеше в партера, между него и Жизел щеше да се установи защитна зона от два етажа и по този начин се намаляваше, доколкото е възможно, ежедневният риск от зараза. И затова тя вложи извънредно старание да обзаведе дома, където щеше да бъде изолиран „чумавият“. За три дни жилището бе измито, изстъргано, тапицирано, поставени бяха завеси и мебели.

Сега Жак можеше да пристигне.

Щом помислеше за него, енергията й се удвояваше. Тя или започваше още по-усилено да работи, или спираше за малко, загледана мислено в скъпото детско лице. Нежността й към Жиз с нищо не бе намалила обичта й към Жак. Обичаше го, откакто се бе родил, обичаше го дори по-отдавна, защото бе обичала и възпитавала майка му, която той не познаваше и която тя бе заместила още от люлката. Към нейните прострени ръце Жак бе направил първите си стъпки една вечер, препъвайки се по килима на коридора. Четиринайсет години наред тя бе треперила за него, както сега трепереше за Жизел. Толкова любов от нейна страна и такова пълно неразбиране от негова! Този хлапак, когото тя почти никога не изпущаше от очи, оставаше загадка за нея. Имаше дни, когато се отчайваше и си мислеше, че се грижи за някакво чудовище; плачеше, като си спомняше за детството на г-жа Тибо, която беше кротка като ангел. Не се запитваше от кого бе наследил Жак своя буен характер и отдаваше всичко на вмешателството на дявола. Но имаше и дни, когато внезапно сърцето на детето се отваряше и някоя неочаквана, внезапна, крайно благородна постъпка я разнежваше и тя пак плачеше, но от радост. Госпожицата никога не можа да свикне с отсъствието на Жак от къщи. Не разбра защо замина, но искаше връщането му да бъде истински празник. В новата му стая имаше всичко, което той обичаше. Наложи се Антоан да се противопостави на намерението й да изпълни шкафовете с всичките му детски играчки. От своята стая тя бе свалила креслото, което той обичаше и в което винаги сядаше, когато бе сърдит някому. По съвета на Антоан замени старото легло на Жак с едно съвсем ново легло-диван, което денем даваше на стаята вид на кабинет.

Изоставена от два дни и затворена в стаята си, за да пише домашни упражнения, Жизел не можеше да се съсредоточи в уроците си. Просто умираше от желание да види какво става долу. Знаеше, че нейният Жако се връща и че цялата суматоха в къщи беше заради него. За да успокои възбудените си нерви, обикаляше непрекъснато из стаята.

Сутринта на третия ден това мъчение й стана непоносимо. Към обед не можа да устои на изкушението и виждайки, че леля й не се качва при нея, тя се измъкна и се спусна по стълбището, като скачаше през три-четири стъпала наведнъж. Точно в този момент зърна Антоан, който се прибираше, и избухна в смях. Със строгия и невъзмутим израз на лицето си той винаги предизвикваше у нея неудържим смях, който траеше, докато Антоан оставаше сериозен. Госпожицата често мъмреше и двамата за тази игра. Щом обаче останеха сами, те винаги повтаряха тази комедия.

— Защо се смееш? — запита той най-после, като я хвана за китките. Тя се дърпаше и продължаваше да се кикоти. Изведнъж спря да се смее.

— Трябва да престана да се смея така, знаеш ли, иначе няма да мога да се оженя.

— Значи, искаш да се ожениш?

— Да — отвърна тя, като вдигна към него добрите си, кротки като на куче очи. Той гледаше пълничкото й телце на малко диваче и за първи път помисли, че това единайсетгодишно хлапенце ще стане жена и един ден ще се ожени. Той пусна ръцете й.

— Къде тичаше така сама, без шапка, дори без шал? Сега ще обядваме.

— Отивам при леля. Има една задача, която не разбирам… — рече тя, като се глезеше малко. И посочи в тъмното стълбище към тайнствената врата, откъдето падаше лъч светлина. Беше се зачервила и очите й блестяха.

— Искаш ли да влезеш там?

Тя произнесе думата „да“, като само движеше устните си, без да издаде звук.

— Нали ще ти се карат?

Тя се поколеба; погледна дръзко, за да види дали Антоан се шегува, и след това каза важно:

— О, не!… Това не е грях!

Антоан се усмихна. Така госпожицата различаваше доброто от злото. Той се запита какво ли е всъщност влиянието на старата госпожица върху това дете. Хвърли поглед към Жизел и реши, че няма основание да се страхува — това здраво растение ще се развие, където и да било и няма да се поддаде на никакво опекунство.

Жизел не сваляше очи от открехнатата врата.

— Хайде, влизай — рече Антоан. Тя едва се сдържа да не извика от радост и се мушна като мишка в апартамента.

Госпожицата беше сама. Тя бе стъпила на канапето и се повдигаше на пръсти, за да закачи на стената разпятието, което беше дала на Жак за първото му причастие и което трябваше да пази съня на нейното дете. Чувствуваше се весела, щастлива, млада и си тананикаше. Тя разпозна стъпките на Антоан във вестибюла и помисли, че е закъсняла за обед. През това време Жизел обиколи другите стаи. Не можеше да се сдържа от радост и започна да подскача, като пляскаше с ръце.

— Боже господи! — прошепна госпожицата, като скочи на пода.

Беше видяла в огледалото племенницата си, която скачаше като козле с коси, развявани от течението между отворените прозорци. Жизел чуруликаше:

— Да живеят теченията-а-а! Да живеят теченията-а-а!

Госпожицата не можа да разбере какво става; не се и опита да разбере. Дори не й мина през ума, че детето е слязло на своя глава — от шейсет и шест години тя бе свикнала да понася безропотно ударите на съдбата. Моментално откопча пелерината си, спусна се към Жиз, зави я набързо и я отведе, без да й отправи и най-малкия упрек. Накара я да се изкачи по стълбите още по-бързо, отколкото бе слязла; не си отдъхна, докато не я сложи в леглото и не й даде да изпие чаша гореща настойка.

Трябва да се каже, че страховете й не бяха напълно лишени от основание. Майката на Жизел беше малгашка[25] и бе умряла от белодробна туберкулоза, когато детето не беше навършило още и една година. Майор дьо Вез се бе оженил, докато служеше в Таматава; той също умря от някаква бавна болест, която лекарите не можеха точно да определят, но смятаха, че му е била предадена от жена му. Откакто госпожицата, единствената роднина на сирачето, бе наредила да го доведат от Мадагаскар и бе започнала да го гледа, страхът от тези наследствени болести не преставаше да я тормози, макар детето никога да не бе имало дори и сериозна настинка и макар всички лекари и специалисти, които го преглеждаха всяка година, да се учудваха на здравото му телосложение.

 

 

Изборът в Института трябваше да стане след две седмици и сега г-н Тибо, изглежда, държеше Жак да са прибере по-скоро в къщи. Уговорено бе г-н Фем да го доведе в Париж следната неделя.

 

 

В събота вечер Антоан напусна болницата в седем часа, вечеря в един съседен ресторант, за да избегне семейната вечеря, и още в осем часа влезе радостен в новия си дом. Тази вечер щеше да спи там за първи път. Приятно му беше да завърти ключа в ключалката и да хлопне вратата зад себе си. Запали лампите във всички стаи и с малки крачки започна да се разхожда из царството си. За себе си беше запазил стаите към улицата — две големи и една малка. В първата имаше малко мебели: няколко различни кресла, наредени около еднокрака масичка. Тук щеше да бъде чакалнята за пациентите. Във втората, по-голямата стая, той бе свалил мебелите, които имаше в апартамента на баща си: голямата си работна маса, библиотеката, двете кожени кресла и всички предмети, с които бе живял досега. В малката стая, където имаше тоалетна маса и един гардероб, той бе поставил леглото си. Книгите му бяха натрупани на пода във вестибюла до неотворените още куфари. От радиаторите идеше приятна топлина и новите крушки хвърляха ярка светлина навсякъде. Имаше на разположение дълга вечер, през която можеше да се нареди в новия апартамент; за няколко часа всичко трябваше да се разопакова и подреди, за да може жилището да добие окончателния си вид. Горе сигурно вечерята беше към края си — Жиз заспиваше над чинията си, а г-н Тибо говореше тържествено, сякаш държи реч. Колко спокоен се чувствуваше Антоан, как се наслаждаваше на самотата си! Той се виждаше до кръста в огледалото над камината. Приближи се и се погледна не без известно самодоволство. Той имаше особен начин да се гледа в огледало — дръпваше назад рамената си, стискаше челюсти, застанал винаги анфас, като впиваше строг поглед в очите си. Нарочно не забелязваше прекалено дългия си торс, късите си крака и тънките ръце, както и несъответствието между това почти дребно тяло и прекалено голямата глава, която изглеждаше дори още по-голяма поради брадата му. Искаше му се да бъде весел здравеняк с дебел врат и точно така се чувствуваше. Доволен бе от съсредоточения израз на лицето си. Понеже постоянно бръчкаше чело — сякаш за да съсредоточи вниманието си върху всеки момент, който преживяваше, — над веждите му кожата изпъкваше, така че очите му оставаха в сянка и добиваха някакъв твърд блясък, който му харесваше като видим признак на енергичния му характер.

„Да започнем с книгите — каза си той, като свали дрехата си и отвори енергично двете крила на празната библиотека. — Чакай да видим… Тетрадките — долу… Речниците да са под ръка… Терапевтика… така… Тра-ла-ла! Въпреки всичко, ето че постигнах целта си. Партерният етаж… Жак… Кой би повярвал преди три седмици, че това ще стане.“

— Този тип е надарен с не-у-кро-ти-ма воля — подхвана той с тънък глас, като че ли имитираше чужд глас. — Упорита и не-у-кро-ти-ма!

Той хвърли към огледалото весел поглед и се завъртя на токове, така че без малко не изпусна купчината брошури, които стигаха до брадата му.

„Хей, полека! Така! Ето че рафтовете се оживяват… Сега всички тия книжа… Да оставим тая вечер фишовете в чекмеджето, както си бяха… Но скоро ще трябва да прегледаме бележките, наблюденията… Събрал съм вече порядъчно количество бележки… Трябва да се възприеме логично и ясно класиране и указателят трябва да бъде постоянно ажур… Както прави Филип. И указателят ще бъде на фишове… Впрочем всички големи лекари…“

С лека, почти танцова стъпка той сновеше между вестибюла и библиотеката. Изведнъж се разсмя момчешки, съвсем неочаквано.

— Доктор Антоан Тибо — произнесе той, като се спря за момент и вдигна глава. — Доктор Тибо… Тибо, познавате го, разбира се, специалиста по детски болести…

Той направи малка крачка встрани, като кимна с глава, и след това продължи тържествено да подрежда книгите си.

„Сега да се заловим с плетения сандък… След две години ще се докопам до златния медал, началник на клиника… после конкурса в болницата… Значи, установявам се тук за три-четири години, не повече. След това ще ми трябва един приличен апартамент като на шефа.“

Той отново подхвана с тънък глас:

— Тибо, един от нашите най-млади лекари в болницата… дясната ръка на Филип…

„Добре, че се сетих веднага да се специализирам по детски болести… Като си помисля за Луизе, за Турон — какви глупаци…“

— Какви глупаци… — повтори той, но явно не мислеше за това, което говори. Ръцете му бяха пълни с най-различни предмети и той объркан търсеше с очи подходящо място за всеки от тях.

„Ако Жак пожелае да стане лекар, аз ще му помогна, ще го ръководя… Двама лекари Тибо?… Защо не? Такава кариера подхожда на семейство Тибо. Трудно е, но какво удовлетворение, стига да имаш желание за борба и малко амбиция! Какво напрежение на вниманието, на паметта, на волята! И никога не достигаш до края! И най-после, когато постигнеш нещо!… Голям лекар!… Като Филип… Да можеш да добиеш този благ, уверен вид… Много учтив, но държи човека на разстояние… Господин професорът… А, да станеш важна личност!… Да те викат на консултации колеги, които най-много ти завиждат!“

„И аз избрах най-трудната специалност. Децата не могат да ти кажат нищо. А когато ти кажат нещо, те заблуждават. Наистина човек е съвсем сам, изправен пред болестта, която трябва да открие… За щастие рентгенът… Един добър лекар днес трябва да бъде и рентгенолог и да може да оперира сам. Щом си взема доктората — стаж по рентгенология. А по-късно до кабинета — рентгенов кабинет… И една сестра… Или по-добре помощник, с бяла престилка… В приемни дни при всеки по-сериозен случай — щрак, една снимка…“

— Имам доверие в Тибо, защото той винаги започва с рентгенов преглед…

Той се усмихна на собствения си глас и смигна към огледалото.

„Е, да, зная, това е амбиция — помисли той, като се засмя цинично. — Абат Векар казва: «Амбицията на семейство Тибо». И баща ми… Както и да е. Но аз… е, да, у мен има амбиция. И защо не? Амбицията е моят лост, лостът на всичките ми сили. Аз си служа с нея. И имам право. Не е ли важно преди всичко да използува човек силите си? А какви са моите сили? — Той се усмихна широко. — Добре ми са известни. Първо, схващам бързо и запомням, всичко се запечатва в паметта ми. После имам голяма работоспособност. «Тибо работи като вол!» Толкова по-добре, нека да говорят така! Те всички биха желали да могат да работят като мене. После, какво друго? Енергия. Да, имам енергия.“

— Из-клю-чи-тел-на енергия — произнесе той бавно, като отново се погледна в огледалото.

„Това е като потенциал… Един добре напълнен акумулатор, винаги готов, който ми позволява да направя и най-голямото усилие. Но какво струват всички тези сили, ако нямаш лост, за да го поставиш в действие, господин абат?“ — Той държеше в ръка проста никелирана кутия, която блестеше на светлината на лампата. Не знаеше къде да я сложи и най-после я постави на библиотеката.

— Толкова по-добре — произнесе той с пълен глас, с насмешливия нормандски акцент, с който понякога говореше баща му. — Тра-ла-ла, да живее амбицията, господин абат!

Сандъкът се изпразваше. Антоан извади от дъното две малки плюшени рамки и ги погледна разсеяно. Бяха снимки на дядо му и майка му — хубав старец, прав, снет анфас, опрял ръка на еднокрака масичка, отрупана с книги; млада жена с изящни черти, с безизразни кротки очи, с блуза с четвъртито деколте и с букли до раменете. Той бе така свикнал с този образ на майка си, че винаги си я представяше такава, макар че този портрет беше от времето на годежа на г-жа Тибо и той никога не бе виждал майка си с такава прическа. Антоан беше деветгодишен, когато се роди Жак и се помина майка му. Спомняше си добре дядо си Кутюрие, икономист и приятел на Мак-Маон, който почти щеше да бъде назначен за префект на департамента Сена при падането на Тиер и който беше няколко години декан на Института; Антоан не беше забравил приятното лице, вратовръзките му от бял муселин, кутията с бръсначи със седефени дръжки, пъхната в калъфка от шагренова кожа.

Той постави двете рамки на камината между разни минерали и вкаменелости. Оставаше да подреди бюрото си, затрупано с книжа и най-различни предмети. Залови се весело за работа. Стаята бързо се преобразяваше. Когато свърши, хвърли доволен поглед наоколо си. „Колкото до бельото и до дрехите, това е работа на леля Фрюлинг“ — помисли той; мързеше го да се занимава с такива неща. За да избегне напълно опекунството на госпожицата, беше наредил портиерката да се занимава с домакинството и да почиства апартамента. Взе цигара и се излегна в едно от кожените кресла. Рядко му се случваше да има цяла вечер пред себе си без никаква работа, цяла вечер, която можеше да прекара сам, и той дори изпитваше някакво стеснение от това. Беше още рано. Какво да прави? Да си остане ли в къщи? Да мечтае и да пуши. Имаше да напише няколко писма, но по дяволите!

„Чакай — помисли той изведнъж, като стана, — исках да погледна в Емон да видя какво има за детския диабет… — Взе един дебел неподвързан том и го запрелиства на коленете си. — Да… трябваше да знам това, разбира се — рече той, като се намръщи. — Излъгал съм се… Ако не беше Филип, горкото дете беше загубено, и то по моя вина… Всъщност не по моя вина, но все пак… — Той затвори книгата и я хвърли на масата. — Как сухо говори шефът в такива случаи! Той е толкова суетен и така ревниво пази положението си! «Режимът, който сте предписали, можеше само да влоши състоянието му, драги Тибо!» И това пред лекарите, пред сестрите! Не беше честно!“

Мушна ръце в джобовете си и направи няколко крачки. „Трябваше да му кажа: «Най-напред, ако вие си изпълнявахте дълга…» Точно така. Той щеше да ми отговори: «Господин Тибо, смятам, че колкото до това никой…» Но аз щях да му запуша устата: «Извинявайте, ако вие идвахте навреме сутрин и ако оставахте до края на визитацията, вместо да се измъквате в единайсет и половина и да приемате в кабинета си пациенти, които плащат, нямаше да е нужно аз да върша вашата работа и тогава едва ли щях да правя грешки!» Бум! Пред всички! Щеше да ми се муси петнайсет дена, но аз пет пари не давам за това! Ама работа!“

Лицето му беше добило изведнъж зъл израз. Той вдигна рамене и започна разсеяно да навива часовника, но по тялото му мина внезапна тръпка; облече дрехата си и се настани отново на стола, на който седеше по-рано. Радостното възбуждение, в което се намираше преди малко, беше изчезнало; студена тежест легна на сърцето му. „Какъв глупак!“ — пошепна той със злобна усмивка. Кръстоса нервно крака и запали цигара, но повтаряйки думата „глупак“, мислеше за безпогрешното око, за опитността, за изненадващия инстинкт на д-р Филип; в този момент се чувствуваше смазан от гения на шефа си.

„А аз, аз? — запита се той, сякаш се задушаваше. — Ще мога ли аз да виждам някога ясно като него? Ще добия ли някога тази почти непогрешима проницателност, която създава великите лекари? Памет, старание, упоритост — да… Но притежавам ли нещо друго, нещо повече от тези качества, които все още не създават големия лекар? Не за първи път ми се опира една диагноза… и то лесна диагноза; да, диагнозата беше лесна; всъщност класически случай, много ясно характеризиран… А — каза си той, като рязко сви ръка, — това току-тъй не се научава — трябва да работиш и да учиш, да учиш, да учиш! — Той побледня. А утре пристига Жак — мина през ума му. — Утре вечер Жак ще бъде тук, в съседната стая, и аз ще трябва…“

Той подскочи от стола си. Изведнъж планът, който бе създал да живее с брат си, му се разкри в истинска светлина: това е най-непоправимата глупост, която някога беше извършвал! Той не мислеше вече за отговорността, която бе поел; мислеше само за веригите, които сам си бе сложил на краката и които, каквото и да направеше, щяха да спъват в бъдеще развитието му. Не можеше да си обясни каква заблуда го беше накарала да се нагърби да спасява брат си. Има ли той време за губене? Може ли да отдели дори един час седмично, да се откъсне от работата си? Глупак! Сам си беше закачил този камък на врата! И нямаше вече възможност да се върне назад.

Той машинално премина през вестибюла, отвори вратата на приготвената за Жак стая и остана неподвижно на прага, сякаш се мъчеше да различи нещо в тъмнината. Обхвана го отчаяние. „Боже господи, къде да избягам, за да ме оставят на мира, за да работя, за да мога да мисля само за себе си? Вечни отстъпки! Семейството, приятелите, Жак! Всички са се наговорили да ми пречат да работя, да ме накарат да опропастя живота си!“ Кръвта се беше качила в главата му и гърлото му беше пресъхнало. Изтича до кухнята, изпи две чаши ледена вода и се върна в кабинета си.

Беше съвсем обезсърчен. Започна да се съблича. Изведнъж всичко в тази стая, с която не бе още свикнал и където познатите му предмети изглеждаха някак особени, му се стори враждебно. Мина цял час, докато се приготви да си легне, и още толкова време, докато заспи. Не беше свикнал да чува така отблизо шума на улицата. Всеки минувач, чиито стъпки кънтяха по тротоара, го караше да се сепва. Мислеше за съвсем незначителни неща: да даде будилника си на поправка; колко трудно бе намерил кола миналата нощ, когато си тръгна от дома на Филип, където бе прекарал вечерта… От време на време мисълта за връщането на Жак го пробождаше болезнено и той се въртеше, изпълнен с отчаяние, в тясното легло.

„В края на краищата най-напред трябва да се погрижа да уредя собствения си живот — казваше си той гневно. — Да се оправят сами. Щом вече е решено, ще го взема тук. Ще организирам работата му, добре, след това, драги, прави, каквото щеш. Съгласих се да се заема с него, вярно. Но дотук спираме. Той не трябва да ми пречи да успея в живота. Аз имам да мисля за себе си! Колкото до останалото!…“ — От обичта му към детето нямаше вече ни следа. Спомни си за посещението в Круй. Видя брат си отслабнал, изтощен от уединението, в което живееше. Може би е туберкулозен? Ако е така, ще накара баща си да изпрати Жак в някой добър санаториум — не в Швейцария, по-скоро в Оверн или в Пиренеите. Тогава Антоан ще остане сам, господар на времето си, свободен да работи, както си иска… Той дори се изненада от една своя мисъл: „Ще взема стаята му и ще я обърна на малка трапезария…“.

VIII

На следния ден Антоан се събуди в съвсем друго разположение на духа, напълно противоположно на снощното. Цялата сутрин в болницата той постоянно поглеждаше часовника си с радостно нетърпение. Искаше му се по-скоро да посрещне брат си, когото г-н Фем щеше да доведе. Той се озова на гарата далеч преди пристигането на влака и разхождайки се нагоре-надолу по перона, си припомняше това, което беше решил да каже на директора за изправителния дом. Но щом влакът влезе в гарата и Антоан забеляза в тълпата пътници силуета на Жак и очилата на директора, той забрави предварително обмислените си думи и изтича към брат си.

Лицето на г-н Фем сияеше, сякаш виждаше в Антоан най-скъпия си приятел. Той беше старателно облечен, със светли ръкавици и се бе избръснал така гладко, че му се беше наложило да посипе изобилно с пудра лицето си, за да се уталожи възпалената му от бръснача кожа. Като че ли имаше намерение да придружи двамата братя до вкъщи и настояваше да ги почерпи на терасата на някое кафене. Антоан ускори раздялата, като повика такси. Г-н Фем вдигна сам вързопа на Жак и го постави на седалището, а когато колата тръгна, с риск колелото да мине върху лачените му обуща, той мушна още веднъж глава през прозорчето, за да стисне прочувствено ръцете на двамата млади хора и да напомни на Антоан да предаде дълбоките му почитания на г-н основателя.

Жак плачеше.

Той не бе казал нито дума, не бе направил и най-малкото движение, за да отговори на сърдечния прием на брат си. Но неговото потиснато състояние усилваше чувството на жалост у Антоан, чието сърце бе изпълнено със съвсем нови чувства. Ако някой би му припомнил с каква неприязън мислеше за брат си снощи, той щеше да отрече това и най-добросъвестно щеше да твърди, че винаги е чувствувал, че връщането на детето ще даде най-после смисъл на живота му, който досега бе така крайно егоистичен и безплоден.

Когато влезе с Жак в апартамента и затвори вратата зад себе си, в душата му беше празник; чувствуваше се като мъж, който въвежда първата си любовница в жилището, пригодено специално за нея. Тази мисъл му мина през ума и той се присмя на самия себе си; но за него сега вече нямаше значение, че може да изглежда смешен в собствените си очи; чувствуваше се щастлив и добър. И макар че напразно дебнеше да открие по лицето на Жак и най-малкия израз на удоволствие, той нито за момент не се съмняваше, че ще успее да постигне целта, която си бе поставил.

Малко преди двамата братя да дойдат, госпожицата беше идвала в стаята на Жак; за да я направи по-приветлива, беше запалила огън в камината и бе сложила на видно място чиния с бадемови сладки, поръсени със захар и ванилия, специалитет на сладкарницата в квартала, които Жак много обичаше по-рано. На нощната масичка в една чаша бе натопен букет от виолетки и до него книжна лента, на която Жизел беше написала с разноцветни букви: „ЗА ЖАКО!“.

Но Жак не забеляза нищо от тези прояви на внимание. Щом влезе, той седна до вратата, държейки шапката си в ръце, докато Антоан събличаше палтото си.

— Хайде, ела да разгледаш апартамента. Нали си собственик! — извика Антоан.

Момчето стана, без да бърза, и тръгна с него, разгледа разсеяно другите стаи и отново се върна да седне на мястото си. То като че ли чакаше и се страхуваше от нещо.

— Искаш ли да се качим да ги видим? — попита Антоан. По тръпката, която мина по лицето на брат му, той разбра, че откакто бе пристигнал, Жак мислеше само за това. Той беше побледнял. Както седеше с наведени очи, веднага стана, сякаш ужасен от приближаването на съдбоносния миг, но същевременно изпълнен с нетърпение да мине по-скоро през изпитанието.

— Е, тогава, хайде да се качим. Само ще влезем и ще излезем — добави Антоан, за да му вдъхне смелост.

Г-н Тибо ги чакаше в кабинета си. Той беше в добро настроение — небето беше синьо, пролетта наближаваше и тази сутрин, докато присъствуваше на службата в енорийската черква, седнал в собствения си трон, той си бе мислил с удоволствие, че идната неделя на същото място ще седи един нов член на Института. Той пресрещна синовете си и целуна по-малкия. Жак се разхълца. В тези сълзи г-н Тибо видя доказателство за неговите угризения и за добрите му намерения. Той беше доста развълнуван, но се стараеше да го прикрие. Накара детето да седне в едно от креслата с високи облегала, поставени от двете страни на камината, и като се разхождаше из стаята с ръце на гърба, пухтейки, както си имаше навик, произнесе кратко наставление, едновременно изпълнено с обич и твърдост, с което припомни при какви условия Жак е получил щастието да влезе отново в семейното огнище, и му препоръча да засвидетелствува на Антоан такава почит и такова покорство, каквито е проявявал досега към баща си.

Неочакван посетител стана причина да се съкрати заключението на речта. Беше един бъдещ колега на г-н Тибо и понеже той не искаше да го остави да скучае в салона, отпрати синовете си. Все пак ги придружи до вратата на кабинета и повдигайки с една ръка завесата, постави другата на главата на разкаяния син. Жак почувствува как пръстите на баща му галят косата му и потупват тила му и тази нежност бе така нова за него, че той не можа да сдържи чувствата си, обърна се, хвана голямата подпухнала ръка и я дръпна към устните си. Изненадан, трогнат и поласкан, г-н Тибо го погледна недоволно и смутено дръпна ръката си.

— Хайде, хайде… — измърмори той, като раздвижи няколко пъти врата си в яката. Може би му се струваше, че прекалената чувствителност на Жак не предвещава нищо добро.

Завариха госпожицата, че облича Жизел за вечеря. Когато вместо очакваното малко буйно дяволче госпожицата видя това високо бледо момче със зачервени очи, тя сключи ръце и панделката, с която завързваше косите на момиченцето, се изплъзна от пръстите й. Тя бе така смаяна, че най-напред дори не посмя да го прегърне.

— Боже господи! Ти ли си? — възкликна най-после тя, като се спусна към него. Притисна го до гърдите си, после се дръпна назад, за да го види по-добре. Блесналите й очи се взираха в лицето на Жак, без да успеят да открият чертите, които бе обичала.

Жиз, още по-разочарована и доста изплашена, гледаше килима и хапеше устни, за да не се разсмее. Тя първа накара Жак да се усмихне.

— Не ме ли познаваш? — каза той като пристъпи към нея. Ледът се разчупи. Тя се хвърли в прегръдките му, след това се разскача като козле, без да пусне ръката му. Но този ден не посмя да му каже нищо и дори не го запита видял ли е цветята й.

Всички заедно слязоха по стълбата. Жизел не пускаше ръката на своя Жако и се притискаше мълчаливо до него с чувствеността на младо животно. Разделиха се долу на стълбището. Но изкачвайки се обратно, тя се обърна и му изпрати през стъклената врата с две ръце една гореща целувка, която той не видя.

 

 

Когато останаха сами, още от пръв поглед Антоан разбра, че брат му изпитва огромно облекчение след посещението, което бяха направили; той бе видял семейството и душевното му състояние вече се беше подобрило.

— Мислиш ли, че ще бъдем щастливи тук двамата? Кажи!

— Да.

— Е, хайде, седни, разположи се. Седни на голямото кресло, ще видиш колко е удобно… Аз ще направя чай. Гладен ли си? Хайде, иди донеси сладките.

— Благодаря, не съм гладен.

— Аз пък съм гладен!

Нищо не можеше да развали доброто настроение на Антоан. Този самотник, който досега бе прекарвал цялото си време само в труд, откриваше най-после колко е сладко да обичаш, да покровителствуваш, да споделяш.

Той се смееше безпричинно. Беше обхванат от щастливо опиянение и бе станал излиятелен, както никога по-рано.

— Една цигара? Не? Все ме гледаш, като че ли… Не пушиш ли?… Все ме гледаш, като че ли… като че ли искам да те уловя в нещо! Слушай, момчето ми, поотпусни се, дявол да го вземе! Имай малко доверие, не си вече в изправителния дом. Нямаш ли доверие в мене? Кажи!

— О, имам доверие.

— Е, какво тогава? Страхуваш се, че съм те измамил, че съм те довел, но че няма да бъдеш свободен, както си се надявал?

— Н-н-не.

— От какво се боиш? Съжаляваш ли за нещо?

— Не.

— Е, тогава? Какво става зад това упорито чело, а?

Той се приближи до момчето и сякаш щеше да се наведе да го прегърне, но не го направи.

Жак вдигна унило очи към Антоан.

— Защо ме разпитваш? — рече той, като видя, че Антоан чакаше отговор. Лека тръпка премина по тялото му и той тихо добави: — Какво значение има всичко това?

Последва кратко мълчание. Антоан го гледаше така съчувствено, че на Жак му се доплака.

— Ти си като болен, моето момче — каза Антоан с тъжен глас, — но ще ти мине, вярвай ми. — Остави ме да те лекувам… и да те обичам — добави той, без да гледа момчето. — Ние още не се познаваме добре. Помисли си, само девет години разлика, ами това беше цяла бездна между нас, докато ти бе дете. Ти беше на единайсет години, когато аз бях на двайсет, и естествено не можехме да имаме нищо общо. Но сега, сега е съвсем друго… Аз дори не зная дали по-рано те обичах; просто не мислех за това… Виждаш, че съм откровен… Но сега чувствувам, че и това се е променило. Много съм доволен, дори много… развълнуван съм, че те виждам тук, при мене. Животът ще бъде по-лесен, като сме двама; и по-добър. Не вярваш ли? Сигурен съм, че ще бързам, когато се връщам от болницата, за да се прибера по-скоро в къщи. И ще те намеря седнал пред масата, след като си работил с увлечение. Нали? А вечер, след вечеря, ще слезем рано и всеки ще се залови за своята работа под лампата и ще оставяме вратите отворени, за да се виждаме, за да се чувствуваме като съседи… Или пък някои вечери ще се разприказваме двамата като приятели, та няма да ни се иска да си легнем… Какво ти е? Плачеш ли?

Той се приближи до Жак, седна на страничната облегалка на креслото и след известно колебание хвана ръката му. Жак продължаваше да стои с обърната настрана глава, облян в сълзи, но задържа в ръце ръката на Антоан и цяла минута я стиска трескаво до счупване.

— Антоан! Антоан! — извика той най-после със задавен глас. — О, ако само знаеше какво ставаше в мене от една година насам…

Той хълцаше така силно, че Антоан не посмя да му зададе никакъв въпрос. Обгърнал бе с ръка раменете на Жак и нежно го притискаше към себе си. Вече беше изпитал веднаж, когато се бяха почувствували близки в тъмния файтон, усещането на опиваща жалост, внезапния порив на сила и на воля за двама. Оттогава доста често му бе минавала през ума една мисъл, която тази вечер изведнъж изпъкна релефно в съзнанието му. Той стана и закрачи из стаята.

— Виж — започна той възбудено, — не знам защо ти говоря за това още от първия ден. Впрочем ще имаме случай да се върнем на този въпрос. Разбираш ли, аз мисля за това: ние сме двама братя — много обикновено нещо и все пак съвсем ново и много сериозно за мене. Братя! Не само от същата кръв, но от същия корен, откакто свят светува, съвсем същия сок, същия устрем. Не сме само два индивида, Антоан и Жак, а сме двама Тибо, ние сме от рода Тибо. Разбираш ли какво искам да кажа? И страшното е именно, че носим в себе си този устрем, същия устрем, устрема на рода Тибо. Разбираш ли? Ние, нашият род, не сме като всички хора. Аз дори мислех, че имаме нещо повече от другите, именно поради това, че сме от рода Тибо. Навсякъде, където съм бил — в колежа, във факултета, в болницата, навсякъде съм се чувствувал Тибо, по-особен човек, (не смея да кажа по-висш човек), но всъщност, да, защо да не го кажа? Именно по-висш човек, човек, който притежава сила, каквато другите нямат. Ами ти в училище, макар че беше ленивец, не чувствуваше ли и ти този вътрешен устрем, с който си надминавал всички други по сила?

— Да — изрече Жак ясно. Той не плачеше вече. Гледаше брат си увлечено и лицето му изведнъж бе получило отпечатък на интелигентност и зрелост, които като че ли го правеха с десет години по-голям.

— Отдавна съм установил това — подхвана Антоан. — Трябва да има у нас някакво изключително съчетание на амбиция, на буйност, на упоритост… Как да кажа… Например виж тате… Но ти не го познаваш добре. Впрочем той е още по-различен… Е, това, което исках да ти кажа днес — продължи той след кратка пауза, като дойде да седне срещу Жак, наведен напред, сложил ръце на колената си, както правеше г-н Тибо, — беше именно за тази скрита сила, която постоянно се явява в живота ми… Не знам как да ти обясня… като някаква вълна, като вълна при мъртво вълнение, която те повдига, когато плуваш, и те носи, и те прехвърля с един скок някъде надалеч. Ще видиш сам! Това е чудесно. Но трябва човек да знае да използува тази сила. Когато я имаш, нищо не е дори трудно. А ние с тебе я имаме. Разбираш ли? Така аз… Но аз не ти разправям това заради себе си. Да говорим за тебе. Ето, сега е моментът да премериш силата, която е в тебе, да я познаеш, да я използуваш. С един замах ще наваксаш загубеното време, ако поискаш. Да искаш! Всички хора не знаят да искат. Впрочем аз разбрах това не много отдавна. Аз знам да искам. И ти също можеш да искаш. Хората от нашия род знаят да искат. И затова всички те могат да предприемат, каквото пожелаят. Да надминеш другите! Да им се наложиш! Ето какво е нужно. Трябва най-после тази сила, скрита в нашия род, да достигне до нещо! Дървото Тибо трябва да разцъфне с нас, това ще бъде цъфтежът на всички минали поколения на нашия род! Даваш ли си сметка за това…

Жак бе впил поглед в очите на Антоан и го слушаше с болезнено внимание.

— Даваш ли си сметка за това, Жак?

— Разбира се, че си давам — почти извика той. Светлите му очи блестяха. В гласа му се долавяше някакво раздразнение. Странна бръчка се бе образувала в ъгъла на устните му — човек би казал, че той се сърди на брат си, задето бе разтърсил душата му така неочаквано. Той потръпна и след това лицето му се отпусна и в очите му се яви израз на безкрайна умора.

— О, остави ме — каза той изведнъж и отпусна глава в ръцете си.

Антоан замълча. Той разглеждаше брат си. Още повече беше отслабнал и побледнял през последните петнайсет дни. Ниско остриганите му червени коси подчертаваха неестествените размери на черепа и ушите му стърчаха още повече; вратът му изглеждаше още по-тънък. Антоан забеляза, че кожата му е станала прозрачна на слепите очи, че цветът на лицето му е потъмнял и около очите му има черни кръгове.

— Отказа ли се от онова нещо? — запита той внезапно.

— От какво? — прошепна Жак. Ясният му поглед се помрачи. Той се зачерви, но придаде на лицето си учуден израз, който явно беше престорен.

Антоан не отговори нищо. Беше станало вече късно. Той погледна часовника си и стана. Наближаваше пет часът и той трябваше да отиде на визитация в болницата. Колебаеше се дали да предупреди брат си, че ще го остави сам до вечерта, но противно на очакванията му момчето сякаш беше доволно, че брат му излиза.

Действително, когато остана сам, Жак сякаш си отдъхна. Мина му през ума да обиколи апартамента. Но когато отиде във вестибюла, почувствува такава необяснима тревога пред затворените врати, че веднага се върна в стаята си. Едва сега я разгледа и забеляза букета от виолетки и книжната лента, оставена от Жиз. Всички подробности на преживяното през деня се преплитаха в паметта му: посрещането, разговорът с Антоан… Той се излегна на канапето и заплака. Не плачеше от отчаяние, а защото силите му бяха изчерпани; плачеше, защото беше в тази нова стая, защото в нея имаше виолетки, защото баща му бе сложил ръка на главата му, защото Антоан бе така внимателен към него, защото започваше нов, непознат живот. Плачеше, защото всички го обичаха и сега щяха да се занимават с него, да му говорят, да му се усмихват и той трябваше да отговаря на всички; плачеше, защото се бе свършил спокойният му живот.

IX

За да може Жак да свикне по-леко с новия си живот, Антоан беше решил да го запише в лицея едва през октомври.

Заедно с няколко свои другари, които се готвеха за университета, той бе приготвил учебна програма, чиято цел бе постепенно да развие умствените способности на момчето. Трима учители си разпределиха работата; всички бяха млади хора, приятели на Антоан. Жак учеше, когато искаше, и то само тогава, когато чувствуваше, че може да се съсредоточи. Скоро Антоан установи с удоволствие, че усамотеният живот в изправителния дом не бе затъпил умствените способности на брат му, както той се бе страхувал отначало. В някои отношения умът на Жак бе дори необикновено зрял и макар в началото учението да вървеше доста бавно, той скоро започна да напредва по-бързо, отколкото Антоан беше предполагал. Момчето използуваше свободата, която му се даваше, без да злоупотребява. С мълчаливото съгласие на абат Векар Антоан бе решил, че няма защо да се страхува да предостави пълна свобода на брат си; но той не спомена на баща си за това. Той разбираше, че брат му е богато надарена личност и че е много по-добре да го предостави сам на себе си, за да може да се развие съобразно с естествените си наклонности.

През първите дни на момчето му беше противно да излиза от къщи. Чувствуваше се замаяно на улицата. Антоан измисляше поводи, за да го изпраща уж по работа из града, иначе Жак не би излязъл на чист въздух. Така той отново се запозна с квартала. Доста скоро тези разходки започнаха да му харесват. Времето беше хубаво и той обичаше да се разхожда по кейовете до „Парижката света Богородица“ или да скита из Тюйлери. Един ден се отби в Лувъра, но въздухът там му се стори така задушен, всичко така миришеше на прах и дългите редици картини бяха така еднообразни, че бързо излезе и не се върна вече.

По време на обедите мълчеше и слушаше какво говори баща му. Впрочем поради заповедническия характер на г-н Тибо общуването с него бе така мъчно, че всички в неговия дом бяха принудени мълчаливо да се затварят в себе си. Дори госпожицата, която така безгранично се възхищаваше от него, никога не проявяваше истинската си личност. Г-н Тибо използуваше това почтително мълчание, което му позволяваше да задоволи заповедническите си склонности и да налага своите мнения; той наивно вземаше това мълчание за общо одобрение. Спрямо Жак се държеше извънредно сдържано и верен на задължението, което бе поел, никога не го разпитваше как използува времето си.

Само в едно отношение г-н Тибо се бе показал неумолим — изрично забрани всякакви връзки със семейство Фонтанен. За да бъде съвсем сигурен, той реши Жак да не ходи тази година в Мезон-Лафит, където г-н Тибо се преместваше всяка пролет с госпожицата, тъй като и семейство Фонтанен имаше там малка вила до самата гора. Решиха Жак да остане това лято в Париж с Антоан.

Забраната да се среща с Даниел бе предмет на сериозен разговор между двамата братя. Най-напред Жак се разбунтува. Той смяташе, че извършената несправедливост не може да бъде изличена, докато спрямо приятеля му все още съществува някакво подозрение. Бунтът по-скоро хареса на Антоан; той доказваше, че Жак, истинският Жак не бе обезличен. Когато първият му гняв мина, по-старият брат се опита да му докаже, че трябва да се примири с решението на баща си. Впрочем оказа се, че не е особено трудно да получи обещание от Жак да не се среща с Даниел. Защото всъщност Жак съвсем нямаше толкова голямо желание да възобнови връзките си, както би могло да се мисли; той беше още много див и не желаеше допир с хората; близкото приятелство с брат му бе достатъчно за него. Освен това Антоан правеше усилия да се държи на равна нога с него, просто приятелски, като че ли помежду им нямаше разлика във възрастта; и главно избягваше да показва, че има власт над брат си.

Един ден в началото на юни, когато се прибираше в къщи, Жак видя, че на пътната врата се бяха струпали хора. Леля Фрюлинг беше получила удар и лежеше на пода в портиерската стая. Привечер тя дойде на себе си, обаче не можеше да движи дясната си ръка и десния си крак.

Няколко дни след това, когато Антоан се готвеше да излезе, на вратата се позвъни. Една „Гретхен“ в розова блузка и черна престилка стоеше на вратата.

— Идвам да чистя… — каза тя с дръзка усмивка, като се изчерви. — Господин Антоан не може да ме познае. Аз съм Лизбет Фрюлинг.

Тя говореше на елзаско наречие, което поради месестите й устни излизаше още по-провлечено. Той си я спомняше като дете — сирачето на леля Фрюлинг, което по цял ден подскачаше из двора. Лизбет обясни, че е пристигнала от Страсбург да гледа леля си и да я замести в работата й. Без да губи време, тя започна да чисти.

Идваше всеки ден, носеше закуската на двамата братя и им прислужваше. Антоан я закачаше, че много лесно се изчервява и я разпитваше за живота в Германия. Тя беше деветнайсетгодишна и откакто бе напуснала къщата преди шест години, живееше при вуйчо си, който имал хотел-ресторант в Страсбург близо до гарата. Когато Антоан си беше в къщи, Жак се намесваше понякога в разговора, но щом останеше сам с Лизбет в апартамента, той я избягваше.

А когато Антоан беше дежурен в болницата, тя носеше закуската в стаята на Жак. Тогава той я питаше за леля й и Лизбет се впущаше в най-подробни описания за състоянието на леля Фрюлинг. Старата жена се поправяла, но доста бавно; апетитът й се подобрявал всеки ден и т.н.

Лизбет беше дребна, закръгленичка и гъвкавостта на тялото й показваше, че обича да танцува и да играе. Когато се смееше, тя гледаше Жак, без ни най-малко да се стеснява. Имаше хубавичко будно лице, късо носле, свежи, малко издути устни, очи като на порцеланова кукла и челото й бе обкръжено от венец съвършено руси коси, почти с цвят на лен.

Всеки ден елзасчанката оставаше на приказки все по-дълго и боязливостта на Жак намаляваше. Той слушаше със сериозно внимание чуруликането на Лизбет, Жак умееше да слуша и заради това и слугини, и съученици, и понякога дори учителите му обичаха да го посвещават в тайните си. С него Лизбет разговаряше по-свободно, отколкото с Антоан; но с Антоан тя повече се държеше като дете.

 

 

Една сутрин тя забеляза, че Жак прелиства немски речник и веднага съвсем се отпусна. Поиска да види какво превежда и изпадна в умиление, като разбра, че беше песен от Гьоте, която тя знаеше наизуст и често пееше:

Fließe, fließe, lieber Fluß,

Nimmer werd’ich froh…[26]

Немската поезия я омайваше. Тя изпя тихичко няколко романса, като превеждаше първите стихове. Това, което най-много й харесваше, беше винаги тъжно и детинско:

Да бях птичка-ластовичка,

та до теб да долетя…

Но все пак предпочиташе Шилер. Тя се замисли и на един дъх издекламира най-любимия си пасаж от „Мария Стюарт“, в който се разказва как младата затворена кралица получава разрешение да се разходи из градината, как изтичва по моравата, заслепена от слънце и опиянена от радост. Жак не разбираше всичките думи и тя му превеждаше всеки ред. За да изрази порива на кралицата към свободата, тя заговори с тъй сърдечен тон, че Жак, припомняйки си за Круй, почувствува как сърцето му се свива. Най-после той започна откъслечно, с доста премълчавания да й разказва своите нещастия. Понеже прекарваше по-голямата част от времето си сам и рядко говореше, звукът на собствения му глас го опиваше. Той се оживи, започна да преиначава истината, както му хрумне, и вмъкна в разказа си неща, които бе чел в романи; от два месеца насам главното му занимание беше да гълта един след друг романите от библиотеката на брат си. Той чувствуваше, че тези романтични заимствувания въздействуваха по-силно на състрадателната Лизбет, отколкото неукрасената действителност. Когато видя как хубавото момиче бърше очи, заело позата на Миньон, тъгуваща за родината си, той изпита радостта на художник, която му беше непозната дотогава; почувствува такава благодарност към Лизбет, че тръпнейки от плаха надежда, се запита дали това не е любов.

 

 

На следния ден той чакаше Лизбет с нетърпение. Тя вероятно бе схванала това, защото му донесе цял албум, пълен с илюстровани картички, с автографи и изсушени цветя — моминският й живот от три години насам, целият й живот. Жак я обсипа с въпроси. Приятно му бе да се учудва и се учудваше на всичко, което бе ново за него. Разказите на Лизбет бяха изпъстрени с подробности, които очевидно бяха верни; нямаше съмнение, че тя предава случките напълно добросъвестно. Когато обаче бузите й се зачервяваха и гласът й ставаше по-провлечен, изглеждаше, че измисля и лъже; лицето й добиваше израз на човек, който се опитва да разкаже съня си. Тя тропаше с крака от удоволствие, когато разказваше за зимните вечери, прекарани в страсбургското Tanzschule[27], където се срещали младите момчета и момичета от техния квартал. Учителят по танц, със съвсем мъничка цигулка в ръка, вървял след двойките, отмервайки такта, докато госпожата сменяла последните виенски валсове на пианолата. В дванайсет часа вечеряли. След това си тръгвали на весели тумби и се кикотели в нощта, като се изпращали от къща на къща и не можели да се разделят — толкова било приятно да се гази из снега, тъй чисто било небето и вятърът така щипел бузите. Понякога в компанията идвали и някои подофицери. Единият от тях се казвал Фреди, другият Вили. Лизбет дълго се колеба да посочи на снимката в една група от военни униформи дървената кукла, която се наричаше Вили. „Ах — каза тя, като избърсваше праха от снимката с ръкава си, — той е толкова благороден, толкова нежен!“ Трябва да беше ходила при него, защото разказа една история, в която ставаше дума за цитра, за малини и за кисело мляко и която не довърши, защото неочаквано се разсмя. Тя ту наричаше Вили „моя годеник“, ту говореше за него, като че ли го бе загубила. Накрая Жак разбра, че го изпратили на гарнизон някъде в Прусия след една неясна и комична случка, споменът, за която я караше ту да потреперва от страх, ту да избухва в смях. Спомена за някаква хотелска стая в дъното на коридор, където паркетът скърцал, но на това място всичко се объркваше и ставаше неразбираемо. Стаята трябва да е била в хотела на г-н Фрюлинг; защото иначе старият вуйчо нямаше да може посред нощ да гони подофицера из двора и да го изхвърли на улицата по риза и по чорапи. Лизбет обясняваше, че вуйчо й искал да се ожени за нея, за да има кой да поеме работата в хотела; той обаче имал заешка устна и от сутрин до вечер смучел пури, които миришели на сажди. Тя престана да се усмихва и изведнъж се разплака.

Жак седеше до масата си пред отворения албум. Лизбет се бе настанила на страничната облегалка на креслото и когато се навеждаше, той усещаше нейния дъх и къдриците й докосваха ухото му. Не изпитваше никаква чувствена възбуда. Знаеше, че съществуват плътски наслади, но сега друг един свят го привличаше; струваше му се, че открива у себе си онези чувства, за които бе чел напоследък в един английски роман: целомъдрена любов, чувство на пълно щастие и душевна чистота.

През целия ден въображението му рисуваше с най-малки подробности утрешната им среща: ще бъдат сами в апартамента и ще се погрижат никой да не ги безпокои цяла сутрин. Ще накара Лизбет да седне на канапето от дясната му страна. И ето, тя навежда глава напред, а той, изправен пред нея, вижда в изрезката на блузата врата й под размирните коси. Тя не смее да вдигне очи; той се навежда: „Не искам да заминавате“. Едва тогава тя вдига глава и го пита с очи. Неговият отговор е една целувка по челото, целувка, която запечатва техния годеж. „След пет години аз ще бъда двайсетгодишен. Ще кажа на тате: «Вече не съм дете». Ако ми отговорят: «Тя е племенница на портиерката», аз… — Той прави заплашителен жест. — Годеница!… Вие сте моя годеница!“.

Стаята му се струва много малка да побере радостта му. Жак излиза.

Вън беше топло. Той тръгва опиянен от светлината. „Годеница! Годеница! Тя е моя годеница!“

 

 

Той спеше така дълбоко на следния ден сутринта, че дори не чу звънеца и скочи от леглото чак когато разпозна смеха й в стаята на брат си. Когато отиде при тях, Антоан беше свършил закуската си. Готов за излизане, той беше хванал Лизбет с две ръце за рамената.

— Чуваш ли? — заплашваше я той. — Ако още веднаж й дадеш кафе, ще се разправяш с мене! — Лизбет се смееше по своя особен начин и не можеше да повярва, че едно хубаво немско кафе с мляко, горещо и с много захар, може да навреди на леля Фрюлинг.

Жак и Лизбет останаха сами. Тя бе сложила на подноса кифлички, посипани с анасон, които сама бе направила предишната вечер специално за него. Докато той закусваше, тя го гледаше почтително. Жак се ядосваше на себе си, че е толкова гладен. Всичко това беше съвсем непредвидено. Не знаеше в кой момент трябва да свърже действителността със сцената, която така старателно беше обмислил. На всичко отгоре се позвъни. За голяма негова изненада — куцук-куцук — влезе леля Фрюлинг; тя не беше се още съвсем оправила, но беше много по-добре и идваше да види как е Жак. След това Лизбет трябваше да й помогне да се върне в стаята си и да я настани в креслото. Времето минаваше. Лизбет не се връщаше. Жак винаги се вбесяваше, когато обстоятелствата се стичаха неблагоприятно за него. Той се разхождаше напред-назад, обхванат от раздразнение, което напомняше някогашните му пристъпи на ярост — той стискаше зъби и мушкаше юмруци в джобовете си.

Когато тя най-после се появи, гърлото му бе пресъхнало и погледът му беше зъл; толкова се бе ядосал от дългото чакане, че ръцете му трепереха. Престори се, че учи. Тя свърши чистенето и му каза довиждане. Наведен над книгите си, с болка на душата, той я остави да си отиде. Но щом остана сам, се излегна на стола и се усмихна с такава горчивина, че отиде до огледалото, за да види нещастния израз на лицето си. За стотен път въображението му рисуваше измислената сцена; Лизбет седи, той е прав пред нея, голият й врат… Изпита дълбоко отвращение към всичко и като закри очи с ръце, се тръшна на канапето, за да се изплаче. Но сълзите не идваха; той бе крайно възбуден и изпитваше само омраза.

Когато на следния ден влезе в стаята му, Лизбет изглеждаше много натъжена и Жак изтълкува тъгата й като упрек и почувствува как веднага цялото му огорчение се разтопява. Всъщност тя току-що бе получила лоши новини от Страсбург — вуйчо й настояваше да се върне, защото хотелът бил пълен; съгласил се беше да я остави в Париж още една седмица, но нито ден повече. Лизбет имаше намерение да покаже писмото на Жак; но той се приближи до нея, гледайки я тъй боязливо и нежно, че тя реши да не му говори за тъжни неща. Разсеяно седна на канапето, точно на мястото, което той й бе отредил в мислите си. Жак застана прав пред нея. Тя наведе глава и той видя между къдриците й врата, който се открояваше в изрезката на блузката й. Навеждаше се вече към нея като автомат, когато тя се изправи — малко по-рано, отколкото той очакваше. Погледна го изненадано, усмихна се, притегли го към себе си на канапето и без ни най-малко колебание залепи бузата си до бузата на Жак.

— Мили… Liebling[28]

Струваше му се, че примира от сласт и затвори очи. Усети как избодените от шев пръсти на Лизбет галят другата му буза и се промъкват в разтворената му риза. Копчето се скъса. През тялото му премина сладостна тръпка. Малката омайваща ръка се плъзгаше под ризата, галеше кожата и се спря на гърдите му. Тогава и той се осмели и мушна два пръста в блузата й. Тя му помогна, като сама свали брошката си. Той затаи дъх. Ръката му докосна непозната плът. Лизбет направи движение, като че ли я бе погъделичкал, и той усети изведнъж как топла женска гръд изпълни шепата му. Зачерви се и я целуна несръчно по бузата. Тя веднага му върна една жарка целувка право по устата. Той остана смаян, малко отвратен дори от свежестта, която почувствува от чуждата слюнка по устните си след горещата целувка. Тя отново притисна лицето си към неговото и остана неподвижна; той усети как клепките й пърхат по сляпото му око.

Оттогава тези ласки станаха нещо като ежедневен ритуал. Тя още от вестибюла откачваше брошката си и щом влезеше, я забождаше на завесата. Двамата сядаха на канапето, опрели буза до буза, всеки притиснал с ръце гърдите на другия, и мълчаха. Понякога тя запяваше някой немски романс, който ги просълзяваше. Известно време те се люлееха прегърнати в такта на песента; дъхът им се смесваше; бяха напълно щастливи и не желаеха нищо повече. Когато пръстите на Жак се раздвижваха малко под блузата или той обърнеше малко глава, за да докосне с устни страната й, тя го поглеждаше с очи, които сякаш молеха да бъде мил с нея, и въздишаше:

— Бъди нежен…

Впрочем щом двамата заемеха обичайната си поза, ръцете им стояха мирни. По някакво мълчаливо съгласие и двамата избягваха неопитани ласки. Цялата им прегръдка се състоеше в търпеливото и постоянно притискане на лицата и в милувката, която пръстите изпитваха при всяко вдишване на трептящите топли гърди. Лизбет, която често беше уморена, лесно отпъждаше всяко желание за чувствени наслади; с Жак тя се опиваше от поезия и чистота. Колкото до него, не бе нужно дори да устоява на някакво изкушение — тези целомъдрени ласки го задоволяваха напълно; не му минаваше дори мисъл, че те могат да бъдат прелюдия на други удоволствия. Ако понякога топлотата на това женско тяло възбуждаше плътта му, той едва си даваше сметка за това; би умрял от отвращение и срам при мисълта, че Лизбет може да забележи какво става с него. Когато бе с нея, той никога не изпитваше нечисти желания. Разделяше напълно „душата“ от „плътта“. „Душата“ принадлежеше на любимата, а „плътта“ водеше своя самотен живот в друг един свят, нощен свят, където Лизбет не проникваше. И когато вечер му се случеше да не може да заспи, да стане от леглото си, да свали ризата си пред огледалото, да целува ръцете си и да опипва тялото си с бясна ненаситност, образът на Лизбет никога не се явяваше в обичайното шествие от представи, които минаваха през съзнанието му.

 

 

Междувременно определената за заминаване дата наближаваше. Лизбет трябваше да тръгне от Париж идната неделя с вечерния влак и нямаше смелостта да съобщи това на Жак.

В неделя Антоан, който знаеше, че брат му вечеря горе, се прибра в къщи, където Лизбет го чакаше. Тя се отпусна на рамото му разплакана.

— Е? Какво? — запита той със странна усмивка.

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— И тази вечер заминаваш?

— Да.

Той махна недоволно с ръка.

— Но и той е виновен — рече тя. — Не се сеща.

— Но нали ми обеща ти да го подсетиш?

Тя го погледна. В този момент го презираше малко; той не можеше да разбере, че за нея Жак „не е същото нещо“. Но Антоан беше хубав, нравеше й се решителният му вид и затова му прощаваше, че и той е като всички мъже.

Тя закачи брошката си на завесата и започна да се съблича разсеяно, мислейки вече за пътуването си. Когато Антоан я взе в прегръдките си, тя се разсмя отсечено и смехът й мина в шепот.

— Liebling, бъди нежен, това е нашата последна вечер…

 

 

Цяла вечер Антоан отсъствуваше от къщи. Към единайсет часа Жак го чу, че се връща и тихо влиза в стаята си. Той самият се готвеше да си легне и затова не се обади на брат си.

Когато се мушна в леглото, коляното му се допря до нещо твърдо — един пакет, изненада! В него имаше завити в станиол, няколко кифлички с карамелена глазура и посипани с анасон, а до тях, копринена кърпичка с инициалите на Жак и малък виолетов плик с надпис: „На моя любим!“.

Жак не й беше писал никога. Струваше му се, че тази вечер сама тя бе дошла при леглото му. Разпечатвайки плика, той се смееше от удоволствие.

Господин Жак,

Когато вие четете това мило писмо, аз ще бъда вече далеч…“

Редовете заиграха пред очите му и челото му се покри с пот.

„… аз ще бъда вече далеч. Вземам тази вечер влака за Страсбург в 22 ч. и 12 м. на Източната гара…“

— Антоан!

Викът му бе така сърцераздирателен, че Антоан изтича, мислейки, че брат му се е наранил.

Жак седеше на леглото си с отпуснати ръце, с полуотворени устни и умоляващи очи; човек би казал, че умира и само Антоан може да го спаси. Писмото бе захвърлено на чаршафа. Антоан го прочете набързо, без много да се учуди — той току-що бе изпратил Лизбет на гарата.

Наведе се над брат си, но Жак го спря.

— Мълчи, мълчи… Ти не знаеш, Антоан, ти не можеш да разбереш…

Той употребяваше същите думи като Лизбет. На лицето му бе изписана упоритост и втренченият му тежък поглед напомняше някогашния Жак. Внезапно гърдите му се повдигнаха, устните му затрепериха и сякаш търсейки да се сгуши при някого, той се обърна и хълцайки, зарови глава във възглавницата.

Едната му ръка бе отметната назад; Антоан докосна тази сгърчена ръка, която веднага се вкопчи в неговата. Той не знаеше какво да каже; само гледаше извития гръб на брат си, който се разтърсваше от ридания. Пак се показваше тази скрита под пепелта жар, готова всеки момент да избухне в пламък; Антоан си даваше сметка колко суетни са били неговите претенции да превъзпита момчето.

Мина половин час. Ръката на Жак се отпусна; той не плачеше вече, само хълцаше. Малко по малко дишането му стана по-равномерно и той заспа. Антоан седеше неподвижен и не се решаваше да го остави. Мислеше с тревога за бъдещето на това момче. Почака още половин час и след това излезе на пръсти, като остави вратите открехнати.

На следния ден, когато Антоан излезе от къщи, Жак още спеше или се преструваше, че спи.

Срещнаха се горе на обед. Лицето на Жак бе уморено и устните му бяха свити в презрителна усмивка; имаше вид на дете, което се гордее с това, че околните не го разбират. През целия обед избягваше погледа на Антоан; не искаше дори да го съжаляват. Антоан разбра. Впрочем той съвсем нямаше желание да говори за Лизбет.

Животът им продължи, като че ли нищо не бе се случило.

X

Един ден тъкмо преди вечеря, преглеждайки пристигналите писма, Антоан се учуди много, като видя, че в един плик, адресиран до него, имаше запечатано писмо за брат му. Почеркът му беше непознат, но понеже Жак беше в стаята, той не поиска да покаже, че се колебае.

— Това е за тебе — каза той.

Жак се приближи бързо с пламнало лице. Антоан, който прелистваше един каталог за книги, му подаде плика, без да го погледне. Когато след малко вдигна глава, видя, че брат му беше мушнал писмото в джоба си. Погледите им се срещнаха; в очите на Жак се четеше дързост.

— Защо ме гледаш така? — рече той. — И аз имам право да получавам писма.

Антоан изгледа брат си, без да продума; обърна му гръб и излезе от стаята.

През време на вечерята той разговаряше с г-н Тибо, без да се обръща към Жак. Както всяка вечер те слязоха заедно, но не си размениха нито дума. Антоан отиде в стаята си. Едва бе седнал пред масата и Жак влезе, без да потропа; приближи се с предизвикателен вид и хвърли на бюрото му разгънатото писмо.

— Щом проверяваш кореспонденцията ми, ето!

Антоан сгъна листа, без да го прочете, и му го подаде. Понеже брат му не го взе, той разтвори пръсти и писмото падна на килима. Жак го вдигна и го мушна в джоба си.

— Тогава няма защо да ми се мръщиш — изсмя се той подигравателно.

Антоан вдигна рамене.

— Освен това, ако искаш да знаеш, всичко ми е дошло до гуша — поде Жак, като изведнъж повиши глас. — Вече не съм дете. Искам… аз имам право… — Внимателният и спокоен поглед на Антоан го раздразни още повече. — Казвам ти, че ми е дошло до гуша — изкрещя той.

— От какво ти е дошло до гуша?

— От всичко! — Лицето му бе станало безизразно: втренчените ядосани очи, клепналите уши и полуотворената уста му придаваха глупав вид. Цял се беше зачервил. — Впрочем това писмо е пристигнало тук по погрешка. Аз бях наредил да ми се пише „до поискване“. Така поне щях да получавам каквито искам писма, без да трябва да давам сметка, комуто и да било.

Антоан продължаваше да го гледа, без да отговаря. Това мълчание му даваше предимство и прикриваше смущението му: никога досега момчето не бе му говорило с такъв тон.

— Първо и първо искам да се срещна с Фонтанен, чуваш ли? И никой няма да ме спре!

За Антоан тези думи бяха като лъч светлина. Разбира се, това е почеркът от сивата тетрадка! И така, Жак си пише с Фонтанен въпреки обещанието си… Дали и г-жа дьо Фонтанен знае за това? Позволява ли тя на момчетата да си пишат тайно?

За първи път Антоан беше принуден да поеме ролята на „родител“. Не много отдавна той сам би могъл да се държи пред баща си така, както Жак се държеше пред него в този момент. Сега ролите бяха разменени.

— Значи си писал на Даниел? — запита той, като се намръщи.

Жак дръзко кимна с глава.

— Без дори да ми споменеш?

— Та какво от това? — възрази момчето.

Антоан без малко не скочи да удари плесница на нахалника. Той стисна юмруци. Насоката, която вземаше спорът, можеше да разруши това, на което най-много държеше.

— Върви си! — отпрати го той с престорено обезсърчен тон. — Тази вечер просто не си даваш сметка какво приказваш.

— Казвам… казвам, че ми дотегна вече! — извика Жак, като тропна с крак. — Не съм дете и искам да се срещам с когото намеря за добре. Омръзна ми да живея така. Искам да видя Фонтанен, защото ми е приятел. Затова му и писах. Знам какво правя. Дадох му среща. Можеш да го кажеш на… на когото щеш. Омръзна ми, омръзна ми, омръзна ми! — Той тропаше с крака, кипящ от омраза и бунт.

Това, което не казваше и което Антоан не можеше да отгатне, беше, че след заминаването на Лизбет горкото момче чувствуваше такава пустота, така му беше тежко на душата, че се бе поддало на желанието си да повери на някой приятел тайната на своята младост. Жак искаше да довери на Даниел мъката, която го задушаваше. В своята самотна екзалтация той бе изживял мислено часове на всеотдайно приятелство, часове, в които молеше приятеля си да сподели любовта му към Лизбет и искаше от нея да позволи на Даниел също да я обича.

— Казах ти да си вървиш — подхвана Антоан, който се преструваше на безразличен и се наслаждаваше на превъзходството си. — Ще поговорим пак, когато дойдеш на себе си.

— Подлец! — изкрещя Жак, вбесен от хладнокръвното държане на брат си. — Надзирател! — Той изскочи от стаята, като тръшна вратата след себе си.

Антоан стана, завъртя ключа на вратата и се отпусна в едно кресло. Беше побледнял от ярост.

„Надзирател! Глупак такъв! Надзирател! Ще ми го плати… Ако смята, че може да си позволява… мами се жестоко! Цялата ми вечер пропадна, сега съм неспособен за работа… А, той ще ми го плати! Колко спокойно си живеех по-рано… Каква дивотия извърших! И то заради този глупчо… Надзирател! Колкото повече вършиш за тях, толкова повече… Да, глупакът съм аз: заради него пропилявам толкова време, откъсвам се от работата си. Но това свърши вече. Аз си имам свой живот. Имам изпити и заради този глупак няма…“

Не го сдържаше на едно място и той започна да крачи из стаята. Изведнъж си представи, че се намира пред г-жа дьо Фонтанен и лицето му доби вид на човек, загубил илюзиите си: „Направих всичко, което можах, госпожо. Опитах с кротост, с обич. Предоставих му най-голяма свобода и ето резултата. Вярвайте ми, госпожо, има характери, срещу които човек е безсилен. Обществото има само едно средство да се запази от тях: да ги лиши от възможността да вредят на другите. Не без основание изправителните домове се наричат «институти за предпазване на обществото».“ Без да си даде сметка, той бе възприел становището на баща си и си служеше в неговите изрази.

Някакъв шум — като че ли плъх гризеше някъде го накара да обърне глава. Под затворената врата се плъзна една бележка.

„Извинявай за «надзирателя». Вече не съм ядосан. Пусни ме да вляза.“

Антоан неволно се усмихна. Почувствува прилив на нежност и без да мисли повече, отиде към вратата и я отвори. Жак стоеше пред нея с отпуснати ръце; беше още така възбуден, че бе навел глава и стискаше устни, за да не се разсмее. Антоан, който си придаваше раздразнен и сдържан вид, се върна и седна наново на мястото си.

— Имам да работя — каза той сухо — и ти вече достатъчно време ми загуби тази вечер. Какво искаш?

Жак повдигна към него засмени очи и го погледна право в лицето.

— Искам да видя Даниел — заяви той.

Последва кратко мълчание.

— Ти знаеш, че тате е против това — започна Антоан. — Постарах се да ти обясня защо. Нали си спомняш? Тогава ние с тебе се уговорихме, че ти ще приемеш това положение и няма да се опитваш да завържеш нови връзки със семейство дьо Фонтанен. Аз вярвах на думата ти. Виждаш резултата. Ти ме измами, при първия случай наруши споразумението. Сега всичко е свършено — аз никога вече няма да имам доверие в тебе.

Жак хълцаше.

— Не говори така, Антоан. Не е право. Ти не знаеш. Вярно е, че сгреших. Не трябваше да пиша, без да ти кажа. Но така постъпих, защото иначе трябваше да ти разкажа нещо друго, а нямах смелост. — Той добави шепнешком: — Лизбет…

— Не става дума за това — прекъсна го веднага Антоан, за да избегне признанието, от което щеше да му стане още по-неудобно, отколкото на брат му. За да накара Жак да смени насоката на разговора, той бързо добави: — Съгласен съм да направя един нов, последен опит: ти ще ми обещаеш…

— Не, Антоан, не мога да ти обещая, че няма да се срещам с Даниел. Ти ми обещай, че ще ме оставиш да се виждам с него. Слушай, Антоан, не се сърди. Кълна се пред бога, че вече никога няма да крия нищо от тебе. Искам да видя Даниел, а не желая да се срещам с него, без ти да знаеш. Впрочем и той също не желае. Бях му писал да ми отговори „до поискване“, но той не се съгласи. Слушай какво ми пише: „Защо «до поискване»? Ние няма какво да крием. Брат ти винаги е бил с нас. Затова пращам писмото до него и той ще ти го предаде“. И накрая ми отказва да се срещнем зад Пантеона, както му предлагах. Виж още какво пише: „Говорих с мама. Най-простото нещо е да дойдеш при първа възможност да прекараш неделята у дома. Мама много обича и теб, и брат ти и ме натовари да ви поканя и двамата“. Както виждаш, той действува почтено. Тате няма представа какъв човек е Даниел; осъжда го, без да знае нещо за него. Аз не му се сърдя много, но ти, Антоан… ти не си като него. Ти познаваш Даниел, разбираш го, виждал си майка му — и нямаш никакви основания да се държиш като тате. Трябва да бъдеш доволен, че имам такъв приятел. Толкова отдавна съм сам! Извинявай, не казвам това за тебе, много добре знаеш. Но ти си едно, а Даниел е друго. И ти имаш приятели на твоята възраст, нали? Знаеш какво е да имаш истински приятел.

„Всъщност не знам…“ — помисли си Антоан, като забеляза щастливия и нежен израз на лицето на Жак, когато произнасяше думата „приятел“. Изведнъж почувствува желание да стане и да целуне брат си. Но в погледа на Жак имаше нещо непреклонно и бойко, което дразнеше честолюбието на Антоан; щеше му се да покори тази упоритост, да я прекърши; и все пак енергията на Жак му допадаше. Той не отговори нищо, протегна крака и се замисли. „В действителност — казваше си той, — аз не съм тесногръд и трябва да призная, че забраната, наложена от баща ми, е съвсем безсмислена. Този Фонтанен може да окаже само добро въздействие върху Жак. Отлична среда, която дори ще ми помогне да се справя със задачата си. Да, разбира се, тя ще ми помогне, дори ще види нещата по-ясно от мен. Бързо ще спечели това дете. Тя е изключителна жена. Но ако тате някой ден научи за това?… Е какво пък? Да не съм дете. Пък и кой е поел отговорност за Жак? Аз. Значи, аз имам право да преценявам в последна сметка какво е полезно за Жак. Считам, че изпълнена буквално, забраната на тате е безсмислена и несправедлива и не я вземам под внимание. Ето това е. На първо място, ако му разреша, Жак ще се привърже още повече към мен. Той ще си каже: «Антоан не е като тате». Второ, сигурен съм, че майката…“ Той си представи как ще отиде втори път при г-жа дьо Фонтанен, как тя ще го посрещне усмихната. „Госпожо, държах лично да ви доведа брат си…“

Той стана, направи няколко крачки и се изправи пред Жак, който стоеше неподвижен, напрегнал цялата си воля и диво решен да се бори и да победи съпротивата на брат си.

— Понеже ме принуждаваш да говоря, ще ти призная, че въпреки заповедите на тате намерението ми винаги е било да те оставя да посещаваш семейство Фонтанен. Дори смятах сам да те заведа у тях… Виждаш ли? Но исках да почакам, докато се успокоиш. Щях да изчакам до края на ваканцията. Но твоето писмо до Даниел изпревари моите планове. Така да бъде. Поемам всичко върху себе си. Нито тате, нито абатът ще узнаят нещо за това. Ще идем заедно в неделя, ако искаш. Виждаш ли — прибави той като помълча малко, с тон на приятелски упрек — колко си се лъгал, колко грешиш, като нямаш доверие в мен. Двайсет пъти съм ти го повтарял, моето момче: пълна искреност между нас, взаимно доверие; иначе край на всичко, за което сме мечтали.

— В неделя? — пошепна Жак. Той съвсем се обърка като видя, че е спечелил без борба. Стори му се, че е жертва на някаква машинация, която не може още да схване. След това се засрами от подозренията си. Всъщност Антоан е най-добрият му приятел. Колко жалко, че е толкова стар! Какво? Значи, идната неделя?… Защо така скоро? Той сега се питаше дали наистина толкова желае да види отново приятеля си.

XI

Тази неделя Даниел седеше до майка си и рисуваше, когато кученцето внезапно залая. Звънеше се. Г-жа дьо Фонтанен остави настрана книгата, която четеше.

— Чакай, мамо — изпревари я Даниел и тръгна към вратата. Поради материални затруднения те трябваше да се лишат от прислужницата, а след това — миналия месец — и от готвачката. Сега Никол и Жени помагаха в домакинството.

Г-жа дьо Фонтанен, която се ослушваше, се усмихна като позна гласа на пастор Грегори, и тръгна да го посрещне. Той беше хванал Даниел за раменете и го разглеждаше, като се смееше дрезгаво:

— Как? Не си ли излязъл да се разходиш, boy[29], в такова хубаво време? Кога ли тези французи ще започнат да спортуват, да гребат, да играят крикет? — Така мъчително беше да гледаш отблизо тези малки бляскави очи с огромен черен ирис, от който почти не се виждаше бялото на окото, че Даниел извърна глава настрани и се усмихна стеснително.

— Не го мъмрете — каза г-жа дьо Фонтанен, — той чака един свой другар. Нали ги знаете, семейство Тибо?

Пасторът започна да се рови в спомените си като кривеше лице. Изведнъж, сякаш движен от демонична енергия, той затърка силно една с друга сухите си ръце, от които като че ли изскачаха искри, и устата му се изкриви в странен беззвучен смях.

— О, yes! — рече той най-после. — Брадатият доктор? Добър, чудесен младеж! Спомняте ли си какво учудено лице направи, когато видя, че нашето мило дете е възкръснало? Той искаше да измери възкресението с термометъра си! Poor fellow![30] Но къде е тя, нашата darling[31]? И тя ли се е затворила в стаята си в този прекрасен слънчев ден?

— О, не, не. Жени излезе с братовчедка си. Обядваха набързо и отидоха да опитват един нов фотографически апарат… Жени го получи за рождения си ден.

В този миг Даниел предлагаше стол на пастора; той повдигна глава и погледна майка си, в чийто глас при последните думи пролича вълнение.

— А какво става с Никол? — запита Грегори като сядаше. — Нещо ново?

Г-жа дьо Фонтанен кимна с глава — не желаеше да разисква този въпрос пред сина си, който, чувайки името на Никол, хвърли поглед към пастора.

— Кажи, boy — добави Грегори внезапно, като се обърна към Даниел, — кога ще дойде да ни досажда твоят брадат приятел докторът?

— Не знам. Може би към три часа.

Грегори се изправи, за да измъкне от жилетката си един сребърен часовник, голям колкото кафена чинийка.

— Very well[32] — възкликна той. — Имаш цял час, мързеланко! Свали си дрехата и иди веднага да направиш една обиколка из Люксембургската градина. Изкарай един рекорд на бързо бягане! Go on![33]

Младежът размени поглед с майка си и стана.

— Добре, добре, оставям ви — каза той лукаво.

— Хитро момче! — измърмори Грегори като го заплаши с юмрук.

Щом остана сам с г-жа дьо Фонтанен, гладко избръснатото му лице доби добродушен израз и погледът му стана ласкав.

— Най-сетне дойде времето да се обърна само към сърцето ви, dear. — Той се съсредоточи в себе си, сякаш произнасяше мислено молитва. След това с нервен жест прекара пръсти през черните си къдри, взе един стол, възседна го и каза: — Видях го.

Г-жа дьо Фонтанен побледня.

— Идвам по негово искане. Той съжалява. Толкова е нещастен!

Грегори не я изпущаше от очи и я обгръщаше настойчиво и предразполагащо с поглед, сякаш искаше да облекчи страданието, което й причиняваше.

— В Париж ли е? — промълви тя, без да мисли какво казва, защото знаеше, че Жером беше идвал при портиерката предната вечер, рождения ден на Жени, за да донесе един фотографически апарат за дъщеря си; където и да се намираше, той никога не пропускаше рождените дни на близките си. — Видяхте ли го? — подхвана тя разсеяно, с някакъв неопределен израз на лицето.

От много месеци насам г-жа дьо Фонтанен мислеше постоянно за мъжа си, но така смътно, че сега, когато се заговори за него, я обхвана особено вцепенение.

— Той е нещастен — повтори пасторът настойчиво. — Гризе го съвестта. Онова жалко същество е все още певица, но той е действително отвратен и не желае вече никога да я види. Казва, че не може да живее без жена си и без децата си. И аз мисля, че това е вярно. Иска ви прошка и е готов на всичко, ако се съгласите да останете негова съпруга. Моли ви да се откажете от намерението си за развод. Аз видях, че лицето му е сега лице на праведник; той е наистина почтен, добър човек.

Г-жа дьо Фонтанен мълчеше и гледаше унесено пред себе си. В пълните й бузи, в малко затлъстялата й брадичка и в меката й чувствителна уста имаше толкова доброта, че Грегори помисли, че тя прощава на мъжа си.

— Той ми каза, че този месец ще отидете двама в съда за помирение — продължи той — и че едва след това ще започне самото бракоразводно дело. Проси милост, защото наистина напълно се е променил. Казва, че не е такъв, какъвто изглежда, че е по-добър, отколкото ние го мислим. И аз смятам, че това е вярно. Сега иска да работи, ако намери работа. И ако желаете, ще дойде да живее тук при вас, ще тръгне по нов път и ще гледа да изкупи грешките си.

Грегори видя как устата й се сгърчи и брадичката й затрепери. Г-жа дьо Фонтанен разтърси рамена и изведнъж каза:

— Не.

Тонът беше рязък, погледът мъчителен и горд. Решението й изглеждаше неотменно.

Грегори отметна глава назад, затвори очи и остана известно време мълчалив.

— Look here[34] — каза той най-после със съвсем различен, лишен от топлота глас, който сякаш идваше отдалеч. — Ще ви разкажа историята на един човек, който обичал едно прекрасно същество. Казах ви, слушайте. Още съвсем млад, той се сгодил за бедно момиче, толкова добро и хубаво, така обичано от бога, че той също го обикнал… от цялата си душа — натърти той и очите му потъмняха. След това като че ли направи усилие да си спомни докъде беше стигнал и подхвана доста бързо: — И ето какво се случило след брака: мъжът отгатнал, че жена му не обича само него, но и един друг мъж, който бил техен приятел и идвал често в дома им; той бил като брат на двамата. Тогава нещастният съпруг отвел жена си на дълго пътуване, за да й помогне да забрави. Но скоро разбрал, че тя винаги ще обича другия мъж, приятеля, и никога няма да обикне него. И животът им станал ад. Той виждал, че жена му върши прелюбодеяние в мислите си, след това в сърцето си и най-после дори в душата си, защото тя станала несправедлива и зла. Да — каза той тържествено, — това било наистина страшно: тя ставала лоша, защото съпругът бил пречка в любовта й; и той също станал лош, защото отрицанието ги обкръжавало от всички страни. Какво мислите, че направил тогава този човек? Започнал да се моли. Казвал си: „Обичам едно същество и трябва да избягна това, което е лошо за него“. И изпълнен с радост, той поканил жена си и приятеля си в собствената си спалня и пред евангелието им казал: „Бъдете истински венчани пред бога от самия мен“. И тримата заплакали, но той казал: „Не се бойте, аз ви напущам. Никога вече няма да се върна, няма да смущавам вашето щастие“.

Грегори закри очите си с ръка и започна с тих глас:

— О, dear, каква награда от бога е споменът за такава една всеотдайна любов-жертва! — После вдигна глава. — И той постъпил така, както казал: оставил им всичките си пари, защото бил извънредно богат, а тя бедна като праведния Йов. Заминал надалеч, на другия край на света; и аз знам, че от седемнадесет години е сам, без пари и изкарва хляба си както мен като прост болногледач в Christian Science Society.

Г-жа дьо Фонтанен го гледаше развълнувана.

— Почакайте — извика той живо, — ще ви разкажа края. — Лицето му се кривеше от нервни тикове и костеливите му като на скелет ръце, облегнати на гърба на стола, внезапно се сключиха. — Горкият, той си мислел, че оставя щастието за тях, че отнася със себе си всички злини; но тук се криела божията тайна: злото останало при тях. Те му се смеели. Отрекли се от духа. Приели жертвата му разплакани, но в сърцата си му се подигравали. Те разпространявали лъжи за него измежду цялата gentry[35]. Показвали неговите писма. Казвали, че той се преструва на благороден. Дори говорели, че изоставил жена си без пукната пара заради някаква друга жена в Европа. Да, те разправяли тези неща! И дори завели дело и получили развод.

Той за миг сведе клепачи и издаде звук, подобен на дрезгав кикот. След това стана и отиде да сложи внимателно стола на мястото му. На лицето му нямаше и следа от страдание.

— Ето — подхвана той, като се наведе към г-жа дьо Фонтанен, която стоеше неподвижна, — любовта значи опрощение. Такава е любовта, че ако в този миг тази скъпа за мен лукава жена дойде внезапно и ми каже: „Джеймс, връщам се под покрива на твоя дом и ти отново ще бъдеш моя презрян роб и когато пожелая, пак ще ти се смея“, аз въпреки това ще й отговоря: „Ела, вземи всичко, което имам. Благодаря на бога за твоето завръщане и ще направя такова огромно усилие да бъда действително добър в твоите очи, че и ти също ще станеш добра, защото злото не съществува“. Да, наистина, ако един ден моята Доли дойде при мен да търси подслон, аз ще постъпя така. Няма да кажа: „Доли, аз ти прощавам“, а само: „Христос да те пази!“. И така, моите думи няма да отидат напразно, защото доброта е единствената сила, която може да възпре отрицанието!

Той млъкна, скръсти ръце, хвана в шепа ъгловатата си брада и поде с напевен проповеднически глас:

— И вие също трябва да постъпите така, госпожа дьо Фонтанен, защото и вие обичате това същество с цялата си любов. А любовта е справедливост, Христос е казал: „Ако вашата справедливост не е различна от тази на книжниците и фарисеите, вие няма да бъдете представени в царството небесно“.

Нещастната жена поклати глава.

— Вие не го познавате, Джеймс — прошепна тя. — Със себе си той носи атмосфера, която не може да се диша. Навсякъде носи зло. Той отново ще разруши нашето щастие, ще предаде заразата на децата.

— Когато Христос докосна раната на прокажения, не Христовата ръка се зарази, а прокаженият се очисти.

— Казвате, че го обичам? Не, това не е вярно. Прекалено добре го познавам сега и знам колко струват неговите обещания. Твърде често съм му прощавала.

— Когато Петър запита Христа колко пъти трябва да прости на брат си, до седем пъти ли, Христос му отговори: „Не до седем пъти, а до седемдесет и седем пъти по седем“.

— Казвам ви, че не го познавате, Джеймс.

— Кой може да рече: „Аз познавам брат си?“. Христос е казал: „Аз не съдя никого“. А аз, Грегори, казвам: ако този, който води греховен живот, не се тревожи и не е нещастен в сърцето си, това значи, че той е още далеч от часа на истината. Но много близо е часът на истината за този, който плаче, понеже живее в грях. Повтарям: той съжалява, лицето му беше лице на праведник.

— Вие не знаете всичко, Джеймс. Попитайте го какво направи, когато тази жена трябваше да избяга в Белгия, за да се изплъзне от кредиторите, които я преследваха. Тя беше заминала с друг мъж, а той заряза всичко, за да ги последва и се съгласи на всички компромиси само за да бъде при нея. Два месеца бил разпоредител в театъра, в който тя пеела! Какъв позор! Тя продължавала да живее със своя цигулар и той приемал всичко — обядвал у тях, ходел да свири с любовника на метресата си. Лице на праведник! Вие не го разбирате. Днес той е в Париж, разкайва се, казва, че е напуснал тази жена и не иска вече да я види. Защо тогава изплаща дълговете й, ако не за да я спечели отново? Той плаща едно след друго на всички кредитори на Ноеми. Да, ето защо е дошъл в Париж. И с чии пари? С моите, с парите на децата! Знаете ли какво направи той преди три седмици? Той ипотекирал нашата вила в Мезон-Лафит, за да хвърли двадесет и пет хиляди франка на един от кредиторите й, който вече губел търпение!

Г-жа дьо Фонтанен наведе глава. Тя не бе казала още всичко. Спомняше си много добре за поканата да се яви при нотариуса, как бе отишла, без да подозира нищо, и бе заварила Жером да я чака пред вратата. Той имаше нужда от нейното пълномощие, за да направи ипотеката, защото вилата беше нейна, получена по наследство. Тогава я умоляваше да го упълномощи да се разпорежда с имота, като твърдеше, че бил останал без пукната пара, че просто бил пред самоубийство. Дори на тротоара пред кантората на нотариуса той направи жест, като че ли си обръща джобовете. Тя отстъпи почти без съпротива; влезе с него при нотариуса, защото не искаше да се разправя на улицата, а също така, защото и тя самата имаше нужда от пари; той и беше обещал да отдели за нея няколко хиляди франка, за да има с какво да живее следните шест месеца, докато се уредят сметките им след развода.

— Повтарям ви, вие не го познавате, Джеймс. Той ви се кълне, че всичко е променено, че желае да живее с нас, така ли? А ако ви кажа, че завчера, когато дойде да остави при портиерката подаръка за рождения ден на Жени, на сто метра от къщи беше спрял колата… с която… не беше дошъл сам. — Тя потрепери. Изведнъж видя Жером и разплаканата работничка, облечена в черно, седнала на една пейка край Сена близо до Тюйлери. Тя стана и извика: — Ето какъв човек е той! На него му липсва всякакво чувство за морал! Дотолкова, че той води една случайна метреса, любовница, когато идва да честити рождения ден на дъщеря си! И вие казвате, че още го обичам? Не, не е вярно!

Тя стана; изглеждаше, че в този момент действително го мрази.

Грегори я изгледа строго.

— Вие не сте по пътя на истината — рече той. — Трябва ли да отплащаме на злото със зло дори в мисълта си? Духът е всичко. Материалното е роб на духовното. Христос е казал… — Лаят на Пюс прекъсна думите му. — Сигурно е вашият проклет брадат доктор! — измърмори той като направи гримаса. После бързо грабна стола си и седна.

Вратата се отвори. Действително беше Антоан, последван от Жак и Даниел.

Той влезе с решителна стъпка, сякаш готов да понесе последиците от това посещение. Светлината, която нахлуваше през отворените прозорци, ярко осветяваше лицето му. Косата и брадата му образуваха тъмна маса; силната светлина сякаш се събираше върху белия правоъгълник на челото и му придаваше сиянието на гения; макар че беше със среден ръст, в този момент той изглеждаше висок. Г-жа дьо Фонтанен го гледаше как се приближава. И изведнъж отново я обзе топло чувство към младия човек. Докато той се покланяше и тя му държеше ръцете, Антоан забеляза Грегори и му стана неприятно, че го намира тук. Без да стане, пасторът кимна непринудено с глава.

Малко по-настрана, Жак разглеждаше с любопитство този странен човек. Възседнал стола, опрял брада на скръстените си ръце, с червен нос, с лице, разкривено от неопределена усмивка, Грегори наблюдаваше добродушно младите хора. В този момент г-жа дьо Фонтанен се приближи до Жак и изразът на очите й бе така ласкав, че той си спомни за вечерта, когато разплакана го бе притиснала до гърдите си. Тя също си помисли за това и извика:

— Толкова е пораснал, че вече не бих посмяла… — Казвайки това, тя го целуна и се разсмя с леко кокетство. — Вярно е, че за вас съм като майка и вие сте почти като брат на моя Даниел… — Тя видя, че Грегори беше станал и се готвеше да си тръгне. — Нали не си отивате още, Джеймс?

— Извинете ме — отвърна той, — но трябва да си ходя. — Той стисна здраво ръцете на двамата братя и се приближи до нея.

— Само две думи — му каза г-жа дьо Фонтанен като излезе с него извън стаята. — Отговорете ми откровено. След като чухте какво ви казах за него, мислите ли още, че Жером заслужава да заеме мястото си между нас? — Тя погледна въпросително. — Обмислете отговора си, Джеймс. Ако ми кажете да му простя, ще му простя.

Той мълчеше. Погледът му, цялото му лице изразяваха жалост към човечеството; той се наслаждаваше на онова чувство, както всички онези, които мислят, че са прозрели истината. Стори му се, че видя някакъв лъч на надежда в очите на г-жа дьо Фонтанен. Не, не такава прошка искаше Христос от нея. Той извърна глава и се изсмя неодобрително.

Тогава тя го хвана под ръка и си даде вид, че го изпраща най-сърдечно.

— Благодаря ви, Джеймс. Кажете му, че моят отговор е „не“.

Грегори не я слушаше; той се молеше за нея.

— Христос да изпълни сърцето ви — прошепна той, като си отиваше.

 

 

Когато се върна в салона, където Антоан, гледайки наоколо си, мислеше за първото си посещение, г-жа дьо Фонтанен трябваше да направи усилие да преодолее възбуждението си.

— Колко мило, че дойдохте с брат си — извика тя, като преувеличаваше малко радостта си. — Седнете тук. — Тя посочи на Антоан един стол до себе си. — Днес не трябва да разчитаме на младежта да ни прави компания…

Действително Даниел беше хванал под ръка Жак и го водеше към стаята си. Сега двамата бяха на еднакъв ръст. Даниел не очакваше да намери приятеля си така променен: приятелството им сякаш беше станало по-здраво и той изпита по-силно желание да му се довери. Щом останаха сами, лицето му се измени и доби тайнствен израз.

— Най-напред да те предупредя: ще я видиш след малко. Тя е наша братовчедка и живее у дома. Наистина е… божествена! — Дали забеляза някакво леко смущение в държането на Жак? Или му стана съвестно, но той добави с любезна усмивка: — Всъщност да говорим за тебе. (Дори към приятелите си той се отнасяше с тържествена учтивост.) Цяла година, помисли си! — Понеже Жак продължаваше да мълчи, той добави: — О, няма нищо още, но имам голяма надежда.

Жак се почувствува стеснен от настойчивия му поглед, от тембъра на гласа му. Той усещаше, че Даниел не е същият като преди, но не можеше да разбере какво ново има у него. Чертите му бяха останали същите; може би лицето му се бе удължило, но сложната извивка на устата му бе все същата, макар и малко по-силно подчертана от наболите мустаци. Той се усмихваше както по-рано само с едната страна на устата, което внезапно разваляше правилните му черти и откриваше горните му зъби отляво. Може би блясъкът на очите му не бе така чист; може би веждите му се изтегляха повече към слепите очи, което придаваше на погледа му някаква прикрита ласкавост; а може би и в гласа, и в държането му се долавяше някаква свобода, която той не би си позволил по-рано.

Жак го разглеждаше, без да мисли какво да му отговори, и вероятно именно поради тази дръзка безцеремонност, която едновременно го дразнеше и го привличаше, той изведнъж почувствува у себе си прилив на същата страстна нежност, която изпитваше към него, когато учеха в лицея; очите му се навлажниха.

— Е, гледай ти, цяла година не сме се виждали! Разправяй! — извика Даниел, когото не го сдържаше на едно място. Той седна, за да съсредоточи вниманието си.

В държането му прозираше най-искрена обич; и все пак Жак долови нещо пресилено в нея и това съвсем го скова. Въпреки това той започна да разказва за живота си в изправителния дом. Без да иска, отново се увлече в същите заучени литературни изрази, с които си бе послужил пред Лизбет; някаква свенливост го възпираше да разкаже просто и неукрасено ежедневния си живот там.

— Но защо ми пишеше толкова малко?

Жак премълча истинската причина, която беше, че той искаше да предпази баща си от всяка неприязнена критика. Това впрочем не му пречеше да изказва неодобрението си към всичко, което вършеше г-н Тибо.

— Самотата, виждаш ли, променя човека — обясни той след кратко мълчание. И щом си помисли за това, лицето му сякаш застина. — Човек става безразличен към всичко. И чувствуваш нещо като смътен страх, от който не можеш да се освободиш. Вършиш разни неща, без да мислиш за нищо. С течение на времето не знаеш вече кой си, не знаеш дори дали съществуваш. Това може да те убие… Или да те накара да полудееш — добави той като загледа въпросително приятеля си. Той едва забележимо потръпна и като промени тона, разказа за посещението на Антоан в Круй.

Даниел слушаше, без да го прекъсне. Но щом разбра, че изповедта на Жак се свърши, лицето му се оживи.

— Още не съм ти казал името й — каза бързо той. — Никол. А ти влюбен ли си?

— Страшно — отговори Жак, който за пръв път се замисли за малкото име на Лизбет.

— Мисля, че това име й отива. Ще видиш. Не е кой знае колко хубава, съгласен съм. Но е повече от хубава — свежа, пълна с живот. И едни очи! — Той се поколеба. — А и апетитна, разбираш?

Жак избягваше погледа му. Той също би желал да говори с открито сърце за любовта си; затова беше дошъл. Но още от първите изповеди на Даниел се беше почувствувал неловко. Сега го слушаше с наведени очи, сякаш по принуда, почти със срам.

— Тази сутрин — започна Даниел, който едва сдържаше чувствата си — мама и Жени бяха излезли рано и ние останахме сами на закуска, Никол и аз. Сами в апартамента. Тя не беше още облечена. Беше прелестно. Отидох след нея в стаята на Жени (тя спи там) и знаеш ли, Жак, тази стая, това моминско легло… Стиснах я в прегръдките си. Само за миг. Тя се дърпаше, но се смееше. Ах, каква е гъвкава… След това се изскубна, заключи се в стаята на мама и не искаше да отвори… Глупаво е от моя страна да ти разказвам това — поде той като стана. Поиска да се усмихне, но устните му оставаха свити.

— Ще се ожениш ли за нея? — запита Жак.

— Кой? Аз ли?

На Жак му стана неприятно, като че ли му бяха нанесли обида. С всяка изминала минута Даниел му ставаше все по-чужд. Любопитният и малко подигравателен поглед, който той му хвърли, го вледени съвсем.

— А ти? — запита Даниел, като се приближи. — От писмото ти разбрах, че и ти също…

Жак, който продължаваше да седи с наведени очи, поклати глава. Цялото му държане сякаш искаше да каже: „Не, свършено е, нищо няма да чуеш от мене“. Впрочем без дори да чака отговора му, Даниел тръгна към вратата. Чуха се младежки гласове.

— Ще ми разкажеш после… Ето ги, ела! — Той хвърли поглед към огледалото, вдигна глава и се спусна към коридора.

— Деца — викаше г-жа дьо Фонтанен, — ако искате да закусите…

 

 

Чаят беше сервиран в трапезарията.

Още от вратата Жак видя две момичета, които стояха до масата, и сърцето му се разтуптя. Те не бяха успели да свалят шапките си. Разходката беше заруменила бузите им. Жени пресрещна Даниел и увисна на ръката му. Той като че ли не й обърна внимание и тикайки Жак към Никол, непринудено и весело ги представи един на друг. Жак долови любопитството на Никол и усетя изпитателния поглед на Жени. Той обърна очи към г-жа Фонтанен, която, застанала с Антоан на прага на салона, завършваше започнатия разговор.

— … да се внуши на децата — казваше тя, като се усмихваше тъжно, — че няма нищо по-ценно от живота и че той е невероятно къс.

Жак отдавна не се беше движил между чужди хора и беше така възбуден, че се освободи напълно от стеснението си. Никол беше толкова блестяща, с толкова естествена грация, че Жени му се стори дребничка и по-скоро грозна. В този момент Никол се смееше и разговаряше с Даниел, но Жак не можеше да схване думите им. Тя постоянно вдигаше вежди в знак на учудване и радост. Очите й, сиво-синкави като речни камъни, недълбоки, твърде много раздалечени и може би прекалено кръгли, бяха обаче лъчисти и весели и постоянно оживяваха бялото й доста пълничко лице, над което тегнеше руса плитка, навита на венец. Тя се държеше малко наведена напред, сякаш готова винаги да изтича към някой приятел и да подари на всеки срещнат естествената свежест на усмивката си. Жак, който я разглеждаше внимателно, постоянно си спомняше неволно за думата, която Даниел бе употребил и която му се бе сторила така противна — „апетитна“. Щом усети, че той я наблюдава, тя започна да се държи пресилено весело и веднага загуби естествеността си.

Жак не се стараеше никак да прикрива интереса, който някои хора събуждаха у него. Той притежаваше нещо от наивността на детето, което гледа света със зяпнала уста. В такива случаи лицето му ставаше неподвижно и погледът безжизнен. По-рано, преди да се върне от Круй, той не беше такъв; срещаше хората с такова безразличие, че никога не си спомняше за никого. Сега, където и да отидеше, в някой магазин, на улицата, погледът му се впиваше в минувачите. Впрочем той не анализираше това, което виждаше в тях, но без да го съзнава, мисълта му продължаваше да работи. Достатъчно му беше да зърне някоя особеност в лицето или в държането на някого, за да може тези непознати хора, срещнати съвсем случайно, да се превърнат във въображението му в необикновени личности, на които той придаваше индивидуални черти.

Г-жа дьо Фонтанен го откъсна от мислите му, като докосна лакътя му с ръка.

— Седнете до мене да закусите — му рече тя. — Сега сте мой гост. — Тя му подаде чаша и чиния. — Много ми е драго да ви видя тук… Жени, миличка, дай ни от тортата… Брат ви току-що ми разказа за живота, който водите двама в малкия ви апартамент. Толкова съм доволна! Двама братя, които се разбират като истински приятели, просто прекрасно! Даниел и Жени също се разбират добре и това е най-голямата ми радост. Ти се усмихваш на думите ми — каза тя на Даниел, който се приближаваше с Антоан. — Той винаги се подиграва със старата си майка. Сега за наказание ще ме целунеш, и то пред всички.

Даниел се смееше леко смутен. Той се наведе и докосна с устни челото на майка си. И в най-малките му движения имаше грация.

От другата страна на масата Жени следеше сцената; на лицето й се появи нежна усмивка, която очарова Антоан. Тя не можа да устои на изкушението да дойде при брат си и отново да увисне на ръката му. „Ето още една — помисли си Антоан, — която дава повече, отколкото получава.“ Още от първия път, когато влезе в тази къща, този поглед на жена в това детско лице го беше заинтригувал. Той забеляза красивото движение на раменете, с което тя от време на време повдигаше из корсета набъбващите си гърди и след това леко ги отпущаше. Жени по нищо не приличаше на майка си, нито на Даниел; и никой не се учудваше от това: тя сякаш бе родена да живее живот, различен от живота на другите.

Г-жа дьо Фонтанен пиеше чая си на малки глътки, като държеше чашата съвсем близо до засмяното си лице и през парата кимаше приятелски на Жак. Погледът й бе така ясен и нежен, сякаш излъчваше светлина и топлина. Белите й коси обкръжаваха като диадема младото й, широко, открито чело. Очите на Жак се спираха ту върху майката, ту върху сина. В тази минута той обичаше двамата с такава сила, че желаеше горещо те да забележат чувствата му: защото той изпитваше повече от когото и да било нуждата да бъде разбран. Интересът му към хората бе станал така голям, че той се стремеше да заеме място в мислите им, желаеше да слее живота си с техния.

Пред прозореца Никол и Жени започнаха да спорят и Даниел отиде да се намеси в разговора им. Тримата се наведоха над фотографическия апарат да проверят дали е останала още една снимка от филма.

— Ще ми направите удоволствие! — извика изведнъж Даниел с топъл глас (гласът му не беше такъв преди), като втренчи в Никол галещ и повелителен поглед. — О, да, така както сте, с шапка; и моят приятел Тибо ще застане до вас. Жак! — извика той и след това по-тихо добави: — Моля ви се, непременно искам да ви снема заедно.

Жак отиде при тях. Даниел почти насила отведе всички в салона, където според него осветлението било по-добро.

 

 

Г-жа дьо Фонтанен и Антоан останаха в трапезарията.

— Държа да не се заблуждавате относно моето посещение — каза Антоан със свойствената му рязкост, която сякаш правеше думите му да звучат по-искрено. — Ако баща ми се научи, че Жак е тук и че аз съм го довел, сигурно ще го откъсне от моето влияние и всичко ще трябва да започне отново.

— Горкият човек! — пошепна г-жа дьо Фонтанен с такъв тон, че Антоан се усмихна.

— Съжалявате ли го?

— Съжалявам го, че не е могъл да заслужи доверието на синове като вас.

— Нито той е виновен, нито аз. Баща ми е това, което наричат видна и уважавана личност… Аз го уважавам, но какво да се прави. За каквото и да става дума, никога не мислим еднакво, мненията ни са съвършено противоположни. Винаги сме на различни становища.

— Не всички още са получили просветление.

— Ако имате пред вид религията — каза живо Антоан, трябва да ви кажа, че баща ми е крайно религиозен.

Г-жа дьо Фонтанен поклати глава.

— Още апостол Павел е казал, че не тези, които проповядват закона, са праведни пред бога, а тези, които го спазват.

Със свойственото на френските протестанти озлобление — което без съмнение се дължи на вековното потисничество — тя изпитваше инстинктивна и дълбока антипатия към г-н Тибо, като се заблуждаваше, че го съжалява от все сърце. Струваше й се, че забранявайки на Жак да има връзки със сина й и с нея и да посещава дома й, г-н Тибо бе постъпил отвратително и несправедливо; тя смяташе, че тази забрана е продиктувана от най-долни съображения. Спомняйки си с погнуса този затлъстял човек, тя не можеше да му прости, че е подхвърлил на съмнение това, което за нея имаше най-голяма цена — нравствената й издигнатост, протестантската й религия. И тя бе още по-благодарна на Антоан, че е отменил несправедливото решение на баща си.

— А вие — запита тя, обхваната от внезапен страх, — вие продължавате ли да изпълнявате черковните обреди?

Той направи отрицателен знак с глава и тя се почувствува така щастлива, че лицето й светна.

— Аз действително много години се причестявах и изповядвах — започна да обяснява той. Струваше му се, че присъствието на г-жа дьо Фонтанен правеше мисълта му по-ясна. Всъщност той просто беше станал по-разговорчив. Тя умееше така внимателно да слуша, че предразполагаше събеседниците си и ги караше да се издигнат над обикновеното си духовно равнище. — Аз следвах обичаите, без да бъда истински набожен. За мене бог беше нещо като училищен директор, от когото нищо не може да се изплъзне и когото е благоразумно да задоволиш с известни прояви, спазвайки известна дисциплина. Аз се подчинявах, но това ми досаждаше. Бях добър ученик по всичко, по закон божи също. Може ли това да се нарече вяра? Този въпрос почти не ме интересуваше. Когато си дадох труд да мисля по това, вече бях достигнал до едно ниво на научно образование, което оставяше малко място за религиозни вярвания… Аз съм положителен човек — рече той с чувство на гордост. Всъщност изразяваше мисли, хрумнали му в момента, защото почти не бе имал нито случай, нито време да се анализира в такава изгодна за себе си светлина. — Не казвам, че науката обяснява всичко, но тя констатира; за мен това е достатъчно. Аз се интересувам твърде много от това как стават нещата, за да се откажа без съжаление да търся напразно отговор на въпроса защо стават. Впрочем — добави той бързо, като сниши глас, — може би между двата вида обяснения има само разлика в степента. — После се усмихна, сякаш се извиняваше. — Колкото до нравствеността — подхвана той, — какво да ви кажа, и тя също почти не ме интересува… Шокирам ли ви? Виждате ли, аз обичам работата си, обичам живота, енергичен съм, деен и от житейски опит знам, че тази дейност е сама по себе си правило за поведение. Във всеки случай досега никога не съм се колебал как да постъпя при дадено положение.

Г-жа дьо Фонтанен не отговори нищо. В себе си тя сравняваше своята вяра с безверието на Антоан и в този момент благодареше на бог, че никога не напуща сърнето й. От тази помощ тя черпеше безкрайната и радостна увереност, която действително се излъчваше от нея; и тази увереност я изпълваше до такава степен, че макар и непрекъснато да търпеше ударите на съдбата и да беше по-нещастна от повечето хора, които срещаше, тя беше за всички тях извор на смелост, на равновесие и щастие. Сам Антоан изпитваше сега нейното влияние; никога сред познатите на баща си той не беше срещал човек, който да му внушава такова уважение, така да го ободрява и да създава около себе си такава освежаваща и чиста атмосфера. Той почувствува желание да се приближи духовно до нея, дори ако това трябваше да стане в ущърб на истината.

— Протестантската религия винаги ме е привличана — заяви той уверено, макар че никога не беше мислил въобще за протестантите, преди да се запознае със семейство дьо Фонтанен. — Реформацията е всъщност революция на религиозна почва. Вашата религия се основава на началата на освобождаването на човешката личност…

Тя го слушаше с растяща симпатия. Той й изглеждаше млад, пламенен, истински рицар. Възхищаваше се от живото му лице, от бръчката на челото, която изразяваше напрегнато внимание; когато той вдигнеше глава, тя се радваше като дете, че е открила онази особеност, която правеше погледа на Антоан да изглежда така съсредоточен: горният му клепач беше толкова къс, че почти изчезваше под извивката на веждата, когато си отваряше широко очите; понякога клепките съвсем се доближаваха до веждите и почти се сливаха с тях. „Човек с такова чело — мислеше си тя — е неспособен на низост…“ Изведнъж й мина през ума, че Антоан олицетворява мъжа, достоен да бъде обичан. Тя беше още развълнувана от чувството на злоба към Жером. „Да свържеш живота си с такъв човек…“ За първи път в живота си тя сравняваше някого с Жером; за първи път действително изпита съжаление и се запита дали някой друг нямаше да й донесе щастие. Но това бе само един порив — страстен, бегъл порив, който я смути изведнъж до дъното на душата и от който тя се засрами. Овладя се веднага, но горчивината, примесена с разкаяние, а може би също и със съжаление, се разсейваше по-бавно.

 

 

Едва когато Жени и Жак влязоха в стаята, тя почувствува, че мисълта й се освободи от влиянието на Антоан. Щом те се показаха на вратата, тя ги повика с приветлив жест, за да не си помислят, че са нежелани. Но още от пръв поглед усети интуитивно, че между тях е станало нещо.

И действително беше така.

Щом направи снимката, Даниел предложи да проверят веднага дали е излязла добре. Още сутринта той беше обещал на Жени и на братовчедка си да ги научи да проявяват снимки и те бяха вече приготвили необходимото в един неизползуван килер на дъното на коридора, който той използуваше за тъмна стаичка. Килерът беше толкова тесен, че повече от двама души едва се събираха в него; затова Даниел нареди така, че Никол да влезе първа, а след това се спусна към Жени и като опря трескавата си ръка на рамото й, пошепна на ухото й:

— Прави компания на Тибо.

Тя му хвърли проницателен и неодобрителен поглед, но изпълни желанието му. Хранеше към брат си такова уважение, че й беше невъзможно да му се противопостави; гласът му бе така заповеднически, погледът — безсрамен и цялото му държане така дръзко, че тя веднага се подчини на волята му.

Докато траеше тази кратка сцена, Жак беше останал пред една витрина в салона. Жени отиде при него и когато се убеди, че той нищо не е забелязал от маневрите на Даниел, му каза намусено:

— А вие не правите ли си снимки?

— Не.

Тя схвана някакво едва доловимо стеснение в този отговор и си даде сметка, че не биваше да задава такъв въпрос; та нали доскоро се е намирал в нещо като тъмнична килия…

По асоциация и колкото да каже нещо, тя подхвана:

— Отдавна не бяхте виждали Даниел, нали?

Той наведе очи.

— Да. Отдавна. Откакто… Има вече повече от година.

Сянка мина по лицето на Жени. Вторият й опит не беше по-успешен от първия. Излизаше, като че ли иска да припомни на Жак бягството им с Даниел в Марсилия. Нека. Тя още не беше му простила тази драма; в нейните очи Жак носеше цялата отговорност за тази авантюра. Отдавна, без да го познава, тя го мразеше. Когато го видя този следобед на чая, неволно си спомни за злото, което й беше причинил; щом разгледа лицето му, реши безусловно, че не й харесва. На първо място го намираше грозен и дори вулгарен заради голямата му глава с неоформени черти, заради челюстта му, заради напуканите устни, заради ушите и червеникавите му коси, които стърчаха над челото. Тя не можеше да прости на Даниел привързаността му към такъв другар и в ревността си почти се зарадва, че единственото същество, което можеше да й оспори част от братската обич, беше така непривлекателно.

Тя беше взела кученцето на колената си и го галеше разсеяно. Жак гледаше в пода; той също мислеше за бягството си и за онази вечер, когато за първи път прекрачи прага на тези къща.

— Намирате ли го променен? — запита тя, за да наруши мълчанието.

— Не — отвърна той, но като помисли за миг, добави: — Впрочем да, все пак се е променил.

Тя забеляза желанието му да бъде искрен и го оцени; за миг той й стана по-малко противен. Схвана ли Жак тази бегла прошка? Той престана да мисли за Даниел. Погледна Жени и се запита каква е тя в действителност. Не би могъл да изрази какво съзираше в нея, но все пак зад това лице, едновременно изразително и затворено, в дъното на тези живи зеници, които не издаваха тайната си, той отгатна нейната нервна неустойчивост и вечния трепет на една чувствителна душа. Мина му през ума колко хубаво би било да я опознае по-добре, да проникне в това затворено сърце… Дори да стане приятел с това дете. Да я обикне?… Той помечта за минута; това бе минута на блаженство — Жак забрави всичките си минали нещастия, струваше му се, че никога вече не може да бъде нещастен. Погледът му блуждаеше из стаята и от време на време се спираше върху Жени; това бе поглед, пълен с интерес и боязливост, който не му позволяваше да забележи колко сдържана е тя, как сякаш стои готова за отбрана. Изведнъж, поради някакъв обрат в мислите си, той видя Лизбет — незначителна, обикновена домашна история, почти без значение. Да се ожени за Лизбет? Това детинско желание му се показа за пръв път в истинската си светлина. Тогава какво? Внезапно в живота му се яви някаква празнота, страшна празнота, която трябваше на всяка цена да бъде запълнена, празнота, която Жени естествено би запълнила, ако…

— … ли учите?

Той се сепна. Тя му говореше.

— Моля?

— В колеж ли учите?

— Не още — отговори той съвсем смутен. — Аз съм много изостанал. Вземам уроци от частни учители, приятели на брат ми. — Без да иска да каже нещо лошо, той добави: — А вие не сте ли изостанала?

В действителност тя беше изостанала с ученето. Този въпрос я оскърби и приятелският му поглед й се стори безочлив. Тя отговори сухо:

— Аз не ходя на училище. Уча в къщи с една учителка.

Отговорът му бе крайно неудачен:

— О да, за момиче това няма значение.

Тя настръхна.

— Мама не мисли така. Нито Даниел — отвърна тя и втренчи в него явно враждебен поглед.

Той схвана нетактичността си, поиска да се поправи и сметна, че казва нещо любезно:

— Едно момиче винаги знае толкова, колкото му е нужно…

Почувствува, че затъва. Не беше вече господар нито на мислите си, нито на думите си. Реши, че изправителният дом го е затъпил. Зачерви се и след това изведнъж го обля гореща вълна, която се изкачи до лицето му и го замая; той не виждаше друг изход от трудното си положение, освен да излее яда си. За да си отмъсти, потърси някаква острота и понеже не можа да измисли нищо, загуби всичкия си здрав смисъл и подхвърли с тон на вулгарна насмешка, както понякога правеше баща му:

— Най-важното нещо не се научава в училище, а то е да имаш добър характер!

Тя успя да запази хладнокръвие. Дори не вдигна рамене. В този момент Пюс се прозя шумно.

— О, колко е лошо! Колко е невъзпитано! — каза Жени с глас, който трепереше от ярост. — О, колко е невъзпитано! — повтори тя още веднъж настойчиво и тържествуващо. След това сложи кученцето на земята, стана и отиде да се облегне на балкона.

Две дълги минути изминаха в непоносимо мълчание. От трапезарията се чуваше ту гласът на г-жа дьо Фонтанен, ту гласът на Антоан. Жак не бе мръднал от стола си. Задушаваше се. Жени му беше обърнала гръб и тананикаше някакво парче от етюда, който бе свирила предния ден на пиано, като тропаше предизвикателно с крак в такта на мелодията. А, ще разкаже всичко на Даниел! Той трябва да скъса всякакви връзки с този простак! Тя го мразеше. Погледна го крадешком — той седеше зачервен и важен. Тя се почувствува още по-самоуверена. Напрегна ума си да измисли нещо, за да го засегне още по-дълбоко.

— Ела тук, Пюс! Аз си отивам.

Идвайки от балкона, тя мина пред него, като че ли той не съществуваше, и без да бърза, се отправи към трапезарията.

Жак се страхуваше, че ако остане на мястото си, след това няма да знае как да излезе от салона. Затова я последва, като вървеше на известно разстояние от нея.

Г-жа дьо Фонтанен беше така мила с него, че раздразнението му изчезна веднага и той се почувствува тъжен.

— Значи, Даниел ви е оставил сами? — каза тя на дъщеря си.

Избягвайки погледа на майка си, Жени отговори:

— Аз го помолих да прояви снимките ми веднага. О, той бързо ще свърши.

Тя избягваше и погледа на Жак; беше почти сигурна, че той се досеща защо Даниел ги беше оставил. Това неволно съучастничество разпали още повече взаимната им омраза. Той реши, че тя е лъжкиня и порица готовността й да прикрива поведението на брат си. Тя отгатна мислите му, които засегнаха самолюбието й.

Г-жа дьо Фонтанен им се усмихна и направи знак да седнат.

— Колко се е източила моята малка болна! — възкликна Антоан.

Жак мълчеше и гледаше в пода. Той бе изпаднал в пълно отчаяние. Никога няма да стане отново такъв, какъвто беше по-рано. Чувствуваше се болен, болен до мозъка на костите си, слаб и груб едновременно, жертва на поривите си, играчка в ръцете на неумолима съдба.

— Свирите ли? — го запита г-жа дьо Фонтанен.

Той сякаш не разбра какво казва тя. Очите му се напълниха със сълзи и той бързо се наведе, като се престори, че завързва връзките на обувката си. Чу, че Антоан отговори вместо него. Ушите му бръмчаха. Гледаше ли го Жени? Идеше му да потъне в земята.

 

 

Имаше вече десетина минути, откакто Даниел и Никол бяха влезли в тъмната стаичка.

Даниел бе побързал да бутне резето на вратата, да извади филма и да го развие.

— Не се докосвайте вече до вратата — каза той, — защото и най-слабият лъч светлина ще развали целия филм.

Заслепена отначало от тъмнината, Никол скоро започна да вижда до себе си някакви нажежени очертания, които се движеха в червеното сияние на фенера. Малко по малко тя различи две призрачни ръце, дълги, фини, сякаш отрязани до китката, които разклащаха едно малко легенче. Тя не виждаше от Даниел нищо друго, освен тези две откъснати, но живи ръце. Килерът беше толкова тесен, че всяко негово движение й се струваше като докосване. Те сдържаха дъха си; споменът за целувката, която бяха разменили в спалнята й тази сутрин, ги преследваше неотстъпно.

— Дали… се вижда нещо? — пошепна тя.

Той не искаше да отговори веднага; наслаждаваше се на прелестната тревога, която изпълваше тишината. Тъмнината го освобождаваше от всякакви правила за приличие и той се обърна към Никол с разширени ноздри, за да усети дъха на това младо тяло.

— Не, още не се вижда — каза най-после той отсечено.

Отново настъпи мълчание. След малко легенчето, което Никол следеше с поглед, застана неподвижно — двете пламтящи ръце се бяха отдръпнали от светлината на лампата. Безкраен миг. И изведнъж тя почувствува как я обхващат две ръце. Не беше никак изненадана и дори се почувствува облекчена, че безкрайното очакване свърши, но все пак се дръпна назад, след това наляво, надясно, за да избегне устата, която търсеше устните й и която едновременно я и привличаше, и плашеше. Най-после лицата им се срещнаха. Пламналото чело на Даниел докосна нещо гъвкаво, плъзгаво и студено — беше плитката, която Никол навиваше около главата си. Не можа да потисне тръпката си и леко се дръпна. Тя се възползува от това, за да извие главата си назад и да извика:

— Жени!

Той задуши вика й с ръка и притиснал до смазване с цялото си тяло Никол до вратата, мърмореше със стиснати зъби:

— Мълчи, чакай… Никол… мила, обожаема… слушай…

Никол започна да се отбранява по-слабо и той помисли, че му отстъпва. Тя бе мушнала ръка зад гърба си и търсеше резето. Внезапно вратата се поддаде и светлина нахлу в килера. Той я пусна веднага и затвори вратата, но тя успя да види лицето му. Неузнаваемо! Мъртвешки бледо, с очи, присвити и дръпнати настрани като на китаец, с разширени и неизразителни зеници; устата му, която преди малко беше така тънка, бе сега подута, безформена, полуотворена… Жером! Той почти никак не приличаше на баща си, но на неумолимата светлина тя видя лицето на Жером!

— Поздравявам ви — рече най-после той със съскащ глас. — Целият филм отиде по дяволите.

Тя спокойно отговори:

— Добре, ще остана, имам да ви говоря. Но дръпнете резето.

— Не може, Жени ще дойде.

Тя се поколеба.

— Тогава закълнете ми се, че няма да се докоснете до мене.

Искаше му се да скочи върху нея, да я набие с юмруци, да разкъса блузата й. Но същевременно съзнаваше, че е победен.

— Заклевам ви се — рече той.

— Тогава слушайте какво ще ви кажа, Даниел… Аз… аз… ви позволих много, прекалено много. Имам вина за сутринта. Но сега казвам не. Не съм избягала от къщи, за да стигна до тези неща. — Тя изговори последните думи бързо, по-скоро за себе си, отколкото за него. След това се обърна отново към Даниел: — Ето, поверих ви тайната си: аз избягах от мама. О, не може да се каже нищо срещу нея, тя е само много нещастна… и лесно се увлича. Не мога да ви обяснявам повече. — Тя замълча. Омразният образ на Жером беше все пред очите й. Синът сигурно би направил с нея това, което тя си мислеше, че Жером е направил с майка й. — Вие не ме познавате добре — подхвана тя бързо, защото мълчанието на Даниел я плашеше. — Впрочем вината е моя, знам. Аз не се показах пред вас такава, каквато съм в действителност. С Жени, да, бях естествена. С вас се отпуснах и вие си помислихте… Но всъщност не съм такава. Не искам! Не искам живот… който да почне така. Затова ли съм дошла при жена като леля Терез? Не! Аз искам… Можете да се подиграете с мене, но все ми е едно… Искам да мога един ден… Да заслужа уважението на мъжа, който ще ме обича истински, завинаги… уважението на сериозен мъж…

— Но аз съм сериозен — се осмели да каже най-после Даниел с жалка усмивка, която тя отгатна по тона му. Веднага разбра, че опасността е минала.

— О, не — каза тя почти весело. — Не се сърдете на това, което ще ви кажа, Даниел: вие не ме обичате.

— О!

— Не, разбира се. Вие не ме обичате и търсите нещо съвсем друго. И аз също не ви… Вижте, ще бъда откровена: мисля, че никога не бих могла да обичам човек като вас.

— Като мене?

— Искам да кажа човек като другите… Искам да обикна някого, да, по-късно… Но тогава това ще бъде някой… някой чист човек, който би дошъл при мен другояче… да търси в мен друго нещо… Не знам как да ви обясня това… С една дума, човек, съвсем различен от вас.

— Благодаря!

Всяко желание бе изчезнало у него. Той мислеше само как да не стане смешен.

— Хайде — подхвана тя, — да се помирим и да не мислим вече за това.

Тя открехна вратата и този път той не я спря.

— Приятели ли сме? — запита Никол, като му протегна ръка. Той не отговори. Гледаше зъбите, очите, кожата й, лицето й, което бе свежо като плод, и се усмихна принудено, като премигваше. Тя взе ръката му и я стисна.

— Не опропастявайте живота ми — прошепна тя с гальовен глас и вдигайки вежда, добави шеговито: — Един филм е достатъчен за днес.

Даниел се разсмя, за да й покаже, че не се сърди. Но на нея все пак не й се искаше той да погледне толкова леко на случката, затова се почувствува малко тъжна. В края на краищата обаче беше доста горда от победата и доволна от това, че той ще има добро мнение за нея.

— Е, какво стана? — извика Жени, щом те влязоха в трапезарията.

— Нищо не излезе — отговори сухо Даниел.

Жак злорадствуваше. Никол се усмихна хитро.

— Абсолютно нищо не излезе — потвърди тя.

Но виждайки, че Жени извръща настрани сгърченото си лице и сълзи замъгляват очите й, тя изтича при нея и я целуна.

 

 

Откакто Даниел влезе в стаята, Жак престана да мисли за себе си. Цялото му внимание бе привлечено от приятеля му, чието лице бе придобило нов израз: мъчително бе да се гледа противоречието между горната и долната част на лицето, несъответствието между забуления, загрижен и блуждаещ поглед и циничната усмивка, която повдигаше горната му устна и изкривяваше цялото му лице наляво.

Очите им се срещнаха. Даниел се намръщи леко и се премести на друг стол.

Това недоверие обиди Жак по-дълбоко от всичко друго. Откакто бе влязъл в тази къща, Даниел постоянно го разочароваше и той най-после си даде сметка за това. Нито за минута между тях не се бе установила истинска близост. Той дори не бе успял да открие на приятеля си името на Лизбет! За момент повярва, че страда, защото надеждите му останаха измамени; всъщност той страдаше, без да си дава сметка за това, защото за пръв път се бе осмелил да преценява критически обичта си към Даниел и по този начин бе разрушил чувствата си към него. Като всички деца, той живееше само с настоящето, защото миналото бързо изчезваше в забрава, а бъдещето събуждаше в него само нетърпение. А днес настоящето постоянно имаше нетърпимо горчив вкус и следобедът завършваше с безгранично отчаяние. И когато Антоан му направи знак, че е време да си ходят, той изпита чувство на облекчение.

Даниел, който забеляза жеста на Антоан, побърза да отиде при Жак.

— Нали не си отивате още?

— О, да, ще си ходим вече.

— Толкова рано! — възкликна Даниел и с тих глас добави: — Съвсем малко се видяхме.

И той също бе имал само разочарования този ден. Изпитваше угризения на съвестта заради държането си към Жак и особено го болеше за загубеното приятелство.

— Извинявай — каза той изведнъж, като дръпна приятеля си към прозореца. Имаше такъв смирен и добър вид, че Жак забрави всичките си разочарования и почувствува как в сърцето му отново бликна старата нежност към Даниел. — Днес така лошо съвпадна всичко… Кога ще те видя пак? — продължи той с настойчив тон. — Трябва да се видим сами, за дълго време. Ние вече не се познаваме добре. И нищо чудно! Помисля си само, цяла година е минала оттогава! Но трябва да наваксаме загубеното време!

Той внезапно се запита какво ли ще стане с това приятелство, което от толкова дълго време се подхранваше само от някаква мистична вярност, която днес се беше оказала толкова нетрайна. О, не бива да се остави да умре това приятелство! Жак му се виждаше още дете в известно отношение; но неговата обич оставаше непокътната и може би дори и по-силна, понеже той се чувствуваше по-голям.

— Ние сме си в къщи винаги неделен ден — казваше в този момент г-жа дьо Фонтанен на Антоан. — Ще тръгнем от Париж едва след раздаването на наградите. — Очите й светнаха. — Даниел получи много награди — прошепна тя, без да прикрива гордостта си. — Елате — добави тя внезапно, като видя, че синът й е обърнат с гръб към нея и не може да я чуе, — елате да ви покажа моите съкровища. — Тя се спусна весело към стаята си и Антоан я последва. В чекмеджето на бюрото й бяха наредени двадесетина лаврови венци от боядисан картон. Тя веднага затвори чекмеджето и се разсмя, малко засрамена, че се е отдала като дете на радостта си. — Не казвайте на Даниел — каза тя, — той не знае, че ги пазя.

Завърнаха се мълчаливо във вестибюла.

— Хайде, Жак — извика Антоан.

— Днешното посещение няма да го броим — каза г-жа дьо Фонтанен, като протегна на Жак двете си ръце. Тя го гледаше настойчиво, сякаш беше отгатнала всичко. — Тук вие сте при приятели, драги Жак. Винаги когато искате да дойдете, ще бъдете добре дошъл. И големият брат също, разбира се — допълни тя, като се обърна към Антоан с грациозно движение.

Жак потърси Жени с очи, но тя и братовчедка й бяха изчезвали. Той се наведе към кученцето и го целуна по копринената главичка.

Г-жа дьо Фонтанен се върна в трапезарията, за да разтреби масата, Даниел, който вървеше замислен след нея, се облегна на рамката на вратата и мълчаливо запали цигара. Той мислеше за това, което му бе казала Никол: защо бяха скрили от него, че братовчедка му е избягала от къщи и е дошла да търси убежище в техния дом? Убежище от какво?

Г-жа дьо Фонтанен влизаше и излизаше с тази лекота на движенията, която й даваше вид на млада жена. Тя мислеше за разговора си с Антоан, за всичко, което бе научила от него, за учението му, за плановете му за бъдещето, за баща му. „Честно сърце — казваше си тя — и какво хубаво чело… — Потърси по-точно прилагателно и с порив на радост добави: — Съзерцателно чело.“ Спомни си за мисълта, която бе минала през главата й: не бе ли извършила грях, макар и за миг, макар и само в мислите си? Чу отново думите на Грегори.

Изведнъж, без да съзнава ясно причината за това, тя почувствува как гърдите й се изпълват с такава радост, че прекара ръка по лицето си, сякаш да докосне с пръсти щастието, което изпитваше. Отиде към сина си, сложи весело ръце на раменете му, погледна го дълбоко в очите, целуна го, без да каже дума, и веднага излезе от стаята. Даниел остана изненадан.

Тя отиде право на бюрото си и с едрия си детски почерк написа с малко разтреперана ръка:

„Драги Джеймс,

Бях прекалено горда пред вас. Кой от нас има право да съди? Благодаря на бога, че ме просветли още веднъж. Кажете на Жером, че се отказвам от намерението да искам развод. Кажете му…“

Думите играеха пред насълзените й очи.

XII

Няколко дни след това Антоан бе събуден призори от удари по капаците на прозореца. Боклукчията не можел да събуди портиерката, за да му отвори вратата, макар че чувал звънеца в стаята й; затова помислил, че се е случило някакво нещастие. Действително леля Фрюлинг беше умряла. Един последен удар я беше повалил до леглото й.

Жак слезе, когато поставяха старата жена на постелята й. В полуотворената й уста се виждаха жълти зъби. Това му припомни нещо ужасно: о, да, трупа на сивия кон, който умираше на пътя за Тулон. Изведнъж му мина през ума, че Лизбет може би ще пристигне в Париж.

Минаха два дни. Тя не идваше. Очевидно нямаше да дойде. Толкова по-добре. Той не беше наясно с чувствала си. Дори след посещението си в дома на семейство Фонтанен продължаваше да работи върху едно стихотворение, в което възпяваше любимата си и тъгуваше по нея. Но всъщност не желаеше да я види отново.

Все пак той минаваше по десетина пъти на ден пред стаята на портиерката, като не пропускаше всеки път да хвърли тревожен поглед през прозореца й и всеки път се връщаше успокоен, но недоволен.

 

 

Вечерта преди деня на погребението, когато се връщаше в къщи, след като бе вечерял сам в малкия ресторант, където Антоан и той се хранеха, откакто г-н Тибо бе заминал за Мезон-Лафит, първото нещо, което забеляза при вратата на портиерската стая, беше един куфар. Той се разтрепери и капки пот избиха по челото му. Слабата светлина на единствената свещ, запалена пред ковчега, осветяваше силуета на коленичило момиче, покрито с траурен воал. Без да се колебае, той влезе в стаята. Двете калугерки го погледнаха безразлично, но Лизбет не се обърна. Времето беше като пред буря; топла и сладка миризма изпълваше стаята. Върху ковчега вехнеха цветя. Жак остана прав, съжалявайки, че е влязъл; погребалната обстановка предизвикваше у него непреодолимо тягостно чувство. Той не мислеше вече за Лизбет и търсеше повод да си отиде. Една от калугерките стана да оправи фитила на свещта и той използува случая, за да се измъкне.

Дали Лизбет беше отгатнала присъствието му, дали бе разпознала стъпките му? Тя го настигна, преди той да дойде до вратата на апартамента. Жак се обърна, когато я чу, че идва. Останаха няколко секунди изправени един срещу друг в тъмния ъгъл на стълбището. Тя плачеше под спуснатия воал, без да вижда ръката, която Жак й подава. Искаше му се и той да може да плаче така, от приличие, но не изпитваше нищо друго, освен отегчение и чувство на неловкост.

Някъде горе се тропна врата. Жак се уплаши да не ги заварят там и измъкна ключовете си. Но от смущение не можеше да намери ключалката в тъмнината.

— Да не би да е слугинята? — попита тя. Той се развълнува, като чу познатия малко провлечен глас.

Най-после вратата се отвори. Тя се колебаеше. Чуваше се как някой слиза по стълбите.

— Антоан е дежурен — пошепна Жак, за да я склони. Почувствува, че се зачервява.

Тя прекрачи прага, без да се стеснява.

Когато затвори вратата и запали лампата, видя, че тя отива право към неговата стая. Седна на канапето по същия начин, както сядаше някога. Тогава той забеляза през воала, че клепачите й бяха подути и лицето, може би малко погрозняло, бе преобразено от скръбта. Видя също, че пръстът й беше превързан. Но не смееше да седне; не можеше да откъсне мисълта си от злокобната причина за нейното завръщане.

— Колко е задушно — каза тя. — Ще има буря.

После се отмести малко настрана, сякаш канеше Жак да заеме мястото, което му правеше до себе си. Той седна до нея. Веднага, без да каже дума и без да свали воала си, като само го отметна откъм страната на Жак, тя прилепи както някога лицето си до неговото. Допирът до тази измокрена буза му беше неприятен. Воалът миришеше на боя, на лак. Той не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Поиска да хване ръката й и тя изпищя.

— Порязали ли сте се? — запита той.

— Ах, гноясал ми е нокътят! — въздъхна тя.

В тази въздишка бе събрано всичко: болката й, скръбта й, преливащата в сърцето й нежност. Тя разсеяно разви превръзката си и когато се показа пръстът й — сбръчкан, побелял, с отлепен от абсцеса нокът, Жак почувствува как дъхът му секва. За момент главата му се замая, сякаш тя внезапно бе разголила пред него най-скритата част от тялото си. Но все пак топлината на нейното тяло проникваше в него през облеклото. Тя обърна към него нежните си като фаянс очи, които винаги сякаш молеха да не й причиняват болка. Тогава въпреки отвращението, което изпитваше, той почувствува желание да целуне болната ръка, за да я излекува.

Но тя стана и започна тъжно да навива бинта около пръста си.

— Трябва да си вървя — рече Лизбет. Изглеждаше така уморена, че той й предложи да се подкрепи с нещо.

— Нека да ви направя една чаша чай. Искате ли?

Тя му хвърли странен поглед и след това се усмихна.

— Искам. Ще отида да прочета една молитва и веднага ще се върна.

Жак побърза да стопли вода, да приготви чай, да го занесе в стаята. Лизбет не се връщаше. Той седна. Сега желаеше тя да дойде при него. Изпитваше смущение, което не се мъчеше да си обясни. Защо тя не идваше? Не смееше да отиде да я повика, да я откъсне от леля Фрюлинг. Но защо се бавеше? Времето минаваше. Той постоянно ставаше да пипне чайника. Когато чаят изстина, Жак вече нямаше за какво да става и продължи да седи неподвижно на канапето. Очите започнаха да го болят, тъй като дълго време бе гледал втренчено в лампата. Изгаряше от нетърпение. Блясъкът на една светкавица, който мина през процепите на щорите, подействува на нервите му като камшик: Ще се върне ли въобще някога? Беше се схванал и се чувствуваше нещастен, нещастен…

Глух трясък. Бум! Чайникът избухва! Така й се пада! Чаят пада като дъжд, плющи по щорите. Лизбет е измокрена и вода тече по бузите й, по воала й, който пуска боя и избелява все повече и повече, докато става прозрачен като було на младоженка…

Жак подскочи. Лизбет бе седнала до него и опираше лицето си до бузата му.

— Liebling, спеше ли?

Досега тя още никога не беше му говорила на „ти“. Беше свалила воала си и той в полусън най-после разпозна, въпреки черните кръгове около очите и посърналата й уста, истинското лице на Лизбет. Тя уморено сви рамене.

— Сега вуйчо ще се ожени за мене — рече тя и наведе глава.

Плачеше ли? Гласът й беше жален, но примирен. Кой знае, може би тя дори изпитваше малко любопитство към бъдещето.

Жак не се отдаваше обаче на такива дълбоки анализи. Искаше му се тя да бъде нещастна, защото мисълта, че той ще може да я утешава, пораждаше у него сладостно чувство. Прегърна я и започна да я притиска към себе си все по-силно и по-силно, сякаш искаше да се слее с нея. Тя потърси устните му, които той жадно й поднесе. Никога дотогава не бе познавал подобен порив на цялото си същество. Тя сигурно бе разкопчала блузата си предварително, защото, без да бе направил някакво движение, той усети в шепата си топлата тежест на голата й гръд.

Тогава тя се обърна така, че ръката на Жак да може по-леко да се движи по тялото й, върху което нямаше нищо друго, освен роклята.

— Да се помолим заедно за леля Фрюлинг — промълви тя. Не му мина дори и през ум да се усмихне; в ласките му имаше толкова жар, че действително му се струваше, че се моли.

Изведнъж тя се отдръпна и от гърдите й се изтръгна стенание. Той помисли, че е докоснал болния й пръст или че тя иска да избяга. Лизбет всъщност бе направила само една крачка, за да угаси лампата, и веднага се върна при него. Той чу до ухото си думата „Liebling“ и след това усети как устните й се плъзнаха по лицето му, като търсеха устата му, и как трескавите й пръсти опипваха дрехите му…

 

 

Една гръмотевица го събуди. Дъждът шибаше плочите на двора. Лизбет? Къде е тя? Черна нощ. Жак лежеше сам на разхвърляното канапе. Поиска да стане, да я потърси; опита се да се изправи на лакътя си, но нямаше сили да се бори срещу съня и отново се отпусна на възглавницата.

Когато най-после отвори очи, в стаята беше съвсем светло.

Най-напред забеляза чайника на масата, след това дрехата си, смачкана на пода. Тогава си припомни всичко и стана. Веднага почувствува неопределено желание да свали и останалите си дрехи и да измие с много вода влажното си тяло. Хладната вода във ваната му се стори цяла благодат. Без да избърше капките вода, които се стичаха от него, той се заразхожда напред-назад из стаята с изпъчени гърди, като опипваше мускулестите си крака и свежата си кожа; самодоволно се наслаждавате на голотата си, без това да му припомни ни най-малко нещо срамно. В огледалото виждаше отражението на стройната си фигура и за първи път от дълго време разгледа без никакво смущение особеностите на тялото си. При спомена за предишните си заблуждения само повдигна рамене и се усмихна снизходително. „Хлапашки глупости“ — помисли той. Тази страница от неговия живот му се струваше окончателно завършена, сякаш някакви сили, останали дълго време неразбрани и отклонени в погрешна посока, бяха най-после намерили истинския си естествен път. Без да мисли за това, което бе станало тази нощ, без да мисли дори за Лизбет, сърцето му се изпълваше с радост и той усещаше душата и тялото си пречистени. Нямаше чувството, че е открил нещо ново, а по-скоро, че е намерил пак някогашното си душевно равновесие; беше като човек, който е прекарал тежка болест и който се радва, без да се учудва, на възстановеното си здраве.

Все още гол, той мина във вестибюла и открехна входната врата. Стори му се, че различава в тъмната портиерска стая коленичилата покрита с воал Лизбет, такава, каквато я бе видял предишната вечер. Неколцина мъже се бяха качили на стълби и окачваха черен креп над пътната врата. Той си спомни, че погребението щеше да стане в девет часа и се облече набързо като за празник. Тази сутрин всичко, което вършеше, му доставяше удоволствие.

Той привършваше подреждането на стаята, когато г-н Тибо, който бе пристигнал нарочно за погребението от Мезон-Лафит, дойде да го вземе.

В процесията той вървеше до баща си. В черквата мина с всички други — тези хора нямаха представа какво се бе случило снощи — и стисна ръката на Лизбет, без да изпита никакво вълнение.

 

 

Цял ден портиерската стая бе празна. Жак чакаше всеки момент Лизбет да се върне, без да си дава сметка за желанието, което тлееше под нетърпението му.

В четири часа се позвъни и той изтича да отвори. Беше учителят по латински! Забравил беше, че има урок този ден.

Жак следеше разсеяно обясненията върху един текст от Хораций, когато отново се позвъни. Този път беше Лизбет. Още от прага тя забеляза отворената врата на стаята и гърба на наведения над масата учител. Няколко секунди, изправени един срещу друг, те се питаха с очи. Дори не му минаваше през ума, че тя беше дошла, за да се сбогува, защото трябваше да замине с влака в шест часа. Лизбет не посмя да каже нищо. Само лека тръпка премина по тялото й, тя премигна с клепачи и вдигна превързания си пръст към устата. После, сякаш влакът я отнасяше завинаги, тя го целуна набързо и избяга.

Учителят подхвана прекъснатата фраза:

— Purpurarum usus[36] е равнозначно на purpura qua utuntur[37]. Схващате ли нюанса?

Жак се усмихваше, като че ли бе схванал отсянката в смисъла на фразата. Той мислеше за Лизбет, която щеше да се върне след малко, виждаше в тъмнината на вестибюла лицето й под повдигнатия воал, виждаше превързания й пръст, чувствуваше още целувката, която тя сякаш бе изтръгнала от устните му.

— Продължавайте — каза учителят.

Трета част
Слънчеви дни

I

Двамата братя вървяха покрай оградата на Люксембургската градина. Часовникът на Сената току-що бе ударил пет и половина.

— Вълнуваш се — каза Антоан, когото бързата крачка на Жак бе започнала да изморява. — Каква горещина! Ще докара някоя буря.

Жак забави ход и повдигна шапката си, която го стягаше на слепите очи.

— Да се вълнувам ли? Не, ни най-малко. Напротив. Не вярваш ли? Сам се учудвам на спокойствието си. Вече две нощи спя мъртвешки сън, така че на сутринта се чувствувам смазан. Много съм спокоен, уверявам те. И излишно беше да излизаш сега; толкова други неща имаш да вършиш! Още повече, че и Даниел ще дойде. Да, да. И знаеш ли, той е пристигнал нарочно от Кабур тази сутрин. Току-що телефонирал да пита в колко часа ще обявят резултата. О, в тези работи той се държи така мило… И Батенкур вероятно ще дойде. Нали виждаш, няма да бъда сам. — Той извади часовника си. — Най-после, още половин час…

„Колко е нервен — помисли си Антоан. — И аз също съм нервен, малко. И все пак, щом Фавери твърди, че го има в списъка…“ — Както винаги, когато се отнасяше до него, той не допускаше и мисъл за неуспех. Хвърли бащински поглед към по-малкия си брат и затананика със затворена уста: — „В сърцето ми, в сърцето ми…“ Не мога да се отърва вече от тази мелодия, която малката Олга пя цялата сутрин. Мисля, че е от Дюпарк. Само тя дано не забрави да припомни на Белен за пункцията в седем часа. „Сърцето ми… Ла-ла-ла…“

 

 

„Ако съм изкарал, дали действително ще бъда щастлив, напълно щастлив? — питаше се Жак. — Сигурно не толкова, колкото са те“ — каза си той, мислейки за Антоан и за баща си.

— Помниш ли — рече той развълнуван, — когато ходих за последен път да обядвам в Мезон-Лафит? Тъкмо бях свършил устните изпити и целият бях настръхнал от нерви и ето че на масата тате ми подхвърли с неговия си вид, нали го знаеш: „А какво ще те правим, ако не минеш?“.

Той се прекъсна, защото друг спомен изплува в съзнанието му. Помисли си: „Колко съм нервен тази вечер!“. Усмихна се и хвана брат си под ръка.

— Но не това е необикновеното, Антоан. А какво се случи на следния ден. На следния ден… Непременно трябва да ти разкажа това… Понеже бях свободен, тате ми заръча да отида вместо него на погребението на господин Креспен. Спомняш ли си? Там именно стана нещо съвършено непонятно. Бях отишъл по-рано. Валеше и аз влязох в черквата. Трябва да ти кажа, че бях доста раздразнен, загдето си губя сутринта, но ще видиш, че все пак това не обяснява случката… И така, влязох и седнах на една празна редица. И ето ти един свещеник дойде и седна до мене. Забележи, че имаше голям брой незаети столове и въпреки това той се залепи точно до мене. Съвсем млад, сигурно още семинарист. Добре обръснат. Миришеше на чисто, на паста за зъби. Но носеше ужасни черни ръкавици, а чадърът му, голям чадър с черна дръжка, миришеше на мокро куче. Не се смей, Антоан, ще видиш. Вече не можех да мисля за нищо друго, освен за този свещеник, който беше си забил носа в молитвеника и следеше службата, като си движеше устните. Добре. Но когато вдигнаха причастието, вместо да коленичи на молитвения стол, който беше пред него — това още човек може да разбере, — ето че той коленичи на земята и просто легна по очи на плочите… Аз пък станах прав. Когато се изправи, той ме забеляза и срещна погледа ми. Бога ми, трябва да откри нещо предизвикателно в държането ми, защото забелязах някакво надменно неодобрение на лицето му и видях как зениците му се плъзнаха под клепачите — имаше някакво фалшиво достойнство, нещо вбесяващо у този човек! До такава степен, че… Всъщност какво ме прихвана? Още не разбирам… Извадих от джоба си една визитна картичка, надрасках върху нея няколко думи напреки и му я подадох. (Това не беше вярно: Жак само си бе представил в този момент, че може да извърши такова нещо. Защо лъжеше?) Свещеникът вдигна глава, колебаеше се. Трябваше, да, трябваше да му сложа картичката в ръката. Той хвърли поглед върху нея, погледна ме смаяно и после мушна шапката си под мишница, прибра огромния си чадър и се измъкна… Да, да, побягна като от чумав… Но и мен също, ей богу, не ме сдържаше на място, просто се задушавах от гняв. Излязох и аз, без да чакам края на опелото.

— Но какво беше написал на картичката?

— А, да, картичката! Идиотщина, просто не смея да ти го кажа. Бях написал: „Аз не вярвам в нищо!“. И го бях подчертал. И това на визитна картичка. Глупаво, нали… Аз не вярвам в нищо. — Жак разтвори широко очи и загледа втренчено. — Най-напред може ли човек въобще да твърди подобно нещо? — Той замълча за миг, като следеше с очи един младеж в безукорно ушит траурен костюм, който пресичаше площад Медичи. — Глупаво е — продължи той със смутен глас, сякаш се насилваше да направи мъчително признание, — но знаеш ли за какво мислех ей сега цяла една минута? Казвах си, че ако ти умреш, Антоан, бих искал да нося такъв добре прилегнал черен костюм като на онзи младеж, който минава ей там. Дори за миг пожелах смъртта ти, с нетърпение… Не мислиш ли, че ще свърша в лудница?

Антоан повдигна рамене.

— Може би е жалко — подхвана наново Жак. — Аз бих се опитвал да се анализирам до последния стадий на лудостта. Слушай, мислех да напиша историята на един много интелигентен човек, който полудява. Всичките му постъпки ще бъдат постъпки на луд и въпреки това той ще действува само след като дълго и старателно ги обмисля. По негова преценка всичките му действия ще бъдат строго логични. Разбираш ли? Аз бих застанал в самия център на неговия ум и бих…

Антоан мълчеше. Това беше една от особеностите в държането му, която отначало бе чиста поза, но с течение на времето му бе станала привичка. Неговото мълчание обаче показваше такова напрегнато внимание, което не само не парализираше мисълта на събеседника му, но дори я стимулираше.

— О, само да имах време да работя, да опитвам разни неща — въздъхна Жак. — Постоянно изпити. А съм вече на двадесет години! Това е ужасно!

„И тази нова пъпка, която расте, въпреки че я мазах с йод“ — помисли той, като повдигна ръка към врата си, където търкането на яката дразнеше върха на цирей.

— Кажи, Антоан — продължи Жак, — на двайсет години ти не беше вече дете, нали? Помня те добре. Но аз не се променям. Всъщност днес се чувствувам същият както преди десет години. Не мислиш ли, че съм същият?

— Не.

„Това, което казва, е вярно — помисли си Антоан. — Това съзнание за непрекъснатост или по-скоро тази непрекъснатост на съзнанието… Както някой стар господин, който казва: «Аз страшно обичах да играя на прескочикобила». Същите крака, същите ръце, същият човек… Така и аз през онази нощ в Котре… когато се бях изплашил от коликите, които ме бяха хванали. Не смеех да изляза от стаята си… И това беше той и никой друг — самият доктор Тибо, шефът на нашата клиника… един ценен тип…“ — добави той със задоволство, сякаш чуваше някой от лекарите да говори за него.

— Досаждам ли ти? — запита Жак, като свали шапката и избърса челото си.

— Защо?

— Нали виждам, ти едва ми отговаряш. Слушаш ме, както слушаш бълнуването на някой болен.

— Нищо подобно.

„Ако промиването на ушите се окаже недостатъчно, за да спадне температурата…“ — мислеше си Антоан, като си припомняше измъченото лице на детето, което бяха донесли тази сутрин в болницата. „В сърцето ми, в сърцето ми… Ла-ла-ла…“

— Внушил си си, че се тревожа — продължаваше Жак. — Повтарям ти, че се мамиш. Ето на, ще ти призная нещо, Антоан, има моменти, когато… когато почти желая да са ме скъсали на изпитите.

— Че защо?

— За да се откъсна.

— Да се откъснеш? От какво да се откъснеш?

— От всичко! От тиранията на обстоятелствата! От тебе, от тях, от всички вас!

Вместо да каже: „Говориш глупости!“, което всъщност мислеше, Антоан се обърна към брат си и го погледна изпитателно.

— Да разрушиш мостовете зад себе си — продължаваше Жак. — Да заминеш! О, да, да заминеш, да заминеш сам, закъдето и да е! Някъде далеч-далеч бих бил спокоен, бих работил. — Той знаеше, че няма да замине и затова се отдаваше с още по-голям жар на мечтата си. После млъкна за момент и веднага след това се усмихна принудено: — И там, може би само там бих могъл да им простя.

Антоан се спря.

— Още ли мислиш за това?

— За какво?

— Ти каза: „Да им простя“. На кого да простиш, за какво?… За изправителния дом ли?

Жак му хвърли зъл поглед, повдигна рамене и тръгна напред. Той действително мислеше за времето, прекарано в Круй, но какъв смисъл имаше да обяснява? Антоан не можеше да разбере това.

Всъщност в какво се състои мисълта за прошка? Жак сам не си даваше ясна сметка, въпреки че постоянно се питаше какво да избере: да прости или да разпали неприязънта си; да приеме всичко, да се смеси с другите, да стане колело между хилядите колела или да насърчи разрушителните сили, които бушуваха в него, да се нахвърли с цялата си омраза срещу… Той сам не знаеше срещу какво — срещу спокойното съществуване, срещу морала, семейството, обществото! Той хранеше тази омраза още от детските си години: това беше смътното чувство, че е неразбран; че е личност, която е трябвало да зачитат; личност, спрямо която цялото човечество е проявило неуважение. О, да, няма съмнение, че ако някога успееше да избяга, най-после щеше да намери вътрешното равновесие, което другите му пречеха да постигне!

— Там бих работил — повтори той.

— Къде „там“?

— Ето на, питаш ме къде! Ти не можеш да разбереш, Антоан! Ти винаги си бил съгласен с другите, винаги си обичал пътя, който следваш.

Изведнъж той започна да мисли за брат си, както рядко си позволяваше. Антоан беше самодоволен и прилежен. Енергия? Да, той имаше енергия. Но ум? Ум на зоолог! Толкова положителен ум, че беше успял да се развие напълно в научните занимания, беше изградил своята философия върху понятието за дейност и се задоволяваше напълно с нея! И това, което беше още по-важно, умът му отнемаше на всички неща тяхната скрита стойност, лишаваше ги в края на краищата от истинския им смисъл, от красотата на вселената.

— Аз не съм като тебе — заяви Жак с жар, като се отдръпна малко от брат си и тръгна мълчаливо сам по края на тротоара.

„Задушавам се тук — казваше си той. — Всичко, което ме карат да правя, ми е омразно, омразно до смърт! Учителите ми! Другарите ми! Техните увлечения! Книгите, които обичат! Съвременните автори! О, само да можеше някой на света да разбере какво съм, какво искам да извърша! Но не, никой няма никаква представа за това, дори и Даниел. — Възбуждението му бе спаднало. Той не слушаше вече какво му отговаря Антоан. — Да забравиш всичко, което вече е писано — продължаваше да си мисли той. — Да излезеш от отъпканите пътища. Да погледнеш в себе си и да кажеш всичко. Никой досега не е имал дързостта да каже всичко. И най-после ще се яви някой и това ще бъда аз!“

Поради горещината изкачването по улица Суфло беше мъчително. Те тръгнаха по-бавно. Антоан продължаваше да говори, но Жак мълчеше. Когато забеляза това, той се усмихна мислено. „Всъщност никога не съм можел да разговарям с Антоан. Или му противореча и ме хваща бяс, или мълча, докато той изрежда добре подредените си аргументи. Както в този момент. Това е двуличие от моя страна, защото знам много добре, че Антоан смята мълчанието ми за съгласие. А това не е истина, съвсем не! Аз държа на идеите си с цялата си душа. Все ми е едно дали на другите те изглеждат объркани. Аз съм сигурен в тяхната стойност. Трябва само да мога да я докажа. И когато се заловя за това… Винаги могат да се намерят аргументи. А Антоан си върви, върви по своя път и никога не се запитва дали има частица истина в това, което аз мисля… И все пак как самотен се чувствувам!“ — У него отново се разпали желанието да замине. — Да напуснеш всичко изведнъж, това би било чудесно!

„Изоставени стаи! Чудно отпътуване!“

Той се усмихна отново и като отправи към Антоан лукав поглед, започна да декламира:

— „Семейства, аз ви мразя! Затворен дом, залостени врати…“

— От кого е това?

— „Натанаел, минавайки, ти ще гледаш всичко и нигде няма да се спреш…“

— От кого е?

— О — възкликна Жак като престана да се усмихва и изведнъж ускори крачка, — това е една книга, която стана причина за всичко! Книга, в която Даниел намери всички извинения — и нещо по-лошо дори, възхвала — на… на своя цинизъм. Книга, която той знае наизуст сега и която аз… Не — добави той с разтреперан глас, — не, не мога да кажа, че я мразя. Но виждаш ли, Антоан, това е книга, която ти пари на пръстите, когато я четеш, и с която никога не бих искал да остана сам, толкова страшна ми се вижда! — С несъзнавано самодоволство той подхвана наново: — „Изоставени стаи! Чудно отпътуване!“. — После замълча. И променяйки изведнъж тона, добави бързо с дрезгав глас: — Казвам „да заминеш“! Но вече е много късно. Не бих могъл да замина истински.

— Казваш винаги „да замина“, както човек би казал „да емигрирам“ — отвърна Антоан. — Очевидно това е малко по-сложно, но не виждам защо да не пътуваш? Ако си издържал изпита, тате ще сметне, че е съвършено естествено да попътуваш през лятото.

Жак поклати глава.

— Много е късно.

Какво искаше да каже той с това?

— Все пак не вярвам да прекараш два месеца ваканция в Мезон-Лафит с тате и госпожицата, нали?

— Там ще прекарам ваканцията — възрази той и направи неопределен жест.

Когато преминаха площада пред Пантеона и поеха по улица Д’Юлм, Жак посочи с пръст навалицата, която се бе струпала пред Екол нормал[38]. Лицето му се помрачи.

„Какво странно същество“ — каза си Антоан. Той често правеше тази забележка със снизхождение, с несъзнателна гордост. Макар че ненавиждаше неочакваните реакции и макар че Жак постоянно го озадачаваше, той не преставаше да прави усилия да разбере брат си и следеше внимателно несвързаните мисли, които се изплъзваха от устата му. За подвижния ум на Антоан това беше като постоянна гимнастика, която впрочем го забавляваше и която, както той си мислеше, му позволяваше да проникне по-дълбоко в характера на Жак. Всъщност точно когато Антоан решеше, че е установил окончателно един психологически факт, някоя нова фраза на Жак разрушаваше цялата сграда на неговите разсъждения; трябваше да започне отново и най-често достигаше до обратното заключение. По този начин всеки разговор с Жак се състоеше, от гледна точка на Антоан, в редица противоречиви съждения, от които последното винаги му се струваше окончателно.

Те пристигнаха пред грозната фасада на училището. Антоан се обърна към Жак и му хвърли проницателен поглед. „Едва когато човек достигне до дъното на нещата — помисли си той, — тогава разбира, че това дете много повече обича семейния живот, отколкото то самото си мисли.“

 

 

Вратата беше отворена и дворът — пълен с хора.

При входа на вестибюла Даниел дьо Фонтанен разговаряше с един рус младеж.

„Ако Даниел пръв ни забележи, значи, съм приет“ — помисли си Жак. Но Фонтанен и Батенкур се обърнаха едновременно, когато Антоан им се обади.

— Не си много развълнуван, нали? — запита Даниел.

— Съвсем не.

„Ако спомене името на Жени, значи, съм приет“ — каза си той.

— Няма нищо по-ужасно от този четвърт час преди обявяването на резултатите — въздъхна Антоан.

— Така ли смятате? — възрази Даниел усмихнато. Той обичаше да се закача и често нарочно противоречеше на Антоан, когото наричаше „доктора“ и чиято преждевременна сериозност го забавляваше. — Нима в очакването няма винаги малко чувствена наслада?

Антоан вдигна рамене.

— Чуваш ли какво казва? — обърна се той към брат си. — Колкото до мене, аз вече съм изкарал четиринадесет-петнадесет такива „очаквания“ и никога не съм могъл да свикна с тях. Впрочем забелязал съм, че тези, които в подобни моменти се преструват на хладнокръвни, са почти винаги посредствените и слабите.

— Не всички знаят да се наслаждават на нетърпението — поде Даниел, чиито очи, закачливи, когато гледаше доктора, ставаха ласкави, щом погледнеше Жак.

Антоан продължаваше да развива мисълта си.

— Сериозно говоря — рече той. — Силните характери се задушават, когато се намират в неизвестност. Храбростта, истинската храброст не се състои в това да чакаш събитието, а да тичаш насреща му, за да го разбереш, колкото е възможно по-скоро, и да го приемеш. Не е ли така, Жак?

— Не, аз съм по-скоро на мнението на Даниел — отговори Жак, който не беше чул нищо. Понеже Даниел продължаваше да разговаря с Антоан, той подхвърли, макар да чувствуваше, че хитрува:

— Майка ти и сестра ти са още в Мезон-Лафит, нали?

Даниел не го чу. Жак започна да си повтаря: „Скъсан съм“ — и изведнъж си даде сметка колко непоколебима беше неговата увереност в успеха. „Тате ще бъде доволен.“ Той се усмихна от удоволствие и се обърна към Батенкур.

— Благодаря ви, че дойдохте, Симон.

Батенкур го наблюдаваше със симпатия, без да може да скрие пламенното възхищение, което хранеше към приятеля на Даниел и което Жак приемаше със стеснение, защото не можеше да му отговори със същите приятелски чувства.

В този момент глъчката на двора секна изведнъж. Зад стъклото на един прозорец на партера се бе появил един правоъгълен бял лист. Жак смътно усети как бурна вълна го изтръгна от земята и го понесе към съдбоносния лист.

Ушите му бучаха. Антоан казваше:

— Приет! Трети!

Гласът на брат му кънтеше в ушите му. Той беше топъл, възбуден, но Жак не можеше да схване смисъла на думите, докато не обърна боязливо глава и не видя сияещото лице на брат си. С вяло движение на ръката той свали шапката си; пот капеше от челото му. Даниел и Батенкур заобикаляха тълпата, за да дойдат при него. Приближавайки се, Даниел гледаше Жак, който също бе втренчил очи в него. Под леко повдигнатата му горна устна се виждаха зъбите, но чертите на лицето му показваха, че няма никакво намерение да се усмихва.

Шепотът, който се понесе сред тълпата, изпълни двора. Животът поемаше нормалния си ход. Жак въздъхна дълбоко; кръвта започна отново да се движи в жилите му. Внезапно всичко му се стори като капан, като уловка. „Хванат съм“ — помисли си той. Много мисли нахлуха в главата му. За няколко секунди преживя наново устния изпит по гръцки, момента, в който бе направил грешка. Той ясно виждаше пред себе си зелената покривка и пръста на професора с изпъкнал, подобен на мазол нокът под думата choephores…

— Кой е пръв?

Той не чу името, което произнесе Батенкур. „Аз щях да бъда пръв, ако бях разбрал, че става дума за убежище, светилище… Тогава щях да преведа пазители на домашното светилище…“ На няколко пъти той упорито се опитваше да си припомни пътя, който бе следвала мисълта му и който го бе довел до тази непростима безсмислица.

— Хайде де, докторе, покажете, че се радвате — каза Даниел, като потупа Антоан по рамото. Антоан най-после се усмихна. У него всяко удоволствие почти винаги беше придружено с някаква скованост, тъй като сериозното държане му беше привично и той обикновено не си позволяваше да проявява изблик на радост. Даниел, напротив, винаги се отдаваше напълно на радостта си. С някакво почти чувствено удоволствие той разглеждаше приятелите си и хората наоколо, особено жените, които бяха дошли — майки и сестри — и чиято нежност в този момент се проявяваше без стеснение в извивките на гласа и в най-малките им движения.

Антоан погледна часовника си и се обърна към брат си:

— Е? Имаш ли някаква друга работа тук?

Жак трепна.

— Аз ли? Не — отвърна той със съкрушено лице: тъкмо бе забелязал, че несъзнателно, вероятно в момента, когато обявиха резултатите, отново бе разкървавил пъпката на устната си, която обезобразяваше лицето му от една седмица.

— Тогава да тръгваме — каза Антоан. — Имам да ходя още при един болен преди вечеря.

Когато излизаха от двора, срещнаха Фавери, който бързаше да научи резултатите. Той тържествуваше.

— Видяхте ли! Право ми бяха казали, че съчинението по френски било нещо забележително.

Завършил Екол нормал преди една година, той бе получил временно място в лицея „Сен-Луи“. Понеже не желаеше да отиде в провинцията, даваше частни уроци в свободното си време през деня, за да може да се забавлява нощем в Париж. Презираше учителската работа, мечтаеше да стане журналист и тайно се интересуваше от политика.

Жак си припомни, че Фавери познава доста добре професора, който го беше изпитал по гръцки; той наново видя зелената покривка, свития пръст на професора и почувствува, че се изчервява от срам. Още не бе помислил, че е минал изпита си отлично и не изпитваше никакво облекчение; усещаше само умора, прекъсвана от внезапни избухвания на гняв, щом си припомнеше за безсмислицата, която бе допуснал в превода си, или за пъпката си.

Даниел и Батенкур го бяха хванали весело под ръка и го водеха с танцова стъпка към Пантеона. Антоан и Фавери ги следваха.

— Будилникът ми звъни в шест и половина. Поставям го в чаена чинийка, закрепена на една чаша — обясняваше Фавери, като говореше високо и се смееше самодоволно. — Почвам да мърморя, отварям едно око, запалвам лампата, после премествам стрелката на седем часа и заспивам отново, като слагам часовника на гърдите си. След малко истинско земетресение разтърсва къщата и целия квартал. Обхваща ме ярост, но въпреки това не ставам. Давам си пет минути, после десет, после петнадесет. Забелязвам, че са минали две минути след четвъртината час и за да достигна до кръгло число, трябва да чакам да стане седем и двадесет. Най-после се измъквам от леглото. Всичко ми е подредено на три стола, като екипировката на пожарникарите. В седем часа и двадесет и осем минути вече съм на улицата. Никога не съм имал време да закусвам, нито да се измия, разбира се. Имам четири минути на разположение да стигна до метрото. Точно в осем часа се качвам на катедрата и започвам да тъпча главите на учениците. И сами виждате в какъв час свършвам. После няма как, трябва да отида да се окъпя, да се преоблека, да вечерям, да се видя с приятели. Е, кога да работи човек?

Антоан слушаше разсеяно и търсеше с очи такси.

— Жак — каза той, — ще вечеряш ли с мене?

— Жак ще вечеря с нас — обади се Даниел.

— Не, не — извика Жак, — тази вечер ще вечерям с Антоан. — Той си помисли с раздразнение: „Кога най-после ще ме оставят на мира? Най-напред трябва да сложа йод на тая пъпка“.

— Хайде да вечеряме всички заедно — предложи Фавери.

— Къде?

— Няма значение. В „Пакмел“.

Жак протестираше:

— Не, не тази вечер. Уморен съм.

— О, ти ставаш отегчителен! — пошепна Даниел, като го хвана под ръка. — Докторе, елате да ни намерите в „Пакмел“.

Антоан беше спрял едно такси. Той се обърна и за миг се поколеба.

— Какво е това „Пакмел“?

— Съвсем не това, което вие предполагате — заяви Фавери, колкото да каже нещо.

Антоан отправи въпросителен поглед към Даниел.

— „Пакмел“? — каза той. — Мъчно е да го определиш, нали, Бат? Не е като обикновените нощни заведения. Почти семеен пансион. Е, просто бар, да речем, където ходят между пет и осем часа. Но в осем часа случайните посетители си отиват и остават само „туземните“. Тогава събират масите и се вечеря на обща маса, прилично, заедно с леля Пакмел. Добър оркестър, хубави момичета. Какво повече? Е как, идвате ли? Значи, среща в „Пакмел“.

Антоан рядко излизаше вечер. Дните му бяха изморителни и вечер той се готвеше за конкурса в болницата, но днес хематологията не го привличаше. Утре е неделя, а в понеделник пак работа. От време на време си позволяваше да излезе в събота вечер, за да задоволи жаждата си за развлечения. „Пакмел“ го изкушаваше. Хубави момичета…

— Щом настоявате — каза той с възможния най-безразличен тон. — Но къде е това?

— Улица Монсини. Ще ви чакаме в осем и половина.

— О, аз ще дойда много по-рано — извика Антоан, като хлопна вратата на таксито.

Жак престана да се противи. Щом брат му прие поканата, настроението му се промени; освен това той винаги изпитваше някакво скрито удоволствие да отстъпва на прищевките на Даниел.

— Ще отидем пеша, нали? — попита Батенкур.

— Аз ще взема метрото — каза Фавери, като опипваше брадата си. — Само да се преоблека и ще ви намеря.

 

 

Задух като пред буря тежеше над Париж както винаги късно следобед през последните дни на юли, когато вечер въздухът става сив и непроницаем и човек не може да разбере дали е пълен с изпарения или с прах.

Имаха половин час път до „Пакмел“.

Батенкур се приближи до Жак.

— Ето ви вече на пътя към славата — каза той без всякаква ирония.

Досада се изписа по лицето на Жак и Даниел се усмихна. Макар че Батенкур бе пет години по-възрастен от него, Даниел го считаше за дете и го покровителствуваше именно заради това, което дразнеше Жак — заради неговата неизчерпаема наивност. Той си спомни за времето, когато те всички се забавляваха, като караха Батенкур да им издекламира нещо и той заставаше пред камината и започваше:

О, Корсика! О, гладки коси! Колко красива беше Франция под великото слънце на Месидор[39]!

Никога не се беше замислял на какво се дължи всеобщият смях, който избухваше още при първите му думи.

По това време Симон дьо Батенкур, току-що пристигнал от един град в Северна Франция, където баща му беше полковник, носеше закопчан черен жакет, който си бе поръчал за следването в Париж, където щеше да учи богословие. Бъдещият пастор идваше доста често у г-жа дьо Фонтанен, която считаше, че е неин дълг да го кани в дома си, тъй като съпругата на полковник Батенкур беше една от приятелките й от детинство.

— Аз намирам, че вашият Латински квартал е направо отвратителен — каза бившият богослов, който сега живееше близо до площад Етоал, носеше светли костюми и скаран с родителите си заради глупавия брак, който се готвеше да сключи, прекарваше дните си да подрежда съвсем модерни гравюри в книжарницата „Лудвигсън“, където Даниел му беше намерил работа с месечна заплата четиристотин франка.

Жак вдигна глава, огледа се наоколо и погледът му падна на една стара продавачка на рози, приклекнала зад кошницата си; беше я забелязал още когато вървяха с Антоан, но тогава го измъчваха грижи и той не реагираше на това, което виждаше. Припомняйки си как се изкачваха по улица Суфло, той изведнъж усети, че му липсва нещо, както когато човек забележи, че е загубил пръстена, който винаги носи на ръката си. Тревогата, която го изпълваше от седмици насам и която до преди един час още го потискаше на всяка стъпка, беше изчезнала, оставяйки след себе си почти мъчителна празнота. За първи път, откакто бяха съобщени резултатите, той си даде сметка за успеха си, но тази мисъл само го накара да се почувствува смазан, сякаш бе паднал от голяма височина.

— А къпа ли се в морето? — попита Батенкур, обръщайки се към Даниел.

Жак се обърна.

— Наистина — каза той, като погледна нежно Даниел. — Като си помисля само, че си се върнал заради мене! Забавлява ли се там?

— Повече, отколкото предполагах — отвърна Даниел.

Жак се усмихна горчиво.

— Както винаги.

Те размениха погледи, които сякаш продължаваха някогашните им спорове.

Жак хранеше към Даниел строга обич, твърде много различна от милото приятелско чувство, което му засвидетелствуваше Даниел. „Ти си много по-взискателен към мен, отколкото към самия себе си — му казваше понякога Даниел, — ти никога не си одобрявал живота, който водя.“ — „Не — отговаряше Жак, — аз приемам твоя начин на живот, но това, което не мога да приема, е отношението ти към живота.“

Тази тема беше повод за спорове от много отдавна.

Когато взе зрелостното си свидетелство, Даниел се беше отказал да следва някакъв установен път в живота си. Баща му, който постоянно отсъствуваше от къщи, не се занимаваше никога с него. Майка му му даваше пълна свобода да избере своя път; тя уважаваше всяка силна воля, защото беше пропита от мистична вяра, щом ставаше дума за децата й и въобще за бъдещето. Желаеше преди всичко синът й да бъде свободен и да не се чувствува задължен да печели пари, за да помага на семейството си. Обаче Даниел мислеше за това. От две години той страдаше тайно, че не може да помогне на майка си и дебнеше случай, който би му позволил да съчетае задълженията си към семейството с непреодолимите стремежи, които го ръководеха. Дори Жак не бе могъл да схване сложността на неговите скрупули. Ако съдеше по нехайния начин, по който Даниел бе започнал да рисува — сам, без друг учител, освен собствения си усет, или по-скоро хрумванията си, работейки рядко с бои и по-често с молив, като се затваряше понякога по цял ден с модела си, за да изпълни половин албум със скици, изработени само с контури, а след това оставаше по няколко седмици, без да се докосне до молива, — човек никога не би помислил какво високо мнение имаше той за себе си и за бъдещето си. Това беше потайна амбиция, за чието постигане той не правеше абсолютно никакво усилие: просто чакаше денят, когато по силата на неизбежни закони всичко ценно, което имаше у него, ще намери само начин да се прояви; беше сигурен, че съдбата му ще бъде съдба на художник от първа величина. Кога, по какви пътища щеше да достигне до върха на изкуството? Той нямаше никаква представа, но действуваше, като че ли не го бе грижа за това и заявяваше, че човек трябва да остави животът да го води. И той действително оставяше животът да го води. Понякога имаше угризения на съвестта, но тези неспокойни връщания към нравствените принципи на майка му бяха краткотрайни и никога не го бяха задържали за дълго по наклонената плоскост. „Кълна ти се — беше писал той неотдавна на Жак (тогава беше осемнадесетгодишен), — че и при най-тежките душевни кризи, които съм преживявал през последните две години, никога не съм успявал да почувствувам истински срам от поведението си. Нещо повече: в тези часове на съмнение, когато се упреквах за увлеченията си, в действителност аз изпитвах много по-малко възмущение към самия себе си, отколкото когато по-късно животът побеждаваше и аз си спомнях за тези детински заричания и за ограниченията, които си бях налагал.“

Наскоро, след като бе написал това писмо, той срещна във влака човека, когото по-късно те нарекоха „човека от вагона“ и комуто, разбира се, никога не можеше да мине през ума какво влияние бе имала тази кратка среща върху младежките години на двамата приятели.

Даниел се връщаше от Версай, където бе прекарал чудесен октомврийски следобед под сенките на парка. Той беше скочил във влака в последната минута. По един каприз на съдбата възрастният човек, срещу когото седна, се оказа донякъде познат: през деня той го беше срещнал в горичките край Големия Трианон[40]; беше го разгледал и запомнил и беше много доволен, че сега може да го наблюдава по-свободно. Отблизо човекът изглеждаше много по-млад: въпреки че косите му бяха бели, сигурно едва беше минал петдесетте; къса бяла брада подчертаваше грижливо овала на лицето му, чиито правилни черти го правеха да изглежда още по-добродушно. У него всичко беше младежко: тенът на лицето, стойката, ръцете, кройката и светлият плат на костюма, необичайният цвят на връзката и особено жаркият поглед на сините живи очи, които се спираха върху всичко, което го заобикаляше. Книгата, която прелистваше с привичен жест, беше с мека корица като на пътеводител и нямаше заглавие. Между Сюрен и Сен-Клу той стана, излезе в коридора и се наведе да съзерцава гледката към Париж, пламнал и позлатен от залеза. После се облакъти на прозореца, до който беше седнал Даниел, и младежът виждаше на височината на лицето, отделена само от дебелото стъкло, мистериозната книга и ръцете, които я държаха. Те бяха тънки, едновременно отпуснати и нервни; ръце, които извикваха някаква представа за духовен живот. При едно тяхно движение книгата се полуотвори и върху страницата, която се прилепи до стъклото, Даниел можа да прочете няколко думи:

Натанаел, аз ще те науча на страст…

На трептящ и разпуснат живот…

По-скоро вълнуващо съществуване, Натанаел,

отколкото спокойствие…

Книгата се отмести. Даниел има още време да разчете заглавието, което беше напечатано отгоре на страницата: „Земни храни“.

Заинтригуван, той ходи още същия ден в много книжарници, но съчинението беше неизвестно на книжарите. Нима човекът от вагона ще запази завинаги тайната си? „По-скоро вълнуващо съществуване — повтаряше си Даниел, — отколкото спокойствие…“ На следната сутрин той рано-рано отиде да се рови в каталозите под аркадите на театър „Одеон“ и няколко часа по-късно, сложил търсената книга в джоба си, се връщаше, за да се затвори в къщи.

Прочете я на един дъх. Прекара и сутринта, и следобеда в четене и привечер излезе от къщи. Никога още не бе чувствувал такава треска, такова чудесно възбуждение. Вървеше право напред с големи крачки като завоевател. Стъмни се. Беше минал по кейовете и се намираше доста далеч от къщи. Вечеря с една кифла и се прибра. Книгата го чакаше на масата. Даниел се въртеше около нея, без да смее да я отвори. Легна си, но не можа да заспи. Най-после се предаде, уви се с палтото си и започна бавно да я чете от самото начало. Той чувствуваше, че това беше тържествен час, че нещо тайнствено се зараждаше, създаваше се в най-скритата част на съзнанието му. Когато призори обърна последната страница, той си даде сметка, че гледа на живота с нови очи.

„Дръзко сложих ръка върху всички неща и повярвах, че имам право върху всичко, което желаех…“

„Има полза от желанията и полза от задоволяване на желанията, защото така те растат.“

Той разбра, че с един замах се е освободил от манията за морална преценка, която беше придобил чрез възпитанието си. Думата „вина“ беше променила смисъла си.

„Трябва да действуваш, без да преценяваш дали действието е добро или лошо. Трябва да обичаш, без да се безпокоиш дали обичаш доброто или злото…“

Чувствата, на които дотогава той се отдаваше само против волята си, се освободиха внезапно и радостно заеха господствуващо място. Тази нощ, за няколко часа само, понятията му за добро и зло, които още от детските си години беше считал неизменни, рухнаха.

На следния ден се чувствуваше възроден. Колкото повече отхвърляше всичко онова, което беше считал за несъмнено, толкова повече го изпълваше едно чудесно успокоение, родено от силите, които го бяха разкъсвали дотогава.

Даниел не бе говорил за откритието си на никого, освен на Жак, и то дълго след като бе прочел книгата. Тя беше една от тайните на приятелството им; те мислеха за нея почти като за религиозно тайнство и си правеха намеци с условни думи. Обаче въпреки усилията на Даниел, Жак упорито избягваше заразителното въздействие на неговия възторг. Той отказваше да утоли жаждата си от този опиващ извор и му се струваше, че по този начин устоява на самия себе си, че става по-силен и се запазва незасегнат. Но същевременно чувствуваше, че в тази книга Даниел е намерил своята „храна“; и в неговата съпротива имаше завист и отчаяние.

— Ти смяташ Лудвигсън за едно от чудесата на природата, нали? — рече Батенкур.

— Лудвигсън, драги мой Бат… — започна да обяснява Даниел. Жак вдигна рамене и остави приятелите си да минат напред.

Този Лудвигсън, при когото Даниел беше постъпил на работа преди няколко дни и който във всички столици, където бе установил свои кантори, минаваше за един от най-безсрамните търговци на картини в Европа, беше отдавна предмет на спорове между двамата младежи. Жак никога не можеше да прости на Даниел, че се е съгласил, пряко или косвено, дори и само за да изкара прехраната си, да сътрудничи в сделките на този търговец. Но нито Жак, нито някой друг можеше да се похвали, че някога е успял да отклони Даниел от намеренията му, когато той си наумеше да се хвърли в някоя авантюра, която действително го привличаше. Даниел се интересуваше извънредно много от ума на Лудвигсън, от безспирната му дейност, създала у него навика да прекарва без сън по няколко нощи наред, от презрението към лукса и до известна степен и към парите на този раджа, от силата на този спекулант, опиянен само от рисковете и от успехите си и чийто живот създаваше представата за запалена факла, чийто пламък, разлюлян от вятъра, беше мъждив, но и заслепяващ; той се бе съгласил да работи за този пират, воден много повече от любопитство, отколкото от нужда.

Жак си спомняше деня, в който Даниел и Лудвигсън се бяха срещнали за първи път: една срещу друга се бяха изправили две раси, две общества. Една сутрин той беше отишъл в ателието, което Даниел използуваше тогава заедно с няколко свои другари, всички безпарични като него. Лудвигсън влезе, без да чука, отговори с усмивка на резкия начин, по който го посрещна Даниел, и без всякакви предисловия, без дори да се представи или да седне, извади от джоба си един портфейл като актьор, който се готви да хвърли кесията си на някой слуга, заявявайки, че предлага на „този от господата, който се нарича Фонтанен“, месечна заплата от хиляда франка за три години, начиная от този ден, при условие, че той, Лудвигсън, собственик на галерията „Лудвигсън“ и директор на художествените институти „Лудвигсън и съдружие“, ще има изключително право на всички методи, които г-н Фонтанен ще направи през този период и на които той ще се задължи да сложи дата и да ги подпише. Даниел, който работеше малко и не беше нито излагал, нито продавал и най-малката скица, никога не можа да си обясни как Лудвигсън е могъл да си състави такова високо мнение за таланта му, та да му направи подобно предложение. Той обаче нямаше никакво намерение да се откаже от своята независимост. Ако се съгласеше на условията на тази сделка и приемеше пари от Лудвигсън, това би значило да му предава всеки месец известен брой рисунки, които отговарят поне на уговорената сума. А той си бе създал правило, че трябва да работи без никаква принуда — само когато това му доставя радост. Затова с ледена учтивост показа на Лудвигсън вратата и за най-голямо смайване на своите другари го накара да отстъпи до площадката на стълбището, без да му даде време да се опомни.

Но работите така си и останаха. Лудвигсън се върна, показа се по-внимателен и след няколко месеца истински делови отношения бяха установени между търговеца и Даниел, който много се забавляваше от цялата история. Лудвигсън издаваше едно луксозно списание за изобразителни изкуства на три езика и помоли Даниел да подбира френските статии. (Характерът на младежа му бе харесал още от първия ден и той бе схванал, че Даниел има верен вкус.) Работата не беше отегчителна и Даниел й посвети всичкото си свободно време; скоро действително започна да ръководи френската част на списанието. Лудвигсън, който не правеше сметки на разходите си, имаше за принцип да наема малко сътрудници, но да ги избира грижливо и да им предоставя най-широка инициатива, както и да възнаграждава щедро труда им. Без да беше искал някакво увеличение, Даниел получи скоро след това същата заплата, каквато имаха другите двама директори на списанието — английският и немският. Трябваше да се живее и Даниел предпочиташе работа, която да няма нищо общо с артистичния му живот. Освен това Лудвигсън организира частна изложба на рисунките му, които започнаха да се търсят от колекционерите. Ползата, която извличаше от връзките си с търговеца на картини, му позволяваше не само да подпомогне парично майка си и сестра си, но и да води лекия живот, който обичаше, без да бъде обвързан с постоянна работа и без да се лиши от свободното време, необходимо за истинското му призвание.

Жак настигна приятелите си, когато пресичаха булевард Сен-Жермен.

— … каква неописуема изненада — казваше Даниел, — да те представят там на вдовицата госпожа Лудвигсън!

— Никога не би ми минало през ум, че твоят Лудвигсън може да има майка — каза Жак, колкото да се намеси в разговора.

— Нито пък на мен — поде Даниел. — И то каква майка! Представи си… би трябвало да ви покажа една скица. Впрочем аз съм й направил няколко скици, но все по памет. Ще се пръсна от яд. Представи си мумия, която клоуните са надули заради някакъв специален цирков номер! Стара египетска еврейка, най-малко стогодишна, обезобразена от тлъстина и подагра, която мирише на пържен лук, носи вълнени ръкавици с един пръст, говори на „ти“ на слугите, нарича сина си бамбино[41], храни се със среда от хляб, натопена в червено вино, и предлага тютюн на всички…

— Пуши ли? — запита Батенкур.

— Не, смърка емфие и черният прах пада по огърлицата от едри диаманти, която Лудвигсън, бог знае защо й е метнал на врата… — Той се прекъсна, развеселен сам от мисълта, която му хрумна: — Нали запалват фенер, където има съборена къща! — добави той.

Жак се усмихна. Снизхождението му към духовитостта на Даниел беше неизчерпаемо.

— А какво искаше да получи от тебе, като ти разкри тази отвратителна семейна тайна?

— Ти сам не си даваш сметка колко правилно се изрази: той действително има нови планове. Истински факир!

— Истински факир, защото е фантастично богат. Ако беше беден, щеше да бъде само един…

Даниел го прекъсна веднага:

— Остави го, моля ти се, аз си го обичам. И проектът му съвсем не е глупав: колекция от монографии, озаглавена „Големите майстори в образи“. Той се заема да публикува сборници, пълни с репродукции, на изключителни цени…

Жак престана да слуша: той се чувствуваше тъжен, пребит. Защо? Може би от умората и вълненията през деня? Или беше раздразнен, загдето се остави да го накарат да излезе тази вечер, когато искаше толкова да остане сам? Или защото яката му жулеше врата?

Батенкур мина между двамата приятели. Той искаше да ги покани за свидетели на брака си. От месеци насам мислеше денем и нощем само за това събитие и слабото му тяло с всеки изминал ден се топеше все повече и повече от треската на желанието. Най-после той бе постигнал целта си. Законният срок, през който несъгласието на родителите му беше пречка за брака, беше изтекъл и тази сутрин той беше определил датата на женитбата си — точно след три седмици. При тази мисъл кръвта нахлу в лицето му. Той обърна глава, за да скрие червенината си, свали шапката си и избърса чело.

— Не мърдай! — извика Даниел. — Жак, просто е невероятно колко той прилича на козле, като го гледаш в профил! — Действително носът на Батенкур бе дълъг и основата му слизаше до устната, ноздрите му бяха изпъкнали, очите кръгли; а тази вечер, понеже беше изпотен, една къдрица от безцветно русите му коси се бе навила на сляпото му око като остро рогче.

Батенкур тъжно наложи шапката си и зарея поглед отвъд площада Карусел и Траяновата арка, към градината на Тюйлери, където прахът образуваше червен облак.

„Горкото блеещо козле! — мислеше си Даниел. — Кой би предположил, че у него може да има толкова страст. Отказа се от всичките си принципи, скара се със семейството си заради тази жена… вдовица, четиринадесет години по-стара от него, увехнала… апетитна, но повехнала…“ — Той се усмихна едва забележимо. Спомни си за онзи следобед, когато миналата есен Симон беше толкова настоявал да го представи на красивата вдовица и за посещението, което й беше направил една седмица по-късно. Във всеки случай Даниел направи всичко, за да отклони приятеля си от тази глупост, но се бе сблъскал със сляпа страст. И понеже уважаваше човешките страсти, където и да ги срещнеше, той се задоволи да избягва тази дама и да следи отдалеч перипетиите на брачното приключение.

— Изкарахте блестящо изпитите, пък сте толкова тъжен — каза в този момент Батенкур, който, засегнат от подигравката на Даниел, искаше да си го върне на Жак.

— Ти не разбираш ли, че той се надяваше да го скъсат? — подхвърли Даниел. Замисленият поглед, който му отправи Жак, го изненада. Той се приближи до приятеля си, сложи ръка на рамото му и прошепна усмихнато:

— „… Защото всяко нещо има своя, особена стойност!“

Това беше достатъчно да припомни на Жак целия пасаж, който Даниел обичаше често да цитира.

„Горко на теб, ако кажеш, че щастието ти е мъртво, защото другояче си мечтал щастието си… Мечтата за утрешния ден е радост, но и утрешната радост е също радост. И за щастие, нищо не прилича на мечтата за нея, защото всяко нещо има своя, особена стойност.“

Жак се усмихна.

— Дай ми една цигара — каза той. Опитваше се да се отърси от вцепенението си, за да направи удоволствие на Даниел. „Мечтата за утрешния ден е радост…“ И той наистина почувствува, че някаква радост, още неуловима, започва да блуждае около него. Утре? Да се събудиш и да видиш през отворения прозорец слънцето по върховете на дърветата! Утре, Мезон-Лафит и свежестта на сенчестия парк!

II

В глухата улица близо до Операта няколко коли, спрени до тротоара, единствени привличаха вниманието върху фасадата на едно кабаре без фирма, със спуснати завеси. Портиерът бутна въртящата се врата и Даниел, сякаш водеше приятелите си в собствения си дом, се дръпна назад, за да остави Жак и Батенкур да влязат първи.

Появяването на Даниел беше поздравено с няколко тихи възклицания. Наричаха го Пророка и малцина от постоянните посетители знаеха истинското му име. Тази вечер нямаше много хора. Малък оркестър — пиано, цигулка и чело — свиреше модните валсове на сезона в една ниша зад бара, където се виждаше вита бяла стълба, украсена подобно на лампериите на стените със златни мрежи и водеща в мецанина на г-жа Пакмел. Бяха дръпнали масите до канапетата, тапицирани със сив плюш, и няколко двойки вече танцуваха бостон върху вишневия килим в светлината на превалящия ден, смекчена още повече от дантелените завеси. На тавана вентилаторите бръмчаха непрекъснато, като разлюляваха висулките на полилеите и листата на декоративните растения и повдигаха краищата на муселиновите шалчета на танцуващите момичета.

Даниел заведе Жак, когото атмосферата на всяко ново място опияняваше веднага, до една маса, откъдето се виждаха и двата салона. Няколко млади жени, които седяха в дъното на салона, обкръжиха Батенкур, и той започна веднага да танцува.

— Винаги трябва насила да те карам да излезеш — каза Даниел. — Сигурен съм, че сега вече си доволен. Признай, че това барче е уютно и симпатично.

— Поръчай ми един коктейл — каза изведнъж Жак. — От онези, нали знаеш, в които има мляко, френско грозде и лимонови кори.

Келнерките бяха млади момичета, облечени в бяло; посетителите ги наричаха „болногледачките“.

— Искаш ли да ти представя отдалеч някои от момичетата? — поде Даниел като стана от мястото си и се настани до Жак. — Най-напред онази със синята рокля: това е съдържателката. Казват й леля Пакмел, макар че, както виждаш, тя е още много привлекателна блондинка. О, да, да… Цяла вечер ходи насам-натам, все така усмихната между младите си клиентки. Прилича на модна шивачка, която представя манекените си. Погледни само онзи мургавия тип, който я поздрави, онзи, дето приказва сега с бледото хлапе; то танцуваше преди малко с Батенкур. Не онази, а другата, която е по-близко до нас, Поли, дребната блондинка. Прилича на ангелче — малко извратено ангелче наистина, но съвсем малко… Ето, виж сега онази, която се налива с някаква странна отрова — трябва да е зелено кюрасо… А този, дето говори с нея прав, е художникът Ниволски, чудесно типче — лъже, играе нечестно на карти и е кавалер, същински мускетар. Винаги, когато закъснее на среща, разправя, че е бил на дуел и най-важното — започва сам да си вярва. Взема назаем от всичко живо, няма никога пукната пара, но понеже не му липсва дарование, плаща с картини. И за да опрости нещата, знаеш ли каква идея му хрумнала? Лятно време отива на село и се залавя за работа: върху платно, дълго петдесет метра, виждаш истински път — с дървета, коли, велосипеди, със залез-слънце и т.н., а през зимата започва да продава пътя на парчета според човека и според сумата, която дължи. Твърди, че бил русин и че притежавал не знам колко си хиляди „души“. И естествено по време на Руско-японската война всички го закачаха, че е останал в Монмартр да проявява патриотизма си по кафенетата. И знаеш ли какво направи? Замина. Нямаше го цяла година. Върна се едва след падането на Порт-Артур и донесе цял куп снимки от войната; джобовете му бяха пълни с фотографии. Постоянно повтаряше: „Виждате ли, драги мой, тази батарея на позиция? А зад нея голямата скала и отзад цевта на една пушка, която едва се показва? Ето, драги мой, аз държа тази пушка“. Само че той същевременно беше донесъл и няколко сандъка с етюди и цели две години плаща всичките си дългове с пейзажи из Сицилия… Гледай, подуши, че говоря за него и е възхитен. Ей сега ще започне да се надува като пуяк.

Облегнат на масата, Жак не отговаряше нищо. В такива моменти лицето му ставаше глупаво: устните му бяха полуотворени, очите угаснали, погледът животински, заспал и недоволен. Той слушаше приятеля си и същевременно разглеждаше Ниволски и Поли, която държеше в ръка червилото си. Тя сви устни, постави червения молив върху тях и с рязко движение го завъртя, като че ли искаше да пробие дупка. Художникът я гледаше и въртеше чантата й около пръста си. Отношенията им бяха другарски и очевидно те се срещаха само в бара; но тя все пак му докосваше ръцете и колената, поправеше връзката му. След малко той се наведе към нея да й разкаже нещо и тя весело го бутна назад, като постави малката си бледа ръка върху лицето му… Жак се смути.

Недалеч от нея една тъмнокоса жена, плътно загърнала черната си сатенена наметка, седеше сама, сгушена в ъгъла на канапето, и гледаше жадно Поли, която вероятно не забелязваше нищо.

Жак наблюдаваше с тежък поглед всички тези хора.

Наблюдаваше ли, или се бе отдал на въображението си? Той приписваше веднага сложни чувства на всички онези, които беше гледал известно време. Не търсеше да анализира това, което му се струваше, че е открил. Той не би бил способен да предаде с думи това, което схващаше по интуитивен път; беше твърде зает с гледката пред себе си, за да може да се раздвои и да анализира нещата. Но допирът — истински или въображаем, — който установяваше с други човешки същества, му доставяше несравнима наслада.

— А коя е онази, високата, дето говори с бармана? — попита той.

— Онази със синьо-зелената рокля ли? С гердана до колената.

— Да. Колко жестока изглежда!

— Това е Мари-Жозеф. Бива си я. Има име на императрица. Историята с нейните перли е много забавна. Слушаш ли ме? — попита Даниел като се усмихна. — Тя беше приятелка на Ревил, сина на собственика на парфюмерийната фирма „Ревил“. Законната съпруга на този Ревил му изневеряваше с Жос, банкера. Слушаш ли ме?

— Да, разбира се.

— Имаш вид на задрямал… Един ден Жос, който е много богат, поискал да подари перли на приятелката си госпожа Ревил. Но как да постъпи, за да не разбере мъжът й? Жос не е вчерашен: измислил някаква история с томбола, която щяла да се разиграва в полза на Дружеството за подпомагане на разкаяните момичета, и накарал Ревил, съпруга, да вземе десет билета по двадесет су; на следния ден му съобщил, че е спечелил огърлицата от перли, която той всъщност бил купил за жена му. Но работата се заплела. Ревил писал на Жос, за да му благодари, и накрая в постскриптум го помолил да не споменава нито дума за лотарията пред госпожа Ревил, тъй като бил изпратил перлите на приятелката си Мари-Жозеф. Чакай, най-хубавото идва сега. Жос побеснял и вече мислел само за едно: как да си прибере огърлицата или поне да спи с жената, която я носи. След три месеца той зарязал госпожа Ревил, за да отнеме Мари-Жозеф на приятеля си Ревил. Така заменил съпругата без перли срещу приятелката с огърлица. И почтеният Ревил, който съвсем забравил, че огърлицата му е струвала само десет франка, сега се оплаква на всеки срещнат от безкрайната низост на леките жени!… Добър ден, Верф — извика той и стисна ръката на един хубав младеж, който току-що беше влязъл и когото от другия край на салона вече приветствуваха с вика: „Ето го Зарзалата!“ — Познавате се, нали? — попита той Жак, който подаде не особено любезно ръка на Верф. — Привет, красавице — каза след това Даниел, като се наведе да целуне ръка на Поли, малокръвната приятелка на руския художник, която минаваше покрай тяхната маса. — Позволете ми да ви представя моя приятел Тибо. — Жак стана. Младата жена спря болезнения си поглед върху него, след това изгледа дълго Даниел, сякаш се колебаеше дали да каже нещо, и отмина.

— Често ли идваш тук? — запита Жак.

— Не. Тоест да. Няколко пъти седмично. По навик. Въпреки че на мен обикновено бързо ми омръзва същото място, същите хора; обичам да чувствувам, че животът тече…

„Минал съм изпитите“ — помисли Жак изведнъж. Той си пое въздух издълбоко. Една мисъл мина през ума му.

— Знаеш ли в колко часа затварят телеграфната станция в Мезон-Лафит?

— Вече е затворена. Но ако изпратиш телеграма тази вечер, баща ти ще я получи утре рано сутринта.

Жак направи знак на портиера.

— Лист и мастило, моля.

Той започна с трескава ръка да пише телеграмата. Това закъснение и тази нетърпеливост да съобщи за успеха си бяха характерни за него. Даниел се усмихна и се наведе над рамото му, но бързо се изправи, изненадан и много ядосан на неволно проявената недискретност; вместо адреса на г-н Тибо беше прочел: „Г-жа Дьо Фонтанен. Горски път. Мезон-Лафит“.

 

 

Вълна на любопитство мина през салона, когато една от обичайните посетителки влезе, придружена от хубаво чернооко момиче, чието хубаво държане, без следа от боязливост, показваше, че то идва тук за първи път.

— Я гледай, нещо ново! — каза Даниел полугласно.

Верф, който минаваше покрай тяхната маса, се усмихна.

— Не знаехте ли? — рече той. — Леля Жюжю лансира една нова.

— Новата съвсем не е лоша — заяви Даниел след кратка пауза.

Жак се обърна. Момичето беше наистина очарователно: ясни очи, никакво червило на бузите; външен вид, който показваше, че не е от заведението. Беше облечено в рокля от бледорозова батиста без гарнитури и не носеше никакви бижута. Около него дори най-младите изглеждаха повехнали.

Даниел седна отново до Жак.

— Трябва да видиш леля Жюжю отблизо — каза той. — Аз я познавам добре. Рядък индивид. Сега има известно обществено положение: живее в доста хубав апартамент, има си определен ден за гости, дава вечери, покровителствува новачките. Особеното в нея е, че никога не е искала да бъде издържана от някого. Тя си е била винаги почтена проститутка и не се е опитвала да стане нещо повече. Като редовно зарегистрирана проститутка тридесет години е спирала минувачите между „Мадлената“ и улица Друо. Разделила живота си на две: от девет часа сутрин до пет следобед се наричала госпожа Барбен и водела живот на дребна буржоазна в един мецанин на улица Рише; държала слугиня и имала същите грижи, както всички дребни буржоа — водела си точно сметка за разходите, четяла борсовия бюлетин, за да следи курса на акциите си, имала си домашните неприятности, поддържала роднинските си връзки — племенниците и племенничките си, ходила по рождени дни и дори веднъж в годината събирала децата на закуска около коледното дърво. Не измислям нищо. В пет часа всяка вечер, каквото и да било времето, тя сменяла памучната фуста и обличала един много елегантен костюм и без всякакво отвращение тръгвала по работата си. Не била вече госпожа Барбен, а леля Жюжю — неуморима, винаги весела, съвестна, позната и ценена във всички хотели по булевардите.

Жак не откъсваше вече очи от леля Жюжю. Тя имаше почтено лице на селски свещеник, енергично, засмяно и малко лукаво. Върху късите си, съвсем бели коси носеше шапка, каквато носят въдичарите.

Замислен, той повтори:

— Без всякакво отвращение…

— Разбира се — съгласи се Даниел и хвърляйки хитър и малко предизвикателен поглед към Жак, шепнешком произнесе два стиха от Уолт Уитмън:

„You prostitutes flaunting over the trottoirs or obscene in your rooms,

who am I that I should call you more obscene than myself?“[42]

Даниел знаеше добре, че засяга свенливостта на Жак. Правеше го нарочно, понеже се дразнеше, като виждаше с каква лекота Жак успяваше — може би като реакция против разпуснатия живот на своя приятел — да води по цели месеци почти целомъдрен живот. Даниел дори имаше наивността да се тревожи от това. Той знаеше, че понякога Жак сам се безпокои малко от своето приятно безстрастие, тъй като някога неговият темперамент предвещаваше да се развие съвсем другояче. Те засегнаха един-единствен път този деликатен въпрос през последната зима, когато една вечер, връщайки се заедно от театър, вървяха сред тълпата проститутки по големите булеварди. Даниел бе проявил учудване от безразличието на приятеля си. „Но аз съм здрав и силен — бе възразил Жак. — Това не е въпрос на здраве, а въпрос на влечение…“ Даниел си спомняше за едва забележимото безпокойство, което се долавяше в гласа му.

Той се откъсна от този спомен, когато забеляза отдалеч Фавери, който с подчертана небрежност предаваше шапката, бастуна и ръкавиците си на гардеробиерката. Той дойде при тях и засмян се обърна към Жак:

— Още ли го няма брат ти?

Когато излизаше вечер, Фавери носеше нов костюм, малко прекалено висока яка, която сякаш беше заел от някого, и вдигаше току-що избръснатата си брада така дръзко, че Верф казваше: „Екол нормал тръгва на поход срещу Вавилон“.

„Приет съм — помисли отново Жак. И почувствува желание да се измъкне незабелязано, за да вземе още тази вечер влака за Мезон-Лафит, но мисълта, че Антоан, който беше обещал да дойде при тях, можеше да пристигне всяка минута, го парализира. — Не — каза си той, — сега не може, но утре рано сутринта.“ И се почувствува вече окъпан от свежестта на Мезон-Лафит, когато утринното слънце изсмукваше росата по алеите… „Пакмел“ изчезна.

Ослепителната светлина на всички полилеи, които бяха запалени едновременно, го измъкна от вцепенението му. „Приет съм“ — помисли той отново, сякаш за да се върне към действителността. Потърси с очи своя приятел и го откри в един ъгъл, увлечен в тих разговор с леля Жюжю. Даниел беше седнал косо на един стол и оживлението, с което говореше, подчертаваше грациозната поза на главата му, интелигентността на лицето, на погледа, на усмивката му, изяществото на леко повдигнатите му ръце; човек би казал, че не само устните, но и ръцете, и усмивката, и погледът му говореха. Жак не можеше да му се нагледа. „Колко е красив! — мислеше си той, без да формулира мисълта си. — Колко е хубаво, че едно младо, живо същество може да бъде така напълно отдадено на настоящия миг! Че може да бъде така естествено в играта си! Той не знае, че го гледам; не мисли за това, не се страхува, че може да го следят. Да наблюдаваш човешко същество, което не знае, че го гледаш, да го издебнеш, когато е разкрило скритата си природа! Дали действително има хора, които могат да забравят, когато са на обществено място, всичко, което ги обкръжава? Той говори и е отдаден всецяло на това, което казва. А аз никога не мога да се държа естествено. Никога не мога да се отпусна така, освен в затворена стая, скрит от чужди погледи. И дори тогава… — Той се замисли за миг. — Даниел не е особено наблюдателен. Ето защо гледката не го поглъща като мен. Той може да остане това, което е. — Жак отново се замисли. — А мен външният свят ме разкъсва“ — заключи той, като седна.

— На хубавия Пророк ще кажа „не“. Безполезно е да настояваш, това дете не е за тебе — казваше в този момент леля Жюжю на Даниел, в чийто поглед блесна такъв бяс, че тя се разсмя: — Я гледай ти! Седни момчето ми, и ще ти мине.

(Заедно с няколко други фрази като „дете, бъди мой кумир“, „това не интересува никого“ или „всичко това няма значение, щом си здрав“, и този израз беше едно от глупавите клишета, които се меняха с течение на времето и които посетителите на леля Жюжю си подхвърляха по всякакъв повод, като се усмихваха многозначително.)

— Как си се запознала с нея? — подхвана Даниел с упорито изражение.

— Не, детенце, казвам ти, че не е за тебе. Това е изключително момиченце, добро, кротко — истинска перла.

— Все пак кажи ми как си се запознала с нея.

— Тогава ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се.

— Е, добре. Когато бях болна от плеврит. Спомняш ли си? Тя се научила и пристигна, без да пита никого. И забележи, че аз, тъй да се каже, едва я познавах. Бях й помогнала един-два пъти, но това беше дребна работа. Трябва да ти кажа, малката бе имала вече големи тревоги, сериозна работа, любов с някакъв светски човек, имала дете — човек не би помислил, нали? Детето умряло веднага, така че сега, щом някой заговори за деца, тя веднага се разплаква. Та, значи, когато имах плеврит, тя дойде при мене като болногледачка и ме гледаше денем и нощем, по-добре от родна дъщеря. Остана при мен повече от месец и половина. Поставяше ми по сто вендузи на денонощие. Да, малкият, тя чисто и просто ми спаси живота и не харчеше нищо. Истинска перла. Тогава се заклех да й помогна да стъпи на крака. Тя е млада и не знае нищо друго, освен любовта си. Заловила съм се да я лансирам, но знаеш, да я лансирам истински. (Впрочем ти би могъл да ми помогнеш в това; ще ти обясня как.) Става вече три месеца, откак се занимавам с нея. Най-напред трябваше да й се измисли ново име. Тя се казваше Викторин, Викторин Льо Гад. Льо Гад, написано отделно, това, как да е, върви. Но Викторин, идиотска работа! Аз я кръстих Ринет. Не е лошо, нали? И всичко оправихме така. Колен й даваше уроци по дикция, защото тя имаше бретонски акцент, който разсмиваше всички. Тя е от Перос-Гирек, близо до Ланион… Остана й само толкова, колкото трябва, малко нещо чуждо, нещо кисело-сладко, малко инглиш, а това я прави очарователна. За петнадесет дни се научи да танцува; лека е като перушинка. А освен това съвсем не е глупава. Пее вярно с топъл, малко вулгарен глас — умирам си за такъв глас! Най-после нагласихме корабчето и тази вечер го пущам да плува. Трябва само вятърът да му надуе платната. Не, не се смей, тъкмо в това можеш да ми помогнеш. Говорих за нея на Лудвигсън, който е като луд, откакто Берта го заряза. Той ми обеща да дойде днес да види малката. Само му кажи, че ти харесва и на тебе, и ще се запали съвсем. Нали разбираш? Човек като Лудвигсън е точно това, което трябва на това дете. Тя живее само с една мисъл: да събере малко пари, за да се върне в Бретан. Е, какво да каже човек, то й се ще! Всички бретонки са такива. Дай им къщурка на площада, дантелено боне на главата и черковни шествия — това им трябва. Бретан, това е то! Тя не ламти за много пари и може бързо да си постигне целта, ако живее с ред и й се дават добри съвети. Искам от подаръците, които ще получи, да може да тури настрана двадесетина банкноти, които съм намислила как да й вложа. Ти разбираш ли нещо от акциите на златните мини?

 

 

— На вечеря! — чуха се силни гласове.

Даниел се върна отново при Жак.

— Брат ти го няма още. Нищо, хайде да сядаме.

Всички се струпаха безредно около дългата маса, на която бяха сложени двадесетина прибора. Даниел настани Жак вляво от Ринет, но леля Жюжю не я оставяше и я буташе колкото е възможно по-надясно. В момента, когато всички бяха вече заели местата си и Жак се готвеше да седне, Даниел го блъсна.

— Отстъпи ми мястото си — каза той и без да чака, го хвана грубо за ръката; искаше да го дръпне назад; Жак усети как пръстите на Даниел се впиха в китката му и едва се сдържа да не извика.

Но Даниел и не помисли да се извини.

— Лельо Жюжю — каза той, — мисля, че ще бъде напълно прилично да ме представите на съседката ми.

— Ах, ти! — измърмори старата, която схвана маневрата му. После се обърна към всички на масата: — Представям на всички госпожица Ринет. — И добави със заплашителен тон: — Тя е мое протеже.

— Представете ни! Представете ни! — обадиха се няколко гласа.

— Ех, тия фокуси!… — въздъхна леля Жюжю. Тя стана неохотно, свали шапката си и я подхвърли на една от „болногледачките“, които прислужваха на масата. — Това е Пророка — започна тя, като посочи Даниел, — многообещаващ младеж.

— Добър ден, господине — каза Ринет много мило. Даниел взе ръката й и я целуна.

— Продължавайте!

— Неговият приятел, не му знам името — поде леля Жюжю, като протегна ръка към Жак.

— Добър ден, господине — каза пак Ринет.

— След това: Поли… Силвия… госпожа Долорес и едно непознато дете — рожбата на Чудото… Верф, когото наричат Зарзалата… Габи… Кратуната.

— Благодаря — прекъсна я един подигравателен глас. — Предпочитам името на моите прадеди. Казвам се Фавери, госпожице, един от вашите най-усърдни почитатели.

— Дете, бъди мой кумир — обади се ироничен глас.

— Лили и Хармониката или Неразделните — продължаваше леля Жюжю, без да слуша забележките. — Полковникът… Хубавата Мод… един господин, когото не познавам, с две дами, които познавам добре, но съм им забравила имената… Празно място… още едно празно място… Батенкур, на когото викат още малкия Бат… Мари-Жозеф с перлите… госпожа Пакмел. — Тя направи поклон. — И накрая леля Жюжю.

— Добър ден, господине. Добър ден, госпожице. Добър ден, господине. Добър ден — повтаряше Ринет със сребристото си гласче, като се усмихваше, без ни най-малко да се стеснява.

— Не трябва да я наричаме госпожица Ринет, а госпожица Добър ден.

— Съгласна съм — отговори Ринет.

— Дружно „ура“ за госпожица Добър ден!

Тя се смееше и изглеждаше възхитена от шума, който се вдигаше в нейна чест.

— А сега да минем към супата — предложи г-жа Пакмел.

Жак мушна Даниел с лакът и му показа червеното петно на китката си.

— Какво те беше прихванало преди малко?

Даниел му хвърли развеселен поглед, в който нямаше никакво съжаление; поглед пламенен и дори малко див.

— „I am he that aches with amorous love“[43] — каза той, като сниши глас.

Жак се наведе, за да види Ринет, която точно в този момент се обръщаше към него. Погледът му срещна очите й: те бяха зелени, свежи и влажни като стриди.

Даниел продължаваше:

— „Does the earth gravitate? Does not all matter aching, attract all matter?“[44]

— „So the body of me to all I meet or know.“[45]

Жак се намръщи. Не за първи път виждаше как избухва страстта у Даниел, как се хвърля той към удоволствията, от които нищо никога не можеше да го отклони. И всеки път, въпреки волята му, приятелските му чувства охладняваха. Една забавна подробност отклони мислите му: той забеляза, че носът на Даниел бе покрит отвътре с черни косми и поради това ноздрите му изглеждаха като дупки на маска. Той потърси с очи ръцете на Пророка, хубавите дълги ръце, покрити със светъл мъх. „Vir pilosus“[46] — помисли си Жак и го досмеша.

Даниел се наведе отново и без да промени тона, сякаш довършваше цитата от Уитмън, добави:

— Fill up your neighbour’s glass, my dear.[47]

— Госпожа Пакмел, менюто не може да се чете тази вечер — изфъфли някой от другия край на масата.

— Ще пишем две единици на госпожа Пакмел — заяви тържествено Фавери.

— Всичко това няма значение, щом си здрав — възрази философски хубавата блондинка.

Жак седеше до Поли, извратения ангел с бледата кожа. До нея седеше едно момиче с едра гръд, което не говореше и си бършеше устните след всяка лъжица. По-нататък почти срещу него, до чернокосата жена, чието чело бе покрито с къдрици и която леля Жюжю беше представила като г-жа Долорес, едно седем или осемгодишно момченце, бедно облечено в черни дрехи, следеше с ясните си очи движенията на вечерящите и от време на време по лицето му светваше усмивка.

— Не ви ли поднесоха супа? — запита Жак съседката си.

— Аз не ям супа, благодаря.

Тя седеше с наведени очи и всеки път, когато ги вдигнеше, поглеждаше към Даниел. Беше се опитала да седне до него и беше забелязала, че в последния момент той даде стола си на Жак; затова именно на Жак я беше яд сега. Откъде се беше взел този с пъпчивото лице и с цирея на врата? Тя мразеше червенокосите хора, а кестенявите коси на Жак биеха на червено. Освен това обраслото с коса чело, клепналите уши и голямата челюст му придаваха вид на животно.

— Е, хайде, какво чакаш, та не си слагаш кърпата? — каза високо г-жа Долорес като разтърси момченцето, за да му завърже по-добре около врата колосаната кърпа, гънките, на която го покриха почти цяло.

— Когато една жена признава възрастта си — викаше Фавери, спорейки с Мари-Жозеф, — очевидно това вече няма значение за нея. Казвам ви, че тя влезе в консерваторията на пределна възраст точно преди четиридесет и пет години, и то с акта за раждане на по-малката си сестра, така че се беше подмладила с две години. Чакайте, това прави…

— Това не интересува никого — подхвърли леля Жюжю, без да се обръща специално към когото и да било.

— Фавери е от тези отлични умове, които никога не могат да се намесят в разговора, без предварително да напомнят, че в Париж ускорението на свободно падащите тела е 9,80м — забеляза Верф, който някога се беше готвил за Висшето техническо училище. Бяха му дали прякора Зарзалата заради кожата му, която от спортуване на чист въздух бе станала златиста и напръскана с лунички. Впрочем той беше великолепно мъжко животно, с гъвкави рамена, изпъкнали скули и пълни устни. Доброто състояние на мускулите му, поддържани от ежедневните упражнения, се изразяваше вечер в блясъка на сините му очи и в лъскавината на бузите му.

— Не знаят от какво е умрял — каза някой.

— А знаеш ли от какво живееше? — отвърна подигравателен глас.

— Хайде, побързай — каза г-жа Долорес на детето. — Тук има десерт, но да знаеш, ти няма да получиш.

— Защо? — запита малкият като обърна към нея лъчистия си поглед.

— Ако искам, няма да ти дам. Трябва да слушаш. Хайде, побързай. — Тя забеляза, че Жак я наблюдава и му се усмихна заговорнически. — Не можете да си представите колко е мъчен — поде тя. — Страхува се от всичко, което не познава. Ще видиш ти друг път пържени гълъби! Разбира се, той е ял много по-често зеле със сланина, отколкото гълъби! Прекалено много е разгален. Винаги са го глезили и галили като всички единствени деца. Пък и майка му беше болна толкова дълго! Да, да — каза тя като погали с ръка ниско остриганата кръгла главичка, — разгалено дете. Това е много лошо. Но при леля няма да бъде вече така. И този господин искаше да не му режат буклите, а да ходи като момиченце. Да, но свърши се с капризите и глезотиите. Хайде, яж. Господинът те гледа, побързай. — Доволна, че я слушат, тя се усмихна отново на Жак и на Поли и заяви със самодоволен тон: — Сираче е. Загуби майка си тази седмица. Тя беше женена за един от братята ми. Гръдоболна беше и умря в селото си в Лотарингия. Горкичкото — добави тя, — все пак има късмет, че се съгласих да го взема; освен мен няма никого ни от бащина, ни от майчина страна. Но ще си имам бели с него.

Момченцето беше престанало да яде и гледаше леля си. Дали разбираше какво се говори?

Изведнъж то запита със странен тон:

— Моята майка ли е умряла?

— Това не е твоя работа. Яж.

— Не ми се яде вече.

— Виждате ли, ето какъв е! — подхвана г-жа Долорес. — Добре тогава, като искаш много да знаеш, твоята майка умря. А сега бъди послушен и яж. Иначе няма да получиш сладолед.

В този момент Поли извърна глава и Жак срещна погледа й; в очите й той сякаш прочете, че и на нея й стана така неприятно, както и на него. Вратът й беше тънък, гъвкав и блед, още по-блед от бузите. Крехкият й вид сякаш молеше за нежност и внимание. Жак гледаше врата й, изящната й кожа, покрита с лек мъх и усещаше някаква сладост на устните си. Поиска да каже нещо, но не намери подходящи думи и се усмихна. Тя го разгледа крадешком и сега той й се стори по-малко грозен. Но внезапен бодеж в сърцето я накара да пребледнее. Тя сложи ръце на ръба на масата, отметна глава назад и захапа езика си, за да не загуби съзнание.

Жак видя, че с нея става нещо. Тя приличаше на птиче, което е дошло да кацне на масата, за да умре там. Той пошепна:

— Какво ви е?

Между полузатворените клепачи виждаше бялото на обърнатите й очи. Тя направи усилие и пошепна, без да мръдне:

— Не казвайте нищо.

Гърлото му бе така свито, че той не би могъл да извика. Никой на масата не им обърна внимание. Той хвърли поглед към ръцете на Поли: пръстите й, неподвижни и прозрачни като свещи, бяха така безкръвни, че ноктите изглеждаха като виолетови петна.

— Будилникът ми звъни в шест и половина. Поставям го върху една чаена чинийка, закрепена на една чаша… — обясняваше на съседката си Фавери със самодоволни гугукания.

Поли, вече по-малко бледа, отвори очи. Тя обърна глава и леко се усмихна, за да благодари на Жак, загдето бе мълчал.

— Мина — промълви тя. — Случва ми се от време на време, бодежи в сърцето. — Едва движейки още сгърчените си устни, тя добави с лека тъга: — „Седни, малкия, и ще ти мине“.

Той почувствува желание да я грабне в прегръдките си, да я отнесе далеч от това нечисто място; искаше му се да й посвети живота си, да я излекува. Каква любов чувствуваше към всяко слабо същество, което би потърсило или дори само би приело той да го подкрепи със силата си!

Така му се дощя да повери на Даниел тази неосъществима мечта, но Даниел съвсем не мислеше за приятеля си.

Той разговаряше с леля Жюжю през Ринет, която седеше помежду им. Това беше предлог, за да се обърне към момичето и да усеща по-отблизо топлината на тялото му. От самото начало на вечерята той обкръжаваше Ринет с дискретно внимание, но по тактически съображения избягваше да се обръща към нея, макар че очевидно не мислеше за нищо друго. На няколко пъти тя забеляза, че погледът му се спира върху нея; и всеки път, без да може да си обясни защо, този поглед не само не я ласкаеше, но извикваше у нея неприязън. Това мъжествено лице я дразнеше, макар че тя бе забелязала привлекателността му.

На другия край на масата се водеше жив спор.

— Глупак! — извика Зарзалата на Фавери.

Фавери се съгласи.

— Аз сам често си го казвам.

— Но сигурно много тихо си го казваш.

Избухнаха смехове. Верф явно имаше предимство.

— Драги мой Фавери — каза той като повиши нарочно тон, — позволете ми да ви кажа нещо. Досега вие говорихте за жените като човек, който никога не е знаел как да им говори.

Даниел се обърна към Фавери, който се смееше. Стори му се, че той погледна Ринет, сякаш спорът беше започнал във връзка с нея. Погледът беше дързък и похотлив и това усили внезапно антипатията, която Даниел изпитваше към Фавери. Той знаеше за него много анекдоти, които го правеха смешен, и изведнъж го обхвана бясно желание да ги разкаже пред Ринет. Даниел никога не можеше да устои на подобни изкушения. Като сниши глас дотолкова, че да могат да го чуват само двете жени, той се наведе към леля Жюжю, така че тримата събраха глави, и подхвърли небрежно:

— Знаеш ли историята за Фавери и прелюбодейката?

— Не — извика старата заинтригувана, — разправяй. И подай ми една цигара. Вечерята много се проточи.

— Един прекрасен ден (тя беше отдавна негова любовница) жената се изтърсила при него с куфар и казала: „Дотегна ми вече, искам да живея при тебе“ и т.н… — „Ами мъжът ти?“ — „Мъжът ми ли? Току-що му писах: «Драги Йожен, достигнах до един завой в живота си и т.н… Имам нужда и право да излея нежността си върху едно приятелско сърце и т.н… Сега намерих това сърце и заминавам».“

— А, колкото до сърцето, няма какво да ти разправям!…

— Това си е негова работа. Слушай по-нататък. Нашият Фавери се изплашил здравата. Ето ти го с жена на врата и което е още по-лошо, с жена, която смята да се развежда и да поиска той да се ожени за нея… Тогава му хрумнало това, което сам той нарича гениална мисъл. Написал на съпруга следното писмо: „Господине, признавам, че жена ви е напуснала дома ви, за да дойде при мен. Поздрави — Фавери“.

— Каква смелост! — пошепна Ринет.

— Не е толкова смело, колкото си мислите — възрази Даниел с почти злобна усмивка. — Сега ще разберете. Фавери, хитрецът, просто вземал предпазни мерки за в бъдеще: той знаел, че съпругът ще представи това писмо пред съда, а пък законът не разрешава на любовника да се ожени за своята съучастница. „Добре е човек да знае законите“ — казва винаги Фавери, когато разправя тази история.

Ринет се замисли и най-после разбра.

— О, какъв развален човек! — извика тя.

Даниел тъкмо навеждаше глава към нея и усети дъха й по лицето и по устните си. Той вдъхна дълбоко и почти притвори очи.

— И той заряза ли я? — запита старата.

Даниел не отговори. Ринет обърна очи към него.

Той продължаваше да седи със спуснати клепачи, защото чувствуваше, че не може да прикрие силата на страстта си. Тя видя съвсем отблизо гладката му кожа, жестоката гънка на устата, трептящите клепки; стори й се, че отдавна познава скритото лицемерие на това лице и внезапно у нея се надигна нещо срещу него, нещо, което тя чувствуваше така ясно, както гласа на собствения си инстинкт.

— А какво стана с жената? — запита леля Жюжю.

Даниел си бе възвърнал самообладанието, но гласът му още леко трепереше.

— Казваха, че се самоубила — рече той. — А Фавери твърди, че била туберкулозна. — Той се опита да се засмее и прекара ръка по челото си.

Ринет седеше изправена, облегната на гърба на стола, за да бъде колкото е възможно по-далеч от Даниел. Отде идеше тази тревога у нея? Бяха я предизвикали внезапно това лице, тази усмивка, този поглед. Всичко в този хубав младеж й беше омразно: начинът, по който се навеждаше, елегантните му движения и особено ръката му, дългата му, покрита с жилки ръка… Тя никога не би повярвала, че може да изпитва такова отвращение, и то сякаш натрупано отдавна, към един непознат. Непознат ли?…

— Тогава излиза, че съм кокетка? — извика Мари-Жозеф, като призоваваше за свидетел цялата маса.

Батенкур се усмихна наивно:

— Виновен ли съм аз? На френски само с тази дума може да се изрази най-очарователното от всички неща: желанието да се харесаш…

— Хубава я свърши! — изпищя г-жа Долорес.

Всички се обърнаха. Оказа се, че момченцето беше разсипало една лъжичка сладолед на черната си дреха и леля му го поведе веднага към умивалника.

Жак използува отсъствието й.

— Познавате ли я? — запита той Поли, щастлив, че е намерил повод да се приближи до нея.

— Малко. — Тя щеше да замълчи; не беше бъбрива по природа, а тази вечер се чувствуваше и тъжна. Но Жак беше така мил с нея преди малко, че реши да продължи. — Не е лоша жена, знаете ли. Освен това е много богата. Доста дълго ходеше с един тип, който пише пиеси. След това се ожени за някакъв аптекар, но той умря. Още получава големи суми за неговите специалитети. Нали знаете „Корисид Долорес“? Не? Тогава трябва да й поискаме, тя винаги носи мостри в чантата си. Чудесно е, ще видите. Голям оригинал е тази жена. Има в къщи десетина котки, събрани от разни места. И риби — цял аквариум в спалнята си. Тя обожава животните.

— Но не обича деца.

Поли поклати глава и заключи:

— Такава си е.

Тя дишаше тежко, когато говореше. Жак забеляза това. Но въпреки всичко се постара да продължи разговора. И припомняйки си, че тя страда от сърце, съвсем глупаво изтърси:

— „Сърцето си има своите съображения, които разумът не познава.“

Тя се замисли за момент.

— „Които главата нивга не знае“ — го поправи тя, като чукаше с пръсти по масата. — Иначе се губи ритъмът.

Въпреки всичко той я желаеше, но вече не беше толкова склонен да й посвети живота си. „Щом едно човешко същество ме остави да надникна дори за миг в душата му, аз съм готов да го обикна“ — помисли си той. Спомни си една разходка, когато за първи път подобна мисъл бе минала през ума му. Това беше миналото лято в гората Вирофле, където бяха отишли с приятели на Антоан; една студентка по медицина, шведка, се беше облегнала на ръката му и му разправяше спомени от детството си.

Изведнъж той се сети, че Антоан не е дошъл. Вече е девет и половина!

Обхванат от нервен страх, той забрави всичко друго и дръпна Даниел за ръката.

— Сигурно се е случило нещо!

— Кому се е случило?

— На Антоан.

В този миг всички започнаха да стават от масата. Даниел, застанал прав и гледайки да не изпусне Ринет, се стараеше да го успокои.

— Хайде, не говори глупости! Лекарите, нали знаеш… Достатъчно е да ги повикат при някой болен…

Но Жак беше вече далеч. Неспособен да разсъждава, да се бори срещу предчувствието си, той изтича до гардероба, без да каже довиждане на компанията и без да помисли за Поли. Изскочи навън, като си повтаряше с ужас: „Аз докарах нещастие на Антоан. Аз… Аз и никой друг… И то само за да имам черен костюм като онзи минувач на площад Медичи!…“.

 

 

Тримата музиканти бяха засвирили валс. Няколко двойки танцуваха вече в салона, където беше барът. Даниел видя как Фавери повдигна брада, като че ли си поема въздух, и втренчи мигащите си очи в Ринет. Той пристъпи бързо напред и го изпревари.

— Един бостон?

Ринет видя, че той се приближава и впери неприязнен поглед в него; остави го да се поклони леко, преди да му откаже:

— Не.

Даниел прикри изненадата си и се усмихна.

— А защо „не“? — запита той със същия тон. Беше съвсем сигурен, че тя ще се съгласи, затова направи още една крачка към нея и добави: — Хайде.

От държането му лъхаше такава самоувереност, че тя пламна от яд и натърти:

— С вас не!

— Не? — повтори той и черните му очи я погледнаха предизвикателно, сякаш казваха: „Стига да поискам!“.

Тя се извърна настрани и забелязвайки Фавери, който се колебаеше дали да се приближи, тръгна нататък, като че ли я беше поканил, после, без да каже дума, затанцува с него.

Лудвигсън току-що бе пристигнал. Облечен в смокинг, със сламена шапка на глава, той се бе изправил до бара и разговаряше с леля Пакмел като фамилиарно си играеше с гердана на Мари-Жозеф. Със заспалия си поглед, който се плъзгаше под набръчканите му като на костенурка клепачи и падаше тежко като оловен бастун ту върху един, ту върху друг от присъствуващите, той разглеждаше залата, без да има вид, че се интересува от някого.

Леля Жюжю си пробиваше път между двойките, търсейки Ринет. Най-после тя я намери и я бутна по лакътя.

— Бързо. И както ти казах.

Даниел, когото Поли бе успяла да хване в един ъгъл, слушаше младата жена с разсеяна усмивка. Той забеляза, че леля Жюжю се присъедини съвсем естествено към групата около Мари-Жозеф, а Ринет седна сама на една далечна маса в задния салон. Почти веднага Лудвигсън и леля Жюжю прекосиха двата салона и отидоха при нея. Когато знаеше, че го гледат, Лудвигсън се движеше със сковано тяло като едновремешните кочияши. Той знаеше много добре, че природата го е надарила със задник на ориенталска красавица, който се полюляваше наляво-надясно, щом тръгнеше по-бързо; затова постоянно се наблюдаваше. Ринет му протегна ръка; той я докосна с дебелите си устни. Когато се навеждаше, Даниел се вгледа в продълговатия му череп с прилепнали, вещо разкъдрени черни коси. „Все пак има нещо внушително в него — реши той. — Това левантинско чучело прилича на амбулантен търговец на килими, но същевременно и на халиф.“

Без да бърза, Лудвигсън сваляше ръкавиците си като разглеждаше Ринет с очи на познавач. След това седна срещу нея и леля Жюжю се настани до него. Донесоха им вино още преди Лудвигсън да поръча. Знаеха вкуса му: той никога не пиеше шампанско, а само асти[48], и то непенливо и не изстудено, а даже малко стоплено. „Обичам го хладко — казваше той — като сока на стоплен от слънцето плод.“

Даниел остави Поли, запали цигара, обиколи бара, ръкува се с някои познати и след това седна във втория салон. Лудвигсън и леля Жюжю бяха с гръб към него и той седна така, че да бъде точно срещу Ринет, макар че масата му бе на другия край на салона. Около чашите с асти веднага бе започнал оживен разговор. Ринет се усмихваше на духовитостите на Лудвигсън, който, наведен към нея и явно увлечен, продължаваше да поръчва вино в нейна чест. Когато забеляза, че Даниел я наблюдава, тя започна да се преструва, че й е извънредно весело.

През широкия портал между двата салона се виждаха танцуващите двойки. Зад бара една съвсем млада проститутка с розови бузи, сякаш излязла от някоя картина на Лорънс, бе застанала върху едно от стъпалата на малката бяла стълба; държейки се с ръце за перилата, тя стоеше на един крак, люлееше другия, повдигаше муцунка и крещеше заедно с оркестъра безсмисления рефрен, който всички присъствуващи пееха наизуст това лято:

„Тимелу, ламелу, пан, пан, тимела!“

Запалил цигара, Даниел се бе облакътил на масата и гледаше втренчено Ринет. Вече не се усмихваше, лицето му бе сякаш застинало и устните му — свити. „Къде съм го виждала?“ — питаше се младата жена. Тя се заливаше от смях и се стараеше да не среща погледа на Даниел. Но това все по-малко и по-малко й се удаваше. Подобно на чучулига, която се блъска в огледало, вниманието й все по-често се привличаше от този упорит поглед — премрежен, но непомътнял, който сякаш бе насочен към някаква точка далеч зад нея, поглед, който оставаше остър и упорит, жарък и магнетичен, от който тя успяваше да се отскубне всеки път все по-мъчно и по-мъчно.

Изведнъж Даниел усети, че нещо се размърда почти до самия него. Нервите му бяха така опънати, че той не можа да не трепне. С пръст в устата и с неизсъхнали сълзи по клепките, малкото сираче спеше между възглавниците на канапето, увито в пухкавото палто на Долорес.

Музиката бе спряла. Цигуларят обикаляше от маса на маса да събира пари. Когато се доближи до него, Даниел му мушна една банкнота под салфетката.

— Следният бостон четвърт час без спиране — прошепна той. Цигуларят премигна няколко пъти с потъмнелите си клепачи в знак на съгласие.

Тогава Даниел вдигна наново глава и улови погледа на Ринет. Разбра, че сега вече владее този поглед. Един-два пъти той си направи удоволствието да си поиграе с него — хвана го, остави го и отново го хвана: искаше да изпита властта си. Той го улови наново и вече не го пусна.

Лудвигсън се бе разпалил и обсипваше момичето с любезности, обаче Ринет го слушаше с престорено внимание и едва чуваше какво й говори. Когато цигулката започна нов валс, още при първия замах на лъка тя разбра по трепета, който й придаваше сгърченото лице на Даниел, че решителното събитие може да се случи всеки миг. Даниел стана и спокоен, без да изпуща от очи жертвата си, премина салона и тръгна право към нея. Все пак тя има време да си каже: „Проигравам положението си при Лудвигсън“; тази мисъл беше като камшик, който разпали желанието й. Ринет го гледаше как се приближава и в очите й се яви нещо толкова неестествено, че Лудвигсън и леля Жюжю се обърнеха едновременно. Той помисли, че Даниел идва да го поздрави и дигна ръка, за да го покани на масата си. Даниел сякаш не го позна. Поклони се леко и впи поглед в зелените очи, в които се четеше едновременно и съгласие, и ужас. Ринет покорно се изправи. Без да каже дума, той я обхвана с ръка, притисна я към себе си и танцувайки, изчезна в салона, където беше оркестърът. Лудвигсън и леля Жюжю останаха неподвижни за миг, следейки двойката с очи. След това се спогледаха.

— Какво нахалство! — измърмори тя. Двойната й гуша трепереше от вълнение и гняв.

Лудвигсън вдигна вежди и не добави нищо. Лицето му беше толкова бледо, че той не можеше да побледнее повече. Протегна ръка — огромна ръка с нокти, тъмни като корналин — към чашата, която беше пред него, и натопи устни във виното.

Леля Жюжю дишаше запъхтяно, сякаш заморена от дълго тичане.

— Този младок май няма вече да работи при вас — каза тя и се изсмя сухо като жена, която си отмъщава.

На лицето му се изписа изненада.

— Господин дьо Фонтанен ли? А защо не?

Той се усмихна като благородник, за когото е унизително да се занимава с дребнавости. После, владеейки се напълно, сложи ръкавиците си. Може би това приключение го занимаваше? Измъкна портфейла си, хвърли една банкнота на масата и ставайки, учтиво се сбогува с леля Жюжю. След това отиде в салона, където танцуваха и се спря на прага да почака, докато двойката мине край него. Даниел срещна заспалия му поглед, в който прозираше малко злоба, малко завист и доста възхищение. След това той го видя как минава покрай канапетата, отправя се към изхода и потъва в стъкления барабан на вратата, който сякаш го сграбчи, за да го изхвърли навън.

С неподвижно наглед тяло, вдигнал глава, сякаш обхванат от леност, Даниел танцуваше бавно, отпуснато и леко, без да отделя краката си от пода. Опиянена, Ринет, която не съзнаваше какво върши и дори не знаеше дали е вбесена или възхитена, следваше и най-малките извивки на кавалера си, сякаш винаги бе танцувала само с него. След десет минути те останаха сами в средата на салона. Другите двойки, отдавна вече изморени, бяха образували кръг около тях. Минаха още пет минути. Те продължаваха да танцуват. Най-после, след като подхвана мелодията за последен път, оркестърът помоли за милост. Даниел и Ринет танцуваха докрай — тя полуприпаднала на рамото му, а той сериозен, спуснал клепачи над жаркия си поглед, чиято сила изпитваше от време на време над нея и който я караше да трепери ту от омраза, ту от желание.

Около тях избухнаха ръкопляскания.

Даниел заведе Ринет на масата на Лудвигсън, седна най-естествено на свободното място, поиска четвърта чаша, напълни я с вино, вдигна я весело към леля Жюжю и я изпи.

— Ух, какъв шербет! — каза той.

Ринет избухна в нервен смях и очите й се изпълниха със сълзи.

Леля Жюжю го изгледа с възхитени очи; гневът й се бе изпарил. Тя стана, вдигна рамене, въздъхна и ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Всичко това няма значение, щом човек е жив и здрав.

 

 

Половин час по-късно Ринет и Даниел излизаха заедно от „Пакмел“.

Беше валяло.

— Да повикам ли кола? — предложи услугите си портиерът.

— Да походим малко най-напред — каза Ринет. В гласа й прозвуча някаква мека отсенка, която Даниел с удоволствие забеляза.

Въпреки проливния дъжд, който бе валял вечерта, времето оставаше задушно като пред буря. Улиците бяха пусти и слабо осветени. Двамата вървяха бавно по лъсналия от дъжда тротоар.

Насреща им се зададе войник, хванал през кръста две жени; той се забавляваше, като ги караше да вървят в крак с него.

— Едно, две! Не така, подскача се на левия крак! Едно, две!

Смеховете им дълго кънтяха между глухите фасади.

Когато напущаха бара, Ринет очакваше, че той веднага ще я хване под ръка. Но Даниел така се наслаждаваше на очакването, че му беше приятно да го продължава до безкрайност. Най-после, след една далечна светкавица, тя първа се приближи до него.

— Бурята не е свършила още. Пак ще вали.

— Ще бъде чудесно — отвърна той с ласкав тон, който изразяваше много неща.

Малко уплашена от въздържаността на Даниел, тя не схвана намека и каза:

— Знаете ли, не мога да си избия от главата, че съм ви виждала някъде.

Даниел се усмихна в тъмнината; беше й благодарен, че говори само това, което очакваше от нея. Невъзможно беше тя наистина да вярва, че го е срещала някъде. Мина му през ум да си направи шега, като й отговори: „И аз също“, което би дало повод за различни предположения; но на него му бе по-приятно да я заинтригува като мълчи.

— Защо ви наричат Пророка? — подхвана тя след кратко мълчание.

— Защото се наричам Даниел.

— Даниел кой?

Той се поколеба. Никак не обичаше да дава такива обяснения. Но явно беше, че зад нейното любопитство не се крие никакъв умисъл; стана му съвестно да й каже някакво измислено име и рече:

— Даниел дьо Фонтанен.

Ринет не отговори, но видимо се сепна. Даниел помисли, че се е спънала и понечи да я задържи, но тя се дръпна настрана. Това бе достатъчно да го предизвика и той поиска насила да я хване под ръка. Приближи се и протегна ръка, но тя му се изплъзна като отскочи настрана, и тръгвайки в друга посока, влезе в една странична улица. Той реши, че Ринет върши това на шега; нямаше нищо против да си поиграят. Но тя сега действително бягаше от него — така бе ускорила стъпките си, че Даниел едва поддържаше разстоянието между двамата, без да тича. Това го забавляваше: този бърз ход в пустия квартал приличаше на някаква гонитба. В момента, когато Ринет щеше да навлезе в една тъмна улица, през която, правейки пълна обиколка, щяха да се върнат отново на улицата, където бяха преди малко, той, вече поуморен, поиска да я спре и се опита за трети път да я хване за лакътя. Тя отново му се изплъзна.

— Но това става вече глупаво! — рече Даниел раздразнен. — Спрете се най-после!

Ринет почти тичаше, като търсеше тъмните места по улицата и постоянно минаваше от един тротоар на друг, сякаш наистина искаше той да загуби следите й. Изведнъж се затича, но с няколко скока той я настигна и й загради пътя пред входа на една къща. Тогава видя, че на лицето й е изписан ужас, който не можеше да бъде престорен.

— Но какво има?

Задъхана, тя се свиваше във влажния вход, вперила в него блуждаещ поглед. Той се замисли за миг. Не разбираше какво става, но ясно виждаше, че младото момиче наистина изживява нещо сериозно. Поиска да я притегли към себе си. Ринет се отдръпна така уплашено назад, че един волан от роклята й се скъса.

— Но какво става най-сетне? — повтори той като направи крачка назад. — Страхувате ли се от мене? Не се ли чувствувате добре?

Обхваната от нервни тръпки, тя не можеше да произнесе нито дума и продължаваше да го гледа.

Даниел все още не разбираше нищо, но му дожаля за нея.

— Може би предпочитате да ви оставя? — предложи той.

Тя направи утвърдителен знак с глава. Той почувствува, че става почти смешен.

— Наистина ли? Искате ли да си отида? — подхвана Даниел, като вложи в гласа си много нежност, сякаш се опитваше да приласкае загубено дете.

— Да — промълви тя почти грубо. Очевидно не играеше комедия.

Той почувствува колко некрасиво щеше да бъде, ако настоява и отказвайки се изведнъж от намеренията си, реши да се покаже галантен.

— Е, така да бъде — рече той, — само че не мога да ви оставя посред нощ в този вход. Ще трябва да повървим малко, докато намерим кола, и тогава ще си отида… Искате ли?

Отправиха се мълчаливо към авеню Дьо л’Опера, където се виждаха светлини. Но доста преди да достигнат улицата, срещнаха едно такси, което вървеше бавно в очакване на клиенти. Той направи знак и колата спря до тротоара край тях. Ринет продължаваше упорито да държи очите си наведени. Даниел отвори вратата. Едва когато сложи крак на стъпалото, тя се реши да обърне глава към него, като че ли не можеше да се въздържи да разгледа още веднъж лицето му. Той се усмихваше насила и държейки шапката си в ръка, се стараеше да си даде вид на приятел, който се сбогува. Когато Ринет се увери, че той няма намерение да се качи в колата, лицето й се отпусна. Тя каза адреса на шофьора. След това, обръщайки се към Даниел, прошепна като че ли се извиняваше:

— Прощавайте. Тази вечер трябва да ме оставите, господин Даниел. Утре ще ви обясня.

— Е, тогава до утре — рече той като се поклони. — Но къде?

— Наистина къде? — повтори тя наивно. — При госпожа Жюжю, ако искате. Да, при госпожа Жюжю. В три часа.

— В три часа.

Даниел й протегна ръка, тя също му подаде ръка и той докосна с устни ръкавицата й.

Колата тръгна.

Едва тогава Даниел пламна от гняв. Вече се бе овладял, когато видя, че младата жена се показа от прозореца на колата и извика на шофьора да спре.

С един скок той се намери до вратата на колата, която тя беше вече отворила. Забеляза, че Ринет се беше свила в дъното на колата и гледаше с широко отворени очи в тъмнината. Той разбра и скочи до нея. Когато я сграбчи в прегръдките си, Ринет притисна устни до неговите. Даниел почувствува, че тя му се отдава не от слабост или от страх — просто сама се предлагаше, Ринет хълцаше — човек би казал по-скоро от отчаяние — и шепнеше неразбираеми думи:

— Бих искала… бих искала…

Даниел се смути, когато чу:

— Бих искала… да имам дете… от тебе!

— Е, на същия адрес ли? — попита шофьорът.

III

Когато се раздели с Жак и приятелите му, Антоан отиде с таксито в Паси[49], защото трябваше „да види една пневмония“; след това тръгна за бащината си къща на улица Дьо л’Юниверсите, където от пет години насам живееше с брат си в партера. Седнал в дъното на колата на път за вкъщи, с цигара в уста, той си мислеше, че малкият му пациент е наистина вече по-добре, че лекарските му задължения за днес са привършени и сам той се намира в прекрасно разположение на духа.

„Признавам, че снощи нямах основание да се чувствувам горд. Изобщо, когато отделянето на храчки спре така внезапно… Pulsus honus, urina bona, sed aeger moritur…[50] Трябва само да се избегне ендокардитът… Майката е още хубава жена… И Париж е толкова красив тази вечер!…“ Минавайки покрай „Трокадеро“ той впи поглед в зеленината и се извърна да проследи с очи една двойка, която навлизаше в усамотената алея. Айфеловата кула, статуите на моста и цялата Сена бяха порозовели. „В сърцето ми… ла-ла-ла…“ — Бумтенето на мотора му пригласяше. — „В сърцето ми… заспива!“ — запя той изведнъж. — Да, така беше: „В сърцето ми заспива, ла-ла-ла…“. Ах, как ме е яд, че не мога да си спомня думите. Какво ли може да заспива в сърцето ми? „Задрямало е прасето“ — мина му през ума и той се усмихна.

Мисълта му отново премина към приятната възможност да прекара вечерта в „Пакмел“. Някое любовно приключение?… Той се чувствуваше жизнерадостен и сякаш окрилен от някакво скрито желание. Хвърли цигарата си, кръстоса крака и вдъхна дълбоко; поради движението на колата въздухът му се стори свеж. „Само Белен да не забрави да направи вендузи на малкия. Ще го спасим, горкото дете, и то без операция. Бих желал да видя какво лице ще направи Лоазил. Тия хирурзи! На мода са, но зарежи ги! Въжеиграчи! Как казваше дядо Блак? Ако имах трима синове, бих казал на най-малко надарения: «Стани гинеколог». На този, който има склонност към спорта: «Вземи хирургическия нож!». А на най-умния от тримата бих казал: «Стани лекар, лекувай много болни и се старай да виждаш все по-ясно!».“

Антоан отново се почувствува изпълнен с радост, изпълнен до най-скритите гънки на цялото си същество.

— Добре избрах пътя си в живота — прошепна той полугласно.

Когато се върна в къщи, отворената врата на стаята на Жак му напомни, че брат му беше издържал изпитите си. Пет години бдителност, грижи и внимание бяха дали този резултат.

„Спомням си много добре вечерта, когато срещнах Фавери на улица Де-з-Екол и когато за пръв път ми хрумна да насоча Жак към Екол нормал. Тогава градинката на площад Монж беше побеляла от сняг. Не беше горещо като днес“ — въздъхна той. Предвкусвайки удоволствието от студения душ, той свали дрехите си и ги разхвърля около себе си с детска нетърпеливост.

Излезе от банята възроден. Мислеше за „Пакмел“ и си подсвиркваше от удоволствие. Това, което той наричаше „жените“, заемаше само второстепенно място в живота му, а сантименталната любов — никакво. Задоволяваше се с лесни победи и изпитваше някаква суетна гордост от тези връзки, защото ги намираше „по-практични“. Впрочем, с изключение на някои вечери той доста лесно успяваше да устои на изкушенията; и то не от дисциплина, нито от липса на желания, а защото „всичко това“ беше част от един начин на живот, съвсем различен от този, който той бе решил веднъж завинаги да следва. У него се бе създало впечатлението, че тези „натрапчиви желания“ бяха слабост; а той беше от „силните“.

Зън! Някой звънеше на вратата. Антоан хвърли поглед към часовника — ако се наложеше, можеше да прегледа още някой болен, преди да отиде при компанията в „Пакмел“.

— Кой е? — запита той през вратата.

— Аз съм, господин Антоан.

Той позна гласа на г-н Шал и отвори. Когато г-н Тибо отиваше в Мезон-Лафит, секретарят му продължаваше да работи на улица Дьо л’Юниверсите.

— А, вие ли сте? — каза г-н Шал машинално. Той се смути като видя Антоан по долни гащи и извръщайки глава, прошепна с въпросителен тон: — Как? — След това сякаш бе разгадал някаква загадка, вдигна пръст и почти веднага добави: — А, вие се обличате! Нали не ви безпокоя?

— Трябва да изляза след двадесет и пет минути — побърза да признае Антоан.

— О, това е предостатъчно. — Г-н Шал остави шапката си настрана, свали очилата си и разтвори широко очи. — Не виждате ли нещо?

— Къде?

— В окото.

— В кое?

— В това.

— Не мърдайте. Не виждам абсолютно нищо. Простуда, може би?

— О, да, сигурно. Благодаря. Дребна работа, простуда… Бях отворил двата прозореца. — Той се окашля и сложи наново очилата си. — Най-после се успокоих. Сигурно е простуда. Често се случва, няма нищо. — Той се изсмя и добави: — Видяхте ли, не ви отнех много време. — Но вместо да вземе шапката си, той седна на ръба на един стол, извади носната си кърпа и си избърса челото.

— Горещо е — каза Антоан.

— Дума да не става — отговори г-н Шал като притвори хитро очи. — Също като пред буря. Горките хора, които имат да ходят тук-таме по такова време, тези, които имат да правят постъпки…

Антоан, който се обуваше, вдигна глава.

— Постъпки?

— Ами да, в тази жега! В канцеларията, в участъците хората се задушават. И затова отлагат работата за следния ден — заключи той като поклати снизходително глава.

Антоан продължаваше да го гледа учудено.

— Тъкмо да използувам случая — поде г-н Шал, — отдавна исках да ви питам нещо. Знаете ли Дома на щастливата старост?

— „На щастливата старост“ ли? Какво е това?

— Ами приют за старци. Не за неизлечимо болни. А дом за пенсионери в Поан дю Жур. Там въздухът е отличен. Слушайте, понеже говорим за това, господни Антоан, има още нещо, което искам да ви попитам: не ви ли се е случвало да намерите някой ден монета от сто су, забравена монета?

— Забравена?… Как така забравена? В джоба ли?

— Не. В градина. На улицата, тъй да се каже.

Взел панталона си в ръка, Антоан стоеше прав, гледаше г-н Шал и си мислеше: „Щом заговориш с това добиче, веднага ти се струва, че оглупяваш напълно“. Той направи усилие да съсредоточи вниманието си и заяви сериозно:

— Не разбирам добре въпроса ви.

— Хайде де! Ами например някои хора загубват нещо. Е добре, други пък хора могат да намерят това нещо. Защо не, нали така?

— Очевидно.

— Е, ако вие например намерите това нещо, какво ще направите?

— Ще потърся чие е.

— Нали? Ами ако няма никого?

— Къде?

— В градината, на улицата например.

— Е, тогава ще занеса… това, което съм намерил, в полицейския участък.

Г-н Шал се усмихна под мустак:

— Ами ако намерите пари, а? О, например монета от сто су? Много добре знаем къде ще отидат парите, ако ги дадем на тези хора.

— Вие предполагате, че комисарят ще задържи монетата за себе си?

— Като нищо!

— О, не, господин Шал. Най-напред има формалности, книжа… Ще ви разкажа, с един приятел намерихме веднъж детска хлопка в един файтон, действително много хубава — цялата от слонова кост и позлатено сребро. И какво стана, в участъка записаха името на моя приятел, моето, името на файтонджията, адресите ни, номера на колата, накараха ни да подпишем декларация и най-после ни дадоха редовна разписка. Учудва ли ви това? Дори една година след това на моя приятел му съобщиха, че никой не е дошъл да потърси играчката и че той може да дойде да си я прибере.

— Че защо му е?

— Такъв е правилникът; ако намереният предмет не бъде потърсен от никого, след една година и един ден той става по право собственост на лицето, което го е намерило.

— Една година и един ден? На лицето, което го е намерило?

— Точно така.

Г-н Шал вдигна рамене:

— За детска хлопка, възможно е. Но ако беше банкнота… Например банкнота от петдесет франка?

— Същото нещо.

— Не вярвам, господин Антоан.

— Аз пък съм сигурен, господин Шал.

Сивокосото джудже, кацнало на стола, погледна втренчено младия човек над очилата си. След това премести поглед настрана, изкашля се в шепата си и каза:

— Това, дето ви питах, беше за майка ми.

— Майка ви ли е намерила пари?

— Какво? — извика г-н Шал като се размърда на стола си. На лицето му, което беше станало виолетово, се изписа мъчително недоумение. Почти веднага след това обаче той се усмихна хитро: — О, не, аз говорех за приюта. — И понеже в този момент Антоан обличаше дрехата си, г-н Шал скочи от стола си, за да му помогне да мушне ръката си в ръкава. — Преминаването на Ламанш[51] — пошушна той. Възползува се от това, че беше застанал зад Антоан, за да му пошепне бързо в ухото: — Виждате ли? Ужасното е, че те искат девет хиляди франка. С дребните разноски кажи го десет хиляди. И то десет хиляди франка в аванс. Така е и напечатано. А ако след това човек поиска да напусне?

— Да напусне ли? — възкликна Антоан, като се обърна; той отново изпита мъчителното чувство, че загубва нишката на разговора.

— Разбира се, тя няма да остане и три седмици там! Как да се решиш на подобно нещо! А пък ето че тя почва вече седемдесет и седмата си година. Бас държа, че няма да има време да похарчи толкова в къщи, десет хиляди франка! Не е ли така?

— Седемдесет и седмата година? — повтори Антоан и неволно направи сам злокобната сметка.

Той вече не мислеше за часа, а си казваше: „Щом човек спре вниманието си върху някого, веднага открива патологичен случай. — Въпреки професионалните навици вниманието му винаги инстинктивно се насочваше към самия него, затова той имаше впечатлението, че се разсейва, щом спреше мисълта си върху някого. — Този глупак, разбира се, е патологичен случай — продължаваше да разсъждава той, — случаят Шал. — Той си спомни за първата година, когато беше видял този човечец. По препоръка на свещениците от училището г-н Тибо беше взел със себе си през време на лятната ваканция г-н Шал като частен учител на децата; след това, когато започна учебната година, той го направи свой секретар, защото бе останал доволен от неговата акуратност. — От осемнадесет години виждам това човече почти всеки ден и не зная нищо за него…“

— Тя е прекрасна жена, мама — продължаваше г-н Шал, без да го гледа. — Не трябва да мислите, господин Антоан, че в нашето семейство сме какви да е хора. Аз може би, да. Но мама, не; тя е създадена да живее нашироко, а не такъв сиромашки живот. Но, както често повтарят свещениците от „Сен-Рок“, които са наши истински приятели, и дори господин абатът, който познава добре господин Тибо по име, „всеки носи своя кръст“. Тъй казват и е съвсем вярно. Не че не искам. Напротив. Само да бях сигурен! Десет хиляди франка! И след това бих си живял спокойно живота… Но тя няма да остане там. И няма да ми върнат парите. О, те се гарантират добре, можете да бъдете сигурен. Карат ви да подпишете при постъпване един дълъг документ на обгербвана хартия — цяла редовна декларация. Като във вашия полицейски участък. Те обаче не са толкова глупави — не ви пишат писмо като изтече годината и нищо не връщат. Нищо, нищо, нищо — повтори той с подигравателен израз на лицето. След това, без да промени тона, запита: — Какво направи вашият приятел? Отиде ли да я вземе?

— Хлопката от слонова кост ли? А, разбира се, че не.

Г-н Шал доби замислен вид.

— Вярно е, че една хлопка от слонова кост… Но парична сума! Всички, които загубят пари на улицата, веднага тичат да ги търсят из парижките участъци. Бас държа, че има дори такива, които търсят повече, отколкото са загубили. И какви доказателства имат?

Антоан не отговори.

Г-н Шал, който го гледаше настойчиво, повтори с насмешлив тон:

— И какви доказателства имат? Кажете де!

— Какви доказателства ли? — отговори Антоан раздразнен. — Ами всички подробности, които трябва да се посочат: как са били загубени парите, дали са били в банкноти или монети, дали е имало…

— О, не, в никой случай! — прекъсна го живо г-н Шал. — Няма да ги питат дали са били банкноти или монети! Подробности, да, съгласен съм. Но това не, не! — Той повтори няколко пъти с разсеян вид: — Това не… това не.

Антоан хвърли поглед към часовника.

— А сега, не че ви пъдя, но ще трябва да тръгна веднага.

Г-н Шал трепна и стана, сякаш се плъзна от стола си.

— Благодаря ви за съвета, господин докторе. Ще се прибера в къщи, за да си сложа компрес… Малко памук в ухото… дребна работа.

Антоан не можа да се въздържи да не се усмихне, виждайки как дребното човече предпазливо подскачаше по излъскания паркет на вестибюла. Г-н Шал носеше винаги обуща, които скърцаха; това беше един от неговите „кръстове“ в живота. Беше се съветвал с всички обущари; беше опитвал всички форми на горнища и на подметки — от кожа, от плъст, от каучук; беше се съветвал с педикюристи; дори по внушението на един чистач на подове бе поверил краката си на изобретателя на „безшумните обуща“, които се препоръчваха специално на келнери и на слуги. Напразно. Тогава придоби навика да ходи на пръсти. С малката си глава и кръгли очи, с жакета си от алпака[52], чиито опашки се развяваха зад него, той приличаше на сврака с отрязани крила.

— О, щях да забравя — рече той, когато беше вече при вратата. — Всички магазини са затворени. Имате ли да ми развалите?

— Колко?

— Хиляда франка.

— Ех, сега пък… — каза Антоан и отиде да отвори едно чекмедже.

— Никак не обичам да нося у себе си такива едри банкноти — започна да обяснява г-н Шал. — Тъкмо преди малко ми говорехте как хората губят пари… Ако можехте да ми дадете десет банкноти по сто франка? Или двадесет по петдесет? Колкото по-голяма е пачката, толкова по-малко рискува човек. Тъй да се каже.

— Не, имам само две банкноти по петстотин франка — заяви Антоан като се готвеше да затвори чекмеджето.

— Е, добре — отвърна г-н Шал и направи крачка напред. — Все пак има голяма разлика. — Той подаде на Антоан банкнотата, която беше измъкнал от подплатата на жакета си, и тъкмо се готвеше да мушне на същото място двете банкноти, когато в антрето се позвъни така остро, че и двамата трепнаха. Г-н Шал, който още не бе скрил парите си, пошепна: „Чакайте, чакайте…“.

Лицето му се сгърчи, когато разпозна гласа на портиера, който блъскаше с юмрук по вратата и крещеше:

— Тук ли е господин Шал?

Антоан изтича да отвори.

— Тук ли е? — извика запъхтян портиерът. — Бързо! Случи се нещастие. Премазаха малката.

Г-н Шал чу. Той се олюля и Антоан едва има време да го хване и да го просне на пода. Удари го няколко пъти по лицето с мокра кърпа; нещастният човек отвори очи.

— О, господин Жюл — заговори портиерът, — елате бързо. Аз докарах кола.

— Мъртва ли е? — запита Антоан, без дори да помисли за кого става дума.

— Ей богу, май че е на умиране — прошепна портиерът.

Антоан взе от етажерката чантата си, която беше винаги готова за подобни случаи; но изведнъж си спомни, че беше дал на Жак шишенцето с йод и се спусна в стаята на брат си, като извика:

— Тръгвайте с господин Шал, аз ще ви настигна.

 

 

Когато колата спря на улица Д’Алже, близо до Тюйлери, пред къщата, където живееше г-н Шал, Антоан още не бе разбрал ясно от обърканите обяснения на портиера какво се бе случило. Отнасяше се до някакво момиченце, което всеки ден излизало да посрещне г-н Жюл, когато се връщал в къщи. Виждайки, че тази вечер той се бави, то вероятно поискало да го пресрещне, като премине улица Риволи, и там една велосипедна триколка го съборила и минала през него. Продавачката на вестници, която също отишла на местопроизшествието, когато се събрала тълпата, познала детето по плитките и казала къде живее. Донесли го в безсъзнание в къщи.

Свит в дъното на колата, г-н Шал не плачеше, но при всяка нова подробност, която чуваше, дълбоко стенание се изтръгваше от гърдите му и той слагаше ръка на устата си, за да го задуши.

Пред вратата още имаше събрани хора. Отвориха път на г-н Шал, когото двамата му спътници трябваше да поддържат до най-горния етаж. В дъното на един коридор зееше отворена врата. Разтреперан, г-н Шал влезе в апартамента. Портиерът, който се отмести настрана, за да мине Антоан пред него, го дръпна за ръкава.

— Жена ми, знаете, се сеща за тия работи: веднага отиде да повика докторчето, което винаги вечеря в ресторанта на ъгъла. Надявам се, че го е намерила.

Антоан кимна одобрително с глава и последва г-н Шал. Те преминаха през стаичка, която очевидно служеше за гардероб и миришеше на мухлясал килер, после през две ниски стаи, постлани с плочки и почти тъмни, където въздухът беше задушен въпреки отворените прозорци, които гледаха към двора; във втората Антоан заобиколи кръгла маса, на която бяха наредени четири прибора върху почерняла мушама. Г-н Шал отвори една врата, влезе в осветената стая и почти веднага се строполи на земята, стенейки:

— Дедет… Дедет.

— Жюл! — чу се писклив и строг глас.

Най-напред Антоан не видя нищо друго, освен една жена в розов пеньоар, с лампа в ръце; червеникавата й коса, челото и гърдите й блестяха на светлината. След това забеляза леглото, което жената осветяваше и върху което се бяха навели няколко сенки. Слаба светлина още проникваше през прозореца и се сливаше със светлината на лампата; останалата част от стаята тънеше в полумрак и в нея всичко изглеждаше нереално. Антоан помогна на г-н Шал да седне и пристъпи към леглото. Един млад мъж с пенсне, превит надве, още с шапка на главата, режеше с ножици окървавените дрехи на пострадалото дете, чието лице, потънало във възглавницата и закрито от слепените коси, едва можеше да се различи. Една баба, застанала на колене пред леглото, помагаше на лекаря.

— Жива ли е? — запита Антоан.

Докторът се обърна, погледна го, поколеба се, избърса челото си и най-после отговори с несигурен глас:

— Да…

— Аз бях с г-н Шал, когато дойдоха да го повикат — обясни Антоан, — и донесох нужното за даване на първа помощ. Доктор Тибо — добави той полугласно, — завеждащ отделение в детската болница.

Лекарят стана и направи движение да отстъпи мястото си.

— Продължавайте, продължавайте — рече веднага Антоан като направи крачка назад. — Как е пулсът?

— Едва се усеща — отговори лекарят, който бързо се залови отново за работа.

Антоан вдигна очи към червенокосата жена, срещна тревожния й поглед и каза:

— Най-добре ще бъде, госпожо, да телефонирате за болнична кола, за да пренесем веднага детето ви в моята болница.

— Не — обади се един ясен глас.

Тогава Антоан забеляза изправената до горния край на леглото възрастна жена — бабата вероятно, която го разглеждаше с ясните воднисти очи, хитри като на селянка. Носът й беше остър, чертите на лицето — волеви, но потънали в цял пласт от тлъстина, която образуваше гънки на шията й.

— Знам, че имаме вид на бедняци — продължи тя и в гласа й звучеше отсянка на примирение. — Но все пак Дедет няма да отиде в болница. Ние предпочитаме да умираме на собственото си легло.

— Но защо, госпожо? — настоя Антоан.

Тя вирна брадичката си и отвърна с тъжен, но непоколебим тон:

— Такива сме!

Антоан потърси с очи младата жена. Тя пъдеше мухите, които упорито кацаха по осветеното й лице и, изглежда, не знаеше какво да каже. Хрумна му да повика на помощ г-н Шал. Той беше паднал на колене до стола, на който Антоан се беше опитал да го сложи да седне, и стискаше с ръце главата си, за да не чува и да не вижда нищо. Старата жена, която наблюдаваше всички движения на Антоан, отгатна намерението му и побърза да го осуети.

— Нали, Жюл? — рече тя.

Г-н Шал трепна.

— Да, мамо.

Лицето й доби доволен израз и тя подхвана с майчински глас:

— Не стой там, Жюл. За тебе ще бъде по-добре, ако си отидеш в стаята.

Нещастникът вдигна бледото си лице; очите му играеха зад стъклата на очилата. Той не възрази нищо, изправи се и излезе от стаята като стъпваше на пръсти.

Антоан хапеше устната си и докато преценяваше дали има време за спорове, започна да сваля дрехата си и да навива ръкавите на ризата си над лактите. След това дойде до леглото и коленичи. Той никога не обмисляше нещо, без същевременно да започне да действува; беше невъзможно дълго да преценява всеки отделен случай и винаги гореше от нетърпение да вземе решение. За него имаше по-голямо значение да се намеси бързо и смело, отколкото да избегне риска да се излъже в преценката си; разсъждението бе само средство да мине към действие, дори към прибързано действие.

С помощта на доктора и на другата стара жена, която трепереше, той свали и останалите дрехи на момиченцето; мършавото му тяло най-после се показа бледо, почти сиво. Триколката трябва да беше повалила детето със страшна сила, защото то беше цяло покрито със синини и една тъмна ивица минаваше на косо по бедрото, от хълбока до коляното.

— Десният крак е — констатира другият лекар. Действително десният крак беше извит, обърнат навътре и бедрото, изцапано с кръв, изглеждаше деформирано и по-късо. — Фрактура на фемура? — подхвърли той.

Антоан не отговори. Той разсъждаваше. „Получила е силен шок — мина през ума му, — а сигурно има и нещо друго. Нещо друго, но какво?“ Той попипа капачето на коляното, след това пръстите му минаха бавно нагоре по бедрото и изведнъж от една незабележима рана на вътрешната страна, на няколко сантиметра над коляното, бликна струя кръв.

— О! — възкликна той.

— Бедрената артерия! — извика другият лекар.

Антоан бързо стана. Мисълта, че сам трябва да вземе решение му вдъхна сила. Винаги когато беше между хора, още по-ясно съзнаваше собствените си възможности. „Хирург? — помисли си той. — Не, няма да изтрае до болницата. Тогава кой? Аз? Защо не? И какво друго може да се направи?“

— Ще се опитате ли да превържете артерията? — запита докторът, който се почувствува засегнат от мълчанието на Антоан.

Но Антоан не мислеше да му отговаря. „Разбира се — казваше си той, — и без да се губи нито секунда; може би е вече дори твърде късно! — Хвърли остър поглед наоколо си. — Да я вържа, но с какво? Чакай! Червенокосата? Няма колан! Завесите? Нямат шнурове. Трябва ми нещо еластично. Ах, ето!“ — За миг свали жилетката си, откачи презрамките си, разкъса ги с рязко движение и като коленичи отново, направя примка, която затегна в горния край на бедрото.

— Така. Две минути да си поема дъх! — каза той като се изправяше. Пот течеше по бузите му. Чувствуваше, че всички очи са устремени към него. — Тя е загубена, ако не се направи веднага операция — отсече той с ясен глас. — Да опитаме.

Веднага всички се отдръпнаха от леглото, дори жената, която държеше лампата, дори смутеният млад лекар.

Антоан стискаше челюсти и през свитите очи строгият му поглед изглеждаше сякаш обърнат навътре. „Сега, спокойствие преди всичко — помисли той. — Една маса. Кръглата маса, която видях, когато влизах.“

— Светете ми! — извика той на младата жена. — И вие елате — добави той като се обърна към лекаря и с бърза крачка влезе в съседната стая.

„Така — помисли си той. — Ето операционната зала. — С едно движение на ръката махна приборите за ядене и натрупа чиниите една върху друга. — Тук ще сложим лампата — каза си той. Бе завзел апартамента, както военните завземат полето за маневри. — А сега да донесем малката.“

Той се върна в спалнята. Лекарят и младата жена следяха всичките му движения и вървяха по петите му. Антоан посочи момиченцето на лекаря.

— Аз ще я взема. Лека е като перце. А вие поддържайте крака.

Като плъзна ръката си под хълбока на детето, което изстена леко, той го взе и го пренесе на масата. След това пое от ръцете на червенокосата лампата, свали абажура и я постави върху купа чинии. Хвърляйки поглед наоколо си, той има време да помисли: „Гледай само какъв факир съм“.

Лампата пръскаше лъчи като пещ сред червеникавата тъмнина, от която изпъкваха осветеното лице на младата жена и пенснето на доктора. Ярка светлина падаше върху телцето на детето, чиито крайници потръпваха от време на време. Във въздуха се носеха влакънца, наелектризирани от наближаващата буря. Антоан се потеше от горещина и тревога. „Ще издържи ли, докато свърша?“ — питаше се той; но все пак някаква сила, която той не анализираше, повдигаше духа му. Никога не се бе чувствувал така сигурен в себе си.

Той грабна чантата си и след като измъкна шишенце хлороформ и един компрес, я подаде на лекаря:

— Разтворете я някъде. На бюфета. Махнете шевната машина. Извадете всичко от чантата.

Той се обърна с флакона в ръка и забеляза в отвора на вратата няколко сенки — двете стари жени бяха застанали неподвижни. Баба Шал имаше големи, втренчени като на бухал очи; другата старица бе притиснала с две ръце устата си.

— Излезте! — заповяда им той и тъй като те се отдръпнаха заднишком в тъмнината на спалнята, им посочи другата врата и извика: — Не там! По-далеч. Оттатък!

Те се подчиниха, минаха през стаята и изчезнаха, без да промълвят дума.

— Вие останете — изкряска той нетърпеливо на червенокосата жена, която тръгваше след тях.

Тя се обърна кръгом. За миг Антоан спря погледа си върху нея — тя имаше хубаво лице, малко пълно, на което тревогата придаваше благородство; у нея имаше спокойствие и зрелост, които му харесаха. Неволно той си помисли: „Горката жена! Но все пак аз ще имам нужда от нея.“

— Вие ли сте майката? — запита той.

Тя поклати глава:

— Не.

— Е, по-добре тогава. — Както говореше, той напои компреса и бързо го разгъна върху носа на детето. — Хайде, застанете тук и дръжте това — й каза той като й подаде шишенцето. — Като ви дам знак, ще капнете няколко капки.

Из стаята се разнесе миризма на хлороформ. Момиченцето изстена, вдъхна дълбоко няколко пъти и замлъкна.

Последен поглед: теренът беше разчистен; оставаше само трудността на изпълнението. Решителната минута беше настъпила и както винаги безпокойството му изведнъж, сякаш по чудо, изчезна. Той се приближи до бюфета, където лекарят нареждаше върху стерилизираната марля всичко, което съдържаше чантата.

„Чакай — каза си Антоан, като че ли търсеше да открадне още няколко секунди, — кутията с инструментите, така! Скалпелът, щипците, кутията с марлята, памукът, добре! Спирт. Кофеин. Йод и т.н. Всичко е налице. Да почнем!“

И отново той се почувствува окрилен: съзнанието, че е дошъл моментът да действува го изпълваше с радостно опиянение; самоувереността му беше безгранична; жизнената дейност у него бе напрегната до крайна степен, но повече от всичко го възбуждаше чувството, че се е издигнал безкрайно високо.

Той вдигна глава, погледна за миг младия лекар в очите, сякаш искаше да каже: „Имате ли кураж? Битката ще бъде тежка. Двама ще се борим!“.

Лекарят не трепна. Той следеше всички движения на Антоан с вниманието на ученик. Разбираше добре, че операцията единствено можеше да спаси детето; сам той никога не би се осмелил да я направи, но с Антоан всичко изглеждаше възможно.

„Младият колега си го бива — помисли Антоан; — имам късмет, че е тук. Чакай, трябва ми легенче. Но какъв смисъл има? И това ще свърши работа.“

Той грабна шишето и си поля ръцете с йод до лактите.

— Хайде и вие — каза той, като подаде флакончето на лекаря, който трескаво търкаше стъклата на пенснето си.

Ярка светкавица, последвана от оглушителен трясък, освети прозореца.

„Малко рано почва музиката — помисли си Антоан. — Още не съм взел скалпела. И червенокосата не трепна. Дъждът ще ни отпусне малко нервите и ще ни освежи; тук под покрива сигурно има най-малко тридесет и пет градуса.“

Той беше взел компресите и ги слагаше около крака, за да ограничи операционното поле. Обърна очи към младата жена.

— Няколко капки хлороформ. Достатъчно. Добре.

„Изпълнява заповеди като войник във време на бой — мина му през ума. — Тия жени!“

След това, гледайки внимателно малкото подуто бедро, той преглътна слюнката си и вдигна скалпела:

— Да почнем!

С отмерено движение той направи разрез и каза на лекаря, наведен до него:

— Попийте!

После помисли: „Колко е мършава. — Ей сега ще намерим мястото. Гледай, ето че Дедет вече захърка. Така. Трябва да караме бързо. Сега екартьорите“.

— Ваш ред е — пошепна той.

Младият лекар хвърли напоените с кръв тампони памук, взе екартьорите и разтвори раната. Антоан се спря за миг.

„Добре — каза си той. — Къде ми е сондата? Ето я. Сега в канала на Хънтър. Класическото свързване. Всичко върви добре. Ей, още една светкавица. Тази сигурно е паднала наблизо; върху Лувъра или върху отците от «Сен-Рок»…“

Той се чувствуваше съвършено спокоен; не се тревожеше вече за детето, нито за това, че смъртта можеше да настъпи всеки момент. Радостно си повтаряше на ум: „Феморалното свързване в канала на Хънтър. Брей! Още една. И все няма дъжд. Човек ще се задуши от горещина. Артерията е засегната на височината на фрактурата. Дребна работа. Пък тя няма много кръв за губене… — Поглед към детето. — Хм… Да побързаме! Дребна работа, но от нея се умира… Една аграфа, така. Още една, готово. Хей! Тези светкавици са непоносими; евтини ефекти… Нямам дори плоски конци. Ще караме, както можем. — Той счупи тубата, извади макарата и превърза артерията на две места близо до аграфите. — Отлично. Привършваме, Страничната циркулация ще бъде достатъчна, особено на тази възраст. Цял факир съм. Дали не съм си сбъркал призванието? У мене има всичко, което е нужно, за да бъда хирург, голям хирург… Всичко… — В тишината между гръмотевиците на отминаващата буря се чу сухото щракане на ножиците, които отрязваха краищата на копринения конец. — Всичко: верен поглед, хладнокръвие, енергия, сръчност…“

Изведнъж Антоан напрегна слух и побледня.

— Дявол да го вземе! — пошепна той тихо.

Детето не дишаше.

С рязко движение блъсна настрани жената, дръпна компреса, който покриваше лицето на оперираното дете и сложи ухо на сърцето. Вперили очи в Антоан, лекарят и младата жена чакаха.

— Да, диша още — измърмори той.

Хвана китката, но пулсът на детето беше толкова бърз, че той се отказа да брои ударите.

— Ух! — рече Антоан и сгърченото му лице се сви още повече. Двамата му помощници видяха как погледът му мина от единия върху другия, но той не ги виждаше.

С отсечен глас Антоан започна да дава заповеди:

— Вие извадете аграфите, направете превръзка и след това махнете турникета. Бързо… Вие пък ми дайте хартия. Няма нужда, имам бележник. — Той трескаво си бършеше ръцете с една топка памук. — Колко е часът? Няма още девет. Аптеката е отворена. Изтичайте веднага!

Тя стоеше пред него. По едва забележимото движение, което жената направи, сякаш да загърне още повече пеньоара си, той разбра, че тя се колебаеше да излезе, защото го беше облякла на голо; за миг той си представи заобленото тяло, което се очертаваше под плата. Надраска рецептата и я подписа.

— Един литър. Тичайте, госпожо, тичайте!

— А ако?… — заекна тя.

Той я измери с поглед и извика:

— Ако е затворено, ще звъните, ще тропате, ще блъскате, докато ви отворят! Хайде!

Тя изтича навън. Той наклони глава, ослуша се и разбра, че жената тича. След това се обърна към лекаря:

— Ще опитаме със серум. И то не подкожно, няма никакъв смисъл, а интравенозно. Това е последният ни шанс. — Антоан взе двете малки шишенца от бюфета. — Махнахте ли турникета? Добре. Все пак направете й една инжекция с камфор. И после една с кофеин; само половината, горкото хлапе… Но, моля ви се, бързо.

Той се върна към детето и хвана тънката му китка. Не усети нищо, освен едно ускорено трептене. „Сега — помисли си той — действително пулсът не може да се брои.“ За миг почувствува слабост, отчаяние.

— Ах, дявол да го вземе! — измърмори той. — Всичко да излезе успешно и да не послужи за нищо!

С всяка изминала минута лицето на детето ставаше все по-мъртвешки бледо. То умираше. Антоан забеляза две леки косъмчета, по-леки от паяжинките, които се носят из въздуха наесен, близо до полуотворените устни, които се повдигаха равномерно — то още дишаше.

„Макар че е късоглед, не е несръчен — помисли си той като гледаше как лекарят прави инжекциите. — Но няма да спасим детето.“

Изпитваше повече досада, отколкото жал. Той беше нечувствителен като онези лекари, за които страданието на хората означава само натрупване на професионална опитност, печалба, интерес и които забогатяват за сметка на болките и на смъртта.

В този миг му се стори, че се хлопна врата и той веднага се спусна да посрещне младата жена. Тя пристигна тичешком със своята гъвкава походка, като се мъчеше да не покаже, че е запъхтяна. Той дръпна пакета от ръцете й.

— Топла вода — каза бързо; дори не му мина през ума да й благодари.

— Кипнала ли?

— Не. Колкото да стоплим серума. Бързо.

Едва бе развързал пакета, когато тя се връщаше вече, носейки тенджера, от която се дигаше пара. Този път, без да я погледне, той пошепна:

— Добре, много добре.

Нямаше време за губене. За няколко секунди той отвори банката със серума и постави каучуковата тръба. На стената висеше швейцарски барометър, украсен с резба. Той го откачи с една ръка, а с другата закачи на мястото му банката. След това грабна тенджерата с горещата вода и като се поколеба за част от секундата нави маркуча на дъното. „Серумът ще се стопли, докато мине през него. Чудесно!“ — помисли си той; и намери време дори да хвърли поглед настрани — искаше да се увери, че младият лекар е забелязал изобретателността му. Най-после се върна отново при детето, повдигна безжизнената ръчичка, намаза я с йод, направи разрез със скалпела и откри кръвоносния съд; след това вмъкна сондата под него и заби иглата във вената.

— Минава — извика той. — Премерете пулса й. Аз не мърдам оттук.

Десет безкрайни минути изтекоха в пълно мълчание.

Облян в пот, дишайки бързо, с присвити очи, Антоан чакаше. Погледът му не изпущаше иглата.

Най-после той вдигна очи към банката.

— Докъде сме?

— Почти половин литър.

— А пулсът?

Лекарят поклати глава, без да отговори.

Още пет минути минаха в същата непоносима тревога.

Антоан пак вдигна очи към банката.

— Докъде стигнахме?

— Остава още една трета.

— А пулсът?

Лекарят се поколеба:

— Не знам. Като че ли… се възвръща малко…

— Можете ли да го измерите?

Пауза.

— Не.

„Ако пулсът се възвърне… — помисли си Антоан. Той би дал десет години от собствения си живот, за да съживи този малък труп. — На колко ли е години? На седем? Ако спася малката, няма да минат и десет години и ще направи туберкулоза в тази дупка. Но ще я спася ли? Тя е на границата, на крайната граница… Но аз направих всичко, дявол да го вземе! Серумът минава. Само че е много късно вече… Да почакаме… Нищо не може да се направи и нищо не може да се опита: може само да се чака… Червенокосата е много хубава. Красиво същество. Тя не е майката. Каква ли е тогава? Шал не е споменавал нито дума за тези хора. Не може да му е дъщеря. Нищо не разбирам. А пък старата с нейните превземки… Във всеки случай оставиха ме на мира. С този авторитет, който човек изведнъж придобива… Всички разбраха с кого имат работа. Надмощието на енергичния мъж!… Но трябваше да успея. Ще успея ли? Не, сигурно е загубила много кръв, докато са я пренасяли. Във всеки случай засега няма никакви указания, че положението й се подобрява. Ах, дявол да го вземе!“

Той погледна безцветните устни и двете златисти косъмчета, които равномерно продължаваха да се повдигат. Дишането му се стори малко по-ясно. Мамеше ли се? Мина половин минута. Едва доловима въздишка като че ли повдигна гърдите на детето и бавно се откъсна, сякаш с нея си отиваше последната искрица живот. За миг Антоан остана като втрещен, без да откъсва поглед от момиченцето. Не, то дишаше още. Трябваше да се чака, да се чака, още много да се чака.

Една минута по-късно последва втора въздишка, този път почти ясна.

— Докъде стигнахме?

— Банката е почти празна.

— А пулсът? Възвръща ли се?

— Да.

Антоан си отдъхна.

— Можете ли да го измерите?

Лекарят извади часовника си, намести пенснето си, мълча цяла минута и най-после каза:

— Сто и четиридесет… Може би сто и петдесет.

— Това е по-добре от нищо — неволно пошепна Антоан. Той се бореше с всички сили срещу чувството на огромно облекчение, което въпреки волята му вече го завладяваше.

Все пак не сънува, има явно подобрение. Дишането ставаше по-равномерно. Трябваше да направи усилие да остане на мястото си; беше го обхванало детинско желание да почне да свири и да пее.

„По-добре от нищо, ла-ла-ла… — затананика той на ум мелодията, която го преследваше още от сутринта. — В сърцето ми… в сърцето ми заспива… ла-ла-ла… Заспива какво? А, сетих се — помисли той внезапно: Лунна светлина! Лятна лунна, лунна светлина!… В сърцето ми заспива лунна светлина, прекрасна лятна лунна светлина…“

За миг той почувствува някакво освобождение, истинска радост.

„Малката е спасена — реши Антоан. — Трябва да бъде спасена! Прекрасна лятна лунна светлина…“

— Банката се изпразни — констатира докторът.

— Отлично!

В този момент детето, което той не изпущаше из очи, потръпна. Антоан се обърна почти весело към младата жена, която от четвърт час, облегната на бюфета, не смееше да мръдне.

— Е, госпожо — извика той със сърдит глас, — заспахме ли? А термофорът? — Едва не се усмихна на смаяния й вид. — Ами, разбира се, госпожо, ясно като бял ден! Една гореща бутилка, за да стоплим крачката на детето!

В дъното на очите й блесна лъч на радост и тя изскочи от стаята.

Тогава, навеждайки се с удвоена предпазливост, изпълнен с нежност, Антоан измъкна иглата и внимателно постави компрес върху раничката. След това попипа дясната ръка, чиято китка висеше безжизнено.

— Още една ампула с камфор, драги, за всеки случай, и това ще бъде всичко, което можем да направим. — Той замълча и след това процеди през зъби: — Не би било чудно, ако сме преминали най-страшното.

Отново някаква радостна сила го изпълни.

Жената се връщаше вече с бутилка в ръце. Тя се поколеба и понеже той мълчеше се доближи до краката на детето.

— Не така, госпожо — поде Антоан със същия рязък и весел тон. — Ще я опарите. Дайте ми я. Аз ли трябва да ви уча да увивате шишето в подобни случаи!

И като се усмихна този път, той взе първата навита салфетка, която му попадна под ръка, хвърли гривната над бюфета, уви шишето и го опря о краката на момиченцето. Червенокосата го гледаше изненадана от радостната усмивка, която изведнъж подмлади лицето му.

— А детето… спасено ли е? — попита несмело тя.

Той не посмя да отговори утвърдително и измърмори:

— Ще ви кажа след един час.

Но тя не се излъга. Хвърли му смел поглед, изпълнен с възхищение.

„Какво ли прави това хубаво момиче тук?“ — помисли си Антоан за трети път. След това, посочвайки вратата, попита:

— А какво правят другите?

Тя се усмихна едва доловимо:

— Чакат.

— Успокойте ги малко, кажете им да си легнат. Нека отидат да спят. И вие също, госпожо, трябва да отидете да си починете.

— О, аз… — пошепна тя като тръгна към вратата.

— Да върнем малката в леглото й — предложи Антоан на лекаря. — Както преди малко. Поддържайте крака. Махнете възглавницата, главата наравно. Сега дойде време да направим екстензия… Подайте ми тази салфетка. И връвчицата от пакета. Ще нагласим апарат за разтягане. Прекарайте връвта между железата на леглото. Много добре. Удобни са тия железни легла. Сега някаква тежест. Безразлично каква. Тази тенджера. Не, ето нещо по-подходящо — тази ютия. Тук може да се намери всичко необходимо. Да, да, дайте я. Така! Утре ще направим някои подобрения. Междувременно това ще бъде достатъчно за една малка екстензия… Нали така?

Лекарят не отговори. Той гледаше Антоан втренчено, както Марта трябва да е гледала Спасителя, когато Лазар се изправил в ковчега. Устните му се полуотвориха и той можа само да промълви:

— Мога ли да ви наредя чантата?

В този боязлив глас личеше такова желание да бъде полезен, да покаже предаността си, че Антоан изпита опиянението на човека вожд. Те бяха сами. Той отиде към младежа и втренчи поглед в очите му.

— Вие сте човек на място, моето момче.

Лекарят почувствува, че дъхът му секва. Антоан, още по-смутен от младия си колега, не му даде време да отговори.

— Сега се приберете в къщи, драги мой. Късно е вече. Няма нужда да оставате тук. — Той се поколеба: — Смятам, че мога да кажа, тя е спасена. Смятам. Но за всеки случай аз ще намина през нощта, ако позволявате. — Докторът направи неопределен жест. — Казах, ако позволявате — продължи Антоан, — защото аз не забравям, че тя е ваша пациентка. Точно така. Аз се намесих по спешност, поради естеството на случая. Нали? Но от утре оставям малката във вашите ръце. И напълно спокойно: те са много добри ръце. — Както говореше, той поведе лекаря към вратата. — Бихте ли искали да наминете към обед? — добави той. — Аз ще се върна след болницата и тогава ще решим заедно как да я лекуваме.

— Maitre[53], аз… аз съм толкова щастлив, че можах…

За първи път наричаха Антоан maitre. Той вдъхна с пълни гърди този облак тамян и несъзнателно протегна двете си ръце на младия лекар, но веднага се овладя.

— Аз не съм maitre — каза той с изменен глас. — А ученик, драги мой, чирак, прост чирак. Като вас. Като другите. Като всички. Човек опитва, налучква… Правим, каквото можем; и това не е малко.

 

 

Антоан чакаше с нетърпение да си отиде лекарят. Може би искаше да остане сам? Но когато чу стъпките на младата жена, която се връщаше, лицето му се оживи.

— Ами вие няма ли да си лягате?

— Не, докторе.

Той не настоя.

Болната стенеше; след това започна да хълца и се закашля.

— Много добре, Дедет — каза той, — много добре! — И измери пулса й. — Сто и двадесет. Все по-добре отива. — Погледна жената и без да се усмихне, добави: — Сега наистина вярвам, че сме спечелили битката.

Тя не каза нищо, но Антоан чувствуваше, че вярва в него.

Той желаеше да започне разговор, но не знаеше как.

— Държахте се много храбро — поде той. И както винаги, когато се чувствуваше неуверен, мина в нападение: — Каква сте на детето?

— Аз? Никаква. Просто съседка. Дори не сме приятели. Аз живея на петия етаж.

— Но тогава коя е майката на детето? Нищо не разбирам.

— Мисля, че майката е умряла. Тя беше сестра на Алин.

— На Алин?

— Прислужницата.

— Старата, на която трепереха ръцете?

— Да.

— Значи, детето въобще не е роднина на семейство Шал?

— Не, то е племенница на Алин. Прибрали са го да живее тук. На разноски на господин Жюл, разбира се.

Те говореха полугласно, леко наведени един към друг и Антоан виждаше съвсем отблизо устните и бузите й — тази блестяща плът, на която умората придаваше особен чар. Той се чувствуваше едновременно потиснат и трескав, безсилен да се бори с инстинктите си.

Момиченцето се раздвижи в съня си. Двамата се приближиха заедно до леглото. Малката полуотвори очи и веднага ги затвори.

— Може би светлината й пречи — каза младата жена, като взе лампата и я постави малко по-назад. След това се върна до главата на детето, за да избърше челото му, покрито с капки пот. Когато се наведе, Антоан, който я следеше с очи, внезапно изтръпна, сякаш получи ненадеен удар: като на магически фенер той видя очертано под пеньоара тялото на младата жена, така ясно, така вълнуващо, сякаш изведнъж тя се бе изправила съвсем гола пред него. Той задържа дъха си и с някакво парливо усещане в очите гледаше как с ритъма на дишането гърдите й нежно се повдигат и спущат в полусянката. Ръцете му, внезапно вледенени, се сгърчиха; той никога не бе пожелавал така бурно никоя жена.

— Госпожица Рашел — пошепна някой.

Тя се изправи.

— Алин пита може ли да дойде при малката.

Влязлата в стаята се усмихваше, сякаш се застъпваше за прислужницата. Внезапното появяване на тази жена ядоса Антоан, но той не посмя да й откаже.

— Вие се казвате Рашел? — промълви Антоан. — Да, да, нека влезе.

Антоан едва ли забеляза как старата коленичи до леглото. Той се приближи до един от отворените прозорци. Слепите му очи бучаха. Отвън не идеше никакъв хлад; над покривите слабите отблясъци на далечни светкавици от време на време бледо осветяваха небето. Едва тогава той усети умора; беше стоял на крака три-четири часа. Потърси стол, за да седне. Между двата прозореца две детски дюшечета, поставени едно до друго върху плочките на пода, образуваха нещо като диван. Вероятно Дедет спеше обикновено там; очевидно това беше стаята на Алин. Той се отпусна на тази постеля, опря гръб на стената и отново изпита чувството, че се отдава без съпротива на желанието си да зърне още веднъж през прозрачния пеньоар ясните очертания на гръдта, нейното трептене. Но Рашел не стоеше вече пред светлината на лампата.

— Да не си е разместила малката крака? — пошепна той, без да стане.

Рашел направи крачка към леглото и под тънкия плат се очертаха извивките на гъвкавото й тяло.

— Не.

Устните на Антоан бяха пресъхнали и той все чувствуваше, че очите го смъдят. Не му идваше на ум как да накара Рашел да мине пред лампата.

— Все така ли е бледа?

— Малко по-малко.

— Изправете й главата, моля ви се. Да бъде наравно и направо…

Тогава тя пристъпи към осветеното място, но само мина между светлината и Антоан. Този миг обаче беше достатъчен да събуди отново желанията му. Трябваше да затвори очи и да притисне силно гърба си до стената, седеше така със стиснати зъби, като се мъчеше да задържи в затворените си очи тайния образ. Миризмата на големите градове през лятото — дъхът на пушек, на конски тор, на прах, на асфалт — правеше въздуха тежък и мъчен за дишане. Мухите се блъскаха като куршуми в абажура и кацаха по влажното му лице. От време на време някъде откъм предградията се чуваха гръмотевици.

Малко по малко горещината, треската, дори силният смут, който го бе завладял, надвиха силите му. Антоан не забеляза безчувствеността, която го обхващаше; мускулите му се отпуснаха, той облегна плещи о стената и заспа.

Едно особено усещане го изтръгна от съня му; преди да се събуди още, стори му се, че изпитва някакво приятно чувство. Доста дълго остана в това състояние на смътно блаженство, преди да разбере от коя част на тялото му проникваше това топло и приятно усещане. И изведнъж схвана, че то иде от крака му. В същия миг съзна, че някой беше седнал близо до него; че тази топлина, която усещаше на бедрото си, се излъчваше от живо тяло; че това тяло, тази топлина бяха на Рашел. Той изпитваше чувствено удоволствие, което се усили, след като разбра кой е неговият източник. Младата жена сигурно се беше мушнала до него, когато е спал. Можа да се овладее, за да не направи никакво движение. Събуди се напълно. Двете бедра се опираха леко едно о друго през дрехите — повърхността на допира бе не по-голяма от човешка длан, — но в този момент всичките му усещания бяха събрани на това място. Той седеше неподвижен, задъхан, с необикновено прояснено съзнание; в преливащата се топлина на техните тела той намираше по-възбудително сладострастие, отколкото в най-дългата целувка.

Изведнъж Рашел се събуди, протегна се, бавно се отдръпна от него и се изправи. Той се престори, че се събужда, защото тя се е раздвижила. Усмихната, тя призна:

— Поспах малко.

— И аз също.

— Вече се съмва — каза тя като вдигна ръка да оправи косите си.

Антоан погледна часовника си: наближаваше четири часът.

Детето спеше почти спокойно. Алин бе сключила ръце, сякаш се молеше. Антоан се доближи до леглото и вдигна завивката. „Няма нито капка кръв: добре върви.“ Взе китката на момиченцето и изброи до сто и десет, като следеше с очи движенията на Рашел.

„Колко топло беше бедрото й“ — помисли си той.

Рашел се гледаше в едно парче огледало, закрепено на стената с три пирона и се смееше. С буйните си червени коси, разкопчана яка, голи здрави ръце и дързък, малко подигравателен поглед тя напомняше фигура от републикански бунт: „Марсилезата“ на барикадите.

— Ето че се разхубавих — пошепна тя като кокетно издаде напред устните си. Тя знаеше добре, че нейният тен и младостта й запазваха свежестта си дори когато ставаше от сън.

В лицето на Антоан, който се приближи до нея, за да погледне образа й в огледалото, видя потвърждение на собствената си преценка. Забеляза, че този мъжки поглед не търсеше очите, а устните й.

Изведнъж Антоан се погледна в огледалото и видя запретнатите си ръкави, намазаните си с йод ръце, измачканата си и изпръскана с кръв риза.

— Пък мен ме чакаха за вечеря в „Пакмел“ — рече той.

Любопитна усмивка освети лицето на Рашел:

— Така ли? Ходите ли понякога в „Пакмел“?

Очите им се смееха. Антоан се чувствуваше изпълнен с радост. Той беше имал връзки почти само с леки жени; изведнъж Рашел му се стори по-малко недостъпна.

— Аз ще сляза у дома — каза тя. После се обърна към Алин, която ги гледаше: — Ако мога да ви бъда полезна с нещо, непременно ме повикайте.

И без да каже довиждане на Антоан, тя се загърна в пеньоара си и с лека походка излезе от стаята.

 

 

Щом тя излезе, Антоан почувствува желание да си отиде. „Да подишам малко свеж въздух — помисли си той като хвърли поглед над покривите към утринното небе. — После ще се върна в къщи да обясня на Жак… и ще се върна пак след болницата. Ще се върна в приличен вид. Може би ще мога да накарам да я повикат, за да ми помогне при превръзката. Или пък да я повикам сам, като се качвам. Но аз дори не зная дали живее сама…“

Той даде няколко указания на Алин, в случай че детето се събуди, преди да се е върнал. После в момента, когато излизаше, му стана съвестно — какво ли правеше г-н Шал?

— В неговата стая се влиза от вестибюла, вратата, която е до печката — обясни прислужницата.

Действително близо до печката имаше нещо като врата на шкаф, през която се влизаше в триъгълна ниша, осветена в дъното от прозорче към стълбището. Неразсъблечен, г-н Шал беше легнал там върху една желязна кушетка и с полуотворена уста хъркаше тихо.

„Този глупак си е натъпкал ушите с памук“ — рече си Антоан.

Реши да почака няколко минути като се надяваше, че човечецът ще отвори очи. По стените бяха закачени благочестиви картинки, налепени на цветни картони. На една етажерка, върху която беше поставена карта на света, заградена с празни шишенца от парфюм, бяха наредени книги, също така с религиозно съдържание.

„Случаят Шал… — каза си Антоан. — Аз имам мания да класифицирам всички случаи. Всъщност работата е много по-проста — безлична физиономия, глупашки живот. Когато правя усилие да видя по-ясно, аз изопачавам и обобщавам нещата. Трябва да внимавам. Като онази слугиня от Тулуза… Чакай, каква връзка има между двата случая? Защото и нейната таванска стаичка се проветряваше също от стълбите? Не, а защото имаше същия дъх на тоалетен сапун… Странно нещо е асоциацията…“

Той забеляза, че с голямо удоволствие си спомня за тази хотелска прислужница, в чиято таванска стая беше прекарал една нощ, когато, като съвсем млад още, беше придружил баща си на един конгрес в Тулуза. Какво не би дал той в този момент за закръгленото тяло на това момиче, на което се бе наслаждавал върху грубия чаршаф.

Г-н Шал продължаваше да хърка. Антоан се отказа от намерението си и се върна в коридора, който водеше към площадката на стълбището.

Щом сложи крак на първото стъпало, той си спомни, че Рашел живее на по-долния етаж. Когато дойде до завоя, погледна вратата — тя не беше затворена. Сигурно бе нейната врата; нямаше друга на този етаж. Но защо беше отворена?

Нямаше време за колебание. Продължи да слиза, без да смее да забави крачка и се озова на площадката.

Рашел, която беше във вестибюла се обърна, когато чу стъпки зад себе си. Тя беше освежена и вчесана; беше сменила розовия си пеньоар с кимоно от бяла коприна. Червените й коси над бялата дреха напомняха пламъка на голяма бяла свещ.

— Довиждане, госпожице — каза Антоан.

Тя се приближи към него и застана в отвора на вратата.

— Не бихте ли хапнали нещо, докторе, преди да си отидете? Току-що приготвих шоколад с мляко.

— Не, много съм мръсен. Наистина не. Довиждане.

Той й подаде ръка. Тя се полуусмихна и също му подаде ръка. Той повтори:

— Довиждане — и понеже тя продължаваше да се усмихва, без да улови ръката му, която й протягаше, той добави: — Не искате ли да ми дадете ръка?

Видя, че усмивката на младата жена замръзна и погледът й стана твърд. Тя му подаде ръка, но не му остави време да я стисне. Първа сграбчи силно ръката му и с внезапен жест го дръпна във вестибюла и затръшна вратата. Те стояха изправени един срещу друг. Тя не се усмихваше вече, но не бе затворила устните си и той видя блясъка на зъбите й. Облъхна го мирисът на косите й. Той помисли за голата гръд, за горещото бедро. Приближи грубо лицето си и впи поглед в разширените очи на Рашел, които бяха съвсем близо до неговите. Тя не отстъпи назад. Антоан само почувствува как тялото й, което бе обхванал с ръка, се огъна… Тя първа впи устните си в устата му. След това се освободи с усилие от прегръдките му, наведе глава и усмихвайки се отново, прошепна:

— Такива нощи възбуждат…

В дъното на апартамента той виждаше през отворената врата едно легло, покрито с розова коприна. Изгряващото слънце превръщаше тази далечна и така близка постеля в някаква голяма цветна чаша, окъпана в слънце.

IV

Същата сутрин към единадесет и половина Рашел потропа на вратата на семейство Шал.

— Влез! — извика един писклив глас.

Г-жа Шал отново бе седнала при отворения прозорец в трапезарията, поставила крака на една табуретка, както винаги, без да прави нещо, като държеше тялото си изправено.

„Срамувам се, че нищо не работя — казваше тя понякога, — но идва една възраст, когато човек вече не може да се съсипва от работа, за да угоди на другите.“

— Как е малката? — запита Рашел.

— Събуди се, пийна си и отново заспа.

— Няма ли го господин Жюл?

— Той излезе — отговори г-жа Шал като вдигна рамене с израз на примирение.

Рашел се почувствува разочарована.

Старата продължаваше да нарежда тъжно:

— Цялата сутрин се въртя като муха. О, неделята е адски ден за тези, които имат мъже в къщи. Мислех, че нещастието ще го накара да се държи по-прилично с нас. Но къде ти! Още от сутринта беше започнал да мисли за нещо друго. Господ знае за какво. Такъв нос беше провесил, познавам го добре — петдесет години го търпя. Тръгна за голямата литургия цял час по-рано. Естествено ли е това според вас? И още не се е върнал. Ето — рече тя и присви устни, — ето го. Когато говориш за вълка… Умолявам те, Жюл — поде тя като протегна врат към сина си, който стъпваше на пръсти, — не блъскай така вратите. Не само заради болното ми сърце; този път заради Дедет — тя може да умре от това.

Г-н Шал дори не се опита да се оправдава. Той изглеждаше разсеян и загрижен.

— Елате да видите малката — го подкани Рашел. Щом се изправиха пред леглото на заспалото дете, тя добави: — Отдавна ли познавате този доктор Тибо?

— Как? — рече г-н Шал. Очите му добиха изплашен израз, но той се усмихна като че ли разбира за какво му намекват и повтори като ехо: — Как? — И млъкна. А после с вида на човек, който се решава да се довери някому, внезапно се обърна към нея: — Слушайте, госпожица Рашел. Вие бяхте много добра към Дедет, затова ще ви помоля за една малка услуга. Така бях капнал след всичко, че просто си бях загубил ума тази сутрин. Наистина трябва пак да отида там. И то веднага. Но толкова е… толкова е унизително да се явиш повторно на това гише и то сам! Не казвайте не — каза той с умолителен глас. — Давам ви честна дума, госпожица Рашел, че няма да ви отнеме повече от десет минути.

Усмихната, тя се съгласи, без да разбира за какво й говори той. Готова беше да се забавлява със странностите на този човек и същевременно желаеше да използува случая, за да го разпита за Антоан. Но през целия път той сякаш не разбираше въпросите й и нито веднъж не отвори уста.

Отдавна бе ударил дванадесет часът, когато пристигнаха в участъка. Комисарят беше вече излязъл. Г-н Шал доби такъв смаян вид, че чиновникът се разсърди.

— Щом аз съм тук, все едно, че е комисарят. Какво искате?

Г-н Шал му хвърли боязлив поглед и тъй като не смееше да си отиде, започна да обяснява:

— То, знаете, такова… аз много мислих за това. Трябва да добавя нещо в декларацията си.

— Каква декларация.

— Аз идвах тази сутрин и говорих там на онова гише.

— Името ви? Сега ще намеря досието.

Заинтересувана, Рашел се приближи. Чиновникът се върна бързо с някакъв лист в ръка и изгледа посетителя от главата до краката.

— Шал? Жюл-Огюст? Вие ли сте? За какво се отнася?

— Ето, аз се страхувам, че господин комисарят не е разбрал добре къде съм намерил парите.

— Улица Риволи? — каза чиновникът като гледаше листа.

Г-н Шал се усмихна широко, сякаш бе спечелил някакъв бас:

— Виждате ли! Не, не е съвсем така. Аз се върнах там и, бога ми, като бях на самото място, си припомних подробности, които могат да бъдат полезни, ако се запишат. Трябва да бъдем честни. — Той се окашля в шепата си и продължи: — Впрочем не мога да твърдя, че беше на улицата. По-скоро беше в градината на Тюйлери. Да. Бях в градината, разбирате, бях дори седнал на една каменна пейка, втората след будката с детски играчки, когато се отива от площад Конкорд към Лувъра. Бях седнал там, носех и бастуна си. Ей сега ще видите защо настоявам на тази подробност. Видях как един господин и една дама минаха пред мен и едно дете вървеше след тях. Те разговаряха. Дори си помислих: „Ето двама души, които са успели да си създадат семейство, дете и така нататък…“. Виждате, че ви казвам абсолютно всичко. Тогава детето, точно когато минаваше край моята пейка, падна и изпищя. Аз не съм свикнал на глезотии и не мръднах. Майката изтича и тогава пред мен, почти в краката ми — не беше по моя вина, нали така? — коленичи до детето и за да му избърше лицето, измъкна от чантичката си, която държеше в ръка, една кърпичка или нещо подобно. Аз останах на пейката. И тогава — подхвана той като вдигна показалеца си, — когато си тръгнаха, забелязах, както си играех с бастуна, с края на бастуна, внезапно забелязах парите в пясъка. Припомних си това по-късно. Аз винаги съм бил това, което се нарича съвестен човек. Госпожицата може да ви каже — петдесет и две годишен съм и няма за какво да се упрекна. Това има значение. И така, не се касае само да кажеш туй или онуй. Аз се убедих, че може би дамата и нейната чантичка имат нещо общо с тази история. Казвам ви го най-честно.

— А не можахте ли да изтичате след тях? — запита Рашел.

— Бяха много далеч.

Чиновникът вдигна поглед от книжата:

— Можете ли поне да ги опишете?

— За господина, не зная. Дамата беше облечена в тъмна рокля; около тридесетгодишна може би. Детето носеше локомотивче. Да, сигурен съм за тази подробност, носеше малко локомотивче. Но като казвам малко, да се разберем: искам да кажа толкова голямо. Возеше го. Записвате ли всичко?

— Бъдете спокоен. Свършихте ли?

— Да.

— Благодаря ви.

Рашел беше вече отишла до вратата, но г-н Шал, вместо да я последва, се облегна на дъската на гишето и наведе глава към прозорчето.

— Още една малка подробност — прошепна той и лицето му стана вишнево. — Възможно е да съм направил една лека грешка тази сутрин, когато оставих парите. Да. — Той се спря да избърше челото си. — Струва ми се, че предадох две банкноти, нали? Две банкноти по петстотин франка? Да, да. Сега съм сигурен, че беше така. Това е грешка от моя страна или по-скоро небрежност. Защото… съвсем не беше така… Аз намерих само една банкнота… една банкнота от хиляда франка, разбирате? — Пот течеше от челото му и той отново се избърса. — Понеже се сетих за това, отбележете го, макар че в края на краищата то е едно и също, така да се каже.

— Съвсем не е едно и също — отвърна чиновникът. — Ами това е много важно! Господинът, който е загубил банкнота от хиляда франка, можеше да дойде сто пъти поред и никога нямаше да му предадат вашите две банкноти по петстотин франка. Ето ти история! — Той изгледа г-н Шал от глава до пети с недоволен поглед. — Имате ли лична карта?

Г-н Шал започна да рови из джобовете си.

— Не.

— Това не е достатъчно — рече чиновникът. — Много съжалявам, но не мога да ви оставя да си отидете току-така. Един стражар ще ви придружи до вкъщи и вашата портиерка ще удостовери, че името и адресът ви не са измислени.

Г-н Шал сякаш бе станал безразличен към всичко. Той продължаваше да бърше потта си, но лицето му бе разведрено, почти усмихнато.

— На ваше разположение — каза той учтиво.

Рашел прихна да се смее. Г-н Шал вдигна тъжни очи към нея; след това, като помисли известно време, се реши да направи крачка към нея и заеквайки малко, започна:

— Понякога, госпожица Рашел, под жакета на един прост, неизвестен човек тупти по-благородно сърце — да, казвам, по-благородно, тоест по-почтено, — отколкото под цилиндъра на този или онзи уважаван господин, който дори е отрупан с почести. — Долната част на лицето му трепереше. Веднага се разкая за своята разпаленост. — Не казвам това за вас, госпожица Рашел, нито за вас, господин стражар — добави той като гледаше без никакъв страх стражаря, който беше влязъл в стаята.

 

 

Рашел остави г-н Шал и полицая да се обясняват в стаята на портиерката и се качи в апартамента си. Антоан я чакаше на площадката. Съвсем не й бе минало през ум, че можеше да го намери там. Когато го зърна, тя изпита такава силна радост, че за миг притвори очи; но радостта й едва се прояви на лицето.

— Звъних, звъних. Просто бях отчаян — призна той.

Те се гледаха весело, с усмивка на съучастници.

— Какво ще правите тази сутрин? — запита той възхитен, че я вижда така елегантна; тя носеше светъл костюм и шапка, украсена с цветя.

— Тази сутрин? Ами вече минава един часът. Аз още не съм обядвала.

— И аз не съм. — И изведнъж той се реши: — Искате ли да дойдете да обядвате с мене, кажете? Искате ли? Да?

Тя се усмихваше покорена от вида му на лакомо дете, което не умее да прикрива желанията си.

— Кажете да.

— Е добре, да.

— О — рече той и си пое дълбоко дъх.

Тя отвори вратата и каза:

— Само да предупредя прислужницата и да й кажа да си върви.

За минута Антоан остана сам на входа на вестибюла. Припомни си какво бе изпитал сутринта, когато тя се бе приближила до него.

„Как само ми протегна устните си!“ — помисли си той. Беше така развълнуван, че опря юмрук о стената.

Рашел се върна.

— Хайде — каза тя и се усмихна, — гладна съм. — Напомняше младо животно, което предвкусва удоволствието от храната.

— Може би предпочитате да излезете сама и аз да ви настигна на улицата? — предложи неловко той.

Тя се разсмя и се обърна.

— Сама ли? Аз съм напълно свободна. Никога не крия нищо.

Те тръгнаха по улица Риволи. Антоан отново забеляза ритмичната й и лека походка; струваше му се, че не ходи, а танцува.

— Къде отиваме? — запита той.

— Ами да влезем ей там. Вече е много късно! — С края на чадъра си тя посочи ресторанта на ъгъла.

В мецанина нямаше никого. Масичките бяха наредени в полукръг покрай отворените прозорци, които гледаха към аркадата и осветяваха по особен начин ниската зала. Вътре беше хладно и сумрачно. Те седнаха един срещу друг и се загледаха като деца, които ще започнат да играят.

— Аз дори не зная името ви — каза той внезапно.

— Рашел Гьопферт. Двадесет и шест годишна. Овална брадичка. Нос обикновен…

— А има ли изпадали зъби?

— Ей сега ще видите! — извика тя като се нахвърли върху ордьовъра.

— Внимавайте, сигурно е с чесън.

— Какво от това — възрази тя. — Много обичам да зарязвам добрите маниери.

Гьопферт… При мисълта, че тя може би е еврейка, малкото, което беше останало от възпитанието му, се събуди в душата му; това малко беше достатъчно, за да придаде на приключението пикантен вкус на независимост и екзотика.

— Баща ми беше евреин — съобщи тя без самохвалство, сякаш отгатнала мислите на младия мъж.

Една келнерка, облечена в бяло като млекарка, донесе листата.

— Mixed grill[54] — предложи Антоан.

Лицето на Рашел се озари от много странна усмивка, която тя очевидно не можа да сдържи.

— Защо се смеете? Много е вкусно. Има куп чудесни неща, печени на скара — бъбречета, бекон, наденички, котлети…

— … с кресон и суфле от картофи — добави келнерката.

— Знам, знам — каза тя. — Разбира се, това ще вземем. — Веселостта, която бе успяла да прикрие, сякаш още блестеше в загадъчния й поглед.

— Какво ще пиете?

— Бира.

— И аз. Добре изстудена.

Той я разглеждаше, докато тя смучеше листенцата на един ангинар.

— Страшно обичам всякакви кисели неща.

— И аз също.

Той искаше да бъде като нея. Трябваше да прави усилие да не отговаря на всяка нейна дума с „и аз също“. Всичко, което тя казваше и правеше, отговаряше напълно на това, което той очакваше от нея. Тя беше облечена точно така, както той винаги бе смятал, че трябва да се облича една жена. На врата си носеше огърлица от стар кехлибар, чиито едри зърна, прозрачни и продълговати, напомняха някакви плодове, огромни гроздови зърна от Малага, изпълнени със слънце джанки. Под кехлибара нейната млечна, смущаваща плът сякаш излъчваше светлина. Пред нея Антоан се чувствуваше като прегладнял човек, когото нищо никога не може да насити. „Как ми подаде устните си…“ — помисли той отново и почувствува как кръвта му преля към сърцето. А тя е тук, пред него, същата… И се усмихва!

Келнерката сложи на масата две халби пенлива бира. И двамата побързаха да я опитат. Антоан се забавляваше да пие едновременно с Рашел, без да вдигне очи от нея; усещайки как резливата и пенлива течност се разлива по езика му в същия миг, когато и Рашел отпиваше първата глътка ледена бира, той изпита чувство, че устните им за втори път се сляха. Остана като замаян цяла минута и се учуди, когато отново чу нейния глас:

— … те се държат с него като със слуга.

Той дойде на себе си.

— Кои те?

— Майката и прислужницата. — Антоан разбра, че Рашел говори за семейство Шал. — Старата винаги нарича сина си хапльо.

— Съгласете се, че това доста му отива.

— Щом влезе, тя започва да го тормози. Всяка сутрин той трябва да чисти обувките им на стълбите, чисти дори обувките на малката.

— Господин Шал ли? — рече Антоан развеселен.

Той си представи как човечето пише под диктовката на г-н Тибо или приема вместо него някой колега от Академията за духовни науки при Института.

— И те са се наговорили да го обират. Крадат му дори парите от джоба като се преструват, че му изчеткват гърба, когато се готви да излиза. Миналата година старата беше подписала полици за три-четири хиляди франка, като беше подправила подписа на сина си. Всички помислиха, че господин Жюл ще умре от това.

— А той какво направи?

— Естествено плати всичко. Цели шест месеца изплащаше малки суми. Не можеше да изложи майка си.

— Ние го виждаме всеки ден и никога не сме подозирали подобно нещо.

— Никога ли не бяхте ходили у тях?

— Никога.

— Сега са обзаведени крайно бедно. Но трябваше да видите жилището им преди две години. В този апартамент, постлан с плочки, с ламперии, с шкафове в стените, знаете ли, човек се чувствуваше като във времето на Волтер: мебели с инкрустации, семейни картини, дори старо сребро.

— И какво стана с всичко това?

— Двете жени тайничко изпродадоха всичко. Една вечер господин Жюл се връща — бюрото в стил „Луи XVI“ изчезнало. Друг ден — гоблена го няма. Така изчезнали и фотьойлите, и часовникът, и миниатюрите, та дори и портретът на дядото, един хубав снажен мъж в униформа, с тривърха шапка под мишница и с разтворена карта пред себе си.

— Значи, стара аристокрация?

— Почти. Той бил служил в Америка във войската на Лафайет.

Антоан забеляза, че тя е бъбрива, но разказва добре; подробностите, които даваше, бяха живи и сочни. Беше интелигентна. Особено му импонираше оригиналният й ум и начинът й да наблюдава нещата и да ги запомня.

— Когато е у дома, той никога не се оплаква — каза Антоан.

— О, често съм го виждала да излиза вечер на стълбите, за да се наплаче.

— Невероятно! — възкликна той.

И то с такъв жив израз на очите и с такава усмивка, че тя престана да мисли за това, което разказваше, и мислите й се насочиха към него.

— Наистина ли са в такава мизерия? — запита той.

— Разбира се, че не! Двете баби трупат тези пари и ги крият. Те не се лишават от нищо, можете да бъдете сигурен, но му правят сцени дори когато си купи дъвка! О, ако ви разкажа всичко, което се говори в къщата!… Алин поиска… Отгатнете!… Поиска да накара господин Жюл да се ожени за нея! Не се смейте; без малко не успя. Тя се беше разбрала със старата, но за щастие един ден двете се скараха…

— А Шал съгласен ли беше?

— О, в края на краищата щеше да се съгласи; заради Дедет. Той обича това дете до полуда. Когато искат да получат нещо от него, двете жени винаги го заплашват, че ще изпратят детето в Савоя; Алин е оттам. Тогава той се разплаква и обещава всичко, което искат от него.

Антоан почти не слушаше вече какво му разказва Рашел; гледаше как се движи тази уста, която беше целувал: добре очертана, издадена напред, малко пълна в средата, но тънка като рязка в ъглите; когато не говореше, двете ъгълчета на устните едва се повдигаха и образуваха лека усмивка, която не беше подигравателна, а спокойна и весела.

Той така малко се интересуваше от нещастния Шал, че каза полугласно:

— Аз съм щастлив човек, знаеш ли? — И веднага се изчерви.

Тя избухна в смях. След като миналата вечер, когато го бе наблюдавала пред операционната маса, тя бе оценила блестящите му способности, сега бе възхитена да открива у него детски черти, защото чувствуваше, че това я приближава до него.

— Откога? — запита тя.

— От тази сутрин — послъга той.

И все пак в думите му имаше истина. Той си спомни за сутринта, когато бе излязъл от дома на Рашел и бе изтичал на обляната от слънце улица: никога не бе имал такова самочувствие. Припомни си с какво изключително хладнокръвие се бе хвърлил при Пон Роайал[55] в уличното движение и как лъкатушейки между колите си беше казал: „Как съм сигурен в себе си, как владея в този момент всичките си сили! А има хора, които отричат свободата на волята!“

— Да ви сипя ли? — рече той. — Печена гъба?

— With pleasure.[56]

— Вие говорите английски?

— Разбира се. Si son vedute cose piu straordiuarie.[57]

— И италиански също? А немски?

— Aber nicht sehr gut.[58]

Той помисли малко.

— Много ли сте пътувала?

Тя понечи да се усмихне, но се сдържа.

— Малко.

Тонът й му се стори така загадъчен, че той потърси с поглед очите й.

— За какво говорех? — поде той.

Думите нямаха значение: те чувствуваха, че помежду им имаше непрекъснато общение, общение с погледи и усмивки, със звука на гласовете, с най-малките им жестове.

Изведнъж тя го загледа настойчиво и каза:

— Колко сте различен от човека, когото видях миналата нощ.

— Заклевам ви се, че съм същият — отвърна той като вдигна двете си ръце, още жълти от йода. — Но все пак не мога да се проявя сега като голям хирург, щом в момента трябва само да изрежа месото от един котлет.

— Знаете ли, че аз имах доста време да ви гледам?

— Е, и какво?

Тя замълча.

— За първи път ли присъствувахте на подобна гледка? — подхвана той.

Тя го погледна, не отговори веднага и се разсмя.

— Аз ли? — отговори тя с тон, който сякаш казваше: „Колко съм видяла аз!“. И после побърза да промени насоката на разговора. — Всеки ден ли оперирате така?

— Никога. Аз не се занимавам с хирургия. Аз съм лекар, специалист по детски болести.

— Защо не сте хирург? Човек като вас!

— Трябва да приемем, че не съм имал призвание.

— О, колко жалко! — въздъхна тя.

Последва кратко мълчание. Думите й предизвикаха тъжен отзвук в душата му.

— О, лекар, хирург… — заговори той високо. — Човек понякога си създава погрешни представи за призванието си. Мисли, че сам е направил избора. А всъщност обстоятелствата…

Тя видя как по лицето му се изписа онзи мъжествен израз, който така силно я бе привлякъл предишната нощ до леглото на детето.

— Каква полза да мислиш за това, което е вече свършено? — продължи Антоан. — Най-добрият път винаги е този, по който си тръгнал, щом по него можеш да вървиш напред!

И внезапно той помисли за това красиво същество, което бе седнало пред него, за мястото, което Рашел бе заела от няколко часа вече в живота му, и с неочаквана тревога си каза: „Да, но преди всичко това не трябва да ми попречи да работя, да напредвам“.

Тя забеляза сянката, която мина по лицето му.

— Сигурно сте ужасно упорит, нали?

Той се усмихна:

— Нали няма да ми се подигравате? Дълго време аз имах за девиз латинската дума „stabo“, която значи „ще държа“. Бях си отпечатал листове за писма с тази дума и я пишех по обложките на книгите си… — Той измъкна верижката на часовника си. — Дори дадох да я изгравират върху един стар печат, който още нося.

Тя взе печата, който висеше на края на верижката.

— Чудесен е.

— Наистина ли? Харесва ли ви?

Тя разбра и му го подаде.

— Не.

Но той беше вече откачил верижката.

— Моля ви се.

— Вие сте луд.

— Рашел… За спомен от…

— От какво?

— От всичко.

— От всичко? — повтори тя като продължаваше да го гледа право в лицето с откровена усмивка.

О, колко му харесваше тя в този момент! Как обичаше той тази непринудена усмивка, тази другарска усмивка! Тя беше толкова различна от проститутките, които беше познавал, както и от младите жени и момичета, които бе срещал във висшето общество или по хотелите през лятото и които го смущаваха, без почти никога да го привличат. Той не изпитваше боязън пред Рашел — тя беше като него. Имаше езически чар и дори малко от простотата на истинските проститутки, на тези, които обичат занаята си; но тя притежаваше този чар, без да има у себе си нищо двусмислено или вулгарно. Колко му харесваше тя! Намираше в нея не само несравнимата любовница, но за пръв път в живота си смяташе, че има и другарка, приятелка.

Тази мисъл го преследваше от сутринта. Той беше вече изградил мислено бъдещия си нов живот, в който Рашел щеше да заеме своето място. Липсваше обаче съгласието на заинтересуваната. Затова той гореше от детско нетърпение да вземе ръцете й и да й каже: „Вие сте тази, която съм чакал. Искам да се откажа от случайните любовни връзки. Но мразя неуяснените неща, нека установим бъдещите си отношения. Вие ще бъдете моя любовница. Да подредим живота си“. На няколко пъти той даде да се разбере какво му тежи на сърцето, като подхвърляше някоя дума за бъдещето, но тя сякаш не разбираше намеците му. Антоан съзираше някаква въздържаност у нея и не се осмеляваше да й разкрие плановете си.

— Нали е хубаво тук? — каза тя, захапвайки една чепка френско грозде, която обагри устните й в червено.

— Да. Трябва да запомним това място. Човек може да намери всичко в Париж, дори провинциални ресторанти. — Той посочи празната зала и добави: — И няма защо да се страхува от случайни срещи.

— Ще ви бъде ли неприятно да ви видят с мене?

— Моля ви се! Казвам го заради вас.

Тя вдигна рамене.

— За мен?

Приятно й беше да чувствува колко много го е заинтригувала и не бързаше да му даде повече обяснения. Но той я питаше с поглед, който изразяваше такава скрита тревога, че накрая тя му призна:

— Повтарям ви, че не давам сметка никому. Имам от какво да живея, макар и скромно, и това ми е напълно достатъчно. Свободна съм.

Сгърченото лице на Антоан се отпусна наивно.

Тя разбра, че за него отговорът й означава: „Аз ти принадлежа, ако ме желаеш“. Ако някой друг мъж би изтълкувал така думите й, Рашел би кипнала, но Антоан й харесваше. Действително дразнеше я мисълта, че той има толкова погрешна представа за нея, но раздразнението й бе по-малко от удоволствието, което й доставяше странното желание, изписано на лицето му.

Келнерката донесе кафето. Рашел замълча и се замисли. Впрочем, изглежда, и на самата нея не й бе чужда мисълта за една бъдеща връзка, защото тя се учуди, че си казва: „Ще го накарам да обръсне тази брада“. Но все пак тя не го познаваше. Днес той й харесваше така, както по-рано й бяха харесвали други. Той не трябва да се мами и да продължава да я гледа както в този момент толкова уверено, колкото и жадно…

— Цигара?

— Не, имам цигари, по-меки.

Той й поднесе запалена клечка. Тя изпусна облак дим, който я обви цяла.

— Благодаря.

Разбира се, важно беше още от самото начало да се избягнат всякакви недоразумения. Тъй като тя чувствуваше, че не поема никакъв риск, още по-леко можеше да си позволи да бъде откровена. Рашел бутна напред чашата с кафето, опря лакти на масата и облегна брадичка върху преплетените си пръсти. Полупритворените й заради дима клепачи почти напълно прикриваха погледа й.

— Казах, че съм свободна — подчерта тя, — но не казах, че съм на ваше разположение. Схващате ли разликата?

Лицето му придоби съдбоносния си израз. Тя продължи:

— Признавам, че доста съм се блъскала в живота. Невинаги съм имала свобода. Преди две години не бях свободна, но днес да. И държа на свободата си. — Тя смяташе, че е искрена. — Толкова държа, че за нищо на света не бих се съгласила вече да се откажа от нея. Разбирате ли?

— Да.

Последва мълчание. Той я разглеждаше. Тя се усмихна едва-едва, без да го гледа, като въртеше лъжичката в чашата си.

— Впрочем аз ви казвам направо, че у мен няма нищо от това, което е нужно за една вярна приятелка, за любовница, с която може да се живее спокойно. Обичам да удовлетворявам всичките си прищевки. Всички. А за това човек трябва да бъде свободен и аз искам да остана свободна. Разбирате ли? — Тя спокойно довърши горещото кафе, като пиеше на малки глътки.

За една минута Антоан бе потънал в отчаяние. Всичко пропадаше. Но тя бе още там, пред него, нищо не беше загубено. Той не се отказваше никога от това, което силно желаеше; не беше навикнал на поражения. Във всеки случай положението беше ясно; и така беше по-добре, отколкото човек да си прави илюзии. Когато си добре осведомен, знаеш как да действуваш. Нито за миг не помисли, че тя може да му се изплъзне, че може да отхвърли неговите планове за съвместен живот. Такъв беше той: винаги сигурен, че ще постигне целта си.

Трябваше само по-добре да я разбере, да разкъса булото, което още я покриваше.

— Преди две години не сте била свободна? — прошепна той с въпросителен тон. — А сега наистина ли сте свободна завинаги?

Рашел го погледна, сякаш пред нея стоеше дете. В погледа й се яви отсянка на ирония. Тя сякаш искаше да каже: „Ще ви отговоря, макар че бих могла и да не ви дам отговор“.

— Мъжът, с когото живеех, се установи в Египетски Судан — обясни тя. — Той никога няма да се върне във Франция. — И завърши фразата си като тихо се засмя и отклони поглед. След това изведнъж отсече: — Хайде — и стана.

Когато излязоха навън, тя тръгна пак по улица Д’Алже. Антоан мълчаливо вървеше до нея. Той се питаше какво да направи, но вече не можеше да се реши да я остави.

Рашел му помогна, когато пристигнаха пред вратата на къщата й.

— Ще се качите ли да видите Дедет? — предложи тя. След това, без да се смущава, добави: — Но може би вие сте зает?

Действително Антоан беше обещал да се върне при болното дете в Паси. Трябваше също да прочете коректурите на доклада, който неговият шеф му беше дал тази сутрин в болницата, като го беше помолил да провери цитатите. И главно искаше да отиде да вечеря в Мезон-Лафит, където го чакаха; беше твърдо решил да не закъснява, за да може да поговори малко с Жак; но от всичките му планове не остана и следа, щом му се мярна възможността да бъде с Рашел.

— Целия ден съм свободен — заяви той като се дръпна настрана, за да я остави да влезе първа.

Мисълта за изоставената работа, за дълбоката промяна в обичайното му поведение едва се мярна в съзнанието му. Толкова по-зле. Беше почти готов да си каже: „Толкова по-добре“.

Качиха се по стълбите, без да разменят дума.

Когато дойдоха пред нейната врата, тя мушна ключа в ключалката и се обърна. По лицето й се четеше желание: желание прямо, неприкрито, желание свободно, радостно, непреодолимо.

V

Когато Жак, който се бе върнал тичешком от „Пакмел“, чу от портиерката, че са повикали Антоан за някакъв нещастен случай, суеверният му страх се разсея веднага; но все пак се почувствува угнетен — как бе могъл да помисли, че желанието му да има траурен костюм е в състояние да предизвика смъртта на брат му. Той не намери шишенцето с йод, от което имаше нужда за цирея си и това го раздразни съвсем. Съблече се изпълнен със смътна враждебност, която му беше обичайна и която го мъчеше, защото се срамуваше от нея. Дълго време не можа да заспи. Успешно взетият изпит не извикваше никаква радост у него.

На следната утрин Антоан срещна Жак на пътната врата в момента, когато момчето тръгваше за Мезон-Лафит, без да дочака брат си. С няколко думи Антоан му разказа какво се бе случило предната вечер, но не спомена нито дума за Рашел. Очите му блестяха и върху изопнатите му черти бе изписан войнствен израз, който Жак сметна, че се дължи на успешно извършената трудна операция.

 

 

Камбаните биеха с всичка сила, когато Жак излезе от гарата на Мезон-Лафит. Нямаше защо да бърза: г-н Тибо, г-ца дьо Вез и Жизел никога не пропущаха утринната служба и Жак имаше време да се разходи, преди да отиде във вилата. Хладната сянка на парка предразполагаше към скитане. Алеите бяха пусти. Той седна на една пейка. Чуваше само бръмченето на насекомите в тревата и внезапните подхвръквания на врабчетата, които едно по едно напущаха дървото, под което бе седнал. Жак седеше неподвижен, усмихнат и не мислеше за нищо определено, чувствуваше се просто щастлив, че се намира на това място.

 

 

Старото имение в Мезон-Лафит, което някога достигаше до гората на Сен-Жермен-ан-Ле, беше купено по време на Реставрацията от Лафит, който бе разделил парка на парцели и бе разпродал петстотинте хектара, като бе задържал за себе си само замъка. Но известният финансист бе взел мерки парцелирането да не нанесе никаква вреда на великолепните гледки, които се откриваха от Мезон-Лафит, и сеченето на дърветата бе сведено до строго необходимите размери. По този начин, благодарение на него, Мезон беше останал огромен феодален парк, чиито алеи, оградени от двете страни с двестагодишни липи, водеха към цяла колония от вили, които бяха почти невидими в зеленината.

Вилата на г-н Тибо беше разположена на североизток от замъка на малка поляна, оградена с бели дъски, върху която вечно хвърляха сянка големите дървета и в средата на която се намираше кръгъл басейн, заграден от туфи чимшир.

 

 

Жак се отправи със ситни крачки към това място. Още отдалеч, щом зърна къщата, той различи една бяла рокля, опряна на перилата на терасата: Жизел го очакваше. Понеже се бе обърнала към алеята, която водеше към гарата, тя не го видя да се приближава. Тогава, подтикнат от радостен порив, той се затича към нея. Жизел го забеляза, размаха ръце и веднага сложи шепи пред устата си като тръба и извика:

— Изкара ли?

Макар че беше вече шестнадесетгодишна, тя не смееше да излиза от градината без разрешението на госпожицата.

За да я подразни, той не отговори веднага, но тя прочете добрата новина в очите му и се разскача като дете. След това се хвърли в прегръдките му.

— Стига, стига, глупаченце! — каза той по навик.

А Жизел продължаваше да се смее, откъсна се от него и цяла разтреперана, отново се хвърли на врата му. Той видя лъчезарната й усмивка и очите й, в които блестяха сълзи, и трогнат и признателен, за миг задържа момичето до гърдите си.

Жизел се разсмя отново и прошепна тихо:

— Измислих цяла история, за да накарам леля да дойде с мене на късната служба; мислех, че ще пристигнеш в десет часа. Баща ти още не се е върнал. Ела — добави тя и го поведе към вилата.

Дребничката госпожица се показа на дъното на вестибюла. Вече малко прегърбена, тя се приближи с бързи стъпки като клатеше глава от вълнение. Тя се спря на края на терасата и щом Жак достигна до нея, протегна своите кукленски ръце, за да го прегърне, и едва не загуби равновесие.

— Мина ли? Мина ли изпита? — мърмореше тя неясно, като че ли постоянно дъвчеше нещо.

— Ох — извика той радостно, — внимавайте, имам един цирей, който страшно ме боли!

— Обърни се. Боже господи! — И понеже повече разбираше от пъпки, отколкото от изпити в Екол нормал, тя веднага се отказа да разпитва Жак за успехите му, накара го да измие цирея си с преварена вода и му сложи омекчаващ компрес.

Довършваше превръзката в стаята си, когато звънчето на градинската врата звънна: г-н Тибо се връщаше.

— Жако е изкарал — изпищя Жизел като се наведе от прозореца, докато Жак слизаше да посрещне баща си.

— А, ето те и тебе! Кой поред? — запита г-н Тибо и подпухналото му лице се зачерви за миг от явно задоволство.

— Трети.

Одобрението на г-н Тибо стана още по-видимо. Той не повдигна клепачи, но ноздрите му потрепериха, пенснето падна от носа му и той протегна ръка на сина си.

— Е, не е лошо — измърмори бащата като задържа ръката на Жак между меките си пръсти. Той се колеба малко, след това доби сърдит вид и измърмори: — Каква горещина!

Но после притегли момчето към себе си и го целуна. Сърцето на Жак се разтуптя. Той поиска да погледне баща си, но г-н Тибо се беше обърнал и ускорявайки крачка се изкачваше по стълбите към терасата. Той отиде в кабинета си, хвърли молитвеника на масата, направи няколко крачки и като измъкна кърпата си, започна бавно да си бърше лицето.

Обедът беше поднесен.

Жизел беше сложила пред чинията на Жак букет от слез, който придаваше на семейната трапеза празничен вид. Сърцето й бе така препълнено с радост, че тя не можеше да си наложи да не се смее. Между двамата стари хора нейният момински живот беше безрадостен; но тя беше достатъчно жизнерадостна, за да не страда от това. Да чакаш щастието, не значи ли вече да си щастлив?

Г-н Тибо влезе като търкаше ръце.

— Така — рече той като разгъна салфетката си и опря юмруци от двете страни на прибора си, — сега въпросът е да не останем там. Не си глупав и щом си влязъл трети, защо, ако работиш, да не излезеш пръв? — Той полуотвори едното си око, поглади брадата си и добави с хитър израз на лицето: — Нали винаги някой трябва да бъде пръв от випуска?

На усмивката на баща си Жак отговори с уклончива усмивка. Той беше така свикнал да се преструва на тези семейни обеди, че нямаше нужда да се насилва; понякога се упрекваше за този навик, който му се виждаше липса на достойнство.

— Ако завършиш пръв едно такова известно училище — подхвана г-н Тибо, — това ще ти остане за цял живот. Можеш да попиташ брат си. Където и да се явиш след това, винаги ще те ценят. Как е брат ти?

— Сигурно ще дойде следобед.

Дори през ум не му мина да разправи на баща си, че в семейството на г-н Шал се е случило нещастие. Всички, които живееха около г-н Тибо, бяха свикнали да мълчат. Никой от близките му не проявяваше неблагоразумието да му съобщава каквото и да било, защото никога не можеше да се предвиди какви заключения би извлякъл от най-малката новина този тъй властен и енергичен човек, нито чрез какви постъпки, писма или посещения би сметнал, че има право да се намеси и да обърка работите.

— Видяхте ли, че тази сутрин вестниците потвърждават фалита на нашата кооперация във Вилбо? — запита той госпожицата, макар да знаеше, че тя никога не отваря вестник.

Тя обаче отговори утвърдително с кимване на глава. Г-н Тибо се изсмя хладно. След това млъкна и до края на обеда сякаш не се интересуваше от разговора. Неговият постоянно отслабващ слух го откъсваше все повече от хората. Понякога му се случваше през целия обед да остане ням и съсредоточен в себе си, да поглъща изобилни порции храна, от която се нуждаеше огромното му тяло. Всъщност той обикновено премисляше някой труден въпрос. Привидната му инертност беше като инертността на дебнещ паяк. Той чакаше сноването на мисълта да му даде решението на някой административен или обществен въпрос. Впрочем г-н Тибо винаги бе работил така: апатичен, сякаш вкаменен, с полупритворени очи, като само умът му беше буден. Този извънредно работлив човек никога не си бе вземал бележки за каквото и да било, никога не бе нахвърлял план за някоя реч; мислите се подреждаха под неподвижния череп и се врязваха безпогрешно в паметта му до последната подробност.

Седнала срещу него и кръстосала върху покривката малките си ръчички, които бяха още хубави и които тя поддържаше (тайно, както си мислеше) с краставичен крем, госпожицата следеше как поднасят яденето. Тя почти не се хранеше вече. Когато поднасяха десерта, на нея й сервираха купичка с мляко и един бисквит, който тя кокетно гризеше, защото още бе запазила острите си като на мишка зъби. Тя винаги намираше, че хората ядат прекомерно и строго наблюдаваше чинията на племенницата си. Но този обед в чест на Жак се отказа от принципите си и дори каза сама след десерта:

— Жако, сега ще опиташ новите ми сладка.

— „Прекрасен вкус, превъзходна смилаемост“ — пошепна Жак като смигна на Жизел.

Тази стара шега, която им напомняше за една кесия с карамели и беше предизвикала най-луди смехове през детските им години, и сега ги разсмя до сълзи като деца.

Г-н Тибо не чу шегата, но се усмихна добродушно.

— Проклето дяволче! — каза госпожицата. — Гледай само колко добре са напоени.

На масичката за сервиране, покрити с парче муселин, който мухите напразно нападаха, бяха наредени петдесетина буркана, пълни с рубиново желе, готови да бъдат облепени с кръгли пергаментови хартийки.

Трапезарията имаше две стъклени врати, които водеха към една веранда, обградена със сандъчета с цветя. Между дъсчиците на щорите ослепителни снопове светлина се плъзгаха до пода. Около купата с компот от сливи бръмчеше оса и сякаш цялата къща жужеше заедно с нея под ласката на пладнето. По-късно в живота Жак си спомняше за този обед като за единствения момент, в който приемането му в Екол нормал му бе причинило бегло приятно чувство.

Развълнувана, щастлива, но мълчалива по навик, Жизел крадешком разменяше с него заговорнически погледи; при най-малката дума, която Жак произнасяше, тя избухваше в радостен смях.

— О, Жиз, тази уста! — казваше тогава с треперлив глас госпожицата, която никога не се беше примирила с това, че Жизел имаше голяма уста и дебели устни. Тя не се примиряваше също така и с черните съвсем леко къдрави коси, с чипия нос, с топлите отблясъци върху светлото лице, които й напомняха, повече отколкото би желала тя, майката на Жизел, метиската, за която се бе оженил майор дьо Вез, когато беше в Мадагаскар. Затова никога не пропускаше случая да припомни на своята племенница бащиния й род: — Когато бях на твоите години — поде тя усмихнато, — знаеш ли, че моята прабаба, онази прабаба с шотландския шал, за да ми стане малка устата, ме караше да повтарям сто пъти наред: „Baillez-nous, ma mie, deux tout petits pruneaux de Tours.“[59] — Както говореше, тя се опитваше да затисне осата със салфетката и се смееше, че не може да я удари. У старата мома нямаше нищо мрачно; несгодите в живота не бяха променили нейния младежки, звънлив и заразителен смях. — Тази баба — продължи тя — била танцувала в Тулуза с министъра граф дьо Вилел. Тя щеше да бъде много нещастна, ако те видеше сега, защото не обичаше нито големите уста, нито големите крака.

Госпожицата се гордееше много с малките си крака, които бяха почти бебешки, и винаги носеше платнени пантофи с четвъртити върхове, за да не й се деформират пръстите на краката.

 

 

В три часа всички отидоха на вечерня и къщата опустя.

Жак остана сам и се качи в стаята си. Тя беше на втория етаж, с мансардни прозорци, но достатъчно обширна, прохладна и стените й бяха покрити с тапети на цветя. Оттам не се откриваше далечен изглед, но върховете на двата кестена с перести листа галеха погледа.

По масата бяха още разпръснати речници и един учебник по филология. Той нахвърли всичко в дъното на един шкаф и седна на бюрото си.

„Дете ли съм още, или съм вече мъж? — запита се Жак неочаквано. — Даниел… Да, той е съвсем друг. А аз… Какво съм аз?“

Той имаше впечатлението, че у него се крие цял свят, свят, населен с противоречия; някакъв хаос, хаос от богатства. Загледан в лъскавата махагонова повърхност на бюрото, той се усмихваше на това чувство на безкрайност у себе си. Защо бе разчистил бюрото си? Естествено, не му липсваха планове. От колко месеца насам всеки ден бе отхвърлял изкушението да предприеме нещо! „Когато изкарам изпитите“ — беше си казвал той. И сега, когато свободата бе пред него, той не намираше вече нищо достойно да му посвети времето си: нито „Приказката за двамата младежи“, нито „Огньове“, нито дори „Изтръгнатото признание“.

Той стана, направи няколко крачки, хвърли разсеян поглед върху етажерката, на която бе насъбрал книги, някои купени още миналата година с намерение да ги чете, когато завърши изпитите. Помисли коя от тях би избрал най-напред, направи гримаса и отиде да се излегне на кушетката с празни ръце.

„Стига книги, стига разсъждения, стига фрази!“ — помисли си той. — „Words! Words! Words!“[60]

И протегна ръце към нещо неуловимо — сам не знаеше какво, но му се доплака.

„Нима мога вече да живея? — запита се той угнетен. Отново изплува предишният въпрос: — Дете ли съм още? Мъж ли съм вече?“

Бурни стремежи изпълваха душата му; той се чувствуваше смазан от тях. Не смееше да каже какво очаква от съдбата.

„Искам да живея, да действувам! — каза си той и добави: — Да обичам!“

После затвори очи.

 

 

Един час по-късно стана от леглото. Мечтал ли беше, или беше спал? Мъчно движеше главата си. Вратът го болеше. Някакво униние, съставено от безпричинно отегчение и от прекомерен прилив на сили, убиваше у него всякаква воля за действие и правеше мисълта му неясна. Огледа стаята си. Да гние тук цели два месеца, в тази къща? И все пак чувствуваше, че някаква тайнствена съдба го приковаваше тук тази година и че навсякъде другаде животът му би бил истинска мъка.

Жак се приближи до прозореца, за да се облегне на него, и в същия миг тъгата му отлетя: роклята на Жизел се показа като светла точка между ниските клони на кестените. Той веднага усети, че нейната близост ще му върне желанието да бъде млад и да живее.

Поиска да я изненада, но тя или се ослушваше, или книгата не поглъщаше вниманието й, защото, щом чу стъпките на Жак зад себе си, веднага се обърна.

— Не сполучи!

— Какво е това, което четеш?

Тя отказа да отговори и със скръстени ръце притисна книгата до гърдите си. Те се предизвикваха и това им доставяше удоволствие.

— Едно, две, три…

Той наклони стола и събори момичето в тревата. Жизел не пущаше книгата и той трябваше доста да се побори с това гъвкаво и топло тяло, преди да може да измъкне книгата.

— „Малкият савоец“, том първи. Брей! Много ли томове са?

— Три.

— Моите поздравления. Трябва да е страшно увлекателно.

Тя се разсмя:

— Не мога да свърша дори първия.

— Тогава защо четеш такива неща?

— Нямам друг избор.

(„Жиз много не обича да чете“ — твърдеше госпожицата, след като бе направила няколко такива опита.)

— Аз ще ти давам от моите книги — рече Жак, на когото беше приятна мисълта, че я подтиква към бунт и непокорство.

Жизел сякаш не го чу.

— Не си отивай веднага — помоли го тя като легна на тревата. — На, вземи моя стол или пък седни тук.

Той се излегна до нея. Слънцето беше напекло вилата, която се издигаше на петдесет метра от тях в средата на малкото възвишение, заградено с портокалови дървета в бурета; но под кестените тревата беше останала още свежа.

— Ето те най-после свободен, Жако. Съвсем свободен. — Тя си придаде непринуден вид, в който нямаше нищо естествено, и запита: — Какво ще правиш сега? — И остана обърната към него с полуотворени устни.

— Как какво?

— Да, къде ще отидеш сега, когато си свободен цели два месеца?

— Никъде.

— Какво? Нима ще останеш… малко… при нас? — възкликна тя като вдигна към него кръглите си и бляскави като на куче очи.

— Да. На десети ще отида в Турен за сватбата на един приятел.

— А след това?

— Не знам. — Той обърна глава. — Мисля да остана в Мезон през цялата ваканция.

— Наистина ли? — заекна тя като се наведе да улови погледа на Жак.

Той се усмихваше, щастлив, че й доставя такова удоволствие. Не се плашеше вече от перспективата да живее два месеца в компанията на това наивно и нежно същество, което обичаше като истинска сестра и дори много повече от сестра. Той, чието присъствие като че ли никога не беше желано от хората, не беше помислял, че пристигането му може така да озари живота на това дете; толкова й беше благодарен, че взе ръката й, отпусната на тревата, и я погали.

— Каква мека кожа имаш, Жиз. И ти ли употребяваш краставичен крем?

Жиз се разсмя и се плъзна по-близо до него; Жак забеляза колко гъвкава беше тя. Притежаваше естествената и радостна чувственост на младо животно; и гърленият й смях, когато не приличаше на буен детски смях, напомняше любовно гугукане. Но нейната душа на девственица живееше спокойно в това закръглено телце въпреки хилядите желания, които го караха да тръпне, без Жиз да подозира естеството им.

— Леля не иска да играя тенис и тази година — подхвана тя като направи гримаса. — А ти ще ходиш ли в клуба?

— Разбира се, че не.

— А ще ходиш ли на разходка с колело?

— С колело може би.

— Чудесно! — извика тя. Погледът й сякаш постоянно откриваше нещо изненадващо. — Знаеш ли, леля обеща да ме пуща да излизам с тебе. Ще ме вземаш ли със себе си?

Той загледа тъмните й святкащи зеници.

— Ти имаш хубави очи, Жиз.

Стори му се, че забеляза как някакъв внезапен смут ги направи още по-тъмни. Жиз изви глава, като се усмихваше. У нея имаше нещо весело, нещо засмяно, което правеше впечатление веднага; и това нещо се проявяваше не само чрез блясъка на погледа и чрез игривите трапчинки, чиято сянка се очертаваше постоянно в ъгъла на устните й, а личеше дори в закръглените й бузи, в закръгления връх на носа, в закръглената й детска брадичка и в цялото й пълничко лице, от което лъхаше здраве и добро настроение.

Тъй като той не отговори на въпроса й, тя се уплаши.

— Искаш, нали? Кажи!

— Какво?

— Да ме водиш из гората или в Марли, както миналото лято.

Тя беше така доволна, когато го видя, че се усмихна в знак на съгласие, че се търкулна към него и го целуна. След това те останаха излегнати по гръб един до друг с поглед, зареян в дълбочината на листака над тях.

Чуваше се ромоленето на водоскока, квакането на жабите около басейна и от време на време гласове на хора, които се разхождаха. Уханието на петуниите, чиито лепкави венчета слънцето бе пекло през целия ден, се издигаше тежко от жардиниерите на верандата и се носеше в топлия въздух.

— Колко си чуден, Жако. Винаги си потънал в мисли! За какво мислиш?

Той се повдигна на лакът, погледна Жиз, видя полуотворените й, малко влажни и учудени устни.

— Мисля, за това, че имаш хубави зъби.

Тя не се зачерви и повдигна рамене.

— Не, сериозно говоря — каза тя с детински глас.

Той се разсмя.

Една жълто-червена земна пчела, обляна в светлина, се въртеше около тях. Тя се блъсна в лицето на Жак като вълнено пухче и след това се насочи към земята и изчезна в една дупка на моравата, бръмчейки като вършачка.

— Струва ми се, че тази земна пчела прилича на тебе, Жиз.

— На мен?

— Да.

— Защо?

— Не знам — отговори той като се излегна отново по гръб. — Тя е кръгла и черна като тебе. И дори бръмченето й прилича малко на смеха ти.

Тази забележка, изказана със сериозен тон, сякаш накара Жизел да се замисли дълбоко.

И двамата замълчаха. Върху златистожълтата ливадка сенките се удължаваха. Слънцето падаше вече по лицето на Жизел и тя не можа да въздържи смеха си, когато светлите петънца, които играеха по бузите й, започнаха да я гъделичкат и да заслепяват очите й.

Когато звънчето на пътната врата извести за пристигането на Антоан и Жак забеляза брат си на края на алеята, той скочи решително, сякаш беше намислил отдавна какво ще направи, и се затича към него.

— Връщаш ли се обратно тази вечер?

— Да, в десет и двадесет.

Вниманието на Жак бе отново привлечено не толкова от уморения израз в чертите на Антоан, колкото от тяхната озареност, която му придаваше необикновен, почти войнствен вид.

Той сниши глас.

— Не би ли искал след вечеря да дойдеш с мен у госпожа дьо Фонтанен? — Чувствувайки, че брат му се колебае, той престана да го гледа и бързо добави: — Непременно трябва да й направя посещение. Би ми било много неприятно да отида сам у тях.

— Ще бъде ли там и Даниел?

Жак знаеше много добре, че приятелят му няма да бъде в къщи тази вечер.

— Сигурно — рече той.

Те млъкнаха, понеже видяха, че г-н Тибо се показа на един от прозорците на салона с разгърнат вестник в ръка.

— А, ето те и тебе! — извика той на Антоан. — Доволен съм, че си успял да дойдеш. — Той винаги му говореше с уважение. — Стойте си в градината, аз сега ще дойда при вас.

— Значи, уговорено? — прошепна Жак. — Ще кажем, че излизаме на разходка след вечеря.

Г-н Тибо никога не бе отменил забраната, която бе наложил на Жак за връзките му със семейство дьо Фонтанен. От благоразумие никой никога не произнасяше пред него омразното име. Дали знаеше той, че заповедите му отдавна бяха нарушени? Никой не би могъл да твърди това. Заслепен от бащинска гордост, той може би дори никога не бе помислял, че синовете му могат постоянно да пренебрегват забраната му.

— Жак е приет — каза г-н Тибо като слизаше с тежки стъпки по стълбата на терасата. — Е, най-после сме спокойни за бъдещето. — Той помълча и добави: — Хайде да се поразходим из ливадата преди вечеря. — За да обясни необикновеното си предложение, той заяви тържествено: — Искам да говоря с двама ви. — После се обърна към Антоан. — Най-напред, кажи ми, прегледа ли вечерните вестници? Какво казват за фалита във Вилбо? Не чете ли за това?

— За вашата работническа кооперация ли?

— Да, драги мой. В пълна несъстоятелност е — и със скандал на всичко отгоре. Не трая дълго. — Той се изсмя сухо и смехът му приличаше на кашлица.

„Как ми даде устните си — помисли си Антоан. Отново видя ресторанта, Рашел, седнала пред него; прозорците, които достигаха до нивото на улицата, осветявайки лицето й отдолу като на сцената. — Защо се изсмя така странно, когато й предложих смесена скара?“

Направи усилие да прояви интерес към това, което говореше баща му. Впрочем той беше изненадан, че г-н Тибо приемаше така леко несъстоятелността на кооперацията, защото той се занимаваше с филантропични начинания и участвуваше в дружеството, което бе отпуснало кредити на работниците на копчета във Вилбо, когато след последната стачка, за да докажат, че могат да минат и без фабрикантите, те бяха основали своя производителна кооперация.

— Според мен — започна важно г-н Тибо, — тези пари не бяха загубени за нашата кауза. Отлично изпълнихме ролята си: ние приехме като сериозни утопиите на работническата класа, ние първи ги подпомогнахме с нашите капитали. И резултатът е налице — фалит за по-малко от година и половина. Трябва да признаем обаче, че в случая за връзка с работническите делегати използувахме един превъзходен посредник. Но ти го познаваш добре — добави той като се спря и се наведе към Жак. — Фем, който беше в Круй, когато и ти беше там.

Жак не отговори.

— Той държи в ръцете си всички водачи чрез писма, с които тези мошеници искат помощ от нас; да, писма, писани в най-тежките дни на стачката. Нито един от тях няма да смее да мръдне. — Г-н Тибо пак се окашля самодоволно, тръгна отново и продължи: — Но аз исках да се съветвам с вас не по този въпрос.

Приведен напред, с ръце на гърба и разтворен жакет, той вървеше тежко като влачеше краката си; скоро започна да се задъхва. Синовете му вървяха мълчаливо от двете му страни. Жак си спомни една фраза, която не знаеше къде беше прочел: „Когато срещна двама души, единия възрастен, а другия млад, които вървят един до друг, без да намерят какво да си кажат, знам, че те са баща и син“.

— И така — започна г-н Тибо, — аз държа да чуя вашето мнение върху един мой проект, който се отнася за вас. — Гласът му доби меланхолична отсянка и зазвуча някак естествено — нещо, което не му беше обичайно. — Вие ще видите, деца мои, когато достигнете моята възраст, как човек въпреки всичко се съмнява в стойността на това, което е направил. Знам добре — и абат Векар винаги ми казва същото, — че всички сили, употребени за добро, се стремят към същата цел и в края на краищата се сумират. Но тежко ти става като си помислиш, че всички усилия на един човешки живот може би ще се загубят в безименните наслоявания на цяло поколение. Не е ли основателно един баща да желае децата му поне да запазят личен спомен от него? Дори само като пример? — Той въздъхна. — С чиста съвест мога да кажа, че съм мислил повече за вас, отколкото за себе си. Казвах си, че би било приятно в бъдеще хората да не смесват моите синове с всички други Тибо във Франция. Да не би да нямаме зад себе си два века фамилно име, което е напълно заслужено? А това все пак е нещо. Колкото до мен, аз съзнавам, че съм увеличил, доколкото са ми позволявали силите, това достойно наследство и че имам правото — и това ще бъде моята награда — да пожелая всички да знаят от кое семейство произхождате вие; да пожелая да носите цялото ми име, за да можете да го предадете непременно на тези, които ще бъдат родени от моята кръв. Законите предвиждат подобни желания. И така, от няколко месеца вече аз съм извършил всички необходими формалности за изменението на вашето гражданско състояние и наскоро ще имам няколко документа, които вие и двамата ще трябва да подпишете. Смятам, че щом започне учебната година, най-късно до Коледа, вие ще имате законното право да не бъдете вече само някои си Тибо, просто Тибо, а господа Оскар-Тибо, с чертичка между двете имена — доктор Антоан Оскар-Тибо. — Той сключи ръце и започна да ги търка една о друга. — Ето какво имах да ви кажа. Не ми благодарете. Да не говорим повече за това. Хайде на вечеря. Госпожицата ни маха. — И подобно на някакъв патриарх той обгърна с ръце раменете на синовете си. — А ако, освен всичко друго това отличие ви донесе някаква полза във вашата кариера, толкова по-добре, деца мои. Не е ли справедливо да кажем по съвест, че един човек, който никога не е търсил нищо светско, може да пожелае потомството му да получи нещо от уважението, спечелено от него?

Гласът му трепереше. За да не се разчувствува, той рязко се дръпна настрана, напусна алеята, по която вървяха и ускорявайки крачка, тръгна сам към вилата като се спъваше в туфите трева на полянката. Антоан и Жак не си спомняха да са го виждали някога така развълнуван.

— Не може да се измисли подобно нещо! — пошепна Антоан. Той тържествуваше.

— Млъкни! — прекъсна го Жак; струваше му се, че брат му докосва сърцето му с мръсни ръце. Той рядко говореше за г-н Тибо без уважение; избягваше да го съди; дори собствената му проницателност му беше мъчителна, когато се насочваше — най-често неволно — срещу баща му. Но тази вечер бе болезнено засегнат от тази частица тревога, която се долавяше в желанието на баща му да надживее смъртта; самият той, въпреки че бе само двадесетгодишен, не можеше да помисли за смъртта, без да изтръпне.

 

 

„Защо водя Антоан там?“ — питаше се Жак един час по-късно, вървейки с брат си по зелената алея, от двете страни, на която бяха посадени двойни редове вековни липи и която водеше от замъка към гората. Вратът го болеше. По настояване на госпожицата Антоан беше видял цирея и беше намерил за добре да го среже въпреки протестите на пациента, който не желаеше да излезе с превръзка на врата.

Антоан, изморен, но бъбрив, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Рашел; вчера по това време той още не я познаваше, а сега тя изпълваше всяка минута от живота му.

Неговият възторг контрастираше с чувствата, които изпитваше Жак след този спокоен ден; особено сега, когато вървейки по този път, мисълта за предстоящото посещение събуждаше у него вълнение, от време на време доста подобно на надежда. Той вървеше до Антоан. Беше недоволен, подозрителен. Тази вечер той изпитвате към брат си инстинктивна задръжка, която не се проявяваше външно, но го караше да се обгражда в някаква особена мълчаливост, макар разговорът между тях да беше приятелски както обикновено. Всъщност те подхвърляха думи, фрази, усмивки като двама противници, които хвърлят лопати пръст, за да издигнат насип между позициите си. И Антоан, и Жак си даваха сметка за тази маневра. Братските отношения бяха създали такава възприемчивост между тях, че те вече не успяваха да скрият нищо важно един от друг. И действително от тона, с който Антоан изразяваше възхищението си от мириса на някоя закъсняла липа, припомняща му тайно благоуханната коса на Рашел, Жак не научаваше нищо конкретно, но все пак той му казваше почти толкова, колкото и едно истинско признание. Затова почти не се изненада, когато Антоан, отстъпвайки пред мисълта, която го бе завладяла, го хвана за лакътя и като го поведе бързо напред, започна да му разказва за необикновената безсънна нощ и за всичко, което бе последвало. Гласът на Антоан, смехът му, неговото отношение на зрял мъж към любовта, някои прекалено натуралистични подробности, които противоречаха на обикновената му сдържаност на по-голям брат, извикваха у Жак някакво ново, неприятно чувство. Той се преструваше, че това не му прави впечатление, усмихваше се, кимаше одобрително с глава, но страдаше. Сърдеше се на Антоан, че му причинява това страдание и не му прощаваше, че го кара да порицае по-стария си брат. И колкото повече Антоан му разкриваше опиянението, в което живееше от дванадесет часа насам, толкова повече Жак, изпълнен с чувство на превъзходство и държейки се упорито за собствената си представа за любовта, усещаше как в душата му расте жаждата за нравствена чистота. И когато Антоан, разказвайки за прекарания следобед, си позволи думите „любовни дни“, Жак така настръхна, че не можа да се въздържи и извика възмутено:

— О, не, Антоан, не! Любовта е съвсем друго нещо!

Антоан се усмихна самодоволно; но все пак бе изненадан и замълча.

Старата къща, която г-жа дьо Фонтанен бе получила в наследство от майка си, се намираше в края на парка, до самата гора, и опираше до старинната каменна ограда на замъка. Толкова малко хора минаваха по засадения с акации път, който водеше от алеята до малката врата на градинската стена, че той беше почти винаги обрасъл с висока трева.

Свечеряваше се, когато двамата братя преминаха вратичката. Една камбанка иззвъни и от другия край на градината, там, където се виждаха осветените прозорци на къщата, се чу лаят на Пюс, кученцето на Жени. Антоан и Жак знаеха пътя. След вечеря семейството седеше от другата страна на къщата, където дворът, засенчен от двата явора, слизаше стъпаловидно към рова на замъка. Двамата братя трябваше да заобиколят един автомобил, чиято неподвижна маса преграждаше алеята.

— Те имат гости — прошепна Жак и изведнъж се разкая, че е дошъл.

Но г-жа дьо Фонтанен вече идваше насреща им.

— Отгатнах, че сте вие! — извика тя, щом ги разпозна. Тя потичваше радостно със ситни стъпки, разтворила ръце, с приветлива усмивка на лицето. — Толкова бяхме доволни тази сутрин, когато получихме телеграмата на Даниел. (Жак не се смути.) Но аз знаех, че ще издържите изпита — продължи тя като гледаше Жак със сериозни очи. — Нещо ми го подсказа онази неделя през юни, когато дойдохте с Даниел! Милият Даниел! Кой знае колко е доволен, колко е горд! И Жени също беше много доволна!

— Значи, Даниел не е тук тази вечер? — запита Антоан.

Те дойдоха до наредените в кръг столове. Чуваше се оживен разговор. Жак веднага различи един глас, който имаше особен тембър, звънлив и все пак малко глух — гласът на Жени. Тя седеше до братовчедка си Никол и до един четиридесетгодишен мъж, към когото Антоан се приближи изненадан — беше млад хирург, негов колега от времето, когато работеше в болницата „Некер“. Двамата мъже си стиснаха ръка с взаимна симпатия.

— Вие се познавате? — извика г-жа дьо Фонтанен възхитена. — Антоан и Жак Тибо са добри приятели на Даниел — обясни тя на доктор Еке. — Да ги посветим ли в тайната? — А после, като се обърна към Антоан, добави: — Моята малка Никол ще ми позволи да ви съобщим за нейния годеж, нали, миличка? Още не е официално, но както виждате, Никол вече доведе годеника си при леля си и достатъчно е да ги погледне човек, за да отгатне тайната им.

Жени не отиде да посрещне двамата братя. Изчака те да дойдат при нея и тогава стана; ръкува се хладно.

— Ники, миличка, ела да ти покажа новоизлюпените ми гълъбчета — каза тя, обръщайки се към братовчедка си, преди компанията да седне отново. — Имам осем мънички, които…

— … които още сучат? — подхвърли Жак с тон, който желаеше да бъде дързък, но всъщност беше само неприятен и неуместен. Той го почувствува веднага и стисна зъби.

Жени сякаш не чу думите му.

— … които вече започват да хвърчат — завърши фразата си тя.

— Но в този час те сигурно са легнали да спят — намеси се г-жа дьо Фонтанен, за да я задържи.

— Именно за това, мамо. Денем човек не може да се доближи до тях. Ще дойдете ли с нас, Феликс?

Доктор Еке, който разговаряше с Антоан, побърза да тръгне с момичетата.

— Те са възхитителна двойка — пошепна г-жа дьо Фонтанен като се наведе към Антоан и Жак, щом годениците се отдалечиха. — Горката Никол! Понеже няма зестра, беше си втълпила, че не трябва да бъде в тежест на никого. От три години вече си печели хляба като медицинска сестра и виждате ли как беше възнаградена? Доктор Еке я срещнал при леглото на една болна. Той бил така възхитен от нейния ум, преданост и храброст в живота, че се влюбил в нея. И ето! Нали е чудесно!

Тя наивно се наслаждаваше на годежа като на случка, описана в роман, където се говори само за благородни чувства и накрая добродетелта побеждава; лицето й сияеше от вяра. Тя се обръщаше главно към Антоан, като му говореше с приятелски тон, сякаш той винаги споделяше всичките й мнения. Обичаше челото му, проницателния му поглед, без никога да помисли, че беше шестнадесет години по-възрастна от него и почти би могла да има син на неговата възраст. Остана възхитена, когато чу от него, че Феликс Еке е способен хирург и човек с бъдеще.

Жак не се намесваше в разговора. „Които още сучат!“ — повтаряше си той разярен. Откакто бе дошъл, всичко го вбесяваше, дори любезното бъбрене на г-жа дьо Фонтанен. Не можа да изтърпи докрай дори поздравленията й и се бе обърнал настрани засрамен заради нея — как може тя да отдава някакво значение на издържани изпити, макар че сам той си бе дал труда да й телеграфира новината.

„Жени поне ми спести комплиментите си — помисли си той. — Дали си дава сметка, че аз съм над такива успехи? Не. Пълно безразличие. Хм, над такива успехи… Които още сучат!… Глупак!… Впрочем има ли тя представа какво значи да си приет в Екол нормал? Но какво значение има за нея моето бъдеще? Тя едва ми каза добър вечер. А аз… Защо ли пък и аз изтърсих тази нелепост? — Той се зачерви и отново стисна зъби. — Когато ми каза добър вечер, тя слушаше какво говори братовчедка й… Очите й… Те са така неразгадаеми. Цялото й лице е още детско, но очите…“

С острите си бодежи циреят не преставаше да напомня за съществуването си. Но той повече страдаше от превръзката, която всички в къщи — и госпожицата, и Жиз дори — бяха настоявали да сложи, отколкото от самия цирей. Сигурно е отвратителен за гледане…

Антоан се усмихваше, разговаряше, без да обръща внимание на Жак.

— … от морална гледна точка… — казваше той.

„Антоан говори, и то за морал!…“ — помисли си Жак и изведнъж светската любезност на брат му и тази „морална гледна точка“, особено след безсрамните признания, които Антоан му бе направил, го поразиха като непростимо двуличие. О, колко различни бяха те един от друг! Жак се хвърляше от една крайност в друга и вече не виждаше нищо общо между себе си и брат си. Да, рано или късно те ще трябва да се разделят. Това е неизбежно; техните силни характери са напълно противоположни и при това и двамата не търпят чужди мнения. Горчива тъга го завладя при мисълта, че пет години бяха живели в сговор и това не можа да ги предпази от неминуемото отчуждаване, да им попречи да станат безразлични един към друг, чужди един на друг, а може би дори и врагове! Той едва не стана да си отиде под някакъв предлог. Искаше му се да скита в тъмнината, из гората, където и да е! Едно-единствено същество на света знаеше да му се усмихва — Жиз. На драго сърце би се отказал от успеха си от предния ден, за да може да се озове в този момент при нея, на моравата, близо до лицето й, до очите й. Те не криеха никаква тайна, когато тя извика: „Искаш, нали?“ — и се засмя като гургулица. Той не си спомняше да е чувал Жени да се смее; дори усмивката й имаше разочарован израз! „Какво става с мене?“ — каза си той, като се мъчеше да се овладее. Но тъгата по миналото, в която се примесваше и малко злоба, беше по-силна от волята му. Той мразеше всичко: и думите на г-жа дьо Фонтанен, и подлостта на Антоан, и хората, и безплодната си младост, всичко. Мразеше и Жени, която живее спокойно сред всеобщата посредственост!

— Какво ще правите през ваканцията, Жак? — запита г-жа дьо Фонтанен. — Хубаво ще е да накарате Даниел да напусне Париж за няколко седмици. Би било толкова забавно и поучително да предприемете заедно някое пътуване. — Тя беше малко натъжена, защото не виждаше да се очертава ясно блестящото бъдеще, което беше мечтала за сина си; и без да иска да се отдава на тревожни мисли, понякога се безпокоеше от живота, който той водеше: прекалено свободен, прекалено нередовен — и тя не смееше да добави, — прекалено разпуснат.

Когато чу, че Жак има намерение да прекара цялото лято в Мезон, тя възкликна:

— Колко съм доволна! Надявам се, че ще привлечете за малко и Даниел. Той никога не отива на почивка и в края на краищата ще си съсипе здравето. Жени! — извика тя на момичето, което се връщаше с гостите. — Добра новина: Жак ще остане тук това лято! Сигурно ще имате хубави тенис мачове. Тази година Жени е полудяла за тенис — по цяла сутрин е в клуба. Сега тук имаме група доста добри тенисмани — обясни тя на доктор Еке, който седна до нея. — Прекрасна младеж, която се събира всяка сутрин в клуба. Отлични кортове, добре организирани мачове, шампионати…

— Не разбирам много от тенис — призна тя като се смееше, — но изглежда, че е много увлекателно… И все се оплакват, че имат малко момчета. Вие сте още член на клуба, нали, Жак?

— Да, госпожо.

— Прекрасно!… Никол, трябва да дойдеш през лятото с годеника си да прекарате една седмица у дома. Нали, Жени? Сигурна съм, че и доктор Еке е добър играч.

Жак се обърна към Еке. През отворената врата-прозорец лампата от салона осветяваше продълговатото и сериозно лице на младия хирург, кестенявата му късичка брада и посребрените му слепи очи. Вероятно беше десетина години по-възрастен от Никол. Отблясъкът от стъклата на пенснето му не позволяваше да се види изразът на очите му, но сериозното му лице събуждаше симпатия.

„Да — каза си Жак, — аз съм си дете. Ето кой е мъж. Мъж, който може да бъде обичан. А пък аз…“

Антоан стана. Той се чувствуваше уморен и не искаше да изпусне влака. Жак му хвърли ядосан поглед. Преди няколко минути така силно желаеше да се измъкне под какъвто и да било предлог, а сега не можеше да се реши да напусне този дом; въпреки това трябваше да тръгне с брат си.

Той се приближи до Жени.

— С кого играете в клуба тази година?

Тя го погледна и тънката линия на веждите й леко се сгърчи.

— С когото намеря — отговори тя.

— С двамата братя Казен, Фоке и бандата на Периго?

— Естествено.

— Все същите, все така духовити, нали?

— Е, какво да се прави? Всички не могат да влязат в Екол нормал.

— В края на краищата може би е необходимо да бъдеш глупак, за да играеш добре тенис.

— Възможно е. — Тя дръзко вдигна глава. — Вие сигурно знаете по-добре от всеки друг; едно време играехте отлично. — После Жени побърза да промени разговора и се обърна към братовчедка си: — Никол, миличка, нали не си тръгваш още?

— Феликс да каже.

— Какво да каже Феликс? — обади се Еке като се приближи до момичетата.

„Малката има ослепителен тен — мина през ума на Антоан, който се загледа втренчено в Никол. — Но в сравнение с Рашел…“ — Изведнъж той почувствува как сърцето му прелива от вълнение.

— Значи, скоро пак ще ви видим, Жак — каза г-жа дьо Фонтанен. — Ще ходиш ли утре на тенис, Жени?

— Не зная, мамо, мисля, че не.

— Е, ако не утре, все някой от тия дни ще се срещнете — поде г-жа дьо Фонтанен с примирителен тон. И въпреки протестите на Антоан, тя придружи двамата братя до градинската вратичка.

 

 

— Наистина, мила, ти никак не беше любезна с твоите приятели — извика Никол, щом Жак и Антоан се отдалечиха малко.

— Първо на първо те не са мои приятели — възрази Жени.

— Тибо, с когото съм работил — намеси се Еке, — е рядко забележителен младеж и вече много го ценят. За брат му не зная. Но — добави той и изпод пенснето в сините му очи блесна хитро пламъче (той беше дочул краткия диалог между Жак и Жени) — рядко се случва глупак да може още при първия изпит да влезе в Екол нормал, и то между първите…

Лицето на Жени пламна. Никол побърза да се намеси. Тя беше достатъчно дълго живяла с братовчедка си и познаваше някои странности в характера й — присъщата й свенливост, която постоянно се бореше с гордостта й и понякога се израждаше в прекалена докачливост.

— Горкичкият, той имаше цирей на врата — забеляза тя със снизхождение. — Това не предразполага човек да прави усилия да блесне.

Жени не отговори. Еке не настоя; той се обърна към годеницата си:

— Никол, трябва да се приготвяме вече — каза той като човек, свикнал да върши акуратно всичко в живота си.

Появяването на г-жа дьо Фонтанен тури край на разговора.

Жени придружи братовчедка си до стаята, където Никол си беше оставила мантото; там, след доста дълго мълчание, тя промълви:

— Ето че лятото ми съвсем пропада.

Никол, седнала пред огледалото, поправяше прическата си с единствената мисъл как да се хареса повече на годеника си. Тя се чувствуваше красива, питаше се какво ли говори той долу с леля й, мислеше за връщането с колата, сама с него в тихата нощ; затова не обърна особено внимание на лошото настроение на Жени. Но като забеляза строгия израз на своята братовчедка, тя се усмихна.

— Какво дете си ти!

Тя не забеляза погледа, който Жени й хвърли.

Чу се клаксонът на колата. Никол весело се обърна и с тази смесица от нежност, невинност и кокетство, която беше толкова съблазнителна у нея, се спусна да прегърне братовчедка си. Жени неволно извика и рязко се отдръпна. Тя не можеше да понася да я докосват; дори не бе пожелала да се научи да танцува, толкова допирът на чужда ръка й се струваше физически непоносим. Веднъж, още като съвсем малко момиче, си беше навехнала глезена в Люксембургската градина и стана нужда да я отведат с кола; тогава предпочете да се качи сама по стълбите, влачейки болния си крак, вместо да остави портиера да я вземе на ръце и да я отнесе горе.

— Колко те е гъдел! — възкликна Никол. — Доволна съм, че можах да ти говоря, мила — продължи тя със светнал поглед, намеквайки за минутите, които бяха прекарали сами в алеята на розите. — Има дни, когато се задъхвам от щастие. А с тебе, знаеш ли, винаги съм „истинска“. Каквато съм с тебе, такава съм си всъщност. Тъй ми се иска, миличка, и ти също, скоро…

Градината, преобразена от светлината на фаровете, беше феерична и театрална. Еке, отворил капака на колата, притягаше една свещ с отмерените движения на опитен хирург. Никол искаше да сгъне палтото си и да го сложи на коленете си, но годеникът й я накара да се наметне. Той се отнасяше към нея като към малко дете, за което трябва да се грижи. Може би се държеше с всички жени като с деца? Никол се подчини с готовност, която изненада Жени и предизвика у нея някакво раздразнение срещу двамата годеници.

„Не — помисли си тя и поклати главичка, — такова щастие… не е за мене!“

Тя дълго следи с очи светлата ивица между дърветата, която предшествуваше колата в нощта. И облегната на оградата, стиснала кученцето в ръце, изпита тъй остра тъга, такава ненавист срещу нещо незнайно, толкова силно упование в нещо неопределено, че вдигна лице към звездното небе и за няколко мига пожела да умре, преди да е почнала да живее.

VI

Жизел се питаше защо в последно време дните бяха толкова къси и лятото така лъчезарно; защо сутрин, докато се гласеше пред големия отворен прозорец, не можеше да не пее и да не се усмихва на всичко, което вижда: на огледалото си, на ведрото небе, на градината, на цветето върху перваза на прозореца, което поливаше, на портокаловите дървета по терасата, които сякаш се бяха свили на топка като таралежи, за да се защитят по-добре от слънчевите лъчи.

Когато летуваха в Мезон-Лафит, г-н Тибо на два-три дни отиваше в Париж по работа. В негово отсъствие въздухът във вилата ставаше по-лек. Обедите и вечерите се преобразяваха в някаква игра: Жак и Жиз се връщаха към безпричинните, луди смехове от детските си години. Госпожицата, развеселена, припкаше от килера до шкафовете с бельото, от кухнята до сушилнята, тананикайки старомодни песнички, които напомняха куплетите на Надо. През тези дни, успокоен, с бодър дух и пълен с противоречиви планове, Жак се отдаваше изцяло на своето призвание и прекарваше следобедите в някой кът на градината, където, седнал или прав, драскаше бележките си. Жизел, също обхваната от желание да използува добре времето си, се настаняваше на площадката на стълбището, откъдето можеше да наблюдава движенията на Жак, и потънала в „Great Expectations“ на Дикенс (книга, която госпожицата по настояване на Жак й беше разрешила да чете, за да се усъвършенствува в английския език), тя плачеше с наслада, защото още от началото беше отгатнала, че Пип ще изостави горката Биди заради жестоката и чудновата мис Естел.

 

 

Едно кратко отсъствие на Жак през втората половина на август — той не можа да откаже на Батенкур да стане свидетел на сватбата му и трябваше да замине за Турен — беше достатъчно да разруши този омагьосан свят.

На другия ден след връщането му в Мезон Жак се събуди рано след неспокоен сън. Докато се бръснеше грижливо и мислеше, че по лицето му няма вече никаква червенина и че на мястото на цирея е останал само едва забележим белег, перспективата да продължи това еднообразно съществуване внезапно му се стори така безнадеждна, че той заряза тоалета си и с бяс се тръшна напреки на леглото си. „Седмиците минават — помисли той. Това ли беше ваканцията, на която се беше толкова надявал? Изведнъж скочи на крака. — Трябва малко да поспортувам“ — каза си той с разумен тон, който не отговаряше на трескавите му движения. Извади от гардероба риза с отворена яка, провери дали обувките и ракетата му са в изправност и след няколко минути се метна на велосипеда, за да отиде по-бързо в клуба.

Два корта бяха заети. Жени играеше. Тя не даде вид, че е забелязала идването на Жак, който не бързаше да я поздрави. Едно пререждане на групите ги събра в една четворка, най-напред като противници, след това като партньори.

Двамата играеха еднакво добре. Те веднага възприеха неучтивия тон на миналите си срещи. Жак обръщаше твърде много внимание на Жени, но все по един дразнещ, даже оскърбителен начин, като се подиграваше на грешките й в играта и изпитваше видимо удоволствие да й противоречи. Жени отвръщаше веднага на всяка негова забележка с изкуствен глас, който не й беше присъщ. Тя лесно можеше да се освободи от нелюбезния си партньор, но въпреки това като че ли не се стараеше да го отстрани и упорствуваше да има последната дума. Когато другите играчи започнаха да се разотиват за обед, тя се обърна към Жак с предизвикателен тон:

— Ще ви бия четири игри поред.

Беше свръхвъзбудена и игра така нападателно, че Жак изгуби с четири на нула.

Победата я направи щедра.

— Това не се брои, защото вие не сте тренирали. Ще се реванширате тези дни.

Гласът й отново беше придобил обичайната си мека интонация. „И двамата сме деца“ — каза си Жак. Той беше щастлив, че все пак имат една обща слабост. Това беше като лъч на надежда. Обхвана го срам при мисълта как се отнася с Жени, но не можеше да измисли по какъв друг начин да се държи. Пред нея той никога нямаше да може да се покаже естествен; а именно с Жени, повече, отколкото с всеки друг, би искал да се държи непринудено.

Удряше дванадесет часа, когато те излязоха заедно от клуба, като водеха колелата си.

— Довиждане — каза тя. — Вие тръгвайте. Мене ми е толкова горещо, че ме е страх да не ми призлее, ако се кача на колелото.

Той не отговори и продължи да върви до нея.

Жени не обичаше да й се натрапват; тя изпита раздразнение, че не може да се освободи от своя спътник в момента, когато беше пожелала да остане сама. Жак не схвана това; искаше му се и утре да играе с нея и търсеше думи, с които да оправдае това внезапно желание.

— Сега, като се върнах от Турен… — започна той стеснително. Беше се отказал от своя ироничен тон. (Жени беше забелязала още миналата година, че щом останеха сами, той преставаше да я дразни.)

— Вие сте били в Турен? — попита тя, колкото да каже нещо.

— Да. На сватбата на един приятел. Но вие го познавате. Срещнах го у вас: Батенкур.

— Симон дьо Батенкур? — Тя, изглежда, си спомни за нещо и каза твърдо: — Той не ми беше приятен.

— Така ли! Защо?

Тя не обичаше да й задават въпроси по този начин.

— Вие сте много строга, той е мило момче — подхвана Жак като видя, че тя не отговаря. Но веднага се поправи: — Не, всъщност вие имате право, той е твърде посредствен човек.

Жени изказа съгласието си с кимване на глава и той се почувствува много щастлив.

— Не знаех, че сте се сближили с него — каза тя.

— Извинете, той се сближи с мене, не аз с него — поправи я Жак усмихнато. — Това се случи една вечер, когато се връщахме, не помня вече откъде. Беше много късно. Даниел ни беше оставил. Тогава Батенкур ми се довери съвсем ненадейно. Разказа ми целия си живот така, както човек поверява състоянието си на някой банкер: „Моля, заемете се с моите работи, разчитам на вас“.

Жени го слушаше с известно любопитство и вече не мислеше да се освободи от него.

— Често ли ви се случва да ви доверяват тайни? — попита тя.

— Не. Защо?… Да, може би. — Той се усмихна: — Да, всъщност това ми се случва доста често. Учудва ли ви? — прибави той малко предизвикателно.

Спокойният тон на отговора й го развълнува:

— Не, ни най-малко.

Горещият вятър на вълни лъхаше в лицата им, носейки дъха на градините, край които вървяха: мирис на влажна земя, тежък аромат на цветя, напечени от слънцето, на хелиотропи и индийски карамфили. Жак мълчеше. Сега тя подхвърли:

— И от изповед на изповед накрая го оженихте, така ли?

— О, не! Точно обратното. Всичко направих, за да предотвратя този глупав брак. Вдовица, четиринадесет години по-стара от него, и с дете отгоре на това! Родителите на Батенкур се скараха със сина си. Но нищо не можеше да се направи. — Жак си спомни, че веднъж сполучливо беше прикачил на своя приятел епитета обладан в библейския смисъл на думата и прибави: — Батенкур е напълно обладан от тази жена.

— Хубава ли е? — попита тя. Въпросът й показваше, че беше оценила силата на израза.

Той тъй дълго мисли, че тя сви устни и продължи:

— Не мислех, че ви поставям толкова смущаващ въпрос!

Той все още мислеше и не се усмихна.

— Не мога да кажа, че е хубава. Тя е страшна. Не намирам друга дума… Странно нещо са хората! — възкликна той след кратко мълчание. После вдигна очи към Жени и видя, че тя изглежда изненадана. — Така е — продължи Жак, — всички хора са толкова интересни! Даже и тези, с които никой не се занимава. Забелязали ли сте, когато говорите за ваши познати с други хора, които също ги познават, колко значителни, показателни неща са им убягнали? Затова хората тъй малко се разбират един друг.

Той отново я погледна и почувствува, че тя го беше слушала внимателно и сега си повтаряше думите му. Недоверието, с което винаги се отнасяше към Жени, изведнъж се замени с радостна непринуденост; поиска му се да задържи това необичайно внимание, да развълнува младото момиче, като му разкаже някои подробности от церемонията, които бяха още свежи в паметта му.

— За какво говорех? — каза той разсеяно. — Да, бих искал някой ден да опиша живота на тази жена по малкото, което зная за нея. Казват, че била започнала като продавачка в един базар. Упоритият възход на тази жена… — продължи той, повтаряйки формулата, която беше си записал в джобния бележник. — Сестра на Жюлиен Сорел. Обичате ли „Червено и черно“?

— Не, никак.

— Така ли? — рече той. — Да, разбирам какво искате да кажете. — Жак се замисли за миг и се усмихна. — Но ако почнем да отваряме скоби, никога няма да свърша. Не злоупотребявам ли с времето ви?

За да не покаже, че е много заинтригувана, тя подхвърли, без да мисли:

— Не, ние не обядваме преди дванадесет и половина заради Даниел.

— Тук ли е Даниел?

Жени се видя принудена да излъже.

— Каза, че може би ще дойде — отговори тя и се изчерви. — А вие?

— Не бързам, баща ми е в Париж. Да минем на сянка, имате ли нещо против? Искам да ви разкажа само за угощението, което дадоха след сватбата. О, не беше нищо особено, но въпреки това беше много мъчително, уверявам ви. Представете си най-напред фона: замък, тип исторически, с кула, реставрирана от Гупийо. Гупийо е първият й мъж, необикновена личност, бивш търговски пътник, който се оказал финансов гений и умрял мултимилионер, след като снабдил всичките ни провинциални градове с по един базар — „Базарите на двадесетия век“. Сигурно сте ги виждали. Вдовицата впрочем е ужасно богата. Как да ви я опиша? Слаба, гъвкава, прекалено елегантна, с глава, която ви кара да се чувствувате неудобно, горд профил; матово лице — малко на петна, сиви очи, сиви като цвят на къртица, с мътен оттенък. Тиха вода. Представяте ли си я? Държане на разглезено дете; обноски, значително по-младежки от външността й; говори високо, смее се. Понякога — не зная как да изразя това — сивият й поглед сякаш почва да бяга под клепачите, под миглите й; тогава детинщините, които говори, изведнъж придобиват някакъв тревожен смисъл и човек неволно си припомня слуха, който се носеше, след като овдовя, че постепенно била отровила Гупийо.

— Тя ме плаши — каза Жени, вече без да се бори срещу интереса, който Жак събуждаше у нея. Той схвана това и се почувствува приятно насърчен.

— Да, точно така — повтори той, — жена, която малко те плаши. Спомням си, че точно такова чувство изпитах, когато сядахме на масата. Аз я гледах: тя стоеше със суров израз на лицето, изправена пред масата, украсена с бели цветя…

— В бяло ли беше облечена?

— Почти. Не съвсем булчинска рокля — официална лятна рокля, да кажем, доста претенциозна, не съвсем бяла, кремава. Обедът беше поднесен на отделни маси. Тя канеше на своята маса всеки, който й попадне, без да се грижи за броя на местата. Батенкур седеше до нея. Изглеждаше нервен. Той й каза: „Не виждате ли, че обърквате всичко?“. Размениха си по един поглед… О, много странен поглед. Стори ми се, че между тях няма вече нищо младо, нищо жизнено, а само минало.

„Може би — казваше си Жени, — може би той не е толкова зъл, колкото си мислех, нито толкова сух, нито толкова…“ — И почти в същия миг откри, че отдавна е познавала Жак като чувствителен и добър. Това я смути и докато следеше разказа му, тя неволно запомняше всичко, което затвърдяваше новата й благоприятна преценка за него.

— Симон поиска да седна до него — продължи той. — От всичките му приятели само аз присъствувах. Даниел беше обещал да дойде, но се измъкна. И нито един член от семейството на Батенкур, нито даже първият му братовчед, с когото са отраснали заедно. Симон се надяваше до последния влак, че той ще дойде. Горкото момче, беше за съжаление. Той има чувствителна, нежна душа… Уверявам ви, зная много добри неща за него… Той гледаше всички тези хора около себе си: всички чужди. И очевидно мислеше за родителите си, защото по едно време ми каза: „Никога не бих повярвал, че ще бъдат тъй сурови. Нима трябва толкова много да ми се сърдят!“

По-късно, по време на обеда, пак ми каза: „Нито една дума, нито дори телеграма! Значи, вече не съществувам за тях, така ли?“. Не знаех какво да му отговоря. Тогава той побърза да прибави: „Не е въпрос за мене — аз две пари не давам, — но за Ана“. Тази ужасна Ана тъкмо разпечатваше една току-що донесена телеграма. Батенкур побледня съвсем. Но телеграмата беше за нея — поздравления от нейна приятелка. Тогава той не можа да издържи: въпреки че всички го гледаха, въпреки Ана с нейното затворено лице, въпреки студения й поглед, който го следеше, той заплака. Тя побесня. Симон си даде сметка за това. Той седеше до нея, разбира се. Докосна ръката й и каза полугласно, като малко момче: „Извинявайте“. Стана ми противно като го чух. Тя не трепна. После той почна да говори оживено, да се шегува. Това беше още по-мъчително, отколкото да го гледаш как плаче. Понякога, когато се насилваше да каже нещо, на очите му се показваха сълзи. Той ги изтриваше с ръка и продължаваше да говори.

Вълнението на Жак придаваше такава емоционалност на тази сцена, че Жени промълви:

— Ужасно!…

Той почувствува авторска радост, бурна радост, първата може би, но я прикри и лицемерно каза, сякаш не я беше чул:

— Не ви ли досаждам? — А след това поде веднага: — Но това не е всичко. При десерта от другите маси завикаха: „Младоженците!“. Батенкур и жена му трябваше да станат, да се усмихнат, да обиколят залата с чаша шампанско в ръка. И тук се случи нещо мъчително. Докато минаваха между масите, те бяха забравили детето от първия съпруг, момиченце на осем-девет години. Малката изтича след тях. Те вече се бяха върнали на местата си. Майката я целуна небрежно и оправи якичката на роклята й и я побутна към Батенкур. Но след тази обиколка, при която не беше срещнал погледа на нито един приятел, очите му бяха пълни със сълзи и той не виждаше нищо; трябваше да сложат момиченцето на коленете му. С каква престорена усмивка се наведе той над детето на „другия“! Малката му поднесе бузата си: тъжни бяха очите на това дете, няма да ги забравя никога. Най-сетне той я целуна. И тъй като тя не си отиваше, Батенкур някак глупаво погали брадичката й така, с един пръст. Разбирате ли? Жалка картинка. Но все пак интересна история… Не намирате ли?

Тя се обърна към него, изненадана от начина, по който беше произнесъл „интересна история“. Забеляза, че в погледа на Жак нямаше следа от тази тъпа заспалост, която й беше толкова неприятна; зениците му, ясни, подвижни и изразителни в този миг бяха съвсем чисти.

„Защо ли не е винаги такъв?“ — помисли си тя.

Сега той се усмихваше. Тъгата, навяна от тези спомени, беше по-слаба от интереса му към живота на хората, към всичко, което разкриваше мислите и чувствата им. Жени също изпитваше това удоволствие; и може би у нея, както и у него в този миг това чувство беше по-силно, защото беше споделяно.

Стигнаха края на алеята; гората вече се виждаше. Пред тях слънцето разстилаше върху тревата ослепителна покривка. Жак се спря.

— Аз бъбря — каза той — и ви отегчавам.

Тя не възрази. Въпреки това, вместо да се сбогува, той предложи:

— Щом съм дошъл дотук, бих могъл да се обадя на брат ви.

Стана й неприятно, сякаш в най-неподходящия момент й припомниха лъжата й, която сега още повече я раздразни, защото видя, че Жак се беше подвел. Тя не отговори нищо.

Той си помисли, че Жени се е наситила на присъствието му и не би желала да я придружава по-нататък. И това го засегна. Но не се реши да си тръгне и да я остави с лошо впечатление особено тази сутрин, когато му се струваше, че между тях се ражда нещо, което смътно бе желал от месеци, а може би и от години.

Те продължиха мълчаливо по пътя, ограден с акации, който водеше до малката вратичка. Вървейки малко зад Жени, Жак забеляза грациозната и тъжна извивка на бузата й.

Колкото повече наближаваха, толкова по-малко изглеждаше вероятно той да промени намерението си и да я остави сама. Минутите течаха.

Стигнаха до вратата. Тя отвори и той я последва. Прекосиха градината.

Терасата беше пуста, салонът — празен.

— Мамо! — извика Жени.

Никой не отговори. Тя се отправи към прозореца на кухнята и продължавайки лъжата си, попита:

— Господин Даниел дойде ли?

— Не, госпожице… но току-що донесоха телеграма.

— Не безпокойте майка си — каза най-после Жак. — Аз си отивам.

Жени стоеше изправена и лицето й изразяваше упорство.

— Довиждане — промърмори Жак. — До утре може би?

— Довиждане — отговори тя, но не тръгна да го изпрати.

Щом Жак се обърна, тя влезе във вестибюла, сложи с рязко движение ракетата в рамката и я захвърли върху сандъка, облекчена от възможността да изрази лошото си настроение чрез енергичен жест.

„Не, не утре! Сигурно не утре“ — помисли си тя.

Г-жа дьо Фонтанен беше чула от стаята си, че дъщеря й я вика, беше познала и гласа на Жак. Но беше толкова разстроена, че нямаше сили да си придаде спокоен вид. Телеграмата беше от мъжа й: Жером й съобщаваше, че е в Амстердам, сам и без средства, при Ноеми, която била болна. Г-жа дьо Фонтанен веднага беше решила да отиде в Париж, още днес, да изтегли каквото й беше останало в банката и да го изпрати на адреса, даден от Жером.

Тя се обличаше, когато дъщеря й влезе в стаята. Измененото лице на г-жа дьо Фонтанен и отворената телеграма върху масата уплашиха Жени.

— Какво има? — промълви тя. И веднага помисли:

„Случило се е нещо. А аз не бях тук. Само Жак е виновен за това.“

— Нищо страшно, миличка — въздъхна г-жа дьо Фонтанен. — Баща ти… баща ти има нужда от малко пари. — И засрамена от собствената си слабост, засрамена преди всичко пред детето си заради баща му, тя се изчерви и закри лицето си с ръце.

VII

Зората се раждаше зад опушените стъкла на вагона. Сгушена в ъгъла на купето, г-жа дьо Фонтанен замислено гледаше равните пасища на Холандия, без да ги вижда.

Когато бе пристигнала в Париж предната вечер, тя бе намерила в къщи втора телеграма от Жером: „Докторът счита Ноеми загубена. Не мога да остана сам. Моля, елате. Ако е възможно, донесете пари“. Тя не успя да се види с Даниел преди вечерния влак. Но беше му оставила бележка, за да го уведоми, че тръгва и му поверява Жени.

Влакът спря. Някой извика:

— Харлем!

Това беше последната спирка преди Амстердам. Слънцето, още невидимо, изпълни небето с бисерно бяла светлина, разлята и многоцветна. Пътниците се събуждаха, раздвижваха се, сгъваха палтата си. Г-жа дьо Фонтанен остана неподвижна: искаше да продължи още малко това вцепенение, което й помагаше да не съзнава действията си. Ноеми умираше! Тя се опита да прозре в себе си. Ревнуваше ли? Не. Ревност бяха онези внезапни пламъци, които я обгаряха в първите години на брачния й живот; тогава, когато все още се съмняваше, когато не искаше да вярва на очевидното и се бореше срещу мъчителните представи, които я гнетяха. Тя отдавна вече не страдаше от ревност; страдаше само от несправедливостта, която Жером проявяваше към нея. Би ли могла да каже дори, че страда? Тя бе минала през много други страдания. Дали някога наистина беше се проявявала като ревнива жена? Най-тежка болка изпитваше, когато след дълго време научеше, че е била мамена. Обикновено тя гледаше на любовниците на Жером с известно надменно съчувствие, придружено понякога със симпатия като към неразумни сестри.

Пръстите й трепереха, когато започна да притяга ремъците на куфара си. Тя слезе последна от вагона. Огледа се бързо и смутено, но очите й не срещнаха погледа, от който се страхуваше. Не беше ли получил телеграмата й? Мисълта, че може би две очи я следят я накара да се съвземе. Тя тръгна след върволицата пътници.

Някой докосна ръката й: Жером стоеше пред нея с несигурен, макар и весел поглед, без шапка, леко наведен, запазил все още въпреки отслабналата си фигура и леко приведените си рамена, смущаващата грация на източен принц. Вълната пътници ги понесе, преди Жером да намери думи за поздрав. Изпълнен с нежно внимание, той бързо грабна куфара на Терез. „Не е умряла“ — каза си г-жа дьо Фонтанен; и почувствува страх, че ще трябва да бъде при Ноеми в смъртния й час.

Излязоха мълчаливо на площада пред гарата. Г-н дьо Фонтанен спря един празен файтон. Тя пристъпи към колата, задушена от вълнение, което почти приличаше на щастие: чула бе гласа на Жером! И докато той даваше на холандски нареждания на кочияша, тя остана за миг на стъпалото, неподвижна и трепетна; после отвори очи и седна.

Щом се настани до нея в отворената кола, той се обърна и я погледна. Тя съгледа тежкия, златист и мек блясък на зениците му и се почувствува отново обхваната от тяхната топлота. Жером като че ли искаше да вземе ръката на Терез, да докосне рамото й; това негово желание толкова противоречеше на виновната учтивост на обноските му, че тя се засегна, сякаш той си беше позволил някаква близост; но се и развълнува от това доказателство за любов, което не очакваше.

Тя първа прекъсна мълчанието:

— Как е… — Но се сепна, преди да произнесе името и добави веднага: — Страда ли?

— Не — каза той, — вече не.

Въпреки че избягваше да го гледа в лицето, тя разбра по тона му, че Ноеми е вече много по-добре. Реши, че е смутен, понеже е повикал жена си при леглото на една оздравяваща любовница. Обхвана я горчиво съжаление. Вече не разбираше каква магия я беше накарала да дотича така бързо. Щом Ноеми ще оживее, щом всичко ще почне наново и ще продължава така, какво търсеше тя тук? Реши да се върне веднага обратно.

— Благодаря ви, Терез… — прошепна Жером.

Тембърът на гласа му беше нежен, почтителен, плах. Върху коляното му тя зърна ръката му, ръка дълга, с изпъкнали вени, малко отслабнала, която едва забележимо трепереше; пръстенът с голямата камея бе станал широк за безименния пръст. Навела глава, Терез неподвижно съзерцаваше тази гола ръка и вече не съжаляваше, че е дошла. Защо да се връща? Тя беше дошла свободно, в порив, внушен й от молитвата — нищо лошо не можеше да се случи. Щом се облегна на своята вяра, за да отблъсне от себе си всяко желание за връщане, тя се почувствува силна. Никога божественото дихание не я беше оставяло за дълго в несигурност.

Колата навлизаше в голям, просторен град с широки булеварди. Ролетките на витрините не бяха още вдигнати, но по тротоарите работниците вече се отправяха към заводите. Кочияшът сви по една по-тясна улица без тротоари, прекъсвана от малки мостчета с готически сводове. Тя пресичаше успоредни канали, с къщи от двете страни, чиито гладки фасади, високи и тесни, повечето червени с бели прозорци, се отразяваха в дремещата вода между клоните на наведените брястове по кейовете. Г-жа дьо Фонтанен се почувствува далеч от Франция.

— Как са децата? — попита Жером.

Тя забеляза, че той се поколеба, преди да зададе този въпрос, че беше развълнуван и че този път не се стараеше да прикрие смущението си.

— Много добре.

— Даниел как е?

— Той е в Париж, работи. Идва в Мезон, когато е свободен.

— Вие бяхте в Мезон?

— Да.

Той млъкна; очевидно си спомняше парка, познатото жилище в края на гората.

— А… Жени?

— Добре е. — Погледът му я питаше, молеше я; тя прибави: — Много е пораснала, станала е друга.

Жером започна да примигва. Той пошепна с променен от усилието глас:

— Да, нали? Тя сигурно много се е променила. — После наново замълча, обърна глава и като прекара ръка по челото си изведнъж глухо извика: — А, всичко това е толкова ужасно! — И веднага след това, без какъвто и да е преход заяви: — Почти без пари съм, Терез!

— Аз донесох пари — каза бързо тя.

В неговия вик се долавяше дълбоко отчаяние и тя за миг се зарадва, че може да го успокои. Но изведнъж й се натрапи обидна мисъл: сигурно Ноеми изобщо не е била никога толкова болна, както я бяха накарали да повярва, и той я беше повикал само заради парите! Затова изтръпна от възмущение, когато Жером, след като почака няколко минути, не издържа и засрамено попита:

— Колко?

За миг я обхвана изкушение да намали цифрата.

— Всичко, което можах да събера — каза тя. — Малко над три хиляди франка.

Той промърмори:

— Ах, благодаря, благодаря… ако знаехте, Терез!… Важното е да имаме петстотин флорина за лекаря…

Колата мина по каменен мост над една голяма река, задръстена с кораби, свърна по уличките на някакво предградие и като стигна до едно пусто площадче, спря пред стълбището на един параклис.

Жером слезе, плати, взе куфара, даде път на Терез и съвсем естествено се изкачи по стъпалата и бутна крилото на вратата. Това не беше черква, нито католическа, нито протестантска, а може би синагога.

— Извинете — прошепна той. — Правя това, за да не пристигнем с кола до къщи. Чужденците са много наблюдавани; ще ви обясня. — И изменяйки гласа си, продължи с пленителната усмивка на светски човек: — Всъщност няколко крачки пеша няма да бъдат неприятни. Толкова е хубаво времето тази сутрин! Ще вървя напред да ви показвам пътя.

Тя го последва, без да отговори. Колата вече не беше на площада. Жером мина под един сводест пасаж, който с няколко стъпала водеше до единствения кей на един канал; на другата страна основите на къщите излизаха направо из водата. Слънцето играеше по тухлите, по светещите стъкла на прозорците, освежени от латинки и мушкато. Кеят беше задръстен от хора, сергии, кошове; пазарът вече се откриваше. Между вехтите дрехи и мебели разтоварваха малки шлепове с цветя, чийто парфюм се смесваше с леко застоялия дъх на водата.

Жером се обърна:

— Нали не се уморихте много, приятелко?

Той все още произнасяше по същия напевен начин „приятелко“. Тя наведе глава, без да отговори.

Той не усети ни най-малко какво вълнение беше предизвикал у нея и посочи на другия бряг триъгълния фронтон на къщата, до която водеше малко мостче.

— Там е — каза Жером. — Много е скромно… Извинете, че ви посрещам в такава бедна обстановка.

Къщата наистина изглеждаше бедна, но беше наскоро боядисана — стените в махагонов цвят, а дървените части в бяло, та външността й напомняше добре поддържана яхта. Върху оранжевите щори на първия етаж, всички спуснати, Терез прочете, написано с малки букви: „Пансион Roosje-Mathilda“.

Значи, Жером живееше в нещо като хотел, в безлично жилище, където тя нямаше да чувствува твърде болезнено, че е на гости „у тях“. Това значително я облекчи.

Тръгнаха по мостчето. Една от щорите на първия етаж помръдна. Нима Ноеми дебнеше? Г-жа дьо Фонтанен се изправи. Едва тогава забеляза между два прозореца на мецанина една тенекиена табела с нескопосано нарисуван върху нея щъркел, застанал пред гнездо, от което излизаше голо бебе.

Те тръгнаха по един коридор, после по стълба, която миришеше приятно на паркетин. Жером се спря на площадката и позвъни два пъти. Вътре се раздвижиха, малкото прозорче на вратата се плъзна зад решетката и най-сетне вратата се отвори толкова, колкото да мине Жером.

— Извинете, че ще ви оставя за момент — каза той. — Трябва да им обясня.

Г-жа дьо Фонтанен долови кратък спор на холандски. Почти веднага Жером отвори широко входната врата. Беше сам. Те тръгнаха по широк излъскан коридор, който правеше няколко чупки; г-жа дьо Фонтанен се чувствуваше потисната; страхуваше се всеки миг, че ще се намери в присъствието на Ноеми и призоваваше своето достойнство, за да запази хладнокръвие. Но помещението, в което влязоха, беше необитавано; това беше чиста и весела стая с изглед към канала.

— Тук ще бъдете като у дома си, приятелко — каза Жером.

Тя се въздържа да не попита: „А Ноеми?“. Дали той отгатна мисълта й?

— Оставям ви за момент — каза той. — Ще отида да видя дали нямат нужда от мене.

Преди да излезе пристъпи към г-жа дьо Фонтанен и хвана ръката й.

— Ах, Терез, бих искал да ви кажа… Ако знаете през какви тревоги съм преминал! Но вие дойдохте, вие дойдохте…

Той допря до ръката й устните си, бузата. Тя отстъпи крачка назад, но Жером не се опита да я задържи.

— Ще дойда да ви взема след минута — каза той като се отдръпна. — Искате ли… да я видите?

Да, тя ще види Ноеми, понеже по своя воля е предприела това пътуване. Но след това, веднага след това, каквото и да се случи, ще си замине! Тя направи знак, че е съгласна, не чу неговото „благодаря“ и се наведе над чантата си като се престори, че търси нещо, докато Жером напусна стаята.

Тогава се озова сама със себе си и самоувереността й изчезна. Свали си шапката, погледна в огледалото умореното си лице и прокара ръка по челото си. Как е възможно да се намира тук? Тя се срамуваше от себе си.

Но нема’ време да се отпусне — чукаше се.

Преди да успее да отговори, вратата се отвори. Влезе една жена облечена в червен пеньоар, очевидно не съвсем млада, въпреки твърде черните си коси и изписаното си лице. Тя запита нещо на език, който г-жа дьо Фонтанен не разбираше, направи нетърпеливо движение и извика друга жена, по-млада (също в пеньоар, само че небесносин), която, изглежда, чакаше в коридора и която поздрави г-жа дьо Фонтанен с едно гърлено:

— Dag[61], госпожо! Добър ден!

Последва къс разговор между новодошлите. По-старата обясняваше на по-младата какво трябва да каже. Тя се съсредоточи за секунда, обърна се грациозно и почна да говори с прекъсвания:

— Госпожата казва вие да отнесете болната дама. Платете сметката и идете другаде. Verstaad u?[62] Разбирате ли какво ви казвам?

Г-жа дьо Фонтанен направи неопределено движение — всичко това не я засягаше. По-старата дама отново заговори загрижено и упорито.

— Госпожата казва — продължи младата, — че може дори да не платите сметката веднага, но трябва да се преместите, да си идете, да отнесете болната в друг хотел. Verstaad u? Така е по-добре за politie.

В този момент вратата бързо се отвори. Беше Жером. Той се приближи до жената с червения пеньоар и почна да се кара на холандски, блъскайки я навън. Синият пеньоар мълчеше и нахално гледаше ту Жером, ту г-жа дьо Фонтанен. В това време старата, крайно разярена, размахваше юмрук, дрънчеше с гривните си като циганка и изригваше сърдити фрази, в които непрекъснато се повтаряха думите:

— Morgen… morgen… politie![63]

Най-сетне Жером успя да ги избута навън и двете и спусна резето.

— Извинете — каза той като се обърна към жена си. Явно беше раздразнен.

Тогава Терез забеляза, че вместо да отиде при Ноеми, той сигурно се беше погрижил за тоалета си, тъй като беше току-що обръснат, леко напудрен и изглеждаше подмладен. „А аз — помисли си тя, — как ли изглеждам аз след цяла нощ във влака?“

— Трябваше да ви предупредя да се заключите — продължи той като се приближи до нея. — Старата хазяйка е добра жена, но е бъбрива и нахална…

— Какво искаше тя от мене? — запита разсеяно Терез. Но усещайки дъха на лимон, който винаги се разнасяше около Жером, след като се обръсне, тя остана захласната няколко минути с полуотворена уста и смутен поглед.

— Нищо не разбрах от жаргона им — каза той. — Сигурно ви е взела за друга наемателка.

— Синята повтори няколко пъти, че трябва да платим сметката и да отидем другаде.

Жером сви рамене и г-жа дьо Фонтанен долови нещо като далечно ехо от прежния му смях, този леко изкуствен, малко самодоволен смях, при който той отмяташе главата си назад.

— Ха, ха, ха! Колко глупаво! — извика Жером. — Старата сигурно мисли, че няма да й платя! — Сякаш му се струваше напълно невъзможно да го подозират, че не ще може да плати дълговете си. — Виновен ли съм аз? — продължи той с внезапно помрачено лице. — Всичко опитах. Никой хотел не иска да ни приеме.

— Но тя ми каза: „Заради полицията“.

— Тъй ли каза? „Заради полицията?“ — попита той учудено.

— Така разбрах. — Тя пак съзря в чертите на Жером този израз на съмнителна невинност, споменът, за който оставаше свързан с най-мъчителните кризи в живота й и който винаги я потискаше като някаква зараза във въздуха.

— Бабини деветини! Защо ще се прави разследване? Защото има клиника долу ли? Не. Най-важното е да се дадат петстотин флорина на докторчето.

Г-жа дьо Фонтанен не разбираше добре какво иска да каже той, защото обичаше винаги и във всичко да бъде наясно. Но най-вече я измъчваше обстоятелството, че пак беше намерила Жером объркан, замесен в комбинации, за които не знаеше какво да мисли.

— Откога сте тук? — попита тя, решена да получи някакво разяснение.

— Петнадесет дни. Не… няма толкова. Дванадесет; десет може би. Не зная вече как живея.

— Но… тази болест? — подхвана тя с такъв въпросителен тон, че той не можа да се измъкне.

— Е да, именно — отговори той, без да показва, че се колебае, — именно с тези чужди лекари е толкова мъчно да се разбереш! Това е някаква местна болест, някаква такава треска… холандска, разбирате ли? Изпаренията от каналите… — Той помисли за секунда: — Има малария в този град, разни видове миазми, още непознати…

Тя слушаше наполовина. Не можеше да не забележи, че всеки път, когато ставаше дума за Ноеми, държането на Жером, начинът, по който той вдигаше рамене, безразличието, с което говореше за болестта, не изразяваха никаква страст. Все пак тя реши да не преценява това като признак на охлаждане.

Той не забеляза изпитателния поглед, който Терез му отправи: беше се приближил до прозореца и без да вдигне щорите, внимателно наблюдаваше кея. Когато се обърна към нея, имаше онзи сериозен, разочарован и искрен израз, който тя добре познаваше и от който толкова се боеше.

— Благодаря ви, вие сте добра — каза той без всякаква връзка. — Вие дойдохте въпреки всичката мъка, която ви причиних… Терез… Мила приятелко…

Тя се беше отдръпнала и не го гледаше. Но беше толкова възприемчива към чувствата на хората и особено към чувствата на Жером, че не би могла да отрече в този момент нито неговото вълнение, нито искрената му признателност. Все пак не му отговори, наложи си дори да прекрати разговора.

— Заведете ме… там — каза тя.

Той се поколеба за миг, но се съгласи.

— Елате.

Ужасният миг наближаваше.

„Смелост! — повтаряше си г-жа дьо Фонтанен, следвайки Жером през дълъг тъмен коридор. — Дали лежи още? Какво ще й кажа?“

Внезапно тя се сети за лицето си, похабено от умора и съжали, че поне не беше сложила шапката си.

Жером се спря пред една затворена врата. С трепереща ръка г-жа дьо Фонтанен приглади побелелите си коси.

„Колко ли остаряла ще ме намери“ — помисли си тя. И енергията й я напусна.

Жером беше отворил безшумно вратата. „Значи, тя лежи“ — каза си г-жа дьо Фонтанен.

Помещението тънеше в полумрак, завесите от басма на сини черти бяха спуснати. Вътре имаше две непознати жени, които станаха. Едната, дребна, сигурно прислужница или болногледачка, беше с престилка и плетеше; другата, едра петдесетгодишна матрона, забрадена с морава кърпа като италианска селянка, се измъкна назад, пошушна няколко думи на ухото на Жером и излезе навън, докато Терез отиваше към средата на стаята.

Г-жа дьо Фонтанен не забеляза нито излизането на жената, нито безредието в стаята, нито легена и зацапаните кърпи, разхвърляни по леглото. Вниманието й беше насочено само към болната, изтегната по гръб, без възглавница. Ще обърне ли глава Ноеми? Тя сигурно спеше, защото се чуваше как хърка. Г-жа дьо Фонтанен вече малодушно мислеше да се оттегли, за да не я събуди, когато Жером й направи знак да се доближи до леглото. Тя не посмя да откаже. Едва тогава забеляза, че очите на болната бяха отворени и че тя хъркаше пресекливо, раззинала уста. Свикнала с тъмнината, г-жа дьо Фонтанен видя сега безкръвното лице, потъмнелите зеници, синкави като на убито животно. В миг разбра, че това същество, което лежеше там, ще умре; беше така потресена, че се обърна и едва не извика за помощ. Жером стоеше до нея и наблюдаваше болната с лице, изкривено от мъка; тя разбра, че няма какво да му каже.

— След последния кръвоизлив — обясни тихо той, — четвъртия, не е идвала в съзнание. От снощи започна това хъркане. — Две сълзи се плъзнаха по ръба на клепачите му, трепнаха за секунда между миглите и се стекоха по потъмнялото му лице.

Г-жа дьо Фонтанен напразно правеше усилие да се овладее, не можеше да повярва на очите си.

Значи, Ноеми ще умре! Най-сетне ще изчезне от живота им тази, която само преди малко тя мислеше, че ще намери тържествуваща! Не можеше да откъсне очи от това лице, в което всичко вече беше неподвижно: погледът, вкочанените ноздри и побелелите устни. Хрипливото дишане, сякаш идващо някъде отдалеч, ту се прекъсваше, ту почваше наново. Терез разглеждаше тези познати черти, без да може да насити любопитството си, примесено с ужас. Това ли беше Ноеми, тази матова, обезкървена плът, този тъмен кичур коса, залепнал за сухото лъскаво чело? Тя вече не можеше да разпознае това безцветно, безизразно лице. Откога не беше я виждала? Тогава си спомни за посещението, което й беше направила преди пет-шест години, когато беше изтичала при нея и й беше извикала: „Върни ми мъжа!“. Стори й се, че отново чува пресиления смях на братовчедка си и не можа да не трепне: изведнъж видя хубавата жена, излегната върху дивана, и розовата плът на пълното рамо, което трептеше под дантелата. Същия ден във вестибюла Никол…

— А Никол? — попита тя веднага шепнешком.

— Какво?

— Предупредихте ли я?

— Не.

Как не се беше сетила тя самата като напущаше Париж? Терез дръпна Жером настрана.

— Трябва, Жером! Майка й е.

Г-жа дьо Фонтанен прочете всичката слабост на този човек в неговия умолителен поглед и сякаш за миг самата тя се поколеба. Никол да дойде в тази ужасна къща, Никол и Жером да се срещнат пред това легло! Но повтори, макар и вече не така уверено:

— Трябва!

Тя забеляза как лицето на Жером придоби онзи пръстен цвят, който правеше тена му още по-тъмен в моменти, когато някой искаше да му се наложи, как гримаса сви устните му и зъбите му очертаха жестока бяла рязка.

— Жером, Никол трябва да дойде — повтори тя кротко.

Тънките вежди се събраха и се отпуснаха. Той все още се противеше. Най-после повдигна суровия си поглед към нея и каза:

— Дайте ми адреса й.

След като Жером отиде да телеграфира, тя се върна при Ноеми. Беше й невъзможно да се отдалечи от това легло.

Остана права, с отпуснати рамене и сключени ръце. Как можа да предположи, че болната е спасена? Държането на Жером я бе измамило. Защо ли мъката му не личеше? Какво ще стане с него? Ще се върне ли да живее при нея? О, положително тя няма да му предложи това; но не би му отказала подслон…

Някаква радост или по-скоро някакво чувство на успокоение, чувство, от което тя веднага се засрами, неволно се зароди в нея. Тя се помъчи да го пропъди. Да се помоли. Да се моли за тази душа, която се връщаше при бога. „Бедна душа — мислеше си тя, — няма да отнесе много нещо със себе си!“ Но в незабележимия устрем на всички същества към по-добро, през последователните преходи на земните въплъщения всяко усилие, дори и най-малкото, не остава ли в полза на този, който го прави? Всяко страдание не е ли неизбежно ново стъпало към съвършенство? Терез не се съмняваше, че Ноеми беше страдала. Въпреки блестящия си живот нещастната несъмнено не беше престанала да влачи със себе си горчивото безпокойство, онази потисната съвест, която не е осъзнала себе си, но все пак тайно се тревожи от своето осквернение. И тъкмо тази мъка на бедната душа щеше да й послужи за по-добро превъплъщение, както и любовта й, въпреки че беше престъпна и беше причинила толкова зло. В тази минута Терез без болка й прощаваше стореното. Тя разбираше, че това не беше проява на голяма добродетел. Трябваше да си признае, че не можеше да почувствува смъртта на Ноеми като голямо нещастие. За никого. И тя като Жером свикна с мисълта за този край. Чувствата й се изменяха с безмилостна скорост. Нямаше и час, откакто бе научила истината, а у нея не беше останало вече нищо, освен примирение…

 

 

Когато след два дни Никол слезе от бързия влак от Париж, бяха минали вече тридесет и шест часа от смъртта на майка й: погребението трябваше да стане на следната утрин.

Всички като че ли гледаха то да се извърши по-скоро и хазяйката, и Жером, и особено младият доктор с петстотинте флорина, който издаде смъртен акт след кратко и бурно съвещание в една стая на мецанина, без дори да се изкачи до горния етаж, където лежеше тялото на Ноеми. Въпреки че това задължение й беше крайно мъчително, Терез изяви желание да помогне при последния тоалет на Ноеми, за да може да успокои Никол, че я е заместила в тази благочестива грижа. Но в последния момент я отстраниха от стаята на мъртвата под съмнителния предлог, че акушерката държала да извърши всичко сама, без друг свидетел, освен болногледачката.

— Тя е свикнала! — обясни Жером.

Присъствието на Никол отвлече вниманието й. Време беше. Срещите по коридора с акушерката, с хазяйката, с доктора ставаха от час на час по-непоносими за г-жа дьо Фонтанен; откакто беше пристигнала, горката жена се задушаваше в тази тежка атмосфера. Откритото лице на Никол, нейното здраве, младостта й бяха като полъх от чист въздух в тази къща. Все пак избухването на скръбта й — то така разстрои Жером, че той избяга в съседната стая — се стори на Терез несъразмерно с чувствата, които младото момиче би могло наистина да изпитва към своята пропаднала майка. Тази детска скръб, буйна и необмислена, потвърди мнението, което тя имаше за племенницата си. „Благороден характер — каза си тя, — но без голяма дълбочина.“

Никол искаше да пренесе тялото във Франция. Тъй като не желаеше да говори с Жером, когото смяташе отговорен за лошото поведение на майка си, леля Терез се нагърби да постави въпроса, но срещна пълна съпротива от всички страни. Изтъкна й се, че за този вид транспорт таксите са огромни, че трябва да се изпълнят хиляди формалности, че сигурно това ще предизвика ненужно разследване от страна на холандската полиция, която — както твърдеше Жером — била крайно придирчива спрямо чужденците. Трябваше да се откажат.

Въпреки че беше изтощена от вълнение и от дългия път, Никол пожела да прекара нощта в бдение до тялото на майка си. Цяла нощ тримата седяха сами и мълчаливи в стаята на Ноеми. Ковчегът беше сложен върху два стола, покрити с цветя. Ароматът на розите и жасмините беше така упояващ, че трябваше широко да отворят прозореца. Нощта беше гореща и много ясна, луната блестеше ослепително. От време на време се чуваше как водата се плиска в основите на къщата. Някъде наблизо камбана на градски часовник отброяваше часовете. Лунен лъч се беше плъзнал по паркета и се удължаваше, протягаше се към бяла роза с изкапали листенца, паднала на пода до ковчега, която стана прозрачна, почти синкава, когато той я докосна. Никол разглеждаше с враждебен поглед безпорядъка в стаята. Тук може би майка й беше живяла, тук без съмнение беше страдала. Може би когато е съзерцавала цветята по тези тапети, е доловила предупреждението за близкия си край; може би с отчаяние е премисляла лудите авантюри, с които беше пропиляла живота си. Помислила ли бе, макар и късно, за дъщеря си?

Погребението се извърши много рано.

Не присъствуваха нито хазяйката, нито акушерката. Леля Терез вървеше между Никол и Жером; с тях беше дошъл само един стар пастор, когото г-жа дьо Фонтанен бе помолила да придружи тленните останки и да прочете последните молитви.

След това, за да спести на Никол връщането в омразната къща на канала, г-жа дьо Фонтанен реши да отведе младото момиче от гробищата направо на гарата; Жером щеше да ги настигне с багажа. Впрочем Никол не пожела да вземе със себе си нищо, което би й напомняло за живота на майка й в чужбина; така хазяйката получи куфарите на Ноеми и това особено улесни разискванията при последното уреждане на сметките.

Като плати всичко и остана сам във файтона, който трябваше да го отведе на гарата, Жером не можа да не въздъхне с облекчение и понеже оставаше доста време до тръгването на влака, той се поддаде на един внезапен порив и нареди колата да се върне към гробищата, за да ги посети за последен път.

Той се полута малко, докато намери гроба. Щом го позна отдалеч по разхвърляната пръст, свали шапка и се доближи с тържествена походка. Тук почиваха сега цели шест години съвместен живот — ревност, раздели, помирения, шест години спомени и тайни, до последната тайна, най-трагичната, която тури край на всичко.

„Всъщност това можеше да свърши още по-зле… — помисли Жером. — Не страдам особено много“ — установи той, но набърченото му чело и пълните със сълзи очи сякаш свидетелствуваха за обратното. Виновен ли беше, че радостта от присъствието на жена му беше по-голяма от неговата скръб? Терез, едничкото същество, което беше обичал! Ще узнае ли тя някога това? Тъй строга и студена, ще разбере ли, че въпреки всичко външно и видимо, само тя е изпълвала живота му, живот на мъж с много и лесни успехи, в който все пак е имало само една голяма любов? Ще разбере ли, че пред дълбоката му привързаност към нея всяко друго увлечение можеше да бъде само мимолетно? Дори в този момент той имаше доказателство за собствените си чувства: след смъртта на Ноеми не беше нито безпомощен, нито сам. Докато Терез е жива, дори да проявеше още по-голяма отчужденост спрямо него, дори да повярваше, че всички връзки помежду им са скъсани, той пак нямаше да е сам. За миг се помъчи да си представи, че Терез почива там, под покритата с цветя купчина пръст; тази мисъл му беше непоносима. Почти не се упрекваше за мъките, които беше причинил на жена си — тъй силно съзнаваше той в тази тържествена минута, пред този гроб, че не бе й отнел нищо съществено, че й бе дал най-ценното, най-трайното от сърцето си; струваше му се, че нито за миг не й е бил неверен.

„Как ли ще постъпи тя сега? — мислеше си той, но вече обнадежден. — Дали ще ми предложи да се върна при нея, при децата…“ Той стоеше наведен, с лице, окъпано в сълзи, и със сърце, преливащо от коварна радост.

„Всичко щеше да бъде наред, ако не беше Никол.“

Той отново видя мълчаливата поза на младото момиче, неговия неумолим поглед. Видя Никол наведена над гроба и сякаш пак чу резкия, сърцераздирателен стон, който тя не беше успяла да сдържи.

Мисълта за нея го измъчваше. Нали заради него детето, разбунтувано и възмутено, бе напуснало майчиния си дом? Дълбоко в съзнанието му изплуваха думи от някаква проповед: „Тежко томува, чрез когото идва изкушението…“.

„Как да изкупя вината си? — мислеше си той. — Как да заслужа прошката й? Как да си върна обичта й?“ Мисълта, че някой можеше да не го обича, му беше непоносима. Внезапно му хрумна чудесна идея: „Ами ако я осиновя?“.

Изведнъж всичко се проясни. Вече се виждаше настанен с Никол в малък апартамент, който тя ще му подреди; тя ще го обкръжи с внимание, ще му помага, когато приема гости. През лятото може дори да пътуват заедно. И всички ще се възхищават от старанието му да поправи грешката си. Терез също би одобрила постъпката му.

Той сложи шапката си и отдалечавайки се от гроба с бързи крачки се отправи към колата. Влакът беше вече композиран, когато Жером пристигна на гарата. Двете жени се бяха настанили в едно купе и г-жа дьо Фонтанен се питаше защо Жером още се бави. Дали не е срещнал някаква трудност в пансиона? Всичко е възможно. Може би нещо му е попречило да тръгне? Нима отново ще изчезне хубавата мечта, надеждата, едва породила се у нея, да го заведе в Мезон, да улесни връщането му в домашното огнище, да улесни може би разкаянието му? Тя се изплаши още повече, когато го видя да се приближава с едри крачки и разтревожено лице.

— Къде е Никол?

— Там, в коридора — отговори тя учудена.

Никол стоеше пред полуотворения прозорец; погледът й вяло се рееше по блестящата плетеница на релсите. Беше тъжна, но преди всичко уморена; тъжна и все пак щастлива от съзнанието, че цялата мъка на този ден не беше успяла нито за миг да я лиши от щастието й. Все едно дали майка й беше жива или мъртва, годеникът й я чакаше. Тя се помъчи да изгони греховната мисъл, че изчезването на майка й беше, поне за нейния годеник, едно освобождение, заличаване на единствената черна точка, която досега беше помрачавала бъдещето им. Тя не чу стъпките на Жером, който идваше към нея.

— Никол, моля те! В името на майка ти, прости ми!

Никол трепна, обърна се. Той стоеше пред нея с шапка в ръка и я гледаше със смирен и ласкав поглед. Сега това лице, съсипано от скръб и разкаяние, не предизвика отвращение у нея; тя съжали Жером. Стори й се, че сама бе пожелала този случай, за да може да прояви добрина. Да, прощаваше му.

Тя не проговори, но без колебание му подаде малката си ръчичка, стегната в черна ръкавица. Жером я пое, стисна я, без да може да надвие вълнението си.

— Благодаря! — промълви той. И се отдалечи.

Няколко минути изтекоха. Никол не мръдна. Тя мислеше, че е по-добре така заради леля Терез; мислеше как ще разкаже тази вълнуваща сцена на годеника си. Пътниците се качваха във вагона, докосваха я с куфарите си. Най-после влакът тръгна и внезапният тласък й помогна да излезе от вцепенението си. Тя се върна в купето. Непознати пътници се бяха настанили по незаетите места. В дъното на купето забеляза чичо Жером. Удобно настанен срещу г-жа дьо Фонтанен, с една ръка върху халката на прозореца, той съзерцаваше пейзажа и отхапваше парче хляб с шунка.

VIII

Цяла вечер Жак си припомняше дума по дума разговора с Жени. Той не се опитваше да разбере защо този спомен така го поглъщаше, но не можеше да се освободи от него. През нощта се буди няколко пъти и все се връщаше към него с неотслабващо удоволствие. Затова изпита голямо разочарование, когато на другия ден отиде на тенискортовете и не намери младото момиче.

Не поиска да откаже, когато му предложиха да изиграе една игра; игра лошо, като гледаше непрекъснато към входа. Времето течеше. Жени не идваше. При първата възможност напусна игрището. Вече не се надяваше, но не се и отчайваше.

Изведнъж видя Даниел, който идваше към него.

— А Жени? — попита той, без дори да се учуди, че вижда приятеля си.

— Тя няма да играе тази сутрин. Тръгваш ли вече? Ще те придружа. Аз съм в Мезон от снощи… Да — продължи той като излязоха от клуба, — мама трябваше да замине и ме помоли да спя тук, за да не остане Жени сама през нощта; нашата къща е толкова усамотена… Баща ми пак е измислил нещо. Горката ми майка, нищо не може да му откаже! — За миг лицето му придоби загрижен вид, после той се усмихна решително; не обичаше да мисли дълго за неприятни неща. — А ти? — попита той като го погледна с нежна загриженост. — Знаеш ли, аз много мислих върху твоята „Изтръгната изповед“! Решително продължава да ми харесва. И колкото повече разсъждавам върху нея, толкова повече ми допада. Психологически има нещо изненадващо, нещо малко брутално, малко тъмно на места. Но идеята е хубава, двамата герои са винаги много верни и нови.

Жак не можа да се въздържи и го прекъсна нетърпеливо:

— Не, Даниел, не ме преценявай по това! Най-напред формата е отвратителна! Надуто, мъгляво многоглаголствуване!…

„Атавизъм…“ — помисли той вбесен и продължи:

— Пък и съдържанието твърде условно скалъпено… Глъбините на човешката душа… Ех, аз добре виждам какво трябваше, но… — После изведнъж млъкна.

— Върху какво работиш сега? Почнал ли си нещо ново?

— Да. — Жак усети, че се изчервява, без да знае защо. — Но най-вече почивам — продължи той. — Бил съм по-уморен, отколкото мислех, след цяла година зубрене. Освен това ходих на сватбата на нещастния Батенкур. Изменник!

— Жени ми разправи — каза Даниел.

Жак се изчерви отново. Отначало бе малко недоволен, че вчерашният им разговор не беше вече тайна само между двамата, но след това се зарадва много, че Жени му е отдала значение, че е мислила за него и даже е говорила за това още същата вечер на брат си.

— Хайде да слезем край Сена и да си поговорим — предложи той и хвана Даниел под ръка.

— Невъзможно, драги мой. Връщам се в Париж с влака в 1.20. Съгласен съм да бъда овчарско куче през нощта, но денем… нали разбираш… — Усмивката му, която даваше да се разбере какъв вид задължения го викаха в Париж, не хареса на Жак, който си оттегли ръката.

— Но знаеш ли какво? — подхвана Даниел, за да разсее лошото впечатление. — Ела да обядваш у дома. Това ще направи удоволствие на Жени.

Жак наведе очи, за да скрие смущението си. Престори се, че се двоуми. Понеже баща му не се беше върнал, беше лесно да не обядва в къщи. Той се учуди на радостта, която го обзе, но се овладя, преди да отговори.

— Защо не. Само да се обадя у дома. Ти върви, аз ще те настигна на площада.

След няколко минути той намери приятеля си, който го чакаше легнал в тревата пред замъка.

— Колко е хубаво! — провикна се Даниел, изтягайки се на слънце. — Колко е красив паркът тази сутрин! Щастлив си, че живееш в такава обстановка.

— Само от тебе зависи и ти да живееш така — отговори Жак.

Даниел стана.

— Уф, така е — съгласи се той със замислено и весело изражение. — Но аз съм друг… — и продължи с различен тон като се приближи: — Ах, драги мой, мисля, че почвам чудна авантюра!

— Малката със зелените очи ли?

— Със зелените очи?

— От „Пакмел“!

Даниел се спря. За минута погледът му се устреми напред; той се усмихна странно:

— Ринет ли? О, не! Нещо ново. И много по-хубаво. — После замълча замислен. — Ах, тази Ринет — каза той най-сетне, — странно момиче! Тя ме заряза, представи си! Да, след няколко дена. — Даниел се разсмя като мъж, на когото подобно нещо не се е случвало никога. — Ти, романисте, може би щеше да се заинтересуваш от нея. Мене тя ме уморяваше. Никога не съм срещал толкова неразгадаема жена. Все още се питам дали някога ме е обичала поне десет минути наред! Но когато ме обичаше!… Като побъркана! Сигурно има нещо повече или по-малко тъмно в миналото й, което я преследва. Казаха ми даже, че принадлежала някога към някоя от тези черни банди, нали знаеш? Никак не бих се изненадал, ако се окаже вярно.

— Никак ли не я виждаш вече?

— Не. Не зная дори какво е станало с нея; тя въобще вече не идва в „Пакмел“… Понякога съжалявам за нея — прибави той след кратко мълчание. — Казвам, че съжалявам, но всъщност тази връзка не можеше да трае дълго; тя сигурно скоро би станала непоносима. А колко е любопитна, представа нямаш! Постоянно ми задаваше въпроси, въпроси за личния ми живот. Да, да! За семейството ми, за майка ми, за сестра ми; дори за баща ми!

Той замълча и след няколко крачки продължи:

— Както и да е, от нея имам чудесен спомен — вечерта, когато я отнех на Лудвигсън.

— А той не ти ли отне… заплатата?

— Той? — Очите на Даниел блеснаха; усмивка откри зъбите му. — Не бях имал друг случай да оценя моя Лудвигсън: той никога не показа, че си спомня нещо! Мисли за него, каквото искаш, драги мой, но аз ще ти кажа, че той е изключителен човек.

 

 

Жени беше прекарала цялата сутрин в къщи. Когато Даниел й предложи да я придружи до тенискортовете, тя рязко отказа да излезе под предлог, че имала работа. Но нищо не я увличаше и тя не знаеше как да запълни времето си.

Когато видя от прозореца двамата младежи да прекосяват градината, най-напред изпита раздразнение: заради Жак нямаше да обядва насаме с брат си. Все пак досадата й не можа да устои на веселото настроение на Даниел, който се показа през полуотворената врата:

— Отгатни кого ти водя за обед?

„Имам време да си сменя роклята“ — помисли тя.

Жак се разхождаше напред-назад из градината. Тази сутрин той чувствуваше чара на това място по-силно от всеки друг път. Разположено в дъното на парка, край самата гора, имението на семейство Фонтанен притежаваше обаянието на някакво запуснато стопанство. Различни постройки бяха прилепени до главната страда, вероятно стар, многократно престрояван ловджийски павилион с високи прозорци. Под широката стряха една дървена стълба, подобна на стълба на плевня, водеше до по-високото от двете крила. Гълъбите на Жени непрекъснато прелитаха над керемидения покрив. По стените беше запазена старата яркорозова мазилка, която пиеше светлината. Големи борове, безредно израсли, обвиваха къщата в дебела сянка, където миришеше на смола и не растеше трева.

Даниел беше разговорлив и това оживи обеда. Той беше очарован от прекараната в Мезон утрин и пълен с надежда за следобеда. Поздрави Жени с избора на синята й ленена рокля и забоде на корсажа й бяла роза; наричаше я „сестричка“, смееше се на всичко и се радваше на собствената си бодрост.

Помоли Жак и Жени да го изпратят до гарата и да дочакат с него влака.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита тя. Жак забеляза не без известна тъга резкия тон, с който тя понякога неволно говореше въпреки благия си и скромен вид.

— Боже господи, отде да знам! Вероятно ще се върна — отговори Даниел, — тоест ще направя всичко възможно, за да взема влака в седем часа. Тъй или иначе, ще се върна, преди да мръкне; така писах на мама. — Последните му думи, произнесени с тон на послушно дете, звучаха така очарователно, идвайки от мъжествените му устни, че Жак не можа да не се разсмее, а и Жени, която се беше навела, за да прикрепи каишката на кученцето си, вдигна глава с развеселен поглед.

Влакът влизаше в гарата. Даниел ги остави и изтича до първите вагони, които бяха празни; те го видяха отдалеч да размахва закачливо кърпата си, увиснал на вратата на вагона.

 

 

Още под въздействието на доброто настроение на Даниел, те изведнъж се озоваха сами, без да бяха имали време да се подготвят за това. Без усилие запазиха приятелския тон, сякаш Даниел продължаваше да им служи за връзка; и двамата се почувствуваха така облекчени от това ново примирие, че внимаваха да не го нарушат.

Жени, малко натъжена от раздялата, мислеше за постоянните отсъствия на брат си.

— Трябва да убедите Даниел да не прекарва така ваканцията си в постоянно пътуване от Париж дотук и обратно. Той не знае колко мъчно й е на мама, че идва толкова рядко при нас тази година. О, разбира се, вие ще го защитите — прибави тя, но без никаква заядливост.

— Не, съвсем нямам такова намерение — отговори Жак. — Мислите ли, че одобрявам живота, който той води?

— Казвате ли му го?

— Разбира се.

— Но той не ви слуша, така ли?

— Слуша ме. Но работата е по-сериозна; мисля, че той не ме разбира.

— … не ви разбира вече? — подхвърли тя като се обърна към него.

— Може би… Да, така е.

Още от началото техният разговор вземаше сериозно направление. Говорейки за Даниел, те изпитваха взаимна симпатия, която не беше съвсем нова между тях — бяха я почувствували и вчера, — но сега не се стараеха да я скрият. И понеже вече влизаха в парка, тя предложи:

— Да минем ли по пътя? Ще ме придружите до къщи през гората. Още е толкова рано, толкова е приятно.

Обзе го чувство на безкрайно щастие, което той не се опита да скрие; но не посмя да му се отдаде: страх го беше да не изпусне темата на разговора, която бе породила тази хармония помежду им, затова побърза да продължи:

— Даниел изгаря от такава жажда за живот!

— О, да — каза Жени, — за живот без никакви задръжки. Но живот без задръжки е доста… доста опасен. И нечист — добави тя, без да го погледне.

Той повтори сериозно:

— Нечист. И аз мисля като вас, Жени.

Той прие с възторг тази дума, когато момичето я изрече, макар че винаги се бе колебал да я произнесе, колкото и често да бе идвала на устните му. Всички авантюри на Даниел бяха нечисти. Нечиста беше също и страстта на Антоан. Нечисти бяха всички плътски желания. Чисто беше само това безименно чувство, което от месеци вече се зараждаше в него и което от вчера разцъфтяваше с всеки изминат час.

Все пак той продължи с привидно спокойствие:

— Колко му се сърдя понякога за това отношение, което е възприел към живота! Тази негова…

— Извратеност — каза Жени наивно. (За нея тази дума, която често употребяваше мислено, беше синоним на всичко, което тя със своята невинност намираше за подозрително.)

— Този негов цинизъм по-скоро — поправи я Жак, употребявайки също неточен израз, който беше усвоил. Но веднага му мина през ум, че се издава малко; затова се спря и възкликна: — Не че не уважавам характери, които непрестанно се борят със себе си, но предпочитам… (Жени го наблюдаваше внимателно и се мъчеше да проникне в мисълта му, сякаш това, което той щеше да каже, беше особено важно за нея.) Предпочитам тези, които са решили да бъдат такива, каквито са. И все пак трябва… — Мяркаха му се примери, с които не смееше да си послужи пред младото момиче. Той се поколеба.

— Да — промълви тя, — страхувам се, че Даниел може би ще загуби съвсем — как да кажа? — способността да изпитва чувство на вина. Разбирате ли ме?

Той кимна с глава в знак на съгласие и не можа да не я погледне настойчиво, понеже сериозното й лице допълваше твърде много думите й. „Каква неволна изповед се съдържа в това, което казва!“ — помисли си той.

Жени се владееше, но свитите устни и тежкото дишане издаваха усилието й да потисне един от тези внезапни пориви, които така често пламваха у нея и които тя се стараеше никога да не проявява външно.

„Защо ли лицето й тъй лесно добива този твърд и затворен израз? — питаше се Жак. — Дали заради веждите й, чиято линия е твърде тънка и строга? Или заради свитите зеници — две черни точки в светлия сиво-синкав ирис?“

От този миг Жак забрави за Даниел и започна да мисли само за Жени.

Няколко минути те вървяха, без да говорят. Дълга пауза, която им се стори много кратка. Обаче щом се опитаха да подхванат разговора, забелязаха, че мислите на двамата бяха изминали дълъг път, може би в различна посока. И нито той, нито тя знаеха вече как да нарушат мълчанието.

За щастие шосето минаваше покрай някакъв гараж, платното на пътя беше задръстено с коли за поправка и шумът на моторите не предразполагаше към разговор.

Едно старо куче, краставо и сакато, което газеше в локвите от машинно масло, се завъртя около Пюс. Жени взе кученцето си на ръце. Едва бяха отминали вратата на работилницата, силни викове ги накараха да се обърнат: оголено като скелет шаси, карано от едно петнадесетгодишно чираче, излезе с дрънчене от гаража и направи толкова рязък завой, че въпреки закъснялото подвикване на хлапака, старото куче не успя да избяга. Жак и Жени видяха как колата удари горкото животно отстрани и двете колела едно след друго минаха върху него.

— То ще умре! То ще умре! — изкрещя Жени ужасена.

— Не, вижте, че ходи!

И действително животното се беше привдигнало. Окървавено, виещо, то бягаше без посока, като влачеше в праха смазаните си задни крака, което го караше да криволичи и да пада всеки два метра.

С изкривено от тревога лице, Жени повтаряше:

— Ще умре! Ще умре!

Кучето изчезна в двора на една къща. Неговите скимтения станаха по-редки, после спряха съвсем. Работниците от гаража, развеселени от случката, тръгнаха по кървавите дири. Един от тях, който отиде до къщата, извика на другите:

— Тука е. Вече не мърда.

Жени, на която сякаш олекна, пусна кучето си на земята и Жак и тя тръгнаха към гората. Вълнението, което изпитаха заедно, ги беше още повече сближило.

— Никога няма да забравя лицето ви, гласа ви, когато викахте! — каза Жак.

— Глупаво беше от моя страна… Нерви. Какво виках?

— Викахте: „То ще умре!“. При това забележете: вие видяхте как колата блъсна кучето, как то се превърна в кървава маса; това беше ужасно. И въпреки това истинската тревога започна едва след този момент, започна в трагичния миг, когато животното, което дотогава беше още живо, трябваше само да легне и да умре. Не е ли така? Защото най-вълнуващото е именно този преход, това неуловимо преминаване от живота към небитието… Има у нас ужас от тази именно минута, един вид свещен ужас, винаги готов да се събуди… Мислите ли често за смъртта?

— Да… Всъщност не, не много често… А вие?

— О, аз почти непрекъснато. Искам да кажа, че повечето от моите размишления ме навеждат на мисълта за смъртта. Но — подхвана той някак унило — колкото и да се връщам към нея, това е мисъл… — Той не довърши. Лицето му беше разпалено, разбунено, почти красиво; жаждата му за живот се смесваше с ужаса от смъртта.

Те направиха мълчаливо още няколко крачки, после тя поде боязливо:

— Вижте, не зная защо, тъй като това няма никаква връзка, но аз си спомних за нещо, което Даниел може би ви е разказвал — за моята първа среща с морето.

— Не, не ми е казвал. Разправяйте.

— О, то е отдавнашна случка… Бях четиринадесет или петнадесетгодишна. Към края на ваканцията мама и аз отидохме при Даниел в Трепор. Той ни беше писал да слезем, не помня вече на коя спирка и сам дойде да ни вземе с кабриолет. За да ми попречи да открия морето постепенно, при завоите на пътя, той ми беше завързал очите… Глупаво, нали?… По едно време ме накара да сляза от колата и ме поведе за ръка. Аз се препъвах на всяка крачка. Чувствувах как бурен вятър ме шибаше по лицето, чувах свистене, рев, адски шум. Умирах от страх, молех Даниел да ме остави. Най-сетне, когато стигнахме до най-високата точка на скалистия бряг, той мина зад мене и без да каже нищо, ми развърза очите. Изведнъж видях ширналото се пред мен море: море, развихрено между почти отвесните скали под мене; море наоколо ми, догдето поглед стига. Дъхът ми замря; паднала съм в ръцете на Даниел. Не можах да дойда на себе си няколко минути. След това плаках, плаках… Трябваше да ме отведат, да ме сложат на легло. Втресе ме. Мама беше много сърдита… А сега знаете ли? Никак не съжалявам. Мисля, че добре разбрах морето.

Жак никога не беше виждал лицето й такова: тъжният израз бе изчезнал, погледът й бе дързък, малко странен. После изведнъж този огън угасна.

Малко по малко Жак откриваше една непозната Жени. Тези внезапни пориви у един сдържан характер напомняха скрит, но изобилен извор, който избликва от време на време. Може би се бе докоснал до тайната на вродената й меланхолия, която придаваше на лицето й такъв отпечатък на вътрешен живот и такава стойност на беглите й усмивки. Изведнъж Жак се разтревожи при мисълта, че тази разходка все пак ще има край.

— Вие не бързате, нали? — подхвърли той, когато преминаха под старата порта на гората. — Да направим голямата обиколка. Обзалагам се, че не познавате тази тясна пътека.

Мека пясъчна алея навлизаше в сянката на храсталака. В началото тя беше обрасла от двете страни с трева, но след това ставаше все по-тясна и по-тясна. В тази част на гората дърветата не вирееха добре; през рядката им шума от всички страни прозираше небето.

Те вървяха, без да се чувствуват неловко от мълчанието си.

„Какво ми е? — питаше се Жени. — Той не е такъв, какъвто го мислех. Не, той е… той е… — Но никакво определение не можеше да я задоволи. — Колко си приличаме! — забеляза тя изведнъж с чувство на сигурност и радост. А после се обезпокои: — За какво ли мисли той?“

Жак не мислеше за нищо; отдаваше се на сладко и празно блаженство; вървеше до нея, без да желае нищо повече.

— Показвам ви един от най-грозните кътове на гората — пошепна той най-после.

Тя трепна от звука на гласа му. И двамата едновременно помислиха, че тези минути на мълчание имаха огромно значение за смътните неща, които ги занимаваха.

— Съгласна съм с вас — отговори тя.

— Това даже не е и трева, ами нещо като троскот — продължи Жак, като тъпчеше с крак бурените наоколо.

— Вижте пък как лакомо го яде моето куче.

Те говореха, каквото им минеше през ум: за тях думите бяха съвършено изменили стойността си.

„Харесвам синия цвят на роклята й — казваше си Жак. — Защо ли това нежносиньо, което бие малко на сиво, е именно нейният цвят?“ После, без всякакво предисловие, той възкликна:

— Ще ви кажа: аз изглеждам глупав, защото не мога да откъсна вниманието си от онова, което чувствувам вътре в себе си.

Тя мислеше, че му отговаря като заяви:

— Също като мен. Аз почти по цял ден мечтая. И обичам да мечтая. А вие обичате ли? Мечтите ми принадлежат само на мен; приятно ми е, че не трябва да ги споделям с другите. Разбирате ли ме?

— О, много добре! — каза той.

Една шипка протягаше през пътеката цъфнали клони, върху един, от които имаше вече мънички плодове. Жак едва не й ги предложи: „Ето цветя, плодове, листа и клони… А после…“ Би искал да се спре, да я погледне… Но не посмя. „Колко съм книжен!“ — помисли си той, след като отмина храста; после попита:

— Обичате ли Верлен?

— Да. Особено „Мъдрост“, която Даниел толкова обичаше преди.

Той пошепна:

— „Красота на жените, тяхната слабост, и тези бледи ръце, които често правят добро и могат всички злини…“

— А Маларме? — продължи той след кратка пауза. — Имам един сборник на съвременни поети, който не е лошо направен. Ще ви го донеса, искате ли?

— Обичате ли Бодлер?

— По-малко. Той е като Уитмън. Впрочем слабо го познавам.

— А Уитмън чели ли сте го?

— Даниел ми го чете тази зима. Разбирам добре защо Даниел толкова го обича. А пък аз…

— А пък вие — продължи той — именно затова не обичате Уитмън толкова, колкото той.

Тя наведе глава, щастлива, че той довърши мисълта й. И двамата помислиха за думата „нечист“, която бяха произнесли преди малко. „Колко си приличаме“ — каза си Жак.

Пътеката се разшири наново и стигна до една полянка със скамейка между два дъба, чиито листа бяха наядени от гъсеници. Жени захвърли в тревата голямата си шапка от мека слама и седна.

— Понякога почти се учудвам на вашата близост с Даниел — призна тя непринудено, сякаш мислеше на глас.

— Защо? — Той се засмя. — Защото ме намирате различен от него ли?

— Днес много.

Той се излегна върху полегатия склон на известно разстояние от нея.

— Моето приятелство с Даниел… — промълви той. — Говорил ли ви е той някога за мене?

— Не… Всъщност, да. Малко.

Тя се изчерви. Но Жак не я гледаше.

— А — подхвана той като дъвчеше една тревичка, — сега това е улегнала, усмирена обич. А невинаги беше така. — Той замлъкна и посочи с пръст слънчевото петно: на върха на една тревичка охлюв, прозрачен като ахат, колебливо движеше в светлината двете си пихтиести рогчета. И продължи без преход: — Знаете ли, през ученическите ни години имаше цели седмици, когато мислех, че полудявам. Толкова много неща кипяха в бедната ми глава. И винаги сам.

— Нали живеехте с брат си?

— За щастие. И имах голяма свобода, също за щастие. Иначе, мисля, бих наистина полудял… Или щях да избягам.

Тя си спомни за бягството в Марсилия, за първи път с известно снизхождение.

— Чувствувах се неразбран — заяви той с глух глас, — неразбран от всички; дори от брат ми; дори често от Даниел.

„Също като мене“ — каза си тя.

— През това време бях неспособен да се заинтересувам от това, което трябваше да уча. Четях постоянно, четях като бесен всичко, каквото имаше в библиотеката на Антоан, всичко, което Даниел можеше да ми донесе. Изгълтах почти всички съвременни романи — френски, английски, руски. Ако знаете какви възторзи събуждаха те в мен! Всичко останало ми се струваше скучно до смърт: уроците, тълкуването на текстовете, хубавият морал на почтените хора! Не бяха за мене тия неща, решително не! — Той говореше без каквото и да е самодоволство, но изпълнен със себе си като всяко младо и силно същество, не можеше да си представи по-голяма наслада от тази да се анализира пред тези внимателни очи; и удоволствието, което изпитваше, беше заразително. — По това време — продължи той — пращах на Даниел писма по тридесет страници, които дращех по цяла нощ! Писма, в които изливах всичките си възторзи от деня, и особено всичките си омрази! Би трябвало да се смея сега… Но не — каза той и притисна челото си с ръце, — твърде много страдах от всичко това, още не мога да простя!… Аз си взех тези писма от Даниел. Препрочетох ги. Всичко е като изповед на луд в момент на просветление. Те следваха през няколко дни, понякога през няколко часа, и всяко беше като избухване, избухване на вътрешна криза, често в противоречие с предшествуващата. Криза религиозна, защото с все сила се хвърлях в Евангелието или във Вехтия завет, или в позитивизма на Конт[64]. Ах, какво писмо бях написал, след като четох Емерсън[65]! Изкарал съм всички юношески болести: остър „винизъм“, опасен „бодлеризъм“! Но никога хронически страдания! Една сутрин се събуждах класик; вечерта ставах романтик и тайно изгарях в лабораторията на Антоан съчиненията на Малерб[66] и Боало[67]. Изгарях ги и ликувах като демон. На другия ден всякаква литература ми се струваше празна, отблъскваща. Залавях се усърдно с геометрията, като почвах отначало, твърдо решен да открия нови закони, които ще съборят всички установени понятия. После пак ставах поет. Съчинявах оди за Даниел, послания от по двеста стиха, написани почти без задраскване. Но най-невероятното беше — каза той като се успокои внезапно, — че тогава съставих най-сериозно, и то на английски, да, изцяло на английски, едно съчинение от осемдесет страници: „Освобождаването на индивида в отношенията му към обществото“ — „The Emancipation of the Individual in Relation to Society“! Още го имам. Чакайте, това не е всичко: с предговор — къс, признавам, — но… на съвременен гръцки! (Последната подробност не беше вярна; спомняше си само, че желаеше да състави такъв предговор.) — Той се разсмя и добави след кратко мълчание: — Не, не съм луд. — После помълча още малко и полусериозно, полу на смях, обаче без никаква гордост, заключи: — Все пак бях доста различен от другите.

Жени галеше кученцето и мълчеше. Колко често Жак й се бе струвал някакво смущаващо, почти опасно същество. Трябваше обаче да си признае, че сега той не я плашеше вече.

Жак се изтягаше на тревата и гледаше пред себе си. Чувствуваше се щастлив, че беше говорил така свободно.

— Нали е много хубаво под тези дървета? — попита той лениво.

— Да. Колко е часът?

Нямаха часовник. Краят на гората беше близо; нямаше защо да бързат. От пейката Жени виждаше върховете на двата кестена, които тя добре познаваше, и зад тях кедъра на лесничейския дом, разпънал тъмното си ветрило на синьото небе.

Наведена над кучето, което се бе изправило и се опираше на колената й, тя каза, като нарочно не се обърна към Жак:

— Даниел ми е чел ваши стихове.

После, поразена от мълчанието му, тя се реши да го погледне: той се беше изчервил до корена на косата си; гневният му поглед блуждаеше наоколо. Жени се изчерви на свой ред и възкликна:

— Ах, сгреших, че ви казах това!

Жак вече съжаляваше за своето раздразнение и се опитваше да го потисне; но не можеше да се помири с мисълта, че някой, и особено Жени, би могъл да го преценява по тези младежки нелепости. Тази тема беше за него особено болезнена, понеже имаше съзнанието, че в никоя област още не е успял да покаже на какво е способен; и непрестанно страдаше от това.

— Моите стихове не струват нищо! — отсече той грубо. (Тя не възрази, дори не помръдна ръка и той й беше благодарен за това.) — Съвсем ниско биха ме оценили, ако… Тези, които… Ах — извика той накрая, — ако само хората знаеха какво искам да направя! — Тази парлива тема, присъствието на Жени, самотата, всичко това предизвикваше у него такова вълнение, че гласът му се пресече и очите го засмъдяха, сякаш щеше да се разплаче. — Знаете ли — продължи той след известно мълчание, — все едно, че ме поздравяват за влизането ми в Екол нормал! Само ако подозирахте какво мисля аз за моето приемане! Аз се срамувам. Да, срамувам се! Не само ме е срам, загдето съм приет, но и за това, че приех… преценката на всички тези!… Ах, ако знаехте само какви са! Всички излени по един калъп, по същите книги! Книги и винаги книги! И аз трябваше да прося тяхното… Аз! Превих се за… Ах! Аз… — Липсваха му думи. Той чувствуваше, че не дава никакво приемливо обяснение на отвращението си, но убедителните аргументи, истинските, бяха твърде живи, твърде дълбоко вкоренени в него, за да може изведнъж да ги изтръгне и да ги изложи в пълна светлина. — Ах, всичките ги презирам! — извика той. — И себе си още повече презирам, че съм между тях! И никога, никога не бих могъл… не бих могъл да простя всичко това!

Жени се овладяваше все повече като виждаше, че той не е господар на себе си. Макар и да не схвана точно мисълта на Жак, тя забеляза, че той често говори за някаква неопределена омраза, за някакъв отказ да прости. Трябва наистина много да беше страдал. Все пак (и колко се отличаваше той от нея по това!) неговата вяра в бъдещето, в едно щастливо бъдеще, беше очевидна; в неговите проклятия се чувствуваше постоянно дух на надежда, на увереност; честолюбието му изглеждаше извънмерно и очевидно никакво съмнение не можеше да го разколебае. Никога по-рано Жени не беше мислила какво би могло да излезе от Жак в бъдеще, но тя не се учуди като откри колко високо той е поставил целите си; даже по времето, когато смяташе Жак за груб и вулгарен хлапак, тя винаги признаваше, че у него има голяма сила. Днес неговите трескави думи и пламъкът, който явно обгаряше сърцето му, извикваха у нея усещане, подобно на замайване, сякаш и тя, въпреки съпротивата си, беше понесена от този вихър. У нея се надигна някакво чувство на несигурност, толкова мъчително, че тя стана.

— Извинявайте — каза тогава Жак със задавен глас, — но виждате ли, всичко това ми тежи много на сърцето.

Те поеха по пътечката, която криволичеше, следвайки завоите на старинен ров, и достигнаха другата врата на парка; тя беше затворена с решетка от заострени като копия железа и бравата й скърцаше като резе на затворническа килия.

Слънцето беше високо, не беше повече от четири часът. Нямаше никаква причина да се прибират в къщи толкова рано. Защо тогава бяха поели обратния път?

В парка ги срещнаха няколко минувачи; и макар вчера да бяха минали заедно по същите алеи, без да се смущават, сега и двамата се почувствуваха обзети от свян, че ги виждат заедно и сами.

— Е, хайде — каза Жак изведнъж на пресечката на двете алеи, — мога да ви оставя тук, нали?

Тя отговори без колебание:

— Да, да. Аз съм си почти у дома.

Той застана пред нея, стеснен, без да знае защо, и не помисли дори да свали шапката си. Смущението придаде на лицето му онзи тежък, недодялан вид, който тъй често имаше и който тя не беше видяла нито веднъж по време на разходката. Той не й подаде ръка. Направи усилие да се усмихне и тъкмо когато да се обърне, я погледна плахо и избъбри:

— Защо… не съм винаги… така… с вас?

Жени сякаш не го чу и тръгна, без да се обърне, направо през тревата.

Тя си бе задавала този въпрос много пъти от вчера насам. И изведнъж едно съмнение я докосна, съмнение, което тя едва смееше да изрази: може би Жак искаше да каже: „Защо не мога да живея винаги така, до вас, като днес?“. Тази мисъл я изгаряше. Тя ускори крачка. Влезе в стаята си с пламнали бузи и разтреперани колене и си наложи да не мисли.

Остатъкът от следобеда прекара в трескава работа: промени наредбата в стаята си, размести мебелите, нареди шкафа с бельото, смени цветята във всички вази. Понякога вземаше кученцето си на ръце, прегръщаше го и го обсипваше с милувки. Когато след един последен поглед към часовника си се убеди, че Даниел няма да се върне за вечеря, изпадна в отчаяние. Не й се сядаше на масата сама, затова вечеря с чиния ягоди, които изяде на терасата, и за да избяга от този безкраен ден, приюти се в салона, запали всички лампи и взе един албум от Бетховен. След това промени решението си, остави Бетховен, измъкна една тетрадка с „Етюди“ от Шопен и изтича до пианото.

 

 

Денят наистина изглеждаше да угасва необикновено бавно, защото светлината на месеца, вече изгрял, но скрит зад дърветата, неусетно беше заместила последните отблясъци на залеза.

Без някакво определено намерение Жак беше сложил в джоба си онзи том модерни поети, който беше препоръчал на Жени, и понеже тази вечер семейната атмосфера му се видя непоносимо скучна, той излезе да поскита из парка. Мисълта му се рееше, без да може да се спре върху каквото и да било. След по-малко от половин час той се озова на заградения с акации път. „Само да не е заключена вратата“ — помисли Жак.

Вратата не беше заключена. Звънчето издрънка. Той изтръпна, сякаш тайно се бе промъкнал в чужд дом. Откъм боровете идваше топъл, смолист дъх, примесен с мирис на мравуняк. Заглушени звуци на пиано едва оживяваха затихналата градина. Вероятно свиреха Жени и Даниел. Салонът се намираше на другата страна. Фасадата, обърната към Жак, сякаш спеше със затворените си прозорци, но покривът беше окъпан в странна светлина. Той учудено се обърна: луната се беше издигнала над дърветата, посребряваше билото на покрива и блестеше в стъклата на капандурите. Приближи до къщата с разтуптяно сърце, смутен, че няма как да се обади, и почувствува облекчение, когато Пюс се спусна с лай към него. Звукът на пианото сигурно заглушаваше Пюс, защото музиката не престана. Жак се наведе, взе на ръце кученцето, както правеше Жени, и бегло докосна с устни копринената главичка. После заобиколи къщата и се озова на терасата пред салона. Вратата беше отворена, вътре светеше. Той се приближи още. Искаше да разпознае какво свири Жени: мелодията сякаш се колебаеше известно време, носеше се между смях и сълзи, докато най-после разцъфна в по-висша сфера, гдето нямаше ни радост, ни тъга.

Той беше стигнал до прага. Салонът изглеждаше празен. Отначало Жак различи само персийската покривка на пианото и наредените отгоре украшения. Изведнъж между две китайски вази забеляза в сиянието на свещите едно лице, някаква изкривена в гримаса маска, една Жени, напълно променена от вътрешно напрежение. Изразът на това лице беше така открит, така разголен, че той неволно се дръпна, сякаш беше заварил младото момиче необлечено.

Все още притиснал кученцето до гърдите си и разтреперан като крадец, той отстъпи в сянката на къщата и почака Жени да свърши; тогава извика Пюс високо и се престори, че сега идва от градината.

Жени трепна, като чу гласа му, и бързо стана. Лицето й все още носеше следите от нейното самотно вълнение, а уплашените й очи отблъскваха погледа на Жак, сякаш защищаваха някаква тайна. Той попита:

— Изплаших ли ви?

Тя сбърчи вежди, без да може да издаде някакъв звук. Той продължи:

— Не се ли е върнал още Даниел? — И след малка пауза: — Донесох ви тези избрани произведения, за които днес ви говорих.

Той несръчно извади книгата от джоба си. Тя я взе и започна машинално да я прелиства.

Жени не сядаше и не му предложи стол. Жак разбра, че трябва да си отиде. Той излезе на терасата. Жени го последва.

— Не си правете труд — измърмори той.

Тя го придружи, защото не знаеше как по-скоро да го отпрати, а не посмя да си подаде ръката и да се освободи от него още на вратата. Излязла над дърветата, луната светеше толкова силно, че когато се обърна към Жени, Жак забеляза как трепкат клепките й. Синята й рокля изглеждаше безплътна като привидение.

Те прекосиха цялата градина, без да проговорят.

Жак отвори малката вратичка и излезе на пътя. Жени, без да мисли, беше прекрачила прага и окръжена от лунно сияние, беше застанала пред него на средата на пътечката. Тогава върху блесналата на лунната светлина стена той видя сянката на младото момиче, профила му, плитките, шията, брадичката, дори израза на устните — безупречно ясен силует в черно кадифе. Той го очерта с пръст. Безумна мисъл мина през ума му; със смелостта, която само плахите си позволяват, без да разсъждава, той се наведе към стената и целуна сянката на любимото лице.

Жени се дръпна рязко, сякаш да му отнеме образа си и изчезна в отвора на вратата. Осветеният четириъгълник на градината изчезна: вратата се бе захлопнала. Той чу как Жени тичаше по чакъла. Тогава Жак се втурна назад и побягна в нощта.

Той се смееше.

 

 

Жени се спусна да тича — тичаше, сякаш я преследваха всички бели и черни призраци, които населява смълчаната градина. Тя се втурна в къщи, изкачи се до стаята си и се хвърли върху леглото. Обля я студена пот и тя се разтрепери. Сърцето я болеше; притисна треперещите си ръце до гърдите и зарови лице във възглавницата. Цялата й воля се беше съсредоточила в едно-единствено усилие — да не си спомня за нищо! Срам я гнетеше, пречеше на сълзите да стигнат до очите й. Тя беше обхваната и от едно ново чувство: страх, страх от нея самата.

Кученцето, забравено долу, излая. Даниел се връщаше.

Жени го чу да тананика по стълбите, после да се спира за миг на площадката. Той не посмя да почука. Никаква светлина не прозираше под вратата: сестра му сигурно вече спеше. Обаче всички лампи в салона бяха запалени… Жени не направи никакво движение; тя искаше да остане сама в тъмнината. Но като чу да се отдалечават стъпките му, обхвана я тревога и тя скочи от леглото си.

— Даниел!

В светлината на лампата, която държеше, той видя разстроеното й лице и неподвижните зеници. Помисли, че закъснението му е изплашило сестра му и вече търсеше извинение, когато тя заговори.

— Не, ядосана съм — каза Жени с хриптящ глас. — Не можах да се отърва от твоя приятел: той вървя, вървя все подире ми, не ме остави на мира. — Тя беше побледняла от ярост и наблягаше на всяка сричка. Изведнъж вълна от червенина заля лицето й. Тя седна изтощена върху леглото и внезапно изхълца: — Уверявам те, Даниел, кажи му… Изгони го… Не мога, уверявам те, не мога!…

Той я наблюдаваше смаян и се мъчеше да отгатне какво може да се е случило между нея и Жак.

— Но… какво? — пошепна той. През ума му мина мисъл, но той се колебаеше да я изрази. Устната му се повдигна накриво в стеснителна усмивка. — Горкият Жак — осмели се да каже най-сетне той, — може би той те…

Интонацията беше достатъчно изразителна, за да има нужда да се довършва фразата. Но той се изненада като видя, че Жени не трепна и с наведени очи остана равнодушна. Тя се съвземаше. След известна пауза, така дълга, че Даниел вече не очакваше отговор, тя каза:

— Може би. — Гласът й беше придобил естествения си тембър.

„Тя го обича“ — каза си Даниел. Тази мисъл го намери така неподготвен, че той занемя от изумление.

В този миг Жени срещна погледа на брат си и ясно прочете мисълта му. Тя възнегодува; сините й очи блеснаха, лицето й придоби предизвикателен израз; и без да повиши глас, с поглед, впит в очите на Даниел, тя енергично поклати глава и повтори три пъти:

— Никога! Никога! Никога!

И понеже Даниел я гледаше с недоумение, но нежно и загрижено като по-стар брат, което й се стори обидно, тя отиде при него, повдигна от челото му един паднал кичур и го тупна по бузата:

— А ти вечерял ли си, глупчо?

IX

„Аз се самоизмамвам непрекъснато — мислеше г-жа дьо Фонтанен. — Ако бях искрена спрямо себе си, не би трябвало да се надявам на нищо.“

Изправена пред един от прозорците на салона, тя погледна за момент, без да повдига тюлената завеса, Жером, Даниел и Жени, които се разхождаха из градината.

„Как и най-честните същества могат да живеят удобно в лъжа!“ — каза си тя. Но както понякога не можеше да се сдържи да не се усмихне, така не можеше да попречи на щастието да я залива като вълна.

Тя се отдръпна от прозореца и излезе на терасата. Настъпваше часът, когато очите се уморяват от усилието да различават очертанията; в небето цветовете на залеза се преливаха на вълни и бледи звезди вече се показваха.

Г-жа дьо Фонтанен седна. Погледът й се зарея за миг по познатия хоризонт. Тя въздъхна. Знаеше добре, че Жером няма да остане да живее с нея както през последните две седмици; знаеше, че отново намереното огнище и този път няма да го задържи за дълго. В самото отношение на Жером към нея, в неговата старателна нежност, която тя приемаше с удоволствие, примесено със страх, Терез виждаше, че той е същият, какъвто винаги е бил. Не доказваше ли това, че той не се е променил, че скоро щеше да си отиде, както обикновено постъпваше? Той вече не беше същият Жером, когото бе довела от Холандия, остарял, смазан, който се държеше за нея като корабокрушенец. Въпреки израза на наказано дете, който приемаше насаме с нея, въпреки че все още въздишаше примирено и достойно, щом се сетеше за траура си, той беше извадил от куфарите летните си костюми и несъзнателно изглеждаше подмладен. Тази сутрин, когато стана време за обед, тя му беше казала: „Идете да вземете Жени от клуба, тъкмо ще се поразтъпчете“. Той се престори, че приема равнодушно съвета, но стана веднага, без да чака да го канят повторно. Малко след това тя го видя да излиза с бърза крачка, изправен, в светла дреха и бели фланелени панталони; дори го зърна как пътем си откъсна клонче жасмин за бутониерата.

В този момент Даниел забеляза, че майка му е сама и дойде при нея. Откакто Жером се бе прибрал в къщи, г-жа дьо Фонтанен изпитваше известно стеснение пред сина си. Даниел го беше забелязал и затова идваше по-често в Мезон; мъчеше се да бъде по-внимателен от всякога, за да покаже, че отгатва много неща и не осъжда нищо.

Той се изтегна в едно ниско, платнено кресло, което обичаше, усмихна се на майка си и запали цигара. (Същите ръце, същите жестове като на баща му!)

— Тръгваш ли тази вечер, мое голямо момче?

— О, да, мамо. Утре рано имам среща.

Той започна да говори за работата си, което правеше рядко: за новия сезон приготвял един брой на „Естетическо възпитание“, посветено на най-новите живописни школи в Европа, и с голямо удоволствие избирал разни репродукции, за да илюстрира съдържанието. След това разговорът замря.

Мълчанието бе изпълнено с шепота на нощта. По терасата в рова пееха щурци. Откъм боровете полъхваше вятър, нападалите жилчести листа на чинарите шумяха по пясъка, носеше се дъх на треви. С бързи и меки движения на крилата си един прилеп докосна косите на г-жа дьо Фонтанен, която леко извика.

— Ще бъдеш ли тук в неделя? — попита тя.

— Да, утре ще дойда за два дни.

— Трябва да поканиш приятеля си на обед… Срещнах го вчера на пощата. — Отчасти защото наистина мислеше така, отчасти защото приписваше на Жак качества, които й се струваше, че има у Антоан, и отчасти за да направи удоволствие на Даниел, тя добави: — Какъв открит и благороден характер! Ние доста повървяхме заедно.

Лицето на Даниел се помрачи. Той си спомни странната свръхвъзбуда на Жени онази вечер, когато се бе разхождала в гората с Жак.

„Горката душица, зле започнала, зле пораснала, без никакво равновесие — помисли той с тъга. — Твърде зряла от размисъл, самота, четене… И толкова невежа в живота! Какво мога да направя? Тя малко ме избягва сега. Да имаше поне солидно здраве! А нервите й са като на малко момиче! И този романтизъм! Тази нужда да се чувствува неразбрана, това вечно нежелание да се изкаже! Мълчалива гордост, която отравя всичко! Може би е само остатък от пубертетната възраст?“

Той стана, дойде да седне до майка си и попита, колкото за успокоение на съвестта си:

— Кажи, мамо, ти нищо ли не си забелязала в отношението на Жак към вас? Към Жени?

— Към Жени ли? — попита г-жа дьо Фонтанен.

Тези две думи, подхвърлени от Даниел, кристализираха в съзнанието й като скрита тревога. Тревога? По-малко от това може би; по-скоро едно от тези бегли впечатления, които нейната крайна чувствителност възприемаше, без да ги анализира. След това обаче я обхвана безпокойство. Прилив на пламенна вяра понесе сърцето й към духа. „Не ни изоставяй!“ — помоли се тя.

Жером и Жени се връщаха от разходката си.

— Няма ли да се наметнете, приятелко? — извика Жером. — Внимавайте, тази вечер не е така топло.

Той влезе във вестибюла и се върна с шал, с който обви раменете на жена си. После, като забеляза, че Жени влачеше по пясъка лежащия стол, на който тя почиваше след ядене по нареждане на лекаря, побърза да й помогне и да я настани.

Жером беше опитомил доста трудно тази плаха птичка. Жени беше прекарала цялото си детство така близо до майка си, беше страдала заради нейните нещастия и още твърде млада беше осъдила баща си без снизхождение. Но той, възхитен, че я намери променена, почти жена, беше удвоил вниманието си и беше разгънал пред нея всичкия си чар, толкова непринудено и деликатно, че успя да спечели младото момиче. Днес баща и дъщеря бяха си говорили наистина съвсем естествено, като приятели, и Жером беше много развълнуван от това.

— Вашите рози благоухаят тази вечер, приятелко — рече той, като се отпусна върху люлеещия се стол. — Дижонската слава[68], която пълзи по гълъбарника, е просто като един-единствен голям цвят.

Даниел стана.

— Време е — каза той; приближи се до майка си и я целуна по челото.

Тя обхвана лицето на младия човек с ръце, погледна го за миг отблизо и прошепна:

— Моето голямо момче!

— Ще те придружа до гарата — предложи Жером. Сутрешната разходка му бе толкова харесала, че и сега му се искаше да се измъкне за малко от тази градина, в която беше прекарал затворен като в манастир цели две седмици. — Няма ли да дойдеш, Жени?

— Ще остана при мама.

— Дай ми една цигара — каза Жером, хващайки Даниел под ръка. (Откакто беше дошъл, той не искаше да излиза дори за цигари и затова бе спрял да пуши.)

Г-жа дьо Фонтанен проследи с поглед двамата мъже, които се отдалечаваха. Тя чу гласа на Жером, който питаше:

— Мислиш ли, че ще намеря ориенталски тютюн на гарата?

После двамата изчезнаха в сянката на боровете.

Жером притискаше към себе си лакътя на хубавия младеж, на своя син. Как го привличаше всяко младо същество! Но радостта му бе отровена от съжаление! Това беше негова всекидневна мъка, откакто беше в Мезон: видът на Жени извикваше всеки миг у него тъга по собствената му младост. Как беше страдал тази сутрин на тенискорта. Тези млади момичета и момчета, със светъл поглед, разрошени от играта, с разтворени яки и раздърпани дрехи, у които нищо не можеше да намали тържествуващия чар на младостта; тези гъвкави тела, окъпани в слънчевата светлина, у които дори потта имаше дъх на свежест и здраве! Ах, през десетината минути, които прекара там, колко жестоко бе почувствувал той тежестта на възрастта! Какъв ужас и срам бе изпитал от всекидневната борба, която трябваше да води срещу себе си, срещу бръчките и дъха на старостта! Срещу всички тези признаци, които предшествуват последното разлагане и които се бяха вече явили у него! И сравнявайки своята натежала походка, своето задъхване, усилията си да се държи още бодро с пъргавите стъпки на сина си, той внезапно пусна ръката на Даниел и не можа да не възкликне завистливо:

— Как бих искал да съм като тебе на двадесет години, моето момче!

 

 

Г-жа дьо Фонтанен не се възпротиви, когато Жени заяви, че иска да остане с нея.

— Изглеждаш уморена, миличка — каза тя, когато останаха сами. — Не искаш ли да си легнеш?

— О — възрази Жени, — нощите и без това са твърде дълги.

— Не спиш ли добре сега?

— Не много добре.

— Защо, миличка?

Тонът, с който г-жа дьо Фонтанен изрече тези думи, им придаваше нов смисъл, различен от обикновения. Жени, изненадана, погледна майка си и веднага разбра, че тя имаше някаква скрита мисъл и желаеше да получи обяснение. Инстинктивно реши да не отговаря. Не че беше прикрита, но не можеше да доверява тайните си, когато я подпитваха.

Г-жа дьо Фонтанен беше неспособна да се преструва; тя се обърна към дъщеря си и я загледа чистосърдечно през пепелявия сумрак на вечерта, като се надяваше да смекчи с нежността на погледа си нейната упорита скованост, която толкова много ги отдалечаваше една от друга.

— Понеже сме сами тази вечер — подхвана тя малко настойчиво, сякаш искаше прошка от детето за промените, които връщането на бащата беше предизвикало в техните сърдечни отношения, — бих искала да ти говоря, миличка… Думата ми е за малкия Тибо, когото срещнах вчера… — Тя се спря: беше стигнала до същността на въпроса и не знаеше как да продължи; но угриженото й изражение довърши фразата й.

Жени не отговори. Г-жа дьо Фонтанен бавно изправи рамене и се загледа към потъналата в мрак градина.

Минаха няколко минути.

Вятърът стана по-хладен. На г-жа дьо Фонтанен се стори, че Жени потрепери.

— Ще настинеш, да влезем — каза тя.

Гласът й беше възвърнал обикновения си тон. Тя бе разсъдила, че няма смисъл да настоява. Чувствуваше се щастлива, че беше проговорила; сигурна беше, че е разбрана и имаше вяра в бъдещето.

Двете станаха, преминаха през вестибюла, без да разменят дума, и се изкачиха по стълбата, където вече беше съвсем тъмно. Г-жа дьо Фонтанен, която вървеше напред, се спря на площадката пред вратата на Жени, за да целуне дъщеря си както всяка вечер. Въпреки че не различаваше лицето на младото момиче, тя почувствува под целувката си бунта на това напрегнато тяло и за миг задържа бузата на детето си до своята — жест на състрадание, който скова Жени още повече. Г-жа дьо Фонтанен кротко се отстрани и тръгна към спалнята си. Вместо да се прибере в стаята си, Жени я последва и на един дъх извика възбудено зад гърба й:

— Ако намираш, че идва прекалено често, можеш да се държиш по-студено с него, мамо.

— Но с кого? — запита г-жа дьо Фонтанен като се обърна. — С Жак ли? Прекалено често! Та има повече от две седмици, откакто не съм го виждала тук!

(Действително, като научи от Даниел за завръщането на г-н дьо Фонтанен и за смущението, което то беше внесло в семейния им живот, Жак, от деликатност, не беше ги посещавал. От друга страна, Жени рядко ходеше в клуба, избягваше Жак, доколкото беше възможно, и често чакаше той да почне да играе с някого другиго, за да се изплъзне почти без да е говорила с него; така че младите хора се бяха срещали твърде малко напоследък.)

Жени бе влязла в стаята на майка си с ясно определено намерение; тя затвори вратата и застана права, няма, в решителна поза.

На г-жа дьо Фонтанен й стана толкова мъчно за нея, че се чудеше как да улесни изповедта й.

— Уверявам те, миличка, че не разбирам добре какво искаш да кажеш.

— Защо въобще Даниел домъкна тези двама Тибо у дома? — произнесе Жени с жар. — Нищо нямаше да се случи, ако не беше това необяснимо приятелство на Даниел към тях!

— Но какво се е случило, миличка? — попита г-жа дьо Фонтанен с разтуптяно сърце.

Жени кипна:

— Нищо не се е случило, не исках да кажа това! Но ако Даниел и ти, мамо, ако вие двамата не бяхте постоянно канили тези Тибо в къщи, аз нямаше… аз… — Гласът й пресекна.

Г-жа дьо Фонтанен събра всичката си смелост:

— Хайде, мила моя, обясни ми. Да не би да си забелязала от страна на… едно… някакво особено чувство?

Жени дори не дочака края на въпроса, за да сведе глава в знак на потвърждение. Тя си представи градината, обляна в лунна светлина, малката вратичка, сянката си върху стената, оскърбителната постъпка на Жак. Но беше твърдо решила да премълчи този ужасен миг, споменът, за който я преследваше и ден, и нощ; струваше й се, че като го потули в сърцето си, тя си запазваше свободата да мисли за него с ужас или просто с вълнение.

Г-жа дьо Фонтанен усещаше, че решителният миг е настъпил и не искаше да остави Жени отново да се затвори в мълчанието си. Бедната жена се опря с треперещи ръце на масата зад нея и с цялото си тяло се наклони към Жени, чието лице, слабо осветено от отворения прозорец, едва се различаваше в здрача.

— Миличка — почна тя, — това не би било сериозно, освен ако ти… ако ти също…

Жени поклати няколко пъти отрицателно глава и г-жа дьо Фонтанен въздъхна, освободена от мъчителната си тревога.

— Винаги съм ненавиждала тези Тибо! — извика внезапно Жени с неузнаваем глас; майка й никога не бе я чувала да крещи така. — Големият е едно суетно животно, а другият…

— Това не е вярно — прекъсна я г-жа дьо Фонтанен и лицето й се изчерви в тъмнината.

— … а другият винаги е бил злият гений на Даниел! — продължи Жени като поде наново старата сръдня, която отдавна вече й беше минала. — Ах, мамо, не ги защищавай! Ти не можеш да ги обичаш, това са хора съвсем различни от тебе! Уверявам те, мамо, че не се лъжа: това не са хора като нас! Те са… Не зная точно… Дори когато изглежда, че мислят като нас, не бива да се заблуждаваме: винаги това става по друг начин и от други подбуди! Ах, това е един род… — Жени се поколеба. — Отвратителен! — кресна тя най-сетне. — Отвратителен! — И увлечена от обърканите си мисли, продължи на един дъх: — Нищо не искам да крия от тебе, мамо. Не, никога. Ето, когато бях малка, мислех, че изпитвам някакво долно чувство… един вид ревност към Жак. Страдах, като виждах, че Даниел е толкова захласнат в това момче! Казвах си: той не го заслужава! Един егоист, един горделивец! И навъсен, заядлив, невъзпитан! А външният му вид, устата му, челюстта му!… Стараех се да не мисля за него! Но не можех: винаги ми подхвърляше нещо оскърбително, което си спомнях, което ме ядосваше. Той постоянно идваше в къщи, сякаш нарочно, за да се заяжда с мене! Но това беше отдавна. Не зная защо винаги се сещам за това време… Оттогава съм го наблюдавала по-често отблизо. Особено тази година. Този месец. Сега го съдя другояче. Мъча се да бъда справедлива. Виждам ясно, въпреки всичко, доброто у него. Дори ще ти кажа нещо, мамо: мислех често, да, често, че аз също, без да си давам сметка… съм като че ли привлечена… Но не, не! Това не е вярно! Всичко у него ми е противно! Почти всичко.

Г-жа дьо Фонтанен се съгласи:

— За Жак не зная. Ти по-добре от мене си имала случай да го прецениш. Но колкото за Антоан, мога да твърдя…

— Но — прекъсна я живо младото момиче — за Жак не съм казала… Никога не съм отричала, че и той също има много големи качества! — Малко по малко тя беше променила тона си и беше заговорила спокойно. — Най-напред всичко, което той говори, показва, че е много умен… Ще отида дори по-далече: характерът му не е… извратен; той е способен не само на откровеност, но и на възвишеност, на благородство. Виж, мамо, не съм настроена против него! И това не е всичко: аз мисля — прибави тя, отмервайки трезво думите си, докато г-жа дьо Фонтанен, изненадана, я наблюдаваше внимателно, — аз мисля, че той е призван за… изключително бъдеще! Ето, виждаш, че се старая да бъда справедлива! И дори съм почти уверена сега, че тази сила, която има у него, това е именно, което се нарича гений. Да, точно така, гений! — повтори тя с почти предизвикателен тон, въпреки че майка й явно не мислеше да й противоречи.

После изведнъж отчаяно и буйно тя извика:

— Но всичко това няма значение! Той е по природа Тибо! Той е Тибо! И аз го мразя!

Г-жа дьо Фонтанен, стъписана, онемя за миг.

— Но… Жени!… — прошепна тя най-сетне.

И Жени откри в гласа на майка си именно същата мисъл, която така ясно беше прочела в погледа на Даниел. Тогава се хвърли към г-жа Фонтанен и сложи ръката си върху устата й.

— Не, не! Това не е вярно! Казвам ти, не е вярно!

После, докато майка й я притегляше към себе си и я обгръщаше с ръце, сякаш да я запази от нещо, Жени, освободена от буцата, която беше заседнала в гърлото й, можа най-сетне да заплаче, като повтаряше непрестанно с глас на разтъжено момиченце:

— Мамо… мамо… мамо!…

Г-жа дьо Фонтанен я люлееше на гърдите си и шепнеше, за да я успокои:

— Миличка… не се страхувай… не плачи… какви са тези мисли… Никой не те принуждава… За щастие ти не… (Тя си спомни единствената си среща с г-н Тибо, на другия ден след бягството на момчетата; отново видя пълния господин в работния му кабинет между двамата свещеници; представи си го как отказва да одобри любовта на Жак, как жестоко унижава любовта на Жени.) Ах, добре, че не е така! Ти няма за какво да се упрекваш… Аз ще му говоря, ще му обясня… Не плачи, миличка… Всичко ще забравиш… Ето, свърши се, мина… Не плачи…

Но Жени плачеше все по-силно и по-силно, понеже всяка дума на майката разкъсваше сърцето й. Двете жени дълго останаха така, прави, плътно прегърнати в тъмнината. Детето беше притаило скръбта си в майчините прегръдки; майката шепнеше напевно жестоките си утешения, но очите й бяха широко разтворени от страх. Със своя пророчески усет тя виждаше как се изправя неизбежната съдба, от която нито страховете й, нито нежността й, нито молитвите й можеха вече да изтръгнат нейното дете.

„В непрекъснатия възход на всички същества към духа — мислеше си тя смазана — всеки от нас трябва да напредва сам, от изпитание към изпитание, често от заблуда към заблуда, по пътя, който предвечно му е отреден.“

Едва когато чуха да се затваря вратата долу и познаха стъпките на Жером по плочките на вестибюла, двете трепнаха. Тогава Жени се освободи от прегръдката на майка си и избяга, без да продума, олюлявайки се под тежестта на бедата, която я беше сполетяла и която никой в света не можеше да облекчи.

X

Прав пред камината, по пижама и въоръжен с една малайска кама, Антоан режеше парчета от фруктовия кейк на масата.

Рашел се прозина и каза лениво:

— Режи по-дебели парчета, мили. — Тя лежеше гола на леглото, пъхнала ръце под главата си.

Прозорецът беше отворен, но закрит до долу с транспарант и стаята беше изпълнена с топъл полумрак, като напечена от слънцето палатка. Париж се печеше в огъня на августовския неделен ден. Никакъв шум не идваше от улицата. Къщата също се бе смълчала, може би беше празна, с изключение на по-горния етаж, където Алин сигурно четеше на глас сутрешния вестник, за да развлече г-жа Шал и оздравяващото момиче, което още няколко седмици трябваше да остане в хоризонтално положение.

— Гладна съм — заяви Рашел, отваряйки широко розовата си като на котка уста.

— Водата още не може да кипне.

— Нищо. Дай ми едно парче.

Антоан сложи дебел резен кейк в една чиния и я постави на края на леглото. Рашел бавно изви рамене и все така лежейки, се подпря на лакът, после, отметнала назад глава, започна да яде, ронейки с пръсти парченца от кейка, които падаха право в устата й.

— А ти не искаш ли, мили?

— Ще чакам чая — отвърна той като се отпусна в мекото кресло.

— Уморен ли си?

Той се усмихна.

Леглото беше ниско, без завивки по него. Розовите завеси се закръгляха в дъното на алкова, където голото тяло на Рашел, гордо изтегнато, сякаш почиваше във вдлъбнатината на прозрачна черупка — истинска алегорична фигура.

— Ако бях художник… — прошепна Антоан.

— Виждаш ли, че си уморен — прекъсна го Рашел с бегла усмивка. — Щом у тебе се събуди художникът, значи, си уморен.

Тя отметна назад глава и лицето й потъна в сянката, очертано върху пламтящия фон на косите. От блестящото й като седеф тяло се излъчваше светлина. Десният й крак, лениво отпуснат и извит като сърп, потъваше в постелята; другият, свит в коляното и изпънат, подчертаваше извивката на бедрото и капачето на коляното се издигаше в мекия здрач като изваяно от слонова кост.

— Гладна съм — глезено каза Рашел.

И когато той се приближи да вземе празната чиния, тя обви врата му със силните си ръце и притегли главата му към себе си.

— О, тази брада! — рече Рашел, без да го отблъсне. — Кога ще ни отървеш от нея?

Антоан се изправи, хвърли неспокоен поглед към огледалото и отиде да донесе второ парче кейк.

— Точно това ми харесва толкова у тебе! — заяви той, докато тя отхапваше едри парчета от сладкиша.

— Моят апетит ли?

— Твоето здраве. Това тяло, в което кръвта циркулира добре. У тебе има жизненост!… И аз физически не съм зле — добави Антоан, като отново потърси с очи огледалото. Той изправи рамене, изпъчи се и изду гърди, без да забелязва колко слаби изглеждаха ръцете и краката му в сравнение с голямата му глава. Антоан винаги си въобразяваше, че телосложението му изглежда също така внушително, както изразът, който той нарочно придаваше на лицето си. Той изпитваше такъв прилив на сили от всичко, което любовта разпалваше в душата му, че от две седмици насам самочувствието му бе достигнало до дързост. — Знаеш ли — заключи Антоан, — ние и двамата имаме такава физика, че можем да живеем сто години!

— Заедно ли? — пошепна тя, гледайки го с нежни, полузатворени очи. И в същия миг тъжна мисъл я докосна — изпита страх, че няма да може винаги да запази възхищението, което изпитваше към него и което я правеше така щастлива.

Тя отвори очи, опипа краката си, плъзна ръце по гъвкавото си тяло и каза:

— О, ако не ме убие някой, сигурно ще доживея дълбока старост. Когато загубих баща си, той беше на седемдесет и две години, а беше здрав като петдесетгодишен. Умря внезапно от слънчев удар. Впрочем в нашето семейство всички умират от злополука. Брат ми се удави. И аз също няма да умра от естествена смърт, а сигурно от някой револверен изстрел. Наумила съм си, че ще стане така.

— А майка ти?

— Майка ми ли? Тя е жива. Всеки път я намирам подмладена. Вярно е, че при живота, който води… Затворена е в „Света Ана“[69] — добави тя с най-обикновен тон.

— В приюта за…

— Не съм ли ти казвала? — Рашел се усмихна, сякаш се извиняваше, и продължи любезно да обяснява: — Има вече седемнадесет години, откакто е там. Едва си спомням каква беше тя тогава. Аз бях само деветгодишна, можеш да си представиш! Весела е, сякаш не страда от нищо, пее… Ние сме издръжливи в нашето семейство… Водата ти ври.

Антоан изтича към спиртника и докато чакаше да стане чаят, той се наведе към тоалетната масичка, закри с ръка брадата си и се помъчи да си представи как би изглеждал, ако се обръсне. Не, харесваше му тази тъмна маса, която закриваше долната част на лицето му: тя подчертаваше светлия правоъгълник на челото и извивката на веждите, придаваше тежест на погледа му! И освен това той инстинктивно се боеше да открие устата си, сякаш това щеше да бъде някакво компрометиращо признание.

Рашел седна на леглото, за да изпие чая си, после запали цигара и отново се изтегна.

— Ела до мене. Какво се мусиш там?

Той весело се плъзна до нея и се наведе над лицето й. Уханието от разпиляната й коса се издигаше към него в топлината на алкова; ухание, едновременно възбуждащо и сладко, настойчиво и леко неприятно, което той ту търсеше, ту отбягваше, защото толкова дълго го бе вдъхвал, че дори гърлото му бе пропито с него.

— Какво има? — запита тя.

— Гледам те.

— Котенцето ми…

Щом се откъсна от устните й, Антоан застана пак както преди — загледан с любопитство в очите й.

— Какво гледаш толкова?

— Търся зениците ти.

— Толкова ли е мъчно да ги намериш?

— Да, поради клепките. Те са като златна мъгла пред очите ти. Това именно ти придава такъв вид…

— Какъв?

— Загадъчен.

Тя вдигна рамене и каза:

— Очите ми са сини.

— Така ли мислиш?

— Сребристосини.

— Съвсем не — възрази той като отново докосна с устни устата на Рашел и после бързо закачливо се отдръпна назад. — Твоите очи са ту сиви, ту виолетови. Мътни са, нямат ясен цвят.

— Благодаря. — Тя се разсмя и започна да върти очи наляво-надясно.

Антоан я гледаше и си мислеше: „Петнадесет дни… А ми се струва, че са минали месеци. И все пак не бих могъл да кажа какъв цвят са очите й. А какво знам за живота й? Двадесет и шест години, изживени без мен в един свят, толкова различен от моя! Изживени, т.е. пълни с толкова неща, с толкова усещания. Тайнствени неща, които започвам малко по малко да разкривам…“ Той не признаваше сам пред себе си какво удоволствие му доставят неговите открития; още по-малко го показваше пред нея и никога не я разпитваше за нищо. Но тя самата охотно бъбреше за себе си. Той я слушаше, разсъждаваше, сравняваше подробностите, датите, мъчеше се да разбере и главно се чудеше; постоянно се чудеше, но се стараеше никога да не го прояви. Дали от прикритост? Не, а защото той отдавна се държеше пред хората като че ли знае всичко. Той знаеше да разпитва само болните си. Любопитството и изненадата бяха между тези чувства, които гордостта му го бе приучила да прикрива под маската на човек, който слуша внимателно и напълно разбира всичко.

— Днес ти ме гледаш, като че ли не ме познаваш — каза тя. — Недей, стига, остави ме де!

Тя започваше да се дразни. Затвори очи, за да избегне изпитателния му поглед. Той поиска да повдигне с пръст клепачите й.

— Стига, не. Престани, не искам вече — извика Рашел ядосано, като закри очи с голата си ръка.

— Значи, искаш да скриеш нещо от мене? Ах ти, малък сфинкс! — каза той като започна да целува хубавата лъскава ръка от рамото до китката.

„Прикрита ли е тя? — запита се Антоан. — Не… може би у нея има известна сдържаност, но няма притворство. Напротив, тя обича да разказва за себе си. Дори всеки ден става все по-бъбрива… Защото ме обича — помисли си той възхитен, — защото ме обича!“

Тя обви с ръка врата му и притегли главата му към лицето си. После изведнъж каза със сериозен тон:

— Това е вярно, знаеш ли? Хората не могат да си представят колко много може да се прочете само в един поглед! — Рашел замълча. Той чу тихия й гърлен смях, който тя не можеше да сдържи винаги когато си спомняше за миналото. — Ето на’, спомням си например как само от един поглед, просто от един поглед открих тайната на мъжа, с когото живеех от месеци. На масата. В един ресторант в Бордо. Седяхме един срещу друг и разговаряхме. Очите ни шареха по чиниите и по лицата ни или пък се спираха за миг в залата. И изведнъж — никога няма да забравя това — забелязах, може би за по-малко от секунда, улових погледа му, който той втренчи зад мене с такъв израз, че… Това ми подействува така силно, че изведнъж неволно се обърнах и видях…

— Е?

— Е, нищо. Просто исках да ти кажа — поде тя с друг тон, — че човек трябва да се пази от такива погледи.

Антоан щеше да запита каква е била тайната, но не посмя. Той ужасно се страхуваше да не се покаже наивен, ако започне да задава излишни въпроси. На два-три пъти вече се беше осмелил да поиска обяснения от този вид, но Рашел го бе погледнала така учудено и развеселено, с такава подигравателна усмивка, че той се бе почувствувал дълбоко унижен.

Затова и сега замълча и тя поде отново:

— Тия стари истории ме натъжават… Целуни ме. Още. По-хубаво. — Но тя очевидно все още продължаваше да мисли за случката, защото добави: — Впрочем аз казах „тайната му“, но трябваше да кажа „една от неговите тайни“. У този човек никога не можеш да откриеш всичко.

И за да се откъсне от мислите си, а може би и от въпросителния поглед на Антоан, тя се изви цяла с едно така бавно и така грациозно движение, както би се извила змия.

— Колко си гъвкава! — каза той, милвайки я, както се гали расово животно.

— Така ли? А знаете ли, господине, че аз бях девет години в операта.

— Ти? В Париж ли?

— Да, господине. И дори бях първа, когато напуснах.

— Отдавна ли?

— Преди шест години.

— А защо напусна?

— Заради краката. — За миг сянка мина по лицето й. Но почти веднага след това тя добави: — А после без малко не станах ездачка в един цирк. Учудва ли те това?

— Не — заяви той решително. — В кой цирк?

— О, не във Франция. В една голяма международна трупа, с която Хирш по това време се разхождаше по света. Нали си спомняш за Хирш, онзи приятел, за когото ти говорих и който сега е в Египетски Судан. Той искаше да използува моите дарби, но аз не се хванах. — Както говореше, тя сгъваше и отпущаше ту единия, ту другия си крак със сдържаната ловкост на учител по гимнастика. — То беше негова идея — продължи тя, — защото едно време в Ньойѝ ме беше карал да уча малко волтижировка. Аз обожавах това. Имахме прекрасни коне и, бога ми, добре ги използувах.

— В Ньойи ли живеехте?

— Аз не. Той живееше там. Беше собственик на манежа в Ньойи по това време. Той винаги е обичал страстно конете. Аз също. А ти?

— Яздя по малко — каза той, като се изправяше. — Но не съм имал много случаи за това. Пък и време нямах.

— Ах, случаи аз съм имала много! И то какви! Веднъж прекарахме двадесет и два дни в езда.

— Къде?

— Във вътрешността на Мароко.

— Била ли си в Мароко?

— Два пъти. Хирш продаваше стари пушки „Гра“ на племето харки в Южно Мароко. Беше истинска експедиция. Един ден нашият лагер беше сериозно нападнат. Биха се цяла нощ и цял ден… Не, всъщност биха се през нощта, когато не се вижда нищо — и това беше най-страшното, — и цялата сутрин на следния ден. Убиха седемнадесет туземци, които бяха с нас, и раниха около тридесет. При всяка престрелка лягах между сандъците и все пак и аз отнесох един куршум.

— Отнесе куршум ли?

— Да — отвърна тя като се смееше. — Дребна работа, драскотина. — Тя посочи един нежен белег в гънката под ребрата.

— А защо ми каза, че си паднала от кола? — запита Антоан, без да се усмихва.

— О — отвърна тя като вдигна рамена, — това беше първият ни ден. Ти щеше да помислиш, че искам да се правя интересна.

Те замълчаха.

„Способна ли е тя да ме излъже?“ — питаше се Антоан.

Очите на Рашел станаха мечтателни, после блеснаха отново, но с искра на омраза, която бързо угасна.

— Той си въобразяваше тогава, че ще го следвам навсякъде и винаги. Но се мамеше.

Антоан изпитваше някакво неясно задоволство винаги когато тя хвърляше към миналото си поглед, изпълнен с омраза. Почувствува желание да й каже: „Остани при мене. Завинаги“. Той опря бузата си до белега и остана така известно време. Лекарското му ухо неволно следеше в дъното на кънтящия гръден кош лекото движение на кръвта в артериите и долавяше ясно далечното, но отчетливо туптене на сърцето. Ноздрите му потръпнаха. Сред топлината на леглото от цялото тяло на Рашел се носеше същият мирис, какъвто имаше косата й — малко по-слаб и по-различен: блудкав и в същото време опияняващ мирис, примесен с нещо пикантно; лек дъх на влажно тяло, който напомняше за най-различни аромати — на прясно масло, на орехови листа, на сурово дърво, на захаросани бадеми с ванилия. Всъщност това не беше толкова мирис, колкото някакво изпарение или по-скоро сладост, защото от нея върху устните оставаше вкус на подправки.

— Не ми говори вече за това — подхвана тя — и ми подай една цигара, не от тези, а от новите, които са на масичката… Една приятелка ми ги прави. Тя слага в тютюна малко зелен чай. Това им придава мирис на огън от сухи листа, напомня за нощуване на открито и на още и аз не знам точно какво, мирише ми на есен, на лов. Нали знаеш миризмата на барута, когато стреляш в храсталаците и пушекът бавно се разнася в мъглата?

Той отново се излегна до нея сред тютюневия дим. Ръцете му галеха корема й, гладък и фосфоресциращ от белота, с едва забележима розова отсянка, разлат и кръгъл като корито на шадраван. Вероятно от пътуванията си тя бе придобила навика да употребява ориенталски мазила и тази женска плът бе запазила девическа свежест и чистота.

— „Umbilicus sicut crater eburneus[70] — пошепна той, като цитираше по памет криво-ляво пасаж от «Песен на песните», която го бе така силно смущавала към шестнадесетата му година. — Venter tuus sicut… ммм… sicut cupa!“

— Какво значи това? — запита тя като се полуизправи. — Чакай, остави ме да отгатна. Culpa, това го знам, от mea culpa, значи вина, грях, нали? Твоят корем е грях?

Антоан избухна в смях. Откакто живееше с нея, вече не потискаше веселостта си.

— Не culpa, а cupa… Коремът ти е подобен на купа — поправи я той като притисна глава върху бедрото на Рашел. И продължи да декламира по памет: — „Quam pulchrae sunt mamma tua, soror mea!“ Колко красиви са твоите гърди, о, сестро моя! „Sicut duo (тука не знам какво идваше) gemelli, qui pascuntur in liliisu“. Като две козички, които пасат между лилии!

Тя нежно ги повдигаше една след друга и ги разглеждаше с умилена усмивка, като двойка верни животни.

— Много рядко нещо са розовите връхчета, съвсем, съвсем розови, розови като ябълкови пъпки — заяви Рашел с най-сериозен тон. — Ти като лекар трябва да си забелязал това.

— Бога ми, така е — отговори той. — Епидерма без пигментна гранулация, бяло, бяло с леко розови сенки. — И затваряйки очи, се сгуши колкото може по-близо до нея. После добави със сънлив глас: — О, раменете ти… Не мога да търпя мършави рамене, рамене на шивашки прислужнички.

— Наистина ли?

— Така пълнички и заоблени… Тези хубави твърди гънки… Тази плът, гладка като сапун… Това обичам… Не мърдай. Добре ми е така.

Изведнъж един много неприятен спомен го шибна като камшик. „Плът, гладка като сапун…“ Това се бе случило няколко дни след злополуката с Дедет, когато една вечер се връщаше с Даниел от Мезон-Лафит. Бяха сами в купето и Антоан, който не можеше да мисли за нищо друго, освен за Рашел, се поддаде на изкушението да разправи приключението си на този познавач. През време на пътя той разказа трагичната история; операцията in extremis[71], тревожното бдение до главата на малката, внезапното желание, което го бе обхванало, когато видя красивото червенокосо момиче, заспало до него на дивана. Тогава си бе послужил със същите думи: „Така пълнички и заоблени… плът, гладка като сапун…“ Не посмя да разкаже какво бе станало по-нататък; когато дойде до момента, в който, слизайки призори по стълбите, беше видял отворената врата на Рашел, добави, не толкова от дискретност, колкото от някакво глупаво желание да изтъкне пред младежа силата на волята си:

— Чакаше ли ме тя? Трябваше ли да се възползувам от благоприятните обстоятелства?… Бога ми, престорих се, че не съм видял нищо и отминах. Какво бихте направили вие на мое място?

Тогава Даниел, който до този момент го беше слушал мълчаливо, го измери с очи и го смаза със следните думи:

— Бих постъпил точно като вас, лъжец такъв!

Антоан още чуваше тона на Даниел — подигравателен, скептичен, обиден, но все пак добродушен, заради което беше невъзможно да му се разсърди човек. Този спомен го засягаше болезнено. Лъжец… Впрочем истина беше, че понякога му се случваше да излъже; или по-точно казано, че беше лъгал.

„Така пълнички и заоблени…“ — повтаряше си наум и Рашел.

— Може би ще стана някоя дебелана — каза тя. — Еврейките, нали знаеш… Но майка ми не беше пълна, а и аз съм само наполовина еврейка. О, ако ме познаваше, когато бях шестнадесетгодишна и влязох в подготвителния клас! Истинско червенокосо мишле…

Преди той да може да я задържи, тя се измъкна от леглото.

— Какво те прихвана?

— Хрумна ми нещо.

— В такъв случай се съобщава предварително.

— По-добре да не знаеш — възрази тя като се смееше и се отдръпна, за да избегне протегнатата към нея ръка.

— Лулу, ела да поспим! — пошепна той с умолителен глас.

— Няма вече нани. Слагаме калъфите — каза тя като навлече пеньоара си.

После изтича до малкото си бюро, вдигна капака му, измъкна едно чекмедже със снимки и седна на ръба на леглото, като сложи чекмеджето върху събраните си колена.

— Умирам за стари снимки. Вечер често вземам цялата купчина и лягам с тях и с часове ги прехвърлям и си мисля… Стой мирно… На’, гледай. Нали това не те отегчава?

Свит зад нея като ловджийско куче, Антоан се надигна заинтригуван и се облегна удобно на лакътя си. Той виждаше в профил лицето на Рашел, наведено над снимките, сериозно лице, върху което спуснатите клепки заграждаха с жълта рязка тесния отвор на окото. Набързо събраната й коса, която той виждаше срещу светлината, приличаше на каска от почти оранжеви копринени къдри; при всяко движение на главата сякаш искри изскачаха от косата й.

— Ах, ето снимката, която търсех. Виждаш ли тази балеринка? Това съм аз. Този ден сигурно са ми се карали, задето съм измачкала воланите на балетната си пола, като съм се опирала о стената. Не би рекъл човек, нали, че тези коси до раменете, тези остри лакти, този плосък, едва деколтиран корсаж са мои. Нямам много весел вид, а?… А тука, гледай, учех трета година. Прасците ми са се закръглили вече… Това пък е нашият клас. Виждаш ли ни край стената? Позна ли ме? Да, тази. А тази тука е Луиза. Това не ти казва нищо, нали? Ами това е прочутата Фити Белла, с която бяхме в същия клас; по това време тя се казваше просто Луиза. Викахме й даже Луизон. Карахме се с нея за места. Може би и аз щях да бъда звезда днес, ако не беше този флебит… Ето, искаш ли да видиш Хирш? А, той те интересува, нали? Ето го. Как го намираш? Сигурно не си мислил, че е толкова възрастен? Но уверявам те, че петдесетте години никак не му личат. Ужасен човек! Виж му врата, огромен врат, потънал в раменете. Когато обърне глава, цялото му тяло се извърта. Като го видиш за пръв път, ще си кажеш: търговец на коне, треньор. Нали? Дъщеря му винаги му казваше: „Милорд, ти приличаш на търговец на роби“. Това го разсмиваше; той се смееше някак скрито… Все пак погледни черепа му, виж широкия му гърбав нос, гънката на устата. Грозен е, но в него има индивидуалност. А очите! Още повече би приличал на животно, ако нямаше тези очи. Не знам как да ти ги опиша. Не ти ли изглежда самоуверен, готов на всичко, буен? Кажи де? Буен и чувствен? А, как обича живота тоя човек! Напразно го мразя, просто имам желание да кажа за него, както се казва за някой булдог: „Просто е хубав с грозотата си“. Не намираш ли?… Гледай, това е тате! Тате сред работничките си. Той си беше винаги такъв, с бяла брадичка, по жилетка, със завързана на шнур ножица. Можеше да ти ушие костюм с три парцала и четири карфици. Тази снимка е направена в работилницата му. Виждаш ли загърнатите с плат манекени в дъното и моделите, закачени на стената? Той беше станал шивач на операта и не работеше вече за други клиенти. Още можеш да попиташ хората от операта какво мнение имат за дядо Гьопферт. Когато трябваше да изпратим майка ми в лудницата и останахме да живеем сами двамата, горкият старец се надяваше, че аз ще работя при него и един ден ще ми остави ателието си. То носеше много пари. Както виждаш, и сега живея, без да работя. Можеш да си представиш обаче какво значи за едно дете да вижда постоянно ателието, пълно с актриси! Аз имах само една мисъл в главата си: да стана балерина. Баща ми беше съгласен. Той сам ме повери на баба Щауб. И след това беше много доволен, когато видя, че напредвам. Често ми говореше за моето бъдеще. Горкият старец, ако ме видеше днес, ако знаеше, че от мене не е излязло нищо! А знаеш ли колко плаках, когато трябваше да зарежа всичко. Общо взето, жените нямат амбиции, те предпочитат да си живеят спокойно. А в театъра ние се борехме със зъби и нокти, за да напреднем; и тази борба скоро започва да ти харесва, и то не по-малко от успеха. А когато трябва да се откажеш от сцената и да почнеш да живееш като всички други, да нямаш вече бъдеще пред себе си, тогава ти се струва, че това е краят на всичко… Гледай, това са снимки, правени при разни пътувания. Не са подредени… Ето, тук сме на обед, не си спомням къде, някъде в Карпатите. Хирш беше отишъл на лов. Виж какви големи увиснали мустаци си беше оставил; приличаше на султан с тях. Князът винаги го наричаше Махмуд. Виждаш ли този мургавия, дето стои прав зад мене? Това е княз Петър, който после стана крал на Сърбия. Той ми беше подарил тези две бели хрътки, които са легнали пред нас, както ти си легнал сега, точно като тебе… А този тука, дето се смее, не намираш ли, че прилича на мене? Погледни по-хубаво. Не? Но това е брат ми. Да, това е той. Беше тъмнокос като татко, а аз съм руса като майка си… Е, така де, руса, червеникаворуса. Ех, че си глупав! Добре, червенокоса, щом настояваш! Обаче по характер аз приличах на баща си, а брат ми имаше известна прилика с майка ми… Гледай, на тази снимка се вижда още по-добре… Нямам нито една снимка от майка ми, нито една; баща ми ги унищожи всичките. Той никога не говореше за нея. И никога не ме заведе в „Света Ана“. Той самият обаче ходеше по два пъти седмично, и то цели девет години; нито веднъж не пропусна приемния ден. Научих това по-късно от сестрите. Той сядал срещу майка ми и оставал с нея около един час, а понякога и повече. И то за нищо, както се казва, защото тя не го познавала — нито него, нито някого другиго. Но той я обожаваше. Беше много по-стар от нея. И никога не можа да се оправи, откакто стана това с майка ми… Спомням си много добре вечерта, когато дойдоха в ателието да повикат тате, защото бяха задържали майка ми. Да, в „Лувъра“, универсалния магазин, беше откраднала някакъв трикотаж от щанда. Представи си, госпожа Гьопферт, костюмиерката на операта! Намерили в маншона й мъжки чорапи и детска фланелка! Пуснаха я веднага, казаха, че била клептоманка. Ти разбираш от тия работи, нали? Така и започна болестта… И знаеш ли, брат ми беше наследил много от нея, сам има един куп ужасни истории в банката. Тогава и Хирш се намеси. Но и с него щеше да стане същото рано или късно, ако не беше се случила тази злополука…

Остави тази снимка… Остави я де! Разбира се, че не съм аз, щом ти казвам! Това е… една моя кръщелница. Тя умря… Гледай тази. Това е пред вратите на Танжер… Не, не ми обръщай внимание, мили, мина ми, нали виждаш. Ето, не плача вече… Това е равнината Бубана — лагерът на експедиционната колона на Си Гебас. А това съм аз до джамията на Сиди-Бел-Абес. Виждаш ли Маракеш в далечината?… Гледай тук, това е близо до Мисум-Мисум или може би при Донго, не си спомням вече. Това са двама вождове от племето дзем. Много трудно беше да ги фотографирам. Човекоядци. Да, да, има ги още…

А това е нещо ужасно! Нищо ли не виждаш? Ето, тук, тази малка купчина камъни. Виждаш ли сега? Отдолу има една жена. Пребита с камъни! Страхотно нещо! Представи си, мъжът на тази жена я напуснал без каквито и да било причини. Няма го три години. Просто изчезнал. Тя смятала, че е мъртъв и се оженила повторно. Две години след женитбата й той се върнал. А в тези племена двуженството е нечувано престъпление. И тогава я пребили с камъни… Хирш насила ме накара да дойда от Мешед, нарочно за да видя това, но аз избягах на петстотин метра. Бях видяла жената как я мъкнат из селото още сутринта и това просто ме разболя. А той остана да види всичко; даже искаше да гледа от първата редица… Слушай, казваха, че били изкопали дупка, много дълбока яма, и после довели жената. Тя сама легнала в нея, без да каже нито дума. Невероятно, нали? Не промълвила дума, но тълпата ревеше и макар че бях далеч, чувах ги как викаха „смърт“… Техният велик жрец почнал екзекуцията като най-напред прочел присъдата и след това пръв хвърлил с всичка сила един огромен камък в дупката. Хирш ми каза после, че жената дори не извикала. Тогава тълпата побесняла. Били си приготвили големи купчини камъни и всеки грабел от тях и хвърлял върху нея. Хирш ми се закле, че той не бил хвърлил камък. Когато ямата се напълнила — нали виждаш, дори отгоре има натрупани камъни, — всички тъпкали върху тях и надавали крясъци. След това се разотишли. Тогава Хирш ме накара да се върна и направи тази снимка, защото апаратът беше у мене. Трябваше да отида… Виж, само като си помисля за това, пак ми се разбива сърцето. Тя беше отдолу… Мъртва или почти мъртва… А, тази не, шшт!

Антоан, който подаваше главата си над рамото на Рашел, нема’ време да отличи нищо друго, освен някакви голи преплетени крака. Рашел бързо сложи ръка на очите му. Топлината на тази длан върху клепачите му припомни жеста (макар и по-малко трескав, жестът бе съвсем същият), който тя бе направила, за да не го остави да види екстаза, изписан на лицето й във върховния миг на наслаждението. Той се боричкаше на шега с нея, но тя скочи изведнъж като притисна до гърдите си цял куп снимки, завързани заедно.

После изтича до бюрото си, смеейки се, хвърли връзката в едно чекмедже и го заключи.

— Преди всичко те не са мои — каза тя. — И аз нямам право да разполагам с тях.

— А на кого са?

— На Хирш.

Тя се върна и седна отново при Антоан.

— Сега ще бъдеш послушен, нали? Обещаваш ли ми? Продължаваме. Нали това не те отегчава?… Гледай, това е друга експедиция… Експедиция на магарета в гората на Сен-Клу. Гледай, почваха да се носят кимоно ръкави. Колко шик беше моето костюмче!

XI

Пред киното огромен афиш спираше хората, които се разхождаха по булеварда:

Непозната Африка

Пътуване между племената улофи, серера,

фулбе, мунданг и багерме

— Почва чак в осем и половина — въздъхна Рашел.

— Виждаш ли!

За да има поне илюзията, че са сами, Антоан, който със съжаление бе напуснал тапицираната в розово стая, взе билет в закрита ложа в дъното на салона.

Рашел дойде при него на гишето.

— Открих нещо чудесно — каза тя като го поведе към колоната, където бяха изложени няколко снимки от филма. — Гледай.

Антоан прочете най-напред надписа: „Момиче от племето мунданг отвява просо на брега на реката Майо Каби“. И видя бронзово тяло, напълно голо, препасано само с колан от плетена слама. Красивото момиче стоеше право, отпуснато на десния си крак, със съсредоточено лице, с опъната от усилието гръд; с дясната си ръка, извита над главата, то изсипваше голяма кратуна; тънка струйка просо се изливаше в дървена паница, която то държеше с лявата си ръка пред коленете си. Нямаше нищо нагласено в тази поза: държането на леко отхвърлената назад глава, грациозната извивка на двете ръце, изправеното тяло, което повдигаше двете млади гърди, гънката на кръста и усилието на напрегнатите бедра, подаденият напред ляв крак, който се опираше на земята само на върха на пръстите — цялата тази хармония беше естествена, наложена от работата и пълна с вълнуваща красота.

— Виж, погледни тези! — поде Рашел като показа на Антоан десетина черни младежи, които носеха на раменете си заострена в двата края пирога. — Колко е красив онзи малкият! Той е от племето на улофите: виж, облечен е в бубу[72], носи муска на врата и фесче с пискюл.

Тази вечер тя говореше с необикновено оживление; усмихваше се почти без да отваря устните си, сякаш мускулите на лицето й се бяха опънали; под клепачите й беглият и трескав поглед имаше сребрист отблясък, който Антоан не беше виждал досега у нея.

— Да влезем — предложи Рашел.

— Но има още четвърт час, докато започне филмът!

— Няма значение — възрази тя с детско нетърпение, — да влезем.

Салонът беше празен. В нишата на оркестъра няколко музиканти настройваха инструментите си. Антоан вдигна дървената решетка на ложата, през която можеха да гледат филма, без някой да ги вижда.

Рашел продължаваше да стои права пред него.

— Разхлаби поне малко връзката си — каза тя като се смееше. — Винаги имаш вид, като че ли си искал да се обесиш и си избягал с въжето на врата! — На лицето му се изписа едва доловим израз на раздразнение. — О — пошепна тя веднага, — колко ми е драго, че ще гледам тоя филм с тебе! — Тя хвана с две ръце главата му и го привлече към себе си. — И знаеш ли колко те обичам, откакто вече нямаш брада.

После свали палтото, шапката и ръкавиците си. Седнаха. Дървената решетка ги закриваше от чужди погледи.

Те гледаха как залата се преобразява: за няколко минути от тиха, прашна, червеникава пещера, в която плуваха отломки, тя се превърна в гъмжаща маса от човешки фигури; хроматични гами от духов инструмент се носеха над тихото бръмчене на тълпата, което напомняше шума на птици в клетка. Въпреки необикновената лятна горещина много парижани се бяха прибрали в града през втората половина на септември; това не беше вече глухият Париж, Париж на летните ваканции, който Рашел така обичаше да открива всяка година като някакъв нов град.

— Слушай — каза тя. Оркестърът беше започнал „Пролетната песен“ от „Валкюра“.

Тя бе отпуснала глава на гърдите на Антоан, който седеше притиснат до нея. Като далечно ехо той чуваше как Рашел приглася със затворена уста на мелодията на цигулките.

— Чувал ли си Зюко? Тенорът Зюко? — попита тя сякаш между другото.

— Да, защо?

Тя продължаваше да мечтае и не отговори веднага; най-после, сякаш със закъснение, й стана съвестно, че е премълчала спомена, изплувал в съзнанието й и затова добави полугласно:

— Той беше мой любовник.

Без да чувствува ревност, Антоан винаги бе изпитвал живо любопитство към миналото на Рашел. Той разбираше много добре мисълта й, когато тя признаваше: „Моето тяло е без памет“. Все пак Зюко… Пред очите му се мярна смешна фигура, облечена в прилепнала средновековна дреха от бял сатен и застанала върху дървен куб в третото действие на „Майсторите певци“; пълен, набит мъж, който въпреки русата си перука запазваше циганския си вид и който в любовните дуети винаги си слагаше ръката на сърцето. Антоан се сърдеше малко на Рашел, че е проявила толкова лош вкус в избора си.

— Чувал ли си го да пее това? — поде тя и с вдигнат пръст начерта във въздуха арабеската на музикалната фраза. — Никога ли не съм ти разправяла за Зюко?

— Не.

Той притискаше главата на Рашел до гърдите си и навел очи над нея, гледаше лицето й. Този път то нямаше живия израз, който придобиваше винаги, когато се пробуждаха спомените й: веждите й бяха малко намръщени, клепачите почти затворени и ъглите на устата леко отпуснати. „Колко добре би изразявало скръб това лице“ — помисли той. Забелязвайки мълчанието й и за да покаже, че ни най-малко не е засегнат от нейното минало, Антоан настоя:

— Е, какво стана с твоя Зюко?

Тя трепна.

— Какво, Зюко ли? — отвърна тя с мечтателна усмивка. — Всъщност знаеш ли, този Зюко не беше нищо особено. Само че беше първият, нищо повече.

— А аз? — запита той с пресилено равнодушен тон.

— Ами ти си измежду тези, които имат някакво значение… третият… — отговори тя, без да й мигне окото.

„Зюко, Хирш и аз… както и тези, които нямат значение“ — помисли си Антоан.

— Е, да ти разкажа ли? — поде тя като се оживи. — Ще видиш колко е просто. Тъкмо беше умрял тате. Брат ми работеше в Хамбург. Аз бях в операта и това запълваше целия ми ден; но вечерите, когато не танцувах, аз се чувствувах самотна. Такива са всички момичета на осемнадесет години. Зюко тичаше подире ми от доста дълго време. Намирах го посредствен, с голямо самомнение. — Тя се поколеба: — И малко глупав. Да, още по това време го намирах малко глупав… Но не знаех, че е такова животно! — добави тя внезапно.

Рашел хвърли поглед към салона, където светлините току-що бяха изгаснали.

— С какво почват?

— С преглед.

— И след това?

— Монументален филм, който сигурно е идиотски.

— А Африка?

— Най-накрая.

— Добре тогава — рече тя като отново облегна благоуханната си коса върху рамото на Антоан. — Ако си заслужава, ще ми кажеш… Нали не ти тежа, миличък? Толкова ми е добре така.

Той видя как влажната й полуотворена уста блесна в тъмнината. Устните им се сляха.

— Ами Зюко? — напомни й той.

Противно на очакванията му тя не се усмихна.

— Питам се сега как съм могла да понеса всичко. Как се държеше с мене той! Същински хамалин! Той действително е карал магарета някога в Оран… Моите приятелки ме съжаляваха; никой не разбираше как мога да живея с него. И аз самата вече не разбирам… Винаги се е казвало, че някои жени обичат да ги бият… — Тя замълча за миг и после прибави: — Не, не е това; мисля, че просто съм се страхувала да остана отново сама.

Антоан не си спомняше да е чувал някога меланхоличната нотка, каквато имаше тази вечер гласът на Рашел. Той обгърна с ръка младата жена, сякаш искаше да я защити. След малко отслаби прегръдката си. Мислеше за състраданието, което винаги така бързо го обземаше и което беше една от проявите на неговата гордост; там се криеше може би и тайната на неговата привързаност към Жак; преди да срещне Рашел, той понякога се беше питал дали това не е единственият начин, по който може да обича.

— А какво стана после? — попита пак той.

— После той ме напусна. Много естествено — отвърна тя без никаква горчивина.

И след кратка пауза добави с тих глас, който сякаш го молеше да запази тайната на признанието й.

— Бях бременна.

Антоан се сепна. Бременна? Невъзможно! А на него, лекаря, подобно нещо дори през ум не му е минало. Хайде де!

Сцените от прегледа се нижеха пред разсеяния му и недоволен поглед:

Големите военни маневри.

Господин Фалиер разговаря с германския военен аташе.

Бъдещето на разузнавателната служба.

Латам слиза от моноплана си, носейки ценни сведения на главнокомандуващия.

Храбрият летец е представен на председателя на републиката.

— О, не само за това ме заряза — поправи се Рашел. — Ако бях продължила да плащам дълговете му…

Антоан си спомни внезапно снимката на бебето, която беше видял при нея и която тя беше дръпнала от ръцете му, обяснявайки: „Това е една моя кръщелница, тя умря…“.

В този миг той се чувствуваше унизен; беше повече засегнат в професионалната си гордост, отколкото учуден от изповедта на Рашел.

— Наистина ли? — пошепна той. — Ти си имала дете? — И усмихвайки се, сякаш от преди е знаел, той добави: — Отдавна предполагах това.

— Че то по нищо не личи! Толкова старания положих, нали работех в театъра.

— За един лекар… — възрази той като вдигна рамене.

Тя се усмихна; гордееше се с проницателността му. Помълча няколко минути и без да промени отпуснатата си поза, продължи:

— Виждаш ли, мили, когато мисля за онова време, казвам си, че съм изкарала най-хубавата част от живота си. Колко се гордеех! И когато трябваше да взема отпуска от операта, защото вече наедрявах, знаеш ли къде отидох? В Нормандия! В едно диво селце, където живееше една бивша наша слугиня; тя беше отгледала и брат ми и мене. Ах, как трепереше тя над мен! Цял живот бих останала там. И всъщност трябваше да остана. Но нали знаеш, театърът! Веднъж като опита човек… Мислех, че постъпвам добре, като оставих детето на дойка. Не се страхувах от нищо. И после, след осем месеца… И аз самата бях болна по това време. — Тя замълча, после въздъхна. — Бях разстроена от раждането. Трябваше да напусна операта. Загубих всичко наведнъж. И отново останах сама.

Той се наведе. Рашел не плачеше; само очите й бяха широко отворени и вперени в тавана на ложата; но бавно изпод клепачите й изплуваха сълзи. Той не посмя да я целуне; уважаваше чувствата й. Мислеше за това, което току-що бе научил. Всеки ден той мислеше, че най-после е достигнал до твърда почва, откъдето може да си състави цялостно мнение за живота на приятелката си; но на следния ден някаква изповед, някакъв спомен или прост намек отваряше неподозирани страници от миналото й и той отново не знаеше какво да мисли.

Тя се изправи и вдигна ръка, за да прибере косата си. Но изведнъж се отказа и протегна ръка към екрана.

— О! — извика тя със замъглени от сълзи очи и неволно съсредоточи вниманието си върху филма: девойка препускаше на кон, преследвана от двадесетина индианци, които галопираха като глутница след нея. Амазонката се изкатери по някакви скали и фигурата й се очерта за миг на един рид: след това тя се спусна по почти отвесна стръмнина и без колебание се хвърли в буен поток. Двадесетте коня се спуснаха след нея и изчезнаха в разпенените водовъртежи, но тя беше вече достигнала другия бряг и пришпорвайки коня си, отново се впусна в бяг. Напразни усилия: преследвачите летяха по следите й и вече я настигаха. В момента, когато щяха да я хванат с ласата си, които вече свиреха над главата й, тя достигна до един железен мост, под който като вихрушка префучаваше бърз влак. Тя се плъзна от седлото, прекрачи парапета и скочи в бездната.

Цялата публика седеше задъхана.

В същия миг девойката се появи, изправена на покрива на един вагон, който я отнасяше с пълна скорост, разрошена, с развята пола, сложила ръце на кръста, докато от моста индианците напразно се целеха в нея с карабините си.

— Видя ли? — извика Рашел, тръпнеща от удоволствие. — Обожавам такива сцени.

Антоан отново я притегли към себе си и този път я сложи на коленете си. Той я държеше прегърната като дете; би искал да я утеши, да я накара да забрави всичко друго, освен любовта им. Тя го остави да разкопчее блузата й и да опре бузата си до гърдите й. Той не казваше нищо, играеше си с огърлицата й, чиито златисти зърна бяха разделени с малки топчета от оловносив кехлибар. Те се затопляха под пръстите му и запазваха толкова траен дъх, че често два дни по-късно той пак внезапно го усещаше по дланите си.

— Влез! — извика тя.

Една млада разпоредителна беше сбъркала ложата и бързо затвори вратата; тя обаче все пак има време да хвърли любопитен поглед върху младата полуразсъблечена жена в прегръдките на Антоан. Той със закъснение се опита да се отдръпне.

Рашел се засмя:

— Колко си глупав! Тя очакваше може би, че… Миличка беше…

Той бе толкова изненадан от думите и от тона й, че поиска да види лицето й, но Рашел беше опряла чело на рамото му и Антоан чу само смеха й — това загадъчно, почти беззвучно кискане, което винаги предизвикваше в него някакво неприятно чувство.

Антрактът свърши, без нито той, нито тя да помислят да нарушат мълчанието.

Отново стана тъмно. Филмът за Африка започваше. Оркестърът засвири негърска мелодия.

Рашел се отдръпна от него и седна сама до ръба на ложата.

— Дано да е хубав филмът — прошепна тя.

Един след друг се редуваха пейзажи: река със застояла вода под огромни дървета, закотвени в земята от преплетени лиани; хипопотам на повърхността на водата, подобен на трупа на удавен вол; черни маймунки, които с белите си бради приличаха на стари моряци, лудуваха по пясъка. После се появи едно село: пуст площад, земя, напукана от горещината; хоризонт, закрит от колиби и огради; двор, където момичета от племето пьол, голи до кръста, с опънати под късата престилка мускули, грухаха жито във високи чутури, а между тях негърчета се търкаляха в праха; други жени, които носеха широки кошници или седяха с подвити крака, предяха, хванали хурката в лявата ръка, докато с дясната въртяха в дървена гаванка вретеното във форма на фарфалак, около което се навиваше памучната нишка.

Рашел, опряла лакът върху кръстосаните си колена и уловила с ръка брадичката си, с наведена напред глава впиваше очи в екрана. Антоан чуваше дишането й. От време на време, без да мръдне глава, тя му казваше шепнешком:

— Миличък… Гледай… Гледай.

Филмът завърши с див там-там привечер на една полянка, обградена с палми. Тълпа от черни, които, с напрегнати лица се друсаха от радост, образуваше кръг около двама негри; почти голи, много красиви, пияни и лъснали от пот, танцьорите се дебнеха, сблъскваха се, разделяха се, хвърляха се един срещу друг, като скърцаха със зъби или пък се търсеха и се докосваха в ритмичен унес, едновременно войнствен и сладострастен, тъй като те подражаваха ту възбудата на битката, ту желанията на любовта. Черните зрители, задъхани, ситняха на място от радост и все повече свиваха обръча около побеснялата двойка, чийто екстаз растеше под все по-бързото пляскане на ръцете и все по-бързия ритъм на тъпаните. Оркестърът на киното бе замлъкнал; ръкопляскания зад кулисите даваха на образите замайваща живост и правеха още по-заразителна достигащата до мъчителна тревога страст, която изразяваха лицата на фанатизираните негри.

 

 

Спектакълът свърши.

Публиката напусна залата. Разпоредителките разгънаха покривки върху празните фотьойли.

Рашел, мълчалива и смазана, не се решаваше да стане. Антоан стоеше прав и чакаше да й държи палтото. Тя стана и протегна устни към него. Двамата излязоха последни, без да си кажат нито дума. Но когато се озоваха пред киното, на чистия въздух на булеварда, сред тълпата, която едновременно се изливаше от всички увеселителни заведения, в тази мека вечер, блеснала от светлини, под капещите есенни листа, и Антоан я хвана под ръка и й пошепна на ухото: „Ще се приберем в къщи, нали?“, тя извика:

— О, не още. Да отидем някъде. Жадна съм. — След това, като видя витрините под колонадата, тя се върна назад, за да погледне още веднъж снимката на младия негър и извика: — О, каква странна прилика с едно момче, което беше с нас, когато плувахме по течението на Казаманс. От племето улофи. Казваше се Мамаду Диенг.

— Къде искаш да отидем? — запита той, без да покаже разочарованието си.

— Няма значение. В „Британик“? Или не, в „Пакмел“, искаш ли? Да идем пеш. Да, един студен шартрьоз в „Пакмел“ и после ще се приберем. — Тя се притисна непринудено към него, изпълнена с желание, и поде: — Свива ми се сърцето, като мисля за малкия Мамаду тъкмо сега, след този филм. Нали ти показах онази снимка, на която Хирш е седнал в задната част на лодката? Ти каза, че приличал на Буда с колониална каска. Е, момчето, на което се опира и което изглежда толкова черно в бялата си риза, нали си го спомняш? Това е Мамаду.

— Че защо пък да не е същият — подхвърли той, за да й направи удоволствие.

Тя замълча за миг и потръпна.

— Горкото момче! Няколко дни по-късно крокодилите го изядоха пред очите ни. Да, като се къпеше. Всъщност не; всичко стана заради Хирш… Той се хвана на бас, че Мамаду не смее да преплува един ръкав на реката, за да донесе чаплата, която бях ударила. Толкова съжалявах после, че убих тази чапла! Малкият реши да се опита, хвърли се във водата и ние го гледахме как плува… после изведнъж… Ах, ужасна сцена беше! За няколко секунди само, представи си! Видяхме го как изскочи над водата, очевидно хванат за краката… Как извика!… В такива случаи Хирш беше незаменим. В същия миг разбра, че момчето е загубено и че страда ужасно. Вдигна пушката и бум! Главата на детето се пръсна като кратуна. Бога ми, по-добре беше така, нали? Мислех, че ще припадна!

Тя замълча и се сгуши до Антоан.

— На следния ден поисках да направя снимка на това място. Водата беше спокойна, спокойна, човек никога не би повярвал…

Гласът й се беше променил. Тя отново замълча, този път за по-дълго. След малко поде:

— О, за Хирш един човешки живот не значи нищо. Той обичаше това момче и все пак окото му не мигна да го убие. Такъв беше… Дори след нещастието той си държеше на своето и обеща да подари будилника си на онзи, който му донесе чаплата. Аз извиках, че не я искам, но той ми заповяда да мълча; на него, знаеш, човек само трябва да му се покорява… И накрая действително ми донесоха птицата. Един от носачите отиде да я търси и има повече късмет от момчето. — Тя се усмихваше сега. — Още я пазя, бях сложила тази зима пера от нея на една шапка от синьо кадифе, просто прелест!

Антоан не каза нищо.

— О, колко ти пречи, че никога не си бил там! — извика Рашел като рязко се отдръпна от него.

Но веднага се разкая и отново го хвана под ръка.

— Не ми обръщай внимание, мили: такива филми просто ме разболяват. Сигурна съм дори, че имам малко треска, сам виж… Във Франция човек се задушава, разбираш ли. Само там може истински да живееш! Да знаеш какво чувство е това! Каква свобода имат белите, когато са обкръжени само от черни! Тук дори не подозират какво може да представлява тази свобода! Никакво правило, никакъв контрол! Дори не се страхуваш от преценката на другите. Схващаш ли? Можеш ли да го разбереш? Всеки има право да бъде това, което си е — навсякъде и винаги. Пред негрите се държиш така свободно, както тук пред кучето си. И същевременно живееш сред внимателни и дискретни същества, пълни с такт, чувствителни! Наоколо си виждаш само младежки и весели усмивки, жарки очи, които отгатват най-малките ти желания… Спомням си… Нали не те отегчавам, мили?… Спомням си един ден, когато привечер се спряхме да пренощуваме във вътрешността на страната, Хирш разговаряше с главатаря на племето до извора, където жените идваха да черпят вода. Беше точно в този час. Видяхме две прелестни момиченца, които носеха заедно един голям мех от козя кожа. „Те са мои дъщери“ — обясни ни главатарят. Нищо повече. Той беше разбрал. И същата вечер в колибата, където бяхме с Хирш, рогозката на вратата безшумно се повдигна: двете момиченца стояха на прага и се усмихваха… Нали ти казвам: и най-малките ти желания… — повтори тя, след като изминаха няколко крачки в мълчание. — Ето на’, спомням си още и това… Знаеш ли, че ми олеква, когато говоря на някого за тия неща… Спомням си, бяхме на кино в Ломе. Вечер там всички отиват на кино. То е всъщност терасата на едно кафене, силно осветена и заобиколена от храсти в бурета; после загасяват всички лампи и киното започва. Хората пият студени напитки. Представяш ли си картината? Всички чужденци, облечени в бяло, седят полуосветени от отблясъка на екрана, а зад тях в нощта — невероятно синя нощ под звездите, които там сияят както никъде другаде, туземците, момчета и момичета, стоят прави в тъмнината. Лицата им едва се виждат, очите им святкат като котешки зеници, но са тъй хубави!… И представи си, не е нужно дори знак да направиш. Спираш очи върху едно от тези гладки лица, погледите ви се кръстосват за миг… Това е всичко; и то е напълно достатъчно. След няколко минути ставаш; отиваш си, без дори да се обърнеш; влизаш в хотела си, чиито врати са винаги отворени нарочно… Аз живеех на първия етаж. Едва имах време да се съблека в една такава вечер и чувам, че се дращи на капака на прозореца. Изгасявам светлината и отварям: той! Беше се покатерил по стената като гущер. Без да каже нито дума, той смъкна ризата от изящното си телце… Никога няма да забравя това… Устата му беше влажна и свежа, свежа…

„Дявол да го вземе — помисли си неволно Антоан, — негър… без предварителен преглед…“

— О, каква кожа имат те! — продължаваше Рашел. — Нежна като плод! О, вие тук нямате и представа какво нещо е това! Копринена кожа, плъзгава и суха, сякаш току-що натрита с талк, кожа без дефект, без нито една грапавина, никаква пот; и пареща, но пареща някак отвътре, като че ли чувствуваш трескава горещина през тънък плат, разбираш ли? Като топлото тяло на птиче под перушината!… И когато гледаш тази кожа в тамошната светлина, когато слънцето докосне рамо или бедро, върху тази златиста кожа трепват синкави отблясъци. Не мога да ти обясня това, то е като някакъв невидим стоманен прах, като постоянно лунно отражение… А погледът! Забелязвал си как погледът им гали, нали? Бялото на окото, малко златисто, нали знаеш, в което зеницата плува тъй нежно. И после… не знам как да ти кажа… Там любовта не е същото нещо, каквото е тук. Там това е мълчалив акт, едновременно свят и естествен. Дълбоко естествен. Никога никаква мисъл, каквато и да било, не се примесва в този акт. Там и търсенето на удоволствието, което тук е повече или по-малко прикрито, е така признато, както и самият живот; то е естествено и свято, както са животът и любовта. Можеш ли да схванеш това, мили?… Хирш винаги казваше: „Вие в Европа имате това, което заслужавате. Африка е за нас, свободните хора“. О, той така обича негрите! — Тя се разсмя. — Знаеш ли как забелязах това за първи път? Може би съм ти разправяла? В един ресторант в Бордо. Той беше седнал срещу мен. Разговаряхме. Внезапно погледът му се втренчи зад мене, само за миг, но в него блесна такава светлинка… такава остра светлинка, че аз изведнъж се обърнах и видях до един бюфет едно петнадесетгодишно негърче, хубаво като принц, което носеше купа с портокали… — Тя добави с глух глас: — Може би именно тогава у мен се яви желание също да замина за там…

Те направиха няколко крачки в мълчание.

— Мечтата ми — поде Рашел неочаквано, — мечтата ми е, когато един ден остарея, да отворя публичен дом… да… не се възмущавай, има разни домове. Аз естествено бих желала да държа приличен дом. Не желая да остарявам между стари хора… Искам да бъда сигурна, че винаги ще имам около себе си млади същества, хубави млади тела, свободни, сладострастни… Ти не разбираш това, нали, мили?

Вече бяха стигнали пред „Пакмел“ и Антоан не отговори; не би и могъл да отговори. Странните преживявания на Рашел винаги го поразяваха. Той се чувствуваше така различен от нея, така сраснал със земята на Франция, така свързан с нея чрез рождението си, чрез работата си, чрез амбициите си, чрез цялото си подредено бъдеще! Виждаше ясно веригите, които го държаха, но нито за миг не пожелаваше да ги разкъса; срещу всичко онова, което Рашел обичаше и което му бе така чуждо, той изпитваше враждебно чувство, както едно домашно животно изпитва злоба към всичко, което броди наоколо и заплашва сигурността на дома.

 

 

Единствено тъмночервените ивици светлина, проникващи през вишневите пердета, показваха, че зад спящата фасада беше оживено. Въртящата се врата изстена и се завъртя, изтласквайки свежа струя въздух в душната атмосфера, наситена с прах и миризма на алкохол.

Барът беше пълен. Танцуваха.

Рашел забеляза близо до гардероба една незаета масичка и още преди да свали мантото си, поръча зелен шартрьоз с парченца лед. Щом й го донесоха, тя опря лакти на масата и неподвижна, с наведени очи, засмука питието със сламката.

— Тъжна ли си? — пошепна Антоан.

Тя повдигна за миг клепачи и като продължи да пие, му се усмихна с пресилена веселост.

На съседната маса един японец с детско лице и дребни пожълтели зъби опипваше разсеяно и любезно безсрамно проснатата върху покривката боксьорска ръка на една брюнетка, седнала до него.

— Хайде, поръчай ми още един шартрьоз, пак същия — каза Рашел като показа празната чаша.

Антоан усети, че някой леко го докосва по рамото.

— Едва ви познах — каза един приятелски глас. — Ама вие сте си обръснали брадата?

Пред тях стоеше Даниел, строен и добре сложен; чистият овал на лицето му беше ярко осветен от полилея, той държеше в ръце едно ветрило-реклама, което извиваше и отпущаше като пружина. С дръзката си усмивка напомняше статуята на Давид, изпитващ прашката си.

Представяйки го на Рашел, Антоан си спомни за начина, по който Даниел го беше срязал: „Бих постъпил точно като вас, лъжец такъв!“. Този път обаче споменът не го раздразни толкова. Той забеляза с удоволствие погледа, с който младежът обгърна след като се наведе да целуне ръка на Рашел, нея, вдигнатото й лице, ръцете й, шията й, блестящо бяла до прасковения цвят на копринената блуза.

Даниел премести погледа си върху Антоан, после се усмихна на младата жена, сякаш я поздравяваше за делото й.

— Да, наистина — рече той, — така е много по-добре.

— Много по-добре е, ама да си жив — съгласи се Антоан насмешливо и със студентски хумор добави: — Ако бяхте виждали толкова трупове, колкото съм ги виждал аз! За два дни…

Рашел тропна върху масата, за да го накара да млъкне. Тя често забравяше, че Антоан е лекар. Обърна се към него и го загледа за момент. Възможно ли беше това тъй познато лице да бъде същото, което бе видяла онази нощ под ярката светлина на лампата, когато той бе оперирал Дедет, да бъде същото онова героично лице, страшно красиво и недостъпно? Как добре познаваше тя сега, особено откакто той бе обръснал брадата си, всичките му изпъкналости и плоскости, най-малките му белези! Бръсначът бе разкрил леко хлътналите му бузи и нежността на отслабналата тъкан смекчаваше малко впечатлението от суровата челюст. Колко добре познаваше тя четвъртитата форма на горната му челюст, слабо издадената му брадичка, тъй плоска отдолу, че веднъж бе извикала учудено: „Челюстта ти е почти като на змия!“. Толкова пъти нощем бе галила лицето му, че подобно на слепите беше научила да го познава чрез пръстите си. Но откакто Антоан вече нямаше брада, най-непонятното за нея беше тази дълга и извита рязка на устата, гъвкава и все пак застинала, чиито ъгли никога не се повдигаха и рядко се отпущаха, уста, ограничена от две волеви бръчки на почти свръхчовешка воля, както в някои антични статуи.

„Възможна ли е такава силна воля?“ — питаше се тя. После наведе глава и погледна лукаво — златист блясък се появи върху ресниците й.

Антоан я остави да го разглежда с щастливата усмивка на обичан мъж. Откакто се беше обръснал, той бе придобил малко по-различна представа за себе си и вече по-малко държеше на „съдбоносния“ си поглед. Беше открил у себе си нови възможности, които му харесваха. Впрочем от няколко седмици той чувствуваше, че се преобразява напълно, и то толкова силно, че всички събития в живота му, станали, преди да срещне Рашел, се губеха в тъмнина — те се бяха случили преди. Той не си уясняваше точно преди какво. Очевидно, преди да се преобрази. Той се бе променил духовно: бе станал по-гъвкав и в същото време по-зрял и по-млад. Обичаше да си повтаря, че е станал по-силен; и това не беше неточно. У него имаше сила, може би по-малко сдържана от преди, обаче по-мощна, защото беше по-спонтанна и по-истинска в своя устрем. Той забелязваше последиците от тази промяна дори в работата си, разстроена отначало от връзката му с Рашел, но която сега внезапно беше тръгнала още по-добре и отново изпълваше живота му като голяма пълноводна река.

— Не се занимавайте толкова с външността ми — рече той и предложи стол на Даниел. — Идваме от кино. Африканският филм, нали знаете?

— Били ли сте някога извън Европа? — запита Рашел.

Даниел беше изненадан от звънливия й глас.

— Не, госпожо.

— Е, тогава трябва да видите този филм — посъветва го тя, като взе шартрьоза, който й донесоха, и лакомо сложи в него две нови сламки. — Между другото има и цяла върволица от носачи, снимани при залез-слънце… Нали, Антоан? И после онези хлапаци на пясъка, докато жените разтоварваха пирогите…

— Непременно ще отида — каза Даниел като я гледаше. След кратка пауза той добави: — Виждали ли сте Анита?

Тя направи отрицателен знак.

— Тя е американска негърка, която обикновено седи на бара. Погледнете, може да я видите оттук, облечена е в бяло, зад Мари-Жозеф, онази високата с многото перли.

Рашел се надигна, за да види през танцуващите двойки жълто-кафявия профил, който се губеше в сянката на една голяма шапка.

— Но тя не е негърка! — възкликна тя, без да може да скрие разочарованието си. — Тя е метиска.

Даниел се усмихна едва забележимо.

— Извинявам се, госпожо — каза той. После се обърна към Антоан: — Често ли идвате тук?

Антоан щеше да отговори утвърдително, но присъствието на Рашел го възпря.

— Почти никога — отвърна той.

Рашел следеше с очи Анита, която беше започнала да танцува с Мари-Жозеф. Гъвкавото тяло на американката изглеждаше излято в бялата коприна, лъскава като перата на птица, чиито седефени отблясъци очертаваха всяко движение на дългите й крака.

— Ще отидете ли в Мезон утре? — запита Антоан.

— Аз дойдох оттам тази вечер — отговори Даниел.

Той искаше да заговори за Жак, но стана, когато забеляза една млада жена, испански тип, наметната със светложълт шал, която сякаш търсеше с очи някого.

— Моля да ме извините — пошепна той веднага и стана от масата. После предпазливо мушна ръка под шала и танцувайки бостон, отведе младата жена към ъгъла, където беше оркестърът.

Анита не танцуваше вече. Преминавайки през вълните от танцуващи двойки със спокойната грация на красив лебед, тя заплува към ъгъла, където седяха Рашел и Антоан. Метиската докосна стола на младия мъж, приближи се до канапето, където седеше Рашел, взе от чантата си нещо, което скри в шепа, и мислейки, че никой не я гледа (а може би съвсем не се смущаваше от това, че някой може да я види), сложи крака си на канапето, бързо повдигна полата си и заби иглата на една спринцовка в бедрото си. Рашел зърна тютюнево кафявата кожа под копринената белота на роклята и не можа да възпре трептенето на клепачите си. Анита пусна полата си; после се изправи небрежно и вяло. Кристалните висулки на обицата й, прикрепени с една перла, светнаха върху тъмната й буза и тя бавно се отправи към приятелката си.

Рашел отново облегна лакти на масата и притваряйки очи, бавно засмука ледения ликьор. Ласката на цигулките, провлечените стонове на лъковете, тъй изразителни и настойчиви, възбуждаха сладострастните й желания до болезненост.

Антоан я гледаше.

— Лулу… — прошепна той.

Тя вдигна очи, разтопи до последна капка счукания лед в дъното на чашата си и като втренчи изведнъж в него засмян, почти дързък поглед, запита:

— Ти никога ли не си… виждал черна жена?

— Н-не — отвърна Антоан като честно поклати глава.

Тя замълча. Смутена усмивка колебливо трептеше на устните й.

— Хайде, ела — рече тя рязко.

Беше се изправила и се загръщаше в мантото си от тъмна тафта, подобно на домино от карнавален бал. Във въртящата се врата, където той влезе след нея, Антоан чу отново как Рашел се засмя беззвучно със стиснати зъби с онзи смях, който толкова го плашеше.

XII

По времето, когато Жером живееше още в Париж, той бе наредил на портиера в къщата на авеню Дьо л’Обсерватоар да събира писмата му. От време на време той идваше лично да ги вземе от портиерската стая. После престана да идва, без да остави адрес. За две години на негово име се бяха натрупали цял куп пратки, които портиерът, щом научи за завръщането на г-н дьо Фонтанен в Мезон-Лафит, помоли Даниел да му предаде лично.

В тази купчина от печатни реклами Жером с изненада откри две стари писма.

С едното, носещо дата от преди осем месеца, му съобщаваха, че на негова сметка са депозирани в банката шест хиляди и няколкостотин франка, произхождащи от ликвидацията на една пропаднала сделка, от която той отдавна бе престанал да се надява, че ще получи нещо.

Лицето му светна. Пристигането на тази сума разпръсна напълно потиснатото настроение, което го гнетеше, откакто се бе завърнал в Мезон. Той се чувствуваше неудобно не само защото живееше в дом, където не можеше вече да намери мястото си, но също и поради парични затруднения, които нараняваха гордостта му.

От пет години насам съпрузите Дьо Фонтанен бяха разделили имотите си.[73] Терез се беше отказала от развода, но бе отнела на мъжа си управлението на скромното имущество, наследено от баща й, пастора. Макар и доста накърнено вече, това имущество й беше позволило да живее не съвсем зле, без да трябва да напусне апартамента си, нито да прави икономии от образованието на децата си. Колкото до Жером, който не бе прахосал още цялото си лично имущество, той бе продължил да прави сделки; дори в Белгия и Холандия, където Ноеми го мъкнеше със себе си, той играеше на борсата, спекулираше, финансираше нови изобретения. Надарен въпреки лекомислието си с известен усет и подпомогнат от авантюристичния си дух, той понякога залагаше на доходни сделки. Каквито и да бяха приходите му, общо взето, той успяваше да преживее и по-голямата част от времето беше живял господарски. Намираше дори възможност да успокои от време на време съвестта си, като вложи на сметката на жена си по няколко хиляди франка, за да й помогне в издръжката на Даниел и Жени. През последните месеци на престоя му в чужбина обаче финансовото му положение се бе разклатило и сега той се намираше в невъзможност да получи нещо от капитала си. Не само че не можеше да помисли да върне сумата, която Терез му бе донесла в Амстердам, но дори бе принуден да живее на гърба на жена си. Това го тормозеше; тормозеше го особено мисълта, че тя може зле да изтълкува чувствата му и да предположи, че паричното затруднение, в което се е намирал, е било една от причините да се завърне в къщи.

И така, тази неочаквана сума му върна малко от самочувствието. Сега той щеше да бъде в състояние да се освободи от дълга си. Бързайки да съобщи новината на жена си, той се отправи към вратата, разпечатвайки втория плик, чийто неграмотен почерк не му казваше нищо. Изведнъж се спря поразен.

„Господине,

Трябва да ви кажа, че ми се случи нещо, което не е голяма грижа за мен, а напротив, и че въпреки всичко аз съм много щастлива, защото много страдах, че съм сама, но ме изгониха от мястото ми заради това и съм отчаяна и не вярвам, че вие ще продължавате да ме изоставяте без средства в такъв момент, защото ето че не мога вече да намеря работа, тъй като това започва вече да личи много и аз имам още само трийсет франка и десет су и нямам други пари, за да отгледам детето, което искам сама да храня, както е прилично.

Затова не ви правя упрек, но се надявам, че настоящото ще ви завари с добри намерения спрямо мене, защото трябва да ми дойдете на помощ утре или вдругиден, или непременно в четвъртък, иначе какво ще стане с мене.

Тази, която ви обича вярно: В. Льо Гад“

Най-напред той не разбра нищо; коя Льо Гад? Но изведнъж се сети: „Викторин… Щурчето!“.

Тогава се върна обратно и седна като въртеше листа между пръстите си. „Утре или вдругиден…“ Той разчете датата върху марката и пресметна: писмото бе чакало цели две години! Горкото Щурче! Какво ли е станало? Какво ли си е помислило, когато не е получило отговор? Какво ли е станало с детето? Той си задаваше тези въпроси без истинско вълнение; придал бе на лицето си нажален израз, защото знаеше, че така се постъпва в подобни случаи. Но все пак споменът за едно свенливо и трептящо телце, за две невинни очи, за една уста на малко момиче полека-лека оживяваше в съзнанието му с една все по-възбуждаща яснота…

Щурчето… Как се беше запознал с нея? А, да, у Ноеми. Тя я беше довела от Бретан. А после? Той едва си спомняше за хотела в едно парижко предградие, където я бе крил две седмици. Защо я беше напуснал?… По-добре си спомняше за срещата им две години по-късно, по времето, когато Ноеми пак беше избягала от него. Той наново видя съвсем ясно слугинската стая в мансардата, където се беше качил привечер, след това мебелираната стая на улица Ришпанс, където я бе настанил отново, обхванат от бясна страст. Увлечението му трая два-три месеца; а може би по-дълго?

Той препрочете бележката, погледна отново датата и една позната топлина изпълни съзнанието му и смути погледа му. Жером стана, изпи чаша вода, мушна в джоба си писмото на Щурчето и със съобщението на банката в ръка тръгна из къщи да търси жена си.

След един час взе влака за Париж.

 

 

Когато в девет часа сутринта излезе от гарата Сен-Лазар на обляния от септемврийско слънце площад, първите стъпки предизвикаха у него някакво радостно замайване. Той отиде с кола до банката. Нервно почака пред разни гишета като стъпваше от крак на крак, докато най-после подписа бордерото и сгъна банкнотите в портфейла си. Когато скочи в колата, която го чакаше, той изпита чувство, че се изтръгва завинаги от мрака на последните седмици и възкръсва за нов живот.

Тогава започна редица сложни постъпки из цял Париж, от портиер на портиер, постъпки отначало безплодни, но които най-после към два часа следобед, без да е имал време да обядва, го доведоха при някоя си г-жа Барбен, която беше известна също като г-жа Жюжю. Тя беше излязла, но прислужницата, млада и бъбрива, каза, че е познавала добре г-ца Льо Гад, „на която викат г-ца Ринет и която толкова добре гледа госпожата, когато тя беше болна от плеврит“.

— Само че в хотела, където държи стая, тя се прибира само в сряда; това е свободният й ден.

Жером се зачерви; това беше достатъчно указание за него.

— Знам — заяви той с усмивка на осведомен човек. — Затова и… искам другия й адрес.

Сега те се гледаха като съучастници. „Тя е миличка“ — мина му изведнъж през ума, но той искаше да мисли само за Щурчето.

— На улица Стокхолм — каза най-после прислужницата като се усмихваше.

Колата го закара до тази улица и когато слезе, той бързо намери заведението. Не искаше да признае пред себе си, че някаква тъга се прокрадва в сърцето му и измества чувствата, които го бяха окриляли цялата сутрин.

Рязкото минаване от ярката светлина на улицата в полумрака на сградата още повече го смути. В „японската“ стая, където го въведоха, японско беше само едно евтино ветрило, разгънато на стената над леглото. Той стоеше прав, с шапка в ръка, в естествена поза и накъдето и да обърнеше очи, виждаше фигурата си в някое огледало; най-после седна на края на канапето.

Вратата се отвори шумно и една проститутка в морава туника се появи, но изведнъж се спря.

— О!… — рече тя.

Жером помисли, че жената е сбъркала стаята. Но момичето отстъпваше към вратата, която машинално бе блъснало назад, когато влизаше като промълви:

— Вие?

Той още не можеше да я познае.

— Ти ли си, Щурче?

Без да сваля очи от Жером, сякаш очаквайки той да извади оръжие от джоба си, Ринет протегна ръка към леглото, дръпна към себе си покривката и се уви в нея.

— Какво има? Изпраща ли ви някой? — запита тя.

Той отчаяно търсеше детските черти на Щурчето в гримираното, малко подпухнало лице на тази кукла с късо отрязани коси; не можеше да открие у нея дори някогашния й свеж селски глас.

— Какво искате от мене? — запита тя.

— Дойдох да те видя, Щурче.

Той й говореше кротко. Тя погрешно изтълкува тона му и за момент остана слисана; после, като погледна настрани, сякаш реши да използува случая.

— Щом искате — рече тя.

Без да пусне покривката, с която се бе завила, но като освободи малко гърдите и ръцете си, тя се приближи до канапето и седна.

— Кой ви праща? — повтори тя като наведе чело.

Жером не разбираше въпроса й. Той не знаеше, че тя познава Даниел. Прав, смутен, той й обясни, че току-що се е завърнал във Франция, след като дълго време е бил в чужбина, и току-що е намерил писмото й.

— Писмото ми ли? — рече тя като вдигна очи.

Той разпозна сиво-зеленикавия блясък на зениците й, които все още бяха останали чисти. Подаде й плика; тя го взе и го разгледа с изумен вид.

— Ама наистина! — рече тя с поглед, изпълнен с дълго таена омраза, и известно време остана така, с писмото в ръка, после поклати глава. — И все пак — поде тя, — като си помисля, че дори не ми отговорихте!

— Но, Щурче, нали ти казвам, че отворих писмото ти едва тази сутрин.

— Няма значение, поне трябваше да отговорите — заяви тя, като клатеше упорито глава.

Жером търпеливо подхвана:

— Нали виждаш, веднага дойдох. — Той не можеше да чака повече: — Кажи ми… детето?…

Тя сви устни, преглътна слюнката си, направи усилие да отговори, но замълча. Очите й се изпълниха със сълзи.

Най-после каза:

— То умря. Роди се преждевременно.

Жером въздъхна; но това сякаш бе въздишка на облекчение. Той стоеше безмълвен, засрамен, унижен под неумолимия поглед, който Ринет бе вперила в него.

— Като си помисля, че всичко се случи заради вас — каза тя. Гласът й бе по-малко суров от погледа й. — Аз не бях уличница, вие добре го знаете. На два пъти повярвах това, което ми казвахте. На два пъти напуснах всичко, за да ви последвам… Ах, колко плаках, когато си заминахте втория път!

Тя продължаваше да го гледа изкосо, вдигнала рамене, с малко изкривена уста; очите й, по-зелени през сълзите, блестяха. А той, раздразнен, нажален, не знаеше как да се държи и се усмихваше пресилено. Колко приличаше тази усмивка на усмивката на Даниел. Тя избърса очите си и после изведнъж запита с неочаквано спокоен глас:

— А как е госпожата?

Жером помисли, че тя говори за Ноеми. Идвайки в Париж, той беше решил да премълчи смъртта на г-жа Пти-Дютрьой; страхуваше се, че ако трогне Щурчето, ако събуди у нея чувства и угризения, това може да развали плановете, които си беше изградил. Затова, без да мисли много, той каза лъжата, която беше си приготвил:

— Госпожата ли? О, тя играе в театъра, в чужбина. — Все пак трябваше да превъзмогне едно леко вълнение, за да добави: — Мисля, че е добре.

— В театъра — повтори Ринет с уважение.

Те замълчаха. Тя се беше обърнала към него в очаквателна поза. Откри още малко бюста и рамото си и се усмихна.

— Но вие не сте дошли за това, нали?

Жером разбираше добре, че при най-малкия знак от негова страна Ринет ще се съгласи. Уви, нищо не бе останало от лудото желание, което от сутринта го караше да тича като ловджийска хрътка по следите на жертвата си из всички парижки квартали.

— Именно за това и за нищо друго — възрази той.

Ринет изглеждаше изненадана, почти засегната.

— Знаете ли, тук не ни е позволено да приемаме… обикновени гости…

Жером се опита да отклони разговора.

— Защо си си отрязала косата?

— Тук това се харесва.

Той се усмихваше, за да прикрие смущението си и не намираше какво да й каже. И все пак не се решаваше да си отиде. Някаква неудовлетвореност, скрита в дълбочината на душата му го задържаше в тази стая, сякаш тук той трябваше да извърши още нещо, нещо важно. Но какво? Горкото Щурче… Злото беше сторено, нищо не можеше да се направи вече… Нищо ли?

Малко смутена от това мълчание, Ринет го разглеждаше крадешком; гледаше го повече с любопитство, отколкото със злоба. Защо ли се е върнал? Значи, все още я обича малко? Тази мисъл я смути. И изведнъж й хрумна, че би могла да има друго дете от него. Внезапно всичките й измамени надежди се съживиха. Син на Жером, братче на Даниел, дете, което ще бъде нейно, само нейно… Тя без малко не се свлече на пода, за да прегърне коленете му и да прошепне с вдигнато към него умолително лице: „Искам дете от тебе!“. Но това би значило за една прищявка да съсипе цялото си бъдеще, изградено с толкова труд. Тя потръпна едва забележимо и с очи, втренчени в неизпълнимата си мечта, си каза със затворена уста: „Не, не бива!“.

— А Даниел как е? — рече тя изведнъж.

— Кой? Даниел, синът ми ли? — Той добави стеснено: — Познаваш ли го?

Без да знае точно защо, Ринет се беше надявала, че между Даниел и връщането на Жером има някаква връзка. Тя съжаляваше, че произнесе това име, защото беше решила да не казва нищо: нито бащата, нито синът щяха някога да узнаят с каква любов, с каква объркана любов…

Тя отговори уклончиво:

— Дали го познавам? Цял Париж го познава. Срещала съм го.

Жером изглеждаше още по-загрижен. Все пак той не посмя да попита: „Тука ли го срещна?“.

— Къде? — запита той.

— Къде ли не! По кабаретата.

„А — помисли си той, — така си и мислех. Вече му казах какво мисля за неговия начин на живот.“

— О, това беше някога — побърза да прибави тя. — Не знам дали още ходи по кабарета. Може да е станал като мене; сега аз вече съм сериозна.

Той я погледна, но не отговори нищо. С искрена тъга си мислеше за безпътния живот на младежта, за разпуснатите нрави, за това заведение, за това същество, хвърлено в ноктите на злото…

„Защо е такъв животът?“ — помисли си той и изведнъж се почувствува съкрушен и разкаян.

Отдадена на мечтите си за бъдещето, към което сега бе насочен целият й живот, Ринет мислеше на глас като разтягаше и отпущаше с плясък жартиера си:

— Да, сега аз пооправих работите си. Затова не ви се сърдя вече… Ако съм все така сериозна, ако работя, след три години — сбогом, Париж! Този ваш мръсен, отвратителен Париж!

— Защо три години?

— Ами направете сам сметката: няма още цял месец, откакто съм дошла тук, и вече изкарвам петдесет-шестдесет франка чисто. Четиристотин франка на седмица. Е, за три години, а може би и по-рано, ще имам тридесет хиляди франка. И тогава — свършено е с Щурчето, с Ринет и с всичко останало! Викторин си взема паричките, събира си парцалите и хоп — във влака за Ланион! Сбогом на компанията!

Тя се смееше.

„Не, все пак не съм така лош, каквито са делата ми — повтаряше си Жером и отчаяно се мъчеше да се убеди в това. — Не. Това е много по-сложно. Аз струвам повече от живота, който водя. И все пак, ако не бях аз, това дете… Ако не бях аз!“ — В паметта му отново изплува светата дума: „Горко томува, чрез когото идва съблазънта!“.

— Живи ли са още родителите ти? — запита той. Една мисъл, още смътна, която той се мъчеше да потисне, бавно се оформяше в съзнанието му.

— Баща ми умря миналата година на Сент-Ив. — Тя се спря, като се колебаеше дали да се прекръсти; после реши да не се кръсти. — Само леля ми е жива. Тя има една къщичка на площада, малко по-навътре от черквата. Ходили ли сте в Перос-Гирек? Старата няма друга наследница, освен мене. Не че има голям имот, но си има къщичка. Живее от рента. Хиляда франка годишно. Тя е била дълги години на работа у едни благородници. Сега събира таксата за столовете по парковете, това все пак й носи нещо… Ето — продължи тя и лицето й просия, — с тридесет хиляди франка капитал г-жа Жюжю казва, че мога да имам същата рента или почти същата. И аз ще намеря какво да работя, за да си добавя нещо отгоре. Ще живеем двете заедно. Винаги сме се погаждали добре с нея. А пък там — заключи тя с тежка въздишка, като гледаше пръстите на краката си, които се движеха в малката копринена обувка, — там никой нищо не знае за мене: всичко ще бъде свършено, забравено.

Жером беше станал. Неговата мисъл узряваше и го завладяваше. Той направи няколко крачки надлъж и нашир. Да бъде щедър… Да я откупи…

Той се спря пред Ринет:

— Значи, много обичате Бретан?

Тя бе така изненадана, когато той й заговори на „вие“, че не отговори веднага.

— О, много! — каза най-после.

— Е, тогава трябва да се върнете там. Да… Слушайте ме.

Той отново почна да се разхожда напред-назад. Хванат бе от нетърпение като разглезено дете. „Ако не се уреди веднага — помисли той, — не знам дали изобщо ще излезе нещо.“

— Слушайте какво ще ви кажа — подхвана той с неравен глас. — Трябва да се върнете там! — И като я загледа право в лицето, подхвърли: — Още тази вечер.

Тя се разсмя:

— Аз ли?

— Вие.

— Тази вечер?

— Да.

— В Перос?

— В Перос.

Викторин вече не се смееше. Навела чело, тя го разглеждаше със злобен израз на лицето. Защо се подиграва с нея сега? И защо се шегува с тия работи?

— Ако имахте хиляда франка годишно като леля си… — започна той и се усмихна; усмивката му не беше зла. Какво искаше да каже с тия хиляда франка?

Тя спокойно пресметна колко прави тази сума, разделена на дванадесет.

Той престана да се усмихва и продължи:

— Как се казва нотариусът в Перос?

— Нотариусът ли? Кой? Господин Беник ли?

Жером се изпъчи.

— Ето какво, Щурче, давам ти честна дума, че всяка година на първи септември господин Беник ще ти предава хиляда франка от мене. А за тази година вземи — рече той като отвори портфейла си. — Ето ти и още хиляда франка отгоре, за да се настаниш там. Вземи ги.

Тя разтвори очи, захапа устната си и не продума нищо. Парите бяха пред очите й. Стига да протегне ръка… Тя бе още толкова наивна по душа, че се възхити, без да прояви недоверие. Най-после взе банкнотите, които Жером търпеливо й подаваше, сгъна ги няколко пъти, мушна ги в чорапа си и погледна Жером, без да знае какво да каже. Дори не й мина през ум да го целуне. Тя беше забравила каква е сега и дори какво са били двамата един за друг; той отново беше станал г-н Жером, приятелят на г-жа Пти-Дютрьой, и тя се страхуваше от него както в първите дни.

— При едно условие — добави той. — Че ще заминете още тази вечер.

Тя се изплаши.

— Тази вечер? Днес? О, не, господин Жером! Невъзможно!

Той по-скоро би се отказал от доброто си дело, отколкото да отложи, макар и с един ден изпълнението му.

— Още тази вечер, дете, и то пред мен.

Ринет бързо разбра, че Жером няма да отстъпи и изведнъж се разсърди. Тази вечер? Това е съвсем безсмислено! Първо на първо сега е тъкмо работно време. И после багажът й е в хотела! Ами приятелката, с която деляха наема на стаята? Ами г-жа Жюжю? Ами прането у перачката? Най-напред тук няма да я оставят да си замине току-така. Разтревожена, тя се мяташе като птиче, хванато в капан.

— Ще отида да ви доведа госпожа Роза — извика най-сетне тя със сълзи на очите като видя, че изчерпва аргументите си. — Ще видите тогава, че е невъзможно. Преди всичко аз самата не искам.

— Върви, върви бързо!

Жером очакваше бурен спор и се готвеше да повиши тон. Той бе изненадан от благосклонната усмивка на г-жа Роза.

— Но, разбира се — отговори тя, подушвайки веднага някакъв капан от полицията. — Всички дами тук са свободни, ние никога не ги задържаме. — Тя се обърна към Ринет и с тон, който не търпи възражение, каза като изпляска с пълничките си ръце: — Идете бързо да се облечете, мое дете. Нали виждате, че господинът чака.

Поразена, Ринет сключи ръце като гледаше ту Жером, ту г-жа Роза. Едри сълзи размиваха грима й. Безброй противоречиви мисли се преплитаха в главата й. Тя беше безпомощна, вбесена, смаяна. Мразеше Жером. И в същото време се колебаеше да напусне стаята, преди да му направи знак да не споменава ни дума за двете банкноти, които бе скрила в чорапа си. Г-жа Роза почервеня от яд, сграбчи лакътя й и се видя принудена да я блъсне към стълбите.

— Подчинявайте се, госпожице! — А след това тихо й пошепна: — Да не си посмяла да стъпиш тук вече, шпионка такава!

 

 

Половин час след това Жером и Ринет слизаха от таксито пред къщата, където Ринет държеше мебелирана стая.

Тя не плачеше вече. Въпреки всичко постепенно беше започнала да свиква с мисълта за това внезапно заминаване, защото Жером й казваше какво трябва да върши. Все пак от време на време тя повтаряше като някакъв припев:

— След три години, не възразявам… Но така изведнъж, о, не!

Жером я тупаше по ръката, без да й отговори. Той си повтаряше тихичко: „Тази вечер, още тази вечер“. Чувствуваше у себе си достатъчно енергия да сломи всяка съпротива, но същевременно схващаше много ясно границите на тази енергия: нямаше време за губене.

Той накара да му донесат сметката за месеца и едно разписание. Влакът тръгваше в деветнадесет часа и петнадесет минути.

Ринет го помоли да й помогне да измъкне от шкафа стария черен сандък, в който имаше някакви дрехи, направени на вързоп.

— Това е костюмът ми от времето, когато слугувах — рече тя.

Жером си спомни за роклите на Ноеми, които Никол бе оставила на хазяйката в Амстердам. Той седна, взе Ринет на коляното си и бавно, но с увлечение, така че в края на всяка фраза гласът му затреперваше й държа една проповед: тя трябвало да изостави тоалета си на проститутка, да се откаже от този живот, да се върне напълно към някогашната си простота и чистота.

Ринет послушно внимаваше в думите му. Те намираха отзвук в една част от предишната й личност. „Пък и за какво ми са тези парцали в Перос? — помисли си тя. — Да ида с тях на неделната литургия? За каква ще ме вземат?“ Не би могла да се реши да ги хвърли, нито дори да подари някому това бельо с дантели, тези ярки рокли, които бяха погълнали толкова от спестяванията й. Но тя дължеше двеста франка на приятелката си, с която живееха заедно; и откакто се говореше за заминаване, този дълг й беше не малка грижа; защо да не остави тези труфила на приятелката си, така ще й се наплати, без да трябва да разваля банкнотите на Жером. Всичко се нареждаше.

И изведнъж мисълта да облече пак измачкания си черен костюм я накара да запляска с ръце, като че ли щеше да върви на карнавал. Тя нетърпеливо скочи на пода и избухна в нервен смях, който я разтърси цяла като ридание.

Жером се беше обърнал гърбом, за да не я смущава, докато се преоблича. Той се приближи до прозореца и потъна в съзерцание на отсрещната стена на малкото дворче.

„Все пак струвам повече, отколкото хората си мислят“ — казваше си той. В неговите очи доброто му дело обаче изкупваше грешка, за която никога не се бе чувствувал действително виновен.

Въпреки всичко нещо все още липсваше, за да се успокои напълно. Без да обърне глава, той извика:

— Кажете, че не ми се сърдите вече!

— О, не!

— Кажете ми го! Кажете ми: „Прощавам ви“. — Тя не се решаваше. — Бъдете добра — умоляваше я той като продължаваше да гледа навън, — произнесете само тези две думи.

Тя изпълни желанието му:

— Разбира се, че… ви прощавам, господин Жером.

— Благодаря.

Очите му се наляха със сълзи. Струваше му се, че отново се връща във всемирната хармония, че след толкова години отново намира душевен покой.

На прозореца на по-долния етаж пееше канарче. „Аз съм добър — повтаряше си Жером. — Несправедливо ме осъждат. Хората не знаят. Аз струвам повече от живота, който водя.“ Сърцето му преливаше от състрадание, от благост, която не бе насочена към нищо определено.

— Горкото Щурче — прошепна той.

И се обърна. Ринет дозакопчаваше черната си вълнена блуза. Тя беше пригладила косите си назад и измитото й лице си бе възвърнало предишната свежест. Беше се превърнала почти в някогашното боязливо и упорито слугинче, което Ноеми беше довела преди шест години от Бретан.

Жером не можа да се сдържи: приближи се до нея и обхвана с ръка кръста й. „Аз съм добър, аз съм по-добър, отколкото хората мислят“ — повтаряше си той като някакъв припев. И докато устните му се притискаха в бащинска целувка върху челото на момичето, пръстите му автоматически разкопчаваха полата му.

Ринет потръпна и започна да се отбранява не по-малко упорито, отколкото някога. Той продължаваше да я държи притисната до себе си.

— Гледай ти — въздъхна тя, — вие употребявате все същия парфюм, нали, който мирише на лимонада, на лимон… — Тя се усмихна, протегна устни и затвори очи.

Не бе ли това единственият начин да засвидетелствува благодарността си? И за Жером не беше ли това единственият жест, който в този миг на мистичен възторг можеше да изрази докрай религиозното състрадание, препълващо душата му?

Когато пристигнаха на гара Монпарнас, влакът беше вече на линия. Едва когато зърна върху вагона табелката с надпис „Ланион“, Ринет осъзна напълно действителността. Явно бе, че няма измама. Мечтата, която бе лелеяла толкова години, започваше наистина да се сбъдва. Как можеше тогава да бъде толкова тъжна?

Жером й избра място и те започнаха да се разхождат пред купето. Не говореха вече. Ринет мислеше за нещо напълно определено, за някого… Но не се решаваше да наруши мълчанието.

Някаква тайна грижа като че ли мъчеше Жером, защото на няколко пъти той се обърна към нея да й заговори, но все замълчаваше. Най-после, без да я гледа, той призна:

— Не ти казах истината, Щурче. Госпожа Пти-Дютрьой умря.

Тя не попита за подробности, но се разплака. Нейната мълчалива скръб успокояваше Жером. „Колко сме добри всички“ — мислеше си той с наслада. Не размениха вече нито дума до момента на тръгването. Ако имаше кураж, Ринет щеше при най-малкия повод да му върне парите и да отиде да моли г-жа Роза да я приеме отново. А Жером, който бе раздразнен от дългото чакане, не изпитваше вече никаква радост, че е спасил Ринет.

Когато влакът най-после потегли, Ринет не можа да се сдържи, събра всичката си храброст и се наведе от вратата:

— Господин Жером, бихте ли казали много здраве на… — Вълнението я задави. — На господин Даниел…

Шумът на колелата попречи на Жером да разбере какво казва тя. Тя видя, че той не я чу. Устата й затрепери и ръката, която притискаше до гърдите си, се сгърчи. Щастлив, че тя най-после беше тръгнала, той се усмихваше и елегантно махаше с шапка.

Нова мисъл му хрумна и го изпълни с нетърпение: да се върне в Мезон-Лафит с първия влак, да се хвърли в краката на жена си и да й изповяда всичко — почти всичко.

„Освен това — каза си той като запали цигара и се отдалечи с едри крачки от гарата — по-добре ще бъде Терез да знае за тази годишна рента; тя толкова обича реда, никога няма да пропусне датата.“

XIII

Няколко пъти седмично Антоан идваше да взема Рашел за обед.

Една вечер, тъкмо преди да излязат, тя се приближи до огледалото и както измъкваше пудриерата от чантата си, изпусна едно сгънато листче, което падна на пода. Антоан го вдигна.

— О, благодаря.

Стори му се, че долови в гласа й леко смущение. В същия момент Рашел отгатна мисълта му.

— Е, какво? — рече тя като се опита да се пошегува. — Какво си помисли? Прочети го! Това е разписание на влаковете.

Той бутна листчето настрана и тя го постави отново в чантата си. Почти веднага той запита:

— Заминаваш ли?

Този път неволното трепкане на клепките й и неловката усмивка бяха очебийни.

— Рашел?

Тя не се усмихваше вече. „О — помисли си Антоан с внезапна тревога, — не искам… Не бих могъл да понеса и най-кратката раздяла!“

Той се приближи до нея и докосна ръката й. Тя се отпусна на гърдите му и зарида.

— Но какво?… Какво има? — промълви той.

Тя побърза да отговори с откъслечни фрази:

— Нищо. Съвсем нищо. Просто съм нервна. Слушай, ще видиш. Няма нищо. Мисля за гроба на малката, нали знаеш, в Ге-ла-Розиер. Е, много отдавна не съм ходила там, трябва да ида. Разбираш, нали? Изплаших те! Прости ми. — Притискайки го изведнъж в прегръдките си, тя изстена: — Мили, значи наистина толкова държиш на мене? Значи, наистина ще бъдеш много нещастен, ако… ако един ден?

— Мълчи — прошепна той изплашен. За първи път си даваше сметка какво място заема Рашел в живота му. — Ти ще отсъствуваш… но колко дни? — добави той плахо.

Рашел се освободи от прегръдката му и направи усилие да се засмее; после изтича в банята, за да наплиска очите си.

— Колко е глупаво да се разплаче човек така — каза тя. — Знаеш ли, че това се случи в една вечер като днешната, тъкмо преди да излезем да вечеряме. Бях си в къщи с приятели — ти не ги познаваш. Позвъни се, донесоха телеграма: „Детето болно. Много тежко състояние. Елате“. Веднага разбрах. Изтичах на гарата, както си бях с една тюлена шапка с пайети и с отворени обуща и скочих в първия влак. Представяш ли си това пътуване цяла нощ, сама и измръзнала… Как не полудях! — Тя се обърна към него. — Потърпи малко. Чакай да изсъхне лицето ми, така е по-добре. — Лицето й внезапно се оживи: — Знаеш ли, много мило би било от твоя страна, ако дойдеш с мене! Слушай: два дни ни стигат — събота и неделя. Ще преспим в Руан или в Кодбек и на следния ден ще отидем с кола до гробищата на Ге-ла-Розиер. Колко хубаво ще бъде да направим една разходка двамата! Нали?

 

 

Те заминаха един прекрасен следобед — последната събота на септември. Влакът беше почти празен; бяха сами в купето. Възхитен, че има пред себе си два дни почивка, през които ще бъде през всичкото време с нея, Антоан, с вече успокоени нерви, с младежки поглед, засмян, се вълнуваше като хлапак, закачаше Рашел за пълната с пакети мрежа и отказваше да седне до нея, за да може да я гледа по-добре.

— Остави де — каза тя най-после, когато той отново стана, за да спусне завеската, — няма да се разтопя.

— Няма да се разтопиш, но страшно ми блести в очите, когато слънцето пада върху теб!

Това беше вярно: когато светлината заливаше изобилно лицето й и запалваше косата й, очите се уморяваха, ако човек я гледа дълго.

— За пръв път пътуваме заедно — забеляза той. — Даваш ли си сметка?

Тя не можа да се усмихне. Стиснатите й устни изразяваха нещо пламенно, волево.

— Какво има? — запита Антоан като се наведе към нея.

— Нищо… Пътуването…

Той си спомни, че егоистично е забравил целта на пътуването и замълча, но тя обясни:

— Всяко заминаване ме вълнува. Тези пейзажи, които препускат край нас… Неизвестността, която те чака накрая… — Очите й се спряха за миг върху бягащия хоризонт. — На толкова влакове съм се качвала, на толкова кораби! — Лицето й се помрачи.

Антоан се настани до нея, излегна се на канапето и постави глава на скута й.

— „Umbilicus sicut crater eburneus“ — пошепна той. После, след като помълча малко, чувствувайки, че Рашел е някъде далеч, той я запита: — За какво мислиш?

— За нищо. — Тя направи усилие да си придаде весел вид. — Мисля, че си си вързал връзката като даскал! — извика тя като мушна пръст под връзката му. — Че дори когато тръгваш на път, не знаеш как да направиш един по-халтав възел! — Тя се протегна и се усмихна отново: — Какъв късмет, че сме сами!… Хайде, говори! Разправи ми нещо.

Той се разсмя:

— Нали винаги ти разправяш! Аз с моите болни, с моите изпити… Какво имам да разказвам? Винаги съм живял като къртица в къртичина. Ти ме извади от дупката ми и ме накара да погледна вселената!

Никога досега той не беше й правил подобно признание. Тя се наведе, обхвана с ръце скъпата глава, която лежеше на коленете й и се вгледа в лицето му.

— Наистина ли? Вярно ли е това?

— Знаеш ли — поде той, без да променя положението си, — идната година няма да останем цялото лято в Париж.

— Няма.

— Не съм искал отпуска тази година. Ще наредя така, че да получа петнадесет дни.

— Да.

— Може би три седмици.

— Да.

— Ще идем заедно някъде, където и да е… Нали?

— Да.

— В планините, ако искаш. Във Вогезите. Или в Швейцария. И дори по-далеч.

Рашел седеше замислена.

— За какво мислиш? — запита той.

— А, виж, в Швейцария може.

— Или пък при езерата в Италия.

— О, не.

— Защо? Не обичаш ли италианските езера?

— Не.

Излегнат и полюляван от влака той се съгласи:

— Добре, ще отидем другаде… Където искаш. — След кратко мълчание той лениво подхвана: — Защо не обичаш италианските езера?

Тя не отговори и с върха на пръстите си продължаваше да гали челото, клепачите, слепите му очи, които бяха малко хлътнали като бузите му; той беше притворил клепачи и задремваше, но същата мисъл продължаваше да занимава съзнанието му.

— Защо не искаш да ми кажеш какво имаш против италианските езера?

Едва забележимо неприятно чувство се изписа на лицето й.

— Арон се удави там, това е! Брат ми, нали съм ти казвала? В Паланца.

Той съжали, че е настоявал толкова; и все пак добави:

— Там ли живееше?

— О, не! Пътуваше. Беше на сватбено пътешествие. — Тя се намръщи и след малко, сякаш отгатнала мисълта на Антоан, пошепна: — Всъщност какво ли не съм видяла вече…

— Ти си скарана със снаха си, нали? — запита той. — Никога не говориш за нея.

Влакът спираше. Тя стана и се наведе от прозореца на вратата. Но бе чула въпроса му, защото се обърна.

— Какво? Коя снаха? Клара ли?

— Жената на брат ти. Нали казваш, че умрял през време на сватбеното пътешествие?

— Но и тя умря с него. Аз съм ти разправяла това… Не съм ли? — Тя продължаваше да гледа навън. — Удавиха се в езерото. Никой никога не научи как е станало. — Тя се поколеба: — Никой… освен Хирш може би.

— Хирш ли? — възкликна той като се облегна на лакът. — Значи, и той е бил там с тях? Но… тогава и ти си била?

— О, да не говорим за това днес — каза тя с умолителен глас като се върна и седна на мястото си. — Подай ми чантата. Гладен ли си? — Тя разви едно парче шоколад, сложи го между зъбите си и така го подаде на Антоан, който, усмихнат, отхапа другата половина.

— Така е по-сладко, нали? — рече тя като намигна лакомо. И изведнъж съвсем неочаквано поде: — Клара беше дъщеря на Хирш. Разбираш ли сега? Чрез дъщерята се запознах с бащата. Никога ли не съм ти казвала това?

Той направи отрицателен знак с глава, но се въздържа и не зададе повече въпроси; мъчеше се да свърже тези нови подробности с това, което знаеше вече. След малко обаче Рашел заговори отново, както правеше винаги, когато той преставаше да я разпитва.

— Не съм ли ти показвала снимката на Клара? Ще я потърся, за да я видиш. Бяхме другарки. Познавах я още от долните класове. Но тя остана само една година в операта. Не беше добре със здравето. Може би и Хирш предпочиташе да я държи при себе си, твърде е възможно… Бяхме се сприятелили и аз ходех неделен ден при нея в манежа в Ньойи. Така започнах да вземам уроци по езда заедно с нея и по-късно, по навик, продължихме да яздим тримата заедно.

— Кои тримата?

— Ами Клара, Хирш и аз. След Великден аз ходех по три пъти седмично да ги вземам от къщи в шест часа сутринта. Трябваше да се връщам в осем заради операта. В този час само ние се разхождахме в Булонската гора. Беше чудесно. — Тя замълча за миг. Неподвижен, опрял лакът на канапето, той я гледаше. — Беше своенравно момиче — поде тя като следеше нишката на спомените си, — много смело, много добро. С чар, малко гаменски чар. И понякога имаше ужасния поглед на баща си. Тя беше най-добрата ми приятелка по онова време. Години наред Арон беше луд по нея. Той работеше само за да може да се ожени за нея един ден. Но Клара не искаше; нито пък Хирш, много естествено. Най-после тя се реши внезапно и отначало аз не можах да си обясня защо. Дори по време на годежа не подозирах нищо. Когато узнах, беше вече много късно, за да кажа каквото и да било. — Тя замълча за малко. — И после, три седмици след женитбата им, получих телеграма от Хирш: викаше ме в Паланца. Аз не знаех, че той е отишъл при тях, но когато научих, че е там, веднага подуших, че се е разиграла някаква драма. Впрочем това не е тайна. Забелязваха се синини по врата на Клара. Трябва да я беше удушил.

— Кой?

— Арон. Мъжът й. Той бил наел лодка тази вечер, за да се разходи сам по езерото. Хирш не го спрял, защото вероятно е знаел, че Арон иска да се самоубие. Очевидно и Клара се е съмнявала, понеже в момента, когато Хирш не я гледал, тя скочила в лодката, която вече тръгвала. Така поне разбрах малко по малко нещата, защото Хирш… — Тя потрепери и добави: — Той е непроницаем…

Понеже тя отново замълча, Антоан запита:

— Но защо се е самоубил?

— Арон постоянно говореше за това. Мания. Още от детски години. Именно по тази причина не посмях да му кажа нищо и го оставих да се ожени. О! — въздъхна тя с дълбока болка. — Толкова се упреквах след това! Може би ако бях му заговорила в онзи момент… — Тя гледаше Антоан, сякаш той би могъл да я оправдае пред собствената й съвест. — Аз бях открила тайната им, да. Но имах ли основание да я кажа на Арон? Кажи? Той много пъти бе заявявал, че ще се убие, ако Клара не се ожени за него! И щеше да го направи, ако бях му казала как веднъж случайно открих… Не мислиш ли?

Антоан не можа да отговори, а само повтори:

— Случайно ли?

— О, да, съвсем случайно. През една сутрин, когато бях отишла да взема Клара и Хирш, за да излезем в Булонската гора. Качих се право в стаята на Клара и още като се приближих, чух шум, като че ли се борят. Изтичах и какво да видя — вратата беше полуотворена, Клара без блуза, с голи ръце, се беше заплела в амазонската си пола. В момента, когато бутнах вратата, тя грабна камшика, който беше на един стол и — пляс! — с всичка сила шибна Хирш през лицето.

— Баща си!

— Да, драги! А, признавам, че много пъти съм си спомняла за това! — извика тя в изблик на злорадство. — Много пъти съм си спомняла как изглеждаше лицето му в този миг. Пребледнялото му лице! И рязката върху него, която бързо потъмняваше! Защото и той обичаше да удря и удряше здравата! Но този път, ха-ха, той отнесе камшика!

— Но… защо?…

— Никога не разбрах какво точно се бе случило… Вероятно, откакто се бе сгодила, Клара му е отказвала… Тази мисъл ми хрумна веднага. Спомних си някои неща, които ме бяха учудвали. В един миг отгатнах, всичко ми стана ясно… Хирш излезе от стаята надут и важен, без дума да ми каже; изглежда, беше сигурен, че няма да спомена никому нищо. И имаше право, както виждаш. Притиснах Клара и тя ми призна всичко, но ми се закле — сигурна съм, че беше искрена, — закле ми се, че между тях всичко е свършено завинаги, че ще се ожени, и то именно за да избяга от всичко това. Дали да избяга от Хирш? Или пък да избяга от… от собствената си страст? Този въпрос трябваше да си задам него ден. Трябваше да разбера, че нищо не е свършено, ако не по друго, то поне по начина, по който тя говореше за него! — Рашел замълча и след това добави с глух глас: — Докато една жена говори за някой мъж с такава омраза, това значи, че все още бясно го желае!

После отново се замисли за малко, навела чело и втренчила очи в пода. И поде:

— По-късно вече имах и доказателства за това, защото по време на сватбеното пътешествие самата Клара… Разбираш ли? Тя повикала Хирш в Италия!… Не знам какво точно е станало след това. Но сигурно Арон ги е хванал; иначе защо ще реши да се удави?… Това, което никога не можах да си уясня, е какви намерения е имала Клара. Защо е влязла в лодката при мъжа си? Дали за да му попречи да се удави? Или за да умре с него? Човек може да предположи и едното, и другото… Какво ли обяснение са имали в лодката, посред нощ, сами сред езерото? Хиляди пъти съм се питала какво ли е станало тогава. Дали тя безсрамно е признала всичко? Способна беше на това… А може би Арон е искал да я убие, за да бъде сигурен, че след смъртта му това няма да продължи?… На следния ден намериха лодката празна и няколко дни по-късно двата трупа заедно… Но най-странното от всичко за мене е, че Хирш ми телеграфира да отида, без да чака да започнат да търсят труповете, телеграфира ми още същата вечер, когато те са излезли на разходка, преди да затворят пощата! — Тя се замисли и след няколко секунди продължи: — Впрочем трябва да си чел тази история във вестниците по онова време; само че не ти е направило впечатление. Италианската полиция направи разследване; и френската полиция се намеси: правиха оглед в дома на Арон в Париж, в моя апартамент, но не откриха ключа на загадката… Аз знам повече от полицията.

— А твоят Хирш нема’ ли неприятности?

Тя се изправи живо:

— Не — рече тя, — моят Хирш нема’ никакви неприятности!

В гласа й и в погледа, който хвърли на Антоан, имаше нещо предизвикателно. Той обаче не обърна внимание, защото, щом почнеше да му разказва за миналия си живот, тя винаги заговорваше с малко предизвикателен тон, сякаш изпитваше удоволствие да учудва този мъж, който й беше направил толкова силно впечатление онази вечер, когато го беше видяла за първи път.

— Хирш нема’ никакви неприятности — повтори тя с друг тон, като се смееше подигравателно, — но все пак намери за по-благоразумно да не се връща във Франция тази година.

— И ти си сигурна, че през време на сватбеното си пътуване тя самата…

— Хайде, стига — каза Рашел като се хвърли към него с тази страст, която почти винаги проявяваше, когато между тях станеше дума за Хирш и запуши устата му с властна целувка. — О, ти не си като другите! — пошепна тя като се сгуши до него. — Ти си добър, ти си благороден! Ти си честен! О, колко те обичам, мили! — И понеже Антоан, поразен от разказа й, като че ли искаше да я разпитва още, тя повтори: — Стига, стига! Тази история много ме разстройва. Искам колкото е възможно по-дълго да не си спомням за тия неща… Притисни ме силно, гали ме… Да, люлей ме, люлей ме нежно, мили, за да забравя…

Той я притискаше в прегръдките си. Изведнъж от глъбините на подсъзнанието му, подобно на някакъв нов инстинкт, бликна желание за приключения: да се откъсне от редовния си живот, да започне всичко отново, да поема рискове, да използува за свободен и безцелен живот силата си, която така се гордееше, че е покорил и насочил към труд.

— Да заминем нанякъде заедно! Слушай, да почнем отново живота си заедно, някъде далеч, далеч… Ти не знаеш на какво съм способен!

— Ти ли? — рече тя като се разсмя и протегна устни към него. Отрезвен, той се усмихна, като се опита да се престори, че е искал да се пошегува.

— Колко те обичам! — каза Рашел като го гледаше отблизо с разтревожено лице. След време той щеше да си спомни за този поглед.

 

 

Антоан познаваше Руан. Семейството му, от бащина страна, беше от Нормандия и господин Тибо имаше още много близки роднини в града. Освен това преди осем години Антоан беше изкарал там военната си служба.

Рашел трябваше да го придружи още преди вечеря в предградието от другата страна на реката, където гъмжеше от войници, само за да минат покрай безкрайната стена на една казарма.

— Лазаретът! — извика той радостно като посочи на Рашел едно осветено здание. — Виждаш ли втория прозорец? Това е канцеларията. Колко дни съм изкарал вътре, без да върша нищо, без дори да мога да чета; само да надзиравам двама-трима войници, които се преструваха на болни, както и няколко пострадали любовници! — Той се смееше, но не злопаметно. Накрая заключи: — А сега? Колко щастлив съм днес!

Тя не отговори нищо и мина пред него; той не видя, че беше готова да се разплаче.

В едно кино даваха „Непозната Африка“. Антоан показа афиша на Рашел. Тя тръсна глава и го поведе към хотела.

През време на вечерята той не успя да я разсмее; спомняйки си целта на пътуването им, той се упрекна за веселостта си.

Щом останаха сами в стаята, тя се хвърли на врата му и рече:

— Не трябва да ми се сърдиш.

— Но за какво?

— Че ти развалих разходката.

Той искаше да възрази, но тя го прегърна отново като повтаряше сякаш на себе си:

— О, колко те обичам!

На следния ден рано сутринта те пристигнаха в Кодбек.

Горещината започваше да тегне, реката, много широка, течеше бавно и над нея се носеха изпарения, над които блестеше слънцето. Антоан пренесе пакетите до хотелчето, където се наемаха коли. Поръчаната кола пристигна доста преди уреченото време и спря пред прозореца, до който обядваха. Рашел набързо довърши десерта си, напъха сама всичките пакети в сваления гюрук, обясни подробно на коларя пътя, по който искаше да мине, и весело скочи в стария файтон.

Колкото повече наближаваше мъчителният момент, толкова повече се оживяваше тя. Пътят я очарова: тя си спомняше наклона и височините, разпятията край шосето, селските площади. Всичко я учудваше. Човек би казал, че никога не е напущала Париж.

— Погледни! Кокошки! И тази парализирана баба, която се припича на слънце! И онази бариера със завързания камък на единия край! Колко са изостанали тук! Виждаш ли, бях те предупредила: наистина затънен край.

Когато забеляза пръснатите покриви в долината около черквичката на Ге-ла-Розиер, тя се изправи в колата с озарено лице, сякаш се връщаше в родния си край.

— Гробищата са наляво, далеч от селцето. Зад тополите. Чакай, ще ги видиш… През селото карайте по-бързо — каза тя на коларя, когато достигнаха първите къщи.

Скрити в дъното на обраслите с трева дворове, белите къщи с черни греди и сламени покриви блестяха измежду ябълковите дървета; капаците на прозорците бяха затворени. Те минаха пред една сграда, покрита с плочи: от двете й страни имаше по едно тисово дърво.

— Кметството! — извика Рашел възхитена. — Нищо не се е променило! Тук изготвиха книжата… Виждаш ли, отзад? Ето, там живееше дойката. Добри хора. Напуснаха селото, иначе бих отишла да прегърна старата… Гледай, тук живях един път. Когато идвах, настаняваха ме в семейства, където имаше свободно легло. Чудеха ми се като на животно от менажерия. Съседките ми идваха на гости, когато си лягах, за да ми видят пижамите. Просто невероятно е колко са изостанали в този край! Но са добри хора. Всички бяха така мили с мене по смъртта на малката. След това им изпратих какво ли не: захаросани плодове, панделки, които те връзват на косите си, напитки за свещеника. — Тя отново стана: — Гробищата са там, зад онзи склон. Вгледай се и ще видиш гробовете в ниското. Сложи ръката си тук. Знаеш ли защо бие така сърцето ми? Винаги се страхувам, че може да не намеря вече горкото си детенце. Ние не откупихме гроба за вечни времена; казаха ни, че в този край това не се правело. Но винаги, когато пристигам, неволно си казвам: „Ами ако са я изхвърлили?“. Те имат право, нали?… Спрете се пред алеята, чичо. Ще отидем пеша до вратата… Ела, ела веднага!

Тя изскочи от файтона и тръгна бързо към желязната врата. Отвори я и изчезна зад стената, но почти веднага се появи отново и извика на Антоан:

— Тук си е!

Слънцето падаше право върху лицето й, по което бе изписана само радост. Тя отново изчезна.

Антоан отиде при нея. Тя стоеше изправена, с ръце на хълбоците, пред едно кътче, обрасло с бурени и трева, в ъгъла до самата стена. Останки от дървена ограда се показваха измежду копривата.

— Тук си е, но в какво състояние! Ох, горкото дете! Не можеш да кажеш, че много ти е подредено гробчето! А пък аз им пращам по двадесет франка всяка година за поддръжката!

После, като се обърна към Антоан, тя каза с леко колебание в гласа, сякаш за да се извини за някакъв каприз.

— Моля ти се, мили, свали си шапката.

Антоан се изчерви и свали шапка.

— Горкото детенце! — възкликна тя изведнъж. Опря ръка на рамото на Антоан и очите й се наляха със сълзи. — Като си помисля, че дори не го видях, когато умираше. Много късно пристигнах. Ангелче, истинско ангелче, бледо… — Изведнъж тя избърса очите си и се усмихна. — На весела разходка те доведох, нали? Е, стара работа, но все пак те вълнува. За щастие, че имаме доста работа тук, така човек няма да мисли много… Ела.

Трябваше да се върнат до колата и без да приемат помощта на коларя, да пренесат пакетите, които Рашел, коленичила в тревата, държеше сама да разопакова. Върху една съседна надгробна плоча тя нареди една лопата, един косер, чукче и голяма картонена кутия, в която имаше венец от бели и сини мъниста.

— Сега разбирам защо беше толкова тежко — каза Антоан като се усмихваше.

Тя весело се изправи.

— Вместо да се закачаш, помогни ми. Свали си дрехата… На’, вземи косера. Трябва да се изрежат и да се изскубят тези бурени, които заглушават всичко. Виж, отдолу излизат тухлите, които ограждат мястото. Ковчежето не беше голямо, нито тежко, горкото птиче!… А, дай това насам! Това са останки от венец. Стар венец. „На нашата скъпа дъщеря.“ Зюко го беше донесъл. Имаше година, откакто се бяхме разделили, но все пак го уведомих, нали разбираш? Той се държа доста прилично впрочем: дойде облечен цял в черно. Бога ми, бях доволна — поне не бях сама на погребението… О, колко е глупав човек понякога!… Чакай, това е кръстът. Изправи го, след малко ще го закрепим.

Разтваряйки тревата, Антоан се сепна: на кръста прочете само името на любимата си — Рашел Гьопферт, тъй като първото име — Роксана, бе полуизтрито. Известно време той остана замислен.

— Е, хайде — обади се Рашел, — на работа! Да почнем оттук.

Антоан се залови сериозно за работа; той не вършеше нищо наполовина. Работеше ту с косера, ту с лопатата и макар че беше по риза, скоро плувна в пот.

— Сега венците — каза тя. — Подай ми ги да ги изтрия, преди да ги сложим… Хей, един липсва! Чакай да видим! Венецът на Хирш, най-хубавият! С цветя от порцелан. А, дявол да го вземе, това е вече прекалено!

Антоан, развеселен, я наблюдаваше: гологлава, с блеснали на слънцето разрошени коси, със сърдито и насмешливо свити устни, с повдигната пола и запретнати до лактите ръкави, тя обикаляше гробището във всички посоки като преглеждаше всеки гроб и мърмореше сърдито:

— Дявол да го вземе, сигурно са го взели тези ненаситници!

Тя се върна обезсърчена:

— Толкова държах на него! Сигурно са си направили дрънкулки от него. Толкова са изостанали, нали виждаш!… Но — подхвана тя внезапно успокоена, — там долу открих жълт пясък, с който гробчето ще стане много хубаво.

С всяка изминала минута малкият гроб добиваше нов облик: кръстът, най-напред изправен и после забит с чук, се издигаше над очертания с тухли правоъгълник, напълно очистен от тревата; а наоколо тясна, покрита с пясък пътечка създаваше впечатление на добре поддържана градинка.

Те не бяха забелязали, че на хоризонта се трупаха облаци и затова първите капки ги изненадаха. Към долината идваше буря. Под оловното небе камъните изглеждаха по-бели и тревата по-зелена.

— Да побързаме! — извика Рашел. Тя погледна към гроба с майчинска усмивка и пошепна: — Добре поработихме, човек би рекъл, че е градинка в някоя вила.

В ъгъла на гробището, на едно увиснало клонче, полюлявано от вятъра, Антоан беше забелязал две жълти рози. Мина му през ума да ги откъсне и да ги сложи за сбогом на гроба на малката Роксана. Но от уважение към чувствата на майката се спря — реши, че тя трябва да направи този романтичен жест, затова откъсна розите и ги подаде на Рашел.

Тя ги взе, бързо ги забоде на блузата си и каза:

— Благодаря. Но хайде да бягаме, защото ще си съсипя шапката.

Тя изтича към колата, без да се обръща, като държеше с две ръце полата си, защото дъждът почваше вече да шиба.

Коларят беше разпрегнал и се бе приютил с коня си на завет до живия плет. Антоан и Рашел се сгушиха в дъното на файтона под гюрука и разгънаха върху колената си тежката покривка, която миришеше на мухлясала кожа. Рашел се смееше, развеселена от неочакваната буря и доволна, че си е изпълнила дълга.

Дъждът се изваля проливен, но кратък. Той бързо намаляваше и облаците вече препускаха на изток. Скоро залязващото слънце грейна ослепително през прочистения от пари въздух. Коларят започна да впряга. Минаха няколко деца, които караха пред себе си цяло стадо мокри гъски. Най-малкото, което сигурно нямаше повече от девет-десет години, се покачи на стъпалото на файтона.

— Сладка ли е любовта, госпожи и господа? — извика то със свежото си гласче и веднага побягна като хлопаше с налъмите си.

Рашел избухна в смях.

— Изостанали били, а? — рече Антоан. — Младото поколение твърде много обещава!

Най-после колата бе готова да тръгне. Но вече беше късно, за да хванат влака за Кодбек; трябваше да тръгнат направо за най-близката станция по главната линия. Антоан не беше наредил да го заместят в болницата в понеделник сутринта, затова беше необходимо на всяка цена да се върне в Париж през нощта.

Коларят спря за вечеря в Сент-Уан-ла-Ну. Ханчето беше пълно с неделни посетители. На новодошлите сервираха в задната стая.

Вечерята мина безмълвно. Рашел не се шегуваше вече и седеше замислена. Спомняше си, че за погребението беше пристигнала по този час с подобен файтон — може би дори със същия, — придружена от тенора. Спомни си също за разправията, която почти веднага бе избухнала между тях; как Зюко се беше нахвърлил върху нея и й бе ударил плесница там, пред сандъка за хляба; как тя отново му се бе отдала същата вечер в една стая на това ханче: и как след това цели четири месеца бе понасяла глупостта и грубостите му… Тя впрочем почти не му се сърдеше вече; дори тази вечер мислеше за него и за плесницата, която й бе ударил, с някакво чувствено удоволствие. Обаче нарочно не разказа тази случка на Антоан; никога не му бе явно признала, че тенорът я попляскваше.

После нова мисъл, изплувала от тъмнината, сякаш я прониза: тя разбра, че именно за да се откъсне от този тормоз, избягваше да си припомня миналото.

Рашел стана.

— Искаш ли да отидем пеш до гарата? — предложи тя. — Влакът тръгва в единадесет часа. Коларят ще закара багажа ни.

— Осем километра посред нощ в калта?

— Защо не?

— Ти си луда!

— О! — простена тя. — Бих искала да пристигна капнала от умора, това ще ми подействува добре! — Но тя престана да настоява и го последва към колата.

Тъмнината беше непрогледна, въздухът — освежен.

Щом седна, тя побутна с чадъра си коларя по гърба.

— Карайте съвсем полека, ходом, имаме време. — После се притисна до Антоан и прошепна: — Толкова е приятно, толкова добре се чувствувам…

След малко той поиска да погали бузата й, опряна до рамото му и забеляза, че тя е обляна в сълзи.

— Нервна съм — обясни Рашел като отдръпна лицето си. После, като се сгуши още по-плътно в прегръдките му, добави: — О, не ме пущай, мили, задръж ме при себе си!

Притиснати един до друг, те седяха безмълвни. Дърветата и къщите, докоснати от светлината на фенерите, се мяркаха за миг като привидения и после се стопяваха в нощта. Небосводът сияеше над главите им. Старият файтон полюляваше отпуснатата глава на Рашел върху рамото на Антоан. От време на време тя се изправяше, за да прегърне любовника си и въздишаше:

— Колко те обичам!

На перона на гарата те бяха единствените пътници, които чакаха влака за Париж. Приютиха се под един навес. Рашел, все още мълчалива, бе хванала Антоан под ръка.

В тъмнината тичаха железничари, размахвайки фенери, чиято светлина се отразяваше бледо върху мокрия перон.

— Експресът! Отстъпете назад!

Бързият влак, черен и пронизан от светлинки, префуча като стихия, повдигайки във въздуха всичко, което можеше да лети, пресичайки дори дъха на хората. След това бързо настъпи тишина. Изведнъж над тях се разнесе настойчивото, тънко и гъгниво звънтене на електрическия звънец, който съобщаваше, че експресът тръгва.

Влакът остана тридесет секунди на гарата. Те едва имаха време да се качат, без да избират, в едно купе, където трима души вече спяха. Лампата беше обвита в синьо платно. Рашел свали шапката си и се отпусна в единствения свободен ъгъл; Антоан седна до нея, но вместо да се облегне на него, тя опря челото си на черното стъкло.

В полумрака на вагона косата й, която при дневна светлина имаше оранжев, почти розов оттенък, нямаше вече ясно определен цвят; тя напомняше някаква нажежена течна материя, метална коприна или плат, изтъкан от стъклени нишки; а фосфоресциращата белота на бузите й придаваше някакъв нереален вид на плътта й. Ръката й лежеше отпусната на канапето и Антоан я хвана; стори му се, че Рашел трепери. Запита я тихо какво й е, но тя не отговори, а само стисна ръката му и още повече отвърна лице. Той не разбираше какво става с нея. Припомни си как се бе държала следобеда на гробищата. Можеше ли тази нервна възбуда да се дължи на поклонението, което тя бе направила? Общо взето, то бе минало почти весело? Той се губеше в догадки.

Когато пристигнаха и техните спътници се размърдаха и откриха лампата, той забеляза, че тя упорито стои с наведена глава.

Последва я през тълпата, без да й зададе никакъв въпрос.

Но щом се качиха в таксито, той улови ръцете й.

— Какво има?

— Нищо.

— Какво има, Рашел?

— Остави ме… Нали виждаш, мина ми.

— Не, няма да те оставя. Аз имам право… Какво има?

Тя вдигна към него разстроеното си от плач лице и го погледна с отчаяние:

— Не мога да ти кажа. — Тя нема’ сила да удържи докрай и като се притисна до него, добави: — О, мили, никога няма да имам сила да… никога, никога!

И в същия миг той разбра, че щастието му е свършено, че Рашел ще го напусне, ще го зареже и че той не може да направи нищо, абсолютно нищо. Разбра това, без тя да му го каже, дълго преди да знае защо, преди дори да изпита болка, сякаш отдавна беше се подготвял този край.

 

 

Те мълчаливо се изкачиха по стълбата в къщата на улица Д’Алже и влязоха в апартамента на Рашел.

Тя го остави за минута сам в розовата спалня. Той стоеше прав, като замаян, и гледаше леглото в дъното на алкова, тоалетната масичка, цялата обстановка, която чувствуваше вече като своя. Рашел се върна, беше свалила палтото си. Той я гледаше как влиза, как затваря вратата, как се приближава към него със зеници, скрити под златните мигли, със стиснати загадъчни устни.

Целият му кураж го напусна, той направи крачка към нея и промълви:

— Кажи ми, че не е вярно… Ти няма да ме напуснеш, нали?

Тогава тя седна и с уморен, пресеклив глас му каза, че той трябва да запази спокойствие, защото й предстои дълго пътуване по работа в Белгийско Конго. След това се впусна в обяснения. Наследството, получено от баща й, цялото й имущество въобще било вложено от Хирш в една маслобойна, която досега вървяла отлично и носела значителни приходи. Но единият от двамата директори наскоро умрял и преди известно време тя научила, че другият, сега господар на цялото предприятие, се бил споразумял с някакви едри брюкселски индустриалци, които основали в Киншаса, т.е. в същата област, нова маслобойна и се опитвали с всички средства да конкурират и да съсипят фабриката на Рашел. Докато говореше, самоувереността й сякаш се възвърна. Въпросът се усложнявал и от политически влияния. Господа Мюлер били поддържани от белгийското правителство. От Париж Рашел не можела да се довери никому. А пък въпросът бил за единственото й имущество, за материалната й сигурност, за цялото й бъдеще. Тя била обмислила всичко, търсила околни пътища да уреди въпроса, но напразно. Хирш живеел в Египет и нямал вече никакви връзки в Конго. Единствено разрешение било тя сама да отиде там, за да реорганизира маслобойната или да я продаде на прилична цена на господа Мюлер.

Повлиян от нейното хладнокръвие, Антоан я гледаше блед и намръщен, без да я прекъсва.

— Но това може да се уреди бързо, нали? — подхвърли той.

— И да, и не.

— Какво? За месец?… Или повече? За два месеца? — Гласът му трепереше. — За три?

— Да.

— Може би по-малко.

— О, не! Един месец трае само пътуването дотам!

— Ами ако намерим някого, когото можем да изпратим там? Някой сигурен човек?

Тя вдигна рамене:

— Откъде такъв сигурен човек? Без всякакъв контрол, на четири седмици път оттук! И с тези конкуренти, които са готови да подкупят всекиго и да го направят свой съучастник!

Това беше вярно и той не настоя повече. Всъщност още от първия момент само един въпрос пареше езика му: „Кога?“. Всички други въпроси можеха да чакат. Той направи движение към нея и със смирен глас, който контрастираше със сгърченото му енергично лице, прошепна:

— Лулу, ти няма да заминеш така веднага?… Нали?

— Не веднага, не… Но скоро — призна тя.

Той остана като вкаменен.

— Кога?

— Когато всичко бъде готово. Още не мога да кажа.

Последва мълчание. И двамата се чувствуваха разколебани. Върху сломеното лице на Рашел Антоан прочете, че тя е на края на силите си; и той също бе загубил твърдостта си. Приближи се до нея и отново каза с умолителен глас:

— Не е истина, нали, кажи! Ти няма да… заминеш, нали?

Тя се притисна до гърдите му, прегърна го и препъвайки се, го поведе към леглото, върху което се отпуснаха двамата.

— Мълчи — прошепна тя. — Не ме питай за нищо. Нито дума повече, нито дума повече за това, иначе ще замина веднага, без да те предупредя!

Той млъкна, примирен и победен. И като зарови лице в разрошените й коси, на свой ред се разплака.

XIV

Рашел се държеше твърдо. Цял месец тя отбягваше всякакви въпроси. Когато срещнеше в очите на Антоан тревожен поглед, обръщаше глава. Това беше месец на жестоко мъчение. Те продължаваха да живеят заедно; но всяко тяхно действие, всяка тяхна мисъл беше отражение на страданието им.

Още на другия ден след обяснението Антоан напрегна цялата си енергия, за да се овладее, но напрежението му бе напразно. Той се учудваше, че толкова много страда, и се срамуваше, че не може да надвие болката си. Болезнено съмнение бе минало през ума му: „Наистина ли съм онзи, който…“. И веднага си бе казал: „Никой не трябва да забележи!“. За щастие той бе така погълнат от дейния си живот, че щом сутрин преминеше двора на болницата, веднага си възвръщаше способността да изпълнява ежедневната си лекарска работа, която ценеше като някакъв талисман. Пред болните си той не мислеше за нищо друго, освен за тях. Но щом останеше сам — между две посещения или по време на обедите (г-н Тибо се бе прибрал в Париж и семейният живот бе тръгнал постарому), безнадеждното униние, което непрекъснато витаеше над него, го обхващаше изведнъж и го превръщаше в някакво разсеяно, сприхаво същество, сякаш цялата сила, с която той толкова се гордееше, не можеше да се прояви другояче, освен чрез пристъпи на гняв.

Той прекарваше вечерите и нощите си при Рашел. Но без радост. Думите им, мълчанието им бяха отровени от собствените им тайни. Техните прегръдки бързо изчерпваха силите им, без да утолят жаждата, почти враждебната жажда, която двамата изпитваха един към друг.

 

 

Една вечер в началото на ноември, идвайки при Рашел, Антоан видя, че вратата на апартамента е отворена и веднага след това зърна голата стена на вестибюла и паркета без килими… Втурна се вътре. Стаите бяха празни и кънтящи. В розовата стая алковът зееше като студена и ненужна ниша…

Той чу, че някой се движи в кухнята и обезумял изтича нататък. Портиерката, коленичила, ровеше в купчина стари дрехи. Антоан дръпна от ръцете й писмото, което Рашел бе оставила за него. Още при първите редове кръвта му отново се раздвижи: не, Рашел не беше напуснала още Париж, тя го чакаше в един съседен хотел и щеше да вземе влака за Хавър едва на следния ден вечерта. Още в същия момент той измисли цяла серия от лъжи, които ще му позволят да не отиде в болницата, за да може да изпрати Рашел до пристанището.

Той прекара деня в безплодни усилия да си намери заместник и едва в шест часа вечерта успя да нареди всичко и да тръгне. Намери Рашел на гарата. Побледняла и състарена, облечена в костюм, който той не беше виждал, тя предаваше на багаж цяла пирамида нови пътнически сандъци.

 

 

Едва на следния ден сутринта в един хавърски хотел, докато лежеше в пълната с гореща вода вана — той се надяваше, че горещата баня ще успокои свръхвъзбудените му нерви, — той си спомни за една подробност, която го порази като гръм: багажите на Рашел носеха инициалите „Р. X.“.

Той изскочи от водата и блъсна вратата на стаята:

— Ти… ти отиваш при Хирш!

За негово най-голямо удивление Рашел му се усмихна нежно.

— Да — промълви тя тъй ниско, че той чу само неясен шепот, но тя притвори клепачи в знак на признание и кимна два пъти с глава.

Той седна на най-близкия стол. Изтекоха няколко секунди. Никакъв упрек не му мина през ума; той отпусна рамена, но не от скръб, нито от ревност, а защото съзнаваше безсилието си пред нейната липса на чувство за отговорност, пред бремето на живота изобщо.

Той потръпна от студ и тогава забеляза, че е гол и мокър.

— Ще настинеш — каза тя.

Двамата още не можеха да намерят какво да си кажат.

Антоан се избърса, без да разбира какво прави и започна да се облича. Тя продължи да стои в същото положение, в което той я бе намерил — права, облегната на радиатора, с четка за нокти в ръка. Те страдаха, но въпреки всичко и двамата изпитваха почти същото чувство на облекчение. Колко пъти вече от месец насам Антоан имаше впечатлението, че не знае всичко. Сега поне действителността, цялата действителност се беше разкрила пред него. А Рашел, освободена сега от мрежата от лъжи, които я потискаха, чувствуваше, че е възвърнала достойнството си и че нещо е просветнало в душата й. Най-после тя прекъсна мълчанието.

— Може би сгреших, че те излъгах — каза тя. По лицето й се четяха любов и съчувствие, но без никакво разкаяние. — Хората имат наготово възприети понятия за ревността, които са толкова глупави и толкова погрешни… Всеки случай уверявам те, че те лъгах заради самия тебе, за да не ти причинявам мъка, и тези лъжи ме правеха още по-нещастна. Сега съм доволна, че се разделяме, когато ти вече знаеш истината.

Той не отговори нищо, но спря да се облича и седна отново.

— Да — поде тя, — Хирш ме вика и аз заминавам.

После отново замълча. Но като видя, че той не иска да говори и измъчена от всичко онова, което тъй дълго беше принудена да крие, тя продължи:

— Ти си добър, мили, ти мълчиш. Благодаря ти. Знам всичко, което би могъл да ми кажеш. Цели осем седмици се боря със себе си! Аз върша лудост, но нищо не можа да ме спре… Сигурно ще си помислиш, че Африка ме привлича. Е, да, вярно е, някои дни тя така ме привлича… просто струва ми се, че ми премалява от желание! Но все пак това не би било достатъчно… Може би ще си кажеш, че върша това от интерес. И в това има нещо вярно. Хирш ще се ожени за мене, а той е богат, много богат. Пък на моята възраст, каквото и да казват, бракът значи нещо. Мъчно може да остане човек цял живот извън обществото… Но и това не е причината. Не, всъщност аз стоя над тези сметки, доколкото една еврейка, или по-точно полуеврейка, може да се издигне над тях. Ето ти и доказателството — ти също си богат или ще бъдеш богат, но дори да ми предложиш да се оженим утре, пак не бих променила решението си да замина. Наскърбявам те, мили, но слушай ме, имай кураж. Олеква ми, като ти казвам всичко; и за тебе също е по-добре да знаеш всичко… Мислех да се самоубия. С морфин бързо се свършва, без истории и без болки, дори си доставих нужната доза; вчера, преди да напусна Париж, я хвърлих. Искам да живея, разбираш ли? Никога истински не съм желала да умра… Ти като че ли никога не си ме ревнувал от Хирш, когато ти говорех за него. И имаше право. Как би могъл да ревнуваш? Ти знаеш много добре, че всъщност той би могъл да ме ревнува от тебе. Аз те обичам, мили, обичам те, както никога не съм обичала; а него го мразя. Защо да не го кажа? Мразя го. Той не е човек, той е… не знам какво! Мразя го и се боя от него. Толкова ме е бил! И пак ще ме бие. Може би дори ще ме убие… Защото е ревнив. Веднъж, когато бяхме на Брега на слоновата кост, той беше платил на един от носачите да ме удуши. И знаеш ли защо? Защото помислил, че неговият черен слуга е идвал една нощ в колибата ми. Той е способен на всичко!… Способен е на всичко — продължи тя мрачно, — но човек не може да му устои… Слушай, сега ще ти доверя нещо, което никога не съм имала куража да ти кажа. Нали знаеш, че след като се разигра онази драма, той ме повика в Паланца и аз отидох. Е, там именно почна цялата история. Аз бях отгатнала всичко и умирах от страх пред него. Веднъж не посмях да изпия един билков чай, който той ми беше приготвил, защото, когато ми го донесе, се усмихна някак странно. Е, и ето, въпреки всичко, въпреки всичко… Схващаш ли сега? О, ти не можеш да си представиш притегателната сила на този човек!

Антоан потръпна отново. Рашел го наметна с един халат и продължи с безстрастен глас:

— О, за да ме има, не беше нужно да ме заплашва, нито да ме насилва. Трябваше само да почака. И той го знаеше добре, защото познава силата си. Аз бях, която отидох да потропам на вратата му! И той ми отвори едва на втората вечер… Тогава изоставих всичко, за да тръгна с него. Не се върнах във Франция, следвах го като куче, като сянка две години, почти три. Понасях и умората, и опасностите, и ударите, и униженията, и затвора, всичко. Да, и затвора! Три години не престанах да треперя за утрешния ден. Понякога бяхме принудени да се крием по цели седмици и не смеехме да излезем… В Солун стана истински скандал: цялата турска полиция беше по петите ни. Трябваше пет пъти да променяме имената си, докато стигнем до границата. И все за безнравствени истории. В Лондон, в едно предградие, той беше намерил начин да купи цяло семейство: една войнишка проститутка, двете й сестри и по-малкия й брат… Той наричаше това смесена скара… Един ден полицаи обградиха къщата и ни пипнаха. Какво можех да кажа? Изкарахме три месеца предварителен затвор. Но той успя да уреди да ни пуснат… О, ако почна всичко да ти разказвам колко съм видяла, колко съм изпатила!… Ти сигурно си казваш: „Разбирам сега защо го е напуснала“. Но ето, това не е вярно, не аз го напуснах. Аз те излъгах. Никога не бих могла да го напусна. Той ме изгони! И се смееше! Каза ми: „Върви си! Ще се върнеш, когато аз пожелая“. Аз го заплюх в лицето… А ако искаш да знаеш истината, ще ти я кажа: откакто съм се върнала, не можах да си наложа да не мисля за него. И все чаках, чаках. И ето че най-после той ме вика… Разбираш ли сега защо заминавам?

Тя стана, приближи се до Антоан, коленичи и като опря чело на коленете му се разплака.

Той гледаше тила й, ридания я разтърсваха. И двамата трепереха.

Тя прошепна със затворени очи:

— Колко те обичам, мили.

 

 

През целия ден сякаш по някакво мълчаливо споразумение те не говориха вече за нищо. Каква полза да говорят? На няколко пъти по време на обеда, понеже трябваше да седнат един срещу друг, очите им се срещнаха и смутени от едни и същи мисли, те двамата решително отвърнаха поглед. Нямаше смисъл да се гледат!

Тя имаше да направи няколко незначителни покупки и им посвети много време като се преструваше, че я интересуват. Често преваляваше дъжд, донасян от морския вятър, който нахлуваше по улиците и свиреше край къщите. Антоан я следваше покорно от магазин на магазин, докато стана време за вечеря. Не беше нужно дори да отиде да си запази място на кораба, защото щеше да пътува с „Романия“, товарен кораб, които идваше от Остенде, спираше в Хавър към пет часа сутринта и заминаваше един час по-късно. Хирш щеше да я чака в Казабланка. В цялата история за Белгийско Конго нямаше нито дума истина.

Вечерята се проточи, защото и двамата се бояха от момента, в който щяха да останат сами в хотелската стая, за да прекарат заедно последната си нощ. Ресторантът, в който бяха попаднали, представляваше огромна зала, пълна с хора, светлини и шум, и служеше едновременно за пивница, дансинг и кафене с билярд. Човек можеше да прекара там цялата вечер сред дима на пурите, слушайки томителните валсове и чукането на билярдните топки. Към десет часа трупа пътуващи италиански артисти нахлу в залата; бяха около десетина души с червени блузи и бели панталони и увиснали настрана шапки на неаполитански рибари, чиито пискюли подскачаха по раменете им. Всеки от тях носеше някакъв инструмент — цигулка, китара, тамбурин, кастанети — и всички пееха колкото им глас държи, лудуваха, скачаха като дяволи. Антоан и Рашел ги гледаха с благодарност, щастливи, че макар и за малко можаха да разсеят умореното си от мъка съзнание. Когато палячовците събраха парсата и изпяха последните си куплети и на двамата се стори, че болката им стана още по-силна. Тогава те станаха и зъзнейки под проливния дъжд се прибраха в хотела.

Беше полунощ. Трябваше да събудят Рашел в три часа.

Кратка нощ, през която поривите на ноемврийския вятър непрекъснато изливаха дъжд по тенекиите на балкона, нощ, която те прекараха безмълвно, без да изпитват желание, сгушени един до друг, като две деца, потънали в скръб.

Само веднъж Антоан попита:

— Студено ли ти е?

Рашел цяла трепереше.

— Не — отвърна тя като се притисна до него, сякаш той можеше да я запази, да я спаси от самата нея. — Страхувам се…

Той не отговори нищо; чувствуваше се изтощен от това състояние на пълно неразбиране.

Когато се почука на вратата, тя се изскубна от последната прегръдка и скочи от леглото. Той й беше благодарен за това. И двамата желаеха да бъдат силни и техните две воли взаимно се подкрепяха.

Облякоха се мълчаливо, преструваха се на спокойни, правеха си малки услуги като следваха докрай навиците от общия си живот. Той й помогна да затвори един препълнен куфар, натисна го с колене като се отпусна с цялата си тежест отгоре му, а тя приклекна на килима, за да го заключи. Когато най-после всичко беше готово, всички банални думи бяха изчерпани и всички жестове направени, когато тя бе навила одеялата си, сложила пътническата си шапка и забола воала си, когато бе надянала ръкавиците си и закопчала калъфа на ръчната си чанта, все пак останаха няколко минути до пристигането на колата. Тя седна на един нисък стол до вратата и обхваната внезапно от студ, стисна челюсти, за да не й тракат зъбите; после наведе глава и прегърна коленете си с ръце. Тогава и той, не знаейки вече нито какво да каже, нито какво да направи и не смеейки да се доближи до нея, седна с отпуснати ръце върху най-високия сандък. Няколко мига минаха в мъчително мълчание, мълчание, предвещаващо неизбежното. Ужасен миг, толкова болезнен, че те не биха могли да го понесат, ако не бяха сигурни, че след няколко секунди той ще свърши. Рашел си спомни един славянски обичай: когато близък човек заминава на дълго пътуване, всички сядат наоколо му и замълчават за малко. Понечи да изкаже гласно мисълта си, но не беше сигурна дали гласът й няма да й изневери.

Когато чу в коридора стъпките на прислужниците, които идваха за багажа, тя вдигна внезапно глава и цяла се изви към него; очите й отразяваха такова крайно отчаяние, такъв ужас и нежност, че той протегна ръце:

— Лулу!

Но вратата вече се отваряше. В стаята навлязоха хора. Рашел стана. Беше чакала да има свидетели, за да му каже сбогом. Направи крачка и се приближи до Антоан. Той не пожела да я прегърне, защото чувствуваше, че след това не би могъл да я пусне. За последен път усети на устните си топлата, мека, ридаеща уста. Той отгатна думите, които тя прошепна: „Сбогом, мили“.

Рашел бързо се откъсна от него, мина през широко отворената врата и изчезна в тъмния коридор, без да се обърне. Той стоеше прав и кършеше ръце, обхванат сякаш от едно-единствено чувство — учудване.

 

 

Тя го беше накарала да й обещае, че няма да я придружи до кораба. Но се бяха уговорили той да отиде до фара, на края на северния вълнолом, за да види „Романия“, когато излиза от пристанището. Щом чу шума на отдалечаващата се кола, той позвъни, за да нареди да пренесат багажа му на гарата и да го дадат на гардероб; не искаше повече да влиза в тази стая. След това бързо излезе и потъна в нощта.

Градът беше мъртъв, прогизнал от влажната мъгла. Печални облаци все още го притиснаха, други се трупаха на хоризонта; и между тези две останки от бурята, които се стремяха да се съединят, се топеше бледа ивица небе.

Антоан вървеше напред, без да знае къде отива. Трябваше да спре под един фенер и да се бори с бурята, за да разгъне един план на града. След това, изгубен в мъглата, но воден от шума на вълните и от далечния зов на корабната сирена, като надвиваше вятъра, който прилепваше палтото към коленете му, той премина места, покрити с плъзгава кал и достигна до лошо циментиран кей, по който тръгна.

Вълноломът се стесняваше, колкото по-навътре навлизаше в морето. Отдясно се носеше бавният ритъм на свободния океан; отляво покорената вода в пристанището само леко и глухо се плискаше, а неизвестно точно откъде ехтеше дрезгавият рев на кораб, който се движи в мъгла: той се чуваше все по-ясно и по-ясно и изпълваше пространството: „У-у-у, у-у-у, у-у-у!“

След като вървя десетина минути, без да срещне жива душа, Антоан изведнъж различи почти над главата си светлината на фара; мъглата го скриваше до този момент. Беше вече близко до края на вълнолома.

Той се спря в подножието на стъпалата, които водеха към площадката и се помъчи да се ориентира. Беше сам сред воя на вятъра и шума на откритото море. Точно пред него белезникава светлина сочеше изток, където за други хора изгряваше зимното слънце. В краката му стълба, издълбана в гранита, се спущаше към невидимата бездна на водата. Дори като се наведе, не можа да види вълните, които се блъскаха о каменната стена, макар че чуваше съвсем близо под себе си тяхното ритмично движение — дълга въздишка, последвана от глух стон.

Времето течеше, но той не съзнаваше това. Постепенно по-силна светлина започна да се процежда през изпаренията, които го обграждаха от всички страни и го откъсваха от живия свят. Той вече виждаше блещукането на огънчето върху отсрещния вълнолом и не смееше да вдигне очи от посребреното пространство, което отделяше неговия фар от насрещния, защото там именно, между тези две светлини, щеше да се покаже тя.

Изведнъж много наляво от точката, към която се бе обърнал, точно в средата на сиянието, вещаещо раждането на деня, изплува един силует: тясна и висока маса, която изникваше пред погледа му в млечнобелия въздух. Тя растеше и се превръщаше на кораб, на огромен безцветен кораб, напръскан със светлинки; черна ивица пушек се влачеше след него и се стелеше ниско над водата.

„Романия“ завиваше и се насочваше към изхода на пристанището.

Дъждът шибаше лицето му, но Антоан, впил ръце в железните перила, машинално броеше палубите, мачтите, комините на кораба… Рашел! Тя беше там, на някакви си сто метра, сигурно наведена като него, наведена към него, втренчила в него, без да го вижда, заслепените си от сълзи очи. И цялата им осакатена любов, която ги тласкаше още веднъж един към друг, бе безсилна да им даде утехата на последния жест за сбогом. Единствено светлинният сноп на фара над главата на Антоан достигаше със своята премигваща ласка тази безлика маса, която отново се стопяваше в мъглата и отнасяше като някаква тайна последната и тъй несигурна среща на техните погледи.

 

 

Антоан остана дълго там, унесен, без да пролее сълза, без да помисли да се връща. Ушите му, привикнали с рева на кораба, не чуваха дори най-рязкото изсвирване.

Най-после той погледна часовника си и тръгна към града. Беше вкочанен от студ. Бързаше и газеше в локвите, без да ги вижда. Корабостроителниците край външното пристанище бяха запалили бледите си лампи. Удари на чук звучаха тъпо в мъгливия въздух. Зад плажа се издигаше призрачен град, в чието подножие се плискаха вълните на прилива. Върволици гальоти тръгваха по калдъръма, придружени от викове и плясък на камшици. След пълната тишина този шум му подействува облекчително. Той се поспря да послуша как железните джанти на колелата скърцат по камъните.

После изведнъж се сети, че влакът му тръгва едва в десет часа. Не бе помислил нито за миг за тези три часа чакане; всичко, което бе предвидил, свършваше за него със заминаването на Рашел. Какво да прави? Убийствената празнота на тези часове, които не знаеше как да прекара, така усили отчаянието му, че той се почувствува неспособен да се бори повече: облегна се на една ограда и заплака.

След малко несъзнателно тръгна отново, устремен напред.

Улиците се оживяваха. Около чешмите разчорлени деца се караха за вода. Камиони, заели цялата ширина на уличното платно, минаваха шумно на път за доковете. Антоан вървя дълго, без сам да знае къде отива. Сега за пръв път се озова денем пред сергиите с цветя на площада, където беше техният хотел. Тук именно вчера, преди да отидат да вечерят, без малко не купи на Рашел букет хризантеми; въздържал се бе, защото по някакво мълчаливо споразумение и двамата избягваха всеки жест и всяка дума, които биха могли да прекършат волята им преди момента на раздялата и да ги накарат да излеят мъката си, потискана с толкова усилия.

Тогава той си спомни, че трябва да отиде в хотела, за да вземе бележката за багажа си. Обхвана го желание да види още веднъж тяхната стая, леглото… Но стаята не беше свободна; бяха я дали вече на две жени. Отчаян, той слезе по стълбата, поскита около площада, разпозна една улица, по която бяха минали заедно с нея и тръгна по пътя, водещ към кръчмата, където бяха чули неаполитанските певци. Когато дойде пред заведението, обхвана го желание да влезе вътре. Потърси масата, на която бяха вечеряли и келнера, който ги беше обслужвал. Но не разпозна нищо от обстановката на предната вечер. Безпощадната светлина, която нахлуваше през големите стъкла, превръщаше това място на нощни удоволствия в обширен хангар, мръсен и леденостуден. Столовете бяха натрупани върху масите и естрадата на музикантите — със своите съборени пултове, с виолончелото, положено в черен ковчег, с пианото, покрито с мушама, подобна на люспестата кожа на някакво дебелокожо животно — се издигаше сред този океан от прах като сал, отрупан с мъртъвци.

— Позволете, господине.

Един прислужник беше дошъл да помете под масата. Антоан дигна краката си на канапето и с поглед започна да следи движението на метлата: запушалка, две кибритени клечки, кора от портокал… не, от мандарина… В залата стана течение, сметта се разпръсна. Момчето се закашля. Антоан се стресна: дали не е пропуснал влака? Стана и потърси с очи стенния часовник: уви, беше прекарал в ресторанта само седем минути.

Да седне пак? Не. Той излезе. Движен от някаква идея-фикс, че щом се озове във вагона, ще престане да страда така силно, Антоан скочи в един файтон и отиде на гарата, сякаш търсеше там убежище.

Но след като предаде куфарите си на багаж, и там трябваше да чака, да чака повече от час.

Отново заскита. Бързаше по кейовете, като че някой го гони. „Ти пък какво искаш от мене?“ — помисли той като измери с очи един машинист, който го гледаше от локомотива си. Обърна се и видя, че група работници го следят с очи.

Тогава се окопити, върна се обратно, бутна вратата на чакалнята и се отпусна в един фотьойл. Беше сам в тържествената и тъмна зала. Срещу стъклената врата една старица бе приклекнала — Антоан виждаше само посивялата й глава, която се клатеше ритмично: тя люлееше малко дете и с почти младежки, но безцветен глас тананикаше старата песен, която госпожицата някога често пееше на Жиз, песен тъй сладка, че на човек просто му премаляваше, като я слуша.

„Мамо, мамо,

не искам вече да ходя за миди…“

Очите му се изпълниха със сълзи. Не искаше вече нищо да чува, нищо да вижда!

Той закри лицето си с ръце. Но веднага образът на Рашел се изправи пред него: по пръстите му бе останала миризма на кехлибар, защото през нощта беше пипал огърлицата на Рашел! Почувствува до гърдите си закръглената плът на рамото й, отново усети на устните си топлината на кожата й… Така силно се стресна, че отметна глава назад и остана неподвижен, с разтворени ръце, впити в страничните облегалки на фотьойла, притиснал тил в тапицираното облегало. Спомни си думите на Рашел: „Мислех да се самоубия…“. Да, да свърши с всичко! Самоубийството — ето единствения изход от такива мъки… Самоубийство без предварителен умисъл, почти неволно: просто за да се откъснеш от живота по какъвто и да било начин, преди тази мъка, която те стяга все по-силно като менгеме, да е достигнала връхната си точка.

Изведнъж той се сепна и скочи на крака: някакъв човек, когото не бе видял да се приближава, докосваше рамото му. Едва не го блъсна неволно назад, едва не го събори с юмрук.

— Е, що? — каза човекът.

Беше някакъв старец, който дупчеше билетите.

— Вла… влакът за Париж? — заекна Антоан.

— На трети коловоз.

Антоан втренчи като сомнамбул очи в човека и с отмаляла походка се запъти към перона.

— Имате време, не е още композиран! — извика железничарят. След това, тъй като Антоан се беше блъснал на излизане в рамката на вратата — толкова му бяха разтреперани краката, — старецът повдигна рамене и измърмори:

— И този си мисли, че е кой знае какъв здравеняк! Горкият!

Четвърта част
Приемният ден

I

Дванадесет и половина часът. Домът на улица Дьо л’Юниверсите.

Антоан изскочи от таксито и потъна в сводестия вход.

„Понеделник, приемният ми ден“ — помисли си той.

— Добър ден, господине.

Той се обърна. Двама хлапаци се бяха сгушили във входа, като че ли да се запазят от вятъра. По-големият беше свалил каскета си и вдигаше към Антоан кръглата си и подвижна като на врабче главичка, вперил смел поглед в него. Антоан се спря.

— Искахме да ви помолим да дадете лекарство на… на него, че е болен.

Антоан се приближи до този „него“, който стоеше малко по-настрана.

— Какво ти е, момченце?

Течението повдигаше пелерината на хлапака, изпод която се показваше превързаната му ръка.

— Дребна работа — поде уверено по-голямото момче. — Даже не е от трудова злополука, но все пак в печатницата пипна тази гадна пъпка. Боли го чак до рамото.

Антоан бързаше.

— Има ли температура?

— Моля?

— Има ли треска?

— Да, това трябва да е — отвърна по-големият, като поклати глава и се вгледа загрижено и изпитателно в лицето на Антоан.

— Трябва да кажеш на родителите си да го заведат в „Шарите“, нали знаеш, голямата болница наляво. В два часа има приемен час.

Детето бе явно разочаровано: лицето му се сви, но то бързо се овладя и с умолителна полуусмивка каза:

— Аз мислех, че вие ще…

После веднага си придаде спокоен вид и с тона на човек, който отдавна е свикнал да се примирява с неизбежното, добави:

— Няма значение. Ще се справим. Благодаря, господине. Хайде, Лулу.

Той се усмихна без задна мисъл, любезно повдигна каскета си и пристъпи към улицата.

Заинтригуван, Антоан се поколеба за една секунда.

— Мене ли чакахте?

— Да, господине.

— Кой ви… — Той отвори вратата към стълбището. — Влезте тук, не стойте на течение. Кой ви изпрати тук?

— Никой. — Муцунката на детето светна. — Ами че аз ви познавам добре. Аз съм писарчето от кантората… Кантората в дъното на двора.

Антоан, който стоеше до болното дете, улови машинално ръката му. Допирът с влажна длан, с горяща китка винаги предизвикваше у него неволен трепет.

— Къде живеят родителите ти, момченце?

Момчето обърна уморения си поглед към по-стария си брат.

— Робер!

Робер се намеси:

— Нямаме родители, господине. — После, след кратка пауза, добави: — Живеем на улица Верньой.

— Нямате нито баща, нито майка?

— Не.

— Тогава дядо или баба?

— Не, господине.

Лицето на момчето беше сериозно, погледът му — прям. В него не прозираше никакво желание да омилостиви Антоан, нито да го заинтригува; по лицето му не беше изписана дори отсянка на тъга. По-скоро учудването на Антоан можеше да изглежда детинско.

— На колко си години?

— На петнадесет.

— А той?

— На тринадесет и половина.

„Дявол да ги вземе! — каза си Антоан. — Вече е един без четвърт! Трябва да телефонирам на Филип. Да обядвам. Да се кача горе. И да отида до предградието Сент-Оноре, преди да дойдат пациентите… Днес имам приемен ден!…“

— Хайде — рече той изведнъж, — ела да ми покажеш ръката си. — И за да не бъде задължен да отговори на сияещия, но съвсем не изненадан поглед на Робер, той мина напред, извади ключа си, отвори вратата на партера и избута двамата хлапаци през вестибюла до кабинета си.

Леон се показа на прага.

— Недейте слага още масата, Леон… А ти бързо свали всичко това. Брат ти ще ти помогне. Полека… Така. Ела сега насам.

Под сравнително чистата превръзка се показа мършава ръка. Над китката имаше повърхностен флегмон, добре ограничен, който изглеждаше вече съвсем узрял. Антоан престана да мисли за напредналото време и сложи показалеца си върху цирея. После с двата пръста на другата ръка леко го стисна отдолу. Така: той ясно почувствува как течността се движи под показалеца му.

— Е, боли ли те? — Той опипа подутата част до лакътя; след това ръката му мина до възпалените жлези под мишницата.

— Не много… — прошепна малкият, цял стегнат и без да сваля очи от брат си.

— О, да, боли — възрази Антоан със сърдит тон. — Но виждам, че си храбро момче. — Той втренчи поглед в смутените очи на детето. Сякаш искра мина между очите им: само за миг детето се поколеба, но веднага след това се устреми доверчиво към Антоан. Едва тогава той се усмихна. Момчето веднага наведе глава. Антоан го погали по бузата и леко повдигна брадичката му, която все още не се поддаваше.

— Слушай. Ще направим един малък разрез и след половин час ще се почувствуваш много по-добре. Искаш ли?… Ела насам.

Малкият покорно и храбро направи няколко стъпки; но щом Антоан престана да го гледа, куражът му го напусна. Той обърна към брат си умолително лице, търсейки помощ от него:

— Робер, ела и ти!

Съседната стая — с фаянсови плочки, линолеум, барабан за изваряване на инструменти и емайлирана маса под силна лампа с рефлектор — служеше при нужда за малки операции. Леон я беше кръстил „лабораторията“; това беше банята на предишните наематели. Старият апартамент, който Антоан и брат му заемаха в бащината си къща, наистина беше станал тесен дори когато Антоан остана сам в него. Той има късмет да намери напоследък един четиристаен апартамент, също на партера, в съседната къща. Там беше пренесъл работния си кабинет и спалнята си и бе уредил своята „лаборатория“. Бившият му кабинет беше превърнат в чакалня за пациентите му. Широк отвор, пробит в стената между двете къщи, съединяваше двата вестибюла; така двата апартамента бяха слети в един.

След няколко минути флегмонът беше добре срязан.

— Още малко кураж… Ето… Още малко… Свърши се! — рече Антоан и отстъпи крачка назад. Но момчето, пребледняло, почти припадна в напрегнатите мишци на брат си.

— Хей, Леон! — извика весело Антоан. — Малко коняк за тези юнаци! — Той намокри две парчета захар с малко коняк. — Изхрускай това. И ти също. — После се наведе към оперираното момче: — Не е ли много силно?

— Хубаво е — промълви детето като се усмихна насила.

— Дай си ръката. Не се страхувай, нали ти казах, че се свърши. Промиването и компресът не болят.

Телефонът иззвъня. Гласът на Леон се чу от вестибюла:

— Не, госпожо. Докторът е зает… Не днес следобед, докторът има приемен ден днес… О, едва ли ще бъде възможно преди вечеря… Добре, госпожо, на вашите услуги.

— Един дренаж за всеки случай — измърмори Антоан, наведен над цирея. — Добре. И малко стегната превръзка, това е необходимо… Сега ти, баткото, слушай: ще заведеш брат си в къщи и ще кажеш да го сложат на легло, за да не си мърда ръката. С кого живеете?… Все пак сигурно някой се грижи за малкия.

— Ами аз се грижа.

Погледът му беше прям, пламтящ от дързост и лицето му изразяваше чувство на достойнство. Тук всяка усмивка би била неуместна. Антоан хвърли поглед към стенния часовник и още веднъж потисна любопитството си.

— Кой номер на улица Верньой?

— Тридесет и седем, Б.

— Робер кой?

— Робер Бонар.

Антоан записа адреса и вдигна очи. Двете деца стояха прави, вперили чист поглед в него — никакъв знак на благодарност, но израз на доверие, на пълна сигурност.

— Хайде, малките, бягайте сега, защото много бързам… Ще намина у вас между шест и осем, за да сменя дренажа. Ясно?

— Да, господине — отговори по-малкият брат, който като че ли намираше всичко за много естествено. — На последния етаж, врата номер три, точно срещу стълбите.

— Може да поднасяте, Леон — извика Антоан веднага щом децата излязоха. След това вдигна телефона: — Ало… Елизе 01–32.

На масата във вестибюла, до самия апарат, бележникът на пациентите, които бяха се записали за преглед, бе широко разтворен на страницата: „1913 — Понеделник, 14 октомври“.

Държейки слушалката, Антоан се наведе и прочете:

— 14 ч. и 30 мин. — госпожа дьо Батенкур. Няма да съм се върнал по това време, ще почака… 15 ч. и 30 мин. — Рюмел, да… Лиутен, добре… Госпожа Ернст, не я познавам… Вианзони… дьо Файел… така…

— Ало… 01-32?… Прибра ли се професор Филип? Тук е доктор Тибо… (Пауза.) Ало… Добър ден, шефе… Попречих ви на обеда… Отнася се за консилиум. Бързо е. Много… Детето на Еке… Да, Еке, хирургът… Много сериозно, уви, просто безнадежден случай: отит, който не е лекуван навреме, с всички усложнения. Ще ви обясня, трогателен случай… О, не, шефе, той иска да види вас, непременно. Не можете да откажете на Еке… Разбира се, колкото е възможно по-скоро, веднага… И аз не съм, заради приемния ми ден, днес е понеделник. Значи, разбрахме се: ще мина да ви взема в два без четвърт… Благодаря, шефе.

Той закачи слушалката, прегледа още веднъж списъка на посещенията и въздъхна; това беше условната въздишка на умора, която обаче се опровергаваше от доволния израз на лицето му.

Леон се приближи с глупава усмивка на безбрадото си лице:

— Знае ли господинът, че тази сутрин котката се окоти?

— Хайде де!

Развеселен, Антоан влезе в кухнята. Котката се беше излегнала настрани в един панер, пълен с парцали, където шаваха малки топки, покрити с лепкави косми, които тя непрекъснато ближеше с грапавия си език.

— Колко са?

— Седем. Снаха ми поиска да й запазя едно.

Леон беше брат на портиера. Повече от две години вече работеше у Антоан и изпълняваше задълженията си с ритуално усърдие. Той беше мълчалив момък с повехнал тен на лицето, без определена възраст; редки, меки и безцветни коси бяха странно прилепнали о черепа над прекалено дългото му лице; дългият, увиснал нос и постоянно мигащите очи му придаваха тромав вид, който усмивката още повече подчертаваше. Но тази непохватност беше само удобна маска — може би той нарочно си я придаваше, — под която се криеше съобразителен ум, здравомислещ и скептичен, на който не липсваше дори известна доза оригинален хумор.

— А другите шест ще ги удавите ли? — запита Антоан.

— Разбира се, че как иначе — отвърна Леон невъзмутимо. — Господинът иска ли да ги запази?

Антоан се усмихна, завъртя се на токовете си и с бързи крачки отиде в старата стая на Жак, която сега му служеше за трапезария.

Яйцата, шницелът със спанак, плодовете, всичко беше на масата; Антоан не можеше да търпи да чака следващото блюдо. Омлетът миришеше хубаво на горещо масло и на тиган. Кратък отдих, четвърт час почивка между сутринта, прекарана в болницата, и следобедните посещения.

— От къщи нищо ли не са заръчали да ми кажете?

— Не, господин докторе.

— Госпожа Франклен не е ли телефонирала?

— Да, господни докторе. Ще дойде в петък. Записано е.

Телефонът иззвъня. Гласът на Леон:

— Не, госпожо. Седемнадесет часа и тридесет минути е заето. Осемнадесет часа също… На вашите услуги, госпожо.

— Кой беше?

— Госпожа Стокне. — Леон си позволи да повдигне леко рамене. — За момченцето на някаква приятелка. Тя ще ви пише.

— Коя е тази госпожа Ернст, записана за седемнадесет часа? — И без да дочака отговор, той добави: — Извинете ме пред госпожа дьо Батенкур; ще закъснея най-малко двадесет минути… Дайте ми вестниците. Благодаря. — Хвърли поглед към часовника. — Горе сигурно вече са станали от масата?… Телефонирайте, моля ви се. Повикайте госпожица Жизел и донесете апарата тук. Поднасяйте и кафето, веднага.

Той грабна слушалката, чертите му се отпуснаха, погледът му се зарея усмихнат някъде надалеч, сякаш с един размах на крилата цялото му същество отлетя, устреми се към другия край на жицата.

— Ало… Да, аз съм. О, почти свърших… — Антоан се засмя. — Не, грозде, изпрати ми го един пациент, чудесно е… А горе? — Той послуша малко. Лицето му все повече и повече се помрачаваше. — Гледай ти! Преди или след инжекцията? Непременно трябва да го убедим, че това е нормално. — Пауза. Лицето му отново светна. — Слушай, Жиз, сама ли си на телефона? Слушай, трябва да те видя днес, имам да ти говоря. Сериозно… Тук, разбира се. Няма значение кога, от три и половина нататък, искаш ли? Леон ще те въведе… Значи, разчитам на тебе?… Добре… Изпивам си кафето и се качвам.

II

Антоан имаше ключ от етажа на баща си и се озова, без да е позвънил, до килера за бельо.

— Заведоха господина в кабинета — обясни му Адриан.

Стъпвайки на пръсти, той мина през коридора, където се носеха миризми на аптека, и влезе в тоалетната стая на господин Тибо. „Какво угнетяващо чувство ме обзема, щом стъпя в този апартамент… — помисли си той. — Пък уж съм лекар!… Да, но тук за мен не е като при другите болни…“

Погледът му се устреми веднага към листа за температурата, забоден на стената. Тоалетната стая имаше вид на аптека: върху етажерката и на масата беше пълно с шишенца, порцеланови съдове и пакети памук. „Да видим урината. Така си и мислех: бъбреците работят слабо. Ще се види при анализата… Докъде сме стигнали с морфина? — Той отвори кутията с ампулите, чиито етикети тайно бе зацапал, за да не възбуди никакви подозрения у болния. — Три сантиграма за двадесет и четири часа. Толкова много!… Чакай, къде ли я е сложила сестрата?… А, ето мензурата.“

С пъргави, почти радостни движения той започна да прави анализата. Вече затопляше епруветката на спиртния пламък, когато скърцането на вратата накара сърцето му да затупти; той бързо обърна глава. Не беше Жиз. Беше госпожицата, която със ситни стъпки се приближаваше, превита надве като стара дърварка. Тя бе така изкривена сега, че дори като си извиваше врата и вдигнеше все още живия си поглед през опушените тесни очила, едва успяваше да види ръцете на Антоан. У нея най-малката тревога се проявяваше в нервно треперене на тясното й, сякаш изваяно от слонова кост чело, което изглеждаше още по-жълто между белите къдрици.

— А, ето те най-после — въздъхна тя и без всякакво предисловие започна да нарежда с треперещ глас: — Знаеш ли, от вчера стана вече невъзможно! Сестра Селия ми съсипа две купи бульон и един литър мляко за нищо и никакво! Тя му бели банани, по дванадесет су единия, до които той дори не се докосва… И човек не може да използува това, което той не изяжда, заради микробите. О, аз нямам нищо против нея, нито срещу когото и да било, тя наистина е свята жена… Но говори й, Антоан, забрани й да продължава така! Болен човек, защо да го насилва? Трябва да почака той сам да си поиска. Постоянно му предлага разни неща! На’, тази сутрин измисли сладолед! Антоан! Да му предлага сладолед, как може такова нещо! Та да му замрази сърцето! Като че ли Клотилд има време да тича за лед! И да храни цяла къща!

Антоан търпеливо слушаше и довършваше анализата, като отговаряше само с уклончиви ръмжения: „Двадесет и пет години наред тя е понасяла, без да каже дума, потока на бащиното ми красноречие — мислеше си той — и сега си наваксва…“.

— Знаеш ли колко гърла трябва да храня… — продължаваше старата госпожица, — колко гърла в този момент, че на всичко отгоре и сестрата, и Жиз! Трима в кухнята, трима на масата, пък и баща ти! Пресметни сам! На седемдесет и осем години, и то в състоянието, в което…

Тя живо отстъпи назад, защото Антоан се беше отдръпнал от масата, за да отиде да си измие ръцете. Все още много се боеше от болести и зараза. Положението, в което се намираше от една година — да живее в къща, където има тежко болен човек, да се сблъсква по коридорите с болногледачки и лекари; да диша въздух, наситен с миризми на лекарства, — действуваше върху нея като някаква отрова: бавно отравяне, което ускоряваше още повече общата й отпадналост, започнала преди три години. Впрочем тя самата съзнаваше до известна степен своята немощ: „Откакто господ ми отне Жак — стенеше тя, — аз съм вече половин човек“.

Но като видя, че Антоан си сапунисва ръцете и стои неподвижен, тя прекрачи плахо до умивалника:

— Говори на сестрата, Антоан, говори й! Тебе тя ще те послуша.

Той се съгласи с едно примирително „да“. След това, без да й обръща повече внимание, напусна стаята. Тя погледа краката му, докато той се отдалечаваше, проследи го с нежен поглед. Понеже Антоан почти никога не й отговаряше и не й противоречеше, тя го наричаше „моята утеха на този свят“.

 

 

Той мина обратно по коридора, за да влезе в кабинета през вестибюла, като че ли пристига отвън.

Г-н Тибо беше сам със сестрата. „Значи, Жиз е в стаята си — помисли си Антоан. — Тогава сигурно ме е чула, че минавам… Избягва ме…“

— Добър ден, тате — каза той с онзи лек тон, с който си служеше сега винаги край леглото на болния. — Добър ден, сестра.

Г-н Тибо повдигна клепачи.

— А, ето те и тебе.

Той седеше в голямо тапицирано кресло, близо до прозореца. Главата му сякаш бе станала твърде тежка за раменете и брадичката му притискаше салфетката, която сестрата бе завързала около врата му. Двете черни патерици, подпрени отстрани на високото облегало, изглеждаха необикновено дълги поради свитото тяло на стареца. Псевдоренесансовото пъстро стъкло на прозореца хвърляше цветни сенки върху колосаното боне на сестра Селин и червеникави петна върху покривчицата на масата, където димеше чиния с млечна супа от тапиока.

— Хайде! — рече сестрата. Тя гребна една лъжица от супата, отцеди капките на ръба на чинията и с едно игриво „ха сега“, сякаш даваше кашичка на бебе, мушна лъжицата между меките устни на болния и я изсипа, преди той да успее да се обърне. Двете ръце на стареца, проснати на коленете, затрепериха от досада. Честолюбието му страдаше, когато го виждаха, че не може да се храни сам. Направи усилие да хване лъжицата, която сестрата държеше, но отдавна схванатите му пръсти, сега отекли и подути, отказваха да му служат. Лъжицата се изплъзна и падна на килима. С рязко движение той блъсна чинията, масата и сестрата.

— Не съм гладен! Не искам да ме насилват! — извика той, като се обърна към сина си, сякаш искаше защита от него. И очевадно окуражен от мълчанието на Антоан, хвърли на калугерката зъл поглед. — Вдигнете всичко това!

Без да спори, сестрата отстъпи крачка назад и се скри от погледа му.

Болният се закашля. Слаба, суха кашлица, без задъхване, постоянно прекъсваше думите му и го караше да стиска юмруци и да бръчка затворените си клепачи.

— Знаеш ли — подхвана сякаш със злорадство г-н Тибо, — снощи ми се гадеше и тази сутрин също.

Антоан усети, че баща му го разглежда изкосо. Той си придаде безразличен вид:

— Гледай ти!

— Намираш ли, че това е естествено?

— Бога ми, признавам си, че очаквах това — подхвърли Антоан, като се усмихваше.

Той играеше ролята си без особено усилие. За никой болен не бе проявявал толкова жалост и търпение: идваше всеки ден, много често дори сутрин и вечер, и всеки път, без да се умори, сякаш наново превързваше една и съща рана, напрягаше ума си да измисли лъжливи, но логични съображения. Всеки ден той повтаряше с все същия убеден тон все същите успокоителни думи: „Е, какво искаш, тате, стомахът ти не е вече като на млад човек! Стават вече осем месеца, откак те тъпчат с лекарства и прахове. Да бъдем доволни, че стомахът ти не е показал умора по-рано“.

Г-н Тибо замълча. Той разсъждаваше. Беше се вече съвсем успокоил от тази нова мисъл и изпитваше облекчение, че може пак да се разсърди на нещо или на някого.

— Да — каза той, като плесна безшумно с големите си ръце, — тези магарета с техните лекарства ми… Ай, кракът ми!… Те ми… Те ми съсипаха стомаха!… Ай!

Болката беше тъй внезапна и тъй остра, че за миг цялото му лице се разкриви. Горната част на тялото му се изви настрана и като се опря на ръцете на сестрата и на Антоан, той успя да изпъне крака си и да отклони огнената бразда, която го изгаряше.

— Ти ми беше казал… че серумът на Теривие… ще подействува на този ишиас! — изкрещя той. — Е, кажи, по-добре ли е сега?

— Да, разбира се — рече хладно Антоан.

Г-н Тибо му хвърли слисан поглед.

— Господинът сам призна, че от вторник страда по-малко — извика сестрата, която беше свикнала да повишава прекалено глас, защото г-н Тибо не чуваше добре. Използувайки благоприятния момент, тя изсипа цяла лъжица тапиока в устата на болния.

— От вторник ли? — промълви старецът, като най-добросъвестно се мъчеше да си припомни какво е казал. След това замълча.

Антоан мълчеше и със свито сърце наблюдаваше изсъхналото лице на баща си: умственото усилие отпущаше мускулите на челюстта, повдигаше веждите и караше клепките да мигат. Горкият старец искаше да вярва, че ще се излекува и всъщност досега никога не се бе съмнявал в това. След минута сестрата използува неговата разсеяност и отново го натъпка с млечна супа. Тогава, понеже яденето го отвращаваше, той така нетърпеливо блъсна сестрата, че тя отстъпи и най-после се съгласи да му развърже салфетката.

— Съсипаха ми стомаха — повтори той, докато калугерката бършеше брадата му.

Но щом тя излезе с подноса, г-н Тибо, който сякаш беше дебнал момента да остане сам с Антоан, се наведе бързо и като се облегна на лакътя си, с доверителна усмивка направи знак на сина си да седне по-близо до него.

— Прекрасно момиче е сестра Селин — започна той убедително. — Знаеш ли, Антоан, тя наистина е свято създание… Никога няма да можем достатъчно… да й се отплатим. Но дали спрямо нейния манастир… Знам, че майката игуменка ми е задължена. Но именно поради това ми е неловко. Да злоупотребявам толкова дълго с тази преданост, когато има толкова други по-тежко болни хора, които може би чакат и които страдат! Не си ли на същото мнение?

Понеже предчувствуваше, че Антоан ще му възрази, той го спря с ръка и въпреки кашлицата, която прекъсваше думите му, смирено и любезно издаде напред брада и продължи:

— Разбира се, не казвам това за днес, нито за утре, но… Не мислиш ли, че… скоро… щом като съвсем се поправя… ще трябва да върнем свободата на това прекрасно момиче? Не можеш да си представиш, драги мой, колко е мъчително да имаш постоянно някого около себе си! Да я освободим, щом бъде възможно, а?

Антоан кимаше с глава в знак на съгласие, но нямаше кураж да отговори. Ето в какво се бе превърнала тази непоколебима, властна воля, с която се бе сблъсквал през младежките си години. Доскоро този деспот би изгонил без всякакви обяснения досадната болногледачка; днес, омаломощен, безпомощен… В подобни моменти физическата отпадналост личеше още по-ясно, отколкото когато Антоан усещаше под пръстите си изтощените органи.

— Отиваш ли си вече? — прошепна г-н Тибо, като видя, че Антоан става.

В този упрек имаше и съжаление, и молба, и дори нежност. Антоан се трогна.

— Трябва — каза той, като се усмихна. — Имам визити цял ден. Ще гледам да намина довечера.

Той се приближи да целуне баща си — това беше нова привичка, но старецът се извърна настрани.

— Добре тогава, тръгвай, драги мой, тръгвай.

Антоан излезе, без да отговори.

 

 

Във вестибюла, смешно кацнала на един стол, го дебнеше госпожицата:

— Трябва да ти говоря, Антоан… да ти говоря за сестрата…

Но силите му вече се бяха изчерпали. Той грабна пардесюто и шапката си и затвори вратата след себе си.

На площадката се почувствува за миг обезсърчен. Направи усилие да навлече пардесюто си и това му припомни болката в кръста, която изпитваше като войник, когато повдигаше тежката раница след кратката почивка при поход…

 

 

Животът на улицата, колите, минувачите, които се бореха с есенния вятър, му възвърнаха жизнерадостта.

Той тръгна да търси такси.

III

„Без двадесет — забеляза Антоан, когато автомобилът минаваше пред часовника на «Мадлената». Ще стигна в последния момент. Точността на шефа! Сигурен съм, че той е готов вече.“

Действително доктор Филип го чакаше прав на вратата на кабинета.

— Добър ден, Тибо — измърмори той. Гласът му напомняше гласа на Полишинел от кукления театър и сякаш винаги съдържаше някаква подигравка. — Точно без четвърт. Да вървим…

— Да вървим, шефе — отвърна Антоан весело.

Той винаги изпитваше удоволствие, когато можеше да се опре на Филип. Цели две години бе работил при него в болницата и бе живял в ежедневна близост с този новатор. След това трябваше да мине в друго отделение, но никога не бе прекъснал връзките си със своя учител и никой друг по-късно не бе заместил за него „шефа“. За Антоан казваха: „Тибо, ученикът на Филип“. И действително той беше негов ученик, негов помощник, негов духовен син, но често и негов противник. Младостта се изправяше срещу зрелостта; дързостта, готовността да рискува — срещу благоразумието. Отношенията, създадени между тях от седемгодишно приятелство и съвместна професионална работа, бяха останали непроменени. Щом Антоан се озовеше с Филип, неговата личност неусетно се изменяше, някак си се намаляваше по обем; завършеният и независим характер автоматично наново попадаше под опека. И това не му беше неприятно. Обичта, която хранеше към шефа, се засилваше още повече, защото честолюбието му бе задоволено: безспорната тежест на професора, името, което той си беше създал, че мъчно се сближава, придаваха още по-голяма цена на привързаността му към Антоан. Когато учителят и ученикът бяха заедно, те винаги изпадаха в добро настроение; струваше им се очевидно, че човечеството в по-голямата си част се състои от некадърници и малоумни и че те за щастие не попадат под общото правило. Начинът, по който шефът — той не беше експанзивен по природа — се обръщаше към Антоан, доверието му, характерът му, полуусмивките и намиганията, когато подчертаваше забележките си, самият му речник, непонятен за непосветените, всичко сякаш показваше, че именно Антоан е единственият, с когото Филип може да говори свободно, единственият, от когото може да бъде точно разбран. Техните недоразумения бяха редки и предизвикани винаги от едни и същи причини. Случваше се Антоан да упрекне Филип, че сам се е подвел и е приел за окончателно съждение някое хрумване, подсказано му от неговия собствен скептицизъм. Или понякога, след като бяха разменили мисли и достигнали до съгласие, Филип внезапно вземаше напълно противоположно становище и започваше да се подиграва с това, което току-що бяха казали: „Ако погледне човек от друга страна, нашите заключения ще се окажат идиотски“. Подобни разговори завършваха с: „Нищо не заслужава внимание, всички заключения са празна работа!“. Тогава Антоан настръхваше. Подобно отношение му беше буквално непоносимо. Той страдаше от него като от физически недъг. В такива дни учтиво се измъкваше и бързаше да се отдаде на своите работи, за да намери отново душевно равновесие под благотворното влияние на дейния си живот.

 

 

На стълбището те срещнаха Теривие, който идваше за спешен съвет при шефа. По-възрастен от Антоан, също бивш ученик на Филип, Теривие сега се беше посветил на обща медицина. Той лекуваше г-н Тибо.

Шефът се спря. Леко наведен напред, неподвижен, с отпуснати ръце, с дрехи, провиснали по мършавото му тяло, подобен на дълга кукла, на която са забравили да дърпат конците, той представляваше комичен контраст със своя събеседник — нисък, пълничък, подвижен и постоянно усмихнат. Прозорецът на стълбището едва ги осветяваше и Антоан, застанал малко по-назад, наблюдаваше шефа с онзи интерес, който изпитваше понякога, когато гледаше с нови очи добре познати нему хора. В този момент Филип бе втренчил в Теривие острия и винаги дързък поглед на светлите си очи, скрити под надвисналите, все още черни вежди, докато брадата му вече сивееше. Той имаше ужасна козя брада — човек би рекъл, че е изкуствена, — подобна на проскубани ресни, които висяха надолу. Впрочем всичко у него сякаш бе създадено нарочно, за да отблъсва и дразни: небрежното му облекло, грубият начин, по който посрещаше хората, фигурата му, прекалено дългият му и червеникав нос, свирещото дишане, гримасите на лицето, увисналата, винаги влажна долна устна, дрезгавият му носов глас, който минаваше във фалцет, когато подхвърляше някоя язвителна дума или сатирична забележка; в такива случаи маймунските му зеници блясваха под рунтавите вежди — пламъче, изразяващо вътрешно удоволствие, което той не търсеше да сподели с никого.

Но колкото и неблагоприятно да беше първото впечатление, то отблъсваше от Филип само посредствените и тези, които не го познаваха. „Всъщност — мислеше си Антоан — никой лекар не е по-обичан от болните си, никой професор не е по-уважаван от събратята си, нито по-ревностно търсен от учениците си, нито по-ценен от критично настроената към всичко младеж в болниците.“ Действително най-ядовитите му забележки бяха насочени към живота, към човешката глупост и засягаха само глупците. Човек трябваше да го види, когато работи, за да почувствува силата на този блестящ ум, в който нямаше нито дребнавост, нито истинско пренебрежение към хората, да почувствува топлотата на тази душа, болезнено понасяща ежедневните гледки на страдания; тогава чак можеше да схване, че острата му духовитост беше само оръжие срещу меланхолията, само обратната страна на състрадание, лишено от илюзии. Хапливото му остроумие, заради което глупците го мразеха, се оказваше в последна сметка просто външен израз на неговата житейска философия.

Антоан слушаше разсеяно думите на двамата лекари. Приказваха за някакъв болен, когото Теривие лекуваше и когото шефът беше посетил предния ден. Случаят изглеждаше тежък. Теривие държеше на своето.

— Не — отсече Филип. — Един кубически сантиметър, това е всичко, което бих си позволил, млади момко. Или половин сантиметър дори е още по-добре. И на два пъти, моля ви се.

Тъй като Теривие очевидно не беше съгласен с този съвет за умереност и възразяваше, Филип сложи флегматично ръка на рамото му и измърмори носово:

— Виждате ли, Теривие, когато болният е в това състояние, само две сили вече се борят: природата и болестта. Лекарят пристига и удря напосоки. Ези-тура! Ако удари болестта — ези, печели. Но ако удари природата — тура, пациентът е moriturus[74]. Такава е играта, моето момче. Затова на моята възраст човек става благоразумен и гледа да не удря прекалено силно.

Той остана няколко секунди неподвижен, като шумно преглъщаше слюнката си. Мигащите му очи се впиваха в очите на Теривие. След това дръпна ръката си, хвърли към Антоан хитър поглед и заслиза по стълбите.

Антоан и Теривие тръгнаха заедно след него.

— Как е баща ти? — запита Теривие.

— От вчера му се гади.

— А… — Теривие набръчка чело и направи гримаса. След кратко мълчание запита: — Поглеждал ли си краката му тия дни?

— Не.

— Завчера ми се видяха малко по-подути.

— Албумин?

— Опасност от флебит по-скоро. Ще намина тази вечер между четири и пет. Ти ще бъдеш ли там?

 

 

Лимузината на Филип чакаше пред вратата. Теривие се сбогува и се отдалечи с отсечената си походка.

„Толкова пари харча сега за таксита — помисли си Антоан, — че е по-добре да си купя собствена кола…“

— Къде отиваме, Тибо?

— На улица Фобур Сент-Оноре.

Филип се сгуши зиморничаво в дъното на колата и преди още шофьорът да запали мотора, попита:

— Осведомете ме бързо за случая, моето момче. Действително ли е безнадежден случаят?

— Безнадежден, шефе. Двегодишно момиченце, недоносче, и изродено, горкото: заешка устна с наследствено разцепено небце. Еке я оперира сам през пролетта. Освен това и функционална инсуфициенция на сърцето. Разбирате, нали? Така. И на всичко отгоре изведнъж остър отит. Разболяло се във вилата. Трябва да ви кажа, че това е единственото им дете…

Филип, с поглед, зареян далече в бягащата срещу тях улица, изръмжа състрадателно.

— Но госпожа Еке е бременна в седмия месец. Тежка бременност. Струва ми се, че тя е доста неблагоразумна. С една дума, за да избегне нов нещастен случай, Еке беше завел жена си извън Париж, в Мезон-Лафит, в къщата на една леля на госпожа Еке — познавам тези хора, защото бяха приятели на брат ми. Там именно се проявил отитът.

— Кой ден?

— Не знаят. Бавачката не казала нищо. Сигурно нищо не е забелязала. Майката, която не става от легло, също отначало не си давала сметка; след това помислила, че това е във връзка с никненето на зъбите. Най-после в събота вечер…

— Завчера?

— Завчера, пристигайки в Мезон, за да прекара неделята както всяка седмица, Еке веднага разбрал, че малката е в опасност. Незабавно намерил болнична кола и още през нощта довел и майката, и детето в Париж. Така. Телефонира ми, щом пристигна. Видях малката още в неделя, рано сутринта. Той вече се беше сетил да повика и един оториноларинголог, Ланкето. Открихме всички възможни усложнения: мастоидит, разбира се инфекция на страничния синус и т.н… От вчера опитахме всичко. Напразно. Състоянието от час на час става все по-тежко. Тази сутрин менингитни симптоми…

— Операция?

— Изглежда, че е невъзможна. Пешо’, повикан от Еке снощи, казал изрично, че състоянието на сърцето не позволява никаква операция. Извън леда, който й слагат, не може да се направи нищо, за да се облекчат страданията й, които са ужасни.

Филип, все още загледан някъде далеч, изръмжа отново.

— Ето, това е положението — поде Антоан загрижено. — Сега е ваш ред, шефе. — И след кратка пауза той добави: — Единствената ми надежда, признавам го, е да пристигнем твърде късно… И всичко да е вече свършено.

— Еке не си прави илюзии, нали?

— О, не!

Филип замълча за миг, след това сложи ръка на коляното на Антоан.

— Не бъдете толкова сигурен, Тибо. Наистина като лекар нещастният Еке трябва да знае, че няма на какво да се надява. Но като баща… Виждате ли, колкото по-тежко е положението, толкова повече човек лъже себе си… — Лицето му се изкриви в гримаса — усмивка на човек, който е изгубил илюзиите си. — И добре, че е така, нали? Добре, че е така — повтори той през нос.

IV

Еке живееше на третия етаж.

При шума на асансьора вратата на стълбището се отвори. Чакаха ги. Снажен мъж, облечен в бяла престилка, с черна брада, подчертаваща семитския му произход, стисна ръката на Антоан, който го представи на Филип.

— Исак Щудлер.

Той беше бивш студент по медицина, който се беше отказал от следването, но продължаваше да се движи в медицински среди. Към своя някогашен състудент Еке хранеше сляпа обич и животинска привързаност. Уведомен по телефона за внезапното връщане на приятеля си в Париж, той беше изоставил всичко, за да дойде веднага да бди до леглото на детето.

Апартаментът, в който всички врати бяха отворени и който изглеждаше точно така, както го бяха оставили през пролетта, представляваше зловеща гледка; по липса на завеси бяха спуснали щорите и бяха запалили лампите навсякъде; под ярката светлина на плафониерките, поставени във всички стаи, покритите с бели чаршафи купчини столове приличаха на детски ковчези. В салона, където Щудлер беше оставил двамата лекари, докато отиде да повика Еке, подът беше осеян с най-различни предмети, очевидно извадени от разтворения, полуизпразнен пътнически куфар.

Вратата се отвори стремително и една млада жена, разсъблечена, с разтревожено лице и разпусната руса коса, се спусна към тях толкова бързо, доколкото й позволяваше натежалата й походка. С една ръка тя придържаше корема си, а с другата загръщаше пеньоара си. Дишаше задъхано и това й пречеше да говори; устните й трепереха. Тя се беше насочила право към Филип и го гледаше с големите си насълзени очи с няма молба, тъй сърцераздирателна, че той не помисли да я поздрави, а просто машинално протегна ръце към нея, сякаш да я задържи и да я успокои.

В този момент през вратата на вестибюла се втурна Еке.

— Никол! — Гласът му трепереше от гняв. Побледнял, със сгърчено лице, без да обръща внимание на Филип, той се спусна към младата жена, грабна я и я вдигна на ръце със сила, каквато човек не би очаквал от него. Тя се отпусна без съпротива и се разхълца.

— Отворете ми вратата — прошепна той на Антоан, който изтича да му помогне.

Антоан ги последва. Никол, чиято отпусната глава той придържаше, шепнеше жално. Той различи откъслечни думи:

— Ти никога няма да ми простиш… Аз съм виновна за всичко… Тя се роди недъгава по моя вина… Ти толкова дълго ми се сърди… И сега пак по моя вина. Ако бях разбрала, ако бях се погрижила веднага…

Те влязоха в една спалня, където Антоан видя голямо разхвърляно легло. Младата жена явно бе чакала да дойдат лекарите и бе скочила от леглото въпреки всички забрани.

Тя хвана ръката на Антоан и отчаяно се вкопчи в нея:

— Моля ви се, господине… Феликс вече няма да ми прости… Той не би ми простил, ако… Опитайте всичко! Спасете я, умолявам ви, господине!…

Мъжът й я бе сложил внимателно в леглото и я завиваше. Тя пусна ръката на Антоан и замълча.

Еке се наведе над нея. Антоан видя погледите, които двамата си размениха: погледът на жената — блуждаещ, обезумял; погледът на мъжа — суров.

— Забранявам ти да ставаш, чуваш ли?

Тя затвори очи. Тогава той се наведе още повече, докосна с устни косите й и я целуна по затворените клепачи, сякаш за да запечата помирението им, сякаш предварително й прощаваше. След това дръпна Антоан и излезе от стаята.

 

 

Когато се върнаха, Щудлер беше завел шефа при малката. Филип беше свалил сакото си и бе облякъл бяла престилка. Спокоен, с непроницаемо лице, сякаш беше сам с детето, той го преглеждаше методично и щателно, макар че още от самото начало си бе дал сметка, че нищо не може да го спаси.

Еке мълчаливо следеше лицето на лекаря; ръцете му трепереха.

Прегледът трая десет минути.

Когато свърши, Филип вдигна глава и потърси Еке с очи. Бащата беше неузнаваем: мрачно лице, поглед, застинал между зачервените и сбръчкани клепачи, сякаш изсушени от вятър и пясък. Неговата безчувственост трогна лекарите. От бързия му поглед Филип разбра, че е напълно излишно да се преструва и веднага се отказа от намерението си да предпише нещо само от състрадание към родителите. Той развърза престилката си, изми бързо ръце, облече сакото, което болногледачката му държеше, и излезе от стаята, без да хвърли поглед към малкото легло. Еке, последван от Антоан, тръгна след него.

Във вестибюла тримата мъже, прави, се спогледаха.

— Все пак благодаря ви, че дойдохте — изрече с усилие Еке.

Филип разтърси рамене уклончиво и млясна с устни. Еке го наблюдаваше през пенснето си. Постепенно изразът на очите му стана строг, презрителен, почти изпълнен с омраза. После злото пламъче изгасна. Той измърмори с тон на извинение:

— „Човек се надява и когато няма никаква надежда.“

Филип понечи да направи някакво движение, но се отказа и без да бърза, откачи шапката си. После, вместо да излезе, той се върна към Еке, поколеба се и несръчно го хвана под ръка. Отново настъпи мълчание. След това Филип сякаш се овладя, отстъпи крачка назад, окашля се леко и най-после се реши да си тръгне.

Антоан се приближи до Еке:

— Днес имам визити. Ще се върна довечера към девет часа.

Застанал неподвижно, Еке гледаше безсмислено отворената врата, откъдето заедно с Филип бе изчезнала и последната му надежда; той поклати глава, за да покаже, че е чул.

 

 

Последван от Антоан, Филип бързо слезе до първия етаж, без дума да промълви. Той се спря полуобърнат, преглътна шумно слюнката си — сякаш извор заклокочи — и каза с още по-носов глас от обикновено:

— Все пак трябваше да предпиша нещо, а? Ut aliqu’d fieri videatur…[75] Наистина не посмях. — Той замълча, слезе няколко стъпала и без да се обърне, измърмори: — Аз пък не съм толкова оптимист като вас… Може да се проточи още ден-два.

 

 

Когато стигнаха до последните стъпала, където беше доста тъмно, те се разминаха с две дами, които тъкмо влизаха в къщата.

— А, господин Тибо!

Антоан позна г-жа дьо Фонтанен.

— Е? — запита тя с приветлив глас, като се стараеше да не прояви безпокойството си. — Тъкмо идвахме за новини.

Антоан отговори само с бавно поклащане на глава.

— Не, не! Как може да знае човек! — извика г-жа дьо Фонтанен с отсянка на укор, сякаш отношението на Антоан я задължаваше веднага да направи заклинание срещу някаква зла магия. — Имайте вяра, докторе! Това е невъзможно, това би било ужасно! Нали, Жени?

Едва тогава Антоан забеляза момичето, което стоеше настрана. Той побърза да се извини. Жени изглеждаше стеснена, нерешителна; най-после му протегна ръка. Антоан забеляза развълнувания израз на лицето й и нервното мигане на клепачите й, но не се учуди, защото знаеше колко много тя обича братовчедка си.

„Каква странна промяна има у нея?“ — запита се той, докато настигаше шефа. В спомените му изплува далечният силует на момиче в светла рокля през една лятна вечер в цъфнала градина. Тази среща събуди мъчително чувство в него. — „Горкият Жак! Сигурно не би я познал“ — помисли си той.

Филип, мрачен, се беше свил в ъгъла на колата си.

— Отивам във факултета — каза той — и пътем ще ви оставя у вас.

През целия път той не каза нито дума. Но когато Антоан се сбогуваше с него на ъгъла на улица дьо л’Юниверсите, Филип сякаш се отърси от вцепенението.

— Впрочем, Тибо… понеже малко сте се специализирали в тази област — бавно проговарящи деца… тези дни ви изпратих госпожа Ернст…

— Тя ще дойде днес при мен.

— Ще ви доведе момченцето си, пет-шестгодишно дете, което говори като бебе с едносрични думи. Дори има известни звукове, които изглежда, че съвсем не може да произнесе. Но щом му кажат да си прочете молитвата, то застава на колене и ви изкарва „Отче наш“ от край до край, като изрича всички думи почти правилно! Впрочем то изглежда много умно дете. Много интересен случай за вас, мисля…

V

Леон се появи, щом чу, че господарят му завърта ключа в ключалката.

— Госпожица дьо Батенкур ви чака. — По лицето му се изписа обичайното съмнение и той добави: — Мисля, че е с гувернантката си.

„Тя не е Батенкур — поправи го Антоан мислено, — защото е дъщеря на Гупийо. «Базарите на двадесетия век»…“

Той мина в спалнята, за да смени яката и дрехата си. Сега вече отдаваше значение на външността си и се обличаше с обмислена простота. След това влезе в кабинета, хвърли поглед наоколо си, за да се увери, че всичко е в ред, и изпълнен с бодрост в началото на следобеда, повдигна живо завесата и отвори вратата на салона.

Една стройна млада жена стана от мястото си. Той позна англичанката, която бе идвала през пролетта с г-жа дьо Батенкур и дъщеря й. Веднага в паметта му неволно изпъкна една малка подробност, която му бе направила впечатление тогава: докато в края на прегледа Антоан, седнал на бюрото си, пишеше рецептата, той случайно бе вдигнал очи към г-жа дьо Батенкур и гувернантката, и двете в леки тоалети, застанали близо една до друга пред прозореца; той не бе забравил светлинката, която блесна в погледа на красивата Ана, когато тя повдигаше с ласкаво движение една копринена къдрица от челото на мис Мери.

Англичанката непринудено кимна с глава и пусна момиченцето пред себе си. Антоан, който се бе дръпнал настрана, за да ги остави да минат, за миг почувствува свежия дъх на двете млади, грижливо гледани тела. И двете жени бяха руси, стройни и със светла кожа.

Югет носеше палтото си на ръка и макар че нямаше повече от тринадесет години, беше вече толкова висока, че човек се учудваше, като я гледаше облечена с детска рокличка, къса, без ръкави, която разкриваше младата й плът, великолепно позлатена от лятното слънце. Златистите й коси се навиваха на непокорни къдрици и сякаш придаваха веселост на лицето й, макар че усмивката и бавният поглед на широко отворените й очи изразяваха по-скоро лека тъга.

Англичанката се обърна към Антоан. Нежните й страни поруменяха, когато започна да обяснява — френският й език бе мелодичен като трели на славей, — че госпожата обядвала в града, но поръчала да й изпратят колата и че нямало да се забави много.

Антоан, който се беше доближил до Югет, я тупна леко по рамото и я завъртя с лице към светлината.

— Как сме сега? — запита той разсеяно.

Момиченцето разтърси глава и се усмихна сякаш неохотно.

Антоан бързо преглеждаше цвета на устните, на венците, на лигавицата на окото, но мисълта му всъщност беше другаде. Преди малко в салона той беше забелязал как малката — която изглеждаше тъй естествено грациозна — сега беше станала тромаво от фотьойла и се бе приближила с едва доловима вдървеност; след това, когато я бе потупал по рамото, будното му внимание не бе пропуснало едва видимата гримаса и лекото дръпване назад.

Антоан виждаше детето за втори път; той не беше домашният лекар на семейството. Сигурно по внушение на съпруга си, Симон дьо Батенкур, някогашния приятел на Жак, красивата г-жа дьо Батенкур беше идвала през пролетта при Антоан, за да се посъветва за общото състояние на дъщеря си, която, както казваше майка й, била изморена от бързия растеж. Тогава Антоан не можа да открие каквито и да било признаци за някакво органическо увреждане. Но все пак, понеже общото състояние на девойката му се бе сторило подозрително, той бе предписал строга хигиена и бе казал да му я водят всеки месец; оттогава обаче не я беше виждал.

— Хайде — каза той, — съблечете се.

— Мис Мери! — повика Югет.

Седнал на бюрото си, като нарочно се показваше спокоен, Антоан започна да чете анамнезата, установена през юни. Тогава той не беше отбелязал симптоми, които да заслужават внимание, но все пак у него се бе появило известно съмнение. Макар че често бе откривал още латентни страдания с помощта на интуицията си, той системно правеше усилия да не й придава прибързано значение. Разгъна пред себе си радиоскопичната скица, направена през пролетта, и я разгледа, без да бърза. След това стана.

В средата на стаята, седнала на страничното облегало на един фотьойл, Югет чакаше лениво да я съблекат. Когато се опитваше да помогне на гувернантката да развърже някои връзки на корсажа или да откачи някое телено копче, тя го правеше така несръчно, че англичанката й блъскаше ръката; веднъж дори, раздразнена, тя я плесна леко по пръстите. По тази грубост, както и по особения затворен израз на ангелското лице на Мери Антоан заключи, че хубавото момиче не обича много детето. Югет впрочем сякаш се боеше от нея.

Той се приближи.

— Благодаря, това е достатъчно.

Малката вдигна към него прекрасните си сини очи, чисти и лъчезарни. Без да знае защо, тя обичаше този доктор. Въпреки волевите черти на напрегнатия израз на лицето си Антоан рядко правеше впечатление на суров лекар; дори децата, които всъщност са по-малко проницателни, никога не се лъжеха: в бръчката на челото, в дълбокия му и настойчив поглед, в стиснатата му силна челюст те виждаха само гаранция за проницателност и сила.

„Болните — казваше шефът с дяволита усмивка — всъщност държат само на едно: да ги считат наистина за болни…“

Антоан започна грижливо да я прислушва. В дробовете — нищо. Той действуваше методично като Филип. В сърцето — нищо. „Болестта на Пот… — му шепнеше някакъв вътрешен глас. — Болестта на Пот!…“

— Наведете се — каза той изведнъж. — Или не, по-добре вдигнете нещо от пода… Обувката си например.

Тя присви колена, за да не се наведе. Лошо указание. Той все още се надяваше, че се е излъгал, но все пак бързаше да узнае истината.

— Изправете се — поде той. — Скръстете ръце. Така. Сега се наведете… Огънете се… Още…

Тя се изправи. Устните й се разделиха с очарователна бавност и ласкава усмивка се появи на полуотворената й уста.

— Боли ме — пошепна тя с тон на извинение.

— Така — рече Антоан. Той я загледа за миг, но сякаш без да я вижда. После отново втренчи очи в нея и й се усмихна. Тя беше забавна, привлекателна в голотата си, както държеше обувката си в ръка, вперила учудени, нежни очи в Антоан. Уморена да стои права, тя се опираше на облегалото на стола. Раменете, ръцете и закръглените й бедра с цвят на зряла зарзала изглеждаха още по-тъмни поради копринената белота на тялото; бронзовият цвят създаваше представата за топла, гореща кожа.

— Легнете там — нареди той, като разгъна един чаршаф върху кушетката. Той не се усмихваше вече, отново отдаден на безпокойството си. — Легнете по корем. Изтегнете се добре.

Решителният миг беше настъпил. Антоан коленичи, опря се здраво на петите си и протегна ръце напред, за да освободи добре китките си. За миг остана неподвижен, сякаш се съсредоточаваше в себе си; загриженият му поглед разсеяно се движеше по твърдия и мускулест гръб на детето — от подобните на палитра плешки до засенчената изпъкналост на ханша. След това, като постави ръката си върху топлия тил, който се огъна малко, той притисна с два пръста гръбначния стълб. Стараейки се да упражнява равномерен натиск и броейки един след друг прешлените, ръката му бавно мина по дългата броеница на гръбнака.

Изведнъж тялото на малката потръпна и се сви; Антоан едва успя да вдигне ръката си. С решителен глас, полузадушен от възглавниците, тя се обади, смеейки се:

— Заболя ме, господин докторе.

— Не може да бъде! Къде? — За да я заблуди, той докосна гърба й на други места. — Тука ли?

— Не.

— Тука ли?

— Не.

За да изключи всяко съмнение, той внезапно натисна болния прешлен и запита:

— Тука ли?

Детето издаде кратък вик, който бързо мина в пресилен смях.

Последва мълчание.

— Обърнете се — каза Антоан с неочаквано благ тон.

Той опипа врата, после гърдите, после мишниците. Югет се стискаше, за да не извика. Но когато той натисна нервните възли на слабините, тя леко изстена. Антоан се изправи; лицето му бе непроницаемо. Той избягваше погледа на детето.

— Е, ще ви оставя — рече той, като че ли се сърдеше на шега. — Наистина вие никак не търпите болка.

 

 

Някой почука на вратата, която в същия момент се отвори.

— Аз съм, докторе — каза един топъл глас. Красивата Ана влезе в кабинета с надменна походка. — Моля за извинение, безобразно закъснях… Но вие живеете невъзможно далече! — Тя се смееше. — Надявам се, че не сте ме чакали — добави тя, като потърси дъщеря си с очи и се обърна към нея без всякаква нежност: — А ти се пази да не настинеш. Миличка Мери, бъдете така добра, наметнете я с нещо, моля ви се. — В гласа й имаше галещи и дълбоки алтови нотки, след които без всякакъв преход следваха по-груби тонове.

Тя пристъпи към Антоан. В гъвкавостта й имаше нещо предизвикателно; но под пъргавите й движения все пак прозираше някаква сухота, някаква непреклонност и упоритост, покрити и смекчени от отдавна придобитото умение да пленява, и то да пленява с привидна кротост. Парфюм на мускус, сякаш твърде тежък, за да се разнесе във въздуха, я обвиваше като облак. С непринудено движение тя подаде облечената си в светла ръкавица ръка, на която звънтяха верижки.

— Добър ден!

Погледът на сивите й зеници проникна до дъното на очите му. Устата й бе полуотворена. Под кестенявите къдрици леки бръчици едва забележимо бяха набраздили слепите очи, а около клепачите кожата изглеждаше по-отпусната. Антоан отвърна поглед.

— Доволен ли сте, докторе? — запита тя. — Докъде стигнахте с прегледа?

— Е… за днес свършихме — рече Антоан със застинала усмивка на устните. Той се обърна към англичанката: — Можете да облечете госпожицата.

— Но признайте, че ви я доведох в отлично състояние — извика г-жа дьо Батенкур, като седна по навик така, че светлината да не пада върху лицето й. — Каза ли ви тя, че прекарахме…

Антоан се беше приближил до умивалника и обърнат учтиво към нея, започваше да сапунисва ръцете си.

— … че прекарахме заради нея два месеца в Остенде? Впрочем това личи. Вижте колко е почерняла. Ако я бяхте видели преди шест седмици! Нали, Мери?

Антоан мислеше за болестта на Югет. Туберкулозата се беше проявила и рушеше самите основи на сградата. Гръбначният стълб беше разяден. Той се готвеше да каже: „Излечими поражения“, но не вярваше в това. Въпреки външния вид общото състояние беше обезпокоително. Цялата лимфна система беше възпалена. Югет беше дъщеря на стария Гупийо и тази лоша наследственост като че ли сериозно заплашваше бъдещето й.

— Каза ли ви тя, че получи трета награда по чернота на конкурса в Палас и беше допусната до конкурса в казиното?

Тя фъфлеше малко, съвсем малко, точно толкова, колкото трябваше, за да придаде нещо невинно и успокоително на опасния си чар. В зениците й, чиято зеленикавосинкава отсянка учудваше при нейния тъмен тен, от време на време безпричинно блясваха искрици. Още при първата им среща тя бе изпитала глухо раздразнение към Антоан. Ана дьо Батенкур обичаше да чувствува около себе си ухажването на мъжете и жените. Впрочем с годините тя все по-малко се възползуваше от това възхищение; но колкото по-платонично ставаше това удоволствие, толкова повече тя се стремеше да създава наоколо си еротична атмосфера. Държането на Антоан я дразнеше именно защото внимателният му, пълен с интерес поглед не беше съвсем лишен от плътско желание; тя обаче чувствуваше много добре, че той може да овладее желанието си и напълно ясно да я прецени.

— Извинявайте — прекъсна се тя с гърлен смях, — просто се задушавам в това палто. — И без да стане от мястото си или да откъсне поглед от младия мъж, с гъвкаво движение тя отметна широкото кожено манто, което покри креслото; огърлицата й издаде лек звън. Бюстът й, освободен, трепна. Изрезката на блузата откриваше нежната й, още запазена шия; човек би казал непокорна шия — тъй гордо седеше върху нея малката й глава с орлов профил.

Бършейки бавно ръце, Антоан, наведен, разсеян, загрижен, си представяше вече как костната тъкан постепенно се възпалява, размеква се и как внезапно разяденият прешлен се разрушава. Би трябвало веднага да се опита единствената възможност — гипсов корсет в продължение на месеци, а може би и на години…

— Много весело беше в Остенде това лято, докторе — продължаваше г-жа дьо Батенкур с малко пресилен глас, за да привлече вниманието на Антоан. — Толкова свят, прекалено много дори… Цял панаир! — Тя се засмя.

После, виждайки, че вниманието на лекаря е насочено другаде, постепенно сниши глас и най-после замълча. Обърна се към мис Мери, която обличаше Югет, и я погледна нежно. Но тя не можеше дълго да понася ролята на зрителка; винаги искаше да се намеси. Затова пъргаво стана, за да поправи една гънка на яката, после оправи корсажа на детето и като се обърна към англичанката, й каза полугласно, фамилиарно наведена към нея:

— Знаете ли, Мери, предпочитам блузката, която ушихме при Хъдзън; трябва да я дадем като модел на Сюзи… Стой права! — извика тя раздразнена, като се обърна към Югет. — Винаги гледаш да седнеш. Как мога да разбера дали полата ти е равна!… — Тя гъвкаво се изви към Антоан: — Не можете да си представите колко е отпусната тази върлина, докторе! Просто ми настръхва косата! Като си помисля какъв живак съм била винаги!…

Очите на Антоан срещнаха въпросителния поглед на Югет и в тях блесна искрица на симпатия и съучастничество, което накара детето да се усмихне.

„Чакай — каза си той, — как точно да постъпим? Днес е понеделник. До петък или най-късно до събота тя трябва да бъде поставена в гипс. След това ще видим.“

След това?… Той остана известно време замислен. Ясно видя коритата, наредени на терасата на някой детски санаториум за костна туберкулоза, изложени на соления морски вятър; и между тях, върху една количка, по-дълга от другите, Югет, излегната по гръб, без възглавница, втренчила в небето хубавия си син и жив поглед, същия поглед, който сега отправяше към него…

— В Остенде — обясняваше г-жа дьо Батенкур, която не спираше да се оплаква от леността на дъщеря си, — представете си, бяха организирали сутрин курсове по танц в казиното. Държах тя да ги посещава, но след всеки танц госпожицата се тръшваше на някое канапе и започваше да циври, за да се прави на интересна. Всички се трогваха… — Тя вдигна рамена. — Аз пък изпитвам ужас от такива трогателни сцени! — каза тя рязко и с жар, като внезапно отправи към Антоан такъв твърд поглед, че той изведнъж си спомни за слуха, който се носеше някога: Гупийо станал ревнив на стари години и умрял от отравяне. — Стана толкова смешно, че трябваше да отстъпя — добави тя със злобен тон.

Антоан я изгледа без снизхождение и изведнъж взе решение: няма да води сериозен разговор с нея; щом тя си отиде, веднага ще повика мъжа й. Югет не беше дъщеря на Батенкур, но Антоан си спомняше какво казваше винаги Жак за него: „Празна глава, но златно сърце“.

— В Париж ли е мъжът ви? — запита той.

Г-жа дьо Батенкур помисли, че той най-после има намерение да придаде по-светски характер на разговора: време беше наистина. Тя искаше да го помоли за няколко неща и за това трябваше да спечели благоразположението му. Затова се разсмя и се обърна към англичанката, сякаш я вземаше за свидетел:

— Чувате ли, Мери? О, не, драги господине! Ние сме осъдени да останем в Турен до февруари заради лова. Едва можах да се измъкна тази седмица между две нашествия от гости, но в събота къщата ми отново ще се напълни!

Антоан не отговори нищо и мълчанието му я разсърди окончателно. Явно трябваше да се откаже от намерението си да опитоми този дивак. Виждаше й се смешен с разсеяния си вид; и отгоре на това невъзпитан!

Тя премина стаята, за да вземе мантото си.

„Така — казваше си Антоан, — ще телеграфирам след малко на Батенкур; имам адреса му. Той може да пристигне в Париж утре или най-късно вдругиден… В четвъртък — радиоскопия. И за по-сигурно — консултация с шефа… Ще я сложим в гипс в събота…“

Седнала в едно кресло, Югет слагаше ръкавиците си с вид на послушно момиче. Права, цяла загърната в коженото си манто, г-жа дьо Батенкур оправяше пред огледалото шапката си, направена от златисти фазанови пера, които й придаваха вид на валкюра.

— Е, докторе — запита тя малко кисело, — няма ли да дадете някаква рецепта? Какво ще препоръчате сега? Ще й забраните ли да дойде няколко пъти с нас, придружена от мис Мери, когато отиваме на лов? Ще се вози в английски кабриолет.

VI

Щом г-жа дьо Батенкур излезе, Антоан се върна в кабинета си и отвори вратата на салона.

Рюмел влезе с походката на човек, който няма нито минута за губене.

— Оставих ви да чакате — каза Антоан с тон на извинение.

Пациентът направи жест, изразяващ вежлив протест, и му подаде ръка като на близък познат. Сякаш искаше да каже: „Тук аз съм само пациент“.

— О, о — рече Антоан весело, — изглеждате така, като че ли идвате най-малко от председателя на републиката!

Рюмел се засмя самодоволно. Той носеше черен редингот с копринени ревери и държеше в ръка цилиндър. Тържествената му осанка впрочем доста подхождаше на официалното му облекло.

— Не точно от председателя, драги мой. Идвам от сръбското посолство, от обеда в чест на мисията на Джанилоски, който минава през Париж тази седмица. А освен това след малко ме чака и друга тегоба: министърът ме изпраща да посрещна кралица Елизабет, която е имала досадното хрумване да съобщи, че желае да посети изложбата на хризантеми в пет и половина. Познавам я за щастие. Много естествена и много мила е. Обожава цветята, мрази всякакъв протокол. Ще се задоволя с няколко думи за добре дошла и никакви тържествени слова.

Той се усмихна унесено и Антоан реши, че сигурно премисля заключителните думи на речта си — някое оригинално хрумване едновременно и почтително, и галантно, и духовито.

Рюмел беше надхвърлил четиридесетте. Лъвска глава, с гъста безцветна руса грива, вчесана назад и обграждаща малко затлъстяло римско лице; дръзки мустаци с извити краища; сини очи — при случай умишлено подвижни и проницателни.

„Ако нямаше мустаци — мислеше си понякога Антоан, — този страшен хищник би имал овчи профил.“

— Ах, този обед, драги мой! — Той замълча за момент, като притвори очи и заклати глава. — Двадесет — двадесет и пет души на масата, само официални лица, високопоставени личности. И какво! Ако съм броил добре, между тях може би само двама-трима умни хора! Страшно нещо… Впрочем струва ми се, че успях да подготвя нещо полезно. Министърът не знае нищо за това. Страхувам се да не развали всичко — той е като куче, което си пази кокала… — Декламаторският тон и тънката усмивка, с която подчертаваше фразите си, придаваха вечно същата пикантност на всичките му думи.

— Позволявате ли? — прекъсна го Антоан, като се приближи до бюрото си. — Само да напиша една бърза телеграма. Впрочем аз ви слушам. Как се чувствувате днес след сръбското угощение?

Рюмел сякаш не чу въпроса и продължи разсеяно да ораторствува.

„Щом вземе думата — помисли си Антоан, — вече съвсем няма вид на човек, който бърза.“ Докато нахвърляше телеграмата до Батенкур, до ухото му достигаха части от фрази:

— … откакто Германия се е размърдала… Манифестациите в Лайпциг при освещаването на паметника… Те използуват всеки претекст… Стогодишнината от 1813 година… Идва, драги мой, идва с бързи крачки! Само почакайте две-три години…

— Какво идва? — запита Антоан, като вдигна глава. — Войната ли?

Той гледаше развеселено Рюмел.

— Да, да, войната — отвърна сериозно дипломатът. — Право към нея вървим.

Той винаги беше имал безобидната мания да предсказва европейска война в близко бъдеще. И дори сякаш разчиташе на нея; действително в този момент той добави:

— Тогава ще настъпи моментът да се покажем на висотата на положението.

Тази фраза беше двусмислена и можеше да значи: моментът да се бием, но Антоан без колебание я изтълкува другояче — моментът да се домогнем до властта.

Рюмел, който се бе приближил до бюрото, се наведе към Антоан и машинално сниши глас:

— Следите ли какво става в Австрия?

— Ами… да, колкото всички, които не се занимават специално с политика.

— Тиса се очертава вече като наследник на Бертхолд. А аз го видях отблизо през 1910 година. Той е човек, който би водил и най-рискована политика. Впрочем вече го доказа, когато беше председател на унгарската камара. Четохте ли речта му, с която открито заплашва Русия?

Антоан бе написал телеграмата и стана.

— Не — отговори той. — Но откакто чета вестници, все Австрия играе ролята на пакостника, който прави всички бели. А досега това никога не е имало особени последици.

— Защото Германия я възпираше. Но сега именно поведението на Австрия започва да става обезпокоително поради промените, които стават в Германия от един месец насам. Широката публика дори не подозира това.

— Обяснете ми по-точно какво става там — рече Антоан, неволно заинтересуван.

Рюмел погледна часовника и се изправи:

— Няма да ви съобщя нищо ново, ако ви кажа, че въпреки привидния съюз и красивите речи на двамата императори отношенията между Германия и Австрия от шест-седем години насам…

— Добре де, но нали за нас точно тези търкания са гаранция за мир?

— Неоценима гаранция. Това всъщност беше единствената гаранция.

— Защо „беше“?

Рюмел кимна тържествено с глава.

— Всичко това, драги мой, се променя сега… — Той погледна Антоан, сякаш се питаше доколко може да бъде откровен с него, и после добави през зъби: — И то може би по наша вина.

— По наша вина ли?

— Бога ми, да. Но това е друг въпрос. Ами вие знаете ли, че най-осведомените хора в Европа считат, че ние имаме прикрити войнствени намерения?

— Ние ли? Това е идиотщина!

— Французинът не пътува. Французинът, драги мой, няма представа какво впечатление може да произведе неговата патриотарска политика, гледана отвън… Във всеки случай все по-голямото сближаване между Франция, Англия и Русия, техните нови военни споразумения, всичко, което се подготвя дипломатически от две години насам, основателно или не, започва сериозно да безпокои Берлин. Изправена пред факти, които тя напълно добросъвестно нарича „заплахите“ на Тройното съглашение, Германия изведнъж открива, че един ден може да се озове изолирана. В Берлин знаят, че Италия само теоретически е членка на Тройния съюз. Следователно те имат само Австрия със себе си и затова през последните седмици са решили, че трябва бързо да заякчат приятелските си връзки с нея. Дори с цената на сериозни отстъпки. Дори с цената на промяна в политиката си. Разбирате ли? И оттук до едно рязко изменение на нейния курс, до приемането на австрийската политика на Балканите, до окуражаването й почти, има само една крачка. А някои казват, че тази крачка е вече направена. При това положението се усложнява от обстоятелството, че Австрия, която усеща, че духа нов вятър, както видяхте, веднага се възползува от него, за да повиши тона. И така, ето че Германия е солидарна с австрийските дръзки ходове; а това може изведнъж да предизвика непредвидени последици. И то би значило цяла Европа автоматически да бъде въвлечена в някое балканско стълкновение!… Разбирате ли сега как човек може да бъде песимист или поне да се безпокои, щом е що-годе осведомен за хода на събитията?

Антоан мълчеше; не можеше да повярва на думите на Рюмел. От опит знаеше, че тези, които се занимават с външна политика, винаги предвиждат неизбежни конфликти. Той беше позвънил на Леон и прав до вратата чакаше прислужника, за да мине към по-сериозни неща. С не особено благосклонен поглед той следеше Рюмел, който, всецяло отдаден на темата си, беше забравил часа и се разхождаше наперено пред камината, ораторствувайки.

Бащата на Рюмел, бивш сенатор, беше приятел на г-н Тибо. Умрял бе навреме, за да не види как синът му прави кариера и печели почести при републиканския режим.

По-рано Антоан често срещаше Рюмел. Но всъщност никога не бе го виждал толкова пъти, както през последната седмица. При всяко посещение той си съставяше все по-ясно мнение за него и това мнение не бе много ласкаво. Той беше забелязал, че въпреки високопарната му многословност, въпреки интереса му към големите проблеми, въпреки възприетата от него любезност на човек, който иска да мине за влиятелен, у Рюмел винаги прозираше една твърде дребнава черта — неговата наивна лична амбиция. Несъмнено амбицията беше единственото силно чувство, на което той бе способен… Антоан дори намираше, че тази амбиция не съответствува на неговите възможности, които му се струваха ограничени: посредствено образование, боязливост, но без никаква скромност, непоследователност и всичко това ловко прикрито под държането на бъдеща високопоставена личност.

 

 

Междувременно Леон бе дошъл да вземе телеграмата. „Край на политиката и край на психологията“ — каза си Антоан, като се обърна към ораторствуващия пациент.

— Е, какво? Все в същото положение ли сме?

Лицето на Рюмел внезапно се помрачи.

Една вечер в началото на миналата седмица Рюмел, блед като мъртвец, бе влязъл към девет часа в кабинета на Антоан. По-предишната вечер той се беше заразил от болест, която не желаеше да признае на своя лекар, а още по-малко на някой непознат доктор. „Нали разбирате, драги мой — казваше той, — аз съм женен човек и все пак съм официално лице. Моят частен живот и обществената ми дейност ще бъдат изложени на излишно любопитство, на шантаж…“ Затова, спомняйки си, че младият Тибо също беше лекар, той бе дошъл да го помоли да се заеме с лекуването му. След като напразно се бе опитал да го изпрати при специалист, Антоан, винаги готов да прояви изкуството си и обхванат от желание да се приближи до този политик, се беше съгласил.

— Наистина ли? Никакво подобрение?

Рюмел жално поклати глава и не отговори. Този дърдорко не можеше да се реши да заговори за болестта си, да признае, че понякога изпитваше адски мъчения и че преди малко, след дипломатическия обед, трябваше да прекъсне един важен разговор и бързешком да излезе от салона, тъй като бодежите бяха станали нетърпимо болезнени.

Антоан се замисли.

— Е, тогава — каза той решително — ще трябва да опитаме с адски камък…

Той отвори вратата на „лабораторията“ и въведе умълчалия се Рюмел. След това се извърна към масата, приготви сместа и напълни спринцовката с кокаин. Когато се обърна към жертвата си, Рюмел бе свалил вече тържествения редингот; без корава яка и без панталон той се беше превърнал вече само в един нещастен пациент, съсипан от болки, разтревожен, унижен, който със стеснение размотаваше измърсените превръзки.

Но все още не се предаваше. Когато Антоан се приближи, той повдигна малко глава и се опита да се усмихне и да придаде на лицето си безгрижно изражение. Рюмел страдаше; мъчеха го безброй неща. Страдаше и от душевна самотност, защото, дори изпаднал в беда, той не можеше да свали маската си, не можеше да признае никому доколко тази абсурдна нещастна случка го обижда. Не само плътта му бе наранена, а и честолюбието му. Уви, кому би могъл да говори откровено за нещастието си? Нямаше нито един приятел. От десет години насам политиката го бе осъдила да живее самотен, обграден от стена от лицемерни и недоверчиви другари. Около себе си той нямаше нито един истински привързан човек. Всъщност имаше само един приятел — жена си. Тя бе единственото същество, което го познаваше и го обичаше за това, което той беше в действителност, единствено на нея би могъл да се довери и да почувствува облекчение; но сега най-голямата му тревога беше тя да не узнае за неговото жалко приключение.

Физическата болка тури край на размишленията му. Адският камък почваше да действува. Рюмел задуши първите викове на болка. Но след малко въпреки действието на упойката, той напразно стискаше зъби и юмруци: не можеше вече да задуши стенанията, които дълбокото изгаряне изтръгваше от гърдите му. Започна да охка като родилка и едри сълзи блеснаха в сините му очи.

Антоан се смили над него.

— Ето, моето момче, още малко кураж, свършвам вече… Болезнено е, но е необходимо. Няма да трае много. Стойте мирно да ви направя още една инжекция с кокаин…

Рюмел не го слушаше. Разчекнат върху масата под безжалостната светлина на лампата, той свиваше и отпущаше крака като жаба, подложена на дисекция.

— Вече минава и четвърт — каза Антоан след малко, когато беше успял да намали болката му. — В колко часа трябва да тръгнете оттук?

— В… в пет… часа — заекна нещастникът. — Колата… ме чака… долу.

Антоан се усмихна. Това беше приятелска, насърчителна усмивка, но тя прикриваше и една вътрешна усмивка — той неволно бе помислил за школувания шофьор с трицветна кокарда, седнал безстрастно пред кормилото, който чакаше г-н делегата на министъра на външните работи, и за червения килим, който сигурно сега разгъваха под голямата палатка на цветарската изложба. След един час същият този Рюмел, който сега риташе като новородено, когато му сменят пелените, хубавият Рюмел, стегнат в редингота си, ще мине сам, с отмерени крачки и лека усмивка на устните под котешките мустаци, за да посрещне дребничката кралица Елизабет… Но мислите му се отклониха в тази насока само за минута. Почти веднага пред очите на лекаря остана само болният; и то не толкова този болен, колкото един медицински случай и дори по-малко — една химическа реакция: действието на сребърния нитрат върху лигавицата, действие, което той бе нарочно предизвикал, за което бе отговорен и което мислено следеше.

Леон почука дискретно три пъти на вратата и това го възвърна към външната действителност. „Жиз е дошла“ — помисли той внезапно и хвърли инструментите си в барабана за изваряване. Той бързаше да остави Рюмел, но свикнал да изпълнява добросъвестно професионалните си задължения, търпеливо почака да се успокоят болките на пациента.

— Починете си тук спокойно — каза той, като излизаше. — Аз нямам нужда от тази стая. Ще дойда да ви повикам, когато стане без десет.

VII

Леон беше казал на Жиз:

— Ако госпожицата желае, може да почака там…

Това „там“ беше бившата стая на Жак, притъмняла вече от настъпващата вечер, пълна със сенки и тиха като гробница. Сърцето на Жиз се бе разтуптяло, когато тя прекрачи този праг, и усилието, което трябваше да направи, за да победи безпокойството си, се бе изразило както винаги в молитва, в призоваване на онзи, който никога не ни изоставя. След това тя бе отишла да седне машинално на кушетката, където толкова пъти от най-ранна възраст бе идвала да бъбри с Жако. Чуваха се отчаяни детски хълцания — дали идваха от салона или от улицата? Жиз мъчно овладяваше сега прекалено чувствителните си нерви. При най-дребен повод сълзи я задавяха. За щастие в този момент тя бе сама. Трябва да отиде при някой лекар. Но не при Антоан. Не е добре, прекалено много е отслабнала. Очевидно от постоянното безсъние. На деветнадесет години това не е естествено… Тя се замисли за миг как странно се бяха изнизали тези деветнадесет години; безкрайно детство между двамата старци и след това голямата тайна скръб, завладяла живота й към шестнадесетата година.

Леон дойде да запали лампата. Жиз не посмя да му каже, че предпочита да седи в смрачената стая. На светлината тя си припомни сега всички мебели, всички вещи, които й бяха така добре познати. Очевидно от уважение към братските си чувства Антоан по принцип бе решил да не променя нищо в тази стая; но откакто бе започнал да се храни там, малко по малко всички предмети бяха разместени, бяха изменили предназначението си и всичко бе добило различен вид: в средата имаше разтегателна маса, сервиз за чай се мъдреше върху неизползваното писалище между кошче за хляб и купа за плодове. Самата библиотека… Някога тези зелени завеси не бяха така опънати зад стъклата. Едно перденце зееше. Жиз се наведе и видя, че вътре блестяха чинии; Леон беше натрупал книгите върху горните рафтове… Ако горкият Жак можеше да види библиотеката си, превърната в бюфет!

Жак!… Жиз не искаше да мисли за него като за умрял. Тя не само не би се смаяла, ако го видеше внезапно в рамката на вратата, но дори всеки миг се надяваше, че той ще се появи пред нея. И именно това суеверно очакване я държеше от три години насам в някакъв възторжен и потискащ полусън.

Тук, сред познатите неща, спомени нахлуват в главата й. Тя не смее да стане; едва диша от страх да не раздвижи въздуха, да не оскверни тишината. Върху камината е сложена снимка на Антоан. Очите й се спират на нея. Тя си спомня денят, когато Антоан я беше дал на Жак. Той беше подарил една и на госпожицата; тя е горе. Това е някогашният Антоан, когото тя обичаше като по-стар брат и който толкова й беше помогнал през тези три години на изпитание. Откакто Жак го няма, тя толкова често е слизала при Антоан, за да поговорят за изчезналия. Колко пъти за малко не беше издала тайната си! Сега всичко е променено. Защо? Какво се е случило между тях? Тя не би могла да каже нищо определено. Спомня си само кратката сцена през юни в навечерието на заминаването си за Лондон. Тогава Антоан изглеждаше като обезумял от предстоящата раздяла и тя не можа да отгатне причината на неговата възбуда. Какво й беше казал всъщност той? Тя сякаш прозря, че той вече не я обича само като по-голям брат, а мисли за нея „другояче“. Възможно ли е това? Може би тя си е въобразила? О, не, в двусмислените му писма, прекалено нежни и пълни с недомлъвки, тя не бе открила вече спокойната обич на миналите години. И затова, откакто се бе върнала във Франция, тя го избягваше по инстинкт и в последните петнадесет дни не бе останала нито веднъж насаме с него. Какво ли иска днес той от нея?

Жиз изтръпва. Това е бързата, отсечена походка на Антоан. Той влиза, спира се и се ослушва. Лицето му е малко уморено, но изразът му е спокоен, очите живи и щастливи. Жиз, която чувствува, че губи почва под краката си, се съвзема веднага: достатъчно е Антоан да се появи и сякаш стаята се изпълва с неговата жизнена сила.

— Добър ден, негърче! — казва той усмихнато. (Това беше много стар прякор, който г-н Тибо, изпаднал в добро настроение, бе измислил един ден още на времето, когато г-ца дьо Вез бе осиновила осиротялата си племенница и бе довела в дома на буржоазното семейство Тибо това мадагаскарско дете, което приличаше съвсем на диваче.)

— Имаш ли много пациенти днес? — пита Жиз, колкото да каже нещо.

— Това ми е занаятът — отговаря той весело. — Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? Или да останем тук? — Без да чака отговор, той сяда до нея. — Как си? Човек никога не може да те види… Хубав шал имаш… Дай ми ръката си… — По съвсем естествен начин той хваща ръката, която Жиз отпуща в неговата; той я слага върху стиснатия си юмрук и я повдига. — Не е така пълничка като по-рано, твоята ръчичка… — Жиз се усмихва престорено и Антоан вижда как две трапчинки се образуват на мургавите й бузи. Тя не отмества ръката си, но Антоан чувствува как е напрегнала мускули и е готова всеки миг да се дръпне настрана. Той без малко не пошепва: „Ти не се държиш мило с мене, откакто си се върнала“, но навреме се опомня, намръщва се и замълчава.

— Баща ти поиска да си легне пак заради крака си — казва тя, за да промени темата на разговора.

Антоан не отговаря. Той отдавна не е бил както сега сам с Жиз. Продължава да гледа малката мургава ръка и проследява вените й до тънката мускулеста китка; той разглежда пръстите й един по един; насилва се да се усмихне:

— Приличат на хубави светли пури…

Същевременно гали с очи като през топла мъгла извивката на това гъвкаво превито тяло, от меката заобленост на рамото чак до коляното, което изпъква под копринения шал. Как го привлича тази толкова естествена отпуснатост на тялото й, тъй близкото й тяло! У нея има нещо бурно, нещо, което може да избухне неочаквано… някакъв кипеж на кръвта… някакво потиснато желание, което всеки миг може да скъса бента… Ще устои ли той на изкушението да обгърне с ръка раменете й и да привлече към себе си тази гъвкава млада плът?… Той се задоволява да наведе глава и да докосне с буза малката ръка.

— Колко е мека кожата ти, негърче… — пошепва Антоан. Погледът му, поглед на пиян просяк, тежко се вдига към лицето на Жиз, която инстинктивно извръща глава и издърпва ръката си.

— Какво искаше да ми кажеш? — запитва тя с решителен тон.

Антоан се овладява:

— Ще ти съобщя нещо ужасно, бедно дете…

Ужасно? Жестоко съмнение пронизва съзнанието на Жиз. Какво? Нима всичките й надежди пропадат? Слисаният й поглед за миг оглежда цялата стая и тревожно се спира на всичко, което й припомня любимия.

Но Антоан довършва фразата си:

— Тате е тежко болен, знаеш ли?…

Тя сякаш не го чува. Трябва й време да събере мислите си, които са тъй далече. После повтаря:

— Тежко болен ли?

При тези думи изведнъж си дава сметка, че е знаела това, без някой да й го е казал. С вдигнати вежди и очи, които изразяват малко престорена тревога, тя добавя:

— Нима е… толкова болен, че…

Антоан прави утвърдителен знак. След това с тон на човек, който отдавна е свикнал с истината, добавя:

— Операцията, която направихме тази зима, изрязването на десния бъбрек послужи само за едно: да не си правим илюзии върху естеството на тумора. И другият бъбрек е бил засегнат почти веднага. Но болестта се разви другояче и се разпространи по целия организъм. За щастие може да се каже… Това ни помага да залъгваме болния. Той не подозира нищо, дори през ум не му минава, че е осъден.

След кратко мълчание Жиз попита:

— Колко време мислиш, че…

Той я гледа. Доволен е. Тя наистина би подхождала за съпруга на лекар. Знае да се държи при сериозни случаи; дори не заплака. Много по-зряла е сега, след като беше прекарала няколко месеца в чужбина. Той се укорява, че винаги е бил склонен да я смята повече за дете, отколкото е тя всъщност.

— Два-три месеца най-много — отговаря той със същия тон. След това добавя живо: — А може би много по-малко.

Макар че не е кой знае колко голям психолог, Жиз схваща, че последните думи са казани заради нея; тя чувствува облекчение, задето Антоан така бързо е свалил маската си.

— Кажи ми, Жиз, ще ме оставиш ли сам сега, когато знаеш това? Ще се върнеш ли въпреки всичко в Англия?

Жиз не отговаря и гледа кротко пред себе си с бляскави неподвижни очи. Върху заобленото й лице, където нито един мускул не трепва, малка гънчица се образува и изчезва между веждите, появява се наново и пак се скрива; това е единственият признак на вътрешна борба. Чувството, което най-напред изпитва, е чувство на нежност — този зов я вълнува. Тя почти никога не бе помисляла, че може да бъде опора за някого, а най-малко за Антоан, на когото цялото семейство винаги бе разчитало.

Но не! Тя усеща уловката, разбира защо той иска да я задържи в Париж. Всичко в нея се бунтува. Отиването й в Англия е единственото средство за нея да осъществи своя голям план, това е единственият смисъл на живота й! О, само да можеше да обясни всичко на Антоан! Уви, това би значило да разкрие тайната на сърцето си, и то именно пред този, който най-малко е подготвен за това признание… По-късно може би… С писмо… Но не сега.

Погледът й остава упорито втренчен някъде далеч; за Антоан това е вече мрачно предзнаменование. И все пак той настоява:

— Защо не искаш да ми отговориш?

Жиз потръпва, но изразът на лицето й остава все така непреклонен.

— Напротив, Антоан, именно затова трябва да побързам да получа английската си диплома. Изглежда, че много по-скоро, отколкото предполагах, ще трябва да се издържам сама…

Антоан я прекъсва с гневно движение.

И с учудване забелязва някакво безпомощно отчаяние в израза на затворената й уста, в погледа й; в същото време на това лице е изписана пламенност, която прилича на безумна надежда. В тези чувства няма място за него. Пристъп на досада го кара да вдигне глава. Досада, отчаяние? Отчаянието надделява, гърлото му се свива, сълзи се появяват в очите му. За пръв път той не се опитва да ги преглътне, нито да ги скрие; може би те ще помогнат да сломи тази непонятна упоритост.

И действително Жиз се вълнува. Тя никога не е виждала Антоан да плаче; никога дори не е помисляла, че той може да плаче. Затова гледа настрана. Към него тя храни нежна и дълбока привързаност, за него мисли винаги с някакъв вътрешен порив, с ентусиазъм. От три години той беше единствената й подкрепа, силният изпитан другар, чиято близост бе единствената й утеха в живота. Защо сега той иска от нея нещо повече от възхищение и доверие? Защо тя да не може вече да му засвидетелствува сестринските си чувства?

Звънецът звъни във вестибюла. Антоан машинално се ослушва. Шум на отваряща се врата и после отново тишина.

Те седят един до друг неподвижни, мълчаливи и мислите им препускат, препускат в различни посоки…

Телефонът звъни… Стъпки във вестибюла. Леон полуотваря вратата.

— Викат ви горе, госпожице. Доктор Теривие е дошъл.

Жиз моментално става.

Антоан спира Леон и пита с уморен глас:

— Колко души има в салона?

— Четири, господин докторе.

Той също става. Животът продължава. „А Рюмел ме чакаше в пет без десет“ — минава му през ума.

Без да се приближи до него, Жиз му казва:

— Трябва веднага да се кача горе, Антоан… Сбогом.

Той се усмихва странно и повдига рамене.

— Е, тогава върви си, негърче. — Интонацията му напомня начина, по който г-н Тибо му бе казал преди малко: „Добре тогава, тръгвай, драги мой“. Тягостно сравнение…

И със съвсем друг тон той добавя:

— Кажи, моля ти се, на Теривие, че не мога да напусна кабинета в този момент. Ако иска да ме види, нека се отбие тук, когато си отива.

Жиз кимва с глава и отваря вратата; след това, сякаш взела внезапно решение, тя се обръща към Антоан… Но не… Какво да му каже? Има ли смисъл, щом не може да му каже всичко?… Тя се загръща още повече с шала си и изчезва, без да вдигне очи.

 

 

— Асансьорът слиза — каза Леон. — Няма ли да го почакате, госпожице?

Тя направи отрицателен знак с глава и започна да се изкачва. Изкачи се бавно, защото се чувствуваше потисната. Цялата й енергия сега беше съсредоточена около една идея-фикс: Лондон! Да, да замине колкото е възможно по-скоро, без дори да чака края на ваканцията. О, ако Антоан знаеше какво представлява за нея отиването й отвъд Ламанш!

Преди две години през една септемврийска утрин — около десет месеца след изчезването на Жак — раздавачът в Мезон-Лафит, когото Жиз случайно бе срещнала в градината, й предаде кошница с цветя, адресирана до нея и носеща етикета на цветарски магазин от Лондон. Изненадана и предчувствуваща изведнъж нещо сериозно, тя се бе качила в стаята си, без да я видят, разрязала бе връвта, дръпнала бе похлупака и почти бе припаднала, виждайки букет от рози, сложен върху влажен мъх. Жак! Техните рози! Пурпурни рози, малки пурпурни розички, почти черни в средата, точно същите като техните! Септември, рожденият й ден! Смисълът на тази пратка без подател беше тъй ясен за нея, както смисълът на шифрована телеграма, на която само тя има ключа. Жак не е мъртъв! Г-н Тибо се мами. Жак живее в Англия! Жак я обича!… Първият й порив беше да разтвори широко вратата и да извика с всичка сила: „Жак е жив!“. За щастие тя се бе опомнила навреме. Как ще обясни защо пурпурните розички са така красноречиви? Ще я отрупат с въпроси. О, за нищо на света тя не би издала тайната си! Затова бе затворила вратата и се бе помолила на бога да й даде сила да мълчи, да мълчи поне до вечерта, защото знаеше, че Антоан ще пристигне в Мезон за вечеря.

Вечерта тя го бе дръпнала настрана и му бе казала за загадъчната пратка — цветя, пратени от Лондон, където не познава никого… Жак?… На всяка цена трябваше да се почнат издирвания в Лондон. Антоан, заинтригуван, но скептично настроен поради неуспеха на многобройните опити почти през цялата година, все пак нареди да се направят бързи постъпки в Лондон. Цветарката даде точно описание на купувача, който бе наредил да се пратят цветята, но това описание ни най-малко не отговаряше на външния вид на Жак. И тази следа трябваше да бъде изоставена.

Но Жиз не се отказа от нея. Тя единствена беше сигурна, че Жак живее в Англия. Престана да говори за случката; със самообладание, каквото човек не би очаквал от седемнадесетгодишно момиче, тя си наложи мълчание. Взела бе неотменно решение: на всяка цена да отиде сама в Англия и да открие следите на Жак. Проектът беше почти неосъществим, но цели две години с лукавата и мълчалива настойчивост на своите примитивни прадеди тя малко по малко бе успяла да направи възможно заминаването си и дори да го подготви. С цената на какви усилия само! Тя си спомни всички перипетии, през които бе минала. С търпение и хитрост трябваше да втълпи толкова нови понятия в упоритата глава на леля си. Необходимо беше най-напред да й внуши, че едно момиче без зестра, дори когато е от добро семейство, трябва да може да припечелва само хляба си; след това да й обясни, че и тя самата чувствува, подобно на леля си, призвание да възпитава деца; да я убеди също, че при трудностите, които създава днес конкуренцията, е необходимо една гувернантка да говори свободно английски. След това трябваше умело да запознае старата госпожица с една учителка в Мезон-Лафит, която тъкмо бе завършила учението си в един английски институт. За щастие г-н Тибо, когото също бяха заинтересували, събра добри сведения за института. Накрая, след безбройни отлагания, миналата пролет г-ца дьо Вез се беше съгласила да пусне Жиз, която прекара лятото в Англия. Но тези четири месеца не й бяха донесли това, на което се надяваше: тя беше станала жертва на непочтени детективи и бе изпитала само разочарования. Но сега смяташе да действува по-добре, да използва някои връзки. Беше продала няколко накита и бе събрала всичките си спестявания. Влязла беше също във връзка със сериозни агенции. Освен това беше успяла да заинтересува в романтичното си приключение дъщерята на Commissioner of Metropolitain Police[76] в Лондон, у когото щеше да обядва, щом пристигне, и който можеше да й бъде извънредно полезен. Как тогава да не се надява?…

Жиз се изкачи до етажа на семейството. Трябваше да позвъни, тъй като леля й не й поверяваше ключ от апартамента.

„Как да не се надява човек?“ — каза си тя.

И изведнъж сигурността, че отново ще намери Жак така я овладя, че тя се почувствува напълно ободрена. Антоан беше казал, че баща му може да изкара още три месеца.

„Три месеца? — помисли си тя. — Аз ще успея, преди тези три месеца да изтекат.“

 

 

През това време долу, в стаята на Жак, Антоан стоеше прав пред вратата, която Жиз бе затворила след себе си и втренчено гледаше непроницаемата дървена плоскост.

Той чувствуваше, че е изчерпал докрай възможностите си. Досега волята му, която почти винаги се бе устремявала към най-големите трудности и винаги бе побеждавала, никога не бе преследвала непостижимото. В този миг сякаш нещо се откъсваше от него. Антоан не беше от тези хора, които упорствуват дори когато няма никаква надежда.

Той направи колебливо две крачки, погледна се в огледалото, приближи се, облегна се на камината и като наведе глава, се загледа няколко секунди в отражението на очите си. Ами ако тя внезапно беше казала: „Да, ще се оженя за тебе?“. Той изтръпна, уплаши се със закъснение…

„Глупаво е човек да си играе с тези работи — каза си той, като се завъртя на токовете си. — Дявол да го вземе, пет часът! Ами кралица Елизабет!“

И с бързи стъпки се отправи към „лабораторията“, но Леон с обичайния си безизразен поглед и блуждаеща лукава усмивка го спря:

— Господин Рюмел си отиде. Записа се за вдругиден в същия час.

— Отлично — каза Антоан облекчен. И в момента това малко удовлетворение беше почти достатъчно да отпъди грижата му.

Той се върна в кабинета си, премина през него по диагонал и като повдигна завесата с привичен жест, който винаги му доставяше удоволствие, отвори вратата на салона.

— Гледай, гледай — каза той, като ощипа на минаване бузата на едно бледо момченце, което плахо пристъпваше към него. — Съвсем сам като голямо момче, а? Как са родителите ти?

Той улови детето за ръка, доведе го до прозореца, сложи го да седне на една табуретка срещу светлината и с нежно, но твърдо движение наведе назад покорната главичка, за да прегледа гърлото.

— А така — прошепна той, без да откъсва поглед от гърлото на детето, — този път това се казват сливици…

Изведнъж си бе възвърнал бодрия, звучен, малко рязък глас, който действуваше на болните като освежителна струя.

Той продължаваше да стои внимателно наведен над детето. Но изведнъж засегнатото му честолюбие го жегна и Антоан неволно помисли: „Стига да пожелая, винаги мога да я извикам с телеграма…“.

VIII

Изпращайки момченцето, Антоан много се учуди, като завари мис Мери, англичанката с цветущия тен, седнала на канапето във вестибюла.

Той се приближи до нея. Тя стана и го посрещна с дълга, мълчалива, прелестна усмивка; след това с решителен вид му подаде един синкав плик.

Нейното държане, тъй различно от въздържаността, която бе показала преди два часа, загадъчният й, решителен поглед предизвикаха у Антоан, без сам да знае защо, мисълта, че става нещо необикновено.

Заинтересуван, той разкъса украсения с герб плик. Стоеше още във вестибюла, когато видя, че англичанката, без някой да я покани, се отправя към кабинета, чиято врата бе отворена.

Той я последва, като разгъваше писмото.

„Драги господин докторе,

Имам да ви отправя две молби и за да не бъдат те зле приети, поверявам ги на най-малко отблъскващия приносител, който можах да намеря.

Примо: моята завеяна Мери чака като глупачка да излезе от вашия дом, за да ми признае, че от няколко дни се чувствувала отпаднала и напоследък не можела да спи нощем от кашлица. Ще бъдете ли така любезен да я преслушате внимателно и да й препоръчате нещо?

Секундо: на село имаме един стар горски пазач, който страда ужасно от деформиращ ревматизъм. По това време на годината болестта му става истинско мъчение. На Симон му е много жал за горкия старец и все му прави успокоителни инжекции. В нашата аптека винаги имаме морфин, но последните кризи напълно изчерпаха запасите ни и затова Симон нарочно ми заръча да му донеса известно количество. Но това е невъзможно без рецепта. Съвсем забравих да ви говоря за това днес следобед. Ще бъдете ли така любезен да предадете на моята очарователна пратеница рецепта, която, ако е възможно, да използувам няколко пъти, за да си доставя веднага пет-шест дузини ампули от по един кубически сантиметър.

Благодаря ви предварително за втората молба. Колкото до първата, драги господин докторе, не знам кой от двама ни трябва да благодари на другия. Сигурно не ви липсват по-малко привлекателни пациентки…

С най-добри спомени за вас: Ана-Мари С. дьо Батенкур.

П. П. Сигурно ще се запитате защо Симон не се обърне към тамошния лекар. Той е един ограничен индивид, сектант, който гласува винаги срещу нас и не ни прощава, загдето не го викаме в замъка. Иначе не бих ви създала този труд.

А.“

Антоан бе прочел писмото, но още не вдигаше глава. Най-напред той се ядоса — за какъв го вземат? След това реши, че историята е пикантна и това го развесели.

Той знаеше как може да използва двете поставена под ъгъл огледала в кабинета си, тъй като му се бе случвало вече сам да види двойно отразения си образ в тях. Както бе застанал, облегнат на камината, можеше, без да мръдне, да наблюдава англичанката само като извие очи под наведените си клепки. Той постъпи точно така. Мис Мери беше седнала малко зад него и си сваляше ръкавиците; тя беше разкопчала и разтворила мантото си, за да открие бюста си и с престорена разсеяност гладеше ресните на килима с върха на обувката си. Изглеждаше едновременно и изплашена, и дръзка. Убедена, че той не може да я види, без да промени мястото си, тя изведнъж повдигна дългите си клепки и му хвърли бегъл поглед, кратък и син като искра.

Нейното неблагоразумие разпръсна и последните съмнения на Антоан. Той се обърна и започна да се усмихва. Все така навел глава, препрочете още веднъж изкусителното писмо и после бавно го сгъна. След това, без да престава да се усмихва, вдигна глава и погледна Мери в очите. Погледите им се срещнаха и сякаш ток премина и през двамата. Англичанката се поколеба за миг. Той не произнесе нито дума: само с полунаведени клепачи направи бавно отрицателен знак с глава. И продължи да се усмихва. Лицето му бе така изразително, че Мери не изтълкува погрешно отговора му. Човек не би могъл да каже по-безочливо: „Не, госпожице, дума да не става, на мене такива не ми минават… Не мислете, че съм възмутен; много съм ги виждал такива, затова само ме е смях… Много съжалявам, но трябва да ви кажа, че дори на тази цена няма да получите нищо от мене…“

А мис Мери беше станала от стола с пламнало лице, занемяла. Препъвайки се в килима, тя отстъпваше към вестибюла. Той вървеше след нея, като че ли това паническо бягство беше съвършено естествено нещо. Цялата история много го забавляваше. Мис Мери бягаше, забила поглед в пода, без да промълви нито дума, като се мъчеше да загърне яката си с голата си разтреперана ръка, която изглеждаше безкръвна до зачервените й бузи.

Във вестибюла той се доближи до нея, за да й отвори вратата на апартамента. Мис Мери като че ли кимна съвсем леко с глава. Но в момента, в който той щеше да отговори на поздрава й, тя направи внезапен жест: преди Антоан да схване какво става, с ловкостта на джебчия англичанката му дръпна писмото, което той държеше в ръка, и изскочи навън.

Антоан се чувствуваше изигран, но трябваше да признае, че на мис Мери не й липсва нито ловкост, нито хладнокръвие.

Връщайки се в кабинета си, той се запита какво ли лице ще направят англичанката и хубавата Ана след няколко дни, когато го срещнат. При тази мисъл отново се усмихна. На килима лежеше една ръкавица. Той я вдигна, помириса я и весело я хвърли в кошчето за хартии.

Тези англичанки!… Югет… Какъв ли ще бъде животът на недъгавото дете между тези две жени?

Свечеряваше се.

Леон влезе, за да затвори капаците на прозорците.

— Тук ли е госпожа Ернст! — запита Антоан, след като хвърли поглед към бележника.

— О, отдавна, господин докторе… Дори цялото семейство е дошло: майката, момченцето, дядото.

— Много добре — рече бодро Антоан като повдигна завесата.

IX

Действително към него се приближи един дребен мъж на около шестдесет години.

— Моля ви, господин докторе, приемете мене най-напред, тъй като имам да ви кажа няколко думи насаме.

Произношението му беше твърдо, малко провлечено, походката — плаха и благородна.

Антоан внимателно затвори вратата и посочи стол на посетителя.

— Аз съм Ернст… Доктор Филип трябва да ви е говорил… Благодаря — пошепна той като сядаше.

Лицето му беше симпатично. Очите му бяха хлътнали, погледът — тъжен и изразителен, но топъл, бляскав и младежки. Лицето му, напротив, беше старческо: изхабено, набраздено, едновременно месесто и изсъхнало, състоящо се от вдлъбнатини и издутини, без нито една равна повърхност; челото, бузите и брадичката изглеждаха като мачкана с ръце глина. Къси и остри оловносиви мустаци прерязваха лицето му на две. Редките, обезцветени коси приличаха на тревата, която расте по дюните.

Долови ли той, че Антоан незабелязано го разглежда?

— Ние приличаме на дядо и баба на детето — рече той с тъга. — Късно се оженихме. Аз съм професор в университета и предавам немски в лицея Шарлеман.

„Ернст — каза си Антоан — и този акцент… Трябва да е от Елзас.“

— Не искам да злоупотребявам с времето ви, господин докторе, но понеже вие се съгласихте да се заемете с малкия, сметнах, че е необходимо да ви обясня, да ви съобщя поверително някои неща… — Той повдигна очи. Погледът му се замъгли от някаква сянка. И веднага поясни: — Искам да кажа неща, които госпожа Ернст не знае.

Антоан кимна с глава в знак на съгласие.

— Ето — каза г-н Ернст, сякаш събираше силите си.

Очевидно беше намислил какво ще каже, защото започна да говори, втренчил очи някъде надалеч, без да бърза, като човек, който се изразява леко.

Антоан имаше впечатлението, че Ернст предпочита да не го гледат.

— През 1896 година бях четиридесет и една годишен и учителствувах във Версай. — Гласът му стана малко неуверен: — Бях сгоден — добави той като придаде особена звучност на двете срички, сякаш те бяха тонове на акорд. После заговори с по-твърд тон: — Освен това аз страстно поддържах капитан Драйфус. Вие сте много млад, господин докторе, и не сте преживели тази душевна драма… — Той произнасяше думата „драма“ като „трама“, с дрезгава и тържествена интонация. — Но все пак знаете, че по това време беше мъчно да бъдеш едновременно държавен чиновник и войнствуващ драйфусист. — След кратка пауза той добави: — Аз бях от тези, които поеха този риск. — Тонът му беше отмерен, без самохвалство, но достатъчно твърд и Антоан много добре си представяше какво неблагоразумие, каква енергия и каква вяра е имало преди петнадесет години у този спокоен старец с издутини по челото, с упорита брадичка и с очи, които още пламтяха с черен блясък. — Разправям ви това — продължи г-н Ернст, — за да ви обясня как в началото на учебната 1896 година се озовах в един лицей в Алжир. Колкото до моя брак… — прошепна той кротко — братът на моята годеница, единственият й роднина, беше морски офицер от търговската флота, но това няма значение, и имаше идеи, напълно противоположни на моите. Годежът бе развален. — Очевидно той се стараеше да направи безлично изложение на фактите. След това с по-глух глас продължи: — Четири месеца след пристигането ми в Африка забелязах, че съм… болен. — Гласът му отново сякаш се пречупи, но г-н Ернст се съвзе: — Всъщност не трябва да се плашим от думите: бях се заразил от сифилис.

„Аха, така — помисли Антоан, — малкият… Сега разбирам…“

— Веднага се посъветвах с няколко лекари от медицинския факултет в Алжир. По техен съвет се доверих на най-добрия специалист в града. — Той се колебаеше да назове лекаря. — Някой си доктор Лор, чиито трудове вие може би познавате — добави той, без да гледа Антоан. — Лекуването започна от самото начало на болестта, от появяването на първото и единствено поражение. Аз съм човек, който изпълнява точно лекарските предписания. Дори най-строгите предписания. Лекувах се системно. Когато ме върнаха в Париж след четири години — след като утихна бурята по Драйфусовата афера, — доктор Лор ми заяви, че от една година ме счита напълно излекуван. И аз му повярвах. Фактически впоследствие никога не съм имал никаква външна проява, нито най-малкото указание за рецидив.

Той спокойно обърна глава и потърси с поглед очите на Антоан, който направи знак, че слуша внимателно.

И не се задоволяваше само да слуша; той го наблюдаваше. Съдейки по външния вид, по държането му, Антоан се мъчеше да си представи каква е била честната, изпълнена с труд кариера на този никому неизвестен учител по немски. Срещал бе подобни хора. Но този явно можеше да бъде много повече от обикновен учител. Човек чувствуваше също, че той отдавна е привикнал на скромност, на тази пълна с достойнство въздържаност, наложена на една благородна душа от оскъдицата, от тежкия, безрадостен, но понасян с твърдост и вяра живот. Тонът, с който бе споменал за развалянето на годежа си, говореше много за самотния му живот, за нещастната му любов. Сдържаната топлота, която се появяваше от време на време в погледа му, трогателно показваше, че този учител с посивели коси има юношески свежа и чувствителна душа.

— Шест години след като се завърнах във Франция — продължи той, — моята годеница загуби брат си. — Той търсеше думите си. — И аз я срещнах отново… — пошепна той просто, но се смути и млъкна.

С наведена глава Антоан дискретно го чакаше да продължи. Затова се изненада, когато учителят изведнъж повиши глас, в който прозираше нотка на тревога:

— Господин докторе, не зная какво ще си помислите за човек, който е извършил това, което извърших аз… Болестта, лекуването, всичко това беше стара история от преди десет години, забравена история… Аз бях минал вече петдесетте… — Той въздъхна. — Цял живот бях страдал от самота… Разказвам ви тези неща несвързано, господин докторе…

Антоан вдигна очи. Преди още да види лицето му, той бе разбрал. Страшно изпитание е за един образован човек да има дете с умствен недъг. Но това е нищо в сравнение с мъчението на един баща, който съзнава, че единствено той е отговорен за това нещастие и разкъсван от угризения на съвестта, стои безпомощен пред съдбата, която сам е създал.

Ернст обясняваше с уморен глас:

— Аз впрочем имах известни скрупули. Исках да се посъветвам с лекар. И почти го направих. Впрочем не… Човек не трябва да се бои от истината. Аз се убеждавах, че това е безполезно. Повтарях си думите, които ми беше казал Лор. Търсех някакъв околен път. Един ден срещнах някакъв лекар при един мой приятел и поведох разговора на тази тема. Чух от него още веднъж, че има случаи на пълно излекуване. Това ми беше достатъчно, за да се освободя от всички опасения.

Той се спря отново.

— Освен това аз си мислех: жена на тази възраст… няма защо човек да се страхува, че тя… че тя може да има дете… — Хълцания го задавиха. Той не бе навел глава; седеше неподвижен, със стиснати юмруци и с така силно опънати мускули на врата, че Антоан забеляза как те треперят. Две сълзи, които не потекоха надолу, придадоха още по-голям блясък на втренчения му поглед. Но Ернст искаше да говори. Затова направи усилие и със сърцераздирателен, прекъсван от ридания глас промълви:

— Жал ми е… за това дете… господин докторе.

Сърцето на Антоан се сви. За щастие силните чувства почти винаги предизвикваха у него опияняваща свръхвъзбуда, която веднага преминаваше в неудържима нужда да вземе решение и да почне да действува.

Той и сега нито за миг не се поколеба.

— Е добре… какво има? — рече Антоан, като се престори на изненадан.

Той повдигаше веждите си, бръчкаше челото си и си даваше вид, че трудно е следил разказа и не е сигурен, че добре е разбрал събеседника си.

— Каква връзка може да има между… този нещастен случай, който е бил лекуван от самото начало и който е бил на-пъл-но излекуван и… и недъга, може би съвсем временен, на детето?

Ернст го гледаше изумен.

Широка усмивка освети лицето на Антоан.

— Драги господине, ако съм ви разбрал добре, вашите скрупули ви правят чест. Но аз съм лекар и позволете ми да ви говоря без заобикалки: от научна гледна точка тези скрупули са… абсурдни!

Професорът беше станал, сякаш искаше да тръгне към Антоан. Но остана неподвижен, с напрегнат поглед. Беше от тези хора със сложен и дълбок вътрешен живот, които, когато бъдат завладени от някоя мъчителна мисъл, отдават й цялото си сърце… От години той носеше в гърдите си тази безмерна мъка, която не бе посмял да довери дори на другарката си по нещастие. Сега за първи път си отдъхна, за първи път го озари надежда.

Антоан отгатна какво става в него. Но страхувайки се, че по-ясни въпроси щяха да го принудят да прибегне към по-сложни и по-трудни лъжи, той нарочно промени темата.

— Преждевременно ли е родено детето? — запита той неочаквано, сякаш намираше безполезно да се спира върху мъките и фантазиите на бащата.

Събеседникът му започна да мига:

— Детето ли?… Преждевременно?… Не…

— Трудно раждане?

— Много трудно.

— Форцепс?

— Да.

— А — извика Антоан, сякаш бе открил много важно указание. — Ето какво несъмнено може да обясни доста неща… — После, за да не се задълбочава, добави: — Хайде, покажете ми вашето болно момче. — След това стана и се отправи към салона.

Но учителят бързо пристъпи напред, препречи му пътя и го улови за лакътя:

— Вярно ли е, господин докторе? Вярно ли е? Нали не ми казвате това, за да… Ах, господин докторе, дайте ми честна дума… честна дума, господин докторе, че…

Антоан се обърна. Той видя умолителното лице, на което бе изписана безкрайна благодарност, примесена с лудо желание да повярва думите на лекаря. Особена радост изпълни душата му, голямата радост, която дават дейността и успехът, голямата радост на доброто дело. Ще видим какво може да се направи с малкия, но колкото до бащата — никакво колебание. Този нещастник трябва на всяка цена да бъде изтръгнат от отчаянието!

Той впи поглед в очите на Ернст и тихо и тържествено каза:

— Давам ви честната си дума, господине.

После, след кратко мълчание, отвори вратата на салона.

 

 

Там една възрастна дама, облечена в черно, се мъчеше да задържи между колената си едно дяволче с кестеняви букли, което отначало единствено привлече вниманието на Антоан. Когато вратата се отвори, детето спря да играе и загледа непознатия с умните си големи черни очи; после се усмихна, но веднага, сякаш изплашено от собствената си усмивка, се обърна настрана със смутен вид.

След това Антоан премести погледа си върху майката. Толкова благост и тъга разхубавяваха това повехнало лице, че той бе наивно трогнат и веднага си каза: „Какво пък… Ако се залови човек… Винаги могат да се получат резултати“.

— Заповядайте, госпожо.

Той се усмихваше състрадателно. Искаше още от прага да вдъхне малко вяра на нещастната жена. Чуваше зад себе си тежкото дишане на учителя. Търпеливо държеше завесата повдигната и гледаше как майката и детето идват към него. „Каква хубава професия, дявол да го вземе, каква хубава професия!“ — мислеше си той.

X

Пациентите се редуваха един след друг до вечерта без Антоан да усети умора, нито да помисли за часа; всеки път, когато отваряше вратата на салона, чувствуваше отново без всякакво усилие прилив на енергия. След като изпрати и последната си пациентка — хубава млада жена, притиснала в ръце цветущо бебе, заплашено почти от пълна слепота, — той погледна чаровника си и остана смаян: беше вече осем часът.

„Много е късно за флегмона на малкия — каза си той. — Ще намина на улица Верньой, като се връщам от Еке тази вечер.“

Той се върна в кабинета си и отвори прозореца, за да проветри стаята, после се доближи до ниската, отрупана с книги масичка да потърси нещо за четене през време на вечерята. „Всъщност — помисли си Антоан — аз исках да проверя нещо за случая на малкия Ернст.“ Той набързо прелисти няколко стари годишнини от „Невроложки преглед“, докато намери прочутата дискусия от 1908 година върху загубването на говора. „Наистина типичен случай — каза си той. — Трябва да поговоря с Трьойар за него.“

Той се усмихна развеселен, като си помисли за Трьойар и за странностите му, които бяха станали просто легендарни. Спомни си за годината, която бе прекарал в отделението на този невролог. „Как попадна там, дявол да го вземе? — запита се той. — Тези въпроси трябва да са ме интересували едно време… Кой знае дали не бих се проявил по-добре, ако се бях посветил на нервни и душевни болести? Това е област, в която има още толкова да се работи…“ И изведнъж пред него изникна образът на Рашел. Отде дойде тази странна асоциация? Рашел, която нямаше никакво медицинско, нито научно образование, действително проявяваше подчертан интерес към всички психологически проблеми; тя безспорно бе допринесла да се развие у него живият интерес, който той проявяваше сега към хората. Впрочем краткотрайната му връзка с нея го бе променила толкова много в най-различни отношения. Колко често бе установявал това!

Погледът му стана мечтателен, с отсянка на лека тъга. Той стоеше прав, с отпуснати рамене, като полюляваше списанието между палеца и показалеца си.

Рашел… Не можеше да си припомни без мъчителна тръпка образа на странното същество, което беше преминало през живота му. Не бе получил от нея никакво известие. Всъщност той не се учудваше на това: никога и през ум не му минаваше, че Рашел може да е още жива някъде по света. Може би е загинала изтощена от климата, от треска… или жертва на мухата цеце… Може би е била убита при злополука, удавена, удушена, но без съмнение тя беше мъртва.

Антоан се изправи, мушна книжката под мишница, влезе във вестибюла и извика на Леон да слага вечерята. Тогава изведнъж си спомни за една духовита забележка на Филип. Един ден, когато Антоан му докладваше за новите болни, приети в отделението през време на отсъствието на шефа, Филип бе сложил ръка на рамото му и полу на шега, полунаистина му бе казал: „Вие почвате да ме тревожите, моето момче. Все повече се интересувате от душевното състояние на вашите болни и все по-малко от техните болести!“.

 

 

Супникът димеше на масата. Сядайки, Антоан забеляза, че е уморен.

„Все пак хубава професия“ — каза си той.

Разговорът с Жиз отново изплува в съзнанието му, но той бързо отвори списанието и се помъчи да отстрани този спомен. Напразно. Атмосферата в тази стая, където още се чувствуваше присъствието на Жиз, му беше мъчителна. Той си припомни увлечението, от което не можеше да се освободи през последните месеци. Как бе могъл цяло лято да храни надежди, които не почиват на нищо? Той стоеше пред разрушената си мечта като пред останки от театрален декор; декорът се бе сгромолясал на земята и всичко се беше превърнало на прах. Антоан почти не страдаше. Не, никак не страдаше. Само честолюбието му бе засегнато. Цялата история му изглеждаше посредствена, детска, недостойна за него.

За щастие боязливо позвъняване откъм вестибюла отклони мислите му. Той веднага остави кърпата си и се ослуша, опрял ръка на масата, готов веднага да стане и да посрещне някоя непредвидена случка.

Най-напред се чуха някакви увещания, женски шепот и след това вратата се отвори. За негово учудване Леон, без всякакви церемонии, въведе две посетителки в стаята. Бяха двете прислужнички на г-н Тибо. Отначало Антоан не ги разпозна в сянката, но след това, предполагайки изведнъж най-лошото, така внезапно стана, че събори стола си.

— Не, не… — извикаха двете жени, силно смутени. — Извинете, господин Антоан, ние мислехме, че по-малко ще ви безпокоим, ако дойдем в този час.

„Помислих, че тате е умрял“ — каза си Антоан простичко. И си даде сметка доколко вече е подготвен за такава новина. Съвсем допустимата мисъл за емболия, предизвикана от флебит, бе веднага минала през ума му. Като си представи как подобна смърт би спестила дългата мъчителна агония, той не можа да не изпита известно разочарование.

— Седнете — каза той. — Аз ще продължа да вечерям, защото имам да правя още визити тази вечер.

Двете жени останаха прави. Майка им, старата Жана, от четвърт век бе готвачка у г-н Тибо. Но сега, престаряла с подути вени на краката, тя бе престанала да върши каквато и да било работа; сама признаваше, че е „старо пукнато гърне“. Дъщерите й слагаха едно кресло до кухненската печка и тя прекарваше там дните си с ръжен в ръка, като се залъгваше, че още носи някаква отговорност за готвенето. Тя следеше всичко, по някой път разбиваше майонезата и от сутрин до вечер отрупваше дъщерите си със съвети, макар че и двете бяха минали вече тридесетте. По-старата, Клотилд, здрава девойка, предана, но не много услужлива, бъбрива, работлива, си бе останала грубовата и бе запазила сочния селски говор на майка си, тъй като дълго бе слугувала в един чифлик в техния край. Сега тя беше готвачката на семейството. Другата дъщеря, Адриан, по-изтънчена от сестра си, беше възпитана в манастир и винаги бе работила като прислужница в града. Тя обичаше хубавото бельо, сантименталните песни, обичаше да си сложи някое букетче на масичката за ръкоделие, обичаше и хубавата служба в „Сен-Тома-д’Акен“.

Както винаги Клотилд заговори:

— Та… дошли сме за майката, господин Антоан. От три-четири дни много страда, горката жена. Нещо й се е подуло тука отпред, от дясната страна. Не може вече да спи нощем и когато отива по нужда, чуваме я как хленчи, добрата старица, като дете. Тя търпи болка и не иска нищо да каже! Да можеше да дойдете, господин Антоан, ама така, без да показвате за какво сте дошли, нали, Адриан? И после изведнъж така да откриете сам подутината под престилката.

— Много просто — рече Антоан като измъкна бележника си. — Утре ще вляза в кухнята по някакъв повод.

Докато сестра й обясняваше, Адриан по навик започна да обслужва Антоан: сменяше чинията му, подаваше му кошчето с хляба.

Тя още не бе продумала нито дума. Накрая с леко разтреперан глас запита:

— Господин Антоан, мислите ли, че… може да бъде сериозно?

„Тумор, който се развива така внезапно… — помисли си Антоан. — Но операция на нейната възраст?…“ — С безпощадна яснота той си представи всичко, което беше възможно в подобен случай: чудовищното развитие на неоплазмата, нейните поражения, постепенното задушаване на органите… И по-лошо: ужасно бавното разлагане на толкова живи мъртъвци…

Вдигнал вежди, с навъсено лице, той малодушно избягваше боязливия поглед на жената, защото не би искал да я лъже. Той бутна чинията си и направи неопределено движение. За щастие пълната Клотилд, която не можеше да не каже нещо, когато всички мълчат, отговори вместо него:

— Е, не може да се каже предварително, разбира се. Господин Антоан най-напред трябва да види какво е. Но аз знам едно: майката на покойния ми мъж накрая умря от простинка в гърдите, макар че петнадесет години й беше подут коремът.

XI

След четвърт час Антоан пристигна на улица Верньой №37-а.

Стари сгради в тъмно дворче. На шестия етаж, при входа на коридора, който миришеше на светилен газ, той видя врата №3.

Робер, с лампа в ръка, дойде да отвори.

— Как е брат ти?

— Мина му.

Лампата осветяваше отблизо прямите, весели, малко сурови очи, преждевременно зрели, и цялото детско лице, по което беше изписана несъответствуваща на годините му енергия.

Антоан се усмихна.

— Хайде да го видим! — Той взе лампата от момчето и я вдигна, за да се ориентира.

Посред стаята имаше кръгла маса, покрита с мушама. Очевидно Робер пишеше, защото един голям тефтер беше отворен между отпушено шише с мастило и куп чинии, парче хляб и две ябълки — скромен натюрморт. Стаята беше разтребена; изглеждаше дори уютна. Беше топло. Тенджера с вода шушнеше върху малка кухненска печка пред камината.

Антоан пристъпи към високото махагоново легло, което беше поставено в дъното на стаята.

— Спеше ли?

— Не, господине.

Болното момче, което очевидно току-що се бе събудило внезапно, се изправи на здравия си лакът и ококори очи, като се усмихваше; не изглеждаше никак боязливо.

Пулсът му беше спокоен. Антоан сложи на нощната масичка кутията с марля, която беше донесъл, и започна да развива превръзката.

— Какво ври там на печката?

— Вода. — Робер се засмя: — Щяхме да си попарим липов чай; портиерката ми го даде. — Изведнъж той смигна. — Искате ли да ви дам и на вас, кажете. Със захар? О, да, господин докторе, кажете да.

— Не, не, благодаря — отвърна Антоан развеселен. — Но ми трябва преварена вода, за да поизмия цирея. Сипи ми малко в една чиста чиния. Така. Ще трябва да почакаме да изстине малко. — Той седна и погледна двете деца, които му се усмихваха като на стар приятел.

„Честни, открити лица. Но знае ли човек!“ — помисли си той.

После се обърна към по-стария брат:

— А как така на вашата възраст живеете тук съвсем сами?

Робер направи неопределено движение и повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Ами как иначе!“.

— Какво е станало с родителите ви?

— О, родителите ни… — отвърна момчето, сякаш ставаше дума за някаква много отдавнашна история. — Ние живеехме с леля си. — То се замисли и посочи с пръст голямото легло. — И после тя умря; посред нощ на десети август; става вече повече от година. Тогава загазихме здраво, нали, Лулу? За щастие бяхме приятели с портиерката, та тя не каза нищо на собственика. Затова можахме да останем тук.

— Ами наемът?

— Плаща се.

— Кой го плаща?

— Ние.

— А отде идват парите?

— Ами печелим ги. Или по-точно аз печеля. Защото той няма добра работа. Би трябвало да му се намери нещо друго. Той работи при Бро, познавате ли ги, в Грьонел? Разнася поръчките. Четиридесет франка на месец без храна. Заплата ли е това, а? Парите, дето се казва, за подметки дори не стигат.

Той замълча и се наведе любопитно, защото Антоан беше свалил компреса. Циреят беше пуснал съвсем малко гной; ръката бе спаднала и раната имаше добър вид.

— А ти? — запита Антоан като мокреше компреса.

— Какво аз?

— Ти ли си печелиш хляба?

— О, аз — отвърна Робер с провлечен глас, който изведнъж изплющя като знаме: — Аз се справям!

Изненадан, Антоан вдигна очи и този път срещна остър и до известна степен обезпокояващ поглед; малкото личице изразяваше страст и воля.

Хлапакът беше разположен към разговор. Печеленето на пари беше най-важната тема, единствената, на която заслужаваше да се говори; откакто бе почнал да мисли, цялото му внимание бе постоянно насочено натам.

Той започна словоохотливо да говори, бързаше да каже всичко, да повери тайните си:

— Като разносвач аз печелех само шестдесет франка на месец, когато леля ми умря. Но сега работя и в съдебната палата — това прави редовни сто и двадесет франка. Освен това господин Лами, старшият писар, поиска да заместя човека, който лъскаше пода на канцеларията сутрин, преди да дойдат чиновниците. По-рано старият чистеше пода само когато е кално, и то където се вижда, под прозорците. О, те съвсем не загубиха, дето ме взеха, можете да бъдете сигурен!… Това ми носи още осемдесет и пет франка отгоре. А пък аз се забавлявам с тази работа — каква пързалка е само да знаете!… — Той подсвирна. — Но това не е всичко… Аз знам и други номера.

Той се поколеба малко и почака Антоан да обърне отново глава към него. С един поглед като че ли прецени какъв човек има пред себе си. Макар и несъмнено успокоен, все пак счете за благоразумно да започне с кратък предговор:

— Ще ви разправя нещо, защото съм сигурен във вас. Но все едно, че нищо не знаете, нали?

И заговори с висок глас, като постепенно се опиваше от признанията си:

— Нали познавате госпожа Жолен, портиерката на номер 3-а, точно срещу вас? Е, та тази женица прави цигари за клиентите си, но не го казвайте никому… Ако това ви интересува по някой път?… Не?… Но те са хубави и меки, никак не са набити. И не са скъпи. Ще ви дам да ги опитате… Във всеки случай изглежда, че този занаят е строго забранен. И затова на нея й трябва някой тарикат, който да разнася пакетите и да събира парите. Аз й върша тая работа от шест до осем, като изляза от канцеларията, без някой да разбере нещо. А пък тя ми дава обед всеки ден, освен в неделя. И тя съвсем не е лоша готвачка, дума да не става! И каква икономия правя! При това, като си плащат фактурата, клиентите, които са все богаташи, почти винаги ми бутат по някой бакшиш — десет су, двадесет су, зависи… И с всичко това, малко по малко, разбирате, свързваме двата края…

Пауза. По интонацията Антоан отгатна, че очите на момчето блестят от гордост; той нарочно не вдигна глава. Увлечен, Робер весело продължи да говори:

— Като се прибере вечер Лулу е съсипан от умора. Готвим си тука — някоя супа или яйца, или сирене, това става бързо. По̀ обичаме така да вечеряме, отколкото да ходим по гостилници, нали, Лулу? И освен това, виждате ли, аз понякога си играя да рисувам антетки за касиера. Страшно обичам хубавите заглавия, закръглени, с главни букви; човек би вършил тая работа просто за удоволствие. А пък в канцеларията…

— Подай ми безопасните — прекъсна го Антоан. Той се преструваше на безразличен, защото се страхуваше, че детето може да реши, че винаги щом го срещне, трябва да го забавлява със своето бърборене. Но същевременно си мислеше: „Тези момчета заслужават да се направи нещо за тях…“.

Компресът беше сложен и ръката отново превързана. Антоан погледна часовника си.

— Ще дойда утре още веднъж към обед. А след това ти ще идваш в къщи. Мисля, че в петък или в събота ще можеш да тръгнеш на работа.

— Б… б… благодаря, господин докторе — обади се най-после малкият. Гласът му, който мутираше, беше извънредно висок и така смешно прозвуча в тишината, че Робер избухна в смях; смях, сподавен и неудържим, от който Антоан изведнъж разбра в какво постоянно напрежение се намираше това прекалено нервно дете.

Той измъкна двадесет франка от джоба на жилетката си:

— Малка помощ за тази седмица, деца.

Робер подскочи назад с вдигната глава и се намръщи:

— Дума да не става! Никога! Нали ви казвам, че ние имаме всичко, каквото ни е нужно! — И за да убеди Антоан, който бързаше и настояваше да му даде парите, той се реши да разкрие върховната си тайна: — Знаете ли колко сме сложили досега настрана двамата? Цял капитал! Отгатнете!… Хиляда и седемстотин франка! Да, господин докторе! Нали, Лулу? — И изведнъж, снишавайки глас, като заговорник в някоя мелодрама Робер добави: — А освен това можем да натрупаме и още, ако успее новата ни система…

Очите му блеснаха тъй силно, че заинтересуван, Антоан се спря за миг на прага.

— Един нов номер… С един посредник на вино, маслини и растителни масла. Той е брат на Басу, един от чиновниците в канцеларията. Ето каква е комбината: като се връщам от съдебната палата следобед — това не засяга никого, нали? — отбивам се в кръчмите, в бакалниците, в магазините за вино и им правя оферти. Трябва само да намери човек начин да ги баламоса и работата ще тръгне… Все пак нямате представа за седем дни колко тенекии масло пласирах! Спечелих четиридесет и четири франка! И Басу казва, че ако съм отракан…

Антоан слизаше по стълбите на шестте етажа и сам се смееше. Момчетата бяха спечелили симпатиите му. Беше готов да направи какво ли не за тях. „Но все пак — помисли си той — трябва да се внимава, за да не станат прекалено отракани.“

XII

Навън валеше. Антоан взе такси. Колкото повече се приближаваше до улица Фобур Сент-Оноре, толкова повече доброто му настроение изчезваше и лицето му ставаше по-загрижено.

„Да можеше само да се свърши по-скоро“ — каза си той, като се изкачваше унило за трети път днес по стълбите в къщата на Еке.

За миг изпита надежда, че желанието му е изпълнено, понеже прислужницата, която му отвори, го погледна по необикновен начин и бързо се приближи до него, за да му каже нещо. Но се оказа само, че била натоварена с тайна поръчка — госпожата молела доктора да влезе най-напред при нея, защото искала да му говори, преди той да отиде при детето.

Не можеше да откаже. Спалнята беше осветена, вратата отворена. Влизайки, той зърна главата на Никол, отпусната върху възглавницата. Приближи се. Тя лежеше неподвижна, беше задрямала. Жестоко би било да я събуди. Тя почиваше и изглеждаше подмладена, освободена. Цялата й тревога и умора се бяха стопили в съня. Антоан я наблюдаваше със затаен дъх, без да смее да се помръдне. Върху лицето й, току-що избавено от мъката, се четяха такова блаженство и такава жажда за забрава, за щастие, че той се смути. Седефеният цвят на спуснатите клепачи, позлатените ресници, тази отпуснатост, тази нега… Колко вълнуващо беше това хубаво, неподправено лице! Как го привличаха отпуснатата извивка на устата, полуотворените безжизнени устни, които изразяваха само успокоение и надежда! „Защо — питаше се Антоан, — защо спящото лице на едно младо същество е така обайващо? Какво се крие в дъното на това мъжко състрадание и с какво е примесено то, че човек така бързо се затрогва?“

Той се обърна на пръсти, излезе тихо от спалнята и се отправи по коридора към стаята на детето, чийто дрезгав, непрекъснат плач вече дочуваше през стените. Трябваше да събере всичката си воля, за да натисне дръжката на вратата, да прекрачи прага и да влезе отново в допир със злите сили, които господствуваха там.

Еке седеше, опрял ръце на ръба на люлката, поставена в средата на стаята, и бавно я люлееше. От другата страна една болногледачка, навела глава под касинката и пъхнала ръце в скута върху престилката си, чакаше; позата й изразяваше неизчерпаемо професионално търпение. Облегнат на камината, както винаги облечен в престилка, Исак Щудлер бе скръстил ръце на гърди и гладеше черната си брада.

Болногледачката стана, като видя, че докторът влиза. Но Еке, втренчил очи в детето, сякаш не забелязваше нищо. Антоан се приближи до люлката. Едва тогава Еке обърна глава и въздъхна. Антоан вдигна пламналата ръчичка, която шареше над завивките, и веднага тялото на детето се сви като червейче, което търси да се зарови в пясъка. Лицето му беше цяло на червени петна и почти толкова тъмно, колкото термофора с лед, положен над главата му. Къдриците му, руси като косите на Никол, навлажнени от пот и от компреси, бяха полепнали по челото и по бузите му. Очите бяха полуотворени и под подутите клепачи мътните зеници имаха металически отблясък като на мъртво животно. Движението на люлката клатеше леко главичката наляво-надясно и сякаш отмерваше стенанията, които се изтръгваха от пресипналото му гърло.

Болногледачката, водена от желание да услужи, отиде да донесе слушалката, но Антоан й направи знак, че няма нужда.

— Това е хрумване на Никол — каза тогава Еке със странен, почти висок глас. Тъй като Антоан бе изненадан и очевидно не го разбра, той бавно добави: — Люлката, нали виждате… Това е хрумване на Никол… — Той се усмихваше неопределено; напълно смазан и объркан, за него тези подробности сякаш бяха придобили особено значение. След миг той добави: — Да, отидохме да я донесем от шестия етаж… Люлчицата й!… Беше на шестия етаж, на тавана, потънала в прах… Виждате ли, това люлеене е единственото нещо, което поне малко я успокоява.

Антоан го гледаше развълнуван. Той разбра в този момент, че състраданието му, колкото и да е силно, никога няма да достигне големината на тази мъка. Сложи ръка на рамото на Еке.

— Вие сте на края на силите си, драги приятелю. Би трябвало да си полегнете малко. Защо да се съсипвате?…

— Трета нощ как не си мигнал! — обади се и Щудлер настойчиво.

— Бъдете разумен — продължи Антоан, като се наведе. — Ще имате нужда от всичката си енергия… скоро. — Той изпитваше просто физическо желание да откъсне нещастния баща от допира с тази люлка, да потопи колкото е възможно по-скоро в забравата на съня това безплодно страдание.

Еке не отговори. Той продължаваше да люлее детето. Но отпусна още повече рамене, сякаш това „скоро“, за което Антоан беше споменал, бе прекомерно тежко за него. После, без да чака да настояват повече, сам стана, помоли с кимване болногледачката да го замести до люлката и без да избърше мокрите си от сълзи бузи, завъртя глава, сякаш търсеше нещо. Най-после се доближи до Антоан и направи усилие да го погледне в лицето. Антоан се смая, като видя доколко се бе изменил изразът на очите му: късогледите му очи, иначе остри и решителни, сега бяха помътнели; погледът му бавно се местеше и беше станал някак си тежък и мекушав.

Еке гледаше Антоан. Устните му се раздвижиха, преди да заговори.

— Трябва… трябва да се направи нещо — прошепна той. — Тя страда, нали виждате… Какъв смисъл има да я оставаме да се мъчи, нали? Трябва да имаме сили да… да направим нещо… — Той замълча, сякаш търсеше подкрепа от Щудлер; след това отново втренчи тежкия си поглед в очите на Антоан. — Вие, Тибо, вие трябва да направите нещо… — И сякаш за да избегне отговора, наведе глава, премина през стаята с олюляваща се походка и изчезна.

Антоан остана няколко секунди като вкаменен на мястото си. После изведнъж се зачерви. Объркани мисли нахлуха в главата му.

Щудлер докосна рамото му.

— Е? — рече той тихо, като гледаше Антоан. Очите му напомняха очите на някои коне — дълги, големи и влажни, в които сякаш свободно плува уморена зеница. В този миг погледът му, подобно погледа на Еке, беше втренчен, настойчив.

— Какво ще правиш? — промълви той. В краткото мълчание, което последва, мислите им като че ли се срещнаха.

— Аз ли? — отвърна Антоан уклончиво, но веднага разбра, че няма да се отърве от него, без да му даде обяснения. — Дявол да го вземе, знам добре, че… — рече той изведнъж. — И все пак, когато той казва: „Да се направи нещо“, човек дори не бива да си дава вид, че е разбрал!

— Шшт… — пошепна Щудлер. Той погледна изкосо болногледачката, изведе Антоан в коридора и затвори вратата.

— Но нали ти си на мнение, че няма вече какво да се опитва — каза той.

— Няма.

— Че няма вече никаква, абсолютно никаква надежда?

— Ни най-малка надежда.

— Тогава?

Антоан почувствува как го обхваща глухо безпокойство и се затвори във враждебно мълчание.

— Тогава? — повтори Щудлер. — Не може да има никакво колебание: това трябва да свърши колкото е възможно по-скоро.

— Точно същото желая и аз.

— Не е достатъчно само да желаеш.

Антоан вдигна глава и каза твърдо:

— Нищо повече не може да се направи.

— Може.

— Не може.

Диалогът бе добил такъв остър тон, че Щудлер замълча за няколко секунди.

— Тези инжекции — подхвана той, — не знам, но… може би ако се увеличи дозата…

— Мълчи! — сряза го Антоан.

Той беше изпаднал в силна възбуда. Щудлер го наблюдаваше мълчаливо. Веждите на Антоан се бяха събрали и образуваха почти права линия; мускулите на лицето му се свиваха неволно и разтегляха устата му; върху костеливото му лице кожата от време на време играеше, като че ли нервни трептения минаваха между нея и плътта.

Измина една минута.

— Мълчи! — повтори Антоан, този път по-малко грубо. — Разбирам те. Всички сме изпитвали това желание да се свърши по-скоро, но то е само… изкушение за начинаещите. Преди всичко има едно нещо: уважение към живота! Точно така! Уважение към живота… Ако беше станал лекар, щеше да виждаш нещата точно както ние всички ги виждаме. Необходимостта от известни закони… Една граница на нашите възможности! Иначе…

— Когато си човек, единствената граница е съвестта.

— Точно така, съвестта! Професионалната съвест… Но помисли си, нещастнико, какво ще стане в деня, в който лекарите си присвоят правото… Впрочем никой лекар, чуваш ли, Исак, никой…

— Тогава… — извика Щудлер със съскащ глас.

Антоан го прекъсна.

— Еке сигурно сто пъти е бил изправен пред случаи така мъ… мъчителни, така от… отчаяни като този. И нито веднъж той не е турил край по своя воля на… Никога! Нито Филип! Нито Риго! Нито Трьойар! Нито който и да е друг лекар, достоен за това звание. Чуваш ли? Никога!

— Тогава — процеди яростно през зъби Щудлер — вие може би сте много учени глави, но за мене сте само плюнки.

Той отстъпи крачка назад и светлината на плафониерката внезапно освети лицето му. То изразяваше много повече неща, отколкото думите му: не само възмущение и презрение, но и някакво предизвикателство, почти заплаха и скрита решителност.

„Така значи — помисли си Антоан, — тогава ще почакам да стане единадесет часа, за да направя сам инжекцията.“

Но не отговори нищо, вдигна рамене, влезе в стаята и седна.

 

 

Дъждът шибаше безспирно щорите, водните капки, които биеха ритмично по тенекиите пред прозореца и непрестанно люлеене на люлката, чийто ритъм отмерваше стенанията на детето, всички тези смесени шумове образуваха в нощната тишина, където смъртта се беше вече настанила, някакво упорито, сърцераздирателно хармонично цяло.

„Преди малко заекнах два-три пъти поред“ — каза си Антоан, който още не можеше да успокои нервите си. Това му се случваше много рядко, и то само когато трябваше изкуствено да си наложи твърдо държане, например, когато трябваше да измисли трудна лъжа пред някой много проницателен болен; или пък когато при разговор се случваше да поддържа някоя възприета наготово идея, в която не беше още убеден. „Халифа е виновен за това“ — помисли си той и с ъгълчето на окото си погледна Халифа, който бе заел предишното си място, облегнат на камината. Тогава Антоан си припомни студента Исак Щудлер такъв, какъвто го беше срещнал за първи път преди десет години някъде из медицинския факултет. По онова време Халифа беше известен в целия Латински квартал с брадата си като на персийски цар, с кадифения си глас и със силния си смях, както и с фанатичния си бунтовен, раздразнителен и рязък характер. Всички считаха, че той е предопределен повече от когото и да било за изключително бъдеще. После един прекрасен ден се разчу, че зарязал учението и започнал да работи; разказваха, че поел издръжката на жената и децата на един от братята си, банков чиновник, който се самоубил, след като злоупотребил с парични суми.

Един по-дрезгав вик на детето прекъсна нишката на спомените му. Известно време Антоан наблюдаваше гърченията на детето, като се мъчеше да схване честотата на някои движения; но от безредните му движения можеше да направи толкова заключения, колкото и от подскачанията на заклана кокошка. Тогава мъчителното усещане, с което Антоан се бореше, откакто беше завършило спречкването му с Щудлер, се усили внезапно и достигна почти до отчаяние. За да спаси живота на някой болен в опасност, той беше способен да опита всичко, да направи и най-смелата стъпка, да се изложи лично на какъвто и да е риск; но да бъде изправен пред такова безизходно положение, да се чувствува до такава степен лишен от възможност за действие, да бъде принуден пасивно да гледа как се приближава тържествуващата неприятелка, това надминаваше силите му. Освен това в този случай безконечната борба на това малко същество, нечленоразделните му крясъци късаха нервите му. При това Антоан беше свикнал да гледа човешки страдания дори и у съвсем малки деца. Защо тази вечер не можеше да си наложи да остане безчувствен? В този миг всичко тайнствено в агонията на едно човешко същество му причиняваше същата непреодолима душевна мъка, каквато изпитва и най-малко свикналият на подобни гледки. Той се чувствуваше разколебан до дъното на душата си: разколебана бе вярата му в самия него, вярата в дейността му, в науката, в живота. Сякаш някаква вълна го заля. Злокобно шествие мина пред очите му: всичките му болни, които считаше за осъдени… Стига само да преброи тези, които беше прегледал от сутринта; те бяха твърде много на брой: четири-пет болни в болницата, Югет, малкият Ернст, сляпото бебе, детето, което беше пред него… А сигурно беше забравил много други!… Антоан видя и баща си, прикован в креслото с надебелени устни, измокрени от мляко… След няколко седмици денонощни болки и този здрав старец на свой ред… Всички, един след друг!… И никакъв смисъл в това всеобщо страдание… „Животът е абсурден, животът е грозен!“ — каза си той с бяс, сякаш се обръщаше към някакъв упорит оптимист; и този упорит, глупаво самодоволен оптимист не беше никой друг, а сам той, Антоан, такъв, какъвто беше всеки ден.

Болногледачката стана безшумно.

Антоан погледна часовника си: време беше да се направи инжекцията. Изпита радост, че трябва да промени мястото си, да направи нещо; почувствува се дори освежен при мисълта, че скоро ще може да се измъкне.

Болногледачката му донесе върху един поднос всичко, което му бе нужно. Той счупи ампулата, вмъкна иглата в нея, напълни четвърт от спринцовката и изсипа остатъка от ампулата в кофата. Чувствуваше върху себе си втренчения поглед на Щудлер. Като направи инжекцията, той седна отново, колкото да установи едно леко успокояване. След това се наведе над детето, провери още веднъж пулса му, който беше съвършено слаб, и даде съвсем тихо някакви нареждания на болногледачката. После бавно стана, изми ръцете си на умивалника, отиде да стисне мълком ръката на Щудлер и излезе от стаята.

Премина на пръсти целия осветен и пуст апартамент. Спалнята на Никол беше затворена. Колкото повече се отдалечаваше от стаята, толкова по-слаби ставаха стенанията на детето. Той отвори и тихо затвори вратата на вестибюла. Когато излезе на площадката, той се ослуша: не се чуваше вече нищо. Пое издълбоко въздух и пъргаво се спусна по стълбата.

Щом се озова на улицата, не можа да се въздържи да не обърне глава към тъмната фасада, по която блестяха цяла редица сякаш празнично осветени щори.

Дъждът бе спрял. Покрай тротоарите още течаха бързи поточета. Пустите улици блестяха, докъдето поглед стига.

Стана му студено, той вдигна яката си и ускори стъпките си.

XIII

Този шум на течаща вода, тези мокри улици… Антоан изведнъж си представи едно измокрено от сълзи лице: Еке, прав пред него, с настойчив поглед. „Вие Тибо, вие трябва да направите нещо…“ Той не можеше да се освободи от мъчителното видение. „Бащинско чувство… Чувство, което ми е напълно непознато, колкото и да се мъча да си го представя… — Внезапно той помисли за Жиз: — Семейство… деца…“ Просто една хипотеза, за щастие неосъществима. Тази вечер всяка мисъл за брак му се струваше не само преждевременна, но и абсурдна.

„Егоизъм ли е това? — попита се той. — Или страх? — Мисълта му отново се отклони: — Сигурно в този момент Халифа ме смята за страхливец…“

И той не без досада се видя отново притиснат в коридора под упорития поглед на Щудлер. Помъчи се да се изтръгне от рояка мисли, които започнаха някак да се въртят в главата му. Думата „страхлив“ му беше малко неприятна; той се спря на „боязлив“.

„Щудлер мисли, че съм боязлив. Глупак!“

Той бе стигнал пред Елисейския дворец. Патрул от гвардейци завършваха с отмерена стъпка обиколката си около двореца; чу как прикладите на пушките им изтракаха на тротоара. Преди да успее да ги отпъди, цяла редица предположения, подобни на бързо менящите се образи в някакъв сън, нахлуха в главата му: Щудлер отстранява болногледачката, изважда спринцовка от джоба си… Болногледачката се връща, опипва малкия труп… Подозрения, донесения до полицията, отказ за погребение, аутопсия… Съдия-следовател, стражари…

„Ще поема всичко върху себе си — реши бързо Антоан и измери с очи часовоя, покрай когото минаваше. — Не — заяви той предизвикателно, обръщайки се към някакъв въображаем съдия, — не е имало друга инжекция, освен моята. Аз сложих по-голяма доза напълно съзнателно. Случаят беше безнадежден и аз настоявам, че имам правото да… — После вдигна рамене, усмихна се и забави стъпките си. — Какъв идиот съм аз. — Но все пак съзнаваше ясно, че не е изчерпал въпроса. — Ако съм готов да понеса последиците на една смъртоносна инжекция, направена от другиго, като така категорично отказах да я направя сам?“

Той винаги се дразнеше силно, когато не успяваше чрез кратко, но енергично усилие на мисълта ако не да разреши, то поне да осветли някой мъчителен въпрос. Припомни си разговора с Щудлер, яда си, заекванията си. Макар че не съжаляваше за поведението си, той изпитваше неприятното чувство, че е играл роля и е говорил неща, които не му подхождаха много добре, не отговаряха на дълбоката същност на неговата личност; той също така несъзнателно усещаше, по някакъв смътен, но болезнен начин, че тази роля и тези думи можеха да бъдат опровергани някой ден от собствения му начин да схваща нещата и да действува. Чувството на вътрешно неодобрение трябва да беше доста силно, защото Антоан не можеше да се освободи от него, а по начало той никога не преценяваше миналите си постъпки; самото понятие „угризение на съвестта“ му беше напълно чуждо. Той обичаше да се самоанализира и през последните години дори се наблюдаваше със страстен интерес; но това беше чисто психологично любопитство. Да дава добри и лоши оценки на делата си, бе съвършено несъвместимо с неговия темперамент.

В съзнанието му кристализира въпрос, който го хвърли в още по-голямо недоумение: „Не беше ли нужна по-голяма енергия, за да се съгласи, отколкото да откаже?“. Когато се колебаеше между две решения, без да може да намери по пътя на логиката повече основания в полза на едното, той обикновено избираше това, което изискваше по-голямо усилие на волята; основавайки се на опита си, той твърдеше, че по този начин почти винаги е достигал до по-доброто решение. Тази вечер обаче бе принуден да признае, че бе избрал по-лесното разрешение и бе се измъкнал по отъпкания път.

Гнетяха го някои думи, които беше произнесъл. Казал беше на Щудлер: „Уважение към живота…“. Човек трябва да се пази от общоприетите фрази. „Уважение към живота…“ Уважение или фетишизъм?…

Тогава му дойде наум една случка, която му беше направила силно впечатление на времето; спомни си детето с две глави в Трегиньок.

В това бретонско пристанищно градче, където семейство Тибо прекарваше лятото преди петнадесетина години, жената на един рибар беше родила изрод с две ясно очертани и много добре оформени глави. Бащата и майката бяха поискали от местния лекар да умъртви малкото чудовище; лекарят отказал. Тогава бащата известен като алкохолик в цялото градче, се хвърлил върху новороденото да го удуши със собствените си ръце. Трябвало да го хванат и да го затворят. Това предизвика голям смут в цялото село, създаде тема за неизчерпаеми разговори между летовниците по хотелите. Антоан, шестнадесет или седемнадесетгодишен по онова време, си спомняше разгорещения спор, който беше имал с г-н Тибо — една от първите бурни сцени между баща и син; с непримиримостта и склонността към прекалено опростяване, типични за годините му, той настояваше, че лекарят има право веднага да премахне едно същество, осъдено на загиване.

Той се смути, когато си даде сметка, че сега доста беше изменил мнението си, и се запита: „Какво ли би казал Филип?“. Никакво съмнение. Антоан трябваше да признае, че Филип дори не би се спрял на хипотезата за евентуално премахване; нещо повече, ако малкият изрод беше в опасност, Филип би направил всичко, за да спаси нещастния му живот. И Риго също. И Теривие. И Лоазил. Всички, всички… Щом има някъде искрица живот, дългът на лекаря е ясен и безспорен. Стори му се, че чува носовия глас на Филип, който казва: „Нямаме право, моето момче, нямаме право“.

Антоан се разбунтува. „Право?… Хайде де, вие знаете много добре, както и аз, колко струват тези понятия за право и за дълг. Няма друг закон, освен естествените закони. Те, разбира се, са неотменими. Но тези тъй наречени нравствени закони, какво представляват те? Сбор от привички, насадени в нас от векове… Нищо повече… Някога може да са били необходими за общественото развитие на човека. Но днес? Може ли един разумен човек да смята, че тези древни правила за хигиена и обществен порядък притежават някаква си свещена добродетел, някакъв характер на абсолютна повеля?“ Понеже шефът не отговаряше, Антоан вдигна рамена, мушна ръце в джобовете на пардесюто си и мина на другия тротоар.

Той вървеше, като продължаваше спора, но сега вече със себе си: „Факт е най-напред, че за мен нравствеността не съществува. За мен «длъжен си да», «не бива да», «добро» и «зло» са само думи: думи, които употребявам, за да бъда като другите, разменни монети, които ми са удобни в разговора. Но в самия себе си сто пъти съм установявал, че това не отговаря на нищо реално. И такъв съм си бил винаги… Не, последното твърдение е прекалено. Аз съм такъв, откакто… — Образът на Рашел се мярна пред очите му. — Във всеки случай отдавна…“.

За миг той най-добросъвестно се опита да си уясни от какви принципи се ръководи в ежедневния си живот. Но не откри нищо. По липса на по-добро обяснение той си каза: „Известна искреност? — После помисли малко и се поправи: — Може би по-скоро известна проницателност? — Мисълта му беше още неясна, но в този миг той бе доста доволен от откритията си. — Да, очевидно това не е много нещо, но когато търся в себе си нещо установено, винаги откривам тази нужда да виждам нещата ясно… Твърде възможно е несъзнателно да съм въздигнал тази нужда в някакъв нравствен принцип, за моя лична употреба… Това би могло да се формулира така: пълна свобода, при условие, че виждаш ясно… В края на краищата това е доста опасен принцип. Но при мене не дава лоши последици. Всичко зависи от това да умееш да виждаш. Да виждаш ясно… Да се наблюдаваш свободно, ясно, обективно; с подхода, който придобиваш в лабораторията. Да се гледаш цинично как мислиш и действуваш. Да се смяташ за такъв, какъвто си. И като последица: да се приемеш такъв, какъвто си… И какво значи това? Това значи, че аз бих бил готов да кажа: всичко е позволено… Всичко е позволено, щом не лъжеш сам себе си, щом знаеш какво вършиш и доколкото е възможно, защо го вършиш.“

Почти веднага той се усмихна горчиво.

„Най-много ме обърква това, че когато се вгледам внимателно, моят живот — с неговата чудесна «пълна свобода», с отрицанието на понятията за добро и зло — всъщност почти изключително е посветен на това, което хората наричат добро. И до какво довежда това прекрасно освобождаване на личността? Не само да вършиш това, което вършат другите, но и това, което вършат онези, които, според общоприетия морал, хората считат за най-добри! Доказателство? Това, което се случи тази вечер… Нима фактически аз съм стигнал дотам, че да се подчинявам на същата морална дисциплина, на която се подчиняват всички хора?… Филип би се усмихнал… И все пак отказвам да приема, че необходимостта, която кара човека да действува като социално животно, може да бъде по-деспотична, отколкото неговите индивидуални инстинкти. Тогава как да се обясни моето държане тази вечер? Просто невероятно е до каква степен действието може да бъде отделено, да бъде независимо от разсъждението, защото, да си призная, в дълбочината на душата си аз давам право на Щудлер. Мъглявите възражения, които му противопоставих, не значат нищо. Логиката е на негова страна — детето страда съвсем напразно; изходът от тази ужасна борба е абсолютно неизбежен, неизбежен и близък. Тогава? Ако се осланям единствено на разсъжденията си, виждам предимства само в ускоряването на края; не само за малката, но и за госпожа Еке. Очевидно е, че при състоянието, в което се намира майката, гледката на тази безкрайна агония представлява опасност за нея… Сигурно Еке е мислил за това… И няма какво да възразиш: ако се задоволиш с разсъждения, силата на тези аргументи е неоспорима… Но колко странно, че никога не можеш да се задоволиш с логически съждения! — Не казвам това, за да извиня подлостта си. В себе си аз зная много добре, че това, което тази вечер ме накара да избягам, не беше просто подлост. Не. Това беше нещо така наложително, така повелително, каквито са естествените закони. Но не мога да разбера какво е то всъщност…“

Той обмисли едно по едно най-различни възможни обяснения. Дали не бяха това онези смътни мисли — Антоан вярваше в тяхното съществуване, — които сякаш дремят у нас под повърхността на ясните идеи и които в даден момент се събуждат, надигат се, вземат надмощие, заповядват ни да извършим определено действие и после изчезват в дълбините на подсъзнанието ни, без да оставят някакво обяснение? Или пък всичко това може да се обясни много по-просто, ако приемем, че има някакъв колективен нравствен закон и че е почти невъзможно човек да действува единствено като индивид?

Струваше му се, че се върти в кръг със завързани очи. Мъчеше се да си спомни точно често цитираната фраза на Ницше, че човекът не трябва да бъде проблема, а разрешение. Този принцип му се струваше някога съвършено очевиден, но от година на година за Антоан ставаше все по-трудно да се съобразява с него. Той беше имал случай да констатира, че някои от неговите решения, обикновено най-спонтанните и често най-важните, се намираха в противоречие с обичайната му логика; и то до такава степен, че много пъти се бе запитвал: „Действително ли съм такъв, за какъвто се мисля?“. Това бе бегло, мълниеносно съмнение, подобно на блясъка на светкавица, разкъсващ за момент мрака, който след това става още по-непрогледен. Но веднага отхвърли това съмнение, както и друг път.

Обстановката му помогна да го направи. Когато достигна до улица Роайал, от прозореца на една хлебарница силна миризма на пресен хляб, топла като човешки дъх, го удари в лицето. Мислите му веднага взеха друга насока. Той се прозина и потърси с очи някоя осветена бирария. Изведнъж го обхвана желание да отиде до Комеди Франсез и да хапне нещо в „Зем“, малък бар, който беше отворен до сутринта и където той понякога се отбиваше нощем, преди да мине оттатък Сена на път за вкъщи.

„Все пак странно! — призна си той след кратко вътрешно мълчание. — Напразно се съмняваш, разрушаваш, напразно се освобождаваш от всичко, винаги има нещо непобедимо, нещо, което никакво съмнение не може да накърни: нуждата човек да вярва в разума си… Нали и аз си давам отлично сметка за това от един час!… — Той се чувствуваше уморен и неудовлетворен. Търсеше някаква напълно сигурна аксиома, която да му върне спокойствието. — Целият живот е конфликт — заключи накрая той лениво. — Това, което става в мене, не е нещо ново; то е всеобщо явление: всички живи същества се сблъскват едно с друго.“

Той вървя известно време, без да мисли за нищо определено. Наближаваше оживените булеварди. На всяка стъпка срещаше жени, които се разхождаха; те бяха извънредно общителни и той ги отпъждаше с добродушен жест. Подсъзнанието му обаче продължахте да работи и малко по малко мислите му започнаха се избистрят.

„Аз живея — каза си той най-после, — ето това е факт. Иначе казано, аз не преставам да правя избор между разни възможни решения и да действувам. Така. Но тук навлизам вече в тъмнина. В името на какво стават този избор и това действие? Нямам никакво понятие. Дали в името на ясното виждане, за което мислех преди малко? Явно, че не е това… Теория!… Всъщност никога това желание за яснота не е било истинският мотив нито на едно решение, нито на едно действие. Едва когато съм извършил действието, се явява «ясното виждане», за да оправдае в моите очи това, което съм направил… И все пак, откакто съм мислещо същество, аз чувствувам, че ме движи нещо — да го наречем някакъв инстинкт, някаква сила, — което ме кара почти винаги да избирам това, а не онова, да действувам по един начин, а не по друг. А, от другата страна — и това е най-смущаващото, — забелязвам, че не действувам в различни насоки. Всичко следователно става, като че ли съм подчинен на някакво неизменно правило… Да, но какво правило? Не зная! Винаги когато в някой важен момент на живота ми този вътрешен подтик ме е карал да избера определена насока и да действувам по даден начин, напразно съм се питал: в името на какво? И винаги съм се сблъсквал с непроницаема стена… Чувствувам се добре разположен; чувствувам, че съществувам; чувствувам, че… съм стъпил здраво на земята и все пак съм извън всички закони! Нито в доктрините на миналото, нито в съвременната философия, нито в себе си намирам отговор, който да ме задоволява. Ясно виждам всички правила, които не мога да възприема, но не виждам никое правило, на което да мога да се подчиня. От всички установени системи никоя никога не ми е изглеждала приложима, дори приблизително, спрямо мен, нито пък е могла да обясни моето поведение. И въпреки всичко аз вървя напред и дори напредвам доста бързо, без колебание, и следвам почти права линия! Колко странно! Струва ми се, че приличам на бърз кораб, който смело следва пътя си и чийто кормчия никога не е имал компас… Без съмнение човек би казал, че следвам някаква заповед! И на мен самия ми се струва, че изпитвам такова чувство: самото ми същество е така устроено. Но каква е тази заповед? Както и да е, аз не се оплаквам. Щастлив съм. Ни най-малко не желая да стана друг; но просто бих искал да разбера по силата на какво съм такъв. В това любопитство обаче има капчица безпокойство. Дали всяко същество крие в себе си загадка? Ще намеря ли някога ключа на моята загадка? Ще успея ли да формулирам моя закон? Ще зная ли един ден в името на какво?

Той ускори стъпка. На другата страна на площада забеляза светлинната реклама на „Зем“ и започна да мисли единствено за глада си.

 

 

Той така бързо влезе във входното коридорче, че се спъна в кошовете със стриди, от които се носеше горчив дъх на море.

Барът се намираше в сутерена; слизаше се по тясна, вита стълба, живописна и малко тайнствена. В този час салонът беше пълен с нощни посетители, насядали по масите сред облак от топли изпарения, които миришеха на кухня, на алкохол и на пури и които съскащите вентилатори изхвърляха навън. Полираните махагонови мебели, тапицирани със зелена кожа, придаваха на ниския тесен и дълъг салон, който нямаше никакви прозорци, вид на пушалня в кораб.

Антоан си избра едно ъгълче, хвърли пардесюто си на канапето и седна. Някакво приятно чувство започна да го обзема. Но веднага усети контраста — видя стаята на детето, измокреното от пот телце, което се мяташе; в ушите му още кънтеше злокобният ритъм на люлката, подобен на тропането на крак, който отмерва такта… И внезапно угнетен, той изтръпна.

— Само един прибор ли?

— Само един. Ростбиф и чер хляб. И уиски в голяма чаша, без сода. Донесете и кана със студена вода.

— Не искате ли супа със сирене?

— Да, моля.

За да се разпалва жаждата на посетителите, на всяка маса беше поставена купа, пълна с пържени картофи, побелели от сол и тънки като люспа. Антоан си даде сметка колко е огладнял по удоволствието, което доставяше хрускането на пържените картофи, докато чакаше специалитета на ресторанта — супа с швейцарско сирене, запържена с лук, варена на тих огън, в която сиренето плуваше на конци отгоре.

Близо до него няколко души, прави, чакаха да вземат дрехите си от гардероба. Една млада жена от тази шумна група го погледна крадешком. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна едва забележимо. Къде беше виждал това лице? Сякаш излязло от японска гравюра, гладко и плоско, тези изтеглени вежди, тези тесни очи, леко дръпнати нагоре? Той намери много забавен хитрия начин, по който тя му бе дала знак без никой да я забележи. О, та това е моделът, който няколко пъти беше виждал в ателието на Даниел дьо Фонтанен, в старото ателие на улица Мазарен. Той дори си припомни много добре един сеанс през един горещ летен следобед: спомняше си часа, осветлението, позата и смущението, което бе изпитал, спомняше си, че остана там дълго, въпреки че бързаше… Той проследи с очи жената, докато тя излезе от вратата. Как ли я наричаше Даниел? Някакво име, което приличаше на марка на чай… Преди да изчезне, тя се обърна. И тялото също бе оставило в паметта на Антоан впечатление на нещо плоско, гладко, нервно…

През няколкото месеца, когато мислеше, че обича Жиз, в живота му нямаше място за никаква жена. Всъщност, откакто бе скъсал с г-жа Жавен (връзка, която трая два месеца и без малко не свърши много зле), той живееше без приятелка. За миг изпита болезнено съжаление. Натопи устни в чашата с уиски, която току-що му бяха донесли, повдигна капака на супника и усети с удоволствие приятния дъх на супата.

В този миг портиерът на ресторанта му донесе измачкан лист, сгънат на четири. Беше една програма от вариететен театър, на която бе надраскано с молив: „Зем“, утре вечер десет часа?.

— Чака ли за отговор? — запита Антоан, развеселен и озадачен.

— Не, дамата си отиде — отговори портиерът.

Антоан беше решил да не обръща никакво внимание на тази покана, но все пак мушна програмата в джоба си и започна да вечеря.

„Животът е чудесен — помисли си той изведнъж. Неочаквано рой весели мисли нахлуха в главата му. — Да, обичам живота — заяви той. И помисли за момент. — И всъщност нямам нужда от никого.“

Споменът за Жиз отново се мярна в съзнанието му. Той призна пред себе си, че дори без любов животът беше достатъчен да го направи щастлив; призна си също добросъвестно, че през времето, когато Жиз беше в Англия, не бе престанал да се чувствува щастлив, макар че беше далеч от нея. Впрочем той се запита дали някога някоя жена беше заемала много място в живота му?… Рашел?… Да, Рашел! Но какво щеше да стане, ако Рашел не беше заминала? И освен това нима той не се чувствуваше окончателно излекуван от подобни увлечения?… Тази вечер той не смееше да нарече любов чувството, което беше хранил към Жиз. Потърси друга дума. Влечение?… За миг мисълта за Жиз го погълна цял. Той реши да си уясни това, което ставаше в него през последните месеци. Едно беше сигурно: той си бе създал свой собствен образ за Жиз, много различен от истинската Жиз, която и днес следобед… Антоан предпочете да не се спира на сравнението между двата образа.

Изпи още една глътка уиски с вода и се залови за ростбифа, като си повтори, че обича живота.

Той виждаше живота преди всичко като широко открито място, където дейните хора като него можеха да се хвърлят с увлечение. Когато казваше: „Обичам живота“, той подразбираше: „Обичам себе си, вярвам в себе си.“. Във всеки случай той си представяше собствения си живот не само като чудесно поле за маневри, оставено на негово разположение, като безкрайна съвкупност от възможни комбинации, но също така, и за него това беше главното, като ясно очертан път, като права линия, която води безпогрешно на определено място.

Почувствува, че беше докоснал познатата струна, чийто тон той винаги слушаше със снизхождение. „Тибо? — шепнеше някакъв вътрешен глас. — Той е тридесет и две годишен, тъкмо възраст да почне хубава кариера!… Здраве? Изключително: издръжлив като младо животно в пълния разцвет на силите си… Ум? Гъвкав, смел, който се развива непрекъснато… Работоспособност? Почти неизчерпаема… Материално благосъстояние… С една дума, всичко! Никакви слабости! Никакви пороци! Никаква спънка по пътя на призванието му! И попътен вятър!“

Той протегна крака и запали цигара.

Призванието му… Винаги, още от петнадесетгодишна възраст, медицината го бе силно привличала. И сега още той приемаше като правило, че медицинската наука е върхът на умственото усилие на човека и представлява най-полезното постижение на двадесетвековни лутания във всички области на знанието, най-благородното поле за работа на човешкия гений. Наука, безпределна в теоретичния си обхват и все пак вкоренена в най-конкретната действителност, в пряк и постоянен допир с човека. Той особено държеше на това. Никога не би се съгласил да се затвори в лаборатория, да ограничи наблюденията си в полето на микроскопа; обичаше вечната борба на лекаря гърди срещу гърди с многоликата действителност.

„Нужно е обаче — подхвана гласът в него — Тибо да работи повече за себе си… Да не се оставя да бъде парализиран от клиентелата си като Теривие, като Боатло… Трябва да намери време да прави опити и да ги следи, да съпоставя резултатите, да си изработи свой собствен метод…“ Антоан си представяше бъдещето си, подобно на това на най-големите медици: преди да достигне петдесетте, той ще е направил доста открития; и главно, ще е поставил основите на своя личен метод, засега още смътен, но който някои дни му се струваше, че вече се очертава. „Да, скоро, скоро…“

И изведнъж мисълта му премина през тъмно пространство; това беше смъртта на баща му. Оттатък пътя отново ставаше светъл. Между две дръпвания на цигарата той помисли за тази смърт по съвсем нов начин — без никакъв страх, без тъга; напротив, тя му се стори като необходимо, очаквано освобождение, като разширяване на хоризонта му, като едно от условията за неговия възход. Хиляди нови възможности се разкриваха пред него. „Веднага ще трябва да направя подбор между пациентите си… Да си запазя свободно време… Ще ми трябва един постоянен помощник за изследванията. Може би дори секретар; не сътрудник, а някое младо умно момче, отворено, което ще обуча, и то ще ме освободи от страничната работа… Тогава ще мога да творя здравата… да се заловя със зъби и нокти за работа… Да откривам нови неща… О, да, сигурен съм, че ще направя велики неща!…“ На устните му заигра бегла усмивка, отражение на оптимизма, който го окриляше.

Изведнъж той хвърли цигарата си и се замисли: „Не е ли странно, че съвсем неочаквано отново откривам у себе си моралното чувство, което съм изхвърлил от живота си и от което преди един час смятах, че съм напълно освободен! И то не скрито в някоя тъмна и неизследвана гънка на съзнанието ми, а, напротив, разцъфнало, солидно, неизкоренимо, стимулиращо моята енергия, заело главното място в моята дейност, в самото сърце на професионалния ми живот! Нека не си играем на думи: като лекар, като учен, аз имам абсолютно непоколебимо чувство за праволинейност; а, струва ми се, мога да кажа, че по тази точка никога не бих правил компромиси… Как да съгласува човек всичко това?… Ха, в края на краищата защо пък винаги трябва да се съгласуват нещата?“. И действително той бързо се отказа да търси отговор на въпроса, престана да мисли ясно и се отдаде лениво на блаженото състояние, примесено с умора, което постепенно приспиваше съзнанието му.

 

 

Двама автомобилисти бяха влезли и седяха близо до неговата маса. Те бяха навлечени с дрехи, които натрупаха на канапето. Мъжът трябва да имаше двадесет и пет години, а жената бе малко по-млада. Възхитителна двойка: и двамата стройни, силни, и двамата тъмнокоси, с прям поглед, с големи уста, със здрави зъби, и двамата поруменели от студа. Еднаква възраст, еднакво здраве, еднаква обществена класа, еднаква естествена елегантност и без съмнение еднакви вкусове. И във всеки случай еднакъв апетит: седнали един до друг, те дъвчеха еднакво бързо големи хапки от двойните сандвичи; после със същия замах пресушиха халбите си, навлякоха кожените си палта и без да разменят нито дума, нито поглед, излязоха със същата гъвкава стъпка. Антоан ги проследи с очи. Те създадоха представата за идеално взаимно разбиране, за съвършената двойка.

Тогава чак той забеляза, че залата е почти празна. Погледна в едно далечно огледало часовника, който беше закачен над главата му. „Десет и десет? Не, обратното. Какво? Нима скоро ще стане два часът?“

Антоан стана и се помъчи да се изтръгне от вцепенението си. „Много бодър ще бъда утре сутрин“ — помисли си той гузно.

Изкачвайки се по тясната стълба, където портиерът дремеше, отпуснат на едно стъпало, нова мисъл, последвана от ясна зрителна представа, го накара да се усмихне бегло: „Зем“, утре вечер десет часа!.

Той скочи в едно такси. Пет минути по-късно влизаше в къщи.

 

 

На масата във вестибюла, където бяха натрупани получените вечерта писма, бе поставен на видно място голям лист с почерка на Леон: „Към един часа телефонираха от доктор Еке. Момиченцето починало“.

Няколко секунди той държа листа в ръка, а след това го прочете отново. „Един часа след полунощ? Много скоро, след като си тръгнах… Щудлер? Пред болногледачката? Не… Сигурно не… Тогава? Моята инжекция? Може би… Все пак малка доза беше. Но пулсът беше толкова слаб…“

След като мина изненадата, в него остана само чувство на облекчение. Колкото и мъчително да бъде това за Еке и жена му, поне ужасното чакане беше свършило. Той си спомни лицето на спящата Никол. Скоро между тях ще се появи ново същество. Животът побеждава всичко, всяка рана зараства. С разсеян жест Антоан взе писмата. „Горките хора все пак — помисли си той със свито сърце. — Ще намина у тях, преди да отида в болницата.“

В кухнята котката отчаяно мяукаше. „Това мръсно животно ще ми попречи да спя“ — измърмори Антоан и изведнъж си спомни за малките котенца. Открехна вратата. Котката се хвърли в краката му умолително, като се галеше и търкаше в него, раздразнена и настойчива. Антоан се наведе над кошницата с парцалите: тя беше празна.

Сам беше попитал: „Ще ги удавите всичките, нали?“. Но и това беше живот… Защо тази разлика? В името на какво?

Той вдигна рамена, погледна часовника си и се прозина.

„Четири и половина часа сън, хайде по-скоро.“

Още държеше в ръце бележката на Леон; направи я на топка и весело я хвърли върху шкафа.

„А сега един хубав студен душ… Системата на Тибо — да пропъдиш умората, преди да си легнеш!“

Пета част
Сестричката

I

— Отговорете не! — отсече г-н Тибо, без да отвори очи. Той се закашля: суха кашлица, която в къщи наричаха „астмата му“ и която леко разтърсваше потъналата във възглавницата глава.

Макар че вече минаваше два часът, г-н Шал, седнал на един стол пред сгъваемата маса до прозореца, разпечатваше получените сутринта писма.

Този ден единственият бъбрек функционираше толкова зле и болките бяха така нестихващи, че през цялата сутрин г-н Тибо не бе могъл да приеме секретаря си. Към обед сестра Селин се беше решила под някакъв предлог да направи успокоителната инжекция, която обикновено запазваше за вечерта. Болката бе изчезнала почти веднага, но г-н Тибо, който вече не обръщаше внимание на часа, трябваше да чака, не без известно раздразнение, г-н Шал да се завърне от обед, за да му прочете писмата.

— Друго? — запита той.

Погледът на г-н Шал пробягна набързо по редовете на едно писмо.

— Обри, Фелисиен, подофицер от зуавски полк… моли да бъде назначен за надзирател в изправителния дом в Круй.

— Изправителен дом ли? Защо не затвор?… В коша. Друго?

— Как? Защо не затвор? — повтори г-н Шал съвсем тихо. Той не се и помъчи да разбере смисъла на възклицанието, намести очилата си и бързо отвори следващия плик: — От свещеника на Вилньов — Жубен… — Дълбока признателност… благодарности заради някакъв питомец… Не представлява интерес.

— Не представлява интерес ли? Четете, господин Шал!

Г-н Шал отново намести очилата си:

— „Господин основателю, моята свята мисия ми дава случая да изпълня един много приятен дълг. Натоварен съм от моята енориашка госпожа Белие да ви изразя нейната дълбока признателност…“

— По-високо! — заповяда г-н Тибо.

— „… нейната дълбока признателност за отличните резултати от режима в Круй върху характера на младия Алексис. Когато преди четири години вие бяхте така добър да го приемете във фондацията «Оскар Тибо», ние се бяхме отчаяли от това нещастно дете: порочните му инстинкти, лошото му поведение, естествената му буйност предвещаваха най-лошото. Но през тези три години вие извършихте чудо. Ето вече стават девет месеца, откакто нашият младеж се завърна в къщи. Майка му, сестрите му, съседите, аз самият, както и господин Бино (Жюл) дърводелецът, при когото той чиракува, всички единодушно хвалим кротостта на Алексис, неговото трудолюбие и усърдието му в изпълнението на религиозните му задължения. Аз моля господа бога да даде благословията си за преуспяването на вашето заведение, където можа да стане подобно нравствено прераждане. Най-почтително поздравявам господин основателя, у когото е въплътен духът на милосърдие и безкористност на нашия свети Венсан дьо Пол.“ Ж. Рюмел, свещеник

Очите на г-н Тибо бяха затворени, но брадата му трепереше; отслабналият старец се трогваше по най-малък повод.

— Хубаво писмо, господин Шал — рече той, когато овладя вълнението си. — Не мислите ли, че заслужава да бъде публикувано в „Бюлетина“ идната година? Припомнете ми за това навреме, моля ви се. Друго?

— Министерството на вътрешните работи. Администрация на затворите.

— Хм, хм…

— Не, това било само печатно… Формуляр… Няма значение.

Сестра Селин открехна вратата. Господин Тибо изръмжа:

— Чакайте да свършим най-напред.

Сестрата не възрази. Тя отиде да сложи едно дърво в камината и си излезе; поддържаше огън в стаята на болния, за да се бори срещу миризмата, която с малка гримаса наричаше „миризма на болница“.

— После, господин Шал?

— От Френския институт. Заседание на двадесет и седми…

— По-високо! После?

— Върховен комитет на епархийските заведения. Ноември — събрание на двадесет и девети и на тридесети. Декември — на…

— Ще изпратите карта на абат Бофремон, за да извините отсъствието ми на двадесет и трети… Също и за тридесети… — добави той след кратко колебание. — За декември, запишете го в бележника… друго?

— Това е всичко, господин Тибо. Останалото… Вноска за енорийската помощ… визитни картички… Вчера са се разписали: негово преподобие отец Нюсе, господин Людовик Роа, секретар на „Ревю де дьо монд“, генерал Кериган… Тази сутрин подпредседателят на сената се е осведомил за здравето ви… Освен това циркуляри… Енорийски заведения… Вестници…

 

 

Вратата властно се отвори. Сестра Селин се приближи с чиния в ръка, върху която димеше лапа. Г-н Шал наведе очи и се отдалечи, като стъпваше пръсти, за да не скърцат обущата му. Калугерката беше вече повдигнала завивките. От два дни тези лапи бяха нейното любимо занимание. Всъщност, макар че успокояваха болките, те не въздействуваха върху ленивите органи така, както тя се надяваше. Те се оказаха до такава степен безрезултатни, че се наложи бързо да се постави катетър въпреки отвращението на г-н Тибо.

След тази операция той изпита известно облекчение, но се чувствуваше съвсем отпаднал. Удари три и половина. Краят на деня не обещаваше нищо добро. Действието на морфина започваше да намалява. До клизмата в пет часа оставаше повече от час. За да отвлече вниманието на болния, калугерката реши да повика отново г-н Шал.

Дребното човече влезе дискретно и се настани на същия стол до прозореца.

Г-н Шал беше много загрижен. Дебелата Клотилд, която бе срещнал в коридора, му бе пошепнала на ухото:

— Много се е променил тази седмица вашият шеф, а?

И понеже г-н Шал бе втренчил изплашени очи в нея, тя бе сложила ръка на рамото му:

— Вярвайте ми, господин Шал, тази болест не прощава на никого.

Неподвижен, г-н Тибо пухтеше и стенеше леко по навик, защото в момента не страдаше; така излегнат, той изпитваше дори известно успокоение. Все пак, понеже се страхуваше, че болките могат да започнат наново, би желал да поспи, но присъствието на секретаря му го стесняваше.

Г-н Тибо повдигна единия си клепач и бавно обърна към прозореца уморения си поглед.

— Не губете времето си да чакате, господин Шал. Не е възможно да работим тази вечер. Вижте — той се опита да повдигне ръцете си, — аз съм свършен човек.

Г-н Шал дори и не помисли да се преструва.

— Нима вече!… — извика той стреснато.

Изненадан, г-н Тибо обърна глава. Хитро пламъче блесна в очите му.

— Не виждате ли, че всеки ден силите ми все повече отпадат? — въздъхна той. — Защо да се мами човек? Щом трябва да умра, дано поне стане колкото е възможно по-скоро.

— Да умрете ли? — повтори г-н Шал като сключи ръце.

Това сякаш забавляваше г-н Тибо.

— Да, да умра — рече той със заплашителен тон. После отвори внезапно и двете си очи и наново ги затвори.

Вкаменен, г-н Шал гледаше неподвижното подуто лице — истинско лице на труп. Дали Клотилд не е права? Ами тогава какво ще стане с него?… Той си представи старостта си, мизерията…

И започна да трепери както винаги, когато се опитваше да събере силите си: после безшумно се плъзна от стола си.

— Идва такъв един час, приятелю, когато човек желае само почивка — пошепна г-н Тибо, готов да се отпусне и да заспи. — Смъртта не трябва да плаши християнина.

Със затворени очи той слушаше как собствените му думи отекваха като ехо в съзнанието му. Затова се сепна, когато чу гласа на г-н Шал съвсем близо до себе си.

— Разбира се, смъртта не трябва да ни плаши. — Човечето се стресна от собствената си дързост и пошепна: — Така аз, смъртта на мама… — Той се спря, сякаш се задави.

Говореше трудно поради изкуствената челюст, която скоро си беше поставил. Беше я спечелил като премия на един конкурс за ребуси, организиран от Южния зъболекарски институт, който се бе специализирал да лекува зъби чрез кореспонденция и да прави протези по мярка, взета от клиентите. Впрочем г-н Шал беше доволен от тази челюст, макар че я махаше при хранене или когато имаше да говори малко по-дълго. Той бе придобил доста голяма сръчност да сваля с един замах протезата и да я слага в кърпичката си, като се преструва, че киха. Точно така направи и сега. Освободен от това бреме, той веднага се върна на темата си:

— Ами такова, смъртта на мама, мен това никак не ме плаши. Защо да ме плаши? А пък ние сме спокойни сега, откакто тя е в приюта. И дори когато бях малък… това му е хубавото, че такова…

Той се спря отново и се помъчи да се върне на темата си.

— Казах ние, защото аз не живея сам. Може би вие знаете, господин Тибо, Алин остана при мене… Алин, бившата прислужница на мама. Както и малката, племенницата й Дедет, която господин Антоан оперира през онази страшна нощ… — Да — добави той усмихнато и тази усмивка изразяваше нежност и умиление, — тя живее при нас и дори по навик ме нарича чичо Жюл… А пък аз не съм й чичо… Чудно, нали?… — внезапно усмивката му изчезна, сянка легна върху лицето му и с рязък тон той добави: — Трима души, бога ми, страшни разноски!

С непривична безцеремонност той се беше приближил още повече до леглото, сякаш се канеше да каже нещо бързо, но грижливо избягваше да гледа г-н Тибо. Г-н Тибо, изненадан, не бе напълно затворил очи и разглеждаше г-н Шал. В привидната несвързаност на думите му, които сякаш се въртяха около някакво тайно намерение, той долавяше нещо необикновено и обезпокоително. Това прогони желанието му за сън.

Изведнъж г-н Шал отстъпи и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Подметките му скърцаха, но него сякаш не го бе грижа за това.

— Впрочем смъртта вече не ме плаши — поде той с рязък тон. — В края на краищата това е божия работа… Но животът! О, животът ме плаши! Старостта ме плаши, това е то! — Той се завъртя на токове и пошепна с въпросителен тон: — Какво? — И след това продължи: — Имах десет хиляди франка спестени. Една вечер ги занесох в дома на щастливата старост. Ето ви десет хиляди франка и майка ми, вземете и парите, и нея! Такава беше цената. Такива заведения не би трябвало да съществуват… Вярно е, че човек е спокоен, но все пак десет хиляди франка! Всичко отиде там… А Дедет? Откъде пари? Дължа на Алин две хиляди франка. Даде ми назаем от нейните пари. За ежедневните разноски, за да живеем… Ами на’, да направим сметка: четиристотинте франка, които получавам тук всеки месец, не са бог знае колко пари. Трима сме в къщи. Детето си иска своето. Тя чиракува, значи, не само не печели, ами я издържаме още. А пък правим икономии от всичко, честна дума, господин Тибо! Пестим дори от вестници, четем старите, които сме запазили… — Гласът му трепереше. — Казвам ви за старите вестници, господин Тибо… извинявайте, ако с това се излагам. Но това не би трябвало да съществува след двадесет века християнство, с всичко, което се говори за цивилизацията…

Г-н Тибо тихо раздвижи ръце.

Г-н Шал не се решаваше да погледне към леглото. Той продължи:

— Като нямам вече тези четиристотин франка, какво ще стане с мене? — Той се полуобърна към прозореца и вдигна глава, сякаш се вслушваше в някакви гласове. — Освен ако получа наследство! — извика след това, сякаш бе направил някакво откритие. Но веднага се намръщи: — Господ ми е свидетел! Четири хиляди и осемстотин франка на година — не може с по-малко, като сме трима. Едно капиталче, което да носи толкова, ето какво господ ще направи за нас, ако е справедлив! Да, господин Тибо, добрият господ ще ни изпрати едно капиталче…

Той измъкна кърпата си и изтри потта от челото си, сякаш бе направил свръхчовешки усилия.

— Имайте вяра, все това ни пеят! Например господата от „Сен-Рок“: „Имайте упование, вие не сте без покровител…“ Без покровител, вярно, не съм. Имам покровител. Пък колкото за доверие, искам да имам и доверие, но най-напред нека получа наследството… Едно капиталче…

Той се беше спрял до г-н Тибо, но все избягваше да го погледне.

— Лесно би било да имам упование — прошепна той, — ако бях сигурен. — Малко по малко погледът му, подобен на птиче, което постепенно привиква да не се плаши, се приближи до стареца; с бърз полет докосна лицето му, върна се, спря се върху затворените очи, върху неподвижното чело, отново избяга, пак се върна и най-после окончателно се спря, сякаш не можеше вече да се откъсне. Денят преваляше. Най-сетне г-н Тибо повдигна клепачите си и видя в тъмнината очите на г-н Шал, впити в неговите.

Това го накара да се отърси от вцепенението си. Той отдавна считаше за свой дълг да осигури бъдещето на секретаря си и определената от него сума фигурираше изрично в завещанието му. Но г-н Тибо смяташе, че познава хората и не вярваше никому; затова считаше за важно, докато не се отвори завещанието, заинтересуваният да не подозира нищо. Той мислеше, че ако секретарят му узнае за завещанието, няма вече да бъде така акуратен и прилежен както досега; а именно за тези негови качества г-н Тибо искаше да го възнагради.

— Смятам, че добре съм ви разбрал, господин Шал — каза той кротко.

Г-н Шал се зачерви изведнъж и погледна настрана.

Г-н Тибо се замисли за малко.

— Но как да кажа, дали човек няма да прояви повече смелост в някой случай, ако в името на установени принципи отхвърли едно внушение като вашето, отколкото ако го приеме от изненада, от заслепление от фалшива благотворителност… или от слабост?

Застанал прав, г-н Шал кимаше с глава в знак на одобрение. Ораторският похват на г-н Тибо и увереността, с която произнасяше думите си, му допадаха извънредно много; освен това той бе така свикнал да възприема мнението на шефа си, че дори и сега не можеше да не се съгласи с него. Едва след малко си даде сметка, че съгласявайки се с тези думи, той всъщност се отказва от искането си; но веднага се примири с това. Беше свикнал да се примирява. Нали и бог не удовлетворяваше всичките му молитви, макар че често искаше напълно справедливи неща. Това не бе причината да се възбунтува против провидението. В неговите очи г-н Тибо бе също така надарен с непроницаема върховна мъдрост, пред която той винаги се бе прекланял.

Той бе решил да се съгласи с думите на шефа си и да не говори повече; затова понечи да си сложи отново челюстта. Мушна ръка в джоба си и лицето му пламна — протезата не беше в джоба му.

— Нима няма да се съгласите с мен, господин Шал — продължаваше г-н Тибо, без да повиши глас, — че сте станали доброволна жертва на един шантаж, предавайки на някакъв… лаически приют, и то подозрителен в много отношения, имуществото, което сте събрали с труда си? Ние можехме много лесно да намерим някое епархийско заведение, където човек може да бъде приет безплатно, щом е без средства и има поддръжката на някоя влиятелна личност… Ако аз ви отредя в завещателните си разпореждания мястото, за което вие, струва ми се, молите, не е ли очевидно, че след моята смърт вие отново ще попаднете в мрежите на някой мошеник и всичко завещано от мен ще бъде изядено до последния сантим?

Г-н Шал не чуваше вече нищо. Спомняше си, че беше извадил кърпичката си, но не знаеше какво стана след това; протезата трябва да е паднала на килима. Той си представи какво ще стане, ако тя попадне в чужди ръце — протезата е нещо лично, интимно, тя може би дори мирише на лошо… Протегнал врат, отворил широко очи, той се взираше под всяка мебел и подскачаше на място като изплашена кокошка.

Г-н Тибо забеляза това и изпита някакво съчувствие. „Дали да не увелича малко завета?“ — помисли си той.

Смятайки, че по този начин ще намали безпокойството на секретаря си, той продължи добродушно:

— Впрочем, господин Шал, дали хората не грешат, като често смесват нищета и бедност? Разбира се, нищетата е страшна, тя е лош съветник. Но бедността? Не е ли тя често форма… прикрита форма… на божественото милосърдие?

Гласът на шефа достигаше до ушите на г-н Шал на неясни вълни, както виковете от брега достигат до кънтящите уши на давещ се. Той отново направи опит да се опомни: опипа отново жакета, жилетката си, отчаяно плъзна ръка в задния джоб на жакета си и изведнъж едва задуши един вик на радост. Протезата беше там, закачена за ключовете му.

— … И била ли е някога бедността — продължаваше г-н Тибо — несъвместима с щастието на християнина? Не е ли самото неравно разпределение на светските блага, условие за общественото равновесие?

— Разбира се! — извика г-н Шал. Той се засмя тържествуващо, потърка ръце и разсеяно прошепна: — Тъкмо това му е хубавото…

Г-н Тибо, чиито сили отпадаха, обърна очи към секретаря си. Трогна се, като откри у него такива чувства, и му беше приятно, че думите му се посрещат с одобрение. Той направи усилие да бъде любезен:

— Аз ви внуших добри принципи, господин Шал. Както сте изпълнителен и сериозен, смятам, че винаги ще намерите случай да служите добре… — Той се спря за малко — дори ако аз си отида преди вас.

Блаженото спокойствие, с което г-н Тибо гледаше на онези, които щяха да имат нещастието да го преживеят, притежаваше някаква успокояваща и заразяваща сила. Освен това г-н Шал изпитваше такова огромно облекчение, че в този миг забрави всичките си тревоги за бъдещето. Радостно пламъче светна зад очилата му.

— Колкото за това, господин Тибо — възкликна той, — вие можете да умрете спокоен. Все ще се справя някак си, разбира се! Не съм изстрелял още последния си патрон, дето се казва. Разни дребни занаяти, все ще измисля нещо практично… — Той се засмя. — Аз даже вече си имам една идея, да, цяло предприятие, което може да се организира, когато си отидете…

Болният отвори едното си око: неволният удар на г-н Шал беше попаднал на жива рана. „Когато си отидете…“ Какво точно иска да каже този глупак?

Г-н Тибо щеше да зададе някакъв въпрос, но в този момент сестрата се появи и завъртя електрическия ключ. Цялата стая се заля със светлина. С бързината на ученик, който чува училищния звънец, г-н Шал светкавично събра книжата си, направи няколко малки поклона и се измъкна от стаята.

II

Беше станало време да се направи клизма.

Сестрата махна завивките и се засуети около леглото с ритуални движения. Г-н Тибо размишляваше. Той си припомни фразата на г-н Шал и особено интонацията му: „Когато си отидете…“. Толкова естествена интонация! Очевидно г-н Шал не се съмняваше ни най-малко в близката му смърт. „Неблагодарник такъв!“ — помисли си г-н Тибо с раздразнение; той с удоволствие се отдаваше на гнева си само за да може да пропъди от себе си въпроса, който го тормозеше.

— Хайде, почваме — извика весело сестрата, която беше вече запретнала ръкави.

Манипулацията беше мъчна. Под болния трябваше да се постелят кърпи. Г-н Тибо беше тежък и не правеше нищо, за да улесни сестрата, оставяше се да го повдигат като труп. Всяко помръдване му причиняваше остра болка в краката и в кръста. Освен това към физическата болка се прибавяше и морална: подробностите на това ежедневно изпитание бяха истинско мъчение за гордостта и свенливостта му.

Докато чакаше — всеки ден все по-дълго, — сестра Селин имаше навика да сяда фамилиарно на ръба на леглото. В началото нейната близост в подобен момент вбесяваше болния. Сега той я понасяше; може би дори предпочиташе тя да бъде винаги при него, защото се страхуваше да остане сам.

Намръщен, със затворени клепачи, г-н Тибо прехвърляше през ума си страшния въпрос: „Действително ли съм така зле?“. Той отвори очи. Случайно погледът му се сблъска с порцелановия съд, който болногледачката беше поставила, за да й бъде под ръка, на видно място върху скрина — смешен, огромен съд, който сякаш нахално чакаше да бъде използуван. Той се обърна на другата страна.

Сестрата се възползува от кратката почивка, за да прочете няколко молитви, като прехвърляше зърната на броеницата си.

— Молете се за мен, сестра — прошепна изведнъж г-н Тибо с настойчив и нисък тон, който не му беше присъщ.

Тя свърши молитвите си и отговори:

— Разбира се, господин Тибо. Много пъти на ден се моля за вас.

Последва мълчание, което г-н Тибо изведнъж наруши:

— Аз съм много болен, сестра, знаете ли? Много… много болен! — Той заекна, готов да се разплаче.

— И таз хубава! Какво ви е хрумнало? — възрази сестрата, като се усмихна малко пресилено.

— Не искат да ми го кажат — подхвана болният, — но аз чувствувам добре, че вече няма да се оправя. — И понеже тя не го прекъсваше, той добави с някакво предизвикателство в гласа: — Знам, че малко ми остава.

Той я дебнеше с очи. Тя поклати глава и продължи да чете молитвите си.

Обзе го страх.

— Трябва да видя абат Векар — каза той с дрезгав глас.

— О, ами нали се причестихте миналата събота, така че сте си изпълнили дълга пред бога.

Г-н Тибо не отговори. Пот оросяваше слепите му очи, челюстта му трепереше. Клизмата измъчваше тялото му, страхът го тормозеше.

— Подлогата — пошепна той.

След минута, между два силни напъна, стенейки, той хвърли към калугерката изпълнен с омраза поглед и продължи:

— Силите ми намаляват всеки ден… Трябва да видя абата.

Сестра Селин топлеше вода в легена и не забеляза с какъв ужас в погледа той дебнеше израза на лицето й.

— Щом толкова искате — каза тя уклончиво. После остави термофора и опита водата с върха на пръста си.

После, без да вдигне очи, прошепна нещо. Г-н Тибо напрегна слух: „… Никога не е излишно да бъде човек подготвен…“.

Той обори глава на гърди и стисна зъби.

 

 

След малко, измит, с чисти дрехи и чаршафи, той беше приготвен за нощта; не му оставаше нищо друго, освен да лежи и да страда.

Сестра Селин беше седнала и продължаваше да чете молитвите си. Лампата на тавана беше угасена; само една ниска лампа осветяваше стаята. Нищо, което би могло да отвлече вниманието на болния от тревогата му, нито от невралгичните болки, чиито спазми, все по-остри и по-остри, пронизваха долната част на бедрата, разпростираха се във всички посоки и внезапно се събираха като пробождания от нож на определени места — в кръста, в колената, в глезените. Дори през минутите, когато болките стихваха — те всъщност не спираха, но ставаха по-тъпи, — възпалените струпеи не го оставяха да си почине. Но все пак в тези моменти г-н Тибо отваряше очи, гледаше пред себе си и мисълта му, напълно ясна, се въртеше все върху едно: „Какво мислят всички те? Може ли човек да бъде в опасност, без да си дава сметка за това? Как да разбера?“.

Виждайки, че болките се усилват, калугерката реши да не чака до вечерта, а да му постави сега половин доза морфин.

Той не забеляза, че тя е излязла. Когато след малко видя, че е сам, предаден на злите сили, които витаеха в тази смълчана и почти тъмна стая, обхвана го страх. Поиска да извика някого, но болките се появиха отново, още по-силни от преди. Той грабна звънчето и започна да звъни отчаяно.

Адриан притича веднага.

Г-н Тибо не можеше да говори. Стиснал челюсти, той издаваше неясни викове. Поиска да се изправи, но рязкото движение сякаш разкъса хълбоците му. Стенейки, той падна назад върху възглавницата.

— Така ли ще ме оставите да умра? — извика той най-после. — Повикайте сестрата! Повикайте абата! Не, повикайте Антоан! Бързо!

Обзето от паника, момичето гледаше стареца с широко разтворени очи и това окончателно го ужаси.

— Хайде! Доведете господин Антоан! Веднага!

Сестрата се връщаше с пълна спринцовка. Тя не разбра какво е станало. Видя само, че прислужницата изтича навън. Г-н Тибо, чиято възбуда бе усилила още повече страданията му, лежеше отпуснат върху възглавницата; това положение на тялото бе доста удобно за инжекция.

— Не мърдайте — каза тя като откри рамото му и без да чака повече, заби иглата.

 

 

Адриан настигна в пасажа Антоан, който си отиваше.

Той бързо се изкачи по стълбите.

Г-н Тибо обърна глава, когато синът му влезе в стаята. Присъствието на Антоан, когото бе повикал в страха си, без много да се надява, че желанието му ще бъде изпълнено, му вдъхна малко бодрост.

— А, ти ли си? — промълви той машинално.

Успокоителното действие на инжекцията почваше да се проявява.

Полуизлегнат, опрян на две възглавници, разперил ръце, той вдъхваше изпаренията на няколкото капки етер, които сестрата бе капнала на една кърпичка. Нощницата му бе разтворена и Антоан забеляза мършавия врат с изпъкналата адамова ябълка между двете жили. Лекото треперене на челюстта подчертаваше мрачната неподвижност на челото. В масивния му череп, в широките плоски слепоочия, в ушите му сега имаше нещо, което напомняше дебелокожо животно.

— Какво има, тате? — запита Антоан.

Г-н Тибо не отговори нищо; погледа го няколко секунди втренчено, след това затвори очи. Как би искал да му извика: „Кажи ми истината! Лъжат ли ме? Кажи, вярно ли е, че съм загубен! Говори! Спаси ме, Антоан!“. Но някаква растяща боязън към сина му го спираше; задържаше го също и суеверният страх да изкаже опасенията си, да им придаде изведнъж силата на неотменима реалност.

Очите на Антоан срещнаха погледа на сестрата; този поглед му сочеше масата, на която бе сложен термометърът. Той се приближи и видя, че температурата е тридесет и осем градуса и девет десети. Този внезапен пристъп на болестта го учуди; досега тя бе се развивала почти без температура. Върна се до леглото и хвана китката на баща си, но направи това само за да го успокои.

— Пулсът ти е добър — рече той почти веднага. — Какво не е в ред?

— Но аз страдам като грешен дявол — извика г-н Тибо. — Цял ден съм страдал. Без малко… не умрях! Нали така? — Той хвърли повелителен поглед към калугерката. След това промени тона и погледът му стана плах: — Не трябва да ме оставяш, Антоан. Страхувам се, разбираш ли, страхувам се… че може пак да почне.

На Антоан му стана жал. За щастие той нямаше никаква бърза работа и не бе нужно да излезе веднага. Обеща да остане при него до вечерята.

— Ще телефонирам, че съм бил възпрепятствуван — каза той и отиде в кабинета, където се намираше телефонът.

Сестра Селин го последва.

— Как изкара деня?

— Не много добре. Трябваше да направя първата инжекция на обед; току-що направих и втората. Половин доза — добави тя. — Но душевното му състояние, господин Антоан! Ужасни мисли: „Лъжат ме, искам да видя господин абата, ще умра“ и какво ли не още.

Неспокойният поглед на Антоан изразяваше съвършено ясно въпроса му: „Смятате ли, че е възможно той да се досеща?“. Калугерката поклати глава; не смееше да отговори „не“.

Антоан разсъждаваше.

„Това не е достатъчно да обясни температурата“ — каза си той.

— Важното е да се изкорени веднага всяко подозрение — каза той, като направи енергичен жест. Една безумна мисъл му мина през ума, но той се сдържа. — Най-напред ще му създадем спокойна вечер — заяви той. — Вие ще му сложите още половин сантиграм, когато ви кажа… След малко ще дойда при вас.

— Сега съм свободен до седем часа — извика той весело, когато се върна в спалнята. Говореше с отсечен глас и лицето му бе както в болницата — напрегнато и решително. Все пак той се усмихна.

— Но не беше лесно! Обади се бабата на болното момиченце. Горката жена беше просто отчаяна. Крещеше в слушалката: „Как, докторе, няма ли да ви видим тази вечер!“ — Антоан изведнъж си придаде разтревожен вид. — „Извинявайте, госпожо — казвам й аз, — току-що ме повикаха при баща ми, който е много зле…“ (Лицето на г-н Тибо внезапно се сгърчи.) Но може ли човек да се отърве от жена! „Баща ви ли? Ах, боже господи, какво му е?“.

Антоан се опияняваше от дързостта си. Поколеба се едва за секунда, преди да направи рискования скок:

— Какво да й отговоря… Отгатни сам!… Без да ми мигне окото, й отговорих: „Рак, госпожо! Рак на… на простатата!…“ — Той се изсмя трескаво: — Защо не, щом веднъж бях почнал да я лъжа!

Той видя, че сестрата, която наливаше вода в една чаша, остана като втрещена. Изведнъж си даде сметка колко рискована е играта му. За миг го докосна страх. Но беше много късно за отстъпление. Той избухна в смях:

— Но тая лъжа, тате, остава за твоя сметка, да знаеш!

Вцепенен, г-н Тибо цял се бе превърнал в слух. Ръката, сложена върху чаршафа, затрепери. Най-изричните уверения не биха могли така пълно и така бързо да разпръснат тревогата му. Дяволската смелост на Антоан бе неочаквано прогонила всички призраци и с един удар бе върнала надеждата на болния. Старецът отвори очи и погледна сина си; не се решаваше вече да ги затвори. Някакво ново чувство — изблик на нежност — изпълваше старото му сърце. Поиска да заговори, но сякаш беше обхванат от някакво замайване. Той пак затвори очи с бегла усмивка, която младият човек веднага забеляза.

Всеки друг на мястото на Антоан би си казал, бършейки изпотеното си чело: „Работата висеше на косъм…“. Но Антоан, доволен от себе си, малко по-блед от обикновено, само си помисли: „При тези фокуси работата е там — да си решил твърдо да успееш“.

Изминаха няколко минути.

Антоан избягваше погледа на сестрата.

Г-н Тибо раздвижи ръката си. После, сякаш продължаваше някакъв спор, той каза:

— А как ще ми обясните тогава, че страдам все повече и повече? Ако приемем, че вашите серуми усилват болката, вместо…

— Разбира се, че я усилват — прекъсна го Антоан. — Това е доказателство, че действуват!

— Аха!

Г-н Тибо с готовност приемаше тези обяснения. И понеже всъщност през целия следобед болките не бяха така силни, както той твърдеше, изпита дори съжаление, че не е страдал по-дълго.

— Какво чувствуваш в този момент — запита Антоан.

Температурата на баща му го тревожеше.

Ако беше откровен, г-н Тибо би отговорил: „Чувствувам се отлично“. Но той измърмори:

— Тези болки в краката… И после някаква тежест в слабините…

— В три часа направихме клизма — поясни сестра Селин.

— После нещо тежко там… Нещо ме притиска…

Антоан кимаше одобрително с глава.

— Много странно нещо — каза той, като се обърна към калугерката. (В този момент не знаеше какво точно да измисли.) — Спомням си за известни наблюдения, които съм правил върху редуването на лекарствата. Например за кожните поражения по някой път се постигат неочаквани резултати с редуването на разни лечения. Може би Теривие и аз сгрешихме, дето предписваме непрекъснато лечение с новия серум, този… серум №17…

— Разбира се, че сгрешихте — заяви авторитетно г-н Тибо.

— Но вината е твоя, тате — прекъсна го Антоан сякаш в отлично настроение. — Толкова бързаш да оздравееш! Ние караме прекалено бързо. — Той се обърна със сериозен тон към сестрата: — Къде сте сложили ампулите, които донесох завчера, Д-92?

Калугерката направи неловък жест; не че й беше неприятно да заблуждава един болен, но тя се объркваше с всички тези „серуми“, които Антоан измисляше според случая.

— Веднага направете инжекция с Д-92. Да, още преди да мине действието на №17. Искам да наблюдавам едновременното действие на двата серума в кръвта.

Г-н Тибо беше забелязал колебанието на болногледачката. Антоан зърна изпитателния му поглед и за да разсее всяко недоверие, веднага добави:

— Тази инжекция сигурно ще ти се стори по-болезнена, тате. Д-92 е по-гъст от другите, но това е само един неприятен миг… Напълно съм уверен, че ще почувствуваш голямо облекчение тази вечер.

„Всеки ден ставам все по-ловък“ — установи Антоан мислено. Това беше за него успех в професията и той го отбелязваше с удоволствие. Освен това в тази злокобна игра постоянно се явяваха все нови и нови трудности и в нея имаше риск, който въпреки всичко го привличаше.

 

 

Сестрата се върна.

Г-н Тибо се подложи не без известно безпокойство на инжекцията. Преди още иглата да се забие в ръката му, той започна да охка.

— Ах, този твой серум! — започна да мърмори той веднага щом инжекцията бе направена. — Той е толкова гъст! Просто като че ли огън минава под кожата ми! И каква миризма, чувствуваш ли я? Другият поне не миришеше така.

Антоан беше седнал. Той не отговори нищо. Невъзможно беше да има каквато и да било разлика между миналата инжекция и тази: две ампули от същата кутия, същата игла, същата ръка… но уж друг етикет… Достатъчно е да насочиш мисълта към една заблуда и веднага всички сетива се надпреварват да я потвърдят. Какви жалки инструменти са нашите сетива, в които ние никога не се съмняваме!… И тази детинска нужда, която никога не ни напуща, да задоволим разума си! Най-лошото, дори за един болен, е да не разбира. Щом едно явление може да се назове, да му се даде правдоподобно обяснение, щом нашият беден мозък може да свърже две идеи с някаква привидна логика… „Разумът — казваше си Антоан, — разумът е все пак нещо установено в световния водовъртеж. Какво би станало, ако нямаше разум?“

Г-н Тибо беше затворил очи. Антоан направи знак на сестра Селин да се оттегли. Те бяха забелязали, че болният става по-раздразнителен, когато и двамата седят до леглото му.

Макар че виждаше баща си всеки ден, днес Антоан установи очевидна промяна. Плътта на болния беше прозрачна като кехлибар и особената й лъскавина не предвещаваше нищо добро. Подпухналостта се бе увеличила. Отпуснати торбички се бяха образували под очите. Носът, напротив, се беше стопил и очертаната носна кост променяше странно израза на лицето.

Болният се раздвижи.

Малко по малко чертите му се оживиха. Той нямаше вече навъсен вид. Между миглите му, които сега се разтваряха по-често, лъщеше бляскава разширена зеница.

„Двойната инжекция започва да действува — помисли си Антоан. — Сега ще стане приказлив.“

Г-н Тибо действително се чувствуваше някак освежен: изпитваше желание да си почине, приятно желание, защото не бе придружено от никаква умора. Той не беше престанал да мисли за смъртта; но тъй като вече не вярваше, че тя е близка, сега можеше, и дори му бе приятно, да говори за нея. Възбуден също така от морфина, той не устоя на изкушението да импровизира хубава реч, в която да обрисува, за себе си и за сина си, гледката на един назидателен край.

— Слушаш ли ме, Антоан? — запита той неочаквано. Тонът му беше тържествен. После, без всякакъв увод, започна: — В завещанието, което ще намериш след смъртта ми… — Последва едва забележима пауза, подобна на паузата на актьор, който чака да му се подаде реплика.

— Как, тате — го прекъсна Антоан с предразполагащ тон, — та аз не вярвах, че толкова бързаш да умреш! — Той се разсмя. — Дори преди малко ти казах, че си прекалено нетърпелив да се върнеш към обикновения си живот.

Доволен, старецът повдигна ръка:

— Остави ме да се изкажа, драги мой. Може би за науката аз да не съм безнадеждно болен. Но сам чувствувам, че… че съм… Впрочем смъртта… Малкото добро, което съм се опитал да направя на този свят, сигурно ще ми бъде зачетено… Да… И ако е дошъл денят… — Той хвърли поглед, за да се увери, че скептичната усмивка на Антоан не е изчезнала. — Е, какво да се прави, нека имаме вяра… Безкрайно е божието милосърдие.

Антоан слушаше мълчаливо.

— Не за това исках да ти говоря, Антоан. В края на завещателните разпоредби ще намериш списък на заветите… старите слуги… Искам да обърна вниманието ти върху добавката към завещанието. Писал съм го преди много години. Може би не съм бил достатъчно… достатъчно щедър. Имам пред вид господин Шал. Този почтен човек ми дължи много, това е безспорно; той ми дължи всичко. Но основание ли е това неговата… преданост… да не получи награда… и то дори прекомерна награда?

Кашлицата, която от време на време пресичаше думите му, го накара да се спре за момент. „Сигурно болестта бързо се разпространява — каза си Антоан. — Кашлицата се усилва, гаденето също. Сигурно от известно време неоплазмата се разпростира нагоре… Дробовете, стомахът са вече засегнати… Всичко зависи от първото усложнение.“

— Винаги съм бил горд — подхвана г-н Тибо, чиято мисъл опиумът едновременно и проясняваше, и правеше по-несвързана, — винаги съм бил горд, че принадлежа към заможната класа, върху която във всички времена религията, родината… Но тази заможност налага известни задължения, драги мой… — Мисълта му отново се отклони. — У тебе има много лоша склонност към индивидуализъм — рече той изведнъж, като хвърли ядосан поглед към Антоан. — Несъмнено ти ще се промениш, като пораснеш… — той се поправи — когато остарееш, когато и ти си създадеш семейство… Семейство — повтори старецът. Тази дума, която той никога не произнасяше без патос, събуди в него смътен отзвук. Части от речи, произнасяни неотдавна. Отново изгуби нишката на мисълта си. — Действително, драги мой — заговори след това с тържествен глас, — ако приемем, че семейството трябва да остане първичната клетка на социалната тъкан, не следва ли… не следва ли тя да образува тази… тази плебейска аристокрация… от която занапред ще се излъчва елитът на обществото? Семейството, семейството… Отговори ми, не сме ли ние стожерът, около който… около който се върти днешната буржоазна държава?

— Но аз съм на твоето мнение, тате — съгласи се кротко Антоан.

Старецът сякаш не го чу. Неусетно тонът му стана по-малко ораторски и насоката на мисълта му по-ясна.

— Ти ще си промениш мнението, драги мой. Абатът разчита на това, както и аз. Ще се върнеш към известни мисли и аз само се надявам това да стане по-скоро. Дори бих желал вече да е станало, Антоан… В момента, когато трябва да напусна този свят, не е ли мъчително за мен синът ми… възпитан, както си бил ти, синът ми, с когото живея под същия покрив, не би ли трябвало?… С една дума, нужно е по-голямо религиозно усърдие! По-твърда вяра, повече спазване на черковните обреди!

„Да знаеше той докъде съм стигнал“ — помисли си Антоан.

— Кой знае дали бог няма да ми поиска сметка… дали няма да ми се сърди… — въздъхна г-н Тибо. — Уви, за тази християнска задача аз бях лишен… твърде рано… от присъствието на твоята свята майка.

Две сълзи бликнаха под клепачите му. Антоан ги видя как се събират и как после се плъзнаха по бузите му. Той не очакваше това и не можа да овладее лекото вълнение, което го обхвана; то се увеличи, когато баща му, без да се отклонява от мисълта си, подхвана наново с нисък, задушевен тон, който Антоан не бе чувал никога досега:

— Аз имам да давам сметка и за други неща. Смъртта на Жак. Горкото дете… Изпълних ли дълга си към него?… Исках да бъда твърд, а бях суров. Боже, сам се обвинявам, суров бях с детето си… Никога не съумях да спечеля доверието му. Нито твоето, Антоан… Не, не възразявай, това е истината. Така е искал бог. Той никога не ми е дал доверието на моите деца… Имах двама синове, те ме уважаваха, но се бояха от мене; и от самото си детство се отделиха от мене. Гордост, гордост! Моята гордост, тяхната гордост… И все пак не сторих ли всичко, което бях длъжен да направя? Нима не ги поверих на черквата от най-ранната им възраст? Нима не бдях за тяхното възпитание, за тяхното образование? Неблагодарност… Господи, съди ме, моя ли е вината? Жак винаги се опълчваше срещу мене. До последния си ден, до навечерието на смъртта си! И все пак! Нима можех да дам съгласието си за… за това нещо? Не… не…

Той замълча. После внезапно извика:

— Върви си, недостойни сине!

Антоан го загледа изненадан. Баща му не се обръщаше към него. Бълнуваше ли? С издадена напред челюст и с мокро от пот чело и вдигнати ръце, той сякаш не бе на себе си.

— Върви си! — повтори той. — Ти си забравил всичко, което дължиш на баща си, на името му, на положението му! Спасението на душата! Честта на семейството! Има дела… дела, които не засягат само собствената ти личност! Които нарушават всички традиции! Ще те пречупя! Върви си! — Кашлицата пресичаше думите му. Той се задъха и помълча малко. След това поде с друг глас: — Боже, не знам дали ще ми простиш?… Какво направи ти със сина си?

— Тате! — осмели се да го прекъсне Антоан.

— Не можах да го запазя… Тези влияния! Машинациите на хугенотите!

„А, сега пък хугенотите!“ — помисли си Антоан.

У стареца това бе станало идея-фикс и никой не бе успял да разбере как тази мисъл бе влязла в главата му. Антоан предполагаше, че когато започнаха издирванията след изчезването на Жак, някой нетактично е избъбрил пред г-н Тибо за близките връзки, които миналото лято Жак бе поддържал със семейство Фонтанен. Оттогава, заслепен от ненавист към протестантите, преследван може би от спомена за бягството на Жак и Даниел в Марсилия и вероятно смесвайки миналото с настоящето, старецът постоянно твърдеше, че семейство Фонтанен е виновно за изчезването на сина му; и никой не можеше да го разубеди в това.

— Къде отиваш? — извика г-н Тибо изведнъж, като се опита да се надигне.

Той отвори очи и сякаш успокоен от присъствието на Антоан, обърна към него премрежения си от сълзи поглед.

— Горкият! — промълви старецът. — Тези хугеноти го примамиха, драги мой… Отнеха ни го… Те са виновни! Те го тласнаха към самоубийство…

— О, не, тате! — извика Антоан. — Защо винаги да си въобразяваме, че той се е…

— Той се е самоубил! Той е заминал, за да се самоубие!…

На Антоан се стори, че дочу как баща му добавя съвсем тихо: „Бъди проклет!“. Но сигурно не бе разбрал добре. Защо пък: „Бъди проклет“? Това нямаше никакъв смисъл. Останалата част от думите му се сляха в отчаяно хълцане, почти беззвучно, което мина в пристъп на кашлица. Скоро той се успокои и Антоан помисли, че баща му заспива. Не смееше да направи никакво движение, за да не го събуди.

Минаха няколко минути.

— Кажи де!

Антоан трепна.

— Синът на леля ти… хм… нали знаеш? Да, синът на леля ти Мари, от Кийбьоф… А, всъщност ти няма откъде да го познаваш. И той също се… Бях още хлапак, когато се случи това. С пушката си, една вечер, когато бил на лов. Никога не се разбра…

Разсеян, в добро разположение на духа, г-н Тибо се усмихваше на спомените, които собствените му думи му навяваха.

— … Тя дразнеше мама с песните си, постоянно пееше… хм… Как беше… „Конче… вихрогонче“… В Кийбьоф през ваканцията… Ти не знаеш бричката на дядо Никьо… ха-ха-ха!… Този ден, когато куфарът на слугините па… падна… ха-ха-ха…

Антоан рязко стана; тази веселост му действуваше по-мъчително дори от хълцанията.

През последните седмици често се случваше вечер, след като му направят инжекциите, г-н Тибо да си припомня незначителни подробности от миналото си; в обеднялата му памет те се усилваха, както се усилва звукът в спиралите на черупка от морски охлюв. С дни наред той ги предъвкваше и се смееше сам като дете.

Г-н Тибо се обърна радостно към Антоан и започне да тананика с младежки глас:

„Кончето игриво,

дий, дий… конче…

Тра… ла… ла… любовта…

Да вървим на среща!“.

— Ах, забравил съм я — каза той ядосано. — Но госпожицата я знае цялата. Пееше я на малката…

Той вече не мислеше нито за собствената си смърт, нито за смъртта на Жак. Докато си тръгна Антоан, неуморно се ровеше в спомените си от Кийбьоф и си припомняше откъси от старата песен.

III

Когато остана сам със сестра Селин, той отново стана сериозен. Поиска й да му даде супа и се остави да го хранят, без да каже нито дума. След това двамата заедно прочетоха вечерната молитва и той й каза да угаси лампата на тавана.

— Сестра, бъдете така добра да помолите госпожицата да дойде. Повикайте също и прислужниците, искам да им говоря.

Недоволна, че я безпокоят в този час, г-ца дьо Вез влезе в стаята със ситни стъпки и задъхана се спря. Напразно се опитваше да вдигне поглед към леглото; изкривеният й гръб не й позволяваше да се изправи и тя виждаше само краката на мебелите и протърканите места на килима там, където падаше светлина от малката лампа. Калугерката поиска да й подаде стол, но госпожицата отстъпи назад; тя би предпочела да стои на един крак като щъркел десет часа наред, отколкото да докосне полата си до стол, който гъмжеше от микроби!

Двете прислужници, разтревожени, застанали една до друга, образуваха тъмна група, осветявана от време на време от пламъка на огъня.

Г-н Тибо се замисли за няколко секунди. Разговорът с Антоан не му беше достатъчен; непреодолимо желание го караше да прибави още една назидателна сцена към цялото представление.

— Чувствувам, че краят ми не е много далеч… — започна той като се окашляше. — Затова поисках да използувам един момент, когато болките са се успокоили, когато мъченията, които ми са наложени… са спрели, за да ви кажа сбогом…

Сестрата, която сгъваше салфетки, се спря изненадана. Слисани, госпожицата и двете прислужници също мълчаха. Г-н Тибо помисли за миг, че известието за близката му смърт не учудва никого и ужасна тревога отново сви сърцето му. За щастие сестрата, по-смела от другите, извика:

— Но, господин Тибо, вие вървите към подобрение, защо говорите за смърт? Ако ви чуеше докторът!

Г-н Тибо изведнъж почувствува прилив на духовна енергия. Той се намръщи и със схванатата си ръка направи усилие да спре разбъбрилата се калугерка.

— В навечерието на моето явяване пред върховния съд — подхвана той с декламаторски тон — аз искам прошка, прошка от всички ви. Често съм се отнасял към хората без снизхождение. Може би със строгостта си съм накърнил привързаността на моите… на всички тези, които живеят в дома ми. Признавам… прегрешенията си… прегрешенията си към всички вас… Към вас, Клотилд и Адриан… И особено към майка ви, която сега е прикована… която е прикована като мен върху ложето на страданието… и която ви е давала цели двадесет и пет години толкова прекрасен пример за вярна служба… И най-после към вас, госпожице, която…

В този миг Адриан избухна в такъв силен плач, че смутен, г-н Тибо едва сам не се разплака. Той започна да хълца, но скоро се овладя.

— … вие, която пожертвувахте скромното си съществуване, за да дойдете в нашето потопено в скръб семейно огнище… за да бдите над огъня… над нашия семеен огън. Кой беше по-достоен да замести за децата… тази, която вие бяхте възпитали? — продължи той, като мереше всяка своя дума.

В паузите между фразите му се чуваше плачът на жените. Гърбът на дребната бабичка се бе изкривил още повече и главата й непрекъснато се клатеше; разтрепераните й устни леко премляскваха в тишината.

— Благодарение на вас, благодарение на вашата бдителност нашето семейство можа да продължи своя път… своя път под божието око. Благодаря ви за това пред всички. И към вас, госпожице, искам да отправя последната си молба. Когато дойде съдбоносният час… — Той се смути от собствените си думи и за да превъзмогне страха си, трябваше да направи пауза и да помисли за сегашното си състояние, за подобрението, което изпитваше след инжекцията. — Когато удари съдбоносният час — продължи той, — аз искам, госпожице, вие сама да прочетете на глас хубавата молитва, която знаете, „Литания за умиращите в лоното на черквата“, която вие и аз казахме пред смъртния одър на горката ми жена… в същата тази стая, спомняте си, нали… под същото това разпятие…

Той се опита с очи да проникне в тъмнината. Това бе същата спалня с махагонови мебели, облечена в син рипс, в която някога в Руан родителите му бяха починали един след друг в разстояние на няколко години… Той я бе донесъл със себе си в Париж и в нея бе живял като младеж; тя беше и брачната му спалня… През една студена мартенска нощ Антоан се бе родил там. После, десет години по-късно, през другата зимна нощ, жена му бе дала живот на Жак и бе издъхнала там, безкръвна, на това голямо легло, осеяно с виолетки…

Гласът му затрепери:

— … и аз се надявам, че нашата свята и любима… ще ми помогне там горе… ще ми даде от своите сили… от своето примирение… от куража, който винаги е проявявала… да… — Той затвори очи и несръчно сключи ръце. Човек би казал, че е заспал.

Сестра Селин направи знак на прислужниците да се оттеглят тихо.

Преди да излязат от стаята, те втренчиха внимателно очи в господаря си, сякаш леглото, което виждаха пред себе си, беше вече смъртен одър. В коридора се чуха риданията на Адриан и задушените хълцания на Клотилд, която хвана под ръка старата госпожица. Не знаеха вече къде да отидат. Озоваха се в кухнята и седнаха в кръг. И трите плачеха. Клотилд реши, че трябва да бдят, за да могат веднага щом ги повикат, да изтичат и да доведат свещеник; без да губи време, тя започна да мели кафе.

Единствено калугерката си даваше сметка за положението, защото бе свикнала с подобни случаи. За нея спокойствието у един умиращ винаги беше доказателство, че той по инстинкт — често пъти неоснователно — не вярваше действително в близката си смърт. И затова, след като подреди стаята и зарови жарта, тя разтвори сгъваемото си легло. След десетина минути, без да бе разменила нито дума с болния, тя спокойно си легна в тъмнината и като всяка вечер неусетно премина от молитва към сън.

 

 

Но г-н Тибо не спеше. Двете инжекции му бяха осигурили по-продължително добро самочувствие, но го държаха буден. Сладостен покой, изпълнен с мисли, с проекти. Струваше му се, че всявайки страх у околните, той е успял да се освободи окончателно от собствената си тревога. Дишането на заспалата болногледачка го дразнеше малко, но му беше приятно да мечтае за деня, когато, излекуван, ще я отпрати с благодарности и с хубав дар за нейния манастир. Колко ли ще трябва да даде? Е, ще види… и то скоро. О, с какво нетърпение чакаше да се върне към живота! Иначе какво ще стане с всичко, което беше създал, ако си отиде?

Едно дърво падна в пепелта. Той полуотвори едното си око. Колеблив пламък трепна в огнището и сенки заиграха по тавана. Изведнъж се видя в Кийбьоф; разтреперан, със запалена свещ в ръка, как върви по влажния коридор, който мирише на селитра и на ябълки; големи сенки се раждат пред него, заиграват се и се изкачват до тавана… Отвратителните черни паяци, които вечер винаги пълзят в клозета на леля Мария!… Толкова пълно беше сходството между някогашното плахо дете и сегашния старец, че той трябваше да направи голямо усилие, за да ги разграничи.

Часовникът удари десет часа. После и половина.

Кийбьоф… Бричката… Задният двор… Леонтин…

Спомените, изплували случайно от дълбините на паметта му, упорито се носеха по повърхността и не искаха да се върнат обратно. Мелодията на старата песен от време на време сякаш пригласяше на тези младежки възпоминания. Беше забравил почти всички думи, освен началото, което той постепенно бе налучкал, както и припева, внезапно изплувал из тъмнината:

„Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче,

кога ме либе чака,

по-добре ми служиш

от боен кон красив!

Хоп! Хоп! Трилби, беж!

Чакат ни на среща!“.

Часовникът удари единадесет.

„Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче…“.

IV

На следния ден към четири часа между две визити Антоан мина толкова близо до къщи, че използува случая да се осведоми за състоянието на баща си. Същия ден сутринта той го бе намерил доста отпаднал. Треската продължаваше. Дали тя не бе предвестник на някакво усложнение? Или пък просто показваше общо влошаване на състоянието?

Антоан не искаше болният да го види, защото това второ посещение би могло да го обезпокои. Той отиде в тоалетната стая, като мина през коридора. Сестра Селин беше там. Тя го успокои с тих глас. До този момент денят не бе минал много зле. Г-н Тибо бил още под действието на инжекцията. Честите дози морфин бяха станали необходими, защото иначе болките бяха непоносими.

През вратата на спалнята, която не бе напълно затворена, се дочуваше шепот и песен. Антоан напрегна слух. Калугерката вдигна рамене.

— Не ме остави на мира, докато не отидох да повикам госпожицата да му изпее някакъв си романс. От тази сутрин говори само за това.

Антоан се приближи на пръсти. Тънкото гласче на дребната старица се носеше в тишината:

„Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче,

кога ме либе чака,

по-добре ми служиш

от боен кон красив!

Хайде на Розина

с андалуските очи,

хайде услужи!

Хоп! Хоп! Трилби, беж!

Чакат ни на среща!“.

След това Антоан чу гласа на баща си, който подемаше припева задъхано като спукано ручило:

„Чакат ни на среща!…“

После треперливият глас продължаваше, сякаш се носеха звуци от флейта:

„Виж там цвете дивно

в оназ ливада!

На мойта царкиня

чело ще украся!

Цвете ще откъсна, а ти там паси!

Всеки да си прави

туй, що му се нрави“.

— Ах, ето — извика г-н Тибо с тържествуващ тон. — Леля Мари винаги пееше: „Тра-ла-ла… а ти там паси!… Тра-ла-ла… а ти там паси.“

И те двамата с госпожицата подхванаха припева:

„Хоп! Хоп! Тръгвай бързо, Трилби!

Хайде, че ни чакат,

чакат ни на среща!“.

— Докато пеят двамата, той не се оплаква — прошепна сестрата.

Антоан се отдалечи със свито сърце.

Когато излизаше от къщи, портиерът го извика. Раздавачът току-що му бе оставил няколко писма. Антоан ги взе разсеяно; мисълта му бе още горе:

„… Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче…“.

Сам се учудваше на отношението си към болния. Когато преди една година разбра, че г-н Тибо е загубен, той откри в сърцето си истинско чувство, което го смути, защото винаги бе мислил, че не обича баща си; струваше му се, че това е съвсем нова обич, макар че тя приличаше на отдавнашна нежност, съживена от приближаването на непоправимото. Това чувство още повече се бе засилило през последните месеци от привързаността му на лекар към този обречен човек, чиято присъда той единствен знаеше и когото трябваше да води по най-безболезнен начин към края му.

Антоан бе направил вече няколко крачки по улицата, когато погледът му неочаквано падна върху един от пликовете, които държеше в ръка.

Той се спря рязко.

„Господин Жак Тибо

улица Дьо л’Юниверсите 4“

От време на време на името на Жак още пристигаха по някой и друг книжарски каталог или проспект. Но писмо! Този синкав плик, този мъжки почерк — а може би и женски? — висок, наведен, малко надменен!… Той се върна обратно. Най-напред трябва да обмисли всичко спокойно, преди да действува. Влезе в кабинета си. Преди да седне дори, с решителен жест разпечата плика.

Още при първите думи го обзе възторг:

Площад Пантеон 1а

25 ноември 1913

„Драги господине,

Прочетох вашата повест…“.

„Повест? Жак пише!“

Антоан веднага почувствува увереност: „Той е жив!“.

Буквите заиграха пред очите му… Като трескав, Антоан потърси с очи подписа: „Жаликур“.

„Прочетох повестта ви с жив интерес. Вие сигурно ще отгатнете всичките уговорки, които може да направи един стар професор…“

„А, Жаликур! Валдийо дьо Жаликур, професорът, академикът…“ Антоан го познаваше добре по име; дори имаше две-три книги от него в библиотеката си.

„Вие сигурно ще отгатнете всичките уговорки, които може да направи един стар професор като мен върху една литературна концепция, която е в разрез и с класическото ми образование, и с повечето от личните ми вкусове. Аз действително не мога да се съглася нито със съдържанието, нито с формата. Но трябва да призная, че тези страници, дори в своята най-крайна форма, са написани от поет и психолог. Четейки повестта ви, аз много пъти си спомнях думите на един мой приятел музикант, на когото един млад революционен композитор (той би могъл да бъде измежду вашите приятели) показал едно свое произведение. То толкова го смутило със своята дързост, че той възкликнал: «Вземете си веднага това нещо, господине, страхувам се, че то може да ми хареса».

Жаликур“

Краката му се разтрепериха. Антоан седна. Не вдигаше очи от писмото, разгънато пред него на масата. Всъщност той почти не бе изненадан, че Жак е жив; никога не бе имал дори най-малкото основание да смята, че брат му се е самоубил. Първото нещо, което това писмо събуди у него, бе инстинктът на ловеца; за няколко секунди той почувствува възбуждението на хрътка, същото възбуждение, което и преди три години го бе карало дълги месеци да търси брат си, като опитва всички следи. Но същевременно той бе изпълнен с такава нежност към него, изпитваше такава трескава нужда да го види отново, че просто стоеше като замаян. Доста често през последните дни, както и тази сутрин дори, той се мъчеше да превъзмогне чувството на огорчение, че е останал сам да се грижи за болния старец. Изправен пред такава тежка задача, той не можеше да отпъди озлоблението, което го обхващаше срещу избягалия брат, който в подобен момент бе напуснал поста си. Но това писмо!

Надежда изпълни душата му: да открие Жак, да го уведоми, да го извика! Да не бъде вече сам! Отново взе писмото: „Площад Пантеон 1а… Жаликур…“.

Хвърли поглед към часовника; след това към бележника.

„Така. До довечера имам още три визити. В четири и половина на авеню Дьо Сакс е спешна, невъзможно е да се отложи. После новият случай на скарлатина на улица Д’Артоа — също не може, но там не съм определил час. Третата — болният вече е на оздравяване, мога и да не отида веднага. — Той стана. — Най-напред на авеню Дьо Сакс. Веднага след това при Жаликур.“

Към пет часа Антоан пристигна на площад Пантеон. Видя стара къща без асансьор. (Впрочем в бързината си не би и чакал да вземе асансьор.) Изтича нагоре по стълбите през четири стъпала.

— Господин дьо Жаликур не е в къщи. В сряда лекцията му в Екол нормал е от пет до шест…

„Спокойствие — казваше си Антоан като слизаше. — Точно толкова време ми трябва да отида да видя болното от скарлатина.“

 

 

Точно в шест часа Антоан изскочи от таксито пред Екол нормал.

Спомни си за посещението си при директора на училището след изчезването на Жак; след това за деня, вече така далечен, когато бе идвал в тази мрачна сграда да чака заедно с Жак и Даниел резултата от приемния изпит.

— Лекцията не е свършила. Качете се на площадката на първия етаж, така ще видите, когато студентите започнат да излизат.

Под аркадите, по стълбището и в коридорите вечно ставаше течение. Електрическите крушки, поставени надалеч една от друга, мъждукаха като вощеници. Тези плочи, тези аркади, тези врати, затръшвани от течението, това монументално стълбище, тъмно и овехтяло, където есенният вятър развяваше парцаливи обяви, налепени по мръсните стени, всичката тази тържественост, тишина и запуснатост напомняха някаква отдавна изоставена провинциална митрополия.

Изминаха няколко минути. Антоан чакаше неподвижен. По плочките се чуха тихи стъпки — един студент, рошав и развлечен, се приближаваше, като тътреше краката си, обути в износени обувки, и клатеше в ръка едно шише; той изгледа Антоан и отмина.

Отново мълчание. И изведнъж сякаш рояк забръмча. Вратата на аудиторията се отвори изведнъж с тласък. Разнесе се глъчка като в заседателната зала на парламента. Студентите излизаха на групи, като се смееха, викаха се и се блъскаха едни други; след това бързо се разпръснаха в ледените коридори.

Антоан дебнеше пред вратата. „Очевидно професорът излиза последен“ — помисли си той. И когато реши, че кошерът вече е празен, се приближи. В дъното на една зала с дървени ламперии, украсена с бюстове и слабо осветена, снажен човек с бели коси, малко прегърбен, стоеше прав и небрежно подреждаше книжата си върху масата. Не можеше да бъде друг, освен Жаликур.

Професорът мислеше, че е сам. Когато чу стъпките на Антоан, той се изправи с гримаса. Беше висок и се обръщаше почти в профил, за да погледне пред себе си, защото виждаше само с едното око, и то през дебелия си като лупа монокъл. Щом забеляза, че някой идва към него, той се дръпна настрана и любезно направи знак на посетителя да се приближи.

Антоан очакваше да види някой стар професор. Изненада го видът на този благородник, облечен в светъл костюм, когото човек по-скоро би очаквал да види на кон, отколкото на университетската катедра.

Той се представи:

— … син на Оскар Тибо, вашия колега от Френския институт… Брат на Жак Тибо, на когото сте писали вчера… — Понеже събеседникът му, любезен и надменен, стоеше с вдигнати вежди, без да реагира, Антоан мина направо на въпроса: — Какво знаете за Жак, господине? Къде е той?

По лицето на Жаликур мина бегъл трепет, сякаш бе засегнат от нещо.

— Вие ще ме разберете, господине — поде Антоан. — Позволих си да отворя писмото ви. Брат ми е изчезнал.

— Как изчезнал?

— Изчезнал е от три години.

Внезапно Жаликур издаде напред глава. С късогледото си, пронизващо око той разглеждаше през монокъла отблизо младия човек. Антоан почувствува на бузата си дъха на професора.

— Да, от три години — повтори той. — Без да съобщи нищо за причините на заминаването си, без да се обади някому, нито на баща ми, нито на мен. Никому. Освен на вас, господине. И затова вие разбирате, че аз веднага изтичах… Ние дори не знаехме дали е още жив!

— Жив? Разбира се, че е жив, щом току-що е публикувал тази повест!

— Кога? Къде?

Жаликур не отговори. Острата му обръсната брада, прорязана от дълбока бръчка, дръзко се подаваше над високата колосана яка. Тънките пръсти сучеха края на мустаците му, дълги, увиснали, меки и съвършено бели. Той пошепна уклончиво:

— Всъщност не знам. Повестта не беше подписана от Тибо, аз само сметнах, че съм отгатнал кой се крие под псевдонима…

— Какъв псевдоним? — едва промълви Антоан.

Ужасно разочарование започваше да го обхваща.

Жаликур, който не го изпущаше от очи, се трогна и допълни:

— Все пак, господине, струва ми се, че не съм се излъгал.

Но той остана в отбранително положение. Не че се страхуваше прекомерно да поеме някаква отговорност; но у него имаше вродено отвращение към всяка недискретност и му беше крайно противно да се намесва в частния живот на хората. Антоан схвана, че трябва да разпръсне недоверието му и затова започна да обяснява:

— Това, което усложнява нещата, е, че от една година насам баща ни страда от неизлечима болест. Болестта се развива. Още няколко седмици и той ще свърши. Ние сме само две деца. И така, вие разбирате защо отворих писмото ви. Ако Жак е жив, ако мога да му пиша, да му обадя какво става — аз го познавам, той ще се върне!

Жаликур помисли няколко секунди. Лицето му нервно потръпваше. После съвсем непринудено той протегна ръка и рече:

— Това е вече друга работа. Единственото ми желание е да ви помогна. — Той сякаш се поколеба, като огледа залата. — Не може да се говори тук. Бихте ли искали да ме придружите до вкъщи, господине?

Без да си кажат дума, те преминаха заедно с бързи стъпки коридорите на празното училище, където свиреше вятърът.

Щом влязоха в тихата улица Д’Юлм, Жаликур поде с приятелски глас:

— Бих искал да ви бъда полезен. Псевдонимът ми се видя много ясен: Джек Боти. Нали? Още повече, че много добре разпознах почерка; веднъж вече съм получавал писмо от брат ви… Ще ви кажа малкото, което знам. Но обяснете ми най-напред… Защо е заминал?

— О, защо! Никога не съм могъл да открия някаква приемлива причина. Брат ми е буен, неспокоен характер… не смея да кажа фантазьор. Всичките му действия малко или повече са необясними. Човек мисли, че го познава, а всеки ден той се явява по-различен от това, което е бил вчера… Трябва да ви кажа, господине, че когато беше на четиринадесет години, Жак вече веднъж избяга от къщи. Беше се измъкнал една прекрасна сутрин, повел със себе си и един свой другар; след три дни ги намериха по пътя за Тулон. В медицината — аз съм лекар — тези патологични бягства са отдавна описани и систематизирани. Първото бягство на Жак би могло, да речем, да бъде патологично. Но сегашното му изчезване, от цели три години?… И при това ние не можахме да открием нищо в живота му, което би могло да бъде причина за заминаването му: той изглеждаше щастлив, беше прекарал ваканциите си спокойно с нас; издържа блестящо приемните си изпити в Екол нормал, където трябваше да постъпи в началото на ноември. Тази негова постъпка не е била предварително обмислена, защото той замина без багаж, почти без пари, като беше взел със себе си само книжата си. Не е предупредил никого от приятелите си. Изпратил беше обаче на директора на училището писмо, с което съобщаваше, че напуща; видях писмото — с дата от същия ден, когато изчезна… Тогава аз бях вън от града за два дни и Жак е заминал в мое отсъствие.

— Но… господин брат ви се колебаеше много дали да постъпи в училището, нали? — подхвърли Жаликур.

— Така ли мислите?

Жаликур не настоя и Антоан замълча.

 

 

Антоан винаги се вълнуваше, когато си припомняше онези трагични дни. Отсъствието му от Париж, за което току-що бе споменал, беше неговото пътуване до Хавър — Рашел, „Романия“, раздялата… Същия ден, в който се бе върнал сломен в Париж, той завари цялата къща в смут: брат му бе изчезнал предишната вечер и баща му, вбесен, заинатен, беше вдигнал на крак цялата полиция. „Отишъл е да се самоубие!“ — крещеше г-н Тибо и нищо друго не можеха да изтръгнат от него. Семейната драма се бе сляла с живата рана, отворена от любовната драма. Сега впрочем той намираше, че тогава това сътресение бе оказало благотворно въздействие върху него. Преследван от идея-фикс да открие следите на беглеца, той се бе освободил от другата натрапчива мисъл. И твърде много зает в болницата, бе използувал всичкото си свободно време, за да тича по службите на префектурата, в моргата, в разни частни агенции. Трябваше да се справя сам с всичко: с болезненото възбуждение на баща си, който само му пречеше; с отчаянието, което бе обзело Жиз и представляваше сериозна опасност за здравето й; с посещението на приятели; с ежедневните съобщения на многобройните агенти, пуснати във всички посоки, дори в чужбина, които постоянно даваха празни надежди. В края на краищата това изтощително напрежение го бе спасило от самия него. И когато, след месеци напразни усилия, трябваше малко по малко да се откаже от издирванията, той беше вече привикнал да живее без Рашел.

 

 

Те вървяха бързо, но това не пречеше на Жаликур да поддържа разговора. Неговото възпитание не му позволяваше да мълчи. Той говореше ту за едно, ту за друго с любезността на светски човек. Но колкото по-внимателен се показваше, толкова повече събеседникът му чувствуваше разстоянието между него и себе си.

Те пристигнаха на площад Пантеон. Жаликур изкачи четирите етажа, без да забавя стъпка. На площадката старият благородник се изпъчи, свали шапката си и като се дръпна настрана, бутна вратата пред Антоан, сякаш го въвеждаше в залата с огледалата във Версай.

Във вестибюла се носеше миризма на зеленчуци — в кухнята готвеха. Жаликур не се спря и церемониално въведе посетителя си в салона, който се намираше пред работния му кабинет. Малкият апартамент беше затрупан с инкрустирани мебели, с тапицирани с гоблени столове, с дребни украшения и стари портрети. Кабинетът беше мрачна стая, която изглеждаше тясна и ниска, защото една от стените бе напълно покрита с пищен гоблен, представляващ Савската царица, която пристига със свитата си при цар Соломон; гобленът бе прекалено голям за височината на стената, затова го бяха подгънали от двата края, така че фигурите, много по-големи от естествена величина, бяха отрязани под колената, а диадемите им опираха тавана.

Г-н дьо Жаликур покани Антоан да седне. Той самият се настани върху сплесканите и избелели възглавници на едно дълбоко кресло, поставено пред махагонова маса, която бе покрита с безредно разхвърляни книжа. Тук той работеше. Отметнатата му назад глава, която се открояваше на фона на фотьойла от маслинено зелено кадифе, костеливото му лице, гърбавият му нос, наклоненото му назад чело и белите му, като напудрени къдрици му придаваха нещо изискано.

— Чакайте — каза той като си играеше с украсения с печат пръстен, който се изплъзваше от мършавия му пръст, — да си припомня това, което зная… Първата връзка, която имахме с господин брат ви, беше писмена. По това време — трябва да има четири-пет години оттогава — господин брат ви се готвеше да постъпи в Екол нормал. Доколкото си спомням, беше ми писал по повод на една от моите книги, издадени по онова време.

— Да — каза Антоан, — „В зората на един век“.

— Трябва да съм запазил писмото му. Тонът му ми бе направил впечатление. Аз му отговорих; дори го бях помолил да дойде при мене, което той не направи; поне тогава. Почакал беше да мине приемните изпити, за да ми се представи. Това е втората фаза на нашите отношения. Кратка фаза — едночасов разговор. Господин брат ви дойде при мен неочаквано една вечер, доста късно. Това беше преди три години, малко преди да започне учебната година, тоест в началото на ноември.

— Точно преди заминаването му!

— Приех го; аз винаги приемам младите хора. Енергичното му възторжено лице, почти трескаво онази вечер, се е запечатало в паметта ми. — Всъщност тогава Жак му се бе видял екзалтиран и доста наивен. — Брат ви се колебаеше между две решения и бе дошъл да поиска моето мнение: трябва ли да постъпи в Екол нормал и благоразумно да завърши университетското си образование, или пък да поеме друг път? Впрочем той самият като че ли не можеше да си изясни какъв беше този друг път. Мисля, че имаше пред вид да се откаже от изпитите, да заработи посвоему, да пише.

— Аз не съм знаел това — прошепна Антоан. Той си припомни собствения си живот чрез последния месец, който предшествуваше заминаването на Рашел и се укори, че напълно бе изоставил Жак.

— Признавам ви — продължи Жаликур с лека отсянка на кокетство, която много му отиваше, — че вече не си спомням много добре какво го посъветвах тогава. Естествено трябва да съм го уверявал, че не бива да напуща училището… За хора с неговия характер нашето образование е в края на краищата безопасно: такива хора по инстинкт знаят какво да изберат. Те имат, как да кажа, свободното, естествено отношение на хора от добро потекло, които не се оставят да им се наложат граници. Училището е фатално само за боязливите и добросъвестните… Впрочем струва ми се, че господин брат ви беше дошъл да се посъветва с мене само формално и че вече беше взел решение. И това е именно указание, че той е чувствувал някакво призвание, някакво повелително призвание. Нали? Той ми говори със страст… с младежка страст за университетския дух, за дисциплината, за някои професори; и дори, ако не ме лъже паметта ми, за семейния си живот, за обществения живот… Учудва ли ви това? Аз много обичам младите хора. Те ми помагат да не остарявам много бързо. Те отгатват, че у мен под външния вид на професора по литература се таи непоправим стар поет, пред когото могат да говорят смело. И господин брат ви, доколкото си спомням, не направи изключение… Нетолерантността на младите ми доставя голямо удоволствие. Добър знак е, когато един младеж по природа се бунтува срещу всичко. Всички мои ученици, които станаха нещо, бяха непокорни, влязоха в живота „с хула на уста“, както казваше моят учител господин Ренан[77]

Но да се върнем на господин брат ви. Вече не си спомням как се разделихме. Във всеки случай след няколко дни, може би на следния ден, аз получих от него едно листче, което още пазя. Стар навик на компилатор… — Той стана, отвори един шкаф и се върна с папка, която сложи на масата. — Не е писмо, а просто препис на едно стихотворение от Уитмън, без подпис. Но почеркът на брат ви е от тези, които човек не забравя. Хубав е, нали?

Докато говореше, той препрочете листа, който беше разгънал. Подаде го на госта си. Сякаш ток премина през тялото на Антоан: този нервен, опростен до крайност и все пак равен, закръглен почерк… Почеркът на Жак!…

— За жалост — продължи Жаликур — трябва да съм хвърлил плика. Кой знае откъде ми е писал?… Впрочем за мен този цитат от Уитмън едва сега придобива истинския си смисъл.

— Аз не съм достатъчно силен по английски, за да разбера това при първо четене — призна Антоан.

Жаликур взе листа, приближи го до монокъла си и започна да превежда:

— „Afoot and light-hearted I take to the open road…“ Пеша и с леко сърце поемам открития път, широкия път, здрав, свободен, светът е пред мен!

Пред мен дългият сив път, който води някъде… „Wherever I choose…“ където желая!

Занапред не желая щастие… Не зова добрата съдба, аз сам съм добрата съдба!

Занапред не ще хленча вече, не ще… „postpone no more“, не ще отлагам вече, не ще имам нужда от нищо!

Свършиха се скритите жалби, библиотеките, критичните спорове!

Силен и задоволен… „I travel…“ аз се впущам… „I travel the open road…“ аз крача по широкия път.

Антоан въздъхна.

Последва кратко мълчание, което той наруши:

— А повестта?

Жаликур измъкна от папката един брой от списание.

— Ето я. Тя е била публикувана в „Калиопа“ през септември. „Калиопа“ е списание, което се издава от млади хора в Женева, много смело списание.

Антоан взе книжката и започна да я прелиства с трескави ръце. Изведнъж отново го порази почеркът на брат му. Над заглавието на повестта „Сестричката“ Жак бе написал следните думи:

„Нали вие ми казахте в онази паметна ноемврийска вечер: «Всичко е подчинено на действието на два полюса. Истината също има две лица.»

Както и любовта, понякога.

Джек Боти“.

Антоан не разбираше. Женевско списание! Нима Жак е в Швейцария? „Калиопа“… улица Рон 161, Женева.

Дявол да го вземе, възможно ли е в редакцията да не открие адреса на Жак?

Не го сдържаше вече на едно място. Той стана.

— Получих тази книжка към края на ваканцията — обясняваше Жаликур. — Закъснях с отговора си, едва вчера можах да му пиша. Впрочем без малко не пратих писмото до „Калиопа“. Но случайно си помислих, че да пише човек в швейцарско списание, не значи непременно да не живее в Париж… (Той пропусна да каже обаче, че всъщност цената на пощенската марка бе повлияла на решението му.)

Антоан не слушаше вече. Заинтригуван до последен предел, с пламнали страни, той не можеше да чака повече и започна машинално да прелиства страниците на списанието, прочитайки бегло оттук-оттам по някоя вълнуваща загадъчна фраза; тези страници бяха писани от брат му, те бяха самият Жак, възкръсналият Жак. Той бързаше да остане сам, като че ли очакваше прочитането на повестта да му открие нещо, затова веднага се сбогува.

Придружавайки го до вратата, Жаликур намери начин да му каже безброй любезности. Фразите му, жестовете му сякаш бяха част от някакъв церемониал.

Във вестибюла той се спря и посочи с пръст повестта, която Антоан държеше под мишница.

— Ще видите, ще видите… — каза той. — Много добре усещам, че тук има талант. Но колкото до мене, признавам… Не, много съм остарял вече.

Антоан направи учтив жест, сякаш да възрази.

— О, да, вече не разбирам това, което е съвсем ново… Но няма как… Закостеняваме… Ето на’, в музиката аз имах шанс, все пак мога да еволюирам. След като бях бесен вагнерианец, успях да разбера Дебюси. Беше крайно време. Представяте ли си да бях изпуснал Дебюси?… Е, господине, сигурен съм обаче, че днес не бих оценил талант като Дебюси в литературата…

Той се изправи с целия си ръст. Антоан го наблюдаваше с любопитство и възхищение: действително старият благородник имаше внушителен вид. Той стоеше точно под плафониерката; челото и косите му блестяха на светлината; изпъкналите му вежди се надвесваха над хлътналите очи и в монокъла му от време на време светваше златисто отражение като в прозорец при залез-слънце.

Антоан понечи още веднъж да изкаже благодарността си, но Жаликур сякаш запазваше за себе си монопола на всяка проява на учтивост. Той прекъсна думите му, протегна кавалерски, широко ръка и каза:

— Предайте, моля ви се, моите почитания на господин Тибо, а също така, драги господине, дръжте ме в течение…

V

Вятърът беше утихнал. Ръмеше и светлината на уличните лампи изглеждаше като сияние в мъглата. Беше много късно, за да се предприеме каквото и да било.

Антоан мислеше само как по-скоро да се прибере в къщи.

На пиацата нямаше таксита. Той трябваше да слезе пеш по улица Суфло, стиснал списанието под мишница. Нетърпението му растеше с всяка измината крачка и скоро стана неудържимо. На ъгъла на булеварда осветените прозорци на „Голямата пивница“ му предлагаха ако не усамотение, то поне място, където можеше да седне.

Във въртящата се врата той се размина с двама голобради младежи, които, хванати под ръка, се смееха и си говореха — сигурно за любовните си истории. Антоан дочу:

— Не, не, драги. Ако човешкият дух можеше да схване връзката между тези две понятия…

Почувствува се в самото сърце на Латинския квартал.

Долу всички маси бяха заети и за да достигне до стълбите, той трябваше да премине през облак топъл тютюнев дим. Мецанинът беше запазен за играчите на билярд. Около масите се чуваха подвиквания, смехове, спорове:

— Тринадесет! Четиринадесет! Петнадесет!

— Какъв късмет!

— Пак щека!

— Йожен, една халба!

— Йожен, едно дюбоне!

Шумна веселост, отмервана от рязкото почукване на топките, напомнящо стакато на морзов апарат.

Всичко в тези лица беше младежко: розовината на бузите под наболите бради, бодрите погледи зад пенснетата, несръчността, живостта, възторжените усмивки, които изразяваха радостта на цъфтежа, радостта от вярата в живота, радостта да съществуваш.

Антоан вървеше на зигзаг между играчите, като търсеше по-уединено място. Това гъмжило от млади хора разсея за малко грижите му, но в същото време за първи път в живота си той почувствува, че тридесетте години започват да му тежат.

„Деветстотин и тринадесета година… — мислеше си той. — Хубаво поколение. По-здраво и с повече устрем, отколкото младежта от преди десет години, моето поколение…“

Тъй като бе пътувал малко, Антоан почти никога не мислеше за родината си. Но тази вечер изпитваше някакво ново чувство към Франция, към нейното национално бъдеще, чувство на увереност, на гордост. Но това чувство внезапно се помрачи: и Жак би могъл да бъде един от тези многообещаващи младежи… Къде ли е той сега? Какво ли прави в този момент?

В дъното на залата имаше няколко свободни маси, които се използуваха като гардероб. Той реши, че това място няма да бъде лошо, ако седне под аплика, зад купчината натрупани палта. Наоколо му нямаше никой, освен една тиха двойка — момчето, още хлапак, с лула в уста, четеше „Юманите“, без да обръща внимание на другарката си, която пиеше на малки глътки чаша топло мляко и се забавляваше сама, като ту лъскаше ноктите си, ту броеше дребните си пари, ту разглеждаше зъбките си в джобното си огледалце, ту наблюдаваше с крайчеца на окото новодошлия; този стар загрижен студент, който се задълбочи в някаква книга, преди още да е дал поръчката си, събуди любопитството й за няколко минути.

 

 

Антоан започна да чете, но все още не успяваше да съсредоточи вниманието си. Машинално опипа пулса си, който беше ускорен, рядко му се случваше до такава степен да не може да се овладее.

Впрочем началото на повестта бе доста объркващо:

„Страшна горещина. Миризма на изсъхнала земя, прах. Пътят се изкачва и искри бликат от скалата под подковите на конете. Сибил язди напред. Часовникът на Сан-Паоло удря десет часа. Насеченият бряг се изрязва на фона на ярката синевина. Лазур и злато. Надясно, докъдето поглед стига — Неаполитанският залив. Наляво втвърден къс злато изплува от течното злато — остров Капри.“

Нима Жак е в Италия?

Антоан нетърпеливо прескача няколко страници. Странен стил…

„Баща му. Чувствата на Джузепе към този баща. Непристъпно кътче в душата му, трънлив храст, изгаряне. Години на бясно, непокорно идолопоклонство. Всички естествени стремежи са пречупени. Двадесет години, за да се примири с омразата. Двадесет години, за да разбере, че трябва силно да мрази. Да мрази с цялото си сърце.“

Антоан спира да чете, става му неудобно. Този Джузепе?… Връща се отново на първите страници, мъчи се да си наложи спокойствие.

Първата сцена е разходка на коне на двама млади хора — Джузепе, който прилича на Жак, и Сибил, младо момиче, което трябва да е англичанка, защото тя казва: „В Англия, когато се налага, ние се задоволяваме с временни положения. Това ни позволява да вземаме решения и да действуваме. Вие, италианците, още отначало искате нещо окончателно.“

А мисли: „Поне в това отношение бих станала италианка; но не е нужно той да го знае“.

На върха двамата млади хора слизат от конете, за да си починат.

Тя скача от коня преди Джузепе, удря пожълтялата трева с камшика си, за да изгони гущерите и сяда. Направо на нажежената земя.

— На слънце ли искаш, Сибил?

Джузепе се изтяга в тясната сянка край стената. Той обляга глава на топлата мазилка и гледа. „Нейните движения — мисли си той — биха могли да бъдат грациозни, но тя не е в мир със самата себе си.“

Антоан е така трескаво възбуден, че прескача пасажите и се мъчи да разбере всичко, преди още да е дочел. Погледът му попада случайно на фразата:

„Тя е англичанка и протестантка“.

Той прочита целия пасаж:

„За него у нея всичко е изключително. Обожаемо и омразно. Чарът, че тя е родена, че е живяла и живее в свят, почти напълно непознат нему. Тъгата на Сибил. Чистотата й. Другарството й. Усмивката й. Не, тя се усмихва с очи, но никога с устни. Чувството, което той храни към нея — строго, ожесточено, злобно. Държането й го оскърбява. Тя сякаш желае той да бъде от по-долна раса, но страда от това. Казва:

— Вие, италианците. Вие, южняците.

Тя е англичанка и протестантка.“

Някоя жена, която Жак е срещнал и обикнал?… С която може би живее?

„Спускане през лозята, през лимоновите дръвчета. Плажът. Стадо, карано от дете с мрачен поглед и разголено рамо под дрипите. То свири, за да повика при себе си две бели кучета. Хлопатарът на кравата, която детето води, дрънка. Безкрайност. Слънце. Краката оставят в пясъка дупки, които се пълнят с вода.“

Тези описания дразнят Антоан и той прескача две страници.

Ето младата Сибил в къщи:

„Вила «Лунадоро». Порутена сграда, обградена от рози. Две лехи, пълни с цветя…“.

Литература… Антоан обръща листа и спира за миг.

„Лехата с розите, куп от пурпурни багри, нисък свод от букети цветя, чийто мирис, едва поносим под слънчевите лъчи, прониква в кожата, вмъква се във вените, размътва погледа, забавя или ускорява биенето на сърцето.“

Какво му напомня тази градина с рози? Тя води към гълъбарника, където „пърхат бели гълъби“. Мезон-Лафит? Чакай, протестантка? Да не би Сибил да е… Ето:

„Сибил, облечена като амазонка, се е отпуснала на пейката. С разтворени ръце, със стиснати устни, с твърд поглед. Щом остане сама, всичко й става отново ясно: Животът й е даден, за да направи Джузепе щастлив. Но тя го обича само когато го няма.

Дните, когато най-отчаяно чакам да дойде, аз съм сигурна, че ще го накарам да страда. Нелепа жестокост. Срам. Тези, които могат да плачат, са щастливи. Аз — затворено, бронирано сърце!“

Бронирано сърце? Антоан се усмихва: медицински термин, дума, която несъмнено е чул от него.

„Отгатва ли той каква съм аз? Как бих желала да отгатне! Но щом ми се стори, че почва да отгатва, аз не мога да издържа, обръщам се, лъжа, казвам каквото и да е, защото трябва да избягам.“

А сега ето и майката:

„Мисис Пауъл слиза по стълбата на терасата. Слънце в белите й коси. Тя си прави сянка с ръка и се усмихва, преди да заговори, преди да е забелязала Сибил.

— Писмо от Уилиъм — казва тя. — Толкова хубаво писмо. Той е започнал две проучвания. Ще остане още няколко седмици в Пестум.

Сибил хапе устни. Отчаяние. Дали очаква завръщането на брат си, за да се разкрие, да разбере сама себе си?“

Никакво съмнение: госпожа дьо Фонтанен, Жени, Даниел, цял куп спомени.

Антоан минава нататък. Прелиства следващата глава. Би искал да намери отново страницата, където се говори за бащата Сереньо.

Ето я… Не, тук се говори за двореца Сереньо, стара постройка на брега на залива:

„… дълги сводести прозорци, обградени с фрескови орнаменти от стилизирани вейки…“

Описания — заливът, Везувий.

Антоан прескача цели страници, като хвърля поглед тук-там, за да следи развитието на разказа.

Джузепе живее сам със слугите в тази лятна резиденция. Сестра му Анета е в чужбина. Майка му, естествено, е умряла. Бащата, съветникът Сереньо, останал в Неапол във връзка с работата си като висш чиновник, идва само в неделя и понякога вечер в делничен ден.

„Точно както правеше тате в Мезон“ — забелязва Антоан.

„Той слизаше от кораба, за да пристигне за вечеря. Храносмилане. Пури и кратка разходка под колонадата. Ставаше рано, за да мъмри конярите и градинарите. После се качваше мълчалив отново на първия кораб, който заминаваше сутринта.“

А, ето портрета на тате… Антоан, разтреперан, започва да чете:

„Съветникът Сереньо. Успех в обществото. У него всичко се съчетава и се допълва. Семейно положение, имуществено положение, професионален ум, организационен дух. Официален, утвърден, агресивен, авторитет. Сурова честност. Най-грубите добродетели. Също и външният му вид. Самоуверен, широкоплещест. Буен характер под налягане, който винаги заплашва и винаги се сдържа. Величествена карикатура, която е наложила уважение и страх наоколо си. Духовен син на черквата и идеален гражданин. Както във Ватикана, така и в двореца, в съда, на бюрото си, в семейството, на вечеря, навсякъде той е с бистър ум, силен, безупречен, самодоволен, непоклатим. Сила. По-точно тежест. Не действуваща сила, а инертна сила, която тежи. Една завършена цялост, едно цяло. Истински паметник.

О, неговият студен вътрешен смях…“

За миг всичко се замъглява пред погледа на Антоан. Той се учудва как Жак се е осмелил. Колко безжалостна му се вижда тази отмъстителна страница, когато си спомня за грохналия старец и неговото:

„Конче игриво,

конче-вихрогонче…“.

Изведнъж започва да се чувствува отчужден от брат си.

„О, неговият студен вътрешен смях, с който завършва обидното си мълчание. Двадесет години поред Джузепе е търпял това мълчание, този смях. Разбунтуван.

Да, омраза и бунт — това е цялото минало на Джузепе. Когато мисли за младостта си, у него се надига желание за мъст. От най-ранното му детство всички негови инстинкти влизат в борба с бащата още щом се проявят. Всичките му инстинкти! Безредие, неуважение, леност. Той ги изтъква нарочно. Това е неговата реакция. Лош ученик, който се срамува, че е лош. Но така именно той се бунтува най-добре срещу омразните правила. Непреодолимо желание да извърши най-лошото. Неподчинението за него има вкус на отмъщение.

«Безсърдечно дете» — казват те. Така казват за него, когато стонът на ранено животно, цигулката на някой просяк, усмивката на някоя синьора, срещната в преддверието на черквата, го карат да плаче вечер в леглото. Самота, пустота, прокълнато детство. Той стана мъж, без да чуе блага дума от никоя уста, освен от устата на сестричката си.“

„Ами аз?“ — мисли Антоан.

Когато говори за сестричката си, в тона му проличава отсянка на нежност:

„Анета, Анета, сестричката. Какво чудо, че тя е могла да разцъфне в тази пустиня!

По-малка сестра. Сестра на неговото детско отчаяние, на неговите бунтове. Единствена светлина, свеж извор, единствен извор сред тази безплодна тъмнина.“

„Ами аз?…“

А, ето, малко по-долу се говори за по-стария брат Умберто:

„Понякога в погледа на по-стария брат Джузепе забелязва някакво усилие да прояви симпатия…“

„Усилие, значи? Неблагодарник!“ — мисли Антоан.

„… симпатия, обременена със снизхождение. Но между тях имаше десет години — цяла бездна. Умберто се криеше от Джузепе, а Джузепе лъжеше Умберто.“

Антоан спира четенето. Неприятното чувство, което изпитваше в началото, се е разпръснало; няма значение, че тонът на тези страници е така личен. Той се пита: колко струват съжденията на Жак. Общо взето, всичко, дори това, което се отнася до Умберто, е доста точно. Но какъв дух на омраза! След тригодишна раздяла и самота, след като три години не е получил новини от близките си, Жак така мрази миналото си и говори с такъв тон за него! Антоан е разтревожен: той може би ще открие следите на брат си, но ще намери ли път към сърцето му?

Той прелиства повестта, за да види дали Умберто… Не, той е само споменат. Скрито разочарование…

Очите му попадат на пасаж, чийто тон възбужда любопитството му:

„Без приятели, свит на кълбо, потънал в безредието, тласкан отвсякъде…“

Животът на Джузепе, сам в Рим. Животът на Жак в някой град в чужбина?

„Понякога вечер в стаята му — тежък въздух. Книгата пада. Той духа лампата и тръгва в нощта като млад вълк. Рим на Месалина, мръсни квартали, осеяни с примамки и изкушения. Съмнителни светлини под безсрамно спуснати завеси. Тъмнина, пълна с хора, сенки, които се предлагат, сенки, които дебнат. Сладострастие. Той се плъзга покрай стените, всеки отвор в които е засада. От себе си ли бяга? Какво може да утоли тази жажда? С дух смутен от неизвършени лудости, той скита безчувствен, със смъдящи очи, с трескави ръце, с пресъхнало гърло, така чужд на себе си, сякаш е продал и душата, и тялото си. Пот от тревога, пот от сластолюбие. Той обикаля и броди из уличките. Докосва се и отново се сблъсква със същите примки. Минават часове. Часове.

Много късно. Зад подозрителните завеси светлините гаснат. Улиците стават безлюдни. Той е сам със своя демон. Готов за всякакво падение. Твърде късно. Безсилен, изсушен от прекомерната умора, предизвикана от желанието.

Нощта отминава. Закъсняла чистота на мълчанието, религиозна самота на зората. Твърде късно.

Отвратен, смазан от умора, незадоволен, унизен, той се довлича до стаята си и се плъзва между чаршафите. Без угризения. Измамен, предъвквайки до бледия ден горчивината на нерешителността.“

Защо четенето на тази страница е така мъчително за Антоан?

Той беше допускал, че братчето му е живяло, че се е омърсило от много срещи; готов бе да каже: „Какво от това!“. И дори: „Толкова по-добре!“. И все пак…

Антоан бърза да обърне още няколко листа. Не успява да чете наред и някъде само отгатва развитието на интригата.

Вилата на Пауъл на брега на залива е наблизо до двореца Сереньо. През ваканциите Джузепе и Сибил са съседи. Разходки на кон, разходки с лодка вечер…

„Джузепе ходеше всеки ден във вила «Лунадоро». Сибил не отбягваше нито една среща. Загадъчността на Сибил. Безрадостен, Джузепе обикаляше около нея.“

Описанието на любовта на Джузепе пречи на Антоан да следи развитието на разказа и той се дразни от това. Но все пак си налага да прочете поне отчасти една доста дълга сцена, която като че ли идва след някакво скъсване между двамата млади хора.

„Шест часът вечерта. Джузепе пристига във вилата. Сибил. Градината, пияна от аромати, си отспива след слънчевия ден. Приказен принц, Джузепе върви между две огнени стени — между цъфналите нарове, запалени от залязващото слънце. Сибил, Сибил! Никой. Затворени прозорци, спуснати щори. Той се спира. Наоколо му лястовици като подгонени цепят въздуха със свистене. Няма никого. Може би под перголата или зад къщата? Той едва се въздържа да не се затича.

При ъгъла на вилата в лицето го удрят звуци на пиано. Сибил! Вратата-прозорец на салона е отворена. Какво свири тя? Сърцераздирателни въздишки, изпълнен с тъга въпрос, който се издига в меката вечер. Човешки зов, изречена фраза, но все пак неуловима, останала завинаги непреводима на ясен език. Той слуша, приближава се, стъпва на прага. Сибил не чува нищо. Лицето й е открито, без свян. Клепачи, които мигат, напрегнати устни, всичко е само признание. Под това лице е душата, самото това лице е душа и любов. Прозрачна самота. Разкрита тайна, изнасилване, открадната прегръдка. Тя свири. Звуците се навиват като спирали в този прекрасен миг. Сподавено ридание, скръб, която намалява, издига се, носи се, преди да се стопи като по чудо в тишината, подобно на изчезващо в простора ято птици.

Сибил вдига ръце. Пианото трепти. Ако сложиш длан върху него, ще усетиш вълнението на едно сърце, което живее. Тя мисли, че е сама. Обръща глава. Бавно движение, грация, които той не познава. И изведнъж…“

Литература, литература! Тази склонност към кратки и груби щрихи е вбесяваща.

Дали действително Жак е влюбен в Жени?

Въображението на Антоан изпреварва разказа. Той се връща към текста.

Най-после погледът му отново попада на името на Умберто. Кратка сцена в двореца Сереньо една вечер, когато господин съветникът е дошъл неочаквано за вечеря, придружен от по-големия си син.

„Огромна трапезария. Три сводести прозореца към розовото небе, където пуши Везувий. Стени, боядисани като мрамор, зелени вградени колони, които създават илюзията, че поддържат купола.

Молитва преди ядене. Дебелите устни на съветника се движат. Той се кръсти и това сякаш изпълва залата. Умберто също се кръсти, от приличие. Джузепе, вцепенен, не се кръсти. Всички сядат. Бялата покривка има строг вид. Три прибора, сложени прекалено далече един от друг. Филипо, обут в плъстени обувки, и неговите сребърни блюда.“

И по-нататък:

„Пред бащата дори името на семейство Пауъл не се произнася никога. Той отказа да се запознае с Уилиъм. Този чужденец. Художник. Нещастна Италия — кръстопът, жертва на скитници. Миналата година, без да си служи с половинчати мерки: «Забранявам ти да виждаш тези еретици.»

Дали подозира той, че заповедта му е нарушена?“.

Антоан губи търпение, обръща няколко страници.

Ето отново по-стария брат:

„Умберто подхвърли няколко безобидни новини. Наново тегне мълчание. Хубаво чело има Умберто. Съзерцателен и горд поглед. Без съмнение другаде той е млад, пламенен. Има познания. Чака го бъдеще на лауреат. Джузепе обича брат си. Не като брат. Като вуйчо, който би могъл да му стане приятел. Ако останат заедно достатъчно дълго, може би Джузепе ще заговори. Но те рядко остават сами двамата и срещите им са предварително определени. Всяка близост с Умберто е изключена.“

„Ясно е — разсъждава Антоан, като си спомня лятото на 1910 година. — Заради Рашел… по моя вина.“

Той прекъсва четенето и замислен, уморено обляга глава на гърба на стола. Разочарован е: това литературно дрънкане не води до нищо и не обяснява ни най-малко тайнствената причина на заминаването.

Оркестърът свири откъс от някаква виенска оперета. Всички подемат тихо мелодията; тук-там някои я засвирват с уста. Тихата двойка не се е помръднала. Девойката е изпила млякото си и сега пуши и скучае; от време на време слага голата си ръка на рамото на приятеля си, който е разгънал вестник „Човешки права“. Тя разсеяно гали крайчето на ухото му и се прозява като котка.

„Малко жени — забелязва Антоан. — Но всички са свежи… Само че са оставени на второ място. Просто съдружнички в удоволствието.“

Между две маси, заети от студенти, се повдига спор. Имената на Пеги и Жорес избухват като бомби.

Едно младо еврейче със синкава брадичка идва и сяда между „Човешките права“ и котката, която вече не скучае.

Антоан прави усилие да продължи четенето. Загубил е страницата. Прелиствайки списанието, той попада на последните редове на „Сестричката“.

„… Тук животът и любовта са невъзможни. Сбогом.

… Чар на неизвестното, чар на съвсем новия утрешен ден, опиянение. Да забравиш, да започнеш всичко отново.

… Първият влак за Рим. Рим, първият влак за Генуа. Генуа, първият кораб.“

Не е нужно повече, за да се събуди изведнъж интересът на Антоан. Търпение, тайната на Жак е тук, скрита между тези редове. Трябва да се стигне до края, да се чете спокойно страница по страница.

Антоан се връща назад, обхваща с две ръце главата си, съсредоточава се.

Ето, пристига Анета, сестричката, която идва от един швейцарски манастир, където е завършила учението си:

„Малко се е променила Анета. Някога прислужничките се гордееха с нея. Е una vera Napoletana.[78] Малка неаполитанка. Закръглени рамена. Тъмна кожа. Пълнички устни. Очите й се смеят по всякакъв повод и без повод“.

Защо е намесил Жиз в тая история? И защо я е направил истинска сестра на Джузепе?

Впрочем още при първата сцена между брата и сестрата Антоан изпитва някакво смущение.

Джузепе е отишъл да посрещне Анета и те се връщат с кола в двореца Сереньо.

„Слънцето се е скрило зад ридовете. Полюляване в старата каляска под клатещия се слънчобран. Сянка. Внезапна свежест.

Анета, нейното чуруликане. Тя е хванала Джузепе под ръка. Бъбри. Той се смее. Колко самотен беше до тази вечер. Сибил не разпръсва самотата му. Сибил, Сибил, тъмна, вечно бистра вода. Замайващо чиста. Сибил.

Гледката се стеснява около тях. Здрачът се разтопява в нощта.

Както някога Анета се е сгушила до него. Бърза целувка. Горещи гъвкави устни, грапави от праха. Както някога. В манастира също — смехове, чуруликане, целувки. Както някога брат и сестра. Влюбен в Сибил, каква сладост намира Джузепе в ласките на сестричката! Той отвръща на целувките й. Навсякъде, по окото, по косите. Братски, шумни целувки. Коларят се смее. Тя бъбри — манастира, нали знаеш, изпитите. Джузепе също бъбри разхвърляно — бащата, идната есен, бъдещето. Той се въздържа, няма да произнесе името на Пауъл, на тези еретици. Анета е набожна. В стаята й пред олтара на мадоната има шест сини свещи. Евреите разпънаха Христа, те не познаха сина божи. Но еретиците знаеха. Те от гордост се отрекоха от истината.“

В отсъствието на бащата братът и сестрата се настаняват в двореца Сереньо.

Някои страници са неприятни от край до край на Антоан:

„На следния ден Джузепе е още в леглото и Анета влиза. Анета все пак малко се е променила. Все същият открит и чист поглед, леко учуден, но по-топъл, поглед, който и най-дребното нещо би смутило. Тя току-що се е измъкнала от леглото си. Още мека и топла. Разрошена, не е кокетка, само дете. Както някога. Тя вече е извадила от куфарите сувенирите си от Швейцария, снимки, погледни! Устните й се движат над равните зъби. Как паднала, когато била на ски. Връх на скала в снега. Още има белег на коляното, гледай! Прасците й, бедрото й под пеньоара. Голото й бедро. Тя опипва белега. Бледа рязка на мургавата кожа. Разсеяно. Тя обича да гали плътта си. Сутрин и вечер обича огледалото си и се усмихва на тялото си. Тя бъбри. Мисли за хиляди неща. Уроците по езда: бих искала да яздя с тебе, на пони, в амазонски костюм, да галопираме по плажа. Тя продължава да опипва крака си. Сгъва и разгъва лъскавото си коляно. Джузепе премига и ляга в леглото си. Пеньоарът пада отново, най-после. Тя изтичва до прозореца. Утринен блясък върху залива. Ленивецо, девет часът, да изтичаме да се окъпем“.

Тази близост продължава няколко дни. Джузепе разделя времето си между сестричката и загадъчната англичанка.

Антоан прехвърля много страници, без да спира.

Един ден, когато Джузепе идва да вземе Сибил за разходка из залива, се разиграва сцена, която изглежда решаваща. Антоан я прочита цялата въпреки непоносимите „фиоритури“.

„Сибил под перголата между сянката и слънцето. Замислена. Ръката й в светлината е опряна на белия стълб. Дебнела ли е тя?

— Чаках ви тук.

— Аз останах при Анета.

— Защо не я доведете?

Тонът не се харесва на Джузепе.“

Антоан прескача малко по-нататък:

„… Джузепе спира да гребе. Около тях въздухът е неподвижен. Крилата тишина. Заливът сякаш е от живак. Великолепие. Тихо бълбукане на водата около лодката.

— За какво мислите?

— А вие?

Мълчание.

— Ние мислим за същите неща, Сибил.

Мълчание. Промяна в гласовете:

— Аз мисля за вас, Сибил.

Мълчание, дълго мълчание.

— И аз също мисля за вас.

Той трепери.

— За цял живот ли, Сибил?

Тя повдига лице. Той вижда как устните й болезнено се разтварят и ръката й хваща ръба на лодката. Мълчаливо обещание, почти тъжно. Заливът блести…“.

„Действително Жак много ходеше у семейство Фонтанен това лято. Дали любовта му към Жени, може би отхвърлена любов, е причина за заминаването му?“

Още няколко страници и изведнъж действието като че ли започва да се развива по-бързо.

През ежедневните сцени, които напомнят на Антоан за живота на Жак и Жиз в Мезон, той следи обезпокоителното развитие на тази нежност между брат и сестра. Съзнават ли те естеството на тази близост? Колкото до Анета, тя знае, че целият й живот е устремен към живота на Джузепе; но нейната невинност е тъй истинска, че тя напълно чистосърдечно слага маската на естествено и позволено чувство върху своя жар. Изглежда обаче, че признатата любов към Сибил отначало така изпълва и заслепява Джузепе, че той не забелязва доколко сестра му го привлича физически. Но докога ще се мами той относно естеството на своята привързаност?

В края на един следобед Джузепе предлага на сестричката си: „Искаш ли да се разходим по хладина, да вечеряме в някое ханче и да вървим дълго, докато се стъмни?

Тя пляска с ръце.

— Обичам те, Бепино, когато си весел.

Обмислил ли е предварително Джузепе това, което ще извърши? След импровизирана вечеря в едно рибарско селце той повежда момичето по пътища, които то не познава.

Той върви бързо. През лимонови градини, през каменливи пътеки, по които е минавал двадесет пъти със Сибил. Анета се учудва. Сигурен ли си в пътя? Той завива наляво. Стръмнина. Стара стена, ниска сводеста врата. Джузепе се спира и се смее.

— Ела да видиш.

Тя се приближава доверчиво. Той бута вратата, една камбанка иззвънява.

— Ти си луд.

Той я повежда, смеейки се, под боровете. Градината е тъмна. Тя се бои, не разбира.

Тя е влязла във вила «Лунадоро».

Ниската сводеста врата, звънчето, гъстите борове, всички подробности този път са вярно предадени.

Госпожа Пауъл и Сибил са под перголата:

— Представям ви моята сестричка.

Посрещат я с разтворени обятия. Предлагат й стол, задават й въпроси. Анета мисли, че сънува. Анета между две еретички. Начинът, по който майката я приема, белите й коси, усмивката й:

— Елате да ви дам рози, дете мое.

Розовите храсти, тъмен свод, предразполагат със своята буйност, със своята нежност.

Сибил и Джузепе остават сами. Да улови ръката й? Тя би се отдръпнала. Тази строга сдържаност е по-силна от волята й, по-силна от любовта й. Той мисли: «Колко й е трудно да се остави да бъде обичана!».

Госпожа Пауъл е откъснала рози за Анета. Пурпурни, малки, притиснати една до друга рози без бодли, пурпурни рози, черни по средата.

— Трябва пак да дойдете, my dear. Сибил е толкова самотна.

Анета мисли, че сънува. Това ли е проклетото племе? Възможно ли е тя да се страхува от тези хора като от магия?“

Антоан прескача една страница.

Ето Анета и Джузепе се връщат обратно.

„Луната се е скрила. Нощта е още по-тъмна. Анета се чувствува лека, опиянена. Това семейство Пауъл! Тя се обляга на ръката на Джузепе с цялата тежест на младото си тяло и той с вдигната глава я повежда в мечтите си. Сърцето му е далеч. Ще й се довери ли той? Не може вече да се сдържи и се обръща към нея:

— Ти разбираш, че не ходя там само заради Уил, нали?

Тя не различава чертите му в тъмнината, но долавя глухата възторженост на гласа му. Не само заради Уилиъм? Кръвта бушува във вените й. Тя нищо не е подозирала. Сибил? Сибил и Джузепе? Тя се задушава, измъква ръката си. Би искала да избяга наранена, със стрела, забита в тялото й. Но няма сила. Зъбите й тракат. Няколко крачки. Краката й омекват, тя се олюлява и отметнала назад глава, грохва в тревата под високите липи.

Той коленичи. Нищо не е разбрал.

— Какво има?

Но тя протяга ръце към него като пипала. А, сега той разбира. Тя се залавя за него, повдига се, притиска се до гърдите му. Джузепе! Джузепе!

Любовен зов. Той не го е чувал никога. Никога, никога. Сибил, заключена в своята загадка. Сибил, чужденката. А пред него това отчаяние, Анета! Пред него това младо, страстно, отдаващо се тяло. Хиляди мисли едновременно в главата му: влюбеното им детство, толкова доверие, толкова нежност. Той може да я обича, тя е от неговия свят, може да я утеши, да я излекува. Тя се е опряла на гърдите му. Тази животинска топлина, която го обгръща. Допирът на бедрата й. Внезапна вълна залива всичко, залива и съзнанието му. Под ноздрите му познатият и нов мирис на косите, под устните му обляното й в сълзи лице, тръпнещите й устни. Нощта, ароматите, кръвта са съучастници. Непреодолим екстаз. Той навежда уста на любовник върху тази влажна, полуотворена уста, която чака, без да знае какво. Тя приема целувката, още не отвръща, но как се отпуща тя, как се стреми към него! Какъв бесен устрем у двамата в сливането на устните им. Трагична сериозност. Дърветата над тях се завъртат, звездите изчезват. Повдигнати, разхвърляни дрехи, непреодолимо привличане, откритие, допир на непозната плът, притискане, допир, мъжествен натиск, смаяно смирено съгласие. Обладана, обладана. Мъчително брачно опиянение.

О! Слят дъх и спряло време!

И внезапно жив лунен лъч, нескромен и груб поглед, който ги разделя като удар с камшик.

Те бързо стават. Те стоят смаяни. Подути, изкривени уста. Те треперят. Не от срам. От радост. От радост и изненада. От радост и от желание за още.

Във вдлъбнатото легло от трева, струпани накуп листенцата на розите са окапали. Тогава с романтичен размах Анета взема букета и го разтърсва. Облак цветни листенца посипва смачканата трева, която носи отпечатъка само на едно тяло.“

Разтреперан, възмутен, Антоан спира.

Той е смаян. Жиз? Кой би повярвал?

И все пак целият откъс звучи съвършено правдоподобно: не само старата стена, камбанката, градината с розите, но и когато те се търкалят заедно прегърнати. Това не е вече въображение. Тук вече няма каменливия път в Италия, нито сянката на лимоновите дървета; това е гъстата трева на Мезон, която Антоан вижда много добре, това са вековните липи на алеята. Да, Жак наистина е завел Жиз у госпожа дьо Фонтанен в една такава лятна вечер и на връщане… Каква наивност! Да живее толкова близо до тях, толкова близо до Жиз и да не подозира нищо! Жиз? Това целомъдрено, затворено телце е могло да крие подобна тайна? Не, не…

Дълбоко в душата си Антоан още се съпротивява и отказва да повярва.

Но толкова подробности! Розите… червените рози! О, сега той разбира вълнението на Жиз, когато тя беше получила анонимната пратка от лондонската цветарка, сега разбира защо по това указание, което изглеждаше почти незначително, тя бе толкова настоявала да се започне веднага издирване в Англия. Очевидно тя единствена разбираше смисъла на тези пурпурни рови, изпратени една година по-късно, може би в деня, когато се е отдала под липите.

Значи, Жак е живял в Лондон? И в Италия? И в Швейцария… Дали е още в Англия? Напълно възможно е той да сътрудничи оттам на това женевско списание…

И изведнъж всичко се уяснява, сякаш една по една падат сенките около смътно осветена точка. Отсъствието на Жиз, нейното упорство да отиде в този английски пансион! Дявол да го вземе, очевидно тя е настоявала да бъде изпратена там, за да може да намери Жак! Сега Антоан се упреква, че още при първия неуспех е изоставил следата на лондонския цветарски магазин.

Той се опитва да разсъждава с известна последователност, но толкова предположения, толкова спомени изплуват в паметта му. Тази вечер той вижда цялото минало в нова светлина. Сега си обяснява отчаянието на Жиз след изчезването на Жак. Отчаяние, чието значение той не подозираше, макар че бе направил усилия да го облекчи. Спомня си за отношенията си с Жиз, за съчувствието си. Впрочем нали от това съчувствие се беше родило малко по малко чувството му към Жиз? По онова време Антоан не можеше да говори за Жак нито на баща си, който упорито поддържаше предположението за самоубийство, нито със старата госпожица, всецяло погълната от молитви и панихиди. Жиз, напротив, той чувствуваше така близка, така пламенна. Всеки ден след вечеря тя слизаше при него, за да чуе последните новини. Приятно му беше да я осведомява за постъпките си, да й доверява надеждите си. Нали именно през тези задушевни вечери той бе започнал да харесва това трепетно същество, всецяло отдадено на своята скрита любов. Кой знае дали сам не бе изпитал, без да съзнава, опиващия чар на това младо тяло, вече тяло на жена? Той си спомня за нежните движения на момичето, което се галеше като болно дете. Анета… Колко ловко го бе измамила тя! И той, когото заминалата Рашел бе оставила в пълна душевна самота, как бързо си бе въобразил… Каква подлост! Той вдигна рамене. Влюбил се бе в Жиз просто защото способността му да обича не бе насочена към никого; и бе повярвал, че и Жиз изпитва влечение към него, защото, сломена от разбитата си любов, тя се бе привързала към единствения човек, който можеше да намери любовника й!

Антоан се опита да пропъди тези мисли. „Дотук още нищо не обяснява внезапното заминаване на Жак“ — казва си той.

И прави усилие да продължи четенето.

Братът и сестрата оставят пръснатите рози в тревата и се връщат в двореца Сереньо.

„Връщане. Джузепе е хванал Анета под ръка и я поддържа. Къде отиват те? Кратката прегръдка може да бъде само прелюдия. Какво ще стане в техните стаи през дългата нощ, към която те вървят?“

Антоан се препъва още при първите редове. Отново кръвта нахлува в лицето му.

Всъщност това, което той изпитва, никак не прилича на укор. Пред страстта, която се разгаря, неговият разсъдък е обезоръжен. Но той не може да овладее изненадата и раздразнението си, примесени със злоба; той не е забравил денят, когато Жиз бе така диво отблъснала плахите му опити. Четенето на тази сцена събужда наново желанията му; желания, чисто физически, освободени желания. И то до такава степен, че за да се съсредоточи, той трябва насила да отстрани образа на младото, гъвкаво, мургаво тяло.

„Какво ще стане в техните стаи през тази дълга нощ, към която те вървят?

Те се прегъват пред диханието на любовта, вървят мълчаливо, обладани, вцепенени от магията. Месецът, който се показва от време на време, ги придружава. Той осветява целия дворец Сереньо и разбулва от мрака колоните от изкуствен мрамор. Двамата преминават първата тераса. Вървят, докосвайки бузите си. Бузата на Анета пари. Каква естествена дързост към греха има вече в това детско тяло!

Но изведнъж те отскачат един от друг. Една сянка се е изправила между колоните.

Бащата е там.

Бащата ги чака. Беше пристигнал ненадейно с кораба. Къде са децата? Той бе вечерял сам в голямата трапезария. След това се бе разхождал по плочите под колонадата. Децата не се връщаха.

Един глас прогърмява в тишината:

— Откъде идвате?

Няма време да се измисли лъжа. Светкавичен бунт. Джузепе извиква:

— От мисис Пауъл.“

Антоан се сепва. Нима баща му е знаел, че…

„Джузепе извиква:

— От мисис Пауъл.

Анета изтичва между стълбовете, преминава вестибюла, изкачва се по стълбата, влиза в стаята си, дръпва резето и се строполява в тъмнината върху тясното си моминско легло.

Долу за първи път синът се опълчва открито срещу бащата. И най-странното е, че само за да се противопостави на бащината воля, той открито признава другата, бледата любов, в която вече не вярва.

— Заведох Анета при мисис Пауъл. — Замълчава за момент и отчетливо произнася: — Аз съм сгоден за Сибил.

Бащата избухва в смях. Страшен смях. Прав, изпъчен, той изглежда по-висок от сянката, която го удължава. Огромен и театрален. Титан, обкръжен от лунно сияние. Той се смее. Джузепе кърши ръце. Смехът спира. Мълчание.

— Ще се върнете в Неапол и двамата с мен!

— Няма.

— Още утре.

— Няма.

— Джузепе!

— Аз не ви принадлежа вече. Сгоден съм за Сибил Пауъл.

Бащата никога не се е сблъсквал със съпротива, която да не е смазал. Той се преструва на спокоен.

— Мълчете. Те идват тук да ядат хляба ни, да купуват земите ни. Но да вземат сина ми, това е вече много. Може би сте си мислили, че една еретичка ще носи нашето име?

— Ще носи моето име.

— Глупак. Никога. Хугенотски машинации. Спасението на душата, честта на семейството Сереньо. Зле са си направили сметката. Но аз съм тук, аз бдя.

— Тате.

— Ще сломя волята ви. Ще ви лиша от издръжка. Ще наредя да ви вземат в някой полк в Пиемонте.

— Тате.

— Ще ви смажа. Качете се в стаята си. Още утре ще напуснете това място.

Джузепе стиска юмруци. Той пожелава…“

Антоан задържа дъха си.

„… Той пожелава… смъртта на баща си.

И за да хвърли върховната обида, той намира сила да се изсмее. После процежда през зъби:

— Вие сте смешен.

Минава пред баща си. С вдигната глава, със сгърчени устни се подсмива и слиза по стъпалата.

— Къде отиваш?

Синът спира. Каква отровна стрела да хвърли, преди да изчезне? Инстинктът му подсказва най-лошото:

— Отивам да се самоубия.

С един скок той слиза по стъпалата. Бащата е вдигнал ръка.

— Върви си, недостойни сине!

Джузепе не обръща глава. Гласът на бащата прокънтява за последен път:

— Бъди проклет!

Джузепе преминава тичешком терасата и се изгубва в нощта.“

Антоан би желал да спре отново и да помисли. Но му остават само четири страници и нетърпението му побеждава.

„Джузепе тича напред, без да знае накъде. Спира се запъхтян, учуден, не на себе си. Надалеч от верандата на някакъв хотел се носи нестройна сладникава и изпълнена с носталгия мелодия на няколко мандолини. Противно томление. Да си прережеш вените в една приятна баня.

Сибил не обичаше неаполитанските мандолини. Сибил е чужденка. Сибил е нереална и далечна, той би я харесвал като героиня на роман.

Анета. Само при спомена за голото рамо под ръката му ушите му започват да бучат. Жажда.

Джузепе има план. Да се върне в двореца призори, да отвлече Анета, да избягат заедно. Той ще се промъкне до стаята й. Тя ще скочи от леглото, за да го посрещне. Голите й бедра. Да се допре отново до нея, до топлата й гладка плът, да почувствува топлия й мирис. Анета. Той вече чувствува как тя се отпуща върху него. Полуотворената й уста, влажната й уста, устата й!

Джузепе се спуска по напречен път. Артериите му пулсират. Стръмна каменлива пътека, която той изкачва наведнъж. Ободряваща свежест на полето, под луната.

На ръба на един склон той ляга по гръб, разперил ръце. През полуотворената риза бавно опипва и гали трепетната си гръд. Над него млечно, осеяно със звезди небе. Покой, чистота.

Чистота, Сибил, студена и дълбока изворна вода, студена и чиста северна нощ.

Сибил?

Джузепе става прав. С едри крачки той слиза надолу по хълма. Сибил. Последен път, последен път преди зората.

Вила «Лунадоро». Ето стената, сводестата врата. Точно мястото на целувката върху измазаната стена. Първото му признание. Там именно. В една такава вечер, лунна вечер. Сибил бе дошла да го изпрати. Ясната й сянка се изрязваше върху бялата мазилка. Той се осмели, наведе се внезапно и целуна профила й върху стената. Тя избяга. В една вечер като тази.

Анета, защо се върнах при малката врата? Бледото лице на Сибил, волево лице. Сибил, тя не е далечна, тя е тъй близка, тъй действителна и още съвсем непозната. Да се откаже от Сибил? О, не, а с много нежност да развърже този възел. Да накара тази затворена душа да проговори. Каква е заключената в нея тайна? Чиста мечта, освободена от инстинктите: истинска любов. Да обича Сибил. Да я обича.

Анета, защо е това съгласие в погледа, защо е тази прекалено покорна уста? Прекалено много огън в тази плът, която се предлага. Желание, твърде кратко желание. Любов без тайнственост, без дълбочина, без хоризонт. Без утрешни дни.

Анета, Анета, да забравим тези достъпни ласки, да се върнем към миналото, да станем отново деца. Анета, гальовно момиченце, любима сестра. Но само сестра, сестра, сестричка.

О, кръвосмесително желание, смъртно желание! Кой ще ни освободи от него?

Анета, Сибил. Разкъсан между едната и другата. Коя от двете? И защо да избирам? Не съм искал да сторя зло. Двойно привличане; основно, свято равновесие; стремежи-близнаци, с еднакви права, защото и двата бликат от дъното на душата ми. Защо да бъдат несъвместими в действителността? Как всичко би било чисто в светлината. Защо тази забрана, ако всичко е хармонично в сърцето ми?

Единствен изход: един от тримата е излишен. Кой?

Сибил? Наранена Сибил, о, непоносим образ! Не Сибил. Ами Анета?

Анета, сестричко, прости ми, целувам очите ти, клепките ти, прости ми.

Не желая едната без другата. Добре, тогава няма да имам нито едната, нито другата. Да се откажа, да забравя, да умра! Не, не да умра: да бъда мъртъв. Да изчезна. Тук са властта на магията, непреодолимата пречка, забраненото.

Тук животът, любовта са невъзможни.

Сбогом.

Чар на неизвестното, чар на съвсем новия утрешен ден, опиянение. Да забравиш, да започнеш всичко отново.

Кръгом. Право на гарата. Първият влак за Рим. Рим, първият влак за Генуа. Генуа, първият кораб. За Америка. Или за Австралия.

И изведнъж той започва да се смее.

Любов? О, не! Живота обичам аз.

Напред!

Джек Боти“

Антоан затвори книжката рязко, мушна я в джоба си и се изправи замаян. Той остана прав няколко секунди, като мигаше с очи на светлината; после, забелязвайки колко е объркан, седна отново.

Докато той четеше, залата беше напълно опустяла; играчите бяха отишли да вечерят, оркестърът беше замлъкнал. Сами в ъгъла, евреинът и „Човешките права“ довършваха една игра на табла пред развеселения поглед на котката. Приятелят смучеше угасналата си лула и всеки път, когато хвърляше заровете, котката се облягаше на рамото на евреина, като се смееше съучастнически.

Антоан протегна крака, запали една цигара и се опита да събере мислите си. Но доста време разсеяната му мисъл блужда, както и погледът му, без да може да се спре върху нещо. Най-после той успя да пропъди образите на Жак и Жиз и да възвърне донякъде спокойствието си.

Най-важното е да може да разграничи истината от писателското въображение. Без никакво съмнение бурното обяснение между баща и син е истина. Някои думи на съветника Сереньо звучаха неоспоримо вярно: „Хугенотски машинации, ще те смажа, ще ти спра издръжката, ще накарам да те вземат войник…“. И това също: „Една еретичка да носи моето име?…“. Струваше му се, че чува разярения глас на баща си, че го вижда как, изправен с цял ръст, изрича проклятието си в нощта. Истина е сигурно и викът на Джузепе: „Отивам да се самоубия“. Освен това тези неща обясняват натрапчивата идея на г-н Тибо. Още от първия ден, когато бяха започнали издирванията, той не можеше да допусне, че Жак е жив; по четири пъти на ден сам телефонираше в моргата. Този вик обясняваше също така неговите смътно разкрити угризения, че е станал причина за изчезването на Жак. И може би това мълчаливо разкаяние не бе съвсем без връзка с албуминната криза, която бе така изтощила стареца в навечерието на операцията му. Изобщо под тази светлина доста случки през последните три години добиваха нов облик.

Антоан взе отново списанието и потърси саморъчното посвещение:

„Не ми ли казахте в онази паметна ноемврийска вечер: «Всичко е подчинено на действието на два полюса. Истината има винаги две лица?»

Както и любовта, понякога“.

„Очевидно съществуването на тези две любовни връзки — каза си Антоан, — очевидно… Ако Жиз е била любовница на Жак и ако от друга страна Жак е разбирал, че е все така силно влюбен в Жени, животът му наистина трябва да е станал мъчен. И все пак…“

Антоан имаше чувството, че се блъска в непроницаема преграда. Въпреки всичко невъзможно беше да се приеме, че заминаването на Жак може да се обясни изцяло с това, което току-що бе научил за живота и за чувствата му. Все пак други фактори, неуловими, неизмерими и внезапно събрани, трябва да са го насочили към това необикновено решение. Но кои са те?

Изведнъж той съобрази, че тези разсъждения можеха да почакат. Това, с което трябваше да се побърза, беше да използува получените указания и да намери, колкото е възможно по-скоро, следата на брат си.

Да се обърне към редакцията на списанието, би било направо неблагоразумно. Щом Жак не е дал досега знак за живот, това значи, че той упорствува в решението си да се крие. Ако той научи, че убежището му е известно, съществува риск да избяга другаде, по-далеч и да изчезне безвъзвратно. Единственият начин да се успее, е да се действува ненадейно и лично. (Всъщност Антоан никога не разчиташе на никого, освен на себе си.) Той веднага си представи как пристига в Женева. Но какво ще прави там? Ами ако Жак живее в Лондон? Не, по-подходящо би било да се изпрати най-напред в Швейцария един професионален детектив, който ще съумее да научи адреса на Жак.

„И тогава ще ида там, където се намира той — каза си Антоан като стана. — Само да успея да го изненадам ще видим дали ще ми избяга.“

Още същата вечер той даде инструкции на един частен детектив.

Три дни по-късно се получиха първите сведения:

„Поверително.

Господин Джек Боти действително пребивава в Швейцария. Той се намира не в Женева, а в Лозана, където има доказателства, че е наемал последователно разни квартири. От месец април т.г. живее на улица Ескалие дю Марше №10, пансион «Камерзин».

Още не сме успели да открием датата, на която е пристигнал на швейцарска територия. Ние обаче направихме усилия да проучим въпроса за военната му повинност.

Според поверителни сведения, получени от френското консулство, господин Боти се е представил през януари 1912 година във военното бюро на консулството, снабден с лични и други документи, издадени на името на Жак-Жан-Пол Оскар Тибо, френски поданик, роден в Париж в 1890 година, и т.н… Неговият картон, от който не можахме да препишем отличителните белези, но които впрочем са подобни на тези, получени от друг източник, показва, че той веднъж е бил вече отлаган по причина на сърдечна инсуфициенция през 1907 година по решение на военната медицинска комисия в седми участък в Париж и втори път на основание на медицинско свидетелство, представено през 1911 година във френското консулство във Виена (Австрия). След новия преглед, на който се е явил в Лозана през февруари 1912 година и протокола, за който е бил препратен служебно в съответното наборно бюро на департамента Сена, разрешено му е било едно трето и последно отлагане. По този начин той е напълно в ред с френските власти, колкото се отнася до освобождаването от военна служба по здравословни причини.

Господин Боти, изглежда, води доста приличен живот и е във връзка главно със студенти и журналисти. Той е член на Клуба на швейцарския печат. Сътрудничеството му в няколко вестника и списания може, по събраните сведения, да бъде достатъчно, да му осигури почтени средства за съществуване. Увериха ни, че господин Боти пише под няколко различни псевдонима; те могат да бъдат открити, ако ни бъдат изпратени нареждания в този смисъл.“

Един чиновник от агенцията си беше дал труда да донесе по спешност този документ в една неделя в десет часа вечерта.

Невъзможно бе Антоан да замине на следната утрин. Но положението на г-н Тибо не позволяваше никакво отлагане.

Антоан се справи с бележника си, после прегледа разписанието на влаковете и реши да вземе бързия влак за Лозана в понеделник вечерта.

Цяла нощ не можа да мигне.

VI

На следния ден той бе много претоварен с работа. Въпреки заминаването си трябваше да намери време и за няколко допълнителни визити. Тръгна рано за болницата и цял ден обикаля Париж, без дори да се върне да обядва в къщи. Прибра се едва след седем часа, а влакът му тръгваше в осем и половина.

Докато Леон приготвяше пътната му чанта, Антоан се качи бързо при баща си, когото не бе виждал от предната вечер.

Общото състояние на болния се бе явно влошило. Той не се хранеше вече, беше много изтощен и болките му не преставаха.

Антоан трябваше да направи усилие, за да извика обичайното: „Добър ден, тате“, което действуваше на болния като укрепително лекарство. Той седна на обикновеното си място и със съсредоточен вид започна ежедневния разпит, като избягваше всякакви паузи. Гледаше баща си усмихнато, макар че тази вечер не успя да отпъди натрапчивата мисъл: „Той скоро ще умре“.

На няколко пъти го порази вглъбеният поглед, който баща му обръщаше към него и който като че ли задаваше един и същ въпрос.

„До каква степен се тревожи той за състоянието си?“ — питаше се Антоан. Г-н Тибо често говореше за смъртта си с примирени и тържествени думи. Но какво ли мислеше дълбоко в себе си?

Няколко минути бащата и синът, затворени всеки в собствената тайна — която може би всъщност беше еднаква, — разменяха незначителни думи върху болестта и върху най-новите лекарства. После Антоан стана, като каза, че има някаква бърза визита преди вечеря. Г-н Тибо, чиито болки не спираха, не направи никакъв опит да го задържи.

Антоан не беше предупредил никого за заминаването си. Имаше намерение да обади само на калугерката, че ще отсъствува тридесет и шест часа. За нещастие тя беше заета при болния, когато той бе в спалнята.

Времето течеше. Той почака няколко минути в коридора и понеже сестрата не излизаше, отиде да намери г-ца дьо Вез, която пишеше писмо в спалнята си.

— О — рече тя, — ти ще ми помогнеш, Антоан. Една пратка зеленчук се е изгубила.

С голяма мъка можа да й обясни, че тази нощ го изпращат в провинцията за един много сериозен случай и че вероятно няма да се върне на следния ден, но че вкъщи не трябва да се безпокоят, тъй като доктор Теривие е осведомен за отсъствието му и е готов веднага да дойде, щом го повикат.

Минаваше осем часът. Антоан едва имаше време да стигне до гарата.

Колата се движеше бързо. Пустите кейове, черните лъскави мостове, площадът Карусел се редуваха един след друг с бързото темпо на приключенски филм. Антоан пътуваше рядко и възбудата от това нощно пътуване, тревогата за баща му, многото други мисли, които го гнетяха, както и рискованият план, който се готвеше да постави в действие, му вдъхваха смелост и решителност.

 

 

Купето, в което си бе запазил място, беше почти пълно. Опита се да спи. Напразно. Ядоса се и започна да брои спирките. Призори, тъкмо когато бе задрямал, локомотивът отчаяно изсвири, влакът забави ход и влезе в гарата на Валорб. След всички митнически формалности, след като мина през разни гишета в леденото помещение и след швейцарското кафе с мляко вече не можеше и да мисли за сън.

В ранното декемврийско утро външният свят започваше да приема облик. Железопътната линия минаваше в дъното на долина, чиито склонове вече се забелязваха. Никакви цветове — в колебливата и сива светлина на зората околният пейзаж бе като рисунка с въглен — черно върху бяло.

Погледът на Антоан възприемаше пасивно всичко наоколо му. Сняг покриваше хълмовете и изпълваше падините на черната земя. Сенки на борове се изрязаха внезапно на сивия фон. После всичко изчезна — влакът навлезе в гъста мъгла. Полето отново се показа. Малки жълтеникави светлинки, разхвърляни из мъглата, показваха започващия утринен живот на пренаселена област. Островчетата от къщи ставаха по-ясни, светлинките по-редки и сградите по-малко мрачни. Неусетно черният цвят на земята стана по-зелен и скоро полето се превърна в зелена шир от тлъсти пасища, върху които снежни резки показваха всяка гънка, всеки улей, дори най-малката бразда. Схлупените чифлици, приклекнали като квачки и широко прилепени о земята, отвориха всичките капаци на малките си прозорци. Денят бе настъпил.

Безучастен, с чело, долепено до стъклото, потиснат от чуждия тъжен пейзаж, Антоан се почувствува напълно неподготвен. Трудностите на това, което бе предприел, се възправяха застрашително пред него и той се тревожеше, че след безсънната нощ няма да бъде в състояние да се справи със задачата си.

Влакът наближаваше Лозана. Линията минаваше вече през предградията. Антоан разглеждаше затворените фасади на приличащите на кубове къщи, с балкони и отделени една от друга като малки небостъргачи. Кой знае дали Жак не се събуждаше в този миг зад някои от тези щори от светло чамово дърво?

Влакът спря. Студен вятър бръснеше перона. Антоан потрепери. Тълпата пътници потъваше в подземния изход. Трескав, схванат, за първи път останал без воля и разсъдък, той следваше навалицата, като мъкнеше чантата си и се чудеше какво да прави. „Умивалници. Бани. Душове.“ Една гореща баня, за да си отпочине, и един студен душ, за да се освежи? Да се обръсне и да се преоблече? Това беше последният му шанс да се ободри.

Хрумването беше добро: той излезе от банята като от чудотворен извор. Чувствуваше се напълно бодър. Изтича до гардероба, остави чантата си и решително се спусна към неизвестността.

Навън сега плющеше дъжд. Скочи в един трамвай, за да слезе в града. Въпреки че още нямаше осем часа, магазините бяха отворени. Заети, мълчаливи хора, облечени в мушами, обути с галоши, вече изпълваха тротоарите и внимаваха да не слизат по средата на улиците, по които впрочем нямаше никакви коли. „Град на работни хора без въображение“ — каза си Антоан, който бе склонен към бързи обобщения. Водейки се по плана на града, той бързо намери пътя, който го изведе на площада пред кметството. Той вдигна глава към часовника на кулата, когато той удряше осем и половина. Улицата, на която живееше Жак, излизаше на площада.

Трябва да беше много стара — беше къса, тясна, на стъпала и имаше къщи само от лявата страна. Изкачваше се на площадки, а срещу къщите се издигаше дълга стена, покрай която минаваше стара дървена стълба, покрита със средновековен покрив, боядисан виненочервено. Тази покрита стълба представляваше отличен наблюдателен пост. Антоан се заизкачва по стъпалата. Къщите в уличката бяха тесни, неподравнени една с друга, къщурки, чиито партерни етажи трябва да са служили за магазини още от шестнадесетия век. В номер десет се влизаше през ниска врата, прихлупена под украсен с резба горен праг. Надписът едва се четеше над отворената врата. Антоан успя да разгадае: „Пансион Ж. X. Камерзин“. Тук беше.

Копнял бе три години да получи вест от брат си, чувствувал бе, че цял свят го разделя от него… и сега изведнъж се беше озовал само на няколко метра от него, ще го види след няколко минути… Антоан овладя чувствата си, професията му го бе приучила на това. Колкото по-голямо бе напрежението му, толкова по-безчувствен ставаше, толкова повече се избистряше умът му.

„Осем часът и половина — каза си той. — Трябва да е вкъщи. Може би е още в леглото. Класическият час за извършване на арести. Ако е в къщи, ще кажа, че имам среща с него и ще отида право в стаята му, без да си кажа името.“

Криейки се под чадъра, той прекоси улицата с твърда стъпка и се изкачи по двете стъпала пред къщата.

Коридор, покрит с плочи, после старо стълбище с каменни перила, обширно, добре поддържано, но тъмно. Никакви врати. Антоан започна да се изкачва по стъпалата. Смътно долавяше шум от гласове. Когато стигна до площадката, той забеляза през стъклената врата на една трапезария десетина души, насядали около масата. Едва има време да помисли: „За щастие стълбището е тъмно и няма да ме видят. — И след това: — Обща закуска. Но него го няма. Сигурно сега ще слезе“.

И изведнаж… Жак… тембърът на неговия глас! Жак говореше! Жак беше тук, жив, безспорен, истински!

Антоан се поколеба и обхванат за миг от паника, слезе бързо няколко стъпала по-надолу. Той дишаше трудно: нежност, бликнала от дълбочината на душата му изпълваше гърдите му и го задушаваше. И всички тези непознати… Какво да прави? Да си отиде?… Той се съвзе. Склонността му към борба го тикаше напред. Няма да отлага. Ще действува. Той предпазливо повдигна глава. Виждаше Жак само в профил, и то от време на време, поради хората, които седяха пред него. Един дребен старец с бяла брада бе начело на масата, пет-шест мъже на различна възраст се бяха настанили наоколо му. Срещу стареца руса, хубава жена, още млада, бе седнала между две момиченца. Жак се навеждаше. Той говореше твърдо, живо, свободно. Антоан, чието присъствие витаеше като неминуема заплаха над Жак, бе поразен при мисълта с каква сигурност, с какво безгрижие човек може да изживее най-съдбоносните мигове, предшествуващи голям прелом в живота му. Сътрапезниците очевидно се интересуваха от спора: старецът се смееше и Жак сякаш опонираше на двама младежи, седнали срещу него. Той не се обръщаше към Антоан. Два пъти наред подчерта думите си с привичното рязко замахване с дясната ръка, което Антоан беше забравил, и изведнъж, след като бе разменял няколко по-остри думи, се усмихна. Усмивката на Жак!…

Тогава, без да разсъждава повече, Антоан се изкачи по стъпалата, достигна до стъклената врата, отвори я тихо и свали шапката си. Десетина лица се обърнаха към него, но той не ги видя; дори не забеляза, че старчето стана от мястото си и му зададе някакъв въпрос. Очите му, дръзки, радостни, бяха вперени в Жак; Жак, с разширени зеници, с полуотворени устни също гледаше брат си. Прекъснал изведнъж мисълта си по средата, той бе запазил на вкамененото си лице израза на веселост, от която бе останала само гримаса. Това трая не повече от десетина секунди. Жак се изправи и сега единствената му грижа бе: „Само да не стане скандал! Преди всичко трябва да се заблудят присъствуващите“.

С бърза и вдървена походка, с неловка любезност, която можеше да накара пансионерите да помислят, че той е чакал посетителя, Жак се спусна към Антоан, който, също преструвайки се, излезе на площадката. Жак излезе след него като затвори вратата. Вероятно се бяха ръкували машинално, но никой от тях не си спомняше за това. И двамата не можеха да произнесат нито дума.

Жак като че ли се поколеба и с грубо движение, с което, изглежда, искаше да покани Антоан, се заизкачва по стълбите.

VII

Един етаж, втори, трети.

Жак се изкачваше тежко, като се държеше за перилата и не се обръщаше. Антоан го следваше, отново овладял чувствата си, той дори бе изненадан, че е тъй малко трогнат в подобен момент. Няколко пъти вече се бе запитал с безпокойство: „Какво означава това мое хладнокръвие? Присъствие на духа или липса на чувства, студенина?“.

На третата площадка имаше само една врата. Жак я отвори. Щом влязоха в стаята, той завъртя ключа и най-после вдигна очи към брат си.

— Какво искаш от мене? — пошепна той с дрезгав глас.

Но враждебният му поглед се сблъска с изпълнената с любов усмивка на Антоан, който под тази добродушна маска дебнеше зорко, решен да печели време, но готов на всичко.

Жак наведе глава.

— Какво, какво искат от мене? — повтори той. Гласът му, натежал от затаена злоба и разтреперан от тревога, вдъхваше съжаление, но Антоан, който изпитваше странно равнодушие, трябваше да се преструва на развълнуван.

— Жак — пошепна той, като се приближи още повече до него. Играейки ролята си, той наблюдаваше брат си с будно око, с бистър ум и се учудваше на широките му плещи, на чертите, на погледа, на всичко онова ново у него, което сега бе така различно от по-рано, така различно от това, което си бе представял.

Жак сви вежди. Той напразно се опитваше да не се размекне: свитите му устни успяха да потиснат едно ридание. После с въздишка, която издаваше гнева му, той внезапно се предаде и сякаш обезсърчен от слабостта си, отпусна чело на рамото на Антоан.

— Но какво искат от мене? Какво искат от мене? — повтори той отново със стиснати зъби.

Антоан интуитивно разбра, че трябва да отговори веднага и направо на въпроса:

— Тате е много зле. Тате е на смъртно легло. — После замълча за миг и добави: — Дойдох да те повикам, моето момче.

Жак не трепна. Баща му? Да не би да мислят, че смъртта на баща му може да разруши новия му живот, който той си е създал, може да го измъкне от убежището му, може да промени дори малко съображенията, които го бяха накарали да избяга? В думите на Антоан единственото нещо, което го бе смутило дълбоко, беше обръщението „моето момче“, което не бе чувал от години.

Мълчанието беше така тягостно, че Антоан продължи:

— Нямам никого при себе си… — И изведнъж има едно щастливо хрумване: — Госпожицата не се брои, а Жиз е в Англия — обясни той.

Жак повдигна глава.

— В Англия ли?

— Да, учи в един манастир близо до Лондон и не може да се върне. Съвсем сам съм. Имам нужда от тебе.

Без Жак да съзнава това, нещо бе разколебало упоритостта му. Макар и неясна в съзнанието му, мисълта за връщане в къщи бе престанала да му се струва абсолютно неприемлива. Той се дръпна настрана, направи две несигурни крачки и после, сякаш искаше да се вглъби в страданието си, се тръшна на един стол пред работната си маса. Не почувствува ръката, която Антоан сложи на рамото му. Обхванал главата си с ръце, Жак ридаеше. Струваше му се, че вижда как пред очите му се руши неговото убежище, построено със собствените му ръце през тези три години, построено камък по камък, с болка, с гордост, в самота. Въпреки смущението си той бе запазил достатъчно проницателност: гледаше неизбежността право в лицето и си даваше сметка, че всяко упорство в края на краищата ще бъде сломено, че рано или късно ще трябва да се върне, че прекрасното му уединение, ако не и свободата му, се е свършило и че е по-добре да се примири с непоправимото, но неговото безсилие го караше да се задушава от болка и яд.

Антоан, все още прав, не спираше да го наблюдава, да разсъждава спокойно, сякаш бе отложил за по-късно да прояви нежността си. Той наблюдаваше разтърсвания от ридания тил на брат си и си припомняше пристъпите на отчаяние, в които Жак изпадаше още като дете. Но същевременно спокойно пресмяташе шансовете си. Колкото повече продължаваше кризата, толкова повече той се убеждаваше, че Жак ще се почувствува притиснат о стената и ще се примири.

Той отдръпна ръката си. Започна да се оглежда наоколо си, като мислеше бързо за безброй неща. Стаята беше не само чиста, но и уютна. Имаше нисък таван, но бе обширна, светла, с приятни и ясни цветове. Лъскавият паркет с восъчен цвят пращеше от само себе си. Вероятно поради топлината на малката бяла фаянсова печка, в която бумтеше огън от дърва. В нея имаше два фотьойла, покрити с кретон на цветя, няколко маси, отрупани с книжа и вестници. Малко книги — може би петдесетина — върху етажерка над леглото, което не беше още оправено. И нито една снимка — нищо не трябваше да припомня на Жак за миналото. Свободен, сам, недостъпен дори за спомените! Капчица завист се примеси към укора на Антоан.

Той забеляза, че Жак се успокоява. Дали беше спечелил? Ще върне ли брат си в Париж? Дълбоко в душата си той никога не се бе съмнявал в успеха. Тогава прилив на нежност заля сърцето му, силен порив на обич, на жалост. Той би искал да прегърне това нещастно дете. Наведе се над превития врат и съвсем тихо го повика:

— Жак…

Но Жак рязко се изправи. Разярен, той бършеше очите си и измерваше брат си с поглед.

— Ти ми се сърдиш — рече Антоан.

Никакъв отговор.

— Тате е на смъртно легло — поде пак Антоан, като че ли се извиняваше.

Жак обърна за миг глава настрани.

— Кога? — запита той. Гласът му беше рязък, изразът разсеян, по лицето му бе изписана мъка. Срещайки погледа на Антоан, той си даде сметка какво е казал, наведе глава и се поправи: — Кога… мислиш да тръгнеш?

— Колкото е възможно по-скоро. Има опасност всеки миг…

— Утре ли?

Антоан се поколеба.

— Още тази вечер, ако е възможно.

Те се спогледаха за миг. Жак леко вдигна рамене. Тази вечер или утре, какво значение имаше?

— С нощния бърз влак… — изрече той с равен глас.

Антоан разбра, че заминаването им е решено. Но той винаги очакваше това, което желаеше с цялата си енергия, затова всъщност не изпита нито изненада, нито радост.

Те стояха прави в средата на стаята. Никакъв шум не идваше от улицата; сякаш бяха на полето. Водата се стичаше тихо по улеите на покрива и от време на време вятърът се промъкваше с рев под керемидите. Стеснението, което изпитваха и двамата, нарастваше с всяка изминала минута. Антоан помисли, че Жак желае да остане сам.

— Сигурно имаш работа — каза той, — аз ще изляза за малко.

Жак внезапно се зачерви:

— Аз ли? Не, разбира се! Защо? — И бързо седна.

— Наистина ли?

Жак поклати глава.

— Е, тогава — каза Антоан като се мъчеше да придаде сърдечност на гласа си, който въпреки това звучеше изкуствено — ще седна… Имаме толкова да си говорим!

Всъщност той повече искаше да разпитва, но не смееше. За да спечели време, се впусна в подробен разказ, който въпреки желанието му излезе доста професионален, за последователните фази на болестта на баща им. Тези подробности му напомняха не само един безнадежден медицински случай; той си представяше стаята, леглото на болния, подутото, бледо, страдащо тяло, сгърчените черти на лицето, виковете, болките, които успяваше само донякъде да успокои. Сега неговият глас трепереше, докато Жак, свит в креслото, навеждаше над печката смръщеното си лице, което сякаш говореше: „Тате ще умре, ти си дошъл да ме измъкнеш оттук. Добре, ще тръгна, но нека не искат нищо повече от мене!“. За миг на Антоан се стори, че безчувствеността на брат му започва да се стопява; това бе в момента, когато той разказваше за деня, в който бе чул през вратата как болният и госпожицата тананикаха заедно старата песен. Жак очевидно си спомняше припева, защото бавно се усмихна с очи, все така вперени в печката. Тази болезнена бегла усмивка!… Някогашната усмивка на Жак, когато той беше малък!

Но веднага след това, когато Антоан заключаваше: „След всичко, което е изстрадал, за него смъртта ще бъде освобождение“, мълчаливият дотогава Жак се обади с груб глас:

— И за тебе, без никакво съмнение.

Антоан замълча засегнат. Той схващаше, че в този цинизъм има известна доза предизвикателство, но същевременно съзираше в него и затаена омраза, която не може да угасне. Тази злопаметност към болния, към един умиращ, му беше непоносима. Той я намираше несправедлива. Най-малкото, което можеше да се възрази в този смисъл, беше, че тя много е закъсняла. Той си спомни за вечерта, когато г-н Тибо, плачейки, се бе обвинявал, че е станал причина за самоубийството на сина си. Той не можеше да забрави също и последиците от изчезването на Жак върху здравето на баща им; как му бяха подействували грижите и угризенията в началото на нервната депресия, която бе толкова влошила неговото страдание и без която може би сегашната му болест нямаше да се развие така бързо.

Сякаш едва дочакал края на разказа, Жак стана живо и запита:

— Как откри, че живея тук?

Невъзможно беше да се отклони въпросът.

— Чрез… Жаликур.

— Жаликур? — Като че ли никое име не можеше да изненада повече Жак. Той повтори отчетливо, като отделяше сричките: — Жа-ли-кур?

Антоан измъкна портфейла си, извади писмото на Жаликур, разпечатано от него и го подаде на брат си. Това беше най-простото, което можеше да стори, защото правеше излишно всяко обяснение.

Жак грабна писмото, прегледа го набързо, после се приближи до прозореца и започна да го чете спокойно, с наведени клепачи, със затворена уста и непроницаем израз.

Антоан го разглеждаше. Това лице, чиито неустановени черти преди три години бяха още юношески и което сега, обръснато, не би трябвало да му се вижда така различно, задържаше вниманието му, без той да може да си уясни какво беше новото в него. У Жак имаше сега повече сила, по-малко гордост, а също така и по-малко безпокойство; по-малко упоритост може би, но и повече твърдост. Той явно бе загубил от своя чар, но бе придобил сила. Сега бе станал почти набит, здрав момък. Главата му бе пораснала и едва се отделяше от широките рамена; той имаше навика да я държи отметната назад в малко предизвикателна или по-скоро бойка поза. Челюстта му беше внушителна, устата — енергична и пълна, но с тъжен израз. Лицето му бе запазило белотата си, сега имаше няколко лунички по скулите. Но косите, доста гъсти, бяха по-скоро кестеняви, отколкото червеникави; те образуваха непокорна грива, обграждаща мъжественото лице и увеличаваха пропорциите на главата; една тъмна къдрица със златисти отблясъци постоянно падаше върху слепоочията и засенчваше част от челото; Жак постоянно я отмахваше с ръка.

Антоан видя как челото на брат му потрепери и две гънки се издълбаха между веждите. Той отгатваше противоречивите мисли, които писмото можеше да събуди у него и съвсем не бе изненадан, когато Жак отпусна ръката, с която държеше писмото и се обърна към него:

— Тогава, значи, и ти също, и ти си… и ти си прочел повестта ми?

Антоан се задоволи да направи утвърдителен знак с очи. Усмихвайки се повече с очи, отколкото с уста, той успя с нежния си поглед да разсее раздразнението на брат си, който, все по-малко враждебен, добави:

— И… кой друг още?

— Никой.

Погледът на Жак си оставаше все така недоверчив.

— Честна дума — заяви Антоан.

Жак мушна ръце в джобовете си и замълча. Всъщност той бързо свикна с мисълта, че брат му е чел „Сестричката“. Любопитно би било дори да се чуе неговото мнение. Колкото до него самия той съдеше строго това произведение, написано със страст, но преди година и половина. Считаше, че е направил голям напредък оттогава и сега превзетостта, поезията и прекалените младежки увлечения му бяха непоносими. Най-странното бе, че Жак съвсем не мислеше вече за сюжета, за връзката между този сюжет и собствения му живот; откакто бе превърнал миналото си в художествено произведение, той смяташе, че го е откъснал от себе си; и ако понякога случайно си спомняше за тези мъчителни преживявания, веднага уверяваше сам себе си: „Вече съм излекуван от всичко това“. Така, когато Антоан му беше казал: „Дойдох да те повикам“, първият му порив беше: „Във всеки случай аз съм излекуван“. И след малко си бе добавил: „Освен това Жиз е в Англия“. Той допущаше в краен случай някой да спомене за Жиз, да му припомни името й, но буйно би отхвърлил и най-беглия намек за Жени.

След като помълча една минута, изправен неподвижен пред прозореца и загледан в далечината, Жак се обърна отново към Антоан:

— Кой знае, че си тук?

— Никой.

Този път той настоя:

— А тате?

— Не, разбира се!

— А Жиз?

— Не, никой. — Антоан се поколеба и за да успокои напълно брат си, добави: — След всичко станало и освен това нали тя е в Лондон, по-добре е да не знае още нищо.

Жак наблюдаваше брат си. Въпросителна светлинка се мярна в очите му и веднага угасна.

Отново настъпи мълчание.

Антоан се боеше от това мълчание; но колкото повече му се искаше да го наруши, толкова повече не намираше повод за това. Очевидно цял куп въпроси го измъчваха, но той не се осмеляваше да ги зададе. Търсеше някоя проста и безопасна тема, която би придала на разговора по-голяма сърдечност; но за съжаление не се представяше никакъв удобен случай.

Положението щеше да стане критично, когато Жак изведнъж отвори прозореца и се дръпна навътре в стаята. Един красив сиамски котарак с дълга сива козина и черна муцунка леко скочи на пода.

— На гости ли ти идва? — рече Антоан възхитен, че му се е отдал случай да заговори за нещо друго.

Жак се усмихна.

— Приятели сме — рече той и след това добави: — Той е от много ценна порода — приятел, който идва от дъжд на вятър.

— Откъде идва?

— Никой не може да ми каже. Сигурно отдалеч, защото в квартала никой не го познава.

Хубавият котарак обикаляше стаята, изпълнен с чувство за собствено достойнство и мъркаше като пеещ фарфалак.

— Измокрил се е твоят приятел — забеляза Антоан, който чувствуваше как мълчанието броди около тях.

— Обикновено ми прави посещения, когато вали — подхвана Жак. — Понякога твърде късно, към полунощ. Дращи по стъклото, влиза, ближе се пред печката и когато се изсуши, иска да излезе. Никога не ми е дал да го погаля, а камо ли да го накарам да хапне нещо.

След като завърши обиколката си из стаята, котаракът се върна до прозореца, който беше останал открехнат.

— Виж — рече Жак почти весело, — той не очакваше да те завари тук и сега ще си отиде. — И действително котката подскочи на покрития с цинк перваз на прозореца и излезе на покрива, без да се обърне.

— Той ме накара болезнено да почувствувам, че съм неканен гост — обади се Антоан полушеговито, полусериозно.

Жак се възползува от това, че затваряше прозореца и не отговори нищо. Когато се обърна обаче, лицето му се бе силно зачервило. Започна да ходи тихо назад-напред из стаята.

Мълчанието отново заплашваше да се възцари.

 

 

Тогава, по липса на друга тема — и понеже се надяваше да промени чувствата на Жак, както и защото мисълта за болния го преследваше постоянно — Антоан започна да говори за баща си. Той твърдеше, че характерът на г-н Тибо се е много променил, откакто му били направили операция и дори се осмели да подхвърли:

— Може би ти би го преценил иначе, ако го виждаше как постепенно остарява през последните три години.

— Може би — отвърна Жак уклончиво.

Но Антоан не се обезсърчаваше лесно.

— Впрочем — продължи той, — понякога съм се питал дали сме го познавали истински, такъв, какъвто той е всъщност… — Заговаряйки на тази тема, мина му през ума да разкаже на Жак една дребна, съвсем прясна случка: — Нали знаеш — поде той — Фобоа, бръснаря срещу нашата къща, до мебелиста, преди улица Пре-о-Клер…

Жак, който се разхождаше из стаята с наведена глава, изведнъж се спря. Фобоа… улица Пре-о-Клер… в желания мрак на неговото уединение тези думи бяха като внезапен лъч, осветяващ цял един свят, който той мислеше, че е забравил. Ясно виждаше и най-малките подробности, всяка плоча на тротоара, всяка витрина, стария дърводелец с кафяви пръсти, сякаш търкани с орехови кори, бледия антиквар и дъщеря му, после къщата, рамка на миналото му, къщата и полуотворената й пътна врата, стаята на портиерката, малкия им апартамент на партера, Лизбет и някъде далеч цялото си ограбено детство… Лизбет, първото му преживяване… Във Виена той позна друга една Лизбет, чийто съпруг се самоуби от ревност… Изведнъж му мина през ума, че трябва да обади за заминаването си на София, дъщерята на дядо Камерзин…

Антоан продължаваше разказа си.

Един ден, когато бързал, влязъл при Фобоа, бръснаря, при когото Жак и Антоан никога не ходеха, защото от двадесет години той всяка събота подстригваше брадата на баща им. Старецът, който познавал Антоан, веднага започнал да му говори за г-н Тибо. С кърпа на врата, незает с нищо, Антоан постепенно се заинтересувал от думите на бръснаря и с учудване открил един съвършено нов образ на баща си.

— Оказа се — обясни той на Жак, — че тате постоянно е говорил за нас на Фобоа. Особено за тебе… Фобоа си спомня много добре онзи летен ден, когато „хлапакът на господин Тибо“ — става дума за тебе — изкарал зрелостния си изпит. Него ден тате полуотворил вратата на бръснарницата само за да се похвали: „Господин Фобоа, малкият изкара“. И Фобоа ми разправи: „Наперен му беше гребенът на добрия татко. Да ти е драго да го гледаш!“. Не би очаквал подобно нещо, нали?… Но най-смайващото за мен е това. Това, което той е вършил от три години насам…

Лицето на Жак леко се сви и Антоан се запита дали е на прав път, като продължава да говори за баща им. Но той се бе вече впуснал в разказа си и не можеше да се спре.

— Да, след твоето заминаване. Най-накрая разбрах, че тате никога не е споменал… истината и че е измислил цял роман, за да заблуди квартала. Например Фобоа ми разказа такива работи: „Най-хубавото нещо са пътешествията! Щом вашият татко може да си позволи да плати на момчето си да учи в чужбина, добре е направил, че го е изпратил там. Пък и в днешно време, като има поща, хората отвсякъде могат да пишат. Татко ви ми казваше, че не минава седмица, без да получите писмо от малкия“.

Антоан избягваше да гледа Жак и за да се отклони малко от темата си, чийто намек бе прекалено ясен, продължи:

— Тате му говорел също и за мен: „По-големият ми син един ден ще стане професор в медицинския факултет“. Говорил и за госпожицата, и за прислужничките. Фобоа познава цялата къща. И за Жиз. Помисли си, това също е любопитно: изглежда, че тате често е говорел за Жиз! Фобоа като че ли имал дъщеря на същата възраст, която, доколкото подразбрах, умряла. Той казвал на тате: „Моята прави така и така“. А тате му казвал: „Моята пък прави така и така“. Би ли повярвал човек! Фобоа ми припомни цял куп детски лудории, детски думи, които чувал от тате и които аз съм забравил. Кой би помислил по онова време, че тате е забелязвал нашите детски игри? А ето, Фобоа ми каза буквално следното: „Вашият татко все съжаляваше, че не е имал дъщеря. Често ми е думал: «Това момиченце, господин Фобоа, нали разбирате, покрай него все едно, че имам дъщеря».“ Буквално така казвал. Много ме учудиха думите му, уверявам те. Каква болезнена чувствителност в края на краищата, прикрита зад навъсения му вид, от плахост може би. И никой не е подозирал, че тя съществува.

Без да каже дума, без да вдигне глава, Жак продължаваше да се разхожда напред-назад. Макар че никак не поглеждаше към брат си, нито едно от движенията на Антоан не му убягваше. Не беше развълнуван; разтърсваха го само бурни и противоречиви пориви. Но най-мъчително за него бе да чувствува как мимо неговата воля миналото нахлува в живота му.

Антоан се обезкуражи от упоритото мълчание на Жак: невъзможно бе да се започне разговор. Той не изпущаше брат си из очи, като се мъчеше да отгатне поне нещо от мислите му; но лицето на Жак изразяваше само мрачна решителност и безразличие. И все пак той не можеше да му се сърди. Обичаше това отново намерено лице, което не искаше да се отпусне и дори се отвръщаше от него. Никое същество на света не му е било така скъпо. И отново, без да посмее да я прояви нито с дума, нито с жест, нежност изпълни сърцето му.

В това време мълчанието ставаше все по-победоносно, по-властно, по-потискащо. Чуваше се само как водата се лее от капчуците, как огънят бумти и как някоя дъска на пода изскърцва от време на време под стъпките на Жак.

След малко той се приближи до печката, отвори я и хвърли две цепеници вътре; тогава, полуколеничил, се обърна към брат си, който го следеше с очи, и внезапно прошепна с предизвикателен тон:

— Строго ме съдиш. Но все ми е едно. Аз не го заслужавам.

— О, не — побърза да опровергае думите му Антоан.

— И аз имам право да бъда щастлив по моему — подхвана Жак. Той се изправи енергично, замълча за миг и добави със стиснати зъби: — Тук аз бях напълно щастлив.

Антоан се наведе към него:

— Наистина ли?

— Напълно!

След всяка размяна на реплики те се взираха за миг един в друг, сериозни, с любопитство в очите, с някаква честна и замислена сдържаност.

— Вярвам ти — рече Антоан. — Впрочем твоето заминаване… И все пак има още толкова неща, които… които не мога да си обясня… О — извика той предпазливо, — не съм дошъл тук, за да ти правя ни най-малкия упрек, моето момче…

Едва тогава Жак забеляза усмивката на брат си… Той си спомняше Антоан с изопнати черти на лицето, енергичен до грубост, затова тази усмивка бе за него трогателно нова. Но дали внезапно не се уплаши, че може да се разнежи? Той сви юмруци и разтърси рамене.

— Мълчи, Антоан, остави тези неща… Не сега — поправи се той.

Израз на истинска мъка се появи на лицето му; Жак обърна глава към тъмната част на стаята, наведе клепачи и промълви:

— Ти не можеш да разбереш.

Отново настъпи тишина. Но атмосферата бе разведрена.

Антоан стана и с най-естествен тон запита:

— Не пушиш ли? Много ми се ще да запаля една цигара, ако позволяваш. — Той считаше за много важно да не прави драми и малко по малко чрез естественото си държане да победи неговата необщителност.

Дръпна няколко пъти от цигарата и после се приближи до прозореца. Всичките стари покриви на Лозана, които напомняха черни самари, се спущаха към езерото в объркана плетеница и контурите им се топяха в наситения с изпарения въздух. Покритите с лишеи керемиди бяха пропити с вода като гъби. Върху просветналия далечен хоризонт се тъмнееше планинска верига. По ридовете снегът изпъкваше като бяла ивица върху еднообразния сив фон на небето, а по тъмните оловни долове се стичаше на светли бразди. Човек би казал, че някакви мрачни вулкани са изригнали мляко и каймак е потекъл по склоновете на планината.

Жак се приближи до брат си.

— Дан д’Ош — каза той, като посочи с ръка към върховете.

Амфитеатрално спускащият се град закриваше отсамния бряг на езерото. Отсрещният бряг се виждаше като някаква мрачна скала, прозираща през воала на дъжда.

— Твоето хубаво езеро се пени днес като развълнувано море — забеляза Антоан.

Жак се усмихна от любезност. Неподвижен, той гледаше нататък, без да може да откъсне очи от брега, където мислено съзираше горички, села, флотилии от корабчета, хвърлили котва до дървеното скеле, виещи се пътеки, които водеха към ханчетата в планината… Целият декор, из който бе скитал и който трябваше сега да остави… За колко време?

Антоан се опита да отвлече вниманието му.

— Сигурно имаш да си свършиш някои работи тази сутрин — рече той. — Особено ако… — Той искаше да добави: „Особено ако тръгнем довечера“, но не довърши фразата си.

Раздразнен, Жак тръсна глава:

— О не, уверявам те. Няма кому да давам сметка. Всичко е просто, когато човек живее сам, когато си е запазил… свободата. — Последната дума прокънтя в тишината. След това той въздъхна и с друг тон, по-тъжен, и с втренчен поглед промълви: — Ти не можеш да разбереш.

„Какъв ли живот води той тук? — питаше се Антоан. — Разбира се, пише… Но от какво живее?“

Той правеше разни предположения и отдаден за миг на мислите си, каза полугласно:

— Откакто си пълнолетен, ти можеш да вземеш твоята част от наследството на мама…

Весело огънче светна в погледа на Жак. Без малко не зададе въпрос. И като че ли изпита леко съжаление: можеше да избегне понякога доста тежък труд… Доковете в Тунис… избите на „Адриатика“ в Триест… „Дойче Бухдрукерай“ в Инсбрук… Но това трая само миг; дори през ум не му мина, че смъртта на г-н Тибо щеше окончателно да му осигури охолно съществуване. Не! По-добре да бъде без техните пари, без самите тях! Съвсем сам!

— А как се справяш? — осмели се да каже Антоан. — Лесно ли свързваш двата края?

Жак погледна наоколо си:

— Нали виждаш?

Антоан не можа да се въздържи да не попита:

— Но какво правиш? Какво работиш?

Лицето на Жак отново бе добило забуления си упорит израз. На челото му заигра бръчка, която ту се появяваше, ту изчезваше.

— Не те разпитвам, за да се намесвам в живота ти — побърза да обясни Антоан. — Единственото ми желание, моето момче, е да успееш да организираш живота си колкото може по-добре, да бъдеш щастлив.

— О, щастлив!… — глухо промълви Жак.

Тонът очевидно означаваше: „Да бъда щастлив — това е невъзможно!“.

— Остави, Антоан, остави… — поде Жак веднага с уморен глас и вдигна рамене. — Тъй или иначе, ти няма да ме разбереш. — Той направи усилие да се усмихне. След няколко нерешителни крачки се върна при прозореца и с блуждаещи очи, сякаш не забелязваше, че си противоречи, отново заяви: — Бях напълно щастлив тук… Напълно.

После, като погледна часовника си, Жак се обърна към Антоан, без да му даде време да поднови разговора.

— Трябва да те представя на дядо Камерзин и на дъщеря му, ако е там. После ще отидем да обядваме. Не тук, а някъде вън. — Той отново беше отворил печката и я пълнеше с дърва, като продължаваше да говори. — Бивш шивач… Сега общински съветник… И разпален синдикалист… Основал е седмичен вестник и го редактира почти съвсем сам… Човек на място, ще видиш.

 

 

Старият Камерзин по риза поправяше коректури в претопления си кабинет; странни правоъгълни очила със златни дръжки, гъвкави като косъм, се навиваха около малките му месести уши. Хитър въпреки детинския си вид, обичащ сентенциите, с подвижен ум, той се смееше често, като гледаше настойчиво над очилата си хората право в очите. Извика да им донесат бира. Отначало наричаше Антоан „драги господине“, но скоро мина на „мило момче“.

Жак съобщи с равнодушен тон, че поради здравословното състояние на баща си ще отсъствува „известно време“, че ще замине тази вечер, но че запазва стаята си, в която ще остави „всичките си неща“, и ще плати в аванс наема за текущия месец.

Антоан не трепна. Размахвайки листовете, разпръснати пред него, старчето се спусна в многоречива импровизирана реч върху своя проект за кооперативна печатница, която да издава „партийните“ вестници. Жак, изглежда, се интересуваше от думите му и му отговаряше.

Антоан слушаше. Жак като че ли не бързаше да остане отново насаме с него. Дали чакаше някого, който не идваше?

Най-после му даде знак да тръгват.

VIII

Навън вятърът режеше и носеше мокър сняг.

— Здравата вали — забеляза Жак.

Той сега се стараеше да се покаже по-разговорчив. Слизайки по широките каменни стълби пред едно обществено здание, обясни, че това е университетът. Тонът му показваше, че се гордее с града, в който се беше установил. Антоан изказа възхищението си от сградата. Но поривите на вятъра, който носеше дъжд и сняг, ги караше да побързат да се приютят някъде.

На ъгъла на две тесни улици, пълни с колоездачи и пешеходци, Жак се отправи към витрината на една къща, която вместо фирма имаше надпис на стъклото на вратата: „ГАСТРОНОМИКА“, изписан с главни бели букви. Салонът бе облицован със стара добре лъсната дъбова ламперия. Съдържателят, пълен и деен човек, червендалест, задъхващ се, но доволен от себе си, от здравето си, от персонала си, от менюто си, се въртеше около клиентите, към които се отнасяше като към свои лични гости. По стените имаше надписи с готически букви: „В «Гастрономика» кухнята не е химия!“ или: „В «Гастрономика» гърненцата за горчица не са изпокапани отвън!“.

Жак, който като че ли се бе поотпуснал малко след посещението при Камерзин и след разходката по дъжда, се усмихваше благосклонно, като виждаше как брат му се забавлява от всичко. Той се изненада от любопитството, което Антоан проявяваше към външния свят, от ненаситния му поглед, от желанието му да улови и да оцени всичко значително, което се мерне пред очите му. Някога в евтините ресторанти на Латинския квартал, където двамата братя обядваха от време на време, Антоан не наблюдаваше нищо и първото му движение, когато сядаше на масата, бе да сложи пред себе си някое медицинско списание, като го подпре на каната за вода.

Антоан почувствува, че Жак го разглежда.

— Намираш ли, че съм се променил? — запита той.

Брат му кимна уклончиво. Да, Антоан му се струваше променен, и то много променен. Но в какво? Дали защото за три години той не бе забравил неговите особености? И сега ги откриваше отново една по една. В даден момент някой негов жест — разтърсването на рамото, придружено от премигване, навикът му да разтваря ръка, когато дава обяснения — го поразяваше като нещо съвсем близко, познато от миналото, което се е напълно изличило от паметта му. И все пак някой други особености му правеха впечатление, без да му припомнят нищо познато: общият израз на лицето, държането, естественото спокойствие, примирителността, погледът, в който нямаше нито рязкост, нито суровост. Всичко това беше твърде ново. Той се опита да го изрази с няколко неясни думи. Антоан се усмихна. Той знаеше, че това му бе останало от Рашел. За няколко месеца тържествуващата страст бе отпечатала върху лицето му, дотогава отказващо да признае открито всякакво щастие, някаква увереност и оптимизъм или може би задоволство на щастлив любовник — следа, която никога не изчезна напълно.

Обедът беше хубав; бирата — пенлива, лека, ледена; салонът — приветлив. Антоан весело се учудваше на местните специалитети: той бе забелязал, че когато заговори на тази тема, брат му по-лесно излиза от мълчанието си. И все пак, винаги когато Жак отваряше уста, той имаше такъв вид, сякаш започва разговора с някакво отчаяние. От време на време думите му, колебливи, откъслечни, изведнъж, без всякакъв повод, ставаха гръмки и трепетни, прекъсвани от внезапни паузи; в такива моменти той впиваше поглед в очите на брат си.

— Не, Антоан! — възрази той на една негова шега. — Грешиш, като смяташ, че… Не може да се каже, че в Швейцария… Ето на’, виждал съм много други страни и мога да те уверя…

Неволното любопитство, което той съзря в лицето на Антоан, го спря. Но изведнъж, може би съжалявайки за прекалената си чувствителност, поде наново:

— Ето на’, онзи там би могъл да бъде взет за типичен швейцарец. Господинът, който е сам на маса и говори със съдържателя, ей там, вдясно. Тип, който често се среща в Швейцария. Видът му, облеклото му… акцентът.

— Този носов акцент, като че ли са хремави, нали?

— Не — поправи го Жак като се намръщи; той очевидно искаше да бъде обективен. — Те говорят, като наблягат на думата, малко я провличат, което показва, че разсъждават. Но особено, виждаш ли, тази вглъбеност, това безразличие към всичко, което става, това е съвсем типично швейцарско. А също така видът им, сякаш винаги и навсякъде се чувствуват в пълна безопасност…

— Умни очи имат — съгласи се Антоан. — Но съвсем им липсва живост.

— Е, такива са хората в Лозана, има ги с хиляди. От сутрин до вечер, без да бързат прекалено и без да губят нито минута, те вършат това, което имат да вършат. Минават покрай живота на другите, без да се намесват. Почти никога не излизат от границите на собственото си съществуване. Във всеки миг от живота си се чувствуват напълно погълнати от това, което вършат, или това, което ще извършат в следния момент.

Антоан го слушаше, без да го прекъсва. Това внимание малко плашеше Жак, но в същото време го окуражаваше, събуждаше у него чувство за собственото му значение и го правеше по-разговорчив.

— Ти каза „живост“… — подхвана той. — Мислят ги за тромави. Но това са прибързани заключения и не са верни. Те всъщност имат по-друг темперамент от… тебе… По-плътен може би. Но са почти толкова гъвкави, когато е нужно… Не, те не са тромави, а по-скоро уравновесени. А това е съвсем различно.

— Много ме учудва — започна Антоан, като извади цигара от джоба си, — че именно ти се чувствуваш добре в този мравуняк…

— Да, именно аз! — извика Жак. Той премести празната чаша, която без малко не събори. — Живял съм навсякъде: в Италия, в Германия, в Австрия…

Гледайки кибритената клечка, без да вдигне глава, Антоан подхвърли:

— В Англия…

— В Англия ли? Не, още не съм бил там… Защо Англия?

Последва кратка пауза, през която всеки се мъчеше да отгатне мислите на другия. Антоан не вдигаше очи. Объркан, Жак все пак продължи:

— Е добре, мисля, че никога не бих могъл да се установя в някоя от тия страни. Там човек не може да работи. Само тук намерих равновесие…

И действително в този миг той имаше вид на човек, който е постигнал известно равновесие. Беше седнал на косо, както, изглежда, имаше навик, с глава, наведена към страната на непокорния кичур, сякаш приведена под тежестта на косите. Дясното рамо се издаваше напред. Целият гръден кош бе подпрян на дясната ръка, чиято китка се опираше на бедрото. Левият лакът обаче бе леко опрян на масата и пръстите на ръката си играеха с пръснатите по покривката трохи. Тези ръце бяха станали мъжествени — жилести, изразителни.

Жак разсъждаваше върху това, което току-що бе казал.

— Тукашните хора действуват успокоително — рече той с някаква благодарност. — Очевидно това отсъствие на страсти е само привидно… И тук, както навсякъде, те съществуват… Но разбираш ли, страсти, на които всеки ден се слага намордник, не представляват голяма опасност… Те не са заразителни… — Той спря отново, зачерви се внезапно и полугласно добави: — Затова именно от три години, знаеш ли…

Без да гледа Антоан, той отметна живо с ръка падналия кичур, промени положението си и замълча.

Дали това не беше първата стъпка към признания? Антоан почака, без да направи никакво движение; само хвърли на брат си насърчителен поглед.

Но Жак нарочно промени темата на разговора:

— А дъждът вън продължава да вали — рече той като стана. — Най-добре е да се приберем, нали?

 

 

Когато излизаха от ресторанта, един колоездач, който минаваше пред тях, скочи от колелото си и изтича към Жак.

— Виждали ли сте някого оттам? — запита той задъхан, без да каже добър ден. Бе притиснал с ръце гърдите си, за да задържи мокрото от дъжда наметало, което вятърът се мъчеше да отнесе.

— Не — отговори Жак, без да изглежда много учуден. Той погледна към входа на една къща, чиято пътна врата беше отворена. — Да застанем там — предложи той.

Понеже Антоан от дискретност се бе отдръпнал настрана, Жак се обърна да го повика. Но когато и тримата се подслониха, не представи непознатия на брат си.

С едно движение на главата новодошлият отметна качулката, която му закриваше очите. Беше над тридесетгодишен човек. Въпреки малко грубия начин, по който се бе обърнал към Жак, без да го поздрави, погледът му беше кротък, почти гальовен. На зачервеното му от свежия въздух лице стар белезникав белег от рана, който полузатваряше дясното му око, минаваше на косо през веждата и се губеше под шапката.

— Обсипват ме с упреци — поде той с възбуден глас, като че ли ни най-малко не се смущаваше от присъствието на Антоан. — Това ли заслужавам, а? — За него сякаш мнението на Жак беше особено важно. Жак направи помирителен жест. — Какво искат те? Казват, че били платени хора. Да не съм им виновен аз? Сега те са далеч и добре знаят, че никой няма да ги издаде.

— Техните машинации няма да успеят — рече Жак, като помисли малко. — От двете неща едното…

— Да, точно така е! — прекъсна го непознатият с някаква благодарност и неочакван жар. — Не трябва заради политическите вестници да избързваме.

— Сабакин веднага ще изчезне, щом подуши нещо — прошепна Жак полугласно. — И Бисон също, ще видите.

— Бисон ли? Може би.

— А пистолетите?

— О, това е лесно да се докаже. Бившият й любовник ги е купил в Базел при разпродажбата на един магазин за оръжия, чийто собственик бил починал.

— Слушайте, Райер — каза Жак. — Не разчитайте на мене тези дни, няма да мога да ви пиша оттук за известно време. Но потърсете Ришардле. Нека ви предаде книжата. Ще му кажете, че са за мен. Ако иска подпис, нека телефонира на Маклаър. Нали?

Райер хвана ръката на Жак и я стисна мълчаливо.

— Ами Лут? — запита Жак като задържа ръката му в своята.

Райер наведе глава.

— Нищо не мога да направя — отвърна той като се засмя плахо. Вдигна очи и повтори разярено: — Нищо не мога да направя, обичам я.

Жак пусна ръката му. После, след кратка пауза измърмори:

— Кой знае докъде ще ви доведе това, и вас, и нея?

Райер въздъхна.

— Тя роди много мъчно и никога няма да се оправи напълно. Във всеки случай не дотам, че да може да работи…

Жак го прекъсна:

— На мен тя ми каза: „Ако имах кураж, има и друг начин да се свърши всичко“.

— Виждате ли? Тогава какво искате да направя?

— Ами Шнеебах?

Райер направи заплашителен жест. Искра на омраза светна в погледа му. Жак протегна ръка и хвана лакътя на Райер. Стисна го приятелски, но твърдо, почти заповеднически.

— Докъде ще ви доведе това, Райер? — повтори той строго.

Събеседникът му разтърси рамене ядосано. Жак отдръпна ръката си. След кратко мълчание Райер вдигна тържествено ръка:

— И нас, и тях накрая ни чака смърт, ето какво може да се каже — заключи той полугласно. После се засмя мълчаливо, сякаш това, което се готвеше да каже, бе напълно очевидно: — Иначе живите биха били мъртви, а мъртвите — живи…

Той улови колелото си за седлото и го повдигна с една ръка. Бледият му белег се превърна във виолетова издутина. След това спусна качулката на пелерината си над очите и протегна ръка.

— Благодаря. Ще отида при Ришардле. Вие сте човек на място, свестен, истински човек. — Гласът отново зазвуча доверчиво и щастливо. — Само като ви видя, Боти, почти се помирявам със света, с хората, с литературата… Дори с вестниците, да… Довиждане.

Антоан не бе разбрал нищо от техния разговор, но нито една дума, нито един жест не се бе изплъзнал от погледа му. Той беше забелязал още от самото начало държането на този човек, чувствително по-възрастен от Жак, който въпреки това му засвидетелствуваше уважение и обич като на по-възрастен човек, превъзхождащ го във всяко отношение. Но това, което го бе изненадало най-много, беше приветливият израз на лицето на Жак, спокоен, замислен, зрелостта на погледа му, както и неочакваният авторитет, който се излъчваше от цялата му личност. Това бе цяло откровение за Антоан. Няколко минути той бе наблюдавал един Жак, които му беше абсолютно непознат, чието съществуване той дори и не подозираше и който все пак несъмнено бе за всички истинският Жак, днешният Жак.

Райер бе възседнал колелото си и без да помисли да поздрави Антоан, се отдалечи, като пръскаше кал.

IX

Двамата братя продължиха пътя си, без Жак да направи какъвто и да било коментар за срещата. Впрочем вятърът, който нахлуваше под дрехите им и сякаш нарочно налиташе върху чадъра на Антоан, пречеше на разговора.

И точно в най-неудобния момент, когато те излизаха на площад Ла Рипон — широка еспланада, където се сблъскваха всички небесни ветрове — Жак, безразличен към дъжда, който го шибаше по лицето, изведнъж забави крачка и запита:

— А защо преди малко на масата ти спомена… Англия?

Антоан усети някакво нападателно намерение у брат си. Чувствувайки се неловко, той избягна въпроса, като измърмори няколко неясни думи, които вятърът отнесе.

— Какво казваш? — рече Жак, който не бе чул нищо. Той се бе приближил и вървеше на косо, за да преодолява вятъра с рамото си. В питащия му поглед, вперен в брат му, имаше толкова настойчивост, че на Антоан, притиснат до стената, му стана съвестно да го излъже.

— Ами… заради… червените рози — призна той. Тонът му бе по-рязък, отколкото би искал. Кръвосмесителната страст на Джузепе и Анета, техният грях в тревата, цял низ от представи, които му бяха станали съвсем близки, без да престанат да му бъдат мъчителни, отново завладяха съзнанието му. Недоволен, нервен, ядосан на вятъра, който го дразнеше, той измърмори някаква ругатня и гневно затвори чадъра си.

За миг Жак, очевидно смаян, остана като закован на мястото си. И през ум не можеше да му мине, че ще чуе този отговор. Той прехапа устни и направи няколко крачки, без да промълви дума. Колко пъти вече бе проклинал онзи час на непонятна слабост, когато бе решил да изпрати тази кошничка с рози, купена по негова поръчка от един приятел в Лондон. Това бе издайническа вест, чийто смисъл бе: „Аз съм жив и мисля за тебе“. Беше я изпратил, въпреки че искаше всичките му близки да го мислят за мъртъв. Но досега поне вярваше, че неблагоразумието му не е известно никому. Недискретността на Жиз, неочаквана и непонятна за него, го вбеси. Той не можа да сдържи яда си.

— Ти си сбъркал призванието си — рече той, като се изсмя подигравателно. — Бил си роден за полицай!

Обиден от тона му, Антоан му възрази:

— Драги мой, когато човек толкова държи да прикрие личния си живот, той не го разгласява по страниците на списанията, за да го научат всички!

— Какво? — кресна в лицето му Жак, засегнат на най-болното място. — Да не би от моята повест да си научил за кошничката с цветята?

Антоан не можа да се овладее.

— Не — възрази той, като се преструваше на спокоен и произнасяше отчетливо всяка сричка с язвителен тон, — но твоята повест поне ми позволи да схвана смисъла на тази пратка!

След като хвърли отровната си стрела, той се наведе срещу вятъра и ускори крачките си. Но почти веднага мисълта за извършената непоправима грешка му се стори така очебийна, че дъхът му секна. Няколко излишни думи — и всичко беше пропаднало: сега той ще загуби Жак завинаги. Защо не можа да се овладее, защо се поддаде на раздразнението си? Дали защото ставаше дума за Жиз? Какво да прави сега? Да се обясни, да се извини? Дали не беше вече много късно? О, той се чувствуваше готов на всичко, за да поправи грешката си.

Тъкмо когато искаше да се обърне към брат си и най-смирено да признае грешката си, той почувствува внезапно, че Жак го хваща за лакътя, залавя се за него с всички сили. Това беше страстно притискане, съвършено неочаквано, спонтанна братска прегръдка, която за един миг изличи не само тази размяна на горчиви думи, но и цялото мълчание през тригодишната раздяла. До ухото му трептящи устни шепнеха с отпаднал глас:

— Но какво, Антоан? Как си могъл да допуснеш? Нима си помислил, че Жиз… че аз, аз… Помислил си, че това е възможно?… Ти си луд!

Погледите им се срещнаха. Очите на Жак бяха измъчени, но някак си просветлени, подмладени. Това лице, върху което свенливостта бе изписала възмущение, примесено със страдание, бе за Антоан като сноп благотворни лъчи. Сияещ, той притисна до себе си ръката на брат си. Действително ли бе подозирал той тези две деца? Антоан не знаеше вече. Той мислеше за Жак с трескаво вълнение. Почувствува се изведнъж облекчен, освободен, безкрайно щастлив. Най-после бе намерил брат си.

Жак мълчеше. Пред очите му се нижеха мъчителни спомени: онази вечер в Мезон-Лафит, когато бе открил едновременно и любовта на Жиз, и неотразимото си плътско влечение към нея; кратката целомъдрена целувка под липите в тъмната нощ; романтичният порив на Жиз, която посипа с рози мястото, където си бяха дали този плах залог за любов…

И Антоан мълчеше. Искаше му се да наруши мълчанието, но вървеше ням, смутен. Но стискайки ръката на Жак, той сякаш искаше да му каже: „Да, луд бях, но сега вярвам на думите ти и съм така щастлив!“. Брат му отвърна на тази ласка. Така те се разбираха по-добре, отколкото с думи.

Вървяха под дъжда, притиснати един до друг, смутени и двамата от този тъй нежен, продължителен допир, но нито единият, нито другият не смееше пръв да се отдръпне. Когато минаваха покрай една стена, която ги пазеше от вятъра, Антоан отвори чадъра си и тогава вече двамата продължиха пътя си, притиснати един до друг, сякаш само за да могат да се скрият под чадъра.

Достигнаха до пансиона, без да са си разменили нито дума. Пред вратата Антоан се спря, измъкна ръката си и със съвсем естествен глас каза:

— Чакай, ти сигурно имаш да свършиш много неща до довечера? Ще те оставя и ще отида да разгледам града…

— В такъв дъжд? — рече Жак. Той се усмихваше, но Антоан беше забелязал в очите му някаква искрица на колебание. Всъщност и двамата се страхуваха да останат насаме през целия дълъг следобед. — Не — додаде Жак, — имам да напиша две-три писма, това няма да отнеме повече от двадесет минути; и може би ще се наложи да отида до едно място преди пет часа. Тази перспектива сякаш помрачи лицето му, но той веднага се съвзе и добави: — Дотогава съм свободен. Да се качим горе.

В тяхно отсъствие стаята бе разтребена. Печката, отново напълнена с дърва, бумтеше. Те простряха пред огъня измокрените си палта, като си помагаха един на друг със съвсем ново другарско чувство.

Един от прозорците беше останал отворен и Антоан се приближи до него. Сред морето от покриви, които слизаха към езерото, се издигаше величествена кула, увенчана с камбанарии; високата й стрела от позеленяла мед блестеше под дъжда. Той я посочи с пръст.

— „Сент-Франсоа“ — обясни Жак. — Можеш ли да видиш часа?

На една от страните на кулата блестеше в златно и червено циферблат.

— Два и четвърт.

— Ти си добре. Моето зрение е много отслабнало. И не мога да свикна с очилата поради постоянното главоболие.

— Главоболие ли? — извика Антоан, който затваряше прозореца. Той живо се обърна. Въпросителният израз на лицето му накара Жак да се усмихне.

— Да, господин докторе. Имах ужасно главоболие; и още не ми е напълно минало.

— Къде те боли главата?

— Една болка тук.

— Все отляво ли?

— Не…

— А замайвания имаш ли? Зрителни смущения?

— Успокой се — каза Жак, комуто този разговор започваше да става неприятен. — Сега съм много по-добре.

— Приказки! — заяви Антоан, който не се шегуваше. — Трябва да бъдеш сериозно прегледан и да се изследват храносмилателните процеси…

Макар че очевидно нямаше намерение да почне медицински преглед, Антоан машинално бе направил крачка към Жак, който неволно понечи да се дръпна назад. Той беше загубил навика да се занимават с него и най-малкото внимание му се струваше като посегателство на свободата му. Впрочем той почти веднага се опомни и проявената към него грижа дори го накара да почувствува някаква сладост, сякаш топъл дъх бе докоснал скованото му сърце.

— Ти нямаше такова страдание по-рано — продължи Антоан. — Откъде е дошло това?

Жак, който съжаляваше, че бе поискал да се отдръпне назад, сметна, че трябва да отговори, да даде някои обяснения. Но можеше ли да каже истината?

— Главоболието се появи след една болест… Нещо като грип, не знам точно… А може би е от маларията. Бях почти цял месец в болница.

— В болница? Къде?

— В… Габес.

— Габес ли? В Тунис?

— Да. Изглежда, че съм и бълнувал. И след това почнах ужасно да страдам от главоболие; по цели месеци.

Антоан не каза нищо, но явно бе какво мисли: „Да имаш в Париж прекрасен дом, да си брат на лекар и да рискуваш да пукнеш в някаква болница в Африка…“.

— Това, което ме спаси — продължи Жак, който желаеше да отклони брат си от тези мисли, — беше страхът. Страхът да умра там, в онази пещ. Мислех за Италия, както сигурно корабокрушенец мисли на сала си за земята, за изворите със сладка вода… Имах едно-единствено желание: жив или мъртъв да взема кораба и да пристигна час по-скоро в Неапол.

Неапол… Антоан си спомни за „Лунадоро“, за Сибил, за Джузепе, за разходките по залива… Поколеба се, но все пак попита:

— А защо Неапол?

Лицето на Жак пламна. За момент той като че ли се бореше със себе си и искаше да си наложи да обясни нещо, после сините му очи угаснаха.

Антоан побърза да наруши мълчанието.

— Това, което ти е било нужно, мисля, е било почивка, но в по-свеж климат.

— Най-напред — продължи Жак, който очевидно не бе чул думите на брат си — имах препоръка до един чиновник от консулството в Неапол. Отлагането в чужбина е по-лесно. Аз държах да бъда в ред с военната си служба. — Той изправи рамене. — Впрочем по-скоро бих се съгласил да ме считат за дезертьор, отколкото да се върна във Франция, за да ме тикнат в техните казарми!

Антоан не трепна. И веднага промени темата.

— Но за тези пътувания имаше ли… достатъчно пари?

— Какъв въпрос! Това е типично за тебе! — започна да ходи напред-назад из стаята, пъхнал ръце в джобовете.

— Никога не съм оставал за дълго без пари, без да имам това, което ми е било необходимо. В началото, когато бях там, естествено трябваше да работя каквото ми попадне… — Той отново се изчерви и погледна настрана. — О, за няколко дни само… Човек бързо се оправя, знаеш, когато е сам.

— Но как? Какво работеше?

— Е, например… давах уроци по френски в едно занаятчийско училище… Правех и коректури нощем в „Курие Тюнизиен“, в „Пари-Тюнис“… Често пъти ми е било от полза, че пиша италиански така свободно, както и френски… Скоро след това започнах да давам и статии, поех прегледа на печата в един седмичник, после разни хроники, изобщо такава работа… След това, щом се поправих, почнах да пиша репортажи! — Очите му заблестяха. — А, само да бях добре със здравето, и сега щях да съм там! Какъв живот!… Спомням си във Витербо… Ама седни де. Не, аз предпочитам да ходя. Бяха ме изпратили във Витербо. Никой не смееше да отиде. За онзи необикновен процес „Камора“, нали си спомняш? През март 1911… Какво приключение! Живеех при едни неаполитанци. Истинско свърталище. През нощта на 13 срещу 14 всички се изпариха. Когато полицията пристигна, аз спях. Бях съвсем сам и трябваше… — Той прекъсна фразата си по средата въпреки вниманието, с което Антоан го слушаше или може би именно защото Антоан го слушаше с такова внимание. Как да му предаде с думи, да го накара дори само за миг да си представи този главозамайващ живот, който бе водил месеци наред. Макар че погледът на брат му бе настойчив, той се обърна настрана: — Колко е далеч всичко това! Остави… Да не мислим за миналото.

И за да се откъсне от магията на тези спомени, той си наложи да заговори отново, но вече по-спокойно:

— Ти казваше, че… това главоболие… Нали разбираш, аз никога не съм понасял пролетта в Италия. Щом можах, веднага като се почувствувах свободен — той се намръщи (явно и тези спомени му бяха мъчителни), — щом можах да се откъсна от всичко това — продължи той енергично, — отидох на север.

Той се беше спрял и стоеше с ръце в джобовете и очи, устремени в печката.

— В Северна Италия ли? — запита Антоан.

— Не — извика Жак като се сепна. — Във Виена, Будапеща… После в Саксония, в Дрезден. И в Мюнхен. — Лицето му внезапно се помрачи; този път той хвърли остър поглед към брат си и сякаш наистина се поколеба; устните му потръпнаха. Изтекоха няколко секунди. Жак прехапа устни и се задоволи да прошепне нещо със стиснати зъби, така че последната дума бе почти неразбираема:

— А, Мюнхен… Мюнхен също е у-жа-сен.

Антоан бързо го пресече:

— Във всеки случай ти би трябвало… Щом не е открита причината… Главоболието не е болест, то е симптом.

Жак не го слушаше и Антоан замълча. На няколко пъти вече се бе случило същото: човек би се заклел, че Жак чувствува нужда да се освободи от някаква тайна, която го тормози; устните му се движеха, като че ли ей сега ще довери нещо на брат си; после изведнъж думите му засядаха на гърлото и той замълчаваше. И всеки път, вместо да му помогне да преодолее тази пречка, Антоан, парализиран от глупави опасения, сам му пречеше и отбягваше признанието, като заговорваше за каквото му хрумне.

Тъкмо когато се питаше как да върне Жак на същата тема, по стълбите се чу шум от леки стъпки. Някой почука, вратата се полуотвори и почти веднага Антоан зърна рошавата главичка на един хлапак.

— О, извинявайте. Безпокоя ли ви?

— Влез — извика Жак и тръгна към вратата.

 

 

Оказа се, че новодошлият съвсем не е хлапак, а дребничък човек на неопределена възраст, обръснат, с млечнобяло лице и разчорлени, руси като кълчища коси. Той се поколеба на прага и сигурно хвърли неспокоен поглед към Антоан, но очите му бяха засенени с тъй гъсти безцветни клепки, че бе невъзможно да се видят зениците му.

— Ела по̀ към печката — покани го Жак, като поемаше палтото му, от което капеше вода.

Той като че ли пак бе решил да не представи брат си. Усмихваше се съвсем непринудено и сякаш не се стесняваше много от присъствието на Антоан.

— Дойдох да ви кажа, че Митьорг пристигна и донесе писмо — обясни новодошлият. Той говореше със съскащ глас, бързо, но ниско и почти боязливо.

— Писмо ли?

— От Владимир Княбровски!

— От Княбровски? — извика Жак и лицето му светна. — Седни, изглеждаш уморен. Искаш ли бира? Или чай?

— Не, благодаря, не искам нищо. Митьорг пристигна нощес. Идва оттам… В такъв случай какво да правя? Какво ще ме посъветвате? Трябва ли да опитам?

Жак помисли доста дълго, преди да отговори.

— Да. Сега това е единственият начин да узнаем.

Другият се развълнува.

— Тогава на добър час! Така си и мислех! Иняс ме разубеждаваше. Шенавон също. Но вие, вие! Значи, на добър час! — Той стоеше обърнат към Жак и дребничкото му лице излъчваше доверие.

— Само че… — каза Жак строго, като вдигна пръст.

Албиносът заклати глава в знак на съгласие.

— С кротост, с кротост — произнесе той важно. Личеше, че в това крехко тяло се крие желязна упоритост.

Жак разглеждаше посетителя.

— Да не си бил болен, Ванхееде.

— Не, не… Малко съм уморен. — Усмихвайки се злобно, той добави: — Не се чувствувах добре, знаете, в тяхната голяма сграда.

— Там ли е още Прецел?

— Да.

— А Кийбьоф?… Ще кажеш на Кийбьоф от мене, че много приказва. Нали? Той ще разбере.

— О, на Кийбьоф аз направо му казах: „Вие действувате като че ли сами сте долни хора!“. Той скъса манифеста на Розенгаард, без дори да го прочете! Там всички са корумпирани. — Той повтори: — Всички до един. — Гласът му беше глух и възмутен, но същевременно усмивка на ангелска снизходителност играеше по устните, които бяха като на момиченце.

След малко той продължи с остър, съскащ тон:

— Сафрио! Тюрсе! Патерсън! Всички! Дори Дюзан! Всички вонят!

Жак поклати глава:

— Жозефа може би. Но не и Сюзан, не. Жозефа виждаш ли, е негодница. Всички ще ви скара.

Ванхееде го наблюдаваше мълчаливо. Той непрекъснато мърдаше кукленските си ръце върху малките си коленца; китките му, които се подаваха от ръкавите бяха невероятно тънки и бледи.

— Знам. Но какво? Можем ли да я изхвърлим на улицата сега? Бихте ли го направили вие, кажете? Причина ли е изобщо това? В края на краищата тя е същество, което не е долно по природа, не… При това тя се постави под наша закрила. Е, тогава?… С кротост, може би с кротост… — Той въздъхна. — Колко такива като нея съм срещал!… Всички са корумпирани.

Той въздъхна отново, докосна Антоан с неуловимия си поглед, после стана и като се приближи до Жак, каза внезапно развълнуван:

— Писмото на Владимир Княбровски е прекрасно, знаете ли?

— Е — запита Жак, — какво смята да прави той сега?

— Лекува се. Намерил е жена си, майка си и децата. Готви се да живее втори живот.

Ванхееде беше започнал да се разхожда пред печката. От време на време той нервно стискаше ръце. Изведнъж каза съсредоточено, сякаш на себе си:

— Чисто сърце е Княбровски.

— Чисто сърце — повтори Жак веднага със същата интонация. И след кратка пауза добави: — Кога мисли да издаде книгата си?

— Нищо не каза.

— Рускинов твърди, че е нещо потресаващо, знаеш ли?

— А как иначе! Книга, която изцяло е написал в затвора! — Той направи няколко крачки. — Не ви донесох писмото днес, защото го дадох на Олга да го занесе в кръжока. Но ще го получа тази вечер, обратно. — Без да гледа Жак, с лекотата на блуждаещо огънче той ходеше напред-назад с вдигната глава, сякаш се усмихваше на ангелите. — Владимир казва, че никога не е намирал себе си така, както в този затвор. Сам със самотата! — Гласът му ставаше все по-хармоничен, но и все по-глух. — Казва, че килията му била хубава и много светла, намирала се някъде горе в зданието. Той стъпвал на дъските на леглото, за да достигне решетестия прозорец с чело. Разправя, че седял така с часове да мисли, загледан как снежинките се въртят в небето. Не можел да види нищо друго — нито покрив, нито връх на дърво, нищо, никога нищо. Но щом настъпила пролетта, както и през цялото лято, към края на следобеда слънчев лъч падал на лицето му за десетина минути. Цял ден той чакал този час. Ще прочетете писмото му. Разправя още, че веднъж, през първата година, чул как някъде далеч плаче дете… Друг път, две години по-късно, чул гърмеж… — Ванхееде хвърли поглед към Антоан, който го слушаше, и неволно започна да го следи с поглед. — Но аз ще ви донеса писмото утре — заключи той като се върна и седна на стола си.

— Не утре — рече Жак. — Утре няма да бъда тук.

Ванхееде не изглеждаше изненадан. Той отново обърна глава към Антоан и след кратка пауза стана.

— Извинете. Сигурно ви безпокоя. Но исках веднага да ви обадя за Владимир.

Жак също стана.

— Ти много работиш сега, Ванхееде. Би трябвало повече да пазиш здравето си.

— О, не.

— Все при Шомберг и Риит ли си?

— Все там. — Той се усмихна лукаво. — Пиша на машина. От сутрин до вечер повтарям: „Да, господине“ и чукам на машината. Какво значение има това? Щом дойде вечерта, пак намирам себе си. Тогава цялата нощ чак до следната сутрин съм свободен да мисля: „Не, господине“.

В този миг дребничкият Ванхееде бе вдигнал високо малката си глава и разчорленият му конопен перчем го правеше да изглежда още по-изправен. Той направи движение, сякаш се обръща към Антоан:

— Десет години съм гладувал за тези идеи, господа. И държа на тях.

После се обърна към Жак, протегна му ръка и внезапно в тънкото му гласче прозвуча тревога:

— Може би заминавате?… Е, какво да се прави. Добре се чувствувах, като идвах при вас, знаете ли?

Трогнат, Жак не отговори нищо, но ласкаво постави ръка на рамото на албиноса. Антоан си спомни за човека с белега на челото. Жак и тогава бе направил същия жест — приятелски, ободряващ, малко покровителствен. Изглежда, той наистина заемаше особено място в тези странни групировки — съветваха се с него, търсеха одобрението му, страхуваха се от порицанието му; очевидно беше също, че идваха да излеят сърцето си при него.

„Той е истински Тибо! — каза си Антоан доволен. Но веднага го обзе тъга. — Жак няма да остане в Париж — помисли си той. — Без съмнение той ще се върне да живее в Швейцария. — Напразно се успокояваше: — Ще си пишем, ще идвам да го виждам, няма вече да бъде същото, както през тези три години! — Все пак изпитваше мъчителна тревога: — Какво ще постигне той, какъв ще бъде животът му сред тези хора? Как ще използува силата си? Това ли е неговото блестящо бъдеще, за което мечтаех?“

Жак бе хванал под ръка приятеля си и пристъпвайки с малки крачки, бавно го изпрати до вратата. На прага Ванхееде се обърна, поздрави Антоан с плах поклон и изчезна, последван от Жак.

Антоан чу за последен път съскащото гласче:

— Всички са корумпирани… Търпят около себе си само раболепни типове и дресирани кученца…

X

Жак се върна. Той не му даде обяснения за това посещение, както и при срещата с колоездача. Само си наля чаша вода и започна да пие на малки глътки.

За да прикрие чувствата си, Антоан запали цигара, стана, за да хвърли кибритената клечка в печката, отиде до прозореца, погледна навън, после се върна и седна на предишното си място.

Мълчаха вече няколко минути. Жак отново бе започнал да се разхожда из стаята.

— Какво искаш — започна той без всякакво предисловие, като продължаваше да ходи напред-назад, — трябва да се опиташ да ме разбереш, Антоан. Нима бих могъл да дам три години, три години от живота си на тяхното училище, кажи!

Смутен, Антоан доби съсредоточен и примирителен вид.

— Всъщност това продължение на колежа под друга форма! — продължи Жак. — Тези лекции, тези уроци, тези безкрайни тълкувания! Това уважение към всичко!… Това смешение с толкова хора! Всички идеи, събрани заедно и тъпкани от стадото в тези задушни дупки! Като си помислиш само за речника им!… Не, никога не бих могъл… Разбери ме, Антоан… Не казвам, че… Разбира се, аз ги уважавам… Да бъдеш професор, това значи да работиш почтено, да вярваш в работата си. Разбира се, те са трогателни с достойнството си, с духовното усилие, с тяхната вярност, която е така зле възнаградена. Да, но… Не, ти не можеш да ме разбереш — прошепна той след кратка пауза. — Не го направих само за да избягам от това школско заробване или от отвращение към училищния апарат, не… Но този смешен живот, Антоан! — Той се спря и загледан упорито в пода, повтори: — Смешен!

— Когато отиде при Жаликур — запита Антоан, — беше ли вече решил да…

— Съвсем не! — Жак стоеше прав, неподвижен, с вдигнати вежди, втренчил поглед в земята, като се мъчеше добросъвестно да възстанови миналото. — О, този октомври! Бях се върнал от Мезон-Лафит в… жалко състояние! — Раменете му се отпуснаха сякаш под тежестта на непосилно бреме. — Толкова непримирими противоречия… — измърмори той.

— Да, октомври — додаде Антоан, мислейки за Рашел.

— Тогава, в навечерието на учебната година, на всичко отгоре дойде и ужасната перспектива да вляза в Екол нормал. Такъв страх ме обхвана… Виж колко е странно това! Днес ясно разбирам, че до посещението ми при Жаликур аз просто изпитвах голям страх и нищо повече. Без съмнение, уморен от всичко това, аз на няколко пъти бях мислил да зарежа училището и дори да замина… да… Но това беше само смътна, неосъществима мечта. Едва след като говорих с Жаликур онази вечер, можах да взема решение. — Той вдигна очи и забелязвайки слисаното лице на брат си, запита: — Учудва ли те това? Тогава ще ти дам да прочетеш бележките, които написах тази вечер, когато се прибрах; тъкмо ги намерих преди няколко дни.

Той отново започна да се разхожда с мрачен вид сякаш споменът за това посещение още го вълнуваше.

— Само като помисля за това… — рече той, клатейки глава. — Но какви връзки си имал ти с него? Писахте ли си? Вероятно си отишъл да го видиш. Какво е твоето впечатление?

Антоан се ограничи с уклончив жест.

— Да — рече Жак, който сметна, че мнението на брат му за професора е отрицателно, — ти сигурно мъчно можеш да разбереш какво представляваше той за нашето поколение! — Той спря да се разхожда и седна срещу Антоан в креслото, което беше до печката. — Жаликур! — възкликна той като се усмихна внезапно. Тонът му бе станал по-мек. Той сладостно протегна ръка към топлината. — Години наред, Антоан, ние си казвахме: „Когато станем студенти на Жаликур…“. Дори мислехме: „Негови ученици“. Аз например, когато се колебаех дали да следвам в Екол нормал, винаги си казвах: „Да, но там е Жаликур…“. Той беше единственият, заради когото си заслужаваше да се следва, разбираш ли? Знаехме наизуст стиховете му. Повтаряхме ядовитите му забележки, цитирахме духовитостите му. Казваха, че колегите му завиждали. Той бе наложил на университета не само лекциите си — истински лирични импровизации, пълни с дръзки идеи, с отклонения, с внезапни признания, изпъстрени с откровени и грубовати думи, — но също и остроумията си, елегантността си на стар благородник, монокъла си и странната си филцова шапка! Ентусиаст, своенравен, чудак, но богат духом, благороден, с голям съвременен ум, за нас той беше човекът, който знае как да сложи пръст в раната! Бях му писал. Имам от него пет писма — те са моя гордост, мое съкровище. И днес още смятам, че от тези пет писма три, дори четири са великолепни… Слушай, една пролетна сутрин към единадесет часа го срещнахме — аз и един мой приятел. Как да забравиш такова нещо! Той се изкачваше по улица Суфло с широки, пъргави крачки. Спомням си развяния му жакет, светлите гетри, белите му коси под широката периферия на шапката. Съвсем изправен, с монокъл на окото, с бели увиснали галски мустаци, с орлов нос, устремен като нос на кораб… Профил на стар орел, който е готов да забие клюна си. Хищна птица, в която имаше и нещо от дългокраките птици; истински стар английски лорд. Незабравима гледка!

— Представям си го! — извика Антоан.

— Следихме го чак до вкъщи. Бяхме като омагьосани. Обиколихме десет книжарници, за да търсим снимката му! — Жак рязко подви крака под себе си. — Но виждаш ли, аз го мразя, като мисля за това! — След това, наведен напред, с ръце, протегнати към печката, той замислено добави: — И все пак на него дължа смелостта си да замина.

— Струва ми се, че той съвсем не е схванал това — забеляза Антоан.

Жак не слушаше. Обърнат към огъня, с мечтателна усмивка на устните, с разсеян вид, той продължи:

— Искаш ли да ти разкажа?… Слушай, една вечер след вечеря внезапно реших да отида при него. Да му обясня… всичко! Тръгнах веднага, без да мисля… В девет часа позвъних в дома му на площад Пантеон. Нали го знаеш? Отвори ми една глуповата бретонка. Поведе ме през тъмен вестибюл, през трапезарията; някаква жена се скри набързо. Масата беше разтребена; върху нея се търкаляше кошничка с плетиво, бельо за кърпене… Миришеше на ядене, на лула, беше горещо и душно. Вратата се отвори — Жаликур! Нищо общо със стария орел, който бяхме видели на улица Суфло, нито с автора на писмата, нито с поета, нито с големия съвременен ум, нито с никой от разните образи на професор Жаликур. Нищо! Само един Жаликур, прегърбен, без монокъл, облечен в стара куртка с пърхот по нея, с изгаснала лула, с кисел израз на лицето. Трябва да е хъркал, докато му се е смилала храната, обвесил нос над печката. Сигурно нямаше да ме приеме, ако слугинчето… Но като го спипах така неочаквано, че нямаше накъде да мърда, въведе ме в кабинета си. Аз веднага започнах разпалено: „Идвам при вас“ и т.н… Той се поизправи, съживи се малко: видях как старият орел започна да се събужда в него. Сложи монокъла си, предложи ми стол: старият лорд се събуди. Той ми каза с изненадан вид: „Съвет ли?“. От тона му явно се подразбираше: „Нима нямате никого, с когото да се посъветвате?“. Прав беше. Никога не бях помислял за това. Но какво искаш, Антоан, какво можех да направя: почти никога не съм можел да следвам съветите ти… Нито чиито и да било съвети… Винаги сам съм се ръководел, такъв съм си. Точно така и отговорих на Жаликур. Вниманието му ми даваше кураж и аз се хвърлих с главата надолу: „Искам да стана писател, голям писател…“. Нямаше как, трябваше оттам да започна. Той дори не трепна. Продължих да изливам душата си, обясних му… е, обясних му всичко! Че чувствувам в себе си някаква сила, нещо съкровено, съществено, което е мое, което съществува… че от години всяко усилие да събирам познания е било винаги във вреда на тези вътрешни, дълбоки ценности… че ми са станали омразни и учението, и училищата, и ерудицията, и коментарите, и всичките брътвежи… че отвращението ми към тях е така силно като инстинкт на самозащита, на самосъхранение! Не можех вече да се спра! Казах му: „Всичко това ми тежи, господин професоре, задушава ме, отклонява в друга насока истинските ми стремежи!“.

Жак бе вперил поглед в Антоан и очите му постоянно се меняха: от сурови и пламенни в миг ставаха измъчени, нежни, почти гальовни.

— Това е самата истина, Антоан, разбираш ли? — извика той.

— Много добре го разбирам, моето момче.

— О, това всъщност не е гордост — поде Жак. — Не е желание за господство, нищо от това, което обикновено се нарича амбиция. Доказателството е моят живот тук! И все пак, кълна ти се, Антоан, тук аз бях напълно щастлив!

Последваха няколко секунди мълчание. Антоан се обади:

— Разкажи ми какво стана по-нататък. Какво ти отговори той?

— Чакай. Нищо не отговори, доколкото си спомням. Или не, ето какво каза… Бях му издекламирал накрая куплета за „извора“… Перифразирах му поема в проза, която бях започнал да пиша… Голяма глупост! — добави Жак като се зачерви. — „Да можеш най-после да погледнеш в себе си, наведен като над извор… Да разтвориш тревата, да разкриеш този потир на чистотата, където водата блика от дълбочините“ и т.н… Тогава той ме прекъсна: „Хубав образ създавате…“. Това беше всичко, което намери да каже! Гадина такава! Аз търсех погледа му, но той не ме поглеждаше. Играеше си с пръстена си…

— Представям си го — рече Антоан.

— Тогава започна една дълга реч: „Не трябва прекалено да презираме отъпканите пътища… Ползата, която човек има от изучаването на разни дисциплини, гъвкавостта, която се придобива“ и т.н… Ох, и той беше като другите. Нищо, нищо не беше разбрал. Единственото, което ми предлагаше, бяха предъвкани идеи! Бяс ме хвана, дето бях говорил пред него! Той продължи известно време в същия тон, като че ли единствената му грижа беше да реши що за човек съм: „Вие сте от тези, които… Младите хора на вашата възраст са… Човек би могъл да ви класира между характерите, които…“. Тогава аз настръхнах: „Мразя класификациите, мразя класификаторите! Под предлог, че класират човека, те го ограничават, окастрят го и той излиза от лапите им духовно смален, осакатен, със закърнели способности!“. Той се усмихваше, сигурно беше решил да преглътне всичко. Тогава именно му извиках: „Мразя професорите, господине! И затова именно дойдох при вас!“. Жаликур продължаваше да се усмихва, но явно бе поласкан. Постави ми няколко въпроса от любезност. Вбесяващи въпроси! Какво съм правел? „Нищо!“ Какво съм искал да правя? „Всичко!“ Не се осмели дори да се ухили, педантът му с педант, защото прекалено много се страхуваше от преценката на един младеж! Това е неговата идея-фикс — мнението на младите! Откакто бях влязъл при него, той всъщност мислеше само за едно: за книгата, която пишеше, „Моите преживявания“. Трябва да е излязла вече, но аз никога няма да я прочета. Потеше се от страх при мисълта, че книжлето му може да няма успех и преследван от мисълта за провал, щом видеше младеж, веднага се питаше: „Какво ли ще си помисли този например за книгата ми?“.

— Горкият! — каза Антоан.

— О да, знам, може би беше трогателно. Само че аз не бях отишъл да го гледам как трепери. Все още се надявах, чаках да видя моя Жаликур. Един от моите образи на Жаликур, който и да е, на поета, философа, човека, който и да е, но не този! Най-после станах. Това беше комичен момент. Той ме изпращаше и продължаваше да дрънка: „Толкова е трудно да се дават съвети на младите… Няма истина, валидна за всички, всеки трябва сам да търси своята истина“ и т.н… Аз бързах, ням, сгърчен… можеш да си представиш. Салонът, трапезарията, вестибюла, сам си отварях вратите в тъмното, блъсках се във вехториите му, той едва имаше време да намира електрическите ключове.

Антоан се усмихна; спомняше си разположението на апартамента, инкрустираните мебели, тапицираните с гоблени столове, вазите и статуетките. Но Жак продължаваше да говори и лицето му бе добило изплашен израз:

— Тогава… Чакай, не помня вече как стана това. Дали изведнъж разбра защо бягах? Чух зад гърба си пресипналия му глас: „Е, какво искате от мене, нали виждате, че аз съм опустошен човек, свършен!“. Бяхме вече във вестибюла и аз се обърнах смаян. Какво жалко лице! Той повтаряше: „Опустошен! Свършен! Без нищо да съм създал!“. Тогава аз започнах да протестирам. Да. И бях искрен. Не му се сърдех вече, но той си държеше на своето: „Нищо! Нищо! Аз единствен знам това!“. И понеже аз непохватно настоявах, той просто се вбеси: „Какво е създало тази илюзия у всички вас? Книгите ми? Те са нула! Нищо не съм вложил в тях, нищо от това, което бих могъл да вложа! Тогава какво? Кажете! Титлите ми? Лекциите ми? Академията? Какво, кажете! Това ли?“. После улови ревера си, където се виждаше розетката на „Почетния легион“, и го разтърси с ожесточение. „Това ли? Кажете! Това ли?“

Завладян от разказа си, Жак беше станал. Той описваше сцената с растящ жар. Антоан си спомни как бе видял Жаликур в същия вестибюл, изправен, обкръжен със сияние от светлината на плафониерката.

— После изведнъж той се успокои — продължаваше Жак. — Мисля, че се уплаши, да не би да го чуе някой. Отвори една врата и ме бутна в нещо като килер, който миришеше на портокали и на сода каустик. По лицето му беше изписана подигравателна гримаса, но погледът му беше жесток и зад монокъла очите му бяха налени с кръв. Облакъти се на една дъска, върху която имаше чаши и купа за компот; не знам как не събори нещо на пода. Три години има оттогава и още чувам тона му, думите му. Започна да говори, да говори с глух глас: „Слушайте. Ето ви истината. И аз също на вашата възраст… Или може би бях малко по-възрастен, когато завърших Екол нормал. Тогава и аз чувствувах призвание към литературата. И у мен също напираше тази сила, която трябваше да бъде свободна, за да разцъфне! И аз също усещах интуитивно, че вървя по грешен път. За момент… И на мен също ми хрумна да поискам съвет. Само че аз потърсих един писател. Отгатнете кого! Не, няма да ме разберете, вие не бихте могли да си представите какво беше той за младите през 1880 година! Отидох при него. Той ме остави да говоря, като ме наблюдаваше с живите си очи и ровеше с пръсти брадата си. Понеже винаги бързаше, стана, без да дочака края. О, той никак не се поколеба! С фъфлещия си глас — той произнасяше «с» като «ф» — ми каза: «Единственото чиракуване за наф, това е журнализмът!». Да, това ми каза. Бях двадесет и три годишен. И аз си отидох, както бях дошъл, господине, също като глупак! Върнах се при книжките, при учителите, при другарите, при конкуренцията, при напредничавите списания, при празните приказки. Хубаво бъдеще! Хубаво бъдеще!“ Пляс! Жаликур стовари ръка на рамото ми. Винаги ще виждам пред себе си окото му, циклопското му око, което гореше зад монокъла. Беше се изправил с целия си ръст и пръски слюнка падаха по лицето ми: „Какво искате от мене, господине? Съвет ли? Пазете се, ще ви го дам! Зарежете книгите и следвайте инстинкта си! Чуйте това, господине: ако имате капчица гений, можете да израснете само отвътре, под натиска на собствените си сили!… Може би за вас има още време. Но побързайте! Идете да живеете! Няма значение как, няма значение къде! Двадесетгодишен ли сте, имате ли очи, имате ли крака? Слушайте Жаликур. Влезте в някой вестник, тичайте след произшествията, чувате ли ме? Не съм луд. Произшествията! Скочете с главата надолу в помийната яма. Нищо друго не може да ви измие. Трепете се от сутрин до вечер, не пропущайте нито една злополука, нито едно самоубийство, нито един процес, нито една драма във висшето общество, нито едно престъпление из бордеите! Отваряйте си очите, гледайте всичко, което цивилизацията влече след себе си — и доброто, и лошото, и неподозираното, и това, което тя не може да измисли! И може би след това ще можете да си позволите да кажете нещо за хората, за обществото… За себе си!“. Драги Антоан, аз вече не го гледах, а просто го пиех с очи; цял бях се наелектризирал. Но изведнъж всичко свърши. Без да каже повече нито дума, той отвори вратата и почти ме изгони. Минахме през вестибюла и излязохме на стълбището. Никога не можах да си обясня това. Дали си вземаше думите обратно?… Дали съжаляваше за бликналия пламък?… Дали се уплаши, че може би ще разправям… Още виждам пред очите си как трепери продълговатата му челюст. Мънкаше със задушен глас: „Вървете… вървете… вървете!… Върнете се в библиотеките си, господине!“. Вратата се хлопна под носа ми, но аз пет пари не давах. Изминах тичешком четирите етажа, излязох на улицата, препуснах в нощта като жребец, пуснат на свобода в ливада.

Жак се задушаваше от вълнение. Наля си втора чаша вода и я изпи на един дъх. Ръката му трепереше; чукна чашата, когато я сложи до каната. Кристалният й звън дълго не заглъхна в тишината на стаята.

 

 

Тръпнещ, Антоан се мъчеше да свърже случките, които бяха предшествували бягството. Липсваха му много елементи. Искаше му се да предизвика някои признания за любовта на Джузепе към Анета и Сибил. Но този въпрос… „Твърде много непримирими противоречия“ — бе въздъхнал преди малко Жак; и това беше всичко. Упоритото му мълчание доказваше доста ясно каква роля бяха играли сантименталните му увлечения, за да вземе решение да избяга.

„А сега — питаше се Антоан — какво ли място заемат те в сърцето му?“

Той се опитваше да подреди фактите. През октомври Жак се беше върнал от Мезон. Какви са били в онзи момент отношенията му с Жиз и какво значение са имали срещите му с Жени? Дали се е опитал да скъса? Или е поел задължения, които е било невъзможно да изпълни? Антоан си представяше живота на брат си в Париж: без определена програма за учение, сам, напълно свободен. Сигурно неразрешимият проблем непрекъснато се е въртял в ума му и е мъчил сърцето му. Трябва да е живял в някаква екзалтация, в непоносима тревога. И единствената му перспектива е била предстоящата учебна година, интернатът в Екол нормал, от който му се е гадело. Тогава отишъл при Жаликур и изведнъж е видял изход, открит хоризонт — да се откъсне, да се откаже от всичко невъзможно, да дири приключения, да живее! Да почне всичко отново! А за да може да започне и да забрави всичко, необходимо е било да бъде забравен от всички!

„Да — казваше си Антоан, — така може да се обясни не само заминаването му, но и това гробно мълчание цели три години. И все пак — мислеше си той, — защо използува тъкмо пътуването ми до Хавър, а не ме почака поне двадесет и четири часа, за да ме види, да ми говори!“ Затаената обида започна отново да се събужда, но той направи усилие, отпъди всички упреци и мъчейки се да продължи разговора, да чуе продължението на разказа, запита:

— И… какво стана на другия ден?

 

 

Жак бе седнал отново до печката. Опрял лакти на коленете си, с отпуснати рамена и наведена глава, той си подсвиркваше.

Изведнъж вдигна очи:

— На другия ден ли, да. — После с тон, който ясно показваше, че премълчава нещо, добави: — Веднага след сцената с…

Сцената с бащата, сцената в двореца Сереньо! Антоан я беше забравил.

— Тате никога не ми е споменавал за нея — каза той живо.

Жак изглеждаше изненадан. Той погледна настрана, сякаш искаше да каже: „Е, какво от това… Не ми дава сърце да си спомням за тия работи“.

„Ето защо не е чакал да се завърна от Хавър!“ — помисли Антоан почти радостно.

Жак бе добил предишната си замислена поза и продължаваше да си подсвирква. Нервна бръчка пречупваше линията на веждите му. За няколко секунди той неволно преживя отново тези трагични минути: баща и син сами в трапезарията; току-що бяха привършили обеда; г-н Тибо бе запитал нещо във връзка с началото на учебната година; Жак му бе съобщил грубо, че напуща училището. Бяха си разменили все по-обидни думи и бащата бе започнал да удря с юмрук по масата… Докаран до крайност, поддавайки се на пристъп на непонятна лудост, Жак предизвикателно бе подхвърлил името на Жени. Показвайки пълно презрение към заканите на баща си, той сам бе започнал да заплашва и загубил самообладание, бе изрекъл непоправими думи. После, изгорил всичките мостове зад себе си и направил връщането си невъзможно, пиян от бунт и отчаяние, той бе избягал, викайки: „Отивам да се самоубия!“.

Споменът за тази сцена бе така ясен, така мъчителен, че той живо стана, сякаш нещо го убоде. Антоан успя да зърне как в очите на брат му блесна някакво безумие. Но за миг Жак се овладя.

— Четири часът минава — рече той — и понеже все пак трябва да свърша тази работа… — Той навличаше вече пардесюто си и сякаш бързаше да се измъкне. — Ти оставаш тук, нали? Ще се върна преди пет часа. Бързо ще си приготвя куфара. Ще вечеряме в бюфета на гарата, така ще бъде най-добре. — Той сложи на масата няколко папки с книжа. — Погледни — добави той, — ако те интересува… Статии, дребни новини… Най-малко лошите работи, които съм написал през последните години…

Беше вече прекрачил прага, когато, обръщайки се неловко, подхвърли с лек тон:

— Впрочем ти нищо не ми каза за… за Даниел.

Антоан изпита чувството, че брат му иска да каже:

„… за семейство Фонтанен“.

— Даниел ли? Представи си, ние станахме големи приятели с него! След твоето заминаване той се показа толкова верен другар, така предан…

За да скрие смущението си, Жак се престори на крайно изненадан и Антоан си придаде вид, че не е разбрал причината на вълнението му.

— Нима това те учудва? — разсмя се той. — Вярно е, че ние с него сме съвсем различни. Но в края на краищата аз приех неговото отношение към живота. Художник като него има право да гледа така на живота. Знаеш ли, че той надмина всички очаквания! Изложбата му през 1911 година в галерията на Лудвигсън го лансира окончателно. Би могъл да продава много, ако иска, но той рисува толкова малко… Ние сме различни или по-скоро бяхме различни — уточни той, доволен, че е намерил случай да поговори малко за себе си и да покаже на Жак, че портретът на Умберто не отговаря вече на оригинала. — Аз вече не съм така едностранчив, както по-рано, знаеш ли? Намирам вече, че не е толкова необходимо…

— В Париж ли е той? — прекъсна го рязко Жак. — Знае ли, че…

Антоан трябваше да потисне досадата си.

— О не, той кара военната си служба. Сержант е в Люневил. Остават му още десетина месеца — до четиринадесети октомври. Много малко съм го виждал от една година насам.

Той замълча, вледенен от мрачния, унесен поглед на брат си.

Щом почувствува, че гласът му няма да издаде вълнението му, Жак рече:

— Не оставяй печката да изгасне, Антоан.

После се обърна и излезе.

XI

Като остана сам, Антоан се приближи до масата и с любопитство отвори папките.

В тях бяха безредно натъпкани най-различни изрезки от вестници. Първо имаше статии на актуални теми, подписани „Жак Фаталиста“. После идваха стихотворения за планината, публикувани в едно белгийско списание под псевдонима „Ж. Мюленберг“. И накрая поредица от кратки разкази, озаглавени „Страници от черната тетрадка“, нещо като скици, нахвърляни сигурно покрай разни репортажи и подписани „Джек Боти“. Антоан прочете няколко от тях: „Осемдесетгодишните“, „Детско самоубийство“, „Ревността на слепия“, „Гняв“. Действуващите лица, заимствувани от всекидневния живот и нарисувани с едри щрихи, се налагаха на читателя със своята релефност; сбитият, отривист стил на „Сестричката“, освободен сега от всякакъв лиризъм, придаваше на тези бележки отпечатък на истинност, който будеше интерес.

Но въпреки сочността на тези страници, Антоан не можеше да се съсредоточи. Толкова много неочаквани неща бе научил от тази сутрин. Освен това, щом остана сам, мисълта му неминуемо се върна към стаята на болния, която бе напуснал снощи и където може би вече ставаха ужасни неща. Дали бе сбъркал, като тръгна? Не, защото щеше да върне Жак…

 

 

Леко почукване на вратата, дискретно, но решително, отклони мислите му.

— Влез — извика Антоан.

Учуди се, когато на тъмния фон на площадката се очерта женски силует. Стори му се, че позна младата жена, която бе зърнал сутринта на закуската.

Тя носеше кошница с дърва. Антоан побърза да й помогне.

— Брат ми току-що излезе — каза той.

Тя кимна с глава, сякаш искаше да каже: „Зная“, а може би дори: „Именно затова се и качих“. Тя разглеждаше Антоан, без да прикрива любопитството си, но смелостта й изглеждаше тъй обмислена и подбудена от сериозни съображения, че не придаваше нищо двусмислено на държането й. На Антоан му се стори, че очите й са насълзени. Изведнъж тя замига и без всякакво предисловие с глас, в който трептеше укор, запита:

— Ще го отведете ли?

— Да… Баща ни е тежко болен.

Тя сякаш не го чу.

— Защо? — извика тя буйно и тропна с крак. — Аз не искам!

Антоан повтори:

— Баща ни е на смъртно легло.

Но тя нямаше нужда от обяснения. Очите й бавно се наляха със сълзи. Изви се към прозореца, после започна да кърши ръце и накрая ги отпусна.

— Той няма да се върне — каза тя глухо.

Беше висока, с широки рамена, малко пълничка, нервни жестове, но безстрастна, когато стоеше неподвижна. Двете тежки гладки плитки с пепеляворус цвят, които увенчаваха ниското й чело, бяха завити на кок на тила й. Тази диадема придаваше на правилните груби черти царствен характер, който се подчертаваше също и от волевия израз на устата с обърнатите, извити устни като у антична статуя, ограничени от двете страни от чувствени гънки.

Тя се обърна към Антоан:

— Закълнете ми се, закълнете ми се в Христа, че няма да му попречите да се върне!

— Не, разбира се, защо да му попреча? — възрази той с примирителна усмивка.

Тя не отговори на тази усмивка. Наблюдаваше младия мъж с блесналите си от сълзи очи. Гърдите й се повдигаха бурно под прилепналата рокля. Без всякакво стеснение тя го остави да я разглежда. Измъкна от пазвата си смачкана на топка кърпичка и подсмърчайки, я притисна до очите си, после до ноздрите си. Зениците й бавно се движеха между клепачите и имаха кадифен и сладострастен израз. Тиха вода, в която от време на време се явяваха водовъртежи от неразгадаеми мисли. В такива моменти тя се навеждаше или обръщаше глава.

— Говори ли ви той за мене? За София?

— Не.

Синкаво пламъче блесна между клепките й.

— Нали няма да му кажете, че съм ви казала всичко това…

Антоан отново се усмихна:

— Но вие не сте ми казали нищо, госпожо.

— О, напротив — възрази тя като отметна глава назад с полуспуснати клепки.

После потърси с очи някой стол, сложи пред Антоан една табуретка и бързо седна, сякаш разполагаше само с една минута.

— Вие сигурно сте от някой театър — заяви тя. Антоан направи отрицателен жест. — О да, приличате на една пощенска картичка, която… На един голям трагичен актьор от Париж… — Сега тя се усмихваше — усмивка, изпълнена с нега.

— Обичате ли театър? — запита той, без да губи време да обяснява истината.

— Киното! Драмата! Да!

Понякога неочакван смут променяше безстрастните й черти; тогава устата й, която се отваряше широко в края на всяка фраза, сякаш се разширяваше още повече и разкриваше едри бели зъби и коралови венци.

Антоан продължаваше да се държи сдържано.

— Сигурно имате добри театрални трупи тук?

Тя се наведе напред.

— Идвали ли сте друг път в Лозана? — Когато се навеждаше така и говореше бързо и тихо, тя имаше вид на човек, който пита за най-интимни неща или поверява някаква тайна.

— Никога не съм идвал — отвърна той.

— Ще се върнете ли тук?

— Непременно!

За миг тя впи в очите му остър поглед; след това разтърси няколко пъти глава и каза:

— Не, няма да дойдете.

После стана, отиде към печката и я отвори, за да хвърли дърва.

— О, недейте, толкова е горещо тук… — каза Антоан.

— Вярно — рече тя, като докосна бузата си с опакото на ръката. Но все пак взе една цепеница, хвърли я върху жарта, а после втора и трета. — Джек обича да е горещо — каза София с предизвикателен тон.

Тя стоеше на колене, обърнала гръб, с очи, вперени в пламъка, който огряваше лицето й. Денят преваляше. Антоан галеше с очи тръпнещите й рамене, тила й, косата, обкръжена от огнен ореол. Какво чакаше тя? Очевидно чувствуваше, че той я гледа. Стори му се, че зърна усмивката й в очертанието на губещия се профил. Само с едно гъвкаво движение тя се изправи, бутна с крак вратичката на печката и направи няколко крачки из стаята. Забеляза захарницата, която беше на масата, взе лакомо една бучка, схруска я, после взе втора и му я подаде отдалеч.

— Не, благодаря — каза той засмяно.

— Иначе това носи нещастие — извика тя, като му подхвърли бучката захар, която той хвана във въздуха.

Погледите им се срещнаха. Очите на София сякаш питаха: „Кой сте вие?“. И дори: „Какво ще стане между вас и мен?“. Зениците й, апатични, но същевременно жадни, позлатени от прозрачните клепки, напомняха пясък в летен ден, преди да завали дъжд; но все пак в тях се таеше повече скука, отколкото желание. „Едно от тия същества — каза си Антоан, — които, щом ги докоснеш… Но те същевременно и хапят. А след това те намразват. И те преследват с най-долни отмъщения…“ Сякаш отгатнала мисълта му, тя се обърна и се приближи до прозореца.

Поради дъжда се свечери по-рано.

След едно по-дълго мълчание Антоан, смутен, запита:

— За какво мислите?

— О, аз не мисля много често — призна тя, като продължаваше да стои неподвижна.

— Но когато мислите, какво ви идва наум? — настоя той.

— Нищо.

Чувайки го, че се смее, тя се дръпна от прозореца и също се усмихна нежно. Вече съвсем не изглеждаше да бърза. След като направи няколко крачки из стаята, размахвайки вяло ръце, тя се озова до вратата и ръката й разсеяно пипна дръжката.

Антоан помисли, че завърта ключа и кръв нахлу в лицето му.

— Сбогом — пошепна София, без да вдигне очи, и отвори вратата.

Изненадан и малко разочарован, Антоан се наведе, търсейки погледа й. На шега и с гальовен тон, който приличаше на зов, той пошепна като ехо:

— Сбогом…

Вратата се затвори. Тя изчезна, без да се обърне. Той дочу шумоленето на полата й, която се триеше о перилата на стълбите, и романса, който се насилваше да тананика, слизайки надолу.

XII

Малко по малко нощта изпълваше стаята.

Антоан мечтаеше; нямаше сила да стане дори за да запали лампата. Беше минал повече от час и половина, откакто Жак бе излязъл. Неволно съмнение проникна в мисълта му. Той се опита да го отстрани, но някакво безпокойство, което растеше от минута на минута, започваше да го души. Но се разпръсна изведнъж, когато разпозна стъпките на брат си по стълбите.

Жак влезе, не каза нищо, като че ли дори не забеляза, че стаята е тъмна, и се тръшна на един стол до вратата. Антоан едва различаваше лицето му на светлината на огъня. Челото му бе скрито от шапката и той държеше палтото си на ръка.

— Остави ме тук, Антоан — изстена изведнъж Жак. — Върви си, остави ме! Малко остана да не се върна… — Но преди Антоан да може да каже нещо, той извика: — Мълчи, мълчи, знам, не казвай нищо. Ще тръгна с тебе.

После стана и запали лампата.

Антоан избягваше да го гледа. От деликатност се престори, че продължава да чете.

Жак сновеше из стаята уморено. Той хвърли някои дрехи върху леглото, отвори един куфар, сложи в него бельо и разни дреболии. От време на време си подсвиркваше; все същата мелодия. Антоан го видя как хвърли един вързоп писма в огъня и подреди разхвърляните из стаята книжа в шкафа; после го заключи и сложи ключа в джоба си. Тогава седна в един ъгъл превит надве, със свряна между раменете глава, надраска няколко пощенски картички на коленете си, като от време на време нервно отмяташе падащия върху челото му кичур коса.

Антоан беше покъртен. Ако Жак сега му кажеше: „Умолявам те, замини без мене“, той, без да каже дума, би го прегърнал и веднага би заминал обратно сам.

Жак пръв наруши мълчанието. Когато се преобу и затвори куфара си, той се приближи до брат си:

— Седем часът е, знаеш ли. Трябва вече да слизаме.

Без да отговори, Антоан започна да се готви. Когато свърши, той запита:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Благодаря.

Те говореха по-тихо, отколкото през деня.

— Дай ми куфара си.

— Не е тежък… Мини напред.

Прекосиха почти безшумно стаята. Антоан излезе пръв. Той чу зад себе си как Жак завъртя електрическия ключ и тихо затвори вратата.

Вечеряха бързо в бюфета на гарата. Жак не говореше нищо и едва се докосваше до яденето, а Антоан, загрижен толкова, колкото и Жак, уважаваше мълчанието му и не се опитваше да се преструва.

Влакът беше на линия. Те се разхождаха напред-назад, чакайки да стане време да се качат във вагона си. От подлеза непрекъснато бликаше поток от пътници.

— Влакът ще бъде препълнен — рече Антоан.

Жак не отговори нищо. Но след малко, съвсем неочаквано, сякаш му доверяваше нещо, каза:

— Стават вече две години и седем месеца, откакто съм в тази страна.

— В Лозана ли?

— Не, откакто живея в Швейцария. — След няколко крачки той прошепна: — Каква хубава пролет изкарах през 1911 година…

Те минаха мълком още веднъж край целия влак. Очевидно все едни и същи мисли продължаваха да се въртят в главата на Жак, защото той по собствен почин започна да обяснява:

— Такова главоболие имах в Германия, че пестях от всичко, за да избягам в Швейцария на чист въздух. В края на май успях да дойда тука точно в разцвета на пролетта. В планината. В Мюленберг; той е в кантона Люцерн.

— Аха, Мюленберг…

— Да, там написах почти всичките стихове, които съм подписал „Мюленберг“. Много работех по онова време.

— Дълго ли остана там?

— Шест месеца. При едни селяни. Възрастни хора, бездетни. Прекарах шест чудесни месеца! Каква пролет! Какво лято! Такава прелест се откри от прозореца ми в деня, в който пристигнах! Безкраен вълнообразен пейзаж, целият очертан с прости линии и така благороден! Стоях навън от сутрин до вечер. Ливади, пълни с цветя и диви пчели, обширни стръмни пасища, крави, дървени мостчета върху потоците… Ходех, работех, както вървях, разхождах се по цял ден, а понякога и вечер, и нощем… Ах, тези нощи!… — Той бавно замахна, описа една крива и отново отпусна ръка.

— А твоето главоболие?

— О, щом се установих там, веднага се почувствувах много по-добре. Мюленберг ме излекува. Мога дори да кажа, че никога главата ми не е била по-свежа, по-лека. — Той се усмихна на спомените си. — Лека и все пак пълна с мисли, с проекти, с щуротии… Мисля, че всичко, което ще мога да напиша през живота си е покълнало в този чист въздух през това лято. Спомням си, имаше дни, в които бях изпълнен с такъв възторг… Ах, през онези дни аз наистина изпитах опиянението на щастието!… Случваше ми се — не смея да ти го кажа, — случваше ми се да скачам, да тичам безпричинно и после да се хвърля по корем на тревата и да плача, да плача от щастие. Мислиш, че преувеличавам ли? Това е толкова истина… Знаеш ли, спомням си, че в някои дни, когато много бях плакал, правех голям завой, за да мога да си измия очите на едно изворче, което бях открил в планината… — Той наведе глава, вървя известно време мълчаливо; после, без да се изправи, повтори: — Две години и половина минаха оттогава.

После замълча и не проговори нито дума до тръгването на влака.

 

 

Когато влакът потегли, без да изсвири, с тази неумолима сигурност, с пасивната мощ на машината, тласната напред от разписанието, Жак гледаше, без да пролее сълза, как изчезва празният перон и как все по-бързо пробягват светлините на предградията; после всичко стана черно и той се почувствува беззащитен, отнесен в нощта. Обграден от всички страни от непознати, той потърси с очи Антоан, който стоеше на няколко метра прав в коридора, полуобърнал гръб към него, и също се бе загледал в тъмното поле. Жак изпита желание да се приближи до брат си; отново го обхвана непреодолима жажда да му се довери.

Той успя да се промъкне до него и го потупа по рамото.

Антоан, притиснат от пътници и багажи, които задръстваха коридора, помисли, че Жак иска да му каже само няколко думи, затова, без да се обръща напълно, само изви врат и наведе глава. Тогава сред този коридор, където хората бяха се струпали като добитък, друсани от влака и оглушени от тракането на колелата по релсите, Жак зашепна, почти долепил уста до ухото на Антоан:

— Слушай, Антоан, ти трябва да знаеш… В началото аз водих… водих…

Той искаше да извика: „Водих живот, който се срамувам да призная… Паднах толкова ниско… Бях преводач, водех туристи… Изкарвах хляба си, с каквато работа ми попадне… И още по-лошо, затънах в утайката на обществото… Приятели ми бяха негодници като дядо Крюгер, Селадонио… Каролина… Една нощ на пристанището едва не ме пребиха с една цепеница и след като излязох от болницата, ми се яви това главоболие. Оттогава го имам… И в Неапол… Ами в Германия — Руперт и малката Роза, тази двойка, която… В Мюнхен заради Вилфрид изкарах… изкарах предварителен затвор…“. Но колкото повече признанията напираха на устните му и спомените му, смътни и многобройни, се надигаха, толкова повече му се струваше, че действително няма сили да признае миналото си, че бе невъзможно да го изрази с думи. Тогава, обезсърчен, той се задоволи да промълви:

— Водих живот, който се срамувам да призная, Антоан… Срамувам се да призная!… — И тази фраза, която той повтаряше с отчаян глас, тежко и вяло като най-позорната дума на света, го успокояваше малко по малко, сякаш бе направил пълна изповед.

Антоан цял се бе обърнал към него и стоеше в много неудобно положение. При все че изпитваше стеснение от присъствието на хора наоколо им, мислейки, че Жак може да повиши тон, и треперейки в очакване да чуе най-ужасни неща, той все пак правеше усилия да придаде спокоен израз на лицето си.

Жак обаче, опрял рамо на вратата на купето, сякаш се отказа да говори повече.

 

 

Пътниците започнаха да напускат един по един коридора и се струпаха в купетата. Скоро Антоан и Жак останаха почти сами и можеха да говорят, без да ги чуе някой.

Тогава Жак, който се бе умълчал и сякаш не бързаше да продължи разговора, се наведе внезапно към брат си:

— Виждаш ли, Антоан, страшното е да не знаеш кое е… нормално… Не, не нормално — това е идиотско… Как да се изразя?… Да не знаеш дали чувствата, които имаш… или по-скоро инстинктите… Но ти като лекар знаеш… — Намръщен, с поглед зареян в нощта, той говореше с глух глас и се запъваше на всяка дума. — Слушай — поде той, — човек понякога изпитва чувства… Понякога имаш порив към това, към онова… Пориви, които бликат от дълбочината на… Нали?… Не знаеш дали и другите изпитват същото, или си… някакъв изрод! Разбираш ли какво искам да кажа, Антоан? Ти си виждал толкова хора, толкова различни случаи, ти сигурно знаеш какво е… да речем… общото правило и какво е… изключение. Но за нас, които не знаем, това е ужасна тревога, разбираш ли? На’, ето ти един пример: когато си на тринадесет-четиринадесет години, тези непознати желания нахлуват в тебе, сякаш те заливат, смътни мисли те изпълват, без да можеш да се браниш… И човек се срамува от тях и ги крие болезнено като някакви недъзи… И после един ден откриваш, че нищо не е по-естествено, че дори това е най-хубавото нещо на света… И че всички подобно на нас… Разбираш ли… Има също такива тъмни неща… инстинкти, които се надигат… и за които дори на моята възраст, Антоан, дори на моята възраст се питаш… а не знаеш…

Изведнъж лицето му се сгърчи, защото друга мисъл го жегна неочаквано: той си бе дал сметка колко бързо се бе привързал отново към брат си, към този отдавнашен приятел, а чрез брат си към цялото си минало! До вчера още между тях зееше непреодолима пропаст… И половин ден беше достатъчен…

Той стисна юмруци, наведе глава и замълча.

След няколко минути, без дума да продума или да вдигне очи, той се върна на мястото си в купето.

Когато Антоан, изненадан от внезапното му оттегляне, отиде при него, забеляза, че Жак седи неподвижен в полутъмното купе; клепачите му бяха упорито спуснати над насълзените очи и той се преструваше, че спи.

Шеста част
Смъртта на бащата

I

Вечерта, когато Антоан, преди да вземе влака за Швейцария, беше дошъл да предупреди г-ца дьо Вез, че ще отсъствува двадесет и четири часа, старата госпожица го бе слушала разсеяно. Седнала пред малкото си бюро, тя от един час се мъчеше да напише една рекламация за загубената между Мезон-Лафит и Париж кошница със зеленчуци и бе толкова ядосана, че не можеше да мисли за нищо друго. Едва по-късно, след като привърши криво-ляво писмото си, направи нощния си тоалет и почна да казва вечерната си молитва, една фраза на Антоан изведнъж се появи в паметта й: „Ще кажете на сестра Селин, че доктор Теривие е уведомен и е готов да дойде веднага щом бъде повикан“. Тогава, без да мисли за часа и без дори да свърши молитвите си, тя побърза още тази вечер да се освободи от възложената й отговорност. Мина през целия апартамент, за да отиде да говори с калугерката.

Наближаваше десет часът.

В спалнята на г-н Тибо бяха угасили лампата. Стаята се осветяваше само от пламъка на огъня в камината, поддържан, за да се освежава въздухът. Тази мярка с всеки изминат ден ставаше все по-необходима, но въпреки това не успяваха да премахнат нито лютивите пари на лапите, нито изпаренията на йод и карбол, нито ментоловата миризма на успокоителния балсам и особено дъха на разлагащото се тяло.

В този миг болният почти нямаше болки; той дремеше, като хъркаше и стенеше. От месеци не бе имал истински сън, при който целият организъм се успокоява и почива. Сънят не значеше вече приспиване на съзнанието; болният само преставаше за кратко време да следи минута след минута как тече времето. Действително крайниците му се отпущаха в някакво полувцепенение, но мозъкът му не спираше нито за миг да създава образи, да прожектира несвързан филм, в който безредно се редуваха откъси от миналия му живот — зрелище, интересно като рой спомени и уморително като кошмар.

Тази вечер дрямката не успяваше да го освободи от мъчителното чувство, което го потискаше, и от халюцинациите, които растяха непрекъснато и го караха да тича като подгонен из сградите на колежа, през спалните, под аркадите, през параклиса, чак до двора… Едва там, пред статуята на свети Йосиф, при входа на гимнастическия салон, той се строполи, обхванал глава в ръце. Тогава онова ужасно, безименно нещо, което се носеше над него от няколко дни, изведнъж се спусна от мрака и тъкмо преди да го смаже, той се сепна и се събуди.

Зад паравана необикновена, слаба светлинка озаряваше един ъгъл на стаята, който винаги беше тъмен. Две сенки се очертаваха удължени до самия корниз. Той дочу шепот. Беше гласът на госпожицата. Веднъж в една такава нощ тя беше дошла да го повика… Жак имаше гърчове… Дали не е болно някое от децата?… Колко ли е часът?

Гласът на сестра Селин върна г-н Тибо към действителността. Думите достигнаха неясно до него. Той затаи дъх и напрегна слух.

Долови няколко по-ясни срички: „… Антоан казва, че докторът е уведомен. Ще пристигне веднага…“.

Но нали болният е сам той! Защо викат доктора?

Ужасното, непознато нещо отново започна да се върти над него. По-зле ли е той? Какво е станало? Дали е спал? Може би не е забелязал, че състоянието му се е влошило. Повикали са доктора! Посред нощ! Той е загубен! Ще умре! Тогава всичко онова, което беше казал — без да го вярва, — за да оповести тържествено близката си смърт, му дойде на ум и цялото му тяло се обля в пот. Той искаше да извика: „Елате! На помощ! Антоан!“. Но от гърлото му едва излязоха няколко звука, тъй трагични, че сестра Селин, блъскайки паравана, изтича и запали лампата.

Тя помисли веднага, че болният има сърдечна атака. Лицето му, обикновено восъчно жълто, сега е станало виолетово; очите са отворени и кръгли; устните не могат да произнесат нито дума.

Впрочем г-н Тибо не обръща внимание на това, което става около него. Устремен към своята идея-фикс, мозъкът му работи с безпощадна яснота. За няколко секунди той прехвърля през ума си развитието на болестта: операцията, после няколко месеца подобрение, отново влошаване, след това прогресивни усложнения, болки, които лекарствата с всеки изминат ден все по-малко успокояват. Всички подробности се свързват една с друга и най-после придобиват смисъл. Този път, този път вече няма съмнение! Изведнъж една празнота се явява там, където преди няколко минути е господствувала сигурността, без която е невъзможно да се живее; и тази празнота е така внезапна, че цялото му равновесие е нарушено. Дори яснотата на ума е замъглена: той не може вече да разсъждава. Човешкият ум до такава степен е насочен към бъдещето, че в момента, когато това бъдеще изчезне, когато всеки устрем на духа се сблъска инстинктивно със смъртта, мисълта става невъзможна.

Ръцете на болния се сгърчват върху чаршафите. Страх го гнети. Иска да извика, а не може. Чувствува се като прашинка, отнесена от лавина. Няма за какво да се задържи, всичко се е преобърнало, всичко потъва с него… Най-после гърлото му се отпуща, страхът си пробива път през него и бликва във вик на ужас, който веднага се задушава.

Госпожицата не може да вдигне превития си гръб, за да види какво става, и изпищява:

— Боже господи, какво има? Какво има, сестра?

И понеже калугерката не й отговаря, тя избягва.

Какво да прави? Кого да повика? Антоан го няма. Абата! Абат Векар.

Прислужничките са още в кухнята. Те не са чули нищо. Още при първите думи на старата госпожица Адриан се прекръства, а Клотилд забожда шала си, грабва портмонето и ключа си и изтичва навън.

II

Абат Векар живееше на улица Грьонел, близо до митрополията, където сега управляваше службата на епархийските благотворителни заведения. Той още беше на работната си маса.

За няколко минути таксито, с което бе пристигнала Клотилд, го закара на улица Дьо л’Юниверсите.

Госпожицата ги чакаше, кацнала на един стол във вестибюла. Свещеникът не я позна веднага, защото косите й не бяха вчесани на път, а опънати назад и направени на плитка, която падаше върху нощницата й.

— О! — изстена тя. — Елате бързо, господин абат… За да не се плаши толкова.

Той я поздрави, без да се спира, и влезе в спалнята.

Вдигнал завивката, г-н Тибо искаше да се махне от това легло, от тази къща, да избяга в нощта, да избяга от ужаса, който бе надвиснал над него. Гласът му се бе възвърнал и той крещеше разни грубости:

— Злодейки! Кучки! Уличници!… Ах, крави такива! Мръсници!

Изведнъж погледът му падна върху абата, застанал на прага на отворената врата, осветен напълно от лампата. Болният не прояви никакво учудване, но спря за миг, за да извика:

— Не искам вас!… Антоан!… Къде е Антоан?

Хвърляйки шапката си на един стол, абатът се приближи живо към него. Чертите му, замръзнали както винаги, не издаваха дълбокото му вълнение; но протегнатите му напред ръце, разтворените му длани показваха желанието му да се притече на помощ. Той дойде до леглото и без да каже дума, простичко благослови г-н Тибо, който го гледаше втренчено.

После в тишината прозвучаха думите му:

— Pater noster, qui est in coelis, sanctificetur nomen tuum… Fiat voluntas tua sicut in coelo et in terra…[79]

Г-н Тибо бе престанал да се мята. Очите му се спираха ту върху свещеника, ту върху сестрата. Устните му се отпуснаха и лицето му се изкриви в гримаса като на дете, което ще избухне в сълзи. Главата му се люлееше наляво-надясно и най-после падна на възглавницата. Малко по малко хълцанията му, които приличаха на подигравателен смях, станаха по-редки. После той замлъкна.

Абатът се приближи до калугерката.

— Страда ли в момента? — запита той, без да повиши глас.

— Не много. Току-що му бях направила инжекция. Обикновено болките се появяват отново едва след полунощ.

— Добре. Оставете ни сами… Но — добави той, — телефонирайте на доктора. — Сякаш искаше да каже: „Аз не съм всесилен“.

Сестра Селин и Адриан се оттеглиха безшумно.

Г-н Тибо изглеждаше като задрямал. Преди пристигането на абат Векар той няколко пъти бе изпадал така в безчувствено състояние, но тези мигове бяха кратки и той изведнъж се издигаше на повърхността, после пак се сблъскваше с ужаса и започваше с нови сили да буйствува.

Абатът схвана интуитивно, че това затишие ще бъде краткотрайно и че той трябва веднага да го използува. Топла вълна заля лицето му: от всичките задължения на призванието му помощта, която даваше на умиращите, винаги го плашеше най-много.

Той се приближи до леглото.

— Вие страдате, приятелю… Преживявате тежки минути… Не оставайте сам, отворете сърцето си за Бога…

Извръщайки глава, г-н Тибо спря върху изповедника си толкова тревожен поглед, че свещеникът започна да мига. Но очите на болния изведнъж се изпълниха с гняв, с омраза, с презрение. Но това бе само за секунда; после отново страхът се появи в тях. Този път изразът на ужас бе така непоносим, че абатът трябваше да наведе клепачи и да се обърне настрани.

Умиращият тракаше със зъби.

— Ох, ох!… Ох, ох!… Страх ме е… — заекна той.

Свещеникът се овладя.

— Аз дойдох, за да ви помогна — каза той кротко, — да се помолим най-напред… Да призовем Бога… Да се помолим заедно, приятелю.

Г-н Тибо го прекъсна:

— Но вижте!… Аз… аз съм… аз ще… — Той нямаше смелост да предизвика смъртта, като произнесе зловещата дума.

Хвърли странен поглед към тъмните ъгли на стаята. Къде да намери помощ? Мракът се сгъстяваше наоколо му. Внезапно той нададе вик, който избухна в тишината и от който абатът изпита някакво облекчение.

— Антоан! Къде е Антоан? — изкрещя с всичка сила г-н Тибо. И понеже абатът направи неопределен жест той се обърна към него: — Вие ме оставете на мира!… Антоан!

Тогава абатът промени тактиката си. Той се изправи, погледна жално грешника и с широк жест, сякаш изгонваше зли духове от бесен, го благослови още веднъж.

Това спокойствие разяри окончателно г-н Тибо. Той се повдигна на лакът въпреки болката, която разкъсваше хълбоците му, и се закани с юмрук:

— Злодейци! Мръсници такива!… И вие с вашите приказки!… Стига! — После с отчаян глас добави: — Аз ще… Аз ще умра, казвам ви! На помощ!

Абатът стоеше прав и го гледаше, без да му противоречи. Но колкото и да бе убеден старецът сега, че е на прага на живота, това мълчание му нанесе последния удар. Разтърсван от тръпки, той чувствуваше как силите му го напущат. Не можеше да задържи дори слюнката, която мокреше брадичката му, и повтаряше с умолителен тон, сякаш свещеникът не беше чул добре или не беше разбрал:

— Аз ще у-мра… ще у-мра…

Абатът въздъхна, но не направи жест на отрицание. Той смяташе, че истинската милост не се състои винаги в това да се отрупват умиращите с празни надежди и че когато последният час действително наближи, единственият лек за човешкия страх е да не се отрича смъртта, която идва и пред която тялото, тайно предупредено, настръхва; а, напротив, смъртта трябва да се гледа в лицето и човек трябва да се примири с нея.

Той почака да минат няколко секунди и после, събирайки всичката си смелост, отчетливо каза:

— Дори и така да е, приятелю, нима това е причина да се боим толкова?

Сякаш ударен в лицето, старецът падна върху възглавницата, като стенеше:

— Ох, ох!… Ох, ох!…

Свършено беше: отнесен от вихъра, тласкан безмилостно, той чувствуваше как окончателно потъва и последната останала искрица от съзнание му помагаше само по-добре да прецени небитието! За другите смъртта беше обикновена, безлична мисъл, дума между многото други думи. За него тя беше цялото настояще, тя беше самата действителност, тя беше самият той!

Обзет от шемет пред зеещата пропаст, с широко разтворени от ужас очи, той съзря някъде далеч, отвъд бездната, лицето на свещеника — лице на жив човек, на чужденец. Беше сам, извън вселената. Само със страха си. Беше докоснал дъното на абсолютната самота! А гласът на свещеника се издигаше в тишината:

— Вижте: Бог не пожела смъртта да се спусне върху вас ненадейно sicut latro, като крадец. Затова трябва да бъдем благодарни за тази милост, защото това е милост и то най-голямата, която Бог може да даде на нас грешните, и че това предупреждение на прага на вечния живот…

Г-н Тибо чуваше от много далеч тези фрази, които, подобно на вълни, които се разбиват в скала, напразно се блъскаха във вцепенения му от страх мозък. За миг мисълта му по навик се опита да намери убежище, като се обърне към мисълта за Бога; но този порив заглъхна още в началото. Вечен живот, божия благодат, бог — за него това бе вече неразбираем език: празни думи, несъответствуващи на страшната действителност.

— Да благодарим на Бога — продължаваше абатът. — Блажени са тези, които Той откъсва от собствената им воля, за да ги привърже към своята. Да се молим. Да се молим заедно, приятелю. Да се молим с цялата си душа и Бог ще ви дойде на помощ.

Г-н Тибо обърна глава. В дъното на неговия ужас кипеше някакъв остатък от дързост. Ако можеше, той на драго сърце би пребил свещеника. Богохулство се от късна от устните му:

— Бог ли? Какво? Каква помощ? Що за идиотщина най-сетне! Че нали именно той?… Нали той иска това?… — Старецът се задавяше. — Тогава какво, за каква помощ ми дрънкате? — изкрещя той бясно.

Склонността му към спорове бе толкова силна, че той забрави, че само преди минута в тревогата си бе отрекъл бога, и простена:

— Защо, защо направи това, Господи!

Абатът поклати глава:

— „Когато вие мислите, че сте далеч от Мен — е казано в «Подражанието»[80], — аз често съм най-близо до вас…“

Г-н Тибо слушаше. Той помълча няколко секунди. После, обръщайки се към своя изповедник, промълви, този път отчаяно:

— Абате, абате, направете нещо, молете се!… Това е невъзможно, нали?… Не ме оставяйте да умра!

Абатът дръпна един стол, седна и взе подутата ръка на болния, върху която и най-малкият натиск оставяше бледа следа.

— О — извика старецът, — ще видите какво е, абате, когато дойде вашият ред!

Свещеникът въздъхна.

— Никой не може да каже: „Нека ме отмине тая горчива чаша…“. Но аз моля Бога да ми изпрати в смъртния час приятел, който да ми помогне да се опомня навреме.

Г-н Тибо затвори очи. Движенията, които бе направил, бяха възпалили струпеите на гърба му и те го горяха като нажежено желязо. Той се изтегна и остана неподвижен, като от време на време повтаряше със стиснати зъби:

— Ох, ох!… Ох, ох!…

— Хайде, вие сте християнин — заговори отново абатът с предпазлив и печален глас, — вие знаехте добре, че този земен живот трябва да свърши. Pulvis est…[81] Нима сте забравили, че този живот не ни принадлежи? Бунтувате се, като че ли са ви лишили от нещо, което сте придобили! Но вие знаехте, че Господ само ни е дал назаем земния живот. В часа, когато може би ще трябва да изплатите дълга си, каква неблагодарност би било, драги приятелю, да се пазарите…

Г-н Тибо полуотвори клепачи и хвърли към свещеника злобен поглед. После очите му бавно разгледаха стаята, спряха се върху всички предмети, които той така ясно различаваше въпреки тъмнината, предмети, които бяха негови и които толкова години бе виждал всеки ден, бе притежавал всеки ден.

— Да оставя всичко това! — прошепна той. — Не искам! — Кратка тръпка го разтърси: — Страх ме е.

На свещеника му дожаля и той се наведе още повече:

— Спасителят също е чувствувал мъките на агонията и е лял кървава пот. И той също за миг, само за един кратък миг се е усъмнил в добрината на баща си. „Ели, ели, лама сабахтани!“ (Боже мой, боже мой, защо си ме оставил!) Помислете си, приятелю, няма ли някакво трогателно сходство между вашите страдания и страданията на Спасителя? Но Исус веднага почерпи нови сили в молитвата и извика с голям прилив на любов: „Отче, ето ме! Отче, вярвам в тебе! Отче, предавам се в твоите ръце! Нека бъде твоята воля, а не моята!“.

Абатът почувствува под пръстите си как голямата ръка потръпна. Той спря за миг и после, без да повиши тон, продължи:

— Помислили ли сте вие, че от векове, от хиляди векове нещастното човечество следва своята съдба на земята?… — Той разбра, че този довод е много смътен и не попада в целта. — Помислете си само за вашето семейство — уточни той, — за баща си, за дядо си, за вашите прадеди, за всички хора, подобни на вас, които са ви предшествували, които са живели, които са се борили, страдали са, надявали са се като вас и които всички, неизменно, едни след други, в часа, предопределен от началото на битието, са се върнали там, откъдето са дошли… Reverti unde veneris, quid grave est?[82]… Не е ли успокояващо, когато си помислим, приятелю, за това всеобщо възвръщане в лоното на нашия всемогъщ баща?

— Да… но… не още!… — въздъхна г-н Тибо.

— Вие се оплаквате, а колко хора не са имали вашата съдба! Вие сте имали щастието да дочакате възраст, която на мнозина се отказва. Бог ви е надарил с дълъг живот, за да спасите душата си.

Г-н Тибо трепна.

— Абате! — промълви той. — Това именно е ужасно…

— Ужасно, да. Но по-малко от всеки друг вие имате право да се боите, вие, който…

Болният рязко дръпна ръката си.

— Не — рече той.

— О, да, разбира се — настоя свещеникът добродушно. — Съдя по делата ви. Вие винаги сте правили усилия да поставите целта си над земните блага. Винаги сте се борили срещу мизерията, срещу нравственото падение, водени от любов към ближния. Вашият живот драги приятелю, е живот на порядъчен човек. И той трябва да ви води с вяра към смъртта.

— Не! — повтори глухо болният.

И понеже абатът поиска отново да му хване ръката, той се дръпна ядосано.

Тези думи му причиняваха хиляди рани. Не, той не бе се издигнал над земните блага! Той бе измамил света. И абата. И дори себе си бе мамил, почти винаги. Той бе изпитвал само долни чувства, долни, долни, които криеше от всички! Егоизъм, суета! Жажда за богатство, за власт! Разтръбяваше благотворителността си, за да го почитат, за да играе роля в обществото! Поквара, лицемерие, лъжа, лъжа!… Как би искал да може да изличи всичко, да започне всичко отначало! О, как се срамуваше от този „порядъчен живот“! Най-после сега той го виждаше такъв, какъвто бе в действителност! Много късно! Настъпил бе денят да даде сметка.

— Християнин като вас…

— Мълчете! — избухна г-н Тибо. — Християнин ли? Не, аз не съм християнин. Цял живот съм… съм искал… Любов към ближния? Мълчете! Никога не съм знаел да обичам! Никого и никога!

— Приятелю, приятелю! — рече абатът.

Той очакваше, че г-н Тибо пак ще почне да се обвинява, че е тласнал Жак към самоубийство, но през последните дни бащата нито веднъж не бе помислил за изчезналия си син. Той успяваше да си припомни само най-далечните периоди от миналото: младостта си, когато гореше от амбиция, влизането си в обществото, първите борби, първите отличия; понякога му минаваха през ум и почестите на зрялата възраст; но последните десет години бяха вече изчезнали в сянката на здрача.

Г-н Тибо вдигна ръка, въпреки че това му причиняваше болка.

— Ваша е вината — извика той внезапно. — Защо не ми казахте нищо, когато беше още време?

Но веднага отчаянието надви раздразнението му и той се обля в сълзи. Цял се разтърсваше от ридания, сякаш се смееше.

Абатът се наведе към него:

— Във всеки човешки живот идва ден, идва час, кратък миг, когато Бог изведнъж благоволява да се появи с цялата си яснота и да протегне ръка. Понякога това е след живот на неверие; понякога в края на дълъг живот, който човек е смятал християнски… Кой може да знае, приятелю? Може би тази вечер действително за първи път Бог ви протяга ръка?

Г-н Тибо отвори очи. В уморения му мозък се смесиха ръката на бога и живата, сложена до него ръка на свещеника. Той поиска да я хване и пошепна със задъхан глас:

— Какво да направя? Какво да направя?

Тонът му не беше вече същият; това не беше паническият ужас пред смъртта, а въпрос, който можеше да получи отговор, страх, който вече носеше в себе си разкаянието и който опрощението можеше да разсее.

Наближил беше часът на Бога.

Но за абата това беше най-трудният час. Той се съсредоточи за минута, както правеше, когато беше на амвона, преди да започне проповедта си. Макар че не го прояви външно, упрекът на г-н Тибо бе попаднал на жива рана. Доколко е въздействувал той върху този горд характер, който му се бе поверил от толкова години? Как бе изпълнил мисията си? Имаше още време да се изкупват прегрешенията — и прегрешенията на каещия се, и прегрешенията на изповедника. Трябваше да улови тази трептяща душа и да я върне в краката на Христа.

Познавайки г-н Тибо, той реши да си послужи с една благочестива хитрина:

— Не трябва да се жали, че земният живот свършва, а че не е бил такъв, какъвто е трябвало да бъде… Но ако животът ви не е служил за назидание на другите, е тогава нека поне една християнска смърт да даде хубав пример! Нека държането ви в смъртния час бъде образец, поука за всички, които са ви познавали!

Болният се размърда и отдръпна ръката си. Тази мисъл проникна в него. Да, нека да могат да кажат: „Оскар Тибо умря като светец“. С усилие той едва сплете пръсти и затвори очи. Абатът видя, че брадата му се движи: той се молеше на Бога да му прати благодатта на назидателна смърт.

Това, което изпитваше, не беше вече толкова страх, колкото някакво униние: чувствуваше се малка прашинка между всички преходни неща и в това самосъжаление след всичките пристъпи на ужас, имаше някаква наслада.

Абатът повдигна глава:

— Свети Павел казва: „Не тъжете както тези, които нямат надежда“. Вие сте от тях, нещастни приятелю. В един тъй сериозен час ви намирам лишен от всяка надежда! Вие сте забравили, че Бог е ваш баща, преди да бъде ваш съдия, и вие обиждате баща си, като забравяте неговото милосърдие.

Болният хвърли към абата мътен поглед и въздъхна.

— Хайде, съвземете се! — продължи абатът. — Вярвайте в Божието снизхождение! Помислете, че когато разкаянието е искрено и пълно, опрощението в последния миг е достатъчно да изличи греховете през целия ви живот. Вие сте божие създание: не знае ли Той по-добре от нас от каква пръст ни е направил? Той ни обича такива, каквито сме, и това наше убеждение трябва да бъде първият принцип, на който почиват куражът ни и вярата ни. Да, вярата! Цялата тайна на хубавата смърт, приятелю, се заключава в тази дума. In te, Domine, speravi…[83] Вяра в Бога, в добрината му, в безкрайната му милост!

Абатът имаше свой собствен начин да набляга тежко и спокойно на някои думи; когато ги произнасяше, леко вдигаше ръка убедително и настойчиво. Но малко топлина се излъчваше от монотонните му думи; от безстрастното му лице, загрозено от дълъг нос. И действително трябва тези святи думи сами по себе си да бяха много въздействуващи, трябва след вековен опит да бяха се оказали напълно подходящи за ужаса на агонията, за да подействуват тъй бързо, тъй пряко върху такъв страх, върху такъв бунт.

Г-н Тибо бе отпуснал глава и брадата му се опираше до гърдите. Някакво ново чувство потайно се промъкваме в него, по-малко безплодно от самосъжалението и от отчаянието. Нови сълзи потекоха по бузите му. Някакъв порив го издигаше вече към тази утешителна сила; и той не се стремеше към нищо, искаше само да се облегне на тази сила, да се предаде…

Изведнъж стисна зъби. Болка, която познаваше добре, преряза крака му от ханша до глезена. Той престана да слуша и цял се вдърви; след няколко секунди болката намаля.

Свещеникът продължаваше:

— … както пътникът, пристигнал на върха, който се обръща, за да измери изминатия път. Каква жалка гледка е един човешки живот! Да започва все отново със същите усилия в едно смешно малко поле на действие! Привидни вълнения, дребни радости, жажда за щастие, която напразно ни мъчи и никога не може да бъде утолена! Преувеличавам ли? Ето какъв е бил вашият живот, драги приятелю, ето какво е всеки живот на тази земя, бих рекъл. Нима този живот може да задоволи едно божие създание? Има ли във всичко земно нещо, което заслужава да се съжалява за него? Тогава? На какво може толкова да държите? Кажете! На вашето страдащо, изнемогващо тяло, на това нещастно, жалко тяло, което постоянно отказва да върши работата си и което нищо не може да защити от болката, от пораженията на старостта ли? О, нека си признаем: добре е, че плътта е нетрайна! Благодеяние е да знаем, че след като тъй дълго си бил неин роб, неин пленник, можеш най-после да я отхвърлиш, да я махнеш от себе си, да се измъкнеш от нея, да я оставиш край пътя като износена дреха!

Тези думи се сториха на умиращия така реални, така верни, че мисълта да се откъсне от тялото си изведнъж му се усмихна като надежда… И все пак какво представляваше тази сладост, която го изпълваше, ако не нова надежда за живот, скрита под друга маска — единствена, упорита надежда за живот? Тази мисъл докосна свещеника. Надеждата за отвъд, надеждата да живее вечно с Бога, надежда тъй необходима в предсмъртния час, както през живота надеждата да живее следващата минута… След кратка пауза абатът продължи:

— Обърнете сега очи към небето, приятелю. След като измерихте малкото, което напущате, погледнете сега какво ви очаква. Свършено е с дребнавостта, с неравенството, с несправедливостите! Свършено е с изпитанията, с отговорностите! Свършено е с ежедневните прегрешения и с шествието от угризения на съвестта, което ги следва! Грешникът вече няма да бъде разкъсван между доброто и злото! Ето, вие ще намерите спокойствие, равновесие, висш ред, царството божие! Вие ще оставите това, което е преходно и нетрайно, за да се доближите най-после до трайното, до вечното! Разбирате ли, приятелю? Dimitte transitoria et quaere eterna…[84] Страхувахте се да умрете. Вашето въображение ви представяше нещо ужасно, някакъв мрак. А, напротив, смъртта на християнина е лъчиста перспектива! Това е мир, мир и почивка, мир на вечната почивка. Какво казвам? Това е много повече. Това е разцъфването на живота, това е пълното общение! Ego sum resurrectio et vita…[85] Не само освобождение, сън, забрава, а пробуждане, раждане! Да умреш, значи да се родиш отново! Да умреш, значи да възкръснеш за нов живот, да придобиеш пълно познание в блаженството на избраните. Смъртта, драги приятелю, не е само възнаграждението, що получава вечер работникът за дневния си труд: тя е полет към светлината, полет към вечната зора!

Със спуснати клепачи г-н Тибо на няколко пъти кимна утвърдително. Усмивка блуждаеше върху лицето му. Някои особено светли часове от миналото му се явяваха в проясненото му съзнание. Той се виждаше съвсем малък, коленичил до леглото на майка си — същото легло, където сега лежеше умиращ, — пъхнал ръце в майчините си ръце и повтаряйки в някоя прекрасна лятна утрин първите молитви, които му бяха разкрили небето: „Благи Исусе, който си в рая…“. Той се виждаше как приема първото причастие в параклиса, разтреперан от вълнение, пред нафората, която за първи път се приближаваше до него… Виждаше се като годеник една сутрин на Петдесетница след литургията при алеята с маковете в градината на Дарнетал… Усмихваше се на свежия аромат. Забравил бе тялото си.

Той вече не само не се страхуваше да умре, но това, което в тази минута го тревожеше, беше, че има все още да живее, макар и съвсем малко. Той вече не можеше да диша въздуха на този свят. Още малко търпение и ще свърши напълно. Струваше му се, че е намерил своя истински център на тежестта, че заема сега центъра на собственото си същество, че най-после вече е намерил собствената си личност. И поради това беше изпаднал в някакво блажено състояние, каквото не бе познавал никога. Обаче силите му изглеждаха някак разединени, разпръснати и така да се каже, лежаха мъртви около него. Но какво значение имаше това? Той вече не им принадлежеше: те бяха останките на земното същество, от което той окончателно се бе отделил; и мисълта за едно още по-пълно откъсване, и то в най-близко време, му причиняваше единствената радост, която можеше още да изпита.

Светият дух витаеше над него.

Абатът бе станал. Той искаше да благодари на Бога. В неговата благодарствена молитва се примесваше и човешка гордост — задоволство на адвоката, който е спечелил делото си. Той осъзна това и изпита угризения на съвестта. Но сега не бе момент да се вглежда в себе си — един грешник щеше да се яви пред Бога.

Той наведе глава, сплете ръце под брадата си и с цялата си душа започна да се моли на висок глас:

— Боже, ето часа! Ето, преклонен в нозете ти, Господи, всеблаги Боже, милостиви Отче, идвам да поискам твоята благодат. О, Господи, ето часа! Помогни ми да умра, озарен от твоята любов! De profundis clamavi ad te, Domine…[86] От дълбочината на мрака, от дъното на бездната, където треперех от страх, Господи, те призовах и виках към тебе!… Ето часа! Аз съм на прага на Твоята вечност и най-после ще застана лице срещу лице с Тебе. Всемогъщи Боже! Виж моето разкаяние, приеми молитвата ми и не ме отхвърляй, мене недостойния! Спри погледа си върху ми като прошка! In te, Domine, commendo![87] Отдавам се на Тебе, оставям се в Твоите ръце… Ето часа!… Отче, Отче, не ме изоставяй…

Умиращият повтори като ехо:

— Не ме изоставяй!

Настъпи дълго мълчание.

После абатът се наведе към леглото:

— Утре сутрин ще ви донеса мирото… Тази вечер приятелю, изповядайте се, за да мога да ви дам опрощение на греховете.

И щом г-н Тибо, едва движейки подутите си устни и с непознат досега жар прошепна няколко фрази, в които развълнуваният израз на дълбоко разкаяние поразяваше повече, отколкото самото признание на извършените грехове, свещеникът, наведен над него, вдигна ръка и прошепна думите на опрощението:

— Ego te absolvo a peccatis tuis… In nomine Patris, et Filii, et Spiritis Sancti…[88]

Болният мълчеше. Очите му стояха отворени — отворени, сякаш завинаги — и в тях едва се четеше нещо като въпрос или по-скоро изненада; те излъчваха такава душевна чистота, че агонизиращият старец внезапно заприлича на пастелния портрет на малкия Жак, закачен на стената над лампата.

Той чувствуваше как се опъват до скъсване последните връзки, които задържаха душата му на този свят, но вкусваше с наслада това изтощение, тази слабост. Беше се превърнал вече само в дихание, в колебливо пламъче, което трепти, преди да угасне. Животът продължаваше да тече без него, както продължава да тече реката, след като къпещият се е излязъл на брега. И той се намираше не само извън живота, но дори почти извън смъртта: издигаше се, издигаше се в някаква свръхестествена светлина…

На вратата се почука. Абатът, който се молеше, се прекръсти и тръгна към вратата.

Беше сестра Селин, придружена от доктора, който току-що бе пристигнал.

— Продължавайте, продължавайте, господин абат! — каза Теривие като видя свещеника.

Абатът погледна сестра Селин и прошепна, като се дръпна настрана, за да му даде път:

— Влезте, господин докторе. Аз свърших.

Теривие се приближи до болния. Той смяташе, че както винаги трябва да добие уверен вид и да заговори със сърдечен тон.

— Е, какво не е в ред тази вечер?… Малко треска, а? Това е последица от новия серум, дявол да го вземе! — Той си търкаше ръцете, ровеше в брадата си и се обръщаше към калугерката, за да потвърди тя думите му. — Антоан скоро ще се върне. Не се безпокойте за нищо. Аз ще ви помогна… Този серум, виждате ли…

Втренчил очи, г-н Тибо мълчаливо гледаше как лекарят го лъже.

Детинските обяснения, които той на драго сърце бе вярвал толкова пъти, това свободно държане, тези преструвки, всичко сега бе прозрачно за него. Той докосваше с пръст маските наоколо си, разбираше злокобния фарс, който играеха около него от толкова месеци насам. Дали е вярно, че Антоан ще се върне? Невъзможно е да им вярва човек… Впрочем какво значение има? Всичко му беше безразлично, окончателно, напълно безразлично.

Той дори и не се учудваше, че толкова ясно чете мислите на другите. Вселената образуваше едно цяло, чуждо, затворено, където за него, умиращия, нямаше вече място. Той беше сам. Сам с великата тайна. Сам с Бога. И то толкова сам, че дори присъствието на Бога не можеше да победи тази самота!

Без сам да забележи, клепачите му се спуснаха. Той вече не се стремеше да различава действителността от съня. Плуваше в мир, изпълнен с музика. Остави лекаря да го прегледа, да го палпира, без да прояви никакво нетърпение, отпуснат, успокоен, сякаш духът му блуждаеше другаде.

III

Във влака, който ги отнасяше към Париж, много преди да се откажат от мисълта за сън, двамата братя, сгушени всеки в своя ъгъл, схванати от душния въздух на полутъмното купе, упорито се преструваха, че спят, само за да могат да останат по-дълго затворени в себе си.

Антоан не можеше да заспи. Безпокойството, че е оставил баща си в такова тежко състояние, се бе събудило отново. През дългите часове на нощта сред грохота на влака умората и безсъницата му бяха натрапили най-черни мисли. Но колкото повече се приближаваха до Париж, толкова повече опасенията му се разсейваха. Още малко и той ще бъде в къщи, ще може отново да вземе мерки, да действува. Тогава други трудности изпъкнаха в ума му. Как да съобщи на г-н Тибо за връщането на избягалия му син? Как да обади на Жиз? Не бе лесно да се напише писмото, което той смяташе да изпрати още днес в Лондон: трябваше да я уведоми, че Жак е жив, че е намерен, че се е върнал в Париж, като все пак й попречи да пристигне веднага.

Суетенето на другите пътници, които се размърдаха и откриха лампата, накара Жак и Антоан да отворят очи. Погледите им се срещнаха. Лицето на Жак изразяваше силно вълнение — той бе едновременно толкова примирен и толкова неспокоен, че на Антоан му дожаля за него.

— Зле спа, нали? — каза той, като докосна коляното на брат си.

Без да се мъчи да се усмихва, Жак вдигна рамене с безразличие; после, обръщайки лице към прозореца, той се затвори в сънливо мълчание и сякаш нито можеше, нито искаше да излезе от него.

Закусиха във вагон-ресторанта, докато влакът минаваше през предградията, още потънали в мрак; влакът спря; те слязоха на перона в студа на отминаващата нощ; направиха няколко крачки извън гарата; Жак вървеше по стъпките на Антоан, който търсеше такси. Всички тези действия, някак нереални, извършени в нощната мъгла, се редуваха едно след друго по силата на необходимост, която го освобождаваше от грижата да мисли и да взема решения.

Антоан говореше малко, точно толкова, колкото да избегне чувството на стеснение помежду им; но той не се обръщаше към брат си, затова Жак можеше да не отговаря. Антоан така свободно и естествено се движеше и водеше брат си, че завръщането им в къщи заедно изглеждаше като най-обикновеното нещо на света.

Жак се озова на тротоара пред къщи, след това във вестибюла на партера, без да си дава сметка за каквото и да било, без да съзнава дори безволието си. Когато Леон изтича да види кой идва и отвори вратата на кухнята, Антоан с най-безразличен и естествен вид, избягвайки погледа на слугата, се наведе над масата, където бяха натрупани пристигналите писма, и разсеяно се обади:

— Добър ден, Леон. Господин Жак пристигна с мене. Ще трябва…

Но Леон го пресече:

— Не знаете ли, господин докторе, не сте ли се качвали горе?…

Антоан се изправи и пребледня.

— … Господин Тибо е много зле… Доктор Теривие прекара нощта при него… Прислужничките казват…

Антоан вече беше излязъл от стаята. Жак стоеше още прав сред вестибюла; впечатлението на нещо нереално, кошмарно се усилваше. Той се поколеба за миг, после се спусна след брат си.

Стълбището беше тъмно.

— Бързо! — прошепна Антоан, бутайки Жак в асансьора.

Захлопването на решетката, щракането на стъклените вратички, бръмченето, което последва след натискането на копчето, всички тези тъй познати шумове — те винаги бяха се извършвали в същия ред и сега отново след цял век забрава проникваха в съзнанието му един по един — върнаха напълно Жак към миналото. И изведнъж го завладя един ясен, парлив спомен: той пак се видя затворен в тази стъклена клетка, застанал до Антоан и понесен безшумно от асансьора — връщането му от Марсилия след бягството с Даниел!

— Чакай ме на площадката — пошушна Антоан.

Случайността обаче осуети плановете на Антоан.

Г-ца дьо Вез, която непрестанно сновеше от единия край на апартамента до другия, чу, че асансьорът спира. Най-после Антоан се връща! Тя изтича бързо, доколкото й позволяваше превитият й гръб. Видя четири крака и се спря слисана; позна Жак едва когато той се наведе да я целуне.

— Боже господи! — рече тя с неопределен тон. От двадесет и четири часа насам живееше в такъв смут, вече нищо неочаквано не можеше да я зачуди.

Апартаментът беше осветен, вратите — отворени. На прага на кабинета се показа слисаното лице на г-н Шал; той загледа с любопитство Жак, започна да мига и после изрече неизменното си:

— А, вие ли сте?

„Този път фразата му е тъкмо на място“ — неволно помисли Антоан и без да се занимава повече с брат си побърза сам към спалнята.

Там всичко беше тъмно и смълчано. Той бутна полуотворената врата и отначало видя само светлината на малката лампа; след това лицето на баща си на фона на възглавницата. Въпреки затворените очи и пълната неподвижност нямаше никакво съмнение — той беше жив.

Антоан влезе.

Щом направи една крачка в стаята, забеляза около леглото Теривие, сестра Селин, Адриан и една нова възрастна калугерка, която не познаваше; те стояха прави, сякаш току-що се бе случило нещо.

Теривие излезе от сянката, приближи се до Антоан и го поведе към банята.

— Страхувах се, че няма да дойдеш навреме — побърза да каже той. — Бъбрекът е запушен, драги. Вече не функционира никак… За нещастие уремията взе конвулсивна форма. Прекарах нощта тук, за да не оставя жените сами, но вече се готвех, ако не пристигнеш, да пратя да повикат болногледач. Има вече три кризи тази нощ и последната беше силна.

— Откога престана да работи…

— От двадесет и четири часа. Или поне оттогава го е забелязала сестрата. Естествено спряхме инжекциите.

— Да-а-а… — процеди през зъби Антоан, като клатеше глава.

Те се спогледаха. Теривие ясно четеше мисълта на Антоан: „Щом си се съгласил два месеца наред да тъпчеш с отрова болен, който има само един бъбрек, май е малко късно да имаш скрупули…“. Той вдигна глава и разтвори ръце.

— Все пак, драги мой, не можем да бъдем убийци… При такава уремия невъзможно е да продължаваме морфинът!

Очевидно… Антоан се съгласи мълчаливо.

— Аз ще бягам — рече тогава Теривие. — Ще телефонирам към обед. — После неочаквано запита: — Впрочем какво стана с брат ти?

В златистите зеници на Антоан пламна светлинка. Той наведе клепачи, после ги вдигна.

— Хванах го — отвърна той с бърза усмивка. — И дори го доведох. Тук е.

Теривие зарови пълничката си ръка в брадата си. Живите му и весели очи се вгледаха в Антоан; но не беше нито място, нито време да задава въпроси. Впрочем сестра Селин бе влязла, за да донесе престилката на Антоан. Теривие погледна калугерката, после приятеля си и каза без заобикалки:

— Хайде, аз тръгвам. Тежък ден ще изкарате.

Антоан се намръщи.

— Сигурно ужасно се мъчи, като не му давате морфин? — рече той, обръщайки се към сестрата.

— Слагам му съвсем горещи компреси… Синапови лапи… — И понеже Антоан очевидно не вярваше, че синапът помага, тя добави: — Все пак това малко облекчава болките.

— Слагате ли поне лауданум на компресите? Не? — Той знаеше добре, че без морфин… Но никога не се признаваше за победен. — Имам долу всичко, което ми е нужно — каза той на сестрата. — Ей сега ще се върна. Мини напред — каза той, като бутна Теривие към вратата.

„Къде ли е Жак?“ — помисли си Антоан, като минаваше през апартамента, но сега нямаше време да се занимава с брат си.

Двамата лекари слязоха бързо по стълбата, без да промълвят нито дума. Когато стигнаха на последните стъпала, Теривие се обърна и подаде ръка. Антоан я улови и изведнъж запита:

— Кажи ми, Теривие… Откровено… Как смяташ?… Сега вече сигурно няма да трае много?

— Без съмнение, ако уремията продължава.

Антоан му отвърна, като енергично стисна ръката му. Да, той се чувствуваше смел и готов да чака. Беше вече въпрос на часове… А Жак се беше върнал.

 

 

В спалнята Адриан и старата калугерка, които бяха останали сами до леглото на г-н Тибо, не забелязаха, че наближава нова криза. Когато задъханото дишане на болния привлече вниманието им, той бе вече сгърчил юмруци, вратът му бе вдървен и главата му — отметната назад.

Адриан изтича в коридора:

— Сестра!

Никой не отговори. Тя изтича до вестибюла:

— Сестра Селин!… Господин Антоан!… Бързо!

Жак, който бе в кабинета с г-н Шал, я чу и без да мисли, се спусна към спалнята.

Вратата беше отворена. Той се препъна в един стол. Не виждаше нищо. Някакви силуети се движеха пред прозореца. Най-сетне успя да различи някаква огромна маса, отпусната напреки върху леглото, и ръце, които махаха във въздуха. Болният се бе свлякъл до ръба на дюшека; Адриан и болногледачката напразно се мъчеха да го вдигнат. Жак дотича, опря коляното си на леглото и обхващайки раменете на баща си, успя да го повдигне и да го настани върху леглото. Той усещаше до себе си топлото тяло и задъханото дишане, виждаше лицето с обърнати очи, без зеници, гледаше го отблизо и едва можеше да го познае. Остана така наведен, стиснал в ръце разтърсваното от конвулсии тяло.

Нервните гърчения намаляваха вече; кръвообращението се възстановяваше. Зениците, които блуждаеха и изчезваха под клепачите, се появиха отново и се успокоиха. Малко по малко съживените очи на болния сякаш съзряха младото лице, наведено над неговото. Позна ли той загубения си син? И дори ако за миг съзнанието му се бе възвърнало, можеше ли още да различи действителността от несвързаните образи, които изпълваха бълнуванията му? Устните му се раздвижиха. Зениците му се разшириха. Изведнъж тези потъмнели очи възкресиха у Жак ясен спомен: в миналото, когато баща му се мъчеше да си припомни някоя забравена дата или някое име, погледът му добиваше същия внимателен и неопределен израз, същия разсеян вид.

Жак се бе изправил и опрян на ръце, машинално шепнеше със стиснато гърло:

— Какво, тате?… Кажи, тате?… Как си, тате?

Клепачите на болния бавно се спуснаха. Едва доловимо долната му устна и брадата му затрепериха; после главата, раменете, гърдите му все по-силно и по-силно започнаха да се разтърсват; той ридаеше. От отпуснатата му уста излизаше звук, подобен на звука на шише, потопено във вода: „Гъл-гъл-гъл…“. Старата калугерка протегна ръка, за да избърше брадичката му с парче памук. Жак не смееше да се помръдне и със замъглени от сълзи очи, наведен над леглото, повтаряше безсмислено:

— Какво, тате?… Как си?… Кажи?… Какво ти е, тате?…

Антоан, който влизаше, следван от сестра Селин, се спря, щом зърна брат си. Не разбра какво бе станало; впрочем не се и опита да разбере. Държеше в ръката си до половина пълна мензура. Калугерката носеше легенче и кърпи.

Жак се изправи. Отстраниха го и започнаха да се занимават с болния; повдигнаха завивките.

Той се оттегли в дъното на стаята. Никой не му обръщаше внимание. Да остане там, да гледа страдания, да чува викове? Не… Той тръгна към вратата и щом прекрачи прага, се почувствува свободен.

 

 

Коридорът беше тъмен. Къде да отиде? В кабинета? Той вече бе прекарал известно време насаме с г-н Шал, който, седнал на стола си, с отпуснати рамене и ръце на коленете, сякаш чакаше някой да му нанесе последния удар. Госпожицата бе още по-вбесяваща: прегъната надве, забила нос в земята, тя се ослушваше в разните шумове, ходеше от стая в стая като изоставено куче и се мъкнеше по стъпките на всички, които минаваха наблизо. Въпреки че бе така дребничка, тя успяваше да изпълни с присъствието си целия опустял апартамент.

Една-единствена стая беше затворена и там човек би могъл да намери убежище — стаята на Жиз. Какво пък? Нали Жиз беше в Англия?…

Стъпвайки на пръсти, Жак се приюти там и дръпна резето.

Веднага се почувствува успокоен. Най-после сам, след двадесет и четири часа непрекъснат тормоз!

Стаята беше студена. Лампата не можеше да се запали. Бледата светлина на ранното декемврийско утро едва се отгатваше през пролуките на щорите. Той не свърза веднага тази стая със спомена за Жиз. Блъсна се в един стол, седна и като скръсти зиморничаво ръце на гърди, остана така сгушен, без да мисли за нищо.

Когато излезе от вцепенението си, светлината проникваше вече през завесите и той веднага си припомни сините им цветя. Париж… Жиз… Отдавна забравен декор бе изплувал около него, докато бе спал. Той се огледа. Някога се бе докосвал до всички тези предмети; някога, в един предишен живот… Какво ли е станало със снимката му? На стената четириъгълник от по-светъл цвят се очертаваше до портрета на Антоан. Значи, го е махнала? От яд? Не! За да го вземе със себе си! За да го вземе със себе си в Англия, разбира се! О, ще започне ли пак всичко отново?… Той разтърси рамене като животно, хванато в мрежа, което все повече се заплита, опитвайки се да се освободи. Тя е в Англия. За щастие! Изведнъж го обзе ненавист към Жиз. Щом помислеше за нея, той се чувствуваше унизен.

Толкова силно бе желанието му да потисне спомените си, че скочи изведнъж, за да избяга от тази стая. Забравил бе баща си, агонията му… Тук поне се сблъскваше само с една сянка, беше почти сам. Върна се посред стаята и седна близо до масата. Почеркът на Жиз беше оставил следи върху попивателната хартия. Тя пишеше с виолетово мастило… Развълнуван, той се опита за миг да разчете обърнатите букви върху попивателната. После блъсна папката. Очите му се бяха напълнили със сълзи. О, да можеше да забрави, да заспи! Той се облакъти на масата и наведе глава. Лозана, приятелите му, самотата му… Да замине колкото се може по-скоро! Да замине, да замине…

Някой се опитваше да отвори вратата и този шум го изтръгна от полусънното му състояние.

Беше Антоан. Търсеше го, за да използуват временното успокоение на болния и да хапнат нещо. Отдавна бе минало пладне.

В трапезарията бяха сложили два прибора. Госпожицата беше изпратила г-н Шал да обядва в къщи. Колкото до нея — боже господи! — тя имала „да мисли за толкова неща“, че не можела и да помисли за ядене.

Жак почти не чувствуваше глад. Антоан поглъщаше лакомо ястието и мълчеше. И двамата избягваха да се гледат. От колко време не бяха седели така заедно на масата, един срещу друг? Събитията се развиваха с такава бързина, че те дори нямаха време да се разчувствуват.

— Позна ли те? — запита Антоан.

— Не знам.

След, кратко мълчание Жак бутна чинията си и вдигна глава.

— Обясни ми, Антоан, какво очакваш? Какво ще стане?

— Ами… Стават вече тридесет и шест часа, откакто бъбречният филтър не пропуща нищо! Разбираш ли?

— Да. И какво тогава?

— Тогава, ако нищо не прекъсне интоксикацията… Мъчно може да се каже нещо определено, но мисля, че утре… Може би дори тази нощ…

Жак потисна една въздишка на облекчение:

— А болките?

— О! — рече Антоан и лицето му се помрачи. Той замълча, защото в този момент госпожицата донесе кафето. Когато тя се доближи до Жак, за да напълни чашата му, кафеничето започна да трепери тъй силно, че Жак понечи да го вземе от ръцете й. При вида на тези жълти, измършавели пръсти, които бяха свързани с толкова детски спомени, буца заседна в гърлото му. Опита се да й се усмихне, но дори като се наведе, не успя да срещне погледа й. Без да задава никакви въпроси, тя беше приела като нещо естествено връщането на нейния Жако; цели три години бе оплаквала смъртта му и откакто се бе върнал, още не се бе решила да вдигне очи към това привидение.

— Болките — поде Антоан, щом отново останаха сами — трябва да очакваме да стават все по-остри. Общо взето, уремията предизвиква една растяща анестезия и доста лека смърт. Но когато се прояви тази форма, с конвулсии…

— Тогава защо са спрели морфина? — запита Жак.

— Защото отделителната система не работи. Това би значело сигурна смърт.

 

 

Вратата бурно се отвори. Изплашеното лице на прислужницата се показа и веднага изчезна. Тя бе направа усилие да извика, но никакъв звук не бе излязъл от устата й.

Антоан се спусна след нея. Неволна надежда го изпълни и той си даде сметка за това.

Жак също стана от мястото си. Същата надежда го докосна. Поколеба се за миг, после тръгна след брат си.

Не, не беше още краят; само нова криза, внезапна и много силна.

Челюстите на болния бяха така стиснати, че още от вратата Жак чу как зъбите му скърцат. Лицето му беше виолетово, очите — обърнати. Дишането прескачаше и спиранията бяха така дълги, сякаш никога нямаше да свършат. През тези моменти Жак също не можеше да си поеме дъх и се обръщаше към брат си, сякаш собственият му живот висеше на косъм. Крайниците се бяха така сгърчили, че вдървеното тяло опираше на дюшека само в две точки — на петите и на тила; и въпреки това с всяка изминала минута то се извиваше още повече. Когато мускулното напрежение достигна връхната си точка, болният се вцепени в някакво трептящо равновесие, което за кратък миг показа максималното усилие, на което тялото бе способно.

— Малко етер — каза Антоан.

„Колко необикновено спокоен е гласът му“ — помисли си Жак.

Кризата продължаваше. Все по-силни викове се изтръгваха на пресекулки от разкривената уста. Главата започна да се мята наляво-надясно; крайниците потръпваха в несвързани движения.

— Хвани му ръката — прошепна Антоан. Сам той улови другата китка, докато калугерките се опитваха да задържат краката, които подскачаха и разхвърляха завивките.

Борбата продължи няколко минути. После силата на конвулсиите намаля и движенията, които напомняха епилептични гърчове, станаха по-редки. Главата престана да се люшка, прасците се отпуснаха и омаломощеното тяло се изпъна.

Тогава болният започна отново да стене:

— Ох-ох!… Ох-ох!…

Жак отпусна на леглото ръката, която държеше, забеляза, че пръстите му бяха оставили отпечатъци върху нея. Маншетът на ризата се беше скъсал. Едно копче на яката бе паднало. Жак не можеше да откъсне очи от меките мокри устни, които упорито продължаваха да шепнат: „Ох-ох!… Ох-ох!…“. И изведнъж вълнението, изпаренията на етер, прекъснатият обед го накараха да почувствува някаква слабост в стомаха. Поиска да се овладее, да се изправи, но усещаше, че побледнява. Едва има сила да достигне до вратата, като се олюляваше.

 

 

Сестра Селин, която, подпомогната от старата калугерка, бе започнала да оправя леглото, се обърна изведнъж към Антоан. Тя бе повдигнала чаршафа: на мястото, където болният се бе мятал, се виждаше широко, оцветено с кръв петно.

Антоан не направи нито едно движение. След малко се отдръпна от леглото и отиде да се облегне на камината. Възстановявайки функциите си, бъбрекът бе спрял — за колко ли време? — действието на интоксикацията. Очевидно краят беше неизбежен. Но уринирането го отдалечаваше. С няколко дена може би…

Антоан се изправи. Не бе свикнал да се замисля дълго върху неприятните констатации. Е, борбата ще бъде по-дълга, отколкото бе предвиждал. Нищо не можеше да се направи. И колкото повече продължаваше, толкова повече се налагаше всичко да се организира колкото е възможно по-добре. Първо, трябваше да се пестят силите, с които разполагаха. До леглото на умиращия ще има две редовни смени, които ще си почиват една след друга. Да се повика Леон на помощ. Сам Антоан ще участвува и в двете смени; няма да се отдалечава от спалнята. За щастие, преди да замине за Швейцария, той бе наредил да получи няколко свободни дни. Ако се явеше спешен случай, ще изпрати Теривие. Какво друго? Да се обади на Филип. Да телефонира също в болницата. После? Знаеше, че е забравил нещо важно. Знак на умора — трябва да поръча да му приготвят студен чай… Жиз, разбира се, дявол да го вземе! Трябва да й пише днес. Добре, че старата госпожица не се е сетила да иска да повикат племенницата й!

Той стоеше прав пред камината, опрял ръце на ръба плочата, и машинално протягаше ту единия, ту другия си крак към огъня. Да организираш, значи да действуваш. Той си бе възвърнал самоувереността. В дъното на стаята г-н Тибо, изоставен на страданията си, стенеше по-силно и по-силно. Двете калугерки бяха седнали. Да използува това затишие, за да се обади по телефона на няколко души. Но тъкмо се канеше да излезе, той реши да се върне и да погледне болния по-отблизо. Това задъхване, това постепенно зачервяване на лицето… Дали не е нова криза? Къде е Жак?

В същия миг се чу шепот в коридора. Вратата се отвори. Влезе абат Векар, придружен от Жак. Антоан забеляза упорития израз на брат си, докато очите на свещеника блестяха и озаряваха безстрастното му лице. Стоновете на г-н Тибо ставаха все по-чести. Изведнъж той изпъна ръце пред себе си и пръстите му се сгърчиха така, че изпращяха, сякаш някой чупеше орехи.

— Жак! — извика Антоан, като протегна ръка към шишенцето с етер.

Абатът се поколеба, прекръсти се едва забележимо и безшумно се оттегли.

IV

Цялата вечер, цялата нощ и цялата сутрин на следния ден двете смени, които Антоан бе наредил, непрекъснато се редуваха през три часа до леглото на г-н Тибо. Първата се състоеше от Жак, прислужницата и старата калугерка; втората — от сестра Селин, Леон и Клотилд, готвачката. Антоан не бе починал нито за миг през всичкото това време.

Кризите ставаха все по-чести и по-чести. Те избухваха с такава ярост, че след всеки пристъп тези, които бдяха около болния, сядаха веднага задъхани като него и уморено го гледаха как страда. Нищо не можеше да се направи. В затишието между конвулсиите със страшна сила се явяваха невралгичните болки. Почти всички точки на тялото ставаха болезнени; между всеки две кризи почти непрекъснато се чуваха крясъци. Мозъкът на нещастника беше твърде отслабнал, за да си даде сметка какво става; от време на време дори той съвсем бълнуваше; обаче тялото не бе загубило способността си да страда и той не преставаше да сочи местата, където се съсредоточаваха болките. Антоан се учудваше на силата, която все още бе запазил този старец, залежал се от толкова месеци. Самите калугерки, колкото и да бяха свикнали с всички прояви на болестта, бяха смаяни от това, което виждаха. Убедени, че само уремията ще победи тази неестествена издръжливост, те по няколко пъти на час идваха да се уверят, че чаршафът е сух, че бъбрекът не е подновил функциите си от едно денонощие насам.

Още от първия ден на кризите, портиерката беше дошла да попита дали не е възможно да се затворят не само прозорците, но и капаците, за да се заглушат крясъците, които кънтяха в двора и изпълваха с ужас цялата къща. Наемателката на третия етаж, млада бременна жена, чиято стая беше над спалнята на умиращия, до такава степен се разтревожила от виковете, че трябвало посред нощ да отиде да се подслони при родителите си. Затова държаха затворени всички врати и прозорци. Стаята беше осветена само от лампата до леглото. Изпаренията, които се носеха във въздуха, бяха станали непоносими въпреки огъня, който постоянно поддържаха в камината за проветряване. Замаян от нечистия въздух, угнетен от полумрака, съсипан от вълненията, които от три дни не го оставяха да си отдъхне, Жак често задремваше за половин минута прав, с вдигната ръка, после се сепваше и довършваше започнатото движение.

В часовете, когато имаше възможност да напусне болния, той слизаше в апартамента на Антоан, от който си бе взел ключ и където беше сигурен, че ще може да остане сам. Бързаше да се скрие в някогашната си стая, но и там не успяваше да намери покой. През тюлената завеса на прозореца гледаше как се въртят снежинките, които скриваха фасадите на отсрещните къщи и заглушаваха шумовете на улицата. Тогава виждаше отново Лозана, улица Де-з-Ескалие, пансиона „Камерзин“, София, приятелите си. Всичко се сливаше — настоящето и спомените, снегът в Париж и зимите в Швейцария, топлината в стаята и топлината на малката му швейцарска печка, изпаренията на етер, които бяха слепнали по дрехите му, и миризмата на смола, на която дъхаше паркетът от светли чамови дъски в стаята му Женева… Тогава той ставаше и отиваше да се приюти другаде. Довличаше се до кабинета на Антоан и пиян от умора, и угнетен се тръшваше в някое кресло, сякаш дълго време бе чакал нещо, изпълнен с чувство на безплодно желание и неудовлетвореност, със смътното съзнание, че всичко му е станало безвъзвратно чуждо.

След пладне кризите започнаха да се редуват една след друга, без прекъсване, и състоянието на г-н Тибо явно се влошаваше.

Когато дойде ред на неговата смяна, Жак бе поразен от промяната, настъпила от сутринта: постоянното гърчене на лицевите мускули и особено подпухналостта, предизвикана от отравянето, бяха променили всички черти на лицето; той едва позна баща си.

Жак искаше да разпита брат си, но постоянните грижи за болния изискваха от тях да удвоят вниманието си и те не можеха да разменят нито дума. Впрочем при състоянието на вцепенение, предизвикано от крайната умора, за него би било огромно усилие да изрази мислите си с разбираеми думи. Понякога, между две кризи, смазан от жалост пред това безкрайно страдание, той хвърляше въпросителен поглед към брат си, но Антоан стискаше зъби и поглеждаше настрана.

 

 

След цяла редица конвулсии, чиято сила непрекъснато нарастваше, Жак, капнал от умора, с чело, покрито с пот, обхванат от някакъв пристъп на бяс, изтича до брат си, хвана го за ръката и го отведе в другия ъгъл на стаята.

— Антоан! Това не може да продължава така, разбери! — Укор трептеше в гласа му.

Антоан обърна глава и само безпомощно вдигна рамене.

— Но измисли нещо! — настоя Жак, като разтърсваше ръката му. — Трябва да му се помогне, да се намалят болките му! Трябва да се намери нещо! Трябва!

Антоан вдигна презрително вежди, като гледаше болния, който издаваше провлечени викове. Какво да опита? Баня? Очевидно тази мисъл му бе идвала вече много пъти, но възможно ли бе да се предприеме подобно нещо? Банята се намираше на другия край на апартамента, близо до кухнята, в дъното на тесен коридор, който правеше чупка под прав ъгъл. Страшно рисковано беше… И все пак…

За няколко секунди той прецени всички съображения „за“ и „против“. После взе решение и в мисълта му планът вече започваше да се изгражда. Трябваше да се използуват минутите, през които след всяка криза болният се намираше в пълно изтощение. Но се налагаше всичко да бъде предварително подготвено.

Той вдигна глава:

— Сестра, оставете тия работи. Повикайте Леон. И сестра Селин. Нека донесе два чаршафа. Два. Вие, Адриан, идете да напълните ваната с топла вода. Тридесет и осем градуса. Разбрано ли е? Ще останете там да поддържате същата температура на водата, докато дойдем. Освен това кажете на Клотилд да сложи кърпи в пещта. И да приготви грейка. Хайде, побързайте.

Сестра Селин и Леон, които си почиваха, пристигнаха тъкмо навреме, за да заместят Адриан до леглото на болния. Започваше нова криза. Тя беше много силна, но кратка.

Щом престанаха гърчовете и ускореното, но по-равномерно дишане замени хъркането, което сега придружаваше периодите на буйствуване, Антоан хвърли бърз поглед към помощниците си и каза:

— Сега е моментът. Трябва да бързаме, няма нито секунда време за губене — добави той, обръщайки се към Жак.

Двете калугерки разхвърлиха завивките. Облак прах се вдигна от чаршафите и миризма на гангренясала плът се разнесе из стаята.

— Бързо да го съблечем — рече Антоан. — Леон, две дървета в камината. Да бъде по-топло, когато го донесем обратно.

— Ох-ох! — стенеше болният. — Ох-ох!…

Всеки ден струпеите се увеличаваха и ставаха по-дълбоки. Плешките, задните части, петите бяха почти изцяло покрити с червени рани, които се залепваха за чаршафите въпреки талка и превръзките.

— Чакайте! — извика Антоан.

Той измъкна ножчето си и разряза ризата по дължина. При острия шум на платното, което цепеше, тръпка премина по тялото на Жак.

Сега цялото тяло лежеше разкрито.

То бе огромно, отпуснато, белезникаво. Правеше впечатление, че е едновременно и подуто, и много измършавяло. Китките висяха като боксьорски ръкавици на края на изсъхналите ръце. Краката, извънредно дълги, приличаха на кости, обраснали с косми. Валмо косми се сивееше и между гърдите; друго сиво валмо прикриваше отчасти пола му.

Жак изви очи настрана. По-късно той много пъти си спомняше този миг и странната мисъл, която му се бе натрапила, когато за пръв път в живота си видя гол човека, от когото произлизаше. После той отново се видя в Тунис, с репортьорски бележник в ръка, изправен пред друго едно тяло, също така голо, също така подуто и посивяло — тялото на един стар италианец, безсрамен колос, когото току-що бяха намерили обесен и бяха проснали пред къщата под жаркото слънце. Пъстра тълпа дечурлига от съседните улици подскачаше и пищеше наоколо му. Жак бе видял дъщерята на самоубиеца, почти дете още, която мина разплакана през двора, разгони с ритници децата и посипа наръч сено върху трупа. От свян вероятно; а може би и заради мухите.

— Сега ти, Жак! — пошепна Антоан.

Трябваше да се мушне ръка под болния, за да се улови краят на чаршафа, който Антоан и сестрата бяха успели да прокарат под хълбоците.

Жак се подчини. И изведнъж допирът с влажното тяло го смути толкова силно, че предизвика у него неочаквана физическа реакция, някакво първично чувство, което далеч надминаваше обикновеното състрадание и обич: това бе егоистичната нежност на човек към човека.

— В средата на чаршафа! — командуваше Антоан. — Добре. Не толкова силно! Леон, дърпайте насам! Вдигнете сега възглавниците. Вие, сестра, повдигайте краката! Още малко. Внимавайте за струпеите. Жак, хвани единия край на чаршафа, при главата. Аз ще хвана другия. Сестра Селин и Леон ще държат краищата при краката. Готови ли сме? Добре. Да опитаме най-напред, за да видим. Едно, две!

Здраво теглен от четири страни, чаршафът се изпъна, като повдигна малко тялото над дюшека.

— Добре — рече Антоан почти радостно. Всички бяха доволни, че вършат нещо.

Антоан се обърна към старата калугерка:

— Сестра, покрийте го с вълненото одеяло. После минете напред да отваряте вратите… Готови ли сме. Хайде.

Шествието тръгна тежко и навлезе в тесния коридор. Болният ревеше. Лицето на г-н Шал се появи за миг на вратата на кабинета.

— Наведете малко към краката — рече Антоан със задъхан глас. — Така… Да поспрем ли? Не? Тогава напред… Внимавай, ще закачиш ключа на шкафа… Кураж! Почти стигнахме. Внимавайте на завоя. — Той забеляза отдалеч госпожицата и двете прислужнички, които запречваха входа на банята. — Махайте се оттам! — кресна той. — Достатъчни сме петимата. Вие, Адриан и Клотилд, ще използувате времето, докато сме в банята, да оправите леглото. И сложете грейка… Дръжте се сега! На косо, за да минем през вратата. Добре… Не го слагайте на плочите, дявол да го вземе! Вдигайте! Още! Трябва да мине над ваната. После ще го спуснем постепенно. С чаршафа, разбира се! Дръжте здраво. Полека. Отпуснете малко. Още. Така… Брей, тя е наляла много вода, ще прелее отвсякъде. Спущайте…

Загърнато в чаршафа, тежкото тяло се потопи бавно, като изтласка извън ваната равен на себе си обем вода, която преля от всички страни, измокри тези, които го носеха, и заля пода чак до коридора.

— Стана — заяви Антоан, като отърсваше капките вода от себе си. — Десет минути да си поемем дъха.

Почувствувал сигурно топлината на банята, г-н Тибо бе спрял да вика за момент, но след това започна да крещи още по-силно. Опита се да рита и да блъска, но за щастие краката и ръцете му се бяха омотали в гънките на чаршафа, който пречеше на движенията му.

Малко по малко обаче възбуждението му премина. Той вече не викаше, а само пъшкаше:

— Ох-ох!… Ох-ох!…

След малко той дори престана да охка; очевидно му беше много приятно. Неговото пъшкане сега приличаше по-скоро на въздишки на удоволствие.

И петимата стояха около ваната, с крака, измокрени от водата, мислейки тревожно за това, което им предстоеше още да извършат.

Изведнъж г-н Тибо отвори очи и каза с висок глас:

— А, ти ли си?… Не днес… — Той се огледа наоколо си, но очевидно не разпозна хората, които го заобикаляха. — Оставете ме — добави той.

От два дни насам това бяха първите свързани думи, които произнасяше. Той замълча, но устните му се раздвижиха, сякаш шепнеше молитва. Дочуваше леко мърморене. Антоан напрегна слух и успя да долови няколко думи:

— „Свети Жозеф… закрилник на умиращите… — И след малко: — … бедни грешници…“

После отново клепачите се спуснаха. Лицето му стана спокойно, дишането често, но ритмично. Да не чуват вече виковете му, бе невероятно облекчение за всички.

Изведнъж старецът се засмя тихо, странно ясно, по детски. Антоан и Жак се спогледаха. За какво ли мислеше той? Очите му бяха все така затворени. Тогава съвсем отчетливо, но с глас, одрезгавял от постоянните крясъци, той затананика припева от детските си години, които госпожицата му беше припомнила:

„Хоп-хоп! Скачай, конче,

на среща да вървим!“.

Той повтори: „Хоп-хоп“, после гласът замря.

Обхванат от стеснение, Антоан не вдигаше очи.

„На среща! — мислеше си той. — Какъв лош вкус!… Какво ли ще си помисли Жак?“

Жак изпитваше абсолютно същите чувства: неприятно му стана не от това, което бе чул, а от мисълта, че не само той го е чул. Двамата братя се стесняваха един от друг.

 

 

Десетте минути изтичаха.

Наблюдавайки баща си, Антоан същевременно мислеше и за пренасянето му обратно в спалнята.

— Невъзможно е да го пренесем в този мокър чаршаф — каза той тихо. — Леон, идете да донесете дюшека от сгъваемото легло. Поискайте от Клотилд кърпите, които са в пещта.

Сложиха дюшека върху мокрите плочки. После, по командата на Антоан, заловиха отново четирите ъгъла на чаршафа, вдигнаха с усилие над ваната болния, от когото струеше вода, и го поставиха върху дюшека.

— Обършете го бързо!… — рече Антоан. — Така. Сега го покрийте с одеялото и мушнете под него сухия чаршаф. Да побързаме, за да не настине.

„Какво ли пък значение има, ако настине?“ — помисли си той веднага.

Антоан хвърли поглед наоколо си. Всичко бе пропито с вода. Дюшекът, чаршафите — всичко бе мокро. В ъгъла лежеше съборен стол. Сякаш в банята се бе разиграла някаква бурна сцена, придружена от наводнение.

— Сега всички по местата си и да тръгваме — изкомандува той.

Сухият чаршаф се опъна, тялото се залюля за миг като в хамак и всички тръгнаха, препъвайки се и цапайки в локвите, и изчезнаха на завоя на коридора, като оставяха след себе си мокри следи.

Няколко минути по-късно г-н Тибо лежеше в оправеното си легло с глава по средата на възглавницата, с ръце, спокойно отпуснати върху завивката. Беше неподвижен и много блед. За първи път от толкова дни той като че ли не страдаше вече.

Облекчението не трая дълго.

Удари четири часът. Жак току-що бе излязъл от стаята и се готвеше да слезе да си почине в партера, когато Антоан го настигна във вестибюла:

— Бързо! Задушава се!… Телефонирай в „Котро“. Фльорюс 54–02. „Котро“, улица Севр. Да изпратят веднага три-четири възглавници с кислород… Фльорюс 54–02.

— Да отида ли с такси?

— Не, те имат триколка. Но побързай, защото ми трябваш.

Телефонът беше в кабинета на г-н Тибо. Жак се спусна натам така бурно, че г-н Шал скочи от стола си.

— Тате се задушава — му извика Жак, като вдигна слушалката. — Ало, институт „Котро“?… Не?… Не сте ли Фльорюс 54-02? Ако… моля ви се, господне, отнася се за болен! Фльорюс 54-02! Ало, институт „Котро“? Добре… Тук е доктор Тибо… Да… Можете ли…

Прегънат на две и облегнат на подставката, върху която бе сложен апаратът, той стоеше с гръб към стаята. Както говореше, вдигна разсеяно очи към огледалото, което беше пред него, и видя отворената врата, а в рамката й, изправена като вкаменена, Жиз, която го гледаше.

V

Предната вечер Жиз бе получила в Лондон телеграмата, която Клотилд с одобрението на госпожицата бе решила да й изпрати в деня, когато Антоан беше в Лозана. Жиз беше тръгнала веднага, бе пристигнала в Париж, без да предупреди никого, бе взела такси до вкъщи и не смеейки да попита портиерката, с разтуптяно сърце направо се бе качила горе.

Леон й бе отворил. Разтревожена, че го вижда на този етаж, тя бе пошепнала:

— А как е господинът?

— Не още, госпожице.

— Не сте ли Фльорюс 54-02? — викаше някой от съседната стая.

Жиз се беше сепнала. Халюцинация ли беше това?

— Ало… Моля ви се, госпожице, отнася се за болен…

Тя бе изпуснала куфара си. Краката й трепереха. Без да си дава сметка какво върши, бе преминала вестибюла и бе блъснала с две ръце открехнатата врата на кабинета.

Той беше там, обърнат гърбом, облегнат на подставката. Профилът му със спуснати клепачи едва се отразяваше смътен, почти нереален в зеленикавото огледало. Тя никога не бе вярвала, че Жак е мъртъв. Открили са го. Върнал се е до леглото на умиращия си баща…

— Тук е доктор Тибо… Да… можете ли…

Бавно погледите им се срещнаха. Жак рязко се обърна, като продължаваше да държи слушалката, в която бръмчаха някакви думи.

— Можете ли… — повтори той. Гърлото му се бе свило. Направи голямо усилие да преглътне слюнката си, но от устата му излезе само задушен звук: — Ало… — Не знаеше вече къде се намира, нито защо телефонира.

— Добре, слушам ви — чу се нетърпелив глас.

Той трябваше да напрегне всичките си сили, да се опомни: Антоан, умиращият, кислородът… „Тате се задушава“ — каза си той. Силно пращене разтърси главата му и той сякаш оглуша. Гневна вълна се надигна в него срещу натрапницата. Защо идваше тя? Какво искаше от него? Защо съществуваше още? Не беше ли всичко свършено, свършено?

Жиз не беше мръднала от мястото си. На потъмнялото й лице черните й кръгли очи, нейните хубави като на вярно куче очи светеха с нежен блясък, още по-ярък поради смайването й. Тя беше много отслабнала. Жак си помисли или по-скоро изпита някакво бегло впечатление, че тя наистина се е разхубавила много.

В тишината г-н Шал избухна като бомба със закъснител.

— А, вие ли сте? — рече той с глупава усмивка.

Жак нервно притискаше до бузата си слушалката, без да може да откъсне от грациозното видение разсеяния си поглед, който не издаваше ни най-малко глухата му ярост, и заекваше:

— Може ли да ми изпратите… веднага… кислород… с… триколка… Какво?… Във възглавници, разбира се… За един болен, който се задушава…

Закована на мястото си, Жиз продължаваше да го наблюдава, без дори да мигне с очи. И той също, докато говореше, не бе спрял да я гледа втренчено. Този поглед сякаш ги свърза.

Хиляди пъти тя си бе представяла мига, когато той ще се яви пред нея, мига, когато, след като го е чакала с години, ще се отпусне на гърдите му. И тя изживяваше сега този миг. Той стоеше тук, на три крачки от нея, но не можеше да бъде неин; зает бе с други хора, за нея бе чужд. Погледът на Жиз бе срещнал очите на Жак и се бе сблъскал с нещо непреодолимо сурово, което приличаше на отказ. И преди още да си даде сметка за тази действителност, тъй различна от мечтите й, тя интуитивно почувствува, че има още много да страда.

Жак се беше изправил и отново бе заговорил с твърд, прекалено твърд глас:

— Да… Три-четири възглавници кислород… Веднага.

Той сега изричаше думите с много по-висок тон от обикновено, с резлив, носов глас, с известна пресилена естественост:

— О, извинявайте, адресът… доктор Тибо, улица Дьо л’Юниверсите, четири, а… Не, казах четири. А… качете се направо на втория етаж… И по-бързо, господине, моля ви се, ужасно спешно е!

Без да бърза, но с малко несигурна ръка той закачи слушалката.

Нито той, нито Жиз се решаваха да помръднат.

— Добър ден — каза най-после Жак.

Тръпка премина през тялото й. Тя полуотвори уста да се усмихне, да му отговори. Но сякаш внезапно възвърнат към действителността, Жак се откъсна от мястото си.

— Антоан ме чака — обясни той, като бързо премина през стаята. — Господин Шал ще те осведоми за всичко… Тате се задушава… Пристигаш в най-лошия момент…

— Да — отвърна тя като закована на мястото си докато той минаваше съвсем близо до нея, — върви, върви, бързай!

Очите й се наляха със сълзи. Тя не можеше да мисли ясно, нито имаше за какво да съжалява, изпитваше само мъчително усещане на пълно затъпяване и на слабост. Погледът й проследи Жак до вестибюла. Виждайки го да ходи, стори й се, че сега той е по-реален, че действително най-после го е намерила. Когато той изчезна, тя сплете нервно ръце и прошепна:

— Жако…

Г-н Шал бе присъствувал на тази сцена като мебел, без да забележи нищо. Щом като остана сам с Жиз, той реши, че любезността изисква да завърже разговор.

— Аз пък, госпожица Жиз, както ме виждате, съм си все тук — каза доверително той като пипна стола, на който бе седнал. Жиз обърна лице, за да скрие сълзите си. След кратка пауза той добави: — Чакаме, за да започнем.

Тонът беше така доверителен, че Жиз запита слисана:

— Да започнете какво?

Старчето смигна зад очилата си, като предпазливо сви устни:

— Ами молитвите, госпожица Жиз.

Жак се бе спуснал към спалнята на баща си като към убежище.

Лампата на тавана беше запалена. Г-н Тибо, когото бяха подпрели да седне, беше страшен за гледане: главата бе клюмнала; устата зееше; изглеждаше, че съвсем е загубил съзнание; очите, изскочили от орбитите си, бяха отворени и безжизнени. Наведен над леглото, Антоан поддържаше баща си с две ръце, докато сестра Селин слагаше зад гърба му възглавници, които й подаваше старата калугерка.

— Отвори прозореца — извика Антоан, щом видя брат си.

Въздушното течение премина през стаята и облъхна безчувственото лице. Ноздрите на болния потрепериха — малко въздух навлезе в дробовете. Вдишванията бяха слаби, на пресекулки, кратки; издишванията — безкрайни; човек би казал, че всяка бавна въздишка ще бъде последната.

Жак се приближи до Антоан и му пошепна полугласно:

— Жиз току-що пристигна.

Без да мръдне, Антоан повдигна вежди. Той не искаше да се разсее нито за миг, докато траеше тази упорита борба със смъртта. При най-малката непредпазливост това колебливо пламъче живот можеше да угасне. Подобно на боксьор на ринга, с поглед, впит в противника, с напрегнат ум, с всички мускули, готови за действие, той не изпущаше болния от очи. А от два дни призоваваше като освобождение тази смърт, срещу която в този миг се бореше с такова настървение. Но той не мислеше за това. Почти бе забравил, че този гаснещ живот бе животът на баща му.

„Кислородът ще пристигне след малко — казваше си той. — Можем да издържим още пет минути, а може би и десет. Щом донесат възглавниците… Но ще трябва да ми са свободни ръцете. И на сестрата също…“

— Жак, иди повикай още някого… Адриан, Клотилд, който и да е. Вие двама ще го поддържате…

В отделението за прислугата нямаше никого. Жак изтича в стаята за бельо. Жиз бе там с леля си. Той се поколеба за миг. Времето летеше…

— Е, тогава ела ти — извика той. — Ела. — Той бутна леко старата госпожица към вестибюла: — Стойте на площадката. Ще изпратят възглавниците с кислород. Донесете ни ги веднага.

Когато дойдоха до леглото, г-н Тибо беше получил синкоп. Лицето му бе виолетово, а устата — широко отворена. Кафява течност се процеждаше от ъгъла на устните му.

— Бързо — прошепна Антоан. — Застанете там.

Жак зае мястото на брат си, а Жиз — мястото на сестра Селин.

— Изтегляне на езика — каза Антоан, като се обърна към сестра Селин. — С кърпа… с кърпа…

Жиз винаги бе показвала способности на болногледачка; тя бе следвала и медицински курсове в Лондон. Задържайки болния да не се наклони настрана, тя хвана китката му и след като получи с поглед одобрението на Антоан, започна да движи ръката, като съгласуваше движенията си с движенията на сестрата, която теглеше езика. Жак улови другата китка и започна да прави същото. Но лицето на г-н Тибо се изпълваше с кръв, сякаш го душеха.

— Едно, две… едно, две… — отмерваше Антоан.

Вратата се отвори.

Адриан дотича, държейки в ръцете си възглавница с кислород.

Антоан я грабна от ръцете й и без да губи нито секунда, отвори кранчето и го мушна в устата на болния. Минутата, която последва, се стори много дълга на всички. Но тя не бе още изтекла, когато настъпи подобрението. Малко по малко, с леки вдъхвания болният започна отново да диша. Скоро стана очевидно, че кръвта се оттегля от лицето; кръвообращението се възстановяваше.

Без да вдигне очи от болния, притиснал с лакът кислородната възглавница до гърдите си, Антоан даде знак на Жак и Жиз, които спряха да вдигат и спущат ръцете.

За Жиз това нареждане дойде тъкмо навреме, защото тя вече бе изчерпала силите си. Всичко наоколо й се залюля. Миризмата на леглото й беше непоносима. Тя отстъпи крачка назад и се залови за облегалото на един стол, за да не припадне.

Двамата братя останаха наведени над леглото.

Закрепен между възглавниците, с полуотворена от кранчето уста, г-н Тибо почиваше със спокойно лице. Трябваше да продължават да го държат изправен и да следят внимателно дишането му, но непосредствената опасност бе вече отстранена.

За да измери пулса му, Антоан подаде възглавницата на сестрата и седна на ръба на леглото; той също изведнъж почувствува тежестта на умората. Пулсът беше бавен и прескачаше. „Ако можеше да си отиде така леко…“ — каза си той. Не виждаше противоречието между това пожелание и ожесточението, с което се бореше срещу задушаването. После вдигна глава и срещайки погледа на Жиз, й се усмихна. Бе я използувал като помощница, без да помисли, че е тя. Зарадва се, като я видя внезапно насреща си. Очите му отново се обърнаха към умиращия. Сега вече му мина през ума: „Да беше пристигнал кислородът пет минути по-късно, всичко щеше да е свършено вече“.

VI

Задушаването бе лишило г-н Тибо от успокоението, което трябваше да последва банята. Конвулсиите пак се появиха. Кратката дрямка сякаш бе дала на болния нови сили, за да страда още повече.

Между първия и втория пристъп мина повече от половин час. Но болките в коремната област и невралгията сигурно бяха станали така остри, както по-рано, защото през този интервал болният не престана да се вие във всички посоки и да пъшка.

Третият пристъп започна четвърт час след втория, после кризите зачестиха с различна сила през няколко минути.

 

 

Доктор Теривие, който беше идвал сутринта и бе телефонирал няколко пъти през следобеда, дойде отново вечерта, малко преди девет часа. Когато той влезе в спалнята, г-н Тибо се мяташе така бясно, че лекарят, виждайки как силите на тези, които държат болния, отслабваха, побърза да им се притече на помощ. Кракът, който той искаше да улови, му се изплъзна от ръцете и той получи такъв удар, че едва не падна на пода. Никой не можеше да си обясни откъде болният старец черпи тези сили.

Щом мина кризата, Антоан отведе приятеля си в другия край на стаята. Той искаше да му говори, но произнесе само няколко думи, които Теривие не чу поради крясъците, от които кънтеше цялата стая; но Антоан замълча изведнъж и устните му затрепереха. Направи усилие да се овладее и навеждайки се до ухото на Теривие, прошепна:

— Драги, нали виждаш… нали виждаш… Невъзможно става вече, уверявам те…

Той гледаше младия човек приветливо и настойчиво; имаше вид, като че ли чака спасение от него.

Теривие наведе очи.

— Успокой се — рече той, — успокой се… — А след малко добави: — Разсъди сам… Пулсът е слаб. Никакво уриниране от тридесет часа: уремията се развива и кризите явно се застигат една друга… Разбирам, че вече едва издържаш. Но търпение, краят е близък.

С отпуснати рамене, с поглед, зареян някъде към леглото, Антоан мълчеше. Лицето му бе напълно променило израза си. Той изглеждаше като схванат. „Краят е близък…“ Може би е вярно?

Жак влезе, последван от Адриан и старата калугерка. Почваше тяхната смяна.

Теривие се приближи до Жак:

— Ще прекарам нощта с вас, за да може брат ви да си почине малко.

Антоан беше чул думите му. Изкушението да се озове извън тази стая, да остане на тишина, да може да се изтегне, да поспи може би, да забрави… бе толкова силно, че за няколко секунди той помисли дали да не приеме предложението на приятеля си. Но почти веднага се опомни.

— Не, драги мой — каза той твърдо. — Благодаря. Не. — Сам не би могъл да обясни защо точно, но дълбоко в себе си чувствуваше, че не бива да се съгласява. Трябваше сам да носи отговорността, да остане сам лице с лице срещу съдбата. И понеже Теривие вдигаше ръка, той бързо добави: — Не настоявай, решил съм. Тази вечер сме още мнозина и горе-долу се държим. Пази си силите за по-късно.

Теривие вдигна рамене. Но понеже смяташе, че това състояние на болния може да продължи още няколко дни, а от друга страна бе свикнал да отстъпва пред волята на Антоан, той се задоволи да заяви:

— Добре. Във всеки случай утре вечер и да искаш, и да не искаш…

Антоан не трепна. Утре вечер? Утре — пак тези гърчове, тези крясъци? Очевидно възможно е и дори е вероятно… Вдругиден също. Защо не?… Очите му срещнаха погледа на брат му. Жак беше единственият, който отгатна неговото отчаяние и който го споделяше.

Виковете възвестяваха нов пристъп. Трябваше да заемат местата си. Антоан протегна ръка на Теривие, който я задържа за миг в ръцете си и понечи да прошепне „Кураж!“, но не посмя и си тръгна мълчешком. Антоан го гледаше как се отдалечава. Колко пъти и той също, напущайки леглото на някой тежко болен — след като бе стиснал ръката на съпруга с гримаса, изразяваща усмивка, или бе избягнал погледа на някоя майка, — колко пъти и той бе изпитвал веднага щом обърнеше гръб, това чувство на освобождение, което в този миг изпълваше Теривие, който си отиваше!

В десет часа вечерта кризите, които сега се редуваха безспир една след друга, сякаш достигнаха връхната си точка.

Антоан виждаше как всички наоколо му губят кураж, как издръжливостта им отпада, как движенията им стават по-бавни, по-малко внимателни. Обикновено колкото повече хората около него губеха сили, толкова по-голям прилив на енергия чувствуваше той у себе си. Но сега сам бе дошъл до крайния предел и душевната му устойчивост не можеше да се бори повече срещу физическото изтощение. Откакто бе тръгнал за Лозана, ставаха четири нощи, през които не си бе лягал. Дори не се хранеше вече; просто се насилваше да хапне нещо и едва днес бе могъл да изпие малко мляко. Поддържаше се със студен чай, от който си наливаше от време на време по една пълна чаша. Нервността му се усилваше и му придаваше енергичен вид; но бодростта му бе само външна. Всъщност това, което състоянието на болния изискваше от него — търпение, чакане, както и привидната дейност, потисната от чувството на пълна безпомощност, именно това бе най-противно на темперамента му и му струваше най-мъчителни усилия. И все пак той трябваше да упорствува, на всяка цена, и да изчерпва силите си все в една и съща борба, която се подновяваше безспир!

Към единадесет часа, след като мина една от кризите, докато и четиримата бяха още наведени над леглото и наблюдаваха последните конвулсии, Антоан живо се изправи и неволно махна ядосано: ново влажно петно се бе появило на чаршафа; бъбрекът още веднъж бе започнал да функционира, и то изобилно.

И Жак не можа да въздържи прилива на ярост, който го изпълни, и пусна ръката на баща си. Много му дойде. Единствено мисълта за близкия край, към който водеше все по-силното отравяне, му помагаше да се държи на краката си. А сега какво? Никой не знаеше вече какво да мисли. Сякаш от два дни пред очите му смъртта търпеливо и настървено бе протягала капана си и всеки път, когато пружината започваше да се свива — щрак! — тя се изплъзваше и всичко започваше отново.

От този миг той дори вече не се опитваше да прикрие потиснатостта си. В промеждутъците на кризите той се тръшваше раздразнен и зъл на най-близкия стол и задремваше за няколко минути с лакти, опрени на коленете, притиснал с юмруци очите си. При всеки нов пристъп трябваше да го викат, да го тупат по рамото и да го сепват от сън.

Още преди полунощ положението изглеждаше съвсем критично. Очевидно борбата щеше да стане невъзможна.

Три извънредно силни кризи се бяха изредили непосредствено една след друга, когато започна четвъртата.

Тя беше ужасна още от самото начало — всичките познати симптоми, но с удесеторена сила: спряно дишане, лице, наляно с кръв; очи, излезли наполовина от орбитите; ръцете, така сгърчени и извити от лакътя надолу, че китките не се виждаха и приличаха на два чукана, опрени о брадата; цялото тяло трепереше от силното гърчене. Изпънатите мускули сякаш щяха да се скъсат от свръхчовешко усилие. Никога досега периодът на вдървяване не бе продължавал толкова дълго; секундите минаваха, силата на кризата не намаляваше. Лицето започна да почернява. Антоан този път действително помисли, че смъртта настъпва.

Най-после едно хъркане се изтръгна от устата на умиращия и малко пяна се показа между устните. Ръцете внезапно се отпуснаха и периодът на мятане започна.

Болният така буйствуваше, че би трябвало да му се сложи усмирителна риза, за да се спрат тези яростни движения. Антоан и Жак, подпомогнати от старата сестра и Адриан, се бяха вкопчили в ръцете и краката на побеснелия болен. Тласкани, люшкани, теглени, те се препъваха и се блъскаха един в друг като при футболна схватка. Адриан първа изпусна крака, който държеше, и вече не можа да го улови. Старата калугерка, почти съборена от клатушкането, загуби равновесие и другият крак се изплъзна от ръцете й. Тогава, освободени, двата крака започнаха да се мятат във въздуха. Одраните пети, които се удряха в дъската на кревата, се разкървавиха. Антоан и Жак, загубили дъх, потънали в пот, се изпъваха, за да не позволят на тази огромна, подмятана от конвулсии жива маса да изскочи от леглото.

Когато тази бясна ярост се уталожи — тя изчезваше така неочаквано, както се и появяваше — и болният най-после бе сложен отново в средата на леглото, Антоан отстъпи няколко крачки назад. Той бе достигнал до такова нервно напрежение, че зъбите му тракаха. Приближи се зиморничаво до камината и вдигайки очи, видя в осветеното от пламъка огледало разстроеното си лице, разрошените си коси и злия си поглед. Обърна се кръгом и като се отпусна в едно кресло, притисна челото си с ръце и избухна в сълзи. Беше му дошло до гуша… Малкото сила, която мъждукаше у него, се събираше в едно безумно желание: „Да се свърши час по-скоро!“. По-добре всичко друго, отколкото да присъствува безпомощен още на една нощ и после още един ден, а може би и още една нощ на това адско зрелище!

Жак се приближи до него. Във всеки друг миг той би се хвърлил в прегръдките на брат си, но сега чувствителността му бе така притъпена, силите му така отпаднали, че видът на Антоан, потънал в отчаяние, вместо да събуди собствената му енергия, я парализираше. Скован на място, той разглеждаше учудено това мокро от сълзи, разкривено, съсипано лице и внезапно откри в него образа на едно разплакано дете, което никога не бе виждал.

После през ума му мина мисъл, която вече много пъти му се бе натрапвала:

— Все пак, Антоан… Да беше повикал някого за консултация?

Антоан сви рамене. Нима пръв той не би помислил да събере всичките си колеги, ако имаше да се разрешава и най-малката трудност? Той отговори с няколко сърдити думи, които брат му не можа да долови, тъй като болният бе започнал отново да крещи — криза.

— Но най-после, Антоан, измисли нещо! — извика раздразнено Жак. — Невъзможно е да няма какво да се направи!

Антоан стискаше зъби. Очите му бяха сухи. Той вдигна глава, хвърли остър поглед към брат си и пошепна:

— Да, има. Има едно нещо, което винаги може да се направи. — Жак разбра. Той не наведе очи, не направи никакво движение. Антоан го гледаше изпитателно. След това промълви: — Никога ли не си помислял за това?

Жак бързо кимна утвърдително. Той гледаше брат си дълбоко в очите и бегло почувствува в този миг, че двамата си приличат: същата бръчка между веждите, същият израз на отчаяние и дързост, същото лице, което казваше: „Готов съм на всичко“.

Те стояха в сянката близо до огъня — Антоан седнал, а Жак прав. Виковете на болния бяха толкова силни, че двете жени, коленичили близо до леглото и съсипани от умора, не можеха да чуят нищо. След като помълчаха, Антоан пръв заговори:

— Ти би ли го направил?

Въпросът беше прям, груб, но гласът звучеше малко глухо. Този път Жак избягна погледа на брат си. Най-после процеди през зъби:

— Не знам вече… Може би не.

— Е добре, аз пък бих го направил.

Антоан се изправи рязко, но остана неподвижен на мястото си. Протегна неуверено ръка към Жак и се наведе:

— Осъждаш ли ме?

— Не, Антоан — отговори Жак тихо, но без колебание.

Те се погледнаха отново и за пръв път, откакто се бяха върнали, изпитаха чувство, което приличаше на радост.

Антоан се доближи до камината. Той разтвори ръце и обхвана мраморната плоча, а после, наведен, се загледа в огъня. Решението му бе взето. Оставаше само да го изпълни. Кога? И как? Трябваше да се действува без други свидетели, освен Жак. Скоро щеше да удари полунощ. В един часа сестра Селин и Леон щяха да се върнат: значи, трябваше да бъде свършено преди един часа. Нищо по-просто.

Най-напред трябва да му се пусне кръв, за да се предизвика отпадналост и сънливост. Тогава ще може да се отпратят старата сестра и Адриан; те ще отидат да си легнат доста преди да дойде другата смяна. А щом останат двамата с Жак… Антоан опипа гърдите си и усети под пръстите си малкото шишенце с морфин, което носеше винаги от… Откога ли? От сутринта след завръщането си от Лозана. Когато беше слязъл с Теривие на долния етаж да търси лауданум. Спомняше си действително, че беше мушнал в джоба си този концентриран разтвор и спринцовката за всеки случай… За всеки случай? Защо?… Човек би казал, че всичко е било намислено и че сега му оставаше само да изпълни подробностите на един отдавна изработен план.

Наближаваше нов пристъп. Трябваше да се чака да мине и той. Жак, изпълнен отново с усърдие, беше заел вече мястото си. „Последната му криза“ — каза си Антоан, като се приближаваше до леглото; стори му се, че прочете същата мисъл и в погледа, който Жак бе вперил в него.

За щастие периодът на вдървяване бе по-малко дълъг от предшествуващия, но гърчовете бяха не по-малко бурни.

Докато нещастникът се мяташе с разпенена уста, Антоан се обърна към сестрата:

— Може би, ако му пуснем кръв, това ще го облекчи малко. Щом се успокои, идете да ми донесете чантата.

Действието настъпи почти моментално. Отслабнал от загубата на кръв, г-н Тибо сякаш заспа.

Двете жени бяха толкова уморени, че не настояха да дочакат смяната; щом Антоан ги покани, те използваха случая да отидат да си починат малко.

Антоан и Жак остават сами.

И двамата са далеч от леглото: Антоан отива да затвори вратата, която Адриан е оставила полуотворена без сам да знае защо, Жак отстъпва няколко крачки назад до самата камина.

Антоан избягва погледа на брат си. В този миг съвсем не чувствува нужда да усеща обичта му; той няма нужда и от съучастник.

Внимателно опипва никелираната кутийка в джоба си. Дава си още две секунди. Не че иска още веднъж да прецени доводите „за“ и „против“: в момента, когато трябва да действува, той по правило никога не подлага отново на преценка съображенията, поради които е взел решение. Но гледайки отдалеч сред белотата на леглото това лице, което, докато бе траяла болестта, с всеки изминал ден му бе ставало все по-познато, той се отдава за миг на тъга и в сърцето му бликва последния порив на жалост.

Двете секунди са минали.

„Би било по-малко мъчително, ако го направех през време на криза“ — мисли си той и се приближава с бързи крачки.

После измъква от джоба си шишенцето, разклаща го, затяга иглата за спринцовката и се спира, търсейки нещо с очи. Набързо свива рамене — машинално бе потърсил спиртника, за да обгори платинения връх на иглата…

Жак не вижда нищо, защото наведеният гръб на брат му скрива леглото. Толкова по-добре. Все пак той се решава да направи крачка встрани. Баща му сякаш спи. Антоан разкопчава ръкава и го запретва.

„Пуснах кръв от лявата ръка — казва си Антоан, — значи, инжекцията в дясната.“

Той защипва кожата, за да се образува гънка, и вдига спринцовката.

Жак притиска със сгърчена ръка устата си.

Иглата се забива с тъп звук.

Спящият простенва; рамото трепва. В тишината се чува гласът на Антоан:

— Не мърдай… Това ще те облекчи, тате…

„За последен път му се говори“ — мисли Жак.

Нивото на течността не спада бързо в стъклената спринцовка… Ами ако влезе някой?… Свършено ли е? Не. Антоан е оставил иглата в кожата; той измъква внимателно спринцовката и я напълва повторно. Течността слиза все по-бавно и по-бавно… Ако влезе някой?… Още един кубически сантиметър… Колко бавно изтича!… Още няколко капки…

С бързо движение Антоан измъква иглата, избърсва подутото място, откъдето се процежда капка розова перла, после закопчава отново ризата и вдига завивката.

Ако беше сам, сигурно щеше да се наведе към това бледо чело — за първи път от двадесет години изпитва желание да целуне баща си… Той се изправя, отстъпва крачка назад, мушка инструментите в джоба на престилката си и поглежда наоколо си, за да види дали всичко е в ред. Най-после обръща глава към брат си и погледът му, безразличен и строг, сякаш казва: „Това е!“.

Жак би искал да се приближи, да стисне ръцете му, да изрази с прегръдка… Но Антоан вече се е обърнал и дръпвайки ниския стол на сестра Селин, сяда до главата на баща си.

Ръката на умиращия е отпусната върху завивката. Китката е почти толкова бяла, колкото чаршафа; тя трепери едва забележимо — трептене на магнитна игла. Обаче морфинът действува и въпреки дългото мъченичество чертите вече се отпущат. Смъртното сковаване сякаш има сладостта на укрепителен сън.

Антоан не може да мисли за нищо определено. Той хваща ръката на болния, пулсът е бърз и слаб. Цялото му внимание е заето да брои машинално: „Четиридесет и шест, четиридесет и седем, четиридесет и осем…“

Съзнанието за това, което току-що е извършил, започва да става все по-смътно, представата му за света се замъглява… „Петдесет и девет, шестдесет, шестдесет и едно…“ Пръстите, които държат китката, се разтварят… Естествено, сладостно преминаване в състояние на безразличие. Вълна на забрава залива всичко.

Жак не смее да седне от страх да не събуди брат си. Прав, вцепенен от умора, той не вдига очи от устните на умиращия. Те бледнеят, бледнеят; дишането вече едва ги докосва.

Обхванат от страх, Жак се решава да направи движение.

Антоан скача, вижда леглото, баща си и тихо хваща отново китката.

— Иди повикай сестра Селин — казва той след кратко мълчание.

Когато Жак се върна, последван от сестрата и готвачката, дишането беше станало малко по-силно и по-равномерно, но сега бе придружено от необикновен гърлен шум.

Антоан стоеше прав, със скръстени ръце. Той бе запалил полилея на тавана.

— Пулсът не се усеща — каза той, щом сестра Селин дойде при него.

Калугерката обаче бе убедена, че лекарят не разбира в кой момент точно настъпва смъртта и че в тези неща тя е по-опитна. Затова не отговори, а седна на ниския стол и взе ръката на болния, за да усети пулса, после доста дълго наблюдава лицето на умиращия. След това, обръщайки се към дъното на стаята, направи утвърдителен знак с глава и Клотилд веднага излезе навън.

Задъхването се усилваше и ставаше мъчително за околните. Антоан забеляза, че лицето на Жак е разкривено от тревога. Той тръгна към него, за да му каже: „Не се страхувай, той вече не чувствува нищо“, но в този миг вратата се отвори. Чу се шепот и г-ца дьо Вез, прегърбена и наметната с нощен жакет, се появи, хванала под ръка Клотилд. След тях вървеше Адриан, последвана от г-н Шал, който, стъпвайки на пръсти, завършваше шествието.

Раздразнен, Антоан им направи знак да останат на прага, но и четиримата вече бяха коленичили близо до вратата. Внезапно пискливият глас на госпожицата се чу в тишината и заглуши хъркането на умиращия:

— „О, милостиви Исусе… представям се пред тебе… с разбито сърце…“

Изтръпнал, Жак подскочи към брат си:

— Спри я! Как може!…

Мрачният, тъжен поглед на Антоан веднага го успокои.

— Остави я — пошушна той и като се наведе, добави: — Почти е свършено вече. Не може да чуе нищо. — Той си спомни за вечерта, когато г-н Тибо тържествено бе поръчал на госпожицата задължението да каже в предсмъртния му час тази „Литания за умиращите в лоното на черквата“ и се разчувствува.

Двете калугерки също бяха коленичили от двете страни на леглото. Сестра Селин бе сложила ръка върху китката на умиращия.

— „… Когато моите студени, бледи и трептящи устни ще произнесат за последен път твоето обожаемо име, милостиви Исусе, смили се над мене!“

Старата мома напрягаше малкото воля, която бе запазила след двадесетгодишно робство и себеотрицание, за да може да изпълни обещанието си.

— „Когато моите бледи и хлътнали бузи ще внушават на присъствуващите състрадание и страх, милостиви Исусе, смили се над мене! Когато моите коси, измокрени от потта на предсмъртните мъки…“

Антоан и Жак не вдигаха очи от баща си. Изведнъж челюстта му увисна. Клепачите бавно се полуотвориха и неподвижните зеници се показаха. Дали това е краят? Сестра Селин, която продължаваше да държи китката, гледаше умиращия в лицето и не правеше никакво движение.

Гласът на госпожицата, писклив, монотонен, задъхан като пробит акордеон, късаше безмилостно нервите:

— „Когато моето въображение, тормозено от призраци, ме хвърли в смъртна тревога, милостиви Исусе, смили се над мен. Когато моето слабо сърце…“

Устата на умиращия продължаваше да се отваря. Блесна един златен зъб. Изтече още половин минута. Сестра Селин продължаваше да стои неподвижна. Най-после тя пусна ръката и вдигна глава към Антоан. Устата зееше. Той веднага се наведе: сърцето не биеше вече. Постави ръката си върху неподвижното чело и с палеца полека спусна един след друг покорните клепачи. После, без да вдигне ръката си, сякаш искаше да изпрати с това нежно притискане мъртвеца до прага на вечния покой, той се обърна към калугерката и каза с почти висок глас:

— Кърпата, сестра…

Двете прислужнички избухнаха в сълзи. Госпожицата, опряла ръце на пода до коленичилия г-н Шал, с плитка, паднала върху белия жакет, и безразлична към всичко, което ставаше, продължаваше литанията си:

— „Когато моята душа ще отлети от устните ми и ще напусне този свят завинаги…“

Трябваше да я вдигнат и да я отведат. Едва когато бе обърнала гръб на стаята, тя сякаш схвана какво става и започна да хълца като дете.

Г-н Шал също плачеше. Той се бе заловил за ръката на Жак и клатеше глава като маймуна:

— Не би трябвало да има такива неща, господин Жак…

„Къде ли е Жиз?“ — питаше се Антоан, докато изтикваше всички навън.

 

 

Преди да напусне стаята, той се обърна да хвърли последен поглед към баща си.

Най-после след толкова седмици в стаята отново се беше възцарила тишина.

Подпрян на възглавницата, сякаш внезапно израснал, осветен напълно от лампата на тавана, г-н Тибо с превръзка под брадата, чиито два края смешно стърчаха като рога над главата му, изглеждаше като герой от някаква легенда — имаше театрален и тайнствен вид.

VII

Без да се уговорят, Антоан и Жак се срещнаха на площадката. Къщата спеше. Килимът на стълбището заглушаваше шума от стъпките им. Те мълчаливо слязоха един след друг; в главата им нямаше никаква мисъл, но на сърцата им беше олекнало, не можеха да се борят срещу чувството на животинско облекчение, което ги изпълваше цели.

Леон, който бе слязъл преди тях долу, бе запалил всички лампи и по свой почин бе приготвил студена вечеря в кабинета на Антоан; след това се бе оттеглил дискретно.

Малката маса, бялата покривка, двата прибора, осветени от полилея, създаваха впечатление на някакъв импровизиран празник. Двамата братя се престориха, че не го забелязват. Седнаха безмълвно на масата, засрамени от глада си, като нарочно си придаваха загрижен вид. Бялото вино беше изстудено; хлябът, студеното месо и маслото бързо намаляваха. В един миг ръцете им едновременно се протегнаха към чинията със сиренето.

— Заповядай.

— Не, първо ти.

Антоан раздели на две остатъка от швейцарското сирене и сложи половината в чинията на Жак.

— Мазно и чудесно е — прошепна той, сякаш за да се извини.

Това бяха първите думи, които си разменяха. Очите им се срещнаха.

— А сега? — запита Жак, като посочи с пръст към апартамента на г-н Тибо.

— Не — рече Антоан. — Сега ще си легнем. Няма какво да правим горе преди утре сутринта.

Когато се разделяха пред вратата на стаята му, Жак се замисли изведнъж и после пошепна полугласно:

— Видя ли, Антоан, как накрая устата се отваря, отваря…

Те мълчаливо се погледнаха. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи.

 

 

В шест часа сутринта, обръснат и почти отпочинал, Антоан вече се качваше на втория етаж.

„Господин Шал е най-подходящ да напише адресите на траурните съобщения — мислеше си той, като се качваше по стълбите; не взе асансьора, защото искаше да се раздвижи малко. — Съобщението в кметството не може да се направи преди девет часа… Хората, на които трябва да се съобщи… За щастие няма много роднини: семейство Жанеро ще се заеме с роднините от майчина страна, а леля Казимир ще направи останалото. Трябва да се прати телеграма на братовчедите в Руан. Колкото до приятелите, ще дадем едно съобщение в утрешните вестници. Кратко писмо на отец Дюпре и едно на Жан. Даниел дьо Фонтанен е в Люневил; ще му пиша довечера. Майка му и сестра му са в Южна Франция и това опростява доста нещата… Впрочем дали Жак ще иска да присъствува на опелото?… Колкото до благотворителните заведения, Леон може да телефонира. Ще му направя списък. Аз пък ще намина в болницата… Филип… Ах, дявол да го вземе, да не забравим Френския институт!“

— Вече идваха двама господа от погребалното бюро — му каза Адриан. — Ще дойдат пак в седем часа. И после, господин Антоан — прибави тя с леко стеснение, — знаете ли, че госпожица Жизел е болна?

Отидоха заедно да почукат на вратата на Жиз.

Тя лежеше в леглото с трескави очи и зачервени страни. Не беше нищо сериозно. Телеграмата на Клотилд, пристигнала в момент, когато тя не се чувствуваше много добре, й бе нанесла първия удар; след това бързото тръгване, пътуването и особено срещата с Жак я бяха така разстроили, че сътресението, предизвикано в младежкия й организъм, се бе проявило в болезнени спазми. Когато предната вечер бе напуснала спалнята на болния, тя се чувствуваше толкова зле, че трябваше веднага да си легне. Цяла нощ бе страдала и се бе ослушвала в шумовете, отгатвайки какво става, но нямаше сили да се помръдне.

Тя отговаряше на въпросите на Антоан, но очевидно премълчаваше нещо, затова той добави:

— Теривие ще дойде тази сутрин и аз ще го пратя при тебе.

Жиз посочи с глава към стаята на г-н Тибо.

— Значи е… свършено? — рече тя плахо.

Не чувствуваше голяма скръб и не знаеше много добре какво трябва да каже.

Вместо отговор той притвори очи и изведнъж една напълно ясна мисъл мина през ума му: „Аз го довърших“.

— Междувременно да се сложат грейки и лапи — каза той, като се обърна към Адриан. Усмихна се на Жиз и излезе от стаята.

„Аз го довърших — повтори си той. За първи път можеше да погледне обективно на онова, което бе направил. — И добре постъпих — каза си той веднага. Мислеше бързо и ясно: — Нека не се лъжем. Имаше известно малодушие от моя страна, физическа нужда да се откъсна от този кошмар. Но трябваше ли да се въздържа, защото имам личен интерес? Хайде де! — Той не търсеше ни най-малко да избегне страшната отговорност. — Очевидно би било опасно да се даде право на лекарите… Сляпото следване на едно правило, колкото и да е абсурдно и безчовечно, все пак е необходимо по принцип… — Колкото повече признаваше силата и основателността на правилото, толкова повече одобряваше действието си, одобряваше умишленото нарушение, което бе извършил. — Това е въпрос на съвест и на преценка в края на краищата — продължаваше да мисли той. — Аз не обобщавам. А просто казвам: в настоящия случай аз действувах както трябва.“

 

 

Той стигна до стаята на мъртвеца. По навик отвори предпазливо вратата, сякаш да не събуди болния. И изведнъж видът на мъртвия го порази. Да свърже образа на баща си с мисълта за труп — макар че това беше ежедневие за него, — бе така ново и така смущаващо! Той стоеше на прага, задържайки дъха си. И така, това безжизнено тяло е баща му… Ръцете изпънати и пръстите спокойно сключени. Имаше нещо благородно в тази поза. И толкова спокойно! Около смъртния одър бе разчистено — всички столове бяха наредени край стените. Задрямалите калугерки, подобни на алегорични фигури, загърнати в черно, седяха от двете страни на покойника, чиято неподвижност придаваше истинска тържественост на тази обстановка. Оскар Тибо… Толкова авторитет, толкова гордост, сведени до това мълчаливо безсилие.

Антоан не смееше да направи и най-малкото движение, за да не смути това спокойствие. Отново си каза, че това бе негово дело; галейки с поглед познатото лице, на което бе дал мълчание и покой, той почти се усмихваше.

 

 

Той мислеше, че брат му още спи и се изненада, когато го видя седнал малко зад г-н Шал.

Щом зърна Антоан, г-н Шал скочи от стола си и дойде при него. Премигвайки зад измокрените от сълзи очила, той хвана Антоан за двете ръце и понеже не можеше да намери подходящи думи, за да изрази привързаността си към покойника, започна да нарежда.

— Прекрасен… прекрасен момък — въздишаше той, като подсмърчаше и сочеше с брада леглото. — Трябваше да го познава човек… — продължи той с тих глас и с такава настойчивост, като че ли някой му противоречеше. — Вярно, че оскърбяваше хората понякога… Но беше толкова справедлив! — Г-н Шал протегна ръка, сякаш се готвеше да се закълне. — Истински справедлив съдия! — заключи той, като се връщаше на мястото си.

Антоан седна.

Миризмата в стаята събуждаше спомени от разни пластове на съзнанието му. Под блудкавите изпарения на лекарствата от предната вечер, под съвсем новото благовоние на горящите свещи той усещаше познатата миризма на набития с прах син рипс — миризма на стара вълна — и лекия дъх на смола от махагона, който от петдесет години се миеше със сода каустик. Той знаеше какво свежо ухание на чисто бельо щеше да се разнесе из стаята, ако отвореше огледалната врата на гардероба, и какъв мирис на лакирано дърво, на стари вестници, примесен с лепкавия аромат на камфор, щеше да го лъхне, ако се наведеше над чекмеджетата на скрина. Познаваше също миризмата на прах на молитвения стол, чиято тапицировка бе изтъркана до основата от колената на две поколения, защото я бе вдъхвал отблизо като дете, когато това беше единственият стол, който отговаряше на ръста му.

Никакъв шум. Никакъв лъх не разлюляваше пламъка на свещите.

Подобно на всички, които влизаха в стаята, Антоан бе започнал да разглежда трупа втренчено, сякаш изумен. В уморения му мозък зачатъчни мисли започваха неволно да се оформят:

„Това, което правеше от тате същество като мен, животът, който беше в него до вчера… Какво е станал този живот? Изчезнал ли е? Съществува ли той някъде другаде? Под каква форма? — Той се сепна засрамено. — Ще започна да мисля глупости! За първи път ли гледам мъртвец?… Знам добре, че няма по-неуместна дума от небитие, защото трябва да се каже жизнена агломерация или по-скоро безкрайно възникване… Да… често съм повтарял това. А пред този труп вече не знам нищо… Идеята за небитието ми се налага, дори ми изглежда основателна… Всъщност само смъртта съществува — тя опровергава всичко, тя надминава всичко… и то по най-абсурден начин!… Не — каза си той след това, разтърсвайки рамене. — Лошо е това… Мисли, по които човек се увлича при подобни обстоятелства, когато е забил нос в самите факти… Това не трябва да се взема пред вид! Това не се брои!“

Той направи усилие да се съвземе и с рязко движение се изправи. Изведнъж някакво топло чувство, задушевно и настойчиво, го изпълни.

 

 

Антоан направи знак на брат си да го последва и излезе в коридора.

— Преди да решим каквото и да било, трябва да прочетем завещанието на тате. Ела с мене.

Влязоха заедно в кабинета на г-н Тибо. Антоан запали плафониерката, после аплиците. Кощунствена светлина заля тази стая, в която винаги гореше само лампата на работната маса под зеления абажур.

Антоан се приближи до бюрото. Връзката ключове, които измъкна от джоба си, весело звъннаха в тишината.

Жак стоеше настрана. Той забеляза, че е застанал близо до подставката на телефона, на същото място, където беше стоял предната вечер… Предната вечер? Едва ли бяха минали петнадесетина часа, откакто Жиз се бе появила в рамката на тази врата…

С враждебен поглед той оглеждаше този кабинет, така дълго считан за недостъпно светилище, където сега нищо не му пречеше да влиза. Стана му неудобно, когато видя брат си да коленичи като касоразбивач пред извадените чекмеджета. Какво го интересуваше завещанието на баща му и всички тези книжа?

Без да каже дума, той се обърна и излезе.

 

 

Върна се в стаята на мъртвеца, която го привличаше томително и където бе прекарал спокойно в някакво полусънно състояние по-голямата част от нощта. Очакваше, че хората, които ще почнат да влизат и да излизат, скоро ще го изгонят оттам, затова не искаше да загуби нито миг от възможността да остане сам с вълнуващите спомени от младите си години; защото за него нищо не въплъщаваше така трагично миналото, както тленните останки на този всевластен човек, който винаги се бе изпречвал на пътя му и който внезапно бе потънал в небитието.

Стъпвайки на пръсти, той отвори вратата на спалнята, влезе вътре и седна. Нарушената за миг тишина отново завладя стаята. Жак с удоволствие пак се отдаде на съзерцание на покойника.

Неподвижност.

Завинаги бе спрял този мозък, който денонощно в продължение на почти три четвърти век не бе спирал нито за миг да свързва мисли, представи… И сърцето бе спряло. Но спирането на мисълта се струваше много по-поразително на Жак, който толкова пъти се бе оплаквал като от някакво мъчение от непрекъснатата дейност на собствения си мозък! Дори нощем, освободен от съня, мозъкът му продължаваше да работи подобно на побеснял мотор, който се върти безспир в главата и неуморно свързва разхвърляните калейдоскопични образи; и когато в паметта случайно се запечатат някои откъси от тях, ние ги наричаме сънища. За щастие един ден това изнурително напрежение ще спре изведнъж. Един ден и той също ще се отърве от мъчението на мисълта. Най-после ще настъпи тишина, отдих сред тишината!… Припомни си онзи кей в Мюнхен, където една вечер примамливо го изкушаваше мисълта за самоубийство… Изведнъж, подобно на спомен от някаква забравена мелодия, в паметта му прозвучаха думите: „Ние ще си починем…“. Това беше краят на една руска пиеса, която бе гледал в Женева; още чуваше гласа на актрисата — славянка с детски черти, с невинни, трескави очи, — която повтаряше, клатейки главичката си: „Ние ще си починем…“. Мечтателна интонация, проточен глас като от хармоника, придружен с уморен поглед, в който имаше повече примирение, отколкото надежда: „Ти не си имал радост в живота… Но търпение, чичо Ваня, търпение… Ние ще си починем… Ние ще си починем…“.

VIII

Посещенията започнаха още преди обед: обитателите на къщата, хора от квартала, на които г-н Тибо бе правил разни услуги. Жак се измъкна, преди да пристигнат първите роднини. Антоан също излезе, тъй като трябваше да свърши някои спешни работи. Г-н Тибо имаше лични приятели във всички благотворителни дружества, в които членуваше. Поклонението трая до вечерта.

Г-н Шал бе донесъл в стаята на покойника стола, който наричаше „моя стол“ и на който беше работил от години, и цял ден не пожела да напусне покойника. Той стана част от траурния ритуал, както светилниците, чимшировото клонче и молещите се калугерки. Щом влезеше външен човек, г-н Шал се плъзгаше от стола си, поздравяваше тъжно новодошлия и отново се връщаше да седне.

Госпожицата се бе опитвала няколко пъти да го накара да си отиде; сигурно от ревност. Вбесена, че го вижда така верен и с такова примирено държане, тя не се сдържаше на едно място. Страдаше истински. (Несъмнено тя бе единствената в къщи, която страдаше.) Горката стара мома, която бе прекарала целия си живот у чужди хора и не бе имала нищо свое, за първи път може би изпитваше някакво необуздано чувство на собственост — г-н Тибо беше „нейният“ мъртвец. Тя постоянно се доближаваше до леглото, което дори не можеше да види поради изкривения си гръбнак, и ту опъваше чаршафа, ту изглаждаше някоя гънка, като мърмореше молитви. Клатейки глава, сключила костеливите си пръсти, тя повтаряше, сякаш това беше нещо невероятно:

— Господ го прибра преди мене…

Изглежда, нито връщането на Жак, нито присъствието на Жиз бяха докоснали чувствителни точки в съсухреното й съзнание, което едва реагираше. Двете деца бяха изчезнали едно след друго от живота на семейството и госпожицата бе отвикнала да мисли за тях. За нея съществуваха само Антоан и прислужничките.

И все пак днес тя изпитваше към Антоан необичайно раздразнение. Между тях бе избухнал истински спор в момента, когато трябваше да се определят денят и часът на полагането в ковчега. Той поиска да ускори този миг, успокоителен за всички, когато мъртвият престава да бъде личност и дори труп, а се превръща във вещ, в ковчег, но тя се възпротиви. Струваше й се, че Антоан иска да й ограби единственото нещо, което й оставаше — да съзерцава тленните останки на господаря си през последните часове на земния му вид. Тя като че ли имаше чувството, че изчезването на г-н Тибо е истински край само за него и за нея; за другите, и особено за Антоан, този край бе в същото време начало на нещо друго, прагът на нов период от живота им. За нея нямаше бъдеще; рухването на миналото означаваше пълно крушение.

Към края на следобеда, когато Антоан се връщаше пеша и ободрен, с наслаждение дишаше ледения въздух, който щипеше очите и възбуждаше енергията му, той срещна пред вратата Феликс Еке, облечен в траурни дрехи.

— Няма да вляза — каза хирургът. — Просто исках днес да ви стисна ръката.

Турие, Нолан, Бюкар бяха оставили визитните си картички. Лоазил беше телефонирал. Проявите на съчувствие от страна на колегите му така дълбоко трогваха Антоан, че когато сутринта Филип лично дойде в дома на улица Дьо л’Юниверсите, едва след неговите съболезнования той си даде сметка не за това, че г-н Тибо е мъртъв, а че той, доктор Антоан Тибо, е загубил баща си.

— Искрено ви съчувствувам, драги приятелю — въздъхна тихо Еке. — Напразно казваме, че за нас лекарите смъртта е стара познайница. Но когато дойде, когато е съвсем близо, в нашия дом?… Сякаш никога не сме я срещали… Знам какво е — добави той.

После, изправяйки се, той подаде ръката си в черна ръкавица.

Антоан го изпрати до колата му.

За първи път той направи сравнение между двата случая… В този миг нямаше време да мисли отново за „всичко това“, но през ума му мина мисълта, че това „всичко“ е по-сериозно, отколкото го бе преценявал досега. Разбра, че решителното действие, хладнокръвно извършено от него предната вечер — той продължаваше да го одобрява напълно, — трябваше някак си да бъде усвоено от него, да стане част от него, подобно на онези паметни преживявания, които оставят дълбоки следи в развитието на всеки един от нас. И той чувствуваше добре, че този товар щеше неизбежно да го накара да промени центъра на душевното си равновесие.

Той се прибра замислен в къщи.

Един хлапак, гологлав, с шалче на врата и зачервени уши, го чакаше във вестибюла. Щом влезе Антоан, той стана и цялото му лице пламна.

Антоан позна момчето от кантората на нотариуса и се укори, че още не бе намерил време да навести двете деца.

— Добър ден, Робер. Влез тука. Е, какво не върви?

Момчето направи усилие, раздвижи устни, но беше твърде смутено, за да може да намери подходяща „фраза“. Тогава то смело измъкна изпод пелерината си букетче от виолетки и Антоан веднага разбра. Приближи се и взе цветята:

— Благодаря, моето момче. Ще занеса букета ти горе. Много мило е от твоя страна, че си се сетил.

— О, не аз, Лулу се сети — побърза да го поправи детето.

Антоан се усмихна.

— Как е Лулу? А ти все така ли умееш да се справяш с всичко?

— О, колкото до това… — отговори веднага Робер с бодър глас.

Той не очакваше, че Антоан може да се усмихва в такъв ден и неловкостта му веднага изчезна; като че ли само това чакаше, за да се разприказва. Но тази вечер Антоан имаше по-важни работи, отколкото да се занимава с него.

— Елате тук някой от тия дни с Лулу. Ще ми разкажете какво правите, как живеете. Някоя неделя, искаш ли? — Той изпитваше истинска обич към тези хлапаци, които едва познаваше. — Обещано, нали? — добави той.

Лицето на Робер изведнъж стана сериозно:

— Обещано, господин докторе.

Докато изпращаше детето до вестибюла, Антоан разпозна гласа на г-н Шал, който разговаряше с Леон в кухнята.

„Ето още един, който иска да ми говори — помисли той с раздразнение. — Е, по-добре още сега да свърша с него.“

Той го покани в кабинета си.

Г-н Шал прекоси стаята, подскачайки, и отиде да седне на най-отдалечения стол. Усмихваше се хитро, макар че изразът на очите му бе безкрайно тъжен.

— Какво искахте да ми кажете, господин Шал? — запита Антоан. Гласът му беше приятелски, но той стоеше прав и продължаваше да преглежда писмата.

— Аз ли? — отговори старчето, като вдигна вежди.

„Добре — каза си Антоан, като сгъна писмото, което току-що бе прочел. — Ще гледам да отида там утре сутринта след болницата.“

Г-н Шал люлееше краката си и ги разглеждаше. Изведнъж той тържествено заяви:

— Тези неща не би трябвало да съществуват, господин Антоан.

— Какво? — запита Антоан, който разпечатваше друг плик.

— Какво? — повтори като ехо г-н Шал.

— Какво не трябва да съществува? — настоя Антоан, който започваше да се ядосва.

— Смъртта.

Антоан, който не очакваше този отговор, вдигна смутено глава.

Погледът на г-н Шал бе замъглен от сълзи. Той си свали очилата, разгъна кърпичката си и си обърса очите.

— Аз видях свещениците от „Сен-Рок“ — поде той, като отделяше фразите си с паузи и въздишки. — Поръчах им да отслужат литургия. Колкото да ми е чиста съвестта, господин Антоан, не повече. Защото, колкото до мен, докато не разбера по-подробно…

От време на време сълзи рукваха от очите му и после бързо спираха. Всеки път, щом си избършеше добре очите, той простираше кърпичката си на колената, сдипляше я отново по гънките и я слагаше сгъната в джоба си като портфейл.

— Имах десет хиляди франка икономия — неочаквано заяви той.

„Аха“ — помисли си Антоан и побърза да го прекъсне:

— Не знам дали баща ми е имал време да остави разпореждания по отношение на вас, господин Шал, но вие можете да бъдете спокоен: брат ми и аз ще осигурим до края на живота ви месечни вноски, равни на заплатата, която сте получавали досега.

Откакто бе починал г-н Тибо, това бе първият случай, когато Антоан трябваше да урежда паричен въпрос и да действува като наследник. Той смяташе, че да поеме подобно задължение до смъртта на г-н Шал, беше в края на краищата доста щедър жест; приятно му беше впрочем, че има възможност да постъпи благородно. После мисълта му неволно се отклони и той се опита да оцени състоянието на баща си и частта, която ще остане за него, макар че нямаше никакви точни данни.

Лицето на г-н Шал стана тъмночервено. Сигурно от приличие той беше измъкнал от джоба си едно ножче, като че ли се готвеше да си чисти ноктите.

— Не искам пожизнена рента! — изрече той най-после с решителен тон, но без да вдигне глава. И допълни: — Капитал, да; но не пожизнена рента! — После се разнежи: — Заради Дедет, господин Антоан, малката, която оперирахте, нали си спомняте?… Всъщност тя ми е като чедо. Ех, рента, вятър работа! Какво ще му оставя един ден на това пиленце?

Дедет, операцията, Рашел, заляната от слънце стая, едно тяло в сянката на алкова, миризмата на огърлицата от сив кехлибар… Със застинала усмивка на устните, забравил писмата, Антоан разсеяно слушаше и машинално следеше с очи движенията на г-н Шал. Изведнъж той се завъртя на токовете си: старчето, извивайки бавно и сигурно ножчето, сякаш режеше тапа, с едно-единствено дъгообразно движение на ръката изряза със скърцане дълго криво парче от нокътя на палеца си.

— О, стига, господин Шал! — извика Антоан, като скръцна със зъби.

Г-н Шал скочи от стола си.

— Да, да злоупотребявам с търпението ви… — заекна той.

Но за него въпросът бе от такова значение, че той се осмели да предприеме една последна офанзива:

— Едно капиталче, господин Антоан. Ето кое е най-добро. Капитал ми трябва!… Аз отдавна си имам един план. Ще ви обясня… — Той прошепна замечтано: — По-късно… — После, променяйки тона, отправи безизразен поглед към вратата: — Е добре, да отслужат литургии, щом искат. Но според мене покойникът няма нужда от нищо. Такъв човек като него не е тръгнал току-тъй. Според мене работата е свършена, господин Антоан. В този момент работата е вече свършена, и то добре свършена… — Той беше тръгнал към вестибюла, като подскачаше леко, тръскаше посивялата си глава и повтаряше с уверен вид: — В този момент… в този момент той си е вече в рая!

Едва си бе отишъл г-н Шал, и Антоан трябваше да приеме шивача, който идваше за проба на черния му костюм. Умората вече го бе победила и отегчителното стоене пред огледалото съвсем го довърши.

Той бе решил да поспи един час, преди да се качи горе, когато, изпращайки шивача, се озова лице с лице с г-жа дьо Батенкур; тя тъкмо протягаше ръка към звънеца. Телефонирала преди малко, за да поиска час, и научила „ужасната новина“; незабавно променила програмата си за деня, за да може да дойде веднага.

Антоан я посрещна учтиво, но остана на прага. Тя му стисна ръка, като говореше високо и прочувствено, което явно й доставяше удоволствие.

Понеже не си отиваше, стана му неудобно да я държи права на входа; още повече, че тя бе успяла да го накара да отстъпи крачка назад и сега вече се намираше вътре в крепостта. Целия следобед Жак не бе излизал от стаята си, а вратата му беше съвсем наблизо. Мина му през ум, че брат му ще чуе този женски глас и ще го познае; без да знае защо, тази мисъл му беше неприятна. Като си придаде любезен израз, той се отдръпна, отвори вратата на кабинета си и бързо облече дрехата си. Тя го бе заварила по риза и това още повече го бе ядосало.

През последните седмици обстоятелствата бяха променили малко отношенията му с хубавата пациентка. Посещенията й бяха зачестили под предлог, че желае редовно да го осведомява за състоянието на болната й дъщеря, която прекарваше зимата в Па дьо Кале с английската си гувернантка и с втория си баща. Без да се колебае нито за миг, Симон дьо Батенкур бе напуснал имението и лова, за да се настани в Берк при детето на жена си, докато тя самата прихождаше, като винаги намираше някаква причина да прекара всяка седмица по няколко дни в Париж.

Г-жа дьо Батенкур отказа да седне. Търсейки случай да улови отново ръката на Антоан, тя продължаваше да стои наведена към него с притворени очи и развълнувана гръд. Тя винаги гледаше мъжете в устата. През клепките си забеляза, че и той от време на време спираше поглед на устните й; това я смути силно. Тази вечер Антоан й се струваше много красив; намираше, че лицето му е по-мъжествено от обикновено, сякаш решенията, които е трябвало да взема, бяха оставили видими следи върху него.

Тя вдигна съчувствено поглед:

— Сигурно ужасно страдате.

Антоан не намери какво да й отговори. Откакто бе дошла, той се държеше малко тържествено, което му придаваше хладнокръвен вид, но същевременно го караше да се стеснява. Продължаваше да я гледа малко крадешком. Забеляза как гърдите й тежко се повдигат под плата и топла вълна заля лицето му. Когато вдигна глава, стори му се, че зърна весели пламъчета в очите на красивата Ана. Тази вечер като че ли тя криеше някакво желание, някакъв план, някаква лудешка мисъл, която се стараеше да не издаде.

— Най-тежкото идва по-късно — поде тя с отпаднал глас, — когато животът тръгне отново, а човек навсякъде се сблъсква с празнотата… Ще ми позволите да ви навестявам от време на време, нали?

Антоан я загледа. Обхванат внезапно от омраза, той се усмихна кисело и грубо я сряза:

— Успокойте се, госпожо, аз не обичах баща си.

Но веднага прехапа устни. Повече бе развълнуван от това, че е помислил подобно нещо, отколкото, че го е изрекъл. „А може би тази кучка изтръгна от мене искрено възклицание!“ — помисли си той. Тя остана смаяна. Не беше толкова поразена от смисъла на думите, колкото се почувствува засегната от тона му. Отстъпя крачка назад, за да се съвземе.

— Така значи! — рече тя и след всичките й преструвки острият й смях най-после прозвуча искрено.

Докато бавно слагаше ръкавиците си, една неопределена бръчка — начало на гримаса или на усмивка — не престана да играе по устните й. Антоан дръзко наблюдаваше със заинтригуван поглед загадъчната тръпка на устата й, удължена от тънка като драскотина рязка от червило. Ако в този миг тя си бе позволила някоя безсрамна усмивка, може би той нямаше да се сдържи и щеше да я изхвърли навън.

Но все пак неволно вдъхваше парфюма, с който тя изобилно напръскваше дрехите си. Отново забеляза тежката гръд, която трептеше под блузата. Изведнъж си представи тази гръд разголена и почувствува, че му премалява.

Когато закопча коженото си палто, тя се отдръпна още малко, вдигна глава и го погледна без всякакво стеснение. Видът й сякаш казваше: „Страхувате ли се?“.

Те се измериха с поглед. Същата хладна ярост, същата омраза…

Но имаше и още нещо: същото разочарование може би; същото смътно чувство, че е пропуснат един удобен случай. След това, понеже той мълчеше, тя му обърна гръб, отвори си сама вратите и излезе, без да му обръща внимание.

Вратата се захлопна след нея.

Той се обърна кръгом, но вместо да се върне в кабинета си, остана неподвижен за миг, с влажни ръце, с объркани мисли, замаян от пулсиращата в слепоочията му кръв, като вдъхваше с увлечение натрапчивия парфюм, който му напомняше за присъствието й. Мисълта, че е опасно да се опитва да завладее тази буйна жена, след като така дълбоко я бе оскърбил, го шибна като камшик, но въпреки това той изведнъж се обърна като луд към затворената врата. Погледът му падна на шапката и на пардесюто му, закачени на стената. Грабна ги и като погледна с блуждаещи очи към вратата на Жак, изтича навън.

IX

Жиз не бе ставала от леглото си. Сънлива, схваната, чувствувайки болки при всяко движение, тя чуваше смътно стъпките на посетителите, които минаваха в коридора зад стената, точно до главата й. Една-единствена мисъл изплуваше в неясното й съзнание: „Открили са го… Той е в къщи… Всеки миг може да се появи… Ще дойде…“. Тя се ослушваше да чуе стъпките му.

Но петък мина, после събота, а той не идваше.

В действителност Жак мислеше за Жиз и дори с настойчивост, която го дразнеше. Но понеже се боеше да остане насаме с нея, не можеше да се реши да я потърси и търпеливо чакаше да се яви някакъв удобен случай. Впрочем той така се страхуваше да срещне някой познат, че от предната вечер почти не бе излизал от партерния етаж; чак привечер се бе качил горе, преминал бе с безшумни стъпки апартамента, настанил се бе отново в един ъгъл на стаята, където лежеше смъртникът, и си бе отишъл едва призори.

Обаче в събота вечер, когато Антоан случайно го бе запитал дали е виждал Жиз, ставайки от вечеря, той реши да почука на вратата й.

Жиз беше по-добре. Треската бе почти минала и Теривие й бе позволил да стане на следния ден. Унесена, тя лежеше в полумрака и чакаше да заспи.

— Как си? — обади се той със закачлив тон. — О, ама ти изглеждаш много добре! — В светлата сянка на абажура разширените й очи блестяха и тя действително изглеждаше съвършено здрава.

Той не се бе приближил до самото легло. След кратко смущение тя първа му протегна ръка. През широкия ръкав той видя голата й ръка над лакътя. Улови китката й и като играеше на доктор, вместо да я стисне, започна да я опипва; кожата й беше гореща.

— Още малко температура?

— О, не.

Тя хвърли поглед към вратата — той я беше оставил отворена, сякаш за да подчертае, че има намерение само да влезе и да излезе.

— Студено ли ти е? Да затворя ли? — продължи той.

— Не… Както искаш.

Той с готовност скочи и затвори вратата, за да останат сами.

Тя му благодари с усмивка и отпусна глава във вдлъбнатината на възглавницата, върху която косите й образуваха тъмно матово петно. Понеже нощницата й, леко изрязана, разкриваше долната част на шията, тя притисна с ръка гърдите си, за да не се отваря деколтето. Жак забеляза грациозната линия на китката и тъмния цвят на кожата, който на фона на чаршафа имаше отсянка на мокър пясък.

— Какво правиш по цял ден? — запита тя.

— Аз ли? Нищо. Затварям се в стаята си, за да не виждам хората, които идват.

Едва тогава тя си спомни, че г-н Тибо се беше поминал и си помисли за скръбта на Жак. Упрекна се, че не чувствува по-дълбока тъга. Дали на Жак му е тъжно? Тя не можеше да намери нежните думи, които може би трябваше да му каже. Помисли само, че със смъртта на бащата синът остава напълно свободен. „Значи, не ще е нужно да замине отново?“ — мина й през ума.

— Ти би трябвало да поизлезеш малко — подхвана тя.

— Да, днес тъкмо главата ми тежеше, та отидох да се поразтъпча малко… — Той се поколеба: — За да купя вестници…

Всъщност истината бе малко по-сложна: в четири часа, ядосан от безцелно чакане, движен също така от някакви неясни намерения, за които едва по-късно си даде сметка, той бе излязъл действително, за да купи няколко швейцарски вестника, без сам да знае точно къде отива…

— Там ти си живял много на чист въздух, нали? — запита тя, след като помълчаха малко.

— Да.

Той бе изненадан от думата „там“ и без да иска, отговори с неловък, почти рязък тон, но веднага съжали за това. „Впрочем — каза си той, — откакто прекрачих прага на тази къща, всичко, което върша, което казвам, което мисля, всичко звучи фалшиво!“

Погледът му неволно се спираше все на леглото, където коварно падаше светлината на лампата. Той разглеждаше бялата вълнена завивка, така лека, че и най-малките изпъкналости на младото тяло се очертаваха под нея: извивките на ханша, изтегнатите крака, закръглените, леко разтворени колена. Той напразно си придаваше естествен вид и се мъчеше да говори непринудено; чувствуваше се все по-неловко и по-неловко.

Жиз искаше да му каже: „Седни де!“, но понеже в този миг не можа да срещне погледа му, не се осмели да проговори.

За да прикрие смущението си, той започна да разглежда мебелите, дребните украшения и блестящата позлата на малкото олтарче. Припомни си утрото, когато бе пристигнал и бе дошъл да потърси убежище в тази стая.

— Хубава е стаята ти — каза той любезно. — Ти по-рано нямаше това голямо кресло, нали?

— Баща ти ми го даде, когато навърших осемнадесет години. Не си ли го спомняш? Беше на горната площадка на стълбата в Мезон-Лафит. Под часовника с кукувицата.

Мезон… Изведнъж той отново видя площадката на втория етаж, заляна със светлина от широкия прозорец, лете пълна с мухи, от които при залез-слънце се носеше бръмчене като от ядосан кошер. Видя часовника с вериги и тежести. В тихото стълбище четири пъти на час се чуваше смешното кукане на дървената птичка… През всичкото време, докато той е бил далече, нещата за тях са си останали същите. Но в края на краищата и той сам не бе ли останал същият или почти същият? Откакто се бе върнал, колко често забелязваше в рефлексните си движения жестове, които му бяха присъщи някога? Например начина, по който си изтриваше обувките в изтривалката долу, или начина, по който затръшваше входната врата и закачваше палтото си на същите две закачалки както в миналото, преди да запали лампата… А когато се разхождаше из стаята си, нима всяко негово движение не беше всъщност несъзнателен спомен, превърнал се сега в действие?

В полумрака Жиз разглеждаше крадешком неспокойното му лице, челюстта му, врата му, ръцете.

— Колко силен си станал! — каза тя полугласно.

Той се обърна и се усмихна. Тайно изпитваше суетна гордост от силата си, тъй като през цялото си детство бе страдал от съзнанието, че е хилав. Изведнъж, без да мисли — това също бе рефлекс, — той извика, сам изненадан от това връщане към миналото:

— „Майор Ван де Кюип притежаваше необикновена сила.“

Изблик на радост озари лицето на Жиз. Това бе надписът, който толкова пъти бяха чели заедно под една илюстрация на любимата им книга. Действието се развиваше в горите на Суматра и на картинката бе нарисуван един холандски офицер, който без особено усилие поваля една страшна горила.

— „Майор Ван де Кюип бе неблагоразумно заспал под сянката на един баобаб“ — прибави тя весело и отхвърляйки глава назад, затвори очи и отвори устата си, защото на илюстрацията майорът бе нарисуван точно така.

Те се смееха, гледаха се, забравяйки всичко останало, и с наслада се ровеха в съкровищницата на детските си шеги, които бяха само техни.

— А помниш ли картинката с тигъра — поде тя, — която ти ми скъса един ден, когато се беше ядосал!

— Да. Ама защо го направих?

— Ами заради кикотенето пред абат Векар!

— Каква памет имаш, Жиз!

— Аз пък по-късно исках да си опитомя едно бебе-тигърче и заспивах вечер, като си мислех, че го люлея в ръце.

Последва мълчание. Те продължаваха да се усмихват развеселени. Жиз първа се замисли наново.

— И все пак… — каза тя. — Когато си припомня това време, не откривам нищо друго, освен дълги, безконечни дни на отегчение… А ти?…

Треската, умората, припомнянето на миналото, всичко това й придаваше малко печален вид и тази отпадналост подхождаше на излегнатата й поза, на ласкавия й поглед, на топлия й южен тен.

— Действително — продължи тя, виждайки, че Жак само се мръщи и не отговаря — за едно дете това безкрайно отегчение е ужасно нещо! И после, когато станах на четиринадесет-петнадесет години, скуката изчезна. Не знам защо. Някак си отвътре ми дойде. Сега вече не знам какво е да скучаеш. Дори когато… — „Дори когато съм нещастна заради тебе“ — помисли си тя и добави гласно: — Дори когато нещата не вървят добре.

Навел глава, мушнал ръце в джобовете си, Жак мълчеше. Пристъп на злоба се надигаше у него, когато си припомняше миналото. В досегашния му живот нищо не заслужаваше пощада. Никога и никъде не се бе чувствувал добре, на мястото си, стъпил на своя почва, както Антоан например. Навсякъде той бе чужденец. И в Африка, и в Италия, и в Германия. Дори и в Лозана не по-малко, отколкото другаде. И не само чужденец, но и преследван. Преследван от близките си, от обществото, от условията на живот… Сам не знаеше вече от какво, сякаш от нещо, което беше в самия него.

— „Майор Ван де Кюип…“ — започна Жиз. Тя продължаваше да си припомня детските години, защото не смееше да спомене дума за по-близките спомени, които я измъчваха; но бързо замълча: чувствуваше, че от тази пепел няма да лумне пламък.

Разглеждаше мълчаливо Жак, без да може да разкрие загадката. Защо беше избягал въпреки това, което се бе случило между тях? Няколко смътни думи, изпуснати от Антоан, я бяха развълнували, без нищо да й обяснят. Какво беше правил Жак през тия три години? Какво беше значението на червените рози, изпратени от лондонския цветарски магазин?

„Колко ми го е променил животът!“ — помисли тя внезапно.

С вълнение, което този път не успя да прикрие, тя прошепна:

— Колко си се променил, Жако!

По краткия поглед на Жак, по сдържаната му усмивка тя разбра, че нейното вълнение не му харесва. Променяйки веднага израза на лицето си и гласа си, тя се впусна весело в описания на живота си в английския манастир:

— Толкова хубаво нещо е този редовен живот… Да знаеш с каква бодрост човек започва работа сутрин след гимнастиката на чист въздух и английската закуска!

Но тя премълча, че през цялото си пребиваване в Лондон единствено мисълта да го открие я бе поддържала. Нито пък призна как сутрешната й бодрост намаляваше от час на час, нито какъв прилив на отчаяние я потискаше вечер, когато си легнеше в общата спалня.

— Животът на англичаните е толкова различен от нашия, толкова привлекателен! — Облекчена, че е намерила тази банална тема, тя се залови за нея, за да отстрани опасността от ново мълчание. — В Англия всички се смеят без причина, ей тъй, за нищо. Смятат, че в никой случай животът не трябва да бъде тъжен. Затова, разбираш ли, те мислят колкото е възможно по-малко, затова играят. Всичко за тях се превръща в игра, като започнеш от самия живот!

Жак слушаше бъбренето й, без да я прекъсва. И той ще отиде в Англия. Ще отиде и в Русия, ще отиде в Америка. Пред себе си имаше цял живот, за да отиде и другаде, за да търси… Той се усмихваше благосклонно и се съгласяваше, като кимаше с глава. Тя не беше глупава. През тези три години като че ли много бе узряла. Разхубавила се бе също, станала бе по-нежна… Още веднъж той спря поглед върху изящното тяло, което се очертаваше под завивката, сякаш отпуснало се от собствената си топлина. Той почувствува как миналото изведнъж го завладя. Отново преживя всичко, внезапното си желание, прегръдката им под високите дървета в Мезон. Невинна прегръдка. И все пак след толкова години и след толкова преживявания той още усещаше под ръката си това тяло, което се огъваше, още усещаше под устата си тези неопитни устни! В един миг разум, воля — всичко се стопи. Защо пък не?… Той дори помисли както в най-лошите дни в миналото: „Да стане моя, да се оженя за нея“. Но изведнъж мисълта му се сблъска с нещо непроницаемо, нещо вътрешно, което той не различаваше ясно — някаква непреодолима преграда, изправена в душата му.

После, докато погледът му преминаваше още веднъж по живите и гъвкави ръце и крака, изтегнати в леглото, въображението му, в което се бяха запечатали вече толкова спомени, изведнъж възкреси извивките на други едни, също такива тесни и закръглени бедра, също така очертани под чаршафа; и желанието, което го бе докоснало, се стопи, превърна се в чувство на жалост. Той видя желязното легло, дребничката проститутка от Райхенхал, седемнадесетгодишно хлапе, която така упорито желаела да умре, че я бяха намерили седнала на земята, удушена с примка, завързана за резето на един шкаф. Жак бе пристигнал между първите в тази стая; и досега си спомняше отвратителната миризма на изгоряла лой, която се носеше из стаята, и виждаше отново плоското загадъчно лице на още младата жена, която чупеше яйца в един пращящ тиган. Когато й дадоха малко пари, тя се съгласи да заговори и дори съобщи такива странни подробности, че когато Жак я бе запитал дали е познавала добре мъртвото момиче, тя беше извикала с незабравим израз, сякаш казваше най-очевидното нещо:

— Ach nein! Ich bin die Mutter[89]!

Той без малко не започна да разказва тази случка на Жиз. Но да заговори за „там“, би било неблагоразумно, защото би предизвикало въпроси…

 

 

Заровена в завивките си, тя го поглъщаше с очи през полузатворените си клепки. Не можеше да се сдържа вече; постоянно трябваше да си налага да не извика: „Но говори! Кой си ти сега?… Какво съм аз за тебе? Нима си забравил всичко?“.

Той се разхождаше назад-напред, като се отпускаше ту на единия, ту на другия си крак със загрижен и разсеян вид. Когато очите му срещаха трескавия поглед на Жиз, разногласието между тях му ставаше така непоносимо, че той веднага си придаваше извънредно хладен вид; и нищо не издаваше колко бе възхитен от нейното детско държане, от нейната невинност, от голия й врат на фона на бялата възглавница. Към това болно момиченце той изпитваше всичката нежност на по-стар брат. Но колко нечисти спомени се натрапваха и заставаха между него и нея! Колко е горчиво да се чувствуваш така стар, толкова изтъркан, омърсен!

— Ти трябва да си станала измежду най-добрите на тенис? — запита той, за да промени разговора; беше току-що забелязал една ракета, оставена на шкафа.

Тя бързо преминаваше от едно чувство към друго. Не можа да задържи една наивна усмивка на гордост:

— Сам ще видиш — отвърна тя и веднага се смути. Тези две думи се бяха изплъзнали неволно. „Ще видиш…“ Къде? Кога?… Каква нетактичност!…

Жак сякаш не забеляза нищо. Той съвсем не мислеше за Жиз. Кортовете, Мезон-Лафит, една бяла рокля… Отсеченото движение, с което тя скачаше от велосипеда при входа на клуба… Защо ли всички капаци са затворени в дома на авеню Дьо л’Обсерватоар? (Днес следобед, когато бе излязъл; без да знае къде отива, той бе достигнал чак до Люксембургската градина и след това бе минал по авеню Дьо л’Обсерватоар. Почнало бе да се свечерява и той вървеше живо с вдигната яка. Жак винаги бързаше да отстъпи пред изкушенията, за да се отърве по-скоро от тях. После се бе спрял и бе погледнал изведнъж нагоре. Всички прозорци бяха затворени. Вярно, Антоан му беше казал, че Даниел отбива военната си служба в Люневил, но къде са другите? Не беше толкова късно, за да затворят капаците… Впрочем това нямаше значение!… Той бе обърнал гръб и се бе прибрал в къщи по най-късия път.)

Дали Жиз разбра колко далеч от нея бяха мислите на Жак? Водена от някакъв вътрешен подтик, тя протегна ръка, сякаш за да го достигне, да си го възвърне, да го привлече към себе си.

— Какъв вятър! — каза той весело, сякаш не забеляза жеста на момичето. — Не те ли дразни капакът на камината, който непрекъснато трака? Чакай.

Той коленичи и мушна един стар вестник между двете парчета ламарина, за да ги подпре. Изтощена от всичко, което чувствуваше и не смееше да изрази, тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Готово — каза той, като се изправи. Въздъхна и без много да мери думите си този път, добави: — Ух, какъв вятър! Ще ти се да се е свършила зимата и пак да дойде пролет… — Очевидно той си спомняше пролетите, прекарани някъде далеч. Тя отгатна също, че той си мислеше: „През май ще направя това и това, ще отида там и там…“.

„А какво място заемам аз в плановете му за пролетта?“ — помисли си тя.

Часовникът удари.

— Девет часът — рече Жак, сякаш се готвеше да тръгне.

Жиз също бе чула как прозвъняха деветте удара.

„Колко вечери — мислеше си тя, — колко вечери съм прекарвала тук, до тази лампа, да чакам, да се надявам. Часовникът звънеше, както сега звъни, а Жак го нямаше. Сега той е тук, в стаята, до мен. Заедно слушаме как бие часовникът…“

— Хайде — каза той, — ще те оставя да спиш.

„Той е тук — повтаряше си тя, като притваряше очи, за да го види по-добре. — Той е тук и все пак животът, светът, всички неща около нас остават безразлични, каквито са си били винаги! Нищо не се е променило…“ Тя имаше впечатлението, мъчително като угризение, че и тя въпреки всичко не се бе променила, че не се бе достатъчно променила.

Той не искаше да покаже, че бърза прекалено много и остана прав до леглото. Без никакво смущение докосна мургавата малка ръка, отпусната върху чаршафа. Усети миризмата на кретонените завеси, примесена тази вечер с лек кисел дъх, който му беше неприятен, докато мислеше, че се дължи на треската; той обаче започна да го вдъхва с удоволствие, щом забеляза нарязания лимон в чинийката, сложена на нощната масичка.

Жиз не мърдаше. Очите й бяха изпълнени с прозрачни сълзи, които тя задържаше, като разтваряше широко клепачите си.

Той се престори, че не вижда нищо:

— Хайде, лека нощ. Утре ще бъдеш здрава.

— О, не държа толкова много! — въздъхна тя, като се насили да се усмихне.

Какво искаше да каже с това? И тя самата не знаеше. Това безразличие към здравето й изразяваше умора, обезсърчение пред утрешния ден и особена тъга, че тези тъй очаквани минути на близост, едновременно така незадоволителни и така сладки, вече изтичаха. Направи усилие да разтвори устните си, пресъхнали от вълнение, и подхвърли весело:

— Благодаря, че дойде да ме видиш, Жако!

Отново изпита желание да протегне ръка към него, но той вече бе до вратата. Обърна се, кимна й с глава и излезе.

 

 

Тя угаси светлината и се мушна под завивките. Сърцето й глухо биеше. Скръсти ръце на гърди, сякаш притискаше към себе си съжаление за нещо, неясно и на самата нея, както някога прегръщаше опитоменото си тигърче. „Дева Мария — прошепна тя машинално, — Богородице, моя напътственица и господарка, на теб възлагам всичката си надежда и всичката си утеха… всичките си мъки и всичките си нещастия…“ Тя молеше Богородицата с трескав жар, като се мъчеше да приспи мислите си с песента на молитвата. Най-щастлива се чувствуваше в онези часове, когато се молеше дълго, без да мисли за нищо. Тя продължаваше да държи ръцете си, плътно скръстени на гърдите. Вече всичко се замъгляваше и се разтапяше в някакъв полусън. Струваше й се, че това, което притискаше до гърдите си в топлината на леглото, бе малко дете, нейно дете, само нейно; и тя се извиваше, за да му направи гнездо, и свиваше рамене, за да обгърне по-добре въображаемото любимо същество, което оросяваше със сълзите си, докато заспиваше.

X

Антоан чакаше брат си да излезе от стаята на Жиз и да слезе долу, защото имаше намерение тази вечер да прегледа набързо личните книжа, които може би беше оставил г-н Тибо; той предпочиташе сам да извърши този предварителен преглед. Не че желаеше да държи Жак в неведение относно работите на баща им, съвсем не, но на другия ден от смъртта на г-н Тибо, когато бе поискал да прочете последната воля на баща си, той бе зърнал едно листче, озаглавено: „Жак“; едва бе имал време набързо да хвърли поглед, но все пак схвана, че ще бъде мъчително за брат му, ако го прочете. Може би имаше и други бележки от този род и по-добре би било, ако Жак не ги намереше, поне засега.

Преди да отиде в кабинета, Антоан се отби в трапезарията, за да види дали г-н Шал напредва в работата си.

Върху разтегнатата маса бяха натрупани последните хиляда траурни съобщения и пликове, които току-що бяха донесени. Вместо да надписва пликовете, г-н Шал се бе унесъл в проверка на пакетите, които разкъсваше един след друг.

Антоан се приближи изненадан.

— Не всички хора са честни — заяви човечето, като вдигна глава. — Всички пакети трябваше да съдържат по петстотин съобщения. А ето един с петстотин и три, друг с петстотин и едно. — Докато говореше, той късаше съобщенията, които бяха в повече. — Не е голяма работа — съгласи се той снизходително, — но все пак, ако ги запазим, просто ще потънем в тези съобщения извън мярката.

— Извън мярката!… Извън каква мярка? — възкликна Антоан смаяно.

Г-н Шал вдигна пръст и се засмя тихо с вид на сведущ човек:

— Е, именно извън мярката!

Антоан се обърна на токовете си и не настоя повече. „И най-странното е — мислеше си той, като се усмихваше на себе си, — че с това животно човек винаги изпитва чувството, макар и само за миг, че е по-глупав от него.“

Той запали всички лампи в кабинета на баща си, дръпна завесите и затвори вратата.

Книжата на г-н Тибо бяха образцово подредени. Папките с надпис „Благотворителни заведения“ изпълваха цял отделен шкаф. В желязната каса имаше някои ценни книжа и главно стари счетоводни книги, както и всички документи, които се отнасяха до управлението на имуществата му. Левите чекмеджета на бюрото бяха посветени на обществени работи, договори, текущи сделки, а десните, които единствено интересуваха Антоан тази вечер, като че ли бяха запазени за лични книжа. Там именно Антоан бе намерил завещанието и в същата папка бележката, отнасяща се до Жак. Спомняше си къде я бе сложил.

Това беше впрочем цитат от Библията:

„(Второзаконие. XXI, 18–21)

Ако някой има син, упорит и непокорен, който не слуша, гласа на отца си или гласа на майка си, нека отецът и майка му да го хванат и да го заведат при старейшините при вратата на града и да рекат на старейшините: «Този наш син е упорит и непокорен и не слуша гласа ни, защото е развратен и бунтовен».

Тогава всичките човеци от града да хвърлят камъни върху му и да го убият. Така ще отмахнеш злото от себе си, за да чуе целият Израел и да се убои.“

Над цитата бе написано „Жак“ и под него „развратен и бунтовен“.

Антоан разгледа почерка с вълнение. Очевидно листчето бе писано през последните години. Текстът беше преписан грижливо и последните букви на всяка дума бяха старателно закръглени. Тази бележка създаваше впечатление на увереност, обмисленост и воля. И все пак самият факт, че старецът без съмнение умишлено бе сложил листа в папката със завещанието, показваше, че у него е имало известни колебания, някаква нужда за оправдание.

Антоан взе завещанието на баща си.

То беше цял паметник: с номерирани страници, разделено на глави, подразделено на параграфи като официален доклад, завършващо с обширен списък и поставено в картонена кутия. Датата беше юли 1912 година. Значи, г-н Тибо бе съставил завещанието още в самото начало на болестта си, няколко месеца преди операцията. В него нямаше нито дума за Жак; навсякъде се говореше само за „моя“ син, „моя“ наследник.

Антоан прочете от край до край параграфа, озаглавен „Погребален церемониал“, който предната вечер бе само прегледал набързо.

 

 

„Желая след скромна литургия, отслужена в моята енорийска черква «Сен-Тома Аквински», тялото ми да бъде пренесено в Круй. Желая опелото ми да бъде извършено в параклиса на фондацията в присъствие на всички питомци. Желая също, за разлика от службата в «Сен-Тома Аквински», погребалната церемония в Круй да се извърши с всичката тържественост, с която дирекционният съвет на фондацията ще намери за подходящо да почете тленните ми останки. Искам да бъда пренесен до вечното си жилище от представители на благотворителните заведения, към които години наред съм проявявал истинска преданост, както и от една делегация от Френския институт, на който съм горд да бъда член. Желая също така, ако правилниците позволяват, на мене като кавалер на ордена на «Почетният легион» да се отдадат военни почести от армията, която винаги съм защищавал със слово, с перо и като избирател. Желая най-после на тези, които изкажат желание да произнесат няколко прощални думи пред моя гроб, да се разреши да сторят това без каквито и да било ограничения.

Пишейки горното, аз не си правя илюзии и съзнавам суетността на тези посмъртни почести. Смутен съм от мисълта, че един ден ще трябва да се явя пред висшия съд. Но след като бях просветлен чрез размисъл и молитва, струва ми се, че при дадените обстоятелства истинският ми дълг ми налага да отстраня чувствата на безплодно смирение и да постъпя така, щото в деня на смъртта ми моят живот да може, ако е угодно Богу, да бъде даден още веднъж за пример, за да може да подтикне и други християни от нашата велика френска буржоазия да се посветят на служба на вярата и на католическата благотворителност.“

 

 

Следващият параграф беше озаглавен: „Подробни инструкции“.

Следователно не бе нужно Антоан да взема никаква инициатива — г-н Тибо си бе дал труда да разпореди каква трябва да бъде цялата погребална церемония. Главата на семейството упражняваше властта си до последния си час; и в очите на Антоан тази воля на баща му да бъде последователен докрай на себе си не бе лишена от известно величие.

Г-н Тибо бе дори написал сам съобщението за смъртта си и Антоан просто го бе предал на погребалното бюро. В него титлите на баща му бяха подредени по начин, който сигурно е бил грижливо обмислен; изброяването им заемаше десетина реда. „Член на Френския институт“ бе написано с главни букви. Следваха не само титли като: „доктор по правото“, „бивш депутат от департамента Йор“, „почетен председател на комитета на католическите благотворителни заведения в Парижката епархия“, „основател и директор на Института за борба с детската престъпност“, „председател на административния съвет на Дружеството за защита на децата“, „бивш касиер на френската секция на Централния комитет за католическа солидарност“, но също така и по-маловажни сведения от подобен характер, от които Антоан се смая: „член-кореспондент на Братството на «Сен-Жан дьо Латран»“, „председател на енорийския съвет и действителен член на богоугодните дружества на енорията на «Сен-Тома Аквински»“. Това изброяване на почетни звания завършваше със списъка на отличията, в който „Почетният легион“ идваше след ордените на „Сен-Грегоар“, на „Сент-Изабел“ и дори на „Южния кръст“. Тези ордени трябваше да бъдат забодени на ковчега.

По-голямата част от завещанието се състоеше от дълъг списък на завети, определени за лица и благотворителни заведения, много от които бяха неизвестни на Антоан.

Името на Жиз спря погледа му. Г-н Тибо бе завещал на „г-ца Дьо Вез“, която бил „възпитал“ — така се бе изразил той — и която считал „почти като своя дъщеря“, голяма сума, „като я натоварва да се грижи за старините на леля си“. По този начин на Жиз бе осигурено значително състояние.

Антоан прекъсна четенето си. Той се зачерви от удоволствие. Никога не бе мислил, че старият егоист, какъвто бе баща му, е способен на такова внимание и такава щедрост. Почувствува в себе си внезапен порив на благодарност и уважение, които се усилиха, когато прочете следващите страници. Действително изглеждаше, че г-н Тибо се е погрижил да направи колкото се може повече хора щастливи: прислужничките, портиерката, градинаря в Мезон-Лафит — никой не беше забравен.

В края на завещанието се учредяваха разни фондове, които трябваше да носят името „Оскар Тибо“. От любопитство Антоан хвърли поглед върху един от тези завети. „Фонд «Оскар Тибо» при Френската академия за отпущане награда за добродетел“. Естествено. „Награда «Оскар Тибо», отпущана всеки пет години от Отдела за философски науки за най-доброто съчинение «от естество да подпомогне борбата с проституцията и да прекрати толерирането й — разбира се — от страна на Френската република».“ Антоан се усмихваше. Заветът, направен на Жиз, го караше да бъде снизходителен. Но от друга страна, под желанието да служи на духовното, желание многократно изразено от завещателя, той с известно смущение схвана тайната натрапчива мисъл (въпреки младостта си и самият Антоан не можеше да се освободи напълно от нея), стремежа на баща си да остане жив в паметта на хората.

Най-наивният и най-неочакваният от тези завети беше направен на негово преосвещенство владиката на Бове: доста значителна сума беше определена за ежегодната публикация на „Алманах Оскар Тибо“, който да излиза в най-големия възможен тираж, да бъде продаван на ниски цени във всички книжарници и пазари на епархията и който, под прикритието на практически земеделски календар, „да внесе във всички католически домове нравоучителни анекдоти за забавление в неделни дни и през зимните вечери“.

Антоан затвори завещанието. Той бързаше да разгледа останалите книжа. Слагайки обратно в картонената кутия обемистия свитък, той с изненада установи, че не му бе неприятна мисълта, която му мина през ум: „Щом се е показал толкова щедър, сигурно ни е оставил доста добро състояние“.

В първото чекмедже имаше голяма кожена чанта с каиши, която носеше надпис: „Люси“. Това беше името на г-жа Тибо.

Антоан отвори закопчалката с леко чувство на стеснение. Е, какво пък…

Най-разнообразни неща: везана кърпичка, кутийка за бижута, две детски обици, портмоне от две плочки слонова кост, свързани с надиплен бял сатен, бележка за изповед, сгъната на четири, чието мастило бе дотолкова избледняло, че не можеше да се чете. Няколко обезцветени снимки, които Антоан не беше виждал никога: майка му като дете и на осемнадесет-деветнадесет години. Учудваше се, че баща му, иначе тъй несантиментален, бе запазил тези реликви, и то в чекмеджето, което му беше най под ръка. Антоан изпитваше някакво чувство на топла нежност към това свежо и весело момиче, което беше негова майка. Но разглеждайки забравените черти, той все пак мислеше главно за себе си. Когато г-жа Тибо бе умряла — при раждането на Жак, — той трябва да е бил на девет-десет години. По онова време беше упорито и прилежно момченце с подчертана индивидуалност „и доста нечувствително“ — трябваше да си признае сам той. Без да се спира много на тези не особено ласкави констатации, той започна да рови и в другия джоб на чантата, откъдето измъкна два вързопa писма, равни по обем:

„Писма на Люси“

„Писма на Оскар“

Вторият пакет беше завързан с панделка и бе надписан с наклонен почерк на пансионерка. Очевидно г-н Тибо бе намерил пакета в писалището на покойната и го бе запазил като свят спомен.

Антоан се колебаеше дали да го отвори; всъщност той ще има време да го разгледа, по-късно. Но слагайки настрана вързопа, който бе завързан халтаво, погледът му падна на някои пасажи от писмата, които бяха така пълни с живот, че веднага пред очите му изплува едно минало, за което не знаеше нищо и дори не подозираше, че то е съществувало.

„… Пиша ти от Орлеан, преди да започне конгресът. Исках още тази вечер да ти изпратя, мила моя, всичките трепети на сърцето си, за да ти помогна да бъдеш търпелива и да понесеш първия ден на тази седмица на раздяла. Събота не е далеч. Лека нощ, любов моя. Ти би трябвало да вземеш малкия в спалнята си, за да се чувствуваш по-малко сама.“

Преди да продължи четенето си, Антоан отиде до вратата и завъртя ключа.

„… Обичам те от цялата си душа, скъпа моя. Твоето отсъствие вледенява сърцето ми много повече, отколкото снегът и зимата в тази чужда страна. Няма да дочакам В. П. в Брюксел. Още преди неделя ще те притисна до гърдите си, скъпа моя Люлю. Хората не могат да отгатнат нашата тайна — никога друга двойка не се е обичала толкова, колкото ние…“

Антоан бе така изненадан да види подобни думи, написани от ръката на баща му, че не можеше да се реши да развърже връзката писма.

Не всички пасажи обаче бяха така топли:

„… Признавам, че една фраза в писмото ти предизвика недоволство у мене. Умолявам те, Люси, не използувай отсъствието ми, за да губиш времето си с уроци по пиано. Вярвай ми, екзалтацията, която ни дава музиката, упражнява пагубно влияние върху чувствителността на една млада жена. Тя привиква към леност, разюздва въображението и може да отклони една жена от истинските й задължения…“.

Понякога тонът ставаше ядовит:

„… Ти не ме разбираш и аз си давам сметка, че никога не си ме разбирала. Обвиняваш в егоизъм мен, чието съществуване е било изцяло посветено на другите! Попитай, ако смееш, абат Ноайел какво мисли той по въпроса. Ти би благодарила на Бога и би се гордяла с този живот на себеотрицание, който водя, ако можеше да вникнеш в смисъла му, в нравственото му величие, в духовната му същност! Вместо това ме ревнуваш по недостоен начин и се стараеш да ме откъснеш заради себе си от делата, които така се нуждаят от моето ръководство…“.

Но по-голямата част от писмата отразяваше дълбока нежност:

„… И вчера нямах писмо, и днес нямам писмо. Нуждата, която чувствувам от твоето присъствие, ме кара да разчитам толкова много на писмата ти, че когато сутрин не получа тази духовна подкрепа, почвам работния си ден обезсърчен. По липса на по-добро, препрочетох твоето сладко писмо от четвъртък, така откровено, така пълно с чистота и нежност. Ти си добрият ангел, който Бог е поставил до мен! Укорявам се, че не те обичам, както ти заслужаваш. Чувствувам добре, любов моя, че ти си си наложила да не се оплакваш от нищо. Но колко долно би било от моя страна, ако забравех грешките си и скриех от тебе разкаянието си!

Делегацията бе предмет на големи почести. Отдават ми почит, от която се чувствувам извънредно поласкан. Вчера имаше обед с тридесет куверта, тостове и т.н… Струва ми се, че отговорът ми направи впечатление. Но въпреки тези почести аз не забравям нищо — между заседанията мисля само за тебе, скъпа моя, и за малкия…“

„Малкият“ беше дълбоко трогнат. Ръцете му леко трепереха, когато постави вързопа на мястото му. „Вашата свята майка“ — казваше винаги г-н Тибо с особена въздишка, поглеждайки косо към висящата лампа, когато си спомняше за нещо, което имаше връзка с жена му. Навлизайки, макар и така бегло, в тази неподозирана област, Антоан бе научил много повече за младостта на родителите си, отколкото от всичко, което баща му бе казал за двадесет години.

Второто чекмедже бе цялото пълно с вързопи писма: „Писма от децата. Писма от питомци и затворници“.

„Другата част от семейството му“ — помисли си Антоан.

Той се чувствуваше по-малко неудобно в тази област от миналото на баща си, но бе не по-малко учуден. Кой би могъл да помисли, че г-н Тибо е запазил всичките писма на Антоан, на Жак, дори и редките писма на Жиз, и ги е подредил под общ надпис: „Писма от децата“?

Първият лист във вързопа бе бележка без дата, несръчно написана с молив от малко дете, чиято майка очевидно е държала ръката му:

„Мили татко, целувам те и ти честитя рождения ден.

Антоан“

Той се трогна за миг пред тази предисторична останка и мина нататък.

Писмата на „питомците и затворниците“ като че ли не представляваха никакъв интерес:

„Господин Председателю,

Тази вечер ще ни качат на парахода, който ще ни закара на остров Ре. Не бих искал да напусна затвора, преди да ви кажа колко съм ви признателен за всичките ваши грижи…“

„Господине и драги благодетелю,

Този, който ви пише, е станал отново честен човек и затова идвам с настоящото да ви помоля за съвет. Прилагам писмо от баща ми — моля ви да не обръщате внимание на френския език и на стила му… Моите две момиченца се молят всяка вечер за този, когото наричат «кръстника на тате»…“

„Господин Председателю,

От двадесет и шест дена съм затворен и съм в отчаяние, че от двадесет и шест дена само веднъж съм видял съдията въпреки просбата, надлежно съставена…“

Едно измачкано листче, красиво написано с пожълтяло мастило и носещо дата от затвора в Монравел, Нова Каледония, завършваше със следните думи:

„… Очаквайки по-добри дни, моля ви да приемете израза на чувствата ми на почит и благодарност.

Заточеник №4843“

Всички тези изрази на доверие и благодарност, всички тези нещастници, протегнали ръце към баща му, които той сякаш виждаше, не можеха да не развълнуват Антоан.

„Би трябвало Жак да прелисти тези писма“ — каза си той.

В дъното на чекмеджето имаше картонена кутия без надпис: три любителски снимки със завити краища. Най-голямата представляваше някаква жена, снета пред борова горичка; в дъното се виждаше планински пейзаж; Антоан напразно се навеждаше към лампата — това лице му беше абсолютно непознато. Впрочем украсената с панделки шапка, роклята с якичка и ръкавите буфан бяха много отдавнашна мода. На втората снимка, по-малка, се виждаше същата жена. Беше снета седнала, гологлава, на някакъв площад, може би в градинката на някакъв хотел; под пейката се показваше малко кученце пудел, легнало като сфинкс в краката на дамата. На третата фотография кучето бе само, стъпило на градинска маса, с вдигната муцунка и панделка на главата. В кутийката имаше пликче с негатива на голямата снимка — планинския пейзаж. Никакво име, никаква дата. Ако се вгледаше човек по-отблизо, макар че фигурата й бе още стройна, жената трябва да бе стигнала и дори надминала четиридесетте. Топъл поглед, сериозен, въпреки усмивката на устните — привлекателно лице, което Антоан, заинтригуван, разглеждаше, без да може да си наложи да затвори кутията. Дали не бе самовнушение. Вече не бе така сигурен, че никога не е срещал тази жена.

В третото чекмедже, почти празно, имаше само една стара сметководна книга и Антоан помисли за миг, че няма смисъл да я отваря. Тази стара, подвързана в марокен тетрадка, върху която бяха написани инициалите на баща му, всъщност никога не бе служила за вписване на сметки.

На първата страница Антоан прочете:

„Подарена от Люси по случай първата годишнина на сватбата ни — 12 февруари 1880.“

На средата на следващата страница г-н Тибо бе написал със същото червено мастило:

„Бележки

За историята на бащинската власт през течение на вековете“

Но това заглавие беше зачеркнато — очевидно проектът е бил изоставен. „Странна грижа — каза си Антоан — за мъж, женен от една година и чието първо дете още не е било родено.“

Но любопитството му се събуди, щом прелисти първите страници. Много малко страници бяха останали празни. Промените в почерка показваха, че тетрадката е служила дълги години. Но това не беше дневник — както Антоан бе предположил отначало и се бе зарадвал, — а просто сбор от цитати, очевидно изваждани през време на четене.

Изборът на текстовете можеше да бъде много знаменателен и Антоан прегледа първите страници с изпитателен поглед:

„Малко неща има, от които трябва да се страхуваме повече, отколкото от внасянето на най-дребното нововъведение в установения ред.“

(Платон)

„Доволен от положението си, той иска да бъде такъв, какъвто винаги е бил, да живее само така, както винаги е живял. Сам задоволява желанията си и малко се нуждае от другите…“

Мъдрецът (Бюфон)[90]

Някои цитати бяха съвършено неочаквани:

„Има сърца, които са горчиви и сурови по природа и които правят горчиво и сурово всичко, което приемат.“

(Св. Фр. дьо С.)[91]

„Няма друга душа на света, която да обича по-сърдечно, по-нежно и по-влюбено от мен; дори у мене има премного любов.“

(Св. Фр. дьо С.)

„Може би молитвата е дадена на човека, за да му позволи да отправя всеки ден любовен зов, без да се черви.“

Последната забележка не съдържаше името на автора и бе написана в курсив. Антоан си помисли, че сигурно е съчинена от баща му.

Впрочем изглеждаше, че от тази страница г-н Тибо бе почнал да вмъква в текста и собствени мисли. Обръщайки страниците, Антоан забеляза с жив интерес, че първоначалното предназначение на тетрадката е било скоро забравено и тя се бе превърнала почти изключително в сборник от лични разсъждения.

В началото повечето от максимите бяха от политическо или обществено значение.

„Способностите на работодателя са достатъчни, за да оправдаят неговата власт. Нещо повече дори. За да процъфтява производството, не е ли нужно да се установи морално единство между тези, които си сътрудничат в това производство? И не са ли днес работодателите необходимият орган за духовната сплотеност на работниците?“

Очевидно това бяха общи мисли, които г-н Тибо си записваше, за да може да ги употреби, когато готви някоя реч. Антоан постоянно срещаше отрицателно-въпросителни изречения: „Няма ли…“, „Не трябва ли…“, които бяха така характерни за мисълта и фразата на баща му.

„Пролетариатът се бунтува срещу неравенството в състоянията и нарича «несправедливост» възхитителното разнообразие, наредено от Бога.

Не са ли склонни хората днес да забравят, че почтеният човек е неизбежно, или почти неизбежно, заможен човек?“

Антоан прескочи известен брой страници, които трябва да бяха писани в продължение на две-три години. Разсъжденията от общ характер като че ли все повече отстъпваха място на мисли с по-лична нотка.

„Нима сигурността, която чувствува християнинът, не произлиза от съзнанието, че Христовата черква има също и светска власт?“

Антоан се усмихна.

„Щом някои от тия почтени хора имат известен жар и смелост, те често стават по-опасни от най-големите негодници! — помисли си той. — И те умеят да наложат убежденията си на мнозина, особено на най-добрите измежду нас. Заради тържеството на своите убеждения, те не отстъпват пред нищо, защото са напълно убедени, че истината е в джоба им… Пред нищо… Виждал съм баща си как в интереса на своята партия, заради успеха на някои от своите благотворителни заведения си позволява известни дребни неща… Е, неща, които никога не би си позволил, ако ставаше дума за него, ако се отнасяше за някое отличие или за да спечели пари!“

Очите му се плъзгаха от страница на страница и избираха наслуки отделни пасажи:

„Не съществува ли една справедлива и благотворителна форма на егоизма или по-точно казано, няма ли начин да се използува егоизмът за благочестиви цели? Например като подхранваме с него нашата дейност като християни и дори нашата вяра?“

Някои твърдения биха могли да изглеждат цинични за този, който не познаваше личността и живота на г-н Тибо:

„Благотворителни заведения. Това, което съставлява величието и дори несравнимата социална ефикасност на нашето католическо човеколюбие (благотворителни заведения, «Сестрите на Сен-Веясан дьо Пол» и т.н.), е, че в действителност материалните помощи, които се раздават, отиват единствено за примирените, благонравните и по този начин няма опасност да се насърчат недоволните и бунтовниците, тези, които не се примиряват с по-ниското си положение, тези, които говорят само за неравенство и за права.“

„Истинската благотворителност не значи да желаеш щастието на другите.

Господи, дай ми сила да употребя насилие към тези, които ние трябва да спасим.“

Тази мисъл очевидно го беше преследвала отново няколко месена по-късно:

„Трябва да бъдеш свиреп към себе си, за да имаш право да бъдеш строг към всички.“

„Не би ли следвало измежду всички непризнати качества да поставим на първо място — поради тежкото школуване, което изисква — това, което аз в молитвите си отдавна наричам «престъпност»?“

Следната фраза, сама на една бяла страница, звучеше страшно:

„Чрез добродетел да принудиш хората да те уважават.“

„Претръпналост!“ — мислеше си Антоан.

Той откриваше, че баща му не само е бил безчувствен, но че и нарочно е станал такъв. Той не отричаше впрочем, че имаше някаква мрачна красота в тази принуда, дори ако тя водеше към нещо нечовешко.

„Доброволно осакатена чувствителност ли е това?“ — питаше се той. Понякога изглеждаше наистина, като че ли г-н Тибо е страдал от самия себе си и от качествата, които бе придобивал с тежки усилия.

„Уважението не изключва непременно приятелството, но изглежда, че то рядко допринася за пораждането на приятелски връзки. Да се възхищаваш от някого, не значи да го обичаш; и ако добродетелта получава почит, тя рядко отваря сърцата.“

Тайно огорчение, което, няколко страници по-нататък, го бе накарало да пише:

„Честният човек няма приятели. Бог го утешава, като му дава хора, които му са задължени.“

Тук-там — наистина не много често — прозвучаваше човешки вик, който слисваше Антоан.

„Ако човек не върши добро от естествено влечение, нека го върши от отчаяние; или поне за да не прави зло.“

„Във всичко това има нещо от Жак“ — казваше си Антоан. Трудно беше да уточни мисълта си. Същата болезнена чувствителност, същите прикрити бурни инстинкти.

„Примка на дявола. Склонност към истината. Не е ли често пъти по-мъчно и не изисква ли повече смелост да упорствуваш в едно убеждение, дори разколебано убеждение, само за да останеш верен на себе си, отколкото самонадеяно да разтърсваш колоните с риск да събориш сградата?

Не стои ли последователността по-високо от духа на истината?“

„Примка на дявола. Да прикриваш гордостта си, не значи да бъдеш скромен. По-добре е да оставиш да избухнат недостатъците, които не си могъл да победиш, и да ги превърнеш в енергия, отколкото да лъжеш и да отслабваш силата си, като я прикриваш.“

Думите „гордост“, „суета“, „скромност“ се срещаха на всяка страница.

„Примка на дявола. Ако се принизяваш, като говориш смирено за себе си, не значи ли това да прикриваш гордостта си? Необходимо е само едно — да не говориш за себе си. Но никой не може да си наложи това, освен ако е сигурен, че други поне ще говорят добро за него.“

Антоан отново се усмихна. Но иронията бързо замръзваше на устните му.

Каква меланхолия навяваше дори и такава банална фраза, излязла изпод перото на г-н Тибо.

„Има ли човешки живот — дори живот на светец — който да не е ежедневно подчинен на лъжата?“

Впрочем противно на това, което Антоан би могъл да предположи, припомняйки си последните години на баща си, спокойствието като че ли от година на година все повече беше напускало тази закоравяла в своите убеждения душа.

„Каквото и да мислят хората, производителността на един живот, обхватът на начинанията на един човек, тяхната стойност се диктуват от живота на сърцето. Мнозина не ще могат да оставят достойно за тях дело, защото им е липсвала топлотата на любимо същество.“

От време на време се долавяше някакво тайно страдание.

„Не може ли едно неизвършено прегрешение да осакати характера на човека и да опустоши вътрешния му живот толкова, колкото и едно действително престъпление? Нищо не липсва в прегрешението — нито дори угризението на съвестта.

Примка на дявола. Да не се смесва с любовта към ближния вълнението, което ни обхваща при приближаването, при докосването на известни същества…“

Този пасаж завършваше с половин зачеркнат ред. Все пак Антоан успя да разчете, като вдигна листа към светлината: „Млади същества, дори деца“. На полето бе написано с молив: „2 юли. 25 юли. 6 август. 8 август. 9 август.“

И после, като прехвърли страниците, написани в съвсем друг тон, Антоан прочете следното:

„О, Боже, ти познаваш моята мъка, моето недостойнство. Нямам право да искам прошка от тебе, защото не съм се откъснал, защото не мога да се откъсна от моя грях. Укрепи волята ми, за да избягна примката на дявола.“

Изведнъж Антоан си спомни няколкото неприлични думи, които на два пъти бяха изрекли устните на баща му през време на бълнуванията.

Чести призовавания на Бога прекъсваха тези самоанализи.

„Господи, този, когото обичаш, е болен!“

„Пази се от мен, Господи, защото ще те предам, ако ме изоставиш сам на себе си!“

Антоан обърна няколко страници. Една дата, написана с молив на полето — „август 95 година“, задържа погледа му:

„Загриженост на влюбена. На масата бе забравена книгата на приятеля. Страницата бе отбелязана с лента, с която е бил обвит вестник. Кой може да е идвал толкова рано тази сутрин? Един синчец като онези, с които вчера бе закичила блузата си, сега е сложен, за да отбележи страницата.“

Август 1895? Поразен, Антоан започна да се рови в спомените си. В деветдесет и пета година той беше четиринадесетгодишен. Тази година г-н Тибо ги бе завел в околностите на Шамони. Сигурно някоя жена, срещната в хотела?… Веднага помисли за снимката на дамата с кученцето. Може би по-нататък ще намери някакво разяснение? Не. Нямаше вече нито дума за „влюбената“.

Обаче няколко страници по-нататък едно цвете, смачкано и изсъхнало — може би синчецът, — бе поставено до следния класически цитат:

„У нея има нещо, което може да я направи съвършена приятелка; но има също и нещо, което може да те заведе по-далече от приятелството.

(Лабрюйер)“

После, същата година, с дата 31 декември, като заключение бе написано следното, което издаваше бившия ученик на езуитите:

„Saepe venit magno foenore tardus amor“[92].

Но Антоан напразно се мъчеше да си припомни ваканцията през 95 година: не си спомняше нищо нито за ръкави буфан, нито за бяло кученце.

Невъзможно беше да прочете всичко тази вечер.

Впрочем, станал значителна личност в средите, които се занимават с благотворителност, и зает с най-различни задължения, г-н Тибо като че ли постепенно бе изоставил дневника си през последните десетина години. Той бе писал в него само през ваканциите и религиозните цитати отново започваха да преобладават. Последната дата беше „септември 1909 година“. Нито един ред след заминаването на Жак, нито през време на болестта.

На един от последните листове Антоан прочете следната мисъл, написана с не така сигурен почерк, която издаваше разочарованието му.

„Когато човек достигне до почестите, той вече не ги заслужава. Но в своята добрина Бог не ги ли раздава само за да ни помогне да понасяме презрението към самите нас, презрение, което отравя и най-накрая пресушава извора на всяка радост, на всяко милосърдие.“

Тетрадката завършваше с няколко празни листа. На края на вътрешната страна на корицата имаше малко джобче, в което Антоан намери някои стари книжа. Оттам измъкна и две забавни снимки на Жиз като дете, един календар от 1902 година, в който бяха отбелязани неделните дни, и следното писмо на виолетова хартия:

7 април 1906 г.

„Драги X. У. 99,

Аз бих могла да ви кажа за себе си същото, което вие ми казвате за вас. Не, не мога да си обясня как се реших аз, с възпитанието, което съм получила, да дам това обявление. Днес и аз като вас се учудвам, че сте погледнали тези предложения за женитба във вестника и сте се поддали на изкушението да пишете на жената, скрита зад тези неизвестни инициали. Защото и аз също съм набожна католичка и държа извънредно много на религиозните принципи, които не съм изоставила нито за ден. Но този случай е толкова романтичен — не намирате ли? — че човек би казал, поне аз бих казала, че е знак на провидението и че сам Бог е искал да проявя тази слабост, като дам обявата, а вие да я прочетете и да я изрежете. Трябва да ви кажа, че откакто останах вдовица преди седем години, все повече и повече страдам от липса на нежност в живота, още повече, че нямам деца. Но децата не могат да запълнят тази липса, понеже и вие, който имате двама големи сина, семейство и както отгатвам, завидно обществено положение, и вие също се оплаквате от студенина и самота. Да, и аз мисля като вас, че Бог ни е дал тази нужда да обичаме. Затова и сутрин, и вечер го моля да ми помогне да намеря отново в брак, благословен от него, скъпото присъствие на един мъж, който да ме залее с нежността на пламенна и вярна любов. На този мъж, изпратен от бога, аз ще отдам също жарка душа, свежа любов, която е свят залог за щастие. Но въпреки че ми е жал да ви причиня болка, аз не мога да ви изпратя това, което искате, макар че разбирам желанието ви. Вие не знаете каква жена съм, не знаете моите родители, които са починали, но които са живи за мен в молитвите ми, нито средата, в която съм живяла досега. Още веднъж ви моля да не ме съдите по слабостта, която проявих в моето любовно отчаяние, като публикувах това предложение. Моля ви да разберете, че жена като мен не може да изпрати снимката си, дори ретуширана. Това, което мога да направя с готовност, е да помоля моя изповедник, който от Коледа е първи викарий в една парижка енория, да се срещне с абат В., за когото вие ми споменахте във второто си писмо и който ще ви даде всички сведения. Също така, колкото се отнася до външността ми, това, което мога да направя, е да посетя сама абат В., който се ползува с вашето доверие и би могъл след това да ви…“

Това бяха последните думи на четвъртата страница. Антоан бръкна в джобчето, но следващият лист не беше там.

Дали действително това писмо се отнасяше за баща му? Никакво съмнение: двамата синове, абат В…

Да разпита Векар?… Дори и да е бил замесен в този брачен проект, той не би разкрил нищо.

Дамата с кученцето? Не, по датата на писмото — „1906 година“, се виждаше, че това не беше много стара работа: тогава Антоан работеше в отделението на Филип, а Жак беше в изправителния дом в Круй. Тази сравнително скорошна дата не съответствуваше с пелеринката, тънката талия и ръкавите буфан.

Трябваше да се задоволи с предположения.

 

 

Антоан постави обратно тетрадката, затвори чекмеджето и погледна часовника — дванадесет и половина.

— Трябва да се задоволим с предположения — повтори той полугласно, като ставаше. И си помисли: „Останките от един живот… Но въпреки всичко каква широта е имал този живот. Едно човешко съществуване без съмнение притежава много по-голяма широта, отколкото си мислят другите!“.

Сякаш за да изтръгне някаква тайна, той се загледа за момент в махагоновия фотьойл, тапициран с кожа, от който току-що бе станал и върху който толкова години г-н Тибо, наведен напред, ту ироничен, ту рязък, ту тържествен, бе произнасял своите сентенции.

„Какво всъщност знам за него аз? — питаше се Антоан. — Само една функция, бащинската функция: власт, дадена му по божествено право, която е упражнявал върху мен, върху нас тридесет години наред; власт, която е упражнявал впрочем съвестно, навъсен и суров, но с добри намерения, привързан към нас като към свой дълг… Какво друго знам за него? Обществен жрец, когото уважават и от когото се боят. Но той, той самият, човекът, какъвто е бил, когато е оставал сам със себе си, кой е бил той? За това нямам никаква представа. Никога не е изразил пред мен нито една мисъл, нито едно чувство, в което да видя нещо близко, нещо, което да е действително дълбоко негово, без всякаква маска!“

Откакто Антоан се бе докоснал до тези книжа, откакто бе повдигнал крайчеца на завесата и бе надзърнал в някои неща, той с тревога бе започнал да си дава сметка, че под величествения външен вид току-що бе умрял съвсем обикновен човек, може би един нещастен човек; и че този човек беше баща му, а той съвсем не го познаваше.

Изведнъж той се запита:

„А какво знаеше той за мене? Още по-малко! Нищо! Който и да е съученик, когото не съм виждал от петнадесет години, знае много повече за мене! Негова ли е вината? Или моя? Нали аз, неговият син, никога не съм се съветвал — освен формално, след като събирах от другаде сведения и вземах решения сам — с този образован старец, който в очите на толкова забележителни хора минаваше за благоразумен, осведомен, отличен съветник. Когато оставахме насаме двамата, това беше среща на двама души от същата кръв, със същия характер, баща и син, които никога нямаха общ език, никога не намираха възможност за общуване: двама души, напълно чужди един на друг! И все пак, не! — продължи да разсъждава той, след като направи няколко крачки из стаята. — Това не е истина. Ние не бяхме чужди един на друг. Ето най-страшното. Връзките между нас са безспорни. Да, тези връзки между баща и син, между син и баща — тъй абсурдно е дори да се помисли за тях, когато човек знае какви са били отношенията ни, — тези единствени по рода си връзки, които не могат да се сравнят с никои други, са си съществували в душата на всеки един от нас! И дори именно заради тях аз се вълнувам в този момент. За първи път, откакто съм се родил, ясно разбирам, че под това пълно неразбиране между двама ни е имало нещо тайно, нещо погребано: възможност, дори изключителна възможност за взаимно разбиране! Въпреки всичко, въпреки че никога не съм откривал ни най-малкото начало на общуване, сега имам чувството, сигурен съм, че никога не е имало и никога няма да има на този свят друг човек, дори не и Жак, когото бих могъл да разбера така добре в най-дълбоката му същност и който би могъл да проникне изведнъж в дълбочините на моята душа… Защото той беше мой баща, защото аз съм негов син!“

Антоан стоеше до вратата на вестибюла.

„А сега да лягаме“ — каза си той.

Преди да загаси лампата, той се обърна, за да обгърне с поглед кабинета, който сега му се видя като празна клетка.

„Вече е много късно — заключи той, — всичко е свършено завинаги.“

 

 

Ивица светлина минаваше под вратата на трапезарията.

— Трябва вече да си тръгвате, господин Шал! — извика Антоан, отваряйки вратата.

Наведен между два купа съобщения, Шал надписваше пликовете.

— А, вие ли сте? Тъкмо… Имате ли една минута време? — запита той, без да вдигне глава.

Мислейки, че се отнася до уточняването на някой адрес, Антоан доверчиво се приближи.

— Само една минутка? — повтори човечето, като продължаваше да пише. — За какво ли?… Да ви обясня това, което ви бях казал за капиталчето.

Без да чака отговор, той остави перото, скри протезата си и развеселено погледна нагоре. Видът му обезоръжи Антоан.

— Не ви ли се спи, господин Шал?

— О, не! Мислите ми ме държат буден. — Той навеждаше дребното си тяло към Антоан, който беше останал прав. — Пиша адреси, пиша… Но през това време, господин Антоан… — На лицето му се появи хитра усмивка, сякаш някой добродушен фокусник се готвеше да разкрие един от своите номера. — Но през това време то се върти, върти се колкото си иска.

Преди Антоан да може да намери предлог, за да се измъкне, г-н Шал продължи:

— Е, с това капиталче, за което ми говорихте, господин Антоан, аз ще мога да осъществя една от моите идеи. Да, една моя идея: кантората. Това е, тъй да се каже, съкратеното име. Кантора. Може също да се каже и бюро. Или най-после магазин. Да. Най-напред магазин. Магазин на оживена улица. Но магазинът — това е само външността. А идеята е вътре.

Когато темата му беше много присърце, както в този момент, той говореше с къси фрази, като се задъхваше, сключваше и протягаше ръце и се навеждаше ту наляво, ту надясно. След всяко изречение кратка пауза му позволяваше да подреди в главата си следващата фраза. Същото щракане като че ли навеждаше тялото му напред и едновременно изхвърляше приготвените думи; после той се спираше отново, сякаш с едно изречение можеше да изкаже само част от мисълта си.

Антоан се запита дали умът на г-н Шал не е по-размътен от обикновено поради всички събития вкъщи, поради безсънните нощи…

— Латош би говорил за всичко това по-добре от мене — поде човечето. — Доста отдавна познавам Латош. Колкото до миналото му, винаги съм имал отлични сведения. Знаменит човек. Винаги пълен с идеи. Като мене. Дори сега двамата имаме една велика идея: нашата знаменита кантора. „Кантора на модерната изобретателност“… Следите ли мисълта ми?

— Не съвсем.

— Е, в края на краищата става дума за малки изобретения. Малки практически изобретения… Разни инженерчета, които изнамират по някоя майстория и не знаят как да я използуват. Латош и аз ще събираме такива неща, ще даваме реклами във вестниците на градчето…

— Какво градче?

Г-н Шал изгледа Антоан, сякаш не разбираше въпроса му.

— По времето, когато беше жив покойният — продължи той след кратка пауза, — щях да потъна в земята от срам, ако бих се решил да заговоря за тези неща. Но сега… От тринадесет години предъвквам тази идея, господин Антоан. От изложението. Дори аз сам измислих един куп знаменити неща. Да. Записващ механизъм, който брои крачките ви. Тампон за мокрене на марки — автоматичен и вечен. — Той скочи от стола си и се приближи до Антоан. — Но това, което ще даде най-големи резултати, е яйцето. Четвъртитото яйце. Трябва само да се намери течността. О, за това аз съм вече във връзка с разни изследователи. Селските свещеници, те всички могат да станат мои сътрудници; зимно време, след вечеря, те имат много време да се занимават с разни неща, нали? Всички ги пуснах да търсят течността. Щом веднъж имам такава течност… Но течността, това е дребна работа. Мъчното беше идеята.

Антоан разтвори широко очи:

— И щом имате веднъж течността?…

— Е, щом натопя в нея яйцата… Съвсем за малко и само колкото да се размекне черупката, без да се развали яйцето!… Схващате ли?

— Не.

— После ги слагам да изсъхнат в калъпи.

— Четвъртити?

— Много естествено!

Г-н Шал се виеше като прерязан червей. Антоан не беше го виждал никога в такова състояние.

— Със стотици! С хиляди! Цяла фабрика! Четвъртитото яйце! Няма вече нужда от чашки за яйца. Четвъртитото яйце стои право! Черупката му не се хвърля. От нея се правят кутийки за кибритени клечки, от нея се правят гърненца за горчица! Четвъртитото яйце се подрежда лесно в кутии като парчета сапун! Давате ли си сметка какво означава това за превоза им?

Той поиска да се покачи отново на „своя“ стол, но веднага скочи на пода като ужилен.

Лицето му бе станало вишнево.

— Извинете ме, ей сега ще се върна — пошепна той, като тръгна към вратата. — Пикочният мехур… Това е чисто на нервна почва… Щом заговоря за яйцето…

XI

На следния ден, който се падаше неделя, Жиз се събуди и не само че не се чувствуваше омаломощена — треската сякаш бе окончателно минала, — но, напротив, бе изпълнена с нетърпение и решителност.

Още много слаба, за да отиде на черква, тя прекара сутринта в стаята си в молитви и размисъл. Дразнеше се, че не може да мисли ясно за положението, което се бе създало след завръщането на Жак: не виждаше нищо определено пред себе си. И тази сутрин, на дневна светлина, тя не успяваше да си обясни добре защо снощното посещение на Жак бе оставило у нея някакъв вкус на разочарование, почти на отчаяние. Едно обяснение се налагаше. Да се разпръснат недоразуменията. След това всичко би се уяснило.

Но Жак не се показа цялата сутрин. Откакто бяха поставили г-н Тибо в ковчега, и Антоан почти не се виждаше. Лелята и племенницата обядваха сами. След това момичето се прибра в стаята си.

Следобедът течеше бавно, мъглив, студен, злокобен.

Сама, незаета с нищо, отдадена на натрапчивата мисъл, която я тормозеше, Жиз достигна до такава степен на раздразнение, че към четири часа, докато леля й бе още на вечерня, тя се загърна в мантото си, слезе тичешком в партерния етаж и накара Леон да я заведе до стаята на Жак.

Седнал до прозореца, той четеше вестници.

Силуетът му се изрязваше срещу белезникавото стъкло на прозореца и Жиз бе поразена от широките му плещи. Когато не бяха заедно, тя постоянно забравяше, че той беше станал вече мъж и винаги си го представяше като юноша с детски черти, такъв, какъвто преди три години я бе притиснал до гърдите си под дърветата в Мезон.

Още от пръв поглед, без да анализира впечатлението си, тя забеляза начина, по който той бе седнал косо на стола, и безредието, което цареше в стаята: отворения куфар на пода, шапката върху спрелия часовник, неизползуваната писмена маса, двата чифта обуща пред библиотеката — всичко носеше белега на временно лагеруване, на случайно място, с което не го свързват никакви навици.

Той стана да я посрещне. Когато погледът на сините му очи, в които се четеше малко изненада, я погали отблизо, тя се смути така силно, че не можа да се сети какъв повод бе измислила, за да дойде в стаята му. В главата й имаше само една мисъл, едно неопределимо желание — да се уяснят отношенията им. Затова, оставяйки настрана всички хитрувания, бледа, смела, тя се спря сред стаята и каза:

— Жак, трябва да поговорим.

В очите му, които я бяха посрещнали с толкова обич, тя изведнъж зърна кратка, студена искра, която мигащите клепачи почти веднага угасиха.

— Боже, какъв сериозен вид имаш! — засмя се той малко принудено.

Иронията му я вледени. Но въпреки това Жиз се усмихна — трептяща усмивка, която се превърна в мъчително сгърчване на лицето. Сълзи изплуваха в очите й. Тя се обърна настрана, направи няколко крачки и седна на кушетката. Понеже трябваше да избърше сълзите си, които се стичаха по бузите й, тя каза с престорено укоризнен тон, като си мислеше, че влага нещо весело в него.

— На’, виж, разплака ме… Колко глупаво!…

Жак почувствува как в гърдите му бликва омраза.

Такъв бе характерът му: гневът, който от детинство таеше в дълбочината на душата си — както според самия него земята крие в недрата си разтопена магма, — тази глуха ярост, това озлобление бликваха понякога като потоци от пламтяща лава, които нищо не можеше да спре.

— Е, да, говори най-после! — извика той с ожесточение. — И аз също предпочитам да свършим веднъж завинаги!

Жиз така малко очакваше тази грубост, този изблик на гняв даваше така ясен отговор на въпроса, който бе дошла да зададе, че тя се отпусна на облегалото с побелели и полуотворени устни, сякаш той я бе ударил. Като че ли за да се защити, тя вдигна ръка пред себе си и прошепна: „Жако!…“ с тъй покъртителен глас, че той изведнъж се промени.

Замаян, забравяйки всичко, той без никакъв преход мина от най-открита неприязън към най-естествения и най-измамлив порив на нежност. Изтича към кушетката, тръшна се до Жиз и прегърна хълцащото момиче, което се отпусна на гърдите му.

— Горкото ми момиченце!… Горкото ми момиченце!… — шепнеше той и гледаше отблизо матовата тъкан на кожата й и прозрачните тъмни кръгове около очите й, които правеха по-тъжен и благ разплакания поглед, който тя вдигаше към него.

Но мисълта му бързо се избистри напълно, стана дори по-ясна от преди и докато продължаваше да седи наведен над нея, вдъхвайки аромата на косите й, той хладнокръвно си даде сметка, сякаш се отнасяше до съвсем чужд човек, че тя го привлича чисто физически. „Стой!“ — каза си той. Веднъж се бе вече наложило, когато се намираше по наклонената плоскост на състраданието, да се спре навреме и да избяга за доброто и на двама им. Впрочем, щом можеше в този миг да преценява нещата, да разсъждава, да съзре така добре опасностите и нещастията, на които се излагаха двамата, не доказваше ли това колко повърхностно бе неговото увлечение? И това не показваше ли до каква степен те рискуваха да станат жертва на една нетрайна измама?

Веднага, без да бъде нужно да удържи много героична победа над самия себе си, той се отказа от насладата да целуне челото й, което устните му вече почти докосваха; задоволи се да я притисне нежно до рамото си и да погали бавно с върха на пръстите си топлата и мека като коприна буза, още влажна от сълзите.

Сгушена до него, с разбито сърце, Жиз подлагаше бузата си, врата си, тила си на докосването на ръката му. Тя не мърдаше, но беше готова да се хвърли в краката на Жак и да прегърне коленете му.

Той обаче чувствуваше как с всеки изминал миг пулсът му постепенно става нормален. Спокойствието му, почти чудовищно спокойствие, се възвръщаше. За един момент той дори й се разсърди, че от време на време му вдъхва вулгарни желания; понякога дори я презираше малко затова. Образът на Жени като светкавица премина през съзнанието му и веднага изчезна. После, отърсвайки се от тези мисли, той се вгледа в себе си: и изведнъж усети срам. Жиз беше по-добра от него. Тази жарка любов на вярно животно, която след тригодишно отсъствие бе останала непокътната, както и начинът, по който тя се отдаваше слепешката на любовната си съдба, на трагичната си съдба, която приемаше безропотно и твърдо с всичките й рискове — това несъмнено бяха по-силни, по-чисти чувства от чувствата, които той смяташе, че може да изпита. Той мереше всичко безстрастно и студено и това му позволяваше, без никаква опасност за самия него, да се покаже много нежен към Жиз.

Така Жак скачаше от една мисъл на друга, докато тя мислеше упорито само за едно-единствено нещо… Така се беше устремила към тази единствена любовна мисъл, такава възприемчивост, такава чувствителност проявяваше към всичко, което се излъчваше от Жак, че изведнъж, без той да е казал нито дума, без да е променил позата си, нито да е спрял да гали притиснатата до гърдите му буза, само по разсеяното и ласкаво движение на пръстите, които милваха страната й от устните до слепоочията, тя интуитивно разбра всичко: че връзката между тях беше скъсана завинаги и че за него тя нямаше никакво значение.

Изгубила надежда — подобно на човек, който доказва нещо очевидно, — тя реши да разпръсне всички съмнения: затова рязко се дръпна от него и го погледна в очите. Той нема’ време да скрие студенината на погледа си. Веднага й стана ясно, че всичко бе минало, безвъзвратно минало.

Но същевременно Жиз почувствува детински страх при мисълта, че той може да изговори ужасната истина, че тя може да се оформи в точни думи, които да се врежат завинаги в паметта им. И тя направи последно усилие Жак да не схване смущението й. Намери смелост да се отдръпне още повече от него, да се усмихне и да заговори.

Направи уклончив жест и оглеждайки стаята, пошушна:

— От колко време не бях влизала в тази стая!

При това тя много ясно си спомняше последния път, когато бе седяла до Антоан на същото това канапе. В този ден тя мислеше, че страда! Мислеше, че отсъствието на Жак и смъртната тревога, в която живееше, са ужасно изпитание. Но какво беше онази тревога в сравнение с това, което изпитваше сега! Тогава за нея беше достатъчно да затвори очи и още в същия миг Жак заставаше до нея, покорявайки се на нейния зов, заставаше точно такъв, какъвто би искала да бъде той. Но сега! Сега, когато го беше намерила отново, тя виждаше наистина какво значеше да живее без него. „Как е възможно? — казваше си тя. — Как се случи това?“ И болката й стана така остра, че за няколко секунди трябваше да затвори очи.

Той беше станал, за да запали лампата. След това отиде до прозореца и дръпна завесата, но не се върна да седне отново до нея.

— Студено ли ти стана? — запита той, като я видя, че трепери.

— Ами стаята ти съвсем не е затоплена — рече тя и реши да използува този предлог. — Мисля, че ще бъде по-добре да се кача горе.

Звукът от гласовете им, който наруши мълчанието, я сепна и тя дойде малко на себе си. Силата, която черпеше от това привидно естествено държане, бе съвсем краткотрайна, но тя изпитваше такава силна нужда от тази лъжа, че продължи да говори още няколко секунди, на пресекулки, като подхвърляше по някоя дума, както сепията пуща боята си.

Застанал прав, Жак, който не схващаше, че тя се преструва, се усмихваше одобрително; може би той несъзнателно се чувствуваше щастлив, че и тази вечер е успял да избегне обяснението.

Междувременно Жиз бе намерила достатъчно сили да стане. Те се погледнаха. Бяха почти на еднакъв ръст: „Никога, никога не бих могла да живея без него! — каза си тя. Така се мъчеше да отклони друга една по-жестока мисъл: — Той е силен. Нищо не му струва да мине без мене!“.

И внезапно си даде сметка, че с хладна мъжка жестокост Жак бе избрал съдбата си, докато тя, тя… О, тя не можеше да избере своята, нито дори поне малко да я насочи!

Тогава неочаквано Жиз запита:

— Кога заминаваш?

Мислеше си, че говори с безразличен тон.

Той не отговори, направи разсеяно две-три крачки, после се полуобърна към нея:

— А ти?

Можеше ли по-ясно да признае, че действително смята да замине и не допуска, че Жиз може да остане във Франция.

Тя сви неопределено рамене и като се опита да се усмихне за последен път (вече можеше да се усмихва), отвори вратата и изчезна.

Той не направи нищо, за да я задържи, но я проследи с поглед, изпълнен внезапно с чиста нежност. Как би желал да я прегърне без страх, да я приласкае, да я закриля… Да я закриля, от какво? От самата нея. От себе си. От болката, която й причиняваше и за която имаше доста смътна представа. От болката, която сигурно щеше да й причини, която не можеше да не й причини…

 

 

С ръце в джобовете, той стоеше разкрачен в средата на неразтребената стая. Пред краката му зееше куфар, облепен с разноцветни етикети.

Той се видя отново в Анкона — или може би в Триест — на едва осветената долна палуба на пътнически кораб между емигранти, които се ругаеха на някакъв непознат език. Адско хъркане тресеше стените на кораба. Изведнъж дрънкане на железа заглуши караниците — вдигаха котва. Треперенето на кораба се засили. Тогава се възцари тишина — параходът тръгваше, впускаше се в нощта.

Буца заседна в гърлото му. Този болезнен стремеж към някаква борба, към някакво творчество, към пълното овладяване на собствената му личност, които той сам не можеше да определи, се сблъскваха с този дом, с мъртвеца, с Жиз, с цялото минало, още пълно с уловки и вериги.

— По-скоро да си обирам парцалите! — изръмжа той, като стисна челюсти. — По-скоро да си обирам парцалите!

 

 

Жиз се бе отпуснала на седалката на асансьора. Ще има ли сила да стигне до стаята си?

Значи, всичко беше свършено. Това обяснение, на което все пак толкова се бе надявала, беше изчерпано докрай, свършено. Четири реплики бяха достатъчни: „Жак, трябва да поговорим!“. На което той бе отговорил: „И аз също предпочитам да свършим веднъж завинаги!“. После два въпроса, останали без отговор: „Кога заминаваш?“ — „А ти?“. Четири малки фрази, които тя си повтаряше като замаяна.

А сега?

Връщайки се в обширния тих апартамент, в дъното, на който две калугерки бдяха пред катафалката, у нея вече нямаше нито капка от надеждата, с която бе излязла преди половин час. Сърцето й се сви така мъчително, че страхът да остане сама надделя над слабостта й и над желанието й за почивка. Вместо да се отправи бързо към стаята си, тя влезе при леля си.

Старата госпожица се беше върнала. Тя седеше, както често й се случваше, пред бюрото си, отрупано с фактури, мостри, проспекти и лекарства.

Познавайки Жиз по походката, тя обърна към нея схванатото си тяло:

— А, ти ли си?… Тъкмо…

Олюлявайки се, Жиз изтича към нея, целуна жълтото като слонова кост чело между двете бели къдрици и понеже беше много голяма, за да се сгуши в прегръдките на дребната бабичка, тя се отпусна като дете в краката й.

— Тъкмо исках да те попитам, Жиз. Не казаха ли нищо за подреждането, за дезинфекцията?… Ами че за това има специални закони! Питай Клотилд. Ти би трябвало да говориш с Антоан… Най-напред Градската дезинфекционна служба. И след това, за по-сигурно, опушване. Клотилд знае. Запушват се всички дупки. И ти ще дойдеш да ми помогнеш този ден…

— Но, лельо — пошепна Жиз, чиито очи отново се изпълниха със сълзи, — аз трябва да замина… Чакат ме… там…

— Там ли? След всичко, което се случи? Сама ли ще ме оставиш? — Нервното треперене на главата й пресичаше думите й. — В това състояние на седемдесет и осем години…

„Да замина — мислеше си Жиз. — И Жак също ще замине. Ще бъде както преди, но сега вече без надежда… Без никаква, никаква надежда…“

Слепоочията я боляха. Всичко се бе объркало в главата й. Жак бе станал неразбираем за нея и това бе най-мъчителното от всичко. Неразбираем? А тя си мислеше, че така добре го разбира, когато беше далеч! Как беше станало това?

„Да вляза в манастир? — каза си тя. — Да намеря покой завинаги, покой във вярата… Но да се отрека от всичко! Да се отрека… Ще мога ли?“

Тя не можеше вече да се сдържа, избухна в сълзи и като се изправи, внезапно прегърна леля си.

— О — изстена тя, — това не е справедливо, лельо! Не е справедливо!

— Но какво? Какво не е справедливо? Чакай, какво приказваш? — измърмори госпожицата, разтревожена и недоволна.

Жиз седеше безсилна на пода. От време на време, търсейки някаква опора, нечие присъствие, тя галеше бузата си в грапавия вълнен плат, под който стърчаха колената на дребната старица, докато тя клатеше глава и повтаряше със свадлив глас:

— Да остана сама на седемдесет и осем години, в това състояние…

XII

Малкият параклис на изправителния дом в Круй беше препълнен. Въпреки студа двете крила на вратата бяха широко отворени. В двора, където стъпките на тълпата бяха превърнали снега в кална вода, двеста осемдесет и шестте питомци на фондацията, обградени от униформени пазачи с револвери на кръста, стояха от един час вече неподвижни и гологлави, препасани с колани, на които блестяха медни токи.

Опелото бе извършено от абат Векар, но епископът на Бове, който имаше глух басов глас, бе дошъл да даде опрощение на греховете на покойния.

Черковните песнопения се издигаха едно след друго и се носеха за миг сред тишината на малката черква: „Pater noster…“, „Requiem aeternam dona ei, Domine…“, „Requiescat in pace…“[93].

Хорът, който се намираше в галерията, започна последната молитва.

Антоан, чийто ум още от сутринта усилено работеше, се разсейваше от церемонията и си казваше: „Вечно с тази мания да свирят на погребения Шопеновия марш. Но той едва ли може да се нарече погребален! Нетрайна тъга и веднага след нея този изблик на радост, тази нужда от илюзии… Това е точно безгрижието на туберкулозно болен, който мисли за смъртта! — Той си спомни последните думи на дребничкия музикант Дерни, който лежа в болницата. — Разнежват се, струва им се, че виждат екстаза на умиращ, който открива небето… Всъщност за нас това е само един от признаците на болестта, нещо като симптом на пораженията, като температурата!“.

Впрочем той трябваше да признае пред себе си, че голямо, патетично отчаяние би било неуместно в случая: никога погребение не бе извършвано с по-официален блясък. С изключение на г-н Шал, който, щом пристигна, веднага се мушна в тълпата, Антоан беше единственият близък. Братовчедите и далечните роднини, които бяха присъствували на литургията в Париж, не бяха счели за необходимо да дойдат чак до Круй в този студ. Присъствуващите бяха все колеги на покойния и представители на филантропични дружества. „Представители“ — каза си Антоан развеселен. — И аз също съм „представител“ на семейството. — След това с лека меланхолия добави: — Нито един приятел. — Искаше да каже: „Никой от моите приятели. И напълно основателно“. Откакто се бе поминал баща му, той постепенно бе дошъл до извода, че няма лични приятели. С изключение на Даниел може би, той бе имал само другари. Вината беше негова. Толкова дълго бе живял, без да се интересува от хората. До скоро дори бе изпитвал някаква суетна гордост от своето усамотение. Но ето че сега започваше да страда от него.

Антоан наблюдаваше с любопитство движенията на свещениците около катафалката. „А какво идва сега?“ — запита се той, като видя, че те се оттеглиха в сакристията.

Почакаха служещите от погребалното бюро да пренесат ковчега до входа на параклиса. Тогава церемониалмайсторът, с отмерената стъпка на посредствен балетмайстор, дойде до Антоан, поклони се и тъжно потропа с черния си дървен жезъл върху каменния под. Всички присъствуващи се струпаха в преддверието, за да чуят речите. Съзнавайки, че привлича погледите на мнозина, Антоан, изправен и изпълнен с достойнство, следваше покорно изискванията на церемониала. Образува се шпалир и всички се притискаха, за да видят как след сина на покойния ще минат подпрефектът, кметът на Компиен, началникът на гарнизона, директорът на конезаводите, всички общински съветници на Круй, облечени в рединготи, един млад владика, който представляваше негово преосвещенство кардинала — парижкия митрополит, и между другите знаменитости, чиито имена се шушнеха из тълпата, няколко членове на Академията за философски науки при Френския институт, дошли да почетат като приятели тленните останки на своя събрат.

— „Господа! — чу се силен глас. — От името на Френския институт на мен се пада тъжната чест…“

Известният юрист Лудьон-Костар, едър плешив мъж, загърнат в шуба с кожена яка, си бе поставил задачата да обрисува целия живот на покойния.

— „… Неговата трудолюбива и жарка младост мина недалеч от фабриката на баща му в руанския колеж…“

Антоан си спомни снимката на баща си като ученик в колежа; облегнал се беше на куп книги. „Младостта на тате… — каза си той. — Кой би могъл да предвиди тогава какъв човек ще стане той?… Можеш да разбереш един човек едва след смъртта му. Докато е жив, всички неща, които може още да извърши и които ние не знаем, представляват неизвестни величини; именно затова предвижданията излизат неверни. Смъртта най-после очертава границите, човек като че ли се откъсва от своите възможности, отделя се някак си. Едва тогава можеш да го заобиколиш, да го видиш откъм гърба, да произнесеш цялостно съждение за него… Винаги съм го казвал — добави той, като се усмихна вътрешно: — Няма окончателна диагноза преди аутопсията.“

Той чувствуваше, че далеч не е свършил разсъжденията си за живота и за характера на баща си; че още дълго тези размишления ще му дават повод да се вглъбява в себе си и че този самоанализ ще бъде поучителен и интересен.

— „… Когато той бе поканен да сътрудничи на нашето бележито Общество, ние се позовахме не само на неговата безкористност, на неговата енергия, на неговата любов към човечеството, нито дори на неговата висока и безспорна почтеност, която направи от него една от най-представителните личности…“

„И той е «представител»!“ — каза си Антоан.

Той слушаше тези хвалебствени литании и не бе равнодушен към тях; дори бе склонен да вярва, че дълго бе подценявал баща си.

— „… и нека заедно се преклоним, господа, пред това благородно сърце, което докрай туптеше за благородни и справедливи каузи.“

„Безсмъртният“[94] беше свършил речта си. Той сгъна листчетата си, побърза да мушне ръце в джобовете на шубата си и дойде скромно да заеме мястото си между своите събратя.

— Господин председателят на Комитета на католическите благотворителни заведения от парижката епархия — обяви дискретно „балетмайсторът“.

Един достопочтен старец, въоръжен с рог за слушане и подкрепян от своя слуга, също така стар и почти толкова немощен, колкото господаря си, се приближи до ковчега. Той щеше да замести г-н Тибо като председател на епархийския комитет; беше негов личен приятел и последният от групата млади руанчани, които бяха дошли с г-н Тибо да следват право в Париж. Беше съвършено глух, и то много отдавна, защото още от детските си години Антоан и Жак му бяха измислили прякора Гърнето.

— Чувствата, които ни събират тук, господа, не трябва да бъдат само чувства на съжаление… — крещеше старецът. Чувайки острия му треперлив глас, Антоан си спомни как Гърнето бе влязъл преди два дни в стаята на покойния, като се опираше на несигурната ръка на слугата. „Орест — беше извикал той още от вратата — иска за последен път да засвидетелствува приятелството си на Пилад!“ Бяха го завели до мъртвия и той дълго бе го съзерцавал с потъналите си в червените клепачи очи. После беше станал и задавен от сълзи бе извикал на Антоан, сякаш бяха на тридесет метра един от друг: „Колко хубав беше на двадесет години!“. Сега това възклицание се виждаше забавно на Антоан, „Колко бързо се менят нещата“ — помисли си той: спомни си, че преди два дни в стаята на мъртвеца тези думи го бяха действително трогнали.

— … Къде беше тайната на тази сила? — ревеше старецът. — От кои извори черпеше Оскар Тибо това душевно равновесие, което никога не го напущаше, този спокоен оптимизъм, тази вяра в самия него, която побеждаваше всички пречки и осигуряваше успеха и на най-трудните начинания? Нима именно това не е вечното щастие на католическата религия, господа — да създава такива люде, да кара хората да водят такъв живот?

„Това е неоспоримо — съгласи се Антоан. — Във вярата си тате намираше несравнима опора. Благодарение на нея той никога не познаваше това, което спъва човека: скрупулите, прекаленото чувство за отговорност, съмнението в самия себе си и други подобни. Човек, който има вяра, може веднага да почне да действува. — Той дори достигна дотам, че се запита, дали в края на краищата хората като баща му и старото Гърне не бяха поели един от най-спокойните пътища, които човек може да следва от раждането до гроба. — Обществено погледнато — казваше си Антоан, — те са от онези хора, които най-добре успяват да примирят личното си съществуване със съществуването на колектива. Те сигурно се подчиняват на човешката форма на онзи инстинкт, който е направил възможни мравунякът и кошерът. А това все пак е нещо… Колкото и да съм порицавал тези отвратителни черти в характера на баща си: гордост, жажда за почести, страст към деспотизъм, все пак трябва да призная, че благодарение именно на тях той е успял да даде от себе си много повече, отколкото би могъл да получи, обществено погледнато, ако беше гъвкав, примирителен, скромен…“

— „… Господа, на този голям борец днес не са нужни нашите безплодни уверения в почит — продължаваше глухият, чийто глас започна да преграква. — Моментът е по-сериозен от когато и да било! Нека не се бавим да погребваме мъртвите. Да почерпим сила от същия свят извор и да бързаме, да бързаме… — Увлечен от искреността на своя порив, той поиска да направи крачка напред и трябваше да се залови за огъващото се рамо на слугата си. Но това не му попречи да продължи да крещи: — Да бързаме, господа… да бързаме… да се върнем в битката за правото дело!“

— Господин председателят на Съюза за нравствено възпитание на децата — извести церемониалмайсторът.

Дребничкият господин с бяла брадичка, който излезе напред със смутена крачка, бе буквално замръзнал до мозъка на костите. Зъбите му тракаха, лицето му бе безкръвно. Мъчително бе да го гледа човек — толкова явно бе, че страда от големия студ.

— „Обхванат съм от… от… — Очевидно той правеше свръхчовешки усилия да отлепи замръзналите си устни — от едно мъчително чувство…“

„Онези деца там ще умрат от студ“ — мърмореше Антоан на себе си. Той започна да става нетърпелив, защото също чувствуваше как студът вледенява краката му и пластронът на ризата му замръзва под палтото.

— „… Той мина между нас, като правеше добро, и неговата славна епитафия ще бъде: «Pertransiit benefaciendo»[95] Той ни напуща, господа, отрупан с нашите почести и уважения…“

„Уважения!… Виж ти какво било! — каза си Антоан. — Но чие уважение?“ — Той огледа снизходително редиците на старите, грохнали и премръзнали господа със сълзящи от студа очи, с мокри носове; всеки един от тях обръщаше към оратора ухото, с което чуваше по-добре, и кимаше одобрително в края на всяка фраза. Сигурно те си мислеха за собственото си погребение и завиждаха на „почестите и уваженията“, които така щедро се сипеха по адрес на покойния им колега.

Дребничкият господин с брадичката се задъхваше и скоро отстъпи мястото си.

Този, който го зае, беше хубав старец с бледи, стоманени, замечтани очи — вицеадмирал в оставка, занимаващ се с благотворителност. Антоан посрещна враждебно първите му думи.

— „Оскар Тибо имаше проницателен ум и широк поглед. В пагубните вражди на нашето време той винаги умееше да види правата кауза и да работи за изграждането на бъдещето…“

„Не, това не е вярно — протестираше Антоан в себе си. — Тате имаше наочници и мина през света, без да види нищо друго, освен това, което се намираше от двете страни на тясната пътека, която си бе избрал. Човек би могъл дори да каже, че той беше тип на пристрастен дух. Още от училищната скамейка напълно се е отказал да търси себе си, да тълкува нещата свободно, да открива, да познава. Знаел е само да върви по отъпкани пътеки. Като слуга в ливрея робуваше на идеите си…“

— „… Има ли по-завидна съдба — продължаваше адмиралът. — Не е ли един такъв живот, господа, образ…“

„Униформа — мислеше си Антоан, оглеждайки още веднъж внимателната публика. — И колко е вярно, че всички си приличат. Напълно заменими един с друг. Ако опишеш едного, все едно, че си описал всички. Зиморничави, късогледи, постоянно мигащи, те се боят от всичко: от мисълта, от социалната еволюция, от всички вълни, които се разбиват в подножието на тяхната крепост… Внимание, започвам да ставам красноречив… — каза си той. — Но думата «крепост» е доста сполучлива. Тяхното душевно състояние е като у обсадени хора, които непрекъснато се дебнат едни други, за да се уверят, че са мнозина зад укрепленията.“

Неприятното чувство, което изпитваше, се засилваше все повече и повече и той не слушаше вече речта, но погледът му бе привлечен от широкия жест, който ораторът направи, приключвайки речта си:

— „Сбогом, драги председателю, сбогом! Докато са живи тези, които са ви виждали как работехте…“

Директорът на изправителния дом се отдели от групата на ораторите. Бе последният, който взе думата. Той поне действително бе наблюдавал отблизо човека, над когото произнасяше надгробна реч.

— „Нашият скъп основател не познаваше изкуството да прикрива мисълта си под евтини елегантни фрази. Понеже винаги бързаше да действува, той имаше смелостта да покаже презрението си към изискванията на празната учтивост…“

Развеселен, Антоан даде ухо:

— … Неговата добрина бе скрита под мъжествена грубост, която може би я правеше по-ефикасна. Неговата непримиримост в събранията на дирекционния съвет беше проява на неговата енергия, на неговото уважение към правото, на високото съзнание, което той имаше за задълженията си като ръководител… В него всичко беше борба и бързо се превръщаше в победа! Словото му винаги беше насочено към една непосредствена цел, то беше оръжие, то беше чук…

„Да, въпреки всичко тате беше сила“ — помисли внезапно Антоан. Той се изненада от убеждението, което се бе затвърдило вече у него: „Тате би могъл да бъде друго нещо… Тате би могъл да стане голям човек…“.

Директорът протягаше ръка към редиците на строените питомци, обградени от пазачи. Всички глави се обърнаха към малките престъпници, застанали неподвижни и посинели от студ.

— „… Тази престъпна младеж, обречена на злото още от люлката, на която Оскар Тибо дойде да протегне ръка, тези жалки жертви на един, уви, доста несъвършен обществен строй, са тук, господа, за да засвидетелствуват вечната си признателност и да оплакват с нас благодетеля си, който си отива!“

„Да, тате бе създаден, за да… Да, тате би могъл…“ — повтаряше си Антоан с настойчивост, в която прозираше смътна надежда. През ума му мина мисълта, че ако този път природата не бе успяла да създаде истински творец от мощното дърво на семейство Тибо, то…

Неудържим устрем сякаш го понесе. Бъдещето се откриваше пред него.

 

 

Междувременно носачите бяха вдигнали ковчега. Всички нетърпеливо чакаха да се свърши по-скоро погребението.

Церемониалмайсторът се поклони отново и потропа с жезъла си по плочите на преддверието. Антоан, гологлав, безстрастен, бодро застана начело на шествието, което отвеждаше най-после тленните останки на Оскар Тибо към гроба му. Quia pilvis et es, in pulverem reverteris.[96]

XIII

Този ден Жак бе прекарал сутринта в стаята си, като бе превъртял два пъти ключа на вратата, макар че беше сам на партерния етаж. (Леон, разбира се, бе пожелал да отиде на погребението.) Като предпазна мярка срещу самия себе си — за да бъде сигурен, че в момента, когато шествието тръгне от къщи, той няма да се опита да зърне в тълпата някои познати лица — Жак бе затворил херметически капаците на прозорците, бе се излегнал на леглото с ръце в джобовете, с поглед, втренчен в сиянието на плафониерката, и започна да си подсвирква.

Към един часа раздразнението и гладът го накараха да стане. Тържественото опело в параклиса на изправителния дом сигурно бе в разгара си. Госпожицата и Жиз, завърнали се отдавна от службата в „Сен-Тома Аквински“, вероятно бяха седнали да обядват, без да го чакат. Впрочем той твърдо беше решил да не вижда никого през целия ден. Все ще намери нещо за ядене в бюфета.

Той тръгна към кухнята и преминавайки през вестибюла, зърна няколко писма и вестници, мушнати под вратата. Наведе се и остана смаян: почеркът на Даниел!

„Господин Жак Тибо“

Треперещите му пръсти не успяваха да скъсат плика:

„Драги Жак, скъпи приятелю, мило момче! Вчера получих краткото писмо на Антоан…“

В потиснатото състояние, в което се намираше, този зов проникна в него така болезнено, че той рязко сгъна писмото на четири, после на осем, докато най-после то стана толкова малко, че се побра в сгърчения му юмрук. После, вбесен, се върна в стаята си и заключи отново вратата, без да си спомня защо беше излязъл. Направи няколко стъпки напосоки, след това изведнъж се спря под светлината, разгъна смачкания лист и с мигащи очи прехвърли бързо редовете, без да се мъчи да схване смисъла, до момента, в който зърна името, което търсеше:

„… През последните години Жени не понасяше добре зимата в Париж, затова от един месец и двете са в Прованс…“

Със същото рязко движение той отново смачка писмото и този път го мушна на топка в джоба си.

Най-напред се почувствува разколебан, смаян; но след малко изпита внезапно облекчение.

Минута по-късно, сякаш прочитането на четирите реда бе изменило неговото решение, той изтича в кабинета на Антоан и отвори разписанието на влаковете. Откакто се бе събудил тази сутрин, мислите му непрекъснато се въртяха около Круй. Ако изтича веднага, ще може да улови експреса в четиринадесет часа. Ще пристигне по светло в Круй, но след свършването на погребалната церемония и дори доста след заминаването на обратния влак. Значи, абсолютно сигурно беше, че няма да срещне никого. Ще отиде право на гробищата и веднага ще се върне.

„И двете са в Прованс…“

Той не можеше да предвиди обаче до каква степен това пътуване ще усили нервността му — просто не го сдържаше на едно място. За щастие влакът бе празен. Не само че бе сам в купето, но и в целия вагон имаше само една пътничка — възрастна дама, облечена в черно. Без да прояви интерес към нея, Жак закрачи от единия край на коридора до другия, като звяр в клетка. Той не забеляза веднага, че нервните му разходки бяха привлекли вниманието на възрастната дама и може би дори я бяха обезпокоили малко. Разгледа я крадешком. Защото той не можеше да срещне човешко същество, дори в него да нямаше нищо особено, без да се откъсне от мислите си за няколко секунди и да разгледа този човешки екземпляр, който случайността поставяше на пътя му. Действително тази жена имаше приветливо лице; хубаво, но повехнало, бледо лице, по което животът бе оставил своя отпечатък. Тъжните й топли очи като че ли криеха много спомени. От цялата й фигура, увенчана с бели коси, се излъчваше спокойствие и чистота. Дамата беше грижливо облечена в траур. Вероятно живееше сама от дълги години и с достойнство водеше самотен живот. Сигурно беше провинциална буржоазка, която се връщаше в Компиен или в Сен-Кантен. Никакъв багаж. На пейката до нея лежеше голям букет пармски виолетки, завит до половина с копринена хартия.

 

 

На спирката в Круй скочи от вагона с разтуптяно сърце.

На перона нямаше никого.

Въздухът беше леден и прозрачен.

Щом излезе на гарата и видя пейзажа, сърцето му се сви. Той се отказа от прекия път, дори от главното шосе, и пое наляво по пътя, където беше кръстът; правейки този завой, щеше да върви три километра повече.

Силни ветрове, които с рев връхлитаха ту от една, ту от друга страна — сякаш извираха от всички небесни посоки, — бръснеха с внезапните си пориви покритата със сняг пустош. Слънцето сигурно залязваше някъде зад белите като памук облаци. Жак вървеше с бърза крачка. Не беше ял от сутринта, но не чувствуваше вече глад; студът го опияняваше. Той си спомняше всичко — всеки завой, всеки склон, всеки храст. Кръстът се виждаше отдалеч, обграден от китка оголели дървета, там, където пътят се разделяше на три. Онзи път там водеше за Воменил. Неведнъж при ежедневните си разходки той се бе скривал от дъжда с пазача си в онази кантонерска къщичка! Два-три пъти с дядо Леон и поне веднъж с Артюр. Артюр с плоското почтено лице на лотарингец, с бледите си очи… с внезапното си двусмислено хилене…

Спомените го шибаха още по-силно от ледения вятър, който брулеше лицето му и замразяваше пръстите му. Той вече съвсем не мислеше за баща си.

Късият зимен ден бързо преваляше; светлината изглеждаше тъжна, но наоколо все още се виждаше.

Пристигайки в Круй, той без малко не заобиколи както някога, за да тръгне по уличката зад къщите, сякаш още се страхуваше да не го сочат с пръст селските хлапаци. Кой би могъл да го познае след осем години?

Впрочем улицата бе пуста, вратите затворени. Животът в селото като че ли бе замръзнал от студа; но от всички комини се издигаше пушек към сивото небе. Показа се ханчето с ъгловата тераса и със скърцащата от вятъра фирма. Нищо не се бе променило. Нито дори разтопеният и размесен с варовитата пръст сняг, тази белезникава кал, в която му се струваше, че гази с високите си униформени обуща. Ханчето. Там дядо Леон, скъсявайки разходката, го затваряше в празната пералня, за да може да изкара няколко игри на карти в кръчмата. Едно забрадено момиче изскочи от уличката и затропа с дървените си обуща по плочите на терасата. Дали това не е новата им слугиня? Може би е детето на ханджията, хлапето, което винаги бягаше, щом видеше „затворника“. Преди да изчезне в къщата, момичето крадешком погледна непознатия младеж, който минаваше по улицата.

Жак ускори крачка.

Беше достигнал края на селото. Щом отмина последните къщи, той видя сред равнината усамотеното, опасано от високи степи голямо здание с дългите редици решетести прозорци, чийто покрив бе покрит със сняг. Краката му се разтрепериха. Нищо не се бе променило. Нищо. Алеята, която водеше към портала и край която нямаше нито едно дърво, представляваше истинска река от кал. Сигурно чужденецът, загубен в зимния здрач, трудно би разчел издълбаните златни букви на първия етаж; но Жак ясно прочете гордия надпис, от който не можеше да откъсне погледа си.

„ФОНДАЦИЯ ОСКАР ТИБО“

Едва тогава помисли, че основателят на фондацията беше умрял, че коловозите по пътя сигурно бяха издълбани от файтоните на погребалното шествие и че той бе дошъл тук на поклонение заради баща си. С облекчение обърна гръб на този злокобен декор, върна се назад, тръгна наляво и се насочи към двата кипариса, които растяха от двете страни на входа на гробищата.

Желязната врата, която обикновено беше затворена, сега зееше широко разтворена. Следите на колелата показваха пътя. Жак вървеше машинално към купчина венци, повехнали от студа, която приличаше по-малко на обсипан с цветя гроб, отколкото на камара изхвърлен зеленчук.

Пред гроба голям букет пармски виолетки, чиито стебла бяха увити в копринена хартия, лежеше самотен върху снега, сякаш бе сложен там по-късно.

„Гледай ти“ — каза си той, без впрочем да отдаде внимание на това съвпадение.

Изведнъж пред тази прясно изкопана земя той си представи заровения в калта труп такъв, какъвто го бе видял за последен път — в последния трагичен и смешен миг, когато чиновникът на погребалното бюро с учтив жест към семейството бе покрил завинаги със савана промененото лице на баща му.

„Хоп, бързо да вървим на среща!“ — спомни си той с остра болка и внезапно ридание стисна гърлото му.

Откакто бе пристигнал от Лозана, той живееше с полуприспано съзнание и се оставяше да го водят събитията. Но сега изведнъж у него се събуди стара, детска, дълбока нежност, едновременно нелогична и безспорна, която правеше още по-болезнено смущението и угризенията му. Сега разбираше защо бе дошъл тук. Спомни си за своите избухвания, спомни си как презрението и омразата, с които бе мислил за баща си, и желанието му за отмъщение бяха отровили бавно младостта му. Безброй забравени подробности нахлуваха в ума му сега и го пареха болезнено като рикоширащи куршуми. За няколко минути той забрави озлоблението си и отдаден на синовния си инстинкт, плака за баща си. За няколко минути той бе само едно от двете човешки същества, които, без да се познават, по собствен почин и избягвайки официалните церемонии, бяха почувствували нужда да дойдат днес пред този гроб и да се отдадат на чувствата си; единствените две същества на света, които всъщност оплакаха г-н Тибо.

Но той бе свикнал да гледа нещата право в лицето, затова абсурдността на неговата скръб, на неговите съжаления му стана ясна доста бързо. Той знаеше много добре, че ако баща му беше още жив, той би го мразил и отново би избягал от него. Но все пак продължаваше да стои там, изнемощял, отдаден на смътни нежни чувства. Сам не знаеше за какво съжалява — може би за това, което би могло да бъде… За миг дори му беше приятно да си представи един нежен и щедър баща, който го разбира, за да може да съжалява, че не е бил безукоризненият син на този любещ баща.

После, вдигайки рамене, той се обърна кръгом и излезе от гробищата.

 

 

Селото се беше малко оживило. Селяните привършваха работния си ден. Прозорците започваха да се осветяват.

За да избегне къщите, вместо да вземе посоката за гарата, той тръгна по пътя за Мулен-Ньоф и почти веднага се озова на полето.

Но той не беше сам. Натрапчива и упорита като някаква миризма, тя го преследваше, тя се прилепваше до него, тя проникваше във всичките му мисли. Тя вървеше до него в тази смълчана равнина под тази светлина, която едва докосваше снега, в този въздух, не така студен вече, откакто вятърът бе спрял. Той не се бореше; отдаваше се на унинието, което вееше от смъртта. Яснотата, с която в този миг той виждаше безплодността на живота, и суетата на всички усилия предизвикваха в него някаква сладостна екзалтация. Защо да желае човек? На какво да се надява? Всяко съществуване е абсурдно. Нищо, абсолютно нищо не си струва трудът, когато човек знае, че смъртта съществува! Той се чувствуваше засегнат в най-съкровените си копнежи. Нямаше вече никаква амбиция, никакво желание за господство, никакъв стремеж да постигне каквото и да било. Не можеше да си представи, че някога ще се излекува от тази тревога и ще намери спокойствие. Дори нямаше вече волята да вярва, че дори животът да е кратък, човек все пак има понякога време да запази от разрушение поне частица от себе си, че понякога му е позволено да издигне къс от мечтата си над вълната, която го отнася, за да остане нещо от него на повърхността и след като той потъне в дълбочините.

Той вървеше право пред себе си с бързи и отсечени крачки, с вдървено тяло, като човек, който бяга, притиснал до гърдите си нещо чупливо. Да избягаш от всичко! Не само от обществото и неговите нокти; не само от семейството, от приятелството, от любовта; не само от себе си, от тиранията на атавизма и на навика; но да избягаш от най-потайната си същност, от този абсурден инстинкт за съществуване, който приковава към живота и най-жалките човешки отломки. Отново логичната мисъл за самоубийство, за доброволно и пълно изчезване му се натрапи под абстрактна форма. Да потънеш в пълно безсъзнание. Той внезапно видя отново баща си умрял, с хубаво, успокоено лице.

„… Ние ще си починем, чичо Ваня, ще си починем…“

Неволно вниманието му бе отвлечено от фенерите и шума на няколко коли, които идеха насреща му, като се клатушкаха, преминавайки през коловозите, придружени от виковете и смеховете на коларите.

Мисълта да срещне хора му бе непоносима. Той скочи без колебание в пълната със сняг крайпътна канавка, премина разораната нива, препъвайки се о втвърдените буци пръст, достигна до малка горичка и навлезе в гъсталака.

Замръзналите листа пращяха под обущата му, сърдитите върхове на клоните шибаха лицето му. Нарочно бе мушнал ръце в джобовете си и потъваше с опиянение в храсталака, щастлив от това самобичуване, без да знае къде отива, но решен да бяга от пътищата, от хората, от всичко!

Той бързо премина тясната ивица залесена земя. През стволовете забеляза отново пресечената от пътя бяла равнина под тъмното небе и точно насреща си — линия светлинки, която се издигаше над хоризонта: етажът с работилниците и занималните на изправителния дом.

Безумна мисъл завладя въображението му и мина като на филм пред очите му: той се покатерва на ниската стена на навеса, възсяда билото на покрива и достига прозореца на склада; счупва стъклото и хвърля през решетката запалена слама. Запасните легла пламват като факел, пламъците обхващат административното здание; някогашната му килия, масата му, столът му, черната дъска, леглото изгарят… Огънят унищожава всичко!

Той прекара ръка по издрасканото си лице. С мъчително чувство си даде сметка колко е безсилен и смешен.

Обръщайки решително гръб на фондацията, на гробищата и на миналото, той тръгна с широки крачки към гарата.

Пропуснал бе влака от седемнадесет и четиридесет само за няколко минути. Трябваше да почака, за да вземе пътническия в деветнадесет часа.

Чакалнята беше ледена и миришеше на мухъл.

Той дълго се разхожда напред-назад по пустия перон с пламнали бузи, като мачкаше писмото на Даниел в джоба си — беше се заклел да не го отваря.

Най-после се приближи до фенера, който осветяваше часовника, облегна се на стената, измъкна листа от джоба си и започна да чете:

„Драги Жак, скъпи приятелю, мило момче! Вчера получих писмото на Антоан и не можах да мигна цяла нощ. Ако можех за това време да дойда при тебе, да те видя жив за пет минути само, бих прескочил стената без колебание. Да, бих го направил, въпреки рисковете, само за да те видя, скъпи приятелю, за да те видя жив пред себе си. В тази подофицерска спалня, която деля с други двама хъркачи, през цялата нощ гледах как на варосания, осветен от луната таван минаваше цялото ни детство, целият ни общ живот, годините, прекарани в лицея и след това, и всичко, всичко. Приятелю, стари приятелю мой, братко! Как съм могъл да живея всичкото това време без тебе! Слушай: никога нито за минута не съм се съмнявал в твоето приятелство. Пиша ти още от сутринта, виждаш ли, щом като свършиха ученията, без да знам нищо определено, без дори да се питам с какво око ще погледнеш на това мое писмо и без да знам още защо си ме наказал с това тригодишно гробно мълчание. Как ми липсваше, как ми липсваш и днес! Нямаш и представа как ми липсваше, особено преди да постъпя в казармата, в цивилния ми живот! Силата, която ти ми придаваше, всичките красиви неща, съществуващи у мен само като възможности, които ти накара да разцъфнат и които без тебе, без твоето приятелство, никога…“

Ръцете на Жак трепереха, когато вдигаше до лицето си измачканите листчета, които той едва разчиташе под слабото осветление и през насълзените си очи. Точно над него един звънец дрънкаше безкрайно и острият му пронизителен звън се забиваше в главата му като свредел.

„… Предполагам, че никога не си подозирал това, защото по онова време аз бях прекалено горд, за да го призная, особено пред тебе. Когато ти изчезна, аз не можех да повярвам, че това е истина, и не разбирах нищо. И колко страдах! Особено от тайнствеността на твоето изчезване! Може би един ден ще разбера. Но и в най-тежките мигове на безпокойство и дори на озлобление, никога не ми е минавало през ума, че твоите чувства към мене (ако си жив) са могли да се променят. И виждаш ли: и днес аз не се съмнявам в тях.

Прекъснат бях от неприятности по служба.

Дойдох да се уединя в един ъгъл на лавката, макар че в този час това е забранено. Ти вероятно не знаеш какво представлява този казармен живот, този свят, който ме е хванал и който ме държи от тринадесет месеца. Но аз ти пиша не за да ти говоря за казармата.

Виждаш ли колко е ужасно — вече не знам какво да кажа и как да говоря! Лесно можеш да отгатнеш хилядите въпроси, които са на върха на писалката ми. Но какъв смисъл има да ги задавам? Бих искал само да се съгласиш да отговориш на един от тях, защото той е наистина много болезнен: Ще те видя ли? Свършен ли е този кошмар? Върна ли се? Или… Или отново ще ми се изплъзнеш. Слушай, Жак, понеже съм сигурен, че поне това писмо ще бъде прочетено от тебе, понеже може би само в този миг мога да те достигна, нека да ти извикам това: способен съм да разбера всичко, да приема всичко от тебе, но умолявам те, каквито и планове да имаш, не изчезвай вече така изцяло от моя живот! Имам нужда от тебе. (Ако само знаеше колко се гордея с теб, какви велики дела очаквам от теб и колко държа на тази гордост!) Готов съм да приема всички твои условия. Ако държиш да нямам адреса ти, за да няма никаква връзка между нас, да не ти пиша никога, дори ако настояваш да не съобщавам никому, дори на горкия Антоан, новините, които получавам от тебе, дори и това бих ти обещал. Да, приемам всичко, задължавам се предварително да изпълня всичко. Но само да получавам от време на време някакъв признак на живот, доказателство, че съществуваш и че си мислил за мен! Съжалявам за последните думи, зачерквам ги, защото знам, сигурен съм, че ти мислиш за мен. (Никога не съм се съмнявал в това. Никога не съм помислял, че може да живееш и да не мислиш за мен, за нашето приятелство.)

Пиша, пиша, без да мога да разсъждавам, и чувствувам, че не успявам да се изразя добре. Но това няма значение, все пак е прекрасно след това гробно мълчание.

Би трябвало да ти говоря за себе си, за да може, когато мислиш за мен, да мислиш за човека, който съм станал, а не само за онзи, когото си оставил. Антоан ще ти говори за мен може би. Той ме познава добре. Много се виждахме, откакто замина ти. Не знам откъде да започна. Виждаш ли, толкова много се е натрупало, че губя кураж! И освен това ти добре знаеш какъв съм аз: живея, вървя напред, винаги отдаден на настоящето — не умея да се връщам назад. Тази военна служба прекъсна работата ми в момента, когато ми се струваше, че съзирам съществени неща — съществени за мен, за изкуството, — неща, които смътно винаги съм търсил. Но идиотско е да ти говоря за себе си сега. Впрочем не съжалявам за нищо. Военният живот е нещо ново и много силно за мен, голямо изпитание, а също така голям опит, особено откакто ми дадоха да командувам войници. Но идиотско е сега да ти говоря за тия неща.

Единственото, за което съжалявам много, е, че от една година съм далеч от мама; особено като чувствувам, че те и двете страдат от тази раздяла. Трябва да ти кажа, че здравето на Жени не е блестящо и на няколко пъти… ние бяхме доста разтревожени. Казвам «ние», но всъщност аз се тревожех, защото мама, както знаеш, никога не допуща, че нещата могат да тръгнат зле. Все пак тя се съгласи, че през последните години Жени не понасяше добре парижката зима и от един месец и двете са в Прованс, в нещо като почивен дом, където ще се грижат за Жени до пролетта, ако е възможно. Те имат толкова поводи за грижи и тревоги. Баща ми е все същият, да не говорим за него. Сега е в Австрия, но има безкрайни истории.

Мили, скъпи приятелю, изведнъж се сещам, че твоят баща се е поминал. С това именно исках да започна писмото си, но извинявай. Впрочем не знам как да ти говоря за тази смърт. И все пак се вълнувам, като си мисля какво трябва да си изпитал: почти съм сигурен, че това събитие е било ненадеен и жесток удар за тебе.

Ще спра, защото става късно и за да не изпусна куриера. Искам да получиш това писмо, и то колкото е възможно по-скоро. Скъпи мой, да става каквото ще, но искам за всеки случай да ти напиша и следното: аз не мога да дойда в Париж, вързан съм тук и няма начин да дойда при тебе. Но Люневил е на пет часа от Париж. Тук с мен се отнасят добре. (Полковникът, разбира се, ме накара да украся канцеларията.) Имам доста свободно време. Не биха ми отказали един ден отпуска, ако ти… О, не, дори не искам да мечтая за това! Повтарям ти, че съм готов да приема всичко и да разбера всичко и никога няма да престана да те обичам като моя единствен, най-голям и вечен приятел.

Даниел“

Жак прочете осемте страници на един дъх. Стоеше разтреперан, разчувствуван, объркан, засрамен. Но това, което изпитваше, не беше само събудилото се приятелско чувство, тъй бурно, че беше готов да скочи още тази вечер в първия влак за Люневил; по-силно го измъчваше тревогата, която дълбоко разяждаше друга част от сърцето му, част болезнена и тъмна, която той не можеше и не желаеше да освети.

Той направи няколко стъпки. Трепереше повече от нервност, отколкото от студ. Продължаваше да държи писмото в ръка. Върна се, за да се опре на стената под адското дрънчене на звънеца, и започна, колкото може по-спокойно, да препрочита писмото отначало.

 

 

Осем и половина часът беше ударил, когато той излезе от Северната гара. Нощта беше хубава и ясна. Водата по улиците беше замръзнала, но тротоарите бяха чисти.

Жак умираше от глад. На улица Лафайет той зърна една бирария, влезе и се тръшна на канапето. Без да свали шапката си, нито дори да свали вдигнатата си яка, той изгълта три твърди яйца, една порция кисело зеле и четвърт кило хляб.

Когато се насити, изпи една след друга две халби бира и погледна пред себе си. Залата беше почти празна. Срещу него, на друго канапе, една жена седеше сама на маса пред празна чаша и го гледаше как яде. Тя беше чернокоса, с широки рамена и още млада. Той забеляза съчувствения й поглед и това леко го развълнува. Беше облечена доста скромно, за да бъде някоя от професионалните проститутки, които се навъртат около гарите. Може би е начинаеща?… Очите им се срещнаха. Той отклони погледа си, защото при най-малкия знак от негова страна тя щеше да дойде да седне на масата му. Изразът на лицето й бе наивен и същевременно носеше тъжен отпечатък на опитност, не без известен чар и сладост. Изкушен, той се поколеба за миг: би било така освежително да прекара тази вечер с едно непресторено, естествено същество, което не знае нищо за него… Тя го наблюдаваше открито и сякаш отгатваше колебанието му. Той обаче грижливо отбягваше погледа й.

Най-после се овладя, плати на келнера и бързо излезе, без да обърне очи към нея.

Вън студът просто го грабна. Да се върне пеша? Много бе уморен. Той се изправи до бордюра на тротоара и започна да следи колите; направи знак на първото свободно такси, което мина.

Тъкмо когато колата спря пред него, някой докосна рамото му. Жената го беше проследила.

— Елате с мене, ако искате. Улица Ламартин — каза тя неловко, докосвайки лакътя му.

Той приятелски направи отрицателен знак с глава и отвори вратичката на колата.

— Закарайте ме поне до улица Ламартин, номер деветдесет и седем — замоли го жената настойчиво, сякаш си бе наумила да не се отделя от него.

Шофьорът гледаше Жак усмихнато:

— Е, шефе, на улица Ламартин ли?

Жената помисли или се престори, че е взела мълчанието на Жак за съгласие, и скочи в колата.

— Е, добре, улица Ламартин — отстъпи Жак.

Колата тръгна.

— Какво си придаваш важност? — запита тя веднага с топъл глас, който много й подхождаше. После се наведе към него и с гальовен тон добави: — Да не мислиш, че не личи колко си оплел конците!

Тя го прегърна мило с двете си ръце и тази ласка, тази топлота размекнаха Жак.

Поддавайки се на изкушението да го съжаляват, той задуши една въздишка и не отговори. Тълкувайки въздишката и мълчанието му като знак, че се предава, тя го притисна още по-силно до себе си, свали му шапката и опря главата му на гърдите си. Той не се противеше. Внезапно се почувствува крайно потиснат и заплака, без сам да знае защо.

— Някоя каша си забъркал, а?

Жак бе толкова смаян, че не възрази. Той изведнъж си даде сметка, че в това сухо и студено време с изкаляните си до колене панталони и с издрасканото си от клоните лице можеше да мине за престъпник. Затвори очи — чувствуваше сладостно опиянение, задето го вземат за бандит.

Тя отново схвана мълчанието му като признание и страстно притисна главата му до себе си. С променен глас — енергичен и съучастнически — тя му предложи:

— Искаш ли да те скрия у дома?

— Не — отвърна той, без да мръдне.

Тя като че ли бе свикнала да се съгласява дори и с неща, които не разбира.

— Не искаш ли поне малко парички? — поде тя с известно колебание.

Този път той отвори очи и се понадигна.

— Какво?

— Имам триста и четиридесет тука, искаш ли ги? — рече тя, като вдигна чантичката си. Във вулгарната й реч имаше някаква груба нежност и яд като на по-стара сестра.

Жак бе така трогнат, че не можа да отговори веднага.

— Благодаря… Няма нужда — прошепна той, като разтърси глава.

Колата забави ход и се спря пред една къща с ниска врата. Тротоарът беше слабо осветен и пуст.

Жак помисли, че тя ще го покани да се качи у нея. Какво да прави?

Но той нема време да се колебае. Тя стана, обърна се към него, сложи коляно на седалката и прегърна Жак за последен път в тъмнината.

— Горкото момче! — въздъхна тя.

След това потърси устните му, целуна го страстно, сякаш искаше да изтръгне тайната му и да вкуси от нещо престъпно; после веднага се отдръпна:

— Гледай само да не те пипнат, глупчо!

Тя скочи от колата и затръшна вратичката. Подаде пет франка на шофьора и каза:

— Карайте по улица Сен-Лазар. Господинът ще ви каже къде да спрете.

Колата тръгна. Жак едва успя да види как непознатата изчезна, без да се обърне, в един тъмен коридор.

Той прекара ръка по челото си. Беше съвсем смаян.

Колата се движеше бързо.

Той спусна стъклото и свежият въздух го удари в лицето. Пое дълбоко дъх, усмихна се и се наведе към шофьора:

— Закарайте ме на улица Дьо л’Юниверсите 14-а — извика той весело.

XIV

Щом погребението свърши, Антоан замина с кола за Компиен, под предлог, че иска да даде указания на майстора относно надгробния паметник, но всъщност той гледаше да избегне допира със смесената тълпа във влака. С бързия влак в седемнадесет и тридесет можеше да се върне в Париж преди вечеря. Той се надяваше да пътува сам, но се намеси случайността.

Пристигайки на перона няколко минути преди заминаването на влака, той неочаквано се озова лице с лице с абат Векар и направи усилие да прикрие досадата си.

— Негово преосвещенство — обясни абатът — има добрината да ми предложи място в колата си, за да си поговорим… — Той забеляза навъсеното и уморено лице на Антоан. — Бедни приятелю, трябва да сте капнал от умора… Толкова свят… и всички тези речи… Но все пак по-късно този ден ще остане измежду най-дълбоко врязаните в паметта ви спомени… Съжалявам, че Жак не присъствува на…

Антоан понечи да обясни защо при тези обстоятелства отсъствието на брат му му се струваше естествено, но абатът го прекъсна:

— Разбирам ви, разбирам ви… По-добре е, че не дойде. Вие ще му разкажете колко… назидателна беше тази церемония, нали?

Антоан не се въздържа и се залови за думата му.

— Назидателна ли? За други може би — измърмори той, — но не и за мен. Признавам ви, че тази тържественост, това официално красноречие… — Погледът му срещна очите на свещеника и той забеляза лукаво пламъче в тях. Абатът и Антоан еднакво преценяваха произнесените през следобеда речи.

Влакът влизаше в гарата.

Те забелязаха един слабо осветен, но празен вагон и се настаниха в него.

— Не пушите ли, господин абат?

Свещеникът важно сложи пръст на устните си.

— Какъв сте изкусител! — рече той и си взе цигара.

Запали я с присвити очи, после я измъкна от устата си и я разгледа ласкаво, като изпущаше дим през ноздрите си.

— В една церемония от този род — поде добродушно той — неизбежно е да има и този елемент — да кажем, като вашия приятел Ницше: човешки… дори прекалено човешки… Все пак подобна колективна проява на религиозно чувство, на морално чувство е доста трогателна и човек не може да остане равнодушен. Не е ли така?

— Не знам — промълви Антоан след кратко мълчание.

Той се обърна към абата и за миг го загледа мълчаливо.

От двадесет години Антоан добре познаваше това спокойно лице, този настойчив и благ поглед, този доверителен тон, тези отпуснати на гърдите ръце, този навик на свещеника да наклонява главата си наляво, което му придаваше вид на постоянна съсредоточеност. Но тази вечер той усещаше, че нещо се бе променило в отношенията им. Досега бе гледал на абат Векар само като на нещо свързано с господин Тибо — абатът бе просто изповедникът на баща му. Сега смъртта премахваше тази функция; и съображенията, които доскоро го караха да бъде въздържан и предпазлив спрямо свещеника, бяха вече изчезнали. За него абатът бе станал човек като всички други. И понеже след този ужасен ден му бе по-трудно да даде умерен израз на мислите си, той изпита облекчение, когато заяви без заобикалки:

— Признавам, че тези чувства ми са напълно чужди…

Абатът заговори със закачлив тон:

— Но все пак, ако не се заблуждавам, измежду разните човешки чувства, струва ми се, религиозното чувство доста често се среща… Как ще обясните това, драги приятелю?

Антоан нямаше намерение да се шегува:

— Винаги си спомням една фраза на абат Льоклер, директора на училището, който ми каза един ден, когато бях последна година в лицея: „Има умни хора, които нямат никакво артистично чувство. Може би вие пък нямате религиозно чувство“. Този почтен човек просто искаше да направи остроумна забележка, но аз винаги съм мислил, че този ден той прояви голяма проницателност.

— Ако подобно нещо беше възможно, бедни приятелю — рече абатът със същия тон на дружелюбна ирония, — вие действително бихте били за оплакване, защото половината свят ще остане затворен за вас!… Да, почти няма големи въпроси, за които да не може да се каже, че този, който се заема с разрешаването им без религиозно чувство, е осъден да види една много малка част от тях. Красотата на нашата религия… Защо се усмихвате?

Антоан сам не знаеше защо. Може би беше само нервна реакция след цяла седмица вълнения и особено след днешния ден, който бе изчерпал всичкото му търпение.

Абатът се усмихна на свой ред.

— Какво? Ще отречете ли, че нашата религия е красива?

— Съвсем не — отвърна весело Антоан. — Съгласен съм, че е красива… за да ви направя удоволствие — добави той. — Но все пак…

— Е?

— Но все пак това, че е красива, не означава, че е… разумна!

Абатът кротко размърда ръце пред гърдите си.

— Разумна! — промълви той, сякаш тази дума повдигна море от въпроси, които не можеше да разгледа сега, но чийто ключ притежаваше.

Той се позамисли и след това каза с по-боен тон:

— Може би сте от онези, които си въобразяват, че религията губи почва между модерните умове?

— Не знам — каза Антоан, чиято умереност изненада абата. — Може би не. Дори е възможно усилията на модерните умове — и аз имам пред вид именно онези, които са най-отдалечени от вярата, взета в буквален смисъл — смътно да се стремят да събират елементите на една религия, т.е. да свързват понятия, които в своята съвкупност биха образували едно цяло, доста малко различаващо се от представата, наречена от вярващите бог.

Свещеникът одобри думите му.

— И как би могло да бъде другояче. Стига само да помислим каква е човешката участ. Религията единствено може да уравновесява низките инстинкти, които човек има в себе си. Тя е единственото му достойнство. И единствената утеха за неговите страдания, единственият извор на примирение.

— А, това е вярно! — извика Антоан иронично. — Толкова малко хора ценят истината повече от удобствата си! А религията е върхът на душевното удобство!… Не се засягайте от това, което ще ви кажа, господин абат; все пак има някои умове, за които желанието да разберат е по-силно от нуждата им да вярват. И тези умове именно…

— Тези умове ли? — възрази свещеникът. — Те винаги застават на толкова тясна, толкова несигурна плоскост, на плоскостта на разума и на разсъждението. И никога не се издигат над тях. Ние трябва да ги съжаляваме, защото нашата вяра живее и се развива в друга, толкова по-широка област — в областта на волята, на чувствата… Не е ли така?

Антоан се усмихна двусмислено. Но светлината в купето беше толкова слаба, че абатът не забеляза усмивката му. Той продължи и неговата настойчивост сякаш показваше, че не случайно бе употребил думата „ние“:

— Човек мисли, че е много силен днес, защото иска „да разбере“. Но да вярваш, това значи да разбираш. А да разбираш, това значи да вярваш, или по-скоро аз бих казал, че „разбирам“ и „вярвам“ са несъизмерими понятия. Днес някои хора отказват да приемат за вярно това, което техният разум, недостатъчно подготвен или покварен в едно тенденциозно образование, не успява да докаже. Това просто значи, че те не отиват достатъчно напред. Напълно възможно е да познаеш бога със сигурност и да докажеш съществуването му с разум. Още от Аристотел, който, нека не забравяме, беше учителят на свети Тома, разумът доказва убедително…

Антоан оставяше абата да говори, без да го прекъсва, но го гледаше скептично.

— … Нашата религиозна философия — продължи свещеникът, малко стеснен от мълчанието на събеседника си — ни дава най-точни разсъждения, най…

— Господин абат — прекъсна го най-после Антоан весело, — имате ли право да кажете: „религиозни разсъждения“, „религиозна философия“?

— Право ли? — възкликна абат Векар объркан.

— Ами да! Всъщност почти не съществува религиозна мисъл, защото да мислиш, значи най-напред да се съмняваш!

— О, о, млади приятелю, къде отиваме? — извика свещеникът.

— Знам много добре, че черквата не се смущава от такива дребни работи… Но всички връзки, които тя с такава изобретателност се мъчи да установи от сто и повече години насам между вярата и философията или модерната наука, са повече или по-малко… нагласени — извинявайте за думата, — тъй като това, което подхранва вярата, това, което е неин предмет, това, което привлича тъй силно религиозните темпераменти, е именно свръхестественото, което философията и науката отричат.

Абатът започна да се върти на мястото си — чувствуваше, че опонентът му не е дете. Лека отсянка на недоволство пролича в гласа му:

— Вам, изглежда, ви е напълно неизвестно, че именно с помощта на ума си, чрез философски разсъждения, повечето млади хора днес достигат до вярата.

— О, о — възрази Антоан.

— Какво?

— Признавам ви, че не мога да схвана вярата, освен като интуитивна и сляпа. Когато тя претендира, че се основава на разума.

— Нима вие мислите още, че науката и философията отричат свръхестественото? Заблуда, млади приятелю, груба заблуда. Науката не се занимава с него, но това е съвсем друго нещо. Колкото до философията, всяка философия, достойна за това име…

— Достойна за това име?… Браво, ето как отстранихме опасните противници!

— … Всяка философия, достойна за това име, води неизбежно до свръхестественото — продължи свещеникът, като не остави Антоан да го прекъсне. — Но да отидем по-далеч: дори ако вашите съвременни учени успееха да докажат, че между същественото в техните открития и учението на черквата съществува основно противоречие — нещо, което при сегашното състояние на нашата апологетика е всъщност само коварна и абсурдна хипотеза, — какво би могло да докаже това, питам ви аз.

— О, дявол да го вземе! — рече Антоан усмихнат.

— Абсолютно нищо! — продължи абатът с жар. — Това просто би значило, че човешкият ум не е още способен да обедини знанията си и че той не крачи напред, а куца. А че той куца — добави свещеникът с приятелска усмивка, — няма да бъде счетено за голямо откритие от всички хора… Ама слушайте, Антоан, ние не живеем вече във времето на Волтер! Нужно ли е да ви припомням, че тъй нареченият „разум“ на вашите атеистични философски системи е печелил само привидни и съвсем краткотрайни победи над религията? Съществува ли една-единствена точка, по която религията да е била заловена в нелогичност?

— Нито една, съгласен съм — прекъсна го Антоан, смеейки се. — Черквата винаги е съумявала да се коригира навреме в дадена точка. Вашите богослови са майстори в изкуството да фабрикуват тънки и привидно логични аргументи, които им позволяват да не остават изложени дълго време на нападките на философите. Особено от известно време, трябва да призная, в тази игра те проявяват… смайваща, находчивост! Но това създава илюзии само у тези, които предварително желаят да си създадат илюзии.

— Не, драги приятелю. Напротив, вярвайте ми, логиката на черквата е имала винаги последната дума, защото тя е…

— … по-гъвкава, по-упорита…

— … по-дълбока от вашата. Може би вие ще се съгласите с мене, че нашият разум, оставен на собствените си сили, не успява да построи нещо друго, освен сгради от думи, от които нашето сърце не печели нищо. Защо така? Не само защото има един порядък от истини, които сякаш не се поддават на обикновената логика, нито защото понятието за Бога като че ли надминава възможностите на средния ум, а защото, разберете ме добре, на нашия разсъдък, предоставен на себе си, липсва сила, липсва опора в тези отвлечени области на знанието. Иначе казано, една истинска вяра, една жива вяра има правото да търси обяснения, които задоволяват напълно разума; но самият наш разум трябва да се стреми да се поучи от божественото просветление. Божественото просветление озарява разсъдъка. Истински вярващият се устремява не само с целия си ум, когато търси бога; той смирено трябва да се предложи на бога, на бога, който го търси; и когато се издигне до бога с рационалната си мисъл, той трябва да отвори душата си, трябва да стане… съсъд, за да приеме, да възприеме бога, който е неговата награда.

— Което в края на краищата значи, че мисълта не е достатъчна, за да се постигне истината, и че е нужно да се добави това, което вие наричате божествено просветление… Това е признание, и то доста сериозно признание — забеляза Антоан след кратко многозначително мълчание.

Тонът му беше такъв, че свещеникът веднага отвърна:

— А, бедни ми приятелю, вие сте жертва на вашето време… Вие сте рационалист!

— Аз съм… Винаги е трудно да кажеш какво си! Но признавам, че държа разумът да бъде задоволен.

Абатът размаха и двете си ръце:

— Вас ви съблазняват съмненията… Това е останка от романтизма. Човек чувствува някакво суетно удоволствие от замайването си, ласкае се, че страда от по-висша мъка…

— О, съвсем не е това, господин абат — извика Антоан. — Аз не познавам нито това замайване, нито тази мъка, нито всички тези мъгляви душевни състояния, за които говорите. Няма по-малко романтичен човек от мен. Безпокойството ми е съвършено непознато.

Казвайки тези думи, той си даде сметка, че твърдението му е престанало да бъде точно. Абсолютно сигурно беше, че той не изпитва никакво религиозно безпокойство в смисъла, в който го схващаше абат Векар. Но от три-четири години и той също с тревога бе изпитал смайването на човека пред вселената.

— Впрочем — поде той, — ако нямам вяра, би било неподходящо да кажа, че съм я загубил. По-скоро ми се струва, че никога не съм я имал.

— Хайде, хайде — възрази свещеникът. — Забравихте ли, Антоан, какво набожно дете бяхте?

— Набожно ли? Не. А просто покорно; прилежно и покорно. Нищо повече. Бях дисциплиниран по природа: изпълнявах религиозните си задължения като добър ученик. Нищо повече.

— Вие нарочно омаловажавате вярата, която сте имали в детските си години.

— Не вярата, а религиозното възпитание. Това е съвсем различно.

Антоан не се стремеше толкова да учуди абата, колкото да бъде искрен. Лекото възбуждение, което го караше да държи на своето, бе притъпило умората му. Той се впусна в анализ на миналото си, нещо доста ново за него, като разсъждаваше на глас:

— Да, възпитанието… Вижте как едно нещо води към друго, господин абат. Още от четиригодишна възраст майката, прислужницата, всички онези хора, от които зависи едно дете, му повтарят при всеки повод: „Дядо господ е на небето; дядо господ те познава, той те е създал; дядо господ те обича, дядо господ те вижда и те съди; дядо господ ще те накаже, дядо господ ще те възнагради…“. Чакайте!… На осемгодишна възраст го завеждат на литургия, на вечерня. То е между големите, които коленичат. Показват му сред цветята и светлините един красив позлатен потир сред облак от тамян и музика: това е все същият дядо господ в тази бяла просфора. Така. На единадесет години му обясняват от катедрата с авторитет, с убедителен тон, светата троица, въплъщението, изкуплението, възкресението, непорочното зачатие и т.н… Детето слуша и възприема. И как няма да възприема? Как би могло да се усъмни и най-малко във вярванията на родителите си, на съучениците си, на учителите си, на всички вярващи, които изпълват черквата? Как би могло то, едно такова малко същество, да се колебае пред тези тайни? То, което е загубено в света, което се чувствува обкръжено още от раждането си с тайнствени явления?… Помислете за това, господин абат: аз смятам, че това е основното. Да. Основата на въпроса е там! За детето всичко е неразбираемо. Земята, която то вижда плоска, се оказва кръгла; тя изглежда неподвижна, но всъщност се върти като пумпал в пространството. Слънцето кара семената да кълнят. Пиленцето излиза живо от яйцето… Божият син е слязъл от небето и се е оставил да го разпънат на кръст, за да изкупи греховете ни… Защо не?… Бог беше слово и словото стана плът… Нека разбира, който може, няма значение: номерът е изигран!

 

 

Влакът бе спрял. Някой крещеше в тъмнината името на гарата. Пътник, който мислеше, че купето е празно, отвори изведнъж вратата и мърморейки, я затвори отново.

Студен вятър облъхна лицата им.

Антоан се обърна към свещеника, чиито черти той не различаваше добре, защото светлината на лампата бе още повече намаляла.

Абатът мълчеше. Тогава Антоан продължи с по-спокоен тон:

— Е, може ли да се нарече „вяра“ наивното вярване на детето? Разбира се, не. Вярата е това, което идва по-късно. Вярата има други корени. И затова аз мога да кажа, че не съм имал вяра.

— По-добре кажете, че не сте я оставили да се разцъфти в душата ви, която впрочем е била така добре подготвена — рече абатът с глас, който изведнъж затрепери от възмущение. — Вярата е дар от бога, както паметта, и както нея, както всичките божи дарове трябва да бъде подхранвана… Но вие… вие!… Подобно на много други, вие сте се поддали на гордостта, на духа на противоречието, на суетното желание да мислите свободно, на изкушението да се разбунтувате срещу един установен ред…

Той веднага се упрекна за своя свещен гняв. Беше решил да не се оставя да бъде увлечен в религиозен спор.

Впрочем абатът си обясняваше погрешно тона на Антоан: беше склонен да се съмнява в пълната искреност на този хаплив глас, това увлечение, тази почти весела атака, които придаваха на младежкия му жар тон на малко пресилена смелост. Голямото му уважение към Антоан си оставаше непокътнато; и в това уважение имаше надежда — повече от надежда дори, сигурност, — че по-големият син на г-н Тибо няма да остане дълго с тези жалки, тези несъстоятелни възгледи.

Антоан мълчеше замислен.

— Не, господин абат — възрази той, като обмисляше думите си. — Това стана от само себе си, без никаква гордост, без никакво желание за бунт. Без да е трябвало да мисля по тези въпроси. Доколкото мога да си спомня, още от първото си причастие започнах да чувствувам смътно, че има нещо — не знам как да кажа, — нещо объркано, нещо обезпокоително във всичко това, което ни говореха за религията; нещо тъмно не само за нас, децата, но и за всички… Да, и за големите също. И за самите свещеници.

Абатът не можа да се сдържи и раздвижи ръце.

— О — продължи Антоан, — аз ни най-малко не съм подозирал, нито сега подозирам искреността на свещениците, които съм срещал, нито тяхната пламенност или по-скоро тяхната нужда от пламенност… Но те изглеждаха така, сякаш се движат трудно в тази тъмнина, вървят слепешком, с несъзнателно смущение се въртят около тези непроницаеми догми. Те ни уверяваха. В какво ни уверяваха? В това, което са ги уверявали и тях. Разбира се, те не се съмняваха в истините, които препредаваха. Но дали тяхното вътрешно приемане на тези истини беше така дълбоко, така сигурно, както твърденията им? Ето на’, аз не успявах да се убедя в това… Сигурно се възмущавате от думите ми… Не успявах, защото ние имахме възможност да ги сравняваме с нашите светски преподаватели. Те, трябва да призная, бяха по-уверени в себе си. Бяха много по-силни в своята специалност. Говореха ни за граматика, за история, за геометрия и като че ли бяха напълно разбрали това, за което говореха.

— Все пак би трябвало да се сравняват сравними неща — рече абатът, като сви устни.

— Но аз нямам пред вид предмета, материала, който те преподават; мисля само за отношението на тези светски лица спрямо това, което ни преподаваха. Дори когато тяхната наука се оказваше недостатъчна, в тяхното държане нямаше нищо неясно: колебанията им, дори невежеството им се излагаха на показ. Това наистина вдъхваше доверие; не можеше да събуди и най-малката мисъл за… измама. Не, не исках да кажа „измама“, но все пак признавам, господин абат, че колкото повече отивах към горните класове, все по-малко свещениците от училището ми вдъхваха онова чувство за сигурност, което по-късно изпитвах спрямо нашите професори в университета.

— Ако свещениците, които са ви преподавали — отвърна абатът, — бяха истински богослови, вие щяхте да запазите впечатление за абсолютна сигурност от общуването си с тях. — Абат Векар мислеше за професорите в семинарията, за своята прилежна младост и за собственото си чувство на сигурност.

Но Антоан продължаваше да разсъждава:

— Помислете си! Хлапакът, комуто малко по малко разкриват математиката, физиката, химията! Пред него се открива безкрайното пространство, в което неговият дух може да се впусне. Тогава религията му се вижда тясна, неразумна, лъжовна… Той не й се доверява вече…

Този път абатът се облегна назад и протегна ръка.

— Неразумна? Можете ли сериозно да кажете „неразумна“?

— Да — каза Антоан убедено. — И сега съзирам нещо, за което никога не бях помислял: вие изхождате от едно твърдо вярване и за да го защитите, викате на помощ разсъждението; докато ние, хората като мене, ние изхождаме от съмнението, от безразличието и се оставяме на разума да ни води, без да знаем къде ще ни заведе той. Господин абат — продължи той веднага, усмихвайки се и без да остави свещеника да му възрази, — ако започнете да спорите с мене, бързо ще ми докажете, че не разбирам нищо от тези неща. Предварително се съгласявам с вас. Това са въпроси, за които аз почти не мисля; може би дори никога не съм мислил за тях и преди. Вие виждате, че не заставам в позата на някакъв голям ум. Аз само се опитвам да ви обясня как моето католическо възпитание не ми е попречило да стигна дотам, където съм — до пълно неверие.

— Вашият цинизъм не ме ужасява, драги приятелю — каза абатът с малко пресилено добродушие. — Аз ви считам много по-добър, отколкото вие сам се смятате! Продължавайте, продължавайте, слушам ви!

— Ето, всъщност аз продължавах — и дълго след това продължавах — да изпълнявам религиозните си задължения. С безразличие, което не признавах дори пред себе си, с… учтиво безразличие. Дори по-късно никога не съм се залавял да анализирам, да ревизирам схващанията си; може би защото всъщност не им отдавах достатъчно значение… Аз бях твърде далеч от душевното състояние на един мой другар, който се готвеше да постъпи в училището за приложни изкуства и занаяти и който един ден, след като бе минал през една криза на съмнения, ми писа: „Направих преглед на целия механизъм. Драги мой, не им вярвай, твърде много болтове липсват, за да се държи машинката…“. По това време тъкмо навлизах в медицината. Скъсването — или по-скоро безразличието — беше вече свършен факт: не дочаках полунаучните лекции през първата година на университета, за да си дам сметка, че човек не може да вярва без доказателства…

— Без доказателства!

— … и че трябва да се откаже от идеята за абсолютна истина, защото едно нещо може да се приеме за вярно само под резерва и до доказване на противното… Сигурно думите ми продължават да ви дразнят. Не се сърдете, господин абат, но — и това е всичко, което исках да изтъкна, — но аз съм един, наречете го чудовищен, случай на естествено, инстинктивно неверие. Това е факт. Радвам се на добро здраве, мисля, че съм доста уравновесен, деен съм по темперамент и винаги отлично съм минавал без мистицизъм. Нищо от това, което знам, нищо от това, което съм наблюдавал, не ми позволява да вярвам, че онзи дядо господ от детските ми години съществува; и досега, трябва да призная, прекрасно съм минавал без него. Моят атеизъм се е формирал едновременно с ума ми. Не е било нужно да се отричам от каквото и да било. Не си мислете, че съм от онези загубили вярата си хора, които продължават да призовават бога в сърцето си, от онези неспокойни духове, които отчаяно протягат ръце към небето и след като вече са открили, че то е пусто. Не, не, аз съм човек, който съвсем не протяга ръце. Един свят без провидение ни най-малко не ме тормози. Нали виждате, аз се чувствувам много удобно в този свят.

Абатът размаха ръка в знак на отрицание.

— Напълно удобно — настоя Антоан. — И ето че това трае вече най-малко петнадесет години…

Той очакваше, че възмущението на свещеника ще избухне веднага. Но абатът мълчеше и кротко клатеше глава.

— Това е чисто материалистическа доктрина, бедни ми приятелю — рече той най-после. — Нима сте останали толкова назад? Като ви слуша човек, ще си помисли, че вярвате само в тялото си. Като че ли вярвате само в половината — и то в коя половина? — на самия себе си… За щастие всичко това става само привидно, тъй да се каже, по повърхността. Вие сам не познавате вашите истински източници и не знаете каква скрита сила е оставило във вас християнското ви възпитание. Вие отричате тази сила, но тя ви води, бедни ми приятелю!

— Какво да ви отговоря? Аз пък твърдя, че не дължа нищо на черквата. Умът ми, волята ми, характерът ми са се развили извън религията. Дори бих могъл да кажа, в противовес на нея. Аз се откъснах както от католическата, така и от езическата митология. За мен религия, суеверие — това са едни и същи неща… Не, действително, обективно погледнато, това, което християнското възпитание е оставило у мен, е равно на нула!

— Слепец! — извика абатът, като рязко вдигна ръка. — Не виждате ли, че целият ви ежедневен живот: трудът ви, изпълнението на дълга, предаността към ближния изрично опровергават вашия материализъм! Няма много хора, в чийто живот бог да се проявява повече! Никой повече от вас не съзнава мисията си! Никой няма повече чувство за лична отговорност! Е, тогава? Не трябва ли да приемем, че божията повеля е очевидна? Спрямо кого се чувствувате отговорен, ако не към бога?

Антоан не отговори веднага и абатът за миг помисли, че ударът е попаднал в целта. Всъщност възражението на свещеника се струваше на Антоан лишено от всякакво основание: да бъдеш съвестен в работата си, не означава непременно, че приемаш съществуването на бога, нито стойността на християнското богословие, нито някаква метафизическа увереност. Собственият му живот не беше ли доказателство за това? Но той отново почувствува, че между липсата на духовна вяра и крайната добросъвестност, която съблюдаваше в живота си, съществуваше необяснима несъвместимост. Човек трябва да обича работата си. Но защо пък да „трябва“? Защото човек, като обществено животно, трябва да допринася с усилията си за добрия ход на обществото, за неговия напредък? Необосновани твърдения, смешни, постулати! В името на какво? Винаги същият въпрос, на който никога не беше намерил истинския отговор.

— Хм… — прошепна Антоан най-после. — Съвест? Наслоени понятия? Оставени у всички ни от деветнадесет века християнство… Преди малко може би прибързано оцених на нула коефициента на моето възпитание… или по-скоро на моята наследственост…

— Не, драги приятелю. Тези останки в душата ви, това е свещената подкваса, за която намеквах. Един ден този квас наново ще започне да се надига и ще накара да бухне цялото тесто. И в този ден вашият духовен живот, който се развива сам, както може и въпреки волята ви, ще намери своята ос, истинския си смисъл. Докато отблъсваш бога, ти не можеш да го разбереш; може би дори не можеш да го разбереш и когато го търсиш… Ще видите един ден, без да сте пожелали това, ще забележите, че сте влезли в пристанището. И в този ден вие най-после ще научите, че е достатъчно да вярвате в бога, за да се освети и съгласува всичко!

— Но аз приемам това още отсега — отвърна Антоан усмихнато. — Зная, че много често нашите нужди създават сами лекарствата си и съм напълно готов да се съглася, че у голямото мнозинство хора нуждата да вярват е толкова повелителна, толкова инстинктивна, че тях малко ги е грижа дали това, в което вярват, е достойно за вярване: те наричат истина всичко онова, към което ги хвърля нуждата им да вярват… Впрочем — добави той, сякаш говореше на себе си — аз не мога да се отърва от мисълта, че повечето интелигентни католици, и особено мнозина културни свещеници, са повече или по-малко прагматици[97], без сами да знаят това. Това, което за мен е неприемливо в догмите, трябва също така да бъде неприемливо за всички съвременни образовани умове. Само че вярващите държат на вярата си и за да не се разколебаят, избягват да мислят много, като се залавят за сантименталната, за моралната страна на религията. И освен това така добре са се погрижили да ги убедят, че черквата отдавна е опровергала без остатък всичките възражения срещу себе си, та те дори и не помислят да проверяват верността на тези твърдения… Извинявайте, но това беше казано само в скоби. Аз исках просто да обясня, че нуждата да се вярва, колкото и да е разпространена, не може да бъде достатъчно оправдание на християнската религия, която е така изпълнена с неясноти, със стари митове…

— Не става въпрос да се доказва съществуването на бога, когато човек го чувствува — заяви свещеникът и за първи път през целия разговор тонът му не допущаше възражение. После, като се наведе и направи приятелски жест, той продължи: — Това, което е непонятно, е, че именно вие, Антоан Тибо, говорите така. В много християнски семейства, уви, децата виждат, че родителите им живеят, като че ли няма бог; виждат, че ежедневният живот тече така, като че ли бог, за когото са им говорили, не съществува. Но вие! От най-ранно детство сте могли да откриете присъствието на бога във вашия дом! Вие, който сте видели как бог нашепва на бедния ви баща всяко от неговите дела…

Последва мълчание. Антоан гледаше втренчено абата, сякаш се въздържаше да отговори.

— Да — каза той накрая със стиснати устни, — именно аз съм виждал бога, уви, само чрез баща си. — Държането и тонът му доизказваха мисълта му. — Но днес не е подходящо да се разпростираме по този въпрос — добави той, за да прекрати разговора. Обърна глава и залепи чело о стъклото на прозореца. — Ето Крей — рече той.

Влакът забави ход и спря. Лампата на тавана блесна и светлината стана по-жива. Антоан се надяваше, че някой пътник ще влезе в купето и присъствието му ще прекрати разговора. Но гарата изглеждаше празна.

Влакът отново тръгна.

След доста дълго мълчание, през което и двамата като че ли се бяха отдали на собствените си мисли, Антоан отново се наведе към свещеника.

— Виждате ли, господин абат, две неща най-малко винаги ще ми пречат да се върна към католицизма. Най-напред въпросът за греха: аз съм неспособен, струва ми се, да изпитвам ужас от греха. И после въпросът за провидението: никога няма да мога да приема идеята за личен бог.

Абатът мълчеше.

— Да — продължи Антоан. — Това, което вие, католиците, наричате грях, за мен, напротив, е нещо живо и силно, инстинктивно, поучително! То именно позволява — как да кажа? — да се докоснеш до самата същност на нещата. Както и да вървиш напред. Никакъв прогрес… — о, аз не се мамя повече от който и да било друг относно стойността на думата „прогрес“, но тя е толкова удобна — никакъв прогрес не би бил възможен, ако човек покорно беше отбягвал греха… Но това би ни завело много далеч — прибави той и се усмихна иронично, като видя, че свещеникът леко вдига рамене. — Колкото до хипотезата за някакво провидение, о не! Единственото понятие, което приемам за безспорно, е понятието за безразличието на вселената.

Абатът подскочи:

— Но нима вашата наука върши друго? И тя, ще не ще, установи съществуването на един висш ред. Нарочно избягвам по-точния израз „божествен план“. Но, бедни ми приятелю, ако си позволяхме да отречем висшия разум, който ръководи явленията и чиито следи се виждат във всичко на този свят, ако се откажехме да приемем, че всичко в природата се стреми към някаква цел, че всичко е било създадено, за да се осъществи една хармония, ние не бихме могли да разберем абсолютно нищо!

— Но… Добре, нека да е така! Вселената е неразбираема за нас. Приемам това като факт.

— Това неразбираемо, драги приятелю, е бог!

— Но не и за мене. Още не съм отстъпил на изкушението да наричам бог всичко, което не разбирам.

Той се усмихна и помълча няколко секунди.

Абатът го гледаше, готов да отбие следващото нападение.

— Впрочем — подхвана Антоан, като продължаваше да се усмихва — за повечето католици идеята за божественото се свежда до детското понятие за „дядо господ“, за един малък личен бог, който е втренчил очи във всеки един от нас и с нежна грижа следи най-малките колебания на нашето съзнание, съзнанието на дребни като атоми същества, за един бог, от когото всеки от нас неуморно иска в молитвите си: „Боже, просветли ме… Боже, дай ми…“ и т.н. Разберете ме, господин абат, ни най-малко не искам да ви засегна с лесни сарказми. Но аз не разбирам как човек може да предположи съществуването на най-малката психологична връзка, на най-малката размяна на въпроси и отговори между който и да е от нас, безкрайно малка случайност в живота на вселената — дори между земята, тази прашинка между прашинките, — от една страна, и това огромно всичко, този принцип на вселената! Как мога да вложа в него човешка чувствителност, бащинска нежност, състрадание? Как да възприема сериозно ползата от причастието, от молитвите или пък — да речем какво? — от платената литургия, която се отслужва за еди-кого си, за една душа, временно хвърлена в чистилището? Хайде де! Действително няма никаква съществена разлика между тези обреди, тези вярвания на католическия култ и обредите на коя да е примитивна религия, езическите жертвоприношения, жертвите, които диваците принасят на идолите си!

Абатът понечи да отговори, че съществува естествена религия, обща за всички хора, и че догмата е именно това; но отново се сдържа. Сгушен в ъгъла, със скръстени ръце, мушнал пръстите си в ръкавите в търпелива, примирена и същевременно малко иронична поза, той като че ли чакаше края на тази импровизирана реч.

 

 

Пътуването наближаваше края си. Колелетата на вагона започнаха да тракат силно, преминавайки над стрелките на линиите в парижките предградия. Многобройни светлинки блещукаха в нощта през замъглените стъкла.

Антоан, който имаше да прибави още нещо, побърза да продължи:

— Впрочем, господин абат, не се заблуждавайте от думите, които току-що употребих. Макар че нищо не ми дава право — това ми е напълно ясно — да се впущам в областта на философията, искам да бъда откровен докрай. Аз ви говорих за висш ред, за принцип на вселената… Всъщност, струва ми се, че бих имал точно толкова основание да се съмнявам в този ред, колкото и да вярвам в него… От своя зрителна точка животното, наречено човек, какъвто съм аз, констатира един обширен, безкраен хаос от развихрени сили… Но подчиняват ли се тези сили на общ закон, закон, различен от тях и извън тях? Или се подчиняват на… — как да кажа? — на вътрешни закони, които лежат във всеки атом и ги карат да осъществяват някаква лична съдба, на закони, които не господствуват над тези сили, които не идват отвън, но които са се слели с тях, които някак си само ги оживяват?… И също така, до каква степен е свързана играта на явленията? Аз също така бих приел, че причините се пораждат безкрайно едни от други, като всяка причина е последица на друга причина и всяка последица причина на други последици. Защо непременно трябва да си представяме някакъв висш ред? Дали това не е изкушение на нашия логичен дух? Защо да искаме да намерим обща насока в тези движения, които се сблъскват едни с други до безкрайност? Често пъти съм си казвал: светът върви, сякаш нищо не води до нищо, сякаш нищо няма никакъв смисъл…

След като загледа Антоан мълчаливо, абатът наведе очи и с ледена усмивка изрече:

— След всичко това, струва ми се, ще ми бъде трудно да сляза още по-ниско…

После той стана, за да закопчае палтото си.

— Моля ви да ме извините, загдето ви казах всичко това, господин абат — каза Антоан с искрен изблик на съжаление. — Такива разговори никога не водят до нищо, само дразнят хората. Не знам какво ме прихвана днес.

Те стояха прави един до друг. Абатът погледна тъжно младия човек.

— Вие ми говорихте открито, като на приятел. Поне за това съм ви признателен.

Той като че ли се поколеба дали да каже още нещо, но влакът вече спираше на гарата.

— Да ви отведа ли в къщи с кола — предложи Антоан със съвсем различен тон.

— С удоволствие, с удоволствие…

 

 

В таксито Антоан, загрижен, обхванат вече от сложните задължения, които го чакаха, почти не говореше. Неговият спътник също мълчеше, сякаш бе потънал в размисъл.

Но когато минаха по моста на Сена, абатът се наведе към Антоан:

— На колко… години сте? На тридесет?

— Скоро ще стана на тридесет и две.

— Вие сте още млад човек… Ще видите. И други като вас са разбрали в края на краищата. И вашият ред ще дойде. В живота има часове, когато човек не може да мине без бога. Има един час, по-страшен от всички други: последният…

„Да — мислеше си Антоан. — Този ужас от смъртта… който тегне тъй силно над всеки цивилизован европеец… Докато най-после повече или по-малко убие у него радостта от живота…“

Свещеникът една не намекна за смъртта на господин Тибо, но се въздържа.

— Представяте ли си какво значи — подхвана той — да се изправиш на прага на вечността, без да вярваш в бога, без да виждаш на другия бряг всемогъщия и милосърден баща да ти протяга ръце? Да умреш в пълна тъмнина, без най-слабия лъч от надежда?

— О, господин абат, аз зная това така добре, както и вие. — И той също току-що бе помислил за смъртта на баща си. — Моят занаят — продължи той след кратко колебание, — моят занаят, както и вашият е да помагаме на умиращите. Аз може би съм виждал да умират повече невярващи от вас и имам толкова ужасни спомени от тези мигове, че ако можех да направя на болните си инжекции за вяра в последния момент… Не съм от онези, които изпитват мистично благоговение пред стоицизма, проявен в предсмъртния час. За самия себе си аз си желая, без да се срамувам, в този миг да бъда в състояние да възприема най-утешителната увереност. Толкова се страхувам от край без надежда, колкото от агония без морфин…

Той усети разтрепераната ръка на абата върху своята. Очевидно свещеникът искаше да изтълкува това неочаквано признание като добро предзнаменование.

— Да, да — поде той, като стискаше лакътя на Антоан с жар, в който се чувствуваше благодарност. — Е, послушайте ме: не си затваряйте всички врати към този утешител, от когото, както всички нас, и вие някой ден ще се нуждаете. Искам да кажа: не се отказвайте от молитвата.

— Молитвата ли? — възрази Антоан, като поклати глава. — Този глупав зов… Към какво? Към този проблематичен ред! Към един сляп и ням, един… безразличен ред?

— Няма значение, няма значение… Да, именно този „глупав зов“! Послушайте ме! Все пак, каквото и да бъде временното заключение, до което достигне вашата мисъл, каквато и да бъде тъмната представа за този ред и този закон, който стои зад явленията и който вие съзирате в минути на проблясък, все пак вие трябва да се обърнете към него, скъпо дете, и да се молите! О, по-добре приемете каквото и да е, заклевам ви, отколкото да се погребете във вашата самота! Поддържайте допира, запазете възможен език с безкрайното, дори ако в момента няма общение, дори ако в момента това общение е привидно само монолог!… Няма значение дали това е неизмерима нощ, безличност, неразгадаема загадка, все пак молете се на нея! Молете се на непознаваемото, но се молете. Не се отказвайте от „глупавия зов“, защото един ден вие ще разберете, че на този зов отговаря изведнъж една вътрешна тишина, едно чудно успокоение…

Антоан не отговори.

„Непроницаема преграда…“ — помисли си той.

Но чувствуваше, че свещеникът е дълбоко развълнуван и реши да не казва нищо, което може още по-силно да го огорчи.

Те вече пристигнаха на улица Грьонел.

Колата спря.

Абат Векар улови ръката на Антоан и я стисна. После, преди да слезе, навеждайки се в тъмнината на колата, той прошепна с променен глас:

— Католическата религия, драги приятелю, е съвсем друго нещо, вярвайте ми: тя е много повече, отколкото ви е било дадено да прозрете…

Седма част
Лятото на 1914 година

I

Изморен, Жак изпъваше врат, за да не измени позата си. Не смееше да шавне и само въртеше очи, като хвърляше от време на време злобни погледи на мъчителя си.

С два скока Патерсън отстъпи до самата стена. Държейки палитра и четка, той навеждаше глава ту наляво ту надясно, за да разгледа по-внимателно платното върху статива, поставен на три метра от него. „Какво щастие е за него, че така обича изкуството си! — помисли Жак, поглеждайки ръчния си часовник. — Аз трябва да свърша статията си до довечера, но него малко го е грижа за това, животно такова!“

Беше горещо и душно. Безжалостно ярка светлина нахлуваше през прозореца. Макар че тази някогашна кухня се намираше на последния етаж на съседна с катедралата сграда, която се извисяваше над целия град, нито езерото, нито Алпите можеха да се видят от прозореца, а единствено ослепителното синьо юлско небе.

В дъното на стаята, под пречупения таван, направо върху плочките бяха поставени един до друг два сламеника. На пирони, забити по стените, висяха разни дрипи. Върху ръждясалата кухненска печка, по полицата над нея, на умивалника, навсякъде бяха натрупани безредно най-разнообразни предмети: емайлиран леген, чифт обуща, кутия от пури, пълна с празни туби от бои, четка за бръснене, по която бе засъхнала сапунена пяна, чинии, две увехнали рози в една чаша, лула. На пода, изправени до стените, бяха наредени обърнати наопаки платна.

Англичанинът беше гол до кръста. Той стискаше зъби и дишаше дълбоко през нос, сякаш бе тичал дълго.

— Не е лесно… — пошепна той, без да обърне глава.

Бялото му тяло на северняк лъщеше от пот. Мускулите трепкаха под тънката кожа. Един хлътнал триъгълник в основата на гръдния кош оставаше в сянка и подчертаваше мършавината на тялото. Под изтънелия плат на стария панталон се виждаше как сухожилията на краката му трептят от напрежение да съсредоточи вниманието си.

— И на всичко отгоре няма вече нито стиска тютюн — въздъхна той полугласно.

Още в началото на сеанса художникът беше изпушил една след друга, поемайки издълбоко, трите цигари, които Жак бе измъкнал от джоба си. Стомахът му, празен още от предната вечер, непрекъснато куркаше, но той беше свикнал с това. „Колко светлина има в това чело — помисли си той. — Дали ще ми стигне бялата боя?“ И хвърли поглед към тубата с оловно белило, която лежеше на пода, сплескана като метална ивица. Той вече дължеше стотина франка на Герен, който имаше магазин за бои, за щастие Герен, бивш анархист, напоследък минал към социалистите, беше добър другар…

Без да вдига очи от портрета, Патерсън кривеше лицето си, като че ли в стаята нямаше никого другиго. Четката му очерта една арабеска във въздуха. После изведнъж той обърна сините си очи към Жак; впери в челото на своя приятел поглед на граблива сврака, толкова напрегнат поглед, че изглеждаше нечовешки.

„Гледа ме също като че ли съм ябълка във фруктиера — каза си Жак развеселен. — Само да нямах да довършвам тази статия…“

Когато Патерсън плахо му бе предложил да нарисува портрета му, Жак не се реши да му откаже. Тъй като бе твърде беден, за да плаща на модели, а не можеше да остане двадесет и четири часа, без да се залови за четката, художникът от месеци прахосваше таланта си с покорни натюрморти. „Най-много четири-пет сеанса“ — бе казал Патерсън на Жак. Днес обаче, неделя, беше вече деветият ден, откакто Жак, едва сдържайки яда си, се насилваше всеки преди обед да се изкачва в горната част на стария град, за да позира на Патерсън най-малко по два часа.

Патерсън бе започнал трескаво да търка четката си по палитрата. Леко присвил колена подобно на плувец, който опитва подвижността на трамплина, той застана за миг неподвижен, вперил очи в Жак. И изведнъж с изпъната ръка замахна като фехтовчик, за да драсне чертичка светлина, една-единствена чертичка на точно избрано място върху платното. След това отстъпи отново до стената с присвити очи, клатейки глава и дишайки задъхано като сърдита котка. Накрая се обърна към модела си и най-после се усмихна:

— Такава сила се крие, драги мой, в тия вежди, в тези слепоочия, в тези щръкнали над челото коси! Не е лесно…

Той остави палитрата и четките на умивалника, врътна се назад и се излегна на единия сламеник.

— Достатъчно за тази сутрин.

Жак, освободен, разкърши рамене.

— Може ли да погледна?… О, ама ти много си напреднал днес!

Патерсън рисуваше Жак седнал, в три четвърти. Портретът свършваше до колената. Лявото рамо бе скъсено перспективно; дясното рамо, ръката и лакътят се издаваха със сила напред. Мускулестата ръка, широко отворена върху бедрото, образуваше светло, раздвижено петно в долната част на платното. Главата, ярко осветена, бе леко наведена към лявото рамо, сякаш под тежестта на буйната коса и на челото. Светлината падаше отляво. Половината от лицето оставаше в сянка, но поради наведената глава цялото чело бе осветено. Тъмната къдрица с червеникава отсянка, която го пресичаше отляво надясно, усилваше контрастно блясъка на лъчистата плът. Патерсън бе особено добре предал косата — твърда и гъста като трева, която стърчеше над челото. Мощната челюст се опираше до полуотворената бяла яка. Гънка на огорчение, която правеше лицето въздържано и строго, придаваше благородство на голямата уста и лошо очертаните устни. Под пречупените вежди погледът, скрит в светлосянка, беше прям и волеви, но с прекалено дързък, почти нахален израз, който не беше истинският поглед на Жак. Патерсън също бе забелязал това. Той бе добре изразил, общо взето, спокойната сила, която се излъчваше от челото, от раменете, от горната челюст, но се бе отчаял, че някога ще може да придаде отсенките на размисъл, тъга и дързост, които, без да се смесват, се редуваха в подвижния поглед.

— Ще дойдеш и утре сутрин, нали?

— Щом трябва — отвърна Жак без особено въодушевление.

Патерсън бе станал, за да пребърка джобовете на една мушама, закачена над леглото. Той избухна в бодър смях:

— Митьорг ми няма вяра: никога вече не оставя тютюн в джобовете си.

Щом се засмееше, Патерсън отново ставаше дяволитият момък, какъвто трябва да е бил преди пет-шест години, когато бе скъсал с пуританското си семейство и бе избягал от Оксфорд, за да се установи в Швейцария.

— Жалко — пошепна той духовито, — с удоволствие бих ти предложил цигара заради загубения неделен ден, драги мой…

Патерсън минаваше по-лесно без храна, отколкото без тютюн, и по-лесно без тютюн, отколкото без бои. Впрочем той никога не оставаше дълго нито без бои, нито без тютюн, нито дори без храна.

Такива млади революционери, лишени напълно от средства и повече или по-малко свързани със съществуващите организации, образуваха голяма група в Женева. Никой не знаеше от какво живееха. Обаче все пак някак си живееха. Някои от тях като Жак, привилегировани интелектуалци, сътрудничеха в различни вестници или списания. Други, работници-специалисти, дошли от разни краища на света — печатари, чертожници, часовникари, — изкарваха криво-ляво хляба си, който понякога деляха с безработните си другари. Но повечето от тях нямаха постоянно препитание. Те се залавяха за всяка случайна работа — долен и зле платен труд, — която напущаха, щом съберяха някой и друг франк. Между тях мнозина студенти с протъркани ризи преживяваха, като даваха уроци, правеха библиотечни справки или по-малко отговорни лабораторни изследвания. За щастие те никога не изпадаха едновременно в мизерия. Достатъчно бе една кесия да е пълна, за да осигури хляб и салам, горещо кафе и пакет цигари на всички, които в този ден се скитаха с празни джобове. Взаимопомощта бе нещо, което се подразбираше от само себе си. Човек свиква да яде веднъж на ден каквото му падне, когато е млад и когато живее сред хора, които имат същите интереси, същите убеждения, същата страст към обществени въпроси, същите надежди. Някои като Патерсън твърдяха на смях, че дразненето, предизвикано от празния стомах, създавало предпоставка за опиянение на мозъка. И тези твърдения не бяха само духовитост. Оскъдната храна допринасяше много за тяхното духовно свръх възбуждение и ги караше да се събират постоянно на безкрайни тайни съвещания по площадите, из кафенетата, в мебелираните стаи и особено в клуба, където си предаваха новините, донесени от чуждестранни революционери, споделяха опит, водеха теоретични спорове и всички заедно работеха с един и същи жар за изграждането на бъдещото общество.

Застанал прав пред малкото огледалце на стената, Жак оправяше яката и връзката си.

— Нали нямаш спешна работа, драги?… Закъде си се забързал? — измърмори Патерсън.

Той лежеше полугол, разперил ръце на леглото. Имаше деликатни момичешки китки и мъжки ръце, тънки глезени и крака на истински англичанин. Главата му бе малка; под светлината, която идеше от прозореца, пепеляворусите му коси, залепнали от пот, имаха патинирания блясък на старо злато. В очите му, малко прекалено светли, за да бъдат изразителни, се четеше наивност, която сякаш постоянно се бореше с отчаянието.

— Толкова неща имах да ти кажа — добави той отпуснато. — Но снощи ти много рано излезе от клуба…

— Уморен бях… Тъпчем все на едно място, повтаряме вечно същите неща…

— Да… Но спорът беше наистина интересен… Съжалявам, че не остана до края. Пилота отговори на Боасони. О, само с няколко думи: но от тези думи, които те карат — как се казваше на френски? — косата да ти настръхне!

Тонът му издаваше скрита антипатия. Жак бе забелязал много пъти как англичанинът едновременно се възхищава и мрази Менестрел или Пилота, както го наричаха в тяхната среда. Никога не бе успял да измъкне нещо от художника за неговите чувства. Жак бе дълбоко привързан към Менестрел. Обичаше го не само като приятел, но и го почиташе като учител.

— Какви думи? Какво каза? — извика той, като се обърна живо.

Патерсън не отговори веднага. Той разглеждаше тавана и се усмихваше някак странно.

— Каза го накрая, внезапно… Мнозина като тебе си бяха отишли… Той остави Боасони да говори, с неговия си вид, нали знаеш, като че ли не слуша за какво става дума… После изведнъж се наведе към Алфреда, която както винаги седеше до краката му, и без да погледне някого, бързо заговори… Чакай да си спомня… Каза нещо подобно: „Ницше премахна понятието бог. На мястото му постави понятието човек. Но това не е нищо; това е само първият етап. Сега атеизмът трябва да отиде много по-далеч: той трябва да премахне и понятието човек.“

— Е, и какво? — рече Жак, като леко сви рамене.

— Чакай… Тогава Боасони запита: „А с какво ще го замени?“ Пилота се усмихна така ужасно, нали знаеш как се усмихва, и високо заяви: „С нищо!“

Жак също се усмихна, за да избегне отговора. Беше му горещо, беше уморен от дългото позиране и бързаше да се върне в къщи, за да свърши работата си; нямаше никакво желание да спори по метафизични въпроси с добрия Патерсън. Изведнъж престана да се усмихва и просто каза:

— И все пак той безспорно е благородна душа, Пат!

Англичанинът се повдигна на лакът и загледа Жак право в лицето:

— Ни най-малко! Но това е… absolutely monstrous!… Don’t you think so?[98]

Понеже Жак мълчеше, той се отпусна отново на леглото:

— Какъв ли е бил животът на Пилота? Винаги съм се питал… та да достигне до такова… такова изсушаване. Мисля, че е минал през кой знае какви страхотни пътища. Дишал е кой знае какъв отровен въздух… Кажи ми, Тибо — додаде той почти веднага, без да промени тона, обръщайки се отново към Жак, — отдавна исках да те питам нещо, понеже ти познаваш добре и двамата. Мислиш ли, че Алфреда е доволна от живота си с Пилота?

Жак си даде сметка, че никога не се бе запитвал дали Алфреда и Менестрел са щастливи. В края на краищата въпросът не бе особено неуместен, но беше неудобно да се разисква по него; при това нещо смътно му подсказваше да не се задълбочава в тази насока с англичанина. Той завърза най-после връзката си и благоразумно и уклончиво сви рамене.

Патерсън впрочем като че ли не се обиди от мълчанието му. Той се излегна отново и запита:

— Ще дойдеш ли довечера на сказката на Жанот?

Пак се възползува от променената тема на разговора.

— Не съм много сигурен… Най-напред трябва да свърша нещо за „Фанал“… Ако ми тръгне, ще намина към клуба към шест часа. — Той сложи шапката си и продължи: — Довиждане, Пат, може би до довечера.

— Ти не ми отговори за Алфреда — рече тогава Патерсън, като седна на сламеника.

Жак, който беше вече отворил вратата, се обърна.

— Нямам представа — отвърна той след едва доловимо колебание. — Че защо пък да не е щастлива?

II

Минаваше един и половина. Женевчани довършваха бавно неделния си обед. Слънцето падаше отвесно върху площад Бур дьо Фур и оставяше само тясна ивица виолетова сянка до самите къщи.

Жак премина по диагонал пустия площад. Единствено шумът на водоскока нарушаваше тишината. Вървеше бързо, с наведена глава; слънцето пареше тила му и блесналият асфалт заслепяваше очите му. Макар че той не се боеше прекалено от горещината на женевското лято — тази синя и бяла топлина, неумолима и здравословна, никога размекваща и рядко знойна, — приятно му бе да намери за своя изненада малко сянка, вървейки до самите магазини на тясната уличка Ла Фонтен.

Той мислеше за статията си — коментар от няколко страници върху последния том на Фрич, която щеше да даде за литературната страница на „Фанал сюис“. Две трети от статията бяха вече написани, но началото трябваше да се измени основно. Дали не трябваше да почне с цитата от Ламартин, който беше преписал предната вечер в библиотеката: „Има два вида патриотизъм. Единият е съставен от омрази, всички предразсъдъци, всички груби антипатии, които народите, затъпени от правителства, имащи интерес да ги разединяват, хранят едни към други… А има и друг патриотизъм, който, напротив, съдържа всички истини, всички права, общи за народите…“ Мисълта беше вярна, разбира се, и благородна; но формата…

„Хм — помисли той, като се усмихна, — приказки от четиридесет и осма година… Но нямаме ли и сега почти същия речник?… С известни изключения, разбира се — допълни той веднага. — Това например съвсем не е речникът на Пилота…“

Мисълта за Менестрел му припомни въпроса на Пат. Дали Алфреда е щастлива? Не би посмял да отговори нито „да“, нито „не“. Жените… Може ли човек да разбере жените?… Спомни си за връзката си със София Камерзин. Почти не мислеше за нея, откакто бе напуснал Лозана и пансиона на дядо Камерзин. Отначало тя идва няколко пъти в Женева заради него, после прекъсна посещенията си. Впрочем Жак винаги я посрещаше радостно. Дали най-после беше разбрала, че той не изпитва никаква привързаност към нея? Обзе го леко съжаление… Странно същество беше тя… Никоя друга не бе заела мястото й.

Той ускори крачка. Трябваше да слезе до Рона. Живееше от другата страна на реката, на площад Гренюс — беден квартал, пресечен от тесни улички с порутени къщи. В един ъгъл на площада, посред който се намираше обществен писоар, триетажният хотел „Глобус“ тулеше олющената си фасада. Над ниската врата вечер светеше за реклама стъклен глобус. За разлика от другите хотели в квартала там не живееха проститутки. Двама стари ергени — братята Верчелини, отдавнашни членове на социалистическата партия, държаха хотела. Всички или почти всички стаи се даваха под наем на партийни дейци, които плащаха малко, и то когато можеха; но братя Верчелини никога не бяха изпъдили наемател, защото не плаща редовно; случваше им се само понякога да изгонят някой подозрителен тип, защото средите на недоволните привличаха еднакво и най-добрите, и най-лошите.

Стаята на Жак беше малка и чиста и се намираше на най-горния етаж. За жалост единственият прозорец гледаше към площадката и всички шумове и миризми на стълбището най-безцеремонно влизаха в стаята му. За да работи спокойно, той трябваше да държи прозореца затворен и да запали лампата на тавана. В стаята имаше достатъчно мебели: тясно легло, шкаф, маса, стол и умивалник на стената. Масата беше малка и винаги отрупана с различни неща. Когато пишеше, Жак обикновено сядаше на леглото, като слагаше на коленете си един атлас за подложка.

Той бе работил вече половин час, когато някой отчетливо почука три пъти на вратата.

— Влез — извика Жак.

Една рошава муцунка се показа в отвора на открехнатата врата. Беше малкият Ванхееде, албиносът. И той като Жак миналата година по същото време бе напуснал Лозана, за да се установи в Женева; и сега живееше в хотел „Глобус“.

— Извинявайте… Преча ли ви, Боти? — Ванхееде беше измежду онези, които продължаваха да наричат Жак с предишния му литературен псевдоним, макар че откакто бе умрял баща му, той подписваше статиите с истинското си име.

— Видяхме Моние в кафене „Ландо“. Пилота го бил натоварил с две поръчки за вас: първата — че иска да ви види и ще ви чака у дома си до пет часа; и втората — че вашата статия няма да излезе тази седмица във „Фанал“, затова няма защо да я предавате тази вечер.

Жак сложи длани върху пръснатите листове и опря глава на стената.

— Отлично! — каза той с облекчение. Но веднага помисли: „Няма да получа двадесет и пет франка тази седмица.“ Парите му се привършваха.

Усмихнат, Ванхееде се приближи до леглото.

— Не вървеше ли? За какво трябваше да пишете?

— Върху книгата на Фрич — „Интернационализмът“.

— Е, и?

— Всъщност, виждате ли, и аз сам не зная какво да мисля за това…

— За книгата ли?

— За книгата… и за интернационализма.

Ванхееде сви вежди; те едва се виждаха на челото му.

— Фрич е сектант — поде Жак. — И освен това, струва ми се, че той смесва много неща, които имат различна стойност: идеята за нация, идеята за държава, идеята за родина. Оттук и впечатлението, че мисли погрешно дори когато казва неща, които изглеждат верни.

Ванхееде слушаше с присвити очи. Безцветните клепки скриваха погледа му. Гримаса на недоволство извиваше надолу ъглите на устата му. Той отстъпи до масата и като разбута малко папките, тоалетните принадлежности и книгите, седна отгоре.

Жак продължаваше да говори с колеблив тон: — За Фрич и за другите като него интернационалният идеал включва най-напред премахването на понятието родина. Необходимо ли е това? Неизбежно ли е? Не съм толкова сигурен!

Ванхееде вдигна кукленската си ръка:

— Преди всичко премахване на патриотизма! Как може да си представи човек революцията в тясната рамка на една-единствена страна? Революцията, истинската революция, нашата, е международно дело! И тя трябва да бъде осъществена навсякъде едновременно от всички работнически маси в света!

— Да. Но виждаш ли, ти сам правиш разлика между патриотизъм и понятието родина.

Ванхееде упорито клатеше малката си глава, обкръжена от валмо къдрави, почти бели коси.

— Това е едно и също, Боти. Вижте какво направи деветнадесетият век: превъзнасяйки навсякъде патриотизма, любовта към отечеството, той укрепи националните държави и пръсна семето на омразата между народите, а с това всъщност подготвя нови войни.

— Съгласен. Само че не патриотите, а националистите от деветнадесетия век във всички страни фалшифицираха понятието отечество. Те замениха сантименталната, естествена и безобидна привързаност с култ и агресивен фанатизъм. Да, без съмнение този национализъм трябва да бъде отхвърлен! Но трябва ли, както прави Фрич, да се отхвърли същевременно и любовта към родината? Това е човешка действителност, така да се каже, физическа, плътска.

— Да! За да бъдеш истински революционер, трябва най-напред да скъсаш всички връзки, да изтръгнеш от себе си…

— Внимавай! — прекъсна го Жак. — Ти мислиш за революционера, за образа на революционера, какъвто искаш да бъдеш, но забравяш човека, средния човек, такъв, какъвто е създаден от природата, от действителността, от живота… Впрочем дали този сантиментален патриотизъм, за който ти говоря, може действително да бъде премахнат? Не ми се вярва. Човек напразно прави усилия — той принадлежи на даден климат, има свой вроден темперамент, свой етнически цвят. Той държи на своите обичаи, на особените си форми на цивилизация, които са го създали. Където и да отиде, той пази езика си. Внимавай! Това е много важно: Въпросът за отечеството е може би в основата си само въпрос на езика! Където и да бъде, където и да отиде, човек продължава да мисли с думите, със синтаксиса на своята страна… Огледай се наоколо си! Погледни нашите женевски приятели, всички тези доброволни изгнаници, които добросъвестно вярват, че са се отказали от родната си земя и че образуват истинска международна колония. Виж ги как инстинктивно се търсят, събират се, образуват малки италиански, австрийски, руски групички… Малки земляшки групички, братски, патриотични. Та нали и ти сам, Ванхееде, с твоите белгийци!…

Албиносът трепна. Зениците му, големи като очите на нощна птица, се втренчиха в Жак с укоризнен блясък и после отново изчезнаха под ресниците. Неговият физически недостатък подчертаваше още по-силно смиреното му държане. Но всъщност той мълчеше, за да запази вярата си, която бе по-дълбока от мисълта му; въпреки плахата си външност той бе учудващо сигурен в себе си. Всъщност никой, нито Жак, нито дори Пилота, нямаше истинско влияние над Ванхееде.

— Не, не — продължи Жак, — човек може да напусне отечеството си, но не може да скъса с него. И този патриотизъм в основата си няма нищо несъвместимо с нашия идеал на революционери-интернационалисти… Затова и аз се питам дали не е неблагоразумно да се опълчваме, както прави Фрич, срещу тези елементи, които по същество са напълно човешки и които представляват голяма сила. Питам се дори дали не би било вредно да се отнемат те на утрешния човек. — Той помълча няколко секунди и след това нерешително, със съвсем друг тон, сякаш задържан от някакви скрупули, добави: — Така мисля, а не смея да го напиша. Особено в рецензия от няколко страници. Човек би трябвало да напише цяла книга, за да избегне недоразуменията. — Той отново замълча и после изведнъж каза: — Впрочем аз никога няма да напиша такава книга… Защото в края на краищата не съм сигурен в нищо! Какво ли знаем ние! Можем да си представим човек без родина. Хората се приспособяват. И в края на краищата защо да не свикнат с подобно осакатяване.

Ванхееде стана от масата и обхванат от някакъв порив, направи крачка към Жак. Лицето му, което приличаше на лице на слепец, се озари от ангелска радост.

— В замяна на това той ще бъде така щедро възнаграден!

Жак се усмихна. Той обичаше малкия Ванхееде именно заради тези му пориви.

— А сега ще ви оставя — каза албиносът.

Жак продължаваше да се усмихва. Той гледаше как Ванхееде заситни към вратата, как му махна за сбогом и тихо излезе навън.

Макар че нищо не го задължаваше да свърши статията си — а може би именно заради това, — той се залови с увлечение за работата.

 

 

Още пишеше, когато чу, че часовникът във вестибюла удари четири. Менестрел го чакаше. Жак скочи от леглото. Щом стана, усети глад. Но нямаше време да се спира в града. В чекмеджето си имаше още две пликчета шоколад на прах, който се разтваряше бързо в топла вода. Тъкмо и спиртникът беше пълен от предната вечер. Докато си миеше лицето и ръцете, водата кипна в малката тенджерка. Парейки устните си, той изпи набързо чаша шоколад и тръгна.

III

Менестрел живееше в квартал Каруж, доста далеч от площад Грешос, където се бяха настанили мнозина революционери, главно руски бежанци. Каруж беше безлично предградие на брега на Арва, отвъд Пленпале. Предприемачи, които имаха нужда от много място, търговци на дърва и на въглища, леяри, дърводелци, които правеха коли и паркети, декоратори бяха устроили там складовете си. Техните навеси се редуваха по широките и ветровити улици с островчета от стари къщи, запуснати градини и празни места за строеж.

Сградата, където живееше Пилота, се издигаше на ъгъла на кея Шарл Паж и на улица Каруж, при входа на Пон Ньоф. Тя представляваше дълга жълтеникава постройка на три етажа, плоска и без балкони, която под лъчите на лятното слънце добиваше сочните тонове на италианска мазилка. Цели ята чайки прелитаха край прозорците и се струпваха по бреговете на Арва, която течеше бързо, но не бе дълбока и приличаше по-скоро на планински поток, понеже обливаше с пяна скалите, които се подаваха от водата.

Менестрел и Алфреда заемаха в дъното на коридора апартамент от две стан, разделени от тясно антре; по-малката служеше за кухня, а другата за спалня и кабинет.

Докато чакаше да дойде Жак, Менестрел работеше наведен над малка масичка близо до осветения от слънцето прозорец, чиито щори бяха затворени. Със своя дребен нервен почерк той нахвърляше върху пелюрени листове кратки бележки, пълни със съкращения, които Алфреда трябваше да разгадава и да преписва след това на една стара пишеща машина.

В момента Пилота беше сам. Алфреда току-що бе станала от стола, на който винаги седеше — нисък стол, поставен точно срещу стола на Менестрел. Тя се възползува от няколкото минути, през които нейният приятел си почиваше, отиде в кухнята и пусна крана, за да напълни каната със студена вода. В топлия въздух се носеше кисело-сладката миризма на компота от праскови, който къкреше на тих огън върху газовата печка; те се хранеха почти изключително с млечни продукти, със зеленчуци и варени плодове.

— Фреда!

Тя доизплакна кафеника, който държеше в ръка, остави го да се изцежда и живо избърса пръстите си.

— Фреда!

— Да…

Тя побърза да се върне при него и седна отново на ниския стол.

— Къде се губиш, момиченце? — пошепна Менестрел, като докосна с ръка наведения й кестеняв тил. Не беше необходимо да се отговаря на този въпрос. Той го бе задал със замечтан глас, без да прекъсва работата си.

Вдигнала към него лице, тя се усмихваше. В погледа и се четеше топлота, вярност и спокойствие. Широко разтворените й зеници изразяваха желанието да види всичко, да разбере всичко, да обикне всичко. Но в тях никога не проличаваше дори най-малкият блясък нито на настойчивост, нито на любопитство. Тя сякаш беше родена, за да съзерцава и да чака. Щом Менестрел започнеше да мисли на глас (нещо, което той постоянно правеше), тя се обръщаше към него и сякаш го слушаше с очи. Понякога, когато мисълта му беше трудно доловима, тя изказваше одобрението си, като притваряше клепки. Нейната непосредствена близост, безмълвна и постоянно изпълнена с внимание, беше всичко, от което Менестрел се нуждаеше; но той се нуждаеше от нея така, както и от въздуха, който дишаше.

Тя беше едва двадесет и две годишна — петнадесет години по-млада от него. Никой не можеше да каже точно как се бяха срещнали, нито каква бе връзката помежду им, макар всички да знаеха, че живеят заедно. Бяха пристигнали заедно в Женева миналата година. Менестрел беше швейцарец. За нея се знаеше, че е от южноамерикански произход, макар че тя никога не споменаваше нищо нито за семейството си, нито за детските си години.

Менестрел продължаваше да дращи върху листа. Бе навел напред продълговатото си лице, което изглеждаше още по-дълго поради черната му къса и заострена брада. Тясното чело, сякаш притиснато от слепоочията, изпъкваше в светлината. Лявата му ръка остана дълго на тила на Алфреда. Неподвижна, превила гръб, младата жена се отдаваше на тази ласка с тръпнещата неподвижност на котка.

Без да махне ръката си, Менестрел спря да пише, загледа се нанякъде и поклати глава в знак на несъгласие:

— Дантон е казал: „Ние искаме да издигнем това, което е в низините, и да смъкнем това, което е по върховете.“ Това, момиченце, са думи на политик. А не думи на социалист-революционер. Луи Блан, Прудон, Фурие, Маркс никога не биха казали подобно нещо.

Тя се обърна към него. Но той не я гледаше. Лицето му, извърнато нагоре към прозореца, където затворените щори пропущаха ивица слънчева светлина, оставаше безстрастно. Чертите му бяха правилни, но някак странно лишени от живот. Тенът му, без да бъде болезнен, беше сивкав, сякаш под кожата му течеше безцветна кръв; под ниско подстриганите мустаци устните му имаха същия оттенък като лицето. Цялата му жизненост бе събрана в очите: те бяха малки и разположени необикновено близо едно до друго; твърде черните зеници изпълваха цялата цепнатина между клепачите, като едва оставяха да се види бялото на окото; те блестяха почти непоносимо ярко, но все пак никаква топлина не се излъчваше от тях. Този поглед без отсенки, неповторимо ясен и винаги напрегнат, сякаш наситен с внимание, не беше съвсем човешки: той подчиняваше и дразнеше; напомняше проницателния, див и тайнствен поглед на някои животни, на някои маймуни.

— … силогизмите на индивидуалистичната идеология — пошушна той на един дъх, сякаш довършваше някаква скрита мисъл.

Гласът му беше равен и вял. Говореше почти винаги с кратки загадъчни фрази, които като че ли изстрелваше със слаб, но неизчерпаем дъх. Начинът, по който изговаряше цяла редица думи като „силогизми на индивидуалистичната идеология“, отделяйки при това ясно всяка сричка, напомняше виртуозността на цигулар, който с един удар на лъка кара да избликне цял водопад от осминки.

— Класовият социализъм не е социализъм — продължи той. — Да поставиш една класа на мястото на друга, това значи да замениш едно зло с друго, да замениш едно потисничество с друго. Всички сегашни класи страдат. Системата на печалбата, тиранията на конкуренцията, крайният индивидуализъм заробват също и господарите. Само че те не го разбират. — На два пъти той притисна с ръка гърдите си и се закашля; след това бързо добави: — Да се слеят широко всички здрави елементи, безразлично откъде произлизат, в безкласово общество чрез нова организация на труда — ето кое е необходимо, момиченце…

И след това се залови наново с листовете.

 

 

Името на Менестрел бе свързано с началото на въздухоплаването. Едновременно пилот и машинен инженер, той беше измежду онези, към които се бе обърнала Швейцарската самолетна компания, когато основаваше фабриката си в Цюрих; много механизми, които бяха още в употреба, носеха неговото име. По същото време неговите неколкократни опити да прелети Алпите бяха привлекли върху му вниманието на широката публика. Ранен в крака при злополука, в която без малко не намери смъртта си и поради която не бе успял да завърши полета си от Цюрих за Торино, той се бе отказал от пилотиране. По-късно, след стачките в Швейцарската самолетна компания, когато нарочно напусна техническата служба на дружеството, за да участвува в работническото движение, той внезапно напусна Швейцария. Какво бе станало с него? Може би бе прекарал тези години някъде в Източна Европа? Той беше много добре осведомен по руските въпроси и на няколко пъти бе имал случай да покаже, че доста добре се оправя със славянските езици; но познаваше също така и положението в Мала Азия и Испания. Сигурно бе, че е имал лични връзки с повечето влиятелни личности от революционните кръгове в Европа; дори бе в редовна кореспонденция с мнозина от тях. Но при какви обстоятелства и с каква цел бе установил допир с тези хора? Когато той говореше за тях, човек се объркваше от смесицата от точни данни и смътни намеци, споменавани между другото, обикновено за да даде допълнителни сведения при някое разискване от общ характер. Когато цитираше някоя типична дума, явно чута от него, или някое събитие, на което вероятно е бил свидетел, той никога не си даваше труда да обясни доколко сам е взел участие. Неговите намеци бяха винаги случайни; когато се отнасяше за факти, за теория, за личности, тонът му бе винаги сериозен и той говореше напълно документирано; но щом станеше дума за него, започваше да се изразява уклончиво, като дори се подиграваше със събеседника си.

И все пак той създаваше впечатлението, че винаги е присъствувал там, където се е случило нещо; или поне, че знае по-добре от всекиго какво действително е станало еди-кой си ден на еди-кое си място. При това винаги имаше особено мнение за случката, което му позволяваше да извлече от нея неочаквани и неопровержими заключения.

Защо беше дошъл в Женева? „За да бъда спокоен“ — бе отговорил един ден той на този въпрос. През първите месеци бе живял като дивак; отбягваше емигрантите и членовете на швейцарската партия и прекарваше с Алфреда дните си в библиотеките, четейки и правейки бележки върху произведенията на теоретиците на революцията; като че ли нямаше друга цел, освен да разшири политическата си култура.

Един ден Ришардле, млад женевски партиен деец, бе успял да го доведе в клуба, където се събираше всяка вечер доста разнородна група от швейцарски и чужди революционери.

Симпатична ли му беше тази среда? Той не отвори уста първата вечер, но на следния ден отиде там по собствен почин. Бързо се наложи с личността си. В тази група на теоретици, осъдени за известно време на бездействие и приказки, силата на този критичен дух, безпогрешната му осведоменост, вероятно плод по-скоро на опит, отколкото на четене или на компилиране, този инстинкт да свежда всички въпроси до плоскостта на конкретното и винаги да се стреми да възложи практически задачи на революционната мисъл, неговото умение да открие веднага същественото и в най-заплетения обществен въпрос и да го сбие в няколко удивителни формули, всичко това му бе създало изключително влияние сред хората, които имаха някакъв допир с него. За няколко месеца той бе станал центърът, душата на тази група; някои го наричаха Шефа. Той идваше всеки ден в клуба, без някой да може да разкрие мистерията, с която бе обкръжен, мистерия на човек, който иска да не изпъква, въздържа се и „се готви за нещо“.

— Ела насам — рече Алфреда, като въведе Жак в кухнята. — Той работи.

Жак избърса челото си.

— Не те ли изкушава? — предложи тя, като му посочи каната под струята вода на умивалника.

— Мисля, че да.

Чашата, която тя напълни, веднага се изпоти. Алфреда стоеше пред него с кана в ръка в смирената, но услужлива поза, която й бе обичайна. С матовото си едва напудрено лице, с чипото си носле, с детската си уста, която се издуваше като зряла ягода, когато затваряше устни, с очите си, леко дръпнати към слепоочията, и черния бретон от твърди лъскави коси, закриващ челото й до веждите, тя приличаше на японска кукла, изработена в Европа. „Може би поради синьото кимоно“ — помисли си Жак. Докато пиеше, въпросът на Пат изплува отново в паметта му: „Мислиш ли, че Алфреда е щастлива с Пилота?“ Трябваше да си признае, че нищо не знае за нея, макар че тя постоянно присъствуваше на разговорите му с Менестрел. Той бе свикнал да гледа на нея не като на живо същество, а като на някаква домашна вещ, или по-точно казано, като на част от Менестрел. За пръв път сега, когато остана сам с Алфреда, си даде сметка, че изпитва леко стеснение.

— Още една?

— С удоволствие.

Шоколадът, който беше изпил, го караше да чувствува жажда. Сети се, че не е обядвал и си каза, че се храни по невъзможен начин. После внезапно глупава мисъл мина през ума му: „Дали угасих спиртника?“ Напрегна паметта си, но нищо не можа да си спомни.

Гласът на Пилота се чу през стената:

— Фреда!

— Да.

Тя се усмихна и погледна Жак, като му смигна весело и съучастнически, сякаш искаше да каже: „Какво голямо капризно дете си имам!“

— Ела! — каза тя.

Менестрел беше станал. Той стоеше с гръб към светлината пред прозореца, чиито щори бе полуотворил. Слънчев лъч влизаше в стаята и осветяваше широкото ниско легло, голите стени, масата, на която имаше само една писалка и няколко пръснати листове.

Прав, облечен в сива памучна пижама, Менестрел изглеждаше висок. Имаше стройно тяло и малко тесни гърди: раменете му обаче бяха започнали леко да се прегърбват. Когато Жак му подаде ръка, той впи проницателния си поглед в очите му.

— Разкарах те, но тук ще бъдем по-спокойни, отколкото в „говорилнята“… Дръж, момиченце, ето работа за тебе — добави той, като подаде на Алфреда книга, в която с листче бе отбелязана една страница.

Тя покорно взе машината, приклекна на паркета и като се облегна на леглото, започна да преписва.

Менестрел и Жак седнаха до масата. Лицето на Пилота бе приело загрижен израз. Той се облегна на гърба на стола и изпъна крака си. От самолетната злополука коляното му се бе схванало и понякога той леко накуцваше.

— Досадна история — рече Менестрел вместо въведение. — „Някой“ ми е изпратил писмо. Изглежда, че има двама души, от които трябва да се пазим. Първо, Гитберг.

— Гитберг ли? — извика Жак.

— Второ, Тоблер.

Жак мълчеше.

— Изненадва ли те това?

— Гитберг! — повтори Жак.

— Ето писмото — продължи Менестрел, като измъкна един плик от джоба на пижамата си. — Чети!

— Да — пошушна Жак, след като бе прочел бавно и внимателно анонимното писмо, което представляваше дълго и хладно обвинение.

— Ти знаеш какво място заемат Гитберг и Тоблер в хърватското движение. Те ще дойдат във Виена за конгреса. Следователно важно е да узнаем какво доверие можем да имаме в тях. Въпросът е сериозен. Не желая да тревожа никого, преди да съм сигурен.

— Да — каза Жак. И без малко не добави: „Какво смятате да правите?“, но се въздържа. Макар че отношенията му с Менестрел бяха другарски, той инстинктивно се държеше на известно разстояние.

Като че ли отгатнал въпроса му, Менестрел продължи:

— Първо… — Желанието му да бъде добре разбран бе достигнало до мания и той много често започваше фразата си с едно ясно и отсечено „първо“, след което впрочем невинаги имаше „второ“. — Първо, има само едно средство, за да бъдем сигурни — разследване на място. Във Виена. Разследване без всякакъв шум. От човек, който няма да привлече внимание. За предпочитане е някой, който не членува в никоя партия… Но — продължи той, като гледаше настойчиво Жак — трябва да бъде сигурен човек. Искам да кажа, на чиято преценка може да се разчита.

— Да — рече Жак, изненадан и вътрешно поласкан. Той веднага не без удоволствие си помисли: „Свърши се с позирането… Толкова по-зле за Пат.“ И в същото време през ума му повторно мина мисълта за спиртника.

Няколко секунди изтекоха в мълчание, през които се чуваше само тракането на машината и далечният ромон на струйката вода, течаща в умивалника на кухнята.

— Приемаш ли? — попита Менестрел.

Жак кимна леко, че е съгласен.

— Ще трябва да заминеш след два дни — подхвана Менестрел, — за да събереш доказателства. Ще останеш във Виена толкова, колкото е необходимо. Петнадесет дни, ако трябва.

Алфреда вдигна за миг очи към Жак, който, без да отговори, отново кимна с глава; след това тя продължи работата си.

— Хосмер е във Виена и ще ти помогне — продължи Менестрел.

Той прекъсна думите си, тъй като се чукаше на входа.

— Иди да видиш кой е, момиченце… Ако Тоблер наистина е получил пари — каза той, като се обърна към Жак, — Хосмер сигурно знае.

Хосмер беше австриец, приятел на Менестрел, и живееше във Виена. Жак се бе запознал с него предната година в Лозана, където той бе дошъл за няколко дни. Тази среща бе направила дълбоко впечатление на Жак. Тогава за първи път има допир с един от онези революционери — цинични опортюнисти, за които средствата нямат значение и крайната цел е единствената задача и които не намират нищо срамно при нужда да се преструват и нагаждат, щом тяхната безпринципност допринася, макар и малко, за каузата на революцията.

Алфреда се върна и съобщи:

— Митьорг.

Менестрел се обърна към Жак и измърмори:

— Ще поговорим пак за това след малко в „говорилнята“… Влез, Митьорг — рече той, като повиши глас.

Митьорг носеше големи кръгли очила под извитите си като дъга вежди, които му придаваха постоянно тревожен израз. Лицето му бе месесто, чертите отпуснати, малко подпухнали като на нощен скитник, който не си е доспал.

Менестрел стана.

— Какво те води насам, Митьорг?

Митьорг обгърна стаята с поглед; очите му се спряха на Пилота, на Жак и после на Алфреда.

— Жанот току-що пристигна в клуба — обясни той.

„Не — помисли си Жак, — не съм съвсем сигурен, че духнах пламъка. След като напълних купичката, възможно е да съм поставил наново тенджерката върху спиртника, без да го угася… Изпих купичката и тръгнах… Дали фитилът не гореше още…“ Той мълчеше и гледаше втренчено пред себе си.

— Жанот държи много да ви види преди тазвечерното съвещание — каза Митьорг, — но е страшно изморен от пътуването… Зле понася горещината…

— Много му е голяма гривата… — прошепна Алфреда.

— … затова отиде да поспи малко… Но ме помоли да ви предам неговите сърдечни поздрави.

— Много добре, много добре… — каза Менестрел със съвсем неочакван фалцет. — Драги Митьорг, ако само знаехте до каква степен не ни интересува Жанот — пет пари не даваме за него… Нали, момиченце?… — Както говореше, той бе опрял ръка на закръгленото рамо на Алфреда и галеше косите на младата жена.

— Познаваш ли го? — запита Алфреда, като обърна лукаво очи към Жак.

Жак не слушаше. Той напразно се ровеше в паметта си, за да открие някоя подробност, която да го успокои. Струваше му се, че действително бе сложил тенджерката на пода. Тогава сигурно е духнал пламъка и е сложил капачето. Но все пак…

— Косата му е като грива на стар побелял лъв — продължи Алфреда, като се смееше. — Този борец срещу клерикализма носи косата си като органист в някаква катедрала!

— Шт, момиченце… — смъмри я кротко Менестрел.

Объркан, Митьорг се усмихваше малко принудено.

Щръкналите коси му придаваха вид на човек, който ей сега ще кипне; впрочем той доста често се сърдеше.

Митьорг беше от австрийски произход. Преди пет години, за да избегне военната служба, бе напуснал Залцбург, където следваше фармация. Установи се в Швейцария, най-напред в Лозана и после в Женева, където завърши висшето си образование, и сега работеше редовно в една лаборатория четири дни седмично. Но социологията го интересуваше повече от химията. Надарен с феноменална памет, той бе изчел всичко, запомнил бе всичко, подредил бе всичко в четвъртитата си глава. Човек можеше да го използува за справочник. И действително другарите му, и на първо място Менестрел, не пропущаха да се обръщат за справки към него. Той беше теоретик на насилието; иначе бе чувствителен, сантиментален, плах и нещастен.

— Жанот вече е държал сказката си почти навсякъде — поде Митьорг бавно и спокойно. — Той е много добре осведомен по европейските въпроси. Идва от Милано. В Австрия е прекарал два дни с Троцки. Много любопитни неща разказва. Ние имаме намерение да го заведем след сказката в кафене „Ландо“ и да го накараме да ни разправи още работи. Вие ще дойдете, нали? — рече той, като погледна Менестрел и после Алфреда. След това се обърна към Жак и добави: — А ти?

— В „Ландо“ може би ще дойда — каза Жак, — но на сказката, не! — Тревогата го бе направила нервен; освен това, макар че отдавна се бе освободил от всякакви религиозни вярвания, антиклерикализмът у другите почти винаги го дразнеше. — Дори в самото заглавие има нещо детински агресивно: „Доказателства за това, че няма бог!“ — Той измъкна от джоба си един зелен лист, който приличаше на проспект, и извика, като вдигна рамене: — А неговата програмна декларация! — После започна натъртено да чете: — „Имам намерение да ви предложа една система за обяснение на вселената, в която хипотезата за духовно начало става съвършено излишна…“

— Лесно е да се подиграваш със стила на човека — прекъсна го Митьорг, като въртеше кръглите си очи. Когато се вълнуваше, слюнчените му жлези започваха да работят усилено и шум от мляскане придружаваше думите му. — Съгласен съм, че тези неща могат да бъдат представени чрез по-добра рационална философия. Но мисля, че не е безполезно те да се казват и да се повтарят. Действително чрез суеверия духовниците са владеели хората цели векове. Ако не съществуваха религиите, хората не биха търпели така дълго мизерията. Те отдавна щяха да се разбунтуват. И щяха да бъдат свободни!

— Възможно е — съгласи се Жак, като смачка програмата и я изхвърли безцеремонно през полуотворените щори. — Възможно е дори довечера тази високопарна беседа да спечели аплодисменти, както във Виена и в Милано… Готов съм да приема, че има нещо трогателно в нуждата да разбереш и да се освободиш, която въпреки горещината събира в една запушена зала и във въздух, който не може да се диша, няколкостотин мъже и жени, които биха се чувствували много по-добре, ако седят на брега на езерото, загледани в нощта, в звездите… Но аз да посветя вечерта си да слушам това — не! Не е по силите ми!

При последните думи гласът му внезапно се пречупи. Той току-що си бе представил с най-голяма яснота как пламъците подпалват пръснатите по масата му книжа, как минават по завесата на прозореца и гърлото му се стегна. Менестрел, Алфреда и дори Митьорг, който не беше особено наблюдателен, го загледаха изненадано.

— А сега довиждане — отсече Жак.

— Няма ли да дойдеш с нас в клуба? — запита Менестрел.

Жак бе сложил вече ръка на дръжката на вратата.

— Трябва най-напред да намина в къщи — отвърна той.

Като излезе на улица Каруж, Жак започна да тича. На площадчето Пленпале видя един трамвай, който тъкмо тръгваше, и скочи на платформата. Но когато трамваят спря на кея, Жак, обхванат от нетърпение, скочи от колата и се затича по моста.

Едва след като излезе на улица Етюв и зърна познатия декор на площад Гренюс — писоара и спокойната фасада на хотел „Глобус“, — паническият му страх изчезна като с магическа пръчка.

„Какъв глупак съм само!“ — помисли си той.

Чак сега си припомни, че бе сложил медното капаче върху фитила и дори бе опарил пръстите си. Още чувствуваше болка в средата на палеца и погледна пръста си, за да види следата от опарването. Сега разсъждаваше вече напълно ясно и всяко съмнение бе изчезнало, затова дори не си даде труд да се изкачи до третия етаж, за да провери. Обърна се кръгом и слезе надолу към Рона.

Когато стигна до моста, на синия фон на Алпите се открои старият град, хармонично разположен на тераси — от потъналите си в зеленина основи, достигащи до водата, чак до кулите на черквата „Сен-Пиер“. „Колко глупаво!“ — повтаряше си той. Несъответствието между маловажността на случката и смущението, в което бе изпаднал, оставаше загадка за него. Той си спомняше за други подобни случаи. Не за първи път ставаше играчка на въображението си. „Как мога в подобни моменти да загубя така напълно всякакъв контрол върху себе си? — питаше се той. — С каква особена, болезнена податливост отстъпвам пред всяко безпокойство! И не само пред безпокойства, а дори пред странните си хрумвания…“

И задъхан, изпотен, той се изкачи със ситни крачки по познатите му мрачни и хладни улички, пресечени от стълби и площадки, улички, които водеха към горната част на града, между старите къщи с дървени магазинчета.

Неусетно се озова на улица Калвен. Тържествена и тъжна, тя следваше билото на хълма и името й прилягаше добре. По нея нямаше магазини и редуващите се една до друга сиви каменни фасади, студени и изпълнени с достойнство, както и строгият живот, който човек си въобразяваше, че се води зад високите прозорци, навяваха представата за заможни пуритани. Единствено обляната от слънце катедрала „Сен-Пиер“ с фронтона и колонадата си и старите липи около нея, която се виждаше в дъното, радваха окото в тази намръщена улица.

IV

„Неделя — помисли си Жак, като видя жените и децата на площада пред катедралата. — Неделя и вече е двадесет и осми юни… Дано само моето разследване в Австрия не трае повече от десет-петнадесет дена… А колко работа имам преди конгреса!“

Подобно на всичките си другари той разчиташе твърде много на решенията, които щеше да вземе по големите проблеми на Интернационала социалистическият конгрес, който се събираше във Виена на 23 август 1914 година.

Мисията, която Пилота му бе възложил преди малко, не му бе неприятна. Той обичаше да действува; по този начин можеше да бъде доволен от себе си без угризения на съвестта. Освен това нямаше да бъде лошо да се махне за няколко дни, да се откъсне от безконечните събрания, от вечните словесни турнири.

Когато беше в Женева, той не можеше да се въздържи да не намине привечер в клуба всеки ден или почти всеки ден. Някои вечери само надникваше, ръкуваше се с неколцина другари и си отиваше. Друг път, след като обиколеше групите, се оттегляше с Менестрел в стаята на дъното; това бяха най-хубавите му дни. Мнозина му завиждаха за тези ценни моменти, когато той оставаше сам с Шефа. Онези, които бяха работили дълги години като партийни дейци и бяха участвували в „революционни акции“, не можеха да разберат защо Пилота предпочита компанията на Жак пред тяхната. Доста често Жак оставаше до късно сред другарите си. Мълчалив и малко въздържан, той обикновено не участвуваше в споровете. Когато се намесеше, винаги проявяваше широта на погледа, желание да разбере противната страна, желание за примирение — въобще дух, който веднага даваше на разговора съвършено друг, необикновен за тези дискусии тон.

В това малко космополитно общество както и във всички подобни групировки той откриваше двата типа революционери: „апостолите“ и „техниците“.

По природа съчувствуваше на „апостолите“ — независимо от това дали бяха социалисти, комунисти или анархисти. Инстинктивно му беше по-приятно с тези благородни мистици, чиито бунт имаше същия произход, както неговият: вродено чувство, което ги карате да се борят срещу несправедливостите. Всички те като него мечтаеха да изградят справедливо общество върху развалините на днешния свят. Тяхната представа за бъдещето можеше да се различава в подробности, но надеждата им бе една и съща: създаването на нов ред, ред на мир и братство. Подобно на Жак — и в това именно той се чувствуваше така близък с тях — те ревниво пазеха своето вътрешно благородство; някакъв таен инстинкт, чувството за достойнство ги караше да се издигнат над себе си, да надминат себе си. Всъщност това, което ги привързваше към техния революционен идеал, бе както и у него желанието да намерят мотив, който да ги стимулира към живот. В това отношение тези „апостоли“ оставаха въпреки волята си индивидуалисти — макар че бяха посветили целия си живот на тържеството на колективното дело, това, от което те несъзнателно се опияняваха в тази атмосфера на борба и надежда, беше именно чувството, че собствената им сила, собствените им възможности се удесеторяват, че собствената им личност пораства чрез приобщаването към едно огромно дело, което е много по-голямо от всеки един от тях.

Но неговите предпочитания към идеалистите не му пречеха да признае, че изоставени единствено на своя жар, те без съмнение биха прахосали живота си в суетни усилия. Истинският фермент, квасът на революционното тесто се образуваше от едно малцинство и това малцинство бяха „техниците“. Те издигаха ясни, точни искания и подготвяха конкретни дела. Революционната им култура беше обширна и те непрекъснато я подхранваха с нови елементи. Техният фанатизъм си задаваше ограничени задачи, подредени по важност, задачи, които не бяха неосъществими. В атмосферата на идеен кипеж, поддържана от „апостолите“, тези „техници“ представляваха действуващата сила.

Жак не спадаше точно нито в едната, нито в другата от тези две категории. Очевидно той по-малко се различаваше от „апостолите“: но неговият бистър ум или поне неговата склонност към ясни разграничения и предпочитанието му към точно определени цели и верният му усет за хората, за отношенията, за разните обстановки биха могли да направят от него, ако проявеше известно старание, доста добър „техник“. Кой знае? Може би ако обстоятелствата бяха по-благоприятни, той би могъл да стане дори и водач. Това, което отличаваше водачите, не бе ли именно, че те съчетават политическите качества на „техниците“ с мистичната пламенност на „апостолите“? Няколкото революционни водачи, с които бе имал допир, действително притежаваха тези две качества: компетентност — или по-точно, усет за действителността, едновременно така общ и така проницателен, че при всяко положение бяха способни да посочат онова, което трябваше да се направи, за да се отговори на събитията и да се измени техният ход; и влияние — една притегателна сила, която изведнъж им осигуряваше пряко господство върху хората и дори, би казал човек, върху нещата и върху фактите. А Жак не бе лишен нито от проницателност, нито от авторитет. Той дори имаше изключителната способност да предизвиква симпатия и сила да увлича хората. Но никога не се бе стремил да развие тези свои склонности, защото, с редки изключения, мисълта да влияе върху развитието и начина на действие на хората му бе инстинктивно противна.

Той често мислеше за странното положение, което заемаше в женевската група. Намираше я много различна в зависимост от това дали я разглеждаше като колектив, или като сбор от отделни индивиди.

По отношение на групата неговото становище бе обикновено пасивно. Но значеше ли това, че той нямаше никакво въздействие върху нея? Естествено не. И именно това го учудваше най-много. По силата на нещата той бе поел една роля, и то доста неблагодарна роля: да обяснява и да оправдава известни ценности, известни придобивки на хуманизма, известни форми на изкуството и на живота, които всички наоколо му наричаха буржоазни и които те бяха безапелационно отхвърлили. Макар и убеден не по-малко от другарите си, че в областта на цивилизацията буржоазията е завършила своята историческа мисия, той не можеше да си наложи да приеме систематичното и коренно премахване на буржоазната култура, от която чувствуваше, че целият е проникнат. Когато защищаваше най-доброто и вечното в нея, той влагаше в доводите си един типично френски интелектуален аристократизъм, който силно дразнеше събеседниците му, но понякога ги принуждаваше, ако не да изменят схващанията си, то поне да омекотят безапелационната форма на присъдата си. Може би те изпитваха, повече или по-малко съзнателно, някакво вътрешно задоволство, че са привлекли в редовете си този беглец, който бе напълно спечелен за техния обществен идеал и чието присъствие между тях сякаш придаваше на идеята за неизбежна и необходима революция признанието на онзи свят, който те искаха да разрушат.

По отношение на отделните личности неговото въздействие — когато се намираше насаме с някой от тях — придобиваше много по-голяма сила. Макар че в началото бе възбудил известно недоверие, той успя да придобие явно морално влияние, и то, разбира се, върху най-добрите измежду тях. Под неговата въздържаност, под изисканите чувства и маниери те откриваха топлота и човечност, които разтопяваха тяхната суровост и стопляха доверието им. Те не се отнасяха към Жак точно по същия начин както помежду си — като към другар от същия отряд. В отношенията си с него внасяха някаква нотка на интимност и обич. Поверяваха му колебанията си, съмненията си. Някои вечери дори стигаха дотам, че изповядваха пред него и най-потайните си слабости, които криеха от всички: егоизма си, пороците си, паденията си. Когато бяха с него, те като че ли по-добре осъзнаваха какво представляват и опресняваха силите си. Искаха му съвети, като че ли в областта на духовния живот той притежаваше онази истина, която сам отдавна търсеше навсякъде. Постъпвайки така, те не подозираха, че му налагат жестоко задължение: отдаваха на личността му и на думите му по-голямо значение, отколкото сам той отдаваше, и по този начин го караха постоянно да се самонаблюдава, да мълчи, да не проявява разочарованията си, несигурността си, обезсърчението си; възлагаха му отговорност, която създаваше някаква изолационна зона около него и безмилостно го осъждаше на самота. Понякога той страдаше от нея така, че стигаше до отчаяние. „На какво се дължи този незаслужен престиж?“ — питаше се той. Тогава си спомняше любимата фраза на Антоан: „Ние сме от рода Тибо… У нас има нещо, дявол знае какво, което се налага…“ Но бързо се измъкваше от мрежите на гордостта; прекалено добре си даваше сметка, уви, за слабостите си, за да допусне, че някаква тайнствена сила може да се излъчва от него.

V

Клубът, който близките на Менестрел обикновено наричаха „говорилнята“, беше незабележимо притулен в самия център на горната част на града, на старата улица Де Бариер, която минаваше покрай катедралата.

Отвън зданието изглеждаше изоставено. Беше една от онези разнебитени сгради, които още съществуваха тук-таме в този приличен квартал. Триетажната фасада бе измазана с розова мазилка, напукана и проядена от селитра. Имаше прозорци, които не се отварят, а се спущат, нямаше капаци и поради прашните стъкла човек би помислил, че сградата е изоставена. Къщата бе отделена от улицата с тесен двор, ограден със зидове и пълен с отпадъци, стари железа и останки от строежи, между които бе израснал дебел бъз. Желязната входна врата бе изчезнала и двата й каменни стълба бяха свързани с цинкова ивица, на която още се четеше: „Медолеярна“. Леярната бе отдавна преместена, но къщата се използуваше още като склад.

Това необитавано здание прикриваше клуба, който се намираше в отделна двуетажна сграда, разположена в задния двор, така че не се виждаше от улицата. До нея се достигаше, като се преминеше през сводестия пасаж под бившата леярна. Приземният етаж беше служил някога за конюшня и като навес за колите. Моние, който се грижеше за клуба, живееше там. Горния етаж се състоеше от четири стаи, наредени една до друга и свързани с тъмен коридор. Стаята на дъното, тясна и дълга, бе превърната благодарение на грижите на Алфреда в нещо като личен кабинет на Пилота. Другите три бяха доста обширни и служеха за събрания. Във всяка от тях бяха наредени по десетина стола, няколко пейки и маси, върху които бяха натрупани вестници и списания. В клуба се намираше не само цялата социалистическа преса на Европа, но също така и повечето от излизащите от време на време революционни списания, които издаваха един след друг много пропагандни броеве, след което по шест месеца или по две години изчезваха, защото касата им беше празна или редакторите им бяха в затвора.

Щом премина сводестия пасаж и влезе в задния двор, по гласовете на спорещите, които идеха от отворените прозорци на горния етаж, Жак разбра, че днес в „говорилнята“ има много народ.

Долу на стълбището трима мъже разговаряха оживено на език, който не беше нито испански, нито италиански. Бяха трима заклети есперантисти. Единият от тях, Шарпантие, професор в Лозана, бе дошъл, за да чуе сказката на Жанот; той беше главен редактор на „Лемански есперантист“, списание, доста разпространено в революционните среди, и не пропущаше случай да подчертае, че една от първите нужди на международния свят е всеобщият език; че въвеждането на есперанто като помощно средство на всички национални езици ще улесни духовните и материални връзки между хората. Той обичаше да се позовава на височайшия авторитет на Декарт, който в едно частно писмо бе изказал пожелание да се създаде „всеобщ език, лесен за изучаване, произнасяне и писане и който — и това е главното — би спомогнал за развитието на разсъдъка…“

Жак се ръкува с тримата мъже и се изкачи по стълбите.

Приклекнал на площадката, Моние подреждаше стари броеве от „Форвертс“. Той беше келнер по професия. Всъщност, макар че през всички сезони и във всеки час на деня носеше изрязана жилетка върху целулоиден пластрон, той рядко практикуваше занаята си; задоволяваше се да изкара по една седмица всеки месец в някоя бирария и по този начин си осигуряваше доста свободно време, което посвещаваше изключително „на революцията“. Всички задачи изпълняваше с един и същи жар — вършеше и домакинска работа, ходеше като куриер, където го пратеха, работеше на циклостил, подреждаше списанията.

В първата стая, чиято врата бе широко отворена към стълбището, Алфреда и Патерсън, застанали сами до прозореца, разговаряха. Когато беше с англичанина — Жак бе вече забелязал това, — младата жена с удоволствие се отказваше от ролята си на ням зрител; с него тя като че ли си възвръщаше собствената личност, която може би от боязливост обикновено прикриваше. Алфреда бе стиснала под мишница чантата на Менестрел и държеше в ръка брошура, от която полугласно четеше някакъв пасаж на Патерсън, който, с лула в уста, разсеяно слушаше. Той разглеждаше наведеното лице, черния бретон, сянката, която клепките хвърляха на бузата й, необикновения блясък на матовия й тен и сигурно си мислеше: „Да нарисуваш тази плът…“ Нито той, нито тя забелязаха Жак, който мина край тях.

Във втората стая имаше мнозина от обичайните посетители. Дядо Боасони бе седнал до вратата и коремът му висеше отпуснато върху бедрата. Около него Митьорг, Герен и Шарковски, книжар, който продаваше антикварни книги, стояха прави. Боасони стисна ръката на Жак, без да спре да говори:

— Е да де… да де… И какво доказва това? Вечно същото: недостатъчен въстанически динамизъм. Защо? Защото няма смисъл! — Той отметна глава назад и се усмихна, като сложи ръце на коленете си.

Всеки ден Боасони идваше един от първите в клуба. Страшно обичаше да спори. Той беше французин, бивш професор във факултета по естествени науки в Бордо, който, задълбочавайки се в антропологични изследвания, бе достигнал до антропосоциологията; неговите лекции бяха станали така смели, че в университета започнаха да го подозират и той дойде да се установи в Женева. Външността му беше странна, защото имаше едра глава и съвсем малко лице. Широкото оплешивяло чело, големите му увиснали бузи и гушата на няколко едри гънки образуваха около лицето му цял кръг от излишни тлъстини, сред които сякаш бяха събрани две святкащи очи, лукави и добродушни, къс, предизвикателно вирнат нос с отворени ноздри, който сякаш постоянно душеше, месести устни, винаги готови да се усмихнат. Цялата жизненост на този тлъст човек бе сякаш събрана в дребното живо лице, загубено като оазис в тази пустиня от безкръвни тлъстини.

— Казах го и го повтарям — продължи той, като лакомо облиза устни с език: — Борбата трябва най-напред да започне на философския фронт!

Митьорг неодобрително го стрелкаше зад очилата си. Той разтърси главата си, покрита с щръкнали коси.

— Действието и мисълта трябва да останат свързани!

— Помислете си какво стана в Германия през деветнадесетия век… — започна Шарковски.

Дядо Боасони потупваше бедрата си.

— Ама точно така! — извика той, като се смееше от удоволствие, че е излязъл прав. — Да вземем примера на германците…

Жак знаеше предварително какво ще каже всеки; само редът на възраженията и аргументите се променяше, както се изменят местата на пионките върху шахматна дъска.

В средата на стаята, застанали прави, Зелавски, Перине, Сафрио и Скада разговаряха възбудено. Жак се приближи до тях.

— Всичко в капиталистическата система е преплетено, всичко се държи здраво едно за друго! — казваше Зелавски, русин с дълги конопеножълти мустаци.

— Именно затова е достатъчно да се изчака, драги Сергей Павлович — пошушна Скада, като изговаряше думите кротко, но упорито. — Буржоазният свят ще се сгромоляса от само себе си…

Скада беше около петдесетгодишен евреин от Мала Азия. Силно късоглед, той носеше на зеленикавия си чип нос очила със стъкла, дебели като лещи на телескоп. Беше грозен със ситно къдравите си коси, къси и залепени за яйцеобразен череп, и с огромните си уши, но топлият му замислен поглед показваше неизчерпаема нежност. Водеше аскетичен живот. Менестрел наричаше Скада „съзерцателния азиатец“.

— Как е? — обади се дълбок басов глас и в същия миг една тежка хамалска ръка се стовари върху рамото на Жак. — Горещо, а?

Беше Кийьоф, който току-що бе влязъл. Той обиколи групите, като тупаше рамена, стискаше ръце и викаше: „Как е?“ И все не дочакваше традиционното: „А ти как си?“ И зиме, и лете той предварително сам си отговаряше: „Горещо, а?“ За да каже друго нещо, трябваше по улиците да има поне сняг.

— Събарянето на капитализма е може би още далече, но то е не-из-беж-но! — повтори Скада. — Времето работи за нас. И това ще ни позволи да умрем без съжаление… — Отпуснатите му клепачи се притвориха. Усмивка, която не бе отправена към никого и беше само отражение на неговата увереност, разигра, като две змии, притиснатите една с друга устни на широко разцепената му уста.

Жан Перине изказваше одобрението си, като решително кимаше глава:

— Да, времето работи!… Навсякъде! Дори във Франция.

Той говореше бързо и високо, с ясен глас; и наивно казваше всичко, което му минеше през ума. Парижкият му акцент внасяше забавна нотка в тези космополитни събрания. Беше може би двадесет и осем — тридесетгодишен. Типичен млад работник от Ил дьо Франс с буден поглед, с едва наболи мустачки, дяволит нос и чист и здрав вид. Беше син на фабрикант на мебели в предградието Сент-Антоан. Още съвсем млад бе напуснал семейството си заради някаква женска история, изкарал бе доста мизерия, движил се бе между анархисти и бе лежал в затвора. Понеже лионската полиция го търсеше заради някакво сбиване, той беше минал границата. Жак го обичаше много. Чужденците обаче го държаха малко на разстояние, защото не знаеха как да изтълкуват честия му смях и остроумията му и особено защото се засягаха от неприятния му навик да казва, когато говори за някого от тях: „инглиша“, „макароните“, „киселото зеле“. В това той не виждаше нищо обидно — нали сам наричаше себе си „париго“[99]?

Той се обърна към Жак, сякаш за да го призове за свидетел:

— Във Франция дори в индустриалните среди, между работодателите, младото поколение усеща накъде духа вятърът. Всъщност то знае, че всичко е свършено, че няма да задържи дълго тлъстия кокал; че скоро земята, мините, фабриките, големите компании, превозните средства — всичко неизбежно ще се върне на масите, на общността на трудещите се… Младите го знаят. Нали, Тибо?

Зелавски и Скада се обърнаха живо и погледнаха въпросително Жак, сякаш въпросът беше изключително спешен и те чакаха мнението му, за да вземат решения от най-голяма важност. Жак се усмихна. Не че придаваше по-малко значение на тези указания за социална промяна; но вярваше по-малко от тях в полезността на тези разговори.

— Вярно е — съгласи се той. — Мисля, че у много млади буржоа във Франция вярата в бъдещето на капитализма тайно е разколебана. Те печелят още от системата; надяват се дори, че това ще трае, докато са живи, но съвестта им вече не е спокойна… Но това е всичко. Не трябва бързо да си вадим заключение, че са готови да сложат оръжието. Напротив, аз мисля, че те ще защищават отчаяно привилегиите си. Те са още дяволски силни! Най-напред имат на своя страна един смайващ факт: мълчаливото съгласие на мнозинството от тия добри хорица да бъдат експлоатирани!

— Освен това — каза Перине — те още държат в лапите си всички командни постове.

— И фактически не само ги държат — поде Жак, — а засега дори имат известно право да ги държат… Защото най-сетне къде могат да се намерят…

— „Спомени на един пролетарий“! — изрева внезапно Кийьоф. Той се бе спрял в дъното на стаята пред масата, където Шарковски книжарят, натоварен с функциите на библиотекар, излагаше всяка вечер вестниците, списанията и новоизлезлите книги. Виждаха се само наведеният му тил и яките му рамена, които той друсаше, като се смееше подигравателно.

Жак довърши фразата си:

— … къде могат да се намерят изведнъж достатъчен брой образовани хора, специалисти, способни да заемат местата им? Защо се усмихваш, Сергей?

Зелавски обгърна Жак с развеселен и любезен поглед.

— У всеки французин — каза той, като клатеше глава — скептикът спи само с едно око…

Кийьоф се обърна рязко. Той търсеше с поглед Жак в групите и щом го откри, тръгна към него, като размахваше една съвсем нова, неподвързана книга:

— Емил Пушар: „Спомени от детството на един пролетарий“… Какво е това, а?

Той се смееше, блещеше очи, като издаваше напред гуляйджийската си муцуна и гледаше поред всички в лицето с комично възмущение, което пресилваше малко за смях.

— Още един загубен другар, а?… Още един глупак „с проблеми“?… Още един драскач, който снася литературата си покрай пролетариата?

Кийьоф наричаха ту Трибуна, ту Кърпача. Той беше родом от Прованс. След като бе пътувал дълги години с разни търговски кораби, след като бе упражнявал двадесет различни занаята из разни средиземноморски пристанища, най-после се бе озовал в Женева. Когато клубът беше затворен, обущарското му дюкянче беше винаги пълно с безработни дейци, които намираха там топла печка зиме и студено кокосово мляко лете; и през всички сезони — тютюн и дълги речи.

Напевният му глас на южняк увличаше и той инстинктивно използуваше тази своя способност по изумителен начин. Случваше се понякога на публични събрания с часове да мълчи и да се върти на пейката и след това, тъкмо преди да свърши митинга, да скочи изведнъж на трибуната и без да внесе нещо ново, просто като придаваше на мислите на другарите, говорили преди него, магията на бойкото си слово, с няколко фрази да съумее да спечели обща поддръжка и да прокара предложения, за които и най-изкусните оратори не бяха успели преди това да съберат достатъчно гласове. В такива моменти най-трудното беше да се спре неговото благородно увлечение. Разпаленият му лиризъм, звучността на гласа му, тези флуиди, които се раждаха у него и се предаваха на залата, му доставяха такова силно физическо удоволствие, че той никога не можеше да му се насити.

Сега той прелистваше книжката, преглеждаше заглавията на отделните глави и движейки дебелия си показалец по редовете, като дете, което срича, започна:

— Семейни радости… Топлотата на домашното огнище… Ах, дяволска работа!

Той затвори книгата. Като подви колена и размаха ръка със сигурното движение на играч на кегли, той подхвърли тома на масата.

— Слушай — извика Кийьоф, обръщайки се отново към Жак, — и аз ще взема да си напиша мемоарите! Защо не? Ами и аз съм имал семейни радости! И аз имам спомени от детинство! Толкова, че мога да дам назаем дори на онези, които нямат!

Други групички, привлечени от силния му глас, се приближиха. Шегите на Трибуна имаха свойството да разведряват от време на време атмосферата на тези дискусии в затворен кръг.

Той огледа публиката си, като присвиваше очи, и с нисък, доверителен глас майсторски започна:

— Всеки знае какво е Естак в Марсилия, нали? Така. Живеехме шест души на дъното на една уличка в Естак. В две стаи, които биха се побрали в половината на тази стая. И едната беше без прозорци… Баща ми ставаше призори в студа и със свещ в ръка ме измъкваше от купчината парцали, където спях с братята си, защото не искаше ние „да се излежаваме“, когато той вече е станал. Връщаше се вечер много късно, полупиян, капнал, нещастният, да търкаля цял ден бъчви по кейовете на пристанището. Майка ми беше постоянно болна и вечно броеше стотинката. И тя трепереше пред баща ми, като нас, децата. По цял ден беше вън от къщи, работеше нещо. По къщите ходеше… Аз, понеже имах честта да бъда първородният, трябваше да се грижа за трите деца. А как ги тупах, само да видиш, защото много ме ядосваха с тяхното циврене, със сополивите си носове и с разправиите си… Нямахме топла яхния дори по веднъж на ден! Комат хляб, стрък лук, десетина маслини и по някой път къс сланина. Никога хубаво ядене, никога блага дума, никакво развлечение, никога нищо. От сутрин до вечер се търкаляхме из улиците и се биехме за някой гнил портокал, намерен в канавката… Ходехме да миришем черупките, хвърлени от късметлиите, които седяха на чашка бяло пред кръчмите и се тъпчеха с морски таралежи… На тринадесет години вече тичахме по момичетата, водехме ги зад оградите по незастроените места… А, мръсна работа! Моите семейни радости!… Студ, глад, несправедливост, завист, бунт… Дадоха ме чирак при един ковач, който ми плащаше с ритници в задника. Вечно с изгорени ръце от нажеженото желязо, с напечена глава от жаравата на огнището, с отмалели ръце от меха!… — Той бе повишил тон; гласът му бе станал предизвикателен и трепереше от удоволствие. С бърз поглед огледа слушателите си. — И аз също имам какво да разкажа за моите спомени от детинство!

Жак срещна развеселения поглед на Зелавски. Русинът бавно вдигна ръка към Кийьоф и запита:

— Как влезе в партията?

— Стара работа — отвърна Кийьоф. — По време на военната служба; бях във флотата. Имах късмет да попадна в една стая с две момчета, които „знаеха“ и правеха пропаганда. Почнах да чета, да се интересувам. Имаше и други. Разменяхме си книжки, разисквахме… С една дума, чешехме си езиците… След шест месеца станахме цял отряд… Когато се уволних, вече бях разбрал истината. Вече бях мъж…

Той замълча, после се загледа пред себе си.

— Цял отряд бяхме тогава… Цял куп нахакани типове… Какво ли са станали другите? Те не си пишат спомените!… Как е, хубавици? — извика той галантно, като се обърна към две млади жени, които се приближаваха. — Горещо, а?

Кръгът се разшири, за да отвори място на новодошлите — две швейцарски другарки. Анаис Жюлиан беше учителка, а Емили Картие — медицинска сестра в Червения кръст. Те живееха заедно и обикновено идваха и двете на събранията. Анаис, учителката, говореше няколко езика и публикуваше във вестниците преводи на статии от чужди революционери.

Външният им вид беше много различен. Емили, по-младата, беше дребна, чернокоса и пълничка. Лицето й, забрадено със син воал, който й отиваше много добре и който тя никога не сваляше, бе млечнобяло и розово като на английско бебе. Винаги жизнерадостна, малко кокетка, тя беше много подвижна и даваше бързи отговори, но лишени от остроумие. Болните я обожаваха. И Кийьоф също. Той я преследваше чрез полубащински закачки и обясняваше с неподражаема сериозност: „Не че е красива, но дявол да го вземе, хубаво се конти!“

Другата, Анаис, също чернокоса, имаше румено лице, изпъкнали костеливи скули, конска глава и бе малко опърничава. Но и от двете се излъчваше някаква уравновесеност и вътрешна сила — онова благородство, което създава пълна хармония между мисълта, делата и вътрешната същност на човека.

Разговорът се поднови.

Скада, винаги склонен към размишления, говореше за справедливост:

— … Да създаваш винаги повече справедливост наоколо си — проповядваше той с натрапчива благост. — Това именно е важно, за да се внесе омиротворение между хората.

— Дивотии! — извика Кийьоф. — Аз съм напълно за твоята справедливост! Но не е там работата!… Все пак не би трябвало много да се разчита на нея, за да се установи мир на света. Няма по-заядливи и по-свадливи хора от тези, които са запалени на тема справедливост!

— Нищо трайно не може да се постигне без любов между хората — пошепна дребничкият Ванхееде, който току-що бе застанал до Жак. — Мирът е дело на вяра… на вяра и на обич към ближния… — За няколко секунди той постоя съвършено неподвижен, после се отдалечи със загадъчна усмивка на устните.

Жак забеляза Патерсън и Алфреда, които преминаха през стаята, продължавайки да разговарят полугласно. Те безгрижно вървяха към другата стая, където сигурно беше Менестрел. До англичанина младата жена изглеждаше съвсем дребна. Висок и гъвкав, с лула в уста, Патерсън вървеше, като се навеждаше към нея. Тънките му черти, светлото му гладко избръснато лице, кройката на дрехите му, макар и изтъркани, го правеха да изглежда по-изискан от другарите си. Минавайки край групата на Жак, Алфреда вдигна дълбокия си поглед, в който понякога, както в този момент, блясваше неочаквана искра, скрит огън, който сякаш я обричаше на някаква героична съдба.

Патерсън се усмихна на Жак. Той изглеждаше оживен и щастлив и това го подмладяваше още повече:

— Ришардле ми даде всичко това — извика той хлапашки, като поднесе на Жак половин пакет тютюн. — Свий си цигара, Тибо!… Не щеш ли?… Грешиш… — Той вдъхна дълбоко от цигарата си и сладострастно изпусна облак дим през ноздрите си: — Уверявам те, драги, тютюнът е великолепно нещо наистина!

Жак ги гледаше как се отдалечават и се усмихваше. После машинално също се упъти към стаята, в която те бяха влезли. Спря се на прага и се облегна на рамката на вратата.

Дочу гласа на Менестрел — сух и рязък, със саркастична интонация в края на фразите.

— Разбира се, аз не отричам реформите по принцип! В някои страни борбата за реформи може да бъде платформа за борба. Сравнителното благосъстояние, завоювано от пролетариата, повдигайки неговото ниво, може да допринесе до известна степен за повишаването на неговото революционно възпитание. Но вашите реформисти си въобразяват, че реформите са единственото средство за постигане на целта. Те са само едно измежду многото други средства! Вашите реформисти си представят, че социалните закони и икономическите придобивки по необходимост усилват динамизма на пролетариата, като същевременно подобряват благосъстоянието… Това още не е доказано! Те си въобразяват, че реформите ще бъдат достатъчни да ускорят часа, в който пролетариатът само ще направи знак, и политическата власт автоматично ще падне в ръцете му. Това още не е доказано!… Няма раждане без големи болки.

— Няма революция без бурна криза, без Wirbelsturm[100] — обади се един глас. Жак разпозна германския тембър на Митьорг.

— Вашите реформисти дълбоко се заблуждават — продължи Менестрел. — Те се мамят двойно: първо, защото надценяват силите на пролетариата; второ, защото надценяват капитала. Пролетариатът е още много далеч от онази степен на зрелост, която те му приписват. Той няма нито достатъчна сплотеност, нито достатъчно класово съзнание, нито достатъчно… и т.н., за да мине в офанзива и да завземе властта. Колкото до капитала, вашите реформисти си мислят, че понеже губи почва, той ще се остави да го подкопават все повече и повече с всяка реформа, докато го съборят. Абсурд! Неговата воля да се бори срещу революцията, неговите сили за съпротива са непокътнати. Неговият макиавелизъм не престава да се готви за контраофанзива. Смятате ли, че той не знае какво върши, като се съгласява на тези реформи, с които печели официалното ръководство на партията и които разделят работническата класа, като установяват разграничения между трудещите се и т.н… Разбира се, аз знам, че капиталът е дълбоко разделен вътрешно; знам, че въпреки привидната солидарност противоречията между капиталистите се усилват. И това е още едно основание да смятаме, че преди да се остави да бъде експроприиран, капиталът ще изиграе всички свои карти. Всички! И една от тези, върху които той, криво или право, разчита най-много, е войната! Войната, която трябва да му върне изведнъж целия терен, който социалните придобивки са му отнели! Войната, която трябва да му позволи да разедини и да унищожи пролетариата!… Първо, да го разедини, защото пролетариатът не е още всецяло неподатлив на патриотичното чувство; една война би противопоставила големи пролетарски фракции срещу фракциите, верни на Интернационала… Второ, да го унищожи, защото от двете страни на фронта по-голямата част от трудещите се ще бъде изтребена по бойните полета; а останалата част ще бъде деморализирана — в победената страна, или ще бъде лесно да бъде парализирана и приспана — в страната победителка…

VI

— Този Кийьоф! — рече Сергей Зелавски, като застана до Жак.

Той беше видял, че Жак се отдели от групата и го бе последвал.

— Чудно как се запечатва в паметта това, което се е случило в детството ни… Нали? — Той изглеждаше по-разсеян от обикновено. — А ти, Тибо — запита той, — как стана… — Той се поколеба да каже думата „революционер“. — Как дойде при нас?

— О, аз! — отвърна Жак полуусмихнат и леко сви рамена, сякаш за да избегне въпроса.

— Аз — поде веднага Зелавски с увлечението на стеснителните хора, които са щастливи, когато веднъж поне се поддадат на изкушението да заговорят за себе си, — аз много добре знам как едно нещо водеше към друго още като избягах от колежа… Но мисля, че тогава бях вече доста подготвен… Първото сътресение получих много преди това… Още в ранното си детство…

Той се навеждаше към пода и гледаше ръцете си, които ту сключваше, ту разтваряше, докато говореше — две бели ръце, малко пълни, с къси пръсти, четвъртити на върха. Отблизо се виждаше, че във вдлъбнатините на слепоочията и около очите кожата му бе ситно набръчкана. Дългият му и гърбав нос с прилепнали ноздри сякаш пореше въздуха като кораб; това впечатление се усилваше още повече от косата линия на веждите и полегатото чело. Русите му мустаци с необикновени размери бяха сякаш направени от мъхеста коприна или от стъклени нишки по някакъв неизвестен и неразбираем начин: те се люлееха от вятъра с лекотата на воал, с гъвкавостта на онези прозрачни, въздушно леки перки у някои риби в далекоизточните морета.

Той постепенно бе избутал Жак до дъното на стаята, зад масата със списанията, където двамата останаха сами.

— Баща ми — продължи той, без да го гледа — беше директор на голяма фабрика, която беше построил в семейното имение на шест версти от Городня. Спомням си всичко много добре… Но никога не мисля за това, знаеш ли? — додаде той, като вдигна глава и спря върху Жак ласкавия си поглед. — Защо ли тази вечер?…

Жак имаше свой начин да слуша — търпелив, сериозен, дискретен, който предразполагаше към изповеди. Усмивката на Зелавски стана още по-широка.

— Всичко това е много забавно, нали? Спомням си голямата къща, Фома, градинаря, селцето на работниците при окрайнината на гората… Спомням си като съвсем малък как присъствувах с майка ми на една церемония, която се повтаряше всяка година; трябва да е било на именния ден на баща ми. Беше в двора на фабриката. Баща ми стоеше прав сам пред една маса, на която върху поднос бяха натрупани цял куп рубли. Всички работници, превили гръб, минаваха мълчаливо един след друг пред него. На всекиго баща ми даваше по една монета. А те, един след друг, хващаха ръката му и я целуваха. Да, така беше по онова време в Русия. И аз съм сигурен, че в някои губернии още е така и сега, в 1914 година… Баща ми беше много висок, с много широки рамене; и винаги стоеше съвсем изправен. Аз се боях от него. Може би и работниците се бояха. Спомням си, че след закуската в десет часа, когато тръгваше за фабриката, щом си сложеше шубата и калпака във вестибюла, винаги вземаше и пистолета, който беше в чекмеджето. Мушкаше го ей така, с един замах в джоба. И никога не излизаше без бастуна си, дебел бастун с олово на края, много тежък — едва можех да го повдигна. А той — пфют! — го въртеше между пръстите, като си подсвиркваше… — Развеселен от спомена за тези подробности, Зелавски се усмихна: — Баща ми беше много силен човек — добави той след кратко мълчание. — Боях се от него заради това, но го и обичах по същата причина. И всички работници бяха като мене. Те се страхуваха, защото беше суров, деспот, дори жесток, когато се налагаше. Но в същото време го обичаха, защото беше силен. И освен това беше справедлив; безмилостен, но справедлив! — Той отново се спря, сякаш развълнуван от закъснели угризения. Но успокоен от вниманието на Жак, подхвана: — И после един ден всичко се преобърна в къщи. Мъже в униформа влизаха, излизаха. Баща ми не се върна да обядва с нас. Майка ми не пожела да седне без него на масата. Вратите се блъскаха. Слугите тичаха из коридорите. Майка ми непрекъснато стоеше на прозореца на горния етаж… Чувах, че казват: „Стачка, сблъскване, полицията ги нападнала…“ И изведнъж долу се разнесоха викове. Аз веднага си мушнах главата през перилата на стълбището и съгледах дълга носилка, цялата изцапана с кален сняг, и върху нея какво да видя? — баща ми лежи с разкъсана шуба, без шапка… Баща ми беше станал съвсем мъничък, свил се бе, едната му ръка висеше… Започнах да викам. Хвърлиха ми една кърпа на главата и ме изтикаха в другия край на къщата, между прислужничките, които четяха молитви пред иконата и бърбореха като свраки… Най-после и аз разбрах… Работниците бяха направили това; същите, които бях виждал да минават пред баща ми и да му целуват ръка с наведен гръб; същите работници, които този ден вече не искаха да му целуват ръка и да получават рубли… Те бяха изпочупили машините и бяха станали по-силни от баща ми! Да, работниците! По-силни от баща ми!

Той не се усмихваше вече. Гладеше с края на пръстите си върха на дългите си мустаци и гледаше Жак от долу на горе с тържествен вид.

— В този ден, драги мой, всичко се промени за мен: не бях вече с баща си, а с работниците… Да, именно в този ден за първи път разбрах колко велико, колко красиво нещо е един приведен народ, който изправя гръб!

— Бяха убили баща ти? — попита Жак.

Зелавски се разсмя като хлапак.

— Не, не… Само натъртвания и синини, нищо, почти нищо… Обаче след това баща ми се отказа от управлението на фабриката и вече не стъпи там. Седеше си в къщи, пиеше водка и непрекъснато тормозеше майка ми, прислугата, селяните… Мене ме бяха пратили в колежа в града. Не се връщах вече в къщи. Минаха две-три години и един ден получих писмо от майка си — пишеше ми, че трябва да се моля и да скърбя, защото баща ми умрял. — Зелавски бе станал отново сериозен и бързо добави, сякаш на себе си: — Но аз не се молех вече… Наскоро след това избягах.

Няколко минути те постояха мълчаливо.

Навел очи, Жак изведнъж си припомни своето детство. Виждаше отново апартамента на улица Дьо л’Юниверсите, чувствуваше миризмата на килимите, на тапетите, особения топъл дъх в кабинета на баща си, когато се връщаше вечер от училище… Виждаше старата госпожица дьо Вез, която ситнеше по коридорите, Жиз като малко момиченце с кръглото си лице и хубавите верни очи. Виждаше класната стая, часовете в училище, междучасията… Спомняше си за приятелството с Даниел, подозрението на учителите, безразсъдното бягство в Марсилия, завръщането в къщи с Антоан, баща им, който ги чакаше, облечен в редингот, прав под полилея във вестибюла… И после ужасните месеци, прекарани в изправителния дом, килията, ежедневната разходка под наблюдението на пазача… Неволна тръпка полази по гърба му. Той вдигна очи, пое въздух издълбоко и хвърли поглед наоколо си.

— Гледай ти — рече той, като се дръпна от ъгъла, в който стояха, и се разтърси като куче, което излиза от водата, — ето го и Прецел!

Лудвиг Прецел и сестра му Цецилия тъкмо влизаха. Те се мъчеха да се ориентират между групите, като новодошли, които не познават всички посетители на клуба. Забелязвайки Жак, те едновременно махнаха с ръка и спокойно се приближиха до него.

И двамата бяха чернокоси, еднакви на ръст и поразително си приличаха. И двамата имаха кръгъл, доста масивен врат, антични глави с неподвижни, дълбоко изрязани черти, сякаш стилизирани, човек би казал, че не са създадени от природата, а са изработени по правилата; ръбът на носа бе продължение на линията на челото без никакво вдлъбване при веждите. Погледът едва успяваше да оживи тези лица на статуи. Може би очите на Лудвиг блестяха малко по-живо от очите на сестра му, които никога не отразяваха човешко чувство.

— Ние се върнахме вчера — обясни Цецилия.

— От Мюнхен ли? — попита Жак, като стискаше протегнатите ръце.

— От Мюнхен, от Хамбург, от Берлин.

— А миналия месец бяхме в Италия, в Милано — добави Прецел.

Един дребен, тъмнокос човек, на когото едното рамо бе по-високо от другото, мина край тях и изведнъж се спря с озарено лице.

— В Милано ли? — извика той с широка усмивка, която показа хубавите му конски зъби. — Видя ли другарите от „Аванти“?

— Да, разбира се.

Цецилия обърна глава.

— Ти оттам ли си?

Италианецът кимна няколко пъти утвърдително с глава, като се смееше.

Жак го представи:

— Другарят Сафрио.

Сафрио беше най-малко четиридесетгодишен. Беше нисък, набит, малко несъразмерно сложен. Две прекрасни черни очи, кадифени и лъскави, озаряваха лицето му.

— Знам каква беше вашата партия преди 1910 година — заяви Прецел. — Беше, тъй да кажа, една от най-нищожните. А сега! Видяхме стачките през Червената седмица — невероятен напредък!

— Да, каква сила! Каква смелост! — извика Сафрио.

— Италия — поде Прецел с поучителен тон, — разбира се, е заимствувала много от организационните методи на германската социалдемокрация. Днес италианската работническа класа е обединена и дори твърде дисциплинирана. Действително е готова да се впусне напред! И особено селският пролетариат там е по-силен, отколкото където и да е другаде.

Сафрио се смееше от удоволствие.

— Петдесет и девет наши депутати в Камарата! А нашата преса! Нашият „Аванти“! Повече от четиридесет и пет хиляди тираж всеки брой! Кога беше при нашите?

— През април и май. За конгреса в Анкона.

— Познаваш ли Серати? Ами Велла?

— Серати, Велла, Баччи, Москалегро, Малатеста…

— А нашия велик Турати?

— Ах! Той е реформист!

— Ами Мусолини[101]? Той не е никакъв реформист! А истински революционер! Познаваш ли го?

— Да — отвърна лаконично Прецел с едва доловима гримаса, която Сафрио не забеляза.

— Ние живяхме заедно в Лозана, Бенито и аз — поде италианецът. — Той чакаше амнистията, за да може да се върне при нас… И винаги когато дойде в Швейцария, се отбива да ме види. И тази зима също…

— Е in Abenteurer[102] — пошепна Цецилия.

— Той е от Романя[103] като мен — продължи Сафрио, като гледаше наоколо си с усмихнат поглед, в който блещукаше малко гордост. — Романец е, приятели сме още от малки деца, като братя сме с него. Баща му беше кръчмар, на шест километра от селото… Добре го познавах… Един от първите интернационалисти в Романя! Само да го чуеше как ругае чернокапците и патриотите! А колко се гордееше със сина си! Все казваше: „Бенито и аз, стига да поискаме, един ден можем да смажем всички мерзавци на този режим!“ И очите му блестяха точно както очите на Бенито… Каква сила има в очите си Бенито! Нали!

— Ja, aber er gibt ein wenig an — прошепна Цецилия, като се обърна към Жак, който се усмихна.

Лицето на Сафрио се помрачи:

— Какво каза тя за Бенито?

— Каза: „Er gibt an…“ Малко се перчи, обича да хвърля прах в очите на хората… — обясни Жак.

— Мусолини? — извика Сафрио. Той хвърли гневен поглед към младата жена. — Не! Мусолини е истински, чист революционер! Открай време антимонархист, антипатриот, антиклерикал. И дори велик condottiere!… Истински революционен водач!… И винаги положителен, реалист… Най-напред действие, после доктрина! През време на стачките във Форли беше като дявол — по улиците, на митингите, навсякъде! Пък и знае да говори! И не празни речи! Винаги казва: „Направете това, направете онова!“ О, колко беше доволен, когато развинтихме релсите, за да спрем един влак! Всички енергични действия срещу експедицията в Триполи биха подсказани от неговия вестник и от него. В Италия той е душата на нашата борба! Чрез колоните на „Аванти“ той именно вдъхва всеки ден на масите революционната furia[104]! Кралското правителство няма друг противник от същата величина. Ако социализмът изведнъж се засили у нас, това се дължи може би главно на дейността на Бенито. Да, добре видяхме това този месец. Червената седмица! Как веднага използува случая!… А, дявол да го вземе, ако само бяхме слушали неговия вестник! Още няколко дни и цяла Италия щеше да бъде в пламъци! Ако Конфедерацията на труда не се бе уплашила и не бе прекратила стачката, това щеше да бъде началото на гражданска война, сгромолясването на монархията! Италианската революция! У нас, Тибо, в Романя една вечер другарите обявиха република! Si, si![105] — Той нарочно обръщаше гръб на Цецилия и на Прецел и се обръщаше само към Жак. После отново се усмихна и като вложи някаква ласкава строгост в гласа си, каза: — Внимавай, Тибо, не вярвай на всичко, което чуваш!

После бавно вдигна рамене и се отдалечи, без да погледне двамата германци.

Последва кратко мълчание.

Алфреда и Патерсън бяха оставили отворена вратата на стаята, където беше Менестрел. Самият той не се виждаше, но макар че никога не повишаваше тон, от време на време гласът му достигаше до групата.

— А у вас работите добре ли вървят? — запита Зелавски, като се обърна към Прецел.

— В Германия ли? Все по-добре и по-добре!

— У нас — заяви Цецилия — преди двадесет и пет години имаше само един милион социалисти, преди десет години — два милиона, а днес имаме четири милиона!

Тя говореше, без да бърза, почти без да движи устните си, но с предизвикателен тон, като местеше тежкия си поглед ту върху Жак, ту върху русина. Гледайки я, Жак винаги си мислеше за Омировото сравнение: волооката Хера.

— Това е безспорно — каза той с примирителен глас. От двадесет и пет години насам социалдемокрацията е извършила огромна творческа работа. Организаторският гений, който проявиха водачите, е нещо изумително… Само че човек би могъл да се запита дали революционният дух в германската партия не е — как да кажа — на път да намалява малко по малко… Именно поради това усилие, което е насочено единствено към организация…

Прецел се намеси:

— Революционният дух ли?… Не, не, бъди напълно спокоен! Най-напред трябва да се организираме, за да станем сила!… У нас има не само идеология, но и реализъм. И така е по-добре… Ако мирът бе запазен в Европа през последните години, особено имам пред вид годините 1911 и 1912, на кого се дължи това? И на кого се дължи, че днес можем да се надяваме за дълго време да избегнем една голяма европейска война? На германския пролетариат! Всички го знаят. Ти казваш: „Творческата работа на социалдемокрацията.“ Това е нещо много повече, отколкото ти си мислиш. Това е една монументална сграда. Партията е станала действително държава в държава. Но как? До голяма степен чрез нашата парламентарна дейност. В райхстага влиянието ни не престава да расте. Ако утре пангерманистите си позволят маневра като през време на агадирската криза[106], вече ще протестират не само двеста хиляди души в парка Трептов, а и всички социалистически депутати на райхстага! И заедно с тях цялата левица в страната!

Сергей Зелавски слушаше внимателно:

— И все пак вашите депутати гласуваха новия закон за въоръженията!

— Извинявайте — възрази Цецилия, като вдигна показалец.

Брат й я прекъсна.

— Ах! Трябва да разбираш от тактика, Зелавски! — каза той, като се усмихваше надменно. — Тук имаш две съвършено различни неща: имаш Militarvorlage, закона за въоръженията, и от друга страна, Wehrsteuer, закона, с който се отпущат кредити, за да се приложи този военен закон. Социалдемократите най-напред гласуваха срещу военния закон, но когато той бе прокаран в райхстага въпреки тяхната опозиция, те гласуваха закона за военните кредити. И това беше добра тактика. Защо? Защото в този закон се съдържаше нещо абсолютно ново за райха, нещо от капитално значение за нас: пряк имперски данък върху големите богатства. Трябваше да се използува случаят! Защото това беше едно действително ново завоевание за пролетариата!… Разбираш ли сега? И доказателство за това, че нашите депутати остават твърди противници на милитаризма, е фактът, че всеки път, когато могат да атакуват империалистическата външна политика на канцлера, те действуват единодушно!

— Така е — съгласи се Жак. — Но все пак… — Той се поколеба.

— Какво все пак? — запита Зелавски заинтересувано.

— Какво все пак? — повтори след него и Цецилия.

— Ами… какво… Имах случая в Берлин да бъда в допир с ваши социалистически депутати от райхстага и впечатлението ми беше, че борбата им срещу милитаризма остава в края на краищата доста платонична… Не говоря за Либкнехт, разбира се, но за другите. На повечето от тях е видимо неприятно да изтръгнат злото из корен, да се борят открито срещу духа на подчинение, който германските маси проявяват пред военщината… Имах впечатлението — как да кажа, — че те са останали въпреки всичко ужасно много германци… убедени, разбира се, в историческата мисия на пролетариата, но особено силно убедени в историческата мисия на германския пролетариат! Бяха много далече от мисълта да доведат своя интернационализъм и антимилитаризъм до точката, до която те са стигнали във Франция.

— Естествено — отвърна Цецилия и за миг клепките премрежиха погледа й.

— Естествено — повтори Прецел с тон на нападателно превъзходство.

Зелавски побърза да се намеси.

— Вашите буржоазни демокрации — забеляза той, като се усмихваше хитро — приемат социалистите в парламентите си, именно защото знаят добре, че тогава социалистите престават вече да бъдат истински опасни социалисти…

На другия край на стаята Митьорг, Шарковски и дядо Боасони бяха станали и се приближаваха.

Прецел и Цецилия се ръкуваха с тях.

Зелавски клатеше бавно глава и продължаваше да се усмихва.

— Знаеш ли какво мисля? — каза той, обръщайки се към Жак. — Мисля, че за да се държат масите в робство, вашите демократични режими, вашите републики, вашите парламентарни монархии, без да имат такъв вид, са може би също така страшни инструменти и по-опасни дори от нашия позорен царизъм…

— Прав беше Пилота онази вечер — заяви рязко Митъорг, който бе дочул разговора, — когато каза: „Борба до кръв срещу демокрацията — ето най-важното нещо в революционната дейност.“

— Извинявайте — възрази Жак. — Най-напред Пилота имаше пред вид само Русия, революцията в Русия и това, което каза, бе, че руската революция не трябва да започне с буржоазна демокрация, а от самото начало трябва да бъде пролетарска… Освен това нека да не преувеличаваме: все пак може да се извърши полезна работа в рамките на една демокрация… Човек като Жорес… Всичко, което социалистите са вече получили във Франция и още повече в Германия.

— Не — отсече Митьорг. — Революцията е едно нещо, а еманципация в рамките на демокрацията — съвсем друго! Във Франция водачите почти са се обуржоазили. Те са загубили чистото, истинското революционно чувство!

— Ние ще отидем да послушаме малко какво се говори оттатък — прекъсна го Боасони, като смигна лукаво с очи към отворената врата.

— Менестрел ли е там? — запита Прецел.

— Не го ли чуваш? — отвърна Митьорг.

Те замълчаха и се ослушаха. Гласът на Менестрел достигаше до тях, монотонен и отчетлив.

Зелавски хвана Жак под ръка:

— Да отидем и ние да послушаме.

VII

Жак застана до Ванхееде, който със сключени ръце и полузатворени клепачи се бе облегнал до прашните полици, където Моние трупаше стари позиви.

— Аз пък — казваше Траутенбах, германски евреин с червеникаворуси къдрави коси, който обикновено живееше в Берлин, но често идваше в Женева — не вярвам, че някога можете да свършите добра работа с легални средства. Това са боязливи начини на действие, подходящи за интелектуалци.

Той се обръщаше към Менестрел, като дебнеше по лицето му одобрителен знак. Но Пилота, седнал до Алфреда посред групата, се люлееше на стола си, загледан неподвижно някъде пред себе си.

— Трябва да направим разграничение — намеси се Ришардле, висок момък с черни коси, подстригани алаброс.

Преди три години тази космополитна група се бе образувала около него; и до пристигането на Менестрел той беше душата й. Впрочем той по свой почин се бе отдръпнал пред превъзходството на Пилота и оттогава умно и предано играеше ролята на негов помощник.

— Колкото страни, толкова и отговори… В някои демократични страни като Франция и Англия може да се приеме, че революционното движение напредва с легални средства… Временно! — Когато говореше, той винаги издаваше напред брада — остра, волева брада. Бръснатото му лице, бялото му чело, обкръжено от черни коси, бе също приятно на пръв поглед; но в черните му като катран зеници нямаше никаква благост, тънките му устни завършваха с остра като разрез черта и гласът му звучеше неприятно сухо.

— Трудното — обади се Шарковски — е да знаеш в кой момент трябва да минеш от легално действие към насилствено, към въстание.

Скада вдигна нос.

— Когато парата натиска много силно, капакът сам отхвръква от самовара!

Избухна смях, жесток смях; Ванхееде наричаше това „смеха на човекоядците“.

— Браво на азиатеца! — извика Кийьоф.

— Докато капиталистическата икономика разполага с властта — забеляза Боасони, като облиза с език розовите си устни, — народните искания за демократични свободи не подпомагат напредъка на истинската револю…

— Разбира се! — подхвърли Менестрел, без дори да погледне стария професор.

Последва мълчание.

Боасони поиска да вземе думата:

— Историята показва… Вижте какво стана за…

Сега Ришардле го прекъсна:

— Е, да, историята! Но дава ли ни право историята да смятаме, че може да се предвиди, че може предварително да се определи кога ще избухне една революция? Не! Един прекрасен ден самоварът избухва… Динамизмът на народните сили не се поддава на прогноза.

— Това още не е доказано! — обади се Менестрел с тон, който не търпеше възражение.

Той замълча, но на всички, които го познаваха, беше ясно, че се готви да заговори.

На събранията той развиваше мълчаливо мисълта си и дълго време не се намесваше в разискванията. Задоволяваше се от време на време да прекъсва говорещите с едно загадъчно: „Това още не е доказано“ или с уклончиво обезоръжаващо: „Разбира се“. Изречени от когото и да било другиго, тези фрази биха произвели комичен ефект, но остротата на погледа, твърдостта на гласа, напрегнатата воля, напрегнатият ум, които се чувствуваха у него, не предразполагаха към усмивки и принуждаваха дори и онези, които неговите резки маниери отблъсваха, да го слушат внимателно.

— Не трябва да смесваме нещата… — уточни той внезапно. — Да предвидиш! Може ли да се предвиди една революция? Какво значи това?

Всички слушаха. Той изпъна напред болния си крак и се окашля. После вдигна ръка с пръсти, наподобяващи ноктите на граблива птица; той често я държеше полузатворена, сякаш стискаше някаква невидима топка; сега докосна с ръка брадата си и я отпусна на гърдите си.

— Не трябва да смесваме революция и въстание. Не трябва да смесваме революция и революционна ситуация… Всяка революционна ситуация не поражда непременно революция. Дори когато поражда въстания. Пример: 1905 година в Русия — най-напред революционна ситуация, след това въстание, но без революция. — Той се замисли за няколко секунди. — Ришардле каза: „Прогноза“. Какво значи това? Мъчно е да предвидиш с точност момента, когато дадена ситуация ще се превърне в революционна. Въпреки това въздействието на пролетариата върху една предреволюционна ситуация може да благоприятствува, може да ускори създаването на революционно положение. Но това, което дава тласъка, е почти винаги някакво събитие, стоящо извън нея, събитие неочаквано, повече или по-малко непредвидено, т.е. чиято дата не може да бъде определена предварително.

Той бе опрял лакът върху облегалото на стола на Алфреда и бе облегнал глава на ръката си. За известно време очите му, подобни на очи на ясновидец в момент на прозрение, се втренчиха напрегнато в някаква далечна точка.

— Трябва да се разглеждат нещата такива, каквито са. В действителността. В практиката. — Той имаше особен начин да произнася думата „практика“ с рязък тон, като удар на цимбали. — Пример: Русия… Винаги трябва да се връщаме към примерите, към фактите! Само това може да ни научи на нещо. Тук нямаме работа с математиката. Революцията е като медицината: има теория, но има и практика. Има дори още нещо: изкуство… Но да не се спираме на това… — Преди да продължи, той се усмихна бегло на Алфреда, сякаш смяташе, че само тя може да оцени отклонението му. — В 1904 година преди манджурската война в Русия съществуваше предреволюционна ситуация. Предреволюционна ситуация, която можеше, която трябваше да доведе до революционна ситуация. Но как? Възможно ли бе да се предвиди как? Не. Голям брой циреи можеха да се спукат. Имаше поземления въпрос. Имаше еврейския въпрос. Имаше историите с Финландия, с Полша. Имаше руско-японския антагонизъм в Далечния изток. Невъзможно беше да се предвиди кой ще бъде неочакваният елемент, който ще превърне предреволюционната ситуация в революционна. И изведнъж неочакваното стана. Една клика от авантюристи и спекуланти успя да добие доста силно влияние върху царя, за да хвърли Русия във война с Япония без знанието и против политиката на министъра на външните работи. Кой можеше да предвиди това?

— Можеше да се предвиди, че руско-японското съперничество в Манчжурия неминуемо ще предизвика конфликт — забеляза тихо Зелавски.

— Но кой можеше да каже, че този конфликт ще избухне в 1905 година? И че ще избухне не заради Манчжурия, а заради Корея? Ето пример за това какво представлява новият елемент, който превръща предреволюционната ситуация в революционна ситуация… На Русия бяха нужни тази война и тези поражения… Едва тогава видяхме как положението стана революционно и се развиваше, докато достигна до въстание… Въстание, но не революция! Не пролетарска революция! Защо? Защото прерастването на една революционна ситуация във въстание е едно нещо, а прерастването на въстанието в революция е друго нещо… Нали, момиченце? — добави той полугласно.

Докато говореше, той на няколко пъти бързо наведе глава, за да погледне лицето на младата жена. След това замълча изведнъж, без да вдигне очи към никого. Като че ли не толкова разсъждаваше върху току-що казаното от него, а по-скоро разглеждаше абсолютната стойност на теоретичната система, в която обичаше да се движи, без никога обаче да изпуща от очи отношението между теорията и действителността, между революционния идеал и дадено фактическо положение. Очите му бяха непрекъснато втренчени нанякъде. В подобни моменти изглеждаше така, сякаш цялата му жизненост бе наистина събрана в тъмния пламък на погледа му; и този поглед, почти нечовешки, създаваше представата за скрит огън, който безспирно гори отвътре, изгаря душата и се подхранва от нея.

Дядо Боасони, когото революционните теории интересуваха повече от самата революция, наруши мълчанието:

— Да! Така! Съгласен! Мъчно е да се предвиди прерастването на предреволюционната ситуация в революционна ситуация… Но чакайте… когато революционното положение е вече създадено, не става ли възможно да се предвиди революцията?

— Да се предвиди! — отсече Менестрел раздразнено. — Да се предвиди… Важното не е толкова да се предвиди… Важното е да се подготви, да се ускори преминаването от революционна ситуация към революция! Тогава всичко зависи от субективните фактори: от способността на водачите и на революционната класа да минат към революционно действие. И на нас всички, които сме част от авангарда, се пада да доведем тази способност до максимум, и то с всички средства. Когато тази способност е достатъчна, тогава може да се ускори преминаването към революция. Тогава могат да се ръководят събитията. Тогава вече, да, както казвате, човек може да предвижда!

Менестрел бе изрекъл последните фрази на един дъх, снишавайки глас и толкова бързо, че мнозина от тези чужденци не можаха да ги схванат. Той замълча, наклони леко глава, усмихна се бегло и затвори очи.

Жак, който стоеше прав, забеляза свободен стол до прозореца и отиде да седне на него. Той винаги участвуваше най-добре в колективния живот, когато можеше без да скъса допир с другарите си, да избяга от непосредствената близост с тях и да намери себе си, като стои малко по-настрана; в такива моменти се чувствуваше не само солидарен, но и братски привързан към тях. Наместил се удобно на стола си, със скръстени ръце, опрял глава на стената, той разглеждаше групата, която, освободена за минута от напрежението, вече наново обръщаше очи към Менестрел. Позите бяха различни, но всички изразяваха най-съсредоточено внимание… Колко силно обичаше той всички тези хора, всецяло отдадени на революционния идеал, вечно преследвани, чийто борчески живот познаваше така добре! Идеологически не бе съгласен с неколцина измежду тях, страдаше от тяхното неразбиране, от техните грубости, но ги обичаше всички, защото всички те бяха „чисти“. Чувствуваше се горд, че и те го обичат, защото и те го обичаха въпреки разликите в убежденията, и те чувствуваха добре, че той също е „чист“… Внезапно вълнение замъгли погледа му. Той престана да ги вижда, да ги различава един от друг; за миг тази група от поставени извън закона хора, дошли от четирите краища на Европа, се превърна пред очите му в образа на измъченото човечество, което, осъзнало робството си, разбунтувано, събираше всичките си сили, за да построи един нов свят.

Гласът на Пилота се издигна в тишината:

— Да се върнем на руския пример, на големия опит. Трябва постоянно да се връщаме към него… Можеше ли да се предвиди в 1904 година, че предреволюционното положение ще стане революционно на следната година, след пораженията в Далечния изток? Не!… В 1905 година, когато това революционно положение бе създадено от обстоятелствата, можеше ли да се знае дали революцията, пролетарската революция, ще избухне? Не! И още по-малко можеше да се знае дали тя може да успее… Обективните фактори бяха чудесни, типични! Но субективните фактори бяха недостатъчни… Припомнете си фактите. Прекрасни обективни условия! Военни поражения, политическа криза. Икономическа криза — криза в снабдяването, оскъдица… и тъй нататък… Температурата се покачва бързо: общи стачки, селски бунтове, бунтове във войската, „Потемкин“, декемврийски въстания в Москва… Защо обаче революцията не успя да избухне от тази революционна ситуация? Поради недостатъчност на субективните фактори, Боасони! Защото нищо не бе подготвено! Нямаше истинска революционна воля! Нямаше ясни директиви в ума на водачите! Нямаше разбирателство между тях! Нямаше йерархия, нямаше дисциплина! Нямаше достатъчно връзка между водачите и масите и главно нямаше съюз между работническите маси и селските маси — липсваше солидна революционна подготовка между селяните!

— И все пак мужиците… — осмели се да почне Зелавски.

— Мужиците? Те наистина направиха малко смутове в селата, нападнаха феодалните имения, изгориха тук-таме господарските замъци. Съгласен! Но кой прие да тръгне срещу работниците? Мужиците! От какво бяха съставени полковете, които избиваха зверски по московските улици с куршуми революционния пролетариат? От мужици! Мужиците и само мужиците!… Отсъствие на субективни фактори — повтори той троснато. — Когато знаем какво стана през декември 1905, когато човек мисли за изгубеното време в теоретични спорове между социалдемократите, когато констатираме, че водачите не се бяха дори споразумели относно преследваните цели, нито бяха съгласни да действуват по общ тактически план — и то до такава степен, че стачките в Петербург бяха глупашки прекратени точно в момента, когато въстанието започваше в Москва, — че стачката на нощите и железниците завърши през декември точно в момента, когато спирането на съобщенията щеше да парализира правителството и да му попречи да хвърли към Москва полковете, които направо смазаха въстанието, тогава човек добре разбира защо в Русия от 1905 година революцията… — Той се поколеба за миг, наведе глава към Алфреда и бързо прошепна: … революцията беше предварително о-съ-де-на!

Ришардле, който седеше, опрял лакти на коленете, наведен напред и въртейки пръсти, вдигна изненадано очи:

— Предварително осъдена ли?

— Разбира се! — отвърна Менестрел.

Последва мълчание.

— Но тогава — осмели се да се обади Жак от мястото си, — вместо да докараш работите до такъв край, не е ли по-добре…

Менестрел гледаше Алфреда. Той се усмихна, без да обърне очи към Жак. Скада, Боасони, Траутенбах, Зелавски и Прецел явно се съгласяваха с Жак, който продължи:

— Понеже царят бе дал конституция, нямаше ли да бъде по-добре…

— … да се постигне временно разбирателство с буржоазните партии… — доуточни Боасони.

— … да се използува моментът, за да се организира методично руската социалдемокрация — добави Прецел.

— Не, аз не мисля така — възрази кротко Зелавски. — Русия не е Германия. Мисля, че Ленин имаше право.

— Съвсем не! — извика Жак. — Аз мисля, че прав беше Плеханов! След октомврийската конституция не трябваше „да се грабне оръжието“… Трябваше да се спре движението! Да се закрепи придобитото!

— Те обезсърчиха масите — рече Скада. — Убиваха без полза.

— Това е вярно — поде Жак пламенно. — Така щяха да се избягнат много страдания… Толкова кръв, пролята безполезно!…

— Това тепърва ще се види — рече Менестрел сурово.

Той не се усмихваше вече.

Всички замълчаха и напрегнаха слух.

— Предварително осъдена революция? — поде той след кратка пауза. — Да! И то още от октомври… Но безполезно пролята кръв? Разбира се, че не е така!… — Той се беше изправил, макар че почти никога не ставаше, когато започнеше да говори. Отиде до прозореца, погледна разсеяно навън и бързо се върна при Алфреда: — Декемврийското въстание не можеше да завърши със завземането на властта. Съгласен! Но можеше ли това да бъде причина, за да не се действува така, като че ли завземането беше възможно? Разбира се, не! Най-напред, защото мощта на революционните сили се проверява само с опит, когато се извършва революция. Плеханов греши. Трябваше „да се грабне оръжието“ след октомври. Трябваше да се пролива кръв! Хиляда деветстотин и пета година е само един етап. Необходим етап, исторически необходим. След Парижката комуна това беше вторият опит, и то в по-голям мащаб, да се превърне една империалистическа война в социална революция. Кръвта, която се проля, не бе пролята напразно! До 1905 година руският народ — народът и дори пролетариатът — вярваше на царя. Кръстеха се, когато произнасяха името му. Но откакто царят заповяда да стрелят срещу народа, пролетариатът и дори много от мужиците започнаха да разбират, че не могат да очакват нищо нито от царя, нито от управляващите класи. В една тъй изостанала страна, тъй пропита от мистични настроения бе необходимо да се пролее кръв, за да се развие класовото съзнание… И това не е всичко. Също така от друга гледна точка, от техническа гледна точка, от гледна точка на революционната техника опитът имаше извънредно голямо значение. Водачите можаха да натрупат огромен опит! Може би утре ще си дадем сметка за това!

Той продължаваше да стои прав, със светнали очи, като подчертаваше всяка фраза с жестове. Китките му имаха женска гъвкавост, а в движенията му, в начина, по който извиваше пръсти, имаше нещо, напомнящо Изтока, танцьорките от Камбоджа, индуските змиеукротители.

Менестрел погали рамото на Алфреда и седна отново.

— Може би утре ще си дадем сметка за това — повтори той. — Както Русия в 1905 година, Европа днес е очевидно в предреволюционна ситуация. Противоречията на капиталистическия свят разяждат Европа. Благоденствието е само привидно… Но кога и как ще се появи новият фактор? Какъв ще бъде той? Икономическа криза? Политическа криза? Война? Революция в някоя страна? Кога и как ще се създаде революционна ситуация?… Много хитър би бил онзи, който би могъл да го предвиди!… Впрочем това няма значение. Новият фактор ще се появи. И това, което има значение, е да бъдем готови за този ден. В Русия през 1905 година пролетариатът не беше готов. И затова всичко пропадна. Готов ли е европейският пролетариат? Готови ли са неговите водачи? Не! Съществува ли достатъчно солидарност между фракциите на Интернационала? Не! Достатъчно силен ли е съюзът между водачите на пролетариата, за да бъде той ефикасен? Не! Нима си мислят, че тържеството на революцията ще бъде някога възможно без пълно концентриране на революционните сили на всички страни?… Действително образуваха международно бюро. Но какво представлява то? Едва ли нещо повече от един информационен орган. Дори не и зачатък на единен пролетарски център, без който няма да бъде възможно никакво задружно и решително действие!… Интернационалът? Само проява на духовното единство на пролетариата. И това не е малко. Но неговата истинска организация не е още създадена. Предстои отсега нататък да бъде създадена! В какво се изразява неговата дейност? В конгреси!… Не казвам нищо лошо за конгресите — и аз ще бъда във Виена на 23 август… Но всъщност нищо не може да се очаква от конгресите!… Пример: Базел 1912 година. Грандиозна манифестация срещу Балканската война — защо не! Но да видим резултатите. Гласуваха с ентусиазъм прекрасни резолюции. Прекрасна бе особено сръчността, с която избягнаха проблемата и дори израза „обща стачка“ в резолюциите си! Спомнете си разискванията. Въобще разглеждан ли е някога основно проблемът за стачката като практически проблем, който се представя по различен начин при разни случаи и в разни страни? Какво трябва да бъде положителното становище на пролетариата в тази или онази страна в случай на такава и такава воина?… Войната? Едно понятие. Пролетариатът? Друго понятие. Върху тези две понятия нашите водачи правят ораторски вариации подобно на пастора, който от амвона говори за доброто и за злото. Ето къде сме! Интернационалът е останал на плоскостта на неделните набожни чувства! Теорията не е още започнала да прониква в съзнанието на масите, не е успяла да обедини силите и революционния им подем.

Менестрел помълча малко.

— Всичко трябва да бъде извършено отсега нататък! — прошепна той замислено. — Всичко. Подготовката на пролетариата предполага огромно съгласувано усилие, което едва е набелязано досега. Ще говоря за това във Виена. Всичко трябва да бъде извършено отсега нататък — повтори той съвсем тихо. — Нали, момиченце?

Той се усмихна за миг; после погледът му мина по заобиколилите го в кръг слушатели и челото му се набръчка.

— Пример: как може Интернационалът да няма още своя месечен, дори седмичен вестник? Да няма един „европейски бюлетин“, издаван на всички езици и общ за всички работнически организации във всички страни? Ще говоря за това на конгреса… Това е най-добрият начин, чрез който водачите ще могат да дадат едновременно един и същи отговор, на милионите пролетарии, които във всички страни си задават почти едни и същи въпроси. Това е най-доброто средство, което ще позволи на всички трудещи се, активисти или не, да се осведомяват точно върху политическото и стопанско положение на света. Както са сложени сега нещата, това ще бъде един от най-добрите начини да се развие още повече международният рефлекс у работника. И металургът в Мотала, и докерът в Ливърпул трябва да чувствуват еднакво стачката, която е избухнала в Хамбург или в Сан Франциско, или в Тифлис, да я чувствуват еднакво като събитие, което лично ги засяга! Фактът, че всеки работник, всеки селянин, когато се върне от работа в събота вечер, ще намери на масата си, ще вземе в ръка този бюлетин и ще знае, че в същия час в целия свят всички пролетарии държат в ръка този вестник; фактът, че той ще може да прочете в него новини, статистики, указания кои въпроси са на дневен ред и ще знае, че в същия час в целия свят тези статии се четат от всички онези, които като него са осъзнали правата на масите — този факт вече сам по себе си ще представлява не-о-це-ни-ма възпитателна сила! Без да смятаме, че върху правителствата въздействието ще бъде…

Последните фрази се изнизаха с такава бързина, че слушателите едва можаха да ги схванат. Той се спря рязко, когато забеляза Жанот, сказчика, който влизаше в стаята, придружен от няколко приятели.

Всички редовни посетители на клуба разбраха, че тази вечер Пилота няма да каже повече нито дума.

VIII

Жак не познаваше Жанот. Той изглеждаше действително такъв, какъвто го бе описала Алфреда. Набит, малко важен, облечен в черни дрехи със старомодна кройка, той мина през стаята, стъпвайки на пръсти. Неговите ниски поклони и мазни жестове не подхождаха на тържественото му лице, увенчано с белоснежна грива като у животно, изобразено на герб.

Жак беше станал. Започнаха да представят Жанот на онези, които не го познаваха, и в глъчката, която се вдигна, Жак успя да се измъкне от стаята. Той мина в малкия кабинет на дъното, където се надяваше да поговори с Менестрел. Менестрел действително не се забави много. Както винаги дойде придружен от Алфреда. Разговорът беше кратък. Менестрел успя за няколко минути да намери в досието на Гитберг и Тоблер пет-шест документа, на които се основаваше обвинението. Той ги предаде на Жак заедно с кратка бележка до Хосмер. След това даде няколко общи съвети за практическия път, по който трябваше да започне разследването.

— Сега, момиченце, да отидем да вечеряме!

Алфреда бързо събра пръснатите книжа и ги подреди в чантата.

Менестрел се доближи до Жак. Той го загледа за миг и след това с приятелски тон, съвсем различен от онзи, който бе имал през време на споровете, запита полугласно:

— Нещо не е наред тая вечер, а?

Жак се почувствува неловко и усмивка на изненада се появи на устните му.

— Всичко е наред!

— Да не би да ти е неприятно, че трябва да заминеш за Виена?

— Напротив. Защо?

— Преди малко ми се стори, че си загрижен…

— О, не…

— Не се ли чувствуваш малко… малко самотен…

Жак продължаваше да се усмихва.

— Самотен — повтори той. После повдигна уморено рамене и усмивката му угасна. — Има дни, когато човек, без да знае защо, се чувствува по… самотен… Сигурно това чувство не ви е непознато.

Без да отговори, Менестрел пристъпи две крачки към вратата, после се обърна да види дали Алфреда е готова. Отвори вратата, пусна младата жена пред себе си и хвърли към Жак бегъл усмихнат поглед.

— Разбира се — каза той бързо. — Познавам това чувство, познавам го…

Клубът бе опустял. Моние подреждаше столовете и разтребваше стаите. Обикновено в събота и неделя посетителите оставаха до късно през нощта, но тази вечер повечето от тях си бяха дали среща след вечеря в зала „Ферер“ за сказката на Жанот.

Менестрел остави Алфреда да отмине малко напред, хвана Жак под ръка и тръгна надолу по стълбите, като влачеше малко крака си.

— Ние сме самотни, моето момче… Трябва да приемеш това веднъж завинаги. — Той говореше бързо и тихо. Замълча и погледът му се плъзна към Алфреда; след това още по-тихо повтори: — Вечно самотни. — Говореше с тон, сякаш прави съвършено обективна констатация, без никакъв примес на меланхолия или съжаление. И все пак Жак бе сигурен, че тази вечер Пилота мислеше за нещо лично.

— Да, зная — въздъхна Жак, забавяйки крачка. Той най-после спря, сякаш мъкнеше зад себе си огромен товар от объркани мисли, които му пречеха да върви. — Това е проклятието на Вавилонската кула! Хора на същата възраст, които водят същия живот, имат същите убеждения, могат да разговарят по цял ден, да говорят най-свободно, най-искрено помежду си, без да се разберат нито за минута, без да се срещнат нито за миг!… Живеем един до друг, непроницаеми един за друг… Един до друг като камъните по брега на езерото… Питам се дали думите, които създават у нас илюзията, че се разбираме, не ни разделят повече, вместо да ни сближават.

Той вдигна очи. Менестрел, застанал до него в края на стълбите, слушаше мълчаливо тъжния му глас, който отекваше между каменните стени на вестибюла.

— О, ако знаехте само как понякога ми се втръсват думите! — поде Жак с внезапен жар. — Как ми са омръзнали нашите празнословия! Колко ми е омръзнала цялата тази… идеология!

При последната дума Менестрел вдигна живо ръка.

— Очевидно. Говоренето би трябвало да бъде само начин за действие… Но докато не може да се действува, все вършим нещо, като говорим…

Той хвърли поглед към двора, където Патерсън и Митьорг се разхождаха и жестикулираха, очевидно продължавайки „празнословието“, започнато в клуба. После насочи острия си поглед към Жак.

— Търпение! Идеологическата фаза… е само фаза… Подготвителна, необходима фаза! Точна теория се създава чрез разисквания. Без революционна теория няма революционно движение. Без революционна теория няма авангард, няма водачи… Нашата „идеология“ те дразни… Да, без съмнение на онези, които ще дойдат след нас, тя ще се вижда като смешно пилеене на енергия… Но виновни ли сме ние? — Той бързо прошепна: — Времето за действие не е още дошло.

Жак слушаше внимателно и видът му сякаш казваше: „Изяснете се!“

— Капиталистическата икономика се държи още здраво — продължи Менестрел. — Има признаци за изхабяване на машината, но добре или зле, тя все още функционира. Пролетариатът страда и се вълнува, но в края на краищата още не умира от глад. В този куцащ свят, който се задъхва от натрупаната си сила, какво искаш да правят тези предвестници на бъдещето, които чакат момента за действие? Говорят! Опиват се с идеология! Тяхната дейност няма друго поле за действие освен полето на мисълта. Ние още не можем да въздействуваме на събитията…

— О — рече Жак, — да въздействуваме на събитията!

— Търпение, моето момче. Това ще трае само известно време. Противоречията на капиталистическия строй се задълбочават. Съперничествата между нациите се разширяват. Конкуренцията за пазари става все по-остра. Това е въпрос на живот или на смърт: цялата им система почива на постоянно разширяващи се пазари. Като че ли пазарите могат да се разширяват безкрайно!… И като дойдат до края на пропастта, ще се преметнат с главата надолу! Светът върви към криза, към неизбежна катастрофа. Тя ще бъде световна. Само почакай! Почакай всичко да се разстрои напълно в икономическия живот на света… Почакай, докато машините намалят още броя на заетите работници… Докато фалитите зачестят и безработицата се появи навсякъде, докато капиталистическата икономика се озове в положението на осигурително дружество, което трябва в един ден да изплати всичките си полици… Тогава!…

— Тогава какво?

— Тогава ще излезем от идеологията! Тогава времето на празнословията ще е минало! Ще запретнем, ръкави, защото ще бъде време да се действува, и тогава най-после ще можем да окажем влияние върху събитията! — Лицето на Менестрел светна за миг и отново стана сериозно. — Търпение… търпение — повтори той и обърна глава да потърси Алфреда с очи. Макар че тя беше доста далече, за да го чуе, той машинално измърмори: — Нали, момиченце?…

Алфреда се беше доближила до Патерсън и Митьорг.

— Елате с нас в „Избата“ да хапнем нещо — предложи тя на Митьорг, без да погледне Патерсън. — Нали, Пилоте? — извика тя весело на Менестрел.

За Патерсън и Митьорг думите й много ясно означаваха: „Пилота ще плати за всички.“

Пилота се съгласи, като мигна с очи.

— После всички ще идем в зала „Ферер“ — добави тя.

— Без мен — обади се Жак, — без мен.

„Избата“ беше малък вегетариански ресторант в един сутерен на улица Сент-Урс, зад Променад де Бастион, в средата на Университетския квартал; посещаваха я главно студенти-социалисти. Пилота и Алфреда вечеряха често там, когато не се връщаха да работят в Каруж.

 

 

Жак и Менестрел тръгнаха напред, последвани на няколко метра от Алфреда и двамата младежи.

Пилота както винаги неочаквано поде прекъснатия разговор:

— И все пак, знаеш ли, ние имаме голям късмет, че живеем в тази идеологическа фаза… Че сме родени на прага на ера, която започва… Много си строг към другарите. Аз пък им прощавам всичко, дори техните многоглаголствувания, заради жизнеността им… заради тяхната младост…

Той не можа да прикрие леката отсянка на меланхолия, която мина по лицето му. Обърна се, за да провери дали Алфреда върви зад тях.

Явно неубеден, Жак клатеше упорито глава.

Когато загубеше кураж, действително му се случваше да съди строго младите хора, които го заобикаляха. Струваше му се, че повечето от тях мислят крайно шаблонно, тесногръдо, самодоволно, нетолерантно; че са прекалено изпълнени с омраза; че системно използуват ума си, за да затвърдят схващанията си, а не за да ги разширяват и да ги опресняват; че мнозина измежду тях бяха по-скоро бунтари, отколкото революционери; и че повече обичат собствения си бунт, отколкото човечеството.

Той обаче се въздържаше да критикува другарите си пред Пилота и се задоволи да каже:

— Младостта им? Но нали аз тъкмо затова им се сърдя, че не са достатъчно… млади!

— Не са достатъчно млади ли?

— Не! Тяхната омраза е реакция на старци. Малкият Ванхееде е прав: истинската младост не е омраза, а любов.

— Мечтател! — каза тежко Митьорг, който ги беше настигнал. Той хвърли през очилата кос поглед към Менестрел. — За да желаеш истински, трябва да мразиш — заяви той след кратка пауза, загледан някъде далеч пред себе си. — Също както винаги е трябвало да избиваш, за да победиш. Така е! — прибави той почти веднага с предизвикателен тон.

— Не — възрази Жак убедено. — Без омраза, без насилие. Иначе никога няма да бъда с вас!

Митьорг го изгледа с поглед, в който нямаше никакво снизхождение.

Жак се бе навел леко към Менестрел. Той почака един миг, преди да продължи, но понеже Пилота не се намеси в разговора, поде почти грубо:

— Трябва да мразим! Трябва да избиваме! Трябва, трябва!… Какво разбираш ти, Митьорг? Нека един велик революционер да успее да победи не с кланета, а със силата на духа и всичките ви схващания за насилствена революция ще се променят!

Австриецът вървеше тежко, малко по-настрана от пилота и Жак. Лицето му бе сурово. Той не отговори.

— Ако през вековете всички революции са проливали твърде много кръв — продължи Жак, като хвърли отново поглед към Менестрел, — това е, защото онези, които са ги извършили, не са ги били предварително достатъчно подготвили и достатъчно обмислили. Всички революции са били повече или по-малко импровизирани, без предварителна подготовка, в атмосфера на паника, от сектанти като нас, които са въздигнали насилието в догма. Те са мислели, че вършат революция, а всъщност са се задоволявали с гражданска война… Съгласен съм, че насилието е необходимо при непредвидени обстоятелства; но същевременно не виждам нищо абсурдно в схващането, че при нашата степен на цивилизация е възможна революция от друг тип, бавна революция, търпеливо извършвана от умове като Жорес; от хора, оформили се в школата на хуманизма, чиито теоретични познания са узрели и които са имали време да изработят план за прогресивни действия. Това са опортюнисти в добрия смисъл на думата, подготвили завземането на властта чрез редица методични тактически операции, хора, които играят на всички дъски едновременно — в парламента, в общинските съвети, в синдикатите, в работническите движения, в стачките; революционери, които същевременно са и държавници и биха изпълнявали плана си с широта, с авторитет, със спокойната енергия, породена от ясната мисъл, революционери, на които времето ще сътрудничи. Изобщо революция, извършена със спазване на реда, при която никога да не се изгубва контрол върху събитията.

— Контрол върху събитията! — измърмори Митьорг, като размаха ръце. — Dummkopf![107] Не можем да си представим установяването на един нов режим другояче освен под натиск от катастрофа, в момент на колективен Krampf[108], когато всички страсти са развихрени… — Той говореше доста леко френски, но с подчертан и груб немски акцент. — Нищо истински ново не може да се извърши без устрема, подхранван от омразата. И за да почнеш да строиш, най-напред трябва една вихрушка, един Wirbelsturm да разруши всичко, да изравни всичко до последните развалини! — Той произнесе тези думи с наведена глава, с някакво безразличие, поради което те прозвучаха ужасно. После изправи чело: — Tabula rasa! Tabula rasa![109] — И направи отсечено движение, с което сякаш превърна на прах всички пречки, за да създаде празно място около себе си.

Жак повървя малко, преди да отговори.

— Да — въздъхна той, като се мъчеше да запази спокойствие. — Ти живееш — ние всички живеем — с аксиомата, че идеята за революция е несъвместима с идеята за ред. Ние всички сме отровени от героичния, кървав романтизъм. Но да ти кажа ли, Митьорг, има дни, когато се питам на какво всъщност се дължи всеобщото възприемане на теориите за насилие… Дали единствено защото насилието ни е необходимо, за да действуваме ефикасно? Не. А защото освен това тези теории задоволяват най-низките, най-старите и най-дълбоко вкоренените в човека инстинкти!… Да се погледнем в огледалото… С какви свирепи очи, с какво дивашко хилене, с каква жестока, варварска радост ние се преструваме, че приемаме насилието като необходимост! Докато истината е, че държим на него по съображения много по-лични, съображения, които не можем да признаем, защото всички ние таим дълбоко в сърцето си по някое желание за отмъщение, някое озлобление, на което трябва да дадем отдушник… И за да можем без угризения на съвестта да се насладим на жаждата за мъст, каква по-добра възможност от това, да я оправдаем като подчинение на неумолим закон?

Обиден, Митьорг рязко се обърна.

— Аз — запротестира той, — аз…

Жак не го остави да продължи.

— Чакай. Не обвинявам никого. А казвам — „ние“. Просто констатирам. Нуждата да рушим е все още по-силна от надеждата да градим… За колцина измежду нас революцията, преди да бъде дело на преустройство на обществото, е най-напред случай да утолим някаква жажда за отмъщение; нужда, която ще бъде задоволена в опиянението на стълкновението, на бунта, на гражданската война, в бруталното заграбване на властта? Какво опиянение от изстъпленията ще настъпи в деня, когато след кървава победа ще можем да наложим на свой ред нашата тирания, тиранията на нашата справедливост!… Подстрекател на смутове, Митьорг, ето какво е преди всичко в основата си всеки революционер! Не казвай не… Кой от нас смее да твърди, че напълно се е освободил от това заразително опиянение, от тази страст към разрушение? Виждам как някои дни и у най-добрите, у най-благородните, у най-способните на себеотрицание този пиян демон се надига…

— Разбира се! — отсече Менестрел. — Но там ли е въпросът?

Жак обърна живо глава, за да срещне погледа му. Напразно. Стори му се, че Менестрел се бе усмихнал, но не беше сигурен. И той се усмихна, но по друга причина: припомнил си бе това, което беше казал преди няколко минути: „Омръзнаха ми всички тези празнословия!“

Митьорг бе вдигнал вежди над очилата си и, изглежда, не желаеше повече да разговаря.

Стигнаха до площад Бур-дьо-Фур и го прекосиха мълчаливо. Керемидите на старите покриви аленееха в светлината на залеза. Тясната улица Сен-Леже се отваряше напред като тъмен коридор. Зад тях Патерсън и младата жена разговаряха високо. Чуваше се как се смеят, но думите им не можеха да се различат. На няколко пъти Менестрел погледна през рамо към тях.

Без да обясни връзката между мислите си, Жак пошепна:

— Като че ли индивидът не може да постъпи във войска, да участвува в група, да стане част от колективна сила, без да се откаже най-напред от достойнство…

— Какво достойнство? — запита австриецът. Изразът на лицето му показваше, че той не схваща връзката между тези думи и предишния разговор.

Жак се поколеба.

— Своето човешко достойнство — рече той най-после с нисък, неуверен глас, сякаш се страхуваше, че спорът може да пламне отново на друга плоскост.

Последва кратко мълчание. Изведнъж се чу острият глас на Менестрел:

— Човешко достойнство ли?

Въпреки почти закачливия тон въпросът беше загадъчен и на Жак се стори, че в него прозира известно вълнение. Често му се бе струвало, че долавя в душевната сухота на Пилота някаква отсянка, която го караше да мисли, че тази закоравялост е придобита и прикрива отчаянието на едно чувствително сърце, което не очаква да открие нищо ново в човешката природа, но което тайно и безутешно скърби за загубените си илюзии.

Митьорг забеляза само шеговития тон на Менестрел, разсмя се и чукна с нокът предните си зъби.

— Толкова политически усет нямаш ти, Тибо! — заяви той, като че ли за да приключи разговора.

Жак не можа да овладее раздразнението си.

— Щом да имаш политически усет означава да…

Този път Менестрел се намеси:

— Какво значи да имаш политически усет, Митьорг?… Да си готов да употребиш в обществените борби средства, към които в частния живот ние всички изпитваме отвращение, защото ги смятаме за непочтени или престъпни ли? Това ли е?

Той бе започнал фразата, като че ли се готвеше да каже някаква духовитост и я бе завършил със сериозен и сдържан, макар и настойчив тон. Смееше се тихо, със затворена уста, като дишаше шумно през нос.

Жак бе готов да отговори на Менестрел, но Пилота твърде много му импонираше, затова той се обърна към Митьорг:

— Една истинска революция…

— Една действително истинска революция — измърмори Митьорг, — една революция за спасението на народите, колкото и свирепа да бъде, не се нуждае от оправдание!

— Какво? Значи, средствата нямат значение?

— Точно така! — потвърди Митьорг, без да го остави да довърши. — Революцията не следва пътищата на твоите въображаеми теории. Революцията, драги другарю, хваща човека за гърлото. Когато действуваш, едно-единствено нещо има значение: да победиш!… Каквото и да мислиш, за мен целта не е да си отмъщаваме. Не, целта е да освободим човека. Въпреки волята му, ако е нужно! С куршуми, ако трябва! С гилотина! Когато искаш да спасиш човек, който се дави в реката, най-напред го удряш много силно по главата, за да можеш спокойно да го изтеглиш на брега… В деня, когато почне истинската игра, за мен ще има вече само една цел — да се прогони, да се измете тиранията на капиталистите. Когато въпросът е да съборим един Голиат от този ръст, Голиат, за когото всички средства са добри, когато той заробва народите, няма да се покажа толкова наивен, та да се церемоня при избора на средствата. За да се смажат глупостта и злото, всичко, което смазва, е добре дошло, дори глупостта и злото! Ако е необходима несправедливост, ако е необходима свирепост, аз ще бъда несправедлив, ще бъда и свиреп! Всяко оръжие е добро за мен, щом ме прави по-силен и с него мога да спечеля победата. Аз казвам: всичко е позволено в тази война! Всичко, абсолютно всичко, освен да бъдеш победен!

— Не — възрази Жак с жар. — Не! — Той потърси с очи Менестрел, но Пилота с ръце зад гърба и с прегърбени рамене вървеше малко встрани покрай къщите, без да гледа наоколо си.

— Не — поде Жак. Той без малко не каза: „Такава революция не ме интересува вече. Човек, способен на кървави жестокости, които той кичи с името справедливост, дори да спечели победата, никога няма да намери отново своята прежна чистота, своето човешко достойнство, своето уважение към човека, своя стремеж към справедливост, няма да намери своя свободен дух. Ако се стремя към революцията, то не е, за да издигна на власт подобен звяр…“ Той обаче се сдържа и каза само: — Не! Защото чувствувам много добре, че насилието, което проповядваш, заплашва едновременно и духовното начало.

— Какво от това! Не трябва да парализираме волята си заради някакви интелектуалки скрупули. Ако това, което ти наричаш духовното начало, трябва да бъде премахнато, ако духовната жизненост трябва да бъде задушена за половин век, толкова по-зле! И аз съжалявам като тебе, но все пак казвам: толкова по-зле! И ако е необходимо да ослепея, за да мога да действувам истински, тогава ще кажа: извади ми очите!

Жак се възмути:

— Не и не! Не може да се каже: толкова по-зле… Разбери ме, Митьорг… — Той се обръщаше към австриеца, но желанието му бе да изясни мисълта си пред Менестрел. — Не че придавам по-малко значение от тебе на крайната цел. Ако се бунтувам, то е в интереса на тази цел. Революцията, затънала в несправедливост, в лъжа, в жестокости, би била измамлив успех за човечеството. Такава революция би носила зародиша на собственото си разложение. Това, което би се постигнало с тези средства, не може да бъде трайно. Рано или късно такава революция ще бъде осъдена на свой ред… Насилието е оръжие на потисника! То никога няма да донесе истинска свобода на народите. Само ще докара тържеството на ново потисничество… Остави ме да се изкажа! — извика той, ядосан внезапно, като видя, че Митьорг иска да го прекъсне. — Разбирам, че черпите сила от този теоретически цинизъм; може би и аз бих превъзмогнал личното си отвращение и бих споделил вашия цинизъм, ако вярвах в неговата ефикасност. Но тъкмо там е въпросът, че аз не вярвам в него. Уверен съм, че никога истински напредък не може да бъде осъществен с долни средства. Да твърдиш, че славословиш насилието и омразата, за да дойде царството на справедливостта и на братството, е пълна безсмислица — това значи още от самото начало да извършиш предателство спрямо справедливостта и братството, които ние искаме един ден да възтържествуват в света… Не! Мисли си, каквото искаш, но за истинската революция, революцията, която заслужава да й посветиш всичките си сили, никога няма да се извърши, ако се отричат моралните ценности.

Митьорг искаше да възрази, но Менестрел го изпревари.

— Нашият непоправим Жак! — подхвърли той с фалцетовия глас, с който говореше понякога и който винаги учудваше хората.

Той беше присъствувал на спора само като слушател. Сблъскването на два различни темперамента винаги събуждаше интереса му. Тези училищни разграничения между духовно и материално, между насилие и „ненасилие“, взети в буквалния смисъл на думата, му изглеждаха абсурдни и безплодни. За него това бе типичен пример за псевдопроблем, типично лошо поставяне на въпроса. Но какъв смисъл имаше да им казва това?

Объркани, Жак и Митьорг замълчаха.

Австриецът се обърна към Пилота и изпитателно погледна за миг непроницаемото му лице. Съучастническата усмивка замръзна на устните му и лицето му се помрачи. Той беше недоволен от обрата, който Жак беше дал на спора; яд го бе и на Жак, и на Пилота, и на самия себе си.

След няколко минути мълчание той нарочно забави храчка, остави двамата мъже да го задминат и се присъедини към Патерсън и Алфреда.

Менестрел използува отсъствието на Митьорг, за да се доближи до Жак.

— Ти би искал — рече той — да очистиш революцията предварително, преди още тя да е започнала. Но е прекалено рано! Това би значило да й попречиш да се роди.

Той замълча за малко и сякаш отгатнал до каква степен думите му бяха засегнали чувствителността на Жак, бързо прибави, като го погледна проницателно:

— Но… аз те разбирам много добре.

Те продължиха да слизат мълчаливо по улицата.

Жак се опитваше спокойно да прецени себе си. Мислеше за образованието си. „Класическа култура… буржоазно образование… Това оставя в ума следи, които не се изличават… Дълго вярвах, че имам призвание към литературата и едва отскоро не мисля вече за литература. Винаги съм бил много по-склонен да гледам, да възприемам нещата, отколкото да съдя и да правя заключения… Очевидно това е слабост за един революционер!“ — каза си той малко разтревожен. Жак не хитруваше пред себе си; или поне не хитруваше съзнателно. Струваше му се, че не стои нито по-ниско, нито по-високо от другарите си; чувствуваше обаче, че е различен и че в края на краищата е по-малко добро „оръдие за революция“ от тях. Ще може ли някога като тях да се откаже от личната си съвест, да слее мисълта и волята си с абстрактната теория, с общото действие на една партия? Изведнъж той пошепна:

— Нима да запазиш, да защитиш независимия си дух значи непременно, че си негоден да участвуваш в общата борба? Но нали и вие правите същото, Пилоте?

Менестрел сякаш не го чу. Но след малко също каза шепнешком:

— Индивидуалистични ценности… Човешки ценности… Мислиш ли, че двете понятия са равнозначни?

Жак продължаваше да върви, обърнат към Пилота. Мълчаливият му въпрос сякаш накара Менестрел да изясни мисълта си. Той заговори като че ли неохотно:

— Човечеството, което се надига с нас, започва огромно преобразователно дело. То ще измени за векове напред не само отношението на човека към човека, но същевременно, по още по-поразителен начин, и самия човек; дори ще промени това, което той смята за свои инстинкти!

После Менестрел замълча и сякаш се затвори в мислите си.

IX

Няколко метра зад тях Митьорг крачеше до Патерсън и Алфреда, без да се намесва в разговора им. Младата жена ситнеше до англичанина, който с дългите си крака правеше по една крачка, докато тя направи две. Тя свободно бъбреше и вървеше така близо до него, че Патерсън постоянно докосваше рамото й.

— Когато го видях за първи път — казваше Алфреда, — беше по време на стачките. Бях отишла на митинг — заведоха ме приятели от Цюрих. Той взе думата. Ние седяхме на първите редове. Гледах го, гледах очите му, ръцете му… Накрая на митинга се сбиха. Оставих приятелите си и изтичах да застана до него. — Тя като че ли сама бе изненадана от спомените си. — И оттогава не съм се разделяла с него. Нито за ден. Струва ми се дори нито за час…

Патерсън хвърли поглед към Митьорг, поколеба се за миг и със странен тон каза полугласно:

— Ти си неговият талисман…

Тя се засмя.

— Пилота е по-любезен от тебе, Пат… Той не казва „талисман“, а „ангел-пазител“.

Митьорг слушаше с половин ухо и мислено продължаваше спора си с Жак. Беше сигурен, че е прав. В Жак той ценеше другаря и дори се бе опитал да се сприятели с него, но той съдеше строго партийния деец Жак. В този момент Митьорг изпитваше глуха неприязън към него. „Трябваше да му натрия носа веднъж завинаги!… И то именно пред Пилота!“ Митьорг беше от онези, на които никак не се нравеше близкото приятелство между Жак и Менестрел. Не че изпитваше някаква долна ревност; той страдаше от тяхната близост като от явна несправедливост. Не се съмняваше, че преди малко Пилота мълчаливо бе одобрил думите му, макар че двусмисленото мълчание на Менестрел го бе силно раздразнило. Надяваше се, че при случай въпросът ще се уясни и той ще може да си го върне на Жак.

Менестрел и Жак, които бяха отминали доста напред, се спряха в началото на Променад де Бастион. Като пресечеха градината, можеха да излязат направо на улица Сент-Урс.

Слънцето залязваше. Зад решетките на парка златисти изпарения се носеха още над тревата. Неделната вечер беше привлякла много хора на Променад де Бастион, който беше нещо като Люксембургската градина на Женевския университет. Всички пейки бяха заети и тълпи оживени студенти се разхождаха по правите алеи, където под високите сенчести дървета бе малко по-свежо. Оставяйки Алфреда и англичанина, Митьорг ускори крачка, за да настигне двамата мъже.

— … все пак малко грубо схващане за живота — казваше Жак. — Фетишизъм към материалното благополучие!

Митьорг го измери с очи и нарочно, без да знае за какво става дума, се намеси в разговора.

— Сега пък какво? Сигурно упреква революционерите, че се стремят към материални блага! — измърмори той със злобен смях, който не предвещаваше нищо добро.

Изненадан, Жак го изгледа дружелюбно. Той винаги посрещаше със снизхождение променчивите настроения на австриеца. Считаше Митьорг за изпитан другар, който не се стреми да блесне, и за извънредно верен приятел. Той бе доловил, че грубостта му се дължеше на самотност, на нещастно детство; че под своята гордост и обидчивост Митьорг прикрива някаква вътрешна борба или слабост. Жак бе вярно отгатнал. Този сантиментален немец таеше у себе си дълбока мъка: знаеше, че е грозен и болезнено преувеличаваше грозотата си; стигаше дотам, че някои дни изпадаше в пълно отчаяние.

Жак с готовност започна да обяснява:

— Тъкмо казах на Пилота, че мнозина измежду нас мислят, чувствуват и желаят щастието по начин, който е абсолютно буржоазен… Не смяташ ли? Какво ще рече да бъдеш революционер, ако не да имаш преди всичко лично, вътрешно отношение към нещата. Не значи ли това преди всичко да си извършил революция в себе си, да си очистил духа си от навиците, оставени от стария ред?

Менестрел хвърли към него бърз поглед. „Да си очистил — повтори си той наум развеселен. — Странно момче е този Жак… Толкова се е отърсил от буржоазното наистина… Духът му е действително очистен от навиците, да… с изключение на най-буржоазния навик, да поставя духа в основата на всичко!“

Жак продължи:

— Често съм оставал поразен от значението, от несъзнателното уважение, което повечето от нас продължават да отдават на материалните блага…

Но Митьорг държеше на своето и го прекъсна:

— Наистина много лесно е да се упреква в материализъм нещастника, който умира от глад и се бунтува, защото преди всичко иска да яде!

— Разбира се — отсече Менестрел.

Жак веднага се съгласи:

— Няма нищо по-справедливо от този бунт, Митьорг… Само че мнозина измежду нас като че ли мислят, че революцията ще се извърши в деня, когато капиталистите бъдат експроприирани и пролетариатът заеме мястото им… Да поставиш други използвачи на мястото на тези, които си прогонил, не значи, че си разрушил капитализма, а просто, че е сменена класата. Докато революцията трябва да бъде друго нещо, повече от тържеството на една класа, дори и на най-многобройната класа, дори и на най-ограбваната. Аз желая тържеството за общия ред… На един дълбоко човешки ред, при който всички без разлика…

— Разбира се — обади се Менестрел.

— Злото идва от печалбата! — измърмори Митьорг. — Тя днес е единственият двигател на всяка човешка дейност! Докато не изкореним от света печалбата…

— Тъкмо до това исках да стигна — поде Жак. — Да се изкорени… Но мислиш ли, че това ще бъде лесно? Когато не е трудно да установим, че дори самите ние мъчно успяваме да изтръгнем от себе си това зло. Дори ние, революционерите…

Очевидно Митьорг беше на неговото мнение. Но той не прояви достатъчно искреност да признае това: не можеше да устои на изкушението да уязви приятеля си. Той отклони спора и подхвърли с подигравателен тон:

— „Ние, революционерите!“ Та ти никога не си бил революционер!

Смутен от тази лична нападка, Жак машинално се обърна към Менестрел. Пилота се задоволи да се усмихне; но в тази усмивка Жак не видя подкрепата, която очакваше.

— Какво те прихвана? — измънка той.

— Революционерът — отвърна Митьорг със злъч, която вече не си даваше труд да прикрива — е вярващ! Това е! А ти си човек, който днес разсъждава така, утре иначе… Ти си човек, който има мнения, но няма вяра. Вярата е дар! А ти я нямаш, другарю! Не си я имал и никога няма да я имаш… Не, не, познавам те добре. На теб ти харесва да клониш ту на една страна, ту на друга… Като буржоа, който, захапал лула и спокойно излегнат на канапето, си играе да преценява всички съображения „за“ и „против“. Буржоата е напълно доволен от своята изтънченост, седи си на канапето и се колебае. Ти си също като него, другарю. Търсиш, Съмняваш се, стремиш се да обясниш всичко с разума, чукаш си носа наляво и надясно в противоречията, които измисляш от сутрин до вечер… И си доволен от собствената си изтънченост. Но нямаш вяра! — Извика той. Бе се доближил до Менестрел: — Не е ли така, Пилоте? Затова нека не казва: „Ние, революционерите!“

Менестрел се усмихна отново. Кратка, неразгадаема усмивка.

— Какво? В какво ме упрекваш, Митьорг? — избухна Жак, който се чувствуваше все по-объркан. — Че не съм сектант ли? — Смущението му постепенно преминаваше в гняв и тази промяна му доставяше някакво приятно усещане. Съжалявам — добави той сухо. — Току-що разисквах по това с Пилота. Признавам ти, че нямам никакво желание да започвам наново.

— Дилетант, ето какво си ти, другарю! — поде Митьорг натъртено. Както винаги, когато се разпалваше от разговора, изобилна слюнка неочаквано напълваше устата му и той започваше да фъфли. — Дилетант-рационалист! Бих рекъл дори протестант! Истински протестант! Дух, който иска свободно да разсъждава върху всичко, който иска свободно да съди по съвест и тъй нататък… Ти ни съчувствуваш, да, но не се стремиш с нас към същата цел! И аз си мисля: партията е отровена от такива като тебе! От плахи хора, които винаги се колебаят, които искат да критикуват теорията. Оставяме ви да вървите с нас. И може би грешим. Вашата мания да разисквате рационално по всички неща е заразителна като болест. Страхувам се, че скоро всички ще почнат да се съмняват, да се колебаят наляво-надясно, вместо да вървят напрано към революцията… Вие може би сте способни да извършите веднъж отделен героичен акт. Но какво представлява отделният акт? Нищо! Истинският революционер трябва да се примири с това, че не е герой. Той трябва да се слее с масите. Трябва да се съгласи да не бъде абсолютно нищо! Трябва търпеливо да чака сигнала, който ще бъде даден на всички, и едва тогава да се вдигне и да върви с другите… Ех ти, философ такъв, може би презираш такова подчинение, може би намираш, че мозък като твоят не може да се подчини. Но казвам ти: за да приемеш това подчинение, трябва да имаш по-силен дух, да, по-верен, по-издигнат, отколкото за да бъдеш дилетант-рационалист! И само вярата дава тази сила. Истинският революционер има тази сила, защото има вяра, защото целият е изпълнен с вяра, защото вярва, без да разсъждава!… Да, другарю! Можеш да гледаш Пилота. Той не казва нищо, но аз знам, че и той мисли като мен…

В този миг Патерсън мина като стрела между Митьорг и Жак.

— Слушайте! Какво викат там?

— Какво има? — запита Менестрел, като се обърна към Алфреда.

Те бяха преминали Променад де Бастион и излизаха на улица Кандол. Три вестникарчета се приближаваха към тях, като тичаха от единия до другия тротоар и крещяха с пълно гърло:

— Последното издание! Политически атентат в Австрия!

Митьорг се сепна:

— В Австрия ли?

Патерсън се спусна като луд към най-близкия вестникопродавец. Но веднага се завъртя и се върна с ръка, отпусната в джоба.

— Нямам достатъчно дребни — каза той жално. И сам се усмихна на шегата си.

Междувременно Митьорг беше купил вестник и погледът му скачаше бързо по редовете. Всички се струпаха около него.

— Unglaublich![110] — прошепна той смаян и подаде вестника на Пилота.

Менестрел го взе и с глас, който не издаваше никакво вълнение, бързо прочете най-напред подзаглавието:

— „Тази сутрин в Сараево, столица на Босна, провинция, анексирана напоследък от Австрия, ерцхерцог Франц-Фердинанд, австро-унгарски престолонаследник, и неговата съпруга, ерцхерцогинята, бяха застреляни с револвер по време на едно официално тържество от млад босненски революционер.“

— Unglaublich! — повтаряше Митьорг.

X

Петнадесетина дни по-късно Жак, придружен от един австриец на име Бьом, се връщаше от Виена с бързия дневен влак.

Сериозни и тревожни новини, съобщени му поверително от Хосмер, го бяха накарали да прекъсне разследването си и бързо да се върне в Швейцария, за да уведоми Менестрел.

Тази неделя, дванадесети юли, Митьорг, изпратен от Жак, който се страхуваше да не би другарите му да почнат да го разпитват, влезе към шест часа вечерта в клуба. Той бързо се изкачи по стълбата, отговори с бегла усмивка на поздравите на приятелите си и промушвайки се между групите, които запречваха двете първи стаи, влезе в третата, дето знаеше, че ще намери Пилота.

Действително, седнал на обичайното си място до Алфреда, Менестрел говореше пред десетина внимателни слушатели. Той като че ли се обръщаше по-специално към Прецел, който стоеше прав пред другите.

— Антиклерикализъм ли? — казваше той. — Жалка тактика! Вижте вашия Бисмарк и неговия прочут Kulturkampf[111]. Неговите преследвания само усилиха германския клерикализъм…

Митьорг, със загрижено лице, настойчиво дебнеше погледа на Алфреда. Най-после той успя да й направи знак и отделяйки се от групата, отстъпи до прозореца.

Прецел бе възразил нещо, което Митьорг не чу. Няколко гласа се обадиха и го прекъснаха. Избухнаха спорове и групата се раздвижи. Алфреда използува това, за да стане, и отиде при австриеца.

Сухият глас на Менестрел се чу отново:

— Аз мисля, че не този идиотски антиклерикализъм, така мил на свободомислещата буржоазия от деветнадесетия век, ще освободи масите от игото на религията. И тук също проблемът е социален. Основите на религията са социални. Открай време религията е черпила главната си сила от страданието на поробения човек. Религията винаги е използувала мизерията. В деня, когато тази опора й бъде отнета, религията ще загуби своята жизненост. Сегашната религия няма да има влияние върху едно по-щастливо човечество.

— Какво има, Митьорг? — пошепна Алфреда.

— Тибо се е върнал… Иска да види Пилота.

— Защо не дойде тук?

— Изглежда, че лоши работи стават там — рече Митьорг, без да отговори на въпроса.

— Лоши работи ли?

Тя гледаше изпитателно австриеца в лицето. Мислеше за мисията на Жак във Виена.

Митьорг разтвори ръце, за да покаже, че не знае нищо точно. Остана така няколко секунди, вдигнал вежди, с широко отворени очи зад очилата, като се полюляваше подобно на малко мече.

— Тибо е дошъл с Бьом, един мой съотечественик, който заминава утре за Париж. Пилота трябва непременно да ги приеме тази вечер.

— Тази вечер?… — Алфреда се замисли. — Е, тогава елате в къщи. Така ще бъде най-добре.

— Добре… Повикай и Ришардле.

— И Пат също — побърза да добави тя.

Митьорг, който не обичаше англичанина, без малко не каза: „Защо пък и Пат?“, но все пак се съгласи, като притвори очи.

— В девет часа?

— В девет часа.

Младата жена се върна и мълчаливо седна на стола си.

Менестрел току-що бе прекъснал Прецел със своето обичайно „разбира се“, което не търпеше никакво противоречие; след това добави:

— Преобразованието няма да се извърши за един ден. Нито за едно поколение. Но религиозните нужди на новия човек ще намерят друг изход: социалния изход. Една социална мистика ще замени мистиката на изповядваните религии. Проблемът е от социално естество.

След като отново се спогледаха с Алфреда, Митьорг се оттегли.

 

 

Три часа по-късно, придружен от Бьом и Митьорг, Жак слезе от трамвая в Каруж и тръгна за дома на Менестрел.

Свечеряваше се и малкото стълбище беше почти тъмно. Алфреда им отвори.

Силуетът на Менестрел се очертаваше върху стъклената врата на осветената стая. Пилота живо се приближи до Жак и запита с тих глас:

— Нещо ново?

— Да.

— Основателни ли бяха обвиненията?

— Сериозни — пошепна Жак. — Особено за Тоблер… Ще ви обясня после… В момента става дума за съвсем друго нещо… Намираме се в навечерието на извънредно важни събития… — После той се обърна към австриеца, когото беше довел, и го представи: — Другарят Бьом.

Менестрел му протегна ръка.

— Е, другарю — каза той с малко недоверчива нотка в гласа, — вярно ли е, че ни носиш новини?

Бьом го изгледа сериозно:

— Да.

Бьом беше тиролец, планинец, нисък на ръст, с енергично лице. Тридесетгодишен. Носеше каскет и въпреки горещината бе наметнал върху широките си рамене стара жълта мушама.

— Влезте — каза Менестрел, като въведе гостите в стаята, на дъното на която стояха Патерсън и Ришардле.

Менестрел представи двамата мъже на Бьом. Той се сети, че е забравил да си свали каскета; смути се за миг и след това го махна. Обут беше в груби, подковани обуща, които се плъзгаха по намазания с восък паркет.

Алфреда и Пат отидоха да донесат столове от кухнята.

Тя нареди столовете в полукръг около леглото, на което седна сама, сложила като послушно малко момиченце бележника и молива на скута си.

Патерсън седна до нея. Полуизлегнат, опрял лакът на възглавницата, той се наведе към младата жена:

— Знаеш ли за какво ще говорят?

Алфреда направи уклончиво движение. Тя от опит бе свикнала да гледа скептично на заговорническия вид, който понякога си придаваха тези енергични мъже, осъдени на бездействие, и който издаваше вечната им, безброй пъти измамвана надежда, че най-после ще могат да покажат на какво са способни.

— Мръдни малко — рече свойски Ришардле, който отиде да седне до младата жена. В погледа му постоянно блестеше весело, почти войнствено огънче; но в този самоуверен вид имаше нещо изкуствено, някакво предварително решение да бъде силен и доволен по принцип, въпреки всичко, просто от хигиенични съображения.

Жак бе измъкнал от джоба си два запечатани плика — един голям и един малък, които предаде на Менестрел.

— Това са преписи от документи. А това — писмо от Хосмер.

Пилота се доближи до масата, където една-единствена лампа слабо осветяваше стаята. Той разпечата писмото, прочете го и машинално потърси Алфреда с очи: после, впивайки в Жак острия си въпросителен поглед, сложи двата плика на масата и седна, за да даде пример на другите.

Когато и седмината седнаха, Менестрел се обърна към Жак.

— Е?

Жак погледна Бьом, вдигна рязко падналата на челото си коса и се обърна към Пилота:

— Вие прочетохте писмото на Хосмер… Сараево, убийството на ерцхерцога… Оттогава има точно петнадесет дни… Е, от петнадесет дни в Европа, и особено в Австрия, са станали редица събития, за които хората нищо не знаят… Те са от такова значение, че Хосмер счете за нужно да даде бързо тревога във всички социалистически центрове в Европа. Изпрати другари в Петербург, в Рим… Булман замина за Берлин… Морелли отиде при Плеханов… а също и при Ленин.

— Ленин е отцепник — пошушна Ришардле.

— Бьом ще бъде утре в Париж — продължи Жак, без да му отговори. — В сряда ще бъде в Брюксел, в петък в Лондон. Аз пък бях натоварен да ви поставя в течение… Защото действително изглежда, че събитията се развиват бързо… Като се разделяхме, Хосмер ми каза буквално следното: „Обясни им добре, че ако оставят нещата да следват своя ход, няма да минат и два-три месеца и Европа ще бъде хвърлена в обща война.“

— Заради убийството на един ерцхерцог? — обади се Ришардле.

— Ерцхерцог, но убит от сърби… от славяни… — поде Жак, като се обърна към него. — И на мен, както и на тебе, никога дори не би ми минало през ума… Но докато бях там, разбрах… или поне схванах цялата важност на проблема… Той е дяволски заплетен…

Жак замълча, огледа се и като спря поглед върху Менестрел, запита колебливо:

— Да разкажа ли от самото начало, тъй както Хосмер ми изложи въпроса?

— Разбира се.

Жак започна веднага:

— Вие знаете за усилията на австрийците да създадат нов Балкански съюз?… Какво? — рече той, като видя, че Бьом се размърда на стола си.

— Мисля, че за да се обяснят причините на нещата, най-добрият метод ще бъде да се върнем назад към по-предишни неща.

При думата „метод“ Жак се усмихна. Той запита с очи Пилота.

— Имаме цяла нощ на разположение — заяви Менестрел, като се усмихна бегло и протегна схванатия си крак.

— Е, тогава почни ти — подхвана Жак, като се обърна към Бьом. — Сигурно ще направиш по-добре от мене историческия преглед.

— Да — потвърди Бьом с такъв сериозен вид, че в очите на Алфреда блесна лукаво пламъче.

Той свали мушамата, която бе наметнал на раменете си, и я постави грижливо на пода до каскета си. Измести се напред до самия ръб на стола, като застана неподвижно с изпъчени гърди и събрани колене. Главата му изглеждаше съвсем кръгла поради ниско остриганите коси.

— Извинявайте — каза той. — За началото ще трябва да говоря от гледна точка на империалистическата идеология. Това е нужно, за да обясня добре какво лежи в основата на нашата австрийска политика… На първо място — поде той, като помисли няколко секунди — трябва да знаем какво искат южните славяни…

— Южните славяни — прекъсна го Митьорг, — тоест Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина. А също така и славяните в Унгария.

Менестрел, който следеше думите му с най-голямо внимание, кимна с глава в знак на съгласие.

Бьом продължи.

— От половин век насам южните славяни се стремят да се обединят срещу нас. Главната ядка е Сърбия. Те желаят да се групират около нея и да образуват самостоятелна държава, югославянска държава. За това имат помощта на Русия. От 1878 година, тоест от Берлинския конгрес, между руския панславизъм и Австро-Унгария съществува омраза, води се борба на живот и смърт. Панславизмът е всесилен сред управляващите среди в Русия. Но не съм сигурен и не смея да твърдя, че усложненията, които ще последват, са били умишлено подготвени от Русия и че тя носи пряка отговорност за тях. Искам да говоря само за моята страна. Вярно е, че за Австрия — тук аз говоря от гледна точка на империалистическото правителство — коалицията на южните славяни е действително жизнен проблем. Ако до нашите граници се създаде югославянската държава, Австрия ще загуби господството си над многобройните славяни, които сега съставят част от империята.

— Разбира се — пошушна машинално Менестрел.

Но после като че ли му стана неудобно от собствената му неволна забележка и той се закашля.

— До 1903 година — продължи Бьом — Сърбия беше под австрийско влияние. Но в 1903 година там избухна националистическа революция и на трона бе поставен един от Карагеоргевичите. Сърбия стана независима. Австрия чакаше случай да си отмъсти. Тогава в 1908 година ние използувахме случая, когато Япония биеше Русия, и най-безцеремонно анексирахме Босна и Херцеговина — две провинции, чието управление беше поверено на нас. Германия и Италия одобриха този ход. Сърбия побесня, но Европа се страхуваше от усложнения. Австрия рискува и спечели…

Тя пое нов риск по време на първата Балканска война в 1912 година и със смелост и този път успя. Попречи на Сърбия да получи морско пристанище на Адриатическо море, като постави между нея и морето една автономна страна — Албания. По този начин пътят на Сърбия към Адриатическо море бе затворен. Този път Сърбия побесня още повече… Тогава дойде втората Балканска война[112]. Миналата година. Спомняте си, нали? Сърбия спечели нови територии в Македония. Австрия искаше да се противопостави. На два пъти бе спечелила със смелост. Но този път Италия и Германия не я подкрепиха. Сърбия можа да се опре и задържа това, което бе взела… Австрия се почувствува унижена. Сега тя търси случай за реванш. У нас националната гордост е много силна. Нашият генерален щаб подготвя този реванш. Нашата дипломация също работи в тази насока… Тибо спомена за новия Балкански съюз. Това е големият политически план на Австрия тази година. Ето в какво се състои той: проектира се съюз между Австрия, България и Румъния, нов Балкански съюз, който ще бъде насочен срещу славяните. Не само срещу южните славяни, а срещу всички славяни… Разбирате ли? Това значи срещу Русия!

Той се замисли няколко секунди, питайки се дали не е пропуснал нещо съществено. После се наведе към Жак и го погледна въпросително.

Облегната на рамото на Патерсън, Алфреда наведе глава, за да задуши една прозявка. Тя намираше, че австриецът е прекалено добросъвестен и лекцията му по история — много скучна.

— Естествено — добави Жак, — когато човек мисли за Австрия, никога не трябва да забравя блока Австрия-Германия… Трябва да се има пред вид Германия и нейното „бъдещо господство по море“, което я сблъсква с Англия… Германия, която няма търговски дебушета и търси ново разширение… Германия с нейния Drangnach Osten… Германия и нейните намерения спрямо Турция… Желанието й да отреже пътя на русите към Проливите… Железопътната линия за Багдад и Персийския залив, където е английският петрол, пътят за Индия и т.н… Всичко това е свързано помежду си… И на заден план винаги трябва да виждаме доминиращия фактор: две големи и мощни капиталистически групировки, изправени една срещу друга…

— Разбира се — рече Менестрел.

Бьом кимаше одобрително с глава.

Настъпи мълчание.

Австриецът се обърна към Пилота и със сериозен тон запита:

— Добро ли беше изложението?

— Напълно ясно — заяви Менестрел с отривист глас.

Пилота рядко хвалеше някого, затова всички освен Бьом бяха изненадани. Алфреда изведнъж промени мнението си и започна да гледа австриеца по-внимателно.

— Сега — подхвана Менестрел, като гледаше Жак и се облегна назад — да видим какво казва Хосмер и какви са неговите факти.

— Новите факти ли?… — започна Жак. — Всъщност още няма нови факти… Само известни указания.

Той се изправи с бързо движение и челото му мина в сянка. Жълтата светлина на лампата осветяваше долната част на лицето му, изпъкналата челюст и голямата уста с двете гънки отстрани, които издаваха дълбоката му загриженост.

— Сериозни указания, по които може да се предвиди, че в скоро време може би ще има нови факти… Ето накратко положението: от сръбска страна, силно народно възмущение срещу Австрия, която на няколко пъти попречи на Сърбия да постигне националните си идеали… От руска страна, явно намерение да се поддържат стремежите на славяните. Това се потвърждава от следния факт: веднага след убийството на ерцхерцога руското правителство, което е напълно под влиянието на генералния щаб и националистичните среди, е наредило на посланиците си да заявят, че Русия ще защищава решително Сърбия. Хосмер е научил това по сведения, получени от Лондон… Правителствените среди в Австрия се чувствуват болезнено засегнати от последния неуспех и сериозно се безпокоят за бъдещето. Както казва Хосмер, ние се плъзгаме към неизвестността, носейки със себе си този експлозивен заряд от омрази и апетити… Неизвестността започна на 28 юни с драмата в Сараево… в босненския град Сараево… в Сараево, където след шестгодишна австрийска окупация населението е останало вярно на Сърбия… Хосмер намира, че не е изключено някои официални лица от управляващите среди в Сърбия да са подпомогнали, пряко или косвено, организирането на атентата. Но е мъчно да се докаже… За австрийското правителство това убийство, което възмути общественото мнение в Европа, представлява прекрасен повод то да се реваншира. Сърбия е заловена на местопрестъплението! Веднъж завинаги Австрия ще може да си уреди сметките с нея! Това ще повдигне престижа й и същевременно ще създаде незабавно новия Балкански съюз, който трябва да осигури австрийската хегемония в Централна Европа! Трябва да се признае, че за държавниците тази перспектива е доста примамлива. Затова във Виена управляващите не се колебаят. Веднага са започнали да изработват план за действие.

Първата задача е да се установи съучастничеството на Сърбия в атентата. Виена веднага е заповядала да се извърши специална анкета в Белград и в цялото сръбско кралство. На всяка цена са й необходими доказателства. Досега обаче тези усилия, изглежда, са претърпели пълен неуспех. Едва са успели да открият няколко имена на сръбски офицери, замесени в противоавстрийското движение в Босна. Въпреки изричните нареждания, които са им били дадени, анкетьорите не са могли да установят вината на сръбското правителство. Естествено техният доклад е бил потулен. Старателно го крият от журналистите. Хосмер обаче е успял да научи заключенията. Те са там — добави Жак, като сложи ръка върху дебелия плик на масата, чиито червени печати блестяха на светлината на лампата.

Замисленият поглед на Менестрел се спря за миг върху плика, после се насочи отново към Жак, който продължаваше.

— Какво направи австрийското правителство? Просто пренебрегна този доклад. Това напълно достатъчно доказва, че то преследва скрити цели. То заблуждава публиката, като позволи на вестниците да пишат, че съучастничеството на Сърбия е установен факт. Официалният печат не престава да възбужда общественото мнение. Впрочем лесно беше да се използува атентатът за тази цел. Митьорг и Бьом ще ви кажат, че в Австрия личността на престолонаследника беше свещена за народа. В този момент няма нито един австриец, нито един унгарец, който да не е убеден, че сараевското убийство е резултат на заговор, насърчен от сръбското правителство — а може би и от руското — като протест срещу анексията на Босна; всички се чувствуват предизвикани и желаят да си отмъстят. Точно това е и желанието на висшите среди. Още на другия ден след атентата те направиха всичко, за да раздразнят до крайност националното честолюбие.

— Кои те? — попита Менестрел.

— Управляващите. Главно министърът на външните работи Берхтолд.

Бьом се намеси.

— Берхтолд! — рече той с многозначителна гримаса. — За да разберете положението, трябва да познавате като нас този амбициозен господин. Помислете си само: ако смаже Сърбия, той ще стане австрийският Бисмарк! Вече на два пъти смяташе, че е успял, но и двата пъти случаят му се изплъзна от ръцете. Сега чувствува, че има големи шансове. И не иска да ги пропусне.

— Но Берхтолд все пак не е Австрия — възрази Ришардле.

Той вдигна към Бьом острия си нос, като се усмихваше. В интонацията му винаги се чувствуваше тази пълна вътрешна сигурност, която вярата в една стройна система дава на младите хора.

— Ах — възрази Бьом, — цяла Австрия му е в джоба! Най-напред генералният щаб, а също и императорът…

Ришардле поклати глава:

— Франц-Йосиф ли? Мъчно би повярвал човек, че… На каква възраст е той?

— Осемдесет и четири години — отвърна Бьом.

— Човечец на осемдесет години и дори нещо отгоре! И който вече има зад гърба си две несполучливи войни. Ще приеме ли той с леко сърце към края на царуването си…

— Но той чувствува много добре, че монархията е смъртно заплашена — извика Митьорг. — Въпреки възрастта си императорът не е сигурен, че ще легне в ковчега с корона на главата.

Жак стана.

— Австрия, Ришардле, се бори със страхотни вътрешни затруднения… Не забравяй това… Тя е държава, съставена от осем-девет различни националности, които си съперничат. При това централната власт отслабва с всеки изминат ден. Разложението е почти неизбежно. Тези националности, изправени едни срещу други — сърби, румънци, италианци, които са включени насила в империята, са в кипеж и само чакат благоприятния момент, за да отхвърлят игото. Нали аз се връщам оттам. В политическите среди, както при десните, така и при левите, често се казва, че има само едно средство, за да се избегне разпадането на държавата — войната! Това е мнението и на Берхтолд и неговата клика. Естествено това е мнението и на генералите.

— Стават вече осем години — каза Бьом, — откакто генерал Конрад фон Хьоцендорф е началник на генералния щаб… Той е злият гений на военната партия. Най-страшният враг на славяните… От осем години открито тика всички към война.

Ришардле не изглеждаше убеден в това. Скръстил ръце, с блеснали очи, дори прекалено блеснали, той гледаше говорещите един след друг с проницателен, скептичен и самодоволен поглед.

Жак престана да се обръща към него и като седна, заговори отново на Менестрел.

— Следователно — поде той — според управляващите кръгове в Австрия една превантивна война ще спаси империята. Враждата между партиите ще изчезне! Ще се тури край на протестите на националистите-отцепници! Войната ще върне на Австрия стопанския разцвет, като й осигури балканските пазари, които славяните искат да заграбят… И понеже се чувствуват достатъчно силни да принудят за две-три седмици Сърбия да капитулира, какъв риск може да представлява войната за тях?

— Това тепърва ще се види — отсече Менестрел.

Всички обърнаха очи към него. С разсеян вид той тържествено се взираше в някаква неопределена точка над главата на Алфреда.

— Чакайте… — започна Жак.

— Но има и Русия! — прекъсна го Ришардле. — А после има и Германия! Да предположим за миг, че Австрия нападне Сърбия, а да предположим — нещо, което не е сигурно, но е напълно възможно, — че и Русия се намеси. Една руска мобилизация ще предизвика веднага мобилизация в Германия, която автоматически ще бъде последвана от мобилизация във Франция. Тяхната прекрасна система на съюзи ще влезе веднага в действие… А това значи, че една австро-сръбска война може да подпали обща война. — Той погледна Жак и се усмихна. — Но, драги мой, Германия знае това по-добре от нас. Следователно, ако остави австрийското правителство да действува, то ще означава, че тя би поела риска на една общоевропейска война. Но помислете си, това е такъв риск, че Германия ще попречи на Австрия да се впусне в подобна авантюра.

Чертите на Жак се изопнаха.

— Чакайте! — повтори той. — Тъкмо това дава основание на Хосмер да бие тревога. Съществуват сериозни указания, че Германия вече е дала подкрепата си на Австрия.

Менестрел трепна. Той не изпущаше от очи Жак.

— Ето как според Хосмер са се развили нещата — продължаваше Жак. — Изглежда, че отначало във Виена, в първите заседания на министерския съвет, станали след атентата, Берхтолд е срещнал съпротива и от двете страни: и от страна на Тиса, унгарския министър, който е благоразумен човек и противник на бруталните методи, и от страна на императора. Да, изглежда, че Франц-Йосиф се е колебал да даде съгласието си; искал е най-напред да разбере какво мисли Вилхелм II. Обаче кайзерът по това време бил на обиколка с кораб из Северно море. Нямало време за губене и изглежда, че между четвърти и седми юли Берхтолд е успял да се посъветва с кайзера и с неговия канцлер и да получи съгласието на Германия.

— Все пак това са само предположения… — уточни Ришардле.

— Естествено — поде Жак. — Но това, което придава тежест на тези предположения, са събитията, развиващи се във Виена от пет дни насам. Размислете сами. Миналата седмица дори сред приближените на Берхтолд се е чувствувало известно колебание; не се криеше, че императорът, а дори и Берхтолд са се страхували от решителна опозиция от страна на Германия. Но изведнъж на седми всичко се промени. Този ден — тоест миналия вторник, бе набързо свикан голям държавен съвет, истински военен съвет. Като че ли изведнъж се почувствуваха с развързани ръце… Четиридесет и осем часа пазиха пълно мълчание върху това, което се е говорило на съвета, но от завчера някои неща започнаха да излизат наяве — твърде много хора са били посветени в тайната вследствие на многобройните инструкции, дадени, след като е завършило заседанието на съвета. Впрочем във Виена Хосмер си е създал чудесна информационна служба! В края на краищата той винаги научава всичко. На този съвет Берхтолд застанал на съвършено нова позиция: буквално като че ли имал в джоба си изричното съгласие на Германия да поддържа докрай една наказателна експедиция срещу Сърбия. Съвършено хладнокръвно той представил на колегите си истински военен план, на който се противопоставил само Тиса. Това, че планът на Берхтолд е действително план за война, се доказва от обстоятелството, че Тиса се е стремил да убеди колегите си да се задоволят с едно унижаване на Сърбия; намирал, че е достатъчно да се спечели една блестяща дипломатическа победа. Но целият съвет е бил против него; най-после той отстъпил и се присъединил към общото мнение… Има и друго: Хосмер твърди, че същата сутрин министрите най-цинично са разгледали въпроса дали не трябва да се обяви веднага мобилизация. И ако не го направили, то било само защото счели, че е по-ловко да не разкриват плановете си пред другите велики сили и да свалят маската едва в последния момент… Сигурно е обаче, че планът на Берхтолд и на генералния щаб е бил приет… Какви са подробностите на този план? Очевидно не е лесно това да се научи… Но все пак знаят се вече някои неща: например дадени са били заповеди да се започнат военни приготовления, които могат да бъдат извършени, без да се вдига много шум; на австро-сръбската граница прикриващите войски са в бойна готовност; при най-малкия повод те ще окупират Белград за няколко часа. — Жак бързо прокара ръка по косите си. — И за да завърша, ще ви предам думите на някой си от помощниците на началника на генералния щаб, прочутия Хьоцендорф — може това да е само перчене на стар офицер, но то все пак показва доста ясно какво е състоянието на духовете сред австрийските управляващи среди; в кръга на своите приближени той заявил: „В близки дни някоя сутрин Европа ще се събуди пред свършен факт.“

XI

Жак замълча и веднага всички погледи се устремиха към Пилота.

Той седеше неподвижен, скръстил ръце, с блеснали, неподвижни зеници.

Цяла минута всички седяха като онемели. Еднаква тревога или по-скоро еднакво смущение бяха отпечатани по развълнуваните им лица.

Най-после Митьорг изведнъж наруши мълчанието:

— Unglaublich!

Отново се възцари мълчание.

След това Ришардле пошепна:

— Ако действително Германия стои зад Австрия!…

Пилота обърна към него проницателните си очи, но сякаш не го виждаше. Устните му се свиха и издадоха неразбираем звук. Само Алфреда, която не го изпущаше от очи, схвана думата: „Преждевременно!“

Тя потръпна и инстинктивно се облегна на рамото на Патерсън.

Англичанинът обгърна с бърз поглед младата жена. Но тя бе навела вече глава, за да избегне въпроса му.

Щеше много да се смути, ако Пат беше поискал да му обясни какво я бе накарало да потръпне. Очевидно за първи път тази вечер войната бе престанала да бъде за нея абстрактна мисъл и напълно релефно се беше очертала във въображението й с цялата си кървава реалност. Но не разкритията на Жак я бяха накарали да потръпне, а думата „преждевременно“, произнесена от Менестрел. Защо? Мисълта му не можеше да я изненада. Тя знаеше убеждението на Пилота: „Революцията може да се роди само от бурна криза; при настоящото положение в Европа войната е най-вероятният повод за подобна криза. Но когато дойде моментът, ако пролетариатът не е достатъчно подготвен, той ще бъде неспособен да превърне империалистическата война в революция.“ Дали я бе развълнувала именно мисълта, че ако социалистите не са готови, войната ще бъде само безплодна хекатомба? Или пък тонът, с който той изрече думата „преждевременно“? Но какво заключение можеше да си извади тя от този тон? Не бе ли отдавна свикнала с безсърдечието на Пилота? Един ден, учудена, тя му бе казала:

— Ти гледаш на войната, както християните на смъртта: очите им са толкова заслепени от това, което ще намерят „отвъд“, че забравят всичките ужаси на агонията.

Той се бе разсмял и бе отговорил:

— За лекаря, момиченце, родилните мъки са нещо естествено!

Макар че понякога страдаше от това, тя дори се възхищаваше от неговото самоналожено безразличие, придобито с тежки и постоянни усилия, с усилията на човек, чиито човешки слабости тя познаваше по-добре от всекиго; затова считаше тази негова черта за качество. Тя дълбоко се вълнуваше при мисълта, че това чудовищно „обезчовечаване“ бе в края на краищата продиктувано от високо човечен мотив — да служи на човечеството, да работи по-добре за разрушението на сегашното общество, за идването на един по-добър свят… Защо тогава бе потръпнала? Алфреда не би могла да отговори. Повдигна дългите си клепки и доверчивият й поглед, плъзгайки се над Патерсън, се спря върху Менестрел. „Търпение — каза си тя. — Той още нищо не е казал. Ей сега ще заговори. И наново всичко ще бъде ясно, всичко ще бъде вярно и справедливо.“

— Че австрийският и германският милитаризъм желаят войната, това мога да допусна — заяви Митьорг, като клатеше рошавата си глава. — Мога също да повярвам, че милитаристите имат със себе си много привърженици сред управляващите среди, едрата индустрия Круп и тям подобни, всичките приятели на Drang nach Osten. Но всички имотни класи да са с тях? Това не! Те се страхуват! Те имат голямо влияние и няма да им позволят да действуват. Ще кажат на правителствата: „Стой! Това е лудост! Ако запалите този експлозив, вие всички ще хвръкнете във въздуха!“

— Но, Митьорг — възрази Жак, — ако действително има заговор между управляващите и военните партии, какво ще може да направи опозицията на твоите имотни класи? Този заговор според сведенията на Хосмер…

— Никой не се съмнява в тези сведения — прекъсна го Ришардле. — Но единственото нещо, което може да се каже в момента, е, че има опасност от война. Нищо повече… Е, а какво се крие в действителност зад тази заплаха? Твърдо намерение да се почне война? Или проста нови пазарлъци на дипломатическите канцеларии в Австро-Унгария и Германия.

— Аз не вярвам да избухне война — заяви флегматично Патерсън. — Вие забравяте моята стара Англия. Тя никога няма да остави Тройния съюз да стане всемогъщ в Европа… — Той се усмихваше. — Тя си седи мирно, моята стара Англия, и затова вие я забравяте. Но тя гледа, слуша и бди; и ако работите не се развиват добре за нея, изведнъж ще скочи… Мускулите й са още здрави, знаете ли! Тя всяка сутрин се къпе, милата старица…

Жак се въртеше нетърпеливо на стола си.

— Фактите са налице. Дали въпросът е до желание за война или до желание за сплашване, няма значение: Европа утре може би ще се озове пред страшна заплаха! Е, тогава какво трябва да направим ние? Аз съм съгласен с Хосмер. Ние трябва да вземем решение по тази офанзива. Трябва да подготвим контраофанзивата, колкото е възможно по-скоро.

— Да, да, прав си! — извика Митьорг.

Жак се обърна към Менестрел, но не можа да срещне погледа му. Запита Ришардле с очи и той направи утвърдителен знак.

— Съгласен.

Ришардле не можеше да повярва, че има опасност от война. Но все пак не оспорваше, че Европа е дълбоко разтърсена от тази внезапна заплаха: веднага бе схванал каква полза можеше да извлече Интернационалът от това смътно положение, като обедини опозиционните сили и даде тласък на революционната идея.

Жак заговори отново:

— Повтарям ви думите на Хосмер: опасността от европейски конфликт поставя пред нас нова с ясна цел. Нашата задача следователно е да възобновим начертаната преди две години програма по повод на балканската война и да я усилим… Най-напред трябва да видим дали няма възможност да ускорим свикването на конгреса във Виена… Освен това още отсега да започнем навсякъде едновременно открита, официална, шумна кампания!… Речи в райхстага, във френската Камара, в Думата!… Едновременен натиск върху всички министри на външните работи!… Офанзива в печата!… Възвание към народите!… Масови демонстрации!…

— И да изправим пред правителствата призрака на стачката! — добави Ришардле.

— И саботажи във военните заводи! — изрева Митьорг. — Да се повредят локомотивите! Да се отвинтят болтовете от релсите като в Италия!

Спогледаха се със светнали очи. Нима бе настъпил часът да се действува? Жак отново се обърна към Пилота. Бегла, светла и студена усмивка мина и изчезна като лъч от прожектор по лицето на Менестрел. Жак изтълкува тази усмивка като съгласие и внезапно окуражен, поде с жар:

— Да, стачка! Обща и едновременна стачка! Най-доброто ни оръжие!… Хосмер се страхува, че на конгреса във Виена въпросът може да остане още на теоретична плоскост. Трябва да го разгърнем поновому, изцяло! Да оставим теориите! Да уточним какво отношение трябва да вземе всяка страна при такъв и такъв случай! Да не се повтаря това, което стана в Базел! Най-после да дойдем до конкретни, практични резолюции. Нали, Пилоте?… Хосмер дори искаше да накара водачите да организират преди конгреса подготвителни събрания. За да се разчисти теренът. И за да се докаже още отсега на правителствата, че пролетариатът този път е решен да се вдигне вкупом срещу тяхната агресивна политика.

— Ах, и ти с твоите водачи! — изсмя се подигравателно Митьорг. — Защо ти са водачите? От колко години приказват те за стачката? И ти мислиш, че във Виена след няколко дена ще решат нещо?

— Но сега има нови фактори! — отвърна Жак. Опасност от общоевропейски пожар!

— Да, но не и с твоите водачи! Не и с твоите речи! Масови акции, да! Масови акции, другарю!

— Естествено масови акции! — извика Жак. — Само че не е ли много важно за тези акции водачите да се произнесат най-напред ясно и категорично? Помисли си, Митьорг, какво насърчение ще бъде за масите!… О, Пилоте, ако само имахме вече нашия общ международен вестник!

— Traumerei![113] — извика Митьорг. — Остави водачите и работи с масите, казвам ти! Да не мислиш, че германските водачи например ще се съгласят на обща стачка? Не! Ще кажат също както в Базел: „Невъзможно е заради Русия.“

— Тогава положението би станало сериозно — забеляза Ришардле, — много сериозно… Всъщност всичко зависи от Германия, от социалдемократите…

— Във всеки случаи — каза Жак — те ясно доказаха преди две години, че когато е нужно, могат да се противопоставят на войната. Ако не бяха те, балканската история щеше да подпали войната!

— Не „ако не бяха те“ — изръмжа Митьорг, — а „ако не бяха масите“! Какво направиха те? Само следваха масите.

— Но кой организира расовите демонстрации? Разбира се, водачите! — възрази Жак.

Бьом поклати глава:

— Докато Русия има само два милиона пролетарии и десетки милиони мужици, руският пролетариат не е достатъчно силен, за да се противопостави на правителството. А царският милитаризъм е истинска опасност за Германия и социалдемократите не могат да обещаят стачка… Митьорг е прав: на конгреса във Виена те само теоретично ще приемат идеята за стачка, както стана на конгреса в Базел.

— Ах! Оставете тия конгреси! — извика Митьорг раздразнено. — Казвам ви, и този път пак масовите акции ще свършат всичко! Водачите ще вървят след масите… Навсякъде — в Австрия, в Германия, във франция, — навсякъде трябва да се разбунтува пролетариатът, без да се чака заповед от водачите! Трябва да се обединят всички свестни хора, за да предизвикат навсякъде инциденти — по железниците, във военните фабрики, в арсеналите! Навсякъде! И така водачите и синдикатите ще бъдат принудени да вървят с масите! Същевременно трябва да се съживят всички революционни организации в Европа! Сигурен съм, че Пилота мисли като мен… Трябва да се всее смут навсякъде! В Австрия това е най-лесно! Nicht wahr, Boehm?[114] Да се възбудят още повече всички национални заговорнически групи — и поляци, и чехи, и унгарци, и румънци!… И навсякъде да се извърши същото нещо!… Наново да пламнат италианските стачки! И руските… И ако масите навсякъде се разбунтуват, тогава водачите ще тръгнат с тях! — Той се обърна към Менестрел: — Не е ли така, Пилоте?

При този въпрос Менестрел вдигна глава. Острият поглед, който той насочи към Митьорг, а след това към Жак, се зарея някъде към леглото, където Алфреда бе седнала между Ришардле и Патерсън.

— О, Пилоте — извика Жак, — ако успеем тоя път, как невероятно биха нараснали силите на Интернационала!

— Разбира се — отсече Менестрел.

Иронична усмивка, тъй бегла, че за да я долови човек, би трябвало да има набитото око на Алфреда, докосна като искра ъгъла на устните му.

Когато чу разкритията на Хосмер и основателните предположения, че Германия подкрепя австрийските планове, той веднага си бе казал: „Ето тяхната война идва! Вероятността е седемдесет на сто… А ние не сме готови… Невъзможно е да се надяваме да вземем властта: в никоя европейска страна… Тогава какво?… — И веднага взе решение: — Няма никакво съмнение каква тактика трябва да се възприеме: да се заложи напълно върху миролюбието на народите. Сега това е най-доброто средство, за да въздействуваме върху масите. Война на войната! Ако тя избухне, нека най-големият възможен брой войници тръгнат на фронта с дълбокото убеждение, че войната е подпалена от капитала, против волята и против интересите на пролетариата; че против волята им ги хвърлят в братоубийствена война, за да постигнат престъпните си цели. Каквото и да стане, това семе ще покълне… Отличен трик, за да се инжектира в тялото на империализма микробът, който ще го умори! Великолепен случай също така да изтикаме напред нашите официални водачи, да ги компрометираме напълно пред властите, като ги накараме да се заангажират изцяло… И така, вървете, момчета! Надувайте всички тръбата на пацифизма!… Впрочем нали това искате. Трябва само човек да ви остави да се впуснете.“

Той вътрешно се усмихваше: представяше си сърдечните прегръдки на пацифистите и на всевъзможни симпатизанти на социализма; струваше му се, че чува вече развълнуваните гласове от официалните трибуни… „А колкото до нас… — каза си той — колкото до мене…“

И не довърши мисълта си; запазваше си правото да помисли по-късно по този въпрос.

Той каза полугласно:

— Това отсега нататък ще се види.

Срещна настойчивия поглед на Алфреда и забеляза, че всички мълчат, обърнали очи към него, очаквайки той да вземе думата. И машинално повтори високо:

— Това отсега нататък ще се види.

После нервно прегъна крак и се окашля:

— Няма какво повече да кажа… Аз мисля като Хосмер… Мисля като Тибо, като Митьорг, като всички вас…

Той прекара ръка по влажното си чело и с ненадейно движение се изправи.

В ниската стая, задръстена от столове, той изглеждаше по-висок. Направи напосоки няколко крачки, като се завъртя в кръг в тясното място, заградено от масата, леглото и краката на присъствуващите. Погледът му, който докосваше всеки един от тях, като че ли не бе отправен към никого.

След като походи така мълчаливо цяла минута, той се спря, сякаш мисълта му бе някъде далеч. Всички бяха сигурни, че той ей сега ще седне и ще развие своя план за действие, ще се впусне в една от своите категорични, малко загадъчни импровизирани речи, с които бяха свикнали. Но той се задоволи да пошепне още веднъж:

— Това отсега нататък ще се види. — И свел очи към пода, се усмихна, преди да добави бързо: — Всичко това впрочем ни приближава до целта.

После се промъкна зад масата, достигна до прозореца и с един тласък бутна капаците, които се отвориха в нощта. После наведе леко глава и подхвърли през рамо:

— Ще ни дадеш ли да пийнем нещо студено, момиченце.

Алфреда покорно стана и изчезна в кухнята.

Изминаха няколко секунди в неловко мълчание.

Патерсън и Ришардле, които продължаваха да седят на леглото, разговаряха тихо помежду си.

Застанали прави посред стаята под плафониерката, двамата австрийци разговаряха на немски. Бьом бе измъкнал от джоба си половин пура и я запали. Издутата му долна устна, червена и влажна, придаваше на плоското му лице добродушен израз, но също така и елемент на вулгарна чувственост, което го правеше по-различен от останалите.

Менестрел, прав, опрял двете си ръце на масата, препрочиташе писмото на Хосмер, сложено пред него под лампата. Светлината, която падаше отгоре, го осветяваше ярко: късата му брада изглеждаше по-черна, цветът на лицето — по-бял; челото му бе набръчкано и клепачите покриваха почти напълно зениците.

Жак докосна лакътя му:

— Ето най-после, Пилоте, че става възможно да въздействуваме върху събитията, и то по-скоро, отколкото вие сам си мислехте.

Менестрел поклати глава. Без да погледне Жак, съвършено безстрастен, той се съгласи, като каза с равен, напълно безцветен тон:

— Разбира се.

После, без да добави дума, продължи да чете писмото.

Мъчителна мисъл мина през ума на Жак: стори му се, че тази вечер нещо се е променило не само в израза на Пилота, но и в държането му към него.

Бьом, който трябваше да вземе влака рано сутринта на следния ден, даде сигнал за тръгване.

Всички го последваха със смътно чувство на облекчение.

Менестрел слезе с тях да им отвори пътната врата.

XII

Наведена над перилата, Алфреда почака, докато гласовете заглъхнат. Тогава се върна в апартамента и се опита да подреди малко стаята. Но нещо така й тежеше на сърцето, че тя избяга в кухнята, облакъти се на прозореца и остана неподвижна, широко разтворила очи в тъмнината.

 

 

— Мечтаеш ли, момиченце?

Ръката на Менестрел, гореща и грапава, галеше рамото й. Тя потръпна. И с детски глас внезапно запита на един дъх:

— Наистина ли мислиш, че ще избухне война?

Той се засмя. Тя почувствува как надеждите й рухват.

— Но ние…

— Ние ли? Ние не сме готови.

— Не сме готови ли? — Алфреда не го разбра, защото тази вечер мислеше само за борбата срещу войната. — Наистина ли смяташ, че няма начин да се попречи?

— Не, разбира се! — отсече той. Мисълта, че сегашният пролетариат може да възпре силите на войната, му се струваше абсурдна.

В тъмнината тя отгатна усмивката му и искрата в очите му. Отново тръпка премина по тялото й. Те стояха мълчаливо няколко секунди един срещу друг.

— Но Пат може би е прав — рече Алфреда. — Ако ние не успеем да направим нищо, възможно е Англия…

— Всичко, което може да направи вашата Англия, е да забави часа. Ако въобще е в състояние да направи нещо.

Дали Пилота не съзираше у нея тази вечер някаква необичайна съпротива? Той заговори още по-остро:

— Впрочем въпросът не е там. Важното не е да се попречи на войната.

Тя вдигна глава:

— Тогава защо не им го каза?

— Защото в момента това не засяга никого, момиченце! И защото днес на практика трябва да се действува, като че ли е така!

Тя мълчеше. Чувствуваше се обидена тази вечер, обидена повече от когато и да било друг път, обидена дълбоко в душата си; бунтуваше се срещу него, без сама да знае защо. Тя си спомни деня, още в началото на тяхната връзка, когато той бе заявил бързо, като разтърсваше рамене: „Любов ли? За нас това няма никакво значение!“

„Всъщност какво ли има значение за него? — запита се тя. — Нищо! Нищо освен революцията! — И за първи път си помисли: — Революцията е неговата идея-фикс… Затова две пари не дава за нищо друго!… Нито за мен! Нито за моя живот като жена!… За него нищо няма значение! Няма значение и това, което е самият той: нещо по-различно от другите хора… — И за първи път тя си каза: — Нещо по-различно от другите хора — вместо нещо повече и по-висше от другите хора.“

Менестрел продължи със саркастичен тон:

— Война на войната, момиченце! Остави ги, нека вървят! Манифестации, бунтове, стачки — да правят каквото искат! Хайде, напред с музика! Напред с тръби! Нека съборят стените на Йерихон, ако могат!

Той рязко се отдръпна от нея, завъртя се на токовете си и изрече през зъби:

— Но не техните тръби ще съборят стените, момиченце, а нашите бомби!

И докато Пилота, накуцвайки, се връщаше в стаята, тя долови тихия му смях, който винаги смразяваше сърцето й.

 

 

Тя остана дълго облакътена на прозореца неподвижна, впила поглед в тъмнината.

Покрай опустелия кей Арва се плискаше тихо в скалите. Последните светлини гаснеха една след друга по къщите на брега.

Алфреда не се помръдваше. За какво мислеше? „За нищо“ — би отговорила тя. Две сълзи, които се бяха събрали в края на очите й, се задържаха между клепките й.

XIII

Шофьорът бе пресякъл площад Де-з-Енвалид и бе свил по улица Дьо л’Юниверсите. Колата се плъзгаше безшумно. В този горещ неделен следобед кварталът беше така пуст, така дълбоко задрямал, че мекото съскане на гумите по сухия асфалт и слабият звук на клаксона при пресечките на улиците звучаха някак нескромно и неуместно.

Щом колата премина улица Дю Бак, Ана дьо Батенкур притегли към себе си малкия пудел, който спеше свит на кълбо на седалката, и като се наведе, докосна с върха на чадъра си гърба на мулата, облечен в дълга бяла дреха, седнал безстрастно пред кормилото.

— Спрете тук, Жо… Ще отида пеша.

Колата спря до тротоара и Жо отвори вратичката. Под шапката зениците му, по-лъскави от лакираната козирка на фуражката му, се движеха наляво-надясно като очите на спяща кукла.

Ана се поколеба. Дали ще намери след малко такси в този пуст квартал? Колко беше сбъркал Антоан, като не се вслуша в съвета й да отиде да живее след смъртта на баща си близо до Булонската гора… Тя взе кученцето под мишница и леко скочи на земята.

— Няма да имам нужда от вас довечера, Жо… Приберете се.

Дори на сянка тротоарът пареше през подметките. Никакъв полъх. Над покривите неподвижна мараня скриваше небето. Присвила очи поради силното отражение на светлината от къщите, Ана вървеше покрай замрелите фасади и масивните като на затвор входни врати. Фелоу мързеливо ситнеше след нея. Не се виждаше жива душа; нямаше ги дори онези момиченца с плитки и тънки крачка, които в хубави неделни дни скачат самотни по тротоара, момиченца, които преди три седмици Ана изведнъж бе почувствувала желание да осинови и да заведе в Довил, за да ги тъпче с кифли и чист въздух. Никой. Дори портиерите, подобно на кучета, които, задрямали в колибите си, пазят къщата, чакаха здрача, за да излязат да подишат малко свеж въздух, седнали на столове пред входните врати. Като че ли тази неделя, деветнадесети юли, населението на Париж, уморено от демократичните празненства, които траяха почти цяла седмица, бе масово напуснало столицата.

Домът на семейство Тибо се виждаше отдалеч. Над покрива му още се издигаха скели. Старата фасада, нашарена като зебра с бяла боя при ремонта, чакаше само последната бояджийска четка, за да се подмлади. Огради, изпъстрени с афиши, закриваха партерния етаж и стесняваха тротоара.

Повдигайки и притискайки до себе си воланите на роклята си от фулар, Ана, последвана от кучето, се промъкна между чувалите, гредите, купчините отпадъци, които запречваха входа. Миризмата на изба и влагата от прясно измазаните с гипс стени на пасажа й подействуваха така, сякаш се бе допряла до ледена гъба. Фелоу вдигна черната си муцунка и се спря, за да подуши тези необикновени миризми. Ана се усмихна, вдигна с една ръка топлото копринено кълбо и го притисна до гърдите си.

Щом се преминеше през стъклената врата на вестибюла, веднага се виждаше, че вътре в къщата ремонтът е завършен. Червена пътека, която Ана не бе видяла при последното си посещение, водеше до асансьора.

На площадката на втория етаж тя се спря и макар да знаеше, че Антоан отсъствува, по навик напудри лицето си, преди да позвъни.

Вратата се отвори сякаш неохотно: Леон се колебаеше дали да се покаже в раираната си жилетка, която носеше в къщи. Дългото му безбрадо лице, обрасло с мъх като на малко пиленце, имаше безличен вид, едновременно глуповат и хитър — повдигнати вежди, отпусната долна устна, спуснати клепачи и увиснал нос; у него този израз бе станал нещо като защитен рефлекс. Той хвърли към Ана, към украсената и с цветя шапка и виолетовата й рокля бегъл кос поглед, после се отдръпна, за да я остави влезе.

— Доктора го няма…

— Знам — каза тя, като сложи кученцето на пода.

— Трябва да е още долу с господата…

Ана прехапа устни. Придружавайки я до гарата във вторник, когато тя заминаваше за Берк, Антоан й бе казал, че ще отсъствува от града целия следобед в неделя, тъй като трябвало да участвува в някаква консултация вън от Париж. Тяхната връзка траеше вече шест месеца и тя неведнъж бе забелязвала, че той криеше някои дребни неща от нея и така създаваше непроницаема защитна зона около себе си.

— Не се безпокойте — каза тя, като му подаде чадъра си. — Дойдох да напиша една бележка, която вие ще предадете на доктора.

Минавайки пред слугата, тя избърза по едноцветния бежов пухкав килим, с който бе постлан сега бившият апартамент на господин Тибо. Без да се колебае, кученцето изтича напред и се спря пред вратата на кабинета на Антоан. Ана влезе, пусна кучето и затвори вратата след себе си.

Щорите бяха спуснати и прозорците затворени. Миришеше на нов килим, на пресен лак и към тези миризми се примесваше старият упорит дъх на боя. Тя живо се приближи до бюрото, опря ръце на облегалото на фотьойла и с ледени очи, с разтворени душещи ноздри, с внезапно погрозняло лице огледа жадно и подозрително стаята, търсейки да открие някакво указание за онази част от живота на Антоан, която той водеше далеч от нея и която тя така малко познаваше.

Но нищо не можеше да бъде по-безлично от този разкошен и гол салон. Антоан никога не работеше там; използуваше го само когато приемаше пациенти. Стените бяха до половина скрити зад библиотеки; лесно можеше да се отгатне, че зад закритите с китайска коприна стъкла рафтовете бяха празни. Посред стаята се издигаше тържествено огромно разкошно бюро; върху негостоприемното дебело стъкло, което го покриваше, бе наредена гарнитура от марокен — папка, подложка, попивателна преса, всички с неговия монограм. Нямаше никакви книжа, никакво писмо или книга; само телефонния указател. Изправена като украшение до кристалната мастилница, в която нямаше следа от мастило, една ебонитова слушалка единствено напомняше за професията на собственика; при това тази добавка вероятно не бе поставена там от Антоан за медицински цели, а от ръката на неизвестен декоратор, воден от желание да вложи малко живописен елемент в обстановката.

Щом премина прага, Фелоу легна по корем с разкрачени крачка и светлата му козина се сля с килима. Ана го погали разсеяно с поглед. После седна на страничната облегалка на фотьойла, от който Антоан три пъти седмично произнасяше като оракул своите решения. За миг си представи, че е Антоан и изпита тънко удоволствие; това бе като отмъщение на твърде малкото място, което той й бе отделил в живот си.

Тя извади от папката бележника с антетки, където Антоан пишеше рецептите си, и измъкна стилото от чантата си:

„Любими Тони, пет дни без теб бе максимумът, който можех да понеса. Тази сутрин скочих в първия влак. Сега е четири часът. Отивам у нас да чакам, докато свършиш дневната си работа. Ела при мен, мили Тони, ела бързо!

 

П. П. Аз ще донеса нещо за хапване, така че няма да има нужда да излизаме навън.“

Тя взе един плик и позвъни.

Леон се появи. Беше сложил ливреята си. Помилва кучето и се приближи до Ана.

Седнала удобно на страничната облегалка на креслото, тя люлееше единия си крак и облизваше лепилото на плика. Ана имаше хубаво очертана уста, езикът й бе дебел, но подвижен. Парфюмът, с който бяха пропити дрехите й, се носеше из стаята. Тя зърна малко пламъче в очите на слугата и вътрешно се усмихна.

— Ето — каза тя, като подхвърли писмото на бюрото с движение, при което висулките на гривната и издрънчаха, — ще му дадеш това, щом се качи горе, нали?

Понякога, когато Антоан го нямаше, тя му говореше на „ти“, и то така естествено, че Леон не се учудваше на това. Тайно и негласно съучастничество ги свързваше. Когато идваше да вземе Антоан за вечеря и трябваше да чака, тя с удоволствие бъбреше с Леон; в негово присъствие сякаш вдъхваше въздуха на родния си край. Впрочем той никога не злоупотребяваше с нейната близост; единственото нещо, което си позволяваше, когато бяха сами, да не се обръща към нея в трето лице. Когато му даваше бакшиш, той й бе признателен, че може да й благодари със смигване и със сърдечност, лишена от класова омраза.

Ана протегна крака си напред, плъзна ръка под полата си, за да опъне копринените чорапи, и скочи от креслото.

— Аз ще бягам, Леон. Къде оставихте чадъра ми?

За да намери такси, най-разумно беше да се изкачи по Ди Сен-Пер до булеварда. Улицата беше почти пуста. Тя се размина с един младеж. Размениха си безразлични погледи, без да си спомнят, че се бяха срещнали през един паметен ден. Но как ли биха се познали? За четири години Жак се бе напълно променил: този набит мъж със загрижено лице нямаше нито походката, нито физиономията на онзи младеж, който някога бе дошъл в Турен, за да присъствува на сватбата на Ана със Симон дьо Батенкур. А и той, макар че през цялата странна церемония бе наблюдавал с интерес младоженката, как би могъл да познае в напудреното лице на тази парижанка, скрито наполовина от чадъра, чертите на онази смущаваща вдовица, която се бе омъжила за неговия приятел Симон?

— Авеню Дьо Ваграм — каза Ана на шофьора.

На авеню Дьо Ваграм беше тяхното „у дома“ — партерен етаж, мебелиран като ергенска квартира, която Антоан беше наел в началото на връзката им. Къщата се намираше на ъгъла на авенюто и на една сляпа улица; имаше отделен вход, което позволяваше да се избегне окото на портиера.

Антоан никога не се съгласи да отиде при нея в разкошната къща, която Ана имаше към Булонската гора, близо до улица Спонтини, макар че от много месеци тя живееше там сама и напълно свободна. Когато по съвета на Антоан трябваше да сложат Югет в гипс и да я заведат на море, Ана бе наела една къща в Берк и бе решила, че тя и мъжът й ще се установят там, докато малката се излекува. Героично решение, което тя не успя да изпълнява дълго време. Обаче Симон, който никога не бе обичал Париж, се установи окончателно при доведената си дъщеря и нейната английска гувернантка. Занимаваше се с фотография, рисуваше по малко и понякога свиреше; през дългите вечери, спомняйки си за богословското си образование, четеше книги из областта на протестантската теология. Ана винаги намираше предлог да се върне в Париж; престоите й в Берк се ограничаваха с посещения от пет-шест дни всеки месец; майчинското и чувство не беше особено силно развито. Не беше далеч времето, когато ежедневното присъствие на това високо четиринадесетгодишно момиче я дразнеше като някаква пречка в живота й. Сега към тази глуха неприязън се примесваше и някакво чувство на унижение пред количката, която мис Мери буташе в слънчеви дни по пясъка на дюните. Ана мечтаеше понякога да осинови някое бледо момиченце, но намираше напълно естествено да не се занимава с детето си. В Париж тя поне забравяше Югет… и Симон.

Колата вече слизаше по авеню Дьо Ваграм, когато Ана си спомни за „закуската“. Всички магазини бяха затворени, но тя знаеше на площад Терн един деликатесен магазин, който беше отворен и в неделя. Каза на шофьора да я закара там; след това освободи таксито.

Колко забавно беше да пазаруваш! Държейки под мишница кученцето си, тя вървеше напред-назад пред отрупаните с деликатеси маси. Най-напред избра това, което обичаше Антоан; ръжен хляб, солено масло, пушени гърди от патица, кошничка с ягоди. Купи и буркан сметана, колкото за Антоан, толкова и за Фелоу.

— Прибавете и от това — каза тя лакомо, като посочи с пръст една паница с обикновен гъши пастет.

„Това“ беше специално за нея; тя обожаваше гъшия пастет и естествено никога не си купуваше освен при пътуване, когато случайно видеше любимото си ядене на бюфета на някоя гара или в някое селско ханче. Гъши дроб за десет-петнадесет сантима, розов и мазен, със свинска мас по края, подправен с много карамфил и индийско орехче, върху съвсем пресен хляб — този вкус я връщаше към миналото й на мидинетка… Спомняше си за сухоежбината, с която обядваше, седнала сама на някоя пейка в градината Тюйлери, заградена от гълъби и врабчета, по времето, когато беше продавачка в един магазин на авеню Дьо л’Опера. Не пиеше нищо, а за да утоли възбудената от подправките жажда, си купуваше шепа хрупкави бели череши от сергията на тротоара. Накрая, когато наближеше часът да се върне в магазина, изпиваше чаша черно кафе, горещо и с много захар, което миришеше на тенекия и на боя за обуща и което тя изгълташе права, застанала сама пред бара в едно кафене на улица Сен-Рок.

Тя разсеяно гледаше как продавачът завива покупките й и прави сметката.

Съвсем сама… Дори по онова време верният й инстинкт й подсказваше, че единственият й шанс да успее в живота бе да се държи въздържано и прикрито, без приятелства, без навици, вечно готова да се преобрази изведнъж. О, ако гледачката, която се разхождаше тогава из Тюйлери с кош на гърба и кречетало в ръка и продаваше и кокосово мляко, й беше предсказала, че ще стане госпожа Гупийо, жена на собственика на предприятието!… И все пак това беше станало. И дори днес, погледнато отдалеч, всичко изглеждаше така просто…

— Ето, госпожо.

Продавачът й подаваше завързания с канап пакет. Ана почувствува погледа, който той плъзна по гърдите й. С годините на нея все повече и повече й се нравеше да я докосват желанията на мъжете. Продавачът бе още хлапак с мъх по бузите, с напукана долна устна и лошо очертана, но здрава уста. Ана мушна пръста си в канапчето, вдигна лице, отметна леко глава назад и вместо благодарност спря върху момчето прелъстителния поглед на сивите си зеници.

Пакетът не беше тежък; тя имаше време, бе едва пет часът. Сложи кученцето на земята и тръгна пеш по авеню Дьо Ваграм.

— Хайде, Фелоу, малко кураж…

Тя вървеше с широки крачки, като се кършеше, вирнала малко високомерно глава. Не можеше да възпре изблика на гордост, щом си спомнеше за миналото си; съзнаваше, че волята й не е престанала да насочва съдбата й и че успехите й са нейно собствено дело.

Гледайки вече отдалеч тези години, тя се изненадваше на успеха си, сякаш се отнасяше до друга жена. Възхищаваше се от упоритостта, с която още от детски години се бе стремила да се изтръгне от долните слоеве на обществото. Този стремеж бе като инстинктът у плувеца, който потъва и който с всички сили се мъчи да се задържи на повърхността. Именно за да може да изплува нагоре, тя се бе пазила ревниво през дългите години на непорочното си моминство, като бе живяла единствено с брат си и с овдовелия си баща. Всеки неделен ден, докато бащата, водопроводчик, ходеше да играе на кегли край старите парижки укрепления, Ана и брат й се разхождаха из Булонската гора с приятели. Една вечер на връщане от разходка един млад електротехник, другар на брат й, бе поискал да я целуне. Тя беше вече седемнадесетгодишна и той й харесваше, но въпреки това му удари плесница и избяга сама чак до вкъщи. След това никога вече не се съгласи да излезе с брат си. В неделен ден оставаше в къщи да шие. Обичаше платовете, тоалетите. Една съседка, галантеристка в квартала, стара позната на майка й, я бе взела като продавачка в магазина си. Колко тъжно бе това малко дюкянче в техния квартал, където влизаха само бедни клиенти… За щастие тя случайно можа да намери място като продавачка в клона на „Базарите на двадесетия век“, току-що отворен във Венсен на черковния площад. Цели две години прекарваше дните си да разгръща и мери кадифета и тафти, докосвана от погледите на клиентите, от желанията на продавачите и на началниците на отделите; но тя отвръщаше на всички само с другарски усмивки и всяка вечер като разумно момиче се връщаше право в къщи, за да приготви вечеря на семейството. Общо взето, бе запазила добри спомени от този период на живота си. Но щом умря баща й, тя напусна предградието и получи отлично място в центъра на Париж на авеню Дьо л’Опера, в централата на фирмата, която старият Гупийо отчасти ръководеше лично. Тогава трябваше да играе още по-предпазливо, докато се омъжи… „Предпазлива игра!“ Това би могло да бъде нейният девиз… Дори и сега… Нима тя не бе спряла избора си върху Антоан още при първата им среща и сломявайки съпротивата му, го бе завладяла чрез упоритостта си? Той дори и не подозираше това, защото тя бе достатъчно хитра и ласкаеше мъжкото му самомнение, като създаваше у него илюзията, че той пръв е взел инициативата. Ана беше твърде добър играч и пред суетното удоволствие да показва властта си предпочиташе царското задоволство да я упражнява тайно, служейки си с всички оръжия, които й даваше привидната й слабост…

Унесена в мислите си, тя бе достигнала до гарсониерата. Бе й станало горещо от ходенето. Тишината и хладината на затворения апартамент и се сториха чудесни. Застанала права посред стаята, тя набързо свали всичките си дрехи и изтича в банята, за да напълни ваната.

Приятно й бе да стои гола между тези огледала и тези матови стъкла, чиято светлина, сякаш идваща от студена звезда, придаваше по-силен блясък на плътта й. Наведена над крановете, от които водата шумно бликаше, тя разсеяно движеше дланта си по мургавите си бедра, които бяха останали тънки, и върху натежалите си гърди. После, без да чака да се напълни ваната, прекрачи и влезе в нея. Водата бе прохладна. Тя се излегна, тръпнеща от удоволствие.

Бялата хавлия със сини резки, която висеше на стената пред нея, я накара да се усмихне: Антоан бе толкова смешен, когато преди няколко дни се уви в нея и така седна на вечеря. Изведнъж тя си спомни за разговора, който бяха водили тази вечер: на въпросите, които му задаваше за младите му години и за връзката му с Рашел, той бе отговорил с кисела усмивка: „Аз ти разказвам всичко, не крия нищо от миналото си, а ти…“

Действително тя му говореше твърде малко за себе си. Една вечер, още в началото на тяхната връзка, той се бе навел над нея и загледан в очите й, бе казал: „Имаш поглед на фатална жена!“ Нищо не й бе доставяло по-голямо удоволствие от тези думи и тя никога не ги забрави. За да запази обаянието си, Ана грижливо забулваше миналото си в тайна. Може би това беше грешка? Кой знае дали пък на Антоан нямаше да му е приятно да открие мидинетката зад маската на фатална жена? Реши, че трябва да помисли по това. Лесно бе да черпи спомени от миналия си живот, който бе доста богат; нямаше защо нито да измисля, нито да лъже. Би могла просто да му разказва спомените си на сантиментална продавачка, каквато беше през част от младите си години…

Антоан… Винаги щом помислеше за него, тя изпитваше желания. Обичаше го такъв, какъвто беше — заради неговата самоувереност, заради силата му, въпреки че той съзнаваше тази сила… Обичаше го заради любовния му жар, малко брутален, малко прекалено лишен от нежност… След един час може би той ще бъде тук…

Тя изтегна крака, вдигна глава и затвори очи. Водата стопяваше умората й. Обзета от животински блажено чувство, тя лежеше като вцепенена. Над нея голямата пуста сграда бе съвършено тиха. Не се чуваше никакъв друг шум освен хъркането на кучето, изтегнато на хладните плочки, далечното стържене на летни кънки по асфалта в един съседен двор и звънтенето на водната капка, която всяка секунда падаше от крана с кристален звук.

XIV

Застанал на ъгъла на улица Дьо л’Юниверсите, Жак замислено гледаше родната си къща. Покрита със скели, тя бе неузнаваема.

„Вярно — помисли си той, — Антоан имаше намерение да прави разни преобразования…“

Откакто бе умрял баща му, той бе идвал два пъти в Париж, но без да посети този квартал и дори без да се обади на брат си. През зимата Антоан на няколко пъти му бе писал много мили писма. Жак обаче се бе ограничил със сърдечни и лаконични пощенски картички; не бе направил изключение дори когато трябваше да отговори на дългото делово писмо относно наследството — с пет реда бе изразил категоричния си и почти немотивиран отказ да влезе във владение на своята част от имуществото, като молеше брат си да не му говори повече по „тези въпроси“.

Бе пристигнал във Франция миналия вторник. На другия ден след събранието, на което бе присъствувал Бьом, Менестрел му беше казал: „Ще заминеш веднага за Париж. Може би ще е нужно да бъдеш там тези дни не мога да ти кажа нищо по-точно в момента. Използувай престоя си, за да разбереш какъв вятър духа, да видиш отблизо какво става, как реагират левите среди във Франция; и по-специално — групата на Жорес, господата от «Юманите»… Ако не получиш нищо от мен до неделя или понеделник, можеш да се върнеш. Освен ако мислиш, че ще бъдеш полезен там.“ През тези няколко дни Жак не бе намерил време — а може би му липсваше и смелост — да навести брат си. Но събитията като че ли с всеки изминат ден ставаха все по-сериозни и по-сериозни, затова той реши да не заминава, без да се срещне с Антоан.

Вдигнал очи към втория етаж, където блестяха една до друга новите щори, той търсеше своя прозорец, прозореца на детската си стая… Имаше още време да се откаже от намерението си и да се върне обратно. Поколеба се за миг. Но после прекоси улицата и влезе под свода.

Не можеше да познае вече нищо: в стълбището измазани с гипс стени, перила от ковано желязо и широки прозорци бяха заместили предишните тъмни тапети с лилии, парапета с извити колонки и цветните средновековни стъкла. Само асансьорът не беше сменен. Щракането беше същото както някога, кратко и остро, последвано от дрънкане на вериги и мазно къркорене, които винаги се чуваха, преди да се задвижи механизмът. При всяко свое завръщане в къщи Жак не можеше да чуе тези шумове, без да му се свие сърцето, без отново да преживее най-жестокото от детските си унижения — завръщането в бащиния дом след бягството му… Едва там, в тази тясна кабина, където го бе бутнал Антоан, беглецът се бе почувствувал наистина заловен, сграбчен, безпомощен… Баща му, изправителният дом… А сега Женева, Интернационалът… Война може би…

 

 

— Добър ден, Леон. Гледай ти какви промени!… Тук ли е брат ми?

Вместо да отговори, Леон изненадано разглеждаше призрака. Най-после, мигайки с очи, той каза:

— Докторът ли? Не… Тоест, да… За господин Жак, разбира се, че е в къщи!… Но той е долу, в кабинета… Господин Жак ще трябва да слезе само един етаж… Вратата е отворена, господинът може да влезе направо.

„Лаборатории А. Оскар-Тибо“ — прочете Жак върху медната плочка на вратата на първия етаж.

„Значи, цялата къща… — помисли си той. — И дори си е прибавил името «Оскар»!…“

Отвън вратата имаше никелирана дръжка. Жак се озова във вестибюл с три еднакви врати. Зад една от тях се чуваха гласове. Възможно ли бе Антоан да приема пациенти в неделя следобед? Смаян, Жак пристъпи няколко крачки напред.

— „… биометрични данни… анкети в училищни групи…“

Не говореше Антоан. Изведнъж позна гласа на брат си:

— Точка първа: да се съберат разни изследвания… Да се класират. За няколко месеца всеки невролог, всеки специалист по детска патология, всеки възпитател дори ще трябва да може да намери при нас, тук, в нашите статистики…

Да, това действително беше Антоан; той говореше така рязко, сякаш самодоволно, с малко подигравателна интонация в края на думите.

„След известно време гласът му съвсем ще заприлича на гласа на баща му“ — каза си Жак.

Той остана неподвижен цяла минута, без да слуша какво се говори, вперил очи в новия линолеум, който покриваше пода. Изкушението да си отиде отново го докосна. Но Леон го беше видял… Впрочем щом беше дошъл дотук… Той изправи рамене и подобно на възрастен човек, който не се колебае да прекъсне играта на децата, се приближи до вратата и отривисто почука.

Прекъснат, Антоан стана и със сърдито лице открехна вратата.

— Какво има?… Как! Ти ли си! — извика той и лицето му изведнъж светна.

Жак също се усмихваше, залян внезапно от прилив на братска нежност, както винаги, когато видеше Антоан жив пред себе си с енергично лице, с четвъртито чело, с уста…

— Влез де — каза Антоан. Той не сваляше очи от брат си. Жак е тук! Жак е тук пред него с тъмночервеникавата си къдрица, с подвижния си поглед, с тази полуусмивка, която възкресяваше детското му лице…

Трима мъже, с разкопчани бели престилки, с потни лица, без яки, бяха седнали около голяма маса, върху която чаши, лимони и кофичка с лед бяха пръснати между книжа и разгънати диаграми.

— Това е моят брат — обясни Антоан, като се смееше от удоволствие. Посочвайки на Жак тримата мъже, които бяха станали, той ги представи: — Исак Щудлер… Рене Жуслен… Манюел Роа.

— Да не ви преча? — измънка Жак.

— Пречиш, разбира се! — отвърна Антоан. Той погледна весело сътрудниците си. — Нали? Не може да се скрие, че ни пречи това животно… Но толкова по-добре! Форс мажор!… Сядай!

Без да отговори, Жак разглеждаше обширната стая, цялата обградена с рафтове, върху които бяха подредени съвсем нови номерирани папки.

— Питаш се къде си попаднал, нали? — рече Антоан, развеселен от изненаданото лице на брат си. — Намираш се чисто и просто в „Архивната служба“… Искаш ли да пиеш нещо студено? Уиски? Не?… Роа ще ти направи една цитронада — заповяда той, като се обърна към най-младия от тримата мъже: умно лице на парижки студент, озарено от бляскави очи, очи на добър ученик.

Докато Роа изстискваше лимона върху счукания лед, Антоан се обърна към Щудлер:

— Ще продължим идната неделя, драги…

Щудлер беше значително по-стар от другите, изглеждаше дори по-възрастен от Антоан. Името Исак напълно прилягаше на профила му, на брадата му, която беше като на арабски шейх, на очите му, трескави като у ориенталски магьосник. Жак имаше впечатлението, че го е срещал по-рано, когато живееше заедно с брат си.

— Жуслен ще подреди книжата… — продължи Антоан. — Тъй или иначе, не можем да почнем нищо системно преди първи август, преди да взема отпуска от болницата.

Жак слушаше. Август… Отпуска… Сигурно по лицето му се изписа малко учудване, защото Антоан, който го гледаше, счете за нужно да обясни:

— Да, ние четиримата решихме да не ходим на почивка тази година… Пред вид на обстоятелствата…

— Разбирам — одобри Жак със сериозен вид.

— Ами като си помислиш само, че няма и три седмици, откакто завършиха ремонта на къщата. Никоя от новите ни служби още не функционира. Впрочем с болницата и пациентите не бих имал време да поставя всичко в ход преди тази дата. Но с тези два спокойни месеца пред нас, докато започнем отново…

Жак го гледаше изненадан. Очевидно, щом говореше така, Антоан не бе доловил нищо от пулса на световните събития, нищо, което би могло да смути спокойствието на работата му и увереността му в утрешния ден.

— Учудва ли те това? — поде Антоан. — То е, защото нямаш никаква представа какво започваме ние. Имаме велики намерения! Нали, Щудлер… Ще ти разправя всичко после… Ще вечеряш с мене, разбира се, нали? Изпий си спокойно цитронадата. След това ще те разведа да видиш имота си. Ще видиш как сме се наредили… После ще се качим горе да си побъбрим…

„Останал си е същият — казваше си Жак. — Винаги трябва да организира, да ръководи…“

Той покорно изпи цитронадата си и стана. Антоан беше вече готов да тръгне.

— Да слезем най-напред в лабораториите.

До смъртта на господин Тибо Антоан бе водил обикновения живот на млад лекар с бъдеще. Минал бе един след друг всички конкурси и накрая бе приет в Централното бюро. Чакайки да се открие редовно място за главен лекар в някоя болница, той продължаваше да практикува частно.

Изведнъж с наследството, което беше получил, той придоби нова неочаквана сила — пари. Антоан не беше човек, който да не знае да използува този рядък шанс. Не бе обременен с никакви задължения, нямаше никакви пороци, които да му струват скъпо. Единствената му страст бе работата, единствената му амбиция — да стане голям специалист. Това, което имаше значение, бяха неговите собствени изследвания в областта на детската патология. И в деня, когато се почувствува богат, неговата и без това силна жизнена енергия изведнъж се удесетори. От този момент той мислеше само за едно: как да използува богатството си, за да ускори професионалния си възход.

Планът му бе набелязан бързо. Най-напред да си осигури материални удобства чрез по-съвършена организация: лаборатории, библиотека, група подбрани сътрудници. С пари всичко беше възможно и лесно. Дори да купи ума и предаността на няколко млади лекари без състояние, като им осигури охолен живот, и така да използува способностите им, за да продължи изследванията си, да прави нови… Антоан веднага се бе сетил за приятеля на доктор Еке, неговия бивш състудент Щудлер, когото наричаха Халифа и чийто методичен ум, интелектуална честност и упоритост в работата той отдавна познаваше. После спря избора си върху двама млади хора: Манюел Роа, лекар, който доста години бе работил в неговото отделение, и Рене Жуслен, химик, който се бе вече проявил със сериозни проучвания в областта на серумите.

За няколко месеца под ръководството на един предприемчив архитект бащината му къща бе преобразена. Бившият партер, сега свързан чрез вътрешна стълба е първия етаж, бе превърнат в лаборатория, снабдена с всички модерни приспособления. Нищо не бе пропуснало. Щом се появеше някаква трудност в изпълнението, Антоан машинално пипваше джоба си, където носеше неговата си книжка, и казваше: „Направете сметка колко ще трябва.“ Разноските почти нямаха значение него. Той малко държеше на парите, но силно желаеше да осъществи проектите си. Нотариусът и борсовият му агент се ужасяваха, като виждаха как лакомо бе нагънал това богатство, бавно придобито и благоразумно управлявано от две поколения едри буржоа. Но той не им обръщаше внимание и нареждаше да се продават цели пакети ценни книжа, като се смееше на плахите им предупреждения. Впрочем Антоан имаше свой собствен финансов план. Това, което останеше от състоянието му след големите разходи, той имаше намерение да вложи в чужди облигации и по-специално в руските мини, както го съветваше неговият приятел Рюмел от министерството на външните работи. Така със своя доста накърнен капитал той смяташе да получава доходи, които по неговите пресмятания нямаше да бъдат значително по-ниски от тези, които баща му бе получавал до смъртта си от цялото си богатство, тъй като господин Тибо държеше на сигурните ценни книжа, макар че те носеха твърде малко дивиденти.

 

 

Подробният оглед на партерния етаж трая близо половин час. Антоан държеше брат му да види абсолютно всичко. Заведе го дори в избата, сега превърната в сутеренен етаж с варосани стени. Там напоследък Жуслен бе инсталирал вонящи клетки с плъхове, мишки и морски свинчета, а до тях един аквариум с жаби. Антоан беше възхитен. Смееше се гърлено с младежки буен смях, смях, който тъй дълго бе потискал и който Рашел бе освободила завинаги.

„Богатското дете си показва играчките“-помисли Жак.

На първия етаж имаше малка операционна зала, кабинети за тримата сътрудници, стая за документация и библиотека.

— При това положение вече може да се започне работа — обясни Антоан със сериозен и самодоволен тон, докато се качваха по стълбите към втория етаж. — Тридесет и три годишен съм… Време е да се заловя сериозно, ако искам да оставя нещо трайно след себе си… Знаеш ли — поде той, като се спря и се обърна към Жак с онази малко изкуствена рязкост, която му беше присъща и която обичаше да проявява особено спрямо брат си, — човек винаги може да постигне повече, отколкото си мисли! Когато желаеш нещо — нещо постижимо, разбира се… впрочем аз винаги желая само постижими неща, — когато, казвам, истински желаеш… — Той не довърши фразата си, усмихна се самодоволно и продължи да се изкачва.

— Докъде стигна с конкурсните изпити? — запита Жак, колкото да каже нещо.

— Тази зима изкарах конкурса в болницата. Остава изпитът за редовен преподавател — нали трябва един ден да мога да стана професор!… Само че, виждаш ли — подхвана той, — хубаво е да бъдеш добър детски лекар… като Филип например… но това не ме задоволява. Защото не то ще ми позволи да покажа на какво съм способен… Големият напредък, който медицината на нашето време ще направи, ще бъде в областта на психиката… А аз искам да участвувам в това дело, разбираш ли? Не желая то да стане без мене! И не току-така, докато се готвих за конкурсните изпити, се занимавах толкова с бавно проговарящите деца… Детската психология е според мен едва в началото си. Сега е благоприятният момент… Затова бих искал идната година да допълня документацията си върху връзката между начина на дишането у децата и техния умствен живот… — Той се обърна. На лицето му за миг се появи изразът на великия човек, когото знанието отделя от невежите простосмъртни. Преди да мушне ключа в ключалката, той втренчи дълбок поглед в очите на брат си. — Колко неща могат да се направят в тази насока… — каза той бавно. — Колко много неща да се разнищят…

Жак мълчеше. Едва ли умението на Антоан винаги да се справя добре с живота го бе дразнило тъй силно, както тази вечер. Пред този тридесетгодишен мъж, така отлично подреден във всяко отношение, така уверен, че скоро ще се устреми напред като кораб на далечно плаване, Жак с тревога мислеше за собственото си неустойчиво равновесие и още по-силно чувствуваше буреносната заплаха, надвиснала над света.

При това враждебно настроение разглеждането на апартамента му бе крайно мъчително. Антоан се разхождаше в луксозно мебелираното жилище, наперен като петел между кокошки. Той бе съборил повечето вътрешни стени и напълно бе изменил плана на етажа. Разпределението, макар и по-сложно сега, бе доста сполучливо. Високи китайски паравани разделяха двата салона на малки кътчета, където пациентите се чувствуваха отделени един от друг. Това хрумване на архитекта, с което Антоан се гордееше, придаваше на салоните вид на декоративна изложба. Той впрочем твърдеше, че не държи особено на този външен блясък.

— Но това позволява да се пресява клиентелата. Нали разбираш? — обясни той. — И по този начин, като я намалиш, печелиш време за работа.

Банята беше истинско чудо на находчивост и удобство. Сваляйки престилката си, Антоан с явно удоволствие отваряше и затваряше полираните врати на шкафовете.

— Всичко да ми е подръка. Така се печели време — повтаряше той.

Антоан облече домашната си дреха. Жак забеляза, че брат му е много по-грижливо облечен, отколкото по-рано. Нищо не биеше на очи, но черната дреха беше копринена, меката риза — от тънка батиста. Тази дискретна елегантност му отиваше добре. Той изглеждаше подмладен, по-гъвкав, но и същевременно не бе загубил нищо от своята снажност.

„Изглежда, че наистина се чувствува добре сред този лукс — мислеше си Жак. — Суетността на тате… аристократичната суетност на буржоата!… Какъв род!… Бога ми, човек би казал, че те считат за свое лично превъзходство не само богатството си, но и навика си да живеят добре, тяхното ценене на комфорта, на «качеството»! За тях всичко се превръща в лична заслуга! Заслуга, която им дава социални права! И те намират напълно основателно «уважението», с което се ползуват! Тяхната власт и заробването на другите са също напълно основателни! Да, те намират, че е напълно естествено да притежават! Намират съвършено естествено правото им на собственост да бъде неоспоримо, защитено от законите срещу домогванията на онези, които не притежават нищо!… О, без съмнение те са щедри! Но дотогава, докато тази щедрост представлява допълнителен лукс! Щедрост, която е част от излишните разноски…“

Жак си припомни несигурния живот на приятелите си в Швейцария, които не само нямаха нищо излишно, но и деляха помежду си необходимото; за тях да подпомогнат някого, значеше да рискуват сами да останат без хляб на следния ден.

И все пак пред заслепяващата с отблясъците си вана, широка като малък плавателен басейн, той изпита леко чувство на завист. Толкова неудобна бе евтината стая, в която живееше… Чудесно би било в тази горещина да може да се окъпе.

— Тук е моят кабинет — каза Антоан, като отвори една врата.

Жак влезе и се доближи до прозореца.

— Това е някогашният салон, нали?

Действително с голямо майсторство архитектът бе успял да превърне стария салон с драперии и балдахини над прозорците и плътните завеси на вратите, където в продължение на тридесет и пет години господин Тибо бе събирал семейни съвещания в тържествения полумрак, в модерна светла и гола стая, сериозна, но не строга, заляна от светлината на три прозореца, като бе махнал готическите стъклописи от тях.

Антоан не отговори. Той бе забелязал плика на Ана върху писалището и изненадан — защото мислеше, че тя е в Берк — побърза да го отвори. Щом хвърли поглед върху бележката, сбърчи вежди. Представи си Ана сред познатата обстановка на гарсониерата в полуразтворения й бял копринен пеньоар… Машинално хвърли поглед към часовника и мушна листа в джоба. Колко неподходящ момент… Но какво да се прави! Веднъж имаше възможност да прекара вечерта с брат си…

— Какво? — каза той, недочул думите на брат си. — Никога не работя тук… Само приемам пациенти… Аз прекарвам повече в някогашната си стая… Ела.

От дъното на коридора се зададе Леон.

— Намери ли господин докторът писмото?

— Да… Донесете ни да пием нещо, моля ви се. В моя кабинет.

Кабинетът бе единствената стая в апартамента, в която имаше следи от живот. Или по-скоро там се чувствуваше по-малко работата на Антоан, отколкото възбуждението на многообразна и разпокъсана дейност; но това безредие се хареса на Жак. На масата, отрупана с книжа, фишове, бележници, изрезки от статии, едва имаше място за писане. Етажерките бяха пълни с употребявани книги, със списания, чиито страници бяха отбелязани с листчета, с купища снимки, шишенца и фармацевтически мостри.

— Хайде да седнем сега — рече Антоан, като бутна Жак към едно удобно кожено кресло.

Самият той се излегна на дивана между възглавниците. Винаги обичаше да се излегне, когато разговаря. „Прав или легнал — казваше той. — Седящото положение подхожда на чиновници.“ Той видя, че Жак огледа стаята и че погледът му се спря за миг на статуята на Буда, поставена върху камината.

— Хубава е, нали? От единадесети век е. От колекцията „ремзи“.

Той обгръщаше брат си с изпълнен с обич поглед, който изведнъж стана изпитателен.

— Сега да поговорим за тебе. Искаш ли цигара? Какво те води във Франция? Бас държа, че искаш да напишеш репортаж за процеса на Кайо.

Жак не отговори. Той упорито съзерцаваше статуята на Буда, чието лице излъчваше самотно успокоение на фона на голямото златно лотосово листо, извито като мидена черупка. След това впери в брат си неподвижен поглед, в който имаше някаква уплаха. Лицето му доби тъй сериозен израз, че на Антоан му стана неприятно; веднага си помисли, че брат му изживява някоя нова драма.

Леон влезе с поднос в ръка и го постави близо до дивана.

— Ти не ми отговори — подхвана Антоан. — Защо си дошъл в Париж? За дълго ли?… Какво ще пиеш? Аз винаги предпочитам студен чай…

Жак отказа с нетърпеливо движение.

— Но, Антоан — пошепна той, след като помълча малко, — нима е възможно вие тук да не подозирате нищо от това, което се готви?

Седнал на края на дивана, Антоан държеше с две ръце стъклената чаша и преди да потопи устните си в нея, лакомо вдъхна аромата на чая, леко ароматизиран с лимон и ром. Жак виждаше само горната част на лицето му и очите, в които се четеше разсеяност и безгрижие. Антоан мислеше за Ана, която го чакаше; във всеки случай не биваше да се бави много, а да я предупреди по телефона…

На Жак му идеше да стане и да си отиде без всякакви обяснения.

— Че какво се готви? — пошепна Антоан, без да промени позата си. После сякаш насила обърна очи към брат си.

Те се гледаха мълчаливо няколко секунди.

— Война — отсече Жак с дрезгав глас.

Телефонът иззвъня някъде далеч във вестибюла.

— Така ли? — рече Антоан, като присви очи от дима на цигарата. — Все тия проклети Балкани ли?

Всяка сутрин той преглеждаше един вестник и смътно знаеше, че в този момент пак има една от многобройните и неразбираеми кризи, които периодически занимаваха дипломатическите кръгове в Средна Европа.

Той се усмихна:

— Би трябвало най-после да се наложи карантина около балканските народи и да ги оставим да се колят едни други, докато се изтребят напълно!

Леон открехна вратата:

Търсят ви по телефона — съобщи той с тайнствен глас.

„Това «търсят ви» значи Ана“ — каза си Антоан. И макар че имаше телефон до самия него, стана и отиде в приемния си кабинет.

Цяла минута Жак гледа с втренчени очи вратата, през която беше излязъл брат му. После изведнъж, сякаш издаваше безапелационна присъда, той реши: „Пропастта между него и мен е непреодолима.“

Имаше мигове, в които Жак изпитваше бясно задоволство, когато установяваше, че пропастта е „непреодолима“.

 

 

Антоан влезе в кабинета си и бързо вдигна слушалката.

— Ало… Вие ли сте? — чу се алтов глас, нежен и топъл, чийто трепет се усилваше от резонирането на микрофона.

Антоан се усмихна.

— В лош момент се обаждате, мила… Тъкмо исках да ви телефонирам… Ужасно съжалявам… Току-що пристигна Жак… Жак, брат ми… Пристигнал е от Женева… Да, да, съвсем неочаквано… Тази вечер, в този момент… Затова естествено… Но откъде ми се обаждате?

Гальовният глас подхвана наново:

— Ами от нас, Тони… Чаках те…

— Моля да ме извините, мила… Разбирате, нали?… Трябва да остана с него…

Понеже тя не отговаряше, той повика:

— Ана…

Слушалката продължаваше да мълчи.

— Ана! — повтори той.

Заставал прав пред голямото тържествено писалище, навел глава над слушалката, Антоан движеше разсеяния си и неспокоен поглед по тютюневозлатистия килим, по долната част на библиотеката, по краката на мебелите.

— Да — пошепна най-после гласът. И пак последва мълчание. — Но той… той ще остане ли до късно?…

Тонът бе така нещастен, че Антоан беше покъртен.

— Не вярвам — отговори той. — Защо?

— Но, Тони, мислиш ли, че ще имам кураж да се върна в къщи, без да съм била с тебе… поне малко?… Ако можеше да видиш как те чакам!… Всичко е приготвено… Дори и вечерята…

Той се разсмя. Тя също се насили да се засмее.

— Представяш ли си вечерята? Малката масичка при прозореца… голямата зелена фруктиера, пълни с ягодки… за тебе… — След кратка пауза тя поде бързо, с гърлен тон: — Слушай, мили Тони, наистина ли? Наистина ли не можеш да дойдеш веднага? Веднага само за един час?…

— Не, мила, не… Невъзможно ми е преди единадесет часа или дванадесет дори… Бъди разумна…

— Само за малко…

— Ох, не разбираш ли?…

— Да, да, разбирам — прекъсна го тя бързо и тъжно. — Няма какво да се прави… Колко жалко!… — Последва мълчание и след това леко покашляне. — Тогава слушай… Добре… ще те чакам… — поде тя с въздишка на примирение, в която Антоан почувствува усилието, което Ана направи, за да се съгласи.

— До довечера, мила…

— Да… слушай!

— Какво?

— Не, нищо…

— До скоро виждане.

— До скоро виждане, Тони.

Няколко секунди още Антоан продължи да се ослушва. На другия край на жицата Ана, залепила ухо до слушалката, също не се решаваше да прекъсне разговора. Тогава, след като хвърли бегъл поглед наоколо си, той доближи устни до самия микрофон и й изпрати въздушна целувка. После се усмихна и закачи слушалката.

XV

Когато Антоан се върна, Жак, който не бе мръднал от мястото си, бе поразен от израза на лицето му: на него бе изписано някакво необикновено изражение, следи от вълнение, чийто интимен, любовен характер той смътно долови. Несъмнено Антоан се бе много променил.

— Извинявай… От този телефон човек няма мира…

Той се приближи до ниската масичка, където бе оставил чашата си, отпи няколко глътки и после пак се излегна на дивана.

— За какво говорехме? А, да, ти казваше нещо за война…

Той никога не бе имал време да се интересува от политика, нито пък имаше желание за това. Дисциплината в научната работа го бе привикнала да мисли, че в обществения живот, както и в органическия, всичко е проблема, и то мъчна проблема; че във всички области търсенето на истината изисква прилежание, изследвания, познания. Затова считаше политиката като област на дейност, съвършено чужда на неговата. Към тази разумна въздържаност се прибавяше и някакво естествено отвращение. Безбройните скандали, които изпълваха историята на всички държави от най-старо време до днес, го бяха убедили, че властвуването неизбежно покварява хората; или поне, че строгата честност, която той като лекар бе свикнал да счита за основно качество, не беше задължителна, не беше може би дори и така необходима в областта на политиката. Затова следеше със скептично безразличие хода на обществените събития. Проявяваше същото равнодушие, както когато виждаше как функционира пощата или службата по поддържането на мостовете и пътищата. И ако при някой салонен разговор, при приятеля му Рюмел например, се случеше, като на всички хора, той да се осмели да изкаже съждение върху действията на някой министър, то го правеше винаги от точно определена гледна точка, напълно практична, нарочно опростена; държеше се като пътник, който се вози в автобус и който, за да похвали или порицае шофьора, гледа само дали той държи добре кормилото. Но понеже Жак, изглежда, държеше на това, той нямаше нищо против да започне разговора с размяна на общи фрази върху европейската политика. И с искрено желание да изтръгне брат си от мълчанието му той поде:

— Наистина ли мислиш, че се мъти нова война на Балканите?

Жак гледаше втренчено брат си.

— Възможно ли е вие тук в Париж да нямате ни най-малка представа за това, което става от три седмици? За всички облаци, които се трупат!… Вече не става дума за някаква малка война на Балканите. Този път цяла Европа върви право към война! И вие продължавате да живеете, без да подозирате нищо?

— Тц-тц-тц… — рече Антоан скептично.

Защо изведнъж се сети за военния чиновник, който бе идвал една сутрин тази зима, тъкмо преди Антоан да тръгне за болницата, за да промени мобилизационното назначение във военната му книжка? Спомни си, че дори не бе полюбопитствувал да види какво е новото му назначение. След като си отиде чиновникът, той бе хвърлил книжката в някое чекмедже и дори не знаеше вече къде.

— Ти като че ли не разбираш, Антоан… Ние сме достигнали до момента, в който, ако всички се държат като тебе, ако всички оставят нещата да се развиват, катастрофата ще стане неизбежна… В този час вече и най-малката дреболия — например някой глупав изстрел на австро-сръбската граница — би била достатъчна, за да подпали войната…

Антоан не казваше нищо. Думите на Жак го бяха стреснали малко. Внезапно топла вълна заля лицето му. Тези думи изведнъж докоснаха някакво скрито болезнено място в душата му, чието съществуване той не подозираше досега. Както мнозина други през лятото на 1914 година, и той също смътно се чувствуваше изоставен на влиянието на колективната треска — може би някаква космическа треска? — която като зараза се носеше във въздуха. За няколко секунди той не можа да се отърси от някакво тревожно предчувствие. Но почти веднага превъзмогна това нелепо безпокойство и както винаги, хвърляйки се в другата крайност, започна с удоволствие да противоречи на брат си, макар и с примирителен тон.

— Естествено аз съм по-малко осведомен от тебе по тези въпроси… И все пак ще признаеш, че в цивилизовани страни като страните на Западна Европа почти е невъзможно човек да си представи избухването на общ конфликт. Във всеки случай, преди да дойдем дотам, би трябвало да настъпи голям обрат в общественото мнение!… Това би изисквало време, месеци, може би дори години… а през този период други проблеми ще изникнат, които ще отнемат остротата на днешните проблеми…

Той се усмихна, напълно ободрен от собствените си разсъждения:

— Освен това тези заплахи, нали знаеш, не са нещо ново. Още когато бях в Руан, преди дванадесет години, през време на военната ми служба… Никога не са липсвали злокобни пророци, които предсказват войни и революции… И най-любопитното е, че признаците, върху които тези песимисти градят своите предвиждания, са винаги точни и с пълно право могат да се приемат за обезпокоителни. Само че ето на’: по някаква причина, която те не са взели пред вид или не са преценили точно значението й, събитията се развиват не така, както те са предвидили, нещата се нареждат от само себе си и животът си продължава криво-ляво… И мирът също.

Обвесил глава, вдигнал рамене, с чело, полузакрито от падналата къдрица, Жак го слушаше нетърпеливо.

— Антоан, този път положението е извънредно сериозно…

— Как? Нима тези дрязги между Австрия и Сърбия?…

— Да, това е предлогът, желаният инцидент, може би дори предизвикан… Но от години вече зад кулисите на тази свръхвъоръжена Европа нещо кипи. Капиталистическото общество, което ти, изглежда, смяташ за здраво свързано с мира, закотвено в мира, започва да потъва, разкъсано от скрити, яростни противоречия.

— Но не е ли било винаги така?

— Не!… Или по-скоро да, може би… Но…

— Зная — прекъсна го Антоан, — че съществува този проклет пруски милитаризъм, който кара цяла Европа да се въоръжава до зъби…

— Не само пруски! — извика Жак. — Всяка нация има свой милитаризъм, който се оправдава, като се позовава на заплашените национални интереси.

Антоан клатеше глава.

— Интереси ли? Да, разбира се — каза той. — Но колкото и силно да е съперничеството между националните интереси, напълно възможно е да си представим, че то може да трае безкрайно, без да доведе до война. Аз не се съмнявам във възможността да се запази мирът и все пак вярвам, че борбата е необходимо условие на живота. За щастие днес народите разполагат с други средства за борба освен изтребление чрез оръжие! Тези средства са добри за балканските държави… Всички правителства — имам пред вид правителствата на великите сили, — дори в страните, които имат най-големи военни бюджети, са явно съгласни, че войната е най-лошото от всички възможни разрешения. И всъщност аз просто повтарям това, което отговорните държавници сами казват в речите си.

— Естествено! На думи, пред народите, те всички проповядват мир! Но повечето от тях са убедени, че войната е политическа необходимост, която периодически става неизбежна, и че когато тя дойде, те трябва да я използуват по най-добрия възможен начин и да извлекат най-голяма печалба. Защото в основата на всички злини винаги и навсякъде откриваме една и съща причина: печалбата!

Антоан се замисли. Тъкмо се готвеше да направи ново възражение, когато брат му продължи:

— Виждаш ли, понастоящем Европа се ръководи от пет-шест зловещи „велики патриоти“, които под злокобното влияние на генералните щабове задружно тласкат своите страни към война. Ето какво трябва да се знае!… Едни от тях, най-циничните, виждат много добре накъде вървят. Те желаят войната, защото са убедени, че в даден момент обстоятелствата ще бъдат благоприятни за тях, и я подготвят, както някои хлапаци умишлено правят пакости. Съвършено явно е, че такъв е случаят например с Берхтолд в Австрия. И с Изволски и Сазонов в Петербург. Колкото до другите, не твърдя, че те желаят войната; почти всички се страхуват от нея. Но те се примиряват, защото я смятат за неизбежна. И най-опасното убеждение, което може да се вкорени в мозъка на един държавник, е да смята войната за неизбежна! Вместо да поставят в действие всичко, за да избягнат войната, те мислят вече само за едно: да увеличат, за всеки случай, колкото е възможно по-бързо своите шансове за победа. И всичката енергия, която биха могли да проявят, за да защитят мира, те използуват, както първата категория държавници, за да подготвят войната. Такъв е без съмнение случаят с кайзера и неговите министри… Може би такова е положението и с английското правителство… Във всеки случай сигурно такова е положението на Поанкаре във Франция!

Антоан рязко вдигна рамене.

— Ти казваш: Берхтолд, Сазонов… По този въпрос не мога нищо да ти отговоря, едва съм им чувал имената… Но Поанкаре?… Ти си луд!… Като изключим неколцина добродушни, но смахнати хора от типа на Дерулед, нима има още някой да мечтае за бойна слава или за реванш във Франция? Във всичките си фибри, във всичките си обществени слоеве, в цялата си същност Франция е миролюбива! И ако невъзможното стане факт и ние бъдем някога въвлечени в някоя европейска бъркотия, едно нещо поне ще бъде напълно сигурно: никой няма да може да обвини Франция, че е направила нещо, за да докара войната, нито да й припише и най-малката отговорност!

Жак подскочи:

— Възможно ли е!… Дотам ли си стигнал?… Възможно ли е?…

Антоан обгърна брат си със сигурния и завладяващ поглед, с който гледаше болните си и който винаги им вдъхваше голямо доверие; като че ли острият поглед беше знак за безпогрешна диагноза.

Застанал прав, Жак го измерваше с очи.

— Ти си невероятно наивен! Би трябвало да прехвърля цялата история на републиката, за да ти докажа… Нима мислиш, че добросъвестно подобно нещо, нима от четиридесет години политиката на Франция е била политика на миролюбива нация? Нима тя действително има право да протестира, когато други злоупотребяват със силата си?… Нима вярваш, че нашата алчност за колонии и особено нашите намерения спрямо Африка не са допринесли твърде много, за да възбудят апетита и на останалите, и не са дали на другите позорни примери на анексия?

— По-полека! — възрази Антоан. — Доколкото знам, нашето проникване в Мароко не е било незаконно. Спомням си за конференцията в Алжезирас. Това беше чисто и просто мандат от всички велики европейски сили. Ние бяхме натоварени, ние и испанците, да умиротворим Мароко.

— Но ние изтръгнахме този мандат със сила. И великите сили, които ни го дадоха, смятаха да се възползуват на свой ред от този прецедент. Което всъщност и направиха по-късно! Вярваш ли например, че без нашата мароканска експедиция Италия щеше да се осмели да се нахвърли върху Триполитания или пък, че Австрия щеше да анексира Босна?

Антоан недоверчиво изкриви лице, но той не познаваше достатъчно въпроса, за да може да противоречи на брат си.

Жак се беше съвсем разпалил:

— А нашите съюзи? Нима Франция сключи военен пакт с Русия, за да им покаже своята воля за мир? Знаем добре, че ако царска Русия се е съюзила с републиканска Франция, то е, защото тя се надява, че когато дойде моментът, със своите интриги срещу Австрия тя ще може да ни въвлече във война с немците! Нима смяташ, че един Делкасе, помощникът на английската дипломация, е извършил дело в полза на мира, като е работил да бъде обкръжена Германия? И в резултат: кипеж, възход и нараснала мощ на този пруски милитаризъм, за който ти говореше преди малко… В резултат: в цяла Европа надпреварване във военни приготовления, в строежи на укрепления, строежи на бойни кораби, на стратегически железници и тъй нататък… Във Франция десет милиарда военни кредити през последните четири години! В Германия осем милиарда франка! В Русия шестстотин милиона, заети от Франция, за да се създадат железопътни линии, които ще й позволят да хвърля войските си към германския запад!

— … ще й позволят! — пошепна Антоан. — Някой ден може би… някой ден в далечното бъдеще…

Жак не остави брат си да го прекъсне:

— Навсякъде, от единия край на континента до другия, бушува трескаво надпреварване във въоръженията, което съсипва всички страни и ги кара да хвърлят милиарди за военни кредити, вместо да ги използуват за социални подобрения… Лудо надпреварване, което ги води към пропастта! Но за него и ние, французите, носим отчасти отговорност. И продължаваме да действуваме в същата насока! Нима за да успокои света и да го увери в своите мирни намерения, Франция постави в Елисейския дворец този лотарингски патриот, когото всички размирни националисти веднага превърнаха в патриотарски символ? Човек, чийто избор веднага събуди у нас манията на реваншистите, а в Англия надеждите на търговците, които ще останат така доволни, ако бъде смазана германската конкуренция. В Русия това разпали апетитите на империалистите, които все мечтаят да завземат Цариград.

Жак изглеждаше така възбуден, че не можеше да овладее вълнението си. Това разсмя Антоан. Той беше решил да не се поддава на неговия тон и да запази доброто си настроение. Искаше този разговор да остане само теоретична размяна на мисли, нещо като игра на дама, в която камъчетата бяха политически хипотези.

Затова иронично посочи с пръст стола, от който брат му бе станал.

— Седни си на мястото…

Жак го стрелна със зъл поглед. Мушна юмруци в джобовете си и се отпусна отново в креслото.

— От Женева, искам да кажа, от интернационалната среда, в която живея — поде той след кратко мълчание — виждаме как нюансите се заличават. Като гледаш нещата по-отдалеч, по-ясно откриваш общите линии на европейската политика. Затова, погледнато оттам, насочването на Франция към война е толкова очевидно! И каквото и да си мислиш ти, избирането на Поанкаре за председател на републиката бележи една решаваща дата в тази насока!

Антоан продължаваше да се усмихва.

— Все за Поанкаре говориш! — възрази той подигравателно. — Вярно е, че аз зная за него само това, което говорят хората… В Елисейския дворец, където мъчно одобряват някого, него абсолютно всички го уважават… В Ке д’Орсе също: Рюмел, който някога е участвувал в неговия кабинет, казва, че е човек със сърце, принципен и прилежен министър, почтен политик, който държи на реда и е враг на всяка авантюра. Действително струва ми се абсурдно да се предполага, че такъв един човек…

— Чакай, чакай… — прекъсна го Жак.

Той извади ръка от джоба си и на няколко пъти с трескаво движение оправи косата, която падаше на челото му. Виждаше се, че прави усилие да се овладее. Остана няколко секунди със спуснати клепачи, после вдигна очи.

— Има толкова нещо да се каже, че не зная откъде да започна… — призна той. — Поанкаре… Трябва да различаваш човека от политика. А за да разбереш политиката му, трябва да разбираш човека… Целия човек! Без да забравяш дори, че в този войнствен интригант все още е останало нещо от пехотното офицерче, набито и червено, което винаги е проявявало вкус към военщината… „Държи на реда… Сърдечен човек!…“ Мисля, че това е вярно. Преданост. Постоянство. Постоянство на заинатен човек. Казват дори, че бил добър. Възможно е. Повечето от писмата си подписвал с: „Ваш предан“. Това не е само формула на учтивост — винаги му е приятно да направи услуга, винаги е готов да се бори срещу неправдата, да оправи несправедливостите.

— Е какво? Та всичко това е много симпатично! — възкликна Антоан.

— Чакай — повтори Жак нетърпеливо. — Аз изучавах личността на Поанкаре доста отблизо заради една статия, която излезе във „Фанал“… Преди всичко той е горд, никога не се огъва, никога не отстъпва… Безспорно умен е… Но има ум, добър за спорове, логичен ум, без полет, без гениалност… Невероятно упорит е!… Съобразява бързо, но не е далновиден. Има изключителна памет, но памет за подробности… Всичко това прави от него отличен адвокат; впрочем той си е и останал адвокат — по-умело борави с думи, отколкото с мисли…

— Ако е само това, как тогава човек да си обясни политическите му успехи? — възрази Антоан.

— С неговата работоспособност, която е фантастична. И после финансовата му компетентност; такива финансисти като него са рядкост в парламента.

— И с честността си сигурно. В тези среди това качество винаги учудва и импонира…

— Но човек лесно може да отгатне, че успехите му са изненадали дори самия него — поде Жак. — И са малко свръх възбудили амбициите му. Защото той е останал амбициозен. Чувствува се ясно по хиляди неща, че никак не би му било неприятно да се нагърби с една историческа роля. Или по-точно не би му било неприятно да стане човекът, който ще даде на Франция възможност да играе историческа роля, да й създаде нов престиж, свързан с неговото име… Но най-обезпокоително от всичко е неговото схващане за националната чест, неговото религиозно чувство на патриотизъм… Впрочем това се обяснява с неговия лотарингски произход, с младостта му, прекарана в област, откъсната от нас… Той е от една област и принадлежи на едно поколение, което с години е чакало реванша, възвръщането на загубените провинции…

— Съгласен съм — отстъпи Антоан. — Но оттук да вадиш заключение, че се е стремил към власт, за да води война!…

— Чакай — поде Жак. — Остави ме да продължа… Очевидно ако преди две години и половина, когато стана председател на министерския съвет — или дори преди осемнадесет месеца, когато влезе в Елисейския дворец, — някой му кажеше: „Вие искате да хвърлите Франция във война“, той напълно искрено би подскочил от възмущение. Спомни си обаче при какви обстоятелства Поанкаре оглави правителството през януари 1912 година. За да замести кого? Кайо… А Кайо току-що бе избягнал една война между Франция и Германия; и дори бе набелязал пътя към трайно френско-германско сближение. И именно за тази негова политика на отстъпки в полза на мира бе съборен от националистите. Не казвам, че Поанкаре можа да заеме мястото му, защото искаше да воюва; но от него очакваха да води национална политика спрямо Германия, т.е. напълно противоположна на примирителната политика на Кайо. Доказателство за това е, че той веднага поиска да възкреси стария Делкасе, автора на идеята за „обкръжаване“ на Германия, като го назначи посланик в Русия… И когато една година след това стана президент на републиката, с какво мнозинство бе избран? С мнозинството на капиталистическата буржоазия, която още мисли като Жозеф дьо Местр, че войната е биологическа необходимост, напълно естествена, за която трябва да се съжалява, но чието периодично появяване е напълно необходимо… Тези хора няма да мръднат дори малкия си пръст, за да предизвикат реваншистка война; но все пак тази хипотеза ги съживява и евентуално биха поели риска. Отблизо ги виждахме тук някога, на вечерите, които даваше тате, тези вкаменелости на реакционната буржоазия. А освен това във всички стари десни партии във Франция, които, така или иначе, са се присъединили към републиката, продължава да живее скритата мисъл, че една успешна война ще даде на победоносното правителство диктаторска власт, чрез — която то би могло да спре изведнъж възхода на социалистите и дори да прочисти страната от републиканската демагогия. Те мечтаят за една милитаризирана, дисциплинирана Франция, за тържествуваща, свръхвъоръжена Франция, която се опира на една обширна колониална империя и пред която целият свят тънко ще преде… Това е красива мечта за патриотите!

— Обаче, откакто е на власт — осмели се да възрази Антоан, — Поанкаре не е престанал да провъзгласява миролюбивите си намерения…

— О — рече Жак, — искам да вярвам, че той е искрен, макар че известни стремежи за мирно разширение бързо се превръщат в поводи за война, щом дипломацията не успее да ги осъществи. Но трябва да се мисли и за следния факт, чиито последици не могат да се предвидят: от години всички знаят, че Поанкаре е заслепен от две убеждения. Първото е, че конфликтът между Германия и Англия е неизбежен…

— Ти като че ли сам го каза преди малко…

— Не. Аз не казах „неизбежен“. Казах „заплашителен“… Второто му убеждение е, че Германия, особено от агадирската криза насам, желае да нападне Франция и че непрекъснато се готви за това. Ето неговите две идеи-фикс; заловил се е за тях и не отстъпва. И тъй като, от друга страна, е убеден, че само силата, която всява страх, може да осигури мира, ясно ти е заключението, което той си вади от това: Франция има една-единствена възможност да отклони германското нападение — като става все по-страшна и по-страшна. Следователно трябва да се въоръжаваме максимално. Трябва да се показваме непримирими, агресивни… Щом като веднъж разбереш това, всичко ти става ясно: цялата дейност на Поанкаре от 1912 година насам както във външната, така и във вътрешната политика, се явява съвършено логична.

Излегнат между възглавниците, Антоан спокойно пушеше. Той се учудваше на разпалеността на брат си, но го слушаше внимателно. Впрочем гласът на Жак постепенно ставаше все по-спокоен, подобно на буен поток, който се прибира в коритото си. Той бе добре запознат с тези въпроси и за момент това му създаде впечатление, че превъзхожда брат си; самочувствието му се подобри.

— Аз като че ли започнах да ти държа лекция, смешно, нали? — каза той, като се насили да се усмихне.

Антоан му хвърли приятелски поглед.

— О не, продължавай…

— Аз казах „както във външната, така и във вътрешната политика“. Нека започнем с външната. Тя е превантивно агресивна, и то преднамерено. Пример: нашите отношения с Русия. Германия се мръщи на френско-руските споразумения. Нека се мръщи. Във войната, от която Поанкаре се страхува, помощта на Русия ни е необходима, за да отблъснем германското нахлуване. Следователно, без да обръщаме внимание на раздразнението на Германия, ще засилим открито френско-руския съюз. Това представлява ужасен риск, понеже означава да наливаме вода в мелницата на панславизма, чиито войнствени намерения спрямо Австрия и Германия не са тайна за никого. Но Поанкаре не го е грижа! Той предпочита все пак риска да бъде въвлечен в авантюра, пред риска да се отслабят връзките между Франция и единствения й съюзник. И си намери сътрудници, изпълнени с готовност за осъществяването на тази политика: Сазонов, руския министър на външните работи, и Изволски, царския посланик в Париж. Изпрати в посолството в Петербург приятеля си Делкасе, който отдавна е спечелен за същата кауза. Директиви — да подклажда войнствените настроения в Русия и да я свърже тясно с Франция, с цел да се води политика на сила. Използуват всички средства за тази цел. В Женева ние имаме много сигурни източници за осведомяване. Още при първото си пътуване в Петербург преди две години, като председател на министерския съвет, Поанкаре не порица завоевателните надежди на Русия. И сегашното му пътуване, това пътуване, на което събитията могат да придадат съдбоносно значение без съмнение ще му даде възможност да провери на място с най-отговорните личности дали всичко е готово. Дали пактът може да бъде поставен в действие при първия сигнал.

Антоан се надигна и се облегна на лакът.

— Но всичко това не са факти, а просто предположения.

— Не, ние сме засекли сведенията от много места. Марионетка на русите ли е Поанкаре, или техен съучастник? Няма значение. Фактът си остава факт, че русофилската политика на Поанкаре е потресаваща! Впрочем тя е логична! Това е политиката на човек, който сляпо вярва, че ще има война заради Лотарингия и който желае в такъв случай руската армия да нахлуе в Източна Прусия… Да можеше само да прозреш ролята, която Изволски играе в Париж, ако не със съчувствието или насърчението, то поне със съгласието на Поанкаре! Имаш ли представа какви суми се раздават от тайните руски фондове на нашите вестници за военна пропаганда във Франция? Знаеш ли, че тези милиони рубли, които се използуват, за да се купи общественото мнение във Франция, се раздават не само с циничното одобрение на френското правителство, но и с неговото действително, ежедневно съучастие?

— Хайде де! — рече Антоан скептично.

— Слушай: знаеш ли кой разпределя руските субсидии между големите френски вестници? Самият френски министър на финансите! Ние в Женева имаме доказателства за това. Впрочем един човек като Хосмер — той е австриец и твърде добре осведомен по европейските въпроси — непрекъснато повтаря, че от последните балкански войни насам печатът в западните страни е почти изцяло подкупен от държавите, които са заинтересовани във войната. И затова именно общественото мнение в тези страни се държи в пълно неведение по престъпните противоречия, които от две години правят войната в Средна Европа и на Балканите неизбежна за всеки проницателен човек!… Но да оставим настрана печата. Това не е всичко… Чакай… За Поанкаре може да се говори безкрайно. Не мога да ти обясня всичко така разхвърляно… Да минем на вътрешната политика. Тя върви успоредно с външната. И това е логично. Най-напред усилване на въоръженията, което носи големи печалби на металургичните концерни, чиято задкулисна мощ е страхотна… Въвеждане на тригодишна военна служба… Следеше ли разискванията в Камарата? Речите на Жорес?… Освен това въздействието върху духовете. Ти казваше преди малко: „Във Франция вече никой не мечтае за бойна слава.“ Но не виждаш ли този патриотичен, войнствен кипеж, който от няколко месеца вече обхваща френското общество и по-специално младежта? И тук също аз не преувеличавам нищо… И това също е лично дело на Поанкаре. Той си има план: знае, че в деня на мобилизацията правителството ще има нужда да се опре на едно нажежено до бяло обществено мнение, което не само ще одобрява политиката му и ще го следва, но ще го носи и ще го тласка напред… Франция от 1900-та година, Франция след аферата Драйфус, беше прекалено миролюбива. Армията беше дискредитирана, никой не се интересуваше от нея. Бяхме свикнали със сигурността. Трябваше да се създаде безпокойствие в страната. Младежта и особено буржоазната младеж е благодатна почва за шовинистична пропаганда. И резултатите не закъсняха да се появят!

— Че има млади националисти, има, не твърдя противното — прекъсна го Антоан, който мислеше за сътрудника си Манюел Роа. — Но те са незначително малцинство.

— Малцинство, което расте с всеки изминал ден! Едно много дейно малцинство, което само иска да марширува, да носи значки, да развява знамена, да присъствува на военни церемонии. Днес при най-малкия повод правят манифестации пред статуята на Жана д’Арк или пред статуята на Страсбург[115]! Няма нищо по-заразително от това. Средният човек — дребният чиновник, търговецът — не може безкрайно да остане безразличен към такива гледки, към тези фанатични подстрекателства… Още повече, че печатът, подтикнат от правителството, обработва умовете в същата насока… Малко по малко внушават на френския народ, че е заплашен, че сигурността зависи от юмрука му, че той трябва да покаже силата си, да приеме една интензивна военна подготовка. В страната нарочно създадоха това, което вие лекарите наричате „психоза“, военна психоза… И когато в една нация е събудена колективна тревога, когато е създадена тази треска и този страх, най-лесното нещо е да я тикнеш към най-голямата лудост!…

Ето ти равносметката. Аз не казвам, че още тия дни Поанкаре ще обяви война на Германия. Не. Поанкаре не е Берхтолд. Но за да защитиш мира, трябва да вярваш, че той може да бъде спасен. Изхождайки от мисълта, че конфликтът е неизбежен, Поанкаре създаде и прокарва една политика, която не само не отстранява опасността от война, но я прави дори много по-вероятна. Нашите въоръжения, които се извършват успоредно с руската подготовка, напълно основателно изплашиха Берлин. Германската военна партия използува случая, за да ускори превъоръжаването на страната. Заякчаването на френско-руския съюз оправда страха на Германия от обкръжаване. И то до такава степен, щото сега немските генерали заявяват открито, че могат да се освободят от него само чрез война; някои дори отиват дотам да твърдят, че е необходимо да започнат превантивна война!… Всичко това е в голяма степен дело на Поанкаре. Най-ясният резултат, демоничният резултат от политиката на Изволски и Поанкаре е, че те накараха Германия да стане такава, каквато Поанкаре си я представяше — агресивна, хищна нация… Ние се въртим в омагьосан кръг. И ако след три месеца Франция бъде хвърлена в една европейска война — война, която Русия търпеливо е подготвяла и Германия безразсъдно е позволила да избухне, за да се възползува от благоприятния случаи.

Поанкаре ще може да извика тържествуващо: „Виждате ли колко сме били заплашени! Виждате ли колко прав бях да настоявам за по-силна армия и за по-сигурни съюзници!“ И няма да му мине и през ум, че въпреки привидния естествен ход на събитията той самият със собствените си психологически грешки, с приятелството си с Русия и политиката си на песимистичен пророк носи своя дял от отговорност за тази война!

 

 

Антоан бе решил да остави брат си да говори; но в себе си намираше, че неговите критични тиради са доста несвързани. Той мимоходом бе забелязал няколко противоречия. Логичният му, реалистичен ум не можеше да приеме аргументацията, която в своята цялост му се виждаше слаба и зле подредена. Не бе далеч от мисълта да си извади заключение, че брат му не разбира от тези неща и както винаги неговите възгледи му се струваха повърхностни, дори детински. Душевно благородство и некомпетентност… И да е вярно, че в този момент на хоризонта има смътна заплаха, Поанкаре, който дори и като президент на републиката има доминиращо влияние, сигурно много добре ще съумее да разсее навреме тези облаци. Човек може да му вярва: той бе дал доказателства, че е голям политик. Рюмел се възхищаваше от него. Мисълта, че един човек на хладния разум като Поанкаре може да желае реваншистка война, беше нелепа; не по-малко нелепа беше и мисълта, че без да я желае, просто защото я смята за възможна или неизбежна, той може да действува така, че да я направи неизбежна. Детински приказки! Най-обикновеният здрав разум е достатъчен, за да се разбере, че Поанкаре — и с него всички френски държавници — трябва упорито да са решили да избягнат на всяка цена подобна авантюра. По безброй причини. Най-напред, защото той знаеше по-добре от всеки друг, че нито Русия, нито Франция днес са в състояние да се хвърлят с успех в подобна война. Рюмел го казваше преди няколко дни. Впрочем и Жак сам бе косвено признал, че руският транспорт и руските стратегически пътища са недостатъчни, тъй като именно за да премахне тази слабост, Русия бе сключила заем за шестстотин милиона. Колкото до Франция, законът за тригодишната военна служба, които се считаше за необходим, за да се достигне нивото на германските ефективи, току-що бе гласуван и още не бе дал никакви резултати… Но все пак Антоан не разполагаше с достатъчно точни данни, за да разбие, както би искал, всички твърдения на брат си. По-добре беше да си мълчи. Самите събития скоро щяха да опровергаят и Жак, и всички онези чужденци в Швейцария, и всички лъжепророци, под чието влияние се намираше той.

Жак беше замълчал. Той изведнъж доби уморен вид. Извади кърпа и избърса лицето и тила си.

Добре чувствуваше, че неговата пламенна импровизирана реч не беше убедила брат му; и знаеше защо. Съзнаваше, че глупаво и безредно бе изсипал накуп аргументи от най-различно естество — политически, пацифистични, революционни, повечето от които бяха смътни спомени от приказките в „говорилнята“. В този момент него го глождеше мисълта за собствената му неподготвеност, в която Антоан мълчаливо го упрекваше.

Откакто беше пристигнал в Париж преди една седмица, той бе използувал времето си главно за да се осведоми какво е състоянието на духа на френските социалисти и се бе много повече интересувал от това как реагират те на заплахата от война, отколкото от въпроса за отговорността на европейските политици.

Неспокойният му поглед оглеждаше стаята, без да се спре никъде. Най-после той впери очи в брат си, който, сложил ръце под главата си и загледан в тавана, не беше мръднал.

— Впрочем — поде той с отривист глас — аз не знам защо… Очевидно има и много други неща, които могат да се кажат по тези въпроси, и то много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз… Да приемем дори, че съм несправедлив към Поанкаре… че преувеличавам този дял от отговорност, който носи Франция… Но това не е същественото! Важното е, че войната приближава! И необходимо е на всяка цена тази опасност да бъде отстранена!

Антоан се усмихна недоверчиво и това вбеси Жак.

— Ах, вие! — извика той. — Вие действително имате престъпно доверие във вашата сигурност! Когато буржоазната класа най-после се реши да види нещата такива, каквито са, сигурно ще бъде вече много късно!… Събитията се редуват бързо едно след друго. Отвори днешният вестник „Матен“ — 19 юли. Пишат за процеса Кайо. Пишат за лятната почивка, за морски бани, за сезонни цени. Но на първа страница ти също ще видиш и една статия, която не е поставена случайно там и която започва с тези заредени с динамит думи: „Ако избухне война…“ Ето докъде сме стигнали! Западът е станал нещо като барутен погреб. Само една искра да падне отнякъде!… А хората като тебе казват: „Война ли?“ — и то със същия тон, с който ти го каза преди малко… Човек би помислил, че и в ума ви тази дума звучи така просто, както и изречена от вас! Казвате „война“ и никой от вас не мисли, че това значи „нечувано избиване на хора“… „милиони невинни жертви“… Ако само за миг вашето въображение излезеше от вцепенението си, вие всички бихте се вдигнали — и ти на първо място! — за да направите нещо, да се борите, докато има още време.

— Не — отговори спокойно Антоан.

Той остана невъзмутим още няколко секунди.

— Не! — обади се той отново, без да обърне глава. — Това не е за мен.

Колкото и да бе смутен от въпросите, повдигнати от брат му, той бе решил да не остави тревогата да го завладее и обърка установения му живот, който си бе създал и върху който почиваше душевното му равновесие.

Той се надигна леко, скръсти ръце и поде с упорита усмивка:

— Не, не и не!… Аз не съм от ония, които се залавят да оправят световните събития… Имам си моята ясно определена работа. Аз съм човек, който утре сутрин в осем часа ще бъде в болницата. Имам флегмон в стая номер четири, перитонит в номер девет… Всеки ден заставам пред двадесет нещастни хлапета, които са загазили и които аз трябва да оправям! Затова казвам „не“ на всичко останало!… Човек, който има занаят, не трябва да се разсейва, като се занимава с работи, от които не разбира нищо, както мухата тръгнала на оран с вола… Аз си имам моя занаят. Имам да решавам ясни, ограничени проблеми, които са от моя компетентност и от които често зависи бъдещето на един човешки живот, а понякога и бъдещето на цяло семейство. Разбираш ли какво искам да кажа? Имам по-важна работа, отколкото да опипвам политическия пулс на Европа.

Дълбоко в душата си той бе убеден, че и онези, които са натоварени да ръководят обществените работи, са всъщност компетентни хора, вещи в решаването на всички международни трудности, на които профаните като него трябва сляпо да се осланят. Доверието, което имаше във френските управляващи, се разпростираше също така и върху управляващите на другите страни. Той имаше вродено уважение към специалистите.

Жак го наблюдаваше напрегнато и внимателно. Той изведнъж се запита дали чудесното равновесие на Антоан — от което той някога така се бе възхищавал като от придобивка на разума, като от победа на духа над противоречията на действителността и което винаги му бе вдъхвало и раздразнение, и завист едновременно, — запита се дали то не бе просто средство за самозащита на един от ония лениви по природа, но дейни, хора, които се суетят, вземат всичко като спорт само за да докажат по-добре колко струват. Или може би било да се каже, че равновесието на Антоан е само щастлива последица от ограниченото поле, в края на краищата доста тясно, в което се развиваше неговата дейност.

— Ти казваш „военна психоза“ — поде Антоан. — Дрън-дрън! Аз не отдавам същото значение като тебе на тези психични фактори. Политиката е по същество област на конкретните неща; област, където благородните пориви на чувствителните сърца имат още по-малко значение от другаде… Затова, дори ако опасностите, за които ми говориш, бяха действителни, ние не можем да направим нищо. Абсолютно нищо. Нито ти, нито аз, нито който и да било друг!

Жак буйно скочи от стола си.

— Не е вярно — извика той, изпълнен с възмущение, което не можеше да сдържи. — Как! Значи, пред подобна заплаха не може да се направи нищо друго, освен да превием гръб и да продължаваме работата си, очаквайки катастрофата! Това е чудовищно! За щастие на народите, за ваше щастие, има хора, които бдят, хора, които няма да се поколебаят утре да рискуват дори живота си, ако трябва, за да спасят Европа от…

Антоан се наведе.

— Хора ли? — запита той с любопитство. — Какви хора? Ти ли?…

Жак се приближи до дивана. Раздразнението му се бе уталожило. Той гледаше брат си отгоре. Очите му излъчваха гордост и увереност.

— Знаеш ли, че на света има дванадесет милиона организирани работници? — запита той бавно, докато челото му се покриваше с пот. — Знаеш ли, че международното социалистическо движение има зад себе си петнадесет години битки, усилия, солидарност и непрекъснат възход! Че днес има значителни социалистически групи във всички парламенти в Европа? Че тези дванадесет милиона съмишленици се намират в повече от двадесет различни страни? Повече от двадесет социалистически партии, които образуват една обща братска маса, една огромна верига от единия край на света до другия… И че ръководната им идея, ядката на съюза, който ги обединява, е омразата към капитализма, ожесточената им решителност да се борят срещу войната, срещу каквато и да е война, откъдето и да идва тя, защото войната е винаги маневра на капиталистите, от която народът…

— Вечерята е сложена — каза Леон, отваряйки вратата.

Прекъснат, Жак избърса челото си и се върна да седне в креслото. После, щом се оттегли слугата, той пошепна като заключение:

— Сега, Антоан, може би по-добре разбираш какво съм дошъл да върша във Франция…

Няколко секунди Антоан гледа брат си, без да отговори. Извитата линия на веждите, опъната над хлътналите очи, показваше, че той е всецяло погълнат от мисълта си.

— Отлично разбирам — изрече най-после Антоан със загадъчен тон.

Последва мълчание. Антоан бе свалил крака на пода и седеше на дивана, подпрял глава с ръце и вперил очи в пода. След това той леко сви рамене и стана.

— Както и да е, хайде да вечеряме — покани той брат си, като се усмихна.

Без да каже дума, Жак го последва.

Той бе плувнал в пот. Когато тръгнаха по коридора, си спомни отново за банята. Изкушението бе по-силно от колебанието му.

— Слушай — каза той изведнъж и се зачерви като хлапак. — Глупаво е, но ужасно ми се иска да се окъпя… Още сега, преди вечеря… Може ли?

— Ама разбира се! — извика Антоан развеселен.

През ума му мина абсурдната мисъл, че с това той се реваншира на брат си.

— Вана, душ, каквото искаш… Ела.

Докато Жак се бавеше в банята, Антоан се върна в кабинета си и извади бележката на Ана. Препрочете я и я скъса; никога не пазеше женски писма. Той се усмихваше вътрешно, но лицето му едва изразяваше нещо от тази усмивка. Излегна се отново, запали цигара и остана неподвижен върху възглавниците.

Замисли се. Не за войната, нито за Жак, нито дори за Ана; мислеше за себе си.

„Аз съм пълен роб на професията си, ето истината — казваше си той. — Нямам вече време да разсъждавам… Да разсъждаваш, не значи да мислиш за болните си, нито дори за медицината. Да разсъждаваш, би трябвало да значи да размишляваш върху света… А аз нямам вече свободно време за това… Бих сметнал, че крада време, което принадлежи на работата ми… Прав ли съм? Нима моята професия е действително целият живот? Целият мой живот?… Не съм сигурен… Чувствувам добре, че под доктор Тибо живее и някой друг, и това съм аз… Но този някой е задушен… Отдавна… Може би откакто минах първия си изпит. В този ден — щрак — капанът се затвори… Човекът, който бях, човекът, който съществуваше преди лекаря, човекът, който в края на краищата съм все още, е като погребан зародиш, който отдавна не се развива вече… Да, от първия ми изпит… И всичките ми събратя са като мен… Може би всички заети хора са като мен… Във всеки случай най-добрите… Защото винаги най-добрите се жертвуват и приемат всепоглъщащия живот на професионалния труд… Ние сме нещо като свободни хора, които са се продали…“

Мушнал ръка в джоба, той въртеше бележничето, което винаги носеше в себе си. Машинално го извади и с разсеян поглед прегледа утрешната страница — 20 юли; тя бе изпълнена с имена и знаци.

„Няма шега — каза си той изведнъж. — За утре обещах на Теривие да отида да видя пак детето му в Со… И имам консултация в два часа…“

Той смачка цигарата в пепелницата и се протегна.

„Ето доктор Тибо се появява наново — каза си той усмихнато. — Е, какво, да живееш, значи да действуваш в края на краищата! А не да философствуваш… Да размишляваш върху живота? Каква полза? Знаем какво е животът: глупава смесица от чудесни моменти и неприятности. Делото е решено веднъж завинаги… Да живееш, не значи постоянно да поставяш всичко под съмнение…“

Той се изправи с енергично движение, скочи на крака и с няколко крачки измина разстоянието до прозореца.

„Да живееш, значи да действуваш…“ — повтори той, като движеше разсеяно поглед по пустата улица, по мъртвите фасади, по наклонените покриви, където падаха сенки от комините. Продължаваше да върти бележника между пръстите си в дъното на джоба.

„Утре е понеделник — ще пожертвуваме морското свинче от номер тринадесет… Има деветдесет и девет на сто вероятност ваксинирането да бъде положително… Мръсна работа… Да загубиш един бъбрек на петнадесетгодишна възраст… И после това проклето хлапе на Теривие… Нямам късмет тази година с всички тия токсични плеврити… Още два дни и ако не се оправи, ще трябва да се извади реброто… Е, какво пък най-сетне! — рече той рязко, като отпусна завесата, която закри прозореца. — Да си вършиш работата както трябва — това, тъй или иначе, е нещо… А животът си тече все пак…“

Той се върна и застана в средата на стаята. Запали втора цигара. Ритъмът на фразата му се видя забавен и той започна да си тананика като рефрен:

„Животът си тече все пак… Нека си приказва Жак… Животът си тече все пак…“

XVI

Вечерята започна с чаша студен бульон, който двамата братя изпиха мълчаливо, докато Леон, облечен в бяла куртка като барман, тържествено режеше пъпеша върху мраморната плоча на масичката за сервиране.

— Ще има риба, малко студено месо и салата — съобщи Антоан. — Одобряваш ли?

Около тях новата трапезария със строгите си ламперии, с огледалата и дългата маса за сервиране, поставена до стената срещу прозорците, представляваше обширно пространство, пусто, мрачно и тържествено.

Антоан като че ли се бе приспособил към тази тържествена атмосфера. В този момент лицето му изразяваше най-искрено доброжелателство. Отдаден напълно на удоволствието да бъде с брат си, той търпеливо чакаше Жак наново да подхване разговора.

Но Жак мълчеше, парализиран от липсата на задушевност в тази стая; широката маса, която свободно би побрала дванадесет души, отделяше странно двата куверта един от друг. Присъствието на слугата подсилваше още повече това чувство на стеснение. Когато Леон сменяше чиниите, за да отиде от масата до бюфета и да се върне, трябваше два пъти да премине половината зала. Жак неволно следеше с крайчеца на окото си как белият призрак безшумно се плъзга по килима. Той се надяваше, че след като поднесе пъпеша, Леон ще се оттегли. Но слугата остана, за да налее чашите.

„Нови навици“ — помисли си Жак.

По-рано брат му мъчно би се съгласил да не се храни сам, посвоему.

— Това е „Мьорсо“ от 1904 година — обясни Антоан, като вдигна чашата и погледна прозрачното кехлибарено вино. — Много добре отива с рибата… Намерих петнадесетина бутилки от него долу… Но тате си бе почти привършил запасите от вино…

Той крадешком изгледа брат си по-внимателно. Искаше му се да го запита нещо, но се въздържа.

Жак разсеяно гледаше навън. Прозорците бяха отворени. Над къщите небето розовееше като седеф. Колко пъти като дете той бе гледал вечер тези фасади, тези покриви, тези прозорци със затворени щори, тези почернели капаци, тези саксии с цветя, наредени по балконите!

— Кажи ми, Жак… — подхвана Антоан неочаквано. — Как вървят работите ти? Добре ли? Доволен ли си?

Жак трепна и погледна брат си изненадан.

— Да — поде нежно Антоан. — Щастлив ли си поне?

Принудена усмивка се задържа за няколко секунди върху устните на Жак.

— О, нали знаеш — пошепна той, — щастието не е нещо като да спечелиш голямата печалба… Струва ми се, то е по-скоро вродена способност. Може би аз я нямам.

Той срещна погледа на брат си — професионален лекарски поглед, — след това наведе очи към чинията си и замълча.

Не искаше да подхваща наново прекъснатия спор и все пак всичките му мисли го връщаха към него.

Среброто на баща му — овалната чиния, върху която Леон бе сложил рибата, сосиерата, чиято извита дръжка напомняше антична лампа — му припомни някогашните семейни вечери.

— Ами Жиз как е? — запита той внезапно, сякаш изведнъж се сеща за нея, след като месеци наред е бил забравил съществуването й.

Антоан веднага подхвана тази тема.

— Жиз ли? Все там си е… Изглежда, че е щастлива. Пише ми от време на време. Дори идва тук на Великден за три дни… Това, което тате й остави, й позволява да живее сега, почти без да зависи от някого.

С този намек за завета, направен от господин Тибо, той смътно се надяваше да отвори разговор върху бащиното им наследство. Антоан никога не бе вземал сериозно отказа на брат си от него. По споразумение с нотариуса бе наредил да се извърши справедлива делба на наследеното имущество; натоварил бе също своя борсов агент да управлява частта на Жак, очаквайки, че брат му ще се откаже от безсмисленото си решение.

Но Жак беше далеч от подобни мисли.

— Все в манастира ли е? — попита той.

— Не, тя не е вече в самия Лондон. Живее в околностите, в Кингзбъри, в една отделна сграда на манастира, ако съм разбрал добре — нещо като пансион, където имало много момичета като нея.

Жак почти съжаляваше, че така необмислено бе заговорил на тая тема. Все пак споменът за Жиз му причиняваше известна болка. Имаше много причини да смята, че само той е отговорен за изгнаничеството на девойката, за това бягство от всичко, което можеше да й напомня миналото и измамените й надежди.

Антоан продължаваше да говори, като се смееше снизходително.

— Нали си я знаеш каква е… Точно такъв живот й трябваше… Някакъв манастир без строги правила, където се занимава само с религия и спорт… — Той повтори с едва доловимо колебание: — Изглежда щастлива.

Жак побърза да пусне брат си по друга следа:

— Ами госпожицата?

В едно от писмата си, писани през зимата, Антоан му бе съобщил, че старата госпожица дьо Вез е постъпила в старчески приют.

— Признавам ти, че за госпожицата получавам сведения главно косвено — от Адриан и Клотилд.

— Те все тук ли са?

— Да… Задържах ги, защото се разбират добре с Леон… Те редовно навестяват госпожицата всяка първа неделя от месеца.

— Къде е приютът?

— В Поан-дьо-Жур. Не си ли спомняш „Дома на щастливата старост“? Нали господин Шал се разори, за да настани там старата си деспотична майка? Какво? Не знаеш ли тази история? Та тя е една от най-хубавите на неповторимия господин Шал…

— А какво стана пък той? — запита Жак, като се разсмя неволно.

— Шал ли? Той е в отлична форма! Държи кантора за изобретения на улица Де Пирамид… Твърди, че това му било призвание още от детските години… И, бога ми, изглежда, че доста добре му върви… Ако минеш оттам, заслужава да се отбиеш. Съдружникът му е ужасно смешен тип! Те са една двойка, която би докарала Дикенз във възторг…

Цяла минута смеховете им кънтяха дружно. За момент те почувствуваха отново топлотата на някогашната си близост, която никой не можеше да им отнеме.

— Колкото до госпожицата… — поде Антоан след малка пауза, като че ли изведнъж се почувствува неловко и особено държеше да обясни на Жак как се бе случило всичко. — Нали разбираш — продължи той с добродушен тон, който беше съвсем нов за Жак, — и през ум не ми е минавало дори, че госпожицата ще прекара последните си дни вън от тази къща… Слушайте, Леон, сложете салатиерата на масата, ние сами ще си сервираме. Салата от кресон — каза той на Жак, докато чакаше слугата да си излезе. — Със студеното месо или после?

— После.

— Ще ти говоря откровено — подхвана Антоан, щом останаха сами. — Нищо нямаше да направя, за да я накарам да си отиде, горката бабичка. Но признавам ти, че нейното упорито желание да влезе в приюта ме улесни много. Ако тя беше останала да живее в къщи, това щеше страшно да усложни новия живот, който съм си уредил. Когато разбра, че Жиз твърдо е решила да остане да живее в Англия, тя си науми, че непременно трябва да влезе в приюта. Пък и Жиз й предложи да я вземе при себе си в Лондон… Не, та не: приютът беше станал нейната идея-фикс… Всеки ден, като свършехме обеда, тя кръстосваше на масата костеливите си ръце и както си клатеше главичката, започваше да нарежда: „Вече ти казах, Антоан… В състоянието, в което съм… Не искам да тежа никому… На шестдесет и осем години, в това състояние…“ Нали можеш да си я представиш? Превита на две, опряла брадичка на покривката, с двете си набръчкани длани обираше трохите и нареждаше с пискливото си гласче: „В състоянието, в което съм…“ Аз все й казвах: „Да, да, ще видим… Пак ще поговорим.“ А пък, бога ми — защо да не си го призная? — това толкова опростяваше нещата, че най-после се съгласих… Намираш ли, че съм постъпил зле, кажи?… Впрочем аз се погрижих всичко да се уреди колкото се може по-добре… Първо, платих високата такса за луксозен пансион, за да има тя всички удобства. Сам й избрах две свързани помежду си стаи и поисках да ги пребоядисат. После наредих да пренесат в тях всичките мебели от старата й стая, за да не се чувствува съвсем на чуждо място… При тия условия не може да се каже, че сме я захвърлили в приюта като непотребна вещ, не намираш ли? Сега тя е като дребна рентиерка в семеен пансион…

Антоан бе втренчил настойчиво очи в брат си. Сигурно се почувствува много облекчен от одобрителния поглед на Жак, защото веднага се усмихна.

— Ето, това е — добави той весело. — Но човек не трябва да лъже сам себе си… Няма да скрия от тебе, че в деня, когато напусна, аз се почувствувах страшно облекчен!

Той замълча и взе отново вилицата си. От няколко минути, увлечен от собствения си разказ, бе спрял да яде.

Сега, навел лице, той сръчно изрязваше месото от патешката кълка. Изглеждаше съсредоточен, но очевидно бе, че вниманието му е отправено към нещо друго, а не към това, което вършеха ръцете му.

XVII

— Мисля за твоите дванадесет милиона работници — каза той изведнъж. — Е, какво, записа ли се вече в социалистическата партия?

Той продължаваше да държи главата си наведена и не я вдигна дори когато погледна брат си.

Жак избягна този ясен въпрос с кимване на глава, което можеше да означава потвърждение. Всъщност той едва от няколко дни бе получил партийната си членска карта. Едва пред заплахата от европейска война бе решил да се откаже от независимостта си, чувствувайки нуждата да влезе в социалистическия интернационал — единственото движение, което беше достатъчно широко и активно, за да може да се бори ефикасно срещу войната.

Антоан му подаде салатиерата и небрежно подхвърли:

— Сигурен ли си, драги мой, че сегашният ти живот в тези… политически среди действително отговаря най-добре на… това, от което се нуждае твоят ум, на твоите литературни склонности, с една дума, на истинската ти природа?

Жак грубо остави салатиерата на масата.

„Горкият — помисли си той, — все повече и повече започва да добива благоразумния тон на тате…“

Антоан видимо правеше усилие да говори с незаинтересуван, безстрастен тон. Той се поколеба и най-после уточни мисълта си:

— Всъщност вярваш ли действително, че си роден за революционер?

Жак погледна брат си. Усмихна се горчиво, без да му отговори веднага. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

— Това, което направи от мен революционер — каза той най-после и устните му затрепериха, — бе, че съм роден тук, в тази къща… Че съм син на буржоа… Че още от малък съм бил ежедневно свидетел на несправедливостите, от които живеят тези привилегировани хора… Че още от детски години съм изпитвал някакво чувство на вина, на съучастничество! Да, болезненото усещане, че използувам този ред, който мразя!

Той спря с жест възражението на Антоан.

— Много преди да зная какво е капитализъм, преди дори да бях чул тази дума, на дванадесет или тринадесет години — спомняш ли си? — аз вече се бях разбунтувал срещу средата, в която живеех, срещу средата на другарите си, на учителите си… срещу света, в който се движеше баща ни с неговите благотворителни заведения!

Антоан замислено продължаваше да разбърква салатата.

— Боже господи, та аз пръв ще призная, че този свят си има своите конструктивни дефекти — призна той, като се засмя угоднически, — но това все пак е свят, който въпреки всичко, просто по инерция продължава да се върти горе-долу около преизтърканата си ос… Не трябва човек да бъде толкова строг… Този свят има също и своите добродетели, своя дълг, своето величие… И своите удобства! — добави той с добродушен вид, който дразнеше брат му повече, отколкото смисълът на думите му.

— Не, не — възрази Жак с разтреперан глас, — не може да се защищава капиталистическият свят! Той е установил между хората абсурдни, безчовечни отношения… Това е свят, в който всички ценности са обезценени, където уважението към личността няма вече място, където интересът е единственият стимул, където всички мечтаят да забогатеят! Свят, в който финансовите магнати притежават чудовищна мощ, мамят общественото мнение чрез своята продажна преса и заробват самата държава! Свят, в който индивидът, трудещият се е сведен до нула! Свят…

— Тогава — прекъсна го Антоан, който също почваше да се ядосва — според тебе работникът не печели нищо от производството в съвременния свят, така ли?

— Но каква малка част получава той от него! Не! Печелят единствено фабрикантите и техните акционери, едрите банкери, едрите индустриалци…

— … които ти естествено си представяш като безделници, затлъстели от потта на народа, които си живеят живота, които се наливат с шампанско в компанията на леки жени!

Жак не благоволи дори да вдигне рамене.

— Не! Аз си ги представям точно такива, каквито са, Антоан… Поне най-добрите измежду тях. Ни най-малко не са безделници, напротив. Но че си живеят живота, живеят си го! Те живеят едновременно в труд и охолство — трудът им е радостен, а охолството безсрамно! Водят пълноценен живот, защото той съчетава всички възможни наслади: всички радости, всички забавления, които могат да дадат осмисленият труд, борбата срещу конкуренцията, която за тях е като спорт, разните машинации, хазартът и успехът. Те имат всичките удоволствия, които дават печалбата, уважението на обществото, властта над хората и над нещата… С една дума, водят живот на привилегировани… Можеш ли да отречеш това?

Антоан мълчеше. „Красноречие! — мърмореше си той наум. — Ораторствува, глупакът му с глупак!… Плакне си гърлото с баналности!…“ Но чувствуваше, че раздразнението му пречи да бъде справедлив и обективен, че проблемите, повдигнати от излиянията на брат му, не могат да бъдат пренебрегнати.

„Това са проблеми, много по-трудни, отколкото Жак и съмишлениците му, за които всичко е извънредно просто, могат да си представят — мислеше си Антоан. — Проблеми, безкрайно сложни, за чието разрешение би трябвало да се заловят не хуманитарни утописти, а учени, големи умове, освободени от страсти и свикнали да прилагат научни методи…“

Жак привърши речта си с яростен поглед:

— Капитализмът? Без съмнение той някога е бил оръдие на прогреса… Но днес, по силата на неизбежното развитие, той се е превърнал в подигравка с човешкия разум, подигравка със справедливостта, подигравка с човешкото достойнство!

— Нима! — рече Антоан. — Това ли е всичко?

Настъпи мълчание. Леон току-що бе влязъл и сменяше чиниите.

— Донесете сиренето и плодовете — каза Антоан, — ние сами ще си сервираме… Империал или холандско? — запита той, като се обърна към брат си. Той отново нарочно бе заговорил със съвсем безразличен тон.

— Нито едното, нито другото, благодаря.

— Тогава една праскова?

— Може.

— Чакай да ти избера една…

Той умишлено наблягаше на сърдечната нотка.

— Сега да говорим сериозно — подхвана той след малка пауза и с примирителен тон, който смекчаваше обидния смисъл на думите му. — Какво представлява капитализмът? Трябва да ти кажа най-напред, че храня недоверие към шаблонните изрази. И особено към думите, завършващи на „изъм“.

Той мислеше, че ще смути брат си. Но Жак спокойно вдигна глава. Раздразнението му като че ли бе намаляло и дори на устните му трепна лека усмивка. За миг той спря поглед на отворения прозорец. Денят преваляше, над сивите фасади небето с всяка измината минута губеше блясъка си.

— Когато казвам „капитализъм“ — обясни той, — аз имам пред вид следното: известно разпределение на богатствата на земята и даден начин за тяхното оползотворяване.

Антоан помисли малко и след това се съгласи, като кимна с глава. И двамата братя с еднакво облекчение почувствуваха, че разговорът добива по-малко напрегнат характер.

— Зряла ли е поне? Искаш ли малко захар?

— Знаеш ли — подхвана Жак, без да отговори на въпроса му, — знаеш ли кое най-много ме възмущава в капитализма? Това, че е лишил работника от всичко, което го прави човек. Чрез концентрирането на индустрията той е бил изтръгнат от родното си място, от семейството си, от всичко, което е давало човешки облик на живота му. Работникът е бил изкоренен, отнето му е било благородното удовлетворение, което занаятът доставя на занаятчията. Свели са го до състоянието на някакво производително животно сред този мравуняк — фабриката. Представяш ли си каква е организацията на труда в този ад? Това действително безчовечно разделение между ръчния, механичния труд и — как да кажа? — умствения труд! Представяш ли си какво е станал ежедневният труд за работника във фабриката, в какво затъпяващо робство се е превърнал той?… Едно време същият този човек щеше да бъде изкусен занаятчия, който обича работилничката си и се интересува от работата си. Днес той е осъден да не бъде нищо сам по себе си, нищо повече от някакво колело, една от хилядите части на тези мистериозни машини. Дори не е нужно той да разбира тайната на машината, за да върши работата си. Тази тайна е в ръцете на едно малцинство — вечно същото малцинство, — в ръцете на фабриканта, инженера…

— Защото образованите и компетентни хора са винаги малцинство, дявол да го вземе!

— Човекът е бил лишен от своята личност, Антоан… Ето престъплението на капитализма! Той е превърнал работника в машина и дори по-лошо — в слуга на машината!

— Чакай, чакай — прекъсна го Антоан. — Най-напред тук става дума не за капитализъм, а за машинизация. Да не смесваме двете неща… И освен това — позволи ми да ти кажа, — струва ми се, че ти прекалено много драматизираш действителността. Аз фактически съвсем не вярвам, че между работника и инженера има такива непроницаеми прегради. По-често дори мисля, че има някаква връзка, съгласие, сътрудничество между тях. Много рядко се среща работник, за когото машината да е „мистерия“. Той не би могъл да я измисли, нито може би да я построи, но много добре разбира как функционира тя и често дори сам внася технически подобрения. Във всеки случай той я обича, гордее се с нея, грижи се за нея и се старае тя да работи добре… Щудлер, който е бил в Америка, разправя много любопитни неща за „индустриалния ентусиазъм“, от който била обхваната там работническата класа… Или да вземем болницата. В края на краищата тя не е много по-различна от една фабрика. И там също има господари и работници, и там има умствен и ръчен труд. Аз съм нещо като господар. Но уверявам те, че моите подчинени, дори и най-последният прислужник не се чувствува ни най-малко „слуга“ в смисъла, който ти придаваш на тази дума. Ние всички работим за една и съща цел — за излекуването на болните. Всеки според силите и способностите си. Ако само можеш да видиш колко са доволни всички, когато с нашите задружни усилия успеем да спасим някой тежък случай.

„Винаги излиза, че той има право“ — каза си Жак раздразнен.

Той обаче си даваше сметка, че е започнал спора много глупаво, сякаш критиката му на капитализма се основава главно върху организацията и разделението на труда.

Затова си наложи спокойствие и заговори:

— Разбира се, възмущаващото в капиталистическия режим не е толкова естеството на труда, колкото условията, създадени за работниците. И аз, разбира се, не съм против машинизма сам по себе си; но съм против начина, по който привилегированата класа го използува единствено за своя облага. Ако човек иска да даде опростена представа за социалния механизъм, той би могъл да го раздели така: от едната страна, малък буржоазен елит от богати хора — едни компетентни и трудолюбиви, други лениви и паразити, — елит, който притежава всичко, разполага с всичко, заема всички командни постове и заграбва печалбите, без да дава нищо на масите, и от другата страна — масите, истинските производители, експлоатираните, които представляват едно огромно стадо роби…

Антоан весело вдигна рамене:

— Роби ли?

— Да.

— Не, не са роби… — възрази Антоан добродушно — а граждани… Граждани, които пред закона имат съвършено същите права като господаря или инженера; те гласуват като тях; никой не ги принуждава към нищо; могат да работят или не според нуждите, които имат да задоволяват; избират занаята си, фабриката си; могат да я сменят по собствено желание… Ако са обвързани с договори, това са договори, които те сами свободно са приели, след като са ги разисквали… Може ли тогава да ги нарече човек роби? Роби на кого са те, на какво?

— Роби на своята мизерия! Ти говориш като прекрасен демагог, драги мой… Всички тези свободи са много привидни. Фактически днешният работник няма никаква независимост, защото немотията здраво го е притиснала! За да не гладува, той може да разчита само на възнаграждението на труда си. И затова е длъжен да се предаде с вързани крака и ръце на буржоазното малцинство, което дава работа и определя заплатите… Ти казваш, че образованите хора, техниците, са малцинство… Знам това много добре. Аз не съм против интелигенцията… Но виж само как става всичко в действителност: ако желае, господарят дава работа на работника, който е гладен и трябва да я приеме; за труда му той му плаща заплата. Но тази заплата е винаги само една съвсем малка част от печалбата, създадена от труда на работника. Фабрикантът и акционерите с измама присвояват останалото…

— И с пълно право! Този остатък представлява това, което им се дължи за тяхното участие в сътрудничеството!

— Да, теоретически остатъкът действително трябва да представлява това, което се полага на фабриканта за неговото управление и на акционера за неговата любезност да даде назаем парите си. Аз ще се върна на това след малко… Но нека да сравним най-напред цифрите. Да сравним заплатите с печалбите!… Всъщност този остатък представлява лъвската част, явно несъответствуваща на техния дял в сътрудничеството. И този остатък служи на буржоата да заздравят и да усилят властта си. Това, което те не използуват за собственото си благосъстояние, за лукс, образува капитал; те го влагат в други предприятия и той расте като снежна топка. И именно с това богатство, превърнато в капитал за сметка на работника, е била създадена в течение на много поколения мощта на буржоазията. Мощ, която е изградена върху страшна несправедливост… Защото — и тъкмо на това исках да се върна — най-жестоката несправедливост не е несъответствието между сумата, която капиталистът получава като възнаграждение за своя принос, и заплатата на човека, който се изтрепва от работа. Най-крещящата несправедливост се състои във факта, че парите работят за този, който ги притежава, те работят сами, без техният собственик да трябва да мръдне дори малкия си пръст!… Парите непрекъснато възпроизвеждат нови пари… Мислил ли си някога по този въпрос, Антоан? Благодарение на дяволското изнамиране на банките експлоататорското общество разполага с най-усъвършенствуваното и хитро средство да си купува роби и да ги кара да се трудят за него. Напълно сигурни роби, безименни и така далечни, така неизвестни, че ако малко държиш да имаш спокойна съвест, можеш да се преструваш, че съвсем не знаеш как те живеят като грешни дяволи… Ето, това е най-голямата несправедливост — този десетък, събиран от плътта и потта на хората чрез най-лицемерната и най-безнравствената измама!

Антоан отдръпна стола си от масата, запали цигара и скръсти ръце. Изведнъж започна толкова бързо да се свечерява, че Жак престана да различава ясно отсенките в израза на братовото си лице.

— Е какво? Ще промени ли вашата революция всичко това с магическа пръчка? — запита Антоан.

Тонът му беше подигравателен. Жак бутна чинията си, облегна се удобно на масата и предизвикателно загледа брат си в тъмнината.

— Да. Докато работникът е сам и в нищета, както днес, той е беззащитен. Но първата социална последица на революцията ще бъде спечелването на политическата власт. Тогава той ще може да промени самите основи на обществото. Ще може да установи нови институции, нови закони… Единственото зло, разбираш ли, единственото зло е експлоатацията на човек от човека. Трябва да се изгради нов свят, в който тази експлоатация да бъде невъзможна. Свят, където богатствата, които без право са в ръцете на паразитни групи, като вашите едри индустрии и едри банки, ще бъдат наново пуснати в обръщение, за да може цялото човешко общество да се ползува от тях. Днес нещастникът, който произвежда, така трудно може да си осигури едва необходимия минимум за съществуване, че няма нито време, нито смелост, нито дори му се ще да се научи да мисли, да развива своите човешки възможности. Това именно искаме да кажем, когато твърдим, че революцията ще освободи пролетариата. Мисълта на истинските революционери е, че революцията трябва не само да даде на производителя по-пълен, по-сигурен и по-щастлив живот, а преди всичко да промени положението на човека по отношение на труда; тя трябва да хуманизира самия труд, да премахне затъпяващото робство. Трудещият се трябва да има и свободно време. Той трябва да престане да бъде само оръдие от сутрин до вечер. Трябва да има време да мисли за себе си, да може да развива до максимум според способностите си човешките си качества; да стане в рамките на своите собствени възможности — а тези рамки съвсем не са толкова ограничени, колкото си мислят някои — истинска човешка личност… — Той изрече думите: „… а тези рамки съвсем не са толкова ограничени, колкото някои си мислят“ с убеден тон, но те звучаха с някаква глуха интонация, в която един по-опитен наблюдател от Антоан може би би доловил отсянка на съмнение.

Антоан не забеляза нищо. Той размишляваше.

— В края на краищата съгласен съм — отстъпи той. — Да предположим, че това е осъществимо… Но чрез какви средства?

— Няма други средства освен революцията.

— Тоест диктатура на пролетариата?

— Диктатура, да… Ще трябва да се почне оттам, няма как — каза Жак мечтателно. — Диктатурата на производителите, по-точно казано… Толкова се е злоупотребявало с думата пролетариат. Дори в революционните среди сега се опитват да се освободят от старата хуманитарна и либерална терминология на четиридесет и осма година…

„Това не е вярно — каза си той, като мислеше за собствения си речник и за речите в «говорилнята». — Но нашият път наистина е нататък…“

Антоан мълчеше. Той не слушаше много внимателно последните фрази на брат си. „Диктатура…“ — мислеше си той. A priori една пролетарска диктатура сама по себе си не му се виждаше немислима. Дори не му беше трудно да си представи какво би представлявала тя в някои страни — в Германия например. Но във Франция му се виждаше напълно неосъществима.

„Подобна диктатура — казваше си той — не би могла да се установи здраво, просто като се даде заден ход на машината. За да може да победи, е нужно много време, в което тя да се утвърди, да получи икономически резултати, да пусне истински корени в новите поколения. Това би значило най-малко осем, десет, а може би петнадесет години твърд тираничен режим, постоянни борби, репресии, грабежи, мизерия. Франция — страна на вечно недоволни граждани, на индивидуалисти, които ревниво държат на свободата си, страна на дребни рентиери, където обикновените революционери несъзнателно пазят все още у себе си привичките и вкусовете на дребни собственици, — би ли могла някога тази Франция да понесе подобна желязна дисциплина десет години наред? Чиста лудост е да очакваш подобно нещо.“

Жак обаче продължаваше да излага разхвърляно обвиненията си:

— Заробването, експлоатацията на цялата човешка дейност от капиталистическата система ще изчезнат едва когато изчезне и самата тя. Собственическите апетити на експлоататорите не познават граници. Индустриалният напредък през последните петдесет години послужи единствено, за да усили властта им. Тяхната алчност иска да погълне всичките богатства на света! Нуждата им от завоевания и експанзия е такава, че разните групировки на световния капитализъм, вместо да се стремят към обединение, за да си осигурят световно международно господство, се разкъсват взаимно въпреки очевидния си общ интерес, също като богатски синове, които се карат за наследство!… Ето истинската, дълбоката причина на войната, която ни заплашва… — Той постоянно се връщаше на мисълта за войната, която за него бе станала някакъв кошмар. — Но този път те може би ще се сблъскат със сили, чието съществуване не са и подозирали. Пролетариатът не е вече, слава богу, така пасивен, както някога. Няма да позволи на собственическите класи да го въвлекат заради тяхната ненаситност и техните вражди в катастрофа, на която той ще понесе всички последици… В настоящия момент революцията минава на втори план. Най-напред трябва на всяка цена да се предотврати войната. След това…

— След това?

— О, след това… Съвсем не ни липсват ясно определени цели!… Най-важното сигурно ще бъде да се използува тази победа на народните партии и възбуденото срещу империализма обществено мнение, за да се направи големият опит за завземане на властта… Тогава ще бъде възможно да се наложи на света една разумна организация на производството… На целия свят, разбираш ли?

Антоан слушаше внимателно. Направи знак, че разбира много добре, но неговата полуусмивка показваше в същото време, че се въздържа и още не изказва одобрение.

— Това няма да стане автоматично, знам го много добре — продължи Жак. — За да успеем, ще бъде необходимо да употребим груба сила, да се започне въоръжено въстание — добави той, повтаряйки думите и дори подражавайки на режещия глас на Менестрел. — Борбата ще бъде тежка. Но скоро ще удари нейният час. Иначе трудещото се човечество ще бъде може би осъдено да чака още половин век своето освобождение…

Последва мълчание.

— Ами… разполагате ли с хора, които са нужни, за да се изпълни тази хубава програма? — запита Антоан.

Той се стараеше да не разгорещява спора и да запази неговия теоретичен характер. Мислеше си наивно, че дава на брат си доказателства за добрата си воля, за либералния си дух, за своята безпристрастност. Но Жак ни най-малко не му бе благодарен за това. Напротив, този прекалено незаинтересован тон го дразнеше и не го заблуждаваше. Леко подигравателната звучност на гласа и самоувереният тон, от който Антоан не можеше да се освободи, щом почнеше да разговаря с брат си, непрекъснато напомняха на Жак, че той, като по-голям брат, го гледа от висотата на своя жизнен опит и на своята проницателност.

— Хора ли? Да, имаме хора — отговори той надменно. — Но често великите хора на делото, гениалните водачи не са тези, на които се е разчитало предварително. Събитията изтласкват напред нови водачи…

Няколко секунди той мълчаливо съзерцаваше своята мечта. След това тихо поде:

— Нищо от това не е химера, Антоан… Общият стремеж към социализъм е реалност. Това е повече от очевидно. Крайното тържество ще бъде трудно и може би няма да бъде постигнато — уви! — без кървави конвулсии. Но за тези, които желаят да видят истината, то е вече неизбежно… Можем да бъдем сигурни, че накрая ще бъде установен един нов световен ред…

Безкласово общество — рече Антоан, като клатеше иронично глава.

Жак продължи, сякаш не го бе чул:

— … Съвършено нова система, която без съмнение ще повдигне на свой ред безброй непредвидени проблеми. Но поне ще е решила тези, които задушават днешното нещастно човечество — икономическите проблеми… Няма нищо химерично във всичко това — повтори той. — Пред подобни перспективи ние имаме право да градим големи надежди!…

Пламенността на Жак, неговата непоколебима вяра, още по-вълнуваща в полумрака, усилваха контрастно скептицизма на Антоан.

Въоръжено въстание — мислеше си той. — Благодаря!… Погледни историята. Тези благородни усилия да се направи животът по-хармоничен струват наистина много скъпо и никога не довеждат до трайно подобрение. Хората се самоизмамват, бързат да рушат, да заменяват; и постепенно се забелязва, че новият режим е създал нови злоупотреби и че в края на краищата… И в тази област е както медицината — прекалено бързо се приемат новите терапевтични методи…“

Ако той не съдеше така строго като брат си днешния свят, ако в последна сметка доста добре се нагаждаше към него — колкото от вроден опортюнизъм, толкова и от безразличие — и ако бе склонен да вярва на специалистите, които водят обществото, то той далеч не считаше този строй за съвършен.

„Съгласен съм… съгласен съм… — казваше си той. — Всичко може, всичко трябва винаги да се усъвършенствува. Това е законът на цивилизацията, законът дори на самия живот… Но да става постепенно, на етапи!“

— И за да стигнем дотам — каза той, — ти вярваш, че е необходима революция?

— Сега да… Сега го вярвам — заяви Жак с тон на признание. — Разбирам добре какво мислиш. Дълго време и аз сам мислех така. Дълго време исках да се убедя, че би било достатъчно да се въведат реформи; реформи при съществуващия строй… Но вече не вярвам.

— А нима твоят социализъм не се осъществява постепенно от само себе си от година на година? И то навсякъде! Дори в автократичните страни като Германия.

— Не. Именно опитите, за които намекваш, са знаменателни. Тези реформи могат само да смекчат известни последици на злото, но те никога не действуват върху причините! И това е естествено. Колкото и добри намерения да предполагаме, че имат реформистите, те фактически са съгласни с тази политика и с тази икономика, срещу която именно трябва да се борим и която трябва да заместим. Не може да искаш от капитализма да се разруши сам, като подрони собствените си основи! Когато той бъде притиснат от безпорядъка, който сам е създал, той заимствува от социалистическите идеи няколко реформи, които са станали необходими… Но това е всичко.

Антоан обаче не отстъпваше:

— Мъдростта се състои в това, да приемеш относителното! Тези частични реформи са все пак принос към обществения идеал, който ти защищаваш.

— Привиден принос. Незначителни отстъпки, направени неохотно, които не променят нищо основно. Каква съществена промяна са донесли реформите в страните, за които говориш? Капиталът не е загубил нищо от силата си: той продължава да разполага с труда, да държи масите в ноктите си; той продължава да направлява печата, да корумпира или да упражнява влияние върху властите. Ето защо, за да достигнем до дъното на нещата, трябва да забием търнокопа в самите основи на режима и да приложим изцяло социалистическия план! За да премахнат бордеите, урбанистите събарят цели квартали и строят наново… Да — добави той с въздишка, — моето твърдо убеждение сега е, че единствено революцията, единствено дълбокото сътресение, излязло от глъбините, което ще постави всичко под съмнение, може да излекува света от инфекцията на капитализма… Гьоте мислеше, че трябва да се избира между несправедливостта и хаоса; и той предпочиташе несправедливостта. Но аз не съм съгласен с него. Смятам, че няма истински ред без справедливост. Смятам, че всичко друго е за предпочитане пред несправедливостта… Всичко!… Дори — довърши Жак, като внезапно сниши глас — ужасният революционен хаос…

„Митьорг би останал много доволен, ако ме чуеше“ — каза си той.

После постоя няколко секунди замислен.

— Единствената ми надежда е, че кървавата революция няма да бъде необходима навсякъде, във всички страни… Не беше нужно да се издигне гилотината през деветдесет и трета година във всички европейски столици, за да могат републиканските принципи на осемдесет и девета година да проникнат навсякъде, да преобразят всичко: Франция направи пробив, през който всички народи можаха да минат… Сигурно ще бъде достатъчно една-единствена нация — може би Германия? — да плати с кръв, за да се установи новият ред и за да може останалият свят, увлечен от нейния пример, спокойно да еволюира…

— Ако бъркотията стане в Германия, нямам нищо против! — извика Антоан шеговито. — Но бих искал да ви видя вас всички — поде той със сериозен тон, — когато ще трябва да се изгради вашият нов свят. Защото напразно ще се мъчите, винаги с един и същ основен материал ще трябва да строите. А този основен материал — човешката природа — няма да се промени!

Жак изведнъж побледня. За да скрие смущението си, той се извърна настрани.

Без да знае, Антоан бе грубо засегнал старата рана на брат си, тайната му неизлечима рана… Вярата в утрешния човек, която беше оправданието на революцията и истинският трамплин на всеки революционен порив, тази вяра, уви, Жак я имаше само през кратки интервали, само временно се заразяваше от нея; но действително той никога не бе я придобил. Жалостта му към хората беше безкрайна; той им отдаваше цялата любов на сърцето си; но напразно — каквито и усилия да правеше, колкото и да повтаряше с жар и убеждение заучените формули, той си оставаше скептик към нравствените възможности на човека. Дълбоко в себе си той таеше мъчително отрицание: не вярваше и не можеше истински да вярва в безпогрешността на догмата за духовното усъвършенствуване на човечеството. Да се подобри, да се преустрои, да се усъвършенствува животът на хората чрез пълна промяна на институциите, чрез изграждането на нова система — да, разбира се! Но той не успяваше да затвърди у себе си надеждата, че този нов обществен ред ще обнови също така и човечеството, автоматически ще създаде един коренно по-добър човешки екземпляр. И винаги когато осъзнаваше своето основно съмнение, тъй дълбоко враснало в него, той изпитваше мъчително чувство на угризение, на срам и отчаяние.

— Аз не си правя прекалени илюзии за възможността на човешката природа да се усъвършенствува — призна той с леко променен глас. — Но констатирам, че вследствие на обществения строй днешният човек е похабено, деградирано същество. Угнетявайки работника, този режим го принизява, нравствено го обеднява, предава го на най-долните му инстинкти, задушава в него естествената склонност, която той би могъл да има към усъвършенствуване. Не отричам, че долните инстинкти са вродени в човека. Само че мисля — и искам да мисля, — че тези инстинкти не са единствените. Мисля, че нашата икономическа цивилизация пречи на добрите инстинкти да се развиват, да надвият другите инстинкти. Ние имаме право да се надяваме, че човекът ще стане по-различен, когато това, което е най-добро в него, ще може свободно да разцъфне…

Леон полуотвори вратата. Той почака Жак да свърши фразата си, за да обяви с равен глас:

— Кафето на господата е сервирано в кабинета.

Антоан се обърна.

— Не, донесете ни го тук… И запалете лампите моля ви се. Само страничните лампи…

Таванът се освети. Неговата белота бе достатъчна, за да залее стаята с приятно смекчена светлина.

„Внимание — каза си Антоан, който далеч не подозираше, че на тази почва той почти би могъл да се разбере с брат си, — тук вече идваме до най-съществената точка… За всички тези наивници несъвършенството на човека е само резултат от недостатъците на обществото; следователно съвършено естествено е да възлагат глупавите си надежди на революцията. Ако можеха да видят нещата такива, каквито са те в действителност, ако разберяха веднъж завинаги, че човекът е мръсно животно и че нищо не може да се направи… Всеки обществен строй е неизбежно осъден да отразява всичко онова, което е непоправимо лошо в човешката природа… Каква полза тогава да се поеме рискът на едно голямо обществено сътресение?“

— Съвременният свят се е заплел не само в материални трудности… — започна с глух глас Жак.

Появяването на Леон, който донесе подноса с кафето, го прекъсна.

— Две бучки захар ли искаш? — запита Антоан.

— Само една. Благодаря.

Последва цяла минута мълчание.

— Всичко това… Всичко това… — пошепна Антоан усмихнато. — Да ти кажа ли, драги мой, всичко това са у-то-пи-и!

Жак го измери с поглед. „Каза «драги мой» точно като тате“ — помисли си той. И почувствува как отново го обхваща гняв; не направи усилие да се овладее, защото гневът му му позволяваше да излезе от потиснатото си състояние.

— Утопии ли? — извика той. — Ти, изглежда, и не подозираш, че за хиляди сериозни умове тези „утопии“ са програма за действие, научно обмислена, строго установена, умове, които само чакат случай да я приложат!… — Той мислеше за Менестрел, за руските теоретици, за Жорес. — Може би ние двамата ще доживеем да бъдем свидетели някъде по света на неумолимото осъществяване на тези утопии и ще видим тогава как те раждат новото общество.

— Човекът ще си остане винаги човек — измърмори Антоан. — Винаги ще има силни и слаби… Само че вече няма да бъдат същите хора, това е всичко. Силните ще изградят властта си върху други институции, върху кодекс, различен от нашия. Ще създадат нова класа на силни хора, нов тип експлоататори… Такъв е неизбежният закон… А междувременно какво ще стане с всичко добро, което все пак съществува в нашата цивилизация?

— Да — отвърна Жак, сякаш говорейки на себе си, и то с такъв тъжен тон, че брат му остана поразен, — на хора като вас може да се отговори само с един голям чудесен опит… Дотогава вие винаги ще бъдете в удобно положение. Това е положението на всички онези, които се чувствуват добре наредени в днешния свят и които на всяка цена искат да го запазят такъв, какъвто е.

Антоан рязко остави чашата си на масата.

— Но аз съм напълно готов да приема един друг свят! — извика той така живо, че Жак изпита удоволствие от тона му.

„Това вече е нещо — каза си той, — щом не нагаждаш убежденията си към живота, който водиш…“

— Ти нямаш представа — продължаваше Антоан — колко независим се чувствувам, как не ме засягат никакви обществени форми! Аз едва ли мога да се нарека гражданин!… Имам си моята професия и това е единственото нещо, на което държа. Колкото до останалото, организирайте света около моя кабинет, както си искате! Ако мислите, че можете да изградите ново общество, в което да няма вече нито мизерия, нито разхищения, нито глупост, нито долни стремежи, общество без несправедливости, без корупция, без привилегии, където няма вече да бъде в сила законът на джунглата — всеобщото взаимно изяждане, — хайде, побързайте!… Аз ни най-малко не защищавам капитализма! Той съществуваше, когато се родих, аз просто го заварих. Плувам в него от тридесет години — естествено свикнал съм с него, приемам го и дори винаги го използувам, когато мога… Но съм напълно готов да се приспособя към нещо друго. Ако вие сте намерили нещо по-добро, на добър ви час!… Колкото до мен, аз настоявам само да ми се осигури възможността да върша това, за което съм годен. Ще приема всичко, което искате, освен да се откажа от моята човешка задача… Но — добави той весело — колкото и съвършен да бъде вашият нов строй, дори вие да успеете да превърнете братството във всеобщ закон, съмнявам се, че ще можете да направите същото със здравето на хората… Все ще има болни, а следователно ще има и лекари. Значи, за мен нищо няма да се промени в основните ми отношения с хората… При условие обаче — каза той, като смигна, — че в твоето социалистическо общество ти ще ми оставиш известна…

Звънецът във вестибюла силно иззвъня.

Изненадан, Антоан се ослуша, но все пак продължи:

— … известна свобода… О, да, conditio sine qua non[116], известна професионална свобода. Имам пред вид свобода на мисълта, свобода на работата… естествено с всичките рискове и с всичките отговорности, които включва в себе си тази свобода…

Той замълча и отново се ослуша.

Чуха как Леон отваря вратата на площадката, после прозвуча женски глас.

Опрял юмрук на масата, готов веднага да стане, Антоан беше добил вече професионалния си израз.

Леон се появи на вратата.

Той няма време да произнесе нито дума, защото след него в стаята се втурна млада жена.

Жак трепна и изведнъж силно пребледня: той позна Жени дьо Фонтанен.

XVIII

Жени не беше познала Жак. Може би не бе го видяла, не бе го дори погледнала. Тя се приближи до Антоан с напрегнато изражение на лицето.

— Елате бързо… Тате е ранен…

— Ранен ли? — запита Антоан. — Тежко ли? Къде?

Тя посочи неопределено някъде към сляпото си око.

От изплашения й вид, от жеста й, от малкото, което Антоан знаеше за живота на Жером дьо Фонтанен, той веднага предположи, че сигурно става дума за някаква драма. Може би опит за убийство? Или самоубийство?

— Къде е той?

— В един хотел… Аз имам адреса… Мама е вече там, чака ви… Елате…

— Леон — извика Антоан, — кажете на Виктор… Колата, бързо!

Той се обърна към девойката:

— В хотел ли? Как така?… Откога е ранен?

Тя не отговори нищо. Току-що бе погледнала другия мъж, който беше там… Жак!

Той бе навел очи. Почувствува как погледът на Жени сякаш опари лицето му.

Двамата не се бяха виждали от онова лято, което бяха прекарали в Мезон-Лафит. Четири години оттогава!

— Момент да взема чантата си — извика Антоан, като се спусна към вратата.

 

 

Щом остана сама с Жак, Жени започна да трепери. Тя гледаше втренчено килима. Ъглите на устата й едва доловимо потръпваха. Жак сдържаше дъха си, изпаднал в такова вълнение, каквото само преди минута не би помислил, че може да изпита. Те едновременно вдигнаха очи. Погледите им се сблъскаха; едно и също изумление, една и съща тревога разширяваше зениците им. Искрица страх блесна в очите на Жени, но тя веднага притвори клепачи.

Жак машинално направи крачка напред.

— Седнете поне — измънка той, като бутна един стол към нея.

Тя не мръдна. Стоеше изправена, цяла заляна от светлината, която падаше от тавана. Сянката на клепките й трепкаше по бузите й. Облечена бе в син костюм, плътно прилепнал, който я правеше висока и тънка.

Антоан бързо влезе в стаята. Той беше сменил домашната си дреха и бе сложил шапката си. Леон вървеше след него, носейки две чанти с превръзки, които Антоан сложи на масата, като бутна настрана прибора.

— Хайде, обяснете ми малко… Колата ще бъде готова след една минута… Как така ранен? От какво? Леон, бързо, донесете ми кутия с марли!

Докато говореше, той извади от едната чанта щипци и две шишенца и ги постави в другата. Бързаше, но движенията му бяха точни и пестеливи.

— Нищо не знаем… — прошепна Жени, която, щом Антоан се върна, бързо се бе приближила до него. — Куршум от револвер…

— О!… — рече Антоан, без да вдигне очи.

— Ние не знаехме дори, че е в Париж… Мама мислеше, че е още във Виена…

Говореше с глух глас, малко задъхан, но твърд. Макар и съвършено разстроена, тя все пак правеше впечатление с енергията и куража си.

— Дойдоха да ни съобщят… от хотела, където той… Преди половин час… Веднага взехме кола… Мама ме остави, като минавахме оттук. Тя не искаше да чака, защото се страхуваше… — Жени не завърши фразата си, тъй като Леон влезе, носейки една никелирана кутия.

— Така — рече Антоан. — Сега да бягаме!… Далече ли е този хотел?

— На авеню Дьо Фридланд № 27-а.

— Ще дойдеш с нас, нали? — каза Антоан, обръщайки се към Жак. Тонът му беше по-скоро заповеднически, отколкото въпросителен. — Може да ни бъдеш полезен там — добави той.

Жак гледаше Жени, без да отговори. Тя не бе трепнала, но той почувствува, че няма нищо против и той да отиде.

— Минете — каза Антоан, като отвори вратата.

Колата не беше още излязла от гаража. Фаровете й заливаха двора с ослепителната си светлина. Докато Виктор бързо сваляше гюрука, Антоан помогна на Жени да се качи.

— Аз сядам отпред — обади се Жак, като скочи до шофьора.

Те бързо стигнаха до площад Дьо ла Конкорд, но на Шан-з’Елизе движението на колите принуди шофьора да намали хода.

Седнал в дъното на колата до Жени, Антоан не искаше да наруши мълчанието на младото момиче. Той се наслаждаваше без никакви угризения на съвестта на това прекрасно състояние, което му бе така добре познато — състояние на очакване, предшествуващо момента, когато ще взема инициатива, ще действува, ще прояви енергията си, — и разсеяно гледаше навън.

Свита в ъгъла на колата, избягвайки какъвто и да било допир, Жени правеше напразни усилия да не трепери, но продължаваше да трепери от главата до краката като звънтящ кристал.

От момента, в който непознатият хотелски прислужник, когото приеха малко недоверчиво, беше съобщил с арогантен глас, че „господинът от стая номер девет си бе продупчил черепа с куршум“, до пристигането й при доктор Тибо, през цялото време, когато тя и майка й мълчаливо, без да пролеят сълза, си стискаха конвулсивно ръцете, цялата й мисъл бе насочена към ранения. Но откакто Жак се бе появил като гръм от ясно небе, тя бе забравила баща си. Тези силни широки плещи пред нея, които тя отбягваше да гледа, бяха неоспоримо, реално доказателство за неговото присъствие и това раздвояваше всичките й душевни сили. Стиснала зъби, тя притискаше лявата си ръка до гърдите, за да спре туптенето на сърцето си, и упорито навеждаше глава. Сега бе съвършено неспособна да анализира душевния си смут. Не можеше да го преодолее, отново грабната от изживяната преди години драма, от която едва не бе умряла и която смяташе за окончателно завършена.

Внезапният удар върху спирачките я накара да повдигне очи. Колата трябваше да спре рязко при Рон-Поан, за да изчакат една манифестация от млади хора, които отиваха на заря.

— Тъкмо когато бърза човек!… — измърмори Антоан, обръщайки се към Жени.

Цяла дружина младежи в стегнати редици размахваха цветни фенерчета и в крак маршируваха след музиката, като пееха с пълно гърло войнствения припев на марша. Възпирана от многобройни полицаи, гъста тълпа, струпана отляво и отдясно, акламираше пеещите младежи и сваляше шапка, когато минаваше знамето.

Като се увери, че Жак няма да свали шапка, шофьорът също така не сне фуражката си.

— Естествено… — осмели се да каже той. — В тези квартали само тези могат…

Жак вдигна рамене и това насърчи шофьора.

— При нас в Белвил — добави той — те се отказаха от тия дандании. Всеки път свършваше с бой…

За щастие шествието, което слизаше към площад Дьо ла Конкорд, зави наляво и така освободи авеню Д’Антен.

 

 

Няколко минути по-късно колата се изкачи бързо покрай предградието и излезе на авеню Дьо Фридланд.

Антоан беше вече отворил вратичката и щом колата спря, той скочи. Жени с усилие се вдигна от седалката. Тя не пое ръката на Антоан, който искаше да й помогне, а сама слезе на тротоара. Застанала права, заслепена от светлината, която избликваше от вратите на хотела и достигаше до платното на улицата, тя остана неподвижна за миг и така замаяна, че едва не падна.

— Вървете след мен — каза Антоан, като я докосна леко по рамото. — Аз ще вървя напред.

Жени се стегна и се спусна след него.

„Къде е той?“ — мислеше си тя, без да смее да обърне глава. Дори там, дори в този миг не мислеше за баща си.

Хотел „Уестминстър“ беше пансион за чужденци, каквито имаше много в квартала около Етоал. Малкият хол беше силно осветен. В дъното, зад стъклена преграда, се виждаше салон, където седнали на групи хора играеха на карти и пушеха под звуците на пиано, скрито зад зелени растения.

Още при първите думи на Антоан портиерът направи знак на една едра дама, стегната като в броня в черната си копринена рокля, която веднага стана от касата и без да каже дума, със замислен вид бързо ги заведе до асансьора. Решетката се затвори. Едва тогава Жени забеляза с огромно облекчение, че Жак не е с тях.

Преди да има време да се съвземе, тя се озова на една площадка пред майка си.

Лицето на госпожа дьо Фонтанен бе изтерзано, но спокойно. Жени обаче най-напред забеляза, че шапката на майка й беше изкривена — нещо необичайно за нея, и това я трогна повече, отколкото отчаяният й поглед.

Госпожа дьо Фонтанен държеше в ръка разпечатан плик. Тя хвана Антоан за лакътя:

— Той е там… Елате…

Тя го поведе бързешком по коридора:

— Полицията току-що си отиде… Той е жив още… Трябва да го спасите… Докторът от хотела казва, че не бива да се пренася…

Тя се обърна към Жени. Не искаше дъщерята да види ранения си баща.

— Почакай ни тук, миличка.

Подаде й плика, който държеше. Беше писмото, което бяха вдигнали от пода до изпуснатия револвер. Адресът на писмото бе позволил да пратят веднага човек до госпожа дьо Фонтанен.

Останала сама на площадката, Жени се опитваше да разчете на слабата светлина на плафониерката написаната от баща й бележка.

Към последните редове тя зърна собственото си име.

„… Нека моята Жени ми прости. Никога не съм могъл да й покажа нежността, която изпитвам към нея…“

Ръцете й се разтрепериха. За да овладее разстроените си нерви, които я караха да трепери до върха на пръстите, тя напразно стягаше всичките си мускули. Помъчи се да прочете цялото писмо; от самото начало:

„Терез! Не ме съдете строго. Ако знаехте колко съм страдал, преди да стигна до това! Колко ми е жал за вас! О, приятелко, колко мъки съм ви причинил на вас, тъй предана, тъй добра. Срамувам се, че съм отговарял със зло на всичките ви добрини. И все пак аз ви обичах, приятелко. Ако знаехте само… Аз ви обичам, само вас съм обичал винаги…“

Думите играеха пред очите й, които бяха останали сухи и парещи; от време на време тя вдигаше поглед от листа и го насочваше неспокойно към стълбището. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Жак, който беше тук наблизо. Така се страхуваше да го види отново, че не успяваше да съсредоточи вниманието си върху няколкото патетични реда, надраскани с молив напреки на листа, с които баща й във върховната минута, преди да вземе револвера, бе оставил следа от последната си мисъл за нея: „Нека моята Жени ми прости…“

Тя потърси с очи кътче, в което би могла да се скрие, някакво убежище. Нищо. Имаше само една пейка там в ъгъла… Олюлявайки се, тя отиде до нея и седна. Не се опитваше да разбере какво чувствува. Бе страшно уморена. Готова беше да умре още в този миг, само за да се избави от самата себе си.

Но не бе господарка на разсъдъка си. Миналото изплуваше в паметта й, нижеше се пред очите й като филм, който минава с шеметна бързина… За нея непонятното започваше в Мезон-Лафит в края на лятото на 1910 година. Тогава тя виждаше как Жак се влюбва все повече и повече в нея, как все по-упорито се стреми да я завладее; тогава и тя самата се плашеше, като се чувствуваше с всеки изминал ден все по-смутена и по-склонна да отговори на чувствата му. И внезапно, без да я предупреди, без да й пише, без с нещо да смекчи обидата, той бе престанал да ходи у тях… След това една вечер Антоан се обади на Даниел по телефона: Жак бил изчезнал!… Тогава за нея започна страшно мъчение. Защо бе това бягство? А може би и по-лошо — самоубийство? Каква тайна бе отнесъл със себе си този необуздан младеж?… През този октомври на 1910 година, без никой около нея, дори и майка й, да разбере нейните страдания, тя, изпълнена с тревога, бе следила ден след ден безплодните усилия на Антоан и Даниел да открият следите на беглеца… И това бе продължило месеци наред… Объркана напълно, дори без подкрепата на истинско религиозно чувство, тя се бе борила мълчаливо и сама в задушаващата атмосфера на тази загадка. Упорствуваше и криеше не само отчаянието си, но не казваше никому нищо и за физическите си страдания, за разстроеното си здраве вследствие на страшния шок… Най-сетне след повече от едногодишна борба от редуващи се подобрения и влошавания душевното й спокойствие се бе възвърнало. Оставаше й да се възстанови физически. Лекарите я бяха изпратили цяло лято в планината, а щом настъпиха първите студове, тя замина за Южна Франция… Едва миналата есен, когато беше в Прованс, научи от едно писмо на Даниел до майка й, че са намерили Жак, че той живее в Швейцария и е идвал в Париж за погребението на господин Тибо. Тя бе дълбоко разстроена няколко седмици, но тревогата й се разсея от само себе си; това я бе накарало да сметне, че напълно се е излекувала — между нея и Жак нямаше вече нищо, всичко бе свършено… Или тя поне бе вярвала, че всичко е свършено! И изведнъж тази вечер, в най-драматичния миг на живота й, той се бе появил отново с подвижните си очи, с навъсеното си лице!

Жени продължаваше да седи, наведена напред, обърнала плахо очи към стълбището. Умът й работеше трескаво… Какво ще стане с нея? Нима една случайна среща, няколко разменени погледа бяха достатъчни, за да се разбърка цялата някогашна утайка, да бъде унищожено в един миг душевното й и физическо равновесие, което години наред тя се бе мъчила да придобие отново?

 

 

Подчинявайки се на знака, даден от брат му, Жак беше останал в хола.

Дамата с черната копринена рокля се бе върнала на мястото си зад касата и от време на време хвърляше към него враждебни погледи. Зад преградката оркестърът, съставен от пиано и скърцаща цигулка, правеше усилия да свири танго за единствената танцуваща двойка, която Жак от време на време зърваше зад стъклата. В трапезарията закъснелите пансионери довършваха вечерята си. От кухнята достигаше шум от тракане на чинии. Келнери с подноси в ръка прекосяваха хола. Минавайки пред касиерката, те дискретно пошепваха: „Шише «Евиан» за номер три“, „Сметката за номер десет“, „Две кафета за номер двадесет и седем.“.

Една прислужница слезе тичешком по стълбите. Облечената в черно дама й посочи с върха на перодръжката си Жак.

Момичето носеше бележка от Антоан.

„Телефонирай на доктор Еке да дойде веднага. Паси 09–13.“

Жак помоли да му покажат телефонната кабина. Той веднага позна гласа на Никол, но не си каза името.

Еке беше в къщи и веднага се обади.

— Тръгвам. Ще бъда там след десет минути.

Касиерката чакаше на вратата на кабината. Всичко, което се отнасяше за „глупака от номер девет“, й се виждаше подозрително; в един хотел дори болният е вече нежелателен клиент, а какво остава за самоубийство!…

— Нали разбирате, такива неща в едно заведение като нашето!… Ние не можем… абсолютно не можем… Трябва веднага…

Антоан се показа на стълбата. Той беше гологлав и сам. Жак се спусна към него.

— Е?

— В кома е… Телефонира ли?

— Еке ще дойде веднага.

Дамата в черно се спусна решително към тях.

— Вие сигурно сте лекарят на семейството?

— Да.

— Не можем да го държим тук, нали разбирате… В хотел като нашия… Трябва да наредите да го пренесат в болницата…

Без да се занимава повече с нея, Антоан поведе брат си към противоположния край на хотела.

— Какво се е случило? — запита Жак. — Защо е искал да се самоубие?

— Нищо не знам.

— Сам ли живее тук?

— Мисля, че сам.

— Веднага ли ще се върнеш горе?

— Не. Чакам Еке, за да говоря с него… Да седнем малко.

Но едва седнал, той отново скочи.

— Къде е телефонът? — Внезапно бе помислил за Ана. — Чакай Еке на входа. Ей сега ще се върна.

 

 

Ана се бе излегнала на дивана на тъмно с отворени прозорци и спуснати щори. Щом позвъни телефонът, тя интуитивно разбра, че Антоан няма да дойде. Изслуша обясненията му, без да успее да се съсредоточи и да схване какво й казва той.

— Разбирате ли? — запита Антоан, учуден от мълчанието й.

Ана не можеше да отговори. Гърлото й се свиваше конвулсивно, тя се задушаваше. Направи усилие и пошепна:

— … Наистина ли, Тони?

Гласът беше толкова нисък и толкова променен, че той си наложи, макар и за миг, да не се поддава на раздразнението си.

— Как наистина ли? Ама нали ви казвам… Той е в кома! Чакам хирурга!

Тя бе сгърчила от яд пръстите, с които стискаше слушалката, и не смееше да заговори от страх да не избухне в плач.

Той чакаше.

— Къде си сега? — запита тя най-после.

— В един хотел… Близо до Етоал…

Тя повтори като далечно ехо:

— Етоал ли?… — После след дълго колебание добави: — Но това е на две крачки… Та ти си бил съвсем близо, Тони!…

Той се усмихна:

— Да не е далеч…

Тя отгатна усмивката му по гласа и надеждата й отново се събуди.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече той, като продължаваше да се усмихва. — Но повтарям ти, че ще остана тук цялата нощ… Най-добре ще направиш да се върнеш в къщи като разумно момиче.

— Не — извика тя бързо и тихо. — Не, няма да мръдна оттук! — И след ново колебание пошепна: — Чакам те…

Тя се изпъна, махна слушалката от ухото си и пое дълбоко дъх. От много далеч чу гъгнивия звук на апарата:

— … ако мога да се измъкна… Но не разчитай много на тази вечер… Довиждане, мила…

Тя бързо допря слушалката до ухото си. Антоан беше прекъснал. Тогава Ана се излегна отново на дивана и остана така, неподвижна, с втренчени очи, събрани крака и изпънато тяло, притискайки слушалката до бузата си.

 

 

— Решително госпожа дьо Фонтанен е прекрасна жена — рече Антоан, като се върна и седна при Жак. Той замълча и след кратка пауза добави: — Ти нали не беше виждал Жени от… — Изведнъж си припомни изчезването на брат си, „Сестричката“ и всичко, което бе схванал някога от цялата неясна история.

С навъсен вид Жак поклати отрицателно глава.

Пред хотела спря кола. Еке се появи долу при стъпалата. Жена му вървеше след него. Никол никога не бе простила на чичо Жером — тя го считаше отговорен за лошото поведение на майка си и този позорен край й се струваше като божие наказание. Но не искаше да остави леля си Терез и Жени сами в тези тревожни часове.

Еке се спря за миг на вратата. С остър поглед той обгърна през очилата си целия хол. Забеляза идващия насреща му Антоан, но не позна Жак, който нарочно бе останал по-настрана.

Антоан не беше срещал Никол от вечерта преди смъртта на момиченцето й. Чул беше малко след това, че тя родила мъртво дете, и то много трудно, вследствие на което бе останала осакатена и телесно, и душевно. Сега му се видя много отслабнала. Младежкият й доверчив израз бе напълно изчезнал. Тя му протегна ръка. Погледите им се срещнаха. Лицето й леко се сгърчи: Антоан събуждаше най-мъчителните й спомени; и ето че сега го срещаше пак, тъкмо тази вечер, в трагичната атмосфера на тази нова драма…

Говорейки тихо на ухото на хирурга, Антоан ги поведе към асансьора. Преди да влязат в кабинета, Жак видя отдалеч как брат му постави пръст на сляпото си око точно дето започва косата.

Дамата в черно изскочи от гишето на касата:

— Роднини ли му са тези?

— Това е хирургът.

— Все пак, надявам се, няма да го оперират тук!

Жак й обърна гръб.

Музиката беше спряла. В трапезарията бяха угасили лампите. Един автобус докара от гарата мълчалива млада двойка — сигурно англичани — с хубави нови куфари.

Десетина минути по-късно камериерката слезе наново с втора бележка от Антоан:

„Телефонирай в клиника «Бодрай», Ньойи 54–03, от името на Еке. Да изпратят веднага кола за лежащ болен. Да приготвят операционната.“

Жак веднага се обади по телефона.

Излизайки от кабината, той се сблъска с касиерката, която стоеше до самата врата. Тя му се усмихна любезно с облекчен вид.

Той видя, че Антоан и Еке преминават през хола. Хирургът се качи в колата сам.

Антоан се върна при Жак.

— Еке ще се опита да извади куршума тази нощ. Това е единствената възможност…

Жак го гледаше въпросително. Антоан направи гримаса:

— Черепът е дълбоко пробит. Ще бъде чудо, ако се отърве… Сега слушай… — поде той, като се отправи към една писмена маса, която се намираше до входа на салона. — Госпожа дьо Фонтатен би искала да уведоми Даниел в Люневил. Трябва да занесеш телеграмата в някоя поща, която е отворена през нощта; при Борсата например.

— Дали ще му дадат отпуска? — запита Жак.

„При сегашните обстоятелства… — помисли си той — и то в гарнизон на границата?…“

— Естествено… Защо не? — възрази Антоан, без да разбере учудването на Жак.

Той седна и започна да пише телеграмата. Веднага обаче промени решението и смачка листа.

— Не. Най-сигурно е да се обърна към полковника. — Той взе друг лист и започна да пише, шепнейки: — „Моля ви… най-настоятелно да разрешите… незабавно… отпуска… на сержанта Фонтанен… чийто баща…“ — След това стана.

Жак покорно взе телеграмата.

— След това ще те намеря в клиниката, нали? Къде е тя?

— Ако искаш, ела. Булевард Бино 14… Но какъв смисъл има? — добави той, след като помисли. — Най-добре ще направиш, моето момче, да идеш да си легнеш. — Той без малко не добави: „Къде си на квартира? Искаш ли да останеш в къщи?“ Но се въздържа. — Телефонирай ми утре сутрин преди осем часа, за да ти кажа какво е станало.

Когато Жак вече се отдалечаваше, той му извика:

— Все пак ти би трябвало да телеграфираш и на Даниел и да му дадеш адреса на клиниката.

XIX

Тъкмо преди да удари полунощ, Жак излезе от пощата при Борсата.

Той мислеше за Даниел и си представяше как приятелят му ще разпечата телеграмата, която току-що бе изпратил и която бе подписал: „Доктор Тибо“. Остана за миг на края на тротоара, загледан безсмислено в осветения, почти празен площад, без всъщност да го вижда. Ставите го боляха малко като пред разболяване и му се виеше свят.

„Какво ми е?“ — запита се той.

После с рязко движение се изправи и премина улицата. Въздухът не бе вече така тежък, но нощта си оставаше гореща. Вървеше безцелно напред. „Какво ми е? — запита се той отново. — Жени?“ Образът на момичето, бледото лице, тънкото тяло в син костюм, Жени такава, каквато му се бе появила внезапно след толкова години, се изправи пред него. Но само за миг. Той веднага отпъди този образ, и то почти без усилие.

Достигна по улица Вивиен до булевард Поасониер и се спря. В този летен празничен ден булевардите, почти пусти дотогава, започнаха да се оживяват. Хората излизаха от театрите и терасите на кафенетата се бяха вече изпълнили. Открити таксита летяха като подгонени от вихрушка към операта. По тротоарите тълпата също се изтичаше на запад. Проститутки с големи, украсени с цветя шапки се изкачваха пъргаво срещу течението към градската врата Сен-Мартен, като заглеждаха мъжете, които минаваха сами.

Опрян до един магазин на ъгъла на улицата, Жак гледаше човешкия поток, хилядите хора, които не съзнаваха грозящата ги опасност. Заслепението, което бе установил у Антоан, бе почти всеобщо. Между тези засмени минувачи едва ли би се намерил един, който да подозира в какви мрежи е оплетена вече Европа… Никога Жак не бе схващал по-болезнено този трагичен факт: съдбата на милиони безгрижни хора се намираше в ръцете на няколко души, избрани почти случайно, на които народите така безсмислено бяха поверили грижата за сигурността си.

Един продавач на вестници, който влачеше крака, викаше без въодушевление:

— Второ издание… „Ла Либерте“… „Ла Прес“…

Жак си купи вестници и ги прегледа на светлината на една улична лампа: „Процесът Кайо… Пътуването на господин Поанкаре… Преплуване на Париж по Сена… Съединените щати и Мексико… Драма на ревност… Колоездачна обиколка на Франция… Състезание с балони в Тюйлери… Финансов бюлетин…“ Нищо.

Мисълта за Жени отново го докосна. И внезапно той реши да ускори заминаването си с два дни: „Още утре се връщам в Женева.“ Това решение неочаквано му подействува добре.

„Дали да намина до редакцията на «Юманите»?“ — запита се той. И почти весело се отправи към улица Кроасан.

 

 

Кварталът, където по този час излизаха повечето от сутрешните вестници, гъмжеше от хора. Жак навлезе в човешкия мравуняк. Баровете и кафенетата, осветени като през деня, бяха пълни и глъчката се носеше през отворените прозорци чак до средата на улицата.

Пред „Юманите“ се бяха струпали хора, които запречваха входа. Жак се ръкува с няколко души. Вече коментираха новината, която Ларгест току-що бе донесъл на Шефа: четири милиарда франка в злато — тъй наречените „резерви за в случай на война“ — били депозирани тези дни като изключителен влог в Банк дьо Франс.

Скоро групата се разпръсна. Няколко души предложиха да отидат да завършат вечерта в кафене „Прогрес“, което бе на няколко минути оттам, на улица Сантие, и където социалистите, жадни за новини, бяха сигурни, че ще срещнат някои от редакторите на вестника. Онези, които не посещаваха „Прогрес“, ходеха в „Кроасан“ на улица Монмартр или пък в „Ла Шоп“ на улица Федо.

Поканиха и Жак да изпие чаша бира в кафенето. Вече навсякъде го приемаха в тези среди и там той винаги срещаше по някой приятел. Знаеха, че е дошъл от Швейцария, натоварен с мисия. Проявяваха известно уважение към него, стараеха се да го осведомят, за да улеснят задачата му; обаче въпреки доверието и приятелските им обноски мнозина от тези дейци, излезли от работническата класа, считаха Жак за „интелектуалец“, за „прогресивен“, който по произход не бе от техните среди.

В кафене „Прогрес“ те се събираха в една доста широка зала с нисък таван, която се намираше в мецанина и където съдържателят, член на партията, пускаше само редовните посетители. Тази вечер двадесетина души от най-различна възраст бяха насядали там около лепкавите мраморни маси, потънали в облак тютюнев дим и кисела миризма на бира. Разискваха статията на Жорес, появила се сутринта, върху ролята на Интернационала в случай на война.

Там бяха Кадиьо, Марк Льовоар, Стефани, Берте и Раб. Те бяха заобиколили един брадат гигант, рус и розов — германския социалист Тацлер, когото Жак познаваше от Берлин. Тацлер твърдеше, че тази статия ще бъде препечатана и коментирана от цялата преса в Германия и Австрия. Според него последната реч, която Жорес беше произнесъл в Камарата, за да обоснове отказа на френските социалисти да гласуват кредити за пътуването на президента в Русия, и в която той бе заявил, че Франция не желае да бъде „хвърлена в авантюри“, бе срещнала широк отглас отвъд Рейн.

— Във Франция също — каза Раб, бивш печатарски работник, брадат, по чийто череп се виждаха странни подутини. — Тъкмо това накара Федерацията в департамента Сена да гласува предложението за обща стачка в случай на заплаха от война.

— Готови ли са вашите германски работници — запита Кадиьо, — достатъчно ли са дисциплинирани, за да обявят стачка, без да спорят, ако вашата социалдемократическа партия би приела този принцип… и би дала заповед при опасност от мобилизация?

— Аз ще ти задам същия въпрос — отговори Тацлер, като се смееше добродушно и доверчиво. — Вашата работническа класа във Франция ще се покаже ли достатъчно дисциплинирана, за да може в деня на мобилизацията?…

— Това, струва ми се, ще зависи много от държането на германския пролетариат — забеляза Жак.

— Аз пък отговарям: да. И то без никакво съмнение! — отсече Кадиьо.

— Не е сигурно — каза Раб. — А аз по-скоро бих рекъл: не.

Кадиьо сви рамене. Той беше висок, слаб, небрежно облечен. Срещаха го навсякъде: в партийните секции и комитети, в Борсата на труда, в Общата конфедерация, в редакциите, по стълбите на министерствата; винаги забързан, винаги тичащ, неуловим. Виждаха го обикновено между две врати и щом го потърсваха, той беше вече изчезнал. Беше точно тип на човек, когото разпознаваш винаги много късно, едва когато е отминал.

— Да, не… — извика Тацлер, като се смееше така, че се виждаха всичките му зъби. — Е, и у нас е gerade so[117]!… Знаете ли какво? — каза той изведнъж, като отваряше широко очи: — В Германия хората се тревожат много от посещението на Поанкаре при руския цар!

— Дявол го взел! — изръмжа Раб. — Действително съвсем не му беше времето сега! Целият свят ще си помисли, че ние искаме официално да насърчим панславизма!

— Особено когато човек чете вестниците — забеляза Жак. — Коментарите, които френската преса прави по повод на това пътуване, имат действително тон на недопустимо предизвикателство.

— Знаете ли какво? — продължи Тацлер. — Присъствието на Вивиани, министъра на външните работи, кара хората да мислят, че в Петербург ще се водят дипломатически разговори срещу германизма… У нас се знае добре, че Русия е накарала Франция да въведе закона за тригодишната военна служба. С каква цел? Панславизмът все повече заплашва Германия и Австрия!

— Но все пак работите вървят зле в Русия — каза Миланов, който току-що бе влязъл и седнал до Жак. — Тукашните вестници не казват почти нищо по това. Но Празновски, който идва оттам, е донесъл сведения. Стачката е започнала в Путиловските заводи и бързо се разпростира. Завчера, сряда, само в Петербург е имало вече шестдесет и пет хиляди стачници! По улиците се водели сражения! Полицията стреляла и убила много хора! Дори жени, момичета!

Силуетът на Жени, облечена в синия си костюм, се появи пред очите на Жак и веднага изчезна. За да прогони този смущаващ образ, той заговори, запита русина:

— Тук ли е Празновски?

— Пристигнал е тази сутрин. От един час са се затворили с Шефа… Чакам го… И ти ли искаш да го почакаш?

— Не — отговори Жак. Той се чувствуваше трескав, отново го бе обхванало неразположение. Изведнъж му се стори непоносимо да остане неподвижен в тази запушена зала, да предъвква все същите въпроси. — Късно е, трябва да си ходя.

Но вън нощта и самотата му се сториха още по-мъчителни от близостта на другарите му. Ускорявайки крачка, той тръгна към хотела. Живееше на ъгъла на улица Бернарден и на Ке дьо ла Турнел, от другата страна на Сена, близо до площад Мобер, в една къща, където се даваха мебелирани стаи под наем. Съдържателят беше белгиец, също социалист и приятел на Ванхееде. Без да хвърли дори поглед настрана, той премина през оживените и шумни улици край Халите. После покрай огромния, смълчан площад на Кметството. Часовникът на кулата показваше два без четвърт. Беше смътният час, когато закъснелите нощем мъже и жени се душат като кучета и кучки, щом пътищата им се кръстосат…

Беше му горещо, чувствуваше жажда. Всички барове бяха затворени. Навел глава, с натежали крака, той вървеше по кейовете, бързайки да се отдаде на съня и на забравата. Там някъде Жени сигурно бдеше до главата на баща си. Но той не искаше да мисли за това. „Утре по това време ще бъда далеч!“ — прошепна Жак.

Пипнешком се изкачи по стълбите, намери най-после стаята си, изпи чаша хладка вода от каната, разсъблече се, без да губи време да пали свещ, и като се тръшна напреки на леглото, почти веднага заспа.

XX

Операцията, направена в присъствието на Антоан, не можа да бъде завършена напълно. Еке беше прочистил раната, извадил бе разчупените кости, чиито късчета се бяха забили дълбоко в мозъчното вещество, и дори бе решил да се опита да направи трепанация. Но състоянието на ранения не позволяваше да се продължи операцията и затова двамата лекари трябваше да се откажат от намерението си да извадят куршума.

Те се споразумяха как да уведомят госпожа дьо Фонтанен за това. От жалост към нея твърдяха — което впрочем не бе съвсем невярно, — че след операцията имаше известна вероятност Жером да оживее и че ако положението му се подобри, ще бъде възможно да потърсят куршума и да го извадят. Но те не й признаха, че за тях тази вероятност оставаше много съмнителна.

Бе станал вече два часът, когато Еке и жена му се решиха да напуснат клиниката. Госпожа дьо Фонтанен настояваше Никол да се прибере в къщи с мъжа си.

Занесоха Жером в една стая на втория етаж, където една болногледачка остана да бди над него.

За да не остави двете жени сами, Антоан им беше предложил да прекара нощта с тях. Накрая и тримата се приютиха в малкия салон до стаята. Вратите и прозорците бяха разтворени. Навред царуваше подозрителното нощно мълчание на болниците: човек можеше да си представи как зад всяка стена едно изстрадало тяло се мята, въздиша и брои часовете, без да намери почивка.

Жени беше седнала по-настрана, на канапето, поставено в дъното на стаята. С ръце, скръстени на скута, с изправени рамене, опряла тила си о стената и затворила очи, тя изглеждаше заспала.

Госпожа дьо Фонтанен беше приближила креслото си до стола на Антоан. Не беше го виждала повече от една година. И все пак първата й мисъл, когато й бяха съобщили за самоубийството, беше да се обърне към доктор Тибо. И той беше дошъл. Дойде още при първия зов, винаги същият, енергичен и верен.

— Не съм ви срещала, откакто бяхте в траур — каза тя изведнъж. — Преминахте тежки мигове, знам… Много мислих за вас. Молих се за баща ви… — Тя замълча. Спомни си за единственото си посещение при господин Тибо по времето, когато бяха избягали децата. Колко коравосърдечен, несправедлив се беше показал той!… Тя пошепна: — Нека почива в мир…

Антоан не отговори. Настъпи мълчание.

Полилеят, около който хвърчаха насекоми, заливаше с безпощадна светлина фалшивия лукс на мебелите, позлатените охлювообразни извивки на столовете, анемичното, завързано с панделки растение, поставено във ваза от син фаянс, което тържествено се издигаше по средата на масата. От време на време се чуваше притъпено дрънкане на звънец в другия край на коридора. Тогава се долавяха стъпки на болногледачка, която бърза по плочките, после се отваряше врата и тихо се затваряше; понякога се дочуваше и далечно стенание, звън на порцеланов съд и всичко отново заглъхваше.

Наведена към Антоан, госпожа дьо Фонтанен бе вдигнала малката си пълничка ръка, за да засенчи уморените си очи от силната светлина.

Тя започна да разказва с тих глас за Жером, обяснявайки с несвързани фрази това, което знаеше за забърканите работи на мъжа си. Не бе нужно да прави никакво усилие, за да се отпусне и да мисли на глас — винаги бе чувствувала пълно доверие към Антоан.

Той я слушаше, също наведен към нея. От време на време вдигаше лице и те разменяха сериозни погледи, пълни с взаимно разбиране. „Какво благородство има в нея!“ — мислеше си той. Беше й благодарен за това спокойствие, за това достойнство в страданието и за вродения й чар, който винаги се долавяше наред с мъжките й добродетели.

„Тате беше обикновен буржоа — мислеше си Антоан, — а тя е патрицианка.“

Той обаче не изпущаше нито дума от това, което тя разказваше. Малко по малко пред него се очертаваха фазите на авантюристичния живот, който бе довел Жером дьо Фонтанен до самоубийство.

От около осемнадесет месеца Жером бил на работа в една английска компания със седалище в Лондон, която експлоатирала гори в Унгария. Дружеството било солидно и за няколко месеца госпожа дьо Фонтанен вярвала, че мъжът й най-после си е създал сигурно положение. Всъщност тя никога не успяла да си уясни напълно с какво се занимава Жером. По-голямата част от времето си той прекарвал по спалните вагони между Виена и Лондон, като спирал за малко в Париж. Тогава идвал да прекара една вечер в къщи, като носел със себе си чанта, натъпкана с книжа. Придавал си важен вид, но се разливал от любезност, бил извънредно приветлив, закачлив и проявявал към близките си най-деликатно внимание, което ги очаровало. Обаче горката жена премълча как по различни признаци се бе убедила, че мъжът й поддържа две скъпи любовници — едната в Австрия, другата в Англия. Във всеки случай изглеждало, че лесно печели. Давал дори да се подразбере, че положението му щяло да се подобри още и скоро приходите му щели да бъдат предостатъчни, за да посреща всички нужди на жена си и дъщеря си. Защото през последните години Даниел издържал сам майка си и сестра си. Правейки това признание, госпожа дьо Фонтанен видимо се бореше между срама да обвини мъжа си в безотговорност и гордостта да покаже предаността на сина си.

Даниел за щастие получавал доста прилична заплата като сътрудник в списанието за изобразително изкуство на Лудвигсън. Работата без малко не се развалила в момента, когато младият човек трябвало да постъпи във войската. Но Лудвигсън, щедър и предвидлив — той желаел да бъде сигурен, че сътрудникът му ще се върне при него, когато излезе от казармата, се бил задължил да му плаща през време на отсъствието му намалено, но редовно месечно възнаграждение. По този начин въпреки всичко госпожа дьо Фонтанен и Жени не се лишавали от най-необходимото. Жером знаел много добре финансовото им положение; той дори говорел много за това. С присъщото си безгрижие приемал да предостави на сина си издръжката на семейството, но с деликатността на истински благородник изисквал да му се дава точната цифра на внесените суми и не пропущал случай да изрази благодарността си към Даниел. Преструвал се впрочем, че счита тази парична помощ като аванс, отпуснат от сина му, който той щял да върне при първа възможност. За да се издължи, предпочитал да чака тези вноски да станат „кръгла сума“, както се изразявал той, и междувременно най-добросъвестно държал ажур сметка за този дълг, като от време на време предавал на Терез и на Даниел извлечение в два екземпляра, написано на пишеща машина, в което сложните лихви били щедро пресметнати с много висок процент. По наивния начин, по който госпожа дьо Фонтанен, явно загубила всичките си илюзии, предаваше тези подробности, Антоан не можеше да разбере дали тя действително бе схванала недобросъвестността на Жером.

Вдигайки очи, Антоан срещна погледа на Жени, втренчен в него; поглед, тъй пълен с вътрешен живот, тежък поглед, който така ясно изразяваше сдържаността и самотността й, че винаги извикваше у него някакво неловко чувство. Той никога не бе забравил онзи далечен ден, когато бе дошъл да разпитва Жени, още дете, за бягството на брат й и когато за първи път бе почувствувал този поглед.

Изведнъж девойката стана.

— Задушавам се тук — каза тя на майка си и изтри челото си с малката кърпичка, която държеше смачкана в шепата си. — Ще отида в градината да подишам малко чист въздух…

Госпожа дьо Фонтанен кимна с глава в знак на съгласие и я проследи с очи, докато тя излезе от стаята. После се обърна отново към Антоан. Не бе недоволна, че Жени ги бе оставила сами. До този миг нищо в разказа й не обясняваше внезапния опит за самоубийството. Сега трябваше да мине към по-трудни и по-мъчителни обяснения.

Миналата зима Жером, който си бил създал връзки във Виена, „неблагоразумно“ дал името си — и титлата си, защото в Австрия той се наричал „граф Жером дьо Фонтанен“ — на едно австрийско предприятие за производство на тапети и станал председател на управителния му съвет. След няколкомесечно съществуване дружеството позорно фалирало. Започнали да ликвидират сметките и сега в Австрия се водело следствие, за да се установят отговорностите.

Работата се усложнявала от делото, заведено от управата на Изложението в Триест, където през пролетта предприятието уредило пищен щанд, чийто наем бил още неплатен. Жером специално се занимавал с участието на фирмата в Изложението и дори миналия юни получил от австрийското дружество един месец отпуска, която прекарал весело в Триест. Фабриката му изплатила на няколко пъти доста големи суми, които, както изглежда, той не могъл да оправдае. На това основание съдията-докладчик дошъл до заключение, че граф дьо Фонтанен е гулял в Триест за сметка на фирмата, без да плати наема за щанда. Независимо от това Жером бил даден под съд и като председател на управителния съвет на фалиралото предприятие. Говорело се, че притежавал внушителен брой акции, дадени му безплатно, за да се съгласи да стане председател на дружеството.

Как бе научила госпожа дьо Фонтанен всички тези подробности? До преди няколко седмици тя не подозирала нищо. След това получила писмо от Жером — объркано и настойчиво писмо, — с което я умолявал да направи още един заем, ипотекирайки вилата в Мезон; тя била само нейна и върху нея вече имало една ипотека. Нейният нотариус, с когото се посъветвала, наредил да се съберат сведения в Австрия и по този начин госпожа дьо Фонтанен научила за процеса, възбуден срещу мъжа й.

Какво бе станало през последните дни? Какви нови събития са могли да доведат Жером до този акт на отчаяние? Госпожа дьо Фонтанен се губеше в догадки. Тя знаела, че някои кредитори в Триест ежедневно хулели съпруга й в един местен вестник. Верни ли бяха техните разкрития? Жером сигурно е смятал, че бъдещето му е окончателно компрометирано. Дори ако успееше да се измъкне от австрийския съд, след този скандал той не би могъл да се надява да се задържи в английското дружество… Изчерпал всички средства, подгонен отвсякъде, той вероятно е решил, че единственият изход е да изчезне от този свят.

Госпожа дьо Фонтанен замлъкна. Въпросителният й блуждаещ поглед сякаш задаваше въпроса, който тя не бе изрекла: „Направих ли за него всичко, което бях длъжна да сторя? Щеше ли той да стигне дотам, ако чувствуваше, че аз съм до него както някога?…“ Болезнен, неразрешим въпрос…

Тя направи усилие да се съвземе и запита:

— Ами Жени? Страхувам се да не настине… да не заспи навън.

Антоан стана:

— Не се безпокойте, ще отида да видя.

XXI

Жени нямаше кураж да слезе в градината. Искаше само да се измъкне от салона, да избяга от Антоан.

Подпирайки се с ръка по облицованата с плочки стена, тя бе направила няколко крачки по коридора, без да знае къде отива. Задушно беше, въпреки че всички прозорци бяха отворени. Миризмата на етер, от която й се повдигаше, се носеше на вълни от операционната зала на по-долния етаж и се смесваше с течението от топъл въздух, което ставаше из цялата къща.

Вратата на стаята, където лежеше баща й, беше открехната. Стаята беше тъмна, осветена само от мъждукаща лампа, скрита зад параван. Болногледачката плетеше на стола си. Неподвижното тяло неясно се очертаваше под чаршафите. Ръцете бяха отпуснати край тялото. Главата лежеше наравно на ниска възглавница. Челото бе скрито от превръзката. Полуотворената уста изглеждаше като черна дупка, от която излизаше глухо, ритмично дишане.

Жени гледаше през открехнатата врата тази уста, слушаше това хъркане със спокоен и бистър ум, почти с безразличие, което плашеше самата нея. Баща й ще умре. Тя го знаеше, повтаряше си го, без да може да откъсне тази ужасна представа от неясния фон на мислите си, без да може да я схване като определено, реално събитие, което засяга самата нея. Чувствуваше се затъпяла, закоравяла. А тя обожаваше баща си въпреки недостатъците му. Спомни си как веднъж преди години също така бе седяла до главата на тежко болния си баща и сърцето й се късаше, като гледаше посърналото му лице, сгърчено от болки. Как можеше сега да бъде така безчувствена?… Налагаше се да стои там права, с отпуснати ръце, втренчила поглед в леглото, апатична, възмутена от сухотата си, чувствувайки се виновна, борейки се с желанието си да отклони погледа си и да забрави тази драма… Сякаш тази агония бе дошла не навреме, тъкмо тази вечер, и бе й отнела последната надежда за щастие…

Най-после, за да намери малко прохлада, Жени отдръпна рамото си от рамката на вратата и се доближи до прозореца на коридора. Видя пред себе си стол и седна, като се облакъти на перваза и обори натежалото си чело върху събраните си длани.

Как мразеше Жак! Той беше долно, капризно същество! Безотговорен младеж… може би луд…

Под нея, в топлата нощ, градината безмълвно спеше. Жени различаваше тъмните сенки на дърветата, бледите извивки на алеите около лехите. Миризма на японски храст разваляше въздуха с натрапчивия си дъх на ориенталска аптека. Отвъд дърветата блестяха раздалечените лампи на авенюто, където бавно се изнизваше безкраен керван коли със зеленчук, които се друсаха по паветата, скърцайки като мелничка за кафе. От време на време пръхтенето на някоя кола заглушаваше шума на каруците и светъл метеор преминаваше като вихрушка през листака, изчезвайки в нощта.

— Да не заспите тук? — пошепна тихо Антоан на ухото й.

Тя трепна и едва се въздържа да не извика, сякаш той я бе докоснал.

— Искате ли поне да ви донеса кресло?

Тя направи отрицателен знак с глава, изправи се като вдървена и го последва в малкия салон.

— Състоянието му не се влошава — обясни той полугласно, докато вървяха заедно. — Пулсът е като че ли по-добър. Някои симптоми, струва ми се, показват, че комата не е така дълбока.

В салона госпожа дьо Фонтанен стоеше права. Тя дойде да ги посрещне.

— Едва сега ми дойде наум — каза тя, обръщайки се живо към Антоан. — На Джеймс трябваше да обадя!… Пастор Грегори, наш приятел…

Както говореше, тя разсеяно и нежно бе прегърнала раменете на Жени и бе притеглила момичето към себе си. Лицата им, всяко носещо отпечатъка на своето различно страдание, се допираха.

Антоан направи знак, че много добре си спомня пастора. Изведнъж го обхвана желание да използува този неочакван предлог, за да се измъкне. Да излезе от тази клиника, макар и само за един час… Може би да намине дори до авеню Дьо Ваграм?… Образът на Ана изникна в съзнанието му — Ана, заспала в шезлонга, в белия си пеньоар…

— Това е много лесно! — извика той. Гърленият му глас издаваше неочакваното му оживление. — Дайте ми адреса и веднага ще отида да го повикам.

Госпожа, дьо Фонтанен започна да протестира:

— Много е далеч… Гара Остерлиц!…

— Но колата ми е долу! Нощем може да се кара много бързо… И освен това — добави той по възможния най-естествен начин — ще използувам случая да намина до вкъщи, за да видя дали някой болен не е телефонирал от снощи… След един час ще се върна.

Той тръгна към вратата, едва слушайки обясненията и трогнатите благодарности на госпожа дьо Фонтанен.

— Колко е предан! Какъв късмет, че е при нас! — възкликна тя, когато той излезе.

— Ненавиждам го! — пошепна Жени след кратко мълчание.

Госпожа дьо Фонтанен я изгледа без изненада и не отговори нищо.

Оставяйки момичето в малкия салон, тя отиде в стаята на Жером.

 

 

Хъркането беше спряло. Дъхът му, който с всеки изминал час ставаше все по-слаб, безшумно излизаше от полуотворената уста. Госпожа дьо Фонтанен направи знак на болногледачката да не става, мълчаливо се приближи и седна до краката на Жером.

Тя бе изгубила вече надежда. Не вдигаше очи от нещастната превързана глава. Сълзи течаха по бузите й, но тя не ги чувствуваше.

„Колко е красив“ — мислеше си тя, без да отмества поглед.

Под чалмата от памук и бинтове, която скриваше посребрените къдрици и подчертаваше изящния ориенталски профил, замръзналите черти, едновременно мъжествени и грациозни, напомняха смъртна маска на някой млад фараон. Едва доловимата подпухналост бе изличила бръчките и в полумрака повехналото му лице изглеждаше чудно подмладено. Гладките бузи се извиваха под изпъкналите ябълки до твърдите очертания на брадичката. Превръзката бе леко изтеглила кожата на челото и затворените клепачи бяха удължени към слепоочията. Устните, малко изгорени от упойката, бяха сластно подути. Той беше красив като през младите им години, когато сутрин, събудила се първа, тя се навеждаше над него и го гледаше как спи…

Без да може да насити нито отчаянието си, нито нежността си, тя съзерцаваше през сълзи това, което оставаше още от Жером, това, което оставаше от голямата, единствената любов в живота й.

Жером на тридесет години… Изправен пред нея, гъвкав като котка, добре сложен, със светлобронзов тен, усмихнат, с ласкав поглед… „Моят индийски принц“ — казваше тя тогава. Тъй се гордееше с любовта му… И сега чуваше звънливия му смях, звучащ в три различни нотки: „Ха-ха-ха…“ Той отмяташе назад глава, когато се смееше… Веселостта му, вечно доброто му настроение… Измамливата му веселост! Той бе живял в лъжа… тя бе естествената му среда — весела, безгрижна и непоправима лъжа…

Жером… Всичко, което бе познала като жена от любовта, беше там, на това легло… Още преди седем години тя си беше казала, че любовният й живот е свършен! И ето че сега внезапно разбираше, че никога не е преставала да се надява… Едва сега, едва тази нощ всичко щеше да бъде свършено завинаги.

Тя скри лице в ръцете си и призова духа. Напразно. Сърцето й преливаше от вълнение, прекалено човешко вълнение. Тя се чувствуваше напусната от бога, отдадена на греховно съжаление… Победената й мисъл със срам възкресяваше въпреки волята й последния й любовен спомен… В Мезон… Във вилата в Мезон-Лафит, където тя бе довела Жером от Амстердам след смъртта на Ноеми… Една нощ той смирено се бе вмъкнал в спалнята й. Молеше за прошка. Имаше нужда от съжаление, от ласки. Гушеше се до нея в тъмнината. Тя го беше взела в прегръдките си, беше го притиснала до себе си като дете. В една лятна нощ, подобна на тази… Отвореният прозорец към гората… И после до сутринта тя остана да бди над него, без да може да задреме; държеше го до себе си, заспал като дете, като дете… В една лятна нощ, топла и тиха, подобна на тази…

Госпожа дьо Фонтанен рязко вдигна глава. Безумна мисъл се четеше в погледа й… Диво и лудо желание — да изпъди болногледачката, да легне там при него, да го притисне за последен път до себе си; сгушена до него, да усети топлината му; и после, щом той трябва да заспи завинаги, да заспи и тя за последен път… „Като дете… като мое дете…“

Едрият кафяв ахат на безимения пръст образуваше тъмно петно върху изящната му ръка с изпъкнали вени, която лежеше като изваяна пред нея на чаршафа. Дясната ръка, ръката, която бе посмяла да вдигне оръжието… „Защо не бях до тебе?“ — каза си тя отчаяно. Може би той я е призовавал в сърцето си, преди да вдигне тази ръка към сляпото си око? Той никога не би направил това движение, ако в онзи час на обезсърчение тя беше още до него, беше още на мястото, което бог й бе отредил за целия й земен живот и което никакво озлобление не би трябвало да я накара да напусне…

Тя затвори очи. Минаха няколко минути. Неусетно отново намери духовната атмосфера, от която душата й се нуждаеше. Отпъждайки спомените, угризенията на съвестта й бяха върнали религиозното спокойствие. Тя отново чувствуваше как се установява общението й със силите на вселената, общение, което бе станало за нея постоянна и необходима утеха. Гледаше вече по нов начин на това изпитание, наложено й от бога. Отвъд нещастието, което я бе сполетяло и от чийто удар тя още се чувствуваше сломена, нещастната жена се стремеше да схване висшата и скрита необходимост, закона на божественото предопределение. Тя чувствуваше как се приближава най-после до спокойните и ведри светове, до успокоението, което се постига чрез отричане и примирение и което е краят на всяко страдание за избраните същества.

„Да бъде волята ти“ — прошепна тя, като сключи ръце.

XXII

Колата се носеше бързо със свалени стъкла през обезлюдения и кънтящ град. Късата лятна нощ се отдръпваше вече пред настъпващия ден.

Седнал по средата на задната седалка, с разкрачени крака и отпуснати ръце, захапал цигара, Антоан се бе замислил. Както винаги умората от безсънната нощ не само не го смазваше, а, напротив, събуждаше у него някаква радостна трескавост.

„Три и половина — пошепна той, минавайки край часовника на площад Перер. — В четири ще събудя моя бесен пастор, ще го изпратя в клиниката и тогава ще бъда свободен… Онзи очевидно може да хвърли топа, докато ме няма… Но доста е вероятно да се проточи още двадесет и четири часа… — Съвестта му бе спокойна. — Всичко възможно опитахме“ — каза си той, като си припомни разните фази на операцията. После, увлечен от изживяното тази вечер, той си спомни пристигането на Жени и вечерта, прекарана с Жак. След тези няколко часа професионална дейност споровете с брат му сега му се струваха още по-безсмислени.

„Аз съм лекар: имам си моята работа и я върша. Какво искат те повече от мене?“

Те — това значеше Жак, който не вършеше нищо, нямаше никаква определена работа, само се суетеше и говореше празни приказки; те — това значеше още онази тълпа от революционни подстрекатели зад Жак, чиито бунтовнически крясъци беше чул снощи.

„Неравенство? Несправедливост?… Разбира се! Да не си въобразяват, че са открили нещо кой знае какво?… И какво може да се направи всъщност? Днешната цивилизация! Та това е дадена реалност, дявол да го вземе! Дадена реалност! Е, нека тръгнем оттук. Защо да се поставя всичко под съмнение?…“

— Хубава каша ни готвят те с тяхната революция! — поде той полугласно. — Да съборим всичко, да започнем всичко отново, както правят дечурлигата, когато си играят с кубчета! Идиоти! Защо не си вършите работата чисто и просто!… Вместо да се вайкате за недостатъците на обществото и да отказвате да му сътрудничите, ще направите много по-добре, ако се вкопчите във всичко, което съществува, в средата си, във времето си, такива, каквито са, и да работите смело като нас! И вместо да заговорничите и да подготвяте катаклизми, ползата от които си остава проблематична, използувайте краткия си човешки живот, за да изпълнявате както трябва най-добрата възможна задача, всеки в своята скромна област!

Той беше доволен от тази своя тирада.

— Това е, господа! — добави той, като че ли взема последен акорд.

„Това ме навежда на мисълта за наследството — продължи да разсъждава Антоан, като изведнъж се ядоса още повече. — Да имаш богатство сега, значи да водиш живот, който почива на експлоатацията на други!… Глупак!… Не защищавам принципа на наследственото преминаване на богатството… Не, разбира се, не го защищавам… Знам не по-зле от тебе какво може да се каже по този въпрос… Но, дявол да го вземе, щом в настоящия момент е така, щом са ни създадени такива условия, какво може да се направи?… Срещу какво ли ще се нахвърля сега? — помисли си той, като се усмихна на себе си. — Сигурно имам вид на човек, който се бунтува именно срещу всичко това, което всъщност аз искам да защитя…“

Но веднага отново се върна на предишната си мисъл, сякаш трябваше да убеди някакъв събеседник:

„Впрочем аз поддържам, че често резултатите на наследственото прехвърляне на богатствата са отлични. Толкова пъти съм констатирал, че в деветдесет на сто от случаите наследственото богатство дава възможност да се осъществи един красив живот… искам да кажа, осмислен живот, от който хората имат полза… Нима ще започне да се смята престъпление, ако не си беден?“ — каза той, като изведнъж скръсти ръце.

Изпитваше смътното чувство, че малко хитрува. Въпросът, който в този миг по съвест си задаваше, беше приблизително такъв: „Престъпление ли е да бъдеш богат, ако не си придобил състоянието си със собствен труд?“ Но той не се спираше на тези отсенки на мисълта и разтърси рамене, сякаш за да отхвърли коварните си хрумвания.

„Когато ми писа тази зима: «Не желая да се възползувам от това наследство…» Глупак! «Да се възползувам!» Ще ме упрекнат ли мен, че съм се «възползувал»? А кой в края на краищата ще се «възползува» от реорганизацията на професионалната ми дейност, от нашия труд? Аз ли?… Да, аз — съгласи се честно той. — Но искам да кажа: единствен ли аз ще се «възползувам»?… И освен това, като вземеш всичко пред вид, когато си това, което си, нима служейки също така и на собствения си интерес, не работиш по-добре за общия интерес?“

Колата преминаваше Сена. Реката, кейовете, мостовете, които се виждаха в перспектива, всичко се къпеше в розови изпарения. Той хвърли угарката си през прозореца и запали втора цигара.

„Приличаш на мене повече, отколкото сам си мислиш, глупчо — продължи да говори на себе си той със самодоволен смях. — Ти си се родил буржоа, моето момче, както си се родил червенокос! Къдрицата ти е станала кестенява, но червеникавите отблясъци си остават и ти не можеш да направиш нищо… Твоите революционни инстинкти ли? Аз им вярвам само наполовина… Атавизмът, възпитанието ти и дори истинските ти вкусове те държат във вериги… Само почакай малко: на четиридесет години ще бъдеш може би по буржоа дори от мене!…“

Колата забави ход. Виктор показа главата си навън, като се опитваше да прочете номерата. Най-после спря пред една ограда.

„И въпреки всичко обичам го такъв, какъвто си е“ — каза си Антоан, отваряйки вратичката на колата. Сега той се упрекваше, че не бе показал по-добре на брат си удоволствието, което му бе доставило неговото посещение.

XXIII

От една година пастор Грегори живееше в един мизерен пансион в квартала Жана д’Арк в една от последните сгради, обитавани почти изключително от работници арменци, на които той проповядваше евангелското учение.

С големи усилия Антоан успя да събуди нощния пазач, окаян левантинец, който спеше облечен на една пейка в коридора на стълбището.

— Да, господине… Пастор Грегори, да. Елате, качете се с мене, господине…

Мансардната стая, в която живееше светият човек, беше на четвъртия етаж. Смрадта от кофите и влажните стени на този претъпкан бордей се подсилваше от юлската горещина и напомняше острата воня, която се носи из уличките на арабските градове.

Щом чу лекото почукване на вратата, Грегори скочи от леглото.

„Лек сън като у човек на духовното“ — установи Антоан мислено.

Резето се плъзна и пасторът се показа с газена лампа в ръка.

Гледката беше съвършено неочаквана. Грегори си лягаше облечен с крайно прилична нощница, която стигаше до глезените му; и понеже не можеше да заспи, ако не си притисне черния дроб, той си опасваше стегнато кръста с ивица кафява фланела, която издуваше горната част на нощницата, а долната падаше като пола. С босите си крака, с призрачно бледия цвят на лицето, с мършавината си, с разрошената си коса и със свръхестествения си поглед той приличаше на магьосник от „Хиляда и една нощ“.

Още от първите думи на Антоан — той не го позна веднага — Грегори разбра всичко. Без да каже каквото и да било, без да губи нито минута — докато Антоан, изправен на прага, продължаваше да го осведомява за случилото се, — той завърза края на четири метровия си пояс за желязната пръчка на леглото и започна да го развива, въртейки се като пумпал, като постоянно усилваше темпото.

Антоан, който едва се сдържаше да не се разсмее, обясняваше как е била извършена операцията и трудността да се извади куршумът.

— О!… О!… — започна да протестира със задъхан глас въртящият се дервиш. — Забравете този пистолет!… Оставете, оставете куршума!… Трябва да се възкреси… желанието за живот!

Той размахваше ръце и въртеше недоволно очи. Най-после, като се освободи от пояса си, приближи ъгловатото си асиметрично лице до Антоан; веждите му непрекъснато играеха от нервен тик. След това избухна в мълчалив вътрешен смях.

— Горкият, милият доктор, който някога носеше брада! — извика той с тон на нежно съчувствие. — Мислите, че лекувате, а всъщност вие самите създавате болестта, богохулници, защото пророкувате зло, твърдите, че болестта съществува!… Не!… Казвам ви: оставете да влезе светлината! Христос е единственият доктор! Кой излекува Лазара? Би ли могъл да излекуваш Лазара ти, бедни докторе, блуждаещ в тъма?

Всичко това забавляваше Антоан, макар че външно той оставаше безстрастен. Но все пак пасторът сигурно забеляза хитрото пламъче, което играеше в очите на лекаря, защото се намръщи и рязко му обърна гръб. Гол до кръста, заметнал нощницата около бедрата си, той ходеше от единия край до другия на стаята, като търсеше бельото и дрехите си.

Антоан, прав, мълчаливо го чакаше.

— Човекът е божествен! — измърмори Грегори, облегнат до стената и наведен напред, за да обуе чорапите си. — Христос знаеше в сърцето си, че е божествен! И аз също! И ние всички също знаем! Човек е божествен! — Той навлече грубите си черни обуща, чиито връзки не бяха развързани. — Но онзи, който каза: „Законът убива“, беше убит от закона! Христос бе убит от закона. Човекът е запазил в душата си само буквата на закона. Няма нито една църква, която действително да е основана на истински Христови начала. Всички църкви са основани само върху притчата на Христа!

Без да прекъсва монолога си, той се мяташе на всички страни с несръчната и прекалена бързина, свойствена на крайно нервните хора.

— Бог е всичко във всичко!… Бог! Върховният извор на светлина и топлина! — С отмъстителен жест той откачи панталона си, който висеше на дръжката на прозореца. Всяко от неговите движения бе стремително и напомняше електрическо изпразване. Бог е всичко! — повтори той, като повиши глас, защото се бе обърнал към стената, за да закопчае панталоните си.

Щом свърши, той се завъртя на петите си, хвърли към Антоан поглед, пълен с мрачно предизвикателство, и каза:

— Бог е всичко и в бога няма зло! И аз ти казвам, poor dear Doctor[118], че няма нито един атом зло, нито коварство в световното цяло!

Той облече черния си жакет, сложи на главата си малка смешна плъстена шапка със завита периферия и със съвсем неочакван, почти весел тон, сякаш много радостен, че се е облякъл, хвърли поглед към тавана и като докосна учтиво шапката си, извика:

— Glory to God[119]!

После сведе към Антоан унесен поглед и отведнъж прошепна:

— Горката, горката, милата госпожа Терез… — Сълзи блестяха в очите му. Като че ли едва сега си даваше сметка каква семейна драма бе довела Антоан при него. — Горкият, милият Жером — въздъхна той. — Бедно, лениво сърце, ти, значи, си победено?… Ти, значи, си отстъпило? Не си отстранило от себе си отрицанието?… О, Христе, дай му сила да отхвърли делата на мрака и да вземе оръжията на светлината! Идвам при тебе, грешнико! Вървя към тебе!… Елате — каза той, като се доближи до Антоан, — заведете ме при него!

Преди да духне лампата, той запали една малка навита на спирала вощеница, която бе измъкнал от задния джоб на жакета си. После отвори вратата на площадката.

— Мини напред!

Антоан се подчини. Грегори протягаше ръка и вдигаше високо вощеницата, за да освети по-добре стъпалата.

— Христос е казал: „Поставете високо свещта на свещника, за да даде светлина на всички!“ Христос запалва свещта в нас!… Горката свещ, която често гори така слабо и чийто пламък трепери и издава дразнещ дим… Жалка, жалка плът! Нещастни ние!… Да молим Христа да остане пламъкът висок и светъл, за да прогони плътта в най-дълбокия мрак.

И докато Антоан, държейки се за перилата, слизаше по тясното стълбище, пасторът продължаваше да мърмори с тон на заклинание все по-неразбрани фрази, в които думите „плът“ и „мрак“ се повтаряха със злобно раздразнение.

— Колата ми е тук — обясни Антоан, когато излязоха на двора. — С нея ще отидете в клиниката… А аз — добави той — ще се върна там… след един час…

Грегори не възрази нищо. Но преди да се качи в колата, впери в него толкова недвусмислен поглед, поглед, който изглеждаше толкова проницателен, че Антоан почувствува как се изчервява и помисли: „Все пак той не може да знае къде отивам.“

После с неизразимо облекчение проследи с очи колата, която се отдалечаваше в бледата зора.

На ъгъла на улицата усети лек вятър; трябва да беше валяло някъде. Радостен като ученик, който е бил затворен в училище за наказание, Антоан почти изтича на площад Валюбер и скочи в едно такси.

— Авеню Дьо Ваграм.

В колата веднага усети умората си; но това беше нервна умора, която разпалваше желанията му.

Той каза на шофьора да спре на петдесет метра от къщата, слезе живо, влезе в задънената улица и безшумно отвори вратата.

Още от прага лицето му светна: парфюма на Ана… Възбудителен парфюм, по-скоро дъх на смола, отколкото на цветя, гъст и застоял, който проникваше до гърлото; повече от парфюм — някаква благоуханна храна, която той обичаше.

„Страшно ми действуват упоителните миризми“ — каза той, като помисли с внезапен трепет за огърлицата от сив кехлибар, която носеше Рашел.

Внимателно, като крадец, той се вмъкна в банята, която раждащият се ден изпълваше с млечна белота. Съблече се бързешком. Застанал прав във ваната, той притисна до тила си голямата напоена с вода гъба. Почувствува как свежест се разлива по цялата му кожа. Водата се изпаряваше от пламналото му тяло като от нажежен метал. Всичката му умора приятно се оттичаше. Той се наведе и пи направо от ледената струя на крана. После с котешки стъпки влезе в стаята.

Мелодично и съвсем леко прозяване, което идваше от пода, му напомни присъствието на Фелоу. Усети до глезените си галенето на студена муцунка и пухкаво ухо.

Завесите бяха спуснати. Лампата на нощната масичка разливаше в стаята светлина като при зазоряване, същата млечнорозова светлина, от която Антоан се беше възхищавал преди малко, когато минаваше край мостовете. Обърната към светлината, Ана спеше в широкото легло, отпуснала глава на сгъвката на голата си ръка. Модни журнали бяха разхвърляни по килима. На масичката пепелницата беше пълна с изпушени до половина цигари.

Изправен неподвижно до ръба на леглото, Антоан съзерцаваше гъстата коса, тила, рамото и линията на изваяните й крака, изтегнати под чаршафа. „За първи път я виждам отпусната и безпомощна“ — помисли си той. Ана рядко събуждаше в него такова нежно вълнение и жалост; обикновено той просто отвръщаше със спортно увлечение на бурната страст, която тя хранеше към него и която никога не можеше да бъде утолена. Той продължи цяла минута това сластно очакване, забавяйки удоволствието, което бе съвсем близко и което сега нито Жак, нито Жером, нито Грегори, нито който и да било на света не можеше да му отнеме. Но желанието да зарови лицето си в тези коси, да притисне до гърдите си този гъвкав и топъл гръб, да прилепи тялото си до това тяло стана така неудържимо, че усмивката замръзна на устните му. Сдържайки дъха си, той предпазливо повдигна края на чаршафа и с гъвкаво, властно движение се плъзна бавно покрай нея. Тя задуши кратък, дрезгав вик, обърна се с рязко движение и се събуди в прегръдките му.

XXIV

Когато Жак се събуди рано сутринта, стори му се, че неразположението му е вече минало.

„Ако искам да взема влака в пет часа тази вечер, няма време за губене“ — каза си той, скачайки от леглото. Но едва станал, забеляза, че нещо му тежи — събитията от предната вечер се натрапваха на съзнанието му.

Той се облече бързо и слезе да телефонира на Антоан.

Жером дьо Фонтанен не беше умрял; комата може би щяла да продължи двадесет и четири часа или дори повече, но нямало никаква надежда.

Жак предупреди брат си, че няма да се видят вече, защото заминава обратно за Швейцария още същия ден. После се върна да плати стаята си и тръгна за гарата, където щеше да остави на гардероб чантата си.

 

 

През целия ден той бързаше да свърши всичко, което имаше още да прави — пет-шест посещения на хора, чиито адреси му бе дал Ришардле.

В левите среди се организираше широко движение, за да се прегради пътят на заплахата от война. Единството между разните партии, изглежда, беше постигнато. В това отношение новините бяха повече от успокоителни.

И все пак тревогата не го напущаше; щом останеше сам, тя крадешком се промъкваше в душата му. Той изпитваше някакво необяснимо чувство на морално падение. Трескав и изпотен, тичаше из Париж, постоянно променяше посоката и намеренията си, гледаше да съкрати разговорите или пък в последния момент се отказваше от посещението, заради което бе вървял половин час. Улиците, къщите, минувачите, другарите му дори — всичко му изглеждаше обезобразено и враждебно. Струваше му се, че навсякъде се сблъсква с прегради като затворено животно. На няколко пъти дори той съвсем неочаквано изпита физическо неразположение: главата му се замая, ръцете му овлажняха, гърдите му сякаш бяха стиснати в менгеме; няколко секунди трябваше да се бори с внезапно и непонятно чувство на страх, което просто му спираше дъха.

„Сега пък какво ми е?“ — питаше се той.

Все пак в четири часа бе успял вече да привърши най-важните си срещи и бе готов да замине. Гледаше час по-скоро да се върне в Женева, а същевременно изпитваше някакъв особен страх да напусне Париж.

„Ами ако взема вечерния влак? — каза си той внезапно. — Тогава ще имам време да намина до «Юманите», до «Кроасан», до «Прогрес», да отида на авеню Клиши и да събера някои сведения за това, което става във военните корабостроителници.“

Действително в шест часа щеше да се състои събрание, организирано от Федерацията на морските синдикати в един бар на авеню Клиши, и Жак знаеше, че там ще срещне работнически водачи, които на следния ден се канеха да заминат за някои пристанища по западното крайбрежие, където се подготвяха стачки. Би било много полезно за него да научи нещо по-точно по този въпрос.

Още от сутринта и една друга мисъл го бе пронизала няколко пъти: Даниел щеше да пристигне в Париж. Очевидно той можеше да си замине, без да го срещне. Но приятелят му сигурно ще научи, че той е бил в Париж.

„Ако можех да го срещна, без да е нужно да отивам в клиниката… — Изведнъж Жак се реши: Ще чакам вечерния експрес. Като отида в Ньойи след вечеря, ще видя Даниел; и по това време малко вероятно е да я срещна…“

 

 

Следвайки плана си, в осем и половина часа Жак излезе от кафене „Прогрес“. След събранието на авеню Клиши той бе наминал за всеки случай в кафенето и бе имал късмет да срещне Бюро, редактора на „Юманите“, който събираше всички сведения за военните корабостроителници в Западна Франция.

Оставаше само да направи това посещение в Ньойи.

„Утре ще бъда в Женева“ — каза си той, за да си даде кураж.

Когато слизаше по витата стълбичка, която свързваше мецанина с кафенето, една тежка ръка се стовари на рамото му:

— Значи, ти си бил в Париж, хлапако!

Човек можеше да познае Мурлан дори в полумрака по басовия му глас и простонародното му произношение. Той беше мургав старец, с лице като на Христос, с прекалено дълги коси, облечен и зиме, и лете с печатарска престилка.

През героичните дни на аферата Драйфус Мурлан беше основал седмичен боен вестник, печатан на циклостил, който минаваше от ръка на ръка. Впоследствие „Етандар“ беше станал малък революционен орган, който Мурлан продължаваше да ръководи с помощта на неколцина доброволни сътрудници. От време на време Жак му изпращаше по някой преглед на събитията или статия, преведена от чужди вестници. Вестникът се списваше в непримирим и последователен дух, нещо, което доста харесваше на Жак. В името на една безкомпромисна социалистическа доктрина Мурлан нападаше партийните дейци и особено групата на Жорес, „социал-опортюнистите“, както ги наричаше той.

Той се бе много сприятелил с Жак. Въобще обичаше младите, „хлапаците“, заради техния жар и непоколебимост. Без голяма култура, но надарен с остър ум и склонност към парадоксите, бъбрив, с произношение на стар парижки работник, което подчертаваше хумора му, той от години се бореше сам или почти сам с трудностите и успяваше да продължи съществуването на списанието си. Бояха се от него: неуязвим поради своята праволинейност и бедния си живот, който бе изцяло посветен на революционното дело, той безмилостно нападаше политиканите в партията, като изкарваше наяве дори най-малките им грешки и излагаше на показ техните компромиси. Стрелите му винаги попадаха в целта. Тези, които бичуваше, си отмъщаваха, като пущаха за него най-оскърбителни слухове. Известно време той бе държал будка в предградието Сент-Антоан, където продавал социалистическа литература, и неговите врагове го обвиняваха, че по това време бил разпространявал и порнографски брошури. Това не бе изключено. Личният му живот си оставаше съмнителен. В малкия му апартамент на улица Рокет, където се намираше редакцията на чистия „Етандар“, постоянно влизаха и излизаха съмнителни момичета, които сякаш му идваха на гости като съседки от бордеите на улица Лап. Те му носеха сладкиши, които той много обичаше, говореха високо, караха се, понякога дори се сбиваха. Тогава Христос ставаше, оставаше лулата си настрана, хващаше двете фурии за лакътя и ги изхвърляше на стълбището, след което подемаше наново фразата си точно оттам, където го бяха прекъснали.

Днес той изглеждаше загрижен. Придружи Жак до тротоара.

— Нямам вече нито петак в касата — обясни Мурлан, като обърна едновременно и двата джоба на черната си престилка. — Ако не намеря до четвъртък няколкото банкноти, които ми трябват, идният брой ще остане в шкафа.

— Но аз видях, че вие увеличавате тиража — учуди се Жак.

— Абонати колкото щеш, хлапако. Само че не плащат… Да спра ли да им изпращам вестника? Не бих се колебал, ако ръководех търговско предприятие. Но какво целя аз? Пропаганда. Е, тогава?… Какво да се прави? Да намаля разноските? Ами аз сам върша всичко. В началото си бях определил сто франка на месец от касата. Само веднъж се осмелих да взема тоя стотак… Ям корички като циганче. До гуша съм затънал в дългове. И така върви от осемнадесет години… Но да говорим сериозно — поде той. — Какво мислят в Швейцария за всичките тия тревожни слухове?… Аз съм стара лисица и нищо не ме учудва. Какво ли не съм видял вече. Това ми напомня осемдесет и трета година. Тогава бях двадесетгодишен, но вече всяка вечер ходех в редакцията на „Револт“. Ти не знаеш „Револт“, нали?… Може би не знаеш дори, че в осемдесет и трета година Англия, Германия, Австрия и Румъния, тия фльорци, искаха да се възползуват от изолацията на Франция, за да почнат война срещу Русия… Войната висеше на косъм… Нищо не се е променило оттогава! Все старите фокуси… И тогава казваха: родина, национална чест… Но какво се криеше зад това? Съперничества между разните индустрии, търсене на нови пазари, комбинации на едрите банкери… Само едно се е променило: нямаме вече Кропоткин… В осемдесет и трета година Кропоткин беснееше като дявол. Нападаше едрите фирми за производство на оръжие — Анзен, Круп, Армстронг и кликата им, — които бяха подкупили големите вестници в цяла Европа, за да могат да осъществят плановете си… Как ги нареди той!… Прерових статиите му… Нищо не се е променило! Публикувам три от тях в идния брой… Кропоткин!… Ще го прочетеш, хлапако. Вие всички може да си вземете мая от него!

Очите му блестяха и на лицето му се появи дръзката усмивка на стар борец. Той вече беше забравил, че за да отпечата следващия брой, му бяха необходими триста и осемдесет франка и че той нямаше нито сантим.

Най-после Жак се отскубна от него.

„Би трябвало да включим «Етандар» в плана за общата акция срещу войната“ — каза си той. Реши да говори по това с женевските си приятели и ако е възможно, да нареди да се изпрати парична помощ на Мурлан.

 

 

Жак не беше вечерял. Преди да отиде до Борсата, за да вземе метрото за Шанпере, той влезе да изяде един сандвич в кафене „Кроасан“. Много от редакторите на „Юманите“, следвайки примера на Шефа си, посещаваха това кафене-ресторант на ъгъла на улица Монмартр.

Жорес вечеряше с трима приятели на обичайната си маса близо до прозореца. Минавайки, Жак кимна леко, но Шефа, наведен над чинията си, не виждаше нищо; мрачен, с врат, потънал в раменете, той оставяше сътрапезниците си да говорят, като лакомо и замислено ядеше порцията жито със зелен боб. Чантата му — дебела чанта, натъпкана с папки, — която той носеше навсякъде, беше изправена тържествено на края на масата до самия него. Върху нея бяха натрупани вестници, брошури и един неподвързан том, осмина формат. Жак знаеше, че Жорес чете извънредно много. Той си спомни анекдота, разправяй му от Стефани, който пък го чул от Мариус Муте. Пътувайки напоследък с Жорес, той се учудил, че Шефа се бил задълбочил в четенето на… една руска граматика! Жорес му отговорил най-естествено: „Да, разбира се, трябва да бързаме да научим руски. Русия може би скоро ще играе значителна роля в Европа.“

Седнал с гръб към светлината, Жак го наблюдаваше отдалеч. „Дали слуша какво говорят другите?“ — запита се той. Много пъти си бе задавал този въпрос, когато виждаше Жорес. Ако случайно не говореше, Шефа мълчеше като преживно животно и сякаш насочваше вниманието си единствено към акордите на някаква вътрешна музика. Изведнъж Жак видя как той изправи глава, изпъчи гърди, обърса бързо устните си със салфетката и заговори. Подвижният му поглед, спотаен под ниското чело, скачаше бързо от предмет на предмет. Отворената му уста с отпуснати надолу ъгли, обкръжена от брада, напомняше отвора на рупор, а също така и на черната дупка на маска от антична трагедия. Той като че ли не се обръщаше към никого от събеседниците, а мислеше гласно, сякаш нападаше някого. За него очевидно мисъл и разискване бяха тясно свързани и спорът единствено даваше полет на мисълта му. Жак не можеше да схване думите, защото Жорес говореше тихо — дотолкова, доколкото му позволяваше ораторският му гръден кош, който бе звънлив като барабан, — но все пак успяваше да долови доста добре, въпреки шума в залата, особения тембър на гласа му: бръмченето, лекото трептене, подобно на резонанса на оперен оркестър, което поддържаше като акомпанимент мелодичния полет на фразите му. Това звучно слово събуждаше в него хиляди спомени: възбуждението на митингите, ораторските диспути, патетичните речи, овациите на беснеещите от възторг тълпи… Увлечен от собствената си импровизирана реч, Жорес бе бутнал настрана недовършената порция и се бе навел напред като бик, който се готви да напада. За да подчертае фразите си, той спокойно, с ритъма на парен чук вдигаше и спущаше юмруците си, опрени на ръба на масата. Когато Жак поради напредналото време излезе от ресторанта, Жорес все още продължаваше да удря с юмруци по мраморната плоча на масата и да говори.

 

 

Образът на Жорес беше подтикнал Жак, беше повдигнал духа му и той още чувствуваше това ободрително въздействие, когато пристигна пред градинската врата на сградата на булевард Бино.

Клиника „Бертран“. Тук беше. Станало бе вече съвсем тъмно. Жак премина градината, без да забави крачка, без да смее да вдигне очи към фасадата.

Старата портиерка му съобщи с треперлив глас, че нещастният господин бил още жив и че синът му пристигнал късно следобед. Жак я помоли да отиде да повика Даниел, но старицата, която по това време беше сама в портиерската стая, не можеше да напусне поста си.

— Дежурната сестра на етажа ще го повика — каза тя. — Само се качете до втория етаж.

След кратко колебание той се реши да отиде сам.

На площадката на първия етаж нямаше никого; виждаше се само дълъг бял коридор, меко осветен и тих. На втория — същата тишина, същият коридор, осветен от отраженията на лампите, безкраен и пуст. Трябваше да намери дежурната. Той почака няколко минути, после тръгна по коридора. Вече не изпитваше тревога, а, напротив, някакво любопитство, което го правеше дързък и го тласкаше към рисковани постъпки.

Той не беше забелязал сянката на седналата жена, притулена в нишата на стената при прозореца. Когато се приближи, тя се обърна и живо се изправи. Беше Жени. Очакваше ли той тази среща?

„Сега я наредихме — каза си Жак, но не беше изненадан. И веднага забеляза: — Сега е без шапка… Както някога…“

Първото движение на девойката беше да оправи с ръка косата си, понеже знаеше, че е разчорлена. Откритото й лице, по което се четеше прямота, създаваше впечатление за кротост и особено за душевна чистота.

Няколко секунди те стояха един срещу друг с разтуптени сърца. Най-сетне с глас, който вълнението правеше да звучи рязко, Жак рече:

— Извинявайте… Портиерката ми каза…

Той бе поразен от бледостта й, от побелелите й устни, от свитите й ноздри. Тя бе втренчила в него напрегнат и безизразен поглед, в който личеше единствено волята да се държи, да не отвърне очи.

— Исках да науча нещо за…

Жени направи смътно движение, което означаваше: никаква надежда.

— … и да видя Даниел — добави той.

Тя направи усилие, сякаш гълташе лекарство, и прошепна няколко неразбираеми думи; след това бързо се отправи към салона на етажа. Жак бе направил няколко крачки след нея, после се спря сред коридора. Тя отвори вратата. Той помисли, че Жени ще повика Даниел. Но тя държеше вратата отворена и полуобърната към него, с наведени очи и строго лице, не мърдаше.

— Не бих искал да… безпокоя… — заекна Жак, като направи крачка напред.

Тя не отговори нищо и не вдигна клепачи. Изглеждаше, като че ли си е наложила търпение и го чака да влезе. Щом той премина прага, тя затвори вратата зад него.

Госпожа дьо Фонтанен беше седнала на канапето в дъното на стаята до един млад войник. На пода лежаха каска, колан и сабя.

— Ти!

Даниел скочи. Радостна изненада озари лицето му. Неподвижен, той гледаше този нов Жак с набити плещи и издадена напред челюст, без да може да го познае — така малко приличаше той на някогашния му другар. Жак, също неподвижен за миг, гледаше високия сержант с изгоряло лице, с ниско остригана коса, който най-после се реши да тръгне неловко към него. Разнесе се неочакван звън на шпори и тропане на ботуши.

Даниел хвана под ръка приятеля си и го поведе към майка си. Без да прояви нито учудване, нито досада, госпожа дьо Фонтанен вдигна към Жак уморения си поглед и му подаде ръка.

— Добър ден, Жак — рече тя със спокоен глас, също така безразличен, както и погледът й, сякаш го бе виждала предната вечер.

Със свойствената си малко тържествена любезност, която бе наследил от баща си, Даниел се наведе към госпожа дьо Фонтанен.

— Извинявай, мамо. Ще сляза за малко с Жак… Нали нямаш нищо против?

Жак потръпна. Сега той позна напълно предишния Даниел по гласа му, по малко стеснителната му полуусмивка, която повдигаше левия ъгъл на устата, по нежния и почтителен тон, с който винаги произнасяше думата „мамо“, като разделяше двете срички…

Госпожа дьо Фонтанен обгърна двамата младежи с мил поглед и наведе кротко глава.

— Да, разбира се, мое голямо момче, върви… Не се нуждая от нищо в момента.

— Да отидем в градината — предложи Даниел, като продължаваше да държи ръката си на рамото на Жак.

Той неволно бе направил този жест, който поради разликата в ръста им бе така естествен и сега, както и през детските им години; той винаги беше по-строен от Жак и униформата като че ли го правеше да изглежда още по-висок. Гъвкавостта на тялото му, стегнато в тъмна куртка с бяла яка, контрастираше с краката, потънали в диплите на широкия червен панталон и натежнели от високите кожени гетри. Подкованите подметки се плъзгаха по плочките на коридора. Войнишките стъпки оскверняваха тишината на заспалата къща. Той чувствуваше това и стеснено мълчеше, като се опираше на приятеля си, за да не се подхлъзне.

„Ами Жени?“ — запита се Жак. Отново спазма притисна гърдите му, сякаш страх го скова. Той вървеше с вдървен врат, вперил поглед в пода. Когато стигнаха до стълбите, неволно се обърна, за да огледа празния коридор; обхвана го скрито разочарование, примесено с озлобление.

Даниел се спря на първото стъпало.

— Значи, ти си в Париж?

Веселият тон още повече подчертаваше тъгата, изписана на лицето му.

„Жени не му е споменала за мен“ — помисли си Жак.

— Трябваше вече да съм заминал — отвърна той живо. — Вземам влака след малко. — Даниел бе така видимо разочарован, че Жак прибави веднага: — Дори отложих тръгването си, за да те видя… Необходимо е да бъда в Женева утре.

Даниел го гледаше със замислен и плах поглед, в който се четеше неизказан въпрос. В Женева?… Животът на Жак бе за него мистерия, която го дразнеше. Но той не се осмеляваше още да му зададе въпроси. Въздържаността на приятеля му го смущаваше. Без да настоява, той отдръпна ръката си, хвана се за перилата на стълбата и започна да слиза… Удоволствието му се бе внезапно изпарило. Каква полза от това непредвидено посещение, което бе събудило в него такава силна жажда за общение, щом Жак отново заминава, щом трябваше да го загуби още веднъж?

Току-що полятата градина беше пуста и свежа, осветена тук-таме от електрическите глобуси, пръснати между дърветата.

— Пушиш ли? — попита Даниел.

Той беше измъкнал цигара от джоба си и жадно я запали. Пламъкът освети лицето му за миг. Той изглеждаше много изменен: от чистия въздух във Вогезите бе загубил бледия си матов тен, който по-рано така силно контрастираше с черните му зеници, с черните коси и тънката ивица на мустаците, която покриваше горната му устна.

Вървейки мълчаливо един до друг, те навлязоха в една виеща се алея, на края на която бяха наредени в кръг бели столове.

— Ето, да седнем там, искаш ли? — предложи Даниел и без да дочака отговор, тежко седна. — Капнал сън от умора. Ужасно пътуване… — Няколко секунди той седя потиснат от спомена за пътуването в клатушкащия се нагорещен вагон, където бе прекарал целия ден, без да промени мястото си, пушейки цигара след цигара, загледан в движещия се пейзаж, докато въображението му се луташе между няколко предположения, еднакво тревожни, без да може да се освободи мисълта, че непредвидени неща ставаха някъде далеч от него. Той повтори: — Ужасно… — После, сочейки със запалената си цигара прозореца, където агонизираше баща му, мрачно добави: — Не можеше да не свърши така някой ден…

Водата от полетите цветни лехи се изпаряваше в нощта и от тях лъхаше на здраве. Полъх, безшумен като дихание, се носеше на вълни към тях — горчива и сладникава миризма, миризма на аптекарски сироп, която не идваше от лабораторията на клиниката, а от японския храст, скрит някъде далеч в гъсталака.

Гледайки пред себе си военната униформа на приятеля си, Жак усети как мисълта за готвещата се война отново се натрапва на съзнанието му.

— Лесно ли ти дадоха отпуска? — запита той.

— Много лесно. Защо? — Понеже Жак мълчеше, той добави с уверен тон: — Дадоха ми четири дни, но е възможно да я продължат. Впрочем това няма да бъде необходимо… Брат ти, който беше тук, когато пристигнах, ми каза направо, че няма никаква надежда.

Той замълча и после внезапно поде:

— И така е може би по-добре. — После отново посочи с ръка къщата. — Ужасно е, но щом работите са стигнали дотам, никой не може да желае той да оживее. Знам много добре, че смъртта му няма да поправи нищо — продължи той сурово. — Но във всеки случай тя туря изведнъж край на една история… чиито последици биха били страшни… за мама… за него… за нас… — Даниел леко полуобърна лице към Жак. — Баща ми щеше да бъде арестуван — каза той с някакво сухо и предизвикателно хълцане. После затвори очи и леко отметна глава назад. През листата светлината на една електрическа крушка блесна за миг по хубавото му чело, чиято горна линия образуваше две четвъртинки от кръг, разделени от ъгъла на косите, който слизаше помежду им.

Жак искаше да каже нещо, но самотният му живот, политическите му приятелства го бяха отвикнали от сърдечни излияния. Посегна към Даниел и докосна ръката му. Той почувствува под пръстите си грапавия плат на куртката. Някаква особена миризма — на вълна, на топла, намазана кожа, на тютюн, на кон — лъхаше от Даниел при всяко движение и се смесваше с нощните аромати на градината.

Жак не беше виждал приятеля си от четири години. Въпреки писмата, разменени след смъртта на господин Тибо, въпреки многократните покани на Даниел, той никога не се реши да отиде в Люневил. Страхуваше се да застане лице с лице с него. Струваше му се, че топлите писма, които си разменяха твърде рядко, бяха единствената атмосфера, която подхождаше на това, което бе останало от тяхното приятелство. Това приятелство, така дълбоко вкоренено, бе живо в основата си — Даниел и Антоан бяха единствените хора, към които Жак някога бе изпитвал привързаност. Но това беше само къс от миналото, от миналото, с което той бе решил да скъса и чието възкресяване мъчно понасяше.

— Не говорят ли за война в Люневил? — запита той, колкото да наруши мълчанието.

Даниел не прояви особена изненада.

— Да, разбира се. Офицерите всеки ден говорят за война… Това е смисълът на живота им, на тия хора!… Особено в източните департаменти. — Той се усмихна. — Колкото до мене, аз само броя колко ми остава: седемдесет и три… седемдесет и два, утре — седемдесет и един… Всичко друго ми е безразлично. В края на септември ще бъда свободен.

В този момент лъч светлина отново погали лицето му. Не, Даниел не се бе променил много. Върху чистия овал на лицето, чиито правилни черти му придаваха някаква тържественост — особено когато, както тази вечер, умората и тъгата го помрачаваха, — усмивката бе запазила някогашната си лъчезарност. Бавна усмивка, сякаш идваща отдалеч, която повдигаше накосо горната устна, докато откриеше светлия низ на зъбите… Плаха и същевременно дръзка усмивка… Някога като дете Жак обичаше да дебне влюбено тази дразнеща усмивка върху устните на приятеля си, на която не можеше да се устои.

— Колко ли страдаш от този казармен живот! — каза той, пак колкото да каже нещо.

— Не… Не особено…

Тишината поглъщаше безличните фрази, които си разменяха; те напомняха на въжета, които моряците подхвърлят от една лодка в друга и които десетина пъти падат във водата, преди да бъдат уловени…

След доста дълга пауза Даниел повтори:

— Не особено… В началото да: нарядите за изхвърляне на конския тор, наряда по клозетите, нарядите за чистене на плювалниците… Но сега аз съм младши сержант и работата върви… Имам дори добри приятели там: крантите, другарите… В края на краищата почти съм доволен, че минах през това.

Жак го гледаше втренчено, сякаш гледаше непознат, и то с такъв презрителен поглед, че Даниел за малко не се поддаде на обхваналото го раздразнение. Неотзивчивостта на Жак, мълчанието му, дори въпросите му издаваха някакво далечно превъзходство, което дълбоко оскърбяваше Даниел. Но все пак обичта му победи. Това, което го разделяше от приятеля му, не беше повърхностното неразбиране, което можеше да се обясни с дългата раздяла, а по-скоро всичко онова, което той не знаеше за живота на Жак, всичко онова, което оставаше неясно в миналото на приятеля му… Как да си възвърне доверието му?… Той се наведе изведнъж и с променен глас, с нежен придумващ глас, който сякаш зовеше всичката останала у Жак обич, пошепна:

— Жак…

Сигурно се надяваше да намери отзвук, да предизвика някакъв порив, поне една сърдечна дума, поне един насърчителен жест… Но Жак инстинктивно се отдръпна, сякаш искаше да остане по-далеч.

Даниел реши да постави всичко на карта:

— Но обясни ми най-после! Какво се случи преди четири години?

— Ти знаеш много добре.

— Не, никога не можах да разбера. Защо замина?

— Защо не ме предупреди? Можеше да ми го кажеш тайно… Как можа да не ми се обадиш толкова години?

Жак бе свил глава между раменете си и гледаше към Даниел със заинатен израз. Направи смътно уморено движение.

— Каква полза да се връщаме към тия работи?…

Даниел улови ръката му:

— Жак!

— Не!

— Какво? Наистина ли казваш не? Наистина ли никога няма да науча какво те подтикна към… подобно нещо?

— О, остави ме — рече Жак, като дръпна ръката си.

Даниел замълча и бавно се изправи.

— Друг път, друг път… — измърмори Жак с безразличие, което изглеждаше непреодолимо, и може би затова именно внезапно повишеният му глас прозвуча неочаквано, когато той гневно поде: — „Подобно нещо“! Човек би казал, бога ми, че съм извършил престъпление!… — И после продължи на един дъх: — Първо на първо толкова ли е нужно да се дават обяснения? Действително ли ти се вижда толкова непонятно, че човек може да поиска някой прекрасен ден да скъса с всичко? Да замине, без да има съучастници, съвсем сам?… Не разбираш ли това? Че човек не може безкрайно да търпи да му слагат намордник, да го осакатяват? Че може да има, поне веднъж в живота, смелостта да се покаже такъв, какъвто е! Смелостта да надникне дълбоко в душата си, за да види това, което дотогава е било най-непризнатото, най-презираното у него, и най-после да каже: „Ето какво съм в основата си аз!“ Смелостта да извика на всички: „Мога да мина и без вас!…“ Не можеш ли наистина да разбереш това?

— Да, да, разбирам добре — пошепна Даниел.

Отначало той слушаше с наслада натъртения, измъчен, невъздържан глас на приятеля си и това стопляше сърцето му — той отново бе открил някогашния, своя Жак. Но скоро под тази рязкост напълно ясно съзря нещо изкуствено: това избухване беше преди всичко начин той да се изплъзне… Тогава Даниел разбра, че Жак никога няма да му даде откровено обяснение, което би ги освободило от стеснението им. Трябваше да се откаже от надеждата да научи истината. И същевременно трябваше да се откаже също и от приятелството им, от единственото приятелство, което имаше и с което така се гордееше. Той интуитивно почувствува така ясно всичко това, че сърцето му се сви. А тази вечер имаше и толкова други причини да бъде тъжен…

Те останаха няколко минути един срещу друг, без да промълвят нито дума, без да направят никакво движение, без дори да се гледат. Най-после Жак прибра краката си, които бе протегнал, и прекара ръка по челото си.

— Все пак трябва да се върна горе — прошепна Даниел. Гласът му бе загубил звучността си.

— Да — каза Жак, като стана веднага. — И аз също трябва да си ходя.

На свой ред и Даниел се изправи:

— Благодаря ти, че дойде.

— Извини ме пред майка си, че те задържах толкова дълго…

И двамата чакаха другия да направи първата крачка.

— В колко часа тръгва влакът ти?

— В двадесет и три и петдесет.

— ПЛМ[120] ли?

— Да.

— Ще намериш ли такси?

— Няма нужда… Ще отида с трамвая…

Те замълчаха, засрамени от това, което си бяха казали.

— Ще те придружа до вратата — рече Даниел, като тръгва по алеята.

Преминаха цялата градина, без да разменят нито дума.

Когато излязоха на булеварда, една кола спря пред градинската врата. Млада жена без шапка и възрастен господин скочиха от колата. Лицата им бяха развълнувани. Те бързо минаха пред двамата младежи, които за миг ги проследиха с очи не толкова от любопитство, колкото за да правят нещо.

За да ускори сбогуването, Жак протегна ръка. Даниел я стисна мълчаливо. Те се погледнаха за миг, докато се ръкуваха. Даниел дори се усмихна плахо, но Жак едва намери сила у себе си да отвърне на усмивката. Той бързо мина през желязната врата, пресече широкия осветен тротоар, но преди да тръгне по платното, се обърна. Даниел стоеше на същото място. Жак го видя как вдига ръка, обръща се, изчезва между сенките на дърветата.

Отдалеч през листака се виждаха осветените прозорци на зданието… Жени…

Тогава, без да чака трамвая, Жак се спусна към Париж, към влака, към Женева. Той почти тичаше, сякаш бягаше да спаси живота си.

XXV

Госпожа дьо Батенкур седеше и се прозяваше в големия салон с лакирани китайски паравани. Антоан бе забранил на Леон да въвежда когото и да било в малкия му кабинет.

Прозорците бяха отворени. Денят преваляше, а въздухът не трепваше застоял. Ана разтърси рамене и отметна върху облегалото на креслото лекото си вечерно палто.

— Трябва да чакаме, горкият ми Фелоу! — рече тя полугласно. Ушите на кученцето, мързеливо отпуснато на килима, леко потрепнаха. Ана беше купила тази топка златиста коприна на Изложението през 1900 година и още продължаваше упорито да мъкне навсякъде със себе си това грохнало някогашно чудо с развалени зъби и капризен характер.

Изведнъж Фелоу вдигна глава и Ана се изправи: и двамата едновременно бяха разпознали бързите стъпки на Антоан, неговия маниер рязко да отваря и да затваря вратите.

Действително беше той. Лицето му имаше загрижен професионален израз.

Той леко целуна косите й; после устните му се плъзнаха надолу до тила й и Ана потрепери. Тя вдигна ръка и бавно погали с пръсти хубавото четвъртито чело, волевите изпъкнали вежди, слепоочията и бузата му. След това задържа в шепата си силната му челюст — отличителен белег на всички в семейството Тибо, — челюстта, която тя едновременно обичаше и от която се боеше. Най-после вдигна глава, стана и се усмихна.

— Погледнете ме най-сетне, Тони!… Не така! Очите ви са обърнати към мен, но погледът ви е другаде… Не ви харесвам, когато придавате на лицето си израз на велик човек!

Той бе обхванал раменете й и я държеше пред себе си, като галеше заобления й гръб. После, без да свали ръце, — се отдръпна леко назад, гледайки я от горе на долу като собственик. Той се бе привързал към Ана не толкова заради красотата й, а просто защото тя бе така явно създадена за любов.

Тя го оставяше да я разглежда, вдигнала към него очи, пълни с живот и радост.

— Ей сега ще се преоблека и ще бъда на ваше разположение — рече той, като лекичко я бутна, за да направи крачка назад, и седна във фотьойла.

Той сега толкова често се обличаше вечер в смокинг, че не му трябваха повече от пет минути, за да си вземе душ, да се обръсне, да сложи колосана риза, бяла жилетка и всичко останало. Дрехите му бяха приготвени предварително и Леон му подаваше ту едно, ту друго, с наведени очи и глупава тържественост, сякаш свещенодействуваше.

— Сламената шапка и шофьорските ръкавици — рече той полугласно.

Преди да излезе от стаята, Антоан хвърли бърз поглед към огледалото, за да види как изглежда, и изтегли маншетите си. Той отскоро бе разбрал, че не трябва да пренебрегва приятното чувство и доброто настроение, които създават изящното бельо, хубаво прилягащата яка и добре скроените дрехи. Струваше му се, че след като е свършил дневната си работа, има право да си позволи — и че дори хигиената го изисква — да посвети вечерта на безделие и скъпи удоволствия; приятно му бе да сподели тези часове на отмора с Ана, макар че бе напълно способен, както понякога му се случваше, егоистично да прекара вечерта съвсем сам.

 

 

— Къде ще ме заведете на вечеря, Тони? — запита тя, докато Антоан, помагайки й да сложи палтото си, бързо целуна голата й шия. — Не в Париж… Толкова е горещо… Хайде да отидем до Марли и да вечеряме в Пра. Или пък да отидем в „Кок“? Там ще бъде още по-весело.

— Далеч е…

— Няма значение. Освен това след Версай напоследък поправиха пътя.

Тя по свой, особен начин изговаряше фразите: „Хайде да направим това!“, „Ами ако отидем там?“ — произнасяйки всяка сричка с различен тон, с отсянка на разочарование и с гальовен, малко уморен поглед. С невинен вид предлагаше най-глупавите лудории, без никога да държи сметка нито за разстоянието, нито за часа, нито за умората, нито за вкусовете на Антоан, нито пък за разходите, които той правеше, за да удовлетвори прищевките й.

— Е, добре, да отидем в „Кок“ — каза Антоан весело. — Ставай, Фелоу! — Той се наведе, взе кучето под мишница, отвори вратата и се дръпна назад, за да направи път на Ана.

Но тя се спря. Наситеният син цвят на палтото й, кремавият тон на роклята, черният лак на паравана правеха да изпъкне още по-силно матовият блясък на мургавата й кожа. Обърната към него, тя го гледаше с поглед, изпълнен с копнеж.

— Моят Тони! — пошепна тя така тихо, сякаш говореше на себе си.

— Хайде! — каза той.

— Хайде… — въздъхна тя, като че ли изборът на този ресторант на четиридесет и пет километра от Париж беше още една отстъпка от нейна страна пред капризите на някой деспот. Тя весело прекрачи прага, шумейки с тафтените си волани, вдигнала глава, с гъвкава стъпка.

— Когато ходиш — пошепна Антоан на ухото й, — ти приличаш на красива фрегата, когато се впуска в открито море…

Макар че колата беше мощна и приятна за каране, Антоан почти не изпитваше удоволствие да шофира; но той знаеше, че Ана предпочита да бъдат само двамата, без шофьора.

Слънцето беше залязло. Вечерта беше още топла. За да преминат гората, Антоан избираше безлюдните тесни пътища между високите дървета. Топъл въздух, който миришеше на зеленина, навлизаше в колата през отворените прозорчета.

Ана бърбореше. По повод на последното си пътуване до Берк тя му заговори за мъжа си, нещо, което правеше рядко.

— Представи си, не искаше да ме пусне да замина! Молеше ме, заплашваше ме. Държа се невъзможно! Но все пак ме закара до гарата. Обаче имаше вид на мъченик. И на перона в момента, когато влакът тръгваше, има дързостта да ми каже: „Нима никога няма да се промените?“ Тогава от прозореца на вагона аз му креснах: „Не!“ И това „не“ беше страшно!… Вярно е, че няма да се променя, защото го ненавиждам. Мразя го и толкова!

Антоан се усмихваше. Не му бе неприятно да я види ядосана. Понякога й казваше: „Много обичам, когато погледът ти стане злодейски!“ Той си спомняше Симон дьо Батенкур, приятеля на Даниел и Жак, спомняше си профила му на козле, безцветните му коси, благия му малко лицемерен вид; спомняше си, че беше доста антипатичен, общо взето.

— И като си помисля, че наистина се бях захласнала по този глупак — продължи Ана. — А може би именно поради това…

— Поради кое?

— Ами поради глупостта му… Поради това, че толкова малко неща му се бяха случили в живота… Струваше ми се, че това ще ме освежи, ще ме промени. Като че ли щеше да ми даде възможност да започна нов живот… О, какъв идиот може да бъде човек понякога!

Тя си спомни за решението си да говори по-често за себе си, за миналото си; стори й се, че сега беше най-подходящият момент. Седна по-удобно, облегна глава на рамото на Антоан и загледана в пътя, се отдаде на спомените си.

— Срещах го понякога в Турен, на лов. Бях забелязала, че ме гледа, но той никога не ме заговаряше. Една вечер, като се прибирах, го срещнах в гората. Вървеше пеш, не знам защо. Бях сама. Спрях колата и му предложих да го закарам до Тур. Лицето му стана виолетово. Качи се при мене. Не говореше нищо. Свечеряваше се. И изведнъж, малко преди да влезем в града…

Антоан я слушаше разсеяно, тъй като вниманието му бе съсредоточено в пътя, в ритъма на мотора.

Ана… След него тя ще обича други; ще следва съдбата си. Антоан съвсем не си правеше илюзии за трайността на връзката им.

„Странно — помисли си той, — мен винаги са ме харесвали свободомислещи жени с гореща кръв…“

Понякога той се питаше дали любовното приятелство, което бе имал с метресите си и което го задоволяваше, не беше твърде непълна, твърде ограничена форма на любовта. „Ти смесваш любовта със страстта“ — му бе казал напоследък Щудлер. Но непълна или не, той си бе избрал тази форма и бе напълно доволен от нея. Тя не изчерпваше силите му, а той бе човек, който работи, който иска да бъде свободен, за да се посвети безусловно на призванието си. Припомни си скорошния си разговор с Щудлер. Халифа му бе цитирал думите на един млад писател, негов познат, някой си Пеги[121]: „Да обичаш, значи да се съгласяваш с любимия човек дори когато той не е прав.“ Тази формула бе дълбоко възмутила Антоан. Любовта в тази всепоглъщаща, безумна, затъпяваща форма винаги го смайваше, вдъхваше му страх и дори някакво отвращение…

Колата тръгна по моста, мина Сена и бързо започна да се изкачва по склона на Сюрен.

— Ей там има една долнопробна кръчмичка, където можеш да ядеш пържена риба — каза Ана изведнъж и посочи с ръка.

До неотдавна Делорм я водеше винаги там. Бивш студент по медицина, той беше станал аптекар в Булон и няколко години, до последната зима, когато Ана най-после успя да се освободи от порока си, той заплащаше нежностите на тази паднала му от небето любовница, като я снабдяваше с морфин.

Страхувайки се да не би Антоан да й зададе въпрос, тя се засмя пресилено.

— Заслужава си да отидеш дотам само заради съдържателката! Една дебела баба, косата й е цяла навита на масури и чорапите й са усукани около глезените… Предпочела бих да ходя боса, отколкото с изкривени чорапи! А ти?

— Ще отидем там някоя неделя — предложи Антоан.

— О, не в неделен ден. Нали знаеш как мразя неделите. И всички тия хора, които запречват улиците под предлог, че си почиват!

— В края на краищата имаме късмет, че шест дни в седмицата хората работят — отвърна Антоан подигравателно.

Тя не разбра упрека и се разсмя.

— Масури! Много ми харесва тая дума. Просто звънти като кастанети. Като си взема друго куче, ще го нарека Масур… Но никога вече няма да имам друго куче — поде тя сериозно. — Когато Фелоу остарее, ще го отровя. И няма да си взема друго.

Младият мъж се усмихна, без да обърне глава.

— Ще имаш ли кураж да отровиш Фелоу?

— Да — отвърна тя отсечено. — Но чак когато съвсем остарее и изнемощее.

Той й хвърли кратък поглед. Спомни си какви слухове се носеха около смъртта на Гупийо. От време на време мислеше за това, но почти винаги отхвърляше тези мисли със смях като абсурдни. Обаче понякога Ана го плашеше.

„Тя е способна на всичко — помисли си той. — На всичко, дори да отрови съпруга си, «когато съвсем остарее и изнемощее»…“

Запита я:

— А с какво? Със стрихнин или с цианкалий?

— Не, с барбитурова киселина… Най-добрият от всички е дидиал. Но той е вписан в таблица „Б“ и е нужна рецепта… Ще се задоволим с обикновен диал. Нали, Фелоу?

Антоан се изсмя малко принудено.

— Не е толкова лесно да определиш точната доза… Един-два грама повече или по-малко и всичко пропада…

— Един-два грама ли? За куче, което няма дори три кила? Нищо не разбирате от тия работи, докторе!… — Тя направи бързо сметка наум и заяви уверено: — Не, на Фелоу с двадесет и пет сантиграма диал или двадесет и осем най-много ще му види човек сметката…

Тя замълча. Той също мълчеше. Дали и двамата мислеха за едно и също нещо? Не, защото тя пошепна:

— Никога няма да взема друго куче след Фелоу… Никога. Учудва ли те това? — Тя се притисна отново до него. — Защото аз съм способна да бъда вярна, Тони. Знаеш ли?… И то истински вярна…

Колата забави ход, за да направи завой и да премине прелеза на железопътната линия.

Загледана в пътя, Ана се усмихваше разсеяно.

— Всъщност, Тони, аз съм родена за една-единствена голяма любов… И съвсем не съм виновна, че животът ми досега… Все пак — поде тя с убеждение — мога да кажа едно: никога не съм се унижавала… — Ана говореше искрено, забравила беше Делорм. — И не съжалявам за нищо — заключи тя.

После помълча още една минута, опряла глава на рамото на Антоан, като гледаше притъмнелите храсти под дърветата и играещите облаци от мушици, през които преминаваше колата.

— Странно — поде тя, — колкото по-щастлива се чувствувам, толкова по-добра ставам… Има дни, когато така ми се иска да се посветя на нещо, на някого!

Той бе поразен от копнежа, който звучеше в гласа й. Знаеше, че е искрена, че луксът, светското й положение — цел на петнадесет години пресмятания и машинации — не й бяха дали нито успокоение, нито щастие.

Тя въздъхна:

— Знаеш ли, идната зима съм решила да почна друг живот… сериозен… полезен живот… Трябва да ми помогнеш, Тони. Обещаваш ли ми?

Тя често споменаваше за този свой план. Антоан впрочем съвсем не смяташе, че Ана е неспособна да промени живота си. Тя имаше ценни качества въпреки слабостите си: надарена бе с доста жив практичен ум и упоритост, която би устояла на всякакви изпитания. Но за да успее и за да постоянствува, би трябвало да има до себе си човек, който да я ръководи и да обезвреди недостатъците й; някой човек като него например. Миналата зима бе видял какво влияние има върху нея, когато реши да я накара да се откаже от морфина. Придума я да се подложи цели осем седмици на мъчително лекуване за дезинтоксикация в една клиника в Сен-Жермен, откъдето тя се върна изтощена, но окончателно излекувана; оттогава не си бе правила морфинови инжекции. Без никакво съмнение той би могъл, ако си дадеше труд, да насочи към сериозни занимания нейната неизползувана енергия. Само един знак от него би бил достатъчен цялото бъдеще на Ана да бъде преобразено… Обаче той беше твърдо решил да не направи този знак. Много добре си представяше какви нови и обременителни задължения би създало за него подобно „спасяване“. Всички жестове задължават; особено благородните жестове… А той трябваше да насочва собствения си живот, да пази свободата си. Със свободата си не правеше никакви компромиси. Но винаги мислеше за бъдещето на Ана с вълнение и тъга; струваше му се, че обръща глава, за да не гледа как давещ се човек протяга към него ръце.

По изключение тази вечер „Сребърният петел“ беше почти празен.

Щом колата спря, метр д’отелът, келнерите и сервитьорите на вино заобиколиха закъснелите клиенти и услужливо тръгнаха с тях от маса на маса. Малък струнен оркестър, скрит зад зеленината, засвири под сурдинка. Всички имаха такъв вид, сякаш играеха роли в добре режисирана театрална постановка; Антоан вървеше след Ана съвсем естествено с увереността на актьор, излизащ на сцената в роля, която владее добре и в която има успех.

Масите бяха дискретно отделени една от друга с туфи кучешки дрян и сандъчета с цветя. Най-после Ана избра място. Първата й грижа бе да сложи кученцето върху възглавничката, която съдържателят любезно постави на чакъла; възглавничката беше от розов кретон; изобщо всичко беше розово в „Сребърният петел“ — от лехите с розови бегонии до покривките, чадърите и лампионите, закачени по клоните.

Застанала права пред масата, Ана грижливо проучваше листа. Обичаше да си придава лаком вид. Заобиколен от келнерите, метр д’отелът стоеше мълчалив, внимателен, допрял молива до устните си. Антоан чакаше тя да седне. Ана се обърна към него, свали ръкавицата си и посочи няколко ястия в листа. Тя смяташе — и това не бе съвсем невярно, — че той държи на етикета и не обича тя да се обръща направо към прислугата.

Антоан предаде поръчката с твърдия и интимен тон, с който обичаше да говори в подобни случаи. Метр д’отелът записваше, като правеше почтителни и одобрителни знаци. Антоан го гледаше как пише. Раболепието на персонала му беше приятно. То му се виждаше напълно естествено и той беше склонен да вярва наивно, че това е проява на симпатия към него.

— О, какво прелестно pussy[122]! — извика Ана, като протегна ръка към едно черно дяволче, което бе скочило на масичката за сервиране и което възмутените келнери подгониха с кърпи. Котенцето, което трябва да нямаше повече от месец и половина, бе съвсем черно, измършавяло от глад, с подуто коремче, странно зелени очи и огромна глава.

Ана го взе на ръце и смеейки се, го допря до бузата си.

Леко раздразнен, Антоан се усмихваше.

— Оставете този разсадник на бълхи, Ана… Ще ви одраска.

— Не, ти не си разсадник на бълхи… Не, ти си само едно сладко pussy — протестираше Ана, като стискаше мръсното животинче до гърдите си и галеше главицата му с върха на брадичката си. — Какъв корем има само! Нали доста прилича на скрин в стил „Луи XV“? И виж каква голяма глава! Прилича на лук, който е покълнал… Не сте ли забелязали, Тони, че когато лукът покълне, той изглежда много смешен?

Антоан реши, че трябва да се разсмее, но смехът му излезе малко принуден. Това му се случваше рядко. Той чу собствения си глас с изненада — внезапно бе схванал особения му звук. „Гледай ти — каза си той и сърцето му някак странно се сви, — засмях се точно като тате.“ Никога в живота си Антоан не бе забелязал как се смее господин Тибо; и ето че тази вечер той изведнъж чу неговия смях да излиза от собствената му уста.

Ана искаше да накара мръсното коте да остане на коленете й, в резултат на което кремавата й тафтена рокля пострада много.

— О, лошо коте! — извика тя възхитена. — Хайде, помъркай ми малко, господин дяволе!… Ето… то разбира всичко… Сигурна съм, че има душа — каза тя сериозно. — Трябва да ми го купиш, Тони: то ще бъде нашият талисман. Докато е с нас, ще чувствувам, че нищо лошо не може да ни се случи.

— Ще запомня думите ви — каза Антоан подигравателно. — И ако пак почнете да твърдите, че не сте суеверна!…

Той и друг път я бе закачал на тази тема. Тя му беше признала, че често вечер, когато се прибира в спалнята си сама, не можела да се реши да си легне, защото й се струвало, че предчувствува някакво нещастие. Тогава измъкнала от чекмеджето, където пазела спомени от миналото си, един стар сборник за гадаене и си хвърляла карти, докато капне за сън.

— Прав сте — каза Ана изведнъж. — Говоря като идиотка.

После пусна котето, което направи два-три скока, като се олюляваше, и изчезна в гъсталака. След това, оглеждайки се, за да види дали са сами, Ана впи поглед в очите на Антоан и прошепна:

— Мъмри ме, много обичам, когато ме мъмриш… Ще те слушам, ще видиш… И ще се поправя… Ще стана такава, каквато ти ме искаш.

Мина му през ума, че може би тя го обича повече, отколкото той би искал. Усмихна се и й направи знак да почне да яде супата си. Тя го послуша, свела очи като дете. След това заговори за съвсем други неща: за летните месеци, които бе решила да прекара в Париж, за да не се отделя от Антоан; после за политическото престъпление, извършено от любов, чиито подробности от няколко дни изпълваха страниците на всички вестници.

— Каква смелост! Как бих искала да извърша нещо подобно! Заради тебе! Да убия някого, който ти желае злото! — Отдалеч двете цигулки, виолата и челото засвириха един менует. Тя се замечта за миг и с ласкав, но сериозен глас бавно добави: — Да убиеш от любов!…

— Имате вид на човек, способен на такова нещо! — забеляза Антоан усмихнато.

Ана искаше да отговори, но метр д’отелът, преди да разреже гълъбите, й поднесе сребърния съд, от който се дигаше пара като от кадилница и се носеше приятна миризма на дивеч.

Антоан забеляза, че сълзи блестяха в края на клепките й. Погледна я въпросително. Дали не бе я обидил, без да иска?

— Това е може би по-вярно, отколкото сам си мислите — въздъхна тя, без да го гледа. Въздишката й бе така странна, че той отново си помисли за Гупийо.

— Кое е вярно? — запита Антоан с любопитство.

Изненадана от тона му, тя вдигна очи и долови в погледа му смущение, което най-напред не можа да си обясни. Изведнъж си припомни разговора им за разните отрови и въпросите му. Известни й бяха всички обвинения, които хвърляха по неин адрес след смъртта на мъжа й. Един вестник в Оаза дори си бе позволил да направи доста прозрачни намеци, които окончателно бяха затвърдили в целия край легендата за стария милионер, затворен в замъка си от млада авантюристка, за която се оженил на стари години, и който една нощ бил умрял при тайнствени обстоятелства.

Антоан овладя гласа си и повтори:

— Кое е вярно?

— Че имам вид на героиня от мелодрама — отговори тя хладно, защото не желаеше да покаже, че е отгатнала мисълта му. После извади огледалцето си от чантата и разсеяно започна да разглежда лицето си. — Погледнете, имам ли лице на човек, който ще умре глупаво в леглото си? Не. Аз ще свърша по драматичен начин, ще видите! Някоя сутрин ще ме намерят просната в спалнята ми, убита с нож… На килима, съвсем гола, със забит нож!… Впрочем забелязала съм, че героините на романите, които се казват Ана, накрая винаги умират от нож… Знаете ли — продължи тя, без да вдигне очи от огледалцето, — ужасно се страхувам да не бъда грозна, когато умра. Толкова са отвратителни побелелите устни на мъртъвците!… Непременно искам да ме гримират. Впрочем вписала съм това в завещанието си.

Тя говореше бързо, по-бързо от обикновено, и съскаше малко, както когато беше изплашена. С крайчеца на кърпичката си внимателно попи сълзите, останали между клепките й, после се напудри с пухчето, сложи всичко обратно в чантата и щракна закопчалката.

— Всъщност — поде тя — съвсем не ми е толкова неприятно да приличам на героиня от мелодрама. — За да направи това признание, тя придаде изведнъж нещо вулгарно на хубавия си алтов глас.

Най-после обърна лице към Антоан и забеляза, че той продължава да я наблюдава внимателно. Тогава Ана бавно се усмихна и като че ли се реши да заговори.

— Видът ми вече ми е изиграл няколко лоши шеги — въздъхна тя. — Знаете ли, че по едно време ме мислеха за отровителка?

За миг Антоан се поколеба. Той премига няколко пъти и каза:

— Знам.

Ана опря лакти на масата, загледа любовника си в очите и с провлечен глас бавно изрече:

— Вярваш ли, че съм способна на такова нещо?

Тонът й бе дързък, а погледът й — залутан някъде надалеч.

— Защо не? — отвърна той полушеговито, полусериозно.

Няколко секунди тя остана мълчалива, вперила очи в покривката. Мина й през ум, че може би това съмнение придава пикантност на чувствата, които Антоан храни към нея, и изпита изкушение да го остави в неизвестност. Но когато го погледна отново, това желание изчезна.

— Не — каза тя веднага рязко. — Действителността не прилича толкова на роман. Случи се така, че бях сама с Гупийо онази нощ, когато той умря; това е вярно. Но той си умря, когато му дойде часът, и аз нямам никаква вина за смъртта му.

Мълчанието на Антоан и начинът, по който я слушаше, като че ли показваха, че той очаква по-големи подробности. Тя бутна пред себе си чинията, до която не се бе докоснала, и извади цигара от чантата си. Антоан я остави да запуши, без да направи никакво движение. Тя често пушеше тези чайни цигари — доставяше си ги от Ню Йорк — и те издаваха остър и замайващ мирис на изгоряла трева. Ана дръпна няколко пъти от цигарата, като дълго издухваше пред себе си дима; после уморено прошепна:

— Интересуват ли ви тия стари истории?

— Да — отвърна Антоан малко по-бързо, отколкото би желал.

Тя се усмихна и вдигна рамене, като че ли ставаше дума за дребна прищявка от негова страна.

Мислите на Антоан блуждаеха. Нали Ана веднъж му бе казала: „За да се защищавам в живота, аз бях свикнала да лъжа. Затова, ако някога забележиш, че те лъжа, трябва веднага да ми го кажеш… и да не ми се сърдиш…“ Той се чувствуваше съвсем объркан. Спомни си изведнъж за странната близост, която бе забелязал между Ана и мис Мери, гувернантката на малката Югет. Беше съвсем сигурен, че не се е излъгал относно естеството на тази близост. Когато един ден — много по-късно — усмихнато бе задал на приятелката си няколко точни въпроса, Ана не само се бе изплъзнала, без да направи никакви признания, но дори бе възразила срещу подобно подозрение със смайващо възмущение и съвсем искрен вид.

— Не, не! Никакви кости! Хубава работа! Искате да се задави ли!

Един келнер току-що бе сложил пред възглавничката на Фелоу паница с пастет и за да прояви усърдие, се готвеше да постави в нея и костите от гълъбите.

Метр д’отелът дотича.

— Какво желае госпожата?…

— Нищо, нищо — отговори Ана раздразнено.

Кученцето се бе изправило на задните си лапички и душеше паницата. То се протегна, разтърси уши, подуши из въздуха няколко пъти и отчаяно обърна сплесканата си главичка към господарката си.

— Какво има, мой мъничък Фелоу? — запита Ана.

— Какво има, малко мошениче? — повтори като ехо метр д’отелът.

— Подайте ми чинията — каза Ана на келнера. Тя я докосна с опакото на ръката си. — Дявол да го вземе, ами вашият пастет е съвсем изстинал! Нали ви казах: да бъде топъл… И никаква тлъстина — добави тя строго, като посочи с пръст към едно парченце тлъстина. — Ориз, моркови и малко ситно скълцано месо не е бог знае какво чудо!

— Отнесете това! — заповяда метр д’отелът.

Келнерът вдигна паницата и загледа пастета: после покорно тръгна към кухнята. Но преди да се отдалечи, той вдигна за миг очи към масата и Антоан срещна погледа му.

— Мила — каза Антоан с упрек в гласа, щом останаха сами, — не мислите ли, че господин Фелоу става малко прекалено капризен?

— Този келнер е идиот! — прекъсна го Ана сърдито. — Видяхте ли го? Седеше като дръвник пред паницата.

— Може би е мислил — каза Антоан благо, — че в този момент жена му и децата му, които сигурно живеят на някой таван, имат за вечеря само…

Ана сложи бързо топлата си тръпнеща ръка върху неговата.

— Вярно е, Тони. Това, за което говорите, е ужасно… Но все пак нали не искате Фелоу да се разболее? — Тя като че ли бе действително объркана. — Защо се смеете сега? Слушайте, Тони, трябва да дадете бакшиш на горкия келнер… Специално на него… Голям бакшиш… От страна на Фелоу… — Тя се замечта за малко и после изведнъж каза: — Представете си, брат ми също почна да работи като келнер в ресторант… Да, келнер в един евтин ресторант.

— Не знаех, че имате брат — рече Антоан. Тонът и изразът на лицето му сякаш казваха: „И въобще аз знам толкова малко за вас…“

— О, той е далеч… Ако е жив още… Замина за Индокитай, постъпи в колониалните войски… Трябва да си е устроил някак живота там. Никога не съм чула нищо за него… — Тя постепенно снишаваше глас, който бе най-вълнуващ в ниските тонове. — Колко глупаво, така лесно бих могла да му помогна!… — добави тя и после замълча.

— Е, и какво? — подкани я Антоан, след като помълча няколко секунди. — Значи, той е умрял, когато вие не сте били там?

— Кой? — запита Ана, премигвайки.

Неговата настойчивост я учудваше. Все пак бе доволна, че Антоан се бе заинтересувал толкова много.

Тя изведнъж се разсмя леко, неочакван заразителен смях.

— Най-глупавото е, представи си, че ме обвиняваха в това, което не съм извършила и което може би никога не бих имала смелостта да извърша, а никой не узна това, на което действително бях способна. Ще ти го кажа сега: понеже нямах доверие в завещанието на Гупийо, когато той вече се беше вдетинил, с помощта на един нотариус от Бове изтръгнах от него пълномощно и през последните две години най-спокойно си присвоих голяма част от богатството му. Впрочем това беше съвсем ненужно, защото цялото завещание беше в моя полза; Югет получаваше само законната си част… Но аз считах, че след седем години ад имам пълно право сама да се погрижа за себе си!

Тя престана да се смее и нежно добави:

— Тони, ти си първият, на когото разказвам това.

После внезапно потръпна.

— Студено ли ти е? — запита Антоан, като потърси с очи палтото й. Нощта ставаше хладна; беше вече късно.

— Не, жадна съм — рече тя, като вдигна чашата си към кофичката с шампанско.

После жадно изпи виното, което той й наля, запали една от специалните си цигари и се изправи, за да метне палтото на раменете си. Сядайки отново, тя премести стола си, за да бъде по-близо до него.

— Чуваш ли? — запита Ана.

Нощни пеперуди летяха около лампионите и постоянно се блъскаха в чадъра. Оркестърът беше замлъкнал. В „странноприемницата“ повечето прозорци бяха тъмни.

— Много е приятно тук, но знам едно място, където ще ни бъде още по-добре… — поде тя с многообещаващ поглед.

Понеже той не отговаряше, тя улови ръката му, обърна я и я сложи на покривката. Антоан помисли, че иска да му гледа на ръка.

— Не — каза той, като се мъчеше да издърпа ръката си. Предсказанията го дразнеха повече от всичко, защото винаги и най-хубавите му се виждаха посредствени в сравнение с бъдещето, което той сам си чертаеше.

— Колко си глупав! — извика тя, смеейки се, без да пусне ръката му. — Гледай, ето какво искам… — После се наведе изведнъж, долепи устни до дланта му и остана така цяла минута, без да мръдне.

Със свободната си ръка той галеше нежно наведения й тил. Сравняваше скритата страст, която бушуваше в Ана, с умерените чувства, които сам изпитваше към нея.

В този миг, сякаш прочела интуитивно мислите му, Ана леко вдигна глава.

— Не искам от тебе да ме обичаш, както аз те обичам; искам само да ме оставиш да те обичам…

XXVI

Ванхееде се готвеше да излезе и си вареше както всяка сутрин кафе върху газовата печка, когато Жак, който дори не бе отишъл да остави багажа си в своята стая, почука на вратата му.

— Какво ново в Женева? — извика той весело, оставяйки чантата си на плочките.

Изправен в дъното на стаята, албиносът присвиваше очи и се взираше във вратата; той позна посетителя по гласа му.

— Боти! Върнахте ли се вече?

Той пристъпи към Жак, протягайки към него детинските си ръце.

— Имате хубав вид — рече Ванхееде, като разглеждаше отблизо пътника.

— Да — съгласи се Жак, — върви горе-долу.

Това беше вярно. Въпреки очакванията му нощното пътуване бе минало повече от добре и той се бе почувствувал освободен. Пътува сам в купето, затова можа да се излегне и да заспи почти веднага. Събуди се едва в Кюлоз, отпочинал, изпълнен със сили, дори необикновено щастлив; чувствуваше се освободен от нещо, и той сам не знаеше от какво. Облегнат на вратата на вагона, вдъхвайки дълбоко утринния въздух, докато първите слънчеви лъчи разпръсваха разкъсаните на парцали мъгли, които нощта бе оставила в дъното на долините, той се бе вглъбил в себе си и се мъчеше да си обясни откъде иде тази вътрешна радост, която го изпълваше тази сутрин.

„Свършено е — бе си казал той — с лутането, с обърканите идеи и теории; най-после имаме определена цел; открита акция срещу войната!“

Действително моментът беше сериозен, решителен; в това нямаше никакво съмнение. Когато правеше равносметка на впечатленията, които бе събрал в Париж — твърдата позиция на френските социалисти, единството на водачите, обединени около Жорес и вдъхновени от неговата оптимистична бойкост, спойката, която, изглежда, се създаваше между дейността на синдикатите и дейността на партията, — вярата му в непобедимата сила на Интернационала ставаше още по-крепка.

— Седнете тук — каза Ванхееде, като оправи чаршафа върху разхвърляното легло. Той никога не се бе решил да заговори на „ти“ на Жак. — Ще си разделим кафето… Всичко добре ли мина? Разправяйте! Какво казват там?

— В Париж ли? Зависи… Сред народа никой нищо не знае и никой не се безпокои. Страшно нещо: вестниците се занимават само с процеса на Кайо, с триумфалното пътуване на Поанкаре… и с летуването!… Впрочем казват, че били дадени инструкции на вестниците да не привличат вниманието на читателите върху балканските страни, за да не се усложнява задачата на дипломатите… Но в партията работят като бесни! И, бога ми, изглежда, че добра работа вършат! Въпросът за обща стачка е безспорно на преден план. Такова ще бъде френското становище на конгреса във Виена. Очевидно позицията, която ще вземат социалдемократите, е неизвестна величина; по принцип те са съгласни да преразгледат въпроса. Но…

— А новините от Австрия? — запита Ванхееде, като наля кафе в чашата, с която си плакнеше зъбите сутрин, и я постави на отрупаната с книги нощна масичка.

— Да. Новините са доста добри, ако са верни. Снощи в редакцията на „Юманите“ изглеждаха сигурни, че австрийската нота до Сърбия няма агресивен характер.

— Боти — рече изведнъж Ванхееде, — доволен съм, драго ми е да ви видя!

Той се усмихваше, за да се извини, че е прекъснал Жак. После веднага поде:

— Бюлман идва тук. Разправи една история, която научил от хора на канцлерството във Виена. От нея излиза тъкмо обратното: че плановете на Австрия са демонични… че Австрия действува предумишлено… Всички са корумпирани — заключи той мрачно.

— Обясни ми това, драги Ванхееде — каза Жак.

Тонът му показваше не толкова любопитство, колкото добро разположение и обич. Ванхееде сигурно почувствува това, защото се усмихна и отиде да седне до Жак на леглото.

— Ето, тази зима лекарите установили, че Франц-Йосиф страда от някаква болест на дихателните пътища… неизлечима болест… Толкова сериозна, че се очаквало императорът да умре до края на годината.

— Е… requiescat[123]! — прошепна Жак, който в този момент не бе ни най-малко разположен да гледа сериозно на нещата. Той беше увил кърпичката си около чашата, за да не си опари пръстите, и пиеше на малки глътки мътното питие, приготвено от Ванхееде, без да сваля скептичния си и приятелски поглед от бледото лице с разчорлени коси.

— Чакайте — отвърна Ванхееде, — сега именно историята става сериозна… Резултатът от консултацията бил съобщен веднага на канцлера… Берхтолд свикал тогава в своето имение разни държавни мъже на таен съвет, нещо като коронен съвет.

— Охо! — рече Жак развеселен.

— Тези господа, между които били Тиса, Форгах и началникът на генералния щаб Хьоиендорф, разсъждавали така: като се вземе пред вид настоящото положение, след смъртта на императора в Австрия ще се появят страшни вътрешни затруднения. Дори двойната монархия да бъде запазена, Австрия няма скоро да се засили. Тя за дълго ще трябва да се откаже от плановете си да смаже Сърбия, а в името на бъдещето на империята Сърбия трябва да бъде смазана. Какво да се прави?

— Да се ускори експедицията срещу Сърбия преди смъртта на стареца? — рече Жак, който вече следеше по-внимателно думите на Ванхееде.

— Да… Но някои отиват още по-далеч…

Жак гледаше Ванхееде, гледаше муцунката му на сляпо ангелче и още веднъж бе поразен от контраста между това крехко тяло и силата, упоритостта, които от време на време се проявяваха в него, подобни на корава ядка в средата на безцветно тесто.

„Това мило момче Ванхееде“ — мислеше си той, като се усмихваше. Спомни си, че много пъти го бе виждал да се намесва в страстните политически спорове, които ставаха неделен ден по ханчетата на брега на езерото. На тези срещи албиносът често скачаше изведнъж от масата, викайки: „Всичко е долно, всичко е покварено!“ — и отиваше да се полюлее като дете на люлките.

— … Някои отиват дори по-далеч — продължи Ванхееде с тънкото си гласче. — Казват, че атентатът в Сараево е бил организиран от агенти-провокатори, платени от Берхтолд, за да се създаде нужният му повод. Казват още, че Берхтолд по този начин ударил с един куршум два заека: най-напред освободил престола от един прекалено миролюбив наследник, който не му вдъхвал доверие; и същевременно направил възможна войната срещу сърбите, преди да умре императорът.

Жак се смееше.

— Детински приказки ми разправяш…

— Какво, Боти, не вярвате ли?

— О — отвърна Жак сериозно, — вярвам, че може да се очаква всичко, абсолютно всичко, от подобен амбициозен и развален от политическия живот човек, който чувствува, че има абсолютна власт! Цялата история ни показва ясно това… Но аз също така вярвам, драги Ванхееде, че и най-макиавелистките планове ще се разбият скоро във волята за мир на народите!

— Смятате ли, че и Пилота мисли така? — запита Ванхееде, като клатеше глава.

Жак го гледаше въпросително.

— Искам да кажа… — поде белгиецът колебливо. — Пилота не казва не… но изглежда така, сякаш не вярва действително на тази съпротива, на тази воля на народите…

Лицето на Жак се помрачи. Той добре знаеше по какво се различава гледището на Менестрел от неговото. Но все пак тази мисъл му беше мъчителна и той инстинктивно я отпъждаше.

— Тази воля съществува, драги Ванхееде! — извика той убедено. — Аз се връщам от Париж и имам вяра. В този момент не само във Франция, но и навсякъде в Европа между хората, които подлежат на мобилизация, едва ли биха могли да се намерят десет или дори пет наето, които биха приели идеята за война!

— Но останалите деветдесет и пет процента са пасивни същества, Боти, примирени хора!

— Зная. Да предположим обаче, че от тези деветдесет и пет процента има само десетина или петима дори, които разбират опасността и се бунтуват. Ами те вече представляват истинска армия от непокорни хора, с които правителствата ще трябва да се справят!… Затова именно тези пет на сто ние трябва да намерим и да организираме за съпротива. Това съвсем не е нещо неизпълнимо. И именно в тази насока работят сега революционерите в цяла Европа!

Жак стана.

— Колко е часът? — измърмори той, като погледна часовника си. — Сега трябва да отида да видя Менестрел.

— Няма да можете да го видите тази сутрин — каза Ванхееде. — Пилота отиде с кола в Лозана, с Ришардле.

— Тц… Тц… Сигурен ли си?

— Той имаше там среща в девет часа заради конгреса. Няма да се върнат до обед.

Това като че ли объркваше плановете на Жак.

— Така да бъде. Ще чакам до обед… А ти какво ще правиш тази сутрин?

— Мислех да отида в библиотеката, но…

— Ела с мене при Сафрио. Ще си поговорим по пътя. Трябва да му предадем едно писмо. Видях Негротто в Париж… — Той взе чантата си и тръгна към вратата. — За десет минути ще се обръсна… Повикай ме, като слизаш.

 

 

Сафрио живееше сам на улица Пелисери в квартала около катедралата, в една къщурка на два етажа; в долния етаж бе наредил магазинчето си.

Не знаеха много нещо за миналото на Сафрио. Обичаха го заради доброто му настроение и за пословичната му услужливост. Беше се записал в италианската партия доста преди да дойде в Швейцария и от седем години държеше дрогерия в Женева. Напуснал бе Италия след някакъв нещастен брак, за който намекваше често, но доста неясно; разправяха дори, че бил направил опит за убийство.

Магазинът, в който влязоха Жак и Ванхееде, беше празен. Когато звънчето на вратата издрънка, Сафрио изскочи от задната стая. Хубавите му черни очи се озариха от топъл блясък.

— Buongiorno[124].

Той се усмихваше, въртеше глава, кършеше неравните си рамене, разперваше ръце с любезната услужливост на италиански ханджия.

— При мене има двама мои сънародници — прошепна той на ухото на Жак. — Елате.

Той бе винаги готов да приюти поставени извън закона италианци, на които швейцарското правителство бе заповядало да напуснат страната. Полицията в Женева, обикновено доста толерантна, от време на време проявяваше преходно и съвсем ненавременно старание и започваше да гони от швейцарска територия известен брой чужденци-революционери, чиито документи не бяха в ред. Прочистването траеше седем-осем дена и през това време набелязаните се задоволяваха обикновено да напуснат мебелираните си стаи и да поживеят няколко дни, скрити в мизерните квартири на някои техни другари. После положението се успокояваше и те отново заживяваха както преди. Сафрио беше специалист в този вид гостоприемство.

Жак и Ванхееде последваха домакина.

От магазина се минаваше през тясна кухня в един килер, който приличаше много на затворническа килия — таванът му бе като свод и прозорчето с железни пръчки, което гледаше към пуст двор, бе така високо, че стаичката се осветяваше много слабо. Обаче килерът бе така разположен, че представляваше сигурно убежище; понеже в него можеха да се поберат доста хора, Менестрел го използуваше понякога за малки събрания. Една от стените бе цяла заета с рафтове, на които бяха натрупани стари аптекарски съдове, шишенца, празни буркани и стари хавани. На най-горната полица се мъдреше една литография на Карл Маркс с пукнато стъкло, посивяло от прах.

Там действително имаше двама италианци. Единият от тях, съвсем млад, дрипав като скитник, беше седнал до масата пред чиния със студени макарони, полени с доматен сос, които той загребваше с върха на ножа си и слагаше върху парче хляб. Той вдигна към новодошлите кроткия си поглед на ранено животно и продължи да яде.

Другият, по-възрастен и по-добре облечен, който стоеше прав с книжа в ръце, пристъпи към влизащите. Това беше Ремо Тути, кореспондент на италиански вестници, когото Жак познаваше от Берлин. Беше дребен, малко женствен, с живи очи и умен поглед.

Сафрио посочи Тути с пръст.

— Ремо е пристигнал вчера от Ливорно.

— Аз пък идвам от Париж — каза Жак на Сафрио, като извади един плик от портфейла си. — И там срещнах — познай кого! — който ми предаде това писмо за теб.

— Негротто! — извика италианецът, като грабна радостно плика.

Жак седна и се обърна към Тути:

— Негротто ми каза, че от десетина дни в Италия били свикани и въоръжени осемдесет хиляди запасни под предлог, че ще правят големи маневри. Вярно ли е?

— Във всеки случай сигурно има петдесет и пет или шестдесет хиляди… Да… Но това, което Негротто може би не знае, е, че вече има сериозни смутове в армията. Особено в гарнизоните на Север. Многобройни случаи на нарушение на дисциплината. Командуването не знае вече накъде да се обърне. Почти са се отказали да вземат строги мерки.

Напевният глас на Ванхееде се разнесе в тишината:

— Ето така! Чрез неподчинение! Без насилие! И тогава няма да има вече убийства по земята…

Всички се усмихнаха. Само Ванхееде остана сериозен. Той се зачерви, скръсти малките си ръце и млъкна.

— Значи — обади се Жак, — у вас няма да върви много лесно в случай на мобилизация?

— Можеш да бъдеш сигурен! — каза Тути натъртено.

Сафрио вдигна нос от писмото, което четеше.

— Когато у нас се опитват да насаждат милитаризъм, целият народ — и социалисти, и несоциалисти, са против!

— Ние имаме пред вас предимството на опита — обясни Тути, който говореше френски съвършено правилно. — Та нали триполитанската експедиция беше едва вчера. Народът е осведомен и знае какво ще му струва, ако повери властта на военните… И аз нямам пред вид само страданията на нещастниците, които се бият, а също така и чумата, която веднага задушава страната: лъжливите новини, националистическата пропаганда, премахването на гражданските свободи, поскъпването на живота, алчността на profittori[125]… Италия твърде скоро мина по този път. Тя не е забравила нищо. При мобилизация, на партията у нас няма да й бъде много трудно да организира нова Червена седмица!

Сафрио грижливо сгъваше писмото. Той го мушна в пазвата си и като смигна, наведе към Жак хубавото си мургаво лице.

— Grazie.[126]

В дъното на стаята младежът беше станал. Той взе от масата една висока кана, направена от шуплеста глина, в която водата се запазваше ледена, повдигна я с две ръце и доста дълго пи на големи глътки.

— Basta![127] — извика Сафрио, като се разсмя. Той се приближи до младежа и приятелски го потупа по тила. — Сега върви горе да се наспиш, другарю.

Италианецът го последва покорно към кухнята. Минавайки покрай другите, той грациозно им кимна с глава.

Преди да излезе, Сафрио се обърна към Жак:

— Можеш да бъдеш сигурен, че предупрежденията на нашия Мусолини в „Аванти“ не са отишли напразно! Кралят и цялото правителство хубаво разбраха сега, че народът няма никога да подкрепи една войнствена политика.

След това се чу как дървената стълбичка, която водеше към горния етаж, заскърца под стъпките им.

Жак се бе замислил. Той оправи падналия кичур коса и погледна Тути.

— Именно това трябва да се запомни — не казвам от водачите, които знаят повече от нас, но от известни германски и австрийски националистически среди, които все още разчитат на Тройния съюз и тикат правителствата си към авантюри… Ти още в Берлин ли работиш? — запита той.

— Не — отговори лаконично Тути. Тонът и тайнствената усмивка, която блесна в погледа му, ясно говореха; „Няма смисъл да питаш — тайна задача…“

Сафрио се върна. Той клатеше глава и се смееше.

— Какви хлапаци, брей!… — възкликна той, като се обърна към Ванхееде. — Толкова са доверчиви! Ето, този на’ го хванал един агент-провокатор… Имал е късмет, че е дългокрак… и че е знаел адреса на чичо Сафрио!

Той весело се обърна към Жак:

— Е, Тибо, какво? Връщаш се от Париж с добри впечатления, с вяра, а?

Жак се усмихна.

— Повече от добри! — отвърна той с жар.

Ванхееде се премести на друг стол и седна до Жак с гръб към светлината. Подобно на нощна птица той не можеше да търпи светлината да пада в очите му.

— Срещнах не само французи — продължи Жак. — Говорих също така с белгийци, с германци, с руси… Навсякъде революционните среди са нащрек. Разбрали са, че заплахата е сериозна. Навсякъде се обединяват и търсят обща програма. Съпротивата се организира, създава се обща програма. Постигнатото единодушие, растежът на движението, и то за по-малко от една седмица — са много обнадеждващи факти. Сега се вижда какви сили може да постави в движение Интернационалът, когато пожелае. И това, което е направено тези дни отчасти, поотделно във всички столици, всъщност не е нищо в сравнение с това, което се готви! Идната седмица Международното бюро се събира в Брюксел…

— Si, si[128] — потвърдиха едновременно Тути и Сафрио, които не сваляха пламенните си погледи от оживеното лице на Жак.

И албиносът, мигайки с очи, също се навеждаше, за да вижда по-добре лицето на седналия до него Жак. Той бе протегнал ръка към облегалото на стола на Жак и я бе отпуснал върху рамото на приятеля си; но тъй леко, че Жак едва я усещаше.

— Жорес и неговата група — продължи той — отдават много голямо значение на тази среща. Делегати от двадесет и две различни страни, представяте ли си! И всички те представляват не само дванадесетте милиона организирани работници, но всъщност и милиони други, всички съмишленици, всички онези, които се колебаят и дори онези измежду нашите противници, които ясно съзнават, че при опасност от война единствено Интернационалът може да въплъти и да наложи волята за мир на масите… В Брюксел ще преживеем седмица, която ще се запечата в историята. За първи път ще се чуе гласът на народите, гласът на истинското мнозинство. И той ще накара всички да му се подчинят!

Сафрио не го свърташе на едно място.

— Браво! Браво!

— И трябва да се гледа още по-далеч — поде Жак, който се поддаде на изкушението да затвърди собствената си вяра, като я изкаже гласно. — Ако победим, това няма да бъде само една спечелена битка срещу войната, а много повече. Ще бъде победа, която може да даде на Интернационала… — В този миг той забеляза, че Ванхееде се опира на рамото му, защото изведнъж малката му ръка бе започнала да трепери. Обърна се към албиноса и го плесна по коляното. — Да, драги Ванхееде! Това, което се готви, е може би чисто и просто тържеството на социализма в света, и то без ненужно насилие!… А сега — добави той, като стана с рязко движение — да отидем да видим дали Пилота не се е върнал!

Беше още рано, за да мислят, че Менестрел се е прибрал.

— Ела с мене да поседнем за малко в „Ла Трей“ — предложи Жак, като хвана под ръка албиноса. Ванхееде поклати глава. Достатъчно беше скитал.

Откакто се бе установил в Женева, където бе дошъл с Жак, той се бе отказал да преписва на машина и се бе специализирал да прави исторически справки в библиотеката. Този труд се заплащаше по-малко, но така поне си бе сам господар. От два месеца хабеше очите си да събира текстове за една публикация, озаглавена „Документи върху протестантската религия“, която щеше да бъде издадена в Лайпциг.

Жак го придружи до библиотеката. На връщане той мина покрай кафене „Ландо“, което наред с „Грютли“ се посещаваше най-много от социалистическата младеж, и реши да влезе за малко.

За голяма своя изненада завари там Патерсън, който, обут в бели панталони за тенис, окачваше платна по стените; съдържателят му бе разрешил да си уреди изложба в кафенето.

Англичанинът изглеждаше в отлично разположение на духа. Той току-що бе отказал да направи една отлична сделка. Мистър Сакстън У. Клег, американец, вдовец, бе харесал много неговите натюрморти и му предложил петдесет долара да нарисува в естествена величина портрета на мисис Сакстън У. Клег, загинала при катастрофата при Мон-Пеле, като използува една избеляла снимка, не по-голяма от визитна картичка. Неутешимият вдовец настоявал само на едно: тоалетът на госпожа Сакстън У. Клег да бъде по най-последната парижка мода. Патерсън разказваше случката, като я украсяваше с духовити коментари.

„Пат е единственият между нас, у когото има веселост, истинска, естествена, вътрешна веселост“ — мислеше си Жак, като гледаше как младият англичанин се смее от сърце.

— Аз ще те придружа донякъде, драги мой — каза Патерсън, когато чу, че Жак отива при Менестрел. — Получих тези дни доста любопитни писма от Англия. В Лондон твърдят, че Холдейн организирал без много шум значителен експедиционен корпус. Той иска да бъде готов за всеки случай… Флотата също остава мобилизирана… Като споменах флотата, та се сетих, ти чете ли във вестниците за парада в Спитхед? Всички военни и морски аташета били тържествено поканени да гледат цели шест часа парада на бойните кораби под британско знаме, наредени едни зад други колкото е възможно по-нагъсто, като гъсеници пролетно време, нали знаеш… Действително atractive exhibition[129], нали?… Boast, boast[130]! — добави тон, като разтърси рамене.

Въпреки сарказма в гласа му звучеше някаква следа от гордост. На Жак това се стори много забавно: „Англичанинът, дори когато е социалист, не може да остане равнодушен пред една хубава театрална постановка на бойната флота“ — каза си той.

— Ами какво става нашият портрет? — запита Патерсън в момента, когато се разделяха. — Не му върви на тоя портрет, драги! Още две сутрини само. Не повече. Честна дума! Две сутрини само… Кажи кога.

Жак познаваше упоритостта на англичанина. По-добре беше да отстъпи, за да свърши колкото е възможно по-скоро.

— Утре, ако искаш. Утре в единадесет?

— All right[131]! Ти си наистина добър приятел, Джек!

Алфреда беше сама. Облечена в кимоно на едри цветя, с черния си лъскав бретон, с дългите си клепки, тя толкова приличаше на японска кукла, че сигурно тази прилика не беше съвсем случайна. Около нея мухите бръмчаха на слънчевите лъчи, които преминаваха през пролуките на щорите. Цветното зеле, което шумно вреше в кухнята, изпълваше жилището с неприятна миризма.

Алфреда като че ли много се зарадва на Жак.

— Да, Пилота се върна. Но току-що ми съобщи чрез Моние, че имало нови неща и че се затворил с Ришардле в клуба. Трябва да отида при него с машината… Остани да обядваш с мен — предложи тя и лицето й стана изведнъж сериозно. — После ще отидем заедно…

Гледаше го с хубавите си екзотични очи и Жак смътно усещаше, че тя не бе го поканила само от чиста любезност. Дали искаше да му зададе някакви въпроси? Или да му довери нещо? Не държеше много да остане насаме с младата жена; освен това бързаше да срещне Менестрел.

Той отказа да обядва с нея.

Пилота работеше с Ришардле в малкия си кабинет в „говорилнята“.

Двамата мъже бяха сами. Менестрел стоеше прав зад Ришардле, който седеше на масата; и двамата се бяха навели над документи, разгънати пред тях.

Виждайки Жак, пламъче на приятна изненада светна дълбоко в очите на Менестрел. После той втренчи в него острия си поглед. Някаква нова мисъл бе минала през ума му. Той се наведе с въпросителен израз на лицето към Ришардле и посочи Жак с брадичката си.

— Всъщност, щом се е върнал, защо да не бъде той?

— Разбира се — одобри Ришардле.

— Седни — каза Менестрел. — Ей сега ще свършим. — Той се обърна пак към Ришардле: — Пиши. Това е за швейцарската партия.

Той започна да диктува със сухия си равен глас:

— Въпросът е зле поставен. Проблемът не е там. Маркс и Енгелс можеха да се обявят по онова време за тази или онази нация. Ние не можем. Ние, социалистите от 1914 година, не можем да правим никаква разлика между различните европейски държави. Войната, която ни заплашва, е империалистическа. Единствената й цел ще бъде да защити интересите на капиталистите. Затова всички народи се намират в едно и също положение. Единствената цел на пролетариата трябва да бъде поражението на всички империалистически правителства, без разлика. Моето мнение е пълен неутралитет… Подчертай това… С тази война двете групировки от капиталистически държави ще се изядат взаимно. Нашата тактика е да ги оставим да се самоизяждат. Да им помогнем да се самоизядат… Не. Заличи последната фраза… Да използуваме събитията. Динамизмът е в левицата. Революционните малцинства трябва да работят, за да усилят този динамизъм през периода на кризата, за да могат, когато дойде моментът, да направят пробива, през който ще мине революцията.

Менестрел замълча. Минаха няколко секунди.

— Защо не идва Фреда? — запита той бързо.

След това взе един бележник от масата и започна да драска кратки фрази, като подаваше листчетата едно по едно на Ришардле.

— Това — за комитета… Това — за Берн и Базел… Това — за Цюрих… — Най-после стана и се доближи до Жак. — Е, значи, ти се върна.

— Нали ми казахте: „Ако до неделя или понеделник не получиш нищо от мен…“

— Вярно, но планът, който имах пред вид, не даде резултат. Тъкмо исках да ти пиша да останеш в Париж.

Париж… Неочаквано вълнение обхвана Жак; той нямаше време да го анализира. С някакво подло безсилие, сякаш отказваше да се бори и да прехвърля върху другиго една отговорност, той изведнъж си помисли; „По тяхна вина ще стане.“

— Може би ще бъде удобно да имаме някого в този момент там — продължи Менестрел. — Сведенията, които ни изпращаш, са полезни. От тях се долавя температурата на една среда, която аз слабо познавам. Наблюдавай какво правят в „Юманите“. Дори повече, отколкото в Общата конфедерация на труда. За конфедерацията имаме и други източници. Отношенията на Жорес със социалдемократите например; или с англичаните. Неговите постъпки в Ке д’Орсе относно отношенията между Франция и Русия… Но аз вече съм ти казал всичко това… Тази сутрин ли пристигна? Не си ли уморен?

— Не.

— Можеш ли веднага да заминеш обратно?

— Веднага ли?

— Още тази вечер.

— Щом е необходимо. За Париж ли?

Менестрел се усмихна.

— Не, ще трябва малко да заобиколиш: Брюксел, Анверс… Ришардле ще ти обясни… — и той добави полугласно: — Тя трябваше да дойде веднага след като обядва!

Ришардле затвори разписанието на влаковете, което преглеждаше, и вдигна към Жак острата си муцунка:

— Има влак тази вечер в деветнадесет и петнадесет. Пристигаш в Базел към два часа през нощта, в Брюксел си утре по обед. После ще отидеш в Анверс. Трябва да бъдеш там утре, сряда, преди три часа следобед… Тази мисия изисква известна предпазливост, защото трябва да срещнеш Княбровски, когото непрекъснато следят… Познаваш ли го?

— Княбровски ли? О, да, много добре.

Още преди да го познава, Жак бе чувал да се говори за него във всички революционни среди; Владимир Княбровски тогава лежеше още из руските затвори. Едва излязъл на свобода, той се бе отдал отново на пропагандаторска работа. Жак го бе срещал тази зима в Женева и с помощта на Зелавски бе дори превел откъси от книгата му, написана в затвора, които щяха да излязат в швейцарски вестници.

— Но внимавай — каза Ришардле. — Той си бил обръснал брадата и това, казват, много променило външността му.

Застанал прав, изпъчен, с вечната усмивка на тънките си устни, той обгръщаше Жак с умния си, прекалено самоуверен поглед.

Сложил ръце на гърба, със загрижено лице, Менестрел се разхождаше из тясната стая, за да възстанови кръвообращението в схванатия си крак. Внезапно той се обърна към Жак:

— В Париж глупашки продължават да вярват в умереността на Австрия, нали?

— Да. Вчера в „Юманите“ говореха, че австрийската нота не съдържала дори никакъв срок…

Менестрел направи крачка към прозореца, погледна към двора и се върна наново при Жак.

— Това тепърва ще се види!…

— О?… — прошепна Жак. Лека тръпка премина по ръцете и краката му, пот овлажни челото му.

— Хосмер бе напълно прав — констатира хладно Ришардле. — Събитията се развиват много бързо.

Настъпи кратко мълчание. Пилота бе почнал отново да се разхожда из стаята. Очевидно беше раздразнен.

„Дали заради Австрия? — запита се Жак. — Или защото Алфреда се бави?“

— Вайан и Жорес са прави — каза той. — Правителствата трябва да оставят всяка надежда, че могат да накарат масите да приемат тяхната войнолюбива политика. Те трябва да бъдат принудени да прибегнат до арбитраж. Със заплахата за обща стачка! Сами видяхте, че преди осем дена това предложение беше гласувано с голямо мнозинство на френския конгрес. Впрочем всички са съгласни по принцип. Но в Париж търсят начин да убедят германците и да ги накарат да се произнесат също така категорично като нас.

Ришардле поклати глава.

— Напразни усилия… Те винаги ще отказват. Техният аргумент — старият аргумент на Плеханов и на Либкнехт — е много силен: между две страни, в които социалистическите идеи не са еднакво разпространени, стачката би оставила по-напредналата на благоволението на онази, която е по-малко напреднала в това отношение. Това е очевидно.

— Германците са като хипнотизирани от руската опасност…

— Това е напълно понятно! О, друго ще бъде, когато Русия напредне в развитието си, така че да може да се обяви едновременно стачка в двете страни…

Жак не отстъпваше:

— Най-напред не е толкова сигурно, че в Русия стачката е невъзможна — или поне чистички стачки, като стачката в Путиловските заводи, които, ако се разпространят и в други индустриални центрове, биха могли все пак да затруднят значително привържениците на войната! Но да оставим Русия. Има един ясен аргумент, който може да се противопостави на националните съображения на социалдемократите. Трябва да им се каже: „Заповедта за обща стачка, издадена автоматично в деня на мобилизацията, би представлявала опасност за Германия.“ Нека бъде така. Но какво ще кажете за превантивната стачка, стачката, която социалистите биха обявили в периода на предварително напрежение, докато трае дипломатическата криза, далеч преди мобилизацията! Ако заплахата за подобно разстройство на икономическия живот в страната бъде сериозна, тя би била достатъчна, за да принуди вашето правителство да прибегне до арбитраж… Този аргумент може да обезсили германските възражения и аз вярвам, че именно такава ще бъде програмата, която френската партия ще предложи на срещата на бюрото в Брюксел.

Застанал пред масата, навел глава над книжата, Менестрел като че ли ни най-малко не се интересуваше от спора. Той се изправи и застана между Жак и Ришардле. Хитра усмивка се появи на устните му.

— А сега, деца, обирайте си крушите. Имам работа. После ще говорим… Елате и двамата в четири часа. — Той хвърли почти тревожен поглед към отворения прозорец. — Не разбирам защо Фреда… — После се обърна към Ришардле: — Първо, да се дадат на Жак всички необходими указания за срещата му с Княбровски. Второ, да се уреди с него паричният въпрос, защото той ще остане може би две-три седмици там…

Говорейки, той ги буташе леко към вратата и я затвори, щом те излязоха.

XXVII

През този хубав следобед Анверс се печеше под жаркото слънце като испански град.

Преди да тръгне по улицата, мигайки с очи в тази пещ, Жак хвърли поглед към часовника на гарата. Три и десет. Влакът от Амстердам пристигаше в три и двадесет и три; по-добре да не се показва много из гарата. Преминавайки авенюто, той разгледа набързо хората, които седяха на терасата на пивницата. Този преглед очевидно го успокои; той избра една свободна маса, която беше по-настрана, и си поръча чаша бира. Въпреки часа площадът беше почти пуст. За да вървят по сенчестия тротоар, всички пешеходци заобикаляха по един и същ начин, като мравки. Трамваите, които идваха от всички части на града, влачейки зад себе си черната си сянка, се срещаха на кръстопътя и нажежените им колела скърцаха по извитите релси.

Три и двадесет. Жак стана и сви наляво, за да влезе в гарата от страничната врата. В хола имаше малко хора. Стар, развлечен белгиец с фуражка на главата и поливалка в ръце правеше осморки върху прашните плочки.

Някъде горе пристигна влак.

Жак, който продължаваше да чете вестник, застана в подножието на голямата стълба при входа и без да се взира в никого, разсеяно гледаше хората, минаващи край него. Мина един петдесетгодишен мъж с каскет на главата, облечен в сив летен костюм, със свитък от вестници под мишница. Тълпата бързо се изтичаше. Скоро останаха само закъснелите — няколко стари жени, които с мъка слизаха по стъпалата.

Тогава, давайки си вид, че човекът, когото е чакал, не е пристигнал, Жак се обърна кръгом и лениво излезе от гарата. Само много ловък и опитен полицай би забелязал погледа, който той хвърли през рамо, преди да слезе от тротоара.

Тръгна отново по авеню Кезер, докато стигна до авеню Франс; на ъгъла като че ли се поколеба като турист, който иска да се ориентира; после зави надясно, мина пред операта, където се спря за миг да прочете афиша, и без да бърза, влезе в една от малките градинки пред съдебната палата. Виждайки една празна пейка, той се тръшна върху нея и избърса челото си.

В алеята тълпа деца играеха на топка, без да ги е грижа за горещината. Жак извади от джоба си сгънати вестници и ги сложи на пейката до себе си. После запали цигара. Топката се търкулна до него и той засмяно я грабна. Децата се разкрещяха и го обкръжиха. Той им хвърли топката и започна да играе с тях.

След няколко минути един друг господин, който се разхождаше, дойде и седна на другия край на пейката. Той държеше в ръка няколко лошо сгънати вестници. Явно беше чужденец; сигурно славянин. Нахлупеният каскет скриваше лицето му. Две слънчеви петна играеха върху плоските му скули. Бръснатото му лице, набраздено и изтощено, но енергично, бе лице на възрастен човек. Обгорелият му тен, напомнящ кората на препечен хляб, странно хармонираше със светлите му очи, сини или сиви — истинският им цвят не можеше да се види поради сянката, която падаше върху тях — и странно лъчисти.

Господинът извади от джоба си малка пура и като се обърна към Жак, учтиво докосна козирката на каскета си. За да запали пурата си от цигарата на Жак, той трябваше да се наведе и да се опре на пейката с ръката, която държеше вестниците. Очите им се срещнаха. Човекът се изправи и сложи свитъка на коленете си. Той сръчно беше взел вестниците на съседа си и бе оставил своите на пейката до Жак, който небрежно сложи ръка върху тях.

С очи, вперени в далечината, без да движи устни, с едва доловим глас — онзи глух глас, сякаш идващ от стомаха, който се научава в затворите — човекът пошепна:

— Пликът е във вестниците… Има също и последните броеве на „Правда“…

Жак не трепна. Той продължаваше най-естествено да си играе с децата. Хвърляше топката далеч, децата се спускаха да я гонят и тогава ставаше сблъскване и весела борба; този, който спечелваше, тържествено донасяше топката и играта започваше отново.

Новодошлият също се смееше и като че ли и той се забавляваше с играта. Скоро децата почнаха да носят топката на него, защото той я хвърляше по-силно от Жак. В промеждутъците, когато двамата мъже оставаха сами, Княбровски заговорваше, без да отваря уста, с кратки отсечени фрази, потискайки бурната си словоохотливост:

— В Петербург… Понеделник, сто и четиридесет хиляди стачници… Сто и четиридесет хиляди… В много квартали военно положение… Прекъснати телефонни линии, няма трамваи… Гвардейската кавалерия… Повикали цели четири полка с картечници… Казашки полкове, части от…

Децата се върнаха като вихрушка и обкръжиха пейката. Той смотолеви края на фразата в пристъп на кашлица.

— Но полицията, генералите не могат да направят нищо… — поде той, след като хвърли топката до средата на моравката. — Метеж след метеж… Правителството раздало френски знамена по случай пристигането на Поанкаре, а жените направили от тях червени знамена. Конни атаки, стрелби… Видях сражение в квартал Виборг… Ужасно… Друго на Варшавската гара… Друго в предградието Старая Деревия… Друго посред нощ в…

Той отново замлъкна заради децата. После изведнъж с някаква неутолена нежност грабна най-малкото от тях — бледо русокосо момченце на четири-пет години, — полюля го на коленете си, като се смееше, и го целуна шумно по устата; след това сложи смаяното дете на земята, взе топката и я хвърли.

— Стачниците нямат оръжие… Павета, бутилки, бидони с газ… За да отбият нападенията, палят къщите. Видях как гореше Сампсониевският мост… Цяла нощ горя навсякъде… Стотици убити… Стотици и стотици арестувани… Във всички се съмняват… Вестниците ни са спрени от неделя… Нашите редактори са в затвора… Това е революция… Време беше — ако не беше революцията, щеше да почне война… Вашият Поанкаре направи голямо зло у нас, голямо зло…

Обърнал лице към лехата, където се блъскаха децата, той се опита да се усмихне, но на устните му се появи само сурова гримаса.

— Сега трябва да вървя — каза той мрачно. — Сбогом.

— Да — отвърна Жак, сякаш въздъхна. Макар че градинката беше пуста, нямаше смисъл да продължат срещата. Угнетен, той пошепна: — Там ли се връщаш пак…

Княбровски не отговори веднага. Наведен напред, облегнал лакти на коленете си, с отпуснати рамене, той гледаше пясъка между краката си. Наведеното му тяло сякаш показваше обезсърчение. Жак забеляза бръчките, издълбани от двете страни на устата му, които показваха примирение или по-скоро търпение.

— Да, там — отговори той, като вдигна лице. Погледът му мина по градината, по далечните фасади на къщите, по синьото небе, без да се спре никъде, с разсеяния и решителен израз на човек, готов на всякакви рискове. — По море… През Хамбург… Имам сигурен начин да се върна… Но там, разбираш ли, става трудно за нас…

Той стана, без да бърза.

— Много трудно дори…

И поглеждайки отново Жак, докосна учтиво козирката на каскета си, като случаен познат, който се сбогува. Те се простиха, като размениха загрижени братски погледа.

— В добрый час! — пошепна той, преди да се отдалечи.

Дечурлигата го придружаваха със смеховете и виковете си, докато мина през желязната врата. Жак го проследи с очи. Когато русинът изчезна, той мушна в джоба си връзката вестници, която лежеше на пейката; после на свой ред стана и спокойно продължи разходката си.

 

 

Още същата вечер, след като заши в подплатата на дрехата си повереното му от Княбровски писмо, той пристигна в Брюксел, където взе влака за Париж.

На следния ден, четвъртък, рано сутринта тайните документи бяха предадени на Шенавон, който трябваше да пристигне вечерта в Женева.

XXVIII

Този четвъртък, двадесет и трети, Жак се приюти отрано сутринта в кафене „Прогрес“, за да прочете вестниците; седна в долния салон, защото не искаше да слуша разговорите в мецанина.

Новините за процеса на госпожа Кайо изпълваха изцяло първата страница на почти всички ежедневници.

На трета и четвърта страница няколко вестника се бяха решили да съобщят накратко, че в Петербург имало стачка в няколко фабрики, но работническите вълнения били веднага спрени благодарение на енергичната намеса на полицията. Затова пък цели колони бяха посветени на тържествените приеми, дадени от царя на господин Поанкаре.

Колкото до австро-сръбските разногласия, пресата бе по-скоро въздържана. Една бележка — сигурно официално съобщение, което бе публикувано навсякъде, изтъкваше, че в руските правителствени среди се смятало за напълно възможно да се постигне разведряване в скоро време по дипломатически път. Повечето от вестниците изказваха по много учтив начин своето доверие в Германия, която през цялата балканска криза винаги бе давала съвети за умереност на своя австрийски съюзник.

Само „Аксион Франсез“ открито изразяваше безпокойството си. Това беше прекрасен случай да се нахвърли още по-ожесточено от когато и да било върху типичната слабост на републиканското правителство в областта на външната политика и да бичува липсата на патриотизъм у левите партии. Особено силно вестникът нападаше социалистите. Шарл Морас вече не се задоволяваше да повтаря, както правеше досега всеки ден от години насам, че Жорес е предател, платен от германците; вбесен от вълнуващите призиви към миролюбие, които „Юманите“ все по-често публикуваше, той като че ли сега призоваваше някоя нова Шарлота Корде, която трябваше с ножа си да освободи Франция от Жорес: „Ние не бихме искали да посочим когото и да било за жертва на политическо убийство — пишеше той с благоразумна смелост. — Но нека трепери господин Жорес! Неговата статия е от естество да внуши на някой обезумял човек желанието да разреши чрез експерименталния метод въпроса дали нищо няма да се промени в неизменния ред, в случай че господин Жан Жорес го сполети съдбата на господин Калмет.“

Кадиьо, който слизаше по стълбата, префуча като вятър.

— Няма ли да се качиш? Здравата спорят горе… Много е интересно. Има един австриец, дошъл с мисия, другарят Бьом; от Виена идва… Казва, че австрийската нота ще бъде предадена тази вечер в Белград… Веднага щом Поанкаре напусне Петербург.

— В Париж ли е Бьом? — възкликна Жак, като стана веднага. Много се зарадва при мисълта, че пак ще види австриеца.

Изкачи се по малката вита стълба, бутна вратата и видя, че другарят Бьом беше действително там, спокойно седнал пред чаша бира, сложил на коленете сгънатата си жълта мушама. Петнадесетина дейци, които го бяха заобиколили, го обсипваха с въпроси; той им отговаряше последователно, като дъвчеше вечната си недогоряла пура.

Бьом посрещна Жак, като му смигна приятелски, сякаш се бяха виждали едва предната вечер.

Новините, донесени от него за войнствения дух във Виена и за кипежа на австро-унгарското обществено мнение, бяха, изглежда, възбудили общо възмущение и безпокойство. Възможността за един агресивен ултиматум от Австрия до Сърбия като че ли можеше, при съществуващата атмосфера, да доведе до сериозни усложнения, тъй като във всички европейски външни министерства беше получена нота от председателя на сръбския министерски съвет Пашич, с която той уведомяваше великите сили, че те не бива да очакват пълна пасивност от страна на Сърбия и че тя е решила да отхвърли всяко искане, засягащо нейното достойнство.

Без ни най-малко да желае да оправдава авантюристичната политика на страната си, Бьом все пак се опитваше да обясни ожесточението на Австрия към Сърбия (и към Русия) вследствие на непрекъснатите оскърбления, които този малък размирен съсед, поддържан и подбуждан от руския колос, нанасяше на националното честолюбие на австрийците.

— Хосмер — казваше той — ми прочете една поверителна дипломатическа инструкция, която била изпратена преди няколко години от Сазонов, руския министър на външните работи, до неговия посланик в Сърбия. В нея се споменава изрично за известна част от австрийската територия, която била обещана от Русия на сърбите. Този документ е от голямо значение — прибави той, — защото доказва как Сърбия и Русия, която стои зад нея, представляват вечна заплаха за сигурността на Австро-Унгария.

— Вечно тия злодеяния на капиталистическата политика! — провикна се от края на масата един стар работник, облечен в син комбинезон. — Всички правителства в Европа, демократични или не, с тайната си дипломация, без народен контрол, са всъщност само оръдие на международния капитал… И ако четиридесет години Европа избягваше общата война, то се дължи единствено на това, че финансистите предпочитат да продължат въоръжения мир, при който всички държави задлъжняват все повече и повече… Но в деня, когато едрите банки ще имат интерес да избухне войната…

Всички шумно одобриха тези думи. За тях нямаше голямо значение, че това прекъсване имаше само далечна връзка с конкретните въпроси, които поставяше Бьом.

Един юноша, когото Жак беше срещал и чийто трескав внимателен поглед и туберкулозно лице му бяха направили впечатление, внезапно се обади, за да цитира с дълбок глас един текст от Жорес върху опасностите, които крие тайната дипломация.

Използувайки глъчката, която последва неговите думи, Жак се приближи до Бьом и уговори с него да обядват заедно. След това се измъкна, като остави австриеца да продължи доклада си със същата упорита търпеливост, с която дъвчеше пурата си.

 

 

Обедът с Бьом, разговорите в редакцията на „Юманите“, няколкото бързи поръчки, с които Ришардле го бе натоварил, социалистическото събрание, което се състоя вечерта в Льовалоа в чест на Бьом и на което Жак взе думата, за да разкаже за смутовете в Петербург, всичко това така бе погълнало мислите му през целия ден, че той почти няма време да се сети за семейство Фонтанен. На два-три пъти му мина през ум да телефонира в клиниката на булевард Бино, за да запита дали Жером е още жив. Но дали биха му дали сведения, ако не си кажеше името? По-добре беше да не прави това. Предпочиташе да не се знае, че е в Париж. И все пак, когато се върна вечерта в стаичката си на Ке дьо ла Турнел, трябваше да признае пред себе си, преди да заспи, че неизвестността, на която сам се бе осъдил, не само не го бе успокоила, но дори, напротив, го потискаше повече.

В петък сутринта, щом се събуди, мисълта да се обади по телефона на Антоан започна да го изкушава.

„Какъв смисъл има? Какво ми влиза в работата? — каза си той, като погледна часовника си. — Седем и двадесет… Ако искам да го заваря, преди да тръгне за болницата, нямам много време.“

И без да се колебае повече, скочи от леглото.

Антоан се изненада много, като чу гласа на брат си. Той му съобщи, че господин дьо Фонтанен се бе решил най-сетне да умре предната нощ след тридневна, агония, без да дойде в съзнание.

— Погребението ще стане утре, събота. Ще бъдеш ли още в Париж?… Даниел не излиза от клиниката — добави той. — Сигурно ще го намериш, когато и да го потърсиш… — Антоан като че ли не се съмняваше, че брат му желае да види Даниел. — Ще дойдеш ли да обядваме заедно? — предложи той.

Жак се дръпна от телефона с нетърпеливо движение и закачи слушалката.

 

 

На двадесет и четвърти вестниците съобщиха с няколко думи, че Сърбия е получила нота от Австрия. Повечето от тях — вероятно им бяха дали такива инструкции — се въздържаха от какъвто и да било коментар.

Жорес бе посветил ежедневната си статия на руските стачки. Тонът й беше извънредно сериозен.

„Какво предупреждение за европейските сили! — пишеше той. — Революцията е покълнала вече навсякъде. Голямо неблагоразумие би проявил руският цар, ако почне или допусне да избухне европейска война! Голямо неблагоразумие би проявила също и Австро-унгарската монархия, ако отстъпи пред бясната ярост на клерикалната и военна партия и направи непоправима стъпка спрямо Сърбия!… Спомените от пътуването на господин Поанкаре се обогатиха с една тревожна страница, опръскана с кръвта на руските работници, обогатиха се с едно трагично предупреждение!“

 

 

В редакцията на „Юманите“ никой не се съмняваше върху тона на нотата: тя действително имаше характер на ултиматум и всички се опасяваха от най-лошото. С известна нервност чакаха завръщането на Жорес; тази сутрин той внезапно бе решил да направи лични постъпки в Ке д’Орсе при Биенвеню-Мартен, който в отсъствието на Вивиани управляваше външното министерство.

Между редакторите на вестника цареше известно объркване. Те тревожно се питаха как ще реагират на тази нота европейските велики сили. Гало, по природа песимист, твърдеше, че според новините, пристигнали тази нощ от Германия и Италия, се виждало, че и в двете страни общественото мнение, печатът и дори известни крила в левите партии гледали по-скоро благосклонно на австрийската постъпка. Стефани, подобно на Жорес, смяташе, че в Берлин възмущението на социалдемократите ще се прояви с енергични действия, които ще имат силно отражение не само в Германия, но и вън от границите на страната.

По обед редакцията опустя. Беше ред на Стефани да остане дежурен и Жак предложи да му прави компания, за да може да хвърли поглед върху документите, отнасящи се до свикването на Международното бюро, което трябваше да се събере на заседание идната седмица в Брюксел. Всички възлагаха големи надежди на това изключително събрание. Стефани знаеше, че Вайан, Кер-Харди и мнозина други партийни водачи имаха намерение да поставят в дневния ред въпроса за обща стачка в случай на война. Как ще приемат социалистите в чужбина, главно английските и германските социалисти, подобно предложение?

До един часа Жорес не се бе върнал. Жак слезе да хапне нещо в кафене „Кроасан“. Може би Шефа ще обядва там? Оказа се, че го няма в кафенето.

Жак търсеше свободен ъгъл, когато чу, че някой го вика; беше един млад германец, Кирхенблат, когото бе срещнал в Берлин и после го бе виждал няколко пъти в Женева. Кирхенблат обядваше с един другар и настоя и Жак да седне на тяхната маса. Другарят беше също германец и се казваше Вакс; Жак не го познаваше.

Двамата мъже представляваха странен контраст. Жак си помисли:

„Те доста добре символизират двата характерни типа за Източна Германия: водача и… масата.“

Вакс беше бивш работник от металургически завод. Трябва да имаше четиридесет години. Беше с груби черти, в които прозираше нещо славянско; имаше широки скули, честна уста, ясни очи, изпълнени с настойчивост и тържественост. Той държеше грамадните си ръце отворени, като инструменти, готови за работа. Слушаше, одобряваше с кимване на глава, но приказваше малко. В него всичко говореше за душа без вълнения, за спокойна смелост, издръжливост, склонност към дисциплина и инстинкт за вярност.

Кирхенблат беше много по-млад. Малкият му кръгъл череп, кацнал върху тънкия врат, напомняше птича глава. Противно на Вакс скулите му не се издаваха на ширина, а представляваха две почти остри изпъкналости под очите. Лицето му, обикновено сериозно и внимателно, се оживяваше понякога от обезпокояваща усмивка — усмивка, която внезапно удължаваше ъглите на устата, присвиваше клепачите, набръчкваше слепоочията, повдигаше устните над зъбите; тогава в погледа му се запалваше някакво чувствено, малко жестоко пламъче. Някои кучете вълча порода разкриват така зъбите си, когато играят. Той беше родом от Източна Прусия; баща му бе професор. Един от тези образовани последователи на Ницше, каквито Жак бе срещал често в прогресивните политически среди в Германия. За тях законите не съществуваха. Особено чувство за чест, рицарски романтизъм, склонност към свободен и опасен живот ги свързваха в някаква каста, която съзнаваше своята аристократичност. Бунтуващ се срещу обществения строй, на който той дължеше своето интелектуално развитие, Кирхенблат имаше връзки с международните революционни партии, но не членуваше в никоя от тях. Анархист по темперамент, той не можеше да се присъедини безрезервно към социалистите; демократичните теории, теориите за социално равенство го отблъскваха инстинктивно толкова, колкото и феодалните привилегии, които все още съществуваха в императорска Германия.

Разговорът, който се водеше на немски, защото Вакс мъчно разбираше френски, веднага мина на въпроса за позициите на Берлин по австрийската политика. Кирхенблат, изглежда, беше добре осведомен върху настроенията на висшите чиновници на империята. Току-що бе научил, че братът на кайзера, княз Хайнрих, бил изпратен в Лондон със специална мисия при английския крал — полуофициална постъпка, която в настоящия момент като че ли показваше, че Вилхелм II желае да сподели с Джордж V възгледите си върху австро-сръбския спор.

— А какви са възгледите му? — запита Жак. — Ето къде е въпросът… Какъв процент шантаж има в позициите на императорското правителство? Траутехбах, когото видях в Женева, твърди — бил го чул от сигурен източник, — че кайзерът лично не допущал възможността за европейска война. И все пак изглежда невъзможно Виена да действува с такава дързост, без да си е осигурила подкрепата на Германия.

— Да — отвърна Кирхенблат. — Твърде вероятно е според мене кайзерът да е приел и одобрил по принцип австрийските искания и дори да подтиква Виена да действува колкото е възможно по-бързо, за да се постави Европа пред свършен факт… Това е впрочем отлично миролюбив… — Той се усмихна лукаво. — О, да! Защото това е най-добрият начин да се избегне противодействие от страна на Русия! Да се ускори австро-сръбската война, за да се спаси европейският мир!… — Изведнъж той отново стана сериозен. — Очевидно е, че кайзерът с помощта на съветниците си е претеглил риска — риска от едно руско вето, риска от една обща война. Само че ето на’: той вероятно смята, че този риск е равен на нула. Прав ли е? Всичко зависи от това… — Чертите на лицето му отново се сгърчиха в мефистофелска усмивка: — В момента аз си представям кайзера като играч със силни карти в ръце, седнал срещу боязливи партньори. Разбира се, минало му е през ум, че би могъл да загуби, ако няма късмет. Човек винаги може да загуби… Но, бога ми, той има добри карти, а нима може човек толкова да се бои от липса на късмет, че да се откаже от една хубава игра!

Язвителният му тон, дръзката му усмивка показваха, че Кирхенблат от опит знае какво значи да имаш силни карти в ръце и смело да опитваш щастието си.

XXIX

Поставиха Жером дьо Фонтанен в ковчега призори, както беше обичаят в клиниката. Веднага след това тялото бе пренесено в павилиона в дъното на градината, където администрацията разрешаваше на мъртвите си пациенти да чакат погребението си колкото е възможно по-далеч от живите пациенти.

Госпожа дьо Фонтанен, която през цялата дълга агония на мъжа си почти не бе напущала стаята му, сега седеше в тясната подземна килия, където бяха сложили тялото. Тя беше сама там, тъй като Жени току-що бе излязла — майка й й бе поръчала да донесе от къщи черни дрехи, от които и двете имаха нужда за погребалната церемония на следния ден.

Даниел бе придружил сестра си до градинската врата и бе останал навън да изпуши една цигара.

Седнала с гръб срещу светлината на плетен стол под избеното прозорче, което осветяваше подземието, тя се готвеше да прекара там последния си ден с Жером. Беше вперила очи в ковчега, който лежеше неукрасен върху две черни поставки в средата на стаята. За личността на покойника говореше единствено медната плочка, на която бе гравирано:

ЖЕРОМ-ЕЛИ ДЬО ФОНТАНЕН
11 май 1857 — 23 юли 1914

Тя се чувствуваше уверена и спокойна — беше под закрилата на бога. Кризата, която бе изкарала първата вечер, онзи миг на слабост, който можеше да се извини с внезапно развилата се драма, беше минал. В нея беше останала вече само спокойна, притъпена скръб. Тя бе свикнала да живее в допир и в доверие със силата, която ръководи живота на вселената, с онова всичко, в което един ден всеки от нас трябва да стопи мимолетната си външна форма. Затова не изпитваше никакъв страх пред смъртта. Дори като младо момиче не бе чувствувала ужас пред трупа на баща си. Нито за момент не се бе усъмнила, че духовното присъствие на този, който винаги я бе напътствувал и когото дълбоко уважаваше, ще продължи да я ръководи и след разрушението на тялото: и действително тази подкрепа никога не й бе липсвала. Тя и през тази седмица бе имала доказателства, че пасторът не бе престанал да бъде тясно свързан с живота й, с борбите й, не бе престанал да я ръководи в колебанията й и да й помага да взема решения.

Точно така и сега тя не можеше да схване смъртта на Жером като окончателен край. Нищо не умира, всичко се преобразява, всичко се подновява; годишните времена се редуват едно след друго. Пред този ковчег, запечатан завинаги, в който бе затворена нетрайната материя, тя изпитваше мистичен възторг, подобен на чувството, което я обхващаше всяка есен, когато гледаше в градината си в Мезон как листата, които бе видяла да се раззеленяват напролет, се откъсват едно по едно, всяко в своя час, без с това ни най-малко да се навреди на тайнствената сила на ствола, където течеше живителният сок, където бе увековечен жизненият порив. За нея смъртта оставаше едно от явленията на живота; и да гледаш без ужас неизбежното завръщане към вечното зараждане, значеше да се приобщиш смирено към божията мощ.

Сладката, леко противна миризма на розите, които Жени бе поставила върху ковчега, се смесваше с гробовния хлад на килията. Госпожа дьо Фонтанен машинално търкаше ноктите на дясната си ръка в дланта на лявата. Имаше навик, когато свърши сутрин тоалета си, да сяда за няколко минути пред прозореца и докато лъска ноктите си, да се отдаде пред прага на новия ден на кратко съзерцание, което тя наричаше утринна молитва; привичката бе създала у нея рефлекс между лъскането на ноктите и призоваването на духа.

Докато Жером беше жив, макар и далеч от нея, тя тайно хранеше надеждата, че тази велика изтерзана любов най-после един ден ще намери своята земна награда; че един ден Жером ще се върне при нея разкаян и вразумен; че може би ще им бъде дадено на двамата да завършат живота си един до друг, да забравят миналото. Напразно очакване, за което тя си даваше сметка едва в момента, когато трябваше да се откаже завинаги от него. Все пак споменът за прекараните страдания оставаше твърде болезнен, затова тя не можеше да не изпитва известно облекчение, че най-после се е освободила от тези изпитания. Смъртта бе пресушила единствения извор на горчивина, който от толкова години тровеше живота й. Това беше като някакво неволно освобождение от дълго робуване. Съвършено човешко чувство, напълно основателно, чиято сладост тя вкусваше, без сама да подозира. Би се засрамила, ако го осъзнаеше. Но сляпата й вяра не й позволяваше да проникне с ясен поглед до глъбините на съзнанието си. Тя отдаваше на духовно просветление това, което беше последица на най-инстинктивен егоизъм; благодареше на бога, че й дава примирение и душевен покой; така можеше да се отдаде без угризения на това чувство на облекчение.

Тя днес се отдаваше още по-леко на това настроение, понеже този ден на бдение бе за нея само временна почивка. После щяха да се заредят дни на умора и борба: утре, събота — погребението, връщането в къщи, заминаването на Даниел; после, след неделя, щеше да започне неотложната и тежка работа — да спаси от безчестие името на децата си. Трябваше да отиде в Триест и във Виена, за да изясни делата на мъжа си. Не бе още уведомила нито Жени, нито Даниел за това. Предвиждайки съпротива от страна на сина си, тя предпочиташе да отложи часа на безполезния спор, защото вече бе взела решение. Висшата сила й бе нашепнала този план на действие. Не можеше да се съмнява в това, тъй като чувствуваше в себе си някакво душевно възбуждение, когато мислеше за смелия си проект, някакъв свръхестествен и повелителен устрем, който свидетелствуваше, че такава е божествената воля… Ако е възможно, в неделя или най-късно в понеделник тя ще тръгне за Австрия; ще остане там петнадесет дена, три седмици, целия август, ако е необходимо; ще поиска да се срещне със съдията-докладчик; ще се бори стъпка по стъпка с администраторите на фалиралото предприятие… Не се съмняваше в успеха, ако отиде там сама и въздействува с личността си, ако прояви пряко влиянието си. И в това инстинктът й не я мамеше: много пъти вече при трудни обстоятелства тя бе имала случай да изпита силата си. Но естествено никога не бе й минало през ум да обясни тази своя сила с личния си чар; в нея тя виждаше единствено чудесното божие въздействие, божествения промисъл, който се излъчваше чрез нея.

Във Виена тя се канеше да предприеме също и една деликатна постъпка: искаше да се запознае с Вилхелмина, чиито детски и нежни писма, намерени в куфарите на Жером, я бяха дълбоко трогнали…

Едва когато затвори очите му, тя се бе решила да прегледа багажа на Жером. Бе го направила миналата нощ, като избра такъв час, в който беше сигурна, че ще бъде сама; искаше да скрие докрай от децата тайните на баща им. Най-много време й отне да събере книжата, коиго бяха разхвърляни безредно между вещите му. Цял час тя пипаше с ръце тези лични вещи, луксозни и мизерни, които Жером оставяше след себе си като отломки от корабокрушение: протрито копринено бельо, хубаво скроени дрехи, износени до крайност, от които остро се носеше възкиселият свеж парфюм на лаванда и на цитронела, парфюм, на който Жером бе останал верен цели тридесет години и който я смущаваше като ласка… Неплатени фактури се намираха дори в отделението за обуща, дори в тоалетната му чанта: стари извлечения от сметки при банкери и сладкари, обущари и цветари, бижутери и лекари. Имаше и съвършено неочаквани сметки: от един китайски педикюрист от Ню-Бонд стрийт в Лондон, от един луксозен магазин на улица Дьо ла Пе за несесер от позлатено сребро, които също не бяха платени. От една разписка, издадена от някаква заложна къща в Триест, се виждаше, че една перла за връзка и една шуба с лутрена яка са били заложени за смешно малка сума. В портфейла, украсен с графска корона, наред със снимките на госпожа дьо Фонтанен, на Даниел и на Жени бяха поставени и надписаните фотографии от една виенска певица. За голяма своя изненада, между немските брошури, илюстровани с порнографски гравюри, госпожа дьо Фонтанен намери джобна библия, отпечатана на оризова хартия и овехтяла от употреба… Искаше й се да си спомня само за тази малка библия… Колко пъти, когато й даваше своите сърцераздирателни „обяснения“, при които майсторски извиняваше разпуснатия си живот, той бе възклицавал: „Много строго ме съдите, приятелко… Аз не съм толкова лош, колкото ме смятате!…“ Това беше истина. Само висшата сила знае тайната на всяко същество. Само тя знае през какви далечни пътища и за каква необходима цел всички човешки същества вървят към съвършенство…

Госпожа дьо Фонтанен стоеше, втренчила замъглен от сълзи поглед в ковчега, върху който вече капеха листата на розите.

„Не — каза си тя, развълнувана до дъното на сърцето си, — не, ти не беше изцяло отдаден на злото…“

Никол Еке, придружена от Даниел, влезе и това я изтръгна от съзерцанието й.

Никол беше ослепително красива; траурната рокля подчертаваше още повече нежния цвят на кожата й. Блясъкът на очите, вдигнатите вежди и лицето й, естествено устремено напред, й придаваха винаги вид на човек, който се притичва на помощ, готов да отдаде младостта си в жертва. Тя се наведе да целуне леля си и госпожа дьо Фонтанен й бе благодарна, задето не смути тишината с обичайните съболезнования. После Никол се доближи до ковчега. Остана няколко минути права пред него, отпуснала ръце, със сключени пръсти. Госпожа дьо Фонтанен я наблюдаваше. Молеше ли се тя? Или си припомняше картини от миналото, миналото си на срамежливо дете, минало, в което Жером бе заемал толкова място?… Най-после, след като постоя малко все така загадъчно неподвижна, младата жена се върна при леля си, целуна я отново по челото и излезе от стаята, последвана от Даниел, който през всичкото време бе стоял прав зад майка си.

Когато се озоваха в коридора, Никол се спря и попита:

— В колко часа утре?

— Ще тръгнем оттук в единадесет. Процесията ще отиде направо на гробищата.

Те бяха сами пред входа на павилиона, в сянката на вестибюла. Пред тях се простираше обляната в слънце градина; по края на лехите лежаха тук-таме оздравяващи болни, облечени в светли халати. Следобедът беше горещ, чудесен; въздухът бе неподвижен и лятото сякаш никога нямаше да свърши.

— Пастор Грегори ще прочете кратка молитва на гроба — обясняваше Даниел. — Мама не искаше никакво опело.

Никол замислено слушаше.

— Колко добре се държи леля Терез — пошепна тя. — Така храбро, така спокойно… Съвършена както винаги…

Той й поблагодари с приятелска усмивка. Очите й не бяха вече детски, но сините й зеници бяха запазили необикновената си яснота и израза на леност и доброта, които така го вълнуваше някога.

— Колко отдавна не съм те виждал! — рече той. — Щастлива ли си поне, Нико?

Погледът на младата жена, зареян някъде далеч в зеленината, бавно се откъсна и измина дълъг път, докато пак се спря на Даниел; мъчителен израз се изписа на лицето й. Той помисли, че Никол ще избухне в плач.

— Знам — пошепна Даниел. — И ти също, бедничка Нико, имаше своите грижи…

Едва сега той забеляза колко се бе променила Никол. Долната част на лицето й бе напълняла. Под лекия слой пудра, под изкуствената руменина на бузите прозираше леко поувехнало, посърнало лице.

— Но все пак, Нико, ти си млада, животът е пред тебе! Трябва да бъдеш щастлива!

— Щастлива? — повтори тя, свивайки рамене.

Той я гледаше учудено.

— Да, разбира се, щастлива. Защо не?

Младата жена отново зарея поглед в блесналата градина. След кратко мълчание, без да обърне очи, тя каза:

— Странно нещо е животът… Не намираш ли? На двадесет и пет години вече се чувствувам толкова стара… — Тя се поколеба: — И така сама…

— Сама ли?

— Да — отвърна тя, загледана някъде далеч. — Майка ми, миналото, младостта ми — всичко е вече далеч, далеч… Нямам дете… И никога няма да имам, свършено е. Не мога да имам деца…

Тя говореше спокойно, без отчаяние.

— Имаш мъжа си — подхвърли Даниел.

— Мъжа ми, да… Ние се обичаме с дълбока, здрава обич… Той е умен, добър… Прави всичко, което може, за да бъде животът ми приятен.

Даниел мълчеше.

Тя направи крачка към стената и се облегна на нея. Без да повиши глас, само повдигайки леко глава, сякаш бе решила да каже всичко, тя простичко поде:

— Е какво пък? Въпреки всичко, нали знаеш, ние нямаме много общо помежду си, Феликс и аз… Той е тринадесет години по стар. Никога не се е държал с мен като с равна… Впрочем към всички жени той проявява някакво бащинско чувство, малко снизходително, което проявява и към болните си…

Образът на Еке изникна пред Даниел: Еке с посивелите слепоочия, набраздени от дребни бръчки, с проницателните късогледи очи, със сдържаните, точни, отсечени движения. Защо се бе оженил за Никол? Може би както човек, минавайки, откъсва сочен плод? Или за да внесе в изпълнения си с труд живот малко от тази младост, от тази естествена грация, от която сигурно винаги е бил лишен.

— И освен това — продължаваше Никол — той си има свой живот, живота на хирург. Знаеш какво е това — той принадлежи на хората от сутрин до вечер… Повечето пъти обядваме и вечеряме в различни часове… Впрочем така е може би по-добре: когато сме заедно, нямаме много нещо да си кажем, нямаме какво да споделим… Нямаме еднакви вкусове, нямаме общи спомени, нямаме нищо общо… О, ние никога не спорим, никога нямаме ни най-малки недоразумения!… — Тя се разсмя. — Щом той изкаже някакво желание, каквото и да било, аз винаги казвам „да“. Винаги желая предварително всичко, което той желае… — Никол вече не се смееше. — Всичко ми е така безразлично! — промълви тя някак странно бавно.

Неусетно се бе отдръпнала от стената и бе започнала бавно да слиза по стъпалата. Даниел я следваше мълчаливо. Тя се обърна непринудено към него и му се усмихна.

— Искаш ли да ти разправя! — рече тя. — Тази зима той беше решил да направи нова библиотека за малкия салон и искаше да продаде едно малко махагоново бюро, което не знаеше къде да сложи. То ми беше останало от майка ми, но това ми беше безразлично; аз нямам нищо мое и не държа на нищо. Само че трябваше да изпразним малкото писалище. Беше пълно с книжа, които никога не бях поглеждала — цялата кореспонденция на родителите ми, стари тефтери със сметки, стари писма на баба ми, съобщения за женитби, писма от приятели… Цялото минало — улица Рен, Роайа, Биариц… Един куп стари неща, забравени истории, стари хора, отдавна умрели… Всичките ги прочетох, ред по ред, преди да ги хвърля в огъня… Петнадесет дни плаках над тях… — Тя отново се засмя. — Петнадесет прекрасни дни!… Феликс не подозираше нищо. А не би ме и разбрал. Той не знае нищо за мен, за детството ми, за спомените ми…

Те вървяха през градината, без да бързат. Тя сниши глас, когато минаха край болните.

— Засега върви още… Но понякога бъдещето плаши… Нали разбираш? Днес и двамата все още имаме заниманията си: той има болницата, срещи, пациенти; аз винаги имам работа из града, да ходя на гости; после отново се залових и с музика — свиря по малко на цигулка с приятелки. Няколко пъти седмично не вечеряме в къщи — положението на Феликс изисква да водим светски живот… Но какво ще стане по-късно? Когато той престане да работи? Когато няма да излизаме вечер? Това ме плаши… Какво ще стане с нас, когато остареем, когато ще трябва да седим един срещу друг по цели вечери пред камината?

— Ужасно е това, което казваш, бедна моя Нико — пошепна Даниел.

Тя избухна в бодър смях, сякаш младостта й неочаквано се събуди.

— Колко си глупав! — извика тя. — Аз не се оплаквам. Животът е такъв, това е всичко. Животът на другите не е по-добър от моя. Напротив, аз съм измежду най-щастливите… Само че ето на’ — когато сме малки, въобразяваме си разни неща… Вярваме, че ще живеем като в приказките…

Те наближиха градинската врата.

— Драго ми беше да те видя — рече Никол. — Чудесен си в тази униформа!… Кога ще свършиш службата?

— През октомври.

— Толкова скоро ли?

Той се засмя:

— Кратко ти се е видяло на тебе това време!

Тя се беше спряла. Слънчеви петна трептяха върху кожата й, правеха зъбите й да блестят и на места придаваха на косите й прозрачността на светла раковина.

— Довиждане — рече Никол, като му протегна сестрински ръка. — Кажи на Жени, че страшно съжалявам, задето не можах да я видя… Пък идната зима, като се върнеш в Париж, ще трябва от време на време да ми идваш на гости… от жалост към мен… Ще си побъбрим като стари приятели, ще се поровим из спомените си… Колко чудно… колкото повече остарявам, толкова повече се привързвам към миналото… Ще дойдеш, нали? Обещаваш ли?

Той впи за миг поглед в хубавите й очи, малко прекалено големи, малко прекалено кръгли, но кристалночисти и каза почти тържествено:

— Обещавам.

XXX

За първи път от неделя Жени престъпваше прага на клиниката; дотогава всеки ден правеше с Даниел кратка разходка из градината. Тя бе живяла като сянка сред живите четири безкрайно дълги дни в близост със смъртта, тъй нова за нея. Всичко, което се вършеше наоколо, й изглеждаше несвързано, непонятно, чуждо. Затова, щом брат й я настани в колата, щом се почувствува сама на слънчевия булевард, тя не можа да не изпита някакво облекчение. Но това впечатление трая само един миг. Преди дори колата да достигне до градската врата Шампере, тя бе усетила как в нея отново се поражда дълбоката неясна тревога, която я гнетеше от четири дни. Дори й се струваше, че тази тревога, потисната в клиниката от присъствието на чужди хора, застрашително се усилваше сега, когато беше останала сама.

Бе станало един часът, когато колата спря пред вратата.

Тя се помъчи да съкрати доколкото е възможно въпросите и съболезнованията на портиерката и бързо се качи в апартамента.

Там всичко бе в безпорядък. Вратите зееха като след бягство. В спалнята на госпожа дьо Фонтанен хвърлените върху леглото дрехи, обувките на пода, отворените чекмеджета създаваха представа, като че ли е извършен обир. Върху малката масичка, където се хранеха Жени и майка й — през последните години те нямаха прислужница, — още не бяха прибрани останките от прекъснатия обед. Всичко трябваше да се разтреби, за да не би на следния ден, когато се върнат от гробищата, този злокобен хаос да припомни на майка й жестоките минути, които бе прекарала там в неделя вечер.

Не знаейки откъде да почне най-напред, угнетена духом, Жени се прибра в стаята си. Тя сигурно беше забравила, когато бе излязла, да затвори прозореца и проливният дъжд от миналата вечер беше измокрил паркета; вятърът беше пръснал писмата по малкото писалище, съборил бе една вазичка и бе обрулил листенцата на цветята.

Жени стоеше права, гледаше тази безредица и бавно сваляше ръкавиците си. Правеше усилие да се съвземе. Майка й подробно бе обяснила какво да направи. Трябваше да вземе ключа от чекмеджето на писалището, да отвори килера в дъното на апартамента, да търси разни неща в шкафа, да отмества сандъци и куфари, за да намери зелената мукавена кутия, в която имало два черни шала и два воала от креп. Тя машинално откачи престилката, която слагаше сутрин, когато се занимаваше с домакинството, и я облече. Но силите й изневериха — трябваше да седне на края на леглото. Тишината на апартамента тегнеше на плещите й.

„Какво ми е, та съм така уморена?“ — запита се тя лицемерно.

Миналата седмица все още ходеше из същите тези стаи леко, сякаш окрилена от живота. Нима една седмица — нямаше дори и толкова, а четири дни бяха достатъчни да разрушат равновесието, което с такива усилия бе успяла да си възвърне?

Тя продължаваше да седи свита и някаква тежест притискаше тила й. Плачът би я облекчил, но този лек за слабите същества й бе непознат. Още като дете дори тя преживяваше скърбите си без сълзи, затаени, безплодни… Сухите й очи блуждаеха по пръснатите книжа, по мебелите, по украшенията на камината и най-после тя втренчи поглед в огледалото, привлечен, погълнат от заслепителния отблясък на силната светлина вън. И изведнъж там за миг се появи образът на Жак. Тя бързо скочи, затвори капаците на прозорците, затвори и самия прозорец, събра писмата, цветята и излезе в коридора.

Въздухът в килера беше душен. Горещината усилваше застоялата миризма на вълнени дрехи, на прах, на камфор, на стари вестници, изгорели от слънцето. Жени направи усилие и се покатери на едно столче, за да отвори прозореца. Заедно със свежия въздух отвън нахлу ярка светлина, която подчертаваше тъжния и грозен вид на натрупаните неща: празни куфари, неизползувани дюшеци, газени лампи, стари учебници, мукавени кутии, покрити със сиви валма от прах и умрели мухи. За да освободи ъгъла, където бяха натрупани куфарите, тя трябваше да обгърне с две ръце натъпкания със слама манекен, върху който бе нахлупен стар абажур. За миг изпита умиление пред тази претенциозна старина, чиито обшити с пайети волани бяха повдигнати от букетчетата изкуствени виолетки — през цялото й детство той висеше над пианото в салона. После смело се залови за работа: отваряше сандъци, бъркаше в преградки, като грижливо поставяше обратно торбичките с нафталин; от парливата му миризма ноздрите й залютяха и тя почувствува, че й призлява. Потънала в пот, останала без сили, Жени все пак се бореше срещу отпадналостта си, която я унижаваше, и упорито продължаваше работата си, защото тя поне я разсейваше.

Съвсем неочаквано, подобно на слънчев лъч, който пробива мъглата, една мисъл, ясна въпреки смътната си форма, я докосна в най-чувствителното място и тя изведнъж се спря: „Никога нищо не е загубено… Винаги всичко е възможно…“ Да, въпреки всичко тя беше млада, имаше пред себе си дълъг, неизвестен живот. Цял живот, неизчерпаем извор на възможности!

Това, което съзираше под тази банална мисъл, бе така ново, така опасно, че тя остана като замаяна. Внезапно разбра, че след като се бе отказала от Жак, тя успя да се излекува, да стане господарка на чувствата си единствено защото по онова време бе успяла да отпъди от себе си и най-слабата надежда.

„Нима ще започна отново да се надявам?“ Отговорът бе така безспорно положителен, че Жени започна да трепери. Опря рамо на закачалката. Остана няколко минути неподвижна, навела клепачи, в някакво състояние на летаргично вцепенение, почти безчувствена. Образи от сънища се редуваха пред нея: Жак след играта на тенис в Мезон, седнал до нея на пейката; тя ясно виждаше малките капчици пот, които овлажняваха слепоочията му… Жак, сам с нея, върви по горския път, близо до гаража, където бяха видели как смазват старото куче. Тя още чуваше развълнувания му глас: „Често ли мислите за смъртта?…“ Жак пред градинската вратичка, когато бе докоснал с устни сянката й върху заляната от лунна светлина стена. Още чуваше шума от стъпките му по тревата, когато той беше избягал в нощта…

Тя стоеше права, облегната, зъзнеща въпреки горещината. В душата й бе настъпила невероятна тишина. През високия прозорец шумовете на града достигаха до нея отдалеч, сякаш от друг свят. Как да утоли сега безумната жажда за щастие, която срещата с Жак бе разпалила в сърцето й от четири дни? Чувствуваше, че пак се разболява и тази болест щеше да трае, да трае… Този път тя нямаше да успее да се излекува, защото сама не желаеше да бъде излекувана

Най-тежкото беше, че е сама, вечно сама. А Даниел? Той я бе обкръжил с внимание и грижи през дните, които прекараха заедно в Ньойи. Дори тази сутрин, докато закусваха заедно в бюфета на клиниката, изненадан може би от разсеяния й вид, той бе хванал ръката й и бе пошепнал, без да се усмихва:

— Какво има, сестричко?

Но тя бе разтърсила глава уклончиво и бе оттеглила ръката си… О, колко бе страдала винаги от това — толкова обичаше по-големия си брат, а когато говореше с него, никога не можеше да намери онези думи, които биха премахнали веднъж завинаги преградите, издигнати помежду им от живота, от характерите им, може би от самата им близост! Не, Жени нямаше никого, комуто би могла да се довери. Никой никога не бе я слушал, не бе я разбирал. Никой никога не би могъл да я разбере… Никой ли? Може би той… Някой ден може би?… Дълбоко в сърцето й един нежен, таен глас пошепна: „Моят Жак…“ И лицето й пламна.

Тя се чувствуваше смазана, без сили. Малко студена вода би я освежила…

С предпазливи крачки, опирайки се с ръка о стените като слепец, тя отиде до кухнята. Водата в крана й се стори ледена. Тя намокри ръцете си, наплиска челото и очите си. Силите й се възвърнаха. Още малко търпение… Отвори прозореца и се облакъти на перваза. Блестяща на слънцето мараня, сякаш съставена от трептящи молекули, играеше над покривите. Локомотив свиреше яростно от Люксембургската гара. Колко пъти през последните седмици, докато завираше водата за чай, тя се бе облягала на прозореца през подобни следобеди, почти весела, като си тананикаше!… Почувствува копнеж по онази Жени от миналата пролет, онази оздравяваща и успокоена Жени… „Откъде да почерпя кураж, за да живея утре, вдругиден, през всичките дни в бъдеще?“ — запита се тя полугласно. Но тези думи, които й идваха наум, бяха шаблонни, възприети отвън и не разкриваха потайната истина на сърцето й. Откакто надеждата й се бе възвърнала, тя бе готова да страда… И внезапно Жени, която никога не се усмихваше, почувствува, видя ясно, сякаш стоеше пред огледало, как колеблива усмивка се очертава на устните й.

XXXI

През цялата сутрин и дори докато обядваше с двамата германци, Жак на няколко пъти се бе запитал: „Да отида ли да видя Даниел?“ И всеки път си бе отговарял: „Не, разбира се. Защо ще ходя?“

Обаче, когато излезе от ресторанта с Кирхенблат към три часа и премина площада пред Борсата, той зърна входа на метрото и си помисли: „Събранието на Вожирар почва чак в пет часа… Ако искам да отида в Ньойи, сега ще имам време… — Той се спря смаян: — Е, защо да не свърша тази работа, та поне да не мисля за нея…“ Без да се колебае, той остави германеца и изтича по стълбите на метрото.

Пред вратата на клиниката на булевард Бино той позна Виктор, шофьора на брат му, който пушеше до колата, застанал на края на тротоара.

„Предпочитам дори да мине така“ — каза си той при мисълта, че Антоан ще присъствува на разговора.

Но когато влезе в градината, видя брат си, който идваше насреща му.

— Ако беше дошъл по-рано, щях да те отведа в града с колата. Но сега бързам… Искаш ли да вечеряме заедно довечера? Не? Кога тогава?

Жак избягна въпросите му.

— Как да намеря Даниел? Искам да го видя… сам.

— Няма нищо по-лесно… Госпожа дьо Фонтанен не излиза от павилиона за покойниците, а Жени я няма.

— Няма ли я?

— Нали виждаш сивия покрив зад дърветата? Това е павилионът, където оставят мъртъвците. Даниел е там. Пазачът ще отиде да го повика.

— А Жени не е ли в клиниката?

— Не, майка й я изпрати да вземе някои работи от къщи… За дълго ли си в Париж?… Значи, ще ми телефонираш?…

Той излезе на улицата и изчезна в колата.

Жак тръгна към павилиона. Но изведнъж забави крачка. Безумен план изникна в главата му… Той се обърна, върна се при градинската врата и повика едно такси.

— Бързо — каза Жак с дрезгав глас, — на авеню Дьо л’Обсерватоар!

Той се взираше в дърветата, в минувачите и в колите, покрай които минаваше колата. Мъчеше се да не мисли. Съзнаваше ясно, че ако разсъди само за минута, не би предприел тази странна постъпка, която някаква тайна сила му заповядваше да извърши незабавно. Защо отиваше там? Сам не знаеше. Да се оправдае! Да не бъде вече онзи, който винаги постъпва погрешно! Трябваше да свърши с това, да свърши веднъж завинаги с едно обяснение!

Той спря колата при входа на Люксембургската градина и почти тичешком измина пътя до къщата на семейство Фонтанен, като си налагаше да не вдига очи към балкона и към прозорците, които някога толкова пъти бе гледал отдалеч. Изтича през вратата, прелетя като стрела край прозореца на портиерката, страхувайки се да не би Жени да е наредила да не пущат никого при нея.

Нищо не се бе променило. Стълбището, по което толкова често се бе изкачвал, бъбрейки с Даниел… Даниел по къси панталони, с книги под мишница… Площадката, където за първи път бе видял госпожа дьо Фонтанен онази вечер, когато се върнаха от Марсилия. И тя се бе навела към двамата бегълци, а единственият й упрек бе усмивката на сериозното лице… Нищо не се бе променило, нищо, нито дори звънецът на апартамента, чийто звук отекна в дълбочините на паметта му…

Тя ей сега ще се появи! Какво ще й каже?

Сгърчил ръка върху перилата, наведен напред, той се ослушваше… Никакъв шум зад вратата, никакви стъпки… Какво ли прави тя?

Той потърпя няколко минути и отново още по-плахо позвъни.

Същото мълчание.

Тогава бежешком слезе по стълбата до портиерската стая.

— Госпожица Жени е в къщи, нали?

— Не… Господинът сигурно знае, че горкият господин дьо Фонтанен…

— Да. Но знам също, че госпожицата е горе. Имам да й кажа нещо бързо…

— Госпожицата наистина се върна следобед, но пак излезе. Има най-малко четвърт час.

— О! — рече Жак. — Значи, е излязла?

Той изгледа тъпо, с втренчен поглед старата жена. Не би могъл сам да определи какво чувствува: голямо облекчение или болезнено разочарование.

Събранието на Вожирар започваше в пет часа. Да отиде ли? Вече не му се ходеше. За първи път нещо лично смътно заставаше между него и живота му на деец.

Изведнъж той взе решение: ще се върне в Ньойи. Стига само Жени да се е отбила някъде по пътя, той ще пристигне преди нея и ще я чака на тротоара пред клиниката… Безумен план, пълен с рискове… Но той беше готов на всичко само за да не остава повече в сегашното си състояние.

 

 

Но Жак не бе помислил за капризите на случайността. Слизайки от трамвая пред клиниката, докато се колебаеше как да постъпи, някой извика зад гърба му:

— Жак!

Даниел, който чакаше трамвая на другия тротоар, го бе забелязал и със смаяно лице пресече улицата.

— Ти ли си? Значи, още си в Париж?

— Върнах се вчера — измънка Жак. — Антоан ми съобщи новината…

— Той умря, без да се върне в съзнание — каза кратко Даниел.

Изглеждаше още по-смутен от Жак; дори някакъв израз на досада се изписа по лицето му.

— Имам среща, която не мога в никой случай да отложа — пошепна той. — Предложих на Лудвигсън да му продам няколко платна, понеже имаме нужда от пари, и той ще дойде днес в ателието ми… Ако знаех, че ще дойдеш да се видим… Какво да направим? Не искаш ли да дойдеш с мене? В ателието ще можем спокойно да си поговорим, докато чакаме Лудвигсън…

— Добре, щом искаш — отвърна Жак, като изведнъж се отказа от всичките си планове.

Даниел му благодари с признателна усмивка.

— Можем да повървим малко пеш. При укрепленията ще вземем такси.

Булевардът се разкриваше пред тях, блеснал от светлина. По сенчестия тротоар се вървеше леко. Даниел беше великолепен и смешен с лъскавата си каска, искряща на слънцето, и с развяващата се върху нея конска грива; сабята се удряше в краката му, докосваше шпорите и дрънкането й придаваше на походката му войнствен ритъм. Жак, потиснат от мисълта за войната, разсеяно слушаше обясненията на приятеля си. Идеше му да го прекъсне, да го сграбчи за лакътя и да му извика: „Нещастнико, не виждаш ли какво ти готвят!…“ Жестока мисъл мина през ума му и го накара просто да се закове на място: ако невъзможното стане, ако съпротивата на Интернационала не успее да спаси мира, този хубав драгун, изпратен като авангард някъде към границата в Лотарингия, може би ще бъде убит още първия ден… Сърцето му се сви и думите заглъхнаха в гърлото му.

— Лудвигсън ми каза: „Към пет часа“ — продължаваше Даниел. — Но аз искам да направя избор, преди той да дойде… Нали разбираш, трябва сам да се оправям с всичко — баща ми ни остави само дългове.

Той се засмя някак странно. Смехът му, словоохотливостта му, треперещият и същевременно рязък глас, всичко у него показваше нервност, която не му бе привична. Причините бяха много: изненадата, че пак вижда Жак, горчивият спомен от първата им среща, желанието да намери отново тона на някогашните им разговори, да си възвърне доверието на мълчаливия си другар с непринудени признания; освен това той бе щастлив да излезе извън болницата, да почувствува опиянението на прекрасния летен ден, да се разхожда с приятеля си след четирите дни, които бе прекарал затворен, очаквайки смъртта на баща си.

Жак до такава степен бе забравил, че на негово име е вложено някъде цяло богатство, че и през ум не му мина да предложи пари на приятеля си. Впрочем и Даниел не бе помислил за това, защото иначе не би споменал нито дума за паричните си затруднения.

— Дългове… И опетнено име — продължи мрачно той. — До края да трови живота ни!… Тази сутрин отворих едно писмо от Англия, изпратено до него; беше от някаква жена, на която обещал пари… Той се разхождаше из Европа и поддържаше по една жена на двата края на линията Лондон-Виена като някакъв кондуктор на спални вагони… О, малко ме е грижа за похожденията му! — добави той живо. — Но другото е отвратително.

Жак уклончиво поклати глава.

— Учудва ли те, че говоря така — поде Даниел. — Много ме е яд на баща ми. Не заради неговите женски истории. Не! Дори бих казал: напротив… Странно ти се вижда, нали? Той умря, без никога между нас да е съществувала и най-малката искреност, и най-малката размяна на мисли, на чувства. И дори да беше съществувала някаква близост помежду ни, тя сигурно щеше да бъде единствено на тази плоскост — жените, любовта… Може би защото и аз съм като него — поде той глухо, — съвсем като него. Неспособен съм да устоя на увлеченията; неспособен съм дори да чувствувам угризения на съвестта заради тях. — Той се поколеба, преди да добави: — Ти не си такъв, нали?

От четири години Жак също бе се поддавал на своите „увлечения“, но никога не го бе правил без угризения. Без сам да съзнава това, в едно затънтено кътче на съзнанието му още съществуваше нещо от детинското разграничаване между „чисто“ и „нечисто“, за което той така често някога споменаваше в споровете си с Даниел.

— Не — каза той. — Аз никога не съм имал смелостта… смелостта да се приема такъв, какъвто съм.

— Смелост ли е това? Напротив, може би е слабост… Или глупаво самодоволство… или каквото щеш друго… Струва ми се, че за известни характери като моя, нормалният режим, необходимият режим, ритъмът на живота им е да се спущат от едно желание към друго. Никога да не отказват това, което им се предлага! — заключи той с поривист тон, сякаш повтаряше някаква тайна клетва.

„За негов късмет той е хубав — каза си Жак, като галеше с поглед мъжествения волев профил, който се открояваше под каската. — За да говори човек за желанията си с такава увереност, трябва действително да не може да се устои на чара му, трябва да има навика сам да събужда желания… Може би той е имал други преживявания, различни от моите…“

Жак си спомни за първите любовни уроци в прегръдките на русата Лизбет, сантименталната елзасчанка, племенницата на леля Фрюлинг. Даниел бе научил по-рано любовните удоволствия в леглото на обиграното момиче, което го бе прибрало при себе си през нощта, когато бяха избягали в Марсилия. Дали различните начини, по които те бяха посветени в тайната на любовта, бяха оставили завинаги неизличими следи у тях? „Дали действително първото приключение «ориентира» младежа? — запита се той. — Или, напротив, това приключение е продиктувано от тайнствени закони, на които човек се подчинява през целия си живот.“

Сякаш отгатнал насоката на мислите му, Даниел извика:

— Ужасно сме склонни да усложняваме тези въпроси. Любовта ли? Въпрос на хигиена, драги мой, на физическа и душевна хигиена. Колкото до мен, аз приемам безрезервно определението на Яго. Спомняш ли си го? „It is merely a lust of the blood and a permission of the will…“ Да, любовта е това и ние не трябва да правим от нея нещо друго. Напор на жизнени сокове… Яго го казва добре: „Кипеж на кръвта със съгласието на волята…“

— Ти все още не си се отказал от старата мания да цитираш английски автори — забеляза Жак усмихнато. Нямаше никакво желание да спори за любовта… Той погледна часовника си. В редакцията на „Юманите“ новините на телеграфните агенции пристигаха не по-рано от четири и половина, пет часа.

Даниел забеляза този негов жест.

— О, имаме време — каза той, — но по-добре ще си поговорим в къщи.

Той повика едно такси.

В колата, за да поддържа разговора, Даниел продължи да говори за себе си, за успехите си в Люневил и в Нанси, като възхваляваше чара на краткотрайните приключения.

— Защо ме гледаш така? — запита той изведнъж, сякаш обхванат от стеснение. — Оставяш ме да бъбря… За какво мислиш?

Жак трепна. Още веднъж изпита изкушението да заговори с Даниел по въпросите, които го тормозеха. Но и този път се изплъзна.

— За какво мисля ли?… Ами… за всичко това.

И в настъпилото мълчание и двамата се запитаха с болка на сърцето дали образът, който бяха запазили един за друг, отговаряше още на действителността.

— Карайте по улица Сей — извика Даниел на шофьора. После се обърна към Жак: — Едва сега се сещам — ти не си виждал как съм се наредил, нали?

Ателието, което Даниел бе наел през годината, която предшествуваше постъпването му в казармата (Лудвигсън плащаше наема под любезния предлог, че Даниел държи там архивите на списанието), беше на последния етаж на една стара сграда с високи прозорци в дъното на застлан с плочки двор.

Каменното стълбище беше тъмно, изровено на места, и миришеше на старо, но бе доста обширно и украсено с перила от ковано желязо. Вратата на ателието, снабдена с шпионка, се отваряше с тежък ключ, който Даниел бе взел от портиерката.

Следвайки приятеля си, Жак влезе в обширна мансардна стая, осветена отгоре с голям прашен прозорец. Докато Даниел се суетеше наоколо, Жак с любопитство разглеждаше обстановката. Стените на ателието бяха боядисани гладко в сиво-бежово, без никакви други пъстри цветове. В дъното имаше две високи ниши, закрити с полудръпнати завеси: едната, боядисана в бяло, бе превърната в тоалетна стая; другата, тапицирана в помпейско червено, бе напълно заета от голямо ниско легло. В един ъгъл чертожна дъска, поставена на стойки, бе отрупана с книги, албуми и списания; над нея висеше лампа със зелен рефлектор. Под покривките, които Даниел бързо сваляше, бяха натрупани няколко статива на колелца и разнообразни столове. До стената, поставени между дълбоки преградки от небоядисано дърво, имаше рамки и картони, от които се виждаха само ръбовете.

Даниел избута пред Жак едно изтъркано кожено кресло.

— Седни… Искам да си измия ръцете.

Жак се тръшна върху креслото, чиито пружини изстенаха. Вдигнал очи към еркера, той гледаше множеството покриви, окъпани в топла светлина. Разпозна купола на Френския институт, камбанарията на „Сен-Жермен-де-Пре“, кулите на „Сен-Сюлпис“.

После се обърна към тоалетната стая и зърна Даниел между полуотворените завеси. Младежът бе сменил куртката си със синя пижама и седнал пред огледалото, с внимателна усмивка приглаждаше с ръце косата си. Жак бе така изненадан, сякаш бе разкрил някаква тайна. Даниел беше красив, но съвсем нямаше вид, че съзнава това; той държеше изящната си глава, чийто профил напомняше изображение на медальон, с такава мъжествена простота, че Жак никога не би могъл да си представи приятеля си самодоволно застанал пред огледалото. Изведнъж, докато Даниел се приближаваше към него, Жак помисли за Жени със силно вълнение. Братът и сестрата не си приличаха, но все пак и двамата бяха наследили от баща си същото грациозно телосложение, същата гъвкавост и стройност и това сходство в походката им веднага се хвърляше в очи.

Той живо стана и се отправи към преградките с рамките.

— Не — рече Даниел, като се приближи. — В този ъгъл са вехториите… Хиляда деветстотин и единадесета… Всичко, което рисувах през тази година, е все под чуждо влияние… Нали знаеш тази страшна фраза — мисля, че е от Хуислер, който говори за Бърн Джоунз: „Това прилича на нещо, което би могло да бъде много хубаво.“ Виж по-добре това — добави той, като измъкна няколко платна, на които бе нарисувано, с малка разлика в подробностите, все едно и също голо тяло. — Рисувах ги точно преди да вляза в казармата… Тези студии най-много ми помогнаха да разбера…

Жак помисли, че Даниел не е довършил фразата си.

— Да разбереш какво?

— Ами това… Този гръб, тези рамене тук… Мисля, че е много важно да избереш нещо плътно като това рамо, този гръб и да работиш върху него, докато започнеш да съзираш истината… простата истина, която разкриват солидните, вечните неща… Аз вярвам, че с цената на известно усилие, със старание и задълбочаване накрая винаги се открива тайната… разрешението на всичко… нещо като ключ към вселената… Така и това рамо, този гръб…

„Това рамо, този гръб…“ — чуваше Жак, като мислеше за Европа и за войната.

— Всичко, което съм научил — продължаваше Даниел, — винаги съм го извличал чрез упорито изучаване на един и същ модел… Защо да ги сменям? Човек изтръгва много повече от себе си, когато настойчиво се връща безброй пъти към една и съща изходна точка, когато винаги започва отново и отива по-далеч в една и съща посока… Ако бях романист, струва ми се, че вместо да сменям действуващите лица във всяка нова книга, бих се залавял все за тях, бих ги задържал безкрайно, за да ровя…

Жак враждебно мълчеше. Колко изкуствени, безполезни, несъществени му се виждаха тези естетически проблеми!… Той не можеше да разбере целта на съществуване като това на Даниел.

„Как ли биха го преценили в Женева?“ — запита се той и изпита срам заради приятеля си.

Даниел повдигаше платната едно по едно, обръщаше ги към светлината, хвърляше към тях бърз поглед с присвити зеници и после ги връщаше обратно. От време на време слагаше някое настрана, като го опираше с най-близкия статив.

— За Лудвигсън — измърморваше той.

После изведнъж вдигна рамене и процеди през зъби:

— Всъщност талантът не представлява почти нищо, макар че е необходим!… Важно е да работиш. Без труд дарбата си остава само фойерверк — заслепява за момент, но от него не остава нищо. — Като че ли със съжаление той сложи настрана едно след друго три платна и въздъхна. — Би трябвало да може човек да не им продава нищо и цял живот да работи, да работи.

— Ти все така дълбоко ли обичаш изкуството си? — запита Жак, който продължаваше да го наблюдава.

Тонът му показваше изненада, примесена с пренебрежение, и Даниел схвана това.

— Е, какво да се прави? — отвърна той примирително. — Не всички са надарени да бъдат хора на делото.

От предпазливост прикри истинската си мисъл. Всъщност той считаше, че по света има вече достатъчно хора на делото, които работят, за да ощастливят човечеството, и че в интереса на самото общество хората като него и Жак, които за щастие можеха да развият дарбите си и да станат артисти, трябваше да предоставят областта на практическата дейност на онези, които не можеха да вършат друго. В неговите очи Жак без съмнение бе изневерил на естествената си мисия. Струваше му се, че в недомлъвките и раздразненото държане на своя другар от юношеските години той намира потвърждение на преценката си: това държане показваше скрито неудовлетворение, съжаление на онези, които смътно съзнават, че не са изпълнили съдбата си и под маската на презрение и дързост високомерно прикриват спотаеното чувство, че са изменили на себе си.

Лицето на Жак беше останало сурово.

— Виждаш ли, Даниел — поде той, като наведе глава, поради което гласът му прозвуча глухо, — ти живееш затворен в твоята работа, като че ли не знаеш нищо за хората…

Даниел остави етюда, който държеше в ръка.

— За хората ли? — запита той.

— Хората са нещастни животни — продължи Жак, — измъчени животни… Ако човек отвърне очи от техните страдания, той може би би могъл да живее като тебе. Но щом веднъж дойдеш в допир с всеобщата мизерия, тогава става абсолютно невъзможно да водиш живот на артист… Разбираш ли ме?

— Да — отвърна бавно Даниел. Приближавайки се до големия прозорец, той се загледа за малко в покривите.

„Да — мислеше си той, — Жак, разбира се, е прав… Мизерията… Но какво може да направи човек? Всичко е така отчайващо… Всичко освен изкуството! — В този миг той се чувствуваше привързан по-силно от всякога към това чудесно убежище, в което бе имал рядкото щастие да приюти живота си. — Защо да поема на гърба си греховете и нещастията на света? Само бих парализирал творческите си сили, бих задушил дарбата си и никой не би имал каквато и да е полза от това. Аз не съм роден за апостол… И освен това — нека приемем, че съм някакъв изрод — винаги съм имал твърдото желание да бъда щастлив!

Това беше вярно. Още от детските си години той се стремеше да защищава щастието си от всички с може би наивното, но твърде добре осъзнато чувство, че това е главният му дълг към самия него. Труден дълг впрочем, дълг, който изискваше постоянно внимание: стига малко да се отклони човек и веднага ще си докара нещастие… А първото условие за неговото щастие беше независимостта му; и той добре знаеше, че човек не е в състояние да се отдаде на една обща кауза, без да пожертвува най-напред свободата си… Обаче Даниел не можеше да направи подобно признание на приятеля си. Трябваше да мълчи и да приеме презрителното осъждане, което бе прочел в очите на Жак.

Той се обърна, приближи се до гостенина си и след като го гледа няколко секунди внимателно и въпросително, забеляза:

— Напразно казваш, че си щастлив. — Жак не бе казал нищо подобно. — Напротив, ти изглеждаш… тъжен… измъчен!…

Жак се изправи. Сега вече трябваше да заговори! Изглеждаше, сякаш изведнъж бе взел отдавна отлагано решение и изразът на очите му бе така сериозен, че Даниел го изгледа слисано.

Но силното дрънкане на звънеца, от което затрептя въздухът, ги сепна.

— Лудвигсън — пошепна Даниел.

„Толкова по-добре — помисли си Жак. — Какъв смисъл има?…“

— Няма да ми отнеме много време, остани! — пошепна Даниел. — После аз ще те придружа…

Жак поклати глава в знак на отказ.

— Няма да си отидеш, нали? — каза умолително Даниел.

— О, да, ще си ходя вече.

Лицето на Жак бе каменно. Даниел му хвърли кратък поглед, пълен с отчаяние. После, чувствувайки, че всяко настояване е безполезно, направи обезсърчено движение и изтича да отвори вратата.

Лудвигсън носеше летен, добре прилепнал костюм от кремав шантунг, каквито се носеха на Лазурния бряг и върху който розетката на „Почетния легион“ се хвърляше в очи. Голямата му глава, която сякаш бе изваяна от белезникава пихтия, се издигаше над двойната гънка на шията, свободно обхваната от ниска яка. Черепът му беше заострен; очите — малко присвити; скулите — плоски. Дългата му уста с дебели устни приличаше на капан.

Той очевидно очакваше да разисква за цените между четири очи и едва доловимо се учуди, като видя, че Даниел не е сам. Но все пак почтително се приближи до Жак, когото веднага позна, макар че го бе срещал само веднъж.

— Очарован съм — рече той, като наблегна на буквата „р“. — Вече имах удоволствието да разговарям с вас преди четири години в антракта на руския балет, нали? Вие се готвехте тогава за Екол нормал, ако не се лъжа.

— Точно така — отвърна Жак. — Вие имате прекрасна памет.

— Вярно е — съгласи се Лудвигсън. Той сведе клепачите си, които бяха като на гущер, и се обърна към Даниел, сякаш му бе приятно сам да потвърди веднага похвалата на Жак. — От вашия приятел господин Тибо научих, че в стара Гърция — в Тива, ако се не лъжа — тези, които искали да заемат съдебна длъжност, трябвало да не са се занимавали с търговия поне десет години… Странно, нали? Добре си спомням това… Същата вечер научих от вас — добави той, като се обърна този път към Жак, — че във Франция при стария режим е било необходимо да притежаваш в продължение на най-малко двадесет години — как се казваше? — собствен герб, за да имаш право да носиш титла, нали?… — Той направи очарователен поклон и заключи: — Извънредно голямо удоволствие ми доставя да разговарям с образовани хора…

Жак се усмихна. После изведнъж реши, че трябва да си ходи и се сбогува с Лудвигсън.

— Значи — пошепна Даниел, който го придружи до вратата, — наистина не искаш да почакаш?

— Невъзможно ми е. Вече закъснях…

Жак избягваше погледа на приятеля си. Отново страшна мисъл му мина през ума и сърцето му се сви — Даниел на първа линия…

Те се стесняваха от присъствието на Лудвигсън и машинално си стиснаха ръце.

Жак сам отвори тежката врата и пошепна: — Довиждане. — И се спусна по тъмното стълбище.

На тротоара той се спря, вдъхна дълбоко въздух и погледна часовника си. Събранието на Вожирар бе отдавна свършило.

Беше гладен. Влезе в една фурна, купи си две кифли и един шоколад и тръгна пеш към Борсата.

XXXII

Тази вечер, петък, двадесет и четвърти юли, в кабинета на Гало и Стефани в редакцията на „Юманите“ се водеха песимистични разговори. Всички, които бяха говорили с Шефа, бяха доста обезпокоени. След внезапна паника на борсата трипроцентовият френски държавен заем бе спаднал на осемдесет франка и дори за кратко време на седемдесет и осем. Рентата не бе падала никога толкова ниско от 1871 година. Телеграмите от Германия съобщаваха за подобна паника и на берлинската борса.

Жорес бе отишъл отново този следобед в Ке д’Орсе и се бе върнал дълбоко загрижен. След това се бе затворил в кабинета си и бе работил, без да приема никого. Статията му за следния ден беше готова; знаеха само заглавието й, но то бе доста красноречиво: „Последна възможност за спасяване на мира“. Той бе казал на Стефани: „Австрийската нота съдържа страшно тежки искания. Човек се пита дали Виена не се стреми да ускори нападението и по този начин да направи невъзможно всяко посредничество на великите сили…“

Действително всичко сякаш бе дяволски съчетано, за да предизвика най-голямо объркване в Европа. Отговорните френски държавници бяха вън от страната до тридесет и първи юли; вероятно бяха научили новината на кораба, някъде между Русия и Швеция, и не са имали възможност да се съветват лесно нито с другите френски министри, нито със съюзните правителства. Берхтолд бе действувал така, че руският цар да научи за нотата едва след заминаването на френския президент; без съмнение той се е страхувал, че Поанкаре може да даде примирителни съвети. Кайзерът също беше на път по море; по тази причина дори и да бе искал, не би могъл веднага да посъветва Франц-Йосиф да бъде по-умерен. От друга страна, руските стачки, които бяха в разгара си, спъваха свободата на действие на руското правителство, както гражданската война в Ирландия връзваше ръцете на английското правителство. Освен това точно сега сръбското правителство се намираше в предизборна треска и повечето министри бяха на агитация из провинцията; дори Пашич, министър-председателят, не бил в Белград, когато била връчена австрийската нота.

Вече почваха да пристигат подробности по тази нота. Текстът, който бил предаден предишната вечер на сръбското правителство, беше съобщен днес на великите сили. Въпреки примирителните уверения, дадени неколкократно от Австрия — Берхтолд дори заявил на руския и на френския посланик, че неговите искания били възможно най-приемливите, — нотата ясно имаше характер на ултиматум, тъй като виенското правителство изискваше пълно приемане на неговите условия и бе определило срок за отговора — невероятно кратък срок от четиридесет и осем часа, — явно за да не позволи на великите сили да се намесят в защита на Сърбия. По тайни сведения, получени от австрийското външно министерство, които един виенски социалист, изпратен от Хосмер, бе донесъл на Жорес, тези опасения бяха напълно основателни: барон Гизл, австрийският посланик в Белград, едновременно с нареждането да предаде нотата бил получил и изрични инструкции да скъса дипломатическите отношения и да напусне веднага Сърбия, в случай че на следния ден, събота, в шест часа вечерта, сръбското правителство не приеме безрезервно австрийските искания. Тези инструкции даваха основание да се мисли, че ултиматумът е бил нарочно съставен в оскърбителна, неприемлива форма, за да се даде възможност на Виена да побърза с обявяването на войната. И други сведения потвърждаваха тези песимистични предположения. Повикан телеграфически, началникът на генералния щаб Хьоцендорф бе прекъснал летуването си в Тирол, за да се върне бързо в австрийската столица. Германският посланик във Франция фон Шьон, който прекарвал отпуската си в Берхтесгаден, бе пристигнал внезапно в Париж. Граф Берхтолд, след като разговарял с императора в Ишл, се бе отклонил от пътя си на връщане, за да се срещне в Залцбург с германския канцлер Бетман-Холвег.

По такъв начин всичко потвърждаваше впечатлението за една обширна, съзнателно нагласена машинация. Какво бе участието на Германия в нея? Германофилите хвърляха вината върху русите и обясняваха германското държане с факта, че Германия била внезапно научила за обезпокоителните планове на панславистите и за големите размери на военните приготовления, започнати в Русия. В берлинските правителствени среди инструкциите били да се твърди, че до този ден правителството не е знаело нищо за австрийските искания и че е научило за тях чрез съобщението, направено на всички други велики сили. Ягов, държавният секретар във Вилхелмщрасе, твърдял това, казваха, пред английския посланик. Всички обаче считаха, че текстът е бил съобщен на берлинското правителство най-малко два дни по-рано.

Трябваше ли да се вади заключение от това, че Германия безусловно поддържа Австрия и желае войната? Траутенбах, току-що пристигнал от Берлин — Жак го бе срещнал тази вечер в кабинета на Стефани, — отхвърляше това прекалено опростено заключение. Становището на Германия според него се обясняваше с факта, че военните среди в Берлин още разчитат на руската неподготвеност. Ако сметката им излезе вярна, тоест ако вследствие на наложената от обстоятелствата пасивност на Русия няма никакъв риск за общ конфликт, германските империи биха могли да си позволят всичко, защото ще бъдат напълно сигурни, че ще спечелят. Стига само да се действува бързо и енергично. Австрийските войски трябва да бъдат в Белград, преди силите от Тройното съглашение да имат време да се намесят и дори да обсъдят заедно положението. Едва тогава Германия ще се появи на сцената и никой няма да може да я обвини в съучастие или предумисъл. Тя ще предложи посредничеството си, за да се ограничи конфликтът, и ще вземе инициатива за преговори. За да спаси мира, Европа ще побърза да приеме германския арбитраж и без големи разисквания ще пожертвува интересите на Сърбия. Благодарение на Германия редът ще бъде наново възстановен и играта ще завърши в полза на германските империи: режимът на двойната монархия ще се закрепи за още дълго време и Тройният съюз ще отбележи нечуван дипломатически успех. Тези предположения относно тайния германски план бяха потвърдени от доверителни изказвания в средите на италианското посолство в Берлин.

Понеже повикаха Стефани при Шефа, Жак отведе Траутенбах в кафене „Прогрес“.

Малката зала беше шумна. Вечерните вестници и новините, донесени от редакторите на „Юманите“, предизвикваха противоречиви и страстни коментари.

Към девет часа оптимистичен лъх разведри атмосферата. Пажес бе поговорил няколко минути с Шефа и той бе му се видял малко по-спокоен. Жорес му казал: „Всяко зло за добро… Този австрийски ход ще накара европейските народи да излязат от пасивността си.“ От друга страна, последните телеграми даваха много доказателства за дейността на Интернационала. Социалистическите партии в Белгия, Италия, Германия, Австрия, Англия и Русия бяха в постоянна връзка с френската партия и готвеха обща манифестация от голям мащаб.

Току-що се бяха получили насърчителните уверения на германската социалистическа партия, която, така да се каже, гарантираше за миролюбивите намерения на правителството: нито Бетман, нито Ягов, а още по-малко кайзерът, твърдяха социалдемократите, нямало да се оставят да бъдат въвлечени във война; следователно можеше да се разчита на енергичната и ефикасна намеса на Германия.

От Русия също пристигаха ободряващи новини. При получаване на австрийската нота министерският съвет, свикан набързо под председателството на царя, решил да се направят бързи и настойчиви постъпки пред австрийското правителство, за да бъде продължен наложеният на Сърбия срок. Това ловко искане, което не засягаше спора по същество и се отнасяше единствено до второстепенния въпрос за срока, изглежда, нямаше да бъде отхвърлено от Виена. Следователно едно продължение, дори от два-три дни, можеше да даде на европейските дипломати време да се споразумеят върху една обща линия за действие. Впрочем, без да губи време, руското външно министерство беше започнало с разните посланици, акредитирани в Петербург, конкретни разговори, които не можеха да не дадат резултат. Почти едновременно една телеграма от Лондон дойде да потвърди тези първи надежди. Сър Едуард Грей, министър на външните работи, бе взел инициативата да подкрепи с целия си авторитет руските постъпки за продължаване на срока. Освен това той подготвял набързо проект за посредничество, към който искал да привлече Германия, Италия, Франция и Англия — четирите велики сили, които не са пряко заинтересовани в конфликта. Умерен проект, който не рискуваше да бъде отхвърлен, защото на масата на подобна арбитражна конференция съюзниците от двата лагера биха имали еднакъв брой представители — от една страна, Германия и Италия, които ще защищават австрийските интереси, и от друга, Франция и Англия, които ще представляват сръбските и славянски интереси.

Обаче към единадесет часа лоши предзнаменования започнаха да помрачават хоризонта. Най-напред се пръсна слух, че Германия била приела проекта на сър Едуард Грей по доста сдържан начин, което като че ли показваше, че тя не би се присъединила безусловно към инициативата за посредничество на другите велики сили. По-късно се узна от Марк Льовоар, който се завръщаше от Ке д’Орсе, че въпреки очакванията Австрия направо отказала исканото от Русия продължение на срока. Този акт изведнъж бе изтълкуван като признание за агресивни намерения и новината предизвика доста голямо вълнение.

Към един часа през нощта, когато повечето дейци вече бяха си отишли, Жак се върна в редакцията на „Юманите“.

В чакалнята Гало изпращаше двама социалистически депутати, които излизаха от кабинета на Жорес. Те бяха донесли поверително и обезпокояващо сведение: докато всички дипломатически канцеларии разчитаха на умиротворителната намеса на Берлин, фон Шьон, германският посланик, който току-що се бе завърнал в Париж, отишъл днес в Ке д’Орсе, за да прочете на Биенвеню-Мартен, временно изпълняващ длъжността министър на външните работи, декларацията на своето правителство; този неочакван документ бил написан със сух тон и звучал като предупреждение и дори като заплаха. Германия заявявала цинично, че „одобрява австрийската нота и по същество, и по форма“; давала да се подразбере, че европейската дипломация няма защо да се занимава с нея, че конфликтът следва да се ограничи между Австрия и Сърбия и че „никоя трета сила“ не трябва да се намесва в спора, защото „иначе можем да се опасяваме от най-сериозни последици“. Последната фраза ясно означаваше: „Ние сме решени да поддържаме Австрия и ако Русия се намеси в полза на Сърбия, ще бъдем принудени да обявим мобилизация; системата на съюзите ще влезе автоматически в действие и по този начин Франция и Русия ще се озоват пред възможността за война с Тройния съюз.“ Постъпката на Шьон като че ли внезапно разкри пристрастното и агресивно държане на германския империализъм и желанието му да сплаши противниците си, а това не предвещаваше нищо добро. Каква щеше да бъде френската реакция на това полуприкрито предизвикателство?

Гало и Жак останаха в чакалнята. Жак се готвеше да си ходи, когато една врата внезапно се отвори и Жорес се появи. Челото му лъщеше от пот, сламената му шапка бе килната на тила, беше отпуснал рамене, а очите му бяха скрити под веждите. Притискаше с ръка до хълбока чанта, натъпкана с книжа. Той хвърли върху двамата мъже разсеян поглед, отговори машинално на поздрава им, премина стаята с тежка стъпка и изчезна.

XXXIII

Госпожа дьо Фонтанен и Даниел бяха прекарали нощта на два стола един до друг пред ковчега. По настояване на брат си Жени бе отишла да си почине няколко часа.

Когато към седем часа младото момиче дойде при тях, Даниел докосна леко майка си по рамото.

— Ела, мамо… Жени ще остане тук, докато пием чай.

Гласът му беше нежен, но твърд. Госпожа дьо Фонтанен обърна към него умореното си лице. Тя чувствуваше, че всяка съпротива би била напразна. „Ще използувам случая — каза си тя, — за да му говоря за пътуването си в Австрия.“ После хвърли последен поглед към ковчега, стана и покорно последва сина си.

Закуската бе вече приготвена в тази стая в пристроената сграда, където Жени бе прекарала нощта. Прозорецът бе широко отворен към градината. При вида на лъскавия чайник, на маслото и на меда в стъклените купички лицето на госпожа дьо Фонтанен се озари от неволна и наивна усмивка. Сутрешната закуска с децата винаги беше за нея благословен час на деня, час на успокоение и радост, от който естественият й оптимизъм черпеше нови сили.

— Аз наистина съм гладна — призна тя, като се приближи до масата. — А ти, мое голямо момче?

Тя седна и машинално започна да маже масло върху хляба. Даниел я гледаше усмихнат. Почувствува се разнежен, когато видя в ярката светлина как малките й бели и пълнички ръце правят тези деликатни обредни жестове, споменът за които бе свързан със сутрешните закуски през детските му години.

Изобилната закуска извика у госпожа дьо Фонтанен смътни асоциации и тя прошепна:

— Толкова съм те мислила, мое голямо момче, през време на маневрите. Достатъчно ли ви хранеха?… Вечер, като ми дойдеше наум, че може би лежиш в сламата с измокрени от дъжда дрехи, просто се срамувах да си легна в леглото; не можех да заспя.

Той се наведе и докосна с ръка лакътя на майка си.

— Що за мисли, мамо! Напротив, след толкова месеци в казармата за нас беше развлечение да играем на война… — Докато говореше, наведен към нея, той си играеше със златната гривна, която тя носеше на ръката си. — И освен това, нали знаеш — добави той, — на маневри сержантите винаги намират легло при местните хора.

Даниел бе изрекъл тези думи, без много да му мисли; споменът за случайните любовни приключения през време на маневрите, когато ги разквартируваха по селата, му мина през ума и той изпита бегло стеснение, което госпожа дьо Фонтанен с присъщата си чувствителност неясно долови. Тя се стараеше да не гледа сина си.

Последва кратко мълчание. После тя плахо запита:

— В колко часа трябва да тръгнеш?

— Тази вечер в осем… Отпуската ми изтича в дванадесет часа през нощта, но достатъчно е утре сутрин на проверката да бъда в строя.

Тя си помисли, че погребението няма да свърши преди един и половина, че те ще се върнат в къщи към два часа и този последен ден с Даниел ще бъде много къс.

Той като че ли мислеше за същото нещо, защото каза:

— И днес следобед ще изляза; трябва непременно да отида на едно място.

По гласа му тя почувствува, че той крие нещо от нея, но този път неправилно изтълкува думите му. Защото малко небрежният му уклончив тон приличаше точно на тона, с който той някога, след като бе прекарал един час с нея пред камината, казваше, ставайки: „Извинявай, мамо, имам среща с другари.“

Той смътно долови подозрението й и веднага го разпръсна:

— Имам да осребря един чек… чек от Лудвигсън.

Това беше истина. Той не искаше да напусне Париж, без да остави тези пари на майка си.

Тя като че ли не го чу. Пиеше чая си както винаги на малки глътки, като се пареше, без да оставя чашата, а очите й леко се замъгляваха. Мислеше за заминаването на Даниел и й бе тежко на сърцето. Забравила бе за момент предстоящата погребална церемония. Но все пак нямаше защо да се оплаква — дълги месеци толкова бе страдала от отсъствието на сина си, а ето че сега той скоро ще се върне. През октомври ще си бъде в къщи. През октомври те отново ще заживеят тримата заедно. Спокойно бъдеще се разкриваше пред нея. Чувствуваше, че смъртта на Жером разведряваше хоризонта, макар че не искаше да си го признае. Отсега нататък тя ще бъде сама и свободна, обкръжена от двете си деца.

Даниел я гледаше с израз на загрижена нежност.

— Какво ще правите двете в Париж през тези летни месеци? — запита той.

Понеже бе притеснена за пари, госпожа дьо Фонтанен беше дала под наем вилата си в Мезон-Лафит на някакви чужденци за целия сезон.

„Ето подходящ момент да му говоря за моето пътуване“ — помисли си тя.

— Не се безпокой, мое голямо момче… Най-напред аз ще бъда много заета с ликвидацията на всички тези работи…

— Но аз се безпокоя за Жени, мамо… — прекъсна я той.

Макар че отдавна бе свикнал с мълчаливата въздържаност на сестра си, той бе поразен през последните дни от разстроеното лице и трескавия поглед на Жени.

— Тя наистина не е добре — заяви Даниел. — Има нужда от чист въздух.

Госпожа дьо Фонтанен остави чашата си върху чинийката, без да отговори. И тя бе забелязала нещо необикновено във вида на дъщеря си: някакъв замаян израз, сякаш бе омагьосана; странното й държане не можеше да се обясни само със смъртта на баща й.

Но за Жени госпожа дьо Фонтанен бе на различно мнение от Даниел.

— Жени е нещастна натура — въздъхна тя и с трогателна наивност добави: — Не умее да се доверява…

После добави с леко тържествения и изпълнен с уважение тон, с който говореше винаги по някои въпроси:

— Виждаш ли, всяко същество има своя дял от вътрешни изпитания, от борби…

— Да — съгласи се Даниел, но не я остави да продължи. — Но все пак ако Жени можеше да прекара известно време на планина или на море това лято…

— Нито морето, нито планината могат да й помогнат — заяви госпожа дьо Фонтанен, като поклати глава с упоритостта на благите души, когато са непоколебимо убедени в нещо. — Не здравето й е засегнато. Никой не може да направи нищо за нея, вярвай ми… Всяко същество е само в битките, които трябва да води, както ще бъде само в уречения ден, за да посрещне собствената си смърт… — Тя мислеше за самотния край на Жером и очите й се изпълниха със сълзи. Замълча за малко, после добави тихо, сякаш на себе си: — Само, с висшата сила.

— Ти именно с тези принципи… — започна Даниел. Лекото раздразнение караше гласа му да трепери. Той измъкна цигара от табакерата си и замълча.

— Какво с тези принципи? — запита изненадано госпожа дьо Фонтанен.

Тя го гледаше как рязко затвори табакерата си и започна да изчуква цигарата върху опакото на ръката, преди да я постави в устата си. „Същите движения като на баща му — помисли си тя. — Същите ръце…“ Приликата между ръцете им бе станала още по-поразителна сега, защото Даниел носеше на безимения пръст пръстена, който госпожа дьо Фонтанен бе свалила сама от ръката на Жером, преди да скръсти ръцете му завинаги; едрата камея мъчително й напомняше изящните мъжествени ръце, които живееха вече само в спомените й. Щом си припомнеше физическия облик на Жером, сърцето й се разтуптяваше както някога, когато беше на двадесет години… Но приликата между бащата и сина винаги извикваше у нея едновременно и сладко вълнение, и страшна тревога.

— Какво с тези принципи? — повтори тя.

— Исках само да кажа… — отвърна той. Колебаеше се, присвил вежди и търсейки думите си. — С тези принципи именно ти винаги оставяше… другите… да вървят сами, свободно, да ги води съдбата им. Не се намесваше дори когато пътят, който те следваха, явно беше лош, дори когато тяхната съдба можеше да им донесе само страдания в живота… както и в твоя живот…

Тези думи болезнено отекнаха в душата й, но тя отказваше да ги разбере и се престори, че се усмихва.

— Нима ще започнеш да ме упрекваш, че съм ти дала много свобода?

Даниел също се усмихна и като се наведе, сложи ръка върху ръката на майка си.

— Не те упреквам и никога няма да те упрекна в нищо, мамо, ти го знаеш — каза той с гальовен поглед. После, неволно заинатен, добави: — Освен това добре знаеш, че нямам пред вид себе си.

— О, мое голямо момче — рече тя неочаквано възмутена, — не е хубаво така!… — Засегната бе на най-болезненото си място. — Ти винаги си търсил случай да обвиняваш баща си!

Този спор няколко часа преди погребението беше съвсем неуместен. Даниел чувствуваше това и съжаляваше вече за думите си. Но недоволен от себе си, задето ги бе произнесъл, той глупаво й напомни дори още по-неприятни неща.

— А ти, горкичка мамо, винаги търсиш само да го оправдаваш и забравяш всичко, дори безизходното положение, в което ни е оставил!

Разбира се, тя имаше достатъчно основание да мисли като Даниел. Но в момента се стремеше само да защити паметта на бащата от строгостта на сина.

— О, Даниел, колко си несправедлив! — извика тя със задавен глас. — Ти никога не си разбирал истинската природа на баща си! — И с упорита разпаленост, както обикновено се защищават незащитими каузи, тя продължи: — Той не може да бъде упрекнат в нищо сериозно! В нищо! Имаше прекалено рицарски характер, беше прекалено благороден и доверчив, за да може да има успех в живота. Ето вината му! Беше жертва на порочни хора, на които не съумя да затвори вратата. Ето вината му, единствената му вина! И аз ще го докажа! Проявявал е неблагоразумие може би, „лекомислие, за което трябва да се съжалява“, както се изрази пред мен мистър Стелинг. Но това е всичко. Лекомислие, за което трябва да се съжалява!

Даниел не гледаше майка си. Устните му потръпнаха и той леко повдигна рамо, но се сдържа и не отговори. Въпреки взаимната нежност, въпреки желанието да си говорят с открито сърце те не можеха да бъдат откровени; още при първия допир скритите им мисли се сблъскваха и някогашните недоразумения отравяха дори и мълчанието помежду им… Той наведе глава и остана неподвижен, втренчил очи в пода.

Госпожа дьо Фонтанен мълчеше. Какъв смисъл имаше да продължава разговора, който от самото начало бе тръгнал зле? Тя имаше намерение да разкаже на сина си за срамното дело, започнато срещу мъжа й, за да може Даниел да разбере колко необходимо е пътуването й до Виена. Но пред това коравосърдечие, което я дразнеше, тя мислеше само за едно — как да оправдае Жером; а това намаляваше убедителността на съображенията, които би могла да изтъкне, за да обясни заминаването си.

„Няма какво да се прави — каза си тя. — Ще му пиша.“

Тягостното мълчание трая няколко минути.

Обърнал се към прозореца, Даниел съзерцаваше утринното небе, върховете на дърветата и пушеше с привидно естествено държане, което не заблуди майка му.

— Осем часът — пошепна госпожа дьо Фонтанен, чувайки часовника на клиниката. Тя събра трохите, паднали по роклята й, пръсна ги по перваза на прозореца, за да ги изкълват птиците, и добави със спокоен глас: — Ще се върна там.

Даниел стана. Срамуваше се от себе си и чувствуваше угризения на съвестта. Винаги когато ставаше свидетел на нежното заслепение на майка си, озлоблението към баща му нарастваше. Някакво чувство, на което не можеше да даде име, го бе винаги карало да осъжда тази прекалено снизходителна любов. Той хвърли цигарата си и се приближи до майка си със стеснителна усмивка. Както често правеше, мълчаливо се наведе, за да я целуне по челото, там, дето започваха преждевременно побелелите коси. Устните му познаваха мястото, ноздрите — топлия дъх на кожата. Тя отметна леко глава и хвана лицето му с две ръце. Мълчеше, но му се усмихваше и го гледаше дълбоко в очите; погледът и усмивката й, в които не бе останала и следа от упрека, сякаш казваха: „Всичко е забравено. Прости ми, че бях нервна. И не съжалявай за мъката, която ми причини.“ Той така добре разбра този ням език, че сведе два пъти клепачи в знак на съгласие. Тя понечи да се изправи и той й помогна да стане. Без да каже нищо, госпожа дьо Фонтанен се облегна на ръката му, за да слезе в подземието.

Той й отвори вратата и я остави да влезе сама.

Още от вратата уханието на розите, които вехнеха върху ковчега, примесено с хладния дъх на подземието, я удари в лицето.

Жени седеше неподвижна, с ръце на коленете.

Майката седна на предишното си място, до дъщеря си. Извади от чантата си, която висеше на облегалото на стола, една библия и я отвори наслуки. Тя казваше „наслуки“, но всъщност старата книга с начупен гръб винаги се отваряше на пасажите, с които тя най-усърдно бе хранила душата си. Тя прочете:

„… Кой ще отдели чистото от нечистото? Никой.

Дните на човека са определени, броят на неговите месеци е в твоите ръце; ти си му предписал граници и той не ще мине отвъд.

Отдръпни се от него, за да има той малко почивка, докато, подобно на наемен войник, завърши деня си…“

Госпожа дьо Фонтанен вдигна очи, замечта се за малко, после сложи книгата на скута си. Внимателният начин, по който пипаше, отваряше и затваряше библията, бе сам по себе си благочестив акт, акт на благодарност.

Тя бе възвърнала напълно спокойствието си.

XXXIV

Предната вечер, след като бе видял Жорес да се качва в едно такси и да изчезва в нощта, Жак бе отишъл в кафене „Ла Шоп“, където мнозина дейци често се заседяваха до късно през нощта. Запазеният за социалистите салон в кафенето на улица Федо имаше вход откъм двора и това позволяваше салонът да остане отворен дори след като затворят вратите към улицата. Споровете тази вечер бяха толкова оживени и продължиха толкова до късно, че Жак излезе оттам едва в три часа през нощта. Липсваше му воля да отиде в този късен час до площад Мобер, затова прекара нощта близо до Борсата в един подозрителен хотел. Едва легнал в леглото, той потъна в дълбок сън, който дори сутрешните шумове на този многолюден квартал не бяха успели да смутят.

Когато се събуди, слънцето вече печеше силно.

След като направи набързо сутрешния си тоалет, той излезе на улицата, купи вестници и изтича да ги прочете на терасата на едно кафене на булеварда.

Най-после печатът се бе решил да бие тревога. Процесът Кайо бе минал на втора страница и всички вестници съобщаваха с едри заглавия, че положението е сериозно, като наричаха австрийската нота „ултиматум“, а постъпката на Австрия — „безсрамно предизвикателство“. Дори „Фигаро“, който от една седмица посвещаваше всеки брой на пълния текст на дебатите по процеса Кайо, днес на първа страница съобщаваше с огромни букви като на плакат за „австрийската заплаха“; освен това цяла страница бе отделена на дипломатическото напрежение под обезпокоителното заглавие: „Война ли значи това?“ Официозът „Матен“ пишеше с войнствен тон: „Австро-сръбският конфликт е бил разгледан през време на посещението на председателя на републиката в Русия. Двойният съюз няма да се окаже неподготвен…“ Клемансо пишеше в своя вестник „Ом Либр“: „Никога от 1870 година досега Европа не се е намирала тъй близо до въоръжено сблъскване, чийто обхват не може да се измери.“ „Еко дьо Пари“ предаваше посещението на Фон Шьон в Ке д’Орсе: „Австрийският ултиматум бе последван от германска заплаха…“; и рубриката „Последен час“ завършваше с предупреждението: „Ако Сърбия не отстъпи, войната може да бъде обявена още тази вечер.“ Разбира се, ставаше дума за австро-сръбска война. Но кой би могъл да твърди, че ще може да се ограничи пожарът?… В уводната си статия Жорес не скриваше, че последната възможност за спасяване на мира беше да се унижи Сърбия и да се приемат оскърбителните австрийски искания. Според извадки от печата, публикувани днес, се виждаше, че и чуждите вестници са не по-малко песимистично настроени. На 25 юли сутринта, дванадесет часа преди изтичането на срока, наложен на Сърбия — както, според сведенията, които Жак бе донесъл от Виена, бил предсказал австрийският генерал, — цяла Европа се събуди внезапно обзета от паника.

Жак блъсна вестниците, които затрупваха масата, и изпи изстиналото си кафе. Не научи нищо ново. Но общата тревога звучеше някак си по-особено и драматично. Той продължаваше да седи на мястото си като замаян и погледът му блуждаеше по работниците и чиновниците, които слизаха от автобуса и тичаха както всеки ден всеки по работата си; но лицата бяха по-сериозни от обикновено и всеки от тях държеше в ръка разгънат вестник. За миг се почувствува обезсърчен. Самотата му тежеше непоносимо. Помисли за Жени, за Даниел, за погребението, което щеше да се извърши днес.

Стана живо и тръгна към Монмартр. Бе му дошло на ума да отиде на площад Данкур и да се отбие в редакцията на „Либертер“. Бързаше да се почувствува в борческа атмосфера.

Десетина души бяха дошли вече на улица Орсел, за да чуят последните новини. Броят от двадесет и пети току-що бе излязъл тази сутрин. Присъствуващите си разменяха прогресивни вестници. Вестник „Боне Руж“ бе посветил първата си статия на руските стачки. За повечето революционери размерът на работническите вълнения в Петербург беше една от най-сигурните гаранции за руския неутралитет, тоест за ограничаването на конфликта на Балканите. В редакцията на „Либертер“ всички единодушно критикуваха мудността на Интернационала и обвиняваха водачите, че правят компромиси с правителствата. Не беше ли сега момент да се нанесе големият удар, да се предизвикат с всички средства стачки в другите страни, за да се парализират едновременно всички европейски правителства? Единствен случай за масово въстание, което би могло не само да отстрани сегашната опасност, но и да ускори революцията с десетилетия.

Жак слушаше разговорите и се колебаеше да изкаже мнението си. За него руските стачки бяха нож с две остриета: те действително можеха да парализират войнствените стремежи на генералния щаб; но поставяйки правителството в безизходно положение, можеха също така да го накарат да прибегне до груба диверсия, като обяви военно положение, под предлог, че има опасност от война, и по този начин с безмилостни мерки да задуши бързо народното въстание.

 

 

Часовникът показваше точно единадесет часа, когато Жак се озова отново на площад Пигал. „Какво имах да правя днес в единадесет часа?“ — запита се той. Не можеше да си спомни. Събота, единадесет часа… Обхванат от внезапно безпокойство, той напрягаше паметта си. Погребението на Фонтанен… Но той нямаше намерение да присъствува… Вървеше озадачен, с наведена глава. „Не съм за пред хора… Не съм бръснат… Вярно, че като се мушна в тълпата… Много близо съм до гробищата «Монмартр»… Ако се реша, един бръснар за пет минути… Ще стисна ръката на Даниел, това ще бъде хубаво от моя страна… Ще бъде хубаво и не задължава с нищо…“

Той затърси с очи някоя бръснарница.

 

 

Когато пристигна на гробищата, пазачът на входа му съобщи, че процесията вече е минала и му посочи накъде трябва да върви.

Скоро забеляза между гробовете група хора, събрани около тесен параклис с надпис: „Семейство дьо Фонтанен“. Позна Даниел и Грегори, макар че бяха с гръб към него.

Дрезгавият глас на пастора се носеше в тишината:

— Бог каза на Мойсей: „Ще бъда с теб! Затова, грешнико, дори когато вървиш в долината на мрака, не се бой, защото бог е с теб!“

Жак заобиколи, за да види присъствуващите отпред. Слънцето падаше право върху лицето на Даниел, който, гологлав, стърчеше над останалите. До него стояха три жени, но лицата и на трите бяха скрити от черни воали. Първата беше госпожа дьо Фонтанен. Но коя от другите две бе Жени?

Пасторът, изправен, с щръкнали коси, с възторжени очи, вдигнал ръка със заплашителен жест, говореше ядно към ковчега от светло дърво, който лежеше на ярката светлина пред прага на гробницата.

— „Бедни, бедни грешнико! Твоето слънце залезе преди края на деня! Но ние не плачем за теб така, както тези, които са лишени от надежда. Ти се скри от полето на нашето зрение, но това, което изчезна за нашите материални очи, е само измамливата форма на твоята жалка материя! Днес ти блестиш, призован до Христа за велика, славна служба! Ти достигна преди нас до радостта на възшествието!… И вие всички, братя, които сте тук и които се молите около мен, укрепете вашите сърца с търпение! Защото възшествието до Христа е също така близко за всекиго от нас!… Отче, поставям душите ни в твоите ръце! Амин.“

Гробарите вдигнаха ковчега, разклатиха го и го спуснаха плавно с въжетата. Госпожа дьо Фонтанен, поддържана от Даниел, се наведе над зеещата яма. Жената зад нея сигурно бе Жени, застанала до Никол Еке… После трите жени, водени от един чиновник на погребалното бюро, се качиха безшумно в траурната кола, която чакаше на алеята и която веднага тръгна.

Даниел стоеше сам в края на тясната алея, стиснал под мишница каската си, която блестеше на слънцето. Видът му бе внушителен. Строен, грациозен, без следа от стеснение, макар и малко тържествен в държането си, той приемаше съболезнованията на присъствуващите, които бавно се точеха пред него.

Жак го наблюдаваше. Достатъчно му бе само да го гледа така, отдалеч, за да изпита както някога едно сладко и дълбоко чувство на топлота.

Даниел го бе зърнал и докато се ръкуваше, обръщаше от време на време към него очи, изпълнени с изненада и обич.

— Благодаря ти, че дойде — рече той. После се поколеба и добави: — Заминавам обратно тази вечер. Толкова бих искал да се видим още веднъж.

Гледайки приятеля си, Жак продължаваше да мисли за войната, за първите, които ще влязат в бой, за първите жертви…

— Чете ли вестниците? — запита той.

Даниел го погледна с недоумение.

— Вестниците ли? Не, защо? — После, като внимаваше гласът му да не прозвучи много настойчиво, запита: — Не би ли дошъл тази вечер да ми кажеш сбогом на Източната гара?

— В колко часа?

Лицето на Даниел светна.

— Влакът е в девет и тридесет… Да те чакам ли в бюфета в девет часа?

— Ще дойда.

Те се погледаха няколко секунди, преди да си стиснат ръка.

— Благодаря — пошепна Даниел.

Жак се отдалечи, без да се обръща.

XXXV

На няколко пъти тази сутрин Жак се бе питал как ли реагира Антоан на усложнената политическа обстановка. Той смътно се бе надявал да срещне брат си на погребението.

Реши да обядва набързо и да намине на улица Дьо л’Юниверсите.

— Господинът е още на масата — каза Леон, като поведе Жак към трапезарията. — Но аз току-що поднесох плодовете.

Жак се ядоса, когато, влизайки, видя, че Исак Щудлер, Жуслен и младият Роа седяха на масата около брат му. Той не знаеше, че те всеки ден обядват там. Антоан бе настоявал за това, защото по този начин имаше ежедневен контакт със сътрудниците си и след прекараната в болницата сутрин, и преди да започне следобедът, когато приемаше пациенти. Впрочем за тях също, тъй като и тримата не бяха женени, това представляваше икономия на време и значителна материална облага.

— Ще обядваш ли? — запита Антоан.

— Благодаря, обядвах вече.

Той обиколи голямата маса, стисна ръцете, които се протягаха към него, и преди да седне, запита, без да се обръща към никого специално:

— Четохте ли вестниците?

Антоан изгледа за миг брат си, преди да отговори, и погледът му сякаш признаваше: „Може би ти беше прав.“

— Да — отговори той замислено. — Всички сме чели вестниците.

— Откакто сме започнали обеда, само за новините говорим — призна Щудлер, като гладеше черната си брада.

Антоан се мъчеше да не издаде безпокойството си. През цялата сутрин бе чувствувал глухо раздразнение. Винаги бе имал нужда да живее в добре организирано общество, както имаше нужда от добре уреден дом, в който материалните въпроси се решават от съвестна пристуга, без него, и то по задоволителен начин. Готов бе да търпи известни пороци на режима, да затвори очи пред някои парламентарни скандали, както затваряше очи пред прахосничеството на Леон и дребните печалби на Клотилд. Но в никой случай съдбата на Франция не трябваше да му създава повече грижи, отколкото домакинската работа и готвенето. Не можеше да търпи мисълта, че политически сътресения биха могли да попречат на живота му и да осуетят плановете му за работа.

— Не мисля, че трябва да се плашим прекалено много. Колко работи преживяхме вече… Все пак ясно е, че тази сутрин в пресата се чува дрънкане на саби… Доста неочаквано дрънкане… и доста неприятно…

При последната дума Манюел Роа вдигна към Антоан младото си лице с черни очи.

— Дрънкане на саби, шефе, което ще чуят от другата страна на границата. И което сигурно ще вдъхне страх на прекалено лакомите съседи!

Наведен над чинията си, Жуслен вдигна глава, за да погледне Роа. После отново се върна към заниманието си: белеше крайно внимателно една праскова с нож и вилица.

— Това съвсем не е сигурно — обади се Щудлер.

— И все пак е вероятно — рече Антоан. — И може би дори е необходимо.

— Именно! — възрази Щудлер. — Политиката на сплашване е винаги опасна. Тя по-често може да вбеси противника, отколкото да го парализира. И аз мисля, че правителството прави сериозна грешка, като оставя да се разпространяват тези слухове и това… дрънкане на саби по цял свят.

— Мъчно може човек да се постави на мястото на отговорните хора — заяви Антоан с отмерен тон.

— Аз искам от отговорните хора да бъдат преди всичко благоразумни — отвърна Щудлер. — А да възприемем такова агресивно държане, е първото неблагоразумие. И да накараш народа да смята, че това държане е било необходимо, е вече второ неблагоразумие. Нищо не може да бъде по-опасно за мира, отколкото да оставиш да се загнезди в ума на хората мисълта, че ги заплашва война… Или дори, че една война е възможна!

Жак мълчеше.

— Колкото до мен — поде Антоан, без да гледа брат си, — аз отлично разбирам, че един министър, дори ако като човек осъжда войната може да бъде принуден да вземе известни агресивни мерки. И то просто по силата на факта, че е на власт. Ако човекът, който е поставен начело на една страна, за да бди за сигурността й, има усет към фактите и ако той счита, че заплашителната политика на съседните държави представлява реална опасност…

— И при това — прекъсна го Роа — човек не може да си представи държавник, който от прекалена лична чувствителност ще реши да избегне войната на всяка цена! Да стоиш начело на една страна, която представлява нещо в международната арена, която притежава колониални територии, колониална империя — това задължава да гледаш реално на нещата. И най-големият пацифист, щом стане министър-председател, трябва бързо да си даде сметка, че една държава не може да запази богатствата си, да защити собствеността си от апетитите на съседите без силна армия, която вдъхва уважение; една страна трябва от време на време да дрънка сабята си дори само за да напомни на останалия свят, че съществува!

„Да запази богатствата си — мислеше си Жак. — Ето че го казахме! Да запазим това, което притежаваме, и да си присвоим при случай това, което притежава съседът! Ето цялата капиталистическа политика, независимо от това дали става дума за частни лица или за нации… Частните лица се борят, за да си осигурят печалби; нациите — за да завладеят пазари, територии, пристанища. Като че ли няма друг закон за човешката дейност освен конкуренцията…“

— За нещастие — каза Щудлер — каквато и насока да вземат нещата утре, вашето дрънкане на саби рискува да има най-плачевни последици върху френската политика, както върху външната, така и върху вътрешната…

Говорейки, той се бе навел към Жак, сякаш да поиска мнението му. Зениците му имаха уморен, смущаващ блясък, който караше човек да обърне очи настрана.

Жуслен вдигна отново глава, за да погледне Щудлер; после погледът му мина по лицата на останалите. Той беше рус, с изящно благодушно лице, имаше орлов нос, малко дълъг и тъжен, дълга, хубаво очертана уста, която лесно се усмихваше, странни, продълговати, нежно сиви очи.

— Все пак — пошепна той разсеяно — всички вие, изглежда, забравяте, че никой не желае война! Никой!

— Сигурен ли сте, че е така? — запита Щудлер.

— Няколко старци може би я желаят — съгласи се Антоан.

— Няколко опасни старци, които си плакнат устата с красиви героични лозунги — подхвана Щудлер — и които знаят добре, че и през време на война ще могат да дърдорят колкото си искат, без никакъв риск, в тила…

— Опасността — подметна Жак с предпазлив тон, който не убягна на Антоан — е там, че почти навсякъде в Европа командните постове са в ръцете на тези старци.

Роа погледна Щудлер засмяно.

— Халифе, понеже вие не се боите от новите идеи, бихте могли да предложите като превантивна мярка това — в случай на мобилизация най-напред да се свикат всички стари набори! Всички старци на първа линия!

— Това не би било толкова глупаво — прошепна Щудлер.

Докато Леон поднасяше кафето, в трапезарията цареше мълчание.

— Впрочем има един начин, единственият начин да се избягнат почти сигурно войните — заяви Щудлер мрачно. — Радикален начин, който е напълно осъществим в Европа.

— И какъв е той?

— Да се иска народен референдум.

Жак бе единственият, който се съгласи, като кимна с глава.

Насърчен, Щудлер продължи:

— Не е ли нелогично, не е ли нелепо в нашите демокрации, където съществува всеобщо гласоподаване, обявяването на война да бъде предоставено на усмотрението на правителствата?… Жуслен казва: „Никой не иска войната.“ Тогава никое правителство в никоя страна не би трябвало да има правото нито да обявява, нито дори да приема война против изричната воля на мнозинството от гражданите! Когато се отнася до живота или смъртта на народите, най-малкото, което може да се каже, е, че допитването до самите народи е напълно основателно. И това допитване би трябвало да бъде задължително.

Когато се разпалваше, ноздрите на чипия му нос започваха да треперят, тъмни петна се появяваха на скулите му и бялото на големите му конски очи се наливаше с кръв.

— В това няма нищо химерично — продължи той. — Достатъчно би било всеки народ да задължи управниците си да прибавят допълнение от три реда към конституцията: „Заповед за мобилизация може да бъде издадена и война може да бъде обявена само след народен плебисцит, при който е получено мнозинство от три четвърти.“ Помислете си само, това би било законен начин, и при това почти абсолютно сигурен, да се предотвратят завинаги нови войни… В мирно време — и ние видяхме това добре във Франция — е възможно едно евентуално мнозинство да избере начело на правителството някой шовинист; винаги ще се намерят неблагоразумия хора, готови да си играят с огъня. Но в навечерието на една мобилизация, ако този политик е длъжен да се допитва до хората, които са го поставили на власт, не би се намерил нито един човек, който да му даде право да обяви война.

Роа се смееше мълчаливо.

Антоан, който беше станал, го докосна по рамото.

— Дайте ми кибрит, драги Манюел… Какво ще кажете вие за това? И какво би казал вашият вестник?

Роа вдигна към Антоан своя ясен поглед на добър ученик; той продължаваше да се смее с малко предизвикателен вид.

— Манюел — обясни Антоан, като се обърна към брат си — е усърден читател на „Аксион Франсез“.

— И аз го чета всеки ден — заяви Жак, като гледаше изпитателно младия лекар, който също го разглеждаше. — Там е събрана забележителна група от диалектици, чиито логически построения са често безупречни. За нещастие — по мое мнение поне — те почти винаги изхождат от погрешни предпоставки.

— Така ли мислите? — измърмори Роа през нос.

Той продължаваше да се усмихва дръзко и самодоволно, като че ли не желаеше да се приравни с профани и да разисква с тях неща, които вземаше присърце. Приличаше на дете, което иска да запази тайната си. В погледа му обаче от време на време проблясваше нахално пламъче. Най-после, сякаш преценката на Жак го беше накарала да се реши въпреки всичко да излезе от въздържаността си, той пристъпи към Антоан и рязко отсече:

— На мен, шефе, да ви призная, до гуша вече ми дойде от френско-германския проблем! Ето четиридесет години става, откакто ние и бащите ни мъкнем тези окови на краката си. Стига толкова. Ако е нужна война, за да турим край на този въпрос, добре, съгласен съм, нека почнем! Щом трябва да се стигне един ден дотам, защо да чакаме? Какъв смисъл има да отлагаме неизбежното?

— По-добре е винаги да отлагаме — каза Антоан усмихнато. — Една война, която вечно се отлага, прилича доста много на мир.

— Аз пък предпочитам да свършим веднъж завинаги. Защото поне едно е сигурно: след една война — ако победим, което е вероятно, а дори и да бъдем победени — въпросът най-после ще бъде решен окончателно в един или в друг смисъл и вече няма да съществува френско-германски проблем!… А към това — додаде той със сериозно лице — трябва да се прибави, че при сегашното ни състояние едно хубаво кръвопускане ще ни подействува отлично. Разплули сме се вече — четиридесет години мир не действува добре на духа на една страна! Ако духовното възраждане на Франция е възможно само с цената на война, има, слава богу, между нас неколцина, които са готови да се пожертвуват, без да скъпят кожата си!

Нямаше и следа от перчене на тона, с който той изказа тези думи. Искреността на Роа беше очевидна и всички я почувствуваха. Пред тях стоеше убеден човек, готов да даде живота си за това, което счита за истина.

Антоан го бе изслушал прав, с цигара между устните си, присвил очи. Без да отговори, той обгърна младежа със сериозен, ласкав поглед, примесен с тъга; храбростта винаги му харесваше. След това загледа за няколко секунди втренчено горящия край на цигарата си.

Жуслен се бе приближил до Щудлер и с палеца си, чийто нокът бе пожълтял и разяден от киселините, докосна няколко пъти гърдите на Халифа.

— Виждате ли, винаги достигаме до разграничението, което прави Минковски: синтоналните и шизоидните типове; тези, които приемат живота, и тези, които го отхвърлят…

Роа весело се изсмя.

— Тогава, значи, аз съм от синтоналните?

— Да. А Халифа пък е шизоиден. Нито вие, нито той някога ще се промени.

Антоан се беше обърнал към Жак. Той се усмихваше и гледаше часовника си.

— Нали не бързаш, шизоиде?… Ела за миг в моята бърлога…

— Много обичам това момче — каза той, като отвори вратата на малкия си кабинет и се отдръпна настрана, за да мине брат му. — Роа е здрава и благородна натура… пряма душа… Малко ограничен, съгласен съм — добави той, като забеляза, че Жак мълчи многозначително. — Седни. Искаш ли цигара?… Сигурно те ядоса малко, нали, но човек трябва да го познава, за да го разбере. Той има спортен темперамент и склонност към категорични твърдения. Винаги радостно и смело приема действителността, фактите. Отказва да използува улесненията, които ни дава аналитичният метод, макар че не му липсва критичен ум, поне в работата. Но той инстинктивно отхвърля съмнението, което парализира човека. И може би е прав… Според него животът не трябва да се състои в интелектуални спорове. Той никога не казва: „Какво трябва да мислим?“, а: „Какво трябва да направим? Как да действуваме, за да успеем?“ Аз добре виждам слабите му страни; но това са главно слабости на младостта. Ще му мине. Забеляза ли гласа му? От време на време още мутира като на момче; затова го пресилва, иска да говори с ниски тонове като големите хора…

Жак беше седнал. Слушаше, без да одобрява.

— По ми харесват другите двама — призна той. — Твоят Жуслен особено. Много симпатичен ми се вижда.

— О! — извика Антоан, като се смееше. — Този пък вечно живее в някакъв приказен свят. Истински темперамент на изобретател. Прекарал е живота си да мечтае за неща, които са на границата между възможното и невъзможното, в тази полуреална област, в която умове като неговия успяват понякога да направят открития. И всъщност доста открития е направило момчето. При това значителни. Ще ти разправя някой ден, когато имаме повече време… Роа е много забавен, когато говори за него. Той казва: „Жуслен винаги иска да гледа само телета с три крака и в деня, когато се реши да погледне някое нормално теле, ще помисли, че е открил чудо и ще се развика: «Знаете ли, че има и телета с четири крака!»“

Той се изтегна на дивана и скръсти ръце под тила си.

— Виждаш ли, доста добър екип съм си подбрал… И тримата съвсем различни, но са умове, които добре се допълват… Ти познаваш Халифа, нали? Той ми върши неоценима работа. Необикновена работоспособност има. И е извънредно надарено, това животно! Бих казал дори, че тъкмо това го характеризира — даровитостта му. В това се състои и силата му, и ограничеността му. Той разбира всичко без усилие. И всяко новопридобито познание заема място в мозъка му, сякаш в предварително определена преградка, така че в тиквата му винаги цари пълен ред. Но всякога съм чувствувал у него нещо особено, нещо неопределено, което сигурно се дължи на еврейския му произход… Не знам как да се изразя… Неговите хрумвания като че ли никога не излизат от него, сякаш не са действително неделима част от него. Това е извънредно любопитно. Той не си служи с мозъка си като с орган, който му принадлежи, а по-скоро като с инструмент… инструмент, дошъл от другаде, който някой му е дал назаем…

Докато бъбреше, той погледна часовника си и лениво свлече краката си от дивана.

„Но нали е чел вестниците! — казваше си Жак. — Значи, не е разбрал сериозността на заплахата? Или пък говори, за да избегне един откровен разговор?“

— В каква посока отиваш? — запита Антоан, като стана. — Искаш ли да те оставя някъде с колата?… Аз отивам в министерството… в Ке д’Орсе.

— О! — възкликна Жак заинтересуван, без да се мъчи да скрие изненадата си.

— Трябва да видя Рюмел — обясни Антоан, без да чака Жак да го разпитва. — О, не за да говорим за политика… Засега му правя по една инжекция всеки два дни. Обикновено той идва тук, но днес казал да ми телефонират, че е претрупан с работа и не може да излезе от кабинета си.

— Какво мисли той за събитията? — подхвърли Жак.

— Не знам. Имам намерение да го разпитам малко… Намини тази вечер, ще ти разправя… Или пък, ако искаш, ела с мене. Ще свърша за десет минути с него, а ти ще ме чакаш в колата.

Изкушен от това предложение, Жак помисли за миг и прие, като кимна с глава.

Преди да излезе, Антоан заключи чекмеджетата на бюрото си.

— Знаеш ли какво направих преди малко, като се върнах в къщи? — пошепна той. — Потърсих си военната книжка, за да прочета мобилизационното си назначение… — Той не се усмихваше вече. — За Компиен е… И то още първия ден! — добави той спокойно.

Двамата братя мълчаливо се спогледаха. След кратко колебание Жак каза сериозно:

— Сигурен съм, че тази сутрин хиляди хора в Европа са направили като тебе…

— Горкият Рюмел — подхвана Антоан, докато слизаха по стълбите. — Много беше преуморен тази зима. Трябваше да замине в отпуска тези дни. И после сигурно поради всички истории Бертло го е помолил да се откаже от почивката си. Тогава дойде при мен, за да му помогна да издържи на преумората. Започнах да го лекувам. Надявам се да успея.

Жак не го слушаше. Той тъкмо констатираше у себе си, че днес, без да може да си обясни, защо, отново беше започнал да чувствува към Антоан братска обич, пълна с топлота, но също така и с взискателност и незадоволство.

— О, Антоан — извика той спонтанно, — само да познаваше по-добре хората, масата, народа, който се труди, колко… по-различен щеше да бъдеш ти! — Тонът всъщност казваше: „Колко по-добър щеше да бъдеш!… Колко по-близо до мене… колко хубаво би било да можех да те обичам…“

Антоан, който вървеше пред него, се обърна с обидено лице.

— Мислиш, че не познавам хората ли? След като съм изкарал петнадесет години в болницата! Ти забравяш, че от петнадесет години всяка сутрин по три часа аз съм само с хора… Хора от всички среди: фабрични работници, хора от предградията… И аз като лекар виждам човека неприкрит с нищо, когато страданието е свалило маската му. Да не си мислиш, че моите наблюдения струват по-малко от твоите!

„Не — казваше си Жак, раздразнен и заинатен. — Не, това не е същото.“

 

 

Когато двадесет минути по-късно Антоан излезе от министерството и тръгна към колата, в която го чакаше Жак, лицето му бе загрижено.

— Вътре ври — измърмори той. — Сноват като луди от един кабинет в друг. Телеграми пристигат от всички посолства… Чакат с тревога текста на отговора, който Сърбия трябва да даде тази вечер… — Без да отговори на въпросителния поглед на брат си, той запита: — Къде отиваш сега?

Жак без малко не каза: В редакцията на „Юманите“, но се въздържа и отговори:

— В квартала към Борсата.

— Не мога да те закарам дотам, защото ще закъснея. Но ако искаш, ще те оставя на площада при Операта.

Щом седна в колата, Антоан продължи:

— Рюмел имаше измъчен вид… Тази сутрин в кабинета на министъра отдавали голямо значение на една полуофициална нота на германското посолство, в която се заявявало, че австрийската нота не била ултиматум, а само „искане на отговор в кратък срок“. Това, изглежда, в дипломатическия жаргон означава много нещо — от една страна, че Германия се старае да омаловажи сериозността на австрийската постъпка, а от друга, че Австрия не отказва да преговаря със Сърбия…

— Дотам ли се е стигнало? — рече Жак. — Значи, сега са се заловили да цепят косъма на две?

— Впрочем, понеже Сърбия като че ли била готова да капитулира безусловно, тази сутрин в края на краищата все пак бяха доста обнадеждени, обаче…

— Обаче?… — подкани го Жак нетърпеливо.

— Преди малко научили, че Сърбия мобилизирала триста хиляди души и че сръбското правителство, страхувайки се да остане в Белград, който е много близо до границата, се готвело тази вечер да напусне столицата и да се установи във вътрешността на страната. От това заключават, че сръбският отговор вероятно няма да бъде капитулация, както са се надявали, и че Сърбия има основания да очаква внезапно нападение…

— А Франция? Има ли Франция намерение да вземе някаква инициатива?

— Много естествено Рюмел не може да каже всичко. Но доколкото разбрах, като че ли днес между членовете на правителството преобладава мнението, че трябва да се покажем много твърди. И ако е нужно, открито да засилим военните приготовления.

— Все тази политика на заплахи!

— Рюмел казва — и човек чувствува, че днес инструкциите са такива, — че при създаденото положение Франция и Русия имат една-единствена възможност да спрат централните сили, а именно като се покажат решени на всичко. Той каза: „Стига само Франция или Русия да отстъпи — и войната ще избухне.“

— А те всички, разбира се, имат и тази задна мисъл: „И ако въпреки нашето заплашително държане войната избухне, нашите приготовления ще ни дадат известно предимство.“

— Без съмнение. И това ми се вижда напълно правилно.

— Но централните сили сигурно разсъждават по същия начин! — извика Жак. — Тогава къде отиваме?… Щудлер е прав: тази войнствена политика е най-опасна от всичко!

— Трябва да се осланяме на специалистите — отряза Антоан нервно. — Те сигурно знаят по-добре от нас какво трябва да се прави.

Жак вдигна рамене и замълча.

Колата се приближаваше до Операта.

— Кога ще се видим пак? — запита Антоан. — Оставаш ли в Париж?

Жак направи неопределен жест, който означаваше: „Не зная.“

Колата спря и Жак отвори вратичката. Антоан го потупа по лакътя:

— Слушай… — Той се колебаеше и търсеше думите си. — Нали знаеш — или може би не знаеш, — сега всяка втора седмица неколцина приятели се събираме у дома в неделя следобед… Утре Рюмел ще дойде към три часа за инжекцията си и обеща да остане, макар и за малко, с нашата компания. Ако ти е интересно да го видиш, считай се за добре дошъл. При сегашното положение от него могат да се научат доста неща.

— Утре в три часа ли? — рече Жак уклончиво. — Може би ще дойда… Ще гледам да дойда… Благодаря.

XXXVI

В редакцията на „Юманите“ не знаеха нищо повече от това, което Жак бе научил чрез Антоан от Рюмел.

Жорес бе заминал за двадесет и четири часа в департамента Рона, за да подпомогне приятеля си Мариус Муте в изборната кампания. Макар че отсъствието на Шефа през тези тежки часове внасяше известна обърканост между редакторите, все пак се чувствуваше полъх на оптимизъм. Чакаха отговора на ултиматума, без да се тревожат много. Разчитаха, че под натиска на великите сили Сърбия ще се покаже доста примирителна и Австрия няма да има никакъв повод да се счита оскърбена. Отдаваха голямо значение на неколкократните уверения, които германската социалистическа партия щедро даваше на френските социалисти. Наистина изглеждаше, че пред общата опасност между двете партии бе постигнато пълно разбирателство. Освен това отвсякъде пристигаха най-насърчителни сведения за огромните размери, които вземаше международното движение за мир. Инициативите срещу заплахата от война зачестяваха навсякъде. Разните социалистически партии в Европа непрекъснато разменяха мнения за съгласувано и енергично действие и мисълта за обща превантивна стачка като че ли все повече се оформяваше.

Излизайки от кабинета на Стефани, Жак се сблъска с Мурлан, който идваше да чуе последните новини. След като размениха няколко думи върху събитията, старият революционер бутна Жак в един ъгъл.

— Къде си на квартира, хлапако? Знаеш ли, че точно сега полицията си пъха носа във всички мебелирани квартири… Жерве има вече неприятности. Крабол също.

Жак знаеше, че стаята му на Ке дьо ла Турнел беше подозрителна за полицията; и макар че книжата му бяха в ред, не му се искаше много да има работа с префектурата.

— Послушай ме — посъветва го Мурлан, — не чакай! Пренеси се още тази вечер.

— Още тази вечер ли?

Впрочем това бе напълно възможно. Часовникът току-що бе ударил седем и половина, а той имаше среща с Даниел в девет. Но къде да отиде?

Мурлан се сети: един другар от „Етандар“, търговски пътник, щеше да замине за една седмица. Стаята му, която бе наел за цяла година, се намираше на последния етаж на една сграда на улица Жур, при Халите, точно срещу портала на църквата „Сент-Йосташ“ — стара тиха къща, която сигурно не фигурираше в списъците на полицията.

— Да отидем дотам — предложи Мурлан. — Само на две крачки е.

Другарят беше в къщи и въпросът се уреди веднага. След по-малко от час Жак пристигна с малкото багаж, който имаше. Часовникът показваше девет и няколко минути, когато той пристигна пред Източната гара. Даниел го чакаше отвън, пред входа на бюфета. Щом видя Жак, тръгна към него. Изглеждаше смутен.

— Жени е тук — каза той веднага.

Лицето на Жак пламна. Устните му се полуотвориха и той едва доловимо промълви: „О!…“ За миг няколко противоречиви плана му минаха през ума. Извърна глава, за да прикрие смущението си.

Даниел помисли, че приятелят му търси с очи девойката.

— Тя е на перона — обясни той. След това добави, сякаш за да се извини: — Поиска да ме изпрати до влака… Щеше да бъде некрасиво от моя страна да й кажа, че имаме среща; нямаше да смее да дойде. Аз току-що й казах, че те чакам.

Жак се бе съвзел.

— Тогава аз ще ви оставя — каза той живо. — Исках само да ти стисна ръка… — После се усмихна и добави: — Направих го вече. Сега ще бягам.

— О, не! — възрази Даниел. — Толкова неща има да ти казвам… Четох вестниците — добави той веднага.

Жак вдигна очи, но не отговори нищо.

— А ти какво ще правиш, ако има война? — запита Даниел.

— Аз ли? — Жак поклати глава, сякаш казваше: „Много дълго трябва да ти обяснявам.“

Той помълча няколко секунди, после, събрал всичката си надежда, заяви уверено:

— Война няма да има!

Даниел го гледаше внимателно.

— Не мога да те осведомя за всичко, което се готви — поде Жак. — Но вярвай ми, знам какво говоря. Сред народните маси в цяла Европа цари такова възбуждение и силите на социалистите са така обединени, че никое правителство не може вече да се чувствува достатъчно сигурно във властта си, за да хвърли народа във война.

— Тъй ли? — пошепна Даниел, явно неубеден.

Жак сведе за миг очи. Мислено си представи цялото положение. С някаква схематична яснота видя двете течения, които разделяха социалистическите партии във всички страни: левицата, настръхнала враждебно срещу правителствата, се стараеше все по-силно да въздействува върху масите и да ги разбунтува; и десницата, реформистите, които вярваха в ефикасността на дипломатическите канцеларии и се стремяха да сътрудничат с правителствата… Изведнъж се сепна, съмнение го докосна. Но той вдигна очи и с убеждение, което разколеба Даниел, повтори:

— Да!… Ти сигурно нямаш представа за сегашната мощ на работническия Интернационал. Всичко е предвидено. Всичко е подготвено за упорита съпротива. Навсякъде — във Франция, в Германия, в Белгия, в Италия… Най-малкият опит да почнат война ще бъде сигнал за общо въстание!

— Може би това ще бъде още по-ужасно от войната — плахо промълви Даниел.

Лицето на Жак се помрачи.

— Никога не съм бил привърженик на насилието — призна той след кратко мълчание. — И все пак възможно ли е да се колебае човек между евентуална европейска война и едно въстание срещу нея?… Ако е нужно да умрат няколко хиляди души на барикадите, за да се попречи на абсурдното избиване на милиони хора, в Европа все ще се намерят достатъчно социалисти като мене, които не биха се колебали.

„Какво ли прави Жени? — питаше се той. — Ако брат й се забави много, тя ще дойде…“

— Жак — извика внезапно Даниел, — обещай ми… — Той замълча, не смеейки да изрази мисълта си. — Страх ме е за тебе — пошепна той.

„Той е сто пъти повече изложен от мене на опасност, но нито за миг не мисли за себе си“ — помисли си Жак дълбоко трогнат и се опита да се усмихне.

— Повтарям ти: няма да има война!… Само че тревогата този път е сериозна и аз се надявам, че народите ще разберат предупреждението… Пак ще говорим за това някой ден, ако искаш… А сега ще те оставя… Довиждане.

— Не, не тръгвай още. Защо бързаш?

— Нали те чакат — пошепна Жак е усилие, като посочи с ръка неопределено към гарата.

— Придружи ме поне до вагона — помоли Даниел тъжно. — Ще кажеш добър вечер на Жени.

Жак потръпна. Хванат натясно, той тъпо гледаше приятеля си.

— Хайде ела — рече Даниел, като нежно му стисна ръката и извади от маншета на ръкава си един билет. — Взех ти перонен билет…

„Не бива да го слушам — казваше си Жак. — Това е направо идиотщина… Трябва да му откажа, трябва да избягам…“ И все пак някаква мекушавост, скрита дълбоко в него, го караше да следва приятеля си.

Чакалнята на гарата бе пълна с войници, пътници и колички за багажи. Беше събота вечер и много хора отиваха точно сега на летуване. Весела, шумна тълпа се трупаше пред гишетата. Те пристигнаха до оградата на перона. Под огромния стъклен покрив бе по-тъмно и в задимения въздух се носеше глъчка. Хората бързаха във всички посоки и шумът бе оглушителен.

— Нито дума за войната пред Жени! — извика Даниел в ухото на Жак.

Девойката ги бе забелязала отдалеч и веднага се бе обърнала бързо, преструвайки се, че не ги е видяла. С пресъхнало гърло, с вдървен врат, тя чувствуваше как двамата се приближават. Най-после брат й докосна рамото й. Тя събра сили в себе си, за да се завърти на пети и да се престори на изненадана. Даниел бе поразен от бледостта й. Тя се дължеше сигурно на умората, на вълнението от раздялата. А може би му се виждаше по-бледа поради контраста с черната рокля?

Без да погледне Жак, тя леко кимна с глава, но не посмя пред брат си да не му подаде ръка. После с отривист глас ясно изрече:

— Ще ви оставя насаме.

— Не, в никой случай! — извика Жак живо. — Аз ще… Впрочем аз не мога и да остана… Трябва да бъда преди десет часа в… много далече… на левия бряг на Сена…

До самите тях струя пара бликна изпод един вагон е пронизително пищене и заглуши думите му; блудкава мъгла ги обви цели.

— Тогава довиждане, драги мой — рече Жак, като докосна ръката на приятеля си.

Устните на Даниел се раздвижиха. Дали той отговори нещо? Полуусмивка, подобна на гримаса, издигаше ъгълчето на устата му; очите му, върху които каската хвърляше сянка, блестяха; в погледа му се четеше отчаяние. Той стискаше ръката на Жак с две ръце. После, като се наведе изведнъж, несръчно прегърна приятеля си и го целуна. Това се случваше за пръв път в живота им.

— Довиждане — повтори Жак. Без да съзнава ясно какво върши, той се отдръпна, хвърли към Жени поглед за сбогом, кимна с глава, усмихна се тъжно на Даниел и избяга.

Но когато премина гарата, някаква потайна сила го спря на края на тротоара.

В дрезгавината на здрача площадът се простираше пред него, осеян с електрически глобуси и пълен с коли — граница между два свята. Отвъд, готов да го погълне отново, го чакаше животът му на партиен деец; там го чакаше и самотата. Докато се бавеше от тази страна, до гарата, и други неща бяха възможни. Какви? Той сам не знаеше; и не искаше да си ги уясни. Струваше му се само, че ако премине този площад, ще отхвърли нещо, което съдбата му предлага, ще се откаже завинаги от някаква прекрасна възможност.

Той стоеше с подкосени крака и подло отлагаше мига, в който трябваше да вземе решение. Няколко празни коли за багаж бяха наредени покрай стената. Той избра една от тях и седна върху нея. За да обмисли какво да прави ли? Не. Той бе неспособен да разсъждава. Едновременно бе дълбоко разтревожен и останал без воля. Превил гръб, отпуснал ръце между коленете, с килната на тила шапка, загледан в земята, той дишаше шумно и не мислеше за нищо.

Сигурно, ако случайността не се бе намесила, щеше дълго да седи там неподвижен и после, след като си почине, щеше да дойде на себе си. Тогава, поддавайки се наново на трескавия ритъм на живота, щеше да изтича до редакцията на „Юманите“, за да научи текста на сръбския отговор… И цял един свят от възможности щеше сигурно да се затвори завинаги пред него… Но случайността се намеси: един носач имаше нужда от колите. Жак стана, погледна човека, после часовника си и странно се усмихна.

Почти със съжаление, сякаш се подчиняваше на случаен импулс, той влезе в гарата, без да бърза, взе си перонен билет, мина през чакалнята и се озова на перона.

XXXVII

Експресът за Страсбург не бе заминал. Трите фенера на последния вагон блестяха неподвижни. Даниел и Жени не се виждаха, загубени в тълпата.

Девет и двадесет и осем. Девет и тридесет. Водовъртеж раздвижи човешкия мравуняк на перона. Последните врати се захлопваха. Локомотивът изсвири. В бледата светлина на лампите с волтова дъга гъсти бели облаци се издигаха към стъкления свод. Върволицата осветени вагони трепна. Чуха се скърцания и няколко глухи удара. Жак, закован на място, бе втренчил очи в последния вагон, който не мърдаше още; най-после и той потегли. Трите червени светлинки започнаха да се отдалечават и релсите на линията се показаха. Влакът, който отнасяше Даниел, бавно изчезна в мрака.

„А сега?“ — каза си Жак, който добросъвестно вярваше, че още се колебае какво да направи.

Той се бе приближил до началото на перона и гледаше как тълпата започна да се отправя към изхода, след като влакът тръгна. Минавайки под електрическите глобуси, лицата на хората се оживяваха за миг, преди да изчезнат отново в дрезгавата светлина.

Жени…

Когато я зърна отдалеч, първото му желание бе да избяга, да се скрие. Но срамът не бе най-силното чувство у него в този миг. Той се приближи, за да застане на пътя й.

Тя идваше право срещу него. На лицето й още личаха следите от раздялата. Вървеше бързо, без да вижда нищо.

Изведнъж, на разстояние два метра от него, тя го забеляза. Жак видя как лицето й се сгърчи и бегла искра на уплаха разшири зениците й, както онази вечер, когато го беше заварила при Антоан.

Отначало не й мина през ума, че е имал дързостта да я чака; сметна, че по някаква случайност се е забавил на перона. Единствената й мисъл бе да отвърне очи и да избегне срещата. Носена от течението, тя трябваше да мине пред Жак. Почувствува, че той я гледа втренчено и едва тогава разбра, че бе застанал там, за да я причака. Когато се изравни с него, той машинално повдигна шапката си. Тя не отговори на поздрава му и навела глава, се насочи право към изхода, като се препъваше и се провираше между пътниците, които вървяха пред нея. Едва се сдържаше да не се затича. Имаше само една цел: да се отдалечи колкото е възможно по-скоро от него, да се слее с тълпата, да изтича до метрото и да се скрие там.

Жак се бе обърнал да я проследи с очи, но стоеше като закован на мястото си.

„А сега? — каза си той отново. Трябваше да вземе решение. Минутата беше съдбоносна… — Преди всичко не бива да я изпускам от очи!“

Той се спусна подир нея.

Пътници, носачи, коли запречваха пътя му. Трябваше да заобиколи цяло семейство, наклякало около багажа си; блъсна се в колело на велосипед. Когато потърси Жени с очи, тя беше изчезнала. Направи тичешком няколко завоя. Повдигаше се на пръсти, за да огледа с помътнели очи масата движещи се гърбове. Най-после по чудо разпозна черния воал и тесните рамене сред стадото, което напираше към изхода… Да не я изпуща из очи… да прикове поглед в нея!

Тя обаче имаше преднина. Докато Жак тъпчеше на място, задържан от тълпата, тя премина през вратичката, пресече чакалнята и зави надясно към метрото. Побеснял от нетърпение, той започна да се блъска с лакти, изтласка хората наоколо си, достигна до вратичката и се спусна по стълбата към метрото. Къде ли е тя? Внезапно я забеляза на дъното, при последните стъпала. С няколко скока той намали разстоянието помежду им.

„А сега?“ — каза си той за трети път.

Беше съвсем близо до нея. Да я заговори ли? Направи още една крачка и се озова точно зад нея. Тогава, със задъхан глас, той произнесе името й:

— Жени!

Тя мислеше, че е избягала от него. Този зов, неочакван като удар в гърба, я накара да се олюлее.

Той повтори:

— Жени!

Тя сякаш не го чу и полетя напред като стрела; страхът й даваше крила. Но сърцето й бе така натегнало, че й се струваше като онези огромни тежести, които човек мъкне понякога насън и които го парализират да не може да избяга.

В края на галерията пред нея се откриваше почти пусто стълбище. Тя се втурна надолу, без да се запита накъде води то. Перилата по средата на стълбите ги стесняваха наполовина. Тя забеляза долу вратичката на перона и чиновника, който дупчеше билетите. С трескава ръка започна да рови в чантата си. Жак проследи движенията й. Жени очевидно имаше билет, а той нямаше! Без билет няма да го оставят да мине. Ако тя достигне до вратичката, той ще я изпусне! Без да се колебае, той се засили, настигна я, мина пред нея и като се обърна, безцеремонно й препречи пътя.

Тя разбра, че е уловена. Краката й се разтрепериха, но застана пред него и го изгледа.

Той стоеше на пътя й с шапка на глава, зачервен, с разкривено лице, с безсрамен и втренчен поглед. Приличаше на престъпник или на луд…

— Искам да ви говоря.

— Не!

— Да!

Тя го гледаше, без да показва уплахата си; бледите й разширени зеници изразяваха само ярост и презрение. Накрая извика с тих, задъхан и дрезгав глас:

— Вървете си!

Няколко секунди те стояха неподвижни лице срещу лице, опиянени от упоритостта си, кръстосали погледи, изпълнени с омраза.

Те обаче запречваха тясното стълбище. Бързащи пътници се промушваха между тях, мърморейки, и после любопитно се обръщаха. Жени забеляза това. Тя се почувствува обезоръжена. По-добре да отстъпи, отколкото да продължава този скандал… Жак беше по-силен от нея и тя нямаше да може да избяга от неговите обяснения. Но поне нека не бъде тук, не под любопитните погледи на минувачите.

Обърна се рязко кръгом и тръгвайки обратно по същия път, бързо се изкачи по стъпалата. Той я последва. Изведнъж се озоваха извън гарата.

„Ако вземе такси или скочи в някой трамвай, и аз ще се кача с нея“ — каза си Жак.

Площадът беше силно осветен. Жени смело се спусна между колите. Той тръгна след нея. За малко не го блъсна един автобус и той чу ругатните на шофьора. Впил очи в бягащия силует, Жак пет пари не даваше за опасността. Никога не се бе чувствувал така сигурен в себе си.

Най-после тя достигна тротоара и се обърна. Той беше там, на няколко метра. Явно нямаше да избяга от него. Тогава Жени взе решение. Сега дори почти желаеше да има възможност да му извика, че го презира и да свърши завинаги с това. Но къде? Не в тази навалица…

Тя слабо познаваше този квартал. Един булевард водеше вдясно. Той гъмжеше от хора, но тя все пак тръгна по него напосоки.

„Къде ли отива сега? — питаше се Жак. — Това е вече глупаво…“

Чувствата му се бяха променили: смущение и жалост бяха изместили злобното възбуждение, което го бе обхванало преди малко.

Внезапно тя се поколеба. Вляво се откриваше тясна пуста уличка, върху която огромната фасада на едно здание хвърляше тъмна сянка. Жени нарочно влезе в нея.

Какво ли ще направи той? Чувствуваше, че се приближава. Ей сега ще й заговори… Напрегнала слух, с обтегнати нерви, тя се приготви още при първата му дума да се обърне и най-после да излее яда си.

— Жени… Моля ви за прошка…

Това бяха единствените думи, които не очакваше!… Този смирен и трогателен глас… Стори й се, че ще загуби съзнание.

Спря се и се облегна с ръка на стената. Доста дълго остана неподвижна, едва дишаща, със затворени очи.

Той не се приближаваше. Бе свалил шапката си.

— Ще ви оставя, ако искате… Отивам си веднага, без да прибавя нито дума. Обещавам ви…

Тя схвана смисъла на думите едва няколко секунди след като ги бе чула.

— Искате ли да си отида? — поде той полугласно.

„Не!“ — помисли си тя и изведнъж остана смаяна от себе си.

Без да чака да му отговори, той няколко пъти повтори съвсем тихо: „Жени…“ Гласът му бе така благ, така изпълнен със съчувствие, тъй плах, че звучеше като най-нежно признание.

Тя не се измами. Вдигна крадешком очи в тъмнината към разтревоженото му волево лице. Вълна на щастие стисна гърлото й.

— Искате ли да ви оставя? — запита той отново. Но сега интонацията му бе съвсем различна; беше сигурен, че тя няма да го изпъди, без да го изслуша.

Жени леко вдигна рамене и инстинктивно лицето й доби студен, презрителен израз; това бе единствената маска, която би могла да спаси гордостта й още няколко секунди.

— Жени, оставете ме да ви говоря… Трябва да ви говоря… Моля ви се… След това ще си отида… Елате до градинката пред църквата… Там поне ще можете да седнете… Ще дойдете ли?

Тя почувствува върху си настойчивия му поглед, който я смути още повече от гласа му. Той, изглежда, беше решил да й разкрие тайните си.

Тя нямаше сила да отговори. Но със сковано движение, сякаш още отстъпваше по принуда, се отдръпна от стената и изправена, втренчила поглед напред, тръгна като в унес.

Жак мълчаливо вървеше отстрани, една стъпка по-назад от нея. От време на време от девойката лъхаше свеж, едва доловим парфюм, който той вдъхваше заедно с топлия вечерен въздух. От вълнение и угризения очите му се овлажниха.

Едва тази вечер той бе готов да признае пред себе си каква смиреност и разкаяние, каква нужда от прошка и любов тайно късаха сърцето му, откакто отново беше срещнал Жени. Ще й каже ли това? Тя няма да му повярва. Досега бе проявявал само необузданост и грубост спрямо нея… Нищо никога не би могло да изличи обидата, спомена от това неприлично преследване.

XXXVIII

Те влязоха от горния край в малката градинка на тераси, която се намира пред църквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Долу по площад Лафайет нарядко минаваха коли. Около тях бе съвършено пусто, но сред окъпаната в спокойна светлина градинка нямаше нищо тайнствено.

Жак се насочи към най-осветената пейка. Жени го оставяше да я води и веднага седна някак решително; това непринудено държане бе престорено — тя седна, защото краката й не я държаха вече. Въпреки че до тях достигаше шумът на града, тя се чувствуваше обгърната от плътна тишина, наситена с електричество, като пред буря; нещо тържествено и страшно витаеше във въздуха; нещо, което не зависеше от нея, нито може би от него и което изведнъж щеше да връхлети върху им.

— Жени…

Този човешки глас й се стори като избавление. Той беше спокоен, благ и сякаш от него й ставаше по-добре.

Жак бе хвърлил шапката си на пейката и стоеше прав на известно разстояние от нея. Той говореше. Какво казваше?

— … Никога не можах да ви забравя!

Една дума едва не се отрони от устните й: „Лъжец!“ Но Жени мълчеше, вперила очи в земята.

— Никога! — повтори той убедено. После, след пауза, която й се стори много дълга, добави по-тихо: — И вие също, нали?

Тя неволно направи жест на негодувание.

— Да!… — продължи той тъжно. — Вие винаги сте ме мразили. Да, това е възможно. И аз мразя себе си заради това, което направих!… Но да забравим… не. Ние никога не сме преставали тайно да се браним един от друг.

Тя не можеше да издаде нито звук. И за да не би той да изтълкува погрешно мълчанието й, събра всичката енергия, която й бе останала, и отрицателно поклати глава.

Той изведнъж се приближи до нея.

— Вие сигурно никога няма да ми простите. Аз не се и надявам. Искам от вас само да ме разберете. И да ми повярвате, като ви казвам очи срещу очи, че когато преди четири години заминах, аз трябваше да постъпя така! Длъжен бях пред себе си, не можех да постъпя другояче!

В последните си думи той несъзнателно бе вложил трепета на бягството, на свободата.

Тя не мърдаше, вперила строг поглед в чакъла пред себе си.

— Какъв съм станал през всичките тези години… — започна той с уклончив жест. — О, не че искам да крия нещо от вас. Не! Напротив, най-дълбокото ми желание е да мога да ви кажа всичко, всичко…

— Но аз не ви питам за нищо! — извика Жени. Заедно със способността си да говори, тя си бе възвърнала и резкия тон, който я правеше недосегаема.

Последва мълчание.

— Колко далеч от себе си ви чувствувам в този миг — въздъхна той. И след нова пауза с обезоръжаваща простота призна: — А аз се чувствувам тъй близо, тъй близо до вас…

Гласът му отново зазвуча топло, предразполагащо… Внезапно Жени отново бе обхваната от страх. Съзна, че е сама с Жак в това отстранено място нощем. Направи движение, сякаш иска да стане, да избяга.

— Не — рече той, като я спря властно с ръка. — Не, изслушайте ме. Никога не бих посмял да дойда при вас след това, което направих. Но ето ви сега. Вие сте тук. От осем дни случайността ни среща… О, ако можехте да надникнете тази вечер дълбоко в душата ми! Заминаването ми, тези четири години и дори — чудовищно е това, което ще кажа, — дори всичката мъка, която съм могъл да ви причиня, имат такова малко значение за мен в този миг! Да, всичко е тъй малко пред това, което чувствувам… Всичко това е нищо за мен, Жени, нищо, защото вие сте тук и най-после мога да ви говоря! Вие не можете да отгатнете какво стана в мен онзи ден при брат ми, когато ви видях пак…

„В мен също!“ — помисли си тя неволно. Но в този миг си припомни тревогата си от последните дни само за да осъди слабостта си и да се отрече от нея.

— Вижте — продължи Жак, — не искам да ви лъжа, говоря ви, като че ли говоря на себе си: преди една седмица сигурно не бих посмял да кажа, че през последните четири години не съм престанал да мисля за вас. Може би сам не съм го съзнавал. Но сега го знам. Сега разбирам това мъчително нещо, което носех със себе си винаги и навсякъде — някаква дълбока носталгия, някаква рана. Това беше… Това беше вашето отсъствие, моят копнеж по вас. Това беше осакатяването, което сам си нанесох, раната, която не можеше да зарасне. Сега аз виждам всичко ясно благодарение на тази светлина, която бликна в мен изведнъж, откакто вие отново заехте своето място в живота ми.

Тя едва слушаше. Бе съвсем замаяна. В главата й шумеше от напиращата в артериите й кръв. Около нея всичко бе мъгляво и се олюляваше — и дърветата, и фасадите на къщите играеха пред очите й. Но щом вдигнеше за миг лице и очите й срещнеха очите на Жак, тя успяваше да издържи погледа му; мълчанието й, изразът на лицето й, държането на главата й сякаш казваха: „Кога ще престанете да ми причинявате такова зло?“

Той продължаваше да говори в звънката тишина:

— Вие мълчите. Не мога да отгатна мислите ви. Но все едно. Да, вярно е, почти ми е все едно какво мислите за мене! Така чувствувам, че ако ме изслушате, аз ще мога да ви убедя! Нима може да се отрече очевидното? Рано или късно вие ще разберете. Чувствувам, че имам силата и търпението да ви завладея отново… През цялото ми детинство моят свят бе устремен към вас; не можех да си представя бъдещето си другояче освен преплетено с вашето, дори въпреки волята ви. Въпреки волята ви, както и тази вечер. Защото вие винаги сте били малко… строга към мен, Жени! Характерът ми, възпитанието ми, резкостта ми, всичко в мен ви отблъсваше. Години наред вие отхвърляхте моите опити за сближение, защото ви вдъхвах някаква антипатия, която ме правеше още по-неловък, още по-антипатичен. Вярно ли е?

„Вярно е“ — помисли си тя.

— Но още по онова време вашата неприязън ми беше почти безразлична, както и тази вечер… Нима всичко това можеше да има някакво значение пред онова, което изпитвах? Пред онова тъй силно, тъй упорито чувство… и тъй естествено, тъй единствено, че доста дълго време аз дори не знаех или не смеех да го нарека с истинското му име. — Гласът му трепереше и той се задъхваше: — Спомнете си… Онова прекрасно лято… Нашето последно лято в Мезон… Нима не разбрахте през онова лято, че нашата съдба е предопределена? И че ние няма да й избегнем?

Всеки събуден спомен будеше нови спомени и я смущаваше така дълбоко, че тя отново изпита изкушение да избяга, за да не го слуша повече. И все пак слушаше, без да изпусне нито дума. И тя едва дишаше като него и напрягаше сили, за да сдържа дъха си от страх да не се издаде.

— Когато между две същества е изникнало това, което е между нас, Жени — това привличане, този обет, тази огромна надежда, — четири години, десет години могат да минат, но какво значение има? Това не се изличава… Не, не се изличава — поде той рязко и след това добави по-тихо, сякаш й доверяваше тайна: — Чувството расте и се вкоренява, без сам да знаеш как!

Жени се почувствува засегната в най-съкровеното кътче на душата си, сякаш той бе открил болезнено място, скрита рана, за която тя сама едва знаеше. Леко отметна глава назад и опря ръка на пейката, за да може да седи изправена.

— И вие сте все същата Жени, Жени от онова лято. Чувствувам го, не се мамя. Същата! Сама, както някога. — Той се поколеба. — И не сте щастлива… както някога!… И аз съм същият. Сам. Така сам, както някога… О, нашата самотност, Жени! Самотността на нашите две съществувания, които от четири години, всяко по свой път, затъват отчаяно в мрака. И изведнъж те се срещат! И биха могли така добре сега…

Той замълча за миг. После буйно поде:

— Спомнете си последния ден на септември, когато събрах всичката си смелост, за да ви кажа както тази вечер: „Трябва да ви говоря.“ Спомняте ли си? И онзи предобед на брега на Сена, когато оставихме велосипедите си в тревата?… И тогава аз говорех както тази вечер… И както тази вечер вие не отговаряхте… Но вие дойдохте. И ме слушахте, както ме слушате и тази вечер… Аз отгатвах, че сте съгласна… Очите ни бяха пълни със сълзи… И когато замълчах, ние веднага се разделихме, без да можем да се погледнем… О, каква тържественост имаше в това мълчание! Каква тъга! Но тъга лъчиста, излъчваща надежда!

Внезапно Жени се сепна и се изправи.

— Да — извика тя, — и три седмици след това!…

Сподавено хълцане заглуши думите й. Но тя несъзнателно използуваше гнева си, за да прикрие пред себе си замайването, което я обхващаше. Признанието в този вик на укор изведнъж помете останките от боязън и несигурност, които до този миг още съществуваха у Жак. Бурна радост го изпълни.

— О, Жени — подхвана той с разтреперан глас, — и това също, и това внезапно заминаване трябва да ви обясня!… Аз не искам да търся извинения. Поддадох се на някакъв пристъп на лудост. Но бях така нещастен. Учението ми, семейният ми живот, баща ми… и още нещо друго…

Той мислеше за Жиз. Би ли могъл още тази вечер?…

Струваше му се, че върви пипнешком покрай пропаст.

— И друго нещо също… — повтори той съвсем тихо. — Ще ви обясня всичко. Искам да бъда искрен с вас. Съвършено искрен. Но това е толкова мъчно! Когато човек говори за себе си, колкото и да се старае, никога не казва цялата истина… Тези бягства, тази нужда да се освободя, като разбия всичко — това е нещо ужасно, нещо като болест… Цял живот съм се стремил към спокойствие, към ведрина! Винаги съм си въобразявал, че съм жертва на другите и че ако се откъсна от тях, ако успея да започна напълно нов живот, някъде далеч от тях, най-после ще достигна това спокойствие, тази ведрина! Но слушайте, Жени: днес съм сигурен, че ако на света има същество, което би могло да ме излекува, да ме задържи, това сте вие!

Тя за втори път се обърна към него със същата буйност.

— Нима успях да ви задържа преди четири години?

Той имаше впечатление, че се сблъсква с нещо твърдо в нея, нещо, което винаги щеше да остане там. Също така и в миналото, дори в тъй редките часове, когато техните противоположни натури сякаш се разбираха за миг, и тогава той непрекъснато се натъкваше на тази скрита твърдост.

— Вярно е… Но… — Той се поколеба. — Но ще се осмеля да кажа всичко, което мисля: какво направихте вие дотогава, за да ме задържите?

„О — помисли си тя изведнъж, — сигурно бих се опитала да направя нещо, ако знаех, че той иска да замине!“

— Разберете ме добре: не се стремя да смекча вината си. Не. Искам само… — Неговата усмивка, кроткият му глас сякаш предварително искаха прошка за това, което щеше да каже. — Какво бях получил от вас? Толкова малко!… От време на време някой не толкова строг поглед или по-малко сдържаност. Понякога една дума, която показваше малко доверие. И това беше всичко. И то след колко недомлъвки и откази! Вярно ли е? Дадохте ли ми някога вие и най-малкото насърчение, което да бъде в противовес на моя болезнен стремеж към неизвестното?

Тя беше твърде честна, за да не признае справедливостта на упрека; и то до такава степен, че в този миг сигурно би изпитала облекчение, ако можеше и тя на свой ред да обвини себе си. Но Жак седна до нея и тя изведнъж се скова.

— Аз не съм ви казал още цялата истина…

Той пошепна последните думи с различен глас, разтревожен и сериозен и същевременно така решителен, че тя се разтрепери.

— Как да ви обясня нещо толкова… И все пак днес не искам да скрия никаква тайна, никаква… В онзи миг имаше друг човек в живота ми. Едно нежно, очарователно същество… Жиз.

Тя почувствува как сякаш остър нож се заби в сърцето й. Въпреки това обаче непосредствеността на това признание, което той би могъл и да не й направи, я трогна тъй силно, че тя почти забрави болката си. Той не криеше нищо от нея, тя можеше да се осланя на признанията му! Някаква огромна радост я изпълни. Интуитивно усети, че се приближава до освобождението си, че най-после ще може да се откаже от нечовешката съпротива, която я задушаваше.

В момента, когато името на Жиз бе на устните му, той трябваше да потисне някакъв странен зов, някакъв прилив на смътна нежност, която отдавна смяташе за угаснала в сърцето си. Но това трая само за миг: последният пламък на огън под пепелта, който може би бе чакал тази вечер, за да изгасне окончателно.

Той продължи:

— Как да обясня това, което изпитвах към Жиз? Думите изопачават нещата… Някакво привличане, несъзнателно, повърхностно привличане, което се дължеше на спомени от детството ни… Не, не казвам всичко… Не искам да се отрека от нищо, не трябва да бъда несправедлив към това, което е минало… Нейното присъствие бе единствената ми радост в къщи. Тя е прекрасен човек, знаете ли… Топло сърчице, пълно с безрезервно доверие… Тя би трябвало да ми е като сестра… Но — поде той с глас, който звучеше задавено в края на всяка фраза — аз съм длъжен да ви кажа истината, Жени; в това, което чувствувах към нея, нямаше нищо… братско. Нищо… чисто! — Той замълча, после съвсем тихо прибави: — Вас обичах аз с братска любов, с чиста любов. Вас обичах като сестра… като сестра!

Така мъчително бе за него да възкресява тези спомени тази вечер, че изведнъж нервите му не издържаха. Хълцане, което не бе предвидил, нито можеше да заглуши стисна гърлото му. Наведе глава и скри лице в ръцете си.

Жени изведнъж бе станала права и бе направила крачка настрана. Тази неочаквана слабост я изненада неприятно, но същевременно я развълнува. За първи път тя се запита дали упреците, които му бе правила досега, не са били несправедливи.

Той не я бе видял, че става. Когато забеляза това, Жак помисли, че Жени иска да го остави и да избяга; но не направи никакво движение и приведен, продължаваше да плаче. Дали в този миг на душевно раздвоение, отчасти подсъзнателно, отчасти нарочно предизвикано — той не долавяше интуитивно, че сълзите могат да му помогнат?

Жени не се отдалечаваше. Стоеше на мястото си изумена. Скована от свенливост и гордост, но тръпнеща от състрадание и нежност, тя се бореше отчаяно със себе си. Най-после успя да направи една крачка, крачката, която я отделяше от Жак.

Тя различаваше на височината на коленете си наведената глава, скрита в ръцете. Тогава несръчно протегна ръка: пръстите й докоснаха рамото на Жак и то потръпна. Преди да може да се отдръпне назад, той хвана ръката й и задържа девойката пред себе си. Леко притисна чело до роклята й. Този допир я изгаряше. Едва доловим вътрешен глас й напомни за последен път, че потъва в страшна пропаст, че постъпва погрешно, че не бива да обича именно този младеж… Тя се сгърчи, вдърви се, но не се отдръпна назад. Със страх и блажена наслада прие неизбежното, прие съдбата си. Сега вече нищо не можеше да я спаси.

Той простря ръце, сякаш щеше да я прегърне, но се задоволи само да сграбчи облечените й в ръкавици ръце. Тя го остави да държи ръцете й. Той я притегли до пейката и я накара да седне.

— Само вие… Само вие можехте да ми дадете това вътрешно спокойствие, което никога не съм познавал и което тази вечер намирам благодарение на вас.

„И аз също — каза си тя, — и аз също…“

— Може би вече някой ви е казал, че ви обича — поде той с беззвучен глас, но който все пак се стори на Жени достатъчно звънлив, за да достигне до ушите й, да проникне в нея и да предизвика в душата й хаос, едновременно мъчителен и чудесен. — Но аз съм сигурен, че никой няма да може да ви даде чувство, подобно на моето, тъй дълбоко, тъй отдавнашно, останало тъй живо въпреки всичко.

Жени не отговори. Вълнението бе изчерпало силите й. С всеки изминат миг тя чувствуваше, че той все повече и повече я завладява и че колкото повече отстъпва пред любовта му, толкова повече той й принадлежи.

— Може би сте обичали някого другиго — повтори той. — Аз не зная нищо за живота ви.

Тя вдигна към него бледите си учудени очи, които бяха тъй чисти, че в този миг Жак би дал всичко на света, за да изличи спомена от този въпрос.

Простичко, с уверения и наивен тон, с който би констатирал някое безспорно физическо явление, той заяви:

— Никое човешко същество не е било обичано така, както ви обичам аз… — После след кратка пауза добави: — Чувствувам, че целият ми живот досега е минал в очакване на тази вечер.

Жени не отговори веднага. Но най-после с гърлен глас, който досега той не бе чувал у нея, тя пошепна отривисто:

— И аз също, Жак.

После се облегна на гърба на пейката и остана неподвижна, отметнала леко назад глава, с широко отворени в тъмнината очи. За един час се бе променила повече, отколкото за десет години: увереността, че той я обича, бе преобразила душата й.

Всеки от тях усещаше до рамото и до ръката си живата топлина на другия. Сломени, мигайки с очи, развълнувани и объркани, те мълчаха, изплашени от уединението си, от тишината, от нощта; изплашени от щастието си, сякаш то не беше извоювана победа, а преклонение пред тъмни, непознати сили.

Изведнъж в спрялото време часовникът на църквата над тях изпълни пространството с отсечени, настойчиви удари.

Жени направи усилие да дойде на себе си.

— Единадесет часът!

— Нали няма още да си ходите, Жени?

— Мама сигурно се безпокои — рече тя отчаяна.

Той не се опита да я задържи. Дори изпита ново и странно удоволствие да се откаже заради нея от това, което би желал най-много — да я задържи до себе си.

Рамо до рамо, без да говорят, те слязоха по стъпалата до площад Лафайет. Когато стигнаха тротоара, едно свободно такси спря пред тях.

— Поне ми позволете да ви придружа — рече той.

— Не…

Тонът й бе тъжен, едновременно нежен и твърд. Изведнъж, сякаш за да се извини, тя му се усмихна. За първи път от много дълго време той я виждаше да му се усмихва.

— Имам нужда да остана за малко сама, преди да видя мама…

„Няма значение“ — каза си той и се изненада сам, че могат да се разделят без голямо усилие.

Тя престана да се усмихва. По изящното й лице се четеше дори тревога, сякаш ноктите на доскорошното й страдание бяха още забити в новото й щастие.

— Утре? — предложи тя плахо.

— Къде?

Тя отговори, без да се колебае:

— У дома. Няма да мръдна от къщи. Ще ви чакам.

Той бе малко учуден въпреки всичко. Но изведнъж с някакво чувство на гордост си даде сметка, че няма защо да се крият.

— У вас, да… Утре…

Тя леко изтегли пръстите си, които той стискаше много силно. Кимна му с глава и изчезна в тъмнината на колата, която тръгна веднага.

„Войната…“ — помисли си внезапно той.

Светът изведнъж бе променил светлината и температурата си. Размахал ръце, втренчил очи в колата, която вече изчезваше, Жак за миг трябваше да се бори с някакво нездраво усещане на страх; безпокойството, което тежеше тази вечер над Европа, сякаш бе чакало той да остане отново сам, за да го сграбчи.

— Не, не война! — пошепна той, като стисна юмруци. — Революция!

За тази нова любов, която поглъщаше целия му живот, той повече от всякога имаше нужда от един нов свят, свят, справедлив и чист.

XXXIX

Жак се стресна и се събуди. Тази мизерна стая… Замаян, той мигаше с очи на светлината и чакаше да му се възвърне паметта.

Жени… Градинката пред църквата… Тюйлери… Малкото хотелче на търговски пътници зад гарата Орсе, в което се бе приютил призори…

Той се прозина и хвърли поглед към часовника си. „Девет часът вече…“ Чувствуваше се отпаднал, но скочи от леглото, изпи чаша вода, разгледа в огледалото умореното си лице, бляскавите си очи и се усмихна.

Той бе прекарал нощта навън. Озовал се бе към полунощ, без да знае как, пред редакцията на „Юманите“. Дори бе влязъл вътре и се бе изкачил донякъде по стълбата. Но после, преди да достигне до вратата, се бе обърнал кръгом и си бе отишъл. Телеграмите, във вечерните вестници, които бе прегледал под една улична лампа, след като Жени си отиде, го бяха осведомили за последните новини. Не му се слушаха политическите коментари на другарите. Да прекъсне ли отдиха, който си бе дал, да остави ли трагичните събития да разрушат радостната вяра, която тази вечер правеше живота му тъй красив?… Не!… Той тръгна напосоки в топлата нощ, без мисъл в главата, с ликуваща душа. Възторг го изпълваше при мисълта, че в този огромен, заспал Париж никой друг освен Жени не знае тайната на щастието им. За пръв път може би се чувствуваше освободен от тежестта на самотата, която винаги влачеше със себе си. Вървеше напред с бърза крачка, леко, сякаш танцуваше, сякаш само ритъмът на стъпките му можеше да изрази голямата му радост. Мисълта за Жени не го напущаше. Повтаряше си думите й, цял трепереше при спомена за тях, още чуваше в ушите си и най-малките извивки на гласа й. Струваше му се, че тя е постоянно с него; или по-скоро, че тя живее в него. Тя го владееше така силно, че бе загубил собствената си личност; така силно, че всички неща му изглеждаха преобразени, одухотворени; самият смисъл на вселената се бе променил… Много по-късно той пристигна до павилиона Марсан в тази част на градината Тюйлери, която остава отворена нощем. Градините, напълно пусти в този час, бяха истинско убежище за него. Легна на една пейка. От тревните лехи, от езерцата се носеше свеж лъх, от който на вълни долиташе ароматът на петуниите и мушкатите. Страхуваше се да не заспи, защото не искаше да престане да вкусва радостта си. Дълго лежа така до зазоряване, без да мисли за нещо определено, отворил очи към небето, където малко по малко бледнееха звездите, изпълнен с чувството за необятност и мир, тъй чисто и огромно чувство, каквото не си спомняше някога да е изпитвал.

 

 

Едва излязъл от хотела, той потърси вестникарска будка. Тази неделя, двадесет и шести юли, всички вестници публикуваха под изпълнени с възмущение заглавия телеграмата на „Хавас“ относно сръбския отговор и протестираха единодушно — очевидно по инструкция на правителството — срещу заплашителната постъпка, направена от фон Шьон пред Ке д’Орсе.

Самият вид на заглавията, миризмата на мастило, която се носеше от още влажните листове, събуди партийния деец в Жак. Той скочи в първия автобус, за да пристигне по-скоро в „Юманите“.

Въпреки ранния час необичайно оживление цареше в редакцията. Гало, Пажес, Стефани бяха вече по местата си.

Току-що бяха получили смайващи подробности по балканските събития. Предната вечер, в часа, когато изтичаше срокът на ултиматума, председателят на министерския съвет Пашич бе занесъл на барон Гизл, австрийския министър в Белград, отговора на сръбското правителство. Този отговор бе повече от примирителен — той бе истинска капитулация. Сърбия приемаше всичко: съгласяваше се да осъди публично сръбската пропаганда срещу Австро-Унгария и да обнародва това порицание в своя държавен вестник; задължаваше се да разтури националистическото дружество „Народна отбрана“ и дори да уволни от войската офицерите, заподозрени в противоавстрийска дейност. Тя молеше само за допълнителни сведения относно редакцията, която трябва да се даде на текста в „Държавен вестник“, както и сведения за състава на съда, натоварен да установи кои именно са заподозрените офицери. Правеше незначителни уговорки, които не можеха да дадат повод за недоволство. Обаче австрийската легация сякаш бе получила заповед да скъса на всяка цена дипломатическите отношения, за да направи неизбежна една военна санкция. Едва имал време да се завърне в министерството, Пашич бе получил от Гизл смайващото съобщение, че „сръбският отговор се счита за незадоволителен“ и че австрийската легация в пълен състав ще напусне още същата вечер сръбска територия. Сръбското правителство, което този следобед било взело за всеки случай мерки за мобилизация, веднага побързало да евакуира Белград и да премести администрацията си в Крагуевац.

Сериозността на всички тези факти бе повече от очевидна. Вече нямаше никакво съмнение — Австрия желаеше война.

Надвисналата заплаха не само не разколеба увереността на социалистите, събрани в редакцията, но сякаш дори засили вярата им в крайната победа на мира. Точните сведения, събирани от Гало върху дейността на Интернационала, оправдаваха впрочем тези надежди. Съпротивата на пролетариата не преставаше да отбелязва успехи. Дори анархистите се присъединяваха към борбата — те се събираха на конгрес в Лондон и обсъждането на европейските събития, което фигурираше в дневния ред, щеше да предшествува всички други разисквания. В Париж общата конфедерация на труда готвеше масова манифестация в близки дни в залите на авеню Дьо Ваграм. Нейният полуофициален орган „Батай Сендикалист“ припомняше с едри букви изрично взетите от конгресите на конфедерацията решения за държането на работническата класа в случай на война: „При обявяване на война трудещите се трябва незабавно да отговарят с обща революционна стачка.“ И най-после чрез непрекъсната размяна на мнения големите европейски водачи на Интернационала, свикани по спешност тази седмица в Народния дом в Брюксел, подготвяха дейно сесия на Бюрото, която имаше за цел да обедини съпротивата във всички европейски държави и да вземе общи ефикасни мерки, за да даде веднага на заплашените европейски народи средство да наложат решително вето на опасната политика на правителствата.

Това бяха добри предзнаменования.

Особено показателна бе съпротивата на пацифистите в немските среди. Последните броеве на опозиционните австрийски и германски вестници, пристигнали тази сутрин, минаваха от ръка на ръка и Гало ги превеждаше с насърчителни коментари. „Арбайтерцайтунг“ от Виена публикуваше текста на един тържествен манифест, който австрийската социалистическа партия току-що бе издала, за да осъди безрезервно ултиматума и да поиска от името на всички трудещи се мирни преговори: „Мирът виси на косъм?… Ние не можем да приемем отговорността за тази война, на която се противопоставяме с всички сили?…“

В Германия левите партии също се бунтуваха. „Лайпцигер фолксцайтунг“ и „Форвертс“ с бойки статии искаха от германското правителство да порицае открито австрийските попълзновения. В Берлин социалдемократите готвеха за двадесет и осми голям протестен митинг. В твърда протестна декларация, отправена до всички граждани, те заявяваха направо, че дори ако на Балканите избухне конфликт, Германия трябва да остане строго неутрална. Гало придаваше много голямо значение на обнародвания предната вечер манифест на централния комитет. Той превеждаше на глас цели пасажи от него: „Военният бяс, развихрен от австрийския империализъм, се готви да сее смърт и опустошения из цяла Европа. Ако ние осъждаме заговорите на пансръбските националисти, то, от друга страна, предизвикателствата на австро-унгарското правителство повдигат най-бурни протести. Никога подобни брутални искания не са отправяни до една независима страна. Те могат единствено да целят направо да предизвикат война. От името на човечеството и на цивилизацията съзнателният германски пролетариат вдига глас на пламенен протест срещу престъпните интриги на подпалвачите на война. Той изисква наложително от правителството да упражни влияние върху Австрия, за да се спаси мирът.“ Прочитането на тези пасажи предизвика взрив от ентусиазъм сред малката група.

Жак не споделяше безрезервното одобрение на приятелите си. Манифестът му се струваше още много умерен. Съжаляваше, че германските социалисти не са посмели да направят открит намек за съучастничеството на германското правителство. Той мислеше, че ако подозрението за съгласувано действие между канцелариите на Берхтолд и Бетман-Холвег се направи публично достояние, социалдемократите биха настроили срещу правителството общественото мнение сред всички класи в Германия. Той защити с убеждение гледището си и подложи на остра критика прекалено благоразумното становище, което според него вземаха германските социалисти. Без да го каже изрично, критикувайки германския социализъм, той нападаше и френския социализъм, особено парламентарната група и социалистите от „Юманите“, чието държане през последните дни му се струваше прекалено умерено, прекалено много подкрепящо правителството и неговата национална политика, прекалено дипломатично. Гало му противопостави мнението на Жорес, който не се съмняваше в твърдостта на социалдемократите и в ефикасността на тяхната съпротива. Обаче отговаряйки на въпроса, който му постави Жак, Гало трябваше да се съгласи, че според сведенията, идващи от Берлин, повечето от официалните шефове на социалдемокрацията признавали неизбежността на австрийско нахлуване в Сърбия и изглеждали готови да поддържат тезата на Вилхелмщрасе: че е необходимо да се ограничи войната на австро-сръбската граница.

— При сегашното държане на Австрия — каза той — и при положение, че тя вече действува в тази насока — нещо, за което трябва все пак да се държи сметка, — идеята за ограничаване на войната е разумна и реалистична: да се пожертвува, което не може да се спаси, и да се задоволим с това, че по този начин ще се попречи на разширението на конфликта.

Жак не беше на това мнение.

— Да се стремим само да ограничим конфликта, означава, че признаваме, че приемаме — за да не кажем нещо повече — австро-сръбската война. Това следователно означава отказ — повече или по-малко негласен — да участвуваме в постъпките за помирение на великите сили. А това е вече доста сериозно. Но то не е всичко. Една война, дори ограничена, поставя Русия пред алтернативата или да свие знамената и да приеме смазването на сърбите, или да воюва срещу Австрия в тяхна защита. А, от друга страна, има голяма вероятност руският империализъм да използува отдавна чакания случай, за да повдигне престижа си и да счете, че има морално право да обяви обща мобилизация. Виждате докъде би могло да ни доведе всичко това. Съюзите ще влязат автоматично в действие и тогава ще избухне обща война… И така, съзнателно или не, мъчейки се да ограничи конфликта, Германия тласка Русия към война. Единствената възможност за спасяване на мира, изглежда, е искането на Англия да не се ограничава конфликтът, а да се превърне в европейски дипломатически въпрос, в който да бъдат заинтересувани пряко всички велики сили и в чието разрешение да участвуват всички министерства на външните работи…

Изслушаха го, без да го прекъснат, но щом той свърши, възраженията започнаха да валят от всички страни. С убеден тон всеки твърдеше: „Германия иска…“, „Русия твърдо е решила да…“, сякаш всички бяха получили сведения направо от коронните съвети в тези страни.

Спорът ставаше все по-объркан, когато изведнъж се яви Кадиьо. Той се връщаше от департамента Рона, където бе придружавал Жорес и Муте във Вез. Току-що бе слязъл от влака.

Гало скочи.

— Върна ли се Шефа?

— Не. Ще се върне днес следобед. Спря се в Лион, където имаше среща с един фабрикант на коприна… — Кадиьо се усмихна. — Мисля, че няма да издам тайна, ако кажа, че този копринар е индустриалец-социалист — има ги и такива — и пацифист… Страшно богат тип, казват. И предлага да внесе веднага част от богатството си в касите на Международното бюро за пропаганда! Това заслужава внимание…

— Ако всички социалисти, които имат пара, правеха като него?… — измърмори Жюмлен.

Жак потръпна. Втренченият му в Жюмлен поглед замръзна.

В средата на стаята Кадиьо продължаваше да говори прочувствено за пътуването си предната вечер. „Шефа надмина себе си!“ — казваше той. Един час преди събранието Жорес научил едно след друго за сръбската капитулация, за австрийския отказ, после за дипломатическото скъсване и за мобилизацията на двете армии. Качил се на трибуната дълбоко развълнуван. „Това е единствената песимистична реч, която някога е произнасял!“ — обясняваше Кадиьо. Без да се готви предварително, просто увлечен от внезапно вдъхновение, Жорес нахвърлил поразителна картина, на съвременната история. С глас на обвинител той заклеймил едно след друго всички европейски правителства и изтъкнал отговорностите им: отговорността на Австрия, чиито многократни дързости вече няколко пъти без малко не подпалиха Европа, Австрия, която явно действува с предумисъл и чиято единствена цел в спора й със Сърбия е да заздрави чрез нов акт на насилие своята разклатена монархия; отговорността на Германия, която седмици наред поддържа войнствените стремежи на Австрия, вместо да й въздействува, да й даде съвети за умереност и да я въздържи; отговорността на Русия, която упорито преследва своите стремежи за разширение на Юг и която от години желае балканска война, за да може, под предлог, че защищава престижа си, да се намеси без голям риск, да се доближи до Цариград и най-после да завземе Проливите; отговорността на Франция, която със своята колониална политика и особено със завземането на Мароко сама си бе отнела правото да протестира срещу анексиите на другите велики сили и да защищава с авторитет делото на мира; отговорността на всички европейски държавници, на всички външни министерства, които от тридесет години скалъпват зад кулисите тези тайни договори, от които зависи животът на народите, тези опасни съюзи, които служат на държавите само за да водят войни и да изпращат империалистически експедиции.

„Нашите врагове, враговете на мира притежават страхотна сила… — провикнал се той. — Има само една възможност за спасяване на мира: пролетариатът да събере цялата си мощ… Аз казвам тези неща почти с отчаяние…“

Жак слушаше разсеяно и щом Кадиьо свърши, той стана.

В този миг в стаята влезе висок и слаб човек с болнав вид, със сиви коси и брада, с широк възел на връзката и мека широкопола шапка. Това беше Жюл Гед.

Всички разговори стихнаха. Присъствието на Гед, с неговия разочарован и малко огорчен израз на аскетичното лице, винаги караше хората да се почувствуват неловко за момент.

Жак остана още няколко минути, облегнат на стената. Изведнаж като че ли взе някакво решение, погледна часовника, кимна за сбогом на Гало и тръгна към вратата.

Партийни дейци на малки групи се качваха и слизаха по стълбата, без да обръщат внимание на никого, като водеха шумни спорове. При входа стар работник в син комбинезон, мушнал ръце в джобовете си, се бе облегнал сам на рамката на вратата; той гледаше замечтано движението по улицата и си тананикаше с глух глас старата анархистична песен, която Равашол бе запял някога, качвайки се на ешафода:

За да бъдеш щастлив,

дявол да го вземе,

обеси хазяина си…

Минавайки, Жак за миг погледна застаналия неподвижно работник. Познато му бе това обгоряло набраздено лице, това високо оплешивяло чело, тази смесица на благородство и вулгарност, на енергия и изтощение. Едва на улицата той си спомни: срещал го бе миналата зима в редакцията на „Етандар“ на улица Рокет и Мурлан му беше казал, че старият тъкмо бе излязъл от затвора и че бил осъден, задето раздавал антимилитаристични позиви пред вратите на казармите.

Единадесет часът. Слънцето бе прибулено и върху града тежеше задушна горещина като пред буря. Образът на Жени, която го придружаваше в мисълта му като сянка, откакто се бе събудил, изплува пред него: стройната фигура, извивката на крехките й рамене, светлият й тил под гънките на воала… Щастлива усмивка се появи на устните му. Тя сигурно щеше да одобри решението, което току-що бе взел.

На площада при Борсата пред него мина весела група: млади велосипедисти, натоварени с провизии — очевидно отиваха да обядват на чист въздух в гората. Той ги проследи с очи за миг и после тръгна към Сена. Не бързаше. Искаше да види Антоан, но знаеше, че той не се прибира преди пладне. Улиците бяха тихи и пусти. Мокрият асфалт миришеше силно. Жак вървеше с наведена глава и тананикаше несъзнателно:

За да бъдеш щастлив,

дявол да го вземе…

— Докторът не се е върнал още — му каза портиерката, когато пристигна на улица Дьо л’Юниверсите.

Реши да почака навън, като се разхожда пред къщата. Позна колата отдалеч. Антоан караше; беше сам и изглеждаше загрижен. Преди да спре, той погледна брат си и поклати няколко пъти глава.

— Какво ще кажеш за всичко това? — запита той, щом Жак се доближи до колата. Посочи му с пръст пет-шест вестника, които бе хвърлил до себе си на седалището.

Жак направи гримаса, без да отговори.

— Ще дойдеш ли горе да обядваме? — предложи Антоан.

— Не. Само искам да ти кажа нещо.

— Тук, на тротоара ли?

— Да.

— Поне се качи в колата.

Жак седна до брат си.

— Идвам да ти говоря за пари — каза той веднага с малко задавен глас.

— За пари ли? — За миг Антоан остана изненадан, но веднага извика: — Разбира се, колко искаш?

Жак го спря с гневно движение:

— Не искам да кажа това… Исках да ти говоря за писмото, нали знаеш, след смъртта на тате… По повод на…

— По повод на наследството ли?

— Да.

Той изпита някакво наивно облекчение, че не трябва да произнесе тази дума.

— Значи… ти си променил решението си? — запита Антоан благоразумно.

— Може би.

— Много добре.

Антоан се усмихваше. Той имаше тъкмо онзи вид, който вбесяваше Жак — вид на гадател, който ясно чете мислите на хората.

— Без да ти правя упрек — започна Антоан, — това, което ти ми отговори по онова време…

Жак го прекъсна веднага:

— Аз просто исках да зная…

— Какво е станало с твоята част?

— Да.

— На твое разположение е.

— Ако поискам… да получа тази част, дали ще бъде сложна, дълга работа?

— Нищо по-просто. Ще се обърнеш към нотариуса Бено да ти даде сметка за управлението на имуществата. След това ще отидеш при Жонкоа, нашия борсов агент, у когото са вложени ценните книжа, и ще му дадеш инструкции.

— А би ли могло това да стане… още утре?

— Евентуално да… Толкова ли бързаш?

— Да.

— Е, тогава — рече Антоан, без да се осмели да зададе повече въпроси — трябва само да се предупреди нотариусът за твоето посещение… Няма ли да дойдеш у дома следобед да видиш Рюмел?

— Може би… да…

— Ето че всичко се нарежда. Ще ти дам писмо, което можеш сам да занесеш утре на Бено.

— Съгласен — каза Жак, като отвори вратичката на колата. — Сега ще бягам. Благодаря. Ще се върна да взема писмото след малко.

Сваляйки ръкавиците си, Антоан го гледаше как се отдалечава.

„Какъв чудак. Дори не ме запита на колко възлиза неговата част!“

Той взе вестниците и оставяйки колата до тротоара, влезе замислен в къщи.

— Търсиха ви по телефона — му съобщи Леон, без да вдигне очи. Това беше деликатната формула, която той бе възприел веднъж завинаги, за да не трябва да произнася името на госпожа дьо Батенкур… Антоан никога не се бе решил да му направи забележка за този начин на изразяване. — Настояваха господин докторът да се обади веднага щом се върне.

Антоан се намръщи. Тази мания на Ана да го преследва непрекъснато по телефона!… Все пак той отиде право в малкия си кабинет и се приближи до апарата. Килнал сламената си шапка на тила, вдигнал ръка, той остана така няколко секунди пред телефона, без да вдигне слушалката, гледайки с разсеян поглед вестниците, които току-що бе хвърлил на масата. Изведнъж се завъртя на токовете си.

„Е, по дяволите най-после!“ — каза той полугласно.

Други неща се въртяха в главата му днес.

 

 

Успокоен от разговора с Антоан, Жак вече мислеше само за срещата си с Жени, но заради госпожа дьо Фонтанен не смееше да отиде на авеню Дьо л’Обсерватоар преди един и половина или два часа.

„Какво ли е казала на майка си? — питаше се той. — Как ли ще ме посрещнат?“

Той влезе в един евтин студентски ресторант близо до театър „Одеон“ и обядва набързо. После, за да убие времето, отиде в Люксембургската градина.

Тежки облаци, идващи от запад, скриваха слънцето от време на време.

„Първо на първо, Англия няма да влезе във войната — каза си той, мислейки за шовинистичната статия, която бе прочел в «Аксион Франсез». — Англия ще остане неутрална и ще гледа кой ще спечели, чакайки момента да се намеси като арбитър… На Русия й трябват два месеца, за да почне военни действия… Франция ще бъде бита бързо… Следователно дори за националистите мирът е единственото разумно решение… Подобни статии са престъпни. Каквото и да казва Стефани за тях, тяхното влияние е безспорно… За щастие в масите има твърде силен инстинкт за самозащита и въпреки всичко учудващ усет към действителността…“

Обширната градина беше пълна със светлина и сенки, със зеленина, цветя и играещи деца. Една празна пейка при ъгъла на туфа храсти го привлече и той се отпусна на нея. Измъчван от нетърпение, неспособен да спре мисълта си на нещо, той прехвърляше наум хиляди неща — мислеше за Европа, за Жени, за Менестрел, за Жорес, за Антоан, за парите, оставени от баща му. Чу как часовникът на Люксембургския дворец удари четвъртина, после половина. Наложи се да почака още десет минути. Най-после, понеже вече не го сдържаше на едно място, стана и тръгна с широки крачки.

Жени не беше в къщи.

Това бе единственото нещо, за което не бе помислял. Нали бе казала „Няма да мръдна от къщи“.

Съвършено объркан, той накара портиерката да му повтори няколко пъти обясненията си: „Госпожата замина за няколко дни… Госпожицата отиде да я изпрати до гарата, но не каза в колко часа ще се върне.“

Най-после той се реши да напусне портиерската стая и излезе на улицата съвсем объркан. Слисването му бе толкова голямо, че по едно време се запита дали няма някаква връзка между внезапното заминаване на госпожа дьо Фонтанен и признанията, които Жени сигурно е направила на майка си предишната вечер, когато се е прибрала в къщи. Глупаво предположение… Не, нямаше да може да разбере нищо, докато не види Жени. Припомни си думите на портиерката: „… Госпожата замина за няколко дни.“ Значи, за няколко дни Жени щеше да бъде сама в Париж. Тези благоприятни изводи смекчаваха донякъде разочарованието му. Но какво да направи в момента? Бе си запазил целия следобед до осем и четвърт, когато Стефани трябваше да го постави във връзка с двама извънредно активни партийни дейци, от една секция на партията в Гласиер. Дотогава беше свободен.

Спомни си за поканата на Антоан и реши да отиде да чака при брат си, докато стане време да се върне при Жени.

XL

Пет-шест души се бяха събрали в големия салон на Антоан.

Влизайки, Жак потърси брат си с очи. Посрещна го Манюел Роа: Антоан щял да се върне след малко; бил в кабинета си с доктор Филип. Жак се ръкува с Щудлер, с Рене Жуслен и с доктор Теривие, дребен жизнерадостен човек с брада, когото бе срещал неотдавна до леглото на баща си.

Един висок, още млад господин, чието енергично лице напомняше чертите на Бонапарт на млади години, ораторствуваше с висок глас пред камината.

— Да, разбира се — казваше той, — всички правителства твърдят с една и съща убедителност, с една и съща привидна искреност, че не желаят война. Защо не го докажат, като проявят поне малко примирителност? Говорят само за национална чест, за престиж, за неизменни права, за законни стремежи… Като че ли всички те казват: „Да, желая мир, но мир, от който аз да спечеля.“ И този език не възмущава никого. И хората са като правителствата си — интересуват се преди всичко как да направят добра сделка!… Това е много сериозно, защото не може да има печалба за всички. Мирът може да бъде запазен само чрез взаимни отстъпки…

— Кой е този? — запита Жак, обръщайки се към Роа.

— Финаци, окулистът… Корсиканец… Искате ли да ви представя?

— Не, не… — побърза да каже Жак.

Роа се усмихна, отведе Жак настрана и любезно седна до него.

Той познаваше Швейцария и по-специално Женева, защото беше участвувал няколко лета наред в състезания с платноходки по езерото. Когато го запита за заниманията му, Жак заговори за личната си работа, за журнализъм. Беше решил да се държи въздържано в тази среда и да не разтръбява ненужно убежденията си. Той скоро докара разговора за опасността от война, тъй като това, което бе чул от младия лекар онзи ден, бе събудило у Жак интерес към схващанията му.

— Още от есента на 1905 година — каза Роа, като чешеше с върха на нокътя си тънките си кестеняви мустаци — аз мисля за войната. Бях едва шестнадесетгодишен — току-що бях минал първите си зрелостни изпити и се готвех за изпитите си по философия в лицея… Но това съвсем не ми попречи да почувствувам тази есен, че пред нашето поколение се изправя германската заплаха. И много от моите другари я бяха почувствували като мен. Ние не желаем войната, но още от онова време се готвим за нея като за естествено, неизбежно събитие.

Жак учудено повдигна вежди.

— Естествено ли?

— Да, разбира се! Имаме да уреждаме сметки. Все ще трябва да се решим един ден, ако желаем Франция да продължи да съществува.

Жак изпита раздразнение, когато видя, че Щудлер се обърна живо и тръгна към тях. Той би предпочел да продължи насаме малката си анкета. Чувствуваше се враждебно настроен към Роа, но без антипатия.

— Ако желаем Франция да продължи да съществува! — повтори Щудлер с надменен тон. — Има ли нещо по-дразнещо — забеляза той, като се обърна към Жак — от тази мания на националистите да монополизират патриотизма и да се стараят винаги да прикрият войнствените си намерения под маската на патриотични чувства? Сякаш войнолюбието е в края на краищата патент за патриотизъм.

— Възхищавам се от вас, Халифе — отвърна Роа иронично. — Хората от моето поколение нямат вашето търпение. Ние имаме повече гъдел и затова ни омръзна да търпим германските предизвикателства.

— Но все пак досега ставаше въпрос за австрийски предизвикателства… и то предизвикателства, които не са отправени към нас — забеляза Жак.

— Значи докато чакаме да дойде нашият ред, вие бихте приели да присъствувате като зрител на смазването на Сърбия от германизма?

Жак не отговори нищо.

— Да защищаваме слабите, нали? — изсмя се подигравателно Щудлер. — А когато англичаните цинично заграбиха златните мини в Южна Африка, защо Франция не се спусна да помогне на бурите, малък народ, много по-слаб и по-симпатичен от сърбите? И защо днес не полетим на помощ на горката Ирландия?… Мислите ли, че за да изпълним с чест дълга си, като направим подобен красив жест, заслужава да поемем риска да хвърлим една срещу друга всички армии в Европа?

Роа се задоволи да се усмихне. Той нарочно се обърна към Жак:

— Халифа е от тези почтени хора, които от прекалена чувствителност си въобразяват разни глупости за войната… и проявяват пълно неразбиране на нейната същност…

— На нейната същност ли? — пресече го Щудлер. — А каква е именно нейната същност?

— Твърде много неща… Най-напред природен закон: дълбоко вкоренен в човека инстинкт, който вие няма да изтръгнете, без да го обезобразите и осакатите. Здравият мъж трябва да живее, като проявява силата си; такъв е природният закон… Освен това войната е случай, в който мъжът развива редица добродетели, много редки, много красиви добродетели… и много освежителни!

— Кои добродетели? — запита Жак, като се стараеше да запази чисто въпросителен тон.

— Ами точно тези, които аз ценя най-високо — отвърна Роа, като изправи кръглата си главичка. — Мъжка енергия, склонност към риск, съзнание за дълг и най-главното готовност за саможертва, пожертвуването на отделните воли пред едно голямо, общо, героично дело… Не разбирате ли, че един млад, добре кален човек може да бъде привличан неудържимо от героизма?

— Да, разбирам — съгласи се Жак лаконично.

— Красиво нещо е храбростта — продължи Роа с покоряваща усмивка и блеснал поглед. — За хората на наша възраст войната е великолепен спорт, истински благороден спорт!

— Спорт — изръмжа възмутено Щудлер, — който се плаща с живота на хиляди човешки същества!

— Е, какво от това? — възрази Роа. — Нима човечеството не се размножава достатъчно бързо, за да може от време на време да си позволи този лукс, ако е необходимо?

— Необходимо ли?

— Едно хубаво кръвопускане е периодично необходимо за хигиената на народите. През много дългите периоди за мир светът произвежда цял куп токсини, които го отравят и от които има нужда да се очисти, както индивидите, които водят заседнал живот. Едно добро кръвопускане, мисля, ще бъде особено необходимо в този момент за душата на Франция. И дори за душата на Европа. Необходимо, ако не искаме нашата западна цивилизация да затъне в падение и низост.

— Низост за мен е именно да се отстъпи пред жестокостта и омразата! — извика Щудлер.

— Кой ви говори за жестокост? Кой ви говори за омраза? — възрази Роа, като вдигна рамене. — Все същите банални фрази, същите смешни шаблонни изрази! За хората от моето поколение, уверявам ви, войната не призовава към жестокост, а още по-малко към омраза. Войната не е караница между двама души; тя стои над индивидите; тя е приключение между народите… Чудесно приключение! Чудесен мач! На бойното поле, точно както на стадиона, хората, които се бият, са играчи от два отбора съперници; те не са неприятели, а противници!

Щудлер се изсмя и смехът му приличаше на конско цвилене. Неподвижен, той наблюдаваше младия гладиатор с тъмните си разширени, но неизразителни зеници, които плуваха в млечната белота на очите.

— Брат ми е капитан в Мароко — поде кротко Роа. — Вие не знаете нищо за армията, Халифе! Вие не подозирате какъв е духът на младите офицери, какъв живот на себеотрицание водят те, какво е тяхното душевно благородство! Те са жив пример за това, което може да направи безкористната храброст, поставена в служба на една велика идея… Вашите социалисти биха направили добре да отидат да се поучат в тази школа! Те биха видели какво представлява едно дисциплинирано общество, чиито членове действително посвещават живота си на колектива, водейки почти отшелническо съществуване, в което няма място за никакви долни амбиции!

Той се бе навел към Жак и сякаш го призоваваш за свидетел. Втренчил бе в него искрения си поглед и Жак почувствува, че не би било честно да продължава да мълчи.

— Мисля, че всичко това е съвсем вярно — започна той, като мереше думите си. — Поне колкото се отнася до младите кадри от колониалната армия. Няма нищо по-вълнуващо от това да видиш хора, какъвто и да е техният идеал, да отдават стоически живота си на този идеал… Но аз също вярвам, че тази храбра младеж е жертва на чудовищно заблуждение: тя добросъвестно вярва, че се е посветила на едно благородно дело; а всъщност е просто в служба на капитала… Вие говорите за колонизацията на Мароко… Е, тогава…

— Завладяването на Мароко — отсече Щудлер — е само сделка, комбина от голям мащаб!… И тези, които отиват, за да бъдат избити там, са измамени хора! Те дори за момент не подозират, че жертвуват кожата си за разбойнически цели!

Роа хвърли към Щудлер поглед, който изпущаше искри, и побледня.

— В нашето гнило време — извика той — армията остава свято убежище, убежище на величието и на…

— А, ето, брат ви идва — каза Щудлер, като докосна ръката на Жак.

Доктор Филип влезе, последван от Антоан.

Жак не познаваше Филип, но толкова често бе слушал от брат си за него, че започна да разглежда с любопитство стария лекар с козя брадичка, който вървеше, подскачайки, облечен в черен, много широк жакет, увиснал на мършавите му рамене като дрипа върху плашило. Лъскавите му очички, скрити като очите на пудел под рошавите вежди, сякаш тършуваха наляво и надясно, без да се спрат върху никого.

Отделните разговори стихнаха. Всички един след друг се приближиха, за да поздравят стария специалист, които с безразличие оставаше да му стискат ръка.

Антоан му представи брат си. Жак почувствува, че старият лекар го изгледа с изпитателен поглед, чиято дързост прикриваше може би голяма стеснителност.

— А, брат ви ли?… Хубаво… Добре… — измърмори през нос Филип, като дъвчеше долната си устна със заинтересуван вид, сякаш отлично познаваше и най-малките подробности от характера и живота на Жак.

Изведнъж, без да вдига очи от младия човек, той каза:

— Чувам, че сте били много пъти в Германия… Аз също съм живял там. Много интересно, да. — Говорейки, той напредваше малко по малко, като буташе Жак пред себе си, така че те скоро се озоваха сами пред един прозорец.

— Германия винаги е била загадка за мен — поде той. — Нали? Страна на крайностите… страна на непредвиденото… Има ли в Европа по-миролюбив човешки тип от германеца? Не. Няма… А от друга страна, този милитаризъм, който им е в кръвта…

— Германският интернационализъм е все пак един от най-дейните в Европа — подхвърли Жак.

— Тъй ли? Да… Това е много интересно… И все пак, противно на всичко, което съм мислил досега, действително като че ли ако съдим по събитията от последните дни… В Ке д’Орсе, изглежда, са си въобразявали, че могат да разчитат на една инициатива за помирение от страна на Германия. Човек не може да се начуди… Вие казвате: германският интернационализъм…

— Да, разбира се… В Германия извън военните среди човек веднага може да забележи доста разпространено недоверие спрямо армията и национализма. Сдружението за защита на мира в света е един изключително жизнен съюз, в който фигурират всички големи имена на германската буржоазия и който има много по-голямо влияние от нашите френски пацифистични организации. Не трябва да са забравя, че Германия е страната, в която един разпален деец като Либкнехт може да бъде избран в пруския ландтаг, а по-късно и в райхстага, след като е лежал в затвора заради своя позив срещу милитаризма. Нима у нас е възможно някой известен антимилитарист да влезе в Камарата и да държи речи там?

Филип подсмърчаше и слушаше внимателно.

— Хубаво… Добре… Много интересно е всичко това… — И без всякакъв преход направо започна: — Дълго вярвах, че международното значение на капитала, на кредита, на големите предприятия, правейки целия свят солидарен и зависим от най-малкото смущение в дадена страна, ще стане нов фактор, решителен фактор за общия мир… — Той се усмихна и поглади брадата си. — Просто теоретично становище — заключи той загадъчно.

— Жорес също вярваше в това. И още го вярва.

Филип направи гримаса.

— Жорес… Жорес разчита също на влиянието на масите, за да попречи на войната… Теоретично становище!… Човек може да си представи войнствено, борческо народно движение… Но народно движение, в основата на което да залегнат разум, воля, чувство за мярка, така необходими за поддържането на мира?… — След кратка пауза той продължи: — Може би тези, които като мен изпитват отвращение към войната, се подчиняват всъщност на особени подбуди, лични, органически, така да се каже… просто на едно вродено предразположение. Може би мъдро и научно би било да считаме инстинкта за разрушение за естествен инстинкт. Нещо, което изглежда доста добре потвърдено от биолозите… Виждате ли — продължи той, като отново промени темата на разговора, — комичното е, че между всички истински, неотложни проблеми, които се поставят днес в Европа и чието разрешение изисква търпеливи проучвания, аз не виждам нито една, която можем да се надяваме да разрешим с война, подобно на гордиевия възел… Тогава какво се получава?

Той се усмихваше. Думите му сякаш не се отнасяха до това, което току-що бе казал или чул. Със скритите си под веждите очи, в които блестеше искрица лукавство, той винаги имаше вид, че разправя на себе си забавни случки и сякаш му бе достатъчно лично да усети пипера им.

— Баща ми беше офицер — продължи той. — Участвувал е във всички походи на Втората империя. Аз съм закърмен с военна история. И ето, щом се опиташ да разкриеш произхода, точните причини на даден конфликт, винаги оставаш поразен от отсъствието на елемента необходимост. Много интересно нещо… Погледнато отдалеч, изглежда, че няма нито една измежду модерните войни, която да не е могла да бъде избягната много лесно: просто със здрав смисъл и с желание за мир у двама-трима държавници… Но това не е всичко. В повечето случаи се оказва, че воюващите и от двете страни са се поддали на неоснователно чувство на недоверие и страх, защото не са познавали истинските намерения на противника си… В деветдесет на сто от случаите народите се нахвърлят едни върху други от страх… — Той се изкашля, изсмя се кратко и веднага задуши смеха си. — Когато двама страхливци се срещнат нощем, те се боят да се разминат и в края на краищата се хвърлят един срещу друг, защото и двамата си въобразяват, че са щели да бъдат нападнати… Защото всеки предпочита инициативата, макар и опасна, пред колебанието и неясността… Крайно комично нещо… Погледнете Европа в този момент: тя е жертва на призраци. Всички държави се боят. Австрия се страхува от славяните; страхува се също да не загуби престижа си. Русия се бои от немците; бои се също така да не изтълкуват пасивността й като признак на слабост. Германия се плаши от нахлуване на казаците; смята, че може да бъде обкръжена. Франция се опасява от германските въоръжения и Германия се въоръжава превантивно, а също и от страх… И всички отказват да направят и най-малката отстъпка в полза на мира, защото се страхуват, че такава отстъпка би могла да изглежда като продиктувана от малодушие…

Освен това — рече Жак — империалистическите правителства, които добре разбират, че страхът работи в тяхна полза, грижливо го поддържат. Човек би могъл да определи политиката на Поанкаре, вътрешната политика на Франция от месеци насам като методично използуване на страха у народа…

Филип, който не го слушаше, продължи:

— И най-отвратителното… — Той се ухили за миг. — Не, по-скоро най-комичното е, че всички държавници измислят какво ли не, за да прикрият този страх под фрази, пълни с благородни чувства, смелост и т.н. — Той прекъсна думите си, като видя, че Антоан се приближава към тях, придружен от един четиридесетгодишен мъж, когото Леон току-що бе въвел в салона.

Това беше Рюмел.

Величествената му осанка сякаш го бе предопределила за официални церемонии. Мощната му глава бе отметната назад, сякаш под тежестта на гъсто вълнесто руно, някога русо, а сега посребрено. Гъстите къси мустаци с тънки засукани краища правеха релефно тлъстото му и плоско лице. Очите му бяха доста малки, потънали в тлъстина, но подвижните му зеници, сини като фаянс, играеха като пламъчета и оживяваха това по римски тържествено лице. Общият му вид не бе лишен от характерност и човек си представяше лесно как би могъл да го използува някой фабрикант, който произвежда бюстове за украса на околийските управления.

Антоан представи Рюмел на Филип и Жак на Рюмел. Дипломатът се поклони на стария лекар, сякаш той беше някаква съвременна знаменитост, и след това протегна ръка на Жак с учтиво внимание. Той като че ли си беше казал веднъж завинаги: „У видните хора простотата в маниерите е един коз в повече.“

— Няма нужда да ви казвам, драги, за какво говорехме — започна Антоан, като сложи ръка на лакътя на Рюмел, на чието лице веднага се появи самодоволна усмивка.

— Вие очевидно притежавате данни, господине, които ние нямаме — рече Филип. Той разглеждаше Рюмел с насмешлив поглед. — Трябва да признаем, че за нас, непосветените, четенето на вестници…

Дипломатът направи предупредителен жест.

— Не смятайте, господин професоре, че аз зная много повече от вас… — Той погледна наоколо си, за да се увери, че духовитостта му е накарала присъствуващите да се усмихнат, след което продължи: — След тази уговорка мога да кажа, че не бива да гледаме прекалено мрачно на събитията. Длъжни сме да се уверим, че имаме много повече основания да се надяваме, отколкото да се отчайваме.

— Отлично — извика Антоан.

Той постепенно привлече Филип и Рюмел към другите гости и ги накара да седнат в средата на стаята.

— Основания да се надяваме ли? — повтори Халифа с тон на съмнение.

Рюмел огледа със сините си очи всички присъствуващи, които се бяха събрали в кръг около него, и спря погледа си върху Щудлер.

— Положението е сериозно, но не трябва да преувеличаваме нещата — заяви той, като отметна леко глава назад. С тона на общественик, чийто дълг е да вдъхва кураж на всички, той добави с убеден тон: — Можете да считате, че факторите, които работят в полза на мира, са многобройни!

— Например? — повторно запита Щудлер.

Рюмел се понамръщи. Настойчивостта на този евреин го дразнеше; той чувствуваше в нея някаква глуха враждебност.

— Например? — повтори той, сякаш имаше много повече примери, отколкото му трябваха. — Е, най-напред английският фактор. Централните държави срещнаха още в самото начало енергична съпротива от страна на Форн Офис[132]

— Англия ли? — прекъсна го Щудлер. — Сблъсквания в Белфаст! Кървави метежи в Дъблин! Жалък провал на конференцията по ирландския въпрос в Бъкингам? В Ирландия започва истинска гражданска война… Англия е парализирана от тази стрела, забита в гърба й.

— Каква стрела, това не е дори и трън в петата, уверявам ви.

— Търсят господина на телефона — обади се Леон от вратата.

— Кажете, че съм зает — извика Антоан раздразнено.

— С колко по-опасни неща се е справяла Англия! — подхвана Рюмел. — И ако познавахте като мен самообладанието на сър Едуард Грей… Той е прекрасен дипломат — продължи той, като избягваше да гледа Щудлер и се навеждаше повече към Филип и Антоан. — Стар аристократ, който живее в имението си и има свои собствени схващания какви трябва да бъдат международните отношения. Връзките, които поддържа с европейските си колеги, не са официални връзки, а просто отношения, каквито един джентълмен поддържа със светски хора. Знам, че той лично е бил възмутен от тона на ултиматума. Вие видяхте, че той веднага започна да действува с най-голяма твърдост, правейки едновременно упреци на Австрия и давайки съвети за умереност на Сърбия. Съдбата на Европа е в негови ръце, а няма в този момент по-добри и по-честни ръце в Европа.

— А това, че Германия все отхвърля неговите предложения… — намеси се отново Щудлер.

Рюмел го пресече:

— Благоразумният и твърде понятен неутралитет на Германия забави първите усилия за английско посредничество. Но сър Едуард Грей не се счита за бит. Освен това — ще го кажа, понеже пресата ще го съобщи утре, а не е чудно дори още тази вечер — Форн Офис доизработва, в сътрудничество с Ке д’Орсе, нов проект, който може да се окаже от решаващо значение за мирното разрешение на конфликта. Сър Едуард Грей предлага веднага да се свика в Лондон конференция на германския, италианския и френския посланик, които да разискват по всички спорни въпроси.

— И докато тези почтени господа умуват — обади се Щудлер, — австрийските войски ще окупират Белград.

Рюмел се сепна, сякаш някой го бе убол.

— О, господине, страхувам се, че и по тази точка вие сте недостатъчно осведомен. Въпреки външните военни демонстрации до този момент нищо не доказва, че между Австрия и Сърбия има нещо повече от празни заплахи… Не знам дали отдавате на следния основен факт значението, което той заслужава: никога до днес обявяването на война не е било нотифицирано по дипломатически път от европейските правителства! Нещо повече; днес по обед сръбският министър в Австрия не беше още напуснал Виена! Защо? Защото той служи като посредник за непрекъсната размяна на мнения между двете правителства. Това е твърде добро предзнаменование. Докато се водят преговори?… Впрочем дори ако се скъсат напълно дипломатическите отношения и Австрия се реши да обяви война, струва ми се, че Сърбия ще отстъпи пред натиска на мъдри съвети и ще откаже да приеме тази неравна борба на триста хиляди души срещу милион и половина, като оттегли войската си, без да даде сражение… Не забравяйте — добави той усмихнато, — че докато топовете мълчат, дипломатите имат думата…

Антоан срещна погледа на брат си и забеляза в него някаква отсянка на неуважение: очевидно Рюмел не се нравеше на Жак.

— Вие може би бихте се затруднили доста да намерите някакво основание за оптимизъм в държането на Германия — подметна Финаци, като се усмихна.

— Но защо, господине? — възрази Рюмел, като измери окулиста с кратък изпитателен поглед. — В Германия факторите, които тласкали страната към война аз, разбира се, не отричам тяхното съществуване, — се компенсират с други, които имат повече тежест. Бързото завръщане на кайзера — той тази вечер ще бъде в Кил, — изглежда, ще измени политическата ориентация от последните дни. Знае се, че кайзерът ще се противопоставя докрай и няма да поеме риска на една общоевропейска война. Неговите най-приближени съветници са убедени привърженици на мира. Измежду приятелите му, които имат най-голямо влияние, е и княз Лихновски, посланикът в Берлин, когото имах честта да виждам често някога в Лондон. Той е предпазлив, благоразумен, а в този момент неговото влияние в германския двор е значително… При това знаете ли какви сериозни рискове би поела Германия в случай на война? Ако границите й бъдат затворени, населението буквално ще умре от глад. В деня, в който германците няма да могат да си доставят от Русия зърнени храни и добитък, стоманата, въглищата и машините им няма да могат да изхранят четири милиона мобилизирани и шестдесет и три милиона цивилно население!

— А какво им пречи да купуват от другаде? — възрази Щудлер.

— Пречи им следното, господине: те ще трябва да плащат покупките си в злато, защото германските книжни пари бързо ще загубят стойността си в чужбина. Сметката е лесна, тъй като германските златни резерви са известни. За няколко седмици Германия ще се озове в невъзможност да изнася златото, необходимо за ежедневните й покупки, а това означава глад!

Доктор Филип се засмя носово.

— Не сте ли на това мнение, господин професоре? — запита Рюмел с тон на вежливо учудване.

— О, да! О, да!… — пошепна Филип простодушно. — Но питам се дали това не е… само теоретично становище…

Антоан не можа да се въздържи да не се усмихне. Той отдавна знаеше този израз на шефа си; „теоретично становище“ за него значеше „идиотщина“.

— Това, което ви казах — продължи Рюмел уверено, — се потвърждава от всички експерти. Дори германските икономисти признават, че проблемата за снабдяването през време на война е неразрешима за тяхната страна.

Роа се намеси живо:

— И затова германският генерален щаб е на мнение, че Германия може да спечели войната единствено чрез бърза, светкавична победа. Достатъчно е тази победа да се забави няколко седмици и Германия ще бъде принудена да капитулира.

— Поне да беше сигурна в съюзниците си — каза гърлено доктор Теривие, като се смееше лукаво под мустак. — Но Италия?…

— Действително Италия изглежда твърдо решена да остане неутрална — потвърди Рюмел.

— А колкото се отнася до австрийската армия?… — обади се Роа, свивайки презрително уста и правейки с ръка ироничен жест, сякаш хвърляше нещо през рамото си.

— Не, не, господа — поде тогава Рюмел, доволен от изказаните мнения, — повтарям ви: нека не преувеличаваме опасността… Вижте, без да разгласявам държавна тайна, вярвам, че мога да ви съобщя следното: в този момент в Петербург се води разговор между министъра на външните работи, негово превъзходителство господин Сазонов, и австрийския посланик, разговор, от който се очаква много. Ето, нима самият факт, че този пряк разговор е бил приет от двете страни, не показва общо желание да не се прибягва до военна сила?… От друга страна, ние знаем, че предстоят опити за помирение от страна на Съединените щати… от страна на папата…

— На папата ли? — запита Филип с най-голяма сериозност.

— Да, на папата! — потвърди младият Роа, който, възседнал стола си и опрял брадичка на сложените си върху облегалото ръце, не изпущаше нито дума от тирадите на Рюмел.

Филип не се решаваше да се усмихне, но дебнещите му очи иронично блестяха.

— Намесата на папата ли? — повтори той. После кротко добави: — Страхувам се и това да не е теоретично становище…

— Грешите, господин професоре. Наистина става въпрос за намеса на папата. Едно категорично вето на светия отец би било достатъчно, за да спре веднага стария император Франц-Йосиф и да върне обратно австрийските войски. Всички министерства знаят това. И в този момент Ватиканът е обсаден от най-различни влияния. Кой ще победи? Ще сполучат ли няколкото войнолюбци да накарат папата да се въздържи от своето порицание, или многобройните привърженици на мира ще успеят да го убедят да се намеси?

— Жалко, че нямаме вече посолство във Ватикана — засмя се подигравателно Щудлер. — То би могло да посъветва негово светейшество да отвори евангелието…

Този път Филип се усмихна.

— Господин професорът е скептично настроен относно влиянието на папата — забеляза Рюмел с отсянка на недоволство и ирония.

— Шефа е винаги скептично настроен — пошегува се Антоан, като обгърна учителя си със съучастнически поглед, пълен с почтителна нежност.

Филип се обърна към него и леко присви очи.

— Драги приятелю — каза той, — без съмнение това е сериозен симптом на старческо размекване на мозъка, но признавам, че все по-трудно ми става да си съставя мнение… Струва ми се, че никога не съм чувал да доказват каквото и да било, обратното на което да не би могло да бъде доказано от други със същата убедителност. Може би това вие наричате моя скептицизъм?… В настоящия случай впрочем вие се заблуждавате напълно. Аз се прекланям пред компетентността на господин Рюмел и оценявам не по-малко от който и да било друг силата на неговите доводи…

— Но… — пошепна Антоан, смеейки се.

Филип също се усмихна.

— Но — продължи той, като си търкаше енергично ръцете, — но на моята възраст е мъчно човек да разчита на тържеството на разума… Ако мирът зависи само от здравия разум на хората, все едно да признаем, че мирът е тежко болен?… Впрочем — поде той веднага — това не би било основание да скръстим ръце. Много съм доволен, че дипломатите си дават зор. Винаги би трябвало да си даваме зор, когато има да се върши работа. В медицината това е нашият принцип, нали, Тибо?

Манюел Роа раздразнено гладеше с пръст мустаците си. Нищо не го дразнеше повече от демодирания маниер на стария професор сам да опровергава собствените си твърдения.

Рюмел, комуто този академичен скептицизъм също така бе неприятен, гледаше упорито към Антоан и щом срещна погледа му, той направи знак, за да му напомни истинската цел на посещението си — инжекцията.

Но този миг Манюел Роа се обърна към Рюмел и без заобикалки заяви:

— Лошото е, че ако въпреки всичко нещата тръгнат зле, Франция не е готова. О, да разполагахме днес с една сигурна въоръжена сила… съкрушителна сила…

— Не е готова ли? Кой казва, че не е готова? — възмути се дипломатът, като се изправи.

— Ами… Мисля, че разкритията на Юмбер в сената преди три седмици бяха доста ясни!

— Хайде, хайде! — извика Рюмел, като леко вдигна рамене. — Фактите, които господин сенаторът Юмбер „разкри“, както казвате вие, бяха известни на всички и ни най-малко нямат значението, което някои вестници желаят да им придадат. Не бъдете така наивен да вярвате, че френският войник ще тръгне на война бос като войниците от година втора на Републиката…

— Аз нямам пред вид само ботушите… Тежката артилерия например…

— Знаете ли, че много специалисти, и то между най-авторитетните, отричат напълно полезността на дългобойните оръдия, за които е пощуряла германската армия? Както и на тия картечници, с които те са намалили маневрената способност на пехотата си…

— Какво представлява една картечница? — прекъсна го Антоан.

Рюмел се разсмя:

— То е нещо средно между пушка и адската машина, направена от Фиески — нали знаете, онзи, който не успя да улучи крал Луи-Филип… Теоретично тя е страшно оръжие — в стрелбищата например. Но на практика! Изглежда, че засича, щом в нея попадне и най-малката прашинка пясък…

Обръщайки се към Роа, той поде с по-сериозен тон.

— По мнението на специалистите най-важното е полската артилерия. А пък нашата стои много по-високо от германската. Ние имаме повече седемдесет и пет милиметрови оръдия, отколкото те седемдесет и седем милиметрови и техните не могат да се сравнят с нашите по качество… Успокойте се, младежо… Неоспорим факт е, че от три години насам Франция е направила значително усилие. Всички въпроси за съсредоточаване на войските, за използуване на железопътните линии, за снабдяване днес са вече разрешени. Ако се наложи да водим война, вярвайте ми, Франция ще бъде в отлично състояние. И нашите съюзници го знаят добре!

— Та тъкмо това е опасното! — измърмори Щудлер.

Рюмел повдигна безочливо вежди, сякаш мисълта на Халифа му се виждаше неразбираема. Но Жак се намеси и настойчиво подхвана:

— Може би за нас наистина щеше да бъде по-добре, ако в този момент Русия нямаше прекалено голямо доверие във френската армия.

Верен на взетото решение, той досега бе слушал мълчаливо. Но вече бе започнал да гризе юздечката си. Въпросът за съпротивата на масите — най-важният според него дори не бе засегнат. Той бързо провери състоянието си, увери се, че е достатъчно господар на себе си, за да вземе незаинтересования теоретичен тон, който, изглежда, всички тук спазваха, и се обърна към дипломата.

— Преди малко вие разглеждахте основанията, които имаме, за да вярваме, че войната ще бъде избягната — започна той със спокоен глас. — Не мислите ли, че между главните фактори, работещи в полза на мира, би следвало да поставим и съпротивата на пацифистичните партии? — Погледът му се плъзна към лицето на Антоан, по което мина сянка на безпокойство, и после отново се насочи към Рюмел. — Все пак в този момент в Европа има десет-дванадесет милиона убедени интернационалисти, които твърдо са решили, ако опасността стане още по-сериозна, да попречат на правителствата си да се поддадат на войнолюбиви изкушения…

Рюмел го изслуша, без да направи никакво движение. Той наблюдаваше Жак внимателно.

— Може би аз не отдавам точно същото значение на тези прояви на простолюдието — произнесе той най-после със спокойствие, което едва прикриваше иронията му. — Но забележете, че проявите на патриотично въодушевление във всички столици са значително по-многобройни, отколкото протестите на няколко вироглавци… Снощи в Берлин един милион манифестанти са обикаляли из града, освирквали руското посолство, пели „Wacht am Rhein“[133] под прозорците на императорския дворец и покрили с цветя статуята на Бисмарк… Не че имам намерение да отричам съществуването на няколко опозиционни течения, но тяхното въздействие е чисто негативно.

— Негативно ли? — извика Щудлер. — Никога досега масите не са реагирали така на опасността от война!

— Какво подразбирате под думата „негативно“? — запита Жак безстрастно.

— Боже господи — отвърна Рюмел, давайки си вид, че търси думите си, — искам да кажа, че партиите, за които вие говорите и които са настроени враждебно към перспективата за война, не са нито достатъчно многобройни, нито достатъчно дисциплинирани, нито достатъчно обединени международно, за да представляват в Европа сила, която трябва да вземаме пред вид…

— Само дванадесет милиона! — повтори Жак.

— Може би са дванадесет милиона, но повечето от тях са само симпатизиращи, тоест хора, които плащат членски вноски. Не се заблуждавайте. Колко истински дейци има измежду тях? Освен това измежду тези дейци има също така мнозина, които са податливи на патриотични влияния… В някои страни тези революционни партии са може би способни да създадат известни пречки на правителствата, но това са теоретични пречки и във всеки случай само временни, защото този вид опозиция може да съществува дотолкова, доколкото я търпи властта. Ако обстоятелствата станат по-сериозни, всяко правителство ще може да дръпне малко спирачката на либерализма, без дори да прибягва до военно положение, и веднага ще се освободи от тези смутители… Не, Интернационалът никъде не представлява още сила, която може действително да осуети действията на което и да е правителство. И най-малко в периода на напрегната криза крайните елементи биха могли да създадат набързо партия, която да окаже сериозна съпротива. — Той се усмихна. — Много късно е… този път…

— Освен ако — възрази Жак — силите на съпротивата, които дремят в мирно време, не бъдат вбесени от опасността и не станат изведнъж непобедими! Мислите ли, че в този момент бурните руски стачки не парализират царското правителство?

— Заблуждавате се — каза студено Рюмел. — Позволете да ви кажа, че сте назад най-малко с двадесет и четири часа… Последните телеграми са за щастие ясни и изрични: революционният кипеж в Петербург е бил смазан. Жестоко, но о-кон-ча-тел-но.

Той се усмихна още веднъж, сякаш за да се извини, че винаги е така безспорно прав; после, обръщайки се към Антоан, демонстративно показа часовника си.

— Драги приятелю… За съжаление времето напредва…

— На ваше разположение — каза Антоан, като стана.

Той се страхуваше от това как може да реагира Жак и съвсем не му бе неприятно да приключи спора колкото се може по-скоро.

 

 

Докато Рюмел се сбогуваше с всички с безукоризнена учтивост, Антоан измъкна от джоба си един плик и се приближи до брат си.

— Ето писмото за нотариуса. Ще го запечаташ… Как намираш Рюмел? — добави той разсеяно.

Жак се задоволи да заяви усмихнато:

— Физиката отговаря на личността му…

Антоан като че ли мислеше за нещо друго, но се колебаеше да го каже. Като се увери с кратък поглед, че никой не може да го чуе, той сниши глас и изведнъж изрече с привидно безразличен тон:

— Тъкмо исках да ти кажа… В случай на война ти… Нали беше отложен? Ами… ако има мобилизация?

Жак го загледа за миг, преди да отговори. „Жени сигурно ще ми зададе същия въпрос“ — помисли си той. После рязко заяви:

— Няма да се оставя да ме мобилизират.

За да не привлече вниманието на присъствуващите, Антоан гледаше към Рюмел. Той като че ли не чу какво каза Жак.

Двамата братя се отдалечиха мълчаливо един от друг.

XLI

— Чудесни са вашите инжекции — заяви Рюмел, щом останаха сами. — Вече се чувствувам значително по-добре. Ставам сутрин без голямо усилие и имам по-добър апетит…

— Вечер нямате треска, нали? И не ви се вие свят?

— Не.

— Тогава ще можем да увеличим дозата.

Стаята, в която влязоха, съседна на приемния му кабинет, бе облицована с бял фаянс. В средата се намираше операционна маса, на която Рюмел се изтегна покорно, след като се бе полуразсъблякъл.

Антоан, застанал гърбом към барабана, в който се изваряваха инструментите, приготвяше инжекцията.

— Това, което казвате, е доста успокоително — произнесе той замислено.

Рюмел обърна очи към него, като се питаше дали доктор Тибо говори за медицина, или за политика.

— Защо тогава — продължи Антоан — оставят печатът да подчертава така тенденциозно двуличието на Германия и нейните скрити намерения да предизвика война?

— Не го „оставят“, а го насърчават. Все пак за всеки случай трябва да се подготви общественото мнение.

Тонът му беше сериозен. Антоан се полуобърна. Лицето на Рюмел бе загубило самоувереността си, която така добре му отиваше. Той клатеше глава с втренчен и разсеян поглед.

— Да се подготви общественото мнение ли? — учуди се Антоан. — То никога няма да приеме, че интересите на Сърбия могат да ни въвлекат в сериозни усложнения.

— Общественото мнение! — отвърна Рюмел, като сви устни с вид на човек, който добре познава въпроса. — С малко твърда ръка и едно умело прецеждане на новините, драги мой, в три дни можем да обърнем общественото мнение в каквато желаем насока!?… Впрочем мнозинството във Франция винаги се е чувствувало поласкано от френско-руския съюз. Би било лесно да се бие на тези чувства.

— Точно така — заяви Антоан, като се приближи до Рюмел. С напоен в спирт тампон, той изчисти мястото за инжекцията и с бързо движение заби иглата дълбоко в мускула. Той мълчеше, наблюдавайки спринцовката, в която нивото на течността бързо спадаше. После измъкна иглата.

— Французите — подхвана той — приеха с ентусиазъм френско-руския съюз. Но сега за първи път имат случай да се запитат какви задължения са поели чрез него… Полежете една минутка… Какво съдържат нашите договори с Русия? Никой не знае нищо.

Въпросът беше косвен, но Рюмел охотно отговори.

— Не съм посветен в тайните на боговете — каза той, като се повдигаше на лакът. — Знам… само това, което се знае в министерството. Имаме две предварителни споразумения от 1891 и 1892; и освен това един истински договор за съюз, подписан от Казимир Перие в 1894 година. Не познавам целия текст, но — впрочем това не е държавна тайна — Франция и Русия са си обещали взаимно военна помощ, в случай че една от тях бъде заплашена от Германия… След това дойде господин Делкасе, а след него господин Поанкаре и пътуванията му в Русия. Очевидно те са уточнили и увеличили нашите задължения.

— Така, значи! — забеляза Антоан. — Ако Русия се намеси днес срещу немската политика, тя би заплашвала Германия, а не Германия нея. Тогава според договора ние не бихме били задължени…

Лицето на Рюмел се изкриви в полуусмивка, която бързо изчезна.

— Работата е малко по-сложна, драги мой… Да предположим, че Русия, решителна закрилница на южните славяни, скъса утре с Австрия и обяви мобилизация, за да защити Сърбия. Германия, задължена по договора си от 1879 година, ще бъде изправена пред необходимостта да мобилизира срещу Русия… А тази мобилизация ще принуди Франция да изпълни задълженията си, поети спрямо Русия, и веднага да мобилизира срещу Германия, която заплашва нашите съюзници… Това става автоматично…

Антоан не можа да се въздържи да не кипне:

— По този начин френско-руското приятелство, което ни струва толкова пари и с което нашите дипломати се хвалеха, че са купили осигурителна полица, се оказва днес тъкмо обратното — не гаранция за мир, а опасност от война!

— Дипломатите имат широк гръб… Помислете си какво беше в 1890 година положението на Франция в Европа. Сгрешиха ли нашите дипломати, като предпочетоха да дадат на страната нож с две остриета, отколкото да я оставят обезоръжена?

Този довод се видя неубедителен на Антоан, но той не намери какво да отговори; слабо познаваше съвременната история, пък и този въпрос не беше от непосредствено значение.

— Както и да е — поде той, — ако ви разбирам добре, в този момент нашата съдба зависи единствено от Русия? Или може би, по-точно казано — добави той, след като се поколеба за миг, — всичко зависи от нашата вярност спрямо френско-руския пакт.

Лицето на Рюмел повторно се сгърчи в кратка усмивка.

— Колкото до това, драги мой, не разчитайте, че ние ще можем да избегнем задълженията си. В този момент нашата външна политика се води от господин Бертло. Докато той заема този пост и докато господин Поанкаре е зад него, бъдете сигурен, че изпълнението на нашия съюзен договор не може да бъде поставено под съмнение. — Той се поколеба. — Това е проличало, изглежда, на онова заседание на министерския съвет, което беше свикано веднага след неокачествимото предложение на Шьон…

— Тогава — извика Антоан раздразнено, — ако няма никаква възможност да се освободим от руското настойничество, трябва поне да принудим Русия да остане неутрална!

— По какъв начин? — запита Рюмел, като втренчи сините си очи в Антоан. А след това пошепна: — И кой ни гарантира, че вече не е твърде късно за това?

После, като помълча малко, продължи:

— Военната партия е твърде силна в Русия. Пораженията от Руско-японскага война са оставили в руския генерален щаб горчивина и желание за реванш; той още не е преглътнал оскърблението, което му нанесе Австрия, като анексира Босна и Херцеговина. Хора, като господин Изволски — който, между скоби казано, трябва да пристигне тази вечер в Париж, — почти не крият, че желаят европейска война, за да разширят руските граници до Цариград. Те много биха искали да забавят войната до смъртта на Франц-Йосиф и ако е възможно до 1917 година; но, бога ми, ако се представи случай по-рано…

Той говореше бързо, малко задъхано и внезапно доби сломен вид. Бръчка на загриженост прерязваше веждите му. Изглеждаше, че е свалил напълно маската си.

— Да, драги, откровено казано, почвам да се отчайвам вече. Преди малко пред вашите приятели бях длъжен да се преструвам. Но истината е, че работите вървят зле. Толкова зле, че министърът на външните работи отказа да придружи председателя на републиката при пътуването му в Дания и се връща във Франция по най-прекия път… Обедните телеграми бяха лоши. Вместо да се присъедини с готовност към предложенията на сър Едуард Грей, Германия усуква нещата, мотае се и, изглежда, прави всичко възможно, за да провали една конференция за арбитраж. Действително ли желае тя да влоши положението? Или по-скоро отхвърля идеята за четворна конференция, защото предварително знае, че при напрегнатите австро-италиански отношения Австрия непременно ще бъде осъдена с три гласа срещу един… Това е най-благоприятната хипотеза… и най-вероятната. Но междувременно събитията се редуват едно след друго… Вече навсякъде се вземат военни мерки…

— Военни мерки ли?

— Това е неизбежно: естествено всички държави мислят, че е възможно да се наложи мобилизация и се готвят за всеки случай… В Белгия днес е бил свикан на извънредно заседание министерският съвет под председателството на господин дьо Броквил; по всичко изглежда, че са обсъждали въпроси с оглед на евентуална война: проектирало се да се свикат три набора, за да се поставят още сто хиляди души в бойна готовност… У нас става същото: тази сутрин в Ке д’Орсе имаше заседнат на кабинета, на което трябваше да се разгледат известни подготвителни предпазни мерки в случай на война. В Тулон и Брест флотата е задържана в пристанищата. Телеграфирано беше в Мароко да се натоварят на кораби незабавно петдесет батальона колониални войски, които да се върнат във Франция. И тъй нататък… Всички правителства едновременно тръгват по този път; и така малко по малко положението само се усложнява. Няма нито един генералщабен офицер, който да не знае, че когато веднъж се постави в движение дяволската машина, наречена обща мобилизация, става практически невъзможно да се забавя подготовката и да се чака. Тогава и най-миролюбивото правителство се озовава пред дилемата: да почне ли войната поради единствената причина, че се е подготвило за нея, или пък…

— Или пък да отмени дадените нареждания, да даде заден ход и да спре подготовката.

— Точно така е. Но в този случай правителството трябва да бъде абсолютно сигурно, че няма да има нужда да мобилизира, преди да минат много месеци.

— Но защо?

— Защото — и това е също безспорна аксиома на военните специалисти — едно внезапно спиране разбива всички колелца на този сложен механизъм и ги прави неизползваеми за дълго време. А кое правителство в настоящия момент може да бъде сигурно, че няма да има нужда да мобилизира в съвсем близко време?

Антоан мълчеше. Той наблюдаваше Рюмел развълнувано. Най-после прошепна:

— Това е ужасно.

— Ужасното, драги, е, че под този външен вид на нещата може би се крие само една игра! Може би това, което в този момент става в Европа, е само една огромна игра на покер, в която всеки един от играчите се стреми да спечели, като сплаши противниците си… Докато Австрия тихомълком души коварната Сърбия, нейната съдружница Германия взема заплашителни пози, може би без други намерения, освен да възпре руската намеса и опитите за помирение на великите сили. Точно както на покер: тези, които по-добре и по-дълго блъфират, ще спечелят… Само че, както при покера, никой не знае картите на съседа си. Никой не знае доколко в настоящия момент Германия или Русия хитруват и доколко те имат действително агресивни намерения. Досега русите винаги са отстъпвали пред германската дързост. Затова очевидно Германия и Австрия смятат, че имат право да разсъждават така: „Достатъчно би било да блъфираме добре, да се покажем решени на всичко, и Русия ще капитулира още веднъж.“ Но именно понеже Русия винаги е трябвало да капитулира, също така е възможно този път тя наистина да хвърли меча си в играта…

— Ужасно — повтори Антоан.

С обезсърчен жест той сложи върху капака на барабана спринцовката, която държеше в ръка, и направи няколко крачки към прозореца. Пред обрисуваната от Рюмел картина на европейската политика той изпитваше тревога, подобна на тази, която би изпитал пътник, ако посред буря изведнъж открие, че всички офицери на кораба са загубили ума си.

Настъпи мълчание.

Рюмел беше станал и оправяше презрамките си. Той машинално хвърли поглед наоколо си сякаш за да се увери, че никой не може да го чуе, и се приближи до Антоан.

— Слушайте, Тибо — каза той, като сниши глас. — Аз не би трябвало да разпространявам тези неща, но вие като лекар знаете да пазите тайна, нали?

Той го гледаше в лицето и Антоан мълчаливо кимна с глава.

— И така, това, което става в Русия, е невероятно! Негово превъзходителство господин Сазонов ни уведоми предварително, тъй да се каже, че неговото правителство ще отхвърли всяка инициатива за помирение… И в действителност ние получихме преди малко от Петербург извънредно сериозно съобщение: няма никакво съмнение относно намерението на Русия — тя е започнала истинска мобилизация! Ежегодните маневри са били прекъснати и войските са се прибрали бързо-бързо в гарнизоните си. Четирите главни военни окръжия в Русия — Московско, Киевско, Казанско и Одеско, мобилизират… Вчера, двадесет и пети, или още завчера може би, на един военен съвет генералният щаб бил изтръгнал от царя писмена заповед да подготви набързо, „като предпазна мярка“, една демонстрация на сила спрямо Австрия… Без съмнение Германия знае това и това е достатъчно впрочем, за да обясни държането й. Тя също тайно мобилизира и, уви, очевидно има достатъчно основания да бърза… Впрочем днес тя предприе извънредно важна постъпка: публично предупреди Петербург, че ако руската военна подготовка не спре, а още повече, ако бъде ускорена, тя ще се види принудена да обяви мобилизация; и тя пояснява, че подобно действие би означавало обща война… Какво ще отговори Русия? Ако не отстъпи, нейната отговорност, която и без това е вече твърде тежка, ще бъде съкрушителна… А пък… малко вероятно е тя да отстъпи.

— А какво правим ние в цялата тази каша?

— Ние ли, драги приятелю?… Ние ли?… Какво искате да правим? Да порицаем Русия? За да демобилизираме общественото мнение в нашата страна може би в навечерието на деня, когато ще имаме нужда от всичките си сили, от общ национален подем? Да порицаем Русия? За да се изолираме напълно? За да се скараме с единствения си съюзник? И за да възмутим английското обществено мнение, което ще обърне гръб на френско-руския съюз и ще наложи на правителството си да вземе страната на немците?…

Две боязливи почуквания на вратата прекъснаха думите на Рюмел. От коридора се чу гласът на Леон:

— Отново търсят господина на телефона…

Антоан направи нетърпелив жест.

— Кажете, че съм… Не! — извика той. — Ще дойда! — Той се обърна към Рюмел: — Позволявате ли?

— Разбира се, драги. Впрочем страшно късно стана и аз вече тръгвам… Довиждане.

Антоан бързо се върна в малкия кабинет и вдигна слушалката.

— Какво има?

На другия край на жицата Ана, засегната от сухия му тон, трепна.

— Вярно — рече тя смирено, — днес е неделя… Имате приятели в къщи може би…

— Какво има? — повтори той.

— Просто исках… Но ако те безпокоя…

Антоан не отговори.

— Аз…

Тя отгатваше, че той е раздразнен и не знаеше какво да каже, каква лъжа да измисли.

Понеже не намери нищо по-подходящо, тя прошепна плахо:

— Тази вечер?…

— Невъзможно — отряза той направо. След това със смекчен тон добави: — Невъзможно ми е тази вечер, мила…

Внезапно му стана жал и Ана усети това; обхвана я същевременно сладостно и мъчително чувство.

— Бъди разумна — каза той. Тя го чу как въздъхна. — Най-напред днес не съм свободен… И дори да бях свободен, да излизам вечер в такъв момент…

— Какъв момент?

— Но, Ана, нима не четете вестниците? Не знаете ли какво става!

Тя се стресна. Вестниците? Политиката? Заради тези истории ли бяга той от нея? „Сигурно лъже“ — рече си тя.

— А… тази нощ… у дома?

— Не… Сигурно ще се върна късно, ще бъда уморен… Уверявам те, мила… Не настоявай… — Той вяло добави: — Може би утре… Ще ти телефонирам утре, ако мога… Довиждане, мила.

И без да чака повече, закачи слушалката.

XLII

Жак не дочака Антоан да се върне и си отиде. Той дори изпита съжаление, че се бе забавил при брат си, когато портиерката на авеню Дьо л’Обсерватоар му съобщи, че госпожица Жени се е върнала преди повече от час.

Изкачи се по стълбите с големи крачки и позвъни. С разтуптяно сърце дебнеше стъпките на Жени зад вратата, но вместо стъпки чу гласа й:

— Кой е?

— Жак.

Той чу как щракна резето и дръпна верижката. Най-после вратата се отвори.

— Мама замина — рече Жени, за да обясни защо така здраво е залостила вратата. — Току-що я изпратих на гарата.

Тя стоеше в рамката на вратата, сякаш се стесняваше да го пусне вътре. Но той я гледаше право в лицето с честен и весел израз, който веднага разпръсна смущението й. Жак беше тук! Вчерашният сън продължаваше.

Внезапно той й протегна нежно и едновременно двете си ръце. Със същия решителен и прям жест тя отпусна ръцете си в неговите и отстъпвайки две крачки назад, без да ги отдръпне, го остави да прекрачи прага.

„Къде да го приема?“ — питаше се тя, докато го чакаше. Всички мебели в салона бяха покрити с калъфи. Да го покани в стаята си? Това беше нейното убежище, само нейно, и тя изпитваше някаква свенливост да въведе там когото и да било; дори Даниел рядко влизаше при нея. Оставаха стаята на Даниел и на госпожа дьо Фонтанен, където обикновено прекарваха денем двете жени. Най-после Жени се спря на кабинета на брат си.

— Да влезем в стаята на Даниел — каза тя. — Това е единственото хладно място в нашия апартамент.

Тъй като нямаше още лека черна рокля, в къщи Жени носеше стара лятна рокля от бял муселин с отворена яка, която й придаваше пролетен и спортен вид. Макар че имаше тесни ханшове и дълги крака, не можеше да се каже, че е много гъвкава, защото тя по инстинкт контролираше движенията си и нарочно вдървяваше походката си; но въпреки това стройното й тяло имаше пъргавостта на младостта.

Жак вървеше след нея с разсеян вид. Не можеше да гледа наоколо си без вълнение. Всичко му бе познато: вестибюлът с холандския шкаф и белите фаянсови чинии със сини шарки, закачени над вратите; сивата стена на коридора, на която госпожа дьо Фонтанен някога закачваше първите скици с въглен на сина си; нишата с врата от червено стъкло, където децата си бяха направили фотографическа лаборатория; стаята на Даниел, етажерката с книги, старият часовник от алабастър, двата малки тапицирани с червено кадифе фотьойли, където толкова пъти беше седял със своя приятел…

— Мама замина — обясни Жени, като вдигаше щорите, за да прикрие плахостта си. — Замина за Виена.

— Закъде?

— За Виена, за Австрия… Седнете — каза тя, като се обърна, без да забележи смаяното лице на Жак.

Предната вечер, противно на очакванията й, майка й не я бе разпитвала защо е закъсняла. Всецяло заета с приготовленията за заминаването си на следния ден — понеже не можеше да стяга багажа си, докато Даниел бе в къщи, — тя дори не бе погледнала часовника, докато дъщеря й я нямаше. Затова не Жени започна да дава обяснения, а майка й побърза да й съобщи — с известно смущение, задето досега я бе държала в неведение относно плановете си, — че ще отсъствува десетина дни от къщи, за да отиде на самото място и „да уреди сметките“ на мъжа си.

— За Виена? — повтори Жак, без да седне. — И вие я оставихте да замине!

Жени му разказа накратко какво бе станало, как още при първите й възражения майка й я бе прекъснала и бе заявила, че само ако отиде лично във Виена, ще може да тури край на техните затруднения.

Жак я гледаше нежно, докато тя говореше. Жени седеше на един стол пред бюрото на Даниел, изправена, със сериозно лице, въздържана. Гънката на устата, малко стиснатите устни („Уста, привикнала на мълчание“ — помисли си той) показваха разсъдливост и енергия. Жени седеше малко стегната, изпитателният й поглед не издаваше нищо. Предизвикателство ли бе това? Гордост? Боязливост? Не! Жак я познаваше доста добре, затова разбираше, че тази скованост беше естествена и не изразяваше нищо друго освен известна страна на характера й — някаква наложена сдържаност, някаква морална сдържаност.

Той се колебаеше дали да й каже защо мисли, че госпожа дьо Фонтанен е избрала лош момент да замине за Австрия.

— Брат ви знаеше ли за това пътуване? — запита той предпазливо.

— Не.

— Ах! — възкликна той и внезапно се реши да заговори: — Даниел би се противопоставил изрично на това заминаване, сигурен съм. Нима госпожа дьо Фонтанен не знаеше, че Австрия мобилизира? Че границите се охраняват от войски? Че може би утре във Виена ще бъде обявено военно положение?

Сега бе ред на Жени да се слиса. От осем дни тя не бе погледнала вестник. С няколко думи Жак я постави в течение на главните събития.

Той се мъчеше да говори истината, като подбираше думите си, за да не разтревожи Жени. Въпросите, които тя му зададе и в които прозираше известно съмнение, показваха, че политическите събития заемат малко място в живота й. Възможността да избухне война — една от многото войни, за които бе чела в учебниците по история не я стряскаше. Дори през ум не й мина, че в случай на въоръжен конфликт Даниел ще бъде изложен на страшна опасност; тя мислеше само за материалните затруднения, които биха могли да изникнат за майка й, ако се обяви война.

— Твърде вероятно е — побърза да каже Жак — госпожа дьо Фонтанен да се откаже от намеренията си още по пътя. Можете да очаквате да се върне бързо-бързо.

— Така ли мислите? — отвърна тя живо и се изчерви.

Жени му призна, че въпреки всичко се е зарадвала много на това заминаване, защото така се е отложил моментът на обясненията. Не от страх — обясни му тя, — че ще срещне неодобрение; плашела я повече от всичко друго мисълта, че ще трябва да говори за себе си, да разкрие чувствата си.

— Не трябва да забравяте това, Жак — добави тя, гледайки го сериозно. — Аз очаквам чувствата ми да бъдат отгатнати…

— И аз също — отвърна той, като се засмя.

Разговорът доби по-интимен характер. Той я разпитваше за самата нея, караше я да си уяснява нещата, помагаше й да се самоанализира. Тя се съгласяваше на това без голямо усилие. Не отказваше да отговаря на въпросите му; малко по малко дори започна да чувствува благодарност, задето я разпитва; и дори се учудваше, че изпитва някакво удоволствие да излезе заради него от обичайната си въздържаност. Защото никой никога не се бе навеждал към нея с такъв топъл и пленителен поглед; никой никога не й бе говорил така внимателно, пазейки се да не я засегне, с толкова явно желание да я разбере. Някаква непозната топлота я обгръщаше. Струваше й се, че дотогава е живяла отделена от света и че преградите, които я заобикаляха, внезапно са се отместили някъде далеч и са й открили неподозирани хоризонти.

Жак не преставаше да се усмихва безпричинно. Усмихваше се повече на собственото си щастие, отколкото на Жени. Това щастие го бе замаяло. Забравил бе Европа — нищо вече не съществуваше за него освен тях двамата. Всичко, което тя казваше, дори най-незначителните неща му се струваха тъй изпълнени с доверие и близост, че в гърдите му бликаше буйна благодарност. У него покълваше нова мисъл, която го изпълваше с гордост: тяхната любов бе не само нещо рядко и ценно, но и съвършено изключително, небивало преживяване. Думата „душа“ не слизаше от устните им и всеки път тази неопределена тайнствена дума отекваше с особен трепет в тях, подобно на магическо заклинание, чиято тайна само те знаеха.

— Знаете ли какво ме учудва? — извика той изведнъж. — Това, че така малко се учудвам! Чувствувам как дълбоко в душата си никога не съм се съмнявал в това, което ни е очаквало.

— И аз също.

Всъщност и двамата се заблуждаваха. Но колкото повече мислеха един за друг, толкова повече им се струваше, че нито ден не са преставали да се надяват.

— И на мен ми се струва съвсем естествено да бъда тук… — поде той. — Сега, когато съм до вас, изпитвам чувството, че най-после съм попаднал в истинската си атмосфера.

— И аз също.

И двамата постоянно се поддаваха на сладостното изкушение да се чувствуват хармонично свързани, да твърдят, че са еднакви във всичко.

Тя бе станала от стола си и сега седеше срещу него в почти непринудена поза. Любовта й вече я преобразяваше физически, разкриваше се в движенията й, придаваше й необичайна грация и гъвкавост. Жак наблюдаваше с възхищение тази метаморфоза. Той галеше с поглед играта на сенките върху повдигащите се гърди, извивките на мускулите под плата, ритъма на дишането й. Не можеше да се насити да гледа двете й подвижни ръце, които се устремяваха една към друга, докосваха се, разделяха се и отново се събираха като влюбени гълъби. Ноктите й бяха много малки, кръгли, издути и бели — „подобни на половинките на лешник“ — помисли си той.

Жак се наведе за миг към нея.

— Представете си, аз откривам цял куп чудесни неща…

— Какво откривате?

Заслушана в думите му, тя бе опряла лакът върху страничната облегалка на креслото и подпираше брадичката си с ръка; пръстите й следваха овала на бузата и свободният показалец ту докосваше леко устната й, ту за миг достигаше до слепоочието.

Гледайки я съвсем отблизо, той каза:

— При пълна дневна светлина вашите зеници действително блестят като сини камъчета, като два светли сапфира…

Тя се усмихна стеснено и наведе глава. После се изправи и като на шега, за да му отвърне със същото, го разгледа внимателно на свой ред.

— А аз намирам, че вие сте се променили от вчера, Жак.

— Променил ли съм се?

— Да, много.

Тя бе добила загадъчен вид. Той я обсипа с въпроси. Най-после въпреки многото й колебания, недомлъвки и уговорки успя да разбере това, което Жени не смееше да каже: тя интуитивно чувствуваше, че той е завладян от някаква скрита грижа, чужда на любовта им.

С един замах той отметна кичура, който висеше над челото му.

— Слушайте — каза Жак без предисловие, — ето какво съм правил от вчера досега.

И й разказа подробно за нощта, прекарана в градината на Тюйлери, за сутринта в редакцията на „Юманите“, за посещението при Антоан.

Спираше се на всички подробности, описвайки със самодоволството на романист местата и хората, цитираше думите на Стефани, на Гало, на Филип, на Рюмел, отбелязваше как той е реагирал, признаваше безпокойствата и надеждите си и се мъчеше да й даде представа за борбата, която водеше срещу опасността от война.

Тя го слушаше, без да изпусне нито дума, задъхана и объркана. Чувствуваше се запокитена изведнъж не само сред живота на Жак, но и сред самата европейска криза, изправена лице с лице със страшни проблеми, които й бяха напълно непознати. Изведнъж видя как целият обществен строеж се разлюля из основи. Изпита паническия страх на човек, който преживява земетресение и вижда как наоколо му рухват стени и покриви, всичко, което му е осигурявало защита и сигурност и което до преди един миг му е изглеждало неразрушимо.

Колкото до личната дейност на Жак в този свят, чието съществуване тя и не подозираше до вчера, Жени схващаше само съвсем неясното значение. Но за да се убеди напълно, че Жак заслужава любовта й, нужно й бе да го постави много високо; тя не се съмняваше, че целите му са благородни, че хората, чиито имена чуваше от него — Менестрел, Стефани, Жорес, — са достойни за изключително уважение. Техните убеждения сигурно бяха прави, щом Жак ги споделяше.

Думите му се лееха. Вниманието на Жени го окриляше и опияняваше.

— … ние, революционерите… — каза той.

Тя вдигна очи, в които се четеше изненада.

За първи път чуваше човек, който й бе симпатичен, да произнася с религиозно уважение думата революционер; тази дума винаги бе извиквала в ума й представата за хора с подозрителни физиономии, готови да палят и грабят богатите квартали, за да утолят ниските си страсти, скитници, които крият бомби под дрехите си и срещу които обществото може да се бори само като ги праща на заточение.

Тогава той започна да говори за социализма, за влизането си в Интернационала.

— Не мислете, че някакъв наивен порив на благородни чувства ме е тласнал към партията на революцията. Аз стигнах дотам след дълги съмнения, след голямо отчаяние, в пълна духовна самота. По онова време, когато се запознахме, аз исках да вярвам в братството между хората, в тържеството на истината и правдата, но си представях това тържество лесно и съвсем близко. Скоро открих, че това са били само илюзии и в душата ми настъпи мрак. По това време прекарах най-тежките мигове на живота си. Оставих се да падна морално… Слязох до дъното, до тинята… И ето, революционният идеал ме спаси — продължи той, мислейки с умиление и благодарност за Менестрел. — Революционният идеал изведнъж разшири, просветли моя хоризонт. Той даде смисъл на живота на своенравния и безполезен човек, какъвто бях от детинство… Разбрах, че е безсмислено да вярваш в лесно и близко тържество на справедливостта, но че още по-безсмислено и дори престъпно е да се отчайваш! Разбрах, че може не само да вярваш, но и да работиш за това дело! И че моят инстинктивен бунт може да даде плод, ако си поставя за задача да работя заедно с всички онези, които се бунтуват като мен и подпомагат прогресивното обществено движение!

Тя го слушаше, без да го прекъсва. Впрочем традиционният протестантизъм на семейството й я предразполагаше доста към мисълта, че обществото не бива да бъде подчинено на строги общозадължителни норми и че всеки човек има дълг да усъвършенствува собствената си личност и да доведе до неговите крайни резултати всяко дело, което съвестта му диктува. Жак чувствуваше, че тя го разбира. В мълчанието на Жени той долавяше трепета на един буден, здрав и уравновесен ум, безспорно необучен в теоретични разсъждения, но способен да се издигне свободно над предразсъдъците. Зад въздържаността, която не я напускаше, той чувствуваше тръпките на една напрегната чувствителност, готова да възприеме и да служи на всяко голямо дело, което би било наистина достойно за пълна саможертва.

Обаче тя не можа да се сдържи да не направи гримаса на недоверие и почти на неодобрение, когато Жак заяви, че капиталистическото общество, в което тя живее, без да мисли никому зло, представлява една утвърдена недопустима несправедливост. Без да бе много мислила по това, тя приемаше неравенството в богатствата като неизбежна последица на неравенството между хората.

— О, Жени — извика той, — сигурен съм, че вие не си представяте света на онеправданите такъв, какъвто той е всъщност! Иначе не бихте клатили глава така… Вие не знаете, че съвсем близо до вас има хиляди нещастници, които се трепят цял живот, ден след ден, превили гръбнак над работата си, без прилична заплата, без да са сигурни в бъдещето, без да има на какво да се надяват! Вие знаете, че се вадят въглища от земята, че се строят фабрики, но мислите ли понякога за онези милиони хора, които цял живот се задушават в мрака на мините? Или за онези милиони хора, чиито нерви се съсипват от грохота на машините? Или пък за тези селски труженици, уж по-облагодетелствувани, които ровят земята по десет, дванадесет, четиринадесет часа на ден, според сезона, и продават плода на своята пот на посредниците, които ги смучат? Такъв е трудът на хората! Преувеличавам ли? Ни най-малко! Говоря за неща, които съм виждал. В Хамбург, за да не пукна от глад, трябваше да работя като общ работник заедно със стотина други нещастници, гонени от същата нужда — да спечелят пари за хляб. Три седмици от сутрин до вечер се покорявах на надзиратели, които приличаха на тъмничари и непрекъснато крещяха: „Дигнете тези греди! Пренесете тези чували! Бутайте количките с пясък!“ А вечер напущахме пристанището с мизерната си заплата в джоба и се нахвърляхме на храната и на алкохола. Бяхме така съсипани, лепнещи от мръсотия, без сили, без мисъл, така убити от умора, че дори не роптаехме! И може би това е най-ужасното: повечето от тези нещастници дори и не подозират, че са жертва на страшна социална несправедливост! Човек действително се пита откъде черпят сили, за да понасят като нещо естествено този ужасен каторжнически живот! Успях да се измъкна от този ад, защото за щастие знам няколко езика и защото можах да скърпя една вестникарска статия… Но другите? Те продължават този непосилен труд там. Имаме ли право, Жени. Да приемем съществуването на тези неща? Можем ли да допуснем да продължава все така? Можем ли да се съгласим, че това е нормалното състояние на хората по земята?

Да вземем заводите! Във Фиуме известно време работих във фабрика за копчета. Бях роб на една машина, която трябваше непрекъснато да подхранвам всеки десет секунди. Невъзможно е да се разсееш и за минута, защото иначе ще ти хвръкне ръката… С часове повтарях едно-единствено движение, винаги същото. Не беше уморително, признавам. Но кълна ви се, че вечер излизах от фабриката по-затъпял от този идиотски труд, отколкото в Хамбург, след като бях носил на гръб два часа наред чували с цимент, чийто прах възпаляваше очите и изсушаваше гърлото?… В една фабрика за сапун в Италия видях жени, чиято работа се състоеше в това да вдигат и пренасят всеки десет минути сандъци със сапун на прах, които тежаха по четиридесет килограма, а през останалото време, застанали прави, въртяха тежки ръчки, които така бавно се задвижваха, че работничките трябваше да се опират с крак о стената. И те вършеха тази работа по осем часа на ден… Не измислям нищо. В една кожухарница в Прусия видях седемнадесетгодишни момичета, които четкаха кожи от сутрин до вечер; те поглъщаха толкова косми, че по няколко пъти на ден ходеха да повръщат… И за каква нищожна заплата! Защото навсякъде се приема, че жената за същия труд трябва да получава по-малко заплата от мъжа…

— Защо? — запита тя.

— Защото се предполага, че има баща или съпруг, който й помага…

— Често пъти е така — рече тя.

— О не! Тези нещастни жени са принудени да работят именно защото в нашето общество мъжът не печели достатъчно, за да издържа тези, които зависят от него.

Посочих ви случаи на работници в чужбина. Но само идете някоя сутрин в Иври, в Прюто, в Бианкур… Още преди седем часа ще видите върволица жени, които идват да оставят децата си в яслите, за да могат да отидат да бухат по фабриките. Работодателите, които са организирали тези ясли за своя сметка, са убедени, и то може би напълно добросъвестно, че са направили благодеяние на работниците… Можете да си представите какъв е животът на една майка, която, преди да почне ежедневния си осемчасов труд, е станала в пет часа сутринта да приготви кафето, да измие и облече децата си, да подреди малко стаята и да пристигне в седем часа на работа. Не е ли чудовищно това? И все пак то съществува! И капиталистическото общество процъфтява с цената на живота на всички тези хора?… Наистина, Жени, можем ли да търпим това? Можем ли да понасяме капиталистическото общество да процъфтява и занапред за сметка на тези милиони хора, които трябва да жертвуват живота си? Не! Но за да се измени това и всичко останало, властта трябва да премине в други ръце, политическата власт трябва да бъде завладяна от пролетариата. Разбирате ли? Ето смисъла на думата революция, която сякаш толкова ви плаши. Нужно е една нова, съвсем различна организация на обществото, която да позволи на човека не само да съществува, но и да живее! Трябва да се върне на индивида не само материална част от печалбата, създадена от неговия труд, но и онази част от свободата му, от свободното му време, от благосъстоянието му, без които той не може да се развива и да запази човешкото си достойнство…

— Човешкото достойнство… — повтори Жени замислено.

Тя изведнъж си даде сметка — и се почувствува малко засрамена от това, — че е достигнала двадесетата си година, без да знае нищо за труда и мизерията на този свят. Между масата на трудещите се и нея, млада буржоазка от 1914 година, класовите прегради бяха така непроницаеми, както преградите, които са разделяли кастите в античните цивилизации.

„Но все пак всички богати хора, които познавам, не са чудовища“ — каза си тя наивно.

Мислеше си за протестантските благотворителни дружества, в които участвуваше майка й и които подпомагаха нуждаещите се семейства… Тя почувствува как се изчервява от смущение. Благотворителност! Жени разбираше сега, че тези изпаднали в мизерия хора, които се молеха за подаяния, нямаха нищо общо с експлоатираните работници, които търсят правото си на живот, на независимост и на човешко достойнство. Нещастниците, които получаваха помощи, не бяха народът, както тя глупаво бе вярвала досега; те бяха просто паразитите на буржоазното общество, почти толкова чужди на работническия свят, обрисуван от Жак, колкото и на дамите, които ги посещаваха. Жак й бе разкрил съществуването на пролетариата.

— Човешкото достойнство — повтори тя още веднъж и тонът й показваше, че влага в тази дума истинския й смисъл.

— О — поде той, — първите резултати неизбежно ще бъдат смешни… Работникът, освободен от революцията, ще се нахвърли да задоволи първо най-егоистичните си нужди; да кажем дори най-ниските си апетити… Трябва да се примирим с това. Най-напред трябва да бъдат задоволени тези по-низши желания, за да стане възможно истинското… вътрешното усъвършенствуване… — Той се поколеба, преди да прибави — духовната култура…

Гласът му звучеше глухо. Тревога, която му бе добре позната, стискаше гърлото му, но той все пак продължи:

— Ние трябва да приемем, уви, тази необходимост — промяната на институциите далеч предшествува революцията в нравите. Но не трябва, не, ние нямаме право да се съмняваме в човека… Аз виждам добре неговите недостатъци! Но вярвам, искам да вярвам, че в по-голямата си част те са последица на днешното общество… Трябва да се борим срещу изкушението на песимизма, трябва да успеем да повярваме в човека!… В човека има, трябва да има скрит, неразрушим стремеж към величие… И ние трябва търпеливо да раздухваме този въглен, заровен в пепелта, и да го разпалим… Може би един ден той ще пламне!

Тя изрази одобрението си, като рязко кимна с глава.

Лицето й бе станало по-енергично от друг път, погледът й бе изпълнен с тържественост.

Той се усмихна от удоволствие.

— Но социалните промени са за по-късно… Най-напред трябва да се заемем с най-неотложното: сега задачата ни е да спасим мира!

Той изведнъж си спомни за срещата си със Стефани и хвърли поглед към алабастровия часовник. Той беше спрял. Жак погледна часовника си и скочи.

— Вече е осем часът — извика той, сякаш се сепваше от сън. — След четвърт час трябва да съм при Борсата!

Внезапно си даде сметка за неочаквания и строг обрат, който бе взел разговорът им. Стресна се да не би да е разочаровал Жени и поиска да се извини.

— Не, не — прекъсна го тя веднага. — Искам да зная какво мислите за всичко… Искам да зная живота ви… да го разбера. — Страстният й тон сякаш казваше: „Като ми се доверявате така, като се показвате пред мен такъв, какъвто сте, вие ми давате най-доброто доказателство за нежността си и това аз ценя най-много.“

— До утре — каза той, като тръгна към вратата. — Ще дойда рано, може ли? Веднага след обед.

Усмивка озари лицето й и очите й светнаха до самото дъно на зениците. Тя би искала да отговори: „Да, елате, върнете се тук колкото е възможно по-скоро… Аз чувствувам, че живея само когато вие сте при мен“, но се изчерви, замълча и го последва през коридора.

Вратата на салона беше открехната и той се спря пред нея.

— Позволявате ли да погледна? Този салон ми напомня толкова неща…

Капаците бяха затворени. Тя мина пред него и отиде да отвори прозореца. Имаше особена походка, по особен начин преминаваше стаята, за да отиде право към даден предмет — без рязкост, но с кротка и непоколебима твърдост.

От натрупаните накуп завеси и сложените по пода навити килими се носеше миризма на плат и смазка за паркет. Жак гледаше наоколо си и се усмихваше. Спомняше си за първото си посещение с Антоан… Тогава Жени се мусеше и отиде да се облегне на балкона, а той бе застанал глупаво в онзи ъгъл пред витрината. Не беше нужно да повдига метнатия върху нея чаршаф, за да види бонбониерите, ветрилата, миниатюрите, всичките украшения, които бе разглеждал в този ден от приличие и които години след това винаги виждаше на същото място… Различните образи на Жени през тези години се наслагваха един върху друг пред очите му като копирки на една и съща оригинална рисунка. Той си спомняше държането й като момиченце, като младо момиче, внезапните промени на настроението й, нейните прекършени пориви, внезапните й изчервявания, нейните полупризнания…

Обърна се към нея и се усмихна. Можеше ли Жени да отгатне за какво мисли той? Може би. Тя не казваше нищо. Гледа я няколко секунди мълчаливо. Ето тя стои отново днес в същия салон: у нея няма плахост; както някога погледът й бе без боязливост, но сдържан, прям и малко твърд; гладкото й лице бе тайнствено и чисто.

— Жени, покажете ми също и спалнята на майка ви. Може ли?

— Елате — каза тя, без да прояви изненада.

Той познаваше и най-малките подробности и в тази спалня: отрупаните с портрети и снимки стени, широкото легло, покрито със зелена дамаска и метната върху нея дантела. Даниел го въвеждаше в стаята, след като почукваше на вратата. Обикновено госпожа дьо Фонтанен, седнала под розовата светлина на абажура в един от двата фотьойла пред камината, четеше пред огъня някакво нравоучително съчинение или английски роман. Тя оставяше отворената книга на коленете си и посрещаше двамата младежи с такава лъчиста усмивка, сякаш нищо не можеше да й достави по-голяма радост от тяхното посещение. Караше Жак да седне срещу нея, разпитваше го за живота му, за учението му с насърчителен поглед. И ако Даниел поискаше да събере разпръснатите главни в огнището, майка му с игриво движение живо вземаше машата от ръцете му: „Не, не — казваше тя, като се смееше, — остави. Ти не знаеш «привичките на огъня».“

Жак трябваше да направи усилие, за да се откъсне от тези спомени.

— Да вървим — рече той най-сетне, като тръгна към вратата.

Тя го придружи до антрето.

Той я загледа изведнъж с такава сериозност, че някакъв безпричинен страх я обхвана и я накара да сведе лице.

— Били ли сте някога щастлива тук? Истински щастлива?

Преди да отговори, Жени най-съвестно прехвърли спомените си от миналото, преживя отново за няколко секунди изтеклите години, неспокойното си, измъчвано от съмнения детство, припомни си себе си като умно, съсредоточено, затворено момиче. Имаше няколко светли лъча в тази сивота: нежността на майка й, обичта на Даниел… И все пак не… Щастлива, истински щастлива? Не, никога.

Тя вдигна очи и поклати отрицателно глава.

Видя как Жак си пое дълбоко дъх, отметна къдрицата от челото си с решително движение и изведнъж се усмихна. Той не каза нищо; не смееше да й обещае щастие. Без да престане да се усмихва, загледан дълбоко в очите й, той взе двете й ръце, както бе направил, когато пристигна, и допря устните си до тях. Тя не откъсваше очи от него. Чувствуваше как сърцето й бие, бие…

Жени много по-късно разбра с каква яснота се бе врязал в паметта й образът на Жак — такъв, какъвто беше в този миг, застанал прав и наведен към нея, и с каква невероятна острота щеше да вижда през целия си живот това чело, този тъмен кичур, този проницателен поглед, непокорен и смел, тази доверчива усмивка, която обещаваше толкова лъчезарни неща…

XLIII

Жак се събуди рано от звъна на камбаните на църквата „Сент-Йосташ“, който отекваше в двора на сградата и напомняше на провинциално градче. Първата му мисъл бе за Жени. Снощи през цялата вечер, докато заспа, безброй пъти си бе припомнял посещението си на авеню Дьо л’Обсерватоар; нови подробности непрекъснато изплуваха в съзнанието му. Остана изтегнат на леглото няколко минути, като спираше безразличния си поглед ту на един, ту на друг предмет в малкото си жилище. По стените имаше петна от плесен, таванът бе олющен; чужди дрехи висяха по закачалките; пакети, брошури и позиви бяха натрупани по шкафа; над цинковия умивалник блестеше евтино огледало, зацапано със засъхнали пръски. Какъв ли е животът на другаря, който живее тук?

Прозорецът беше отворен цяла нощ, но въпреки ранния час въздухът, който идеше от двора, беше задушен и зловонен.

„Понеделник, двадесет и седми — каза си той, като погледна джобния си бележник, сложен на нощната масичка. — Тази сутрин в десет часа момчетата от Общата конфедерация на труда… След това ще трябва да се оправя с парите, да отида при нотариуса, при борсовия посредник… Но в един часа ще бъда при нея, с нея! След това в четири и половина има събрание за Книпердинк на Вожирар… В шест часа ще намина до «Либертер»… И тази вечер манифестацията… Снощи се носеше нещо във въздуха — сигурно ще станат сблъсквания… Доста неща могат да се случат днес… Няма все националистическата младеж да манифестира по булевардите! Отсега личи, че манифестацията тази вечер ще излезе добра. Навсякъде афиши… Федерацията на строителните работници се обърна с апел към синдикатите… Много важно е синдикалното движение да поддържа добра връзка с партията…“

Той изтича да напълни каната от чешмата в коридора и съблечен до кръста, се наплиска със студена вода.

Изведнъж си припомни за Манюел Роа и започна да ругае младия лекар: „Всъщност всички онези, които вие обвинявате в липса на патриотизъм, са хора, които се бунтуват срещу вашия капитализъм. Достатъчно е човек да се опълчи срещу режима ви, за да го наречете лош французин! Казвате: родина — изръмжа той, докато обливаше главата си с вода, — а мислите: обществото, класата! Вашата защита на родината не е нищо друго освен прикрита защита на обществения ви строй!“ Той хвана двата края на кърпата и започна здраво да си търка гърба, мечтаейки за един бъдещ свят, в който отечествата ще съществуват като областни автономни групировки, обединени в една обща пролетарска организация.

После мисълта му се върна към синдикалното движение:

„Всъщност човек трябва да бъде вътре в синдикатите, за да върши добра работа…“ Лицето му се помрачи. Защо беше дошъл във Франция? С мисия да събира сведения, да; и изпълняваше задачата си по възможния най-добър начин; снощи дори бе изпратил в Женева няколко кратки доклада, които Менестрел сигурно би могъл да използува. Но той не си правеше илюзии върху значението на тази роля на осведомител.

„Да бъдеш полезен, истински полезен… Да действуваш…“

Дошъл бе в Париж с тази надежда и го обхващаше ярост при мисълта, че е само зрител, който записва чужди думи и събира новини; че в края на краищата не върши нищо, не може да върши нищо. Никаква акция не бе възможна на международната плоскост, в която бе ограничен против волята си. Не вършат истинска работа тези, които не са членове на групи, които не са включени, и то отдавна, в съществуващите организации.

„Ето цялата проблема на индивида пред революцията — каза си той внезапно обезсърчен. — Измъкнах се от буржоазната среда някак инстинктивно… И то след личен, а не класов бунт… Прекарах времето си да се занимавам със себе си, да търся себе си…“ — „Никога няма да бъдеш истински революционер, другарю!“ Упрекът на Митьорг му мина през ума. И мислейки за австриеца, за Менестрел, за всички онези, които с обмислен реализъм бяха приели веднъж завинаги необходимостта от кървава революция, той почувствува как тревожният въпрос за насилието отново го хваща за гърлото… „О, да мога да се освободя за един ден… да се отдам… Да се освободя, като се отдам напълно…“

Той завърши обличането си в едно от онези душевни състояния на смут и униние, които му бяха добре познати, но които за щастие не траеха дълго и бързо отстъпваха пред динамизма на външния живот.

„Да тръгнем да събираме новини“ — каза си той, като направи усилие да се стресне.

Тази мисъл бе достатъчна, за да му възвърне смелостта. Заключи стаята си и бързо слезе на улицата.

От вестниците научи много нещо. Десният печат вдигаше шум около манифестациите на Патриотичния съюз пред статуята на Страсбург. В повечето от информационните вестници официалните телеграми бяха замазани с многословни и противоречиви коментари. Изглежда, че нареждането беше благоразумно да се редуват обезпокоителни с обнадеждаващи новини. Органите на левицата призоваваха всички пацифисти да манифестират вечерта на площад Репюблик. На първата страница на „Батай Сендикалист“ се четеше с едри букви: „Тази вечер всички на булевардите!“

 

 

Преди да отиде на улица Бонди, където имаше среща едва в десет часа, Жак се спря в редакцията на вестник „Юманите“.

Пред вратата на кабинета на Гало го спря стара деятелка, която често бе срещал на събранията в кафене „Прогрес“. Тя беше членка на партията от петнадесет години и издаваше „Фам либр“. Наричаха я леля Юри. Всички я обичаха, макар че старателно я избягваха, за да се спасят от настойчивата й бъбривост. Извънредно услужлива, от сърце отдадена на всички благородни каузи, в които впрочем вършеше най-много работа, тя имаше манията да препоръчва хората едни на други и се показваше неуморима въпреки възрастта и разширените си вени, щом ставаше дума да се намери работа на някой безработен или да се извади от затруднено положение някой другар. Храбро бе крила Перине в дома си, когато той имаше неприятности с полицията. Беше странно същество. Когато ходеше по митинги, сивите й разрошени коси, цели на фитили, й придаваха вид на жена, готова да пали и граби. Главата й бе още хубава. „Фасадата е още добра — казваше Перине със своя простонароден акцент, — но дъждът е навалял изложената стока…“ Убедена вегетарианка, тя бе създала напоследък кооперация, чиято цел бе да снабди всички парижки квартали със социалистически вегетариански ресторанти. Въпреки събитията тя не пропускаше случай да събира привърженици. Вкопчила се в ръката на Жак, започна да го просвещава:

— Осведоми се, моето момче! Посъветвай се с лекари-хигиенисти! Организмът ти не може да установи функционална хармония, мозъкът ти не може да достигне най-голямата си производителност, ако продължаваш упорито да даваш на тялото си разлагаща се храна, ако ядеш мърша…

Жак с голяма мъка се освободи от нея и влезе в кабинета на Гало.

Той не беше сам. Секретарят му Пажес му бе донесъл списък, който той проучваше, като отмяташе някои имена с червен молив. Вдигна муцунката си над папките, натрупани върху масата му, направи знак на Жак да седне и продължи работата си.

Жак го виждаше в профил. Това бе по-скоро профил на гризач, отколкото на човек: наклонената линия на челото и носа образуваше почти цялото лице; тази линия нагоре се губеше в рошавата четка на прошарените му коси и надолу в брадата, която криеше дръпната навътре уста и неразвита брадичка. Жак винаги гледаше Гало с учудване и любопитство, както човек разглежда таралеж, когато му се случи да го види, преди да се е свил на кълбо.

Вратата се отвори и Стефани се втурна в стаята, без сако, с ръкави, навити до лакътя на жилестите му ръце, с очила, здраво закрепени на подобния му на човка нос. Той носеше дневния ред на синдикалния конгрес в Брюксел, гласуван предния ден.

Гало стана, взе списъка от Пажес и грижливо го постави в една папка. Тримата мъже поговориха малко за новия документ, без да обръщат внимание на Жак. После започнаха да разменят впечатления върху получените през деня новини.

Тази сутрин атмосферата беше безспорно по-малко напрегната. Новините от Средна Европа даваха основание за известни надежди. Австрийските войски все още не бяха преминали Дунава. След като Австрия толкова бе бързала да скъса отношенията си със Сърбия, това забавяне беше според Жорес знаменателно. Виждайки явно добрата воля на сръбския отговор и общото възмущение на великите сили, Виена очевидно се колебаеше още дали да започне военни действия. От друга страна, заплахата от мобилизация, която предния ден Германия бе отправила до Русия и която така силно бе обезпокоила външните министерства, изглежда, не трябваше да се тълкува, в края на краищата, така неблагоприятно: според някои този умишлено енергичен акт бил продиктуван от искрено желание да се спаси мирът. И в действителност първият резултат се оказваше доста добър — Русия бе получила от сърбите обещание да отстъпват, без да дават сражения, в случай, че Австрия нахлуе; това позволяваше да се спечели време и да се намери път към помирение.

Жорес беше получил различни, доста обнадеждващи сведения за международната съпротива. В Италия социалистическите депутати щяха да се съберат в Милано, за да разгледат положението и да уточнят миролюбивите становища на италианската партия. В Германия енергичните мерки на правителството не успяваха да заглушат силите на опозицията; за следния ден в Берлин се готвеше голяма манифестация против войната. В цяла Франция секциите на социалистическата партия и на синдикатите бяха мобилизирани и готвеха областни планове за стачка.

Дойдоха да съобщят, че Жюл Гед иска да види Стефани. Жак, който бързаше за срещата си, излезе от стаята с него и го придружи до кабинета му.

— Областни планове ли? — запита той. — За да могат в случай на война да участвуват в обща стачка, нали?

— Обща, разбира се — отговори Стефани.

Но на Жак се стори, че тонът му бе малко неуверен.

 

 

Кафене „Риалто“ се намираше на улица Бонди. Понеже Общата конфедерация на труда се намираше наблизо, това заведение се бе превърнало в клуб на извънредно дейна група синдикалисти. Жак отиде там, за да срещне двама дейци от Общата конфедерация, с които Ришардле го бе помолил да се свърже. Единият бе бивш основен учител, а другият — бивш майстор-металург.

Разговорът с тях траеше вече около час. Твърде заинтересуван от сведенията, които получили за проучваните понастоящем методи, целещи още по-тясно сътрудничество между дейността на Общата конфедерация и дейността на социалистическите партии в тяхната обща борба срещу войната, Жак съвсем не мислеше да си ходи, когато съдържателната на кафенето се появи на вратата на задния салон, запазен за събрания, и извика, без да се обръща към някого:

— Викат Тибо на телефона.

Жак се колебаеше дали да стане. Никой не би могъл да го потърси тук. Сигурно имаше някой друг Тибо в салона. Понеже никой не ставаше, най-сетне той се реши да отиде на телефона.

Беше Пажес. Жак си спомни, че действително, напущайки кабинета на Гало, той бе споменал за срещата си в кафенето на улица Бонди.

— Късмет имам, че те хванах! — извика Пажес. — Току-що при мен дойде един швейцарец, който иска да те види… Търсил те навсякъде от вчера.

— Какъв швейцарец?

— Едно смешно човече, джудже с бели коси, албинос.

— О, сещам се… Не е швейцарец, белгиец е. Значи, е в Париж?…

— Не исках да му кажа къде си. Посъветвах го все пак да отиде в „Кроасан“ към един часа.

„А моето посещение при Жени!“ — рече си Жак.

— Не — отговори той веднага. — Имам среща в един часа и ми е абсолютно невъзможно…

— Както искаш — отсече Пажес. — Но изглеждаше, че работата е бърза. Имал да ти съобщи нещо от страна на Менестрел… Е, обадил съм ти, твоя работа по-нататък. Довиждане.

— Благодаря.

Менестрел? Бързо съобщение?

Жак излезе от „Риалто“ съвсем слисан. Не можеше да се реши да отложи посещението си на авеню Дьо л’Обсерватоар. Но в края на краищата разумът победи. Преди да отиде при нотариуса, побеснял от гняв, той влезе в един пощенски клон и надраска едно бързо писмо до Жени, за да я предупреди, че няма да може да отиде при нея преди три часа.

 

 

Кантората на нотариуса Бено заемаше първия етаж в една хубава сграда на улица Тронше. При каквито и да било други обстоятелства тържествеността на господин Бено, видът на стаите, на мебелите, на чиновниците, мрачната и прашна атмосфера на тази гробница на книжа биха се видели крайно комични на Жак. Приеха го с особено уважение. Той беше синът, наследникът на уважаемия господин Тибо; и сигурно бъдещ клиент. От прислужника до самия нотариус се носеше предано уважение към придобитото богатство. Накараха го да подпише разни книжа и понеже той като че ли гореше от нетърпение да получи час по-скоро този голям капитал, нотариусът дискретно се опита да разбере какво възнамерява Жак да прави с парите си.

— Очевидно — изрече бавно господин Бено, вкопчил ръце в лъвските глави, с които завършваха страничните облегалки на креслото му — във времена на криза борсата предлага непредвидени възможности… за онези, които познават добре пазара… Но от друга страна, рисковете…

Жак го прекъсна и се сбогува.

В кантората на борсовия агент чиновниците, затворени зад решетки като в зверилница, бяха обхванати от необичайна треска. Телефоните звъняха, отвсякъде даваха нареждания на висок глас. Наближаваше да се отвори борсата и сериозността на положението караше всички да се страхуват от непредвидени борсови спекулации. Не беше лесно за Жак да види лично господни Жонкоа. Трябваше да се задоволи да бъде приет от неговия пълномощник. Щом поиска да се продадат всичките му ценни книжа, пълномощникът му изтъкна, че моментът е зле избран и че той ще претърпи доста значителна загуба по извършването на борсовите операции.

— Няма значение — възрази Жак.

Видът му бе решителен и това се нравеше на чиновника. За да върши подобна лудост и да остава така спокоен, този странен клиент сигурно имаше тайни сведения и готвеше някакъв майсторски удар. Но все пак нужни бяха най-малко два дни, за да се извършат всички продажби. Жак стана и заяви, че ще се върне в сряда и би желал да получи на касата цялото си богатство в брой.

Пълномощникът го придружи до площадката на стълбището.

 

 

Ванхееде седеше сам, кацнал на канапето до вратата; опрял лакти на масата и обхванал с ръце брадичката си, той мигаше с очи и дебнеше тези, които влизаха. Облечен бе в странен колониален костюм от памучна материя с тютюнев цвят, избелял като косите му. Макар че в „Кроасан“ бяха свикнали да виждат хора с най-чудновати облекла, той не остана незабелязан.

Щом зърна Жак, Ванхееде се изправи и бледото му лице внезапно поруменя. Минаха няколко секунди, преди да може да изрече дума.

— Най-сетне! — въздъхна той.

— Значи, и ти си в Париж, драги Ванхееде?

— Най-сетне! — повтори албиносът. Гласът му затрепери. — Почвах ужасно да се плаша, Боти, знаете ли?

— Защо? Какво има?

Ванхееде вдигна ръка, за да засенчи очите си, и предпазливо разгледа околните маси.

Заинтересуван, Жак седна до него и наведе ухо.

— Имат нужда от вас — прошепна албиносът.

Образът на Жени мина пред очите на Жак. Той нервно отметна кичура коса от челото си и запита с развълнуван глас:

— В Женева ли?

Ванхееде поклати отрицателно разчорлената си коса. Започна да бърка в джоба си и извади от портфейла запечатано писмо без адрес. Докато Жак трескаво го отваряше, Ванхееде му пошушна:

— Имам и друго нещо за вас. Документи за самоличност на името на Еберле.

Пликът съдържаше сгънат на две лист. На първата страница бяха написани няколко реда с почерка на Ришардле. Другата страница беше бяла. Жак прочете:

„Пилота разчита на тебе. Следва писмо. Ще се срещнем всички в Брюксел в сряда. Поздрави: Р.“

„Следва писмо…“ Жак знаеше условната фраза: тя знаеше, че на бялата страница бяха написани инструкции със симпатично мастило.

— Трябва да се прибера в къщи, за да дешифрирам това… — Той нетърпеливо въртеше писмото между пръстите си. — А ако не беше ме намерил? — запита той.

Ангелска усмивка се появи на лицето на Ванхееде.

— Митьорг дойде с мен. В такъв случай той трябваше да отвори плика и да извърши всичко вместо теб… В сряда трябва да срещнем другите в Брюксел… Вие не живеете, значи, вече при Лиебер на улица Де Бернарден?

— Къде е Митьорг?

— И той ви търси. Трябва да го срещна в три часа на булевард Барбес, при Йординг, един негов сънародник, с когото сме на квартира.

— Слушай — каза Жак, мушкайки писмото в джоба си, — предпочитам да не те водя в моята стая. Няма нужда да привличаме вниманието на портиерката… Но навъртайте се с Митьорг в четири и четвърт пред трамвайната спирка на гара Монпарнас, нали знаеш? Ще ви заведа на интересно събрание в една зала на улица Де Волонтер… А тази вечер, след вечеря, ще идем заедно на площад Репюблик да манифестираме.

 

 

Половин час по-късно, затворен в стаята си, Жак разчиташе текста на писмото:

„Бъди в Берлин на двадесет и осми, вторник.

Влез в осемнадесет часа в ресторант «Ашингер» на Потсдамерплац. Ще намериш Тр., който ще ти даде точни указания.

Щом получиш пакета, замини с първия влак за Брюксел.

Вземи максимални предпазни мерки. Не трябва да имаш никакви други книжа в себе си освен тези, които ще ти бъдат предадени от В.

Ако за нещастие те заловят и те обвинят в шпионаж, избери за адвокат Макс Керфен от Берлин.

Работата е подготвена от Тр. и приятелите му. Тр. особено настояваше да работи с тебе.“

— Значи, така — рече Жак полугласно. И веднага помисли: „Да бъдеш полезен… Да действуваш!“

От легенчето се носеше лугавата миризма на реактива. Жак избърса пръстите си и седна на леглото.

„Чакай — каза си той, като се мъчеше да остане спокоен. — Берлин… Утре вечер… Със сутрешния влак няма да пристигна достатъчно рано, за да бъда в шест часа на срещата. Трябва да тръгна днес с влака в осем часа вечерта… Във всеки случай ще имам време да видя Жени… Добре… Но ще изпусна манифестацията…“

Той разсъждаваше, дишайки ускорено. В отворения куфар, оставен на пода, имаше разписание на влаковете. Той го взе и се доближи до прозореца. Задушаваше се от горещина.

„Пък най-после защо да не тръгна с пътническия в дванадесет и петнадесет?… Пътуването ми ще бъде по-дълго, но това ще ми позволи да бъда тази вечер на булевардите…“

От един съседен апартамент се носеше женски глас, писклив и треперлив; жената сигурно гладеше, защото от време на време ютията изтракваше върху котлона и прекъсваше романса й.

„Тр. несъмнено е Траутенбах… Какво ли е нагласил той? И защо пък иска аз да отида?“

Той избърса изпотеното си чело. Бе възбуден от мисълта, че ще действува, от тайнствения характер на мисията, от опасностите, на които ще се изложи, и същевременно отчаян, че ще трябва да се раздели с Жени.

„Щом ми дават среща в сряда в Брюксел — помисли си той, — нищо няма да ми попречи — ако работата мине добре — да се върна в четвъртък в Париж…“

Тази мисъл го успокои. В края на краищата щеше да отсъствува само три дни.

„Трябва веднага да предупредя Жени… Едва ще имам време, ако в четири и четвърт трябва да бъда на гара Монпарнас…“

Понеже не беше сигурен, че ще може да се върне в стаята си, преди да вземе влака, той изпразни портфейла си, зави личните си документи в пакет, на който за всеки случай написа адреса на Менестрел; в джоба си сложи само книжата на Еберле, донесени от Ванхееде.

След това се отправи към авеню Дьо л’Обсерватоар.

XLIV

Жени отвори така бързо, когато той позвъни, сякаш от предния ден не бе мръднала от мястото, където Жак я бе оставил.

— Лоша новина — пошепна той още преди да й каже добър ден. — Трябва да замина тази вечер за чужбина.

— Да заминете! — промълви Жени.

Тя беше пребледняла и го гледаше втренчено. Той имаше тъй нещастен вид, задето трябва да й причини мъка, че тя би искала да скрие от него отчаянието си. Но да загуби отново Жак, беше изпитание, непосилно за нея.

— Ще се върна в четвъртък, най-късно в петък — побърза да добави той.

Тя стоеше с наведена глава. Въздъхна дълбоко. Лека розовина се появи отново на бузите й.

— Три дни! — поде той, като се насили да се усмихне. — Не е много, три дни… когато имаме цял живот пред себе си, за да бъдем щастливи…

Тя вдигна към него плах, въпросителен поглед.

— Не ме питайте нищо — рече той. — Имам задача. Трябва да замина.

При думата „задача“ върху лицето на Жени се изписа такава тревога, че Жак реши веднага да я успокои, макар и сам да не знаеше какво ще има да прави в Германия.

— Въпросът е само да установя допир с известни политически лица… И понеже говоря добре немски…

Тя го наблюдаваше внимателно. Той промени темата и посочвайки няколко разгънати вестника на масата във вестибюла, попита:

— Видяхте ли какво става?

— Да — отвърна Жени лаконично. Тонът й достатъчно ясно показваше, че сега тя си дава сметка не по-малко от него колко сериозно е положението.

Той се приближи до нея, хвана ръцете й, долепи ги една до друга и ги целуна.

— Хайде да отидем у дома — предложи Жак, като посочи с пръст стаята на Даниел. — Имам само няколко минути. Нека не ги разваляме.

Най-после тя се усмихна и тръгна пред него по коридора.

— Няма ли новини от майка ви?

— Не — отговори тя, без да се обърне. — Мама трябваше да пристигне във Виена рано следобед днес. Не мисля, че ще получа телеграма по-рано от утре.

В стаята всичко бе приготвено за посещението му. Спуснатите щори омекотяваха светлината; разтребено беше; завесите, току-що изгладени, бяха окачени на прозорците; часовникът цъкаше, на ъгъла на бюрото бе поставен букет от цъфнали грахчета.

Жени се спря сред стаята и загледа младежа с внимателен, малко тревожен поглед. Той се засмя, но не успя да я накара да се усмихне.

— Наистина ли имате само няколко минути? — изрече тя с неуверен глас.

Той бе спрял върху нея нежен, усмихнат, малко втренчен поглед; поглед, който не беше разсеян, който бе дори изпълнен с внимание. Но у Жени той предизвикваше някакво леко неприятно усещане. Тя имаше впечатлението, че откакто бе пристигнал Жак, този замислен поглед нито веднъж не бе проникнал истински в очите й.

Той видя, че устните й започнаха да треперят. Улови ръцете й и прошепна:

— Не ми отнемайте смелостта…

Жени се изправи и му се усмихна.

— Точно така, усмихнете ми се — каза той, като я накара да седне.

После, без да обясни връзката между мислите си, заговори полугласно:

— Човек трябва да вярва в себе си. Дори трябва да вярва само в себе си… Здрав вътрешен живот имат само онези, които ясно съзнават съдбата си и жертвуват всичко за нея.

— Да — промълви тя.

— Да осъзнаеш силите си! — поде той, сякаш говореше на себе си. — И да им се подчиниш. И да не те е грижа, ако тези сили другите преценяват като лоши…

— Да — отговори тя, като наведе отново глава.

Много пъти през последните дни Жени бе мислила, както мислеше и в този миг: „Ето, трябва да запомня това, което казва той…“ Тя остана цяла минута съвсем неподвижна, свела поглед; в това наведено лице имаше толкова размисъл, че Жак, смутен, замълча за миг.

После той продължи с разтреперан, сдържан глас:

— Един от решителните дни в живота ми бе денят, когато разбрах, че това, което другите порицават у мене, което намират за опасно, беше всъщност най-доброто, най-истинското!

Тя слушаше и го разбираше, но се чувствуваше като замаяна. От два дни устоите на вътрешния й свят се рушаха един по един. Наоколо си тя чувствуваше празнота, която още не можеше да изпълни с новите ценности, върху които почиваха всичките съждения на Жак.

Изведнъж видя, че лицето му светна. Той отново се усмихна. Но този път по съвсем различен начин. Хрумнала му бе някаква мисъл и той погледна въпросително младото момиче.

— Слушайте, Жени… Понеже сте сама тази вечер… не бихте ли дошли да вечеряте с мене, няма значение къде?

Тя го гледаше, без да отговори, объркана от това тъй естествено и тъй необикновено за нея предложение.

— Няма да бъда свободен преди седем и половина — обясни той. — А в девет трябва да бъда на площад Репюблик. Но искате ли да прекараме този час заедно?

— Да.

„Какъв особен, само неин начин има тя — помисли си Жак — да казва «да» или «не», едновременно и твърдо, и нежно…“

— Благодаря! — извика той, сияещ от радост. — Няма да имам време да се върна да ви взема. Но бихте ли дошли в седем и половина пред Борсата?

Тя кимна с глава утвърдително.

Жак стана.

— А сега трябва да вървя. До скоро виждане…

Тя не се опита да го задържи и мълчаливо го придружи до стълбището.

Когато започна да слиза и се обърна да й се усмихне нежно за сбогом, Жени се наведе над перилата и придобила внезапно кураж, прошепна:

— Обичам да си представям какъв сте между другарите си… В Женева например… Там сигурно сте такъв, какъвто сте в действителност…

— Защо мислите така?

— Защото — отговори тя, като търсеше думите си — навсякъде, където съм ви виждала досега, вие изглеждате винаги — как да кажа — малко… като не в своя среда…

Той се бе спрял на стъпалата и с вдигната глава я гледаше сериозно.

— Грешите — отвърна той живо. — И там аз съм също… не в своя среда. Навсякъде се чувствувам чужденец. Винаги съм бил чужденец. Такъв съм си по природа… — После се усмихна и добави: — Само при вас, Жени, това чувство на отчужденост ме напуща… малко…

Усмивката му изчезна. Като че ли се колебаеше дали да каже още нещо, но направи с ръка неясен жест и се спусна по стълбите.

„Тя е съвършена — мислеше си Жак. — Съвършена, но неразгадаема!“ Това не беше упрек; Жени винаги го бе привличала отчасти и със своята тайнственост.

Когато се прибра в апартамента, Жени остана няколко минути права пред затворената врата, слушайки стъпките, които се отдалечаваха. „О, колко е неразбираем!“ — каза си тя внезапно. Но не го каза със съжаление: обичаше го така пълно, че й бе скъпо дори впечатлението на смътен страх, който той оставяше след себе си, както корабът оставя диря върху водата.

XLV

Събранието на Вожирар бе организирано в частния салон на кафене „Гарибалди“ на улица Де Волонтер.

Представени от Жак, Ванхееде и Митьорг бяха приети като делегати на швейцарската партия и се настаниха на първите редове.

Жибоан, който председателствуваше, даде думата на Книпердинк. Произведенията на стария теоретик бяха писани на шведски, но влиянието му отдавна бе преминало границите на северните страни; най-забележителните му работи бяха преведени и много от присъствуващите ги бяха чели. Той говореше правилно френски. Високата му фигура, увенчаната му със съвсем бели коси глава, светлият му апостолски поглед придаваха още по-голямо обаяние на идеите му. Книпердинк бе гражданин на миролюбива, абсолютно неутрална страна, където ожесточеният национализъм на европейските велики сили отдавна предизвикваше безпокойство и неодобрение. Със строга и бистра мисъл той разглеждаше положението в Европа. Документираната му и жарка реч бе постоянно прекъсвана от овации.

Жак беше разсеян и не слушаше внимателно. Мислеше за Жени. Мислеше за Берлин. Щом Книпердинк завърши речта си с трогателен апел за съпротива, Жак стана, без да дочака разискванията; отказа се от намерението си да заведе Ванхееде и Митьорг в редакцията на „Либертер“ и им даде среща на манифестацията.

 

 

Виждайки часовника на площада пред Комеди Франсез, той промени плановете си. Монмартр беше далеч. По-добре беше да се откаже от посещението си в „Либертер“ и да се върне в редакцията на „Юманите“, за да види какво е настроението следобед.

Идвайки от улица Кроасан, той забеляза на тротоара Миланов и стария Мурлан с вечната печатарска престилка, които излизаха от редакцията на вестника. Жак повървя малко с тях.

Той знаеше, че Миланов поддържа връзки с анархистичните среди, затова го запита дали смята да присъствува на лондонския конгрес, който щеше да почне в края на тази седмица.

— Никаква полза не може да има от него — отговори лаконично русинът.

— Впрочем — забеляза Мурлан — отсега се вижда, че конгресът ще пропадне. Никой не иска в този момент да се издаде. Хората се прикриват… Префектурата, вътрешното министерство вече са пуснали мрежите си: изглежда, че бързат да попълнят „Списъка Б“.

— Какъв е този списък? — запита Миланов.

— Списъка на всички подозрителни лица. Стига работите да тръгнат зле и капанът ще бъде готов…

— А какво казват горе тази вечер? — запита Жак, посочвайки прозорците на „Юманите“.

Мурлан сви рамене. Последните телеграми били обезсърчителни.

От специалния пратеник на „Таймс“ в Петербург, който бил винаги добре осведомен, научили, че царят бил разрешил да се мобилизират четиринадесет армейски корпуса на австрийската граница като отговор на предупреждението на Германия. Русия не само не била сплашена, както се бяха надявали по едно време, но тя дори проявявала открита агресивност: руското правителство заплашвало, че ако Германия си позволи да мобилизира дори частично, те веднага щели да обявят обща мобилизация. А от друга страна, от телеграмите, идващи от Берлин, се виждало, че правителството на кайзера, изоставяйки всяка предпазливост, активно подготвяло мобилизация. Началникът на генералния щаб фон Молтке бил повикан по спешност. Правителствените вестници съобщавали на читателите, че войната е неминуема. „Берлинер Локаланцайгер“ публикувал обширна защита на австрийския ултиматум и препоръчвал смазването на Сърбия. Още от сутринта обзети от паника рентиери просто нападнали гишетата на всички берлински банки.

Във Франция банките бяха също обсадени. Изтеглянето на пари поставяше в трудно положение много банки в Лион, Бордо и Лил. Този следобед на парижката борса бе станал истински метеж: един австриец, който вършел сделки извън борсовата зала, бил обвинен, че нарочно предизвиква спадане на ценните книжа. Нахвърлили се върху му с викове: „Смърт на шпионите!“ — и полицията едва имала време да се намеси. Префектът заповядал да се опразни залата и полицаите с голяма мъка попречили на беснеещата тълпа да разкъса австриеца. Инцидентът беше смешен, но показваше войнствения кипеж на духовете.

— А какво става на Балканите? — запита Жак. — Австрийските войски все още не са преминали сръбската граница, нали?

— Казват, че още не са.

Но според последните телеграми офанзивата, забавена до днес, трябвало да почне през нощта. Гало твърдял дори, че според достоверен източник австрийската обща мобилизация била фактически решена, че щяла да бъде обявена на следния ден и завършена в три дни.

— А у нас — намеси се Мурлан — телеграфически са били прекратени отпуските на всички войници и офицери, както и на железничарите и пощенските чиновници, които са на летуване… Сам Поанкаре дава пример — връща се бързо, без да спира някъде, и в сряда ще бъде в Дюнкерк.

— Казахте Поанкаре… — рече Миланов. И разказа един многозначителен анекдот, донесен от Виена: на приема, даден на 21 юли в Зимния дворец в чест на дипломатическото тяло в Петербург, председателят на френската република подхвърлил с резкия си глас на австрийския посланик следната фраза, която предизвикала сензация: „Сърбия има искрен приятел в лицето на руския народ, господин посланик. А Русия има една съюзница — Франция!“

— Вечно същата политика на сплашване — прошепна Жак, мислейки за Щудлер.

Миланов предложи да отидат в кафене „Прогрес“, докато стане време за манифестацията, но Мурлан отказа.

— Достатъчно дрънкахме днес — възрази той с надменен тон.

— Искам да ви помоля за една услуга — му каза Жак, когато Миланов си отиде. — Оставих в стаята си на улица Жур един завързан с канап пакет, в който се намират личните ми книжа. Ако ми се случат неприятности тия дни, бихте ли го изпратили в Женева на Менестрел?

Той се усмихна и не обясни нищо повече. Мурлан го загледа. Не му зададе никакъв въпрос и утвърдително кимна с глава. Когато се разделиха, той задържа за миг ръката на Жак в своята.

— На добър час… — каза той и за първи път не го нарече „хлапако“.

Жак се върна пак в редакцията на вестника. Оставаше му само половин час до срещата с Жени.

Група социалисти, между които той позна Кадиьо, Компер-Морел, Вайан, Самба, излязоха от кабинета на Жорес и след това отидоха при Гало. Той се обърна кръгом и почука на вратата на Стефани. Завари го сам, наведен над маса, затрупана с чужди вестници.

Стефани беше висок и слаб, с хлътнали гърди и остри рамене. По дългото му лице, обкръжено от съвсем черни коси, минаваха нервни тикове, които понякога му придаваха вид на душевно болен. Имаше неизчерпаемата енергия на южняк — родом бе от Авиньон. Преподавател по история, той бе учителствувал няколко години в провинцията, преди да се посвети на Социалните борби; учениците му никога не можеха да го забравят. Жюл Гед го бе привлякъл в „Юманите“. Жорес, който пращеше от здраве и не можеше да понася болнавите хора, не го обичаше, но го уважаваше; дал му бе едно от първите места във вестника и му поверяваше трудни задачи.

Днес следобед той му бе възложил специално да държи връзка със социалистическата група в парламента и с административната комисия на партията. Жорес се стремеше да предизвика официален протест на социалистическите депутати срещу всяка въоръжена намеса на Русия. Сам непрекъснато правеше постъпки в Ке д’Орсе и настояваше, че Париж не трябва да се солидаризира с Петербург и че е необходимо да запази своята свобода на действие, за да може да играе ролята на арбитър и посредник в Европа.

Стефани току-що бе имал дълъг разговор с Шефа. Той не скри от Жак, че Жорес бил извънредно нервен. Бил решил, че утрешният брой на „Юманите“ ще има следното заплашително заглавие: „Войната ще започне тази сутрин“.

Заедно със Стефани бе съставил проекта на един манифест, с който социалистическата партия заявяваше пред света волята за мир на всички трудещи се във Франция. Стефани си спомняше цели фрази от него и ги цитираше с напевен глас, крачейки из тясната стая. Чипият му костелив нос стърчеше като човка и малките му очи с птичи поглед непрекъснато се движеха зад очилата.

— „Срещу политиката на насилие социалистите призовават цялата страна…“ — говореше вдъхновено той, вдигнал ръка. Очевидно и трогателно беше, че тази вечер изпитва нужда да засили вярата си, повтаряйки като молитва тези ободрителни декларации.

През деня бяха получили подобен текст, издаден от германските социалисти. Подпомогнат от Стефани, Жорес сам го бе превел:

„Войната връхлита върху нас! Ние не искаме война! Да живее помирението между народите! От името на човечеството и цивилизацията съзнателният германски пролетариат пламенно протестира?… Той повелително призовава германското правителство да упражни влияние върху Австрия за запазването на мира. И ако не може да се попречи на тази ужасна война, той изисква Германия да остане напълно извън конфликта!“

Жорес искаше двата манифеста да бъдат отпечатани в хиляди екземпляри колкото е възможно по-скоро и разлепени един до друг из цял Париж и във всички големи градове. Всички социалистически печатници трябваше още същата нощ да се заловят с отпечатването им.

— В Италия също се върши добра работа — каза Стефани. — Групата на социалистическите депутати, събрани в Милано, са гласували дневен ред, с който искат италианската камара да бъде свикана веднага на извънредно заседание, за да накара правителството да заяви публично, че Италия няма да последва примера на съюзниците си от Тройния съюз.

С бързо движение той грабна лист хартия от масата.

— А ето превода на социалистическия манифест, който току-що е бил публикуван в „Аванти“ от Мусолини: „Италия може да държи само едно-единствено поведение — неутралитет! Ще допусне ли италианският пролетариат да го поведат отново към кланицата? Трябва единодушно да извикаме: долу войната! Нито един човек, нито един сантим за войната!“

Този превод трябваше да бъде публикуван на следния ден на първата страница на „Юманите“.

— В сряда — поде той — в Брюксел ще има не само среща на Международното социалистическо бюро, но и голям протестен митинг вечерта, който ще бъде председателствуван от Жорес, от Вандервелд от белгийска страна, от Хаазе и Молкенбур — от германска страна, от Кер-Харди — от английска и от Рубавич от руска страна… Ще бъде величествено нещо… Във всички страни свободните дейци са поканени да се съберат в Брюксел, за да се превърне митингът в страшна европейска манифестация. Трябва да се покаже, че целият световен пролетариат се противопоставя на политиката на държавите!

Той се разхождаше, бършеше нос гърчеше устни, изтормозен от чувство за безпомощност, но все пак се държеше изказваше да се предаде на отчаянието.

Вратата се отвори и в стаята влезе Марк Льовоар. Беше зачервен и възбуден. Веднага се тръшна на един стол и извика:

— Човек просто се пита дали всички те не я желаят!

— Войната ли?

Той се връщаше от Ке д’Орсе и носеше странна новина: господин фон Шьон бил посетил външното министерство и съобщил, че за да даде на Русия приемлив повод да се откаже от непримиримостта си, Германия обещавала да издействува от Австрия изрично задължение, че териториалната цялост на Сърбия няма да бъде накърнена. След това посланикът предложил двете правителства да направят официална декларация, в която да изтъкнат, че Франция и Германия, „напълно солидарни в горещото си желание да запазят мира“, действуват съгласувано и продължават да дават съвети за умереност в Петербург. А френското правителство под влияние на Бертло било отхвърлило това предложение и направо отказало да прояви и най-малката солидарност с Германия от страх да не засегне чувствителността на своя руски съюзник.

— Каквото и да предложи Германия — заключи Льовоар, — Ке д’Орсе заявява: „Това е капан!“ И цялата история продължава от четиридесет години.

Малките очи на Стефани бяха впити в Льовоар с израз на дълбока тревога. Жълтото му лице изглеждаше още по-дълго, сякаш пихтиестата плът на бузите се смъкваше надолу, теглена от тежката челюст.

— Изумително! — прошепна той. — Като си помислиш само, че седем-осем души в Европа — десет най-много може би — творят историята?… Мисля си за думите на крал Лир: „Проклето да бъде времето, когато стадото слепци ще бъде поведено от шепа луди?…“ Ела — каза той внезапно, като сложи ръка на рамото на Льовоар. — Трябва да съобщим на Шефа.

Жак остана сам. Време бе да отиде на среща с Жени. Стана. „А утре вечер ще бъда в Берлин…“ Мислеше за задачата си само от време на време, но винаги с тръпка на удоволствие, в което се примесваше и малко безпокойство — страхуваше се да не би да не изпълни много добре това, което очакваха от него.

XLVI

Макар часовникът на Борсата да не показваше още седем и половина, Жени вече беше там. Жак я видя отдалеч и се спря. Стройният й неподвижен силует се открояваше пред затворената решетъчна врата измежду минаващите вестникопродавци, шофьори и кондуктори на автобуси. Той остана цяла минута на края на тротоара, за да я наблюдава. Припомняше си чувствата, които го обземаха някога, когато можеше да я гледа незабелязано. В миналото, когато живееха в Мезон-Лафит, за да може да я зърне за миг, той често скиташе около градината на семейство дьо Фонтанен. Един ден, привечер, я бе видял в бяла рокля тъкмо когато излизаше от сянката на боровете и преминаваше през сноп от слънчеви лъчи, който за миг я обкръжи със светлина като привидение…

Тази вечер тя не носеше траурния си воал. Облечена бе в черен костюм, който я правеше още по-тънка. В облеклото си, както и в цялото си поведение Жени никога не се водеше от желанието да се хареса. Искаше да бъде тя самата доволна от себе си; бе твърде горда, за да се интересува от преценката на другите, и в същото време бе твърде скромна, за да мисли, че другите биха могли да си дадат труда да я преценяват. Обичаше дрехи с проста линия, строги и практични. И все пак бе елегантна; но с малко суха и студена елегантност, която се дължеше главно на простотата на облеклото й и на вроденото й благородство.

Когато Жак се доближи до нея, тя трепна и тръгна към него усмихната. Сега се усмихваше, без да прави усилие; по-точно, неясно вълнение караше да трептят ъгълчетата на устните й, докато дълбоко в ясните й очи се събуждаше малка светлинка, която Жак веднага забелязваше и която винаги изпълваше сърцето му с радост.

Той заговори закачливо:

— Когато се усмихвате, винаги имате малко вид, като че ли давате милостиня.

— Наистина ли?

В първия миг тя се почувствува леко засегната. Но веднага си каза, че той е прав; и дори бе готова да добави нещо повече: „Вярно е, че имам застинали, навъсени черти…“ Но винаги й бе противно да говори за себе си, затова замълча.

— Всичко отива от лошо към по-лошо — въздъхна той неочаквано. — Всички правителства упорствуват и заплашват… Всяко гледа да се покаже колкото се може по-непримиримо.

Още щом бе дошъл Жак, тя бе забелязала, че лицето му е уморено и загрижено. Загледа го въпросително, очаквайки той да й съобщи по-точни новини. Но Жак упорито разтърси глава.

— Не, не… Да не говорим за това… Какъв смисъл има? Стига толкова… Напротив, помогнете ми да забравя всичко през този час… Аз бих предложил да вечеряме в този квартал, за да не губим време… Не съм обядвал и съм страшно гладен… Елате — каза той, като я поведе.

Тя тръгна с него. „Ако мама или Даниел ни видеха отнякъде“ — помисли си тя. Това първо тяхно излизане заедно придаваше на близостта им, за която още никой не знаеше, някакво външно утвърждение, и то я смущаваше като дете, което върши нещо непозволено.

— Защо пък да не отидем там? — каза той, като й посочи на ъгъла на улицата един ресторант с доста жалък вид; през отворените прозорци се виждаха няколко маси с бели покривки. — Там ще бъдем спокойни, не намирате ли?

Те преминаха платното на улицата и заедно прекрачиха прага на малкото ресторантче, което бе хладно и съвършено пусто. В дъното, през стъклената врата на кухнята, се виждаха гърбом две жени, седнали пред масата под запалената лампа. Нито една от двете не се обърна.

С уморен жест Жак хвърли шапката си на канапето и отиде до дъното на салона, за да привлече вниманието на съдържателните. Почака малко, застанал прав и неподвижен. Жени вдигна очи към него. И изведнъж това състарено лице, с черти, странно обезобразени от идещата от кухнята светлина, й се стори съвсем непознато. Стори й се, че сънува кошмарен сън, че я обзема ужасът на малкото момиче, примамено в злокобно място от някакъв крадец на деца… Тази халюцинация трая само миг. Жак вече се връщаше към нея и с разместването на сенките той придоби отново истинския си образ.

— Седнете тук — каза той, като й помогна да мине до канапето. — Не, по-добре отсам, така светлината няма да пада в очите ви.

Тя за първи път изпитваше това особено усещане — да се чувствува ухажвана от мъж — и това й доставяше голямо удоволствие.

В кухнята по-младата от двете жени — пълно, отпуснато момиче в розова блуза, с ниско чело и телешки израз на лицето — най-после бе станала и идваше към тях със злия вид на животно, на което са дръпнали храната от устата.

— Можем ли да вечеряме, госпожице? — запита Жак със закачлив тон.

Момичето го измери с очи.

— Ами…

Очите на Жак минаваха весело от келнерката към Жени и обратно.

— Все пак сигурно имате поне яйца? Нали? А може би и малко студено месо?

Жената измъкна от пазвата си някакъв лист.

— Ето какво има — рече тя, сякаш искаше да каже: „Това е. Ако щете, яжте, ако не — много ви здраве.“

Но доброто настроение на Жак изглеждаше неизчерпаемо.

— Отлично! — извика той, след като прочете на глас листа, и погледна въпросително Жени.

Келнерката се обърна, без да каже нито дума.

— Очарователен характер! — пошепна Жак и седна срещу Жени, като се смееше.

След това веднага стана да й помогне да свали жакета си.

„Дали да си сваля и шапката? — помисли си тя. Не, сигурно съм разчорлена…“

Но после се засрами от кокетството си и с волеви жест дръпна шапката си и дори си наложи да не прекара ръка по косата си.

Келнерката с навъсено лице се върна и донесе супник, от който се вдигаше пара.

— Браво, госпожице! — извика Жак, като пое супника от ръцете й. — Не бяхте ни казали, че има и супа… Как мирише само! — После се обърна към Жени: — Да ви сипя ли?

„Веселост“ му звучеше малко фалшиво. Тази първа вечеря насаме го плашеше почти толкова, колкото и младото момиче; освен това той не успяваше да се освободи от грижите, които го гнетяха.

Зеленикавото огледало зад Жени отразяваше всичките й движения и позволяваше на Жак да види грациозните линии на раменете и тила й.

Тя почувствува, че той я разглежда и изведнъж каза:

— Жак… Питам се… дали ме познавате добре? Наистина е страшно… Дали не си правите… илюзии по отношение на мен?

Тя се усмихваше, за да прикрие истинското безпокойство, което я обхващаше винаги щом се запиташе: „Ще успея ли някога да бъда такава, каквато той желае? Не е ли неизбежно да го разочаровам?“

Той се усмихна на свой ред.

— А ако аз ви запитам също: „Познавате ли ме добре“, какво бихте ми отговорили?

Тя се поколеба за миг.

— Мисля, че бих отговорила: не.

— Но все пак същевременно ще си кажете: „Това няма никакво значение.“ И ще бъдете права — добави Жак, като продължаваше да се усмихва.

Тя кимна утвърдително. „Да — мислеше си тя, — това няма значение… Опознаването ще дойде от само себе си… Такива мисли минават обикновено през ума на родителите!“

— Трябва да имаме вяра в нас самите — каза той убедено.

Тя не отговори. Жак я наблюдаваше с леко безпокойство. Но изразът на щастие, който в този миг я преобразяваше, бе по-успокоителен от всякакви думи.

Аромат на топло масло се разнесе в салона.

— Ето, настръхналият таралеж иде — пошепна Жак.

Келнерката с розовата блуза носеше омлет.

— Със сланина! — извика Жак. — Прекрасно! Вие ли готвите, госпожице?

— Аз, ами кой?

— Моите поздравления!

Момичето благоволи да се усмихне. След това доби съвсем скромен вид.

— О, знаете ли, тук вечерята е по-проста… Трябва да дойдете на обед. Няма нито една маса свободна. Но вечер е спокойно… Само влюбени двойки идват.

Жак и Жени си размениха весели погледи. Той изглеждаше наистина доволен, че е могъл да разведри това неприятно лице.

— Това се казва омлет! — каза Жак, като цъкна с език.

Поласкана, келнерката този път се разсмя.

— Аз си върша работата — пошепна тя, като се наведе, сякаш поверяваше тайна, — без да питам никого. Осланям се на това, което ще кажат хората, които разбират.

Тя мушна юмруци в джобовете на престилката си и се отдалечи, като полюляваше ханш.

— Трябва ли да вземем думите й за дискретен комплимент? — запита Жак, като се смееше.

Жени, разсеяна, разсъждаваше. Тази малка сцена не значеше нищо, но тя откриваше в нея изненадващи неща. Очевидно Жак имаше дарбата да излъчва някаква топлота; с една дума, с една усмивка, с интереса, който проявяваше към хората, той умееше да създаде атмосфера, благоприятна за доверие, за симпатия. Жени знаеше това по-добре от всеки друг: пред него и най-непокорните характери, и най-затворените в края на краищата се разтваряха и разцъфваха. Нищо не я учудваше така, както тази дарба. Противно на Жак и на Даниел, тя почти не проявяваше любопитство към хората. Винаги бе живяла затворена в своя свят. Търсейки преди всичко да запази чистотата на своята атмосфера, тя се стараеше да поддържа разстояние между себе си и хората и при допир със света да показва неуязвима, гладка външност.

„Но дали това любопитство — каза си тя, мислейки за брат си, — което тласка Жак към всяко живо същество, не означава известна невъзможност да спре избора си върху някого?“

— Способен ли сте да предпочитате? — запита тя, без много да му мисли. — Способен ли сте да се привържете към един човек повече, отколкото към всички други, и то завинаги?

Веднага схвана колко неясни и неуместни бяха думите й. Зачерви се.

Слисан, той я гледаше и се мъчеше да отгатне мислите й; повтаряше си въпроса й и желаеше преди всичко да отговори честно. Защото и двамата чувствуваха, и то по някакъв почти суеверен начин, че биха осквернили любовта си, ако помежду им съществуваше дори и най-малката лъжа.

„Дали съм способен да се привържа към един човек? А приятелството ми към Даниел?“ — понечи да каже той. Но не би било честно да даде за пример връзката си с него, защото тя не бе устояла на времето.

— Досега може би не — призна той малко сухо. После добави с горчивина: — Но какво от това? Причина ли е то да се съмнявате в мене?

— Аз не се съмнявам — пошепна Жени бързо.

Той бе поразен от отчаяния израз на лицето й. Даде си сметка, макар и малко късно, че нейната крайна чувствителност изисква от него да бъде много внимателен. Той понечи да добави още нещо, поколеба се и понеже келнерката донесе следващото ястие, се задоволи да отправи ласкав поглед към Жени, с който очевидно й искаше прошка за грубостта си.

Тя го наблюдаваше. Бързината, с която той минаваше от една крайност в друга, я плашеше като някаква опасност и същевременно й харесваше, без сама да знае точно защо; може би виждаше в нея указание за някакво превъзходство или сила? „Моят варварин…“ — помисли Жени с умиление и гордост. Сянката, която бе помрачила лицето й, изчезна; отново се почувствува проникната от тази вътрешна сигурност в собственото си щастие, която от два дни я вълнуваше и обновяваше цялото й същество.

Щом момичето излезе от салона, Жак констатира:

— Колко неукрепнало е още вашето доверие…

В тона му нямаше ни най-малък упрек, а само съжаление; а също така и някаква гузност, защото той не забравяше, че държането му в миналото даваше основание на Жени да бъде недоверчива.

Тя веднага отгатна угризенията му и в желанието си да отстрани всички горчиви спомени побърза дв каже:

— Нали разбирате, аз не съм подготвена да правя изповеди… Не си спомням да съм познавала някога… (Тя търсеше подходящия израз. На езика й дойдоха думи, които бе чувала от Жак.) какво е това душевен покой. Дори като дете… Така съм създадена… — Тя се усмихна. — Или поне такава бях… — После добави полугласно, като сведе очи: — Никому не съм признавала това досега. — И водена от някакъв вътрешен порив, след като погледна за миг към вратата на кухнята, тя протегна над масата двете си ръце към Жак, две изящни, топли и разтреперани ръце. Тя се чувствуваше напълно негова и желаеше само да се отдаде още повече, да изчезне, да се слее с него.

— И аз бях като вас… — пошепна той. — Сам, винаги сам! И вечно неспокоен!

— Познавам това чувство — каза тя, като кротко оттегли ръцете си.

— Ту ми се струваше, че седя по-високо от другите и се опивах от гордост, ту се намирах глупав, невеж, грозен и се чувствувах унизен и изтормозен…

— Точно като мен.

— … винаги чужд навсякъде…

— Като мен.

— … обграден като със стена от моя особен характер…

— И аз също. Без надежда да премина през тази стена, нито да стана като другите…

— И ако не се отчаях напълно от себе си — подхвана той с внезапен порив на благодарност, — знаете ли на кого го дължа? — За миг тя изпита безумна надежда, че той ще каже: „На вас.“ Но Жак продължи: — На Даниел… Нашето приятелство беше преди всичко размяна на изповеди. Именно обичта и доверието на Даниел ме спасиха.

— Както и мен — прошепна тя, — точно както и мен! Никога не съм имала друг приятел освен Даниел.

Те не се насищаха на тези обяснения: разкриваха се един пред друг, един чрез друг и се гледаха дълбоко в очите с жаден и възхитен поглед. И двамата чакаха като някакво признание, като свидетелство за тяхното взаимно разбиране усмивката на другия да отговори на собствената му усмивка. Изненадващо, прекрасно чудо да се чувствуваш така лесно разбран само по интуиция от другия и да откриеш, че и двамата сте толкова подобни един на друг! Струваше им се, че тази размяна на изповеди е неизчерпаема и че в този момент нищо на света не е по-важно от взаимното им духовно проникване.

— Да, именно на Даниел аз дължа, че не пропаднах… А също и на Антоан — добави той, като помисли малко.

Някаква студенина, която Жак веднага забеляза, се изписа по лицето на Жени. Учуден, той я погледна въпросително.

— Познавате ли добре брат ми? — запита той най-после, готов да започне убедено да възхвалява Антоан.

Тя без малко не призна: „Ненавиждам го.“ Но се въздържа и само каза:

— Не ми харесват очите му.

— Очите му ли?

Как да изрази мисълта си, без да засегне Жак! Но все пак тя не искаше да скрие нищо от него; дори и това, което би могло да му бъде неприятно.

Заинтересуван, той настоя:

— Защо не харесвате очите му?

Тя помисли малко:

— Човек би казал… че това са очи, които не знаят, които вече не знаят да отличават доброто от злото.

Но това странно разсъждение смая Жак. Той си спомни какво му бе казал веднъж Даниел за Антоан: „Знаеш ли какво ме привлича у брат ти? Неговата свободна мисъл.“ Даниел се възхищаваше на способността, която имаше Антоан да разглежда съвсем естествено каквато и да е проблема, сам за себе си, извън всякаква нравствена преценка, тъй както се разглежда някаква част от човешката анатомия. В това интелектуално отношение към света имаше нещо много привлекателно за един потомък на хугенотите.

Погледът на Жак като че ли очакваше повече обяснения. Но очите му срещнаха едно спокойно и затворено лице; той не посмя да разпитва повече Жени.

„Неразгадаема е“ — помисли си Жак.

Келнерката с розовата блуза дойде да вдигне чиниите. — Желаете ли сирене? Плодове? Две хубави кафета? — предложи тя.

— За мене нищо повече — каза Жени.

— Тогава само едно кафе.

Те почакаха, докато момичето донесе кафето, за да продължат свободно разговора си. Жак гледаше Жени крадешком и отново забеляза контраста между израза на очите й и израза на лицето й, колко очите й бяха „по-зрели“ от чертите й, които бяха останали тъй млади, сякаш незавършени.

Той се наведе внезапно напред.

— Оставете ме да ви гледам в очите — каза той, като се усмихна, сякаш се извиняваше. — Бих искал да ги науча наизуст. Те са тъй чисти, тъй сини, прями и студени… А зеницата! Непрекъснато изменя формата си… Не мърдайте, това е тъй интересно.

Тя също го наблюдаваше, но без да се усмихва; беше малко уморена.

— Вижте — поде той, — когато правите усилие да внимавате, синият ирис се свива… И зеницата се стеснява, стеснява… докато стане съвсем малка точка, кръгла и ясна като дупка, направена от шило… Колко воля има във вашите очи!

Мина му през ума, че Жени би могла да стане прекрасна другарка в борбата. И изведнъж всичките му грижи го обхванаха отново. Машинално обърна глава, за да види часовника, който висеше на стената. Уплашена внезапно от помраченото му лице, тя пошепна:

— За какво мислите, Жак?

С рязък жест той оправи косата, която бе паднала на челото му.

— О — каза той, неволно стискайки юмруци, — мисля, че в този момент в Европа няколкостотин души виждат нещата ясно и работят като бесни за благото на всички, без да успеят да привлекат вниманието на онези, които те искат да спасят! Невероятно и абсурдно! Ще успеем ли да разтърсим масите, да ги извадим от тяхната инертност? Ще съумеят ли те навреме…

Той продължаваше да говори и Жени сякаш го слушаше; но тя всъщност не чуваше вече думите му. Откакто бе зърнала погледа на Жак към часовника, вниманието й се разсея и тя не успяваше да успокои разтуптяното си сърце. Три дни без него?… Бореше се срещу тревогата си, защото не искаше в никой случай той да забележи колко е развълнувана; същевременно изпитваше мъчителна радост от присъствието му, от това, че още няколко минути ще бъде до нея, тъй реален и близък. Следеше с очи лицето му, всяко свиване на челюстите, всяко сбръчкване на веждите, всеки блясък на живите очи, без да се старае да разбере това, което той казва, обаяна от смътния наниз от думи и мисли, избликващи като от снопове искри.

Изведнъж той замълча.

— Вие не ме слушате!

Тя премигна и се зачерви.

— Наистина не ви слушах.

Тя мило му протегна ръка за прошка. Той взе ръката й, обърна я и допря устни до дланта. Веднага усети как мускулите на китката й трептят и леко смутен — един съвсем нов за него смут, — забеляза, че малката ръка, вместо да се отпусне пасивно, страстно се притискаше до устата му.

Но времето течеше, а той имаше да й направи още едно признание.

— Жени, има още едно нещо, което искам непременно да ви кажа тази вечер… Миналата година след смъртта на баща ми аз отказах да слушам каквото и да било за… за сметки… Не исках да взема нито петак от тези пари… Вчера промених решението си.

Той се спря. Тя се бе изправила слисана и избягваше погледа му, неволно развълнувана от смътните и противоречиви мисли, които нахлуха в главата й.

— Имам намерение да взема всичките тези пари и да ги предам в касата на Интернационала, за да бъдат веднага използувани в борбата срещу войната.

Жени въздъхна дълбоко. Кръвта се върна в бузите й. „Защо ми говори за това?“ — запита се тя.

— Одобрявате постъпката ми, нали?

Жени инстинктивно наведе глава. Какво имаше той наум, защо натърти думата „одобрявате“? Като че ли искаше да й даде право да контролира постъпката му… Тя кимна леко с глава и плахо вдигна очи. Изразът на лицето й бе нарочно въпросителен.

— Досега — продължи той — благодарение на статиите си винаги съм си изкарвал хляба… Задоволявал съм се само с най-необходимото… Но това няма значение — живея сред хора без всякакви доходи, живея като тях и така се чувствувам много добре. — Той вдъхна дълбоко и бързо подхвана с тон, който от стеснение звучеше почти сърдито: — Ако това… скромно съществуване… не ви плаши, Жени, аз не се боя за нас.

Това бе първият намек за тяхното бъдеще, за съвместния им живот.

Тя отново наведе глава. Вълнението и надеждата пресякоха дъха й.

Той чакаше тя да се изправи и щом видя озареното й от щастие лице, каза:

— Благодаря.

Келнерката донесе сметката. Той плати и вдигна очи към часовника.

— Вече е почти без двадесет. Нямам време дори да ви придружа до вкъщи.

Без да чака да й направи знак, Жени стана. „Той ще замине — казваше си тя угнетена. — Къде ще бъде утре?… Три дни… Три убийствени дни!“

Докато той й помагаше да си облече жакета, Жени се обърна изведнъж и го загледа съвсем отблизо.

— Жак… не е ли опасно? — запита тя. Гласът й трепереше.

— Кое? — запита той, за да спечели малко време.

Спомни си за писмото на Ришардле. Не искаше нито да я лъже, нито да я тревожи. Направи усилие да се усмихне.

— Опасно ли?… Не мисля, че е опасно.

Пламъче на ужас се появи в зениците на Жени, но тя живо наведе клепачи и почти веднага храбро се усмихна.

„Тя е съвършена“ — каза си Жак.

Без да си говорят, притиснати един до друг, те влязоха в станцията на метрото.

Пред стълбите Жак се спря. Жени, която бе вече слязла на първото стъпало, се обърна към него. Моментът беше настъпил. Той постави двете си ръце на раменете й.

— До четвъртък… или петък най-късно…

Гледаше я някак странно. Искаше му се да й каже: „Ти си моя… Да не се разделяме още. Ела с мен!“ Но мислейки за тълпата, за възможните сбивания, той бързо и тихо каза:

— Вървете си… Сбогом…

Устните му се раздвижиха, но това не беше нито истинска усмивка, нито истинска целувка. После той внезапно свали ръцете си, хвърли й дълъг поглед и избяга.

XLVII

Беше още почти светло. Въздухът беше топъл, наситен с електричество като пред буря.

Булевардите представляваха необикновена гледка: всички търговци бяха спуснали ролетките си; повечето кафенета бяха затворени; тези, които бяха отворени, бяха раздигали масите от тротоарите по заповед на полицията, за да не би масите и столовете да послужат за издигане на барикади, както и за да се освободи място за действие на жандармерията. По улиците се тълпяха любопитни. Леки коли минаваха все по-рядко; няколко автобуса продължаваха да се движат, като свиреха непрекъснато.

Към булевардите Сен-Мартен и Мажента, както и в района на Общата конфедерация, тълпите бяха особено гъсти. Множество мъже и жени слизаха откъм Белвил. Бликнали от всички краища на Париж и на предградията, работници от всички възрасти, облечени в работните си дрехи, се събираха във все по-плътни групи. Във всички по-затулени места между къщите, при новостроящите се сгради, по ъглите на улиците отреди стражари бяха събрани като черни рояци около автобусите на префектурата, готови да ги пренесат на дадено място при първия сигнал.

Ванхееде и Митьорг чакаха Жак в една кръчма в предградието Тамил.

На площад Репюблик, където движението на колите бе спряно, множеството стоеше неподвижно на едно място. Жак и приятелите му се мъчеха да си пробият път с лакти през човешкото море, за да достигнат до редакторите на „Юманите“, които щяха да се съберат при пиедестала на паметника. Невъзможно беше обаче да се достигне до площадката, където вече се подреждаха челните редици на манифестантите.

Изведнъж тръпка, подобна на полъх на вятър, накара всички глави да се вдигнат нагоре. Петдесетина знамена, които досега не се виждаха, се вдигнаха над развълнуваното море. Тежко, прилепено към земята като влечуго, което започва да пълзи, шествието потегли без викове и песни към вратата Сен-Мартен. За няколко минути, подобно поток от лава, разлял се по стръмнината, тълпата изпълни широките булеварди и непрекъснато увеличаваща се от притоците, които идеха от страничните улици, започна бавно да тече на запад.

Обхванати от човешката маса, задушаващи се от горещина, Жак, Ванхееде и Митьорг вървяха лакът до лакът, за да не се загубят. Течението ги понесе, заля ги с глухия си ропот. Спираше ги за миг и след това отново ги подемаше, за да ги хвърли наляво или надясно към мрачните фасади на къщите, чиито прозорци бяха отрупани с любопитни. Беше се вече стъмнило и електрическите глобуси пръскаха слаба тъжна светлина върху движещия се хаос.

„О! — казваше си Жак, опиянен от радост и гордост. — Какво предупреждение! Цял един народ, изправен срещу войната! Масите разбраха… Масите отговориха на нашия зов!… Ако Рюмел можеше да види това!…“

Спиране, по-дълго от досегашните, ги бе притиснало към колонадата на театър „Жимназ“. Отпред се разнесоха викове. Изглежда, че някъде към началото на булевард Поасониер колоната се бе сблъскала с преграда.

Минаха пет-десет минути. Жак започна да става нетърпелив.

— Елате — каза той, като хвана дребничкия Ванхееде за ръка.

Последвани от Митьорг, който мърмореше, те се промъкваха напред, цепейки навалицата, заобикаляйки най-плътните групи, правейки зигзаги, и все пак успяха да се придвижат малко.

— Отсреща идва контраманифестация! — каза някой. — Съюзът на патриотите е заел кръстопътя и препречва улицата!

Оставяйки албиноса, Жак успя да се покачи на корниза на един магазин, за да види какво става.

Знамената се бяха спрели на ъгъла на булевард Поасониер при червената сграда на вестник „Матен“. Първите редици на двете манифестации се бяха сблъскали с ругатни и викове. Стълкновението, макар и ограничено само на едно място, бе ожесточено. От двете страни се виждаха заплашителни лица и протегнати юмруци. Полицаите, събрани на малки черни групи, пръснати из тълпата, се суетяха наоколо, но като че ли не искаха да се намесват. Едно бяло знаме се развя — като по даден знак патриотите запяха „Марсилезата“. Тогава в един глас, който бързо се усили и заглуши всички други шумове с мощния си ритъм, социалистите отговориха с „Интернационалът“. Една мъртва вълна внезапно повдигна и разтърси човешкия мравуняк. От съседните улици вляво и вдясно изскочиха взводове от стражари, командувани от полицейски офицери, и с устрем се врязаха в тълпата, стараейки се да разчистят кръстопътя. Схватката се усили. Песните спряха, след това почнаха наново, прекъсвани от крясъци: „Към Берлин!“, „Да живее Франция!“, „Долу войната!“. Впущайки се към мястото, където сблъскването бе най-горещо, полицията нападна пацифистите, които отговаряха на заканите на патриотите. Остри изсвирвания процепиха въздуха. Чуха се викове: „Говеда!… Смет!“ Размахаха се бастуни, вдигнаха се юмруци. Жак видя как двама стражари се хвърлиха върху един манифестант, който се съпротивяваше, и го отнесоха полупребит в една от полицейските коли, които чакаха на ъгъла на улицата.

Той беснееше, че е толкова далеч. Може би, ако се промъкне покрай къщите, ще успее да достигне до кръстопътя? Припомни си навреме обаче мисията си и влака… Днес той не принадлежеше на себе си, нямаше право да се поддава на импулсите си.

Откъм булевардите се понесе глух шум. Далеч някъде блеснаха каски. Ескадрон жандармеристи се приближаваше в тръс срещу манифестацията.

— Ще ни нападнат!

— Бягайте!

Около Жак изплашената тълпа се опитваше да се върне назад. Но тя бе притисната между конниците, които приближаваха, и огромната опашка на шествието, която ги тласкаше в обратна посока и правеше невъзможно всякакво отстъпление. Кацнал на корниза като върху скала, блъскана от бурята, Жак се бе вкопчил в железния капак, за да не бъде свален от водовъртежите на човешкото море, което кипеше под него. Потърси с очи другарите си, но не можа да ги открие. „Знаят къде съм — каза си той — и ако могат, ще дойдат при мен… — После изведнъж с ужас си помисли: — Добре, че не доведох Жени…“

На кръстопътя конете тъпчеха на място. Много хора бяха съборени на земята. Ту изплашени, ту яростни лица, ту одраскани чела се показваха и изчезваха в човешкия въртоп.

Какво става? Не можеше да се разбере нищо… Средата на кръстопътя беше вече опразнена. Пацифистите трябваше да отстъпят пред съгласуваното настъпление на конната полиция и пешите стражари. По средата на улицата, осеяна с бастуни, шапки и разхвърляни вещи, се движеха полицейски офицери със сребърни галони и няколко цивилни, вероятно също така от полицията. Около тях веригата на стражарите напредваше и разширяваше кръга. Скоро целият булевард бе заграден от полицията от единия до другия край.

Тогава подобно на стадо, върху което са се нахвърлили кучета и което, след като безредно тъпче на място няколко минути, се обръща в друга посока, манифестантите се обърнаха кръгом и се втурнаха като вихър към булевардите Страсбург и Севастопол.

— Събираме се на ъгъла на улица Друо!

„Не е благоразумно да се бавя много тук“ — каза си Жак. Тъкмо си бе припомнил, че ако го арестуват, ще може да представи само лична карта на името на Жан-Себастиан Еберле, женевски студент.

 

 

Успя да се измъкне по улица Отвил. Но започна да се колебае. Какво ли беше станало с Ванхееде и Митьорг? Какво да направи? Да тича с всички до улица Друо? Да се намеси в боя с полицията? А ако го арестуват? А ако попадне в някой водовъртеж или се озове между два полицейски кордона и изпусне влака… Колко е часът? Единадесет без пет… Колкото и да му бе неприятно, благоразумието изискваше да обърне гръб на манифестацията и да се приближи до Северната гара.

Скоро се озова на площад Лафайет пред църквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Малкото площадче! Жени… Прииска му се да се изкачи по стъпалата, да отиде на поклонение при тяхната пейка… Но група стражари бяха заели стълбите.

Умираше от жажда. Спомни си, че знае наблизо един бар на улица Фобур Сен-Дени, където се събираха социалистите от секцията „Дюнкерк“. Имаше време да прекара там половин час, преди да вземе влака.

Задният салон, където обикновено се срещаха дейците, беше празен. Но близо до бара пет-шест клиенти бяха заобиколили съдържателя, стар член на партията, и коментираха събитията в квартала, станал театър на няколко сериозни схватки. Манифестанти срещу войната били грубо разпръснати около Източната гара. Те се събрали отново пред Общата конфедерация и там започнал истински метеж, който предизвикал нападение от страна на полицията; казваха, че имало много ранени. Участъците в района били пълни с арестувани манифестанти. Носеше се слух, че директорът на градската полиция, който ръководел действията по булевардите, бил ударен с нож. Един посетител, който идваше от Паси, разказа, че на площад Дьо ла Конкорд статуята на Страсбург била цяла загърната в трицветни воали и пазена от група млади патриоти, които палели бенгалски огньове, охранявани от стражари. Един стар работник със сиви мустаци, който бе дал на съдържателката да му зашие скъсаната през време на боя дреха, твърдеше, че големи групи работници от разпръснатите манифестанти се били събрали отново към Борсата и с развято червено знаме и викове: „Долу войната!“ вървели сега към Пале-Бурбон.

— Долу войната! — измърмори съдържателят. Той помнеше войната от 1870 година; участвувал бе в Комуната. После, клатейки разярено глава, добави: — Отдавна трябваше да се вика: „Долу войната!“… Сега все едно, че викаш: „Долу дъждът!“, когато бурята вече е дошла.

Старият, който пушеше и присвиваше очи, се разсърди:

— Никога не е прекалено късно, Шарл! Ако беше видял какво представляваше между осем и девет часа площад Репюблик… Притиснати един до друг като сардели!

— Аз бях там — каза Жак, като се доближи.

— Щом си бил там, кажи не беше ли така! Никога не е бивало подобно нещо. Пък аз манифестации съм виждал колкото щеш! Когато си драхме гърлата срещу екзекуцията на Ферер — бяхме сто хиляди… Бях и когато ревахме срещу военните затвори и искахме да освободят Русе; и тогава бяхме сто хиляди… И сигурно повече от сто хиляди бяхме на Пре Сен-Жерве, когато протестирахме срещу закона за тригодишната военна служба… Но тая вечер! Триста хиляди ли бяхме, петстотин хиляди ли, милион ли? Никой не знае. От Белвил до „Мадлената“ се изливаше цяло море и се чуваше един-единствен вик: „Да живее мирът!…“ Не, момчета, подобна манифестация не съм виждал досега. А пък аз разбирам от тия работи! Добре, че стражарите нямаха оръжие, иначе, както беше почнало, щеше да се лее кръв по улиците!… Казвам ви, ако тази вечер се бяхме показали по-смели, режимът щеше да падне! Изпуснахме хубавия случай! Когато тръгнахме от площад Репюблик със знамената, о, дявол да го вземе, Шарл, ако в този момент имахме водач на място, знаеш ли къде щяхме всички да отидем като един човек? Право в Елисейския дворец да направим революция!

Жак се смееше от удоволствие.

— Играта е само отложена. Утре и това ще стане, дядо!

Той тръгна за гарата развеселен. Дадоха му без никакви мъчнотии билет трета класа за Берлин.

На перона го чакаше изненада: Ванхееде и Митьорг бяха вече там. Те знаеха часа, в който заминава влакът, и бяха дошли да се сбогуват с него. Ванхееде си бе загубил шапката. Лицето му бе бледо и посърнало от тъга. Митьорг, напротив, зачервен и вбесен, бе мушнал юмруци в джобовете си. Бяха го арестували и набили, но той бе успял да избяга в последния момент при едно ново сблъскване, когато го водеха към полицейските коли. Той непрекъснато въртеше големите си възмутени очи зад очилата и докато разказваше приключението си отчасти на френски, отчасти на немски, устата му се пълнеше със слюнка.

— Не стойте тук — им каза Жак. — Не трябва да привличаме внимание, като стоим трима.

Ванхееде улови с две ръце ръката на Жак. Дългите му безцветни клепки нервно мигаха на фона на бледото му лице, подобно на лице на слепец. Той пошепна с гальовен и умолителен глас:

— Бъдете разумен, Боти…

Жак се засмя, за да скрие смущението си.

— В сряда в Брюксел.

В същия час в дома си на улица Спонтини Ана, облечена за излизане, стоеше права в малкия салон на първия етаж с втренчени очи, като допираше слушалката до ухото си.

След като бе прочел всичките вестници, Антоан бе вече угасил лампата и се готвеше да заспи. Заглушения звън на телефона, който Леон слагаше вечер на нощната му масичка, го накара да седне в леглото.

— Ти ли си, Тони — прошепна нежен далечен глас.

— Какво? Какво има?

— Нищо…

— О, има нещо! Говори! — извика той обезпокоен.

— Нищо, уверявам те… Абсолютно нищо… Исках само да чуя гласа ти… Легнал ли си беше?

— Да.

— Спеше ли, мили?

— Да, не, не още… Почти… Наистина ли няма нищо сериозно?

Тя се засмя:

— Не, Тони… Много мило от твоя страна да се безпокоиш така… Исках да чуя гласа ти, нали ти казвам… Нима не разбираш, че човек може внезапно да изпита желание, желание да чуе гласа на някого?…

Облегнат на лакът, той търпеливо чакаше смутен и начумерен от светлината, която падаше точно в очите му.

— Тони…

— Какво?

— Нищо, нищо… Обичам те, Тони… Толкова бих искала да си при мен тази вечер, в този миг…

Последваха няколко секунди мълчание, което й се стори безкрайно.

— Но, Ана, нали ти обясних…

Тя го прекъсна и на един дъх каза:

— О, да, знам, не ми обръщай внимание… Лека нощ, любов моя!

— Лека нощ.

Той пръв окачи слушалката. Щракането на апарата сякаш й причини физическа болка. Тя затвори очи и цяла минута притиска ухото си до апарата, сякаш чакаше някакво чудо.

— Аз съм идиотка — изрече Ана най-после почти на висок глас.

Противно на всякакъв здрав разум тя се бе надявала — дори бе сигурна, — че той ще й каже: „Ела бързо «у дома»… И аз ще дойда веднага.“

„Идиотка! Идиотка! Идиотка!“ — повтаряше си тя, като хвърли на масата чантата, шапката и ръкавиците си. И изведнъж простата, скрита и жестока истина изпъкна пред нея: тя имаше болезнена нужда от него, а той не се нуждаеше от нея!

XLVIII

Към осем часа сутринта Жак, който почти не бе спал през нощта, слезе на гарата в Хам, за да купи няколко вестника.

Печатът единодушно порицаваше Австрия, задето бе обявила, че се счита „в положение на война“ със Сърбия. Дори десните вестници като пангерманисткия „Пост“ или органът на Круп „Райнише Газете“ „съжаляваха“ за агресивността и резкостта на австрийската политика. Съобщаваха с едри заглавия за бързото завръщане на кайзера и на престолонаследника. Повечето от вестниците, след като отбелязваха, че едва пристигнал в Потсдам, императорът бе свикал на дълго и важно съвещание канцлера и началник-щабовете на сухопътните и морски сили, доста парадоксално възлагаха големи надежди на влиянието на кайзера за запазването на мира.

Когато Жак се върна в купето, спътниците му също си бяха купили сутрешните вестници и разискваха новините. Те бяха трима: млад пастор, който по-често обръщаше замислените си очи към отворения прозорец, отколкото към сложения на коленете вестник; старец с бяла брада, който трябва да беше израилтянин; и един петдесетгодишен човек, пълен, жизнерадостен, с гладко обръснато лице и теме. Той се усмихна на Жак и като повдигна разгърнатия брой на вестник „Берлинер“, който държеше в ръка, запита на немски:

— И вие също се интересувате от политика, нали? Сигурно сте чужденец?

— Швейцарец.

— От Френска Швейцария ли?

— От Женева.

— Вие виждате французите по-отблизо, отколкото ние. Те са очарователни, нали? А защо тогава като народ са толкова непоносими?

Жак се усмихна уклончиво.

Словоохотливият германец улови погледа на пастора, после погледа на евреина и продължи:

— Аз често съм пътувал из Франция по търговия. Имам много приятели там. Дълго вярвах, че германското миролюбие ще победи френската съпротива и че в края на краищата ние ще се разберем с тях. Но нищо не може да се направи с тия луди глави — всъщност те мислят само за реванш. И това напълно обяснява сегашната им политика.

— Ако Германия е толкова привързана към мира — подхвърли Жак, — защо не го докаже днес, като упражни омиротворяващо влияние върху австрийския си съюзник.

— Ами естествено, тя тъкмо това и върши… Четете вестниците… Но ако Франция от своя страна не желаеше войната, щеше ли да поддържа в този момент руската политика? Речите на Поанкаре в Петербург са много показателни. Сега Франция държи в ръцете си избора между мира и войната. Достатъчно би било утре Русия да престане да разчита на френската армия, за да се види тя принудена да започне мирно да преговаря; и веднага всяка опасност от война би била отстранена!

Пасторът одобри тези думи. Старецът също; много години бе преподавал в Страсбург като професор в юридическия факултет и мразеше елзасците.

С любезно движение Жак отклони предложената му пура и отказвайки се благоразумно от всякакъв спор, се престори, че се е зачел във вестника.

Професорът взе думата. Неговите схващания за политиката на Бисмарк след седемдесета година бяха повърхностни и пристрастни; той не знаеше или се преструваше, че не знае за желанието на стария канцлер да сломи окончателно Франция чрез ново военно поражение; и като че ли искаше да си спомня само за благородните жестове, с които империята се стремеше да се сближи с републиката. Ръководен от него, разговорът продължи да се води на историческа почва. И тримата бяха съгласни. Впрочем те изразяваха мисли, споделяни от голямото мнозинство на германския народ.

Според тях беше очевидно, че до последните години Германия не е преставала да прави великодушни предложения на френския народ. Сам Бисмарк бил дал доказателства за своето желание за помирение, като доста неблагоразумие допуснал победените да се съвземат така бързо, при все че много лесно можел да попречи на Франция да се възмогне. Достатъчно щяло да бъде за него да се противопостави на този бяс за колониални завоевания, който бил обхванал французите веднага след поражението им. Тройният съюз ли? Той не заплашвал никого. Отначало не бил военен съюз, а договор за солидарност и взаимно подпомагане, сключен от тримата монарси, еднакво загрижени от революционния кипеж в Европа.

Между 1894 и 1909 година, петнадесет години наред, а дори и след френско-руския съюз Германия се опитала да сътрудничи с Франция за уреждане на политическите въпроси и по-специално на африканските въпроси. През 1904 и 1905 година правителството на Вилхелм II направило най-добросъвестно редица ясни предложения за разбирателство. Франция винаги отблъсквала ръката, която кайзерът й протягал! Тя отговаряла с недоверчиви и обидни откази и закани и на най-любезните предложения. Ако естеството на Тройния съюз се било променило, вината за това падала върху Франция, която със своя необясним военен съюз с царизма и с машинациите на своите министри, особено на Делкасе, ясно показала, че външната й политика е насочена срещу Германия, че нейната цел е да обкръжи Германия и Австрия. Неизбежно било Тройният съюз да се превърне в защитно оръжие за борба срещу настъплението на Тройното съглашение, което се показвало пред цял свят като заговор за завоевания. Да, завоевания! Думата не била прекалено силна; тя намирала оправданието си във фактите: благодарение на Тройното съглашение Франция успяла да завладее огромната мароканска територия; благодарение на Тройното съглашение Русия могла да организира Балканския съюз, който трябвало да й позволи един ден да достигне до Цариград без какъвто и да било риск; благодарение на Тройното съглашение Англия могла да направи неуязвимо своето господство над всички морета в света! Германският блок бил единствената пречка за този безсрамен империализъм. За да осигури окончателно господството си, на Тройното съглашение оставало само да разбие този блок. Сега се бе явил благоприятен случай, който Франция и Русия не искали да изпуснат, използувайки като предлог вълненията на Балканите и неблагоразумната постъпка на Виена; те се опитвали да накарат Германия да порицае австрийското правителство, като се надявали по този начин да скарат Берлин с единствения му съюзник; така техните десетгодишни усилия да изолират Германия и да я заобиколят с врагове щели да се увенчаят с успех.

Това бе мнението на пастора и на професора-евреин. Пълният германец пък мислеше, че целта на Тройното съглашение е още по-агресивна: Петербург искал да срази Германия, Петербург искал война.

— Всички германци, които разсъждават — казваше той, — бяха принудени малко по малко да загубят вяра в мира. Видяхме как Русия строи нови стратегически железопътни линии в Полша, как Франция увеличава броя на войската и въоръженията си, как Англия подготвя морско споразумение с Русия. Как другояче може да се изтълкува цялата тази подготовка, освен че Тройното съглашение желае да осигури господството си чрез военна победа срещу Тройния съюз?… Няма да избегнем войната, която те искат да водят срещу нас… Ако не избухне сега, войната ще почне в 1916 или 1917 година най-късно… — Той се усмихна. — Обаче Тройното съглашение дълбоко се заблуждава! Германската армия е готова!… Не може безнаказано да се предизвиква бойната мощ на Германия!

Старият професор също се усмихна. Пасторът изказа одобрението си, като кимна важно с глава. По последната точка и тримата бяха напълно съгласни и явно се гордееха със силата на германската армия.

 

 

Жак бе ходил много пъти в Берлин.

„Ще сляза на гарата при Зоологическата градина — каза си той. — В западната част на града има най-малка вероятност да срещна стари познати.“

Имаше още два часа до тайнствената среща на Потсдамерплац. Той реши да прекара това време в дома на Карл Фонлаут на Уландщрасе, приятел на Либкнехт, сигурен и изпитан другар, който умееше да пази тайна. Беше зъболекар, затова имаше вероятност да го завари в къщи по този час.

Въведоха го в салон, където двама души вече чакаха реда си: възрастна дама и млад студент. Когато Фонлаут открехна вратата, за да повика пациентката си, той обгърна Жак с кратък поглед, но дори не трепна.

Минаха двадесет минути. Фонлаут се показа отново и покани студента да влезе в кабинета му. След това веднага се върна в чакалнята сам.

— Ти тук?

Макар че беше още млад, един почти бял кичур прорязваше кестенявите му коси. Хлътналите му кафяви очи, напръскани със златни точици, горяха като от треска.

— Поръчение — прошепна Жак. — Току-що слизам от влака. Трябва да чакам един час. Но не бива да ме види никой.

— Ще предупредя Марта — каза Фонлаут, без да прояви каквото и да било учудване. — Ела.

Той заведе Жак в спалнята, където една тридесетгодишна жена, седнала с гръб към светлината, шиеше пред прозореца. Стаята беше хладна. В нея имаше две еднакви легла и отрупана с книги маса; в една кошница на пода спяха две сиамски котки. Жак изведнъж си представи подобен спокоен и тих кът, където той и Жени…

Без да бърза, госпожа Фонлаут забоде иглата в ръкоделието си и стана. Бледото й, увенчано от руси плитки лице излъчваше енергия и спокойствие. Жак я беше срещал често на социалистически събрания в Берлин, където тя винаги придружаваше мъжа си.

— Остани тук, докогато искаш — рече Фонлаут. — Аз ще се върна в кабинета.

— Ще пиете ли чаша кафе? — предложи младата жена.

Тя донесе една таблична с кафе и я постави пред Жак.

— Сипете си без церемонии… От Женева ли идвате?

— От Париж.

— Ах! — възкликна тя заинтересувана. — Либкнехт смята, че сега много нещо зависи от Франция. Той казва, че у вас по-голямата част от пролетариата проявява подчертана враждебност към мисълта за война; при това за щастие имате и един социалист в министерския съвет.

— Вивиани ли? Бивш социалист…

— Какъв колосален пример би могла да даде Франция на Европа!

Жак започна да й описва манифестацията в Париж. Той разбираше без усилие всичко, което тя му казваше, но се изразяваше бавно на немски.

— Тук също вчера се биха из улиците — каза тя. — Стотина ранени и петстотин-шестстотин арестувани. Тази вечер почваме отново… За днес са свикани повече от петдесет публични събрания против войната… във всички квартали… В девет часа голям сбор на Бранденбургертор.

— Във Франция — каза Жак — ние имаме да се борим срещу невероятната апатия на средните класи…

Фонлаут, който току-що бе влязъл, се усмихна.

— Същото е и в Германия… Навсякъде апатия… Ще повярваш ли, че въпреки надвисналата опасност в райхстага никой още не е поискал да се свика на заседание комисията по външните работи?… Националистите чувствуват, че правителството ги покровителствува и тяхната кампания в печата е крайно невъздържана! Всеки ден настояват да се обяви военно положение в Берлин, да се арестуват всички водачи на опозицията и да се забранят събранията срещу войната!… Но няма значение. Ние ще излезем по-силни?… Навсякъде, във всички градове в Германия, пролетариатът се вълнува, протестира, заплашва… А това е чудесно… Отново изживяваме октомврийските дни на 1912 година, когато с Ледебур и другите начело вдигахме работническите тълпи с лозунга: „Война на войната!“… Тогава правителството разбра, че всеки военен конфликт между капиталистическите държави веднага ще предизвика революционен кипеж в Европа. Уплаши се и тури спирачка на войнствената си политика. И този път ще успеем!… Искаш да тръгваш вече ли? — запита той, като видя, че Жак става.

Жак кимна утвърдително с глава и се сбогува с младата жена.

— Война на войната! — каза тя с блеснали очи.

— И сега ще спасим мира — заяви Фонлаут, изпращайки Жак до вестибюла. — Но докога? В края на краищата и аз почнах да мисля, че една обща война е неизбежна и че революцията няма да дойде, без да минем през войната…

Жак не искаше да се раздели с Фонлаут, преди да чуе мнението му по един от въпросите, който най-много го интересуваше.

— Какво точно се знае у вас — прекъсна го той — за споразумението между Виена и Берлин? Каква комедия играят двете правителства пред Европа? Какво е станало зад кулисите? Според теб имало ли е съучастничество, да или не?

Фонлаут се усмихна лукаво.

— Ти си истински французин!

— Защо?

— Защото казваш: да или не… Това или онова… Вечно вашата мания да сведете всичко до ясни формули. Като че ли една ясна мисъл е a priori вярна мисъл!…

Смутен, Жак се усмихна на свой ред. „До каква степен е основателна тази критика? — запита се той. — И до каква степен важи тя за мен?“

Фонлаут стана отново сериозен.

— Съучастничество ли? Зависи… Открито, цинично съучастничество надали има. Аз бих казал: и да, и не… Сигурно е имало известна доза притворство в изненадата, която проявиха нашите управляващи в деня на ултиматума. Но само известна доза. Казват, че австрийският канцлер е измамил нашия, както е измамил и всички други правителства в Европа, и че нашият Бетман — Холвег е действувал с неизвинително лекомислие. Твърдят, че Берхтолд изпратил на Вилхелмщрасе едно невинно резюме на ултиматума; и за да си осигури предварително подкрепата на Германия пред другите държави, той бил обещал текстът да бъде умерен. Бетман му повярвал. И така, Германия неблагоразумно се заангажирала, имайки пълно доверие в австрийските уверения… Разправят, от достоверен източник се знаело, че Бетман, Ягов и кайзерът останали поразени, когато най-после научили точния текст на ултиматума.

— Кога са го получили те?

— На двадесет и втори или двадесет и трети.

— Целият въпрос е там! Ако са го получили на двадесет и втори, както ме уверяваха в Париж, на Вилхелмщрасе са имали още време да въздействуват на австрийското правителство, преди ултиматумът да бъде предаден! А не са го направили!

— Не, Тибо — каза Фонлаут, — аз наистина вярвам, че в Берлин са били изненадани. Дори на двадесет и втори вечерта е било вече твърде късно; твърде късно да се порицае Австрия пред другите правителства. И така, Германия, компрометирана против волята си, имала един-единствен начин да спаси престижа си: да се покаже непримирима, да сплаши Европа и вдъхвайки страх на всички, да спечели тази рискована дипломатическа игра, в която волю-неволю се била замесила… Така поне се говори… Твърдят дори — знаело се пак от много сигурен източник, — че до вчера сутринта кайзерът си въобразявал, че е изиграл майсторски играта, смятайки руския неутралитет за осигурен.

— Дума да не става! Берлин сигурно е знаел много добре за войнствените планове на руското правителство!

— Твърдят, че едва от вчера правителството се е озовало в такава опасна задънена улица… Затова именно — добави той с младежка усмивка — манифестациите тази вечер са от извънредно значение: върху едно правителство, което се колебае, народното предупреждение може да упражни решаващо влияние!… Няма ли да дойдеш на Унтер ден Линден?

Жак поклати отрицателно глава и се раздели с Фонлаут, без да му даде никакви обяснения.

„Френска мания… — мислеше си той, слизайки по стълбата. — Ясна мисъл, вярна мисъл… Не… не вярвам, че това се отнася до мене… Не… Ясни или не, за мене идеите са винаги, уви, само временни стъпала… И там е именно моята слабост…“

XLIX

Точно в шест часа Жак влезе в „Ашингер“ на Потсдамерплац, един от главните клонове на този народен ресторант, каквито имаше във всички квартали на Берлин.

Веднага забеляза Траутенбах, който седеше сам на малка маса и ядеше зеленчукова супа. Германецът като че ли се бе задълбочил във вестника си, сгънат на четири и облегнат на каната за вода; но всъщност ясните му очи дебнеха вратата. Лицето му не изрази никаква изненада. Двамата младежи си стиснаха небрежно ръце, сякаш се бяха виждали предния ден. После Жак седна и си поръча супа.

Траутенбах беше рус, почти червенокос евреин с атлетическо телосложение; леко накъдрените му коси, късо подстригани, откриваха чело на млад овен; кожата му беше бяла с лунички; дебелите му обърнати устни бяха само малко по-тъмни от общия тен.

— Страхувах се да не ми изпратят някого другиго — прошепна той на немски. — Нямам доверие в швейцарците за подобни работи… Пристигаш тъкмо навреме… Утре щеше да бъде много късно. — Той нарочно се усмихваше небрежно, като въртеше в ръка гърненцето с горчица, сякаш говореше за незначителни неща. — Това е деликатна операция, поне за нас — добави той загадъчно. — Ти няма нищо да правиш.

— Нищо ли? — Жак се почувствува изигран.

— Нищо друго освен това, което сега ще ти кажа.

Със същия заглушен тон, със същия лекомислен и усмихнат израз на лицето, прекъсвайки от време на време думите си с престорен смях, за да заблуди онези, които евентуално биха го наблюдавали, Траутенбах обясни накратко в какво се състои работата.

По вътрешно влечение той се бе специализирал в ръководството на една организация за международен революционен шпионаж. Преди няколко дни бе подушил, че в Берлин е пристигнал един австрийски офицер, полковник Щолбах, за когото се предполагаше, че е натоварен с тайна мисия от министъра на войната; напълно основателно се смяташе, че това посещение в настоящия момент има за цел да уточни сътрудничеството между австрийския и германския генерален щаб. Траутенбах бе изработил дързък план за открадването на книжата, носени от полковника, като си бе осигурил за тази цел майсторската помощ на двама съучастници. „Две момчета от занаята — каза той с усмивка на човек, който разбира от тия работи, — за които отговарям като за себе си.“ Последната подробност не учуди много Жак. Той знаеше, че Траутенбах беше дълго живял между берлинските крадци и още имаше връзки в тези съмнителни среди, които бе използувал за революционната кауза.

Привечер Щолбах трябваше да се срещне за последен път с министъра. Съобщил беше в хотела, където живееше, че ще замине вечерта за Виена. Следователно нямаше време за губене — трябваше веднага да се задигнат книжата между момента, когато Щолбах щеше да излезе от министерството, и момента, в който щеше да се качи на влака.

Естествено Жак нямаше да участвува в кражбата на документите. (Той призна пред себе си, че бе доволен от това.) Неговата роля се ограничаваше в това — да получи документите, да ги изнесе веднага от Германия и да ги предаде колкото се може по-скоро на Менестрел, с когото от няколко години Траутенбах поддържаше лични връзки. Ако документите се окажеха важни, Пилота щеше да ги съобщи на ръководните лица на Интернационала, които се събираха на следния ден в Брюксел. Затова Жак трябваше да си вземе предварително билет за Белгия и да бъде същата вечер от десет и половина часа нататък на гарата на Фридрихщрасе в третокласната чакалня, излегнат на някоя пейка, като се преструва на дълбоко заспал. Пакетът, завит във вестник, щеше да бъде поставен до главата му незабелязано, от пътник, който веднага ще изчезне, без да му каже нищо. Траутенбах повтори два пъти последните си указания.

— Да изпием още по чаша бира — каза накрая Траутенбах — и да се разделим.

Жак го бе изслушал мълчаливо. Изпитваше някакво смътно неприятно чувство. Тази кражба на книжа, колкото и да се окажеше полезна, никак не му харесваше. Приемайки поръчението, той съвсем не бе помислил, че ще бъде замесен в подобна история. Първата му мисъл бе да си каже, че, слава богу, от него се иска само незначителна помощ; но в същото време се чувствуваше малко разочарован и дори обиден, че му се дава такава пасивна роля на укривател и преносвач на документи…

Преди да напусне ресторанта, той зададе на Траутенбах същия въпрос, който бе задал и на Фонлаут: имало ли е съучастничество между австрийското и германското правителство?

— Споразумение между Берхтолд и Бетман ли?… Не зная… Но е възможно да е имало някакво разбирателство между австрийския генерален щаб и нашия. Може би нашият канцлер е бил изигран едновременно от австрийския министър и от нашия генерален щаб…

— О — рече Жак, — само да имаше доказателство, че още от самото начало германската военна партия се е сдушила с австрийския генерален щаб?… Ако можеше да се каже с положителност, че именно потайните действия на вашите генерали, съучастници на австрийската военщина, от три седмици водят германската политика и сега подтикват правителството да отхвърли английските предложения за арбитраж?… — Несъзнателно той се стремеше да оправдае в собствените си очи участието си в кражбата на книжата, като се убеди, че тези документи могат да принесат извънредно ценна помощ на каузата на мира.

— И аз също вярвам, че това би могло да има огромни последици… И най-патриотично настроените социалистически водачи няма да се поколебаят да се опълчат срещу правителството. Ето защо е толкова важно да си пъхнем носа в книжата на полковника… Стой на мястото си — добави Траутенбах, като стана. — Аз ще тръгна пръв. В десет и половина на гарата. Дотогава стой мирен, избягвай местата, където се струпват хора. Полицията дебне…

 

 

Заплахата от манифестации, обявени за вечерта, не бе попречила на министъра на войната да завърши докрай последния и решителен разговор, който той желаеше да има с пратеника на австрийския генерален щаб полковник граф Щолбах фон Блуменфелд.

Аудиенцията завърши към девет и четвърт в изключително сърдечна атмосфера. Негово превъзходителство дори има любезността да придружи госта си до площадката на голямото официално стълбище. Там, в присъствие на дежурните разсилни и на адютанта си, министърът протегна ръка на полковника, който я стисна, като се поклони. Двамата мъже бяха в цивилни костюми. Лицата им бяха уморени и сериозни. Те си размениха многозначителни погледи. После полковникът, с тежка жълта чанта под мишница, тръгна след адютанта по широките, покрити с червен килим стълби. Когато слезе долу, той се обърна. Негово превъзходителство бе проявил особено благоволение да остане на горната площадка, за да му махне любезно с ръка за последен път.

Една кола чакаше в двора на министерството. Докато Щолбах палеше пурата си и се настаняваше в дъното на колата, адютантът се наведе към шофьора и му обясни пътя, който трябва да следва, за да заведе благополучно полковника в хотела му на Курфюрстендам, където беше отседнал.

Нощта беше гореща. Беше валяло, но краткият проливен дъжд не само не бе освежил въздуха, а бе оставил из улиците изпарения като в баня. Очаквайки смутове, търговците бяха угасили лампите в магазините си; и макар че нямаше още десет часа, Берлин беше приел вече тържествения и мрачен вид, който имаше обикновено през последните часове на нощта. Погледът на полковника се рееше разсеяно по широките булеварди на столицата. Той мислеше със задоволство за практичните резултати от пътуването и за доклада, който щеше да направи утре във Виена на генерал фон Хьоцендорф. Сядайки, бе поставил машинално чантата до себе си. Забеляза това и я взе на коленете си. Беше хубава нова чанта от жълто-червена кожа, с никелирана ключалка, доста разпространен модел, но малко претрупана и напълно достойна да премине прага на един министерски кабинет; беше я купил от един магазин на Курфюрстендам, пристигайки в Берлин, за да я използува за мисията си.

Когато колата спря пред хотела, портиерът изтича за към полковника, поздрави го и го придружи до входа на хола. Щолбах се спря, за да заръча да му донесат лека закуска и да му приготвят сметката, защото желаеше да вземе бързия нощен влак. После, въпреки едрото си телосложение, с бързи крачки отиде до асансьора и каза да го качат на първия етаж.

В огромния коридор, осветен и пуст, един хотелски прислужник беше седнал на една пейка до вратата на стаята за прислугата. Щолбах не го познаваше; вероятно заместваше прислужника на етажа. Момчето веднага стана и изпреварвайки полковника, отвори вратата на апартамента му; след това завъртя електрическия ключ и спусна дървените щори. Стаята беше с два прозореца и висок таван, тапицирана с черна хартия на златни орнаменти; една врата водеше към банята, облицована със синкави керамични плочки.

— Не желае ли нещо господин полковникът?

— Не, куфарът ми е готов. Бих искал само да се окъпя.

— Тази вечер ли заминава господин полковникът?

— Да.

Прислужникът погледна безразлично към чантата, която полковникът, влизайки, бе поставил на един стол до вратата. Щолбах хвърли шапката си на леглото и докато бършеше с кърпичка плешивото си, оросено от пот теме, момчето влезе в банята и пусна водата. Когато то се върна в стаята, извънредният пратеник на австрийския генерален щаб беше по долни гащи от виолетова коприна и по чорапи. Прислужникът вдигна прашните обувки от килима.

— Ще ги донеса веднага — каза той, излизайки навън.

Банята и стаята на прислугата бяха отделени само с тънка преграда. Прилепил ухо до стената, прислужникът следеше шумовете, докато търкаше обувките с вълнен парцал. Той се усмихна, когато чу как тежкото тяло на полковника шумно се потопи във водата. Тогава извади от своя шкаф една хубава нова жълто-червена чанта с никелирана закопчалка, натъпкана със стари книжа, обви я във вестник, мушна я под мишница и вземайки обувките под ръка, почука на вратата на стаята.

— Влез! — извика Щолбах.

— „Всичко пропадна“ — каза си веднага слугата. Действително полковникът беше оставил вратата на банята широко отворена и от стаята се виждаше краят на ваната, от която се подаваше розово теме.

Отказвайки се от плана си, момчето остави обувките на пода и излезе с пакета.

Потънал до шия в хладката вода, полковникът се плискаше с наслада, когато изведнъж светлината угасна. Стаята и банята едновременно потънаха в мрак. Щолбах потърпя няколко минути, но виждайки, че токът не идва, намери пипнешком звънеца на стената и започна бясно да звъни.

От тъмнината на стаята се чу гласът на прислужника:

— Желае ли нещо господин, полковникът?

— Какво става? В целия хотел ли е угаснало електричеството?

— Не, в стаята за прислугата е светло… Сигурно бушонът на стаята е изгорял. Ей сега ще го оправя… Веднага ще стане.

Мина цяла минута.

— Какво става?

— Господин полковникът трябва да ме извини… Търся къде е станало късото съединение. Мислех, че е тук, до вратата…

Полковникът бе измъкнал главата си вън от ваната и се взираше в тъмната стая, където се суетеше слугата.

— Не намирам нищо — обади се той. — Извинявайте, господин полковник… Ще видя отвън. Късото съединение е сигурно в коридора…

Момчето излезе бързо от стаята, изтича до стаята на прислугата, остави чантата на полковника на сигурно място и побърза да пусне тока.

Три четвърти час по-късно, след като се бе грижливо изтъркал, парфюмирал и облякъл, след като бе изпил чая си, изял шунката и плодовете и запалил една пура, полковник граф Щолбах фон Блуменфелд погледна часовника си и макар че имаше още време — той не обичаше да бърза, — телефонира на портиера да прати да му вземат багажа.

— Не, аз сам ще я нося — каза той на прислужника, който посегна към жълтата чанта, поставена на стола до вратата.

Полковникът я взе, провери с поглед дали ключалката е затворена, тържествено я пъхна под мишница и излезе от стаята, след като я огледа, за да се увери, че не е забравил нищо; той беше човек на реда.

Преди да напусне етажа, потърси момчето, да му даде бакшиш. Коридорът беше пуст. Бутна вратата на стаята за прислугата — оказа се празна. Прислужникът не се виждаше никъде.

— Толкова по-зле за този глупак — измърмори полковникът. И тръгна за гарата, където щеше да вземе бързия влак за Виена.

Почти по същото време женевският студент Жан-Себастиан Еберле се качваше на гарата на Фридрихщрасе във влака за Брюксел. Със себе си той не носеше никакъв багаж освен един малък пакет, който приличаше на дебела завита книга. Траутенбах беше намерил време да счупи ключалката и да завърже документите с връв, да ги завие в един вестник и да скрие хубавата жълто-червена чанта, която можеше да ги изложи на опасност.

„Ако ме пипнат на германска територия с тия книжа под мишница…“ — казваше си Жак. Но задачата му, която се състоеше единствено в поемането на този риск, му се струваше така смешна, че той се чувствуваше развеселен и не искаше да види опасността.

„Не си струваше да безпокоя Жени!“ — помисли си той с яд.

През време на пътуването обаче той отиде в клозета, където отвори пакета и разпредели книжата по джобовете и в подплатата на дрехата си, за да избегне въпросите на митничарите. За още по-голяма сигурност слезе на една от последните германски гари и купи кутия пури, за да има какво да декларира на границата.

Въпреки това обаче митническият преглед го накара да преживее няколко неприятни минути. Едва след като се увери, че влакът пътува най-после на белгийска територия, той забеляза, че цял е потънал в пот. Сгуши се в ъгъла, скръсти ръце върху закопчаната си дреха и блажено се отпусна и заспа.

L

И шестте етажа на Народния дом в Брюксел бръмчаха като гнездо на стършели. Още от сутринта Международното социалистическо бюро заседаващо на извънредна сесия. Този енергичен опит да се осуети империалистическата политика на правителствата бе събрал в белгийската столица не само водачите на европейските социалистически партии, но и голям брой дейци, дошли отвсякъде, за да придадат международен отклик на протестния митинг, който щеше да се състои в сряда вечер в цирка.

 

 

Благодарение на сумата, която Менестрел постави на разположение на групата — никой досега не бе разбрал откъде той и Ришардле намираха пари за тайните фондове на клуба, — десетина души от нея бяха пристигнали в Брюксел. Бяха решили да се събират в бирарията „Таверн дю Лион“ на улица Де Ал, близо до булевард Анспак.

Там именно Жак бе намерил приятелите си и бе предал на Менестрел пакета с документите на Щолбах. Пилота се бе веднага затворил в хотелската си стая, за да прегледа набързо откраднатите книжа. Жак щеше да отиде при него малко по-късно.

Когато Жак влезе в бирарията, от всички страни го посрещнаха радостни възклицания. Кийьоф, който пръв го видя, веднага изрева:

— Тибо! Драго ми е да те видя пак?… Как е, а? Жежко, нали?

Всички постоянни посетители на клуба бяха там: Менестрел и Алфреда, Ришардле, Патерсън, Митьорг, Ванхееде, Перине, дрогеристът Сафрио, Сергей Павлович Зелавски и дядо Боасони с големия корем, съзерцателният азиатец Скада и дори младата Емили Картие, румена и руса, с касинка на главата; откакто бяха тръгнали от Женева, Кийьоф непрестанно я увещаваше „да си свали бонето поради горещините“.

Усмихнат, Жак стискаше протегнатите към него ръце, щастлив — по-щастлив дори, отколкото бе предполагал — да се озове изведнъж в топлата атмосфера на женевските събрания, сега пренесени в тази белгийска бирария.

— Е — продължи Кийьоф, който мислеше, че Жак пристига от Франция, — значи, вчера са оправдали твоята госпожа Кайо?… Какво ще пиеш? И ти ли бира? — Сам той презираше „помията, която пият хората на Север“, и оставаше верен на тръпчивия вермут.

Шумната веселост на Кийьоф отразяваше почти всеобщия оптимизъм, който цареше дори през последните дни в Женева. Споровете в „говорилнята“, където Менестрел се явяваше по-рядко напоследък, се водеха главно на плоскостта на мистичната вяра в международната солидарност. Разните прояви на европейското движение за мир се отбелязваха там с възторг, който и по-малко успокоителните новини не успяваха да разколебаят. Пристигането на групата в Брюксел, първият й допир с другите европейски делегации, присъствието на официалните водачи, целият тържествен съюз срещу войната, всичко това представляваше за повечето от тях доказателство за активна международна солидарност, за сигурност в победата. От сутрешните телеграми бяха научили, че Австрия е обявила война на Сърбия и че бомбардировката на Белград е започнала миналата нощ; но с готовност бяха повярвали австрийското съобщение, че само в крепостта са попаднали няколко снаряда и че обстрелването няма действително значение; това било по-скоро предупреждение, символична демонстрация, отколкото начало на военни действия.

Перине накара Жак да седне до него. Той бе прекарал сутринта в бара на „Атлантик“, където се бе установила френската делегация, и бе чул последните новини от Париж. Разказваше, че предния ден групата на социалистическите депутати в Камарата, начело с Жорес и Жюл Гед, имала дълъг разговор в Ке д’Орсе със заместника на министъра на външните работи. След това посещение депутатите-социалисти съставили декларация, в която заявили, че „Франция единствена може да разполага с Франция“ и че в никакъв случай страната не може „да бъде хвърлена в един страшен конфликт чрез повече или по-малко произволно тълкуване на тайни договори затова настоявали да бъде свикана Камарата в най-кратък срок въпреки парламентарната ваканция“. Френският социализъм се готвеше следователно да пренесе борбата на парламентарна почва. На Перине бяха направили много благоприятно впечатление бодрият дух, спокойствието, непоколебимата вяра на делегацията. Жорес повече от всички други проявяваше упорит оптимизъм. Цитираха с гордост думите, които бил казал на Вандервелд: „Ще видите, че всичко ще се размине, както при агадирската криза. Ще има трудни моменти, но нещата не може да не се наредят.“ Като любопитно доказателство за неговата вяра разказваха също, че понеже имал един свободен час следобед, той спокойно отишъл да го прекара в музея пред картините на Ван Ейк.

— Видях го — казваше Перине — и мога да ви уверя, че съвсем няма вид на обезсърчен човек. Мина току до мен със сламената си шапка, с черния жакет и тежката си чанта, от която рамото му става по-високо… Той винаги има вид на професор, който отива на лекция… Беше хванал под ръка някакъв човек, когото не познавам. Казаха ми после, че бил Хаазе, германецът… Та чакайте да ви кажа… Тъкмо в момента, когато минаваха покрай моята маса, германецът се спря и аз ясно чух как каза на френски с лошо произношение: „Кайзерът не иска война. Не иска. Той се бои много от последиците на една война!“ Тогава Жорес обърна глава и със светнали очи и усмивка на устните му отговори: „Е, тогава постарайте се само кайзерът да въздействува енергично върху австрийците. Във Франция ние ще съумеем да принудим нашето правителство да упражни натиск върху Русия!“ Точно пред моята маса бяха… Чух ги и двамата, както вие ме чувате сега.

— Да се упражни натиск върху Русия… Крайно време е! — прошепна Ришардле.

Жак срещна погледа му и почувствува, че Ришардле, чиито мисли сигурно отговаряха на душевното състояние на Менестрел — далеч не споделяше общия оптимизъм. Той сам потвърди това впечатление, като се наведе към Жак и тихо добави с въпросителен тон:

— Човек просто се пита дали, приемайки руската мобилизации, приемайки Русия да отговори на австрийското предизвикателство със свое предизвикателство и да отхвърли германския ултиматум, Франция — тоест тези, които управляват Франция, не са вече фактически приели войната!

— Руската мобилизация е само частична — уточни Жак с не много убеден тон.

— Частична мобилизация ли? Каква е разликата между частична мобилизация и временно протрита обща мобилизация?

Митьорг, който седеше на канапето в дъното, до Шарковски и Ришардле, извика гневно:

— Русия ли? Можете да бъдете сигурни, че тя мобилизира! Русия е в ръцете на царския милитаризъм. Всички европейски правителства днес са пленници на реакционните сили! Пленници на режима, на системата, която по самото си същество има нужда от войни! Това е, другарю! Освобождение на славяните ли? Само предлог! Царизмът не върши нищо друго, освен да потиска славяните! В Полша той тъпче славяни! В България се престори, че освобождава народа, за да може по-добре да го държи в робство! Истината е, че руският милитаризъм и австрийският милитаризъм отново искат да подемат старата си вражда!

На другата маса Боасони, Кийьоф, Патерсън и Сафрио бяха потънали в безкраен спор върху все по-неразгадаемите намерения на берлинското правителство. Защо кайзерът, който не преставал да уверява света в миролюбието си, упорито отказал да посредничи, макар че щяло да бъде достатъчно да посъветва малко по-твърдо Франц-Йосиф, за да го накара да се задоволи с един вече без друго твърде бляскав дипломатически успех? Германия нямала никакъв интерес от нахлуването на австрийските войски в Сърбия. Защо тогава той излагал Германия и цяла Европа на риск, щом, както твърдяха социалдемократите, германското правителство не желаело война?… Патерсън забеляза, че държането на Великобритания не бе по-ясно от германското.

— Цялото внимание на Европа ще се насочи към Англия — поучително каза Боасони. — Поради обявяването на война от страна на Австрия, което прекъсва двустранните разговори между Виена и Петербург, преговорите могат да се водят вече само чрез посредничеството на Лондон. Арбитърската роля на Англия следователно става още по-важна.

Патерсън, който веднага след пристигането си в Брюксел бе обиколил английските социалисти там, твърдеше, че английската делегация се безпокои много от слуха, който се носел във Форейн Офис: страхувайки се, че уверенията в неутралитет могат косвено да насърчат войнолюбивите намерения на централните сили, влиятелни лица от антуража на Грей искали от него да вземе ясно становище или поне да предупреди Германия, че само в случай на евентуален австро-руски конфликт английският неутралитет е вън от всяко съмнение; но че не би било същото с хипотезата за френско-германска война. Верни на неутралитета, английските социалисти се бояли, че Грей може да отстъпи пред този натиск, още повече, че днес една декларация в този смисъл нямало да бъде посрещната така враждебно както миналата седмица, тъй като нечуваната рязкост на ултиматума и упоритостта на Австрия да нападне Сърбия били повдигнали в Англия общо възмущение срещу Виена.

Уморен от пътуването, Жак разсеяно следеше споровете. Удоволствието, което бе изпитал, когато видя всички тези приятелски лица, започваше да се разсейва по-бързо, отколкото сам би желал.

Той стана и се доближи до масата, на която дребничкият Ванхееде, Зелавски и Скада разговаряха полугласно.

— Днес хората живеят един до друг, но всеки за себе си, без милосърдие — шепнеше албиносът с тъничкия си глас. — Именно това трябва да се промени, Сергей… Най-напред сърцето на хората… Братството е нещо, което не идва отвън, със закони… — Той се усмихна за миг, сякаш на някакви невидими ангели, и продължи: — Без това ти можеш да осъществиш социалистическа система, но не можеш да имаш социализъм. Системата не е дори начало на социализма!

Той не бе видял, че Жак идва при тях. Зърна го изведнъж, изчерви се и замълча.

Скада беше сложил до чашата с бира няколко разкъсани тома. Неговите джобове бяха винаги издути от списания и книги. Жак разсеяно погледна заглавията: Епиктет… „Съчинения на Бакунин“, том четвърти… Елизе Реклю — „Анархия и църква“…

Скада се наведе към Зелавски. Зад лещите на очилата му, дебели половин сантиметър, кръглите му извънредно силно увеличени очи изпъкваха като пържени яйца.

— Аз имам търпение — обясняваше той с ласкав глас, като гладеше непрекъснато с настойчивостта на маниак къдравите си ниско остригани коси. — Не заради себе си желая революцията. Може след двадесет, може след тридесет, може и след петдесет години, но тя ще дойде! Убеден съм в това! И ето всичко, от което се нуждая, за да живея и да действувам!…

В дъното на салона Ришардле отново бе взел думата. Жак наостри уши. Той се стараеше да долови мисълта на Пилота в пророческите твърдения на Ришардле.

— Войната ще принуди държавите да покрият разходите си чрез обезценяване на националните монети. Тя ще ги доведе бързо до банкрут. И същевременно ще съсипе дребните спестители. Ще предизвика твърде бързо обща мизерия. И ще създаде огромен брой нови жертви, които ще настръхнат срещу капиталистическата система; и тези жертви ще дойдат при нас. Тя автоматически ще отстрани…

Митьорг го прекъсна. Боасони, Кийьоф, Перине заговориха едновременно.

Жак престана да слуша.

„Аз ли съм се променил? — запита се той. — Или те са се променили?… — Той не успяваше да анализира добре причината за неприятното чувство, което го обхващаше. — Опасността от война изненада нашата група… и я разедини… Всеки реагира посвоему според темперамента си… Да, всички чувствуват нужда да действуват, това е общо, бурно желание, но никой от нас не успява да го задоволи… Нашата група остава изолирана, в периферията, без кадри, без дисциплина… По чия вина? Може би на Менестрел… Менестрел ме чака“ — сети се той, като погледна часовника си.

Доближи се до Алфреда, която седеше при Патерсън.

— Кой трамвай мога да взема, за да отида в твоя хотел?

— Ела — рече Патерсън, като стана. — Ние с Фреда ще те заведем донякъде.

Той тъкмо имаше среща с един английски социалист, приятел на Кер-Харди. Патерсън хвана Жак под ръка и последван от Алфреда, излезе от „Таверн“. Изглеждаше силно възбуден. Приятелят на Кер-Харди, лондонски журналист, бе говорил за една анкета, която партийните вестници имали намерение да направят в Ирландия. Ако работата се уредяла, Пат щял да замине на следния ден призори за Англия. Тази перспектива го вълнуваше; от пет години бе на континента и нито веднъж не бе преминал обратно Ламанш.

Слънцето припичаше, паважът бе нажежен. Никакъв полъх не освежаваше тежката атмосфера, която гнетеше града. По риза, с лула в устата, с малкия си каскет, с отворената яка, от която се подаваше белият му врат, с дългите си крака и стария фланелен панталон, Патерсън повече от всякога имаше вид на оксфордски студент, който пътува из Европа.

Алфреда вървеше до тях. Синята й памучна рокля, избеляла от много пране, имаше нежния тон на цъфнал лен. Тя приличаше на малко момиченце с черния си бретон, с набръчканото си носле, с големите си кукленски очи, със скромния си вид и отпуснати ръце. По навик слушаше, без да се намесва в разговора. Обаче сега изведнъж запита с лек трепет в гласа:

— Ако заминеш, кога ще се върнеш в Женева?

— Не знам — отвърна англичанинът и лицето му се помрачи.

Тя като че ли се поколеба, после погледна към него и свеждайки бързо очи, така че сянката на клепките трепна по бузите й, пошепна:

— Ще се върнеш ли, Пат?

— Да — отвърна той живо. Пусна лакътя на Жак, доближи се до младата жена и свойски сложи голямата си ръка на рамото й. — Да, драга моя… По-ло-жи-тел-но!

Те повървяха малко, без да говорят.

Патерсън бе извадил лулата от устата си и наклонил малко глава, втренчено съзерцаваше Жак, както се разглежда някакъв предмет.

— Мисля за твоя портрет, Тибо… Още два сеанса… Само две сеансчета и щях да го свърша… Лоша съдба има това платно, драги мой!

Той избухна в младежки смях. После, когато преминаваха един кръстопът, се обърна към Жак и с хлапашки жест му посочи схлупена къщурка на ъгъла на една малка уличка.

— Гледай внимателно: ето къде живее младият Уйлиъм Станли Патерсън. Моята bedroom[134] е голяма. Ако искаш, драги, за един пакет тютюн ще ти отстъпя половината.

Жак не си бе намерил още стая.

— Приемам — усмихна се той.

— На първия етаж е, отвореният прозорец… Стая номер две. Нали ще запомниш?

Неподвижна, Алфреда бе вдигнала очи към прозореца на Патерсън.

— Сега трябва да се разделим — каза англичанинът на Жак. — Виждаш ли гарата? Улицата на Пилота е точно зад нея.

— Ще ме заведеш, нали? — запита Жак младата жена, мислейки, че тя ще се прибере в къщи заедно с него.

Алфреда трепна и го погледна. Зениците й бяха разширени, сякаш изпълнени с трогателно колебание.

Последва секунда мълчание.

— Не. Върви сам — каза небрежно англичанинът. — Сбогом, драги.

LI

През последните седмици Менестрел бе повтарял лозунга „Война на войната!“ с не по-малък жар от останалите другари от клуба. Но нищо не бе разколебало неговото убеждение, че всички акции, предприети срещу войната от Интернационала, няма да успеят да я предотвратят. „Войната е необходима, за да се създаде най-после действително революционна обстановка — казваше той на Алфреда. — Никой, разбира се, не може да каже дали революцията ще излезе от тази именно ситуация, или от следващата война, или пък от някаква криза от друго естество. Това зависи от куп неща… Зависи много и от първите победи. Кой ще има успехи най-напред, австрийците или германците, или французите и русите? Никой не може да предвиди… За нас въпросът не е там. За нас тактиката на момента е да действуваме, като че ли сме сигурни, че скоро ще можем да превърнем тяхната империалистическа война в пролетарска революция… Трябва с всички средства да се усложни настоящото предреволюционно положение, тоест да се обединят усилията на всички миролюбиво настроени хора, каквито и да са те, и да насърчаваме с всички средства народните вълнения. Трябва да се предизвикат колкото е възможно повече смутове! Да се попречи максимално на плановете на правителствата!“

В себе си обаче той си казваше: „Но при условие да не се задминава целта, да се избягват прекалено ефикасни стъпки, които биха могли да забавят войната…“

При пристигането си в Брюксел той нарочно бе избрал квартира, далеч от „Таверн“. Живееше зад Южната гара в малка къщичка в дъното на един двор.

След като прекара сам два часа в стаята си да проучва документите на Щолбах, той вече не се съмняваше в съучастничеството между германския и австрийския генерален щаб — доказателствата бяха неопровержими… Книжата, донесени от Жак, се състояха почти изключително от бележки, вземани всеки ден от Щолбах по време на разговорите му в Берлин с висши офицери от генералния щаб и военния министър. Сигурно тези бележки му бяха послужили, за да съставя докладите си, които е изпращал във Виена след всеки разговор. Те хвърляха ярка светлина не само върху последните разговори между двата генерални щаба, но от многобройните намеци се подразбираше как са се развили и преговорите между Виена и Берлин през последните седмици. Тези разкрития, макар и отнасящи се за миналото, представляваха значителен интерес — те потвърждаваха подозренията, които Бьом и Жак му бяха съобщили на дванадесети юли в Женева по поръка на виенския социалист Хосмер, и му позволяваха да възстанови последователно фактите.

Няколко дни след атентата в Сараево Берхтолд и Хьоцендорф бяха поставили всичко в действие, за да склонят стария император да се възползува от обстоятелствата, да заповяда обща мобилизация и да смаже Сърбия със силата на оръжието. Обаче Франц-Йосиф се бе оказал упорит; той възразявал, че кайзерът ще наложи вето на каквито и да било военни действия от страна на Австрия. „Аха — бе си казал Менестрел, — това доказва между скоби, че той вече е имал ясно пред вид възможността за руска намеса и опасността от обща война!…“ За да преодолее съпротивата на императора, Берхтолд имал дръзката идея да изпрати в Берлин началника на кабинета си Александър Хойос със задача да издействува съгласието на Германия. Както трябваше да се очаква, Хойос бе получил отказ от кайзера и от канцлера. Действително, страхувайки се от това как ще реагира Русия, те ни най-малко не желаели да бъдат въвлечени от Австрия в една европейска война. Тогава пруската военна партия излязла на сцената. Хойос намерил в нейно лице напълно спечелен и мощен съюзник. Още от февруари 1913 година германският генерален щаб бил добре осведомен за славянската опасност и за плановете, които Сърбия и Русия ковели срещу Австрия и следователно срещу Германия. Той дори подозирал, че Петербург е бил косвен съучастник на Белград в сараевското убийство. Обаче германските генерали смятали като аксиома, че Русия не може в никой случай да приеме войната веднага и че няма да се остави да бъде увлечена в никаква авантюра поне до две години, тоест, докато не завърши въоръжаването си. Подстрекавани от Хойос, висшите германски военни успели да убедят Вилхелм II и Бетман, че при създаденото положение в Европа съществува много малък риск непримиримостта на Русия да подпали обща война и че случаят е много подходящ да се затвърди германският престиж с една бляскава победа. Хойос могъл да получи пълна свобода на действие за Австрия и докладвал във Виена, че Германия обещава да поддържа при всякакви обстоятелства всички искания на съюзника си. Това най-после обясняваше непонятната австрийска политика през последните седмици и освен това доказваше, че в този момент кайзерът и приближените му смътно допущаха ако не вероятността, то поне възможността за общоевропейска война.

„За щастие аз единствен съм прочел тези документи — каза си веднага Менестрел. — Добре, че не доведох Жак и Ришардле да ми помогнат!“

Той стоеше прав, наведен над леглото, по липса на друго място, бе разстлал документите, набързо разпределени на малки купчинки. Той взе бележките, поставени вдясно и отнасящи се повече или по-малко за миналото — за събитията от началото на юли, — и ги постави в един плик; написа номер едно на плика и го запечата.

После дръпна един стол и седна.

„А сега да прегледаме още веднъж всичките тези книжа — каза си той, като посегна към бележките, които бе натрупал вляво. — Всичко това е мисията на нашия приятел Щолбах… Този куп съдържа планове за австрийските операции, стратегия, технически подробности. Съвсем не е от моята специалност. Да го поставим в плик номер две… Така… Интересува ме останалото… Бележките имат дати. Следователно лесно е да се възстанови редът на разговорите… Каква е целта на мисията? Накратко казано — да се ускори германската мобилизация… Ето първите листчета… Още при пристигането си в Берлин той е имал среща с Молтке… И тъй нататък… Полковникът настоява германският генерален щаб да ускори военните приготовления… Отговарят му: «Невъзможно е! Канцлерът е против и кайзерът го поддържа!» Гледай ти! Защо се е противопоставил Бетман!… Той заявява: «Много е рано!» Чакай да видим съображенията му… Първо, вътрешнополитически съображения: хвърля гръм и мълнии срещу народните демонстрации, нападките на «Форвертс» и тъй нататък… О, о! Всъщност енергичната съпротива на социалдемократите му е много неприятна!… Второ, външнополитически съображения: най-напред Германия трябва да си осигури съгласието на неутралните, главно на англичаните… После трябва да се изчака руската заплаха да изпъкне по-ясно; в деня, когато германското правителство може да посочи явната агресивност на Русия, то ще успее да убеди и германските социалисти, и Европа, че страната се намира в положение на законна самоотбрана и е длъжна против волята си да мобилизира като предпазна мярка… Разбира се, съвършено логично!… А каква ще бъде тактиката на Щолбах и на германските генерали, за да се наложат над другаря Бетман?… Тези бележки тук много ясно показват как е била организирана тяхната комбина. Отнася се следователно до това да накарат Русия незабавно да извърши действие, което може да се счита за враждебно от страна на Германия… Например да я накарат да мобилизира — предлага Щолбах на двадесет и пети вечерта. Стар трик!… На което му отговарят: «Действително това е възможно. Един добър начин за тази цел е Австрия да мобилизира…» Тези генерали не са така глупави, както ги мислят хората! Добре са разбрали, че ако Франц-Йосиф заповяда пълна мобилизация на армията (а това не би било заплаха само срещу малката Сърбия, но и истинска заплаха срещу голямата Русия — отбелязва Щолбах), царят неизбежно ще трябва да отговори с обща мобилизация, а щом Русия почне да мобилизира, кайзерът няма да може да се откаже от обявяването на мобилизация. И канцлерът не ще може вече да възрази нищо: една германска мобилизация, пряко предизвикана от явна опасност от руско нахлуване, би могла да бъде наложена както вън, така и вътре в страната; както на общественото мнение в Европа, така и в Германия, тъй като всички бяха вече доста настроени срещу русите; тя ще може да бъде наложена дори на социалдемократите… Това е съвършено вярно. Судекум и приятелите му ни проглушават ушите на всички конгреси с руската опасност! Дори и самият Бебел! Още от 1900 година той заявяваше, че при опасност от страна на Русия е готов да грабне пушката си! Сега социалистите ще трябва да изпълнят думите си! Хванати са в капан!… В собствения им капан! За тях е невъзможно — «социалдемократически» невъзможно — да не сътрудничат с правителството, когато то се готви да защищава германския пролетариат срещу казашкия империализъм!… Добре изиграно! Значи, скоро ще имаме обща австрийска мобилизация! Ето защо още на следния ден от пристигането си в Берлин нашият приятел Щолбах започва да бомбардира Хьоцендорф с телеграми, с които настоява Австрия направо да се насочи към обща мобилизация… Браво! Какъв макиавелистичен капан са поставили берлинските генерали на Русия с посредничеството на Австрия! А междувременно кайзерът и неговият канцлер спокойно си пушат пурите, без да подозират какво им се готви.“

С обичайния си жест Менестрел щипна лицето си е палеца и показалеца някъде към слепоочието и бързо спусна пръстите си по бузата до изострения край на брадата.

„Отлично, отлично… Право нататък отиваме! И то без да се бавим!“ Той бързо събра пръснатите по завивката бележки, натика ги в един трети плик и полугласно повтори: „За щастие аз съм единственият, който си с пъхнал носа в тези неща!“

После се облегна на гърба на стола, скръсти ръце и остана неподвижен няколко минути.

Очевидно тези документи установяваха нов факт от огромно значение. С малки изключения германските социалдемократи не подозираха съучастничеството между Виена и Берлин. И най-ожесточените хулители на императорския режим отхвърляха мисълта, че той може да има глупостта да изложи на риск мира в Европа и бъдещето на империята, за да защищава престижа на Австрия. Затова приемаха официалните твърдения и вярваха, че на Вилхелмщрасе са били изненадани от австрийския ултиматум; че не са знаели предварително точното му съдържание, нито дори агресивния му характер; и че Германия напълно добросъвестно се стреми да посредничи между Австрия и нейните противници. По-осведомените измежду тях допущаха възможността за известно разбирателство между генералните щабове във Виена и Берлин. Германският делегат в Брюксел Хаазе, когото Менестрел беше срещнал сутринта, му бе разказал за постъпките си, направени в неделя пред правителството: той официално напомнил от името на партията, че австро-германският съюз е строго отбранителен. Хаазе бе смътно обезпокоен от получения отговор: „А ако Русия вземе инициативата за враждебен акт спрямо нашата съюзница?“ Германският социалдемократ далеч не можеше да предполага, че общата мобилизация на Австрия трябва да послужи като стръв на въдицата, която военната партия иска да хвърли на Русия. Следователно, ако бележките на Щолбах — това неопровержимо доказателство за съучастничество между двете империи — попаднеха в ръцете на социалдемократическите водачи, те можеха да станат страшно оръжие в борбата им срещу войната. Защото те веднага щяха да насочат срещу собственото си правителство яростните нападки, които сега отправяха само към виенското правителство.

„Ако едно оръжие с подобна експлозивна сила — казваше си Менестрел — бъде използувано добре, бога ми, последиците биха могли да надминат всички предвиждания… Да, човек би могъл да очаква всичко, дори евентуално предотвратяване на войната!…“

За няколко секунди той си представи кайзера и канцлера, изправени пред заплахата да се разгласи широко това доказателство — или пък под ударите на бясна кампания в печата, която би могла да настрои срещу правителството не само германския народ, но и световното обществено мнение. Тогава те щяха да бъдат поставени пред дилемата: или да арестуват всички социалистически водачи и по този начин открито да обявят война на целия германски пролетариат и на европейския Интернационал — едно невероятно предположение, — или да капитулират пред заплахите на социалистите и бързо да дадат заден ход, като откажат на Австрия обещаната на Хойов помощ. И тогава? Тогава, лишена от германска подкрепа, Австрия несъмнено не ще посмее да упорствува в своите войнствени планове и ще трябва да се задоволи с дипломатически пазарлъци… Така всички планове за война на капиталистите могат да бъдат разстроени.

— Отсега нататък ще видим! — пошепна той.

После стана, направи няколко крачки из стаята, изпи чаша вода, върна се и отново седна да разгледа документите.

„А сега, Пилоте, да не допущаме никаква тактическа грешка!… Има две възможни решения: или да възпламеним бомбата, или да я скрием и да я пазим за по-късно… Първа хипотеза: предавам тези книжа в ръцете на Либкнехт например — скандалът избухва веднага. Тук трябва да се разгледат два случая: скандалът попречва да избухне войната или не попречва. Да предположим, че не попречи, което е твърде вероятно. Каква полза бихме имали от това? Очевидно пролетариатът ще тръгне на война с убеждението, че е бил измамен… Добра пропаганда в полза на гражданската война… Но вятърът духа срещу нас, навсякъде вече има «военен манталитет». Това се чувствува съвсем поразително тук, в Брюксел… Пък и дали днес всички водачи на социалдемокрацията биха искали да избухне бомбата? Не е сигурно… Все пак да приемем, че публикуват документите във «Форверст». Вестникът ще бъде иззет; правителството най-безсрамно ще даде опровержение; и състоянието на духовете в Германия е такова, че правителствените опровержения сигурно ще имат повече тежест, отколкото нашите обвинения… Да предположим сега, въпреки че това съвсем не е вероятно, обратния случай: че подкрепен от възмущението на народа и от всеобщото порицание, Либкнехт успее да накара кайзера да отстъпи и по този начин прегради пътя на войната. Очевидно силата на Интернационала и революционното съзнание на масите ще нараснат… Да, но… Но да попречим ли на войната? Най-добрият ни коз!…“

Той остана няколко секунди със застинало лице, завладян от тежката отговорност, която трябваше да поеме.

— Само не това! — рече той полугласно. — Само не това!… Ако дори имаше едно на сто опасност, че така може да се попречи на войната, не би трябвало да се поеме такъв риск!

Минаха още няколко секунди и той продължаваше да мисли напрегнато.

„Не, не… Както и да обърнеш въпроса… Засега единственото разрешение е да се скрие бомбата…“

Той се наведе и с решително движение измъкна едно куфарче изпод леглото.

„Да заключим всичко това. Да не говорим никому за него… Да изчакаме удобния момент!“

А моментът, за който той мислеше, щеше да дойде: когато с неизбежността на съдба деморализацията започнеше да прониква сред мобилизираните и за да се ускори тази деморализация, нямаше да е без значение да се нанесе един силен удар, като се разгласи това решително доказателство за машинациите на правителството.

На лицето му се появи бегла усмивка, усмивка на обезумял човек.

„От какво зависят нещата? Може би войната, революцията зависят до известна степен от трите плика, които аз имам тук!“

Той бе взел пликовете в ръка, сякаш ги претегляше на дланта си.

На вратата се почука.

— Ти ли си, Фреда?

— Не. Аз съм, Тибо.

— Аха.

Менестрел живо мушна пликовете в куфарчето, заключи го и отиде да отвори.

Първото нещо, което Жак инстинктивно направи, бе да огледа разхвърляната стая, търсейки книжата с очи.

— Не се ли върна Фреда с тебе? — запита Менестрел, поддавайки се за миг на чувството на досада и почти на тревога, което веднага успя да потисне. — Не ти предлагам да седнеш — поде той шеговито, посочвайки с ръка разхвърляните женски дрехи, които бяха натрупаш по единствените два стола в стаята. — Впрочем тъкмо щях да излизам. Исках да видя какво правят онези в Народния дом…

— Ами… книжата? — запита Жак.

Докато говореше, Пилота бе бутнал куфарчето под леглото.

— Мисля, че Траутенбах напразно си е губил времето — рече той спокойно. — И ти също…

— Тъй ли?

Жак бе по-скоро смаян, отколкото огорчен. Мисълта, че книжата може да не представляват интерес, никога не му бе минавала през ума. Той се колебаеше дали да говори още по този въпрос. Накрая се осмели да запита:

— Какво направихте с тях?

Менестрел посочи куфарчето с крак.

— Мислех, че имате намерение да съобщите тази вечер всичко това на Бюрото… На Вандервелт, на Жорес…

Пилота се усмихна бавно — студена усмивка, повече с очи, отколкото с устни. Върху неговото мъртвешки бледо лице усмивката на този поглед бе едновременно така ясна и тъй нечовешка, че Жак сведе очи.

— На Жорес? На Вандервелд? — отвърна Менестрел с фалцетния си глас. — Те няма да намерят в тях материал дори за една реч! — Пред разочарования вид на Жак той остави саркастичния тон и добави: — Разбира се, аз ще проуча по-внимателно всички тия бележки в Женева. Но на пръв поглед в тях няма нищо — стратегически подробности, изброяване на военни сили… Нищо, което би могло да послужи в момента.

Той бе сложил дрехата си и бе взел шапката си в ръка.

— Ще дойдеш ли с мен? Ще вървим полека и ще поговорим… Каква горещина. Винаги ще си спомням какво нещо е Брюксел през юли!… Къде може да е Алфреда? Беше ми казала, че ще дойде да ме вземе… Мини напред, идвам и аз.

През целия път той разпитваше Жак за престоя му в Париж, но не спомена нито дума за документите.

Влачеше си крака повече от обикновено и рязко се извини за това. През лятото, особено след периоди на преумора, мускулите на крака понякога го заболяваха така силно, както на другия ден след самолетната катастрофа.

— Изглеждам като инвалид от войната — забеляза той с кратък смях. — Много добре ще се гледа на такова куцане след известно време…

На прага на Народния дом, точно когато Жак се готвеше да тръгне, Менестрел изведнъж го хвана за лакътя.

— Ами ти? Какво става с тебе, моето момче?

— Какво става ли?

— Намирам те променен. Не знам как да кажа… Много променен.

Той го разглеждаше със строгия си, тъмен проницателен поглед.

За няколко секунди образът на Жени изплува пред очите на Жак. Той се изчерви. Бе му толкова противно да лъже, колкото и да дава обяснения. Усмихна се тайнствено и обърна глава.

— До скоро виждане — каза Пилота, без да настоява повече. — Ще отида да обядвам с Фреда в „Таверн“ преди митинга. Ще ти запазим място до нас.

LII

Още от осем часа не само петте хиляди седящи места в цирк „Роял“ бяха заети, но и междините между колоните бяха изпълнени с правостоящи. Вън, из тесните улици, заобикалящи цирка, се бе струпала шумна тълпа, която възторжените дейци пресмятаха, че възлиза на пет-шест хиляди души.

Жак и приятелите му едва успяха да си пробият път и да влязат в залата.

„Официалните лица“ не бяха пристигнали; бяха в Народния дом, където още продължаваше заседанието на Международното бюро. Носеше се слух, че това заседание било бурно и че сигурно щяло да продължи доста до късно. Кер-Харди и Вайан упорито се мъчеха да изтръгнат от присъствуващите делегати съгласие по принцип за обща превантивна стачка, както и изрично задължение от името на техните партии да работят активно в съответните страни за подготовката на тази стачка, така че в случай на война Интернационалът да може да попречи на военните планове на правителствата. Жорес поддържаше енергично това предложение и ожесточени дебати се водеха още от сутринта. Вечно същите две тези се противопоставяха една на друга. Някои приемаха по начало стачката в случай на нападателна война; но поддържаха, че при отбранителна война една страна, парализирана от стачка, е неизбежно обречена на завладяване от агресора и че следователно, когато един народ бъде нападнат, той има правото и задължението да се защищава с оръжие. Повечето германци, както и много белгийци и французи мислеха така и се задоволяваха да търсят ясно и безспорно определение при какви условия една или друга държава става агресор. Другите, позовавайки се на историята и използувайки като убедителен аргумент тенденциозните отзиви, публикувани през последните дни във френския, германския и руския печат, отхвърляха справедливите отбранителни войни като мит. „Едно правителство, решено да въвлече народа си във война — казваха те, — винаги намира хитър начин да предизвика нападение или да представи страната си като нападната. Ако искаме да осуетим тази маневра, необходимо ще бъде предварително да се провъзгласи принципът за превантивната стачка, така че отговорът на всяка заплаха от война ще бъде даден автоматически; необходимо е да се приеме този принцип от социалистическите водачи на всички страни отсега, единодушно и без да се оставят никакви възможни вратички, за да може в решителния час колективната съпротива, единствено ефикасна, съпротивата чрез общо спиране на работата да започне едновременно и навсякъде.“ Още не се знаеха резултатите от тези разисквания, които може би решаваха близката съдба на Европа.

Жак почувствува, че някой го бута по лакътя. Беше Сафрио, който го бе забелязал и се бе промъкнал до него.

— Исках да ти кажа за това чудесно писмо, което Мусолини е изпратил на Палацоло — каза той, като измъкна няколко сгънати листчета, които пазеше грижливо в пазвата си. — Преписах най-хубавата част… Ришардле го преведе на правилен френски, за да излезе във „Фанал“. Сега ще видиш…

Глъчката беше толкова силна, че Жак трябваше да доближи ухото си съвсем близо до устните на Сафрио.

— Слушай… Най-напред това: „С войната буржоазията поставя пролетариата пред трагичната дилема: да се разбунтува или да участвува в касапницата! Бунтът бързо се удавя в кръв, а касапницата се закриля от високопарни думи като дълг, родина…“ Слушаш ли?… Ето какво пише още Бенито: „Войната между народите е най-кървавата форма на класово сътрудничество. Буржоазията е доволна, когато може да смаже пролетариата пред олтара на родината!… Интернационалът е неизбежният завършък на бъдещите събития…“ Да — рече с разтреперан глас Сафрио, — добре го казва! Целта е Интернационалът! Нали виждаш, Интернационалът е вече достатъчно силен, за да спаси народите! Виж какво е тук тази вечер! Обединението на пролетариата значи мир на света!

Той се изправи. Очите му блестяха. Продължаваше да говори, но усилващата се глъчка не позволяваше на Жак да долови думите му.

Струпана в тази задушна атмосфера, тълпата започваше да става нетърпелива. За да я успокоят, белгийските делегати запяха „На крак, о парии презрени“ и скоро всички подеха песента. Отначало колебливи, гласовете се водеха едни по други и постепенно ставаха по-уверени. И не само гласовете — всички сърца се изпълниха с вяра. Песента спояваше хората и се превръщаше в конкретен звучен символ.

Когато тъй дълго чаканите делегати най-после се появиха в дъното на цирка, всички присъствуващи станаха и радостна, бодра дружеска глъчка огласи залата. Без някой да даде знак, „Интернационалът“, бликнал спонтанно от всички гърди, заглуши шума на овациите. След това Вандервелд, който председателствуваше, махна с ръка и песента стихна някак неохотно. Докато постепенно се въдвори тишина, всички глави бяха обърнати към групата на водачите. Партийните вестници бяха популяризирали образите им. Показваха си ги един другиму с пръст. Шепнеха имената им. Всички страни бяха представени. В този тревожен за европейския континент час цяла работническа Европа бе представена на малката естрада, към която бяха устремени хиляди погледи, изпълнени с една и съща упорита и тържествена надежда.

Тази колективна, заразителна увереност се удвои, когато тълпата чу от устата на Вандервелд, че по предложение на германската партия Бюрото току-що е решило да се свика още на девети август в Париж прочутият международен социалистически конгрес, който беше предварително насрочен за двадесет и трети във Виена. От името на френската партия Жорес и Гед се нагърбваха с организирането му и призовавайки всички да проявят най-голямо старание, се готвеха да дадат изключително голям международен отзвук на тази манифестация, която щеше да носи името „Войната и пролетариатът“.

— В момента, когато два велики народа могат да бъдат хвърлени един срещу друг — извика Вандервелд, — ние сме свидетели на рядка гледка как представители на синдикатите и на работническите сдружения на една от тези страни, представители, избрани с повече от четири милиона гласа, отиват на територията на тъй наречената неприятелска нация, за да се побратимяват и да изявят волята си да поддържат мира между народите!

Хаазе, социалистически депутат в райхстага, стана, посрещнат от бурни ръкопляскания. Неговата смела реч не остави ни най-малко съмнение върху искреността на сътрудничеството между социалдемократите:

— Австрийският ултиматум беше истинско предизвикателство… Австрия искаше войната… Тя, изглежда, разчита на подкрепата на Германия… Но германските социалисти не считат, че пролетариатът може да бъде обвързан с тайни договори… Германският пролетариат заявява, че Германия не трябва да се намесва дори ако Русия влезе във война!

Одобрителни викове прекъсваха всяка негова фраза. Всички почувствуваха облекчение, чувайки тази ясна и недвусмислена декларация.

— Нека внимават нашите противници! — извика той, завършвайки речта си. — Защото народите, уморени от толкова мизерия и гнет, могат да се събудят най-после и да се обединят, за да създадат социалистическото общество!

Италианецът Моргари, англичанинът Кер-Харди, русинът Рубанович взеха думата един след друг. Пролетарска Европа едногласно заклеймяваше опасния империализъм на правителствата и искаше да се направят необходимите отстъпки за запазването на мира.

Когато на свой ред и Жорес излезе напред, за да вземе думата, овациите станаха още по-бурни.

Походката му бе по-тежка от обикновено; той беше уморен от заседанията през деня. Главата му бе потънала между раменете; на ниското му чело стърчаха мокри от пот коси. Бавно се изкачи по стъпалата. Когато застана, стъпил здраво, изправил неподвижно възкъсото си тяло пред публиката, той приличаше на нисък, набит колос, който извива гръб, взема опора и вкопава нозе в земята за да препречи пътя на падащата лавина от катастрофи!

— Граждани — извика той.

Като по някакво природно чудо, което се повтаряше всеки път, щом той се качеше на трибуната, гласът му заглуши изведнъж глъчката на хиляди уста. Настъпи тишина като в църква, тишина като в гора пред буря.

Той като че ли се съсредоточи в себе си за миг, стисна юмруци и с рязък жест скръсти на гърди възкъсите си ръце. („Прилича на тюлен, който проповядва“ — казваше непочтително за него Патерсън.) Без да бърза, спокоен отначало, без да проявява силата си, той започна да говори. Но още от първите му думи неговият бучащ плътен глас, подобен на разлюляна бронзова камбана, изпълни пространството и изведнъж залата закънтя като камбанария.

Наведен напред, уловил брадичката си в шепа, с поглед, вперен в това решително лице, което като че ли винаги гледаше някъде отвъд слушателите, Жак не изпущаше нито дума от речта.

Жорес не казваше нищо ново. Още веднъж заклейми опасната завоевателска политика на правителствата, политиката на престиж, инертността на дипломатите, патриотичната лудост на шовинистите, безплодните ужаси на войната. Мисълта му бе проста; речникът му доста ограничен; ораторските му похвати — често най-обикновена демагогия. И все пак тези благородни, възвишени, макар и банални слова пронизваха като ток с високо напрежение човешката маса, с която Жак се бе слял тази вечер, и я караха да се люшка ту на една, ту на друга страна по желанието на оратора, да тръпне от прилив на братски чувства или от гняв, от възмущение или от надежда, да трепти като арфа на вятъра. Къде се криеха магическите способности на Жорес? Дали в обаянието на този настойчив глас, който се издигаше и се извиваше, сякаш се къдреше на вълни пред хилядите напрегнати лица? Дали в тъй явната му любов към хората? Дали във вярата му? Дали във вътрешния му лиризъм? Дали в симфонията на душата му, в която като по чудо се съчетаваха хармонично склонността му към многоречиви теории и ясната деловитост, проницателността на историка и мечтателността на поета, склонността му към реда и революционната му воля? Тази вечер особено от думите му, от гласа, от неподвижното му тяло се излъчваше упорита увереност, която проникваше до мозъка на костите на всичките му слушатели; това беше увереността в близката победа, увереността, че отказът на народите вече разколебава правителствата и че грозните сили на войната няма да могат да победят силите на мира.

Когато след патетичното заключение на речта си той най-после напусна трибуната с опънати мускули, разпенен, изкривен от свещено безумие, цялата зала стана права и го изпрати с бурни овации. Оглушителният шум на ръкоплясканията и на тропанията с крака се носи няколко минути от стена до стена, като ехото на гръмотевица в планинска клисура. Протегнати ръце размахваха бясно шапки, кърпички, вестници, бастуни. Залата приличаше на разлюляна от буря нива. В подобни мигове на безумен възторг достатъчно би било Жорес да нададе вик, да направи жест с ръка и фанатизираната тълпа би полетяла след него с наведена глава, за да превземе която и да е бастилия.

Нестройната глъчка незабележимо се уталожи и полека-лека стана ритмична. За да се освободят от менгемето, което ги стягаше, всички тези задъхани гърди отново дадоха изблик на чувствата си с песен.

На крак, о парии презрени!…

Вън хиляди манифестанти, които не бяха успели да влязат в цирка и въпреки полицейските кордони заприщваха всички съседни улици, подеха припева на „Интернационалът“.

На крак, о парии презрени…

………

Ден последен е този!…

LIII

Залата неусетно се изпразваше. Тласкан на всички страни, повдиган нагоре, Жак се мъчеше да запази, доколкото може, дребничкият Ванхееде, вкопчил се в него като удавник, и не изпущаше от очи групата, която образуваха на няколко метра от него Менестрел, Митьорг, Ришардле, Сафрио, Зелавски, Патерсън и Алфреда. Нокак да стигне до тях? Бутайки албиноса пред себе си, той се възползуваше и от най-малките водовъртежи, които го изтласкваха към приятелите му. Най-после успя да премине малкото разстояние, което го отделяше от тях. Едва тогава той престана да се бори и се остави на течението, което го носеше към изхода заедно с другите.

Към пеенето на „Интернационалът“, което ту избухваше като фанфара, ту бучеше глухо, се примесваха дрезгави викове: „Долу войната!“, „Да живее социалдемокрацията!“, „Да живее мирът!“.

— Ела, момиченце, ще се загубиш — рече Менестрел.

Но Алфреда не го чу. Вкопчена в лакътя на Патерсън, тя непременно искаше да види какво става напред.

— Чакай, мила! — пошепна англичанинът. Той сплете здраво едни в други пръстите си и като се наведе, поднесе към младата жена дланите си, където тя успя да намести краката си като в стреме.

— Хоп! — извика той и като се изправи рязко, я повдигна над тълпата. Тя се смееше. За да запази равновесие, притискаше тялото си към гърдите на Патерсън. Големите й кукленски очи, широко отворени, блестяха с някакъв див огън тази вечер.

— Нищо не виждам — каза Алфреда с мек, опиянен глас. — Виждам само гора от знамена!

Тя не бързаше да слезе. Патерсън, със закрити от полата й очи, продължаваше да върви, като се препъваше.

Без да знаят как, всички се озоваха навън.

На улицата множеството бе още по-гъсто, отколкото в залата, и шумът бе тъй силен, тъй непрекъснат, че човек почти преставаше да го чува. След като тъпка известно време на място, човешката маса сякаш започна да се насочва нанякъде, раздвижи се и преливайки през полицейските кордони, поглъщайки в себе си натрупаните по тротоарите любопитни, започна бавно да тече в нощта.

— Къде ни водят? — запита Жак.

— Zusammenmarschieren, Kamerad.[135] — му извика Митьорг. Увисналите му бузи бяха червени и подути, сякаш току-що бе излязъл от гореща баня.

— Мисля, че ще манифестираме пред министерствата — обясни Ришардле.

— Keinen Krieg! Friede, Friede![136] — ревеше Митьорг.

— Долой войну!… Мир! Мир! — викаше Зелавски с модулиращ гърлен глас.

— Къде е Фреда? — пошепна Менестрел.

Жак се обърна и потърси младата жена с очи. Зад него вървеше Ришардле, високо вдигнал глава, с вечната усмивка на устните си — неговата прекалено дръзка усмивка. Отзад идеха Митьорг и Зелавски, а Ванхееде се гушеше между тях; албиносът се бе заловил с лакти за мишците на двамата си другари, които почти го носеха. Той нито викаше, нито пееше; само полузатворил очи, бе вдигнал към небето прозрачното си лице, на което бе изписан болезнен и възторжен израз… Малко по-далеч се виждаха Патерсън и Алфреда. Жак зърна само лицата им; те бяха така близо едно до друго, сякаш младите хора вървяха прегърнати.

— Че къде ли е тя? — повтори Пилота с разтревожен глас. Той се чувствуваше като слепец, който е загубил кучето си.

Беше лятна нощ, дълбока и мрачна. Лампите на витрините бяха угасени. От всички прозорци — много от тях още осветени — се навеждаха черни силуети. При пресичането на големите артерии — се виждаха много трамваи, празни и тъмни, наредени един зад друг на релсите. Рояци хора се стичаха от страничните улици и непрекъснато увеличаваха човешката река. Мнозинството бяха работници от града и предградията. Демонстранти бяха дошли отвсякъде — от Анверс, от Ган, от Лиеж, от Намюр, от всички миньорски градчета, — за да се присъединят към брюкселските социалисти и чуждите делегации: тази вечер Брюксел като че ли бе станал европейската столица на мира.

„Това е! — каза си Жак. — Мирът е спасен! Никоя сила на света не може да разбие подобна стена! Ако тази тълпа пожелае, войната ще бъде отблъсната!“

Полицията, безпомощна, се задоволяваше да охранява кралския дворец, парка и министерствата с четворен кордон стражари. Началото на шествието мина пред тях, без да се спира, и се насочи към площад Роял, за да слезе до центъра на града. Пред тържествените смълчани дворци хиляди уста скандираха с еднакъв жар: „Да живее социалната революция“, „Долу войната!“

Отпред наредени групи маршируваха, гордо заобиколили знамената си. След тях следваше безредна тълпа, като на шумен панаир — жените се залавяха за мъжете си и децата, носени на рамо от бащите си, отваряха широко възхитените си очи. Всички съзнаваха, че съставляват част от огромната пролетарска сила. С изопнати черти, с втренчени погледи те вървяха напред, почти без да разговарят. Когато шествието спираше, хората продължаваха да маршируват на място. Откритите чела блестяха под електрическите глобуси. Върху всички тези лица, опиянени от вяра, напрегнати от една и съща твърда воля, се четеше убеждението, че най-после тази вечер те са победили правителствата. Над този прилив, който заливаше всичко, се носеше „Интернационалът“. Хиляди гласове ревяха песента мощно и отсечено, сякаш хиляди сърца туптяха в унисон.

На няколко пъти Жак имаше впечатление, че Менестрел се опитва да се доближи до него, за да му каже нещо. Но всеки път блъсканицата или засилващата се врява му попречваха.

— Ето я най-после масовата акция! — му извика Жак. Той се мъчеше да се усмихне, за да прикрие буйния си възторг; но в погледа му блестеше същата трескава радост, която бликаше и в очите на всички.

Пилота не отговори. Очите му бяха строги и около устата му се бе образувала горчива гънка, която Жак не можеше да си обясни.

Изведнъж бурна вълна разлюля тълпата. Очевидно началото на шествието се бе сблъскало в някаква преграда. Жак се изправи на пръсти, за да разбере какво става отпред, и изведнъж чу до ухото си гласа на Пилота — няколко думи, изречени бързо с фалцетния глас, който винаги учудваше хората:

— Моето момче, аз наистина мисля, че тази вечер Фреда няма…

Останалата част от фразата заглъхна в шума. Жак се обърна смаян. Сторило му се бе, че чува: „… няма да се върне в хотела“.

Погледите им се срещнаха. Лицето на Пилота беше в сянка; черните му зеници, безизразни като на котка, горяха като фосфоресциращите очи на животно.

В този миг мощен въртоп, който се бе образувал отпред, достигна до тях и ги подхвърли нагоре.

На една пресечка на булевард Дю Миди малка група националисти, събрани набързо около едно знаме, дръзко се бе опитала да прегради пътя на шествието. Кратка схватка, която обаче не попречи на манифестантите да продължат пътя си. Но това спиране и блъсканицата, която последва, бе достатъчна да раздели Жак от Менестрел и приятелите му.

Отхвърлен надясно, той се озова притиснат до стената на къщите, докато в средата, под натиска на идващите отзад хора, се образува силно течение, което завлече напред групата на Менестрел. От мястото, където бе прикован за миг, той изведнъж забеляза на няколко метра пред себе си лицето на Патерсън. Алфреда бе все още с него. Те го отминаха, без да го забележат. Той обаче има време да ги види добре. Двамата вече не приличаха на себе си… Полумракът, подчертавайки костеливия релеф на лицето му, странно извайваше чертите на Патерсън. Очите му, обикновено подвижни и засмени, сега имаха някакъв застинал блясък, жесток и безумен. Лицето на Алфреда бе не по-малко променено — някакъв решителен, пламенен, дързък и чувствен израз бе изменил чертите й, които изглеждаха вулгарни; човек би казал, че това е лице на уличница, на пияна уличница. Тя опираше сляпото си око о рамото на Патерсън. Устата й беше отворена — пееше „Интернационалът“ с дрезгав и отсечен глас, сякаш празнуваше собствената си победа, собственото си освобождение, победата на инстинкта… Жак си припомни думите на Менестрел: „Мисля, че тази вечер Фреда няма да се върне…“

Той се уплаши и без да знае какво точно би могъл да им каже, се опита да се промъкне през тълпата и да ги настигне. Извика: „Пат!“, но пленник на масата, която го притискаше от всички страни, след няколко напразни опита се отказа от намерението си. Той ги проследи още известно време с очи, после ги изгуби напълно от погледа си и се отпусна пасивно, понесен напред от човешкия поток.

Щом остана сам, магическата сила на колективната психика го завладя. Всяко чувство за време и пространство изчезна, индивидуалното съзнание се изличи. Той сякаш се отпусна в някакво смътно вцепенение, сля се с някаква първична среда. Потънал в тази движеща се братска тълпа, разтопен в нея, той се чувствуваше освободен от самия себе си. В глъбините на душата си бе запазил, подобно на горещ извор, който не избликва до повърхността, смътното съзнание, че съставлява част от едно цяло, от едно цяло, което представлява безкраен брой, безкрайна сила и истина, но не мислеше за това. Продължаваше да върви без мисъл, отдаден на леко опиянение, успокоително като сън.

Това блажено състояние продължи цял час, а може би и повече. Удари си крака в бордюра на тротоара и този удар го освободи внезапно от магията. Изведнъж почувствува умората си.

Заградена от мрачни фасади, колоната продължаваше да върви напред, плъзгаше се бавно и неумолимо. Назад песните бяха почти спрели. От време на време див вик се изтръгваше от нечии потиснати гърди: „Да живее мирът!“, „Да живее Интернационалът!“. Подобен на сутрешно кукуригане на петел, този вик събуждаше други викове оттук-оттам. После тишината отново се възцаряваше и за няколко минути се чуваше само тежкото задъхано дишане и тропотът на човешкото стадо.

Жак се мъчеше да остане встрани, за да се приближи до къщите. Остави се тълпата да го носи покрай затворените магазини, като дебнеше случай да се отдели от нея. Достигна до една странична уличка. Тя беше пълна с хора от квартала, които се бяха струпали там, за да видят манифестацията. Успя да се вмъкне в нея и да намери свободно място до една чешма, вградена в стената. Водата течеше студена и бистра с приветлив ромон. Той се напи, наплиска челото и ръцете си и остана малко там да си отдъхне. Над него летният небосвод блещукаше. Жак си припомни сблъскванията в Париж по-предната вечер, вчерашните стълкновения в Берлин. Във всички европейски градове народите се надигаха с една и съща сила срещу безсмислената кървава жертва. На Рингщрасе във Виена, на Трафалгар Скуер в Лондон, на Невски проспект в Петербург, където казаците с голи саби нападаха манифестантите, навсякъде се носеше все същият вик: „Friede! Peace! Мир!“ Ръцете на всички трудещи се протягаха през границите към същия братски идеал. От цяла Европа се надигаше един и същи вик. Как можеше човек да се съмнява в бъдещето! Утре човечеството, отпъдило тревогата си, ще може отново да работи, за да си създаде по-добра съдба…

Бъдещето!… Жени…

Образът на младото момиче го завладя внезапно, пропъждайки всички други мисли. Бурните възторзи, преживени тази вечер, бяха заместени от лудо желание за нежност и ласки.

Жак стана и тръгна отново в нощта. Да спи… Това бе единственото нещо, което желаеше в този миг. Където и да било, на първата пейка, която му се мерне пред очите… Той се помъчи да се ориентира в тази част на града, която слабо познаваше. Изведнъж се озова на пуст площад. Спомни си, че бе минал през него днес следобед с Патерсън и Алфреда. Кураж… Хотелът, където англичанинът си бе наел стая, сигурно не беше далеч…

Той действително го намери доста лесно.

Събу се, свали дрехата и яката си и веднага се хвърли полуоблечен на леглото.

LIV

Когато отвори очи, стаята беше силно осветена. Нужни му бяха няколко секунди, за да дойде на себе си. Видя един мъж, обърнат с гръб и коленичил в дъното на стаята. Патерсън? Англичанинът сгъваше бързешком някакви дрехи и ги слагаше в отворения на пода куфар. Заминаваше ли вече? Колко ли е часът?

— Ти ли си, Пат?

Без да отговори, Патерсън затвори куфара, остави го до вратата и се приближи до леглото, беше блед и гледаше предизвикателно.

— Вземам я със себе си — рече той.

Някаква заплаха трептеше в гласа му.

Жак го гледаше слисан, с подути от умора очи.

— Hush![137] Мълчи! — промълви Патерсън, макар че Жак не бе дори помръднал устни. — Знам!… Така е! Но никой вече не може да направи нищо.

Жак изведнъж разбра. Той разглеждаше англичанина с израза на дете, което са събудили, когато е сънувало кошмарен сън.

— Тя е долу, в едно такси. Готова е на всичко. И аз също. Тя не му е казала нищо. Жал й е за него и не иска нищо да му каже, дори не иска да си прибере нещата. Заминаваме и вече няма да го види. Вземаме първия влак за Остенде. Утре вечер сме в Лондон… По този начин всичко ще бъде свършено. Никой не може вече да направи нищо!

Жак се бе надигнал. Опираше глава в дървената част на кревата и не казваше нищо.

„Лице на убиец!“ — помисли си той.

— Аз от месеци насам… — продължи Патерсън, застанал неподвижен под плафониерката. — Но никога не посмях… Едва тази вечер разбрах, че и тя също… Горката darling! Не знаеш какъв е животът й с този човек… Или по-малко от човек, защото той въобще не е човек!… О, той играе благородна роля! Беше я предупредил. И тя беше приела всичко. Мислеше, че ще може да изтърпи. Защото не знаеше… Но откакто ме обича, жертвата стана невъзможна… Не я съди строго — извика той внезапно, сякаш бе прочел строга присъда по смаяното лице на Жак. — Ти не знаеш какъв човек е той! Способен на всичко! Да, на всичко, защото е отчаян, че не вярва в нищо, че не може да вярва в нищо — дори в самия себе си, — защото той не е човек!

Отпуснал ръце на леглото, с малко отметната назад глава, с очи, заслепени от светлината, Жак седеше неподвижно, без да направи никакво движение. Прозорецът беше отворен. Комарите, които той не се мъчеше да отпъди, бръмчаха край ушите му. Изпитваше слабост и му се повдигаше, като човек, който е загубил много кръв.

— Всеки има право да живее! — поде яростно англичанинът. — Можеш да поискаш от някого да се хвърли във водата, за да спаси давещ се човек, но не можеш да искаш от него да държи постоянно главата на удавника над водата, докато сам се удави!… Тя иска да живее. Е, какво пък, явявам се аз и я отвеждам!…

— Не ви упреквам в нищо! — пошушна Жак, без да мръдне глава. — Но мисля за него…

— You don’t know him! He is capable of anything!… That man is a monster… a perfect monster![138]

— Може би това ще го убие, Пат.

Патерсън полуотвори уста и бледото му лице се сгърчи, сякаш някой го бе ударил. Изведнъж на Жак се стори, че лицето на приятеля му е отвратително, непоносимо за гледане. „Лице на убиец“ — отново мина през ума му. Той отвърна за миг очи, после продължи с глух глас:

— Мисля за партията. Тя има нужда от водачите си. Сега повече от всякога… Това е предателство, Пат. Двойно предателство. Предателство от всяка гледна точка.

Англичанинът беше отстъпил до вратата. Килнатият му каскет, бледият му тен, погледът му като на преследвано животно, свитата му в гримаса уста — всичко му придаваше вид на нехранимайко. Той се наведе живо и грабна куфара си. Сега не приличаше толкова на убиец, колкото на крадец.

— Good night[139] — извика той. Бе свел клепачи. И без да ги повдигне, избяга навън.

Едва Патерсън бе затворил вратата, и мисълта за Жени завладя Жак с болезнена острота. Защо си помисли за Жени?… От тихата улица долетя шум на кола, която тръгва. Опрял глава на леглото и вперил поглед в затворената врата, той дълго седя така неподвижен. Ту виждаше пред себе си хубавата фигура на Пат, бодрия му поглед, усмивката на русото му момчешко лице, ту лицемерния израз на изгонен слуга, на заловен на местопрестъплението крадец, едновременно засрамен и нахален… Лице, обезобразено от страст… Сигурно и той е имал същия израз в коридора на метрото, когато преследваше Жени… И в този ден не беше ли и той самият способен на низости, на предателство?

 

 

Щом стана шест и половина, Жак, който не можа да заспи до сутринта, изтича при Менестрел.

В пансиона всички още спяха. Само една стара жена миеше плочките във вестибюла. Жак се поколеба за миг: да се върне ли, или да се качи горе? Ако искаше да вземе влака в осем часа, нямаше време да отлага посещението си; освен това, след нощната сцена, той не можеше да се реши да напусне Брюксел, преди да види приятеля си.

Почука веднъж на вратата на Пилота. Никакъв отговор. Дали не е сбъркал стаята? Не, точно тази е стаята, номер деветнадесет, където бе идвал вчера. Може би, след като е чакал напразно цяла нощ, Менестрел е заспал?… Тъкмо щеше да почука отново, когато му се стори, че дочува до самата врата стъпки на боси крака и докосването на една ръка до ключалката. Безумна, ужасна мисъл мина през ума му. Инстинктивно сграбчи дръжката и я натисна. Вратата се отвори и блъсна Менестрел точно в момента, когато той се канеше да завърти ключа.

Двамата мъже се изгледаха един друг. Леденото лице на Пилота не изразяваше нищо определено; може би само лека отсянка на досада… Той като че ли се поколеба за миг. Дали смяташе да върне посетителя и да затвори вратата? Тази мисъл проблесна в главата на Жак. Воден от същата интуиция, която го бе накарала да натисне дръжката, той блъсна вратата с рамо и влезе вътре.

Още от пръв поглед забеляза, че стаята е променена, изглеждаше по-голяма. Масата и столовете бяха бутнати до стените; в средата беше оставено свободно място пред огледалото на шкафа. Леглото беше разхвърляно, но покрито. Всичко изглеждаше подредено, сякаш приготвено за нещо. Менестрел също — той бе облечен със синкава пижама, на която гънките от гладенето още личаха. На закачалката не висяха никакви дрехи. Върху умивалника не се виждаха тоалетни принадлежности. Изглеждаше, че всичко е прибрано за заминаване в двете куфарчета, поставени пред прозореца. Но Пилота не можеше да излезе по пижама и бос.

Жак отново извърна очи към Менестрел. Той беше останал на същото място и го наблюдаваше. Стоеше прав и неподвижен, но сякаш не се държеше здраво на краката си. Изглеждаше като опериран, който се събужда от упойка; или като мъртвец, който се връща от небитието.

— Какво щяхте да правите? — пошепна Жак.

— Аз ли? — отвърна Менестрел. Клепачите му неволно се притвориха. Олюлявайки се, той отстъпи до стената и промълви, сякаш не бе чул добре: — Какво ще правя ли?

После, сядайки на масата, бавно скри лице в ръцете си.

Дори масата бе странно подредена. Две запечатани писма бяха сложени наопаки едно до друго; върху един сгънат вестник бяха наредени лични вещи: автоматична писалка, портфейл, часовник, връзка с ключове и белгийски пари.

Смаян, Жак стоя известно време, без да смее да направи никакво движение. След това се доближи до Менестрел, който веднага вдигна глава.

— Ш-шт.

Той се изправи с усилие, извървя, накуцвайки, няколко крачки, върна се към Жак и повтори още веднъж, но със съвсем друг тон:

— Какво ще правя ли?… Е добре, ще се облека, моето момче… и после ще изляза с тебе.

Без да гледа Жак, той отвори едно от куфарчетата, извади вещите си, разстла ги на леглото, измъкна от един вестник прашните си обуща и започна да се облича, като че ли беше съвсем сам. Когато се приготви, отиде до масата и без да обръща внимание на Жак, който седеше и мълчеше, взе двете писма, разкъса ги на малки парченца и ги хвърли в камината.

В този миг Жак, който не го изпущаше от очи, забеляза, че огнището е пълно с пепел от скоро изгорена хартия.

„Възможно ли е да е имал у себе си толкова лични книжа? — запита се той. — А документите на Щолбах!“ — мина му изведнъж през ума.

Хвърли смутен поглед към отвореното куфарче. То бе полупразно и в него не се виждаше пакетът с книжата.

„Трябва да ги е сложил в другото куфарче“ — каза си Жак, не искайки да се спира на абсурдното подозрение, което се бе породило в него.

Менестрел се беше върнал до масата. Той събра парите, портфейла, ключовете и постави всичко в съответните джобове.

Като че ли едва тогава забеляза присъствието на Жак. Погледна го и се приближи до него.

— Добре направи, че дойде, моето момче… Кой знае, може би ми направи услуга…

Лицето му бе спокойно. Той се усмихваше странно.

— Виждаш ли, нищо не си заслужава труда… Не си заслужава да желаеш нищо; но не си и заслужава да се страхуваш от нищо… От нищо… От нищо…

С неочаквано движение протегна към Жак и двете си ръце едновременно. И докато Жак развълнуван ги улови, Менестрел прошепна, без да престане да се усмихва:

— So nimm denn meine Hände und führe mich[140]… Хайде! — добави той, като отдръпна ръцете си.

Приближи се до куфарите и взе единия. Жак се наведе, за да вземе другия.

— Не, този не е мой… Оставям го тук.

И в замъгления му поглед блесна кратка усмивка, покъртително тъжна и нежна усмивка.

„Унищожил е документите“ — каза си Жак смаян, но не посмя да зададе въпрос.

Те излязоха заедно от стаята. Менестрел влачеше крака си малко повече от обикновено.

Когато слязоха долу, той мина пред вратата на канцеларията, без да влезе.

„Сетил се е дори да плати сметката си!“ — помисли си Жак.

— Експресът за Женева… Седем и петдесет — пошепна Менестрел, гледайки разписанието на влаковете, залепено на стената във вестибюла. — Ами ти? Ще вземеш парижкия влак в осем часа, нали? Тъкмо ще имаш време да ме придружиш до влака… Виж как всичко се нарежда!…

LV

Кратък и топъл дъжд току-що бе измил Париж. Обедното слънце блестеше по-ярко, когато Жак слезе от брюкселския влак.

Той беше мрачен. Лоши предзнаменования се трупаха едно след друго. През време на пътуването си бе забелязал доста тревожни призраци. Влакът беше препълнен. Между жителите от граничните области царуваше голямо възбуждение. Войници и офицери, които бяха в отпуска в Северна Франция, бяха повикани телеграфически да се върнат в полковете си. Отделен от френските социалисти, които напускаха Брюксел със същия влак, Жак пътуваше в претъпканото купе, пълно с хора от Север, които си говореха, без да се познават, подаваха си вестници и си съобщаваха новините. Коментираха събитията с безпокойство, в което имаше повече изненада, любопитство и дори известно недоверие, отколкото уплаха; очевидно повечето бяха вече започнали да привикват с мисълта, че войната е възможна. Сведенията, които хората си разменяха върху предпазните мерки, взети от френското правителство, бяха знаменателни. Вече навсякъде линиите, мостовете, водопроводите и фабриките, които работеха за войската, се пазеха от войници. Една дружина от действуващата армия бе заела мелниците в Корбей, чийто директор беше обвинен от „Аксион Франсез“, че е запасен офицер от германската войска. В Париж водопроводите и водохранилищата също се пазеха от войници. Един господин с орден обясняваше с точността на инженер какво били предприели набързо в Айфеловата кула, за да усъвършенствуват инсталациите на безжичния телеграф. Един парижанин, фабрикант на автомобили, се оплакваше, че няколкостотин коли, събрани за някакво състезание, били ако не реквизирани, то поне задържани до второ разпореждане.

От „Юманите“, който можа да си купи на гарата в Сен-Кантен, Жак научи с учудване и гняв, че правителството е имало нахалството да забрани в последната минута събранието, което Общата конфедерация на труда бе обявила за предния ден, двадесет и девети юли, в зала „Ваграм“, където всички работнически сдружения в Париж и предградията били поканени на масова манифестация. Онези работници, които все пак дошли до квартала Терн, били прогонени от грубите нападения на полицията. Сблъскванията продължили до късно през нощта и за малко колоните на манифестантите не достигнали до вътрешното министерство и Елисейския дворец. Тази властна националистическа проява се обясняваше със завръщането на Поанкаре, който, изглежда, изразяваше намерението на правителството да сломи устрема на работническите протести, пренебрегвайки правото на събрания и най-старите републикански свободи.

Влакът бе закъснял половин час. Излизайки от бюфета, където бе отишъл да изяде един сандвич, Жак срещна един стар журналист, когото бе виждал много пъти в кафене „Прогрес“ — Лувел, редактор на „Гер Сосиал“. Той живееше в Крей, но идваше всеки ден в Париж и прекарваше следобеда в редакцията. Двамата излязоха заедно от гарата. Къщите на площада бяха още украсени със знамена. Завръщането на председателя на републиката предния ден бе предизвикало изблик на патриотични чувства, на които Лувел беше свидетел и за които разказваше с неочаквано вълнение.

— Зная — прекъсна го Жак. — Всички вестници са пълни с подробности. Да ти се догади просто. Сигурно „Гер Сосиал“ не е пригласял заедно с другите, нали?

— „Гер Сосиал“ ли? Значи, не си чел статиите на Шефа тези дни?

— Не, тъкмо пристигам от Брюксел.

— Останал си назад от събитията, драги мой.

— Какво? Значи, и Гюстав Ерве?

— Ерве не е глупав мечтател… Вижда нещата такива, каквито са… От няколко дни вече е разбрал, че войната е неизбежна и че ще бъде лудост, дори престъпление да упорствува… Намери статията му от вторник и ще видиш…

— Ерве националист?

— Ако искаш, наречи го националист… Но той е чисто и просто реалист! Честно признава, че правителството не може да бъде обвинено в никакво предизвикателство. И заключава, че ако Франция бъде принудена да се бие за земята си, нищо във френската политика от последните седмици не би могло да оправдае измяната на пролетариата.

— Ерве ли е казал това?

— Той дори писа съвсем ясно, че това би било предателство, защото земята, която трябва в края на краищата да се защищава, е родината на Великата революция!

Жак се беше спрял и гледаше мълчаливо Лувел. Като помисли малко, всичко това престана да му се вижда странно: припомни си, че преди петнадесет дни Ерве рязко се бе обявил срещу идеята за обща стачка, защищавана от Вайан и Жорес на конгреса на френските социалисти.

— Изоставаш, драги мой, изоставаш… — продължи Лувел. — Иди да чуеш какво говорят хората… В редакцията на „Петит репюблик“ например… или пък в комитета на републиканската партия, където наминах снощи… Навсякъде същата песен… Навсякъде очите на хората са се отворили… Не само Ерве е разбрал… Много хубаво нещо е братството между народите, но събитията са пред нас, трябва да ги гледаме в лицето. А ти какво смяташ да правиш?

— Каквото и да е, само не…

— Гражданска война, за да избегнем другата война? Утопия?… В настоящия момент не би могъл никого да поведеш… Пред опасността от нахлуване на външен враг всяко въстаническо движение ще пропадне. Дори в работническите градове, дори в средите на Интернационала мнозинството, както и цялото население, смятат да защищават националната територия… О, да, по начало — всемирно братство… Но в момента то минава на заден план; днес всички държат за по-ограничено братство — братството между всички французи, драги мой… Пък най-после, дявол да го вземе, достатъчно дълго са ни додявали тези прусаци! Ако много искат, да ги начешем?…

Площадът кънтеше от виковете на пет-шест вестникарчета, които тичаха и крещяха:

— „Пари-Миди“!

Лувел премина улицата, за да купи един брой. Жак щеше да го последва, когато празно такси бавно мина пред него. Той скочи, в колата. Най-напред трябваше да побърза да види Жени.

„Ерве… — мислеше си той с погнуса. — Ако такива като него не издържат, как може да удържиш другаде, дребните хорица, масата, тези, които всяка сутрин четат във всички вестници, че има справедливи и несправедливи войни и че една война срещу пруския империализъм и пангерманизма, чрез която те ще бъдат ликвидирани веднъж завинаги, ще бъде справедлива война, свещена война, кръстоносен поход в защита на демократическите свободи…“

 

 

Пристигайки на авеню Дьо л’Обсерватоар, той вдигна очи към балкона на семейство Фонтанен. Всички прозорци бяха отворени.

„Дали не се е върнала майка й?“ — каза си той.

Не, Жени беше сама. Той се увери в това, когато я видя бледа и радостно смутена да отваря вратата и да отстъпва в полумрака на вестибюла. Тя бе втренчила в него тревожен, но тъй нежен поглед, че той пристъпи към нея и поривисто разтвори ръце. Жени потръпна, затвори очи и се отпусна на гърдите му. Първата им прегръдка… Нито тя, нито той я очакваха; прегръдката трая няколко секунди и внезапно, сякаш осъзнала неумолимата действителност, Жени се отдръпна. Тя посочи с ръка към масата, където бе захвърлен един вестник, и рече:

— Вярно ли е?

— Кое?

— Мо… мобилизацията!

Той грабна вестника, който тя му сочеше. Беше броят на „Пари-Миди“, който разнасяха преди малко на площада пред гарата; от цял час хиляди екземпляри се предаваха във всички парижки квартали. Обезумяла от страх, портиерката току-що го бе донесла. Кръв нахлу в лицето на Жак.

 

„Военният съвет има заседание тази нощ в Елисейския дворец… Третият армейски корпус беше изпратен набързо към границата… Частите от осмия корпус получиха снаряжение, муниции и хранителни запаси и чакат заповед за заминаване…“

 

Тя го гледаше със сковано от тревога лице. Най-после с резкостта на човек, който е надвил колебанието си, пошепна:

— Жак, ако има война, вие ще заминете ли?

Той чакаше въпроса от пет дни насам. Вдигна очи и решително направи отрицателен знак с глава.

„Така си и мислех — каза си тя. И борейки се срещу коварното чувство на смущение, което я обхващаше, веднага помисли: — Трябва да бъдеш много храбър, за да откажеш да отидеш на фронта!“

Жени първа наруши мълчанието:

— Елате.

После го хвана за ръка и го поведе. Вратата на стаята й бе останала отворена. Тя се поколеба за миг и го въведе там. Той я последва, без да обърне внимание, че за пръв път влиза в нейната стая.

— Може би не е вярно — въздъхна той, — но утре може да стане вярно. Войната напира от всички страни. Обръчът се стяга. Русия упорствува, Германия също… Във всички европейски страни правителствата упорствуват, правят все същите смешни предложения, залавят се за същите непримирими становища, дават същия отказ…

„Не — мислеше си тя, — това не е от страх. Той е смел, той е логичен. И не трябва да постъпва като другите, не трябва да отстъпва, не трябва да тръгва на война.“

Без да каже нито дума, тя се приближи безмълвно до него и се сгуши до гърдите му.

„Той ще остане при мене!“ — каза си внезапно Жени и сърцето й се разтуптя.

Жак я бе обгърнал с ръка и наведен над нея, целуваше полускритото й чело. Тя се топеше от сладост, като чувствуваше как силно я притиска той. Искаше й се да бъде малка и лека, за да може той да я… — сама не знаеше какво — може би да я повдигне, да я отнесе… Гореше от желание да го разпита за пътуването му, но не смееше да зададе никакъв въпрос. Притискайки леко лицето й, той я накара бавно да вдигне глава, устните му докоснаха бузата й, гладката й буза, и достигнаха до устата, която оставаше затворена и стисната, но не се извръщаше настрана. Жени се задъхваше малко под тази настойчива целувка и за да си поеме дъх, отблъсна леко с ръка лицето му и се дръпна назад. Нейното лице беше изненадващо спокойно и сериозно. Тя никога не бе изпитвала по-голяма решителност, не бе съзнавала по-ясно нещата, не бе се чувствувала по-готова да поеме отговорност. Той отново я прегърна внимателно, но страстно. Тя се отпусна без боязън и без съпротива. Не желаеше вече нищо друго, освен да бъде в обятията му. Кротко прегърнати, опрели буза до буза, те седнаха на ниското легло-диван, точно срещу прозореца. Останаха неподвижни и мълчаливи няколко минути.

— И все още няма писмо от мама — каза тя полугласно.

— Вярно… Майка ви…

Тя му се разсърди за момент, че не споделя напълно тревогата, която я тормозеше.

— И никакви ли новини няма?

— Само една картичка от Виена, написана на гарата с дата от понеделник: „Пристигнах благополучно.“ Това е всичко!

Жени бе получила тази картичка предния ден, сряда сутринта. Страшно разтревожена, оттогава тя напразно чакаше раздавача, но не пристигаше нито писмо, нито телеграма… Правеше вече какви ли не предположения.

С разсеян поглед той разглеждаше тази стая, която не познаваше; ако бе влязъл тук преди няколко дни, щеше да изпита умиление. Тя беше светла и спретната, с тапети на бели и сини резки. Плочата на камината служеше за тоалетна масичка и върху нея бяха наредени четки от слонова кост, един игленик и други тоалетни принадлежности; няколко снимки бяха втъкнати в рамката на огледалото. На масата лежеше затворена папка за писма от бяла кожа. Нямаше нищо разхвърляно освен няколко набързо сгънати вестници.

— Вашата стая — пошепна Жак на ухото й. Понеже тя не отговори нищо, той неопределено поде: — Наистина не вярвах, че майка ви ще продължи пътуването си…

— Вие не я познавате! Мама никога не се отказва от решенията си. И щом веднъж е пристигнала, ще направи всичко, каквото е намислила… Но дали ще може? Какво ще кажете? Дали не е опасно да бъде човек сега в Австрия? Може ли да й се случи нещо? Дали ще я оставят да замине обратно, ако се забави?

— Не знам — призна Жак.

— Какво може да се направи? Аз нямам дори адреса й… Как да си обясни човек мълчанието й? Мисля си, че ако беше заминала обратно, щеше да ми телеграфира… Значи, трябва да е останала във Виена. И сигурно ми е писала, но писмата вероятно се губят по пътя… — Тя посочи неспокойно вестниците на масата. — Като четеш какво става, не може да не трепериш…

Жени бе изтичала да купи тези вестници рано сутринта, бързайки да се върне, за да не пропусне посещението на Жак. Цяла сутрин ги бе препрочитала, потисната от заплахата, която висеше над всички, които й бяха скъпи — Жак, майка й, Даниел.

— Даниел също ми писа — рече тя и стана.

Отиде да вземе от папката един плик и го подаде на Жак. После се върна на мястото си и се сгуши до него като вярно куче.

Даниел не криеше безпокойството си от пътуването на госпожа дьо Фонтанен. Жал му беше за Жени, останала сама в Париж през тези тревожни дни. Съветваше я да отиде на гости при Антоан и семейство Еке. Умоляваше я да не изпада в паника; може би всичко щеше да се размине. В постскриптума обаче съобщаваше, че тяхната дивизия била на бойна нога; смяташе, че ще напуснат Люневил през нощта и че може би ще му бъде трудно да й пише през идните няколко дни.

Облегнала глава на гърдите на Жак и вперила очи в него, тя го гледаше, докато той четеше писмото. Той сгъна листа и й го върна. Видя, че Жени очаква да чуе някоя обнадеждваща дума.

— Даниел е прав — всичко може да се размине… Само да можеха народите да разберат… да се решат да действуват… В тази насока именно трябва да се работи до последния момент, до последния момент!

Увлечен от своята идея-фикс, той й разказа накратко за манифестациите в Париж, в Берлин и Брюксел. Разправи й за възторга си пред единодушния устрем на тълпите, които изявяваха по цяла Европа своята воля за мир. И изведнъж изпита срам, че се намира при нея. Помисли за дейността на другарите си, за събранията, организирани този ден в разните социалистически секции, за всичко онова, което той лично трябваше да извърши, за парите, които трябваше да получи и да постави на разположение на партията, колкото е възможно по-скоро… Вдигна глава и продължавайки да гали косите на момичето, каза с глас, в който имаше тъга и суровост:

— Не мога да остана повече с вас, Жени… Толкова много работи имам да върша…

Тя не мръдна, но Жак почувствува как цяла се сгърчи и как отправи отчаян поглед към него. Той я притисна още по-бурно до гърдите си. Обсипа с целувки нещастното й разстроено лице. Жал му беше за нея. Цялата тежест на събитията ставаше още по-непоносима пред тази няма болка, която той не знаеше как да облекчи.

— Но аз не мога да ви водя със себе си — пошепна Жак, сякаш мислеше на глас.

Жени трепна.

— Защо не? — осмели се да каже тя.

И преди той да разбере какво иска да прави тя, девойката се откъсна от прегръдките му, изтича до шкафа, взе шапката и ръкавиците си.

— Жени! Аз казах това, но… Но то е невъзможно! Имам да свърша толкова неща, да срещна някои хора… Трябва да отида в редакцията на „Юманите“… на „Либертер“… и другаде още… в Монруж… Какво ще правите през това време?

— Ще остана долу, на улицата… — каза тя с умолителен тон, който изненада и него, и нея. Тя бе загубила всякаква гордост. Тридневната раздяла я беше преобразила. — Ще ви чакам колкото е необходимо… Няма да ви преча с нищо… Нека да бъда с вас, Жак, оставете ме да споделям живота ви… Не, не искам това от вас, знам, че е невъзможно, но не ме оставяйте… тук… с тези вестници!

Той никога досега не бе я чувствувал тъй близка — това беше една нова Жени, сестра в борбата!

— Ще ви взема със себе си! — извика Жак радостно. — Ще ви представя на приятелите си… Ще видите… Тази вечер ще отидем заедно на митинга в Монруж… Елате!

 

 

— Първата ни работа е да свършим с наследството — заяви той решително, щом се озоваха на улицата. — След това ще трябва да узнаем какво вярно има в новините, съобщени от „Пари-Миди“.

Гласът му звучеше весело. Присъствието на младото момиче му възвръщаше бодростта на най-хубавите дни. Той хвана Жени под ръка и я поведе с бързи крачки към Люксембургската градина.

В клоновете на банките, в спестовните каси и пощенските служби, както и в кантората на борсовия агент, тълпата обсаждаше гишетата, за да смени книжните пари с монети. На борсата от два дни цареше паника. Борсовите посредници и едрите агенти правеха постъпки за мораториум пред правителството, евентуално да отложат за месец август изпълнението на сключените през юли сделки.

— Няма какво да се каже, добре сте били осведомен, господине — призна пълномощникът, като смигна почтително. — Ако бяхте закъснели четиридесет и осем часа, нямаше да можем да изпълним нарежданията ви!

— Знам — отвърна Жак невъзмутимо.

Няколко часа по-късно половината от внушителното състояние, оставено от господин Тибо — с изключение на двеста и петдесет хиляди франка в южноамерикански ценни книжа, които не можеха да бъдат продадени в такъв кратък срок, — бе предадена чрез Стефани в ръцете на вещи и дискретни хора, които се бяха нагърбили в двадесет и четири часа да поставят това анонимно дарение на разположение на Международното бюро.

LVI

В същия час Антоан се качваше по стълбите на Ке д’Орсе, за да направи инжекция на Рюмел. От няколко дни, особено откакто се бе завърнал министърът на външните работи, дипломатът, капнал от умора от денонощна работа, бе престанал да идва при Антоан, но понеже преумореният му организъм се нуждаеше повече от всякога от ежедневно ободряване, те бяха уговорили докторът да идва редовно в министерството. Антоан се бе охотно съгласил да поеме това задължение — през двадесетте минути, които ежедневно прекарваше в кабинета на Рюмел, той се осведомяваше за промените в политическото положение и смяташе, че благодарение на тази щастлива случайност е един от най-осведомените хора в Париж.

Няколко души чакаха вече в галерията и в малкия съседен салон. Но разсилният познаваше доктора и го въведе през задната врата.

— Е — каза Антоан, като измъкна от джоба си броя на „Пари-Миди“, — нещата се развиват бързо.

— Ш-шт… — каза Рюмел, като стана намръщен от стола си. — Унищожете веднага този брой… Ние веднага опровергахме съобщението. Правителството ще предприеме преследвания срещу вестника, който си е позволил да публикува тази безсрамна лъжа. Засега полицията се задоволи да конфискува броевете, които бяха още непродадени.

— Значи, не е вярно? — запита Антоан успокоен.

— Н-не…

Антоан, който тъкмо слагаше чантата си на единия край на бюрото, вдигна глава и загледа мълчаливо Рюмел; той с изтормозен вид бе започнал бавно да се съблича.

— Вярно е, че тази нощ изкарахме голяма тревога… — На Антоан му се стори, че тембърът на гласа му е променен, вероятно бе станал по-глух от умора. — От четири часа сутринта сме на крак и всички си бяхме глътнали езиците… Извикаха по спешност министъра на войната и министъра на марината в Елисейския дворец, където бе отишъл също и председателят на министерския съвет. Там цели два часа действително са били разглеждани някои… крайни мерки.

— Но… тези мерки не са били взети, нали?

— В края на краищата не. Още не… От тази сутрин дори нареждането е да се говори за леко разведряване. Германия си даде труда да ни уведоми официално, че не мобилизира и че, напротив, „активно разговаря“ с Виена и Петербург. Следователно в този момент за нас е неудобно да вземем мерки, които биха повлекли след себе си риск…

— Но този германски жест е добър знак?…

Рюмел го спря с поглед.

— Измама, драги! Нищо друго освен измама! Жест на увереност, за да опитат да привлекат, ако е възможно, Италия на страната на централните сили. Всъщност този жест няма никакво значение. Германия знае не по-зле от нас, че Австрия не може вече да отстъпи и че Русия не иска да отстъпи.

— Но това е потресаващо!

— Нито Австрия, нито Русия… Нито другите впрочем… Защото именно това, драги мой, ни поставя в дяволски трудно положение. Почти навсякъде в правителствата има хора, които желаят мир; но навсякъде сега има и хора, които желаят войната… Притиснати от обстоятелствата, пред заплашващата ги опасност всички правителства си казват: „В края на краищата играта трябва да бъде изиграна… а може би това е добър случай, който трябва да се използува!“ Да, да, точно така е. Вие знаете, че всяка европейска нация открай време се стреми към някаква цел, че би могла да добие някаква изгода, ако бъде въвлечена във война…

— Дори и ние?

— У нас и най-миролюбиво настроените държавници вече си казват: „В края на краищата може би това е благоприятен случай да свършим с Германия… и да си вземем обратно Елзас и Лотарингия.“ Германия чака момента да разкъса обкръжението си; Англия — да унищожи германската бойна флота и да лапне германската търговия и германските колонии. Макар че всички искат да избягнат катастрофата, те все пак виждат печалбата, която биха могли да реализират… ако войната избухне.

Рюмел говореше с тих и монотонен глас. Изглежда, че му бе омръзнало да говори, но същевременно бе крайно уморен, за да има сила да мълчи.

— Е, тогава? — запита Антоан. Той изпитваше такава органическа омраза към чакането и несигурността, че почти би предпочел в този момент да чуе, че войната е обявена и че трябва веднага да замине за фронта.

— Освен това… — започна Рюмел, без да отговори на въпроса му. Но после замълча, прекара бавно пръсти през къдравата си грива и след това притисна с две ръце челото си.

Понеже от петнадесет дни от сутрин до вечер слушаше да се говори, а и сам говореше по тези въпроси, той като че ли не си даваше ясно сметка за сериозността на събитията. Застанал прав, навел очи и притиснал с ръце слепоочията си, той се усмихваше. Краищата на ризата висяха върху бедрата му, които бяха тлъсти, бели и покрити с рус мъх. Усмивката му не бе отправена към Антоан. Това беше смътна усмивка, почти глупава, по-скоро гримаса; в нея нямаше нищо „лъвско“. Следи от явно изтощение по подпухналото му лице, по набръчканото му пепеляво чело, където се бяха залепили мокри от пот сиви кичури. Той бе прекарал последните две нощи в министерството. Беше капнал от умора; вълненията през тази драматична седмица бяха изхабили, изчерпали, унищожили силите му като на риба, която дълго е била теглена на зигзаг под водата. Благодарение на инжекциите както и на таблетките „Кола“, които хрускаше всеки два часа въпреки забраната на Антоан — той успяваше да върши дневната си работа; намираше се обаче в състояние, близко до сомнамбулизъм. Постоянно навиваната пружина, функционираше още, но на него му се струваше, че някой съществен орган се е повредил, защото машината вече не изпълняваше заповедите.

Той вдъхваше съжаление. Но Антоан искаше да научи още нещо.

— Освен това?… — подкани го той.

Рюмел трепна. Той вдигна лице, без да отпусне ръцете си. Чувствуваше, че главата му бръмчи и е станала някак си крехка, сякаш щеше да се спука при най-малкия допир. Не, това не можеше да трае повече. Нещо най-после щеше да се пръсне вътре в нея… В този момент той би дал всичко на света, би пожертвувал кариерата си, амбициите си, за да може да остане половин ден сам, в пълна почивка, където и да било, дори в тъмнична килия.

Обаче, като сниши още глас, той поде:

— Освен това ние научихме и следното: Берлин е предупредил Петербург, че ако Русия продължава да мобилизира, Германия веднага ще обяви пълна мобилизация… Един вид ултиматум!

— Но какво пречи на Русия да спре мобилизацията? — извика Антоан. — Нали вчера се съобщаваше, че царят предложил арбитражният съд в Хага да реши въпроса.

— Точно така. Само че фактът е налице, драги мой: Русия говори за арбитраж, а същевременно упорито продължава да мобилизира! — рече Рюмел, като че ли с безразличие. — И мобилизацията е започнала не само без да ни уведомят, но и тайно от нас… И откога е започнала? Някои казват от двадесет и четвърти! Четири дни преди Австрия да обяви война! Пет дни преди австрийската мобилизация. Снощи негово превъзходителство господин Сазонов съвсем ясно ни съобщи, че Русия засилва военната си подготовка. Господин Вивиани, който, мисля, по-искрено от много други желае на всяка цена да избегне войната, беше буквално поразен. И никой от нас няма да се учуди, ако указът за мобилизация — за обща мобилизация — бъде най-после официално публикуван тази вечер в Петербург… Именно затова бе свикан военният съвет нощес… И в действителност положението е много по-сериозно, отколкото платоничното предложение за арбитраж в Хага или пък „братските“ писма, които, изглежда, си разменят в този момент кайзерът и неговият братовчед царят?… Защо проявява Русия тази предизвикателна упоритост? Дали защото господин Поанкаре винаги от благоразумие е повтарял, че Русия може да разчита на френска военна помощ само ако Германия се намеси във военните действия? Всички се чудим… Човек би казал, че Петербург иска да принуди Берлин да направи агресивния жест, който ще накара Франция да изпълни съюзническите си задължения…

Той замълча. Разглеждаше внимателно коленете си и си опипваше краката. Може би се колебаеше дали да каже още нещо? Антоан се съмняваше: той днес имаше впечатлението, че дипломатът не е вече в състояние да прецени какво може да каже и какво трябва да премълчи.

— Господин Поанкаре е много ловък — поде той, без да вдигне глава, — много ловък… Съдете сам: нашият посланик в Петербург е получил още тази нощ телеграфическо нареждане да изкаже категорично неодобрение по повод руската мобилизация от името на правителството.

— Отлично! — възкликна наивно Антоан. — Никога не съм бил от тези, които вярват, че Поанкаре ще се съгласи да води война.

Рюмел не отговори веднага.

— Господин Поанкаре държи особено отговорността да не падне върху Франция — прошепна той с неочаквана гримаса. — Сега, разбирате ли, каквото и да се случи, макар и закъсняла, тази телеграма съществува; ще остане в архивите, ще свидетелствува за нашето желание за мир… Честта на Франция е спасена… Време беше… Това е много ловко.

Чу се глухият звън на телефона и Рюмел вдигна слушалката.

— Невъзможно… Кажете му, че не мога да приема никакъв журналист… Не, дори него не мога!

Антоан започна да разсъждава:

— Но ако Франция поиска сега да спре непременно руската мобилизация, няма ли тя много по-ефикасно средство, отколкото едно неофициално неодобрение? Според това, което вие ми обяснявахте онзи ден, ако Русия мобилизира преди Германия, нашите договори не ни задължават да дадем подкрепа на Русия. Тогава не би ли било достатъчно да се припомни това, със съответен тон, на вашия Сазонов, за да го накарат да забави приготовленията си?

Рюмел любезно вдигна рамене, сякаш някакъв хлапак дрънкаше глупости.

— Какво е останало от някогашните френско-руски договори, драги мой? Историята ще каже дали се лъжа, но аз имам чувството, че през последните две години и особено през последната седмица — чрез хитрата игра на вечното славянско двуличие, а може би също чрез неблагоразумната и великодушна политика на нашите правителства — съюзът ни с Русия е бил подновен без условия и че занапред Франция е свързана във всяко военно действие на своята съюзница. Това обаче не е дело на нашия министър на външните работи… — добави той полугласно.

— Но нали Вивиани и Поанкаре са съгласни…

— Хм — рече Рюмел. — Съгласни са, да, очевидно… С тази разлика обаче, че господин Вивиани винаги се е съпротивлявал на влиянието на военните… Вие знаете, че преди да стане председател на Министерския съвет, той беше от онези, които гласуваха срещу закона за тригодишната военна служба… Дори вчера, когато слезе от кораба, той, струва ми се, вярваше твърдо, че всичко трябва и може да се уреди. Какво мисли сега? Тази нощ след големия съвет той беше неузнаваем, просто да ти е жал да го гледаш… Няма да бъда изненадан, ако при мобилизация си подаде оставката…

Докато говореше, той се бе доближил, като тътреше крака, до канапето и легна настрани върху него, заровил лице във възглавниците.

— Днес, мисля, беше отдясно, нали? — поде той със същия високопарен тон.

Антоан се приближи, за да направи инжекцията.

И двамата замълчаха за малко.

— Отначало — измърмори Рюмел с глас, заглушен от възглавниците — Австрия като че ли систематично осуетяваше всички усилия да се спаси мирът. Днес е ясно, че Русия върши това. — Той стана и започна да се облича. — Със своята непримиримост тя именно попречи на английските опити за посредничество. Вчера в Лондон са работили сериозно и вече се бе очертало нещо: Англия предлагаше временното окупиране на Белград да се приеме като факт, просто като залог, взет от Австрия, но срещу това да се изиска тя да изрази открито намеренията си. Това беше поне изходна точка за започване на преговори. Само че трябваше всички велики сили да дадат единодушно съгласието, си. Обаче Русия направо отказа да се съгласи. Тя поставяше като първо условие официалното спиране на военните действия в Сърбия и оттеглянето на австрийските войски от Белград; а при сегашното положение това би означавало да се иска от Австрия напълно неприемливо отстъпление! И отново всичко пропадна… Не, не, драги мой, няма смисъл да се мамим. Русия следва едно неотменно решение, което сигурно не е било взето вчера… Не иска вече да слуша нищо, не иска да се откаже от тази война, която тя смята, че ще бъде изгодна за нея; и ще повлече всички ни след себе си… Няма да се измъкнем!

Той беше вече облякъл дрехата си. Отправи се машинално към камината, за да види в огледалото дали добре е вързал връзката си, но още недостигнал до средата на кабинета, се обърна:

— Пък и мислите ли, че някой от нас действително знае истината? Лъжливите новини са много повече от истинските… Как да отличиш едните от другите? Помислете си, драги мой, че от петнадесет дни навсякъде в кабинетите на всички външни министри и на всички началници на генерални щабове телефоните звънят безспир, отвсякъде искат отговор веднага и не оставят на преуморените висши чиновници време нито да обмислят въпроса, нито да го проучат! Помислете си, че във всички страни на масите на канцлери, министри, държавни глави се трупат всеки час шифровани телеграми, които разкриват скритите намерения на съседните държави! Това е бесен поток от новини, от противоречиви твърдения, едно от друго по-сериозни и по-спешни! Как може да се оправиш в тази адска бъркотия? Едно крайно поверително сведение, изпратено от разузнавателните ни служби, ни разкрива непредвидена и непосредствена опасност, която може да бъде отклонена с бързи мерки. Невъзможно е да се провери. Ако се решим да вземем контрамерки и новината се окаже лъжлива, нашата инициатива може да усложни положението и да предизвика решителни действия от страна на противника, а може би дори да провали преговорите, които се развиват добре. А ако ние не вземем тези мерки и опасността излезе истинска? Утре може би ще бъде твърде късно да се действува… Европа буквално се препъва като пияна жена под тази лавина от новини, половината верни, половината фалшиви…

Той се разхождаше из стаята, като оправяше несръчно яката си, и почти се спъваше — също като Европа — под тежестта на обърканите мисли, които се въртяха в главата му.

— Горките министерства! — изръмжа той. — Всички хвърлят камъни по тях… И все пак само те биха могли да спасят мира. И може би щяха да успеят, ако имаха възможност да посветят всичките си усилия на основата на спора; но те хабят силите си, като се стремят да не засегнат честолюбието на известни лица и на нациите! Жалка работа, драги мой…

Рюмел се спря пред Антоан, който мълчаливо затваряше чантата си.

— И освен това — продължи той, сякаш не можеше да си наложи да не мисли на глас — дипломатите и държавниците не са сега единствените, които решават… Тук в Ке д’Орсе ние всички имаме впечатлението от няколко дни, че часът на политиката и на дипломацията е вече минал… В настоящия момент във всички страни други хора имат думата — военните… Те са по-силни. Те говорят от името на националната сигурност и всички граждански власти капитулират пред тях… Да, дори в най-малко войнствените страни истинската власт е вече в ръцете на генералните щабове. А когато се дойде дотам, драги… когато се дойде дотам… — Той направи неопределено движение. Разкривена и глупава усмивка отново се появи на устните му.

Телефонът иззвъня.

Няколко секунди Рюмел гледа втренчено апарата.

— Дяволска система от зъбчати колела — прошепна той, без да вдигне очи. — Зъбчати колела, които сякаш сами са се включили едно в друго… Носим се към пропастта като влак с развалени спирачки, който се спуща по стръмнина, тласкан от собствената си тежест, и чиято скорост се увеличава постоянно. И сега тази скорост е станала шеметна… Като че ли събитията са се изплъзнали от нашия контрол… и се развиват съвсем сами… без никой да ги направлява, без никой да ги желае. Никой… Нито министрите, нито царете… Няма човек, когото можеш да посочиш… Ние всички имаме впечатлението, че сме задминати от събитията, че сме изтикани настрана, че сме обезоръжени, измамени… без да знаем от кого и как… Всеки върши това, което е казал, че няма да направи, това, което предния ден категорично е отказвал да направи… Сякаш всички държавници са станали играчка на… — как да кажа — играчка на някакви сили, на тъмни сили, които ги разиграват от много високо…

Той бе сложил ръка на телефона и продължаваше да го гледа с помътен поглед. Най-после се изправи. Преди да вдигне слушалката, махна приятелски с ръка към Антоан и каза:

— До утре, драги мой… Извинявайте, че не ви изпращам.

LVII

Антоан напусна министерството така уморен, така трескаво възбуден и развълнуван, че почувствува нужда, макар и денят му да беше много претоварен, да се върне за малко в къщи и да си почине, преди да продължи визитите си.

„Може би след един месец ще бъда мобилизиран… Пълна неизвестност…“ — повтаряше си той, без да вярва, че това е възможно.

Минавайки под свода на къщата, забеляза някакъв млад човек, който излизаше от вестибюла и който, виждайки го, се спря.

Беше Симон дьо Батенкур.

„Съпругът“ — помисли си Антоан веднага, психически готов за отбрана.

Той не го позна в първия миг, макар че го бе срещал много пъти; виждал го бе и миналата година, когато трябваше да поставят в гипс момиченцето на Ана.

— Мислех, че днес имате приемен ден, докторе — започна да се извинява Симон. — За всеки случай се записах за утре. Но толкова бих искал да замина обратно за Берк тази вечер… Ако не ви безпокоя много…

„Какво, по дяволите, може да иска той от мене?“ — каза си Антоан, гледайки го недоверчиво. Но реши да бъде доблестен и да не отбягва неприятния разговор.

— Добре, но десет минути само — каза той не особено любезно. — Извинявайте, но имам визити цял следобед… Елате с мене…

Застанал рамо до рамо със Симон в тясната кабина на асансьора, Антоан усещаше дъха му и миризмата на пот, която лъхаше от него. Скован и изпълнен с неприязън, която се усилваше от някакво особено чувство на отвращение, той си повтаряше: „Съпругът на Ана… Съпругът…“

— Мислите ли наистина, че войната ще бъде избягната? — запита внезапно Батенкур. Бегла усмивка, детска и добродушна, трепна на устните му.

— Започвам да се съмнявам — пошушна Антоан мрачно.

Лицето на младия човек посърна.

— Но това е невъзможно… Невъзможно е да се е стигнало дотам…

Антоан мълчеше и си играеше с връзката ключове. После бутна вратата и каза:

— Минете.

— Идвам да се посъветвам с вас за Югет, моето момиченце… — започна Симон.

Той произнасяше с трогателно вълнение името на това дете, което не беше негово, но което той бе обикнал като собствена дъщеря и на чието лечение, изглежда, се бе изцяло посветил. Той изброяваше безспир подробности от живота на малката болна. Тя с ангелско търпение понасяла тези дълги месеци, скована неподвижно в гипсовото корито. Прекарвала на чист въздух девет-десет часа на ден. Купил й бяло магаренце, което теглело количката й през улиците на Берк и я закарвало до дюните. Вечер й четял, предавал й малко френски, история и география.

Антоан слушаше мълчаливо, докато водеше Батенкур към кабинета си. Следейки с професионално внимание разказа, той се мъчеше да открие признаци, които можеха да го осведомят върху физиологическото състояние на болната. Забравил бе напълно Ана. Едва когато видя Батенкур да сяда в същия фотьойл, където така често бе седяла неговата любовница, той си каза със странна настойчивост: „Този човек там, който ми говори и ми се усмихва, и ми поверява неща, на които най-много държи, е човекът, когото аз мамя, когото ограбвам, без той да знае това…“

Отначало Антоан изпитваше само смътно тягостно чувство, някакво физическо усещане, подобно на досадата, предизвикана от нежелан, дори малко противен допир. Но след малко, понеже Симон като че ли се смути и изведнъж замълча, у него се породи съмнение: „Дали не е научил нещо?“

— Но аз не съм дошъл да ви разправям живота си на болногледач — каза тогава Батенкур.

Изпитателният поглед, който Антоан неволно впери в младия човек, го накара да продължи:

— Защото в този момент аз си поставям най-различни въпроси, които ме смущават… С писма човек рискува да не бъде добре разбран… Затова предпочетох да дойда лично, за да уясним всичко…

„В края на краищата защо пък да не знае?“ — помисли си бързо Антоан.

Настъпи кратко мълчание. Няколко секунди той прави най-нелепи предположения.

— Ето — поде най-после Симон, — не съм сигурен, че Берк е напълно подходящо място за Югет. — И той се впусна в обяснения за климата.

Според него от Великден насам състоянието на болната се подобрявало много по-бавно. Лекарят в Берк, който имал интерес да хвали своя край, все пак смятал, че морето не действува добре на детето. Може би по-голяма височина щяла да бъде по-подходяща за нея? Мис Мери, гувернантката на Югет, тъкмо получила от нейни познати, англичани, отлични сведения за един млад лекар в Източните Пиренеи, който се бил специализирал в подобни заболявания и получавал изненадващи резултати…

Застанал неподвижно, Антоан разглеждаше това деликатно лице с вирнат нос и профил като на козле, тази бледа кожа, която не бе загоряла въпреки дългия преброй край морето. Даваше си вид, че слуша, че грижливо претегля обясненията и внушенията на Батенкур. Всъщност той едва го чуваше. Мислеше как Ана преценява мъжа си, когато почнеше да прави признания пред Антоан, което впрочем се случваше доста рядко. Според нея той беше нищожно и лукаво същество, суетен егоист, който таи злобата си. До този момент Антоан бе приемал този портрет на доверие, защото тя говореше за Симон с презрително безразличие, което като че ли гарантираше истинността на думите й; но сега, гледайки Батенкур пред себе си, хиляди неясни мисли се преплитаха в ума му.

— Не би ли трябвало да пренеса Югет във Фон-Ромьо? — запита Батенкур.

— Може би е добра идея… Да… — каза Антоан.

— Разбира се, аз ще бъда с нея. Разстоянието и самотата нямат значение, щом детето ще може да се поправи там. Колкото до жена ми… — Споменавайки името на Ана, израз на болка се появи за миг на лицето му, но той бързо го прикри. — Тя рядко ни спохожда — призна той, като се помъчи да се усмихне снизходително. — Париж е толкова близо, нали разбирате… Постоянно я канят приятели. Светският живот я задържа тук против волята й… Но ако се установи във Фон-Ромьо при нас, може би скоро ще забрави Париж…

Мечта за възвръщане на някогашната близост — нещо, в което впрочем по всичко личеше, че той почти не вярва — сякаш проблесна в погледа му. Нямаше съмнение, че той обича тази жена така болезнено, както в първия ден.

— Може би всичко би се променило… — пошепна той тайнствено.

Антоан схващаше в какво преценката на Ана за Симон можеше да бъде привидно оправдана. Но все пак очевидно беше — и това убеждение се затвърдяваше все повече у него, — че човекът, който седеше насреща му във фотьойла, беше съвършено различен от портрета, обрисуван от Ана. Двуличие, егоизъм, злоба! Тези обвинения не можеха да издържат пет минути на интуитивната проницателност, която присъствието на Симон, прекият допир с него събуждаха у всеки наблюдател, надарен с що-годе усет. Тъкмо обратното — прямотата, естествената скромност, добротата на Батенкур се хвърляха в очи и при най-незначителните неща, които казваше, личаха дори от несръчното му държане.

„Слаб човек, съгласен съм — казваше си Антоан. — Без съмнение човек със скрупули, измъчен човек; може би глупак… Но в никой случай не някакъв чудовищно коварен изрод.“

Симон спокойно продължаваше монолога си. Гледайки Антоан с добрите си очи, изпълнен с доверие и благодарност, той обясняваше, че естествено никога не би и помислил да вземе толкова сериозно решение, без да се допита до него. Осланял се напълно на доктор Тибо. Знаел неговата опитност и преданост. Дори се надявал, че Антоан ще отиде до Берк — можел да вземе обратно първия влак за Париж, — за да види отново малката болна и да реши въпроса, след като прецени състоянието й. Макар че очевидно при сегашните обстоятелства…

Антоан го слушаше внимателно. Бе вече решил да скъса завинаги връзката си с Ана.

Дали действително бе решил това точно сега, през тези няколко минути? Или пък отдавна вече това крайно решение се беше оформило в полуосветената периферия на съзнанието му? И въобще можеше ли да се нарече решение това незабавно и безпрекословно подчинение на една необходимост, станала изведнъж належаща, повелителна, неудържима?… Ако имаше време да се самоанализира, той сигурно щеше да си даде сметка, че упоритостта, с която през последните дни избягваше телефонните разговори с Ана и отклоняваше срещите, които тя постоянно му определяше чрез Леон, беше продиктувана от тайно, неосъзнато желание да скъса тази връзка. Той щеше дори да признае пред себе си, че макар и политиката да не играеше външно никаква роля в тази насока, все пак драмата, която се разиграваше в Европа, не беше съвсем чужда на неговото охлаждане; сякаш връзката с тази жена не отговаряше вече на някои нови чувства, които се бяха зародили в него, не отговаряше на мащаба на събитията, които разтърсваха света.

Във всеки случай това, което ускори скъсването и тури, без почти той да го съзнава, окончателен край на връзката му с Ана, беше присъствието на Симон в кабинета му. Непоносимо му беше да гледа пред себе си, в собствения си дом, този измамен мъж; да приема с престорено честен вид неговото уважение и доверие; да вижда как този човек, който не знаеше нищо за съдбата си, се обръщаше към него като към искрен приятел. „Не бива така… Това не може да продължава… Животът не трябва да бъде такъв… — казваше си смътно Антоан. — Да мисля най-напред за себе си, за собственото си забавление, за собственото си удоволствие, да… Но тук са замесени и други хора… Чудовищно е да пожертвуваш с лека ръка тяхната съдба… Именно заради хора като мен, заради това, че има хора, които живеят и действуват като мен, разюздаността и лъжата, несправедливостта и моралните страдания съществуват на този свят…“

Странно, но от момента, в който той си каза с тон на безвъзвратно взето решение: „Всичко е свършено между Ана и мен“, сякаш цялото минало магически потъна в мрак. И действително струваше му се, че нищо не е имало между него и нея. Без никакво стеснение той можеше да гледа Батенкур в очите, да му се усмихва, да му вдъхва надежди и да го обсипва със съвети. Когато Симон, ставайки, промълви плахо като ученик: „Страхувам се, че останах повече от десет минути“, Антоан се засмя и приятелски сложи ръка на рамото му. Той го придружи до стълбата, като продължаваше да бъбри. Обеща му дори да отиде в Берк идната седмица. За миг бе забравил всичко, дори и войната… Но внезапно си спомни за нея. Мина му през ума, че близостта на катастрофата, която заплашваше да разруши всички днешни морални ценности, сигурно му помага да гледа спокойно на тази необичайна среща. „След един месец може би и двамата ще бъдем убити — каза си той. — Какво значение има всичко останало пред това?…“

— С влака в осем и тридесет ще стигнете в Ран към единадесет часа и към обед ще бъдете в Берк — обясняваше вече Симон, напълно ободрен.

— Освен ако се случи нещо непредвидено… — направи уговорка Антоан.

Лицето на младежа побледня и се сви. Той притисна за миг с юмрук устните си. Покъртително отчаяние разшири очите му. Антоан ясно долови в този миг, че синът на стария хугенот, полковник граф дьо Батенкур трепереше при мисълта за изпълнението на войнишкия си дълг.

— Какво ли ще стане с Югет, ако аз бъда мобилизиран? — каза Симон, без да гледа Антоан. — Само мис ще остане при нея… — В този миг и двамата мъже едновременно помислиха за Ана, и то по един и същ начин.

Батенкур тръгна мълчаливо към вратата. На площадката на стълбището той се обърна.

— Кой ден тръгвате вие?

— Още първия… Лекар на пехотна дружина… в петдесет и четвърти полк в Компиен… А вие?

— На третия… Сержант… Във Вердюн, четвърти хусарски полк.

Стиснаха си братски ръка. После, след като кимна приятелски, Антоан тихо затвори вратата.

Остана за миг така, прав и неподвижен, вперил поглед в килима. Ясен образ изпъкна пред него — Симон дьо Батенкур, преоблечен като хусарски фелдфебел, галопиращ под неприятелския огън начело на своя взвод по някое поле в Елзас…

Острият звън на телефона го накара да вдигне глава.

„Може би е тя“ — каза си той. Усмихна се сурово. Обхвана го желание да изтича към апарата и веднага да тури край на всичко.

В дъното на коридора Леон бе вдигнал слушалката:

— Да… В петък на седми август? Много добре… В три часа… От страна на професор Жанте? Разбрано, господине, ще ви запиша…

Антоан слизаше по стълбата, като прелистваше бележника си, когато на площадката на първия етаж, шум от познати гласове го накара да вдигне глава. Той бутна вратата и се отправи към стаята, където държаха документацията.

Щудлер и Роа бяха седнали там и спореха. Не бяха облекли белите си престилки. Днешните вестници бяха пръснати по масите и столовете около тях.

— Е, деца, така ли работим?

Щудлер мрачно вдигна рамене.

Роа стана, усмихна се и погледна въпросително Антоан.

— Видяхте ли Рюмел, шефе?

— Да. Новините в „Пари-Миди“ са неверни. Правителството е дало опровержение. Но всичко отива от зле към по-зле… — След кратка пауза той лаконично прибави: — Въртим се в кръг на ръба на бездната…

— А Германия се готви… — измърмори Щудлер.

— И ние също, слава богу — отвърна Роа.

Настъпи мълчание.

— Единствената надежда за спасение на мира е работническата класа — въздъхна Щудлер. — Но тя ще се осъзнае едва когато стане твърде късно… И в народа има вкоренен някакъв ужасен фатализъм по отношение на войната… Впрочем това може да се обясни: още от училището се изкривява съзнанието на децата… По начина, по който им се говори за някогашните войни, за бойна слава, за знаме, за родина… Със значението, което се дава на маршируването на войските, на военните паради… и най-после със задължителната военна служба… Днес скъпо плащаме тези безумия!

Роа го слушаше подигравателно.

Антоан се бе заловил отново с бележника си и го преглеждаше внимателно.

— Довиждане — каза той изведнъж, като наложи шапката си. — Няма да успея да свърша визитите си… До довечера.

Двамата мъже останаха сами. Роа стана от стола си и застана пред Халифа.

— Понеже и без това все някой ден трябваше да стигнем дотам, признайте поне, че не започваме много зле.

— По-добре не говорете, моето момче!

— Ама слушайте… Разсъждавайте поне веднъж безпристрастно!… Общо взето, ние сме в доста добро положение… Франция има много голям интерес войната да избухне най-напред между Русия и Германия — това ни осигурява помощта на русите и ни оставя да играем помощна роля, която е винаги най-добрата… От друга страна, имахме достатъчно време, надявам се, да подготвим тихичко нашата мобилизация, без да се изложим на прочутата „внезапна офанзива“, от която толкова се плашеше нашият генерален щаб. Всичко това увеличава шансовете ни…

Щудлер го гледаше мълчаливо.

— Е какво — рече Роа, — ако гледате обективно, ще бъдете принуден да се съгласите с мене, че моментът не е съвсем зле избран, за да разрешим най-сетне този стар спор и да измием националната чест.

— Националната чест! — изръмжа Щудлер, извън себе си от гняв.

Вратата се отвори и Жуслен влезе.

— Все още ли спорите? — запита той уморено.

Той беше с престилка. Не се заблуждаваше повече от другите — знаеше много добре, че след три седмици сигурно няма да бъде вече тук, за да види резултата от посевките, на които бе посветил тази сутрин; налагаше си обаче да работи, като че ли всичко върви нормално. „Работата ти пречи да мислиш“ — беше казал той на Антоан с тъжна усмивка в сивите очи.

— Навсякъде все същият глупашки припев! — кресна му Щудлер, като вдигна рамене. — Тук честта на Франция, там честолюбието на Австрия! Русия трябва да защищава честта на славяните на Балканския полуостров… Като че ли не би било хиляди пъти по-голяма чест да осигуриш мир на народите, дори като признаеш, че си отишъл прекалено далеч, отколкото да хвърлиш света в масово клане!

Той беснееше, като виждаше как националистите претендират, че те единствени проявяват благородство, безкористност, героични добродетели. Без да членува в някоя партия, той знаеше, че революционерите, които ожесточено се бореха във всички европейски столици срещу силите на войната, притежаваха повече от всеки друг чувство за величие, за себеотрицание, воля да надминат себе си за постигането на един мъчен идеал, жар и душевна сила, които правеха от тях герои.

Той не гледаше нито Жуслен, нито Роа; пророческите му очи блестяха съсредоточено.

— Национална чест! — изръмжа той отново. — Всички големи думи са вече мобилизирани, за да приспят съвестта на хората!… Трябва добре да се прикрие безсмислието на всичко това, да се попречи на всяка проява на здрав смисъл! Чест! Родина! Право! Цивилизация!… И какво се крие зад всички тези капани? Индустриални интереси, борба за пазари, комбини на политици и гешефтари, ненаситната алчност на управляващата класа във всички страни! Каква безсмислица! Да спасим цивилизацията! Чрез най-долните дивашки дела! Като развихрим най-низките инстинкти?… Да защищаваме каузата на правото и справедливостта? Чрез анонимни убийства? Като стреляме срещу нещастни хорица, които не ни желаят злото и които също са били принудени да тръгнат срещу нас с помощта на същите залъгалки? Явна безсмислица!

— Браво, Халифе! — подхвърли презрително Роа.

— Хайде, хайде — обади се кротко Жуслен, като сложи ръка на рамото му. И той като Антоан изпитваше същите приятелски чувства към младичкия Манюел Роа, техния общ любимец. Обичаше го, без сам да знае добре защо. Може би заради спокойната му храброст, заради благородната му наивност. В този изпълнен с нетърпение воин, така непресторено готов да се жертвува, Жуслен виждаше някаква красота, пред която той, човекът на лабораторията и на абстрактните теории, не можеше да остане безстрастен. У Роа той уважаваше стремежа към чист идеал, наивната вяра в духовно обновление чрез войната, вяра, която сигурно щеше да се заплати с кръв.

— Честта… — пошушна той. — Мисля, че е било голяма грешка да се допусне нравствените ценности да влязат там, където те нямат никакъв смисъл — в икономическата борба, която разделя държавите… Това изопачава, отравя всичко. Прави невъзможна всяка реалистична спогодба. Маскира и представя като сантиментални и идеологични конфликти, като религиозни войни всичко онова, което би трябвало да бъде и което всъщност не е нищо повече от конкуренция между търговски фирми.

— Кайо го бе добре разбрал в 1911 година — забеляза разпалено Халифа. — Ако не беше той…

Роа предизвикателно го прекъсна:

— Вие сигурно бихте предпочели да видите вашия Кайо министър на външните работи, отколкото изправен пред съда?

— Разбира се, ако той беше останал на власт, вярвайте ми, моето момче, нямаше да сме там, където сме сега… Без него общата война — това щастливо събитие, чието приближаване като че ли изпълва с радост вашите приятели и вас самия — щеше за щастие на народите да дойде три години по-рано!… Той не говореше за национална чест. Говореше за сделки. Стоеше твърдо, въпреки съпротивата от всички страни, на плоскостта на положителните неща, на плоскостта на действителните интереси!… И благодарение на това можахме да избегнем най-лошото!

Жуслен видя как в очите на Роа светна злобен поглед и побърза да се намеси.

— Аз също вярвам, че на тази плоскост не съществуват противоречия, които да не могат да се разрешат чрез дипломатически споразумения и взаимни отстъпки. Стига само упорито да се стремим към тази цел. По-лесно е да примириш противоречиви интереси, отколкото враждебни чувства!… И аз също смятам, че един Кайо… А ако войната избухне, доста вероятно е историците, които теоретизираха за носа на Клеопатра, да съумеят да намерят между многото сложни причини за конфликта място и за съдбоносния револверен изстрел в редакцията на вестник „Фигаро“…

Роа се разсмя самоуверено.

— Предпочитам да не ви отговарям — извика той весело — и да оставя тази грижа на бъдещето.

LVIII

— Да вървим с тях — каза Жак на Жени.

Бяха се събрали десетина души в кафене „Кроасан“, за да отидат заедно в Монруж, където щеше да говори Макс Бастиан.

Тази вечер във всички части на града — в Грьонел, във Вожирар, в Батиньол, в Ла Вилет — социалистическите секции имаха събрания. Вайан бе съобщил, че ще вземе думата в Белвил; там се очакваха сбивания с полицията. В Латинския квартал студентите бяха организирали митинг в зала „Бюлие“.

Групата взе автобуса до Шатле, след това трамвая до Порт д’Орлеан; после друг трамвай до площада пред църквата. Там трябваше да слязат и да отидат пеш, като минат през многолюдните улици до сградата на бившия театър, където щеше да се състои събранието.

Вечерта беше задушна, въздухът в предградията вонеше. Разтревожени от последните новини, всички бяха излезли от домовете си след вечеря. По големите улици се чуваха виковете на вестникарите, които разнасяха вечерните издания на вестниците.

Жени се олюляваше по неравния паваж на старите улици. Беше уморена. От тежкия й траурен креп, от миризмата на боя, която той издаваше в горещината, започваше да я боли глава. С траурните си дрехи тя се чувствуваше чужда сред тези хора, повечето от които бяха в работно облекло; дори инстинктивно свали ръкавиците си.

Жак, който вървеше до нея, забеляза, че тя едва успява да върви наред с другите, обаче не се решаваше да я хване под ръка; пред приятелите си той се държеше с нея като с другарка. От време на време й хвърляше насърчителен поглед, като продължаваше да говори със Стефани за последните новини, получени в „Юманите“.

Стефани градеше надежди върху брожението между работниците, което според него се засилвало. Публичните протести ставаха все по-чести. Издадени бяха възвания от социалистическата партия, от парламентарната социалистическа група, от Конфедерацията на труда, от Работническата федерация в департамента Сена, от Междуфедералното бюро „Свободна мисъл“.

— Навсякъде се мъчат да направят нещо, навсякъде заплашват! — казваше той и черните му като въглен очи блестяха от надежда.

Един току-що завърнал се от Вестфалия ирландски социалист, който бе вечерял в „Кроасан“, му бе казал, че тази вечер в Есен, в самия център на германската металургия, където се намират военните заводи на Круп, щяла да се състои внушителна манифестация за мир. Ирландецът дори твърдеше, че на закрити събрания голям брой работници препоръчвали да се саботира работата, за да се попречи на имперското правителство да осъществи своите войнолюбиви намерения.

След обед обаче се пръснал тревожен слух. Според една новина, пристигнала от Германия, която се бе разпространила във всички редакции на вестниците, кайзерът наредил да се поискат с ултимативен тон обяснения от Сазонов върху руската мобилизация; отговорено му било, че Русия мобилизира само частично, но че събирането на войските не може вече да бъде спряно; тогава кайзерът бил дал заповед да се приготви декретът за мобилизация. Цели два часа всички действително смятаха, че каузата на мира е загубена. Най-после германското посолство даде опровержение, и то с такъв категоричен тон, че новината за германската мобилизация действително изглеждаше, че е била лъжлива. Разбира се, че тя е била пусната в Берлин от „Локаланцайгер“ като отговор от германска страна на лъжливата новина, съобщена от „Пари-Миди“. Тези последователни ту горещи, ту студени душове държаха общественото мнение в опасна треска. Жорес се страхуваше повече от последиците на подобна паника, отколкото от всичко друго. Той не преставаше да повтаря, че дълг на всяка група, на всяка ядка е да се бори срещу тези смътни страхове, които завладяваха умовете и караха хората да смятат, че се намират в положение на самоотбрана, защото по този начин се наливаше вода във воденицата на неприятелите на мира.

— Виждал ли си го, откакто се е върнал? — запита Жак.

— Да, до преди малко работихме заедно два часа.

Едва завърнал се от Белгия, преди дори да се срещне с групата на социалистическите депутати, за да даде отчет за резултатите от Брюкселското съвещание, Шефа бе събрал сътрудниците си, за да почне с тях подготовката на международния конгрес, който трябваше да се събере в Париж на девети август. Френската партия разполагаше с десет дена, за да осигури успеха на това важно събрание на европейските социалисти; нямаше нито час за губене.

Присъствието му в редакцията на „Юманите“ бе съживило духовете. Той се връщаше ободрен от твърдото становище на германските социалисти, изпълнен с вяра в обещанията, които бе получил, обзет от нова енергия за борба. Възмутен от държането на правителството по време на събранието в залата „Ваграм“, той веднага бе взел решение да нанесе контраудар, като свика на следната неделя, втори август, огромен протестен митинг, чрез който защитниците на мира щяха блестящо да се реваншират.

— Кураж — каза Жак, като докосна ръката на Жени. — Ей там е.

Тя видя взвод стражари, прикрити в един вход. Наоколо младежи продаваха „Батай Сендикалист“ и „Либертер“.

Те влязоха в една сляпа улица, където хората стояха на групи и разговаряха разгорещено, вместо да влязат в театъра, макар че събранието беше започнало. Залата се оказа пълна.

— Сигурно идваш да чуеш Бастиан — обърна се към Жак един от партийните работници, който излизаше. — Изглежда, че е задържан във Федерацията и няма да дойде.

Разочарован, Жак понечи да се върне назад, но Жени не беше в състояние да си тръгне веднага. Изоставяйки приятелите си, той поведе младото момиче към предните редове, където бе забелязал две празни места.

Секретарят на секцията, някой си Льофор, председателствуваше, седнал на сцената до една градинска маса. Ораторът, застанал до самата рампа, беше общинският съветник на квартала. Той няколко пъти повтори, че войната е „ахронизъм“.

Хората бъбреха помежду си и като че ли не го слушаха.

— Тишина! — изреваваше от време на време председателят, като удряше с длан по желязната маса.

— Вгледайте се в лицата — каза тихо Жак. — Човек би могъл да класира революционерите по лицата. Някои носят революцията в челюстта си, а някои в очите…

„А той?“ — помисли си Жени. Вместо да гледа съседите си, тя разглеждаше лицето на Жак, издадената му волева брадичка, подвижния му малко строг поглед, енергичен и лъчист.

— Ще вземете ли думата — пошепна тя плахо. През целия път си бе поставяла този въпрос. Желаеше той да говори, за да може още повече да се възхищава от него, но същевременно поради някаква свенливост се страхуваше от този момент.

— Нямам намерение — отговори той и мушна ръка под мишницата на младото момиче. — Не говоря добре пред хора. Няколко пъти, когато ми се е случвало да говоря, винаги съм бил парализиран от чувството, че думите ме увличат, не предават отсенките, изопачават истинските ми мисли…

Тя повече от всичко обичаше да слуша как той се самоанализира пред нея; и все пак обикновено й се струваше, че вече знае това, което той казва за себе си. Докато Жак говореше, Жени чувствуваше през плата топлината на ръката му, на която бе опряла лакътя си, и този допир я вълнуваше така силно, че вече не можеше да мисли за друго освен за това сладко парене, което проникваше в плътта й.

— Разбираш ли — продължаваше той, — винаги съм имал впечатлението, че лъжа, че казвам повече от това, в което вярвам… Непоносимо чувство!?…

Това беше вярно. Но вярно беше също така, че щом вземеше думата, той чувствуваше някакво опиянение и почти винаги успяваше да приобщи слушателите към идеите си, да създаде връзка между тях и себе си.

На трибуната друг оратор, пълен човек с червен врат, замести общинския съветник. Още от първите думи басовият му глас завладя вниманието на събранието. Той изригваше пред слушателите си смели изказвания едно след друго, така че бе невъзможно да се следи връзката между мислите му.

— Властта е попаднала в ръцете на експлоататорите на народа!… Всеобщото гласоподаване е една зловеща безсмислица!… Работникът е закрепостен от индустриалния феодализъм!… Политиката на капиталистите, производители на оръжие, е натрупала под пода на цяла Европа бурета с барут, готови да експлодират!… Народе, искаш ли да ти надупчат кожата с куршуми, за да осигуриш дивиденти на фабрикантите в Крьозо?…

Бурни аплодисменти завършваха автоматически всяка една от тези кратки задъхани фрази, подобни на удар на боздуган. Ораторът бе свикнал с овациите; спираше на края на всяко изречение, за да изчака овациите, стоейки цяла минута с отворена уста, сякаш бръмбар бе влязъл в гърлото му.

Жак се наведе към младото момиче.

— Това е глупаво… Друго трябва да им се каже… Трябва да ги убедиш, че са много, че представляват сила! Те го знаят смътно, но още не го чувствуват. Би трябвало да научат това чрез пряк, решителен опит. Затова именно е толкова важно пролетариатът сега да спечели битката! Едва в деня, когато той види на дело, че със собствени сили може да постави непреодолима преграда пред политиката на агресия и да накара правителствата да отстъпят, тогава ще разбере наистина мощта си и ще си даде сметка, че може да извърши всичко! И този ден…

Междувременно публиката започваше да се уморява от несвързаната реч на втория оратор. В един ъгъл на театъра се разгорещи отделен спор, който скоро се превърна в кавга.

— Тишина! — ревеше секретарят Льофор. — Инструкциите на централния комитет… Партийната дисциплина… Спокойствие, граждани!…

Той явно се страхуваше, че всяка безредица би могла да предизвика намесата на полицията и единствената му грижа бе събранието да завърши без инциденти.

Тишината се възцари за кратко време, когато пред рампата се появи третият оратор, последният, записан да говори тази вечер. Беше Леви Мас, учител по история в лицея „Лаканал“, известен със социалистическите си писания и разправиите си с университета. Той си бе избрал за тема да направи преглед на френско-германските отношения от 1870 година досега. Показвайки обширна начетеност, той направи подробно изложение на въпроса и двадесет и пет минути след като бе почнал речта си, едва бе достигнал до убийството в Сараево. Говореше за „храбрата малка Сърбия“ с гърлен глас, от който пенснето затрепери на острия му нос. После се впусна в един паралел между съществуващите съюзи, правейки сравнения между австро-германските и френско-руските договори.

Отегчени, слушателите почнаха да се вълнуват.

— Достатъчно! Говорете по въпроса!

— Искаме програма за действие!

— Какво трябва да се направи! Как да се попречи на войната?

— Тишина! — повтаряше Льофор, все по-обезпокоен.

— Възмутително! — прошепна Жак на ухото на Жени. — Всички тези хора са дошли тук, за да получат указания за действие, прости, ясни, практически, а ще ги оставят да си отидат в къщи, след като са им натъпкали главите с история на дипломацията, убедени, че всичко това е прекалено сложно за тях, че не може да се направи нещо, освен да се чака неизбежното!

Въпроси се сипеха от всички страни:

— Какво е положението сега? Къде ни водят?

— Искаме да знаем истината.

— Да! Истината!

— Истината ли, граждани? — извика Леви Мас, смело посрещайки тътнещата буря. — Истината е, че Франция е миролюбива нация и че тя го доказва по един прекрасен начин от две седмици насам за срам и позор на всички империалистически държави! Нашето правителство, което може да бъде критикувано за своята вътрешна политика, има да се справя с трудна задача! Дълг на социалистическата партия е да не усложнява тази задача! Разбира се, ние отказваме да възприемем националистическите залъгалки, които буржоазията вписва в своята програма! Но трябва да заявим високо, трябва да провъзгласим пред целия свят, че нито един французин няма да откаже да защищава територията си срещу ново вражеско нахлуване!

Жак кипеше.

— Чувате ли? — каза той, като се наведе отново към Жени. — Няма по-добър начин да подготвиш един народ за войната… Достатъчно е да го накараш да повярва утре, че ни заплашва германско нападение, за да го накараш да приеме всичко, което искаш!

Тя вдигна към него синия си поглед.

— Вземете вие думата!

Той гледаше оратора и не отговори. Чувствуваше как около него недоволството расте. Усещаше, че зад нерешителността на тази тълпа тлее скрит, благороден жар, благоприятен за революционни действия, и че е престъпление да не се използува моментът.

— Да! — каза Жак внезапно и рязко вдигна ръка, за да поиска думата.

Председателят се втренчи в него внимателно за миг и после нарочно отвърна очи.

Жак надраска името си на едно листче, но нямаше кой да го занесе на Льофор.

Леви Мас завършваше речта си сред засилващата се глъчка.

— Разбира се, положението е деликатно, граждани. Но то не е безнадеждно, докато правителството има подкрепата на народа, за да поддържа с авторитет заплашения мир! Прочетете отново статиите на нашия велик Жорес! Тези, които отвъд границата дръзко търсят свада с нас, трябва да почувствуват, че цяла социалистическа Франция стои единодушно зад нашите държавници и дипломати, готова да защищава правото и мира!

Той намести пенснето си, размени поглед с председателя и без да чака повече, се скри зад кулисите. Няколко души, лични приятели на оратора, изръкопляскаха, прекъснати от смътни протести и плахи подсвирквания.

Льофор беше станал прав и ръкомахаше, за да възстанови тишината. Слушателите помислиха, че иска да говори и за момент замълчаха. Той се възползува от това, за да извика:

— Граждани, събранието е закрито!

— Не! — изрева Жак от мястото си.

Но присъствуващите, обърнали гръб към сцената, се бяха спуснали вече към трите изходни врати, които водеха към сляпата улица. Трясъкът на седалките, които се изправяха автоматично, виковете и споровете вдигаха такава врява, че гласът му се изгуби в нея. Жак бе вън от себе си. Не трябваше в никой случай да се оставят тези хора с добри намерения, които очакваха точни и ясни инструкции, да напуснат съвсем объркани тази зала, без да знаят какво очаква Интернационалът от тях.

Той си проби път до мястото на оркестъра, но сцената беше отделена от залата с тъмна дълбока ниша. Жак беше се разпенил от ярост.

— Искам думата!

Той мина покрай мястото за оркестъра до предната ложа, засили се, скочи в нея, излезе на коридора, намери едва врата, която водеше към кулисите, разблъска хората наоколо си и най-после се втурна на опустялата сцена.

— Искам думата! — продължаваше да крещи той.

Но гласът му се губеше в шума. Пред него театърът зееше като прашна бездна; вече три четвърти от публиката бе излязла. Той се спусна към градинската маса и започна да удря с юмруци по нея като по гонг.

— Другари! Искам думата!

Тези, които, бяха още в залата — около петдесетина души може би, — се обърнаха към сцената.

Чуха се гласове:

— Слушайте?… Тишина?… Слушайте?…

Жак продължаваше да блъска по масата, като че ли биеше тревога. Беше блед и разрошен. Погледът му шареше от единия край на залата до другия.

— Война! Война! — крещеше той с всичка сила.

Изведнъж шумът притихна.

— Войната връхлита върху нас! Утре Европа може да пламне?… Искате да чуете истината? Ето я! Няма да мине и месец, и всички, които сте тук тази вечер, може би ще бъдете избити?…

С буйно движение той отметна кичура коса, който падаше върху очите му.

— Не искате война, нали? Но те я искат! И ще ви я наложат! Вие ще бъдете жертвите! Но вие сами ще бъдете виновни за това! Защото само от вас зависи да се предотврати тази война… Гледате ме и се питате: „Какво да правим?“ И това именно сте дошли да чуете тук тази вечер… Ето, аз ще ви кажа! Има какво да се направи. Има още възможност за спасение. Една-единствена възможност! Обединение и съпротива! Отказ!

След кратка пауза, вече по-спокоен, със странно самообладание той поде по-високо, като натъртваше всяка дума, за да го чуят по-добре:

— Казват ви: „Има войни, защото има капитализъм, има конкуренция, национализъм, финансова мощ, търговци на оръжие.“ Всичко това е вярно. Но помислете сами. Какво представлява войната? Само сблъскване на интереси ли? Не, за нещастие. Войната значи хора, войната значи кръв! Войната — това са мобилизирани народи, които се бият! Всички отговорни министри, всички банкери, всички монополисти, всички производители на оръжие ще бъдат в невъзможност да предизвикат война, ако народите откажат да бъдат мобилизирани, ако народите откажат да се бият! Топовете и пушките не могат да гърмят сами! За да се воюва, трябват войници! А тези войници, които капитализмът смята да използува за кървавите си печалби, тези войници сме ние. Никоя законна власт, никакъв декрет за мобилизация не може да ни направи нищо, ако ние не сме съгласни, ако ние не сме пасивни! Нашата съдба зависи от нас самите! Ние сме господари на съдбата си, защото сме милиони, защото ние сме сила!

Изведнъж всичко се залюля пред очите му. Главата му се замая… Той видя отговорността си като при блясък на светкавица. Имаше ли право да взема думата? Сигурен ли беше, че знае истината?… Цяла минута изпитваше угризение на съвестта и не успяваше да преодолее пълното си обезсърчение.

В този момент хората от дъното на театъра се раздвижиха. Тези, които чуха думите му, не искаха вече да излязат от залата и започнаха бавно да се приближават към сцената, подобно на железни стърготини, привличани от магнит. В един миг тревогата му се стопи, изчезна, без да остави никаква следа. И отново всичко онова, което той мислеше, което искаше да каже на тези хора, които отправяха ням въпрос към него, му се видя ясно и безспорно.

Той направи крачка напред и навеждайки се над рампата, извика:

— Не вярвайте на вестниците! Печатът лъже!

— Браво! — обади се глас.

— Пресата е купена от националистите! За да прикрият алчните си стремежи, всички правителства имат нужда от вестници, които лъжат, които убеждават народите, че като се избиват едни други, те се жертвуват героично за някаква свещена кауза, за свещената отбрана на земята си, за тържеството на правото, на справедливостта, на свободата, на цивилизацията?… Сякаш има справедливи войни! Сякаш може да бъде справедливо да осъдиш милиони невинни хора на мъчение и смърт!

— Браво! Браво!

При трите врати в дъното на залата се бяха струпали любопитни, които, блъскани неусетно от стоящите навън, най-после влязоха и седнаха по креслата.

— Тишина! Слушайте! — шепнеха много гласове.

— Ще търпите ли още шепа престъпници, водени от събитията, които сами те са подготвили, да хвърлят по бойните полета милиони мирни европейци?… Тези, които искат война, не са били никога на страната на народа! Те са били винаги на страната на правителствата! Единствените врагове на народите са тези, които ги експлоатират! Народите не са врагове един на друг! Няма нито един германски работник, който да желае да остави жена си, децата и занаята си и да вземе пушка, за да стреля по френски работници.

Одобрителен шепот се понесе между присъствуващите.

Жени се обърна. Сега вече имаше двеста-триста души, може би дори и повече, които слушаха с напрегнати лица.

Жак се навеждаше към тази раздвижена притихнала маса, която все пак леко шумеше като гнездо на оси. От всички тези лица, които той не различаваше ясно, идеше някакъв зов, някакъв изблик на смущаващо, незаслужено уважение. Но едновременно с това силата на убежденията и на надеждите му се удесеторяваше. Той има време да си помисли: „Жени ме слуша.“ Пое дълбоко въздух и с нов устрем поде:

— Ще седим ли тук със скръстени ръце да чакаме като глупци да ни заведат на заколение? Ще вярваме ли на миролюбивите уверения на правителствата? Кой хвърли Европа в непоправимия хаос, в който се намира сега? Ще бъдем ли толкова глупави да се надяваме, че същите тия държавници, канцлери, владетели, които с тайните си комбини са ни докарали на два пръста до катастрофата, ще могат да успеят чрез дипломатически конференции да спасят мира, който така цинично са заплашили? Не! Днес мирът не може да бъде спасен от правителствата! Днес мирът е в ръцете на народите, в нашите ръце!

Ръкопляскания го прекъснаха отново. Той избърса челото си и изчерпал сили, остана десетина секунди запъхтян като бегач, комуто е секнал дъхът. Съзнаваше силата си. Чувствуваше, че всички негови фрази проникват бурно в умовете на хората пред него и подобно на искрата, подпалваща барутен погреб, събуждат цял арсенал от бунтовни мисли, които са чакали само този тласък, за да избухнат.

С нетърпелив жест той въдвори тишина.

— „Какво да правим?“ — питате вие. Да не допущаме да ни се наложат!

— Браво!

— Всеки един от нас поотделно не може да направи нищо. Но събрани, здраво обединени, ние можем всичко?… Разберете добре това: животът на страната, равновесието, върху което почива здравината на държавата, зависят изцяло от трудещите се! Народът разполага с едно всемогъщо оръжие! Не-съ-кру-ши-мо о-ръ-жи-е! Това оръжие е стачката! Общата стачка!

Един глас се обади високо от дъното на залата:

— Та да се възползуват прусаците и да скочат отгоре ни!

Жак се сепна и потърси с очи този; който го бе прекъснал.

— Напротив! Германските работници ще вървят с нас! Знам това положително! Вчера се върнах от Берлин. Сам видях, видях манифестации на Унтер ден Линден. Чух възгласите за мир под прозорците на кайзера. Германският работник е също тъй готов като вас да обяви обща стачка. Това, което още го задържа, е страхът от Русия. А кой е виновен за това? Ние, нашите управници, нашият безсмислен съюз с царизма, който направи още по-страшна руската опасност за Германия. Но помислете сами: кое най-добре би могло да създаде чувство за сигурност у германския народ, тоест да препречи пътя на Русия към войната? Вие! Ние, французите, чрез нашия отказ да се бием! Решавайки се да стачкуваме, ние, французите, ще ударим с един куршум два заека: от една страна, ще осуетим желанието за война на руския царизъм, и от друга, ще премахнем всяка пречка за побратимяването на германските и френските работници! Побратимяване чрез обща стачка, започната едновременно срещу двете правителства!

Възбудената зала започна да ръкопляска, но Жак я изпревари:

— Защото стачката е единствената акция, която още може да спаси всички ни. Помислете си! По сигнал, даден от нашите водачи, още в същия ден, в същия час животът на страната може да спре изведнъж навсякъде едновременно?… Само една заповед за стачка и в миг всички фабрики, всички складове, всички учреждения се изпразват! По пътищата стачни постове осуетяват снабдяването на градовете! Хлябът, месото, млякото се раздават по дажби от стачния комитет! Няма вода, няма газ, няма електричество! Няма влакове, няма автобуси, няма таксита! Няма писма, няма вестници! Няма нито телефони, нито телеграфи! Рязко спиране на цялата обществена машина! По улиците — разтревожени тълпи! Но няма метежи, няма сбивания — само тишина и страх!… Какво може да направи правителството срещу това? Как би могло да се справи с положението, като разчита само на своята полиция и на няколко хиляди доброволци? Как ще събере запаси? Как ще разпредели хранителните продукти на населението? Неспособно да изхрани дори жандармите и войската си, повлияно от паниката на онези, които са поддържали неговата националистична политика, какво друго може да направи правителството, освен да капитулира? Колко дни — какво говоря, дни, — колко часа би могло то да се бори срещу подобна блокада, срещу пълното спиране на целия обществен живот? И пред подобна проява на волята на масите кои държавници биха посмели да помислят за война? Кое правителство би посмяло да раздаде пушки и патрони на един народ, който въстава срещу него?

Бесни ръкопляскания посрещаха сега всяка негова фраза. Жак събра всичката си енергия, за да заглуши шума. Жени виждаше как лицето му стана виолетово, как челюстта му започна да трепери, как мускулите и вените на врата му се издуваха от усилието.

— Моментът е сериозен, но всичко още зависи от нас! Оръжието, с което разполагаме, е тъй страшно, че аз дори не вярвам, че ще имаме нужда да си послужим с него. Самата заплаха за стачка ще бъде достатъчна да промени съвсем бързо насоката на тази политика, която ни води към пропаст, стига само правителството да се убеди, че работничеството ще бъде единодушно в решението си да прибегне до спиране на работата… Какъв е нашият дълг, приятели? Прост и ясен! Една-единствена цел — мир! Единство над всички наши партийни разногласия! Единство в съпротивата! Единство в отказа! Да се обединим около водачите на Интернационала! Да ги накараме да поставят в действие всичко, за да организират стачката и да подготвят тази голяма офанзива на пролетарските сили, от която зависи съдбата на нашата страна и съдбата на Европа!

Той се спря изведнъж. Внезапно се почувствува напълно изчерпан.

Жени го поглъщаше с очи. Тя го видя как премигва, колебае се, вдига ръка и маха към нея. Уморена усмивка сгърчваше устните му. Той се завъртя като пиян и изчезна зад кулисите.

Тълпата ревеше:

— Браво?… Прав е?… Долу войната?… Стачка?… Да живее мирът?…

Овациите траяха няколко минути. Слушателите стояха по местата си прави, пляскаха с ръце и викаха оратора да се появи отново на сцената.

Най-после, понеже Жак не се показваше, те се спуснаха безредно към изхода.

Жак в това време се бе строполил в полумрака зад кулисите върху един сандък, притулен от куп стари декори. Потънал в пот, горящ като от треска, съсипан от умора, той седеше там с разрошени коси, опрял лакти на коленете си и подпрял с юмруци челото си, без друго желание, освен да остане колкото се може по-дълго сам, уединен, скрит от всички.

Там именно най-после го намери Жени, след като го бе търсила няколко минути. Беше я завел Стефани.

Той вдигна глава и внезапно освежен, се усмихна на младото момиче, което стоеше пред него. Жени го гледаше, вперила очи в него, без да каже нито дума.

— Сега въпросът е как ще излезем оттук — измърмори Стефани зад тях.

Жак стана.

Празната зала бе потънала в тъмнина. Бяха затворили вратите отвън, но в един ъгъл на сцената слаба лампичка ги упъти към коридора, който ги изведе до един заден вход на театъра. Минаха покрай изба за въглища в малко дворче, затрупано с дъски и скели. През него достигнаха до улицата, която изглеждаше пуста. Но щом тръгнаха по нея, двама мъже изскочиха от тъмнината.

— Полиция! — рече единият от тях, като с движение на фокусник измъкна от джоба си карта и я тикна под носа на Стефани. — Карта за самоличност, моля!

Стефани подаде на Инспектора журналистическата си карта.

— Журналист.

Полицаят хвърли разсеян поглед върху картата; всъщност той се интересуваше от оратора.

За щастие, докато бе ходил с Жени из града през деня, Жак бе наминал у Мурлан, за да прибере портфейла си. Доста неблагоразумно беше от негова страна обаче да задържи в джоба на панталона си и паспорта на женевския студент, който му беше послужил да мине германската граница.

„Ако ме обискират…“ — помисли си той.

Инспекторът обаче не прояви толкова старание. Той се задоволи да прегледа под светлината на уличната лампа паспорта на Жак и да провери с опитно професионално око приликата между него и снимката. След това надраска нещо в бележника си, като намокри няколко пъти молива с уста.

— Къде живеете в Париж?

— В Женева.

— Къде живеете в Париж?

Жак се поколеба за миг. Мурлан му беше казал, че стаята му на улица Жур, където бе живял преди заминаването си и която му гарантираше пълна сигурност, не е свободна. Не си бе потърсил досега ново жилище, защото смяташе да преспи в мебелираната стая на улица Де Бернарден, на ъгъла на Ке дьо ла Турнел. Този именно адрес той даде на полицая, който си го записа.

След това инспекторът се обърна към Жени, която стоеше съвсем близо до Жак. Тя имаше у себе си само визитни картички и съвсем случайно плика на писмото от Даниел, който бе останал в ръчната й чанта. Полицаят не се показа придирчив и дори не записа името на младото момиче.

— Благодаря — каза той учтиво.

Докосна с ръка шапката си и се отдалечи, последван от колегата си.

— Обществото се защищава — констатира подигравателно Стефани.

Жак се усмихваше.

— Засякоха ме…

Жени го бе хванала под ръка и се притискаше до него. Лицето й бе разстроено.

— Какво ще ви направят? — запита тя с беззвучен глас.

— Нищо, разбира се!

Стефани се разсмя.

— Какво искате да ни направят? Книжата ни са напълно в ред.

— Яд ме е само — призна Жак, — че дадох адреса си в хотел „Лиебер“.

— Е, ще се преместиш утре другаде и с това се свършва цялата работа.

Нощта беше топла. От улицата се носеше тежка миризма. Жени се притискаше до Жак. Толкова бе развълнувана, че едва се държеше на крака. Препъна се в неравните павета и така си изви глезена, че щеше да падне, ако той не беше й подал ръка. Тя се спря за миг и облегна рамо на стената на един навес. Кракът й я болеше силно.

— О, Жак… — пошепна тя. — Толкова уморена се чувствувам…

— Опрете се на мене.

Умората й предизвикваше още по-голяма нежност в него.

Уличката излизаше на един булевард, където последните шумни групи постепенно се разотиваха.

— Седнете двамата на тази пейка — каза заповеднически Стефани. — Аз ще избързам напред, за да не изпусна последния влак. Има пиаци за таксита пред кметството. Ще ви изпратя една кола.

Когато след три минути колата пристигна и спря до тротоара, Жени се засрами от слабостта си.

— Ех, че глупаво?… Бих могла много лесно да вървя до трамвая… — Сърдеше се на себе си, че става пречка в живота на Жак, защото винаги бе държала да не обременява близките си.

Но щом влезе в колата, тя свали шапката и воала си, за да се сгуши до него. Чувствуваше как се повдига опряната до бузата й мъжка гръд, топла и кънтяща. Вдигна ръка и без да мръдне глава, пипнешком потърси лицето на Жак. Докосна устата му и разбра, че той се усмихва. След това, сякаш бе искала само да се увери, че той е до нея, тя отдръпна ръката си и отново се отпусна в прегръдките му.

Колата забави ход.

„Нима стигнахме вече?“ — каза си тя със съжаление. Но се лъжеше, не бяха още пристигнали. Тя разпозна Порт д’Орлеан и будката, където събираха градската такса.

— Къде ще спите нощес? — пошепна тя.

— В хотел „Лиебер“. Защо?

Жени понечи да каже нещо, но замълча. Той се навеждаше над нея и тя затвори очи. Устните на Жак се задържаха дълго върху сведените й клепачи. В ушите й бръмчаха неясно думи: „Моя мъничка… Моя скъпа… Мила…“ Тя почувствува как топлата му уста се плъзна по бузата й, докосна носа и стигна до устните й, които инстинктивно се сгърчиха. Той не посмя да я целуне, вдигна глава и като я обгърна още по-плътно в обятията си, притисна я до себе си. Сега тя сама му подаде устата си, но той не забеляза това. Изправи се, пусна я и отвори вратичката. Едва тогава Жени забеляза, че колата беше спряла. Откога ли? Видя фасадата и вратата на тяхната къща.

Жак слезе пръв и й помогна да излезе от таксито. Докато плащаше на шофьора, тя като насън направи няколко крачки и достигна до вратата. Безумно изкушение мина през ума й. Но майка й може би се е върнала… При тази мисъл тя се сепна внезапно и цялата й тревога я обхвана наново. С разтреперана ръка натисна копчето на звънеца.

Когато Жак я настигна, вратата беше вече полуотворена и пред стаята на портиера светеше.

— До утре, нали? — запита той бързо.

Тя кимна утвърдително глава. Не можеше да произнесе нито дума. Той хвана ръката й и я стисна силно с две ръце.

— Но не сутринта… — поде той с отривист глас. — В два часа, искате ли? Да дойда ли?

Жени отново направи утвърдителен знак. После отдръпна ръката си и бутна вратата.

Жак видя как тя с вдървена походка премина през осветената ивица на свода и изчезна в тъмнината, без да се обърне. Тогава пусна вратата, която се захлопна сама.

LIX

В хотел „Лиебер“ Жак едва можа да дремне тази нощ.

След като се бе въртял дълго в тясното желязно легло, след като двадесет пъти се бе питал дали бледото петно на прозореца не показва, че вече се развиделява, той потъна за два часа в мъртвешки сън. Събуди се схванат, с блуждаещ поглед.

Вън най-после се беше съмнало.

Той се облече, нареди в чантата си малкото багаж, който имаше, и свърза книжата си във вързоп. След това примъкна един стол до прозореца и седя дълго облакътен на перваза без ясна мисъл в главата. Образът на Жени постоянно се явяваше пред очите му. Би искал тя да бъде до него, смълчана и неподвижна, да чувствува как раменете и бузите им се допират както предната вечер в колата… Винаги когато беше далеч от нея, му се струваше, че има да й каже толкова неща… Гледаше как улиците и кеят оживяват малко по малко, как се появяват метачите и млекарите. Кофите за смет бяха още подредени на края на тротоара. В ъгловата къща срещу хотела щорите бяха още спуснати с изключение на мецанина, зает от един търговец на фаянсови изделия. Зад стъклата бяха натрупани безброй предмети за украшение, полузакрити със слама: непълни фаянсови сервизи, китайски вазички, бонбониери, статуетки на вакханки, бюстове на велики мъже. В партера, върху тъмночервените капаци на една еврейска месарница, блестеше позлатена фирма със староеврейски букви, която дълго задържа погледа му.

Щом стана седем часът, той реши, че може да плати сметката си. Измъкна се от хотела, купи сутрешните вестници и седна да ги прочете на една пейка на кея.

Въздухът бе почти хладен. В далечината бледи изпарения се носеха около „Парижката света Богородица“. Жак четеше и препрочиташе с неутолима жажда и погнуса телеграмите и коментарите, които се повтаряха безкрайно в разните вестници, като отразяващи се едно в друго огледала.

Днес печатът единодушно биеше тревога. Статията на Клемансо в „Ом либр“ бе озаглавена: „На ръба на пропастта“. В едно каре „Матен“ признаваше: „Настъпил е критичният час“.

По-голямата част от републиканските вестници пригласяха на десницата и упрекваха френската социалистическа партия, че при сегашните обстоятелства се съгласява да организира в Париж международен конгрес за мир.

Жак не можеше да се реши да стане от пейката и да почне новия ден… Петък, двадесет и първи юли… Въпреки всичко прочитането на вестниците бавно го бе извадило от вцепенението му и му бе помогнало да навлезе отново във всекидневието. За един кратък миг той трябваше да се бори срещу желанието си да изтича още сега до авеню Дьо л’Обсерватоар. Но веднага си даде сметка, че това изкушение се дължи по-скоро на страха му да се впусне в грижите на ежедневието, отколкото на чувствата му към Жени. Изпита срам. Войната не беше неизбежна, играта не беше изгубена, можеше още много нещо да се направи… В този час във всички квартали на Париж хиляди хора ставаха, за да продължат борбата… Впрочем нали беше предупредил Жени, че ще отиде при нея едва в два часа?

Беше много рано, за да отиде в редакцията на „Юманите“, но можеше да прескочи до „Етандар“. Не знаеше къде да остави чантата си; би могъл да я повери на Мурлан.

Мисълта да посети стария печатар веднага го изправи на крак. Реши да отиде пеш до Бастилията, като върви по кейовете. Разходката щеше да му върне доброто самочувствие.

 

 

Вратата на редакцията на „Етандар“ беше затворена.

„Ще се върна пак“ — каза си той. И за да убие времето, реши да отиде до Видал, един книжар в предградието Сент-Антоан; в задната стая на книжарницата се събираха група интелектуалци с анархистични възгледи, които издаваха „Елан руж“. В това именно списание Жак бе публикувал рецензии на немски и швейцарски книги.

Видал беше сам. Седнал по риза пред масата си до прозореца, той връзваше брошури с канап.

— Никого ли няма още? — запита Жак.

— Нали виждаш.

Вбесеният тон на Видал го изненада.

— Защо? Много рано ли е?

Видал вдигна рамене.

— И вчера не видях много хора тук. Сигурно не искат да попаднат под окото на полицията… Прочете ли това? — добави той, като посочи една книга, от която имаше няколко екземпляра на масата. Беше „Бунтовният дух“ от Кропоткин.

— Да.

— Чудесна книга! — възкликна Видал.

— Имало ли е обиски? — попита Жак.

— Изглежда… Тук не. Поне досега. Но всичко е готово, могат да дойдат… Седни.

— Не искам да ти преча. Ще намина пак.

Вън, точно когато искаше да пресече улицата, един стражар се приближи учтиво до него.

— Имате ли документи?

На двадесетина метра от него, застанали на тротоара, трима мъже, които по външен вид приличаха на цивилни полицаи, гледаха към Жак. Стражарят прелисти паспорта, без да каже нещо, върна го и отдаде чест.

Жак запали цигара и си тръгна, но се чувствуваше малко смутен.

„Два пъти вече за дванадесет часа — каза си той. — Човек би рекъл, че се намира във военно положение.“

Направи няколко крачки по авеню Ледрю-Ролен, колкото да провери дали го следят.

„Още не са ми направили тази чест.“

Тогава му мина през ума, че е близо до „Модерн бар“ — кафене на улица Травесиер, което беше център на особено дейна социалистическа група от трети район. Нейният касиер Бонфис беше приятел от детинство на Перине.

— Бонфис ли? Става вече два дена, откакто не си е показал носа — отговори съдържателят. — Пък и тази сутрин още не съм видял никого.

В този миг един мъж на около тридесет години, който носеше на гърба си бичкия, преметната през рамо, влезе в бара, като буташе велосипеда си с ръка.

— Добро утро, Ернест… Тук ли е Бонфис?

— Няма го.

— А другарите?

— Няма никого.

— Аха… Нещо ново?

— Нищо.

— Все чакат инструкции от централния комитет, така ли?

— Да.

Дърводелецът мълчеше и хвърляше наоколо си въпросителни погледи; за да махне залепената на устната му угарка, той свиваше устата си като риба.

— Неприятна работа — каза той най-после. — Все пак би трябвало да знаем нещо… Аз например имам мобилизационно за седми полк още за първия ден. Ако това се случи, не знам какво трябва да правя… Как мислиш ти, Ернест? Трябва ли да отидем в казармите?

— Не! — извика Жак.

— Нищо не мога да ти кажа — отвърна намусено Ернест. — Това е твоя работа, моето момче.

— Да влезеш в казармата, значи да станеш съучастник на тези, които искат война! — обади се Жак.

— Разбира се, че е моя работа — съгласи се работникът, като се обръщаше към съдържателя, сякаш не бе чул думите на Жак. Тонът му беше безгрижен, но той явно беше объркан. Хвърли към Жак недоволен поглед, който сякаш казваше: „Не искам мнение от никого. Питам каква е инструкцията на комитета.“

Той се изправи, обърна стария си велосипед, извика: „Довиждане“ и тръгна, без да бърза, като се полюляваше.

— Омръзна ми най-после! Всички ми поставят все същия въпрос! — изръмжа съдържателят. — Какво мога да им кажа аз? Казват, че в комитета не могат да се споразумеят каква инструкция да дадат. И все пак партията трябва да нареди нещо, не е ли така?

 

 

Преди да се върне в „Етандар“, Жак, замислен, поскита малко из този квартал, където оживлението растеше непрекъснато. Спрелите до тротоара колички, препълнени със зеленчуци и плодове, виковете на амбулантните търговци, сновящите работници и домакини, които за да избягнат слънцето, се блъскаха по сенчестия тротоар, превръщаха тези тесни улици в открит пазар.

Жак забеляза, че във витрините на магазините за трикотаж бяха изложени единствено артикули за мъже, и то доста необикновени за сезона: плетени жилетки, фланелени пояси, дебели памучни ризи, вълнени чорапи. Обущарските магазини бяха сложили картонени или платнени ленти за реклама, които привличаха окото. По-боязливите препоръчваха своите „обуща за лов“ или „туристически обувки“, но по-смелите бяха написали „военни обувки“. Мнозина мъже се спираха любопитно, но без да купят нещо. Жените обаче, с мрежи за пазар в ръка, се спираха да погледнат и да опипат вълнения трикотаж, да премерят с ръка тежките подковани обуща. Още никой не купуваше, но интересът, който хората проявяваха, доказваше доста ясно, че изваждането на тези стоки отговаряше на общата загриженост.

Увеличаващата се липса на монети почваше значително да стеснява търговията. Амбулантни търговци, превърнали се в сарафи, обикаляха с провесени над корема табли и разменяха деветдесет и пет франка в монети за стофранкова банкнота. Полицията като че ли си затваряше очите пред тази спекулация.

Банк дьо Франс бе пуснала в обращение предния ден голямо количество банкноти от пет и двадесет франка, които хората разглеждаха любопитно.

— Значи, те са били приготвили всичко това предварително — казваха хората с недоверчив и злобен вид, примесен с известна доза възхищение.

Като достигна до площада на Бастилията, Жак най-после седна на терасата на едно кафене. Стомахът му беше празен от предната вечер, той чувствуваше и жажда, и глад.

Тълпата на пристигащите от предградията се разливаше на големи вълни, които бликаха от Лионската гара, от трамваите и от подземната железница. Те се спираха за миг на осветения от слънцето площад и с вестници в ръка, със загрижени и озадачени лица хвърляха погледи наоколо си, сякаш за да се уверят, преди да отидат на работа, че заплахата от война не е променила Париж през нощта.

В кафенето непрекъснато влизаха и излизаха забързани и разтревожени хора и всички говореха на висок глас.

Един разправяше, че изпратил жена си в кметството, за да получи сведения за мобилизационното му назначение; той изглеждаше доста горд, когато съобщи, че за да се справят с големия наплив, бюрата за справки при военните окръжия били утроени.

Един шофьор на такси със смях показваше някакво илюстровано списание, в което на същата страница бяха дадени една срещу друга две снимки: връщането на кайзера в Берлин и връщането на Поанкаре в Париж. Две симетрични и символични сцени — двамата държавни глави, които се качваха в колите си, отговаряха с един и същ войнствен жест на изпълнените с доверие приветствия на тълпите.

Една двойка на средна възраст влезе и се приближи до бара. Жената разглеждаше клиентите с изплашен вид, дебнейки съчувствен поглед. Изведнъж те заговориха.

— Ние сме от Фонтенебло — каза мъжът. — Там кипи.

Той замълча.

Жена му, по-приказлива, започна да обяснява:

— Снощи на един офицер от седми драгунски полк — на една площадка живеем — дойдоха да му кажат да си приготви веднага багажа. А посред нощ ни събуди тропот на коне. Кавалерията получила заповед да замине.

— Закъде? — запита касиерката.

— Не се знае. Излязохме на балкона. Всичко живо беше по прозорците. Не се чуваше нито вик, нито дума. Войниците минаха като крадци — без музика, в бойна униформа… После пък почнаха да минават обозите, товарните коли… Минаваха, минаваха, край нямаше. Чак до сутринта трая.

— В кметството — поде мъжът — са залепили заповед за реквизиране на коне, мулета, коли и дори на фураж!

— На война ми мирише това — заяви касиерката със заинтригуван, почти доволен вид.

— Запасните от опълчението са вече свикани — обади се някой.

— И старите ли? Гледай ти!

— Точно така! — рече келнерът, като престана да сервира. — Изглежда, че им трябват хора предварително, за да пазят мостовете, железопътните възли, въобще всичко, което може да бъде… Знам това, защото брат ми, който е четиридесет и три годишен и живее близо до Шалон, е мобилизиран на гарата. Сложили му една стара фуражка на главата, два патрондаша върху сакото, пушка в ръката и хайде — ходом марш на пост при виадукта! И знаете ли, няма шега — за да се доближиш до някой мост, трябва специална карта. Иначе имат заповед да стрелят! Изглежда, че вече има шпиони, които обикалят наоколо.

— Мен ме викат на втория ден — заяви, без да го е питал някой, един бояджия с бяла платнена престилка. Той каза тези думи, без да погледне някого, с очи, вперени в чашката, която въртеше с пръсти.

— И мен също — обади се нечий глас.

— Аз път тръгвам на третия — извика един пълен водопроводчик с добродушен вид. — За Ангулем! Ама, нали разбирате, докато прусаците направят десант в Шарант… — Той наперено вдигна рамо, за да намести торбата със сечивата си, която се люлееше на кръста му, и тръгна към вратата, като се хилеше. — Впрочем пет пари не давам… Ще видим… Все нещо трябва да прави човек!

— Е, няма накъде! — заключи назидателно касиерката.

Жак стискаше юмруци. Занемял, настръхнал, той разглеждаше смаяно лицата на заобикалящите го, мъчеше се да открие в тях някаква бурна реакция, капка готовност за бунт. Напразно. Всички тези хорица, изглежда, бяха заварени така неподготвени от събитията, че се чувствуваха преди всичко изхвърлени извън релсите, затъпели, може би дори изплашени въпреки перченето си; но се бяха примирили или почти примирили.

Той стана, взе чантата си и избяга. Повече от всеки друг път изпитваше желание, нужда да намери Мурлан.

 

 

Старият печатар, мушнал ръце в джобовете на черната си престилка, се разхождаше из трите стаи на мецанина, чиито врати бяха отворени. Беше сам. Без да прекъсне разходката си, извика: „Влез!“ — и се обърна едва когато посетителят беше затворил вратата.

— Ти ли си, хлапако?

— Добър ден. Мога ли да оставя при теб това на съхранение? — попита Жак, повдигайки чантата си. — Малко бельо. Не е маркирано. Няма никакви книжа, никакво име.

Мурлан направи кратък утвърдителен жест. Погледът му беше ядосан и суров.

— Какво се мотаеш още тук? — попита той грубо.

Жак го изгледа слисано.

— Какво чакаш, та не отплуваш? Не разбрахте ли, глупаци, че тя се свърши вече!

— Вие ли казвате това? Вие, Мурлан?

— Да, аз — отвърна той с глухия си глас.

После отърси трохите, останали по брадата му, мушна отново ръце в джобовете си и продължи да се разхожда назад-напред.

Жак никога не бе го виждал с такова разстроено лице, с такъв угаснал поглед. Трябваше да изчака да мине кризата. Без да бъде поканен, той взе един стол и седна.

Мурлан обиколи още два-три пъти стаята като диво животно в клетка, после се спря пред Жак.

— На кого разчиташ днес? — извика той. — На прословутите „работнически маси“ ли? На общата стачка ли?

— Да! — изрече Жак ясно и твърдо.

Старият Христос бурно разтърси рамена.

— Обща стачка? Хайде де! Кой днес говори за стачка? Кой още смее да мисли за стачка?

— Аз!

— Ти ли? Та не виждаш ли, че дори в това нещастно стадо, което искаме да спасим въпреки волята му, огромното мнозинство са луди глави, свадливи, непостоянни по природа, винаги са готови да отговорят на предизвикателствата? Готови първи да грабнат пушките си, щом ги излъжат, че един германец е минал границата… Вземи поотделно всеки един от тях: всъщност те не са лоши хора. Ще ти кажат, че никому не желаят зло и действително вярват това. Но у тях има още голяма утайка от хищни, разрушителни инстинкти, инстинкти, с които не се гордеят и които крият; но тия инстинкти ги подтикват въпреки всичко и те винаги са готови да ги задоволят, щом им се отдаде случай… Човекът си е човек и нищо не може да се направи!… Е, тогава, щом не можеш да разчиташ на индивидите, на кого ще разчиташ? На водачите ли? На кои от тях? На водачите на европейския пролетариат ли? На нашите ли? На нашите мили избраници, социалистическите депутати? Не ги ли виждаш какво правят? Постоянно гласуват доверие на Поанкаре! Още малко и ще приподпишат предварително неговия декрет за обявяване на война!

Той се завъртя на токовете си и още веднъж обиколи стаята.

— О, не — прошепна Жак. — Тук има хора като Жорес… Другаде като Вандервелд, Хаазе…

— А, значи, на големите водачи разчиташ? — поде Мурлан, като тръгна право към него. — Ами нали ги видя отблизо в Брюксел! Вярваш ли, че ако тези типове бяха мъже, мъже, наистина решени да защищават мира с революционни действия, те нямаше да успеят да се разберат и да дадат една-единствена инструкция на европейските социалисти? Не! Те спечелиха овации, като анатемосваха правителствата! А след това? След това изтичаха до пощата да пратят умолителни телеграми на кайзера, на царя, на Поанкаре, на председателя на Съединените щати… че дори и на папата! Да, на папата, за да заплаши Франц-Йосиф с пъкъла!… А какво прави твоят Жорес? Всяка сутрин ходи като някакъв страхопъзльо да дърпа Вивиани за ръкава, да умолява своя „скъп министър“ да повиши тона и да сплаши Русия!… Не! Работническата класа беше измамена от собствените си водачи! Вместо да оглавят решително едно въстаническо движение срещу заплахата от война, те оставиха пълна свобода на действие на националистите, отказаха се от революционната акция и предадоха пролетариата на тържествуващия капитализъм!…

Той направи две крачки встрани, но веднага рязко се обърна кръгом.

— И никой не би могъл да ме разубеди впрочем, че твоят Жорес не се перчи само за да се хареса на тълпата! Всъщност той знае така добре, както и аз, че играта е свършена, че всичко е загубено, че утре Германия и Русия ще се хванат на хорото и че Поанкаре хладнокръвно ще приеме войната… Най-напред, защото иска да удържи престъпните задължения, които е поел в Петербург, и после… — Той се прекъсна и отиде да открехне тихо вратата, за да пусне една сива котка с трите й котенца. — Ела, мацо… И после, защото много му се е приискало той да бъде този, който ще се опита да върне Елзас и Лотарингия на Франция.

Той се бе приближил до отрупаните с книги и брошури полици, които изпълваха стената между прозорците. Измъкна един том и го потупа няколко пъти с ръка, както се пляска кон по врата.

— Видиш ли, хлапако — рече Мурлан по-кротко, докато връщаше обратно книгата, — не искам да се перча, но съвсем не съм се лъгал едно време, когато след Базелския конгрес написах тая книжка, за да им докажа, че техният Интернационал е изграден върху едно недоразумение. Жорес ме наруга. Всички ме наругаха. А днес ето какви са фактите!… Лудост беше да искат да „примирят“ социалистическия интернационализъм, нашия, истинския интернационализъм с националните сили, които още държат властта навсякъде… Да искат да се борят и да се надяват да победят, без да излязат от рамките на закона, като се задоволяват да „упражняват натиск“ върху правителствата, като ограничават атаките си в хубави парламентарни речи. Това беше дивотия на дивотиите!… Пък и да ти кажа ли, девет десети от нашите прословути революционни водачи всъщност никога няма да могат да се решат да действуват извън рамките на държавата. Е, тогава разбираш ли къде е логиката? Тази държава, която те не можаха и не искаха да съборят навреме, за да поставят на мястото й една социалистическа република, нея именно трябва сега да защищават с щиковете си в деня, когато първият улан се появи на границата! И те се готвят за това, но тихичко!… Като си помислиш само, че — трябваше да доживеем това! — продължи той яростно, като се обърна към противоположния край на стаята. — Всички ще се отметнат, казвам ти! Ще се отметнат като Гюстав Ерве! Всички водачи, от първия до последния, ще ни изменят!… Чете ли вестниците? Отечеството в опасност! Всички на крак! Саби вън! Трам-тарарам! Това е тантамът, за да се подготви голямата лупаница! Няма да мине и неделя и във Франция не ще останат — пък може би и в цяла Европа — повече от десетина истински социалисти. Навсякъде ще има само социал-патриоти!

Той се върна бързо при Жак и сложи на рамото му жилестата си ръка.

— Затова ти го казвам, хлапако, и можеш да вярваш на Мурлан: обирай си крушите!… Не чакай, върни се в Швейцария! Там може би ще има работа за момчета като тебе. Но тук всички сме разсипани, съвсем разсипани!

 

 

Жак излезе от дома на Мурлан с тягостно чувство, което не успяваше да превъзмогне. Къде да потърси опора?

Изтича до редакцията на „Юманите“.

Но Стефани и Гало бяха на заседание при Шефа, Кадиьо, с когото се сблъска в коридора, му извика тичешком, че Жорес току-що бил приет от двама членове на правителството — Малви и Абел Фери; когато се завърнал, заявил, че не бива още да се отчайваме.

Едва се бе разделил с него и се озова лице с лице с Пажес, младия помощник на Гало. Той беше много песимистично настроен. Военните приготовления на Русия като че ли се усилвали. Отвсякъде се потвърждавало предположението, че предния ден царят е подписал тайно решителния указ — указа за обща мобилизация.

В кафене „Кроасан“, където влезе само за момент, Жак не видя никакви познати освен леля Юри, която в един ъгъл на салона като че ли председателствуваше малък женски конгрес. Кацнала на тапицираното с мушама канапе, твърде високо за късите й крака, без шапка, с лице, обкръжено като с ореол от сиви кичури, старата фанатичка ръкомахаше и ораторствуваше сред група активистки, които вероятно бе събрала, за да ги поучава. Жак се престори, че не я е забелязал и се измъкна. В кафене „Прогрес“ на улица Сантие се бяха събрали вече няколко души, седнали в задимения мецанин да коментират последните слухове: Раб, Жюмлен, Берте и един непознат на Жак синдикален деец от Нанси — секретар на федерацията в департамента Мьорт и Мозел, току-що пристигнал тази сутрин в Париж, който носеше новини от Източна Франция.

От един германски социалист, с когото пътувал заедно, бил чул, че предната вечер в Берлин се състоял военен съвет, на който било решено да се свика бундесрата[141]. В Германия смятали, че днес ще бъдат взети „сериозни решения“. Мостовете на Мозел били заети от германски войски. Сега всичко зависело вече от някой случаен инцидент. Вчера в околностите на Люневил германски кавалеристи предизвикателно минали границата и галопирали няколкостотин метра на френска територия.

— В Люневил ли? — възкликна Жак и изведнъж помисли за Даниел… и за Жени.

Той започна да слуша съвсем разсеяно. Човекът от Нанси разказваше, че вече няколко нощи поред по всички железопътни линии в Източна Франция минавали безкрайни композиции от празни вагони, които отивали към големите гари, откъдето ги изпращали в парижката област, за да послужат като резерви в случай на нужда.

Жак мълчеше със свито сърце. Сякаш пред очите му изпъкна реална гледка: Европа, плъзгаща се по съдбоносната наклонена плоскост. Какво чудо можеше да предизвика още спасителния обрат, какво можеше да събуди общественото мнение, внезапната масова съпротива на народите?

Изведнъж той изпита желание да бъде по-близо до брат си. Не го бе виждал цяла седмица. Наближаваше обед и в този час би могъл да намери Антоан в къщи. „Освен това — каза си той — там ще мога да почакам, докато стане време да отида при Жени.“

LX

— Знае ли господин Жак, че ще има война? — запита Леон. Дали не му се подиграваше? Тонът му бе глупаво въпросителен, подобен на погледа на изпъкналите му очи; но увисналата му долна устна придаваше лукав израз на лицето му. Без да чака отговор, той добави: — Аз трябва да се явя на четвъртия ден. Но винаги съм бил ординарец…

На площадката на стълбището се чу щракане — някой бе захлопнал решетката на асансьора.

— Господин докторът пристига — каза Леон и отиде да отвори вратата.

Антоан буташе пред себе си едно дребно очилато човече с посивели коси, облечено в черен жакет. Жак позна бившия секретар на баща си.

Виждайки Жак, господин Шал се сепна. Щом срещнеше познато лице, той бързо слагаше ръка на устата си, сякаш за да задуши вик на изненада.

— А, вие ли сте?

Антоан разсеяно стисна ръка на брат си и като че ли не се учуди, че го заварва в къщи.

— Господин Шал се разхождаше долу на тротоара, докато ме чакал… Успях да го накарам да се качи и да обядва с нас.

— Е, щом е за веднъж, може — пошушна скромно господин Шал.

Антоан се обърна към слугата:

— Можете да поднасяте.

Тримата влязоха в кабинета, където Щудлер, Жуслен и Роа се бяха вече събрали. Писалището бе отрупано с разгънати вестници.

— Закъснях, защото от болницата трябваше да намина до Ке д’Орсе — обясни Антоан.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Всички го гледаха мрачно.

— Е, какво? — рече най-после Щудлер.

— Зле върви… Много, много зле… — каза Антоан лаконично. После тръсна глава, като обезсърчено сви устни. — Хайде да сядаме на масата — добави той с пълен глас.

Всички изядоха рохките яйца старателно и загрижено, без някой да наруши мълчанието.

— Според това, което казва Рюмел — обади се внезапно Антоан, без да вдига очи от чинията си, — сега има доста сериозни основания да се надяваме, че Англия ще върви с нас. Във всеки случай няма да е срещу нас.

— Тогава защо тя не побърза да го заяви? — запита Щудлер. — Това би могло да спаси положението!

Жак не можа да се сдържи:

— Защо ли? Защото съвсем не е сигурно, че Англия иска да спаси положението… Англия е без съмнение единствената нация, която наистина има вероятност да спечели на лотарията, ако избухне обща война.

— Лъжеш се — отвърна Антоан нервно. — Изглежда, че в управляващите среди в Лондон никой не желае войната.

Кацнал на ръба на стола си от дясната страна на Антоан, господин Шал слушаше. Където и да седнеше, той винаги имаше вид, като че ли седи на неудобен стол. Обръщаше глава ту надясно, ту наляво, взирайки се внимателно и тревожно в този, който говори, като забравяше дояде. Бъркотията, в която се намираше светът, бе твърде голяма за умствените му способности и за издръжливостта на нервите му. Болезнен страх, подхранван от четенето на вестници и от разговори, потискаше този нещастник от три дни насам; дошъл бе тук с надежда, че ще чуе нещо успокоително.

Доктор Тибо заговори с авторитетен тон, който звучеше фалшиво:

— В настоящия момент британският кабинет се състои от хора, които са искрено миролюбиви. Впрочем изглежда, че по състав това е най-солидното правителство в Европа. Грей е разсъдлив човек и вече ръководи външните работи от осем години насам. Аскуит и Чърчил са разумни и честни хора. Холдейн е забележително деен и добре познава Европа. Колкото до Лойд Джордж, неговият пацифизъм е всеизвестен — той винаги е бил враждебно настроен към въоръженията.

— Всички отбрани хора — потвърди господин Шал, сякаш отдавна имаше установено мнение по въпроса.

Жак бе заел отбранително положение, гледаше брат си и продължаваше мълчаливо да яде.

— Водена от подобни хора, Англия няма никакво желание да се хвърля в авантюри — заключи Антоан.

Щудлер отново се обади:

— Тогава защо Грей от десет дена се мъчи да закърпи положението с дипломатически трикове, когато единственият сигурен начин да накара централните сили да отстъпят е да ги предупреди, че в случай на война Англия ще бъде срещу тях?

— Та именно това, изглежда, е направил Грей вчера в разговора си с германския посланик.

— И какъв е бил резултатът?

— Нищо… още нищо… Впрочем в Ке д’Орсе се страхуват, че тази декларация може да се окаже закъсняла и да не произведе нужното въздействие.

— Естествено — измърмори Щудлер. — Защо са чакали толкова?

— Можете да бъдете сигурен, че това не е случайно — подметна Жак. — От всички хитри политикани, които държат властта в Европа, Грей, изглежда, е най…

— Рюмел съвсем не мисли така — прекъсна го Антоан кисело. — Рюмел е бил аташе три години в Лондон, често е бил във връзка с Грей и следователно говори като човек, който познава нещата. И, бога ми, говори доста умно.

— Точно в това се състои чарът му — пошепна господин Шал тихо, сякаш говореше на себе си.

Антоан замълча. Нямаше никакво желание да спори, нито дори да разказва това, което бе научил в Ке д’Орсе. Беше много уморен. Прекарал бе предишната вечер да подрежда с Щудлер папки с медицински бележки; искаше да постави архивите си в ред за всеки случай. След като си бе отишъл Халифа, той се бе качил в кабинета си, за да гори писма, да подбира и нарежда личните си книжа. Легнал си бе призори и бе спал само два часа. Щом се събуди, прочитането на вестниците го хвърли отново в трескаво безпокойство, постоянно усилващо се през цялата сутрин от песимистичните разговори и общото объркване. Визитацията му тази сутрин бе особено тежка. Бе излязъл изтощен от болницата. И отгоре на всичко бе имал този обезсърчителен разговор с Рюмел. Сега духът му бе действително сериозно разколебан. Бурята разклащаше самите основи, върху които бе изградил живота си — науката и разума. Той внезапно откри безсилието на човешкия ум. Изправен пред толкова развихрени инстинкти, почувствува безполезността на добродетелите, на които винаги се бе опирал изпълненият му с работа живот: чувството за мярка, здравия смисъл, мъдростта и опита, стремежа към справедливост… Би желал да бъде сам, да може да размишлява, да се бори срещу унинието, да се съвземе, да се подготви стоически да понесе неизбежното. Но всички бяха обърнали очи към него и като че ли чакаха думите му. Той се намръщи, напрегна волята си и продължи:

— Изглежда, че Грей е точно типът на добросъвестния англичанин, малко недоверчив, малко плашлив, не много благороден, но извънредно честен в мислите и делата си. Тъкмо противното на това, което ти смяташ — каза той, като се обърна към брат си.

— Съдя за него по политиката му — възрази Жак.

— Рюмел великолепно обяснява тази политика, но това е доста сложно и сигурно няма да си спомня всичко, което той ми каза… — Антоан въздъхна и прокара ръка по челото си. — Първо на първо, ръцете на Грей не са развързани, за да може да обяви тъй открито един здрав съюз с Франция. В кабинета има хора като Холдейн, които клонят към Германия. Колкото до английския народ, до последните дни той бил много по-загрижен за трудностите в Ирландия, отколкото за последиците от убийството в Сараево; затова направо би отхвърлил идеята да отиде да се бие на континента в защита на Сърбия… Следователно, дори ако Грей желаеше да въвлече Англия по-скоро и по-определено в конфликта, той би рискувал да бъде изоставен, да не бъде последван нито от колегите, нито от парламента, нито от страната.

Антоан си наля чаша вино — той рядко пиеше на обед — и го изпи на един дъх.

— И това не е всичко — подхвана той. — Въпросът както винаги има също така и психологическа страна. Още от първия ден като че ли Грей напълно е съзнавал, че Англия държи в ръцете си въпроса за мир или война. Но той същевременно си давал сметка, че оръжието, което държи в ръцете си, е нож с две остриета. Представете си, ако преди осем дни английското правителство беше дало на Франция и на Русия открити уверения, че ще ги поддържа с военна сила…

— Тогава щяхме да видим как веднага Берлин променя тона — прекъсна го Щудлер. — Германия щеше да започне да отстъпва, щеше да принуди Австрия да прибере ноктите си и всичко щеше да се свърши по приятелски чрез пазарлъци в дипломатическите кръгове!

— Възможно е, но съвсем не е сигурно. И, изглежда, Грей е имал сериозно основание да се страхува от противното: ако Русия знаеше със сигурност, че ще може да разчита не само на френската армия и на френските пари, но и на флотата и парите на Англия, изкушението да поеме риска, имайки подобни асове, би било без съмнение неудържимо… Разгледано така — поде Антоан, като погледна брат си, — становището на Грей се явява в съвсем друга светлина. Тогава човек разбира, че именно неговото истинско желание да спаси мира го е накарало да възприеме своята политика на равновесие. Той каза на Франция: „Внимавайте, въздействувайте на Русия. Тя може да ви въвлече в конфликт, в който, знайте добре, не трябва да разчитате на нас.“ А същевременно казваше на Германия: „Внимание! Ние не одобряваме вашата непримиримост. Не забравяйте, че нашата флота е мобилизирана в Северно море и че никому не сме обещали да останем неутрални.“

Щудлер вдигна рамене.

— Колкото и да е добросъвестен, твоят Грей, изглежда, е голям наивник. Защото чрез своята разузнавателна служба Русия сигурно е знаела за заплахите, които Лондон отправя към Берлин. И това естествено я е карало да се надява на подкрепата на Англия. В същото време германският контрашпионаж е съобщавал в Берлин не много насърчителните думи, които Англия е отправяла към Франция и Русия… И поради това Германия не е имала вече никакво основание да възприема сериозно английските заплахи… В края на краищата политиката на равновесие сигурно само е увеличила вероятността за война!

Впрочем почти същото заключение бе направил и Рюмел. Но Антоан не го каза. Той крайно внимателно подбираше новините от общ характер, които смяташе, че може да предаде на сътрудниците си, без да бъде индискретен, и премълчаваше всичко онова, което му се струваше, че съставлява било лични схващания на дипломата, било признания, направени в приятелски свободен разговор. Присъствието на Жак го караше да бъде по-сдържан от обикновено. Така той нямаше намерение да разкаже, че във висшите правителствени среди се питаха дали не е дошъл моментът да се отправи пряк и настойчив апел — например под формата на лично писмо на председателя на републиката, адресирано до крал Джордж, — с който да се поиска подкрепата на Великобритания. Той също така внимаваше да не намекне за вчерашния разговор на Грей с германския посланик, който според Рюмел накарал британското правителство най-после да хвърли меча си във везните. По-предния ден, двадесет и девети юли, германците предприели в Лондон крайно нетактична постъпка, която се свеждала до следното искане: „Обещайте ни, че Англия ще остане неутрална — заявили те — и ние поемаме задължение след победата да зачетем териториалната цялост на Франция, като й отнемем само колониите.“ Тези дръзки думи, утежнени от отказа им да обещаят, че няма да нарушат белгийския неутралитет в случай на конфликт, предизвикали според Рюмел възмущение във Форейн Офис и довели до франкофилски обрат в становището на всички членове на кабинета. По този начин английското правителство било принудено да застане на страната на френско-руския съюз.

Жак изслуша възражението на Антоан, без да му противоречи. Но той не отстъпваше от становището си.

— Струва ми се, че Рюмел съвсем забравя основните данни на проблемата.

— А именно?

— Именно, че преди десет години Великобритания беше още безспорна господарка на моретата. Ако сега тя не намери начин да спре на всяка цена ускореното развитие на германската флота, скоро ще стане второстепенна морска сила. Ето реалности, които са всеизвестни и които според мен все пак обясняват много повече неща, отколкото душевната борба и психологическите колебания на Грей.

— Да — подкрепи го Щудлер. — И каква роля играе в английската политика сделката с багдадската железопътна линия, стремежът на германците да имат в ръцете си една железница, която свързва Цариград с Персийския залив, тоест която ще води направо за Индия и жизнено ще заплашва Суецкия канал с конкуренцията си?

— И какво доказва това? — обади се пренебрежително младият Роа.

— Какво? — повтори господин Шал като ехо.

— Че Англия има повелителни съображения да желае една война, която ще отслаби мощта на Германия — отговори Жак. — И за мен това обяснява целия въпрос.

— Англия има вече някои разправии с Наполеон! — забеляза хитро господин Шал и с веселичка усмивка добави: — Вярно е, че във войната Наполеон беше такъв стратег, какъвто германците никога няма да имат!

Последва кратко мълчание и за момент насмешливи пламъчета блеснаха сдържано в очите на всички.

— И въпреки това — каза Жуслен, обръщайки се към Жак — не смятате ли вие, че може да се вярва в сегашното миролюбие на управляващите среди в Англия?

— Не. Когато кайзерът заяви: „Нашето бъдеще е по моретата“, той хвърли ръкавицата на Англия. Мисля, че в този момент Англия поема тази ръкавица. Тя се надява, че още може да смаже единствената нация в Европа, която й пречи, и смята да се възползува от случая. Струва ми се, че Грей, който е много добре осведомен относно намеренията на Русия, не хранеше никакви илюзии върху ефикасността на многобройните си предложения за посредничество. Струва ми се също така, че той не е престанал, и то нарочно, да мами всички наоколо. Всъщност в края на краищата английското правителство счита за успех всичко, което може да направи войната неизбежна, защото има нужда от тази война; то има нужда от нея, но още не смее — и може би никога няма да посмее — само да я предизвика.

Той погледна брат си. Антоан белеше някакъв плод и като че ли бе загубил интерес към разговора.

— Още в 1911 година забеляза Щудлер, като се обърна към Манюел Роа — Англия направи всичко, за да отрови по най-лукав начин френско-германските отношения по време на мароканската криза. Ако не беше Кайо…

Погледът на Жак се спря върху Роа, който седеше на края на дългата маса. Чувайки името на Кайо, той изведнъж рязко вдигна глава и младите му здрави зъби блеснаха.

В този момент Жуслен, който само преди миг изглеждаше дълбоко замислен, взе думата. Той спря да бели в чинията си пресните бадеми, които разсеяно и грижливо изваждаше от кожицата им с вилица и нож, и огледа сътрапезниците си с блесналия си поглед.

— Знаете ли как си представям историята, която ще се напише за нашето време? Историците ще кажат: „В един летен ден през юни 1914 година внезапно избухна пожар в центъра на Европа. Огнището беше в Австрия. Кладата бе грижливо подготвена във Виена…“

— Но — прекъсна го Щудлер — искрата долетя от Сърбия. Пренесе я бурен вятър, коварен североизточен вятър, който идеше направо от Петербург!

— А русите — продължи Жуслен — веднага започнаха да раздухват огъня.

— С необяснимото съгласие на Франция — отбеляза Жак. — И всички заедно започнаха да хвърлят на кладата много съчки, които отдавна вече бяха натрупали.

— А Германия? — запита Жуслен. Понеже никой не отговори, той продължи: — През това време Германия хладнокръвно гледаше как пламъците се издигат и искри хвърчат наоколо… Двуличие ли беше това?

— Да — разбира се — извика Щудлер.

— Не. Може би глупост — намеси се Жак. — Тъпоумие и гордост! Защото тя глупаво си въобразяваше, че щом пожелае, ще може да ограничи пожара, като остави да доизгори това, което се е запазило.

— … и да измъкне кестените от огъня — додаде Роа.

— Не би трябвало да съществуват такива неща — пошепна тъжно господин Шал.

— Остава Англия… — подхвана Жуслен.

— Англия! — извика Жак. — За мен картината е ясна: още от самото начало тя разполагаше с големи запаси от вода, които щяха да бъдат напълно достатъчни да изгасят пожара. При това има и утежняващо вината обстоятелство — тя ясно виждаше как огънят избухва и се разпространява. Но се задоволи само да вика: „На помощ!“ — и държеше илюзиите си грижливо затворени?… Затова въпреки миролюбивия вид, който си придава, тя сериозно рискува да бъде осъдена от потомството като тайна съучастница на подпалвачите…

Забил нос в чинията си, Антоан като че ли не слушаше.

Халифа обърна към Жак големите си влажни очи.

— Една точка, по която не мога да се съглася с вас, това е държането на Германия. — Възбуденият му глас изведнъж прозвуча звънливо, сякаш той не можеше да овладее тайната тревога, която го мъчеше. — Аз мисля, че Германия желае да воюва.

— И дума да не става! — извика Роа. — Германия сега мечтае за това, към което са се устремили Карл V и Наполеон! Войната за княжествата[142], Садова[143], 1870 година[144] — ето ви етапите към завладяването на Европа! И между всеки етап тя интензивно усилва военната си мощ, за да постигне по-скоро целите на пангерманизма!

Щудлер, който бе изслушал с наведена глава тази тирада, отново се наведе към Жак:

— Да, аз вярвам, че Германия е действувала с циничен предумисъл. Още от самото начало тя именно е дърпала конците зад кулисите и е карала Австрия да действува.

Жак поиска да отговори, но Щудлер не го остави. Халифа като че ли бе изпаднал в необикновено възбуждение.

— Чакайте! — почти извика той. — Това е повече от очевидно! Щеше ли някога Австрия, разпадащата се Австрия, да си позволи да вземе този тон, този ултимативен тон, и да откаже въпреки настояванията на всички велики сили да продължи срока, определен за сръбския отговор? Щеше ли да отхвърли, без дори да го проучи, отговора, който беше толкова примирителен? Хайде де! И ако предположим, че Германия няма задни мисли и не желае война, как може да се обясни нейната систематична враждебност спрямо всички предложения — искрени или не, но във всеки случай дипломатически приемливи, — които направи Англия? А нейният отказ да се отнесе спорът в Хагския арбитражен съд, както предложи руският цар?

— Всичко това може да бъде оправдано до голяма степен — осмели се да възрази Жак. — Германия познава войнствените стремежи на руския панславизъм. Тя винаги е поддържала, че намесата на великите сили в австро-сръбската разпра представлява сама по себе си повече опасности, отколкото тяхната ненамеса.

— В Ке д’Орсе никога не са вярвали — възрази живо Антоан на брат си — на миролюбивите намерения на Германия. Те отдавна имат вътрешното убеждение…

— „Вътрешното убеждение!“ — подхвърли Жак.

— … че централните сили са предварително решили да отстранят всичко онова, което може да попречи на конфликта или дори да го забави.

За да прекъсне този празен политически спор, който го вбесяваше, той остави кърпата си на масата и стана. Всички го последваха.

— Нека не забравяме, че Германия направи няколко опита за помирение, които нито руското правителство, нито френското правителство пожелаха да вземат под внимание — каза Жак на Щудлер, докато всички бавно излизаха от трапезарията.

— Маневри! Хайде де! Все пак нали трябваше да се залъже малко европейското обществено мнение!

— Но германската теза — че е необходимо да се изпрати наказателна експедиция в Сърбия и строго да се ограничи конфликтът — ни най-малко не включваше желание за европейска война… — забеляза Жуслен, който желаеше да бъде справедлив. — И още по-малко показваше желание за война срещу нас.

— При това — прибави Жак — ако Германия действително се стремеше към война и желаеше да смаже Франция, защо щеше да чака толкова дълго? Защо пропусна през последните петнадесет години толкова много поводи, които бяха много по-благоприятни за нея от днешния? Защо не се възползува тя от англо-френското сблъскване във Фашода през 1898 година или от Руско-японската война през 1905 година, или от кризата в Босна В 1907, или от мароканската криза в 1911 година?

— Пет пари не давам за това! — измърмори Халифа заинатен. — Пет пари не давам! — повтори той няколко пъти и мушна юмруци в джобовете си.

Застанал пред вратата и гризейки къшей хляб, господин Шал отстъпваше назад, за да остави всички да минат пред него. Антоан излезе последен. Господин Шал му показа къшея и му смигна.

— И покойният ми баща имаше същия навик: след десерта обичаше да си гризне по една коричка… И аз също, господин Антоан. Това ми е най-сладко. — Обаче през усмивката, с която сякаш искаше да се извини, че задоволява слабостите си, прозираше все пак някаква суетност — той очевидно се гордееше с необикновения си навик. Господин Шал беше твърде естествен, за да бъде скромен.

Когато Жак и Жуслен минаваха прага на кабинета, където бе поднесено кафето, Щудлер се мушна между тях, хвана ги под ръка и навеждайки се напред, поде с разтревожен, доверителен тон:

— Пет пари не давам, защото човек може да спори безкрайно и да намери причини за всичко. Пет пари не давам, защото ние всички имаме нужда да вярваме, че Германия е виновна, да вярваме, че ние сме измамени! Всеки път днес, когато отварям вестник, това, което търся най-напред — не го крия, — са доказателства за германската двуличност!

— Но защо? — запита Жуслен, като се спря на вратата.

Халифа наведе очи.

— За да мога да понеса това, което ни чака?… Защото, ако почнеш да се съмняваш в германската виновност, много трудно ще изпълниш това, което всички наричат „нашия дълг“.

Жак не можа да се въздържи и се изсмя горчиво:

— „Патриотичния“ дълг!

— Да! — отвърна Щудлер.

— И вие още можете да вземете сериозно този тъй наречен дълг, когато виждате какво ни готвят в негово име?

Халифа разтърси рамене, сякаш се мъчеше да се освободи от метната върху му мрежа.

— О — поде той с гневен и умолителен тон, — не ме обърквайте повече?… Всички знаем много добре, че ако за нещастие Франция утре започне да мобилизира, въпреки всичко, което мислим, никой от нас няма да откаже да изпълни дълга си.

Жак вече отваряше уста, за да извика: „Аз ще откажа!“, когато забеляза, че Антоан, застанал посред стаята, се бе обърнал и го гледаше втренчено. Неволно скован, той отстъпи на странната молба, която прочете в този поглед, и замълча. Откакто бе пристигнал брат му, той беше поразен от смущението, което съзираше в него. Развълнуван бе дълбоко в душата си, както през онази нощ, когато бе видял по-стария си брат, когото винаги бе смятал за несъкрушим, да избухва внезапно в ридания до леглото на умиращия им баща.

Антоан се обърна.

— Манюел — рече той, — моля ви се, налейте ни кафето, моето момче.

— И освен това — продължаваше Халифа с все по-възбуден тон — аз си казвам: „Кой знае? Сигурно една голяма европейска война ще ускори идването на социализма много повече, отколкото могат да направят двадесет години пропаганда в мирно време!“

— Наистина не виждам как може да стане това! — възрази Жуслен. — Знам, че някои ваши теоретици поддържат тази мисъл, твърдят, че е необходима война, за да избухне революция. Но аз винаги съм мислил, че това е, както мило се изразява дядо Филип, само едно „теоретично становище“. Това значи да нямаш понятие какво представлява една съвременна нация, свикана под знамената, един мобилизиран народ! Странна илюзия да се надяваш, че едно въстание, което не може да успее при нашия отпуснат демократичен режим, изведнъж ще стане възможно в деня, когато всички революционери бъдат пленници на армията, напълно подчинени на една военна диктатура, имаща право да разполага на живот и смърт с гражданите!

Щудлер не слушаше. Той бе вперил поглед в Жак.

— Войната… — поде той с мрачен глас — е, какво пък? Тя ще трае може би три-четири месеца… Ами ако след тези изпитания европейският пролетариат стане по-силен, по-кален, по-сплотен? И ако след войната империализмът и надпреварването във въоръженията бъдат действително ликвидирани? Ако народите най-после установят здрав мир, мир под егидата на Интернационала?

Жак клатеше упорито глава.

— Не желая това прекрасно проблематично бъдеще, ако за него ще трябва да платим с война?… По-добре всичко друго, отколкото отричане от разума и справедливостта пред грубата сила и кръвта! Всичко, но не и този ужас и тази безсмислица! Всичко, всичко, но не и война!

— Всичко ли? — подхвърли Роа, който слушаше внимателно. — Дори окупацията на нашата територия от неприятеля?… Ами тогава, за да имаме спокойствие, нека веднага да предложим на германците Мьоза и Ардените, и северните департаменти, и Па дьо Кале! Защо не? Така ще имат и удобно пристанище на морето!

Жак едва вдигна рамене.

— Това сигурно би било неудобно за някои индустриалци от Северна Франция. Но мислите ли, откровено казано, че за по-голямата част от работниците и миньорите това ще означава някаква съществена промяна в техния окаян живот? И че ако ги запитат, по-голямата част от тях не биха предпочели това пред славна смърт на бойното поле?… — Лицето му беше храбро и сериозно. — Зная, че за вас войната и мирът са като естествено движение на махало в живота на народите… Чудовищно нещо?… Трябва да спрем веднъж завинаги това нечовечно махало! Човечеството, освободено от този кървав ритъм, трябва да може свободно да насочи дейността си към създаването на едно по-добро общество! Войната не разрешава нито един от жизнените за човека проблеми! Нито една! Тя само влошава бедственото положение на трудещите се! Пушечно месо през време на войната, роби, още по-сурово потискани след войната — ето тяхната съдба! — Той добави глухо: — Много просто, не виждам нищо, абсолютно нищо, което може да бъде по-лошо за един народ от злините, които му носи войната!

— Действително много по-просто — отвърна студено Роа. — И дори малко… прекалено опростено, с ваше разрешение! Като че ли един народ няма какво да спечели от победоносна война!

— Нищо! Никога!

— Абсолютно невярно! — прозвуча гласът на Антоан, ясен и рязък.

Жак трепна и обърна глава. Дотогава Антоан, седнал на бюрото си с наведени очи, като че ли бе напълно зает с разпечатването на писмата си. Всъщност той не изпущаше нито дума от това, което се говореше на няколко метра от него. Без да стане от мястото си и без да погледне брат си, той продължи:

— Абсурд! Исторически неиздържано! Цялата история, като почнем от Жана д’Арк…

— Е — прекъсна го шеговито Жуслен. — Кой знае, може би без Орлеанската дева Англия и Франция щяха да се слеят в една нация… За голям позор на Шарл VII наистина. Но може би за щастие на двата народа, които щяха да избягнат много страдания…

Антоан вдигна рамене:

— Дръжте се сериозно, Жуслен… Ще откажете ли, че Германия например не е спечелила нищо от Садова или от Седан?

— Германия ли? — възрази Жак. — Германската държава — едно понятие?… А народът? Какво е спечелил германецът, човекът от народа?

Роа се изправи.

— Ами ако по Великден 1915 година, и дори преди това, Франция победи и си възвърне Елзас и Лотарингия, ако разпростре територията си до естествената граница на Рейн, завземе минните богатства на Саарската област и разшири колониалната си империя с германските владения в Африка и ако със силата на оръжието тя стане най-голямата и могъща държава на континента, ще може ли и тогава да се твърди, че френският народ не е спечелил нищо от саможертвата на своите войници?

Той се разсмя добродушно. После, считайки сигурно, че въпросът е разрешен, измъкна табакерата си, взе един стол, обърна го и го възседна.

— Не е толкова просто всичко това… Не е толкова просто… — пошушна замислено Жуслен, който седеше до Жак.

— О — поде Жак, обръщайки се към него и снишавайки глас, — не мога да приема насилието дори когато то се упражнява срещу насилие! Не искам да оставя в убежденията си някаква пукнатина, през която да може да се промъкне и най-слабото желание за насилие… Аз отричам всяка война независимо от това дали я кръщават „справедлива“ или „несправедлива“, всички войни, откъдето и да идват и под какъвто и предлог да се водят те!

Жак се задушаваше от вълнение. Замълча.

„Дори гражданската война!“ — помисли си той, спомняйки си за разгорещените спорове с решени на всичко революционери като Митьорг. „Не чрез разпалване на омраза, не чрез кланета — им бе казвал той — искам да възтържествува идеалът за всеобщо братство, на който съм посветил живота си.“

LXI

— Не е толкова просто… — повтори Жуслен, хвърляйки наоколо си замислен поглед.

След кратка пауза той продължи със съвсем друг тон, сякаш случайно му бе хрумнало нещо:

— Ние лекарите поне имаме късмет, че няма да ни карат да проливаме кръв… Ще ни мобилизират не за да убиваме, а за да лекуваме…

— Да, да… — додаде живо Щудлер и влажните му очи се обърнаха сякаш с благодарност към Жуслен.

— А ако не бяхте лекари? — намеси се тогава Роа, като ги загледа втренчено един след друг с някакво нападателно любопитство.

Те всички знаеха, че той не бе представил дипломите си пред военните власти и че през време на военната си служба, след кратък стаж в един лазарет, бе успял да се върне в строя и че сега беше запасен подпоручик в един пехотен полк.

— Е, драги Манюел — извика Антоан, — вие май сте решили да не ни давате кафе?

Той сякаш непрекъснато търсеше някакъв предлог, за да прекрати спора и да раздели разговарящите.

— Веднага, веднага, шефе! — отзова се младежът. Той пъргаво подскочи, като прехвърли крак над облегалото на стола.

— Исак! — обади се отново Антоан.

Щудлер се приближи. Антоан му подаде един плик.

— Виж, Филаделфийският институт е решил най-после да ни отговори. — Той добави по навик: — Към дело.

Щудлер го погледна учудено, без да вземе писмото. Антоан се помъчи да се усмихне, но на лицето му се появи само кратка гримаса. Той хвърли плика в кошчето за хартия.

Жуслен и Жак бяха останали сами, прави в ъгъла на обширната стая.

— Лекар или не — каза Жак, без да гледа към брат си, но с по-настойчив глас, отколкото ако се обръщаше само към съседа си, — всеки мобилизиран, който отива в казармата, подкрепя националистическата политика и с това се съгласява да воюва. Според мен пред всички нас стои един и същ въпрос: достатъчно ли е да ти заповяда правителството, за да приемеш да играеш роля в това масово убийство?… Дори ако не бях… такъв, какъвто съм — продължи той, като се наведе към Жуслен, — дори ако бях покорен гражданин, доволен от институциите на страната, не бих допуснал държавни съображения да ме принудят да наруша това, което за мен е духовен дълг. Една държава, която си присвоява правото да насилва съвестта на тези, които управлява, не може да разчита на тяхното сътрудничество. И едно общество, което не държи сметка преди всичко за моралната ценност на индивида, заслужава само презрение и бунт!

Жуслен поклати глава:

— Аз бях яростен привърженик на Драйфус — рече той, вместо да отговори.

Антоан, който изглеждаше погълнат от писмата си, се извърна изведнъж с цялото си тяло.

— Въпросът е зле поставен — каза той с рязък глас. Както говореше, стана и гледайки брат си, дойде до средата на стаята. — Едно демократично правителство като нашето, дори когато неговата политика се оспорва от опозиционно малцинство, е на власт само защото представлява законната воля на по-големия брой граждани. Именно на тази обща воля на нацията се подчинява мобилизираният, когато се отзове на призива, каквото и да бъде личното му мнение за политиката на правителството.

— Ти се позоваваш на волята на по-големия брой граждани — отвърна Щудлер. — Но в този момент мнозинството, за да не кажа всички граждани, не желае война.

Жак отново взе думата.

— В името на какво — попита той, като избягваше да се обръща към брат си и неловко втренчваше поглед в Жуслен, — в името на какво трябва това мнозинство да пожертвува разумни и законни принципи и да постави гражданското подчинение по-високо от най-свещените си убеждения?

— В името на какво ли? — провикна се Роа, който скочи изведнъж, сякаш някой му бе ударил плесница.

— На какво? — обади се като ехо гласът на господин Шал.

— В името на обществения договор! — произнесе твърдо Антоан.

Роа погледна Жак, после Щудлер, сякаш ги предизвикваше да отговорят. След това вдигна рамене, завъртя се на пети, отиде бързо до един отдалечен фотьойл в нишата при един от прозорците и се тръшна върху него, като обърна гръб на всички.

Навел очи, Антоан бъркаше нервно кафето си с лъжичката и като че ли се опитваше да се съсредоточи.

Настъпи мълчание, което Жуслен наруши с благия си глас:

— Много добре ви разбирам, шефе, и смятам, че в края на краищата мисля като вас… Днешното общество, каквито и пороци да има, е все пак една реалност за нас, за нашето поколение. То е една готова основа, относително здрава, която предшествуващите поколения са построили и са ни оставили, основа, върху която ние на наш ред сме намерили равновесието си… Аз също дълбоко съзнавам това…

— Точно така — рече Антоан. Той продължаваше да бърка с лъжичката в чашата си, без да вдигне глава. — Като индивиди ние сме слаби същества, самотни, бедни. Нашата сила — най-голямата част от нашата сила или поне възможността да използуваме тази сила по ползотворен начин — ние дължим на обществената групировка, която ни събира и съгласува нашата дейност. И за нас, при сегашното състояние на света, тази групировка не е някакъв мит: тя е определена и ограничена в пространството и се нарича Франция…

Той говореше бавно с тъжен, но твърд глас, сякаш отдавна бе обмислил това, което казваше сега, и сега с готовност използуваше случая да го каже.

— Ние всички сме членове на една национална общност и чрез това сме й практически подчинени. Между нас и тази общност, която ни позволява да бъдем това, което сме, да живеем в една почти пълна сигурност и да организираме в нейните рамки живота си на цивилизовани хора, между нас и нея от хилядолетия съществува доброволна връзка, договор, договор, който обвързва всички ни. Не е въпрос на избор, това е фактическо положение. Докато хората живеят в общество, аз мисля, че индивидите няма да могат по своя воля да се считат освободени от своите задължения към обществото, което ги закриля и от което те извличат полза.

— Не всички! — пресече го Щудлер.

Антоан му хвърли кратък поглед.

— Всички! Не в еднаква степен може би, но всички! И ти, и аз, пролетарият, както и буржоата, прислужникът в болницата, както и началникът на отделението! Дотолкова, доколкото сме се родили членове на тази общност, ние вече сме заели местата си в нея и всеки един от нас всеки ден има облаги от това. А тези облаги задължават да се съблюдава общественият договор. И една от първите разпоредби на този договор е да уважаваме законите на общността, да се съобразяваме с тях дори когато, разсъждавайки свободно като индивиди, тези закони ни изглеждат несправедливи. Да отхвърлим тези задължения, би значило да подроним основите на институциите, които правят от една национална общност като Франция жив и уравновесен организъм. А това би значило да се разклати цялата обществена сграда.

— Да! — каза Жак полугласно.

— Още повече — продължи Антоан с ожесточен тон, — че това би значило да се действува неразумно, защото би било противно на истинските интереси на индивида. Защото безредието, което би произлязло от такъв анархичен бунт, би имало много по-пагубни последици за индивида, отколкото подчинението на законите дори когато те имат недостатъци.

— Не се знае! — обади се живо Щудлер.

Антоан отново хвърли поглед към Халифа и този път направи крачка към него.

— Нима ние не се подчиняваме постоянно като граждани на закони, които лично не одобряваме? Обществото впрочем ни дава право да се борим срещу него — свободата на мисълта и на печата съществува във Франция! Ние дори имаме законно средство за борба — изборната бюлетина.

— Приказки! — възрази Щудлер. — Чиста измама е твоето всеобщо гласоподаване във Франция. От четиридесет милиона французи няма дори и дванадесет милиона избиратели! Достатъчни са шест милиона и един глас отгоре — половината от гласуващите, за да се получи това, което имат нахалството да наричат мнозинство! Значи, ние сме тридесет и четири милиона глупци, подчинени на волята на шест милиона души, от които повечето ти сам знаеш как гласуват — слепешката, под впечатлението на кръчмарски приказки. Не, не, французинът няма в ръцете си истинска политическа власт. Има ли той средство да измени конституцията на режима, да порицае или дори да разисква новите закони, които му налагат? Него дори не го питат за съюзите, които сключват от негово име; а тези съюзи могат да го въвлекат в конфликти, в които той може да остави костите си! Ето какво се нарича във Франция национален суверенитет!

— Извинявай — поправи го Антоан с обмислен тон, — но аз не се чувствувам така безпомощен, както казваш ти. Разбира се, не ми искат съвет за всяко събитие в обществения живот, но ако обществото възприеме политика, която не ми харесва, аз съм напълно свободен да дам гласа си за онези, които ще се борят против нея в парламента… Междувременно, докато моят глас не успее да свали от власт тези, които дотогава са представлявали волята на мнозинството, и да постави на тяхно място хора, които ще променят по мой вкус политиката на държавата, моят дълг е съвършено прост и ясен. И безспорен. Аз съм се задължил чрез обществения договор. Затова трябва да се огъна. Трябва да се подчиня.

— Dura lex[145], но все пак lex — пошепна мъдро господин Шал, докато всички мълчаха.

Халифа се разхождаше назад-напред из стаята.

— Въпросът е — мърмореше той — дали в настоящия случай революционните безредици, предизвикани от неподчинението на мобилизираните, не биха били много по-малко зло от…

— … от най-кратката война! — довърши Жак.

В другия край на кабинета Роа направи някакво движение, от което пружините на креслото изстенаха. Но той не каза нито дума.

— Колкото до мен, шефе — намеси се тихо Жуслен, — и аз мисля като вас: ще се покоря… Но независимо от това, разбирам, че за някои хора в подобен изключителен момент, в навечерието на катаклизъм като този, който ни заплашва, това подчинение може да бъде… неприемлив, нечовешки дълг.

— Напротив — отвърна Антоан. — Колкото повече човек съзнава сериозността на събитието, толкова по-повелително трябва да изпъква пред него дългът му!

Той замълча и остави чашата на подноса, без да бе отпил от нея. Лицето му бе сгърчено, а гласът му трепереше.

— От няколко дни си задавам този въпрос — призна той изведнъж с потиснат глас, който накара Жак неволно да вдигне очи към него.

После притисна за миг палеца и показалеца си върху клепачите, преди да вдигне глава и да хвърли към Жак ясен и странен поглед. Тогава, мерейки думите си, продължи:

— Ако тази вечер бъде обявена мобилизация от едно правителство, избрано от мнозинството — избрано дори въпреки моя глас, — аз нямам право, понеже мисля това или онова за войната или съм част от едно опозиционно малцинство, да наруша умишлено договора и да избягна от задълженията си, които са еднакви за всички, абсолютно еднакви за всички!

Жак изслуша, без да отвърне, тези думи, които се отнасяха за него. Той не се възмути толкова от възгледите на Антоан, колкото се развълнува, въпреки волята си, от човешкия, доверителен тон, с който бяха изказани тези догматични твърдения. Впрочем, колкото и да противоречаха те на неговите разбирания, той не можеше да не признае, че в случая Антоан разсъждава логично, остава напълно верен на себе си.

Изведнъж Антоан скръсти ръце и извика, сякаш някои настойчиво му възразяваше:

— Дявол да го вземе, наистина би било много удобно да можеш да бъдеш гражданин само в мирно време?…

Мълчанието, което последва, бе особено тягостно.

Жуслен, който имаше тънък усет към всички отсенки в настроението на хората, сметна за уместно да промени насоката на разговора. Със сърдечен тон, сякаш спорът бе завършен и всички бяха съгласни, той каза като заключение:

— Всъщност шефът е прав. Общественият живот е един вид игра. Трябва да избираш — или ще приемаш правилата, или ще се оттеглиш от играта.

— Аз избрах — каза полугласно Жак, който седеше до него.

Жуслен обърна леко глава и го погледна за миг с неволно внимание и вълнение; сякаш зад физическото му присъствие долавяше цяла една покъртителна съдба.

Безбрадото лице на Леон се показа през полуотворената врата.

— Търсят господина на телефона.

Антоан се обърна и погледна слугата, като премигваше, сякаш пробуден от сън.

„Пак е тя“ — помисли си той.

— Добре. Веднага идвам.

Той постоя няколко секунди с наведени очи и загрижено лице. После, без да бърза, излезе от стаята.

 

 

„Какво ли ще ми каже?“ — мислеше си той, отивайки към малкия си кабинет. — Сигурно: „Ти не ме обичаш вече!… Не ме обичаш както преди!…“ Неизбежно идва час, когато всички жени казват това!… Много биха се учудили, ако човек им признае какво не обича вече… Ако им каже, че не става дума за тях, а за нас самите, за съществата, които ние ставаме пред тях… Те не би трябвало да казват: „Ти не ме обичаш вече“, а: „Ти не обичаш вече човека, който ставаш, когато сме заедно…“

Той се приближи до телефона и без да мисли, вдигна слушалката.

— Ти ли си, Тони?

Той трепна, нещо се разбунтува в него. Стоеше пред телефона, слушайки този познат, твърде добре познат глас, напевен и сериозен, и не можеше да се реши да отговори. Някаква студена ярост го обхвана… От два дни се чувствуваше освободен от нея, от магиите й. И не само освободен, а и очистен… Сякаш бе измил някакъв позор… Помисли си за Симон. Не, свършено е, свършено. Въжетата, които държаха кораба, бяха скъсани. Защо да започва всичко отново?

Той леко остави слушалката по средата на масата и отстъпи крачка назад. От апарата се чуваше някакво прашене, задъхан шум, хълцане, подобно на предсмъртно хъркане… Жестоко беше… Но нищо не можеше да се направи! В никой случай не трябваше да възстановява връзката си с нея.

Но вместо да се върне в кабинета, Антоан отиде да заключи вратата, пристъпи към дивана, запали цигара и след като хвърли последен поглед към масата, където лежеше слушалката, занемяла, извита и лъскава като мъртво влечуго, се отпусна тежко върху възглавниците.

 

 

В кабинета, застанал до Щудлер пред камината, господин Шал се чувствуваше щастлив, че може на свой ред да вземе думата и да накара някого да го слуша. Дърдореше непрекъснато, опитвайки се с неподходящи и неясни фрази да даде сведения за предприятието си.

— Нови трикове, хрумвания, малки изобретения… Винаги нещо ново, това е нашият девиз… Какво? Ще ви изпратя бюлетина на СИ — Сдружението на изобретателите… Ще видите. Ние вече вземаме и странични мерки… Трябва, трябва, нали иде война… Ще променим насоката… Националната отбрана… Всеки в своята област… Какво? — Той постоянно задаваше този въпрос, някак разтревожено, като че ли не бе дочул думите на събеседника си. — Изобретателите ни носят вече много сензационни неща — продължи той веднага. — Не бих искал да издавам тайни… Но например мога да ви кажа това: портативен филтър за блатна и дъждовна вода. Много ценно нещо при поход… Всички вредни миазми, които разсипват организма на войника… — Той се изсмя самодоволно. — А има и нещо още по-сензационно: автоматичен мерников механизъм, снабден със спусък… за пехотинците, които имат слаби очи… пък и за артилеристите…

Роа, който бе започнал да слуша от мястото си тези несвързани фрази, стана изведнъж.

— Автоматичен ли? Как така?

— Именно — отвърна господин Шал поласкан. — В това се състои чарът му.

— Ами как? Как функционира?

Господин Шал махна решително с ръка.

— Съвсем сам.

Жак и Жуслен, които продължаваха да стоят прави на същото място в ъгъла до библиотеката, разговаряха тихо.

— Най-много ме дразни — започна Жак и гневна бръчка проряза челото му, — като си помисля, че неизбежно ще дойде ден, и то много скоро може би, когато хората въобще няма да разбират как тези истории за военна служба, за свикване на цели народи под знамената са могли да имат характер на догма, на безспорен и свят дълг! Един ден, когато ще ни се струва непонятно как една обществена власт е могла да си присвои правото да застрелва хората, които отказват да вземат оръжие!… Точно както сега ни се струва непонятно, че хиляди хора в Европа са били съдени и мъчени заради религиозните им убеждения…

— Слушайте! — извика Роа. Той бе вдигнал от бюрото днешния вестник и го преглеждаше с незаинтересуван вид. Изведнъж започна насмешливо да чете високо и ясно: — „Младо семейство с дете желае да наеме за три месеца тиха къщичка с градина близо до река, богата на риба. Предпочита в Нормандия или в Бургундия. Предложения за № 3418 в администрацията на вестника.“

Той се изсмя звънливо. Беше единственият човек, който днес все още можеше да се смее.

— Весел като гимназист пред ваканция — пошепна Жак.

— Радостен като истински герой — поправи го Жуслен. — Без радост няма героизъм; има само храброст…

Господин Шал бе извадил часовника си и както винаги, преди да погледне колко е часът, допря „животинчето“ до ухото си, гледайки втренчено, подобно на лекар, който прислушва болен. После, вдигайки вежди и поглеждайки над очилата си, съобщи тържествено:

— Един и тридесет и седем.

Жак трепна.

— Закъснях — каза той, като стисна ръка на Жуслен. — Ще бягам, няма да дочакам Антоан.

Антоан, изтегнат на дивана, дочу във вестибюла гласа на Жак, когото Леон изпращаше.

Той скочи и бързо отвори вратата.

— Жак!… Слушай…

Жак изненадан тръгна към него.

— Отиваш ли си?

— Да.

— Влез за миг — каза Антоан със смутен глас, като докосна лакътя му.

Жак бе дошъл в дома на улица Дьо л’Юниверсите с желанието да поговори насаме с брат си. Искаше да го уведоми как е използувал своята част от наследството; неприятно щеше да му бъде, ако Антоан помислеше, че крие какво е направил с парите… Дори си бе казал: „Може би ще му заговоря за Жени…“ Макар че бързаше, той охотно се съгласи да се върне и влезе в малкия кабинет.

Антоан затвори вратата.

— Слушай — поде той, без да седне. — Искам да поговорим сериозно, моето момче. Какво… смяташ да правиш?

Жак си придаде учуден вид и не отговори.

— Ти беше отложен. Но в случай на мобилизация ще свикат и негодните за военна служба и ще ги изпратят на фронта. Какво смяташ да правиш?

Жак не можеше да се изплъзне.

— Още не знам — рече той. — За момента, от гледна точка на закона, още съм вън от лапите им. Не могат нищо да ми направят. — Но виждайки настойчивия поглед на брат си, той добави сухо: — Това, което мога да ти кажа, е, че по-скоро бих си отрязал двете ръце, отколкото да се оставя да ме мобилизират.

Антоан отвърна поглед за миг.

— Това е най…

— … най-подлото ли?

— Не искам да кажа това — отвърна Антоан с ласкав глас. — Но бих казал: най-егоистичното държане… — Понеже Жак остана невъзмутим, той продължи: — Не мислиш ли? Да откажеш да служиш във войската в подобен момент, значи да поставиш личния си интерес над общия.

— Над националния интерес! — възрази Жак. — Общият интерес, интересът на масите, е очевидно мирът, а не войната!

Антоан направи уклончив жест, сякаш искаше да отстрани всякакъв теоретичен спор от разговора. Но Жак настоя:

— Аз именно служа на общия интерес с отказа си! И чувствувам ясно, чувствувам го по несъмнен начин, че това, което днес се бунтува в душата ми, е най-доброто в мене.

Антоан се въздържа да не замахне нетърпеливо.

— Но помисли си… Какъв практически резултат можеш да се надяваш да получиш чрез твоя отказ? Никакъв!… Когато цялата страна е мобилизирана, когато огромното мнозинство — както ще стане сега — приеме задължението си да защищава Франция, може ли да има нещо по-безплодно, повече обречено на неуспех, от един изолиран акт на неподчинение?

Тонът му оставаше така обмислен и отмерен, така изпълнен с обич, че Жак се трогна. Съвсем спокоен, той погледна брат си и дори понечи да се усмихне приятелски.

— Защо да се връщаме към този въпрос, братко? Знаеш добре какво мисля… Никога няма да се съглася, че едно правителство може да ме принуди да участвувам в нещо, което считам за престъпление, за предателство към истината, справедливостта и човешката солидарност… За мен Роа не е герой. Героизъм не значи да грабнеш пушката и да тичаш на границата, а да вдигнеш приклада нагоре… Да бъдеш готов да те разстрелят, но да не станеш съучастник… Напразна жертва, казваш ти? Кой знае? Войните винаги са били възможни поради невероятното покорство на тълпите… И днес е същото… Изолирана жертва, казваш? Нека да е така… Какво мога да направя аз, ако тези, които имат смелостта да кажат не, са толкова малобройни? Може би е така, защото… — Той се поколеба. — Просто защото… хора със силен дух се срещат рядко…

Антоан го слушаше прав, странно неподвижен. Веждите му трептяха едва доловимо. Той гледаше втренчено брат си и дишаше бавно и равномерно, като спящ човек.

— Не отричам, че е нужно необикновена духовна сила, за да се разбунтуваш сам или почти сам срещу декрет за мобилизация — каза най-после той кротко. — Но това е напусто изразходвана сила… Сила, която глупаво се разбива в една стена!… Към убедения човек, който отрича войната и се оставя да го застрелят заради убежденията му, аз изпитвам симпатия и съжаление… Но аз го считам за безполезен мечтател… И намирам, че постъпва погрешно.

Жак се задоволи да разтвори леко ръце, както когато беше казал: „Какво мога да направя аз?“

Антоан го погледа известно време мълчаливо. Той още не се отчайваше.

— Фактите са налице и не чакат — поде той. — Утре сериозни събития — събития, които не зависят от никого, могат да накарат държавата да разполага с нас. Мислиш ли наистина, че сега е точно моментът ние да решаваме дали принудата, която ни налага нашата страна, е в съгласие с личните ни мнения? Не! Отговорните държавници решават, те командуват… Когато в моето отделение наредя някакво спешно лекуване, което намирам подходящо, аз не допущам да се разсъждава върху него…

Той несръчно вдигна ръка към челото си и притисна с пръсти клепачите си, преди да продължи с усилие:

— Разсъди сам, моето момче… Не става дума да одобряваме войната — мислиш ли, че аз я одобрявам? — но трябва да я понесем. С бунт, ако такъв е нашият темперамент, но вътрешен бунт, заглушен от чувството за дълг. Би било предателство към общността, ако в момент на опасност ние не й дадем с готовност нашата подкрепа… Да, това би било истинска измяна, престъпление спрямо другите, липса на солидарност… Аз не твърдя, че трябва да се откажем от правото си да разискваме решенията, които правителството ще вземе. Но по-късно. След като сме се подчинили.

Жак отново се помъчи да се усмихне.

— А пък аз, виждаш ли, твърдя, че индивидът е свободен да не се съобразява с националните стремежи, в името на които държавите воюват. Аз не признавам на държавата правото да насилва съвестта на хората по каквито и да било съображения… Противно ми е да употребявам постоянно тези гръмки думи, обаче точно това е: в мен съвестта говори по-силно, отколкото всички опортюнистични разсъждения, подобни на твоите. И тя говори по-силно от вашите закони… Единственият начин да попречим на насилието да урежда съдбините на света е да се откажем най-напред самите ние от всяко насилие! Считам, че отказът да убиваш е признак на духовна издигнатост, която трябва да се уважава. Ако вашите закони и вашите съдии не я уважават, толкова по-зле за тях. Рано или късно ще трябва да дадат сметка…

— Добре, така да бъде… — прекъсна го Антоан, раздразнен, че разговорът отново се отклонява към общи разсъждения. Той скръсти ръце и попита: — Но практически какво ще стане?

Той пристъпи към брат си и в спонтанен изблик на чувство — нещо, което рядко се случваше между тях — обгърна нежно раменете му.

— Отговори ми, моето момче… Утре мобилизират: какво ще правиш?

Жак се освободи спокойно, но твърдо.

— Ще продължа да се боря срещу войната. Докрай. С всички средства! С всички… Включително, ако е необходимо, и чрез революционен саботаж. — Той неволно бе снишил глас. После замълча потиснато. — Казвам това… но сам не зная — поде той след кратка пауза. — Едно обаче е сигурно, Антоан, абсолютно сигурно: аз няма да стана войник! Никога!

Той направи усилие да се усмихне за последен път, кимна бегло за сбогом и тръгна към вратата. Брат му не се опита да го задържи.

LXII

Жак завари Жени в къщи сама, облечена, готова за излизане, с посърнало лице в състояние на трескаво възбуждение. Тя нямаше писмо нито от майка си, нито от Даниел. Правеше най-различни догадки. Новините във вестниците я бяха ужасили. На всичко отгоре Жак бе закъснял. Преследвана от мисълта за полицаите в Монруж, тя бе решила, че му се е случило нещо лошо. Хвърли се в прегръдките му, без да каже нито дума.

— Опитах се да се осведомя — каза той — за положението на чужденците в Австрия… Няма никакъв смисъл да се мамим — там е обявено военно положение. Сигурно германските поданици все още могат да се приберат; може би италианските също, макар че отношенията между Италия и Австрия са доста обтегнати… Но французите, англичаните и русите!… Ако майка ви не е напуснала Виена преди няколко дена — а в такъв случай тя би била вече тук, — сигурно ще е твърде късно… Вероятно има пречки за заминаването й…

— Пречки ли? Как? Задържана в затвора ли?

— О, не! Просто може да не са й разрешили да вземе влака… За седмица или две, докато се уясни положението, докато се уредят международните отношения.

Жени не отговори нищо. Присъствието на Жак бе достатъчно, за да я освободи от мъчителните представи — плод на въображението й. Тя се притисна до него, отдавайки се без задръжки на дългата целувка, която чакаше от предния ден. Най-после се отдръпна, за да пошушне:

— Не искам да оставам сама, Жак… Вземете ме със себе си… Не искам вече да се разделям с вас.

Тръгнаха пеш към Люксембургската градина.

— Ще вземем трамвай от площад Медичи — рече той.

Голямата градина беше почти безлюдна — нещо необикновено през този час на деня. Вятърът леко полъхваше и шумеше от време на време във върхарите на дърветата. Тежката миризма на невените се издигаше от цветните лехи. Усамотени на една пейка до цветята, мъж и жена — така притиснати един до друг, че лицата им не се виждаха — сякаш изпълваха пространството с любовен трепет.

Отвъд желязната ограда ги чакаше градът, трескавият град, изтръпнал под заплахата. Неговият шум сякаш беше ехо на страшните новини, които в този прекрасен летен следобед се разменяха от единия край на Европа до другия.

За два дни опустелият през лятото Париж се бе внезапно изпълнил с хора. Вестникопродавците пресичаха площада, крещейки имената на извънредните издания. Докато Жак и Жени чакаха трамвая, автобусът, който отиваше за гарата, мина пред тях — пълен с родители, деца и слугини; на покрива между натрупаните багажи се виждаха детска количка, мрежа за скариди и чадър.

— Упорити хора, предизвикват съдбата — пошепна Жак.

По улица Суфло, по булевард Сен-Мишел, по улица Медичи цареше непрекъснато оживление. Обаче това не беше трудовият Париж на делничните дни, нито Париж, който се разхожда безцелно на слънце неделен ден, а разтревожен мравуняк. Всички пешеходци вървяха бързо, сякаш имаха важна работа, но разсеяният им вид, колебанието им дали да завият наляво или надясно показваха, че повечето от тях не отиваха никъде. Те не можеха да останат сами със себе си и със света, затова бяха напуснали жилищата си, работата си с единствената цел да избягат навън и да потопят макар за малко гнетящото душата ви бреме в човешкия поток, който влечеше хиляди братски сърца, свити от същата тревога.

 

 

Цял следобед, мълчалива и неотлъчна като сянка, Жени бе следвала Жак от Латинския квартал до Батиньол, от Гласиер до Бастилията, от кея Берси до Шато д’О. Навсякъде чуваха все същите новини, все същите коментари, същото негодувание; и навсякъде виждаха вече само отпуснати рамене, само примирение.

От време на време, когато оставаха сами, Жени най-естествено говореше за себе си и за времето: „Сбърках, че взех воала си… Да минем от другата страна на улицата, за да видим онзи цветарски магазин… Голямата горещина мина, чувствувате ли? Може вече да се диша…“ Тези наивни фрази, които изведнъж поставяха на същата плоскост витрината на цветарския магазин, малко дразнеха Жак. Тогава той й хвърляше безразличен и тъжен поглед, чийто мрачен блясък я плашеше малко. А понякога разнежен, той извиваше глава настрана и се питаше: „Имам ли право да я замесвам във всичко това?“

В коридорите на Общата конфедерация той забеляза любопитния и строг поглед, който един случайно срещнат другар впери в Жени. Изведнъж я видя такава, каквато беше, застанала между работници на прашната площадка на стълбището с нейния прилепнал костюм, с черния й воал и с онова неопределимо нещо в стойката и в израза на лицето, което носеше следата, отпечатъка на цялата й среда. Изпита стеснение и я изведе навън.

Удари седем часът. Те тръгнаха по булевардите и достигнаха до квартала около Борсата. Жени беше уморена. Жизнената сила, която се излъчваше от Жак и която я подчиняваше, бе изчерпала силите й. Тя си спомняше, че още някога в Мезон-Лафит бе изпитвала в негово присъствие същото усещане на умора, на изтощение сигурно последица на постоянно напрежение, което той сякаш изискваше от другите, което почти й налагаше с гласа си, със завладяващия си поглед, с бързите скокове на мисълта си.

Когато приближиха до редакцията на „Юманите“, Кадиьо тичешком се размина с тях.

— Свършено е! — извика той. — Германия мобилизира! Русия постигна целта си!

Жак трепна. Но Кадиьо беше вече далеч.

— Трябва да разберем какво става. Чакайте ме тук. — Той не се решаваше да заведе Жени в редакцията на вестника.

Тя премина улицата и започна да се разхожда по тротоара. Подобно на пчели в кошер хората непрекъснато влизаха и излизаха от сградата, в която бе изчезнал Жак.

След половин час той се върна. Лицето му бе развълнувано.

— Вече е официално. Новината идва от Германия. Видях Грусие, Самба, Вайан, Ренодел. Всички са горе и чакат по-подробни съобщения. Кадиьо и Марк Льовоар сноват между Ке д’Орсе и редакцията… Поради разширяването на руските военни приготовления Германия започва мобилизация… Истинска мобилизация ли е това? Жорес твърди, че не. Германците го нападат. „Kriegsgefahr-zustand“. Изглежда, че този случай е предвиден в тяхната конституция. Жорес с речник в ръка дава буквалния превод: „Положение на опасност от война… положение на заплаха от война…“ Шефа е чудесен — отказва да се поддаде на отчаяние! Той е още под впечатлението на увереността, с която се върна от Брюксел, от разговорите си с Хаазе и германските социалисти. Постоянно повтаря: „Докато те са с нас, нищо още не е загубено!“

Жак беше хванал Жени под ръка и я водеше напред с бърза крачка, без да мисли къде отиват. Обиколиха няколко пъти квартала.

— Какво ще прави Франция? — запита Жени.

— Изглежда, че министерският съвет се е събрал по спешност в четири часа. В комюникето се признава, че са били разгледани „мерките, необходими за защита на нашите граници“. Агенция „Хавас“ съобщава тази вечер, че нашите прикриващи части са заели предните си позиции; но, от друга страна, казват, че за да не се дава повод за сблъсквания, генералният щаб възнамерявал да остави една неокупирана зона от няколко километра по цялата граница… Германският посланик в този момент има среща с Вивиани… Гало, който познава положението в Германия, е много песимистично настроен. Казва, че не трябва да си правим илюзии върху тази формулировка. „Kriegsgefahr-zustand“ — това било само средство да се прикрие мобилизацията преди издаването на официалния декрет… Във всеки случай в този момент Германия е вече във военно положение, което значи, че на печата е сложен намордник, че сега вече всички манифестации срещу войната стават невъзможни там… И това за мене е най-сериозното нещо: спасението може да дойде само от масов бунт… Стефани, напротив, подобно на Жорес, упорствува в своя оптимизъм. И двамата казват, че щом кайзерът, вместо да заповяда мобилизация, предпочита тази предварителна мярка, той очевидно се мъчи да спаси мира. В края на краищата това тълкуване е допустимо. Така Германия оставя на петербургското правителство последна възможност да направи крачка към примирение и може би да се откаже от мобилизация. Изглежда, че от вчера кайзерът и царят непрекъснато си разменят лични телеграми… Е момента, когато се разделих със Стефани, тъкмо бяха повикали Жорес на телефона от Брюксел; като че ли всички се надяваха да получат някакво важно съобщение… Не останах да чуя за какво става дума, защото исках да разбера какво правите вие…

— Не се грижете за мене — каза живо Жени. — Върнете се пак горе, аз ще ви чакам.

— Тук? Да стоите права на улицата! Не!… Елате поне да седнете в кафене „Прогрес“.

Те тръгнаха бързо към улица Сантие.

— Добър ден — обади се един глух глас.

Жени се обърна и забеляза един стар разрошен Христос в черна печатарска престилка, която падаше на дипли. Беше Мурлан.

— Германия мобилизира — му каза веднага Жак.

— Пфу! Знам… Говореше се!… — Той плю настрана. — Нищо не може да се направи… Нищо не може да се направи, както винаги!… И за дълго още няма да може нищо да се направи! Всичко трябва да бъде разрушено. Цялата наша цивилизация трябва да изчезне, за да може да се изгради нещо прилично!

И тримата замълчаха.

— В „Прогрес“ ли отивахте? — попита Мурлан. — И аз отивам там.

Те направиха няколко крачки, без да си разменят дума.

— Ти помисли ли за това, което ти казах тази сутрин? Няма ли да си обираш крушите? — поде старият печатар.

— Не още.

— Твоя воля… — Той се поколеба. — Тъкмо идвам от федерацията… — После хвърли изпитателен поглед към младото момиче и загледа Жак настойчиво за миг. — Имам да ти кажа две думи.

— Говорете — каза Жак. Той улови Жени под ръка и добави: — Говорете свободно като между приятели.

— Добре — рече Мурлан. Той опря двата си мазолести пръста до рамото на Жак и сниши глас: — От сериозен източник научих — министърът на войната днес е подписал заповед за арестуването на всички заподозрени, които са в „Списък Б“.

— О?… — възкликна Жак.

Старият работник поклати утвърдително глава и процеди през зъби:

— За сведение на заинтересуваните!

Той забеляза, че Жени бе побледняла и го гледаше с ужас. Усмихна й се.

— Спокойствие, хубаво дете… Това не значи, че ще ни изправят до стената за разстрел още тази вечер… Но заповедта е дадена за всеки случай в деня, когато решат да ни окошарят, за да могат напълно безнаказано да организират голямата тупаница, просто ще дадат заповед на специални бригади… Агентите им вече работят из предградията. Правили са, изглежда, обиск в „Драпо Руж“ и в „Ла Лют“. Без малко не са спипали Исакович тази сутрин при една полицейска хайка в Пюто. Фюзе са го вече прибрали; обвиняват го, че е автор на „Кървави ръце“, нали знаеш, афиша срещу генералния щаб… Напечено ще стане, деца мои, трябва да очакваме това.

Те влязоха в кафенето. Жак настани момичето в долния салон, където нямаше почти никого.

— Пийнете нещо с нас — предложи Жак на печатаря.

— Не — отвърна Мурлан, като посочи с ръка към тавана, — ще се кача за малко горе, да видя какъв вятър вее… Колко ли глупости са се казали там от тази сутрин насам! До скоро виждане! — Той стисна ръката на Жак и пошепна още веднъж: — Слушай мене, хлапако: обирай си крушите!

Преди да се отдалечи, той обгърна двамата млади хора с неочаквана добродушна и приятелска усмивка. Те чуха как малката вита стълба заскърца под кънтящите му стъпки.

— Къде ще спите нощес? — запита Жени разтревожена. — Нали не в онзи хотел, който полицаите си записаха вчера?

— О — отговори той небрежно, — дори не съм сигурен, че са ми направили честта да ме сложат в черния списък… — Но виждайки тревожния й поглед, той добави: — Впрочем бъдете спокойна, нямам никакво намерение да се върна в хотел „Лиебер“. Още тази сутрин си оставих чантата при Мурлан. Колкото до компрометиращите книжа, те са в пакета, който оставих у вас.

— Да — каза тя, като го гледаше. — У нас в къщи не рискувате нищо.

Той беше останал прав. Поръча един чай, но няма търпение да дочака келнера да го донесе.

— Добре ли се чувствувате?… Аз ще се върна в редакцията на „Юманите“… Не мърдайте оттук.

— Ще се върнете, нали? — попита тя със задушен от тревога глас. Изведнъж я бе обхванал страх. Сведе очи, за да не може той да види отчаянието й. Почувствува как Жак сложи ръката си върху нейната. Този ням укор я накара да се зачерви. — Аз се шегувах… Вървете!… Не се безпокойте за мене.

Когато остана сама, Жени изпи няколко глътки от чая, който й донесоха; той беше горчив и миришеше на лайкучка. После отмести чашата настрана и се облегна на хладната мраморна плоча.

През широко отворената врата заедно с уличните шумове влизаше ослепителна светлина, която блестеше по огледалата, по стъклените етажерки, по медния перваз и махагоновата облицовка на бара. Осветен от отраженията, съдържателят плакнеше шишета на умивалника; чуваше се бълбукане на вода като от извор. По масите бяха разхвърляни вестници. Жени гледаше наоколо си, без да мисли за нищо. Времето минаваше. Детски кошмари, мрачни мисли, внезапни страхове блуждаеха като призраци в уморения й мозък. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху една сива котка, свита на кълбо на канапето до нея. Спеше ли котката? Очите й бяха затворени, но ушите й мърдаха. Имаше вид, като че ли се мъчи да заспи. Дали и тя изпитваше смътния страх, който се носеше във въздуха? Прегънатите й лапички бяха грациозно отпуснати, но все пак тази поза изглеждаше престорена. Спеше ли, или се преструваше? Кого искаше да измами? Може би сама себе си? Почваше да се здрачава. От време на време мъже, главно работници, идваха, разменяха със съдържателя заговорнически погледи, преминаваха салона и се изкачваха на мецанина. Щом се отвореше горната врата, вълна от шумни спорове се смесваше за миг с глъчката, която идеше от улицата.

— Ето ме!

Жени трепна. Не бе видяла кога е влязъл Жак.

Той седна до нея. Челото му бе оросено с капки пот. С рязко движение на главата отметна кичура си назад и започна да си бърше лицето.

— Добра, много добра новина сред целия този хаос! — каза Жак полугласно. — Телефонният разговор бил, за да се предаде — през Брюксел — едно съобщение на германските социалдемократи. Те не се отказват от борбата. Напротив. Жорес е прав: тези хора са наши братя и няма да отстъпят! Там те изживяват същите страхове като нас. И те повече от всякога държат да имат постоянен допир с нас, за да можем да действуваме съгласувано. Но с обявяването на военно положение в Германия връзките помежду ни ще станат много трудни. Затова са изпратили през Белгия един делегат, Херман Мюлер, който трябва утре да пристигне тук и който очевидно е снабден с широки пълномощия. Смята се, че идва да се разбере с френските социалисти за незабавна акция от голям мащаб срещу силите на войната. Разбирате ли? В редакцията всички градят надежди върху тази неочаквана мисия, тази върховна среща, която ще стане утре между Мюлер и Жорес, среща между френския и германския пролетариат… Те двамата несъмнено ще вземат съдбоносни решения! Според Стефани, отнася се направо за организирането в двете страни на масов бунт на работническата класа. Крайно време беше! Но никога не е прекалено късно. Още можем да успеем чрез обща стачка!

Той говореше бързо, с отривист глас и Жени почувствува как и нея я обхваща същото трескаво състояние.

— Шефа е решил да публикува утре страшна статия… Нещо като: „Аз обвинявам“ на Зола!

По смътно въпросителния й поглед той долови, че това сравнение — то впрочем не беше на Жак, а на Пажес, секретаря на Гало — не събужда никаква ясна представа в ума на Жени. Няколко секунди той остро чувствуваше колко много неща още я разделят от него.

— Сега ли говорихте с Жорес? — запита тя наивно.

— Не, днес не съм говорил. Но бях на стълбата с Пажес в момента, когато Жорес излизаше от редакцията. Както винаги беше заобиколен от група приятели. Чух го как им каза: „Ще напиша всичко това в утрешната си статия, ще видите! Ще изоблича всички отговорни! Този път ще кажа всичко, което знам!“ И, бога ми, стори ми се, че се смееше, този дяволски човек! Да, действително се смееше. Той има особен смях, смях на добродушен гигант, ободрителен смях… След това каза: „Но най-напред да отидем да вечеряме. В най-близкия ресторант, а? При Албер…“

Тя слушаше със съсредоточен поглед и мълчеше.

— Интересно ли ще ви бъде да го видите отблизо? — поде той. — Елате да хапнем нещо в „Кроасан“. Ще ви го покажа… Гладен съм. Пък нали и ние също имаме право да вечеряме!

LXIII

Минаваше девет и половина. Повечето от клиентите бяха напуснали ресторанта. Жак и Жени седнаха вдясно от вратата, където имаше малко хора.

Вляво от входа, откъм улица Монмартр, Жорес и приятелите му бяха седнали на дълга маса, образувана от няколко съединени малки маси.

— Виждате ли го? — попита Жак. — На канапето, там в средата, с гръб към прозореца. Вижте, сега се обръща, за да каже нещо на Албер, съдържателя.

— Той не изглежда много разтревожен — прошепна Жени с изненадан тон, който възхити Жак; той хвана лакътя й и го стисна леко.

— Познавате ли другите?

— Да. Този, който е отдясно на Жорес, е Филип Ландриьо. Отляво, пълният, е Ренодел. Срещу Ренодел е Дюбрьой. А до Дюбрьой е Жан Ланге.

— А жената?

— Мисля, че е госпожа Поасон, жената на онзи, който е срещу Ландриьо. А до нея е Амеде Дюноа. Срещу нея са двамата братя Рену. А този, който тъкмо идва сега, правият до масата, е приятел на Мигуел Алмерейда, сътрудник на „Боне руж“… Забравих му името…

Внезапно нещо изпращя, сякаш се пукна автомобилна гума, и почти веднага се чу втори гърмеж, придружен от трясък на разбити стъкла. В дъното на салона едно огледало бе разбито на парчета.

Настъпи моментно смайване, последвано от заглушителна глъчка. Целият салон, прав, се бе обърнал към разбитото огледало:

— Стреляха в огледалото!

— Кой?

— Къде?

— От улицата!

Двама келнери изтичаха към вратата и изскочиха навън, откъдето се чуваха викове.

Жак се бе изправил инстинктивно. Протегнал ръка да защити Жени, той търсеше с очи Жорес. Зърна го за момент: приятелите на Шефа бяха станали прави; само той съвсем спокоен продължаваше да седи на мястото си. Жак видя как Жорес бавно се наведе, за да вдигне нещо от земята, а след това не се виждаше вече.

В този миг госпожа Албер, жената на съдържателя, мина тичешком пред масата на Жак, викайки:

— Стреляха върху господин Жорес!

— Стойте тук! — пошепна Жак, като натисна с ръка рамото на Жени и я накара да седне.

Той изтича към масата на Шефа, откъдето се чуваха задъхани гласове:

— Бързо лекар!

— Полиция!

Кръг от ръкомахащи хора бе обградил приятелите на Жорес и не му позволяваше да се приближи. Той започна да се блъска с лакти, обиколи масата и успя да се промъкне до ъгъла на салона. Полускрито от гърба на Ренодел, който се навеждаше, едно тяло бе проснато на тапицираното с изкуствена кожа канапе. Ренодел се изправи, за да хвърли на масата изцапана с кръв кърпа. Тогава Жак зърна лицето на Жорес, челото му, брадата, полуотворената уста. Трябва да беше припаднал. Беше блед, със затворени очи.

Един от вечерящите в ресторанта — сигурно лекар — се промъкна през навалицата. Той без колебание разкъса връзката, отвори яката, хвана ръката, която висеше, и опипа пулса.

Няколко гласа се издигнаха над глъчката.

— Тишина!… Ш-шт!…

Погледите на всички бяха впити в този непознат, който държеше китката на Жорес. Той мълчеше. Беше се навел ниско, но вдигнатото му към корниза лице имаше израз на ясновидец; примигваше с очи. Без да промени позата си, без да погледне някого, той бавно поклати глава.

Вълни от любопитни навлизаха от улицата и изпълваха кафенето.

Гласът на господин Албер прокънтя:

— Затворете вратата! Затворете прозорците! Спуснете ролетките!

Един тласък на тълпата накара Жак да отстъпи до средата на салона. Приятелите на Жорес бяха вдигнали тялото и внимателно го носеха, за да го поставят върху две маси, набързо преместени една до друга. Жак се мъчеше да го види. Но навалицата около ранения ставаше все по-гъста. Той можеше да различи само едно ъгълче от бялата мраморна плоча на масата и две щръкнали подметки, огромни и прашни.

— Направете път на доктора!

Андре Рену бе успял да доведе лекар. Двамата мъже се врязаха в тълпата, която след като им отвори път, отново се затвори зад тях като някаква еластична маса. Наоколо шушнеха: „Докторът! Докторът…“ Измина цяла минута. Възцарило се бе тревожно мълчание. После сякаш тръпка премина през всички наведени тилове. Жак видя, че хората започнаха да свалят шапки. Глухо повтаряни, две думи минаваха от уста на уста:

— Мъртъв е… Мъртъв е…

С очи, пълни със сълзи, Жак се обърна да потърси Жени. Тя стоеше права, чакайки само знак, за да изтича към него. Промъкна се до Жак и се вкопчи в ръката му, без да промълви нито дума.

Група стражари нахълтаха в ресторанта и започнаха да изпразват салона. Жак и Жени, притиснати един до друг, попаднаха във водовъртежа; блъскани и мачкани от тълпата, те бяха изтикани към вратата.

В момента, когато прекрачваха прага на ресторанта, един мъж, който преговаряше със стражарите, успя да влезе в кафенето. Жак го познаваше — беше Анри Фабр, социалист, приятел на Жорес. Той беше мъртво блед и шепнеше:

— Къде е той? Пренесоха ли го в някоя клиника?

Никой не посмя да отговори. Една ръка посочи плахо към дъното на залата. Тогава Фабр се обърна. В средата на опразнения салон лампите хвърляха ярка светлина върху купчина черни дрехи, проснати на мраморните маси подобно на труп в морга.

 

 

Навън полицията бе образувала кордон и се мъчише да разпръсне хората, които се тълпяха пред сградата и заприщваха кръстопътя.

Жак видя Жумлен и Раб: те се разправяха с полицаите. Теглейки Жени, която се бе заловила за него, той успя да отиде при тях. И двамата идваха от редакцията на вестника и не бяха видели нищо, но те именно му казаха, че убиецът стрелял от улицата в упор през отворения прозорец и че след кратко преследване минувачите го заловили.

— Кой е той? Къде е?

— В комисарията на улица Дю Май.

— Елате — каза Жак и поведе Жени.

Пред полицейския участък се бяха струпали хора. Жак напразно показа журналистическата си карта — не пущаха никого.

Тъкмо щяха да си отидат, когато Кадиьо, гологлав, излезе от участъка тичешком. Жак го дръпна за ръкава, Кадиьо се обърна, но не го позна, макар че преди малко бе говорил с него пред редакцията на „Юманите“; след това го погледна за миг със слисани очи и най-после пошепна:

— Вие ли сте, Тибо?… Ето първата пролята кръв… първата жертва… Чий ред идва сега?

— Кой е убиецът? — попита Жак.

— Никому неизвестен. Нарича се Вилен. Видях го. Младеж, може би двадесет и пет годишен.

— Но защо именно Жорес? Защо?

— Сигурно някой патриот! Луд…

Той успя да се изтръгне от Жак и се затича отново.

— Да се върнем там — каза Жак.

Увиснала на ръката му, мълчалива и вцепенена, Жени се мъчеше да върви редом с него.

Той се наведе към нея.

— Вие сте уморена… Да ви оставя ли някъде, на някое спокойно място? Ще дойда да ви взема…

Тя бе съсипана от вълнение и умора, но мисълта, че могат да се разделят в подобен момент, й бе непоносима. Без да отговори, Жени се притисна още по-силно към него. Той не настоя; топлината на тялото й, която усещаше до себе си, му помагаше да се бори срещу отчаянието; и той също никак не желаеше да остане сам.

Нощта беше тежка. Асфалтът миришеше на лошо. Около улица Монмартр беше почерняло от народ. Движението беше прекъснато. Гроздове от хора бяха нависнали по прозорците. Непознати си съобщаваха един другиму новината: „Жорес убит!“

Полицейският кордон бе успял да разчисти почти напълно улицата пред „Кроасан“ и се мъчеше да държи на разстояние човешката вълна, която нахлуваше от булевардите, където новината се бе разпространила със светкавична бързина.

Когато Жак и Жени пристигнаха на кръстопътя, отряд от конни жандармеристи излезе от улица Сен-Марк. Ескадронът разчисти най-напред началото на улица Виктоар до Борсата. След това се разгъна в средата на площада и кавалеристите започнаха да разиграват конете си, докато най-сетне отблъснаха любопитните до самите стени на къщите. Възползувайки се от безредицата — изплашените хора бягаха към страничните улици, — Жак и Жени можаха да се промъкнат до първата редица. Погледите им бяха впити във фасадата на тъмното кафене, чиито железни ролетки бяха спуснати. Когато пазената от стражарите врата се открехнеше, за да влязат или излязат полицейски чиновници, те зърваха за миг силно осветения салон.

Две таксита и няколко официални лимузини преминаха едни след други през кордона. Лейтенантът, който следеше за реда, отдаваше чест на слизащите от колите; пристигналите бързо изчезваха в кафенето и вратата веднага се затваряше след тях. Осведомените хора шепнеха имена:

— Директорът на полицията… доктор Пол… префектът на Сена… прокурорът на републиката…

Най-после по улица Виктоар се показа санитарна кола, теглена от малко конче, чието ясно звънче дрънкаше непрекъснато. Глъчката стихна малко. Стражарите доведоха колата пред входа на „Кроасан“. Четирима санитари скочиха на земята и влязоха в ресторанта, оставяйки отворена задната врата на колата.

Минаха десет минути.

Раздразнената тълпа тъпчеше на място.

— Какво се пипкат още вътре!

— Ами нали трябва да направят протоколи!

Изведнъж Жак почувствува как пръстите на Жени се впиха в ръката му. Двете крила на вратата се отвориха. Всички замлъкнаха. Господин Албер излезе на тротоара. Вътрешността на кафенето се виждаше ясно осветена като параклис и гъмжаща от черни полицейски униформи. Стражарите се отдръпнаха и направиха шпалир, за да отворят път на носилката. Върху нея бе метната бяла покривка. Четирима гологлави мъже го носеха. Жак различи познатите му силуети: Ренодел, Лонге, Компер-Морел, Тео Брьотеп.

Мигновено всички на площада свалиха шапки. „Смърт на убиеца!“ — разнесе се плах вик от прозореца на една сграда и замря в нощта.

Бе станало тъй тихо, че се долавяха стъпките на носачите. Бялата носилка бавно премина прага, тротоара, залюля се за миг и изведнъж изчезна в зеещия отвор на колата. Двама мъже веднага се качиха след нея. Един стражар скочи на капрата. Ясно се чу шумът на затварящата се врата. Тогава точно, когато конят тръгваше, и колата, заградена от отделение стражари на велосипеди, се отправи към Борсата, глух и бурен рев най-после внезапно се изтръгна от хилядите угнетени гърди, издигайки се едновременно от всички страни на площада, и заглуши тънкия глас на звънчето:

— Да живее Жорес!… Да живее Жорес!… Да живее Жорес!…

 

 

— Да се опитаме сега да отидем до „Юманите“ — пошушна Жак.

Но около тях тълпата сякаш бе пуснала корени. Очите на всички бяха приковани към тайнствената тъмна сграда, пазена от полицията.

— Жорес е мъртъв?… — промълви Жак. След малко повтори: — Жорес е мъртъв?… Просто не мога да повярвам… И главно не мога да си представя, не мога да измеря последиците…

Малко по малко плътно сбитите редици се отпуснаха и стана възможно да преминат през тълпата.

— Елате.

Как да достигнат до улица Кроасан? Безсмислено бе да се опитват да преминат през кордона, който пазеше кръстопътя, нито пък да излязат на големите булеварди през улица Монмартр.

— Да заобиколим — предложи Жак. — По улица Федо и оттам през пасажа Вивиен.

Едва излязоха на пасажа и тръгнаха в тълпата по булевард Монмартр, когато неудържим тласък ги изблъска и ги увлече със себе си.

Бяха попаднали сред една манифестация. Колона от млади патриоти, размахващи знамена и пеещи с пълно гърло „Марсилезата“, се спущаха от булевард Поасониер като река, изпълваха цялата ширина на улицата и изтласкваха всичко пред себе си.

— Долу Германия?… Смърт на кайзера?… Към Берлин?…

Жени, повдигната от навалицата, почувствува, че губи равновесие. Стори й се, че ще я откъснат от Жак и ще я стъпчат; нададе ужасен вик. Но той я бе обгърнал с ръка през кръста и я притискаше здраво до себе си. Успя да я доведе, като ту я буташе, ту я носеше, до свода на една пътна врата, която се оказа затворена. Ослепена от праха, който вдигаше тъпчещото човешко стадо, оглушала от кресливите викове и песните, ужасена от тези ревящи хора, чиито обезумели погледи докосваха лицето й, тя забеляза почти до себе си медната дръжка на вратата. Събирайки всичката енергия, която й бе останала, тя на прави внезапно усилие, протегна ръка и се залови за тази дръжка като за спасителна опора. И действително беше време — тя чувствуваше, че ще припадне. Затвори очи, но сгърчените й пръсти не изпущаха медната дръжка. Чуваше до ухото си задъхания глас на Жак, който й повтаряше:

— Дръжте се здраво… Не се страхувайте… Аз съм при вас…

Минаха няколко минути. Най-после й се стори, че глъчката се отдалечава. Тя отвори очи и видя Жак, който й се усмихваше. Човешкото море продължаваше да тече покрай тях, но не така бързо и на отделни вълни; не се чуваха викове — очевидно бяха любопитни хора, а не манифестанти. Жени цяла трепереше и още не можеше да си поеме дъх.

— Смелост — прошепна й Жак. — Нали виждате, свърши се…

Тя прекара ръка по челото си, намести шапката си и забеляза, че воалът й е скъсан.

„Какво ще кажа на мама?“ — помисли си Жени смаяна.

— Да се опитаме да излезем оттук — рече Жак. — Съвзехте ли се? Можете ли да ходите?

Явно най-добре беше да вървят с течението, докато успеят да се измъкнат по някоя странична улица. След кратък миг на неволно раздразнение той се бе отказал да я заведе до „Юманите“; тази вечер чувствуваше ново задължение — едно крехко, безкрайно скъпо същество му беше поверено. Разбираше, че нервите на Жени едва издържат и единствената му грижа бе да я заведе до авеню Дьо л’Обсерватоар. Тя се бе отпуснала на ръката на Жак и го оставяше да я поддържа и води. Вече не се опитваше да се покаже храбра и не повтаряше: „Не се грижете за мене.“ Напротив, облегнала се бе с цялата си тежест върху му и нейната безпомощност показваше въпреки волята й до каква степен бяха изчерпани силите й.

Едва пристъпвайки, те достигнаха до площада пред Борсата, без да срещнат такси. Тротоарите и платното на улицата бяха пълни с хора. Като че ли цял Париж бе излязъл навън. По кината новината за убийството на Жорес се появи на екрана посред филма и навсякъде представлението бе прекъснато сред обща тревога. Всички, които ги задминаваха, говореха високо за едно и също нещо. От време на време Жак долавяше откъси от разговори: „Северната и Източната гара са заети от войската от тази вечер…“, „Какво чакат? Защо мобилизацията не е още…“, „Щом сме достигнали дотам, какво! Трябва да стане чудо, за да…“, „Аз телеграфирах на Шарлоо да се върне утре с децата…“, Казах й: „Госпожо, ако и вие имахте син на двадесет и две години, може би нямаше да говорите така?…“.

Вестникарите се промъкваха сред навалицата.

— Убийството на Жорес!

На площада пред Борсата нямаше никаква кола.

Жак накара Жени да седне на каменния цокъл на желязната ограда. Застанал прав пред нея с наведена глава, той отново прошепна:

— Жорес е мъртъв…

„Кой ще посрещне утре германския делегат? — мислеше си той. — И кой ще ни защищава сега? Жорес беше единственият, който никога не изпадна в отчаяние… Единственият, когото правителството не би могло никога да сплаши и да накара да замълчи… Единственият, който може би беше в състояние да попречи на мобилизацията…“

Забързани хора влизаха в пощата, чиито осветени прозорци хвърляха светлина на тротоара. Той бе идвал тук, за да изпрати телеграма на Даниел онази вечер, когато се бе самоубил баща му, вечерта, когато беше видял отново Жени… Едва преди две седмици!

Накачените по стените на вестникарската будка специални издания на вестниците бяха пълни със заплашителни заглавия: „Цяла Европа на оръжие…“, „С всеки изминат час положението става все по-сериозно…“, „Министрите заседават в Елисейския дворец, за да вземат решения, които се налагат поради предизвикателните действия на Германия…“.

Един пияница, който минаваше на зигзаг пред будката, се обади с дрезгав глас: „Долу войната!“ Жак си даде сметка, че тази вечер за първи път чуваше този вик. Детинско би било да вади някакво заключение от това, но все пак фактът беше поразителен: нито пред смъртните останки на Жорес, нито по булевардите, когато патриотите крещяха: „Към Берлин!“, не се бе чул нито един глас на протест. А по-предния ден викове срещу войната кънтяха спонтанно при всички улични манифестации. От другата страна на площада мина свободно такси. Много хора го викаха, но Жак изтича, скочи на стъпалото и заведе колата при Жени.

Те седнаха един до друг, без да си кажат нито дума. И двамата бяха в едно и също състояние на тревога и отчаяние, потресени, сякаш бяха минали през някакво премеждие. Но колата поне ги отделяше от заобикалящия ги враждебен свят. Жак прегърна Жени, притисна я силно до себе си; въпреки умората той се намираше в някаква своеобразна възбуда, по-силно от всеки друг път изпитваше жажда за живот.

— Жак — пошепна Жени на ухото му, — къде ще пренощувате? — И бързешком, сякаш казваше предварително подготвена фраза, веднага добави: — Елате у дома. Там ще бъдете вън от опасност. Ще си починете на дивана на Даниел.

Той не отговори веднага. Продължаваше да мачка между пръстите си ръката на Жени: ръката й не беше както обикновено кротка и непротивяща се, а пламтяща, нервна и жива, тя сякаш отвръщаше на ласките му.

— Добре — каза той просто.

Малко по-късно, когато бяха вече при долната площадка на стълбището, Жак забеляза, че вървейки зад Жени, той машинално заглушава стъпките си, за да мине пред прозореца на портиерската стая; едва тогава си даде сметка за положението, изведнъж схвана какво доверие и любов му засвидетелствуваше Жени: тя беше сама в Париж и без знанието на госпожа дьо Фонтанен, без знанието на Даниел му предлагаше да прекара нощта при нея… „Жени сигурно изпитва същото смущение — мислеше си той, — смущение, което достига до истинско мъчение.“ Но той се лъжеше: тя действуваше обмислено, считаше, че постъпва добре и не се безпокоеше за нищо. Откакто бяха срещнали полицаите, тя трепереше за Жак. Постоянно се надяваше, че той ще се съгласи да се укрие при нея. И този план, който само преди осем дена би бил немислим за нея, сега така се бе вкоренил в ума й, че тя вече не виждаше колко смел бе той; изпитваше само благодарност към Жак, че така бързо се съгласи.

Щом влязоха в апартамента, тя първо свали шапката и жакета си и се залови за работа. Като че ли вече не чувствуваше умора. Искаше да направи чай, да подреди стаята на брат си, да постави чаршафи и да превърне дивана в легло.

Жак протестираше. Най-после я спря насила, като улови ръцете й.

— Направете ми удоволствието да не се занимавате с тези неща — рече той усмихнато. — Скоро ще стане два часът. В шест часа аз ще изляза. Ще полегна малко, без да се събличам. Впрочем малко вероятно е, че ще мога да заспя.

— Но нека поне да ви донеса завивка — помоли се тя.

Той й помогна да сложат възглавниците и да поставят крушка на нощната лампа.

— А сега трябва да помислите за себе си, да забравите, че съм тук и да спите, да спите… Обещавате ли?

Тя нежно наведе глава.

— Утре сутрин — поде той — ще се измъкна тихичко, за да не ви събудя. Искам да станете много късно, отпочинала. Кой знае какво ни чака утре?… Ще се върна следобед, за да ви донеса новини.

Тя отново кимна покорно.

— Лека нощ — каза Жак.

Застанал прав в тази стая, която бе свързана за него с толкова светли спомени, Жак целомъдрено прегърна младото момиче. Гърдите им се допираха. Той я притегли по-близо до себе си и тя загуби равновесие; колената им се срещнаха. И двамата бяха обхванати от едно и също смущение, но само той разбираше какво означава то.

— Притиснете ме — пошепна тя. — Притиснете ме здраво… — Тя бе обгърнала с ръце врата на Жак и го целуваше с внезапна страст, с някакво опиянение. Нейната невинност й даваше смелост и тя се показваше по-неблагоразумна от него. Накара го да отстъпи крачка назад, до самото легло. И двамата паднаха върху него прегърнати.

— Притиснете ме силно — повтаряше тя. — По-силно… Още по-силно… — И за да не види Жак вълнението й, Жени протегна ръка към масата и изгаси лампата.

Той се мъчеше да се овладее, но вече знаеше, че Жени няма да се върне в стаята си, че те няма да се разделят тази нощ… „И ние също… — внезапно проблесна в съзнанието му — и ние като всички…“ Чувство, подобно на досада, някакво отчаяние и страх се примесваха в желанието му. Задъхан, обхванат от някакво замайване, което вече не можеше да превъзмогне, той я прегърна мълчаливо в тъмнината.

Внезапен гърч го скова и прекъсна дъха му… Но след малко тялото му се отпусна и дишането му стана спокойно. Когато отново дойде на себе си, той изпитваше някакво чувство на освобождение, примесено с малко срам и горчив вкус на тъга и самота.

Забравила всичко, разтопена от нежност, Жени продължаваше да се гуши в прегръдките му. В главата и почти нямаше мисъл. Единственото й желание бе този прекрасен миг да не свърши никога. Притиснала буза до дрехата му, тя слушаше като някакво чудо ударите на сърцето му, тъй близко до нейното. През отворения прозорец млечна светлина — дали беше от месеца, или вече се зазоряваше? — заливаше стаята с някаква прозрачна мъглявина, в която стените, мебелите и всички твърди и плътни неща изведнъж като че ли бяха станали прозрачни. Да заспи… Сънят в прегръдките му бе като сладка награда след драматичните часове, които бяха изживели заедно.

Жак заспа пръв. Жени чу как с последната целувка той промълви няколко неразбираеми думи. После, борейки се още за минута с умората си, за да продължи колкото се може по-дълго щастието си, тя почувствува с неизказано вълнение как той заспива до нея. Когато, плътно притисната до него, и тя на свой ред потъваше в сън, цялото й същество се изпълни с прекрасното усещане, че се отдава повече на него, отколкото на съня.

LXIV

Жак се събуди преди нея. Докато бавно се възвръщаше към действителността, той съзерцава възхитено няколко минути огряното от утринна светлина нежно младо лице, по което едва личаха следите от вълненията и умората. Смекчените устни сякаш се готвеха да се усмихнат. Прозрачната сянка на клепките падаше като акварелно петно върху розовината на матовата гладка кожа. Жак едва се въздържа да не прилепи устни върху нея. Внимателно се плъзна до ръба на дивана и успя да стане, без тя да трепне.

Застанал прав, той зърна в огледалото измачканите дрехи, пръстения цвят на лицето си и разрошената си коса. Мисълта, че младото момиче може да го види така, го накара бързешком да отиде до вратата. Но преди да излезе, той избра няколко цъфнали грахчета от вазата, която бе на камината, и ги сложи за сбогом на мястото, където бе спал. После, стъпвайки на пръсти, излезе от стаята.

Минаваше седем часът. Събота, първи август. Нов месец, летен месец, месецът за летуване. Какво ли ще донесе той? Война? Революция?… Или мир?

Денят обещаваше да бъде прекрасен.

Жак си спомни, че на булевард Монпарнас, близо до кафенето „Клозери де Лила“, имаше баня.

Преди да влезе там, той купи няколко вестника.

Много от тях като „Матен“ и „Журнал“ бяха отпечатани само на един лист. Нима вече правеха икономии като във време на война? Вестниците съдържаха много точни сведения, предназначени за мобилизираните, „в случай че“…

Броят на „Юманите“ бе излязъл както обикновено.

Обграден с широка черна рамка, вестникът бе пълен с подробности около убийството. Жак с учудване прочете трогателното писмо на Поанкаре до вдовицата на Жорес: „… В един час, когато националното единение е по-необходимо от всякога, желая да ви изразя…“ Той знаеше, че в този момент госпожа Жорес беше на път и че приятелите на мъжа й не искаха да разпоредят нищо по погребението, преди да се завърне тя. Следователно писмото е било съобщено веднага на печата от самия Поанкаре. С каква цел?

В едно прочувствено възвание, издадено от името на министерския съвет и подписано от Вивиани, се изтъкваше, че Жорес „в тези трудни дни е поддържал със своя авторитет патриотичните действия на правителството“. Последният пасаж съдържаше прикрита заплаха: „В сериозните часове, които преживява родината, правителството разчита на патриотизма на работническата класа и на цялото население и вярва, че те ще запазят спокойствие и няма да усилват общото възбуждение с агитации, които биха създали безредие в столицата.“ Дали правителството се страхуваше от метежи? В хрониката се споменаваше, че научавайки новината за убийството, господин Малви, министърът на вътрешните работи, напуснал министерския съвет и отишъл в министерството, за да поддържа връзка с полицията.

С единодушие, което подсказваше, че им е била дадена официална инструкция, всички вестници настояваха върху необходимостта от единство и използуваха убийството, за да възхваляват колкото се може повече „примера“, който „великият републиканец“ е дал преди смъртта си „на своята партия“, като е одобрил инициативата на правителството „да вземе необходимите предпазни мерки пред вид на възможността да настъпят страшни събития“. Според тези коментари излизаше, че гласът, който бе замлъкнал вчера, не се бе никога издигал за друго нещо, освен да насърчава националистичната политика на Франция.

Умела и коварна маневра! Веднъж повалили противника, сега беше връх на ловкостта да си присвоят трупа му, да направят от него символ на верноподанически чувства към правителството, да си послужат с него като с оръжие, и то именно срещу обезглавения социализъм. „Дали ще отидат дотам да поискат от парламента да вземе решение за официално, държавно погребение?“ — питаше се Жак отвратен. Той смачка навлажнените от парата на банята вестници на топка, която хвърли далеч от себе си, и изпълнен с ярост, се потопи в хладката вода.

„Трябва да гледаме нещата право в лицето“ — каза си той.

Армията на „родолюбците“ се увеличаваше с такава бързина, че сега борбата изглеждаше невъзможна. Журналисти, професори, писатели и учени, интелектуалци — всички се надпреварваха един през друг да се откажат от независимия си критичен дух, за да проповядват новия кръстоносен поход, да разпалват омраза към наследствения враг, да възхваляват пасивната покорност и да подготвят безсмисленото масово заколение. Дори в левите вестници най-добрите измежду народните водачи, които до вчера още твърдяха с всичкия си авторитет, че чудовищното сблъскване между европейските държави не представлява нищо друго освен разширена на международна почва класова борба, крайна последица на жаждата за печалба, на конкуренцията и на собствеността — дори и те, изглежда, бяха готови да поставят влиянието си в услуга на правителството. От срам неколцина от тях изказваха някакви смотолевени съжаления: „Уви, нашата мечта бе тъй прекрасна!…“ Но всички един по един капитулираха. Всички оправдаваха защитата на родината и насърчаваха вече работниците, които ги следваха, да сътрудничат без угризения на съвестта на делото на смъртта. Тяхното колективно отстъпление внезапно остави свободно поле за действие на онези, които разпространяваха патриотични лъжи; тяхното малодушие рискуваше окончателно да убие сред неуверените маси смътно желание за бунт, което дотогава Жак бе считал за единствена надежда да бъде спасен мирът.

„О — мислеше си той с мъчително чувство на безсилие, — техният удар беше великолепно подготвен… Война може да се води само с фанатизиран народ. Най-напред да мобилизираме съзнанието на хората; мобилизацията на гражданите след това ще бъде просто детска игра!“

В паметта му изплува споменът за някакъв митинг. Кой беше говорил? Жорес или Вандервелд, или някой друг водач, когото жадуващият за вяра народ слушаше прехласнато? Една вечер от трибуната той бе сравнил отделната работа на революционера с количката чакъл, която всяко семейство от крайбрежните села изсипва на брега на морето.

„Вълните налитат — бе извикал той, — вълните разпръсват купчинката като прах. Но от всяка количка остава мъничък куп от тежки камъни, които вълните не отнасят! И дигата бавно се изгражда. И ще дойде неизбежно времето, когато натрупаните камъни ще образуват солиден насип, който ще отблъсне омаломощената вълна, ще образуват нова земя, която бъдещите поколения тържествуващо ще завземат?…“ Благородни метафори, които в онзи ден повдигаха луд възторг сред слушателите.

„Но пред сегашния прилив — помисли си Жак — какво ще остане от всички тези смешни усилия?“

Той изведнъж се засрами от слабостта си. „Не трябва да бъда като другите… Не трябва да се поддавам на отчаянието. Всичко ще стане непоправимо само тогава, когато на свой ред и най-добрите измежду нас се преклонят пред мита за неизбежността на събитията! Ние творим събитията! Трябва да се надяваме, на всяка цена! И да действуваме! Да се борим докрай срещу тревожните внушения, срещу коварната зараза на паниката! Още нищо не е загубено!“

Той се чувствуваше страшно сам. Сам, защото беше верен и чист. Сам, но някак си закрилян от тази вълнуваща изолираност. Колкото и дълбоко да бе отчаянието му, той знаеше, че е прав и че защищава истината. Никога нямаше да се съгласи да се отрече от нея!

 

 

Преди да се върне при Жени, той изтича до редакцията на „Юманите“. Тази сутрин сградата приличаше на дом, в който лежи мъртвец.

Въпреки ранния час хора непрекъснато сновяха по стълбите и в коридорите; по лицата на всички партийни дейци се четеше скръб и обезсърчение. Името на убиеца минаваше от уста на уста: Раул Вилен… Никой не го познаваше. Неуравновесен тип ли беше? Или агент на националистите? Кой го бе подтикнал към това убийство? В участъка той не можел да даде никакво обяснение за постъпката си. Върху лист хартия, намерен в джоба му, бяха написали тайнствени думи: „Отечеството е в опасност, трябва да се действува срещу убийците.“

Както всички редактори на вестника, Стефани бе прекарал нощта прав. Лицето му имаше восъчен цвят. Малките му черни очи премигваха, възпалени от сълзи и безсъница.

Десетина социалисти се бяха струпали в кабинета му. Водеше се оживен спор.

Твърдяха, че фон Шьон, германският посланик, направил невероятна постъпка пред Ке д’Орсе, за да издействува от Франция да остане неутрална и да откаже военно съдействие на Русия. Германия била готова да се задължи да не влиза във война с Франция, ако френското правителство се съгласяло да даде залог за неутралитета си: да разреши на Германия да окупира крепостите Тул и Вердюн, докато трае германската кампания срещу русите.

Някои като Бюро и Раб — малцина впрочем — подхвърлиха, че в края на краищата този пазарлък в последния момент все пак дава възможност на Франция да остане извън конфликта. Съвсем неочаквано обаче повечето започнаха да защищават френско-руския съюз. Младият Жюмлен се разбунтува и тонът му напомни на Жак възмущението на Манюел Роа.

— За първи път в историята Франция ще откаже да зачете подписа си!

Бюро рязко стана.

— Извинявайте! — извика той. — Да не дрънкаме напразно!… Преценете внимателно и последователно фактите. Сравнете датите на мобилизациите! Да оставим дори настрана това, което ние знаем за руските военни приготовления, отдавна започнати тайно и активно и дейно продължавани въпреки усилията на Франция. Нека за миг поговорим само за официалните декрети. Ето, указът на царя беше подписан завчера, в четвъртък следобед, и то въпреки страшното предупреждение на Германия, която предварително и съвършено ясно бе заявила, че руската мобилизация ще означава война. Завчера, четвъртък! А Франц-Йосиф е подписал декрета за мобилизация в петък, малко преди обед. След това, също така вчера, няколко часа по-късно Германия съобщаваше за Kriegsgefahr-zustand, което все пак не е равнозначно на обща мобилизация. Ето ви точната хронология на събитията.

И това не е тайна за никого — продължи той, като измъкна един вестник от джоба си. — Според признанието на един правителствен орган като „Матен“ руската обща мобилизация е предшествувала австрийската обща мобилизация. Фактите са налице! И то много важни! Това ще бъде от първостепенно значение за бъдещите историци. Безспорно Русия трябва да бъде считана за нападателка… И аз също държа — добави той след кратка пауза, като мереше думите си — не по-малко от всеки друг на френската чест. Но считам, че тези констатации дават днес право на Франция да откаже своята помощ на Русия, без никой да може да я обвини, че не е изпълнила задълженията, които е поела. Нещо повече дори. Считам, че отказът да се солидаризира с държавата нападателка би бил последният случай за нашето правителство да докаже блестящо и неопровержимо, че никога не е желало войната!

Настъпи мълчание, сякаш тези думи бяха внезапно възкресили надеждите на всички.

Дори Жюмлен не намери какво да възрази. Но той не обичаше да признава грешките си, затова измести въпроса.

— Задълженията, с които Франция се е обвързала… Но знае ли някой какви са тези задължения? Кой знае точно какви нови ангажименти е поел от името на Франция Поанкаре под влиянието на Изволски през последните две години?

— А какво е отговорил министърът? — запита Жак. — Естествено предложението на фон Шьон е било счетено от външното министерство като уловка, нали? Това е вечният припев на френската дипломация.

— Ако не като уловка — поправи го Кадиьо, който претендираше, че е добре осведомен, — то поне като маскирано предизвикателство, един вид ултиматум.

— С каква цел?

— Ами за да накара Франция да се произнесе веднага! Всички знаят, че планът на германския генерален щаб е да спечели още от началото решителна победа на френския фронт, която да му позволи да се обърне след това към източния фронт. Важно е следователно Германия да може да нападне Франция колкото се може по-скоро. Оттук произлиза и германското желание да накара Франция да влезе във войната, преди да започнат сраженията на руския фронт.

Стефани бе започнал да проявява нетърпение. Неговият звънлив глас рязко прекъсна спора:

— Боже мой, вие всички разсъждавате, като че ли войната е обявена или ей сега ще бъде обявена! И това точно когато съюзът между германските и френските социалисти ще се заякчи по-силно от всякога. Точно когато посещението на Мюлер, който довечера ще бъде между нас, позволява да разчитаме най-после на обща акция, незабавна, решителна акция!

Всички млъкнаха. За миг почувствуваха присъствието на Жорес. Стефани говореше, както би говорил Шефа. При сегашните обстоятелства официалното изпращане в Париж на представител на германската социалдемокрация да сключи въпреки съпротивата на правителството мирен пакт между двата народа не беше ли действително безпрецедентен факт, от който напълно основателно можеше да се очаква всичко?

— Чудесни хора са тия германци! — извика Жюмлен. Без всякакъв преход песимистичните му схващания отстъпиха пред младежката му вяра и това хвърляне от една крайност в друга много добре изразяваше общото объркване.

Появяването на Ренодел промени насоката на разговора.

Той беше блед и подпухнал, с разсеян поглед. Прекарал бе нощта в бдение пред тялото на приятеля си.

Идваше, за да участвува в заседанието на бюрото на Социалистическата федерация на департамента Сена, което бе свикано по спешност тази сутрин в редакцията на „Юманите“, за да разгледа създаденото положение в партията след смъртта на Жорес, но желаеше предварително да поговори със Стефани за позива, току-що издаден от Съюза на синдикатите. Той твърдеше, че навсякъде — в Лион, в Марсилия, в Тулуза, в Бордо, Нант, Руан и Лил — се организирали нови и нови манифестации.

— Не, не — повтаряше той, като стискаше юмруци. — Не трябва още да се отчайваме.

Оставиха ги сами. След като се опита да види Гало, който не бе в кабинета си, Жак си отиде. Преди да се върне при Жени, той искаше да види какъв вятър духа в средите на анархистите, затова се упъти към „Либертер“.

На площад Дапкур той се сблъска с двамата братя Кошоа, зидари, които често ходеха в „Либертер“. Те го разубедиха да не отива там.

— Оттам идваме. Няма никого. Другарите се крият. Полицията обикаля наоколо. Какъв смисъл има да те набележат?

Жак повървя малко с тях. Те не отиваха никъде определено, просто скитаха из улиците. Напуснали строежа „поради всичко това“.

— Какво ще кажеш ти за тая война? — попита по-старият, висок мъж с червени коси, груби черти и лице на лунички, чиито сиво-сини очи тази сутрин бяха необикновено благи.

— Какво го е грижа него, той е швейцарец — отсече по-младият.

Макар че не бяха близнаци, той беше истинско копие на брат си, но приличаше на него, както една завършена скулптура прилича на първоначалната скица.

Жак реши, че няма смисъл да дава точни обяснения.

— Напротив, много ме засяга дори — каза той мрачно.

По-младият любезно каза:

— Разбира се. Но все пак твоето е друга работа, ти не си забъркан в кашата като нас.

По-старият, който трябва да беше пийнал малко, за да отпразнува тази ненадейна отпуска, беше по-словоохотлив.

— О, за нас работата е проста. Сиромасите държат за кожата си… Не казвам, че ако се яви случай, няма да дам и главата си заради идеята… Но за идеите на патриотарите… имат много здраве! На когото му харесва, да върви! Нашата родина е там, където човек може спокойно да работи. Нали, Жюл?

По-младият си подсвиркваше; явно беше недоверчив.

— Е, тогава? — запита Жак. — Ако започнат да мобилизират… вие какво ще правите?

Той помисли за собственото си положение. На въпроса на Антоан: „Какво ще правиш?“ бе дал абсолютно искрен отговор. Действително не знаеше какво ще прави. Ще се бори, ще се бори отчаяно. Но къде? С кого? И как?… Не искаше впрочем да мисли за това, защото то би значило, че се съмнява в мира.

По-младият хвърли крадешком поглед към брат си, сякаш се страхуваше, че той може да издрънка нещо, и бързо отговори:

— Ние трябва да се явим едва на деветия ден. Има време, ще видим какво ще правим.

Но по-старият не забеляза предупреждението на брат си. Той се наведе към Жак и сниши глас:

— Познаваш ли Сайавар? Не? Един сипаничав… Сайавар от Пор-Бу. Знае наизуст испанската граница, както ние познаваме улиците на Минилмюш… — Той доверчиво смигна. — Испания, даже и да има война, изглежда, че ще остане неутрална. Там е чиста работа — нищо не ти пречи да си печелиш хляба като човек… Пък от работа не ни е страх, нали, Жюл?

По-младият гледаше Жак под око. Сините му зеници придобиха метален блясък.

— Да не си споменал на никого за това! — измърмори той.

— Бъди спокоен — рече Жак, като им стисна ръка.

Замислено ги гледаше как се отдалечават и тръбна глава в знак на несъгласие.

„Не, не като тях… Не и аз… Да се измъкнеш в неутрална страна, това би могло още да се оправдае. Но ако е, за да «работиш спокойно» и «да си печелиш хляба», докато другите… Не?… — Той направи няколко крачки и отново се спря: — Тогава какво?…“

LXV

С решителна крачка Ана се приближи до телефона. Щеше да вдигне слушалката, когато си помисли:

„Аз съм идиотка. Единадесет и двадесет… Той е още в болницата… Ами ако отида да го издебна, когато излиза? Тогава няма да ми се изплъзне.“

Тя си спомни, че бе освободила шофьора тази сутрин. За да не губи нито минута — и главно за да не трябва да чака, — излезе от къщи веднага щом се облече и скочи в едно такси.

— Улица Севр! Ще ви кажа къде ще спрете.

Вратарят на болницата не бе видял доктор Тибо да излиза.

Ана хвърли поглед към колите, които бяха наредени покрай тротоара. Колата на Антоан не беше между тях. Но той може би я беше гарирал в двора. Освен това невинаги излизаше с кола сутрин.

Тя се качи обратно в таксито. Опряна на вратичката, наблюдаваше движението под големия портал. Дванадесет без пет… Дванадесет… Часовникът удари дванадесет пъти; почти веднага на този звън отговори камбанарията на съседната черква. Поток от служещи и болнични сестри се разля по тротоара.

Изведнъж пот изби по челото й. Тя си припомни, че в страничната улица имаше друг изход. Слезе бързешком и след като поръча на портиера да спре доктора, ако излезе, тръгна пеш.

Тротоарът беше тесен, изпълнен с бързащи хора. По платното на многолюдната улица се точеше с адски трясък върволица коли и камиони. Главата й се замая и тя се спря. Ушите й бръмчаха. Затвори очи и хладнокръвно се запита дали си заслужава да живее още. Но веднага се съвзе, тръгна отново като сомнамбул и достигна до портиерската стая при входа.

— Доктор Тибо ли? О, да, излезе от болницата преди малко…

Тя не отговори нищо, дори не благодари и изскочи от входа като фурия. Какво да направи? Да телефонира още веднъж в дома му? Вчера се бе обаждала няколко пъти. Тази сутрин тъкмо след като Антоан бе излязъл. Така поне беше отговорил Леон. „Толкова рано ли?“ — бе казала тя. Дали беше истина? В седем и четвърт?…

Тя се върна при портиерската стая.

— Мога ли да се обадя по телефона? Много е бързо.

Линията беше претоварена. Трябваше да чака. Най-после получи връзка.

— Господин доктора го няма… Господин докторът предупреди, че няма да обядва в къщи…

Тонът на Леон бе съвършено безличен. Ана го мразеше. Тя не можеше вече да търпи този учтив, провлечен глас, който винаги заставаше между нея и Антоан и който й пречеше да изпита прекия, жив, почти плътски допир, за който молеше от другия край на телефона.

Тя закачи слушалката, без да каже нито дума, и отново се озова на тротоара.

„Няма какво! Ще отида!… Ще видя дали ме лъжат!“

Първо трябваше да се върне при таксито. Тя се затича, промъквайки се между тълпата, обхваната от ярост, задето отстъпва на страстта, която я шибаше като камшик и срещу която нямаше сила да се бори.

— Улица Дьо л’Юниверсите № 4-а.

Щом забеляза отдалеч новата фасада, щорите и голямата порта, тя се почувствува схваната от страх. Представи си как Антоан, обезпокоен през време на обеда, ще дойде към нея от дъното на вестибюла с кърпа в ръка, с надменен вид. Какво да му каже? „Тони, обичам те?“ Изведнъж изпита страх от него, от сбръчканите му вежди, от челюстта му, от раздразнения и суров поглед, който тя така живо си представяше.

Може би ще е по-добре да му пише?

— Спрете… Там на ъгъла… При пощата.

Взе бланка за бързо писмо и надраска няколко реда.

„Трябва да те видя, Тони, макар и за миг. Няма значение кога, нито къде. Телефонирай ми. Ще чакам. Трябва да те видя, мили Тони.“

Това беше фразата, която тя непрекъснато си повтаряше: „Трябва да го видя.“ Беше сигурна, че ако го види, макар и за една минута, ще намери думи да го задържи, да си го възвърне.

Срамувайки се от себе си, тя пусна писмото в кутията и избяга.

 

 

Антоан бе още на масата, когато писмото пристигна на улица Дьо л’Юниверсите.

— Но аз ви вярвам, моето момче — казваше той на Роа, който с пламнали бузи завършваше разказа си за шовинистичните манифестации, в които бе участвувал предния ден вечерта. — Имам твърде много основания да ви вярвам. В този момент ние присъствуваме на едно необикновено избухване на патриотични чувства… Само че знаете ли какво ми напомнят всички тези мили момчета, които обикалят по булевардите, за да заявят, че одобряват войната?…

Леон му подаде синьото пликче. Той разпозна почерка. Сянка замъгли погледа му.

— … Напомнят ми за една реклама, която бе разлепена по парижките улици, когато бях още хлапе… — Докато говореше, той скъса плика по надупчената линия, без да гледа какво прави. Най-после хвърли поглед върху листа, скъса го веднага на малки парчета и завърши фразата си: — Афишът представляваше стадо гъски… Те приветствуваха един готвач, въоръжен с дълъг кухненски нож… Надписът гласеше: „Да живее страсбургският пастет!“ — Той изсипа в чинията си останките от плика и замълча.

Не бе имало никакво обяснение между него и Ана. Просто, откакто се бе срещнал със Симон, Антоан отбягваше упорито всяко посещение, всяка среща, всяко повикване по телефона. Той не бе помислил предварително как да се държи; това не подхождаше много на характера му и той страдаше, защото обичаше ясните положения. Възнамеряваше да има решителен разговор с Ана и дори мислеше за това по няколко пъти на ден — винаги когато Леон го посрещаше с наведени очи, изговаряйки неизменните думи: „Търсят ви по телефона.“ Но времето, изпълнено с работа, течеше, а в редките моменти, когато се откъсваше от професионалните си задължения, той със свито сърце потъваше в четене на вестниците или пък с болезнено безволие се оставяше да бъде задържан от тези, които срещаше и които като него не можеха вече нито да мислят, нито да говорят за друго освен за войната. От време на време той се учудваше, че изпитва само враждебно безразличие към тази жена, която не можеше да упрекне в нищо и която едва преди седем дни още заемаше толкова голямо място в живота му…

Той смяташе, че неговият случай е особен. Не му минаваше през ума, че е част от едно общо явление. Тръпката, която разтърсваше Европа, разтърсваше и личния живот на хората; навсякъде изкуствените връзки се разхлабваха и се скъсваха сами. Вятърът, предвестник на готвещата се буря, който разтърсваше целия свят, обрулваше червивите плодове от клоните на дърветата.

LXVI

Още преди обед Жак се върна на авеню Дьо л’Обсерватоар.

Жени не го очакваше така скоро. Засрамена, тя призна, че е спала до девет часа. Потънала бе в четене на вестници, търсейки и най-малките съобщения от Австрия. Гласът й се разтреперваше, щом споменеше за съдбата на майка си, задържана във Виена. Тя стана и направи две-три крачки из стаята, закрила лицето си с ръце.

Жак не знаеше какво да й каже, за да я успокои; а не искаше да я лъже. Отчаянието й го караше да чувствува още по-тежко бремето на събитията. Към всички основания, с които имаше да се бори за спасяване на застрашения мир, се прибави и детинското желание да разпръсне тревогите, които гнетяха младото момиче.

— Седнете — рече той. — Не стойте така права, с нещастно лице… Непоносимо ми е да ви гледам така, скъпа моя… Още нищо не е загубено…

Тя само това и искаше, да му вярва. Той й се усмихваше, за да я успокои. Говори с увлечение за мисията на Мюлер, за упоритата надежда на Стефани. И дори сам започна да си вярва. В почти искрен устрем й каза:

— Може би е по-добре, че опасността стана толкова явна, толкова всеобща! Защото сега всичко зависи от един голям обрат в общественото мнение, обрат, който трябва да предизвикаме!

— Да — отвърна тя с втренчен поглед.

После нервно стана, за да вдигне щорите. Но движенията й бяха така трескави, че шнурът остана в ръцете й.

Жак отиде при нея, обгърна раменете й с ръка и я притисна до себе си.

— Хайде успокойте се, погледнете ме… Толкова ми е приятно да бъда при вас! Идвам тук, за да подишам малко, да почерпя сила. Имам нужда от вас… Имам нужда от вашата вяра.

Лицето й веднага просветна и тя се усмихна храбро.

— Отлично! Сега си сложете шапката, ще ви заведа да обядваме.

— Искате ли да обядваме тук? — предложи тя със закачлив тон, който изглеждаше така непресторен, че той се изненада. — Чудесно ще бъде! Имам яйца, няколко праскови, чай.

Той прие.

Зарадвана, тя изтича да запали газовата печка. Жак отиде след нея в кухнята. Освободен за миг от своята идея-фикс, той я гледаше как постила покривчица върху масата, как нарежда симетрично приборите, как слага розички масло в чинията с репички и се суети с онази сериозност, която е присъща на жените-къщовници, когато извършват дори най-дребните си домакински задължения. Колко гъвкави и естествени бяха всичките й движения! Любовта бе победила нейната скованост и женската й грация, потискана дотогава от някакво скрито стеснение, бе разцъфнала.

— Първият ни обед — забеляза тя с почти тържествен тон, когато сложи на масата тиганчето с яйцата.

Седнаха един срещу друг като стари другари. Младото момиче беше весело; Жак също се мъчеше да бъде весел, но лицето му оставаше загрижено. Жени го погледна крадешком. Той забеляза това и се усмихна.

— Добре ни е така заедно.

— Да — отговори тя убедено. — Толкова ни е нужно да бъдем заедно сега!

Той наведе очи. Внезапно бе помислил за бъдещето и бе почувствувал как го изпълва ужас.

Обедът продължи и те дълго не нарушиха мълчанието. От време на време Жак обгръщаше младото момиче с дълъг и нежен поглед, но понеже не намираше думи да изрази това, което чувствува, протягаше ръка и докосваше за няколко секунди ръката на Жени.

Тя страдаше, виждайки го така мълчалив. През последните дни в нея ставаше някаква промяна: въпреки характера си, въпреки дългогодишния навик да се затваря в себе си, сега тя желаеше да сподели с него мислите си. Часовете, които прекарваше сама, представляваха безкраен монолог, отправен към Жак; тя подробно се самоанализираше пред него, разкриваше му без никакво снизхождение към себе си слабостите на характера си, възможностите си и границите им. Постоянно я преследваше страх, че той може би си прави илюзии и че в деня, когато я опознае по-добре, може страшно да се разочарова.

Когато изпразниха фруктиерата, тя настоя Жак да сгъне кърпата си и му даде халката на Даниел. После го хвана, под ръка, както хващаше брат си, и го заведе в стаята си.

Минавайки край салона, чиято врата беше полуотворена, той зърна пианото, осветено в този миг от сноп слънчеви лъчи. Спря се и отстъпвайки на внезапна прищявка, помоли:

— Жени, изсвирете ми… нали знаете… онова… Онова, което свирехте… някога.

— Кое точно?

Тя знаеше добре какво иска да каже той. Но изтръпна при мъчителния спомен за лятото, което бяха прекарали заедно в Мезон-Лафит.

— О, Жак… Не днес…

— Напротив, точно днес!

Жени бутна вратата, отиде до пианото и покорно засвири третия етюд на Шопен, който й припомняше един от най-тревожните, най-черните дни в живота й.

Той стоеше прав в полумрака, скръстил ръце зад нея, за да не може тя да го вижда. Нервно притваряше очи, за да задържи сълзите си; сърцето му се топеше от сладост и той слушаше в тишината тази мелодия на блаженство и копнеж. След като удари последните акорди, Жени веднага стана, отстъпи назад и се притисна до него.

— Простете ми — прошепна той на ухото й с нисък отчаян глас, с какъвто тя никога не го бе чувала да говори.

— Защо? — попита Жени изплашено.

— Можехме да бъдем така щастливи, толкова отдавна!…

Тръпка премина по тялото й и тя бързо притисна с ръка устата му.

Прозорецът беше отворен. Тя бавно го изведе на балкона. Под тях върховете на дърветата по авенюто образуваха плътен зелен килим. От време на време под листака избликваха детски викове, подобно на чуруликането на ято врабчета. В далечината зеленината на Люксембургската градина бе придобила бронзовата патина, която предшествува ръждивите багри на есента.

Жак машинално гледаше блесналата панорама, която се разкриваше пред тях.

„Мюлер трябва да е тръгнал от Брюксел“ — мина му през ума. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Познавам всяко дърво тук — пошепна замечтано Жени до него. — И под дърветата знам всяка пейка, всеки пиедестал… Цялото ми детинство е преминало в тази градина… Обичам да си спомням… — добави тя след малка пауза. — А вие?

— Не — отговори той безцеремонно.

Жени обърна живо глава и го погледна тъжно.

— И Даниел също не обича да си спомня — забеляза тя с неодобрителен тон.

Жак почувствува, че трябва да й даде обяснение. Направи усилие и каза:

— За мене миналото е минало. Всеки изживян ден потъва в черна яма. Очите ми са били винаги обърнати към бъдещето.

Нейният душевен живот се подхранваше почти изключително от спомени; за нея настоящето значеше малко, а бъдещето — нищо. Думите му я нараниха дълбоко, но тя не смееше да признае това.

— Това е невъзможно! Казвате го, за да се отличавате от другите!

— Да се отличавам ли?

— Не — поде Жени, като се зачерви, — не исках да кажа това… — Тя се замисли за малко. — Не изпитвате ли понякога нужда да… смайвате хората? Не защото изпитвате удоволствие от това, разбира се, но може би за да им се изплъзнете по-добре, не е ли истина?

— Как така? Да им се изплъзна ли? — Той се замисли, после призна: — Да, може би… Вярно, непоносимо ми е да чувствувам, че хората имат определено мнение за мене. Струва ми се, че се опитват да ме ограничат, да оковат мисълта ми. Тогава може би ми се случва да ги заблуждавам нарочно, просто за да се освободя от тяхното влияние.

Той си даде сметка, че Жени го беше накарала да погледне в душата си, нещо, което сигурно не би направил по свой почин; беше й благодарен за това. Упрекна се, че я бе обидил, като прояви глупаво презрение към сантименталните спомени. Притисна я още по-силно към себе си.

— Огорчих ви преди малко. Глупаво беше от моя страна. Толкова сме раздразнени от всичко… — Той се усмихна и добави: — И освен това нека кажем, за да намалим моята вина, че Жени е… прекалено чувствително момиченце.

— Да, вярно е — отвърна тя веднага. — Прекалено чувствителна! — После помисли една минута и додаде: — Аз съм чувствителна, но все пак не съм добра.

Той се усмихна.

— Не, не — продължи Жени. — Познавам се добре. Винаги когато действувам по начин, който кара хората да мислят, че съм добра, всъщност аз постъпвам така, след като съм размислила, след като съм напрегнала волята си, за да изпълня някакъв дълг… Напълно съм лишена от онази естествена, спонтанна, несъзнателна добрина, истинската добрина… Добрината на мама например… — Без малко не добави: „И вашата“, но се въздържа.

Жак й хвърли изненадан поглед. Сякаш нещо внезапно се затвори в нея. Струваше му се, че тя става най-загадъчна, когато се самоанализира на глас. В подобни мигове лицето й замръзваше, погледът й ставаше суров и той имаше впечатлението, че загубва допир с нея, че пред него стои някакво вкаменено човешко същество, непроницаемо, неразгадаемо, с което няма никаква връзка; и тази тайнственост засягаше мъжката му гордост.

— Жени, вие сте като някакъв остров — пошепна той със сериозно лице, — засмян, слънчев остров… но недостъпен.

Тя трепна.

— Защо говорите така? Несправедливо е!

Мрачен полъх мина между тях и я вледени. Двамата останаха известно време мълчаливи един до друг, наведени над церилата на балкона, всеки със своите мисли, със своите тревоги, в които другият не можеше да проникне?

Два далечни удара, отделени с голям интервал, позвъниха от часовника на сената. Жак погледна ръчния си часовник и се изправи.

— Два часът! — И връщайки се към натрапчивата мисъл, която го преследваше, добави: — Мюлер е на път.

Върнаха се в апартамента. Той не й беше предложил да го придружи, нито Жени го бе питала дали ще излязат заедно. И все пак той не се учуди — сякаш това се разбираше от само себе си, — когато тя изтича към стаята си и извика:

— Само една минутка… Ей сега ще се приготвя.

В редакцията на „Юманите“, където Жак се беше решил да заведе Жени, той най-напред се осведоми от Раб, когото срещнаха на стълбата между два етажа, какво е наредено за посрещането на германския делегат. Влакът, с който Мюлер трябваше да дойде от Белгия, пристигаше в Париж малко след пет часа. Групата на социалистическите депутати беше свикана за шест часа в една от залите на Пале-Бурбон, за да се срещне с него. Пред вид важността на съвещанието, очакваше се то да продължи до късно през нощта.

— Всички ще идем да го посрещнем на Северната гара — добави старият партиен деец.

— И ние ще идем — каза Жак, като се наведе към Жени.

Северната гара! За миг тя си припомни всички подробности на първата им среща с Жак, гонитбата из коридорите на метрото, пейката на площада пред черквата „Сен-Венсан дьо Пол“… Тя вдигна очи към него, наивно вярваща, че и той мисли за същото нещо. Но Жак се бе обърнал към Раб и го питаше какви решения са били гласувани тази сутрин на събранието на Социалистическата федерация.

— Никакви — измърмори старият социалист. — Членовете на бюрото се разотидоха, без да решат нищо. Партията е вече без водач!

Разните отдели на вестника работеха с пълна пара. Пажес, Кадиьо и неколцина други спореха в кабинета на Гало.

Разнесъл се бе слух, че откакто в Германия бе обявено „положение на опасност от война“, френският генерален щаб настоявал пред правителството да издаде незабавно декрет за мобилизация. Казваха, че това било вече въпрос на часове. Пажес дори твърдеше, че според сведенията на някакъв военен чиновник, който работел в щаба на генерал Жофр, към обед декретът бил подписан от Поанкаре. Обаче Кадиьо, който току-що се бе върнал от Ке д’Орсе, казваше, че слухът бил лъжлив.

— Иначе и аз бих чул за това — заяви той убедено.

Според него днес главната грижа във външното министерство била поведението на британското правителство. Известни политици като Кайо предлагали френските социалисти да се обърнат към Кер-Харди с искане английската социалистическа партия да не поддържа политиката на неутралитет. От друга страна, Поанкаре взел инициативата да изпрати лично писмо на Джордж V, с което да настоява Англия да се обяви открито на страната на Франция, тъй като английската намеса била последната възможност да се спаси мирът.

— А откога е това писмо? — попита Жак.

— От вчера.

— Това е! Когато Поанкаре е научил, че Русия обявява официално мобилизация и когато войната е вече неизбежна!

Никой не подхвана повдигнатия от Жак въпрос.

Според една телеграма — очевидно от официален източник, — получена тази сутрин, френският и английският генерален щаб били в постоянна връзка и изработили „съгласуван план за действие“. Дали имаха пред вид военни действия? Знаеше се от полуофициален източник, че английската флота била получила заповед да наблюдава Проливите, че търговски кораби не се допущали вече във военните пристанища, че английската артилерия заела крепостите, които пазят тези пристанища, и че всички фарове по брега получили заповед да не светят нощем.

Влезе Марк Льовоар.

Той донесе новини за новия разговор, който Вивиани имал с фон Шьон. Председателят на министерския съвет бил казал: „Германия мобилизира. Ние знаем това.“ И понеже посланикът мълчал, Вивиани добавил: „Държането на Германия диктува нашето поведение… Във всеки случай, за да покажем докрай на целия свят нашата упорита воля да спасим мира, генерал Жофр даде заповед на всички наши войски да се оттеглят на разстояние най-малко 10 километра от границата. При тези условия, ако стане някакъв инцидент, това ще означава, че вие сте го предизвикали.“

Пажес, който имаше връзки в министерството на войната, веднага разясни същността на нещата. Според него френската инициатива нямала никаква практическа стойност; тя не можела да навреди с нищо на военните планове, изработени от френския генерален щаб, и представлявала само привидна жертва в името на мира. Между приближените на военния министър Месими се говорело — казваше той, — че това временно оттегляне било чисто и просто дипломатическа ловкост, средство да се направи поразително впечатление на европейското обществено мнение и особено в Англия.

— Съгласен съм — рече Жак, — че между другото са се стремили да привлекат Англия… Но за мен главната им цел е да ударят нас! Нас, пацифистите! Това е средство, с което искат да ни изненадат, да спечелят нашите симпатии, да се оправдаят пред нас. Благовиден предлог, за да можем без всякакви угризения на съвестта и ние да поддържаме военните, чието първо действие е така примирително. Вече си представям какво ще четем утре в опозиционните вестници!

Гало, който въпреки шумните разговори продължаваше да подрежда разни книжа, внезапно вдигна обраслото си като четина лице иззад купчината папки.

— И доказателство за това е бързината и настойчивостта, с които правителството уведоми по официален път нашите партийни водачи за тази мярка, дори още преди да я вземе!

Яростният му тон, който подхождаше така добре на физиката му, на слабите му ръце и крака и на общия му израз на зиморничав канцеларски плъх, често му придаваше вид, че греши дори когато имаше право. Но днес Жак забеляза, че гневът не успяваше да прогони от очите му израза на безкрайна тъга, която го правеше да изглежда трогателен въпреки грозотата му.

Група млади партийни дейци нахлуха в кабинета. Носел се слух, че шествие, организирано от Съюза на патриотите, се отправяло към площад Дьо ла Конкорд, за да манифестира пред статуята на Страсбург.

— Да отидем ли и ние? — предложи Пажес.

Всички станаха на крака. Всъщност те като че ли съвсем не горяха толкова от желание да предизвикват смутове, да си отмъщават на националистите, колкото да могат най-после да действуват, да направят „нещо, каквото и да било то“.

Жени отгатна, че въпреки желанието, което Жак имаше да се присъедини към другите, той се колебае заради нея.

— Да отидем и ние — каза тя решително.

LXVII

Замъгленото от маранята слънце жареше главите на минувачите. В центъра на Париж въздухът бе така тежък, че едва се дишаше. Все по-разтревожени и раздразнени като мухи от тази горещина пред буря, хората бяха излезли по улиците. По вратите на банките, на полицейските участъци, на общинските учреждения стояха възбудени групи, които стражарите се мъчеха да разпръснат, без да предизвикат инциденти. Крясъците на вестникопродавците, които се издигаха над глухата глъчка на тълпата, късаха нервите.

На площад Де Пирамид подножието на паметника на Жана д’Арк беше отрупано с цветя като катафалка. Под сводовете на улица Риволи две непрекъснати върволици пешеходци се движеха в противоположни посоки.

Повечето от магазините бяха спуснали ролетките си. По платното на улицата колите вървяха така нагъсто, както през най-оживените дни на зимата. Градината Тюйлери, напротив, беше пуста, ако не се смятат няколкото взвода жандармеристи, струпани там като резерв. В сянката на дърветата, където лъщяха движещите се задници на конете, слънцето проблясваше по каските на войниците.

Вероятно новината за манифестацията беше лъжлива — площад Дьо ла Копкорд имаше най-обикновен вид; дори движението не беше спряно. Само малък кордон от стражари пазеше за всеки случай статуята на Страсбург, чийто пиедестал също не се виждаше от венците, привързани с националния трицвет.

Разочарована, малката група, която бе дошла от „Юманите“, се пръсна.

Жак и Жени се смесиха с навалицата на улица Роял.

— Четири и половина — каза Жак. — Хайде да отидем да посрещнем Мюлер. Не сте ли уморена? Бихме могли да отидем пеш до Северната гара.

Те тръгнаха по булевардите, после минаха по улица Комартен, за да излязат на улица Сен-Лазар. Изведнъж, тъкмо когато достигнаха до Сен-Луи д’Антен, оглушителен трясък изпълни пространството — голямата камбана на черквата заби силно с отчетливи, бучащи, тържествени удари.

Сковани на място, хората се спогледаха за миг стъписани. После се разбягаха във всички посоки.

Жак грабна Жени под ръка.

— Какво? Какво става? — промълви тя.

— Свърши се — прошепна някой до тях.

Други камбани забиха някъде далеч. След една минута цялото парижко небе сякаш се превърна в бронзов купол, огласян от всички страни от все същия бавен упорит ритъм, злокобен като погребален звън.

Жени не можеше да разбере нищо и повтаряше:

— Какво има? Къде тичат?

Без да каже нито дума, Жак я поведе по средата на улицата, където стотици хора, без да обръщат внимание на колите, пресичаха във всички посоки.

Пред пощата се бе струпала тълпа, която бързо растеше.

Отвътре на прозорците бяха залепили лист хартия. Жени и Жак обаче бяха много назад, за да могат да прочетат съдържанието. Чуваше се шепот: „Свършено е! Свършено е!“ Онези, които бяха в първите редици, стояха цяла минута като втрещени, обърнали лица към обявата, сякаш едва я разчитаха. После се обръщаха с мрачен поглед, с изпотени и разстроени лица. Едни си пробиваха път обратно и си отиваха, обвесили глава, без да кажат дума, без да погледнат някого; други, напротив, със замъглени очи клатеха глава и си отиваха като че ли със съжаление, търсейки съчувствени погледи, мълвейки недоизказани фрази, които не намираха отзвук у никого.

Най-после Жени и Жак успяха на свой ред да се приближат. На малкия четириъгълен лист, залепен на стъклото с четири топчета червен восък, бяха написани с грижлив, безличен женски почерк три реда, подчертани прилежно с линия:

ОБЩА МОБИЛИЗАЦИЯ

Първият ден на мобилизацията е

неделя, 2 август

Жени притискаше до гърдите си ръката на Жак, който я бе хванал под ръка. Той стоеше неподвижен. И той като всички си бе казал: „Свършено е!“ В главата му безброй мисли бързо се редуваха една след друга. Учудваше се, че въпреки всичко страда толкова малко. Ако не беше тревожното биене на камбаните, което всяка секунда разтърсваше мозъка му като удар с чук, той може би дори щеше да почувствува известно нервно облекчение; облекчение, каквото сигурно би изпитал, ако след този душен ден паднеше първата капка дъжд… Но това беше изкуствено успокоение, което трая само миг. Подобно на ранен, който отначало не усеща куршума, по чиято рана внезапно се отваря и кръвта му започва да изтича, той почувствува как остра болка го пронизва. Жени долови дрезгавата въздишка, която се изплъзна между стиснатите му зъби.

— Жак?…

Той не искаше да говори. Остави я да го изведе от навалицата. Пред себе си видяха столовете и масите на една кръчма, които задръстваха тротоара. Седнаха мълчаливо. Над главите на бързащите минувачи, чийто поток не стихваше, те виждаха белия афиш на витрината и не можеха да отделят очи от него.

Жак бе живял цели седмици, без нито за ден да се усъмни в тържеството на справедливостта, на човешката истина, на любовта; и то не като фанатик, който желае някакво чудо, а като физик, който очаква завършъка на безпогрешен опит. И сега всичко рухваше… Какъв позор! Хладна ярост и презрение към хората стискаше гърлото му. Никога не се бе чувствувал така оскърбен. Не беше толкова възмутен или обезсърчен, колкото объркан и унижен; унижен от парализираната народна воля, от неизлечимата човешка глупост, от безсилието на разума…

„А какво да правя аз сега?“ — запита се той. В моментен проблясък на съзнанието погледна в душата си, в глъбините на самотата си. Търсеше отговор, търсеше някакво поръчение, някаква насока. Напразно. Не можеше да отхвърли от себе си ужаса пред собствената си несигурност.

Разбирайки състоянието на Жак, Жени не го заговори. Тя гледаше наоколо си с любопитство, примесено със страх. Не схващаше много ясно какво значи мобилизация, какво значи война. Веднага бе помислила за майка си, за Даниел и особено за Жак. Но понеже нямаше голямо въображение, не виждаше ясно опасностите, заплашващи всички онези, които й бяха скъпи.

— Какво ще правите сега? — запита тя полугласно, сякаш в отзвук на тревогите му.

Гласът й бе спокоен и твърд. Той помисли: „Колко добре се държи тя при тези обстоятелства…“, но нямаше смелостта да й отговори. Отвърна очи настрана и избърса челото си.

— Все пак да отидем до гарата — каза той, като стана.

Отпусната в широкия фотьойл до телефона, Ана цял следобед напразно бе чакала да й се обади Антоан. Двадесет пъти за малко не вдигна слушалката. Нервите й едва издържаха, но тя бе решила да чака и да не го повика първа. До краката й лежеше захвърлен разгърнат вестник. Прегледала го бе с крайно раздразнение — какво я интересуваха всички тези истории за Австрия, за Русия, за Германия?… Вглъбена в себе си като маниачка, тя непрекъснато си представяше сцената, която ще има с Антоан в стаята им на авеню Дьо Ваграм, като прибавяше постоянно нови подробности, нови фрази, все по-обидни укори, които за миг уталожваха гнева й. После изведнъж забравяше яда си, молеше го за прошка, прегръщаше го и го теглеше към леглото…

Внезапно чу, че в партера се затръшнаха врати, някой тичаше по стълбите. Машинално вдигна очи към часовника — пет без двадесет. Вратата се отвори, сякаш от вихрушка, и прислужницата се втурна в стаята.

— Госпожа, Жозеф видял заповедта за мобилизация! Току-що залепили афиш на пощата! Войната започва!

— Какво от това? — отвърна ледено Ана.

Повтаряше си наум: „Война…“, без да си дава сметка за значението на думата. Най-напред се ядоса: „Симон ще се върне.“ После помисли: „Нека пък отиде да се бие този глупак.“ Но изведнъж болезнена мисъл я прониза: „Боже господи, ако има война, и Тони ще замине… Ще ми го убият?…“ Тя скочи изведнъж.

— Дайте ми шапката, ръкавиците… Бързо… Повикайте колата.

Видя се в огледалото на камината — състарена, с присвити ноздри.

„Не, много съм грозна днес“ — каза си тя с отчаяние.

Когато прислужничката се върна, Ана бе седнала отново в креслото, наведена напред, сключила ръце между коленете си… Без да се изправи, тя каза тихо:

— Не, Жюстин, благодаря… Кажете на Жо, че нямам нужда от колата… Пригответе ми банята, моля ви се. Много гореща… И ми направете леглото. Ще се опитам да поспя малко…

След няколко секунди тя беше вече в спалнята си, легнала в полумрака. Завесите бяха спуснати. Апаратът беше до нея — веднага можеше да протегне ръка, ако той се обади… Тук между прохладните чаршафи щеше да страда по-малко. Разбира се, нямаше веднага да почувствува успокоение. Трябваше да потърпи половин час и тогава сърцебиенето щеше да спре, кипежът на кръвта щеше да стихне, съзнанието й щеше да се замъгли. Но нужно бе действително свръхчовешко усилие, за да лежи така със затворени очи, неподвижна, без да трепнат клепките й… Тони?… Войната?… Тони?… О, само да го види?… Да си го върне?…

Тя скочи изведнъж и олюлявайки се, с боси крака, притиснала лицето си с ръце, изтича до малкия салон. Без дори да вземе стол, коленичи на килима пред писалището, грабна един молив и надраска:

„Ужасно страдам, Тони. Това не може да продължава повече. Вече не издържам, не издържам. Може би ти ще заминеш? Кога? Вече не знам какво става с тебе. Какво съм ти направила? Защо? Трябва да те видя, Тони. Тази вечер. У нас. Ще те чакам. Сега е пет часът. Веднага отивам там. Ще те чакам там цяла вечер, цяла нощ. Ела, когато можеш. Но ела. Трябва да те видя. Обещай ми, че ще дойдеш. Скъпи Тони, ела.“

Тя позвъни.

— Кажете на Жо да занесе веднага това писмо… Да се качи горе.

Мина й през ума, че е възможно Симон да е взел сутрешния влак и че всеки момент може да пристигне… Облече се набързо и избяга от къщи.

За да овладее нервите си, тя си наложи да повърви и въпреки нетърпението си стигна пеш до авеню Дьо Ваграм.

Без да знае защо, този път се чувствуваше напълно сигурна, че Антоан ще дойде.

— Влезе в „техния дом“ през отделния вход на сляпата улица. В момента, когато завърташе ключа в ключалката, усети, че той е вече там. Толкова голяма бе увереността й, че суеверно се усмихна. Затвори безшумно вратата и изтича на пръсти през стаите, чиито врати бяха отворени, викайки полугласно: „Тони?… Тони?…“ Спалнята беше празна. Сигурно я е чул и се крие. Спусна се към банята. След това надникна в кухнята. Накрая изтощена се върна в стаята и седна на леглото.

Антоан не беше дошъл още, но щеше да дойде…

Тя бавно започна да се разсъблича. Най-напред изу обущата, после свали чорапите с рязко движение, сякаш бели плод, и изведнъж разголи целия си крак. Стори й се, че някой ходи и обърна глава. Не, не беше още той… Погледът й се рееше из стаята и най-после се спря на леглото. Обичаше да се събужда първа, да гледа любовника си как спи, да разглежда до насита гладкото му чело, спящата уста, безволната уста, тъй различна с отпуснатите си полуотворени, детски устни! Само в тези мигове чувствуваше, че той е неин. „Моят Тони…“ Той ще дойде. Уверена беше в това. Тази вечер ще дойде.

И тя не се лъжеше.

LXVIII

Северната гара бе заета от войници. Дворът и чакалнята бяха пълни с червени панталони и наредени на пирамиди пушки; чуваха се кратки заповеди и тракане на приклади. Но все пак движението на цивилни лица не бе спряно; Жак и Жени безпрепятствено стигнаха до перона.

Около шестдесет души партийни дейци бяха дошли да посрещнат влака.

„Свърши се!“ — повтаряха те, когато се срещнеха. Клатеха нервно глава, стискаха юмруци и разменяха за миг възмутени погледи. Но под тази лесно сдържана буйност вече личеше пасивност и примирение. Сякаш всички мислеха: „Неминуемо беше.“

— Какво ли щеше да каже, какво ли щеше да направи Шефа? — каза старият Раб, след като мълчаливо стисна ръка на Жак.

— Сега единствената ни надежда е в срещата с Мюлер — пошепна Жак. Тонът му бе непреклонен, той упорито продължаваше да вярва, както човек държи на дадена клетва.

По-напред, към края на перона, делегацията на социалистическите депутати образуваше малка отделна група.

Следван от Жени и Раб, Жак се приближаваше до разните групи, без да се присъедини към никоя. Вперил очи в далечината, той каза, сякаш мечтаеше на глас:

— Този човек, който в най-трагичния час идва при нас от Германия, натоварен може би с най-отговорни поръчения, този човек, който пристига от Белгия, е напуснал Берлин завчера, без още нищо да знае… Сигурно от гара на гара е научавал едно след друго за руската мобилизация, за австрийската мобилизация и за „положението на опасност от война“, а тази сутрин и за убийството на Жорес… И когато слезе от влака, ще му съобщят, че Франция мобилизира… И най-после довечера несъмнено ще чуе, че и в неговата страна е обявена обща мобилизация… Това е трагично…

Когато най-после локомотивът излезе от облака пара, който се носеше пред него, тръпка премина през целия перон и всички едновременно се понесоха напред. Но железничарите бдяха. Стана малка блъсканица и веднага се образува кордон. Само на парламентарната делегация бе разрешено да се доближи до влака.

Жак видя как депутатите се струпаха пред вагона, на чието стъпало стояха двама пътници. Той веднага позна Херман Мюлер. Не познаваше другия — още млад, добре сложен мъж, — чието волево лице показваше прямота и сила.

— Кой придружава Мюлер? — попита Жак, обръщайки се към Раб.

— Анри дьо Ман, белгиец. Истински човек, чист. Човек, който разсъждава, който търси… Трябва да си го видял в сряда в Брюксел. Говори немски като френски; сигурно е дошъл да превежда…

Жени докосна лакътя на Жак.

— Вижте, сега пускат да се минава.

Те тръгнаха бързо, за да настигнат официалните лица, обаче потокът пътници бе заприщил изхода.

Когато успяха да минат покрай гишетата, депутатите, чиято мисия бе да отведат германския делегат направо на закритото съвещание в Пале-Бурбон, бяха изчезнали.

В чакалнята хора се бяха струпали пред прясно залепена обява. Жак и Жени се приближиха. Заглавието на афиша, отпечатан с едри букви, гласеше:

РАЗПОРЕДБИ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО ЧУЖДЕНЦИТЕ

Зад тях се чу подигравателен глас:

— Не си губят времето тия приятелчета! Човек би рекъл, че са отпечатали всичко предварително!

Жени се обърна. Човекът, който говореше, беше млад — работник в син комбинезон, с угарка на устните; чифт съвсем нови военни обуща от дебела кожа бяха преметнати през рамото му.

— Ами и ти не си губиш времето — забеляза съседът му, като посочи подкованите обуща.

— За да ритна Вилхелм в задника! — отвърна работникът, като си тръгна. Всички наоколо се разсмяха.

Жак не мръдваше. Не можеше да откъсне очи от обявата. Сгърчените му пръсти стискаха лакътя на Жени. Със свободната си ръка той й посочи един пасаж, отпечатан с тлъсти букви:

„Чужденците, без разлика на поданство, могат да напуснат укрепения парижки лагер преди края на първия ден на мобилизацията. При заминаването си те трябва да удостоверят самоличността си в комисариата на гарата.“

Разни мисли се гонеха в главата на Жак. „Чужденците…“ В пакета, оставен у Жени, имаше фалшиви лични документи, които му бяха дадени за мисията му в Берлин… Французинът Жак Тибо, дори ако представеше свидетелството си за отлагане, сигурно трудно би могъл да замине за Швейцария, но кой ще спре женевския студент Еберле да се прибере в страната си в законния срок?… „Преди края на последния ден на мобилизацията…“ Неделя… значи, утре…

„Да замина преди утре вечер — каза си той внезапно. — Ами тя?“

Той бе обгърнал с ръка раменете на Жени и леко я буташе, докато излязат от тълпата.

— Слушайте — каза той с отривист глас. — Непременно трябва да намина у брат си.

Жени бе прочела внимателно пасажа, отпечатан с едри букви: „Чужденците“ и т.н. Защо Жак изведнъж придоби този смутен вид? Защо я водеше така бързо? Защо искаше да отиде при Антоан?

И той сам не би могъл да обясни. Когато стигнаха на улица Комартен и камбаните започнаха да бият, първата му мисъл бе за Антоан. И сега, разтревожен от обявата, той изпита инстинктивна нужда да види брат си.

Жени не смееше да му зададе никакъв въпрос. Този квартал около Северната и Източната гара, където тя идваше тъй рядко, бе свързан за нея със спомена за бягството от Жак онази вечер, когато бе заминал Даниел; и този отново съживен спомен я потискаше.

За един час целият вид на града се бе променил. По улиците имаше толкова пешеходци, колкото и преди, ако не и повече; но хората вече не скитаха безцелно. Всички бързаха, всеки мислеше за собствените си грижи. Сякаш всеки един от тези минувачи си бе спомнил, че има да разрешава трудни и неотложни въпроси, че трябва да урежда някакви работи, да намери заместник, който да поеме работата му, да навести приятели и роднини, да се опита набързо да се помири или да скъса окончателно с някого. Вперили очи в земята, смълчани, със загрижени лица, всички потичваха и за да вървят по-бързо, слизаха по платното на улицата, където колите бяха станали по-редки. Имаше много малко таксита; очевидно почти всички шофьори бяха гарирали колите си, за да бъдат свободни. Не се виждаха и автобуси — целият градски транспорт бе вече реквизиран.

Жени трудно следваше Жак, но се стараеше да не го показва. Той вървеше с напрегнат израз на лицето, издал челюст напред, подобен на всички други: и бързаше, сякаш някой го гони. Без да може да отгатне мислите му, тя чувствуваше, че в него става някаква душевна борба.

Действително, когато прочете афиша, у него внезапно кристализираха намерения, които само смътно се бяха мяркали в подсъзнанието му. Силуетът на Менестрел изплува пред очите му. Отново видя хотелската стая в Брюксел, Пилота в синя пижама, застанал прав, с помътени очи… огнището, пълно с изгорели хартии… Не бе получавал никакво известие от четвъртък насам. Много пъти се бе питал: „Какво ли прави Менестрел там? Сигурно работи под пълна пара за подготовка на революцията… Чужденците могат да напуснат Париж…“ В Женева той ще намери около Пилота среда на дейни хора, среда чиста и независима. Мислеше за Ришардле, за Митьорг, за цялата непокътната група, изолирана там, в центъра на въоръжена Европа. Да избяга в Швейцария?… Изкушението беше голямо. И все пак се колебаеше. Заради Жени ли? Да… Но Жени не беше истинската причина за нерешителността му. Дали му беше съвестно да дезертира? Ни най-малко! Напротив, първият му дълг бе да откаже да защищава като войник всичко онова, което никога не бе преставал да осъжда и срещу което искаше да се бори… Непоносима му бе мисълта да отиде да живее в безопасност. В безопасност, докато другите… Не! Той можеше да се помири със себе си само ако се изложи на риск, на лична опасност, равна на опасността, която заплашва хилядите мобилизирани. Тогава какво? Да се откаже от намерението си да потърси убежище в неутрална страна? Да остане във Франция? Да се бори срещу войната, срещу армията в страна, където е обявено военно положение, където всяка пропаганда за мир ще бъде безмилостно смазана, където той ще бъде измежду заподозрените, ще бъде наблюдаван, а може би и задържан? Това е безсмислено!… Тогава? Да се измъкне в Швейцария… Но какво ще прави там?

— Да съществуваш, не е нищо — изрече той с настървение. Понеже Жени го гледаше смаяна, той добави: — Да съществуваш, да мислиш и да вярваш — това не е нищо! Това не е нищо, щом не можеш да превърнеш живота, мисълта и убежденията си в дело.

— В дело ли?

Тя помисли, че не е чула добре. Впрочем как би могла да разбере какво иска да каже той!

— Виждате ли — поде Жак със същата рязкост, сякаш говореше на себе си, — казвам си, че тази война сигурно за дълго ще разбие осъществяването на международния идеал! За много дълго… За поколения може би… Ето, ако едно деяние би могло да спаси идеала от това временно поражение, аз бих го извършил! Бих дори извършил някаква отчаяна постъпка!… Но каква? — добави той полугласно.

Жени се спря изведнъж.

— Жак! Вие мислите да заминете!

Той я загледа.

— За Женева ли? — додаде тя.

Жак направи жест, който можеше да означава потвърждение.

Две противоположни чувства — радост и отчаяние — разкъсваха сърцето й: „Ако достигне до Швейцария, той е спасен!… Но без него какво ще стане с мен?“

— Ако въобще се реша да замина — обясни той, — да, действително ще замина за Женева. Най-напред, защото там още може да се опита нещо… И освен това, защото имам фалшиви документи, които ще ми позволят лесно да се върна в Швейцария. Нали прочетохте афиша?

— Заминете! Заминете още утре! — прекъсна го тя поривисто.

Твърдостта на гласа й го порази.

— Утре ли?

У нея неволно проблесна лъч на надежда, защото тонът му сякаш казваше: „Не, може би скоро, но не утре.“

Жак бе тръгнал отново. Тя се залови за него с отмалели крака.

— Бих тръгнал утре — прошепна той най-после, — ако… ако и вие тръгнете с мен.

Тя потръпна от щастие. Всичките й страхове се изпариха като по чудо. Той ще замине, спасен е! И ще замине с нея. Те няма да се разделят!

Жак помисли, че тя се колебае.

— Нали сте свободна? — рече той. — Щом майка ви е останала във Виена…

Вместо отговор Жени се притисна още по-силно до него. Биенето на сърцето й отекваше чак в слепите й очи и я замайваше. Тя му принадлежеше — телом и духом. Вече никога няма да се разделят двамата. Тя ще го пази. Ще се бори срещу опасностите, които го заплашват.

 

 

Сега те вече заговориха за заминаването като за нещо отдавна решено. Жак бе забравил точно в колко часа заминава нощният влак за Швейцария, но щеше да намери разписание у Антоан. Трябваше също да разберат дали Жени наистина може да пътува без паспорт; сигурно нямаше да има толкова формалности, що се отнася до Жени. Пари за билети? Като събраха парите, с които разполагаха, оказа се, че имат предостатъчно. В Женева Жак щеше да се справи… Все пак всичко зависеше още от изхода на преговорите с германския делегат. Кой знае? А ако внезапно решат да се направи опит за въстание и в двете страни?…

Без сами да разберат как, те пристигнаха до градината на Тюйлери. Жени, цяла в пот, изведнъж се почувствува капнала от умора. Тя боязливо му посочи отдалеч една пейка между цветята. Седнаха. Бяха сами. Задухът като пред буря, който от обед тежеше върху града, сякаш задържаше до земята аромата на цветните лехи.

„От Швейцария ще мога да си пиша с мама — казваше си Жени. — А и тя би могла да дойде при нас; Швейцария е неутрална страна.“

Тя вече си представяше живота в Женева с майка си и с Жак, вън от всяка опасност.

Жак, гнетен от същата мисъл, си повтаряше наум: „Да заминем, да… Но какво ще правя там?“ Напразно, възлагаше надежди на Менестрел и се мъчеше да се убеди, че Женева е последното незасегнато огнище на революцията. Припомняше си „говорилнята“ и не можеше да се освободи от съмнението, че там едва ли би могъл да върши полезна революционна работа.

Той стана. Не го сдържаше на едно място.

— Елате сега. Ще си починете у дома.

Тя се сепна.

— Да, разбира се, елате — каза той, като се усмихваше.

— Аз? При брат ви? С вас?

— Какво значение има всичко това сега? По-добре е Антоан да знае.

Жак изглеждаше така сигурен в себе си, изпълнен с такава решителност, че тя, останала без воля, покорно го последва.

LXIX

Във вестибюла имаше съвсем нов офицерски сандък, на който още висеше етикетът на магазина.

— Господин докторът е в къщи — каза Леон, като отвори на младите хора вратата на кабинета.

Жени влезе, без да се колебае.

Стаята беше тиха. Жак зърна брат си, прав пред бюрото. Помисли, че е сам, и се почувствува разочарован, когато миг след това видя Щудлер и после Роа да се надигат от фотьойлите, в които бяха потънали, далеч един от друг — Роа близо до прозореца, а Щудлер в ъгъла до библиотеката. Антоан подреждаше книжа; под бюрото кошницата беше пълна и килимът бе покрит с разкъсани листчета…

Той се приближи до Жени и бащински улови ръката й. Не изглеждаше много изненадан — днес никой не се учудваше на нищо. Спомни си впрочем, че в писмото, което му бе писала след погребението, за да му благодари за посещенията, госпожа дьо Фонтанен му бе споменала, че заминава. Мина му смътно през ума, че Жени, останала сама в Париж, идва да се посъветва с него и че случайно е срещнала Жак на стълбите.

Погледите на двамата братя се срещнаха. Изблик на братска нежност едновременно изписа на устните им приятелска усмивка, която изразяваше много неизказани неща. Въпреки всичко, което ги разделяше, те никога не се бяха чувствували тъй близки; никога, дори пред смъртния одър на баща си, не се бяха чувствували тъй свързани с тайнствените връзки на кръвното родство. Стиснаха си ръка, без да си разменят нито дума.

Антоан покани Жени да седне и започна да я разпитва за пътуването на майка й, когато вратата се отвори. Жуслен водеше доктор Теривие със себе си.

Той се отправи към Антоан.

— Свърши се… Няма какво да се прави…

Антоан не отговори веднага. Погледът му бе сериозен, почти спокоен.

— Да, няма какво да се прави — каза той най-после. След това се усмихна, защото и той мислеше тъкмо това; но за него тази мисъл беше извор на сила.

Когато малкият Манюел Роа беше дошъл да му съобщи за мобилизацията, Антоан работеше в лабораторията с Жуслен. Той не се бе стреснал. Беше извадил цигара и с машинален жест бавно я бе запалил. От три дни се чувствуваше като пленник, осъден на бездействие, понесен от световните събития, солидарен с отечеството и с класата си, безпомощен като зрънце от пясъка, който изсипват от кола. Бъдещето му, плановете му, тъй отдавна обмисленият му път, организираният му живот — всичко се бе съборило. Пред него — пълна неизвестност. Неизвестност, но също така и дейност. Мисълта, че пред него се откриват нови възможности, го бе ободрила. Той имаше способността да не се бунтува дълго пред свършен факт, пред неизбежното. За него всяка пречка беше нова величина. Всяка пречка поставяше нова задача… Няма пречка, която, стига да искаш, да не може да се превърне в трамплин, в нова възможност да скочиш напред…

— Кога заминаваш? — запита Теривие.

— Утре сутрин. Компиен… А ти?

— Вдругиден, понеделник. Шалон… А вие? — каза той, като се обърна към Щудлер, който идваше към тях.

Теривие бе винаги в добро настроение и дори днес гласът му звучеше весело и пълното му брадато лице с розови бузи бе запазило засмения си израз. Но поради несъответствието между тази жизнерадостност и тревожния поглед лицето му изглеждаше така разстроено, че бе мъчително да се гледа.

— Аз ли? — отвърна Халифа, като примигваше. Въпросът на Теривие като че ли го бе събудил от сън. Той се обърна към Жак, сякаш на него именно дължеше обяснение. — И аз също тръгвам — подхвърли той с предизвикателен тон. — Само че след осем дни. За Еврьо.

Жак се стараеше да не го гледа. Не го осъждаше. Знаеше, че целият живот на Халифа беше само преданост и жертви; че приемайки въпреки убежденията си да участвува в тази „отбранителна война“, този честен човек още веднъж се подчиняваше на това, което смяташе за свой дълг.

Жак потърси Жени с очи. Тя стоеше права до камината, малко по-настрана от другите. Нямаше стеснен вид; изглеждаше по-скоро разсеяна. Видя я как бавно вдига глава и търси с очи стол, после направи няколко крачки и седна. „Колко е гъвкава“ — каза си той. Струваше му се, че още я държи в прегръдките си. Спомни си как бурно и същевременно сдържано тръпнеше тя под първите му целувки. Обхвана го сладостно смущение, срещу което не можеше да се бори. Погледите им се срещнаха; той й се усмихна и усети, че се изчервява.

Антоан се бе приближил до Жени и я разпитваше за Даниел, когато Теривие го прекъсна:

— А службите в болницата? Какво се предвижда за тях?

— Поканиха старите да се върнат на работа. При нас Адриан, Дома и дори дядо Делерп приеха… Хей, слушай — каза той, като внезапно посочи с пръст Теривие, — ти не си ни върнал папката с фишовете, която Жуслен ти даде онзи ден! „Патологично нарастване на тъканите и глосоптосизъм“.

Смеейки се, Теривие се обърна към младото момиче, сякаш го призоваваше за свидетел:

— Непоправим е!… Добре, ще предам на Щудлер досието ти… Заминете спокоен, господин дружинен лекар.

През един от прозорците, който беше широко отворен, се дочу глъчка — песен и тропот на коне. Всички се приближиха до прозореца. Жак се възползува от момента, за да се доближи до брат си, който бе останал сам в средата на стаята; но в този момент Антоан се присъедини към другите и Жак го последва.

Една артилерийска колона, която идеше от площад Де-з-Енвалид, бе срещнала италиански манифестанти, живеещи в Париж, които се изкачваха по улица Де-Сен-Пер със знаме и четири барабана. Италианците се бяха спрели, пееха „Марсилезата“ и приветствуваха войниците. Барабаните биеха. Шумът ставаше оглушителен.

Антоан затвори прозореца и опрял чело на стъклото, остана замислен цяла минута. Жак стоеше до него. Другите се бяха върнали към средата на стаята.

— Получих тази сутрин писмо от Англия — каза Антоан, без да промени позата си.

— От Англия ли?

— Да, от Жиз.

— О! — възкликна Жак и погледът му се плъзна към Жени.

— Писмото е от сряда. Пита ме какво да прави в случай на война. Отговорих й да остане там, в манастира си. Какво друго би могла да направи, не мислиш ли?

Жак се съгласи, като уклончиво кимна с глава. Погледна наоколо си, за да види дали са сами. Искаше да му заговори за Жени. Но как да започне?

В този момент Антоан изведнъж се обърна към него. Лицето му бе придобило разтревожен израз:

— Ти все държиш на ре… ре… решението си да…

— Да.

Тонът му бе твърд, но не предизвикателен.

Антоан стоеше наведен, като избягваше погледа на брат си и машинално чукаше с пръсти по стъклото в ритъма на далечните барабани. Забеляза, че беше заекнал, нещо, което му се случваше рядко и винаги показваше дълбоко смущение.

От вестибюла се чу гласът на Леон:

— Доктор Филип.

Антоан се изправи. Съвсем друго чувство озари лицето му. Филип се показа в рамката на вратата с нехайната си походка. С премигващи очи той огледа кабинета и най-после погледът му се спря на Антоан. Старият лекар тъжно клатеше глава. Измъкна кърпичка от джоба на провисналите краища на жакета си и си избърса челото. Антоан се приближи до него.

— Е, свърши се, Шефе…

Филип мълчаливо докосна ръката му; после, без да отиде по-навътре в салона, подобно на марионетка с отрязани конци, се тръшна на ръба на шезлонга, покрит с бяла калъфка, който беше до него.

— Кога заминавате? — попита той със задъхан, хъхрещ глас.

— Утре сутрин, Шефе.

Филип мляскаше с устни, сякаш смучеше някакво хапче.

— Идвам от болницата — поде Антоан, колкото да каже нещо. — Всичко е вече уредено. Предадох отделението си на Брюел.

И двамата замълчаха.

Впил очи в пода, Филип странно клатеше глава.

— Знаете ли, моето момче — каза той най-после, — това може да трае дълго… много дълго.

— Мнозина специалисти твърдят противното — подхвърли Антоан с неубеден тон.

— Ами! — отсече Филип, като че ли отдавна му бе известно колко знаят специалистите и какво струват техните предвиждания. — Те всички разсъждават, изхождайки от изискванията за нормално продоволствие, нормален кредит… Но ако правителствата се окажат достатъчно безразсъдни, за да хвърлят и последната си карта, ако предпочетат да рискуват пълно разорение, вместо да отстъпят!… Като виждаме какво става от осем дни насам, мисля, че всичко е възможно… Не, не! Аз вярвам, че войната ще бъде много дълга, че всички нации ще се изтощят едновременно, че никой от воюващите нито ще иска, нито ще може да се задържи по наклонената плоскост.

След кратка пауза той поде:

— Не мога да не мисля постоянно за всичко това… Война!… Кой би помислил, че е възможна война?… Достатъчно беше печатът да обърка ума на хората и за няколко дни понятието „нападател“ постепенно се замъгли за всички ни. Всеки народ си въобразява, че „честта“ му е заплашена… Една седмица безумни страхове, преувеличения, дрънкане на саби и ето че всички народи в Европа побесняха и с яростни викове се нахвърлят едни върху други… Не мога да не мисля за това. Напълно като трагедията на Едип… Едип също беше предупреден. Но в съдбоносния ден той не прозря събитията, не видя ужасните неща, които му бяха предсказани… И ние също… Нашите пророци бяха предсказали всичко, очакваха опасността и я очакваха именно оттам, откъдето дойде — от Балканите, от Австрия, от царизма, от пангерманизма… Бяхме предупредени… Бдяхме… Мнозина мъдри хора правеха всичко, за да попречат на катастрофата… И все пак ето, не можахме да я избегнем. Защо?… Постоянно мисля и премислям този въпрос. Защо?… Може би просто защото във всички тези събития, от които се страхувахме и които очаквахме, се е вмъкнало нещо непредвидено, нещо дребно, но достатъчно, за да измени малко вида на нещата и да ги направи неузнаваеми… достатъчно, за да може капанът на съдбата да щракне въпреки бдителността на хората!… И ето ни сега в капана…

В другия край на стаята, където Жуслен, Теривие, Жак и Жени се бяха събрали около Манюел Роа, избухна младежки смях.

— Е, какво? — казваше Роа на Теривие. — Да не би да искате да се вайкам! Ще се проветрим малко, като излезем от лабораториите! Ще изживеем нещо чудесно!

— Ще изживеем ли? — пошепна Жуслен.

Жени, която гледаше Роа, изведнъж отвърна очи от него; екзалтираното лице на младежа я засягаше болезнено.

Филип слушаше отдалеч. Той се обърна към Антоан:

— Младите не могат да си представят какво значи война… Това обяснява много неща… Аз видях войната през 1870 година… Младите не знаят!

Той отново измъква кърпичката си и избърса лицето, устните и брадата си, после дълго попива влагата от ръцете си с нея.

— Вие всички заминавате — поде той тихо, с тъжен глас. — И мислите сигурно, че старите имат късмет да останат тук. Не е така. Нашата съдба е по-лоша от вашата, защото животът ни е вече свършен.

— Как свършен?

— Да, моето момче. Окончателно свършен… Юли 1914 година. Това, което бяхме, е вече свършено; почва нещо ново, в което нас, старите, няма да ни има.

Антоан го гледаше с обич, без да намери какво да му отговори. Филип замълча. После се изсмя през нос, сякаш някаква страшна мисъл го гъделичкаше.

— Имало е три черни дни в живота ми — започна той с прилежния тон, с който говореше, когато изнасяше лекция, и който караше студентите да казват: „Фифи се наслаждава на гласа си.“ — Първият извърши в мен коренен преврат през юношеските ми години; вторият смути зрялата ми възраст; третият сигурно ще отрови старините ми…

Антоан го гледаше, сякаш да го насърчи да продължи.

— Първият беше, когато една нощ — тогава бях набожно провинциално дете, — четейки поред четирите евангелия, открих, че те са пълни с противоречия… Вторият беше, когато се убедих, че един долен господин, който се наричаше Естерхази, бе съчинил една мръсотия — описа на тайните документи — и че вместо да го осъдят, хората се нахвърлиха настървено върху друг господин, който не беше направил нищо, но беше евреин…

— А третият — прекъсна го Антоан с тъжна усмивка — е днес…

— Не… Третият ден беше преди една седмица, когато вестниците съобщиха текста на ултиматума, когато видях как ще започне билярдът… И тогава разбрах, че народите ще плащат разноските за този карамбол…

— Какъв карамбол?

Под рунтавите вежди очите на Филип блещукаха хитро, почти жестоко.

— Да. Злокобен карамбол, Тибо! Червената топка Сърбия, ударена от бялата топка Австрия, самата тя ударена от друга бяла топка Германия… Но кой държи щеката? Кой? Русия ли? Или Англия?… — Той избухна в яростен смях, който приличаше по-скоро на конско цвилене. — Много бих искал да разбера това, преди да умра.

Жак се приближи към ъгъла, където бяха седнали Антоан и Филип.

— Шефе — рече Антоан, — представял съм ви брат си, нали?

Старият лекар вдигна към Жак проницателните си очи.

Младежът се поклони. После се обърна към Антоан:

— Нямаш ли случайно разписание на влаковете?

— Да, имам… — Погледите им се кръстосаха. Антоан без малко не попита: „Защо?“, но се сдържа. — Ей там, под телефонния указател — добави той.

— А вие, господине, кога заминавате? — попита Филип.

Жак се скова изведнъж. Поколеба се малко и погледна Антоан, който бързо измърмори:

— Брат ми, той… той е особен случай…

Последва кратко мълчание.

Дали Филип го разбра? Дали си спомни за разговора, който бе имал с Жак? Той изгледа младежа с най-голямо внимание и когато Жак се отдалечи, го проследи с очи.

Щом останаха отново сами, Антоан се наведе към Филип.

— Отказва по принцип да бъде войник…

Филип мълча половин минута.

— Всяка мистика има право на съществуване — съгласи се той с уморен глас.

— Не — възрази Антоан. — В часовете, които преживяваме, дългът ни е прост и съвсем ясен. Никой няма право да се отклонява от него.

Филип като че ли не го чу.

— … има право на съществуване и е може би необходима — продължи той с гъгнив глас. — Би ли напредвало човечеството, ако нямаше мистика? Четете историята, Тибо… В основата на всички големи обществени преобразования винаги е имало религиозен стремеж към някакъв абсурден идеал. Умът води само към бездействие. Вярата дава на човека устрема, който му е необходим, за да действува, и упоритостта, която е нужна, за да постоянствува.

Антоан мълчеше. Пред учителя си той автоматически изпадаше в положението на ученик.

Забеляза, че Жени, застанала пред камината, се бе навела с Жак над разписанието и за миг се учуди. Сигурно тя искаше да се осведоми за влаковете, с които майка й може да се върне от Австрия.

Филип продължаваше да мисли на глас:

— Кой знае, Тибо, може би тези, които мислят като брат ви, са истинските предтечи? Може би тази неизбежна война, разрушавайки равновесието на нашия стар континент, ще подготви цъфтежа на нови псевдоистини, за които ние нямаме представа? Може би би било добре да съумее човек да вярва в това… Защо не? Европейските страни ще трябва да хвърлят в пожара всичките си сили, и духовните, и материалните. Това явление е първо по рода си в историята. Невъзможно е да бъдат предвидени последиците му… Кой знае? Може би в тази пещ ще се стопят всички съставки на цивилизацията. Хората трябва да минат през толкова мъчителни пътища, преди да дойде денят на мъдростта!… Денят, когато, за да уредят живота си на планетата, те ще се задоволят смирено да използуват това, което науката им е дала…

 

 

През полуотворената врата се подаде глупавият профил на Леон.

Викат господин доктора.

Антоан се намръщи, но стана.

— Извинете, Шефе.

Леон чакаше във вестибюла. С безстрастно лице той поднесе на Антоан табличката за писма, на която се открояваше син плик.

Антоан го грабна и го мушна в джоба си, без да го разпечата.

Питат дали да чакат за отговор — прошепна слугата с наведени очи.

Кой пита?

— Шофьорът.

— Няма отговор! — каза Антоан и се завъртя на токовете си, защото чу, че вратата зад него се отваря.

Жени, последвана от Жак, влезе във вестибюла.

— Отивате ли си вече?

— Да — отвърна Жак със същия решителен и сух тон, с който Антоан току-що бе казал: „Няма отговор.“ Той гледаше втренчено брат си; всъщност загадъчният му, пълен с упрек поглед искаше да каже: „Дойдохме да те видим сам в такъв ден като днешния, а ти не можа да отделиш нито минута за нас!“

— Толкова скоро? — промълви Антоан. — И вие също ли си отивате, госпожице?

„Ако е имала намерение да ми иска съвет или някаква услуга — помисли си той, — защо си отива, без да е поговорила с мен? И то с Жак?“

— Мога ли да ви услужа с нещо, преди да замина? — осмели се да каже той.

Тя му благодари с уклончива усмивка и леко кимна с глава. Антоан не знаеше какво да мисли.

— Ами ти? — каза той, като се обърна към Жак, който решително се отправяше към стълбите. — Няма ли да те видя пак?

Гласът му прозвуча изведнъж така сърдечно, че Жени вдигна очи и Жак се обърна. Лицето на Антоан изразяваше такова вълнение, че ядът на Жени веднага изчезна.

— Утре ли заминаваш? — попита той.

— Да.

— В колко часа?

— Много рано. Ще изляза от къщи към седем часа.

Жак погледна Жени и с малко дрезгав глас запита:

— Искаш ли да дойда да те взема?

Лицето на Антоан светна.

— Да, непременно! Ела… Ще ме изпратиш ли до гарата?

— Разбира се.

— Благодаря, моето момче. — Той нежно гледаше брат си. След малко повтори: — Благодаря.

И тримата бяха достигнали до външната врата.

Жак я отвори, пусна младото момиче пред себе си и прекрачи прага, без да вдигне поглед към брат си. На площадката той пошепна:

— Значи, до утре.

После захлопна вратата. Но в същия миг му хрумна друга мисъл.

— Слезте сама — каза той на Жени. — Ще ви настигна долу. — И бързо блъсна вратата с юмрук.

Антоан беше още във вестибюла. Върна се и отвори. Жак влезе сам и затвори вратата зад себе си.

— Искам да ти кажа две думи — каза той. Говореше с наведени очи.

Антоан почувствува интуитивно, че става дума за нещо сериозно.

— Ела.

Жак го последва мълчаливо и те влязоха в малкия кабинет. Там той се спря, затвори вратата и застана пред нея, гледайки брат си.

— Искам да знаеш, Антоан… Ние дойдохме двамата, за да ти говорим… Жени и аз…

— Жени и ти? — повтори Антоан изненадан.

— Да — каза Жак с ясен глас, усмихвайки се странно.

— Жени и ти? — поде Антоан, съвсем смаян. — Какво искаш да кажеш?

— Това е отдавнашна работа — обясни Жак с поривист глас, като че не му достигаше дъх, и се изчерви неловко. — И ето на’, сега… Решихме. След осем дена.

— Решихте! Какво решихте?…

Той отстъпи към дивана и седна.

— Чакай — промълви Антоан, — ти не говориш сериозно, нали? Жени!… Ти и Жени?

— Да, разбира се.

— Но вие едва се познавате… И после в този момент? Годеж в навечерието на… Значи, какво? Отказваш ли се да напуснеш Франция?

— Не, заминавам утре вечер. За Швейцария. — След миг той добави: — С нея.

— С нея ли? Но… Жак, ти си луд! Съвсем луд.

Жак продължаваше да се усмихва.

— Съвсем не, драги мой… Много просто: ние се обичаме.

— О, не говори глупости! — извика Антоан грубо.

Жак се изсмя злобно. Държането на брат му го засегна болезнено.

— Може би това са чувства, които те учудват?… Които ти не одобряваш… Толкова по-зле… Толкова по-зле за тебе… Просто исках да те уведомя. Направих го, а сега — довиждане.

— Чакай! — извика Антоан. — Това е безсмислица! Не мога да те оставя да си отидеш с подобни глупости в главата!

— Довиждане.

— Не! Искам да ти говоря!

— Какъв смисъл има? Почвам да мисля, че не можем да се разберем…

Той бе понечил да си тръгне, но все пак остана на мястото си. Настъпи мълчание.

Антоан направи усилие да се овладее.

— Слушай, Жак… Нека разсъдим…

Жак се усмихна иронично.

— Трябва да вземем пред вид две неща… От една страна, твоя характер. И от друга, момента, който си избрал за… Е, най-напред твоя характер, човека, — какъвто си ти… Позволи ми да ти кажа истината: ти си абсолютно неспособен да направиш щастливо едно човешко същество… Абсолютно! Значи, дори при други обстоятелства, ти никога не би могъл да направиш Жени щастлива. И в никакъв случай не би трябвало…

Жак вдигна рамене.

— Остави ме да продължа. В никакъв случай! И в този момент по-малко от всякога… Войната… И с твоите идеи отгоре на всичко!… Какво ще правиш, какво ще стане с тебе? Пълна неизвестност. Ужасна неизвестност… Свободен си да се излагаш на рискове. Но в подобен момент да свържеш съдбата си с друг човек? Ами това е чудовищно! Ти напълно си си загубил ума! Поддал си се на детински прищевки, които не издържат критика нито за минута!

Жак избухна в смях — самоуверен, дързък, почти злобен, почти безумен смях, който веднага престана. Той рязко оправи кичура коса на челото си, кръстоса ръце и гневно каза:

— Тогава ето какво ще ти кажа: дойдох при тебе, дойдох да споделя с тебе щастието си. И всичко, което ти намираш да ми кажеш, е това! — Той вдигна още веднъж рамене, улови дръжката на вратата и обръщайки се, извика през рамо: — Мислех, че те познавам. Но всъщност аз те познавам само от пет минути! Сега знам какво струваш. Ти нямаш сърце! Никога не си обичал! Никога няма да обичаш! Нямаш сърце и никога няма да имаш! — Той измерваше брат си с очи, отвисоко, от висотата на своята недосегаема любов. Лицето му се сгърчи в усмивка, която повече приличаше на гримаса, и той процеди, едва отваряйки уста: — Знаеш ли какво си ти? С всичките си дипломи и всичката си гордост? Ти си жалък тип, Антоан! Нищо повече от това! Жалък, жалък тип!

После се изсмя глухо и изскочи от стаята, като затръшна вратата.

 

 

Антоан остана неподвижен цяла минута, с наведена глава, впил поглед в килима.

— „Нямаш сърце!“ — каза той полугласно.

Дишаше ускорено. От напора на кръвта в артериите изпитваше физическо неразположение, някакво замайване, както при изкачване на голяма височина. Протегна ръка пред себе си в хоризонтално положение. Пръстите му трепереха и той не можеше да спре трептенето им.

„Пулсът ми трябва да е сто и двадесет“ — помисли си той.

Вдигна бавно глава, стана, отиде до прозореца и разтвори капаците.

Дворът беше тих. Отвъд, между двете стени, линеещите листа на един кестен образуваха жълто петно. Но той не виждаше нищо освен нахалното лице на Жак, самодоволната му усмивка, опиянения му упорит поглед.

— „Никога не си обичал!“ — прошепна той, като сгърчи пръсти върху железния перваз. — Ако това е любовта, глупако, да, не съм обичал! И се гордея с това!

Някакво момиченце се появи на един от прозорците на съседната сграда и вдигна очи към него. Дали не бе мислил на глас? Той се дръпна от прозореца и се върна в средата на стаята.

Любов! Селяните поне не се страхуват да я наричат с истинското й име — те казват, че животните се разпасват… Но за нас това е прекалено просто, унизително! Трябва да възвисяваме всичко! Да примираме, когато казваме: „Ние се обичаме!… Обичам я!… Любо-о-ов!“ Известно е, че сърцето е ваш монопол, на влюбените само! А аз съм без сърце! Добре, съгласен съм!… И, разбира се, веднага: „Ти не можеш да разбереш!“ Вечният припев, суетната нужда да се чувствуваш неразбран. Това ги възвеличава в собствените им очи. Като луди! Точно като лудите! „Няма нито един луд, който да не се смята за неразбран!“

Антоан се видя в огледалото: ръкомахащ, с разярени очи. Мушна ръце в джобовете и потърси по-благовиден предлог за гнева си.

„Това, което ме вбесява, е върховната глупост! Да, здравият смисъл у мен се дразни и ме кара да кипя… Впрочем констатирам това не за пръв път: когато бъде унизен здравият му смисъл, човек може да страда, както когато му бере пръстът или когато го боли зъб!“

Мисълта, че Филип го чака в кабинета, му помогна да се съвземе. Той разтърси рамене.

„Хайде…“

В джоба пръстите му машинално мачкаха някакъв лист. Писмото на Ана… Той измъкна плика, скъса го на две и го хвърли в кошчето. Погледът му попадна на военната му книжка, поставена на писалището. Изведнъж почувствува, че волята му се сломява. Утре го чакаха война, рискове… Осакатен, може би убит!… „Ти никога не си обичал!“ Утрешният ден неочаквано туряше край на младостта. Може би времето за любов беше минало завинаги…

Той рязко се наведе към кошчето, вдигна половината плик, измъкна от него парче от писмото и го разгъна. То беше зов, бурен и нежен като ласка:

„… Тази вечер. У дома. Ще те чакам… Трябва да те видя. Обещай ми, че ще дойдеш. Скъпи Тони, ела.“

Антоан се отпусна в креслото. Да прекара още една нощ до нея… Да го гали тя още веднъж… Да може още веднъж да заспи в прегръдките й и да забрави всичко… Внезапен копнеж, прилив на отчаяние, мощен като мъртво вълнение, го заля. Той опря лакти на масата и обхванал главата си с ръце, няколко минути хълца като дете.

LXX

Париж имаше спокоен, но трагичен вид. Събиращите се още от пладне облаци образуваха мрачен свод, който бе потопил града във вечерен сумрак. Кафенетата, магазините, осветени по-рано от обикновено, хвърляха бледи лъчи през тъмните улици, където навалицата, лишена от превозни средства, се движеше забързана и разтревожена. Входовете на метрото сякаш отблъсваха до самия тротоар вълните от пътници, които бяха принудени въпреки нетърпението си да тъпчат на място половин час по стъпалата, преди да могат да влязат вътре.

Жак и Жени се отказаха от намерението си да вземат метрото и минаха пеш по десния бряг на Сена.

Вестникари бяха застанали по всички ъгли. Хората разграбваха специалните издания на вестниците. Спираха се за миг да ги прегледат с жадни очи. Неволно всички упорито търсеха голямата новина: че всичко е уредено, че управляващите в Европа внезапно са се опомнили, че по общо съгласие са намерили мирно разрешение на спора, че чудовищният кошмар най-после се бе разсеял; че са останали само със страха…

 

 

Както всички учреждения и локали, така и редакцията на „Юманите“ бе опустяла, откакто бе обявена мобилизацията; сякаш всеки бе зает с личните си работи. Входът и стълбището бяха празни. Единственият прислужник, който се мярна по коридора, каза на Жак, че Стефани не е в кабинета си. Дежурен беше Гало, но той работеше за утрешния брой и се бе заключил в стаята си. Жак, следван като сянка от Жени, която бе капнала от умора, не се опита да влезе при него.

— Да отидем до „Прогрес“ — рече той.

В долния салон на кафенето нямаше никого. Дори съдържателят отсъствуваше; на касата бе жена му. Тя като че ли бе плакала и не обърна никакво внимание на клиентите си.

Те се качиха на мецанина.

Само една маса бе заета от няколко партийни дейци, всички млади, които Жак не познаваше. Те замълчаха за миг, когато двойката влезе в салона, но след малко наново подеха спора си.

Жак беше жаден. Той настани Жени близо до вратата и слезе да донесе бутилка бира.

— А какво друго искаш да правиш, глупако? Да чакаш да те откарат жандармите? Да се оставиш да те застрелят като добиче?

Този, който говореше, бе двадесет и пет годишен, червендалест младеж с килнат на тила каскет. Гласът му бе дрезгав. Той изглеждаше сурово един след друг другарите си с черните си очи.

— Освен това да ти кажа ли — поде той нервно, — за нас, за хора като нас, които са следили всичко отблизо, едно нещо е сигурно, и то е решаващо; нашата страна не искаше войната и не може да бъде упрекната в нищо!

— Тъкмо това казват и във всички други страни — прекъсна го най-възрастният от групата, четиридесетгодишен мъж, който носеше униформа на чиновник от метрото.

— Германците не могат да твърдят това! Мирът зависеше от тях. През последните две седмици те имаха десет пъти възможност да препречат пътя на войната!

— И ние също! И ние можехме направо да кажем на русите: „Вървете по дяволите!“

— Това нямаше да промени нищо. Днес добре виждаме, че германците бяха нагласили много мръсно своя номер. Толкова по-зле за тях! Напразно държахме за мира. Най-после не сме баби! Франция е нападната и трябва да се отбранява! А пък Франция — това си ти, това съм аз, това сме всички ние!

С изключение на чиновника от метрото всички останали като че ли се съгласяваха.

Жак обърна отчаян поглед към Жени. Припомни си за Щудлер, който умолително казваше: „Нужно ми е, трябва да вярвам във виновността на Германия!“

Без да изпие бирата, която си бе налял, той направи знак на младото момиче и стана. Но преди да излязат, се приближи до групата.

Отбранителна война!… Законна самоотбрана, справедлива война!… Но не виждате ли, че вечно ви мамят? И вие ли ще се уловите на въдицата! Няма три часа, откакто е обявена мобилизацията, и ето вече докъде сте стигнали! Беззащитни срещу всичките долни страсти, които печатът се старае да събуди от една седмица, страсти, които генералите много добре ще използуват!… Кой ще се бори с тази лудост, ако не вие, социалистите!

Той не се обръщаше към никого от групата, но ги изглеждаше един след друг с разтреперани устни.

Най-младият от всички, гипсаджия, чието лице и коси бяха побелели от гипс, вдигна към него напудрената си глава.

— И аз мисля като Шатение — каза той с уверен и бодър глас. — Трябва да се явя още на първия ден, значи, утре… Мразя войната, но съм французин. Нашата страна е нападната, има нужда от мене и аз ще отида. Ще отида съкрушен, но ще отида!

— И аз мисля като вас — обади се съседът му. — Заминавам във вторник, на третия ден… аз съм от Барльо-Дюк, старите живеят там… Никак не желая нашето градче да стане германско!

„Девет десети от французите вече мислят така — каза си Жак. — Бързат да оправдаят собствената си страна и да стигнат до заключението, че неприятелят е действувал коварно и предумишлено, за да извинят инстинкта си за самозащита. И дори човек си задава въпрос дали тези млади хора не изпитват някакво смътно задоволство от това, че изведнъж са се почувствували част от една оскърбена нация и че вдишват опияняващия въздух на колективната омраза… Нищо не се е изменило от времето, когато кардинал дьо Рец се е осмелил да напише: Нищо не е по-важно за народите, отколкото да им се внуши, дори когато атакуваме, че имаме намерение само да се отбраняваме.“

— Помислете! — поде Жак с глух глас. — Ако не се съпротивявате днес, утре ще бъде много късно!… Не забравяйте, че от другата страна на границата хората са овладени от същия гняв, че и там се разпространяват същите лъжливи обвинения и там се разпалва същата стара омраза! Всички народи са се превърнали в някакви хлапаци-побойници, които се нахвърлят едни върху други с озверели очи и крещят: „Той започна пръв!“ Не е ли безсмислено това?

— Е, тогава какво? — извика гипсаджията. — Какво искаш да правим ние, мобилизираните?

— Щом мислите, че насилието е несправедливо, щом мислите, че човешкият живот е свещен, щом мислите, че не може нравствеността да осъжда убийството в мирно време и да го възхвалява във време на война — не се оставяйте да ви мобилизират. Не се съгласявайте да воювате! Останете верни на себе си! Останете верни на Интернационала!

Жени, която бе останала сама при входа на салона, изведнъж се приближи и застана съвсем близо до него.

Гипсаджията стана. Той скръсти ръце на гърдите си и бясно изкрещя:

— За да ни изправят пред стената! Ама ха! Приказки… Там поне всеки с късмета си; ако имаш за две пари късмет, може и да оцелееш!

— Но вие чувствувате много добре, че е подло да пожертвувате свободата си — извика Жак, — да прехвърлите вашата лична отговорност на онези, които са по-силни! Вие си казвате: „Не съм съгласен, но не мога нищо да направя.“ Не го правите с леко сърце, но успокоявате съвестта си лесно, като си казвате, че е много трудно да се подчини човек и че поведението ви е достойно за похвала… Но не виждате ли, че сте жертва на престъпна измама?… Забравили ли сте, че правителствата са поставени на власт не за да поробват и да избиват народите, а да им служат, да ги закрилят, да ги направят щастливи?

Един мургав тридесетгодишен мъж, който мълчеше досега, удари с юмрук по масата.

— Не и не! Не си прав!… Днес не си прав!… Бог ми е свидетел, че никога не съм поддържал правителството. И аз съм социалист като тебе. От пет години имам партийна книжка. Но ето аз, социалистът, съм готов да стрелям и да вървя с правителството като всички! — Жак се опита да го прекъсне, но работникът повиши глас: — Това няма нищо общо с убежденията. После ще си уредим сметките с националистите, с капиталистите и с всички важни клечки! Ще им видим сметката, когато им дойде редът, слушай какво ти казвам аз! Но сега не може да се занимаваме с теории! Най-напред трябва да натупаме прусаците! Тези мръсници искат война! Ще я получат! И, казвам ти, ако зависеше от мене, през носа ще им излезе.

Жак бавно вдигна рамене. Нищо не можеше да се направи. Той хвана Жени под ръка и я поведе към стълбата.

— И все пак да живее социалдемокрацията! — извика някой след тях.

Навън те повървяха няколко минути мълчаливо. Глухи гръмотевици предвещаваха буря. Небето бе мастилено черно.

— Вижте — каза Жак, — винаги съм смятал, двадесет пъти съм повтарял, че войните не се предизвикват от чувства, че са просто неизбежни сблъсквания на икономически съперничества. А ето, като гледам днес как националистическият бяс се поражда така естествено, така безразборно във всички обществени класи, просто започвам да се питам… дали войните не са по-скоро резултат на някакво тъмно неудържимо избухване на страсти и дали сблъскването на интересите не им служи само за повод, за предлог… — Той замълча, после, следвайки нишката на мисълта си, продължи: — Най-смешното е, че всички се стараят не само да се оправдаят, но и да твърдят гръмогласно, че тяхното подчинение е обмислено и свободно… Да, свободно!… Всички тези нещастници, които до вчера се бореха срещу войната и отстъпваха само крачка по крачка, днес, когато са хванати натясно, държат на всяка цена да покажат, че действуват по своя воля!… Наистина е трагично — подхвана той, след като помълча малко, — че толкова много хора, осведомени, недоверчиви, могат изведнъж да станат така наивни, щом в тях зазвучи патриотичната струна… Трагично и почти неразбираемо!… Може би причината се състои точно в това, че средният човек наивно се отъждествява с отечеството си, с нацията, с държавата… Съществува навик да се казва: „Ние, французите…“, „Ние, германците…“. И понеже всеки индивид чистосърдечно желае мира, за него е невъзможно да приеме, че неговата държава може да желае война. Значи, бихме могли да кажем дори, че колкото повече е привързан към мира един индивид, толкова по-скоро е склонен той да оправдае страната си, да оправдае своята среда; и толкова по-лесно става да го убедиш, че заплахата от война идва от чужбина, че неговото правителство не е виновно, че той като член на обществото е жертва на нападение, че трябва да защищава обществото, за да защити себе си…

Едри капки дъжд прекъснаха думите му. Тъкмо преминаваха площада пред Борсата.

— Да изтичаме — каза Жак, — ще се измокрите.

Едва имаха време да се подслонят под аркадите на улица Де Колон. Бурята, която бе надвиснала над града от обед, избухна най-после с неочаквана, драматична сила. Светкавиците бляскаха една след друга, шибаха настръхналите нерви и непрекъснатите гръмотевици отекваха между сградите с трясък, който напомняше буря в планината. Ескадрон от републиканската гвардия мина в тръс по улица Катр Септамбр. Наведени срещу напора на вятъра, войниците се допираха почти до вратовете на пущащите пара коне, под чиито копита хвърчаха пръски вода; каските им блестяха под оловното небе като в хубава картина с военен сюжет.

— Да влезем там — предложи Жак, като посочи слабо осветеното и вече пълно ресторантче под аркадите. — Ще хапнем нещо, докато чакаме.

Едва намериха две места едно до друго на една мраморна маса, където вече седяха и други клиенти.

Щом седна, Жени се почувствува смазана от умора. Коленете й трепереха; раменете и тилът я боляха. Главата й тежеше непоносимо. Струваше й се, че ще припадне. Само да можеше за няколко минути да затвори очи, да се излегне, да поспи… да поспи до него… Изведнъж споменът за предишната нощ изпълни съзнанието й и й подействува като удар с камшик; силите й се възвърнаха. Жак не бе забелязал нищо. Тя го виждаше в профил — изпотените му слепоочия, тъмния кичур с червеникави отблясъци. Без малко не го хвана за ръка, за да му каже: „Да се приберем. Какво значение има всичко друго?… Притиснете ме до себе си… Притискайте ме силно!“

Около тях се водеше общ разговор. Очите на всички блестяха, хората си подаваха солницата, горчицата, разменяйки братски погледи. Дори и най-глупавите противоречиви новини се съобщаваха с невъзмутима увереност и всички им вярваха.

— Само тази буря да не забави офанзивата — изстена една дама на средна възраст, чието лице на червени петна изразяваше платоничен, но нападателен героизъм.

— През 1870 година — обясняваше пълният господин, който седеше срещу Жени и чийто ревер беше украсен с червената розетка на „Почетния легион“ — военните действия започнаха дълго след обявяването на войната, най-малко петнадесет дни по-късно.

— Изглежда, че няма да има захар — обади се някой.

— И сол — добави героичната дама. Тя се наведе доверително към Жени. — Аз веднага се запасих.

Без да се обръща към някого, господинът с розетката започна да разказва някаква дълга история с тон на възхищение. Гласът му трепереше от вълнение, което като че ли намираше отклик у хората наоколо му: получавайки заповед да се оттегли с войниците си на десет километра от границата, някой си полковник на гарнизон в Източна Франция помислил, че Франция вече отстъпва пред неприятеля; за да не преживее този позор, той извадил револвера си и си пръснал черепа пред целия полк.

В края на масата един работник ядеше мълчаливо. Неговият недоверчив поглед срещна погледа на Жак.

— Вие си правите шеги — обади се работникът с яростен глас. — Но тази вечер ние не можахме да си получим седмичната заплата в работилницата!

— Че защо? — запита благосклонно господинът.

— Господарят твърди, че парите му били вложени в банката, а тя била затворила… Можете да си представите каква врява се вдигна. Но нищо не можеше да се направи. „Елате в понеделник“ — извика той…

— Да, разбира се, в понеделник ще ви платят на всички — заяви героичната дама.

— В понеделник ли? Ами мнозина са мобилизирани още от утре! Давате ли си сметка какво значи това? Да заминеш и да оставиш жената и децата без пукната пара!

— Не се безпокойте — каза авторитетно господинът с розетката. — Правителството е предвидило това, както и всичко останало. Ще се раздават помощи в кметствата. Заминете спокойно. Вашите семейства са под закрилата на държавата и нищо няма да им липсва.

— Значи, така било? — пошепна работникът разколебан. — Защо тогава не го кажат?

Възрастният съсед на Жак, който бе имал късмет да купи специалното издание на един вечерен вестник, намекна за прокламацията на Поанкаре, отправена към френския народ.

Много ръце се протегнаха към него.

— Покажете я, покажете я.

Господинът обаче не искаше да даде вестника си.

— Четете! — заповяда тогава господинът с розетката.

Човекът с вестника, дребен старец с хитро лице, намести очилата си.

— Приподписана е от всички министри — обяви той надуто и започна с фалцетен глас: — „Съзнавайки отговорността си и чувствувайки, че не би изпълнило дълга си, ако останеше пасивно, правителството издаде декрет, който се налага от създалото се положение. — Господинът спря за малко. — Мобилизацията не значи война…“

— Чувате ли, Жак? — пошепна Жени с глас, в който трептеше надежда.

Жак вдигна рамене.

— Най-напред… трябва да се вкарат плъховете в капана… но щом влязат, няма да ги изпуснем вече!

— „При сегашните обстоятелства — продължаваше човекът с очилата — мобилизацията, напротив, се явява като средство да си осигурим мир с чест…“

Настъпи пълно мълчание; дори от съседните маси никой не приказваше.

— По-високо! — извика някой от дъното на ресторанта. Този, който четеше прокламацията, стана, за да продължи. От време на време гласът му му изневеряваше. Очевидно човечецът си представяше, че в този момент той сам се обръща към народа.

— „… мир с чест… — повтори той тържествено. — А правителството разчита на хладнокръвието на нашата благородна нация, разчита, че тя няма да се поддаде на неоснователно вълнение.“

— Браво! — извика дамата с червените петна по лицето.

— „Неоснователно!“ — пошепна Жак.

— „То разчита на патриотизма на всички французи и знае, че измежду тях няма нито един, който да не е готов да изпълни дълга си. В настоящия час вече няма партии. Има само безсмъртната Франция, миролюбива и решителна Франция. Има Франция на правото и на справедливостта, Франция, цяла обединена и спокойна, зорка и достойна.“

Последва мълчание, което трая цяла минута. След това разговорите продължиха, оживени от вълнуващия тон на декларацията. Героизмът на дамата не беше отделен случай. Господинът, който седеше срещу Жени, бе станал червен като розетката си. В края на масата работникът, който бе останал без заплата, седеше с насълзени очи. Всеки с някаква наслада се отдаваше на общото опиянение, всеки се чувствуваше възбуден, издигнат над самия себе си, опиянен от нещо висше, готов на мъченическа саможертва.

Жак мълчеше. Мислеше за възванията, подобни на призива на Поанкаре, които сигурно са били подписани в същия час от кайзера и от царя; мислеше за тези магически думи, които навсякъде имаха една и съща сила и които несъмнено навсякъде развихряха една и съща чудовищна лудост…

Той видя, че Жени бутна настрана чинията със супа, до която едва се бе докоснала. Направи й знак и стана.

Вън дъждът бе престанал. Балконите се оцеждаха. От двете страни на улицата кални вадички се изтичаха с бълбукане в каналите. Блесналите мокри тротоари се бяха отново изпълнили с безредно бързащи хора.

— Сега да отидем при Камарата на депутатите — каза Жак, като поведе Жени с трескава крачка. — Да разберем какво правят там с Мюлер…

Той не би могъл да каже, че се е отчаял напълно, колкото и безумна да изглеждаше сега всяка надежда.

LXXI

Пале-Бурбон бе охраняван незабелязано от жандармеристи. Зад решетките на двора се виждаха няколко групи, към които Жак, последван от Жени, се отправи.

В една от тях той позна високия силует на Раб, осветен от електрическите глобуси.

— Разговорът не е свършил — му обясни старият партиен деец. — Току-що излязоха. Отидоха да вечерят. Съвещанието ще продължи след малко. Но не тук, а в редакцията на „Юманите“.

— Е, какви са първите впечатления?

— Не са бог знае колко добри… Впрочем мъчно може да се каже. Всички се бяха зачервили, полумъртви от жажда и онемели като риби… Единственият, от когото можах да измъкна нещо, беше Сибло… Не скри, че е разочарован. Нали така? — добави той, като се обърна към Жумлен, който тъкмо се приближаваше.

Жени мълчаливо разглеждаше двамата мъже. Жумлен й харесваше само отчасти. Дългото, тясно лице, бледо и изпотено, безбрадо, с прекалено издадена челюст, сухите му, отсечени фрази, които произнасяше, без да отваря достатъчно уста, четвъртитите му рамене, суровият блясък на съвсем малките черни зеници, всичко това предизвикваше някакво неприятно чувство у младото момиче. Старият Раб, с изпъкналото си чело, светли и тъжни очи, чийто поглед постоянно се спираше върху Жак с бащинска доброта, й вдъхваше доверие и симпатия.

— Този Мюлер, изглежда, няма ясно определен мандат — каза Жумлен. — Не е донесъл никакво определено положение.

— Тогава защо е дошъл?

— Само с осведомителна цел.

— С осведомителна цел ли? — извика Жак. — В настоящия момент, когато дори няма време да се действува!

Жумлен разтърси рамене.

— Да се действува… Ти ставаш смешен!… Мислиш, че е възможно още да се вземат решения, когато положението се мени всеки час? Знаеш ли, че Германия също е издала декрет за обща мобилизация? Това е станало в пет часа, малко след нас… Казват също, че тази вечер тя ще обяви официално война на Русия.

— Но — подхвана Жак нетърпеливо — кажете ясно: идва ли Мюлер, за да установи единство между германския и френския пролетариат, или не? Идва ли, за да организира най-после стачка в двете страни, или не?…

— Стачка ли? Сигурно не — отвърна Жумлен. — Той идва, мисля, просто за да разбере дали френската партия ще гласува, или няма да гласува военните кредити, които правителството трябва да поиска в Камарата още в понеделник. И това е всичко.

— Би представлявало все пак нещо — каза Раб, — ако по тази точка френските и германските социалистически депутати възприемат еднакво становище.

— Не е много сигурно — възрази Жумлен загадъчно.

Жак тъпчеше на място от нетърпение.

— Това, което може да се каже — подхвана Жумлен с проникновен вид — и което, изглежда, партийните водачи не са пропуснали да повторят под разни форми на Мюлер, е, че Франция е направила всичко възможно, за да избегне войната… До последния момент, като дори се е съгласила да оттегли пограничните си войски… На нас, френските социалисти, поне съвестта ни е чиста. И вече имаме право да считаме Германия за нападател!

Жак го гледаше потресен.

— С други думи казано — отсече той, — френските социалистически депутати се готвят да гласуват военните кредити.

— Тъй или иначе, те не могат да гласуват против тях.

— Как не могат?

— Най-вероятно е да се въздържат от гласуване — обади се Раб.

— О — извика Жак, — ако Жорес беше жив!

— Хм… Мисля, че при сегашното положение дори и Шефа не би посмял да гласува „против“.

— Но Жорес хиляди пъти е казвал, че това разграничение между страна нападател и нападната страна е безсмислица — извика Жак извън себе си. — Това е само повод за безкрайни заплетени спорове. Като че ли вие всички забравяте истинските причини на кашата, в която попаднахме — капитализма, империалистическата политика на правителствата. Каквато и форма да приемат първите враждебни действия, международният социализъм трябва да се бори преди всичко срещу войната, срещу всяка война! Или иначе…

Раб уклончиво се съгласи:

— По начало да… Самият Мюлер също е казал, изглежда, нещо в този смисъл…

— Е, тогава?

Раб направи широк жест, изразяващ умора.

— Тогава!… Точно дотам са стигнали. После отидоха да вечерят, хванати под ръка.

— Не, има и още нещо — възрази Жумлен. — Ти забрави да кажеш, че Мюлер е изказал желание да телефонира в Берлин, за да се посъветва с водачите на партията.

— О! — възкликна Жак, който само чакаше нещо, за да си възвърне надеждата.

Той се завъртя гневно на токовете си, направи няколко крачки настрана, върна се и застана пак пред двамата мъже.

— Знаете ли какво мисля аз? Този Мюлер всъщност е дошъл съвсем глупашки, за да опипа истинския пулс на интернационализма и на пацифизма на френската партия. Ако беше срещнал пред себе си истински непримирими хора, решени на всичко, решени на обща стачка, за да осуетят националистичната политика на правителството, казвам ви, че мирът можеше да бъде спасен! Да! Дори днес, дори след обявяването на мобилизацията! Мирът можеше да бъде спасен от страхотната сила на обединения френски и германски пролетариат! А вместо това какво видя насреща си? Дърдорковци, които само спорят, умерени политици, винаги готови да осъждат войната и национализма на думи, но които вече мислят да гласуват военните кредити и да дадат картбланш на генералния щаб! До последната минута ще продължава да съществува все същото нелепо и престъпно противоречие, същият конфликт между интернационалния идеал, който те теоретически поддържат, и всички онези национални интереси, които практически никой, дори социалистическите водачи не са готови да жертвуват!

Докато той говореше, Жени, капнала от умора, не сваляше очи от него. Гласът му я унасяше като позната и галеща музика. Тя изглеждаше съсредоточена, но беше прекалено уморена, за да слуша. Гледаше лицето на Жак и особено устата му: беше втренчила очи в извитата линия на устните, които се удължаваха и свиваха с учудваща живост и събуждаха у нея усещане на физически допир. Припомни си нощта, прекарана в неговите прегръдки, и почувствува, че й премалява от чакане. „Да си вървим — казваше си тя. — Какво чака той? Хайде… Да се приберем… Какво значение има всичко останало?“

Кадиьо, който обикаляше от група на група и разнасяше новини, се приближи до тях.

— Току-що са направили постъпки пред министерството на външните работи, за да може Мюлер да телефонира в Берлин. Не успели, защото телефонните връзки са прекъснати. Прекалено късно е вече! И в двете страни има военно положение…

— Може би това беше последната възможност — пошушна Жак, навеждайки се към Жени.

Кадиьо, който го чу, се изсмя подигравателно:

— Последна възможност за какво?

— За пролетарска акция! За международна акция!

Кадиьо се усмихна странно.

— Международна ли? — отвърна той. — Но, драги мой, нека бъдем реалисти: от днес нататък не борбата за мир е интернационална, а войната!

Дали това беше само остроумна забележка, продиктувана от обезсърчение? Кадиьо вдигна рамене и изчезна в нощта.

— Той е прав — измърмори Жумлен, — злокобно прав. Войната вече дойде. Дали тази вечер ще я приемем охотно, или не, ние, социалистите, сме въвлечени в нея, както и всички останали французи… Ще се върнем към нашата международна дейност, ще я подемем наново, но по-късно. Тази вечер часът на пацифизма мина.

— Нима ти, Жумлен, нима ти казваш това? — възкликна Жак.

— Да! Налице е нов факт: започва война. За мен този факт променя всичко. И нашата роля на социалисти ми се струва напълно ясна: ние не трябва да пречим на действията на правителството!

Жак гледаше слисан.

— Значи, ти ще се оставиш да те мобилизират?

— Разбира се. Съобщавам ти, че идния вторник гражданинът Жумлен ще бъде редник от 239-и запасен полк в Руан!

Жак наведе очи и не отговори нищо.

Раб сложи ръка на рамото му.

— Не ставай по-непокорен, отколкото си… Ако тази вечер все още не мислиш като него, то утре ще си на същото мнение… Очевидно е, че каузата на Франция е кауза на демокрацията. Ние, социалистите, трябва първи да защитим демокрацията срещу нападението на империалистичните си съседи.

— Значи, и ти също?…

— Аз ли? Ако не бях толкова стар, щях да отида да се запиша… Впрочем ще опитам. Може би ще могат да използуват още старите ми кокали… Какво ме гледаш? Не съм си променил убежденията. Твърдо вярвам, че ще доживея деня, когато ще можем да подемем отново войната срещу милитаризма. За мен той си остава най-гадното нещо на света!… Но в този момент — никакви глупости! Днес милитаризмът не е това, което беше вчера. Днес той е спасението на Франция; и дори повече — спасението на заплашената демокрация. При това положение аз си прибирам ноктите. И съм напълно готов да постъпя като другарите — да грабна пушката и да защищавам страната. След това ще видим какво ще правим!

Той дръзко издържа погледа на Жак. Неуловима усмивка, едновременно засрамена и горда, колебливо докосна устните му и сякаш усили тъгата, която се четеше в очите му.

— Дори и Раб! — пошепна Жак, като извърна очи.

Той се задушаваше. Грабна ръката на Жени и се отдалечи, без да се сбогува.

 

 

Пред оградата оживено разговаряща група запречваше изхода.

В средата Пажес, секретарят на Гало, спореше, като размахваше ръце. Между младите партийни дейци, които го заобикаляха, Жак видя познати лица: Бувие, Ерар, Фужерол, синдикалния водач Латур, Одел и Шардан, които бяха редактори в „Юманите“.

Пажес забеляза Жак и му направи знак.

— Научи ли новината? Телеграма от Петербург — Германия е обявила тази вечер война на Русия.

Бувие, около четиридесетгодишен човек, хилав, със сиво лице, който често говореше по събрания, се обърна към Жак:

— Всяко зло за добро! На фронта ще има работа за нас! Веднъж като ни дадат пушки и патрони…

Жак не отговори. Той не вярваше много на Бувие; не обичаше блуждаещия му поглед. Една вечер, когато излизаха от събранието, на което Бувие беше държал много бойка реч, Мурлан му беше казал: „Аз следя това момче. Не ми харесва много неговата прекалена разпаленост… Винаги когато почнат арести, него го прибират измежду първите, но по някаква случайност също така винаги го освобождават.“

— Но най-смешното е — със сподавен смях подхвана Бувие, — че те мислят да ни вкарат в националистическа война! Съвсем не подозират, че няма да мине и месец и ще имаме гражданска война.

— А няма да минат и два месеца и ще избухне революция! — извика Латур.

— Значи, и вие също ще се оставите да ви мобилизират? — запита хладно Жак.

— Ами как! Да изпусна такъв прекрасен случай!

— А ти? — запита Жак, обръщайки се към Пажес.

— И аз, разбира се!

Лицето му нямаше обикновения си израз. Гласът му звучеше раздразнено и той изглеждаше малко пиян.

— Не е наша вината, че не можахме да попречим да избухне тази война — каза той. — Ето на’, не можахме. Фактът е налице… Но поне нека тя отбележи края на това умиращо общество, което не си дава сметка, че се самоубива. Само от нас зависи капитализмът да не преживее катастрофата, която е предизвикал! Нека тази война поне подпомогне еволюцията на обществото, нека принесе полза на човечеството! Нека тя бъде последната, освободителната война!

— Война на войната! — изръмжа някой.

— Ще се бием! — извика Одел. — Но като войници на революцията, за окончателно разоръжаване и за освобождението на народите!

Пощенският чиновник Ерар, който винаги привличаше внимание, защото поразително приличаше на Бриан — дори гласът му бе също така топъл, трептящ и плътно звучен, — бавно каза:

— Да… Хиляди и хиляди невинни хора ще бъдат пожертвувани. Това е чудовищно! Но единствено мисълта, че отдаваме дан на бъдещето, може да ни накара да приемем този ужас. Тези, които се върнат от това огнено кръщение, ще бъдат възродени хора… Пред тях ще има само развалини и нищо друго. И върху тези развалини най-после ще могат да изградят новото общество!

Жени, която стоеше зад Жак, видя как раменете му трепнаха. Помисли, че той ще се намеси в спора. Но Жак се обърна към нея, без да каже нищо. Тя бе поразена от промененото му лице. Той я хвана под ръка, притисна я до себе си и се отдалечи от групата. Беше доволен, че тя е с него — така чувството на самота бе по-малко горчиво. „Не — казваше си той, — не!… По-скоро бих умрял, отколкото да приема това, срещу което се бунтува цялата ми душа! По-добре смърт, отколкото да се отрека от идеала си!“

— Чухте ли ги? — каза той след кратка пауза. — Просто не мога да ги позная вече.

В този момент Фужерол, който през време на разговора при оградата не бе проговорил нито дума, ги настигна.

— Ти си прав — рече той без всякакво предисловие, като накара двамата млади хора да се спрат, за да го изслушат. — Аз дори мислех да дезертирам, за да остана верен на себе си. Нали разбираш?… Но ако постъпя така, никога няма да бъда сигурен, че съм дезертирал заради убежденията си, а не от страх. Защото, право да ти кажа, ужасно ме е страх… Затова може и да е нелепо, но аз ще направя също като тях — ще замина…

Той не дочака Жак да отговори и с твърда крачка се отдалечи.

— Може би има мнозина други като него — пошепна Жак замислено.

Те минаха по улица Дьо Бургон, покрай Пале-Бурбон, за да излязат на Сена.

— Знаете ли кое ме порази най-много? — поде той, след като помълча малко. — Погледите им, гласовете им, онова несъзнателно ликуване, което прозира в движенията им… И то толкова силно, че човек започва да се пита: „Ако тази вечер им съобщят, че всичко се е уредило и започва демобилизация, дали първото чувство, което ще изпитат, няма да бъде разочарование?“ Най-отчайващото обаче е — додаде той веднага, — че те проявяват такава енергия, такава готовност да служат на войната!… Тази храброст, това презрение към смъртта! Всичката тази пропиляна духовна сила, една стотна част от която щеше да бъде достатъчна, за да предотврати войната, ако само бяха я поставили навреме и всички заедно в служба на мира!…

 

 

На моста Конкорд срещнаха Стефани, който вървеше сам, с наведена глава; големите му очила изглеждаха като кацнали на костеливия му нос. Той изтича към тях, за да чуе какъв е бил резултатът от преговорите.

Жак му каза, че разговорът е бил прекъснат и ще продължи малко по-късно в редакцията на „Юманите“.

— Щом е така, аз ще се върна в редакцията — рече Стефани, като тръгна обратно.

Жак беше все така мрачен. Направи няколко крачки мълчаливо; после си спомни пророческите думи на Мурлан и докосна лакътя на Стефани.

— Свърши се, няма вече социалисти. Има само социал-патриотари.

— Защо казваш това?

— Защото виждам, че всички са съгласни да отидат на фронта… Вярват, че се подчиняват на съвестта си, като жертвуват революционния си идеал пред новия мит за заплашеното отечество. Най-ожесточените срещу войната най-пламенно желаят да воюват!… Жумлен… Пажес… Всички!… Дори старият Раб е готов да постъпи във войската, ако го приемат.

— Раб ли? — повтори Стефани с въпросителен тон. — Това не ме изненадва… — добави той. — Кадиьо също заминава. И Берте, и Журден. Те всички от вчера още носят военните книжки в джобовете си… Сам Гало, макар че е късоглед, е поискал от Гед да направи постъпки пред министерството, за да го извадят от интендантството…

— Партията е обезглавена — заключи Жак мрачно.

— Партията ли? Може би не. Но сигурно е, че съпротивата срещу силите на войната е обезглавена.

Жак се приближи до Стефани в братски порив.

— Нали и ти мислиш, че ако Жорес беше жив?…

— Естествено, той би бил с нас. Или по-точно казано, цялата партия щеше да бъде с него… Дюноа намери вярната формулировка: „Социалистическата съвест нямаше да бъде разделена.“

Те преминаха мълчаливо площад Дьо ла Конкорд. Той изглеждаше по-обширен от обикновено поради липсата на коли. Жълтеничавото лице на Стефани трепереше от нервни тикове.

Изведнъж той се спря. Светлината на една улична лампа изразяваше необикновени форми върху удълженото му лице; от време на време очилата му проблясваха над изпълнените му със сянка орбити.

— Жорес — рече той. Произнасяйки това име, напевният му южняшки глас придоби тъй ласкава и тъй отчаяна интонация, че Жак почувствува как гърлото му се свива. — Знаеш ли какво каза той пред мен миналия четвъртък, когато заминаваше от Брюксел? Юисман тръгваше за Амстердам и се сбогуваше с него. Шефа го погледна сурово в очите и му каза: „Слушайте какво ще ви кажа, Юисман. Ако войната избухне, ПАЗЕТЕ ИНТЕРНАЦИОНАЛА! Ако ваши приятели ви умоляват да вземете участие в конфликта, не ги слушайте! Пазете Интернационала! И ако аз, Жорес, дойда и поискам от вас да защищавате един или друг от воюващите, не ме слушайте, Юисман! ПАЗЕТЕ НА ВСЯКА ЦЕНА ИНТЕРНАЦИОНАЛА!“

Развълнуван, Жак извика:

— Да! Дори ако останем десет души! Дори ако останем двама! Да пазим на всяка цена Интернационала! — Гласът му трепереше. Жени, тръпнеща от вълнение, се притисна до него, но той като че ли не забеляза това. Повтори още веднъж, сякаш се заклеваше: — Да пазим Интернационала!

„Но как?“ — питаше се той в същото време. Струваше му се, че навлиза съвсем сам в пълен мрак.

 

 

Минаваше полунощ, когато Жак и Жени излязоха от редакцията на „Юманите“, където тази вечер много партийни дейци бяха дошли, за да чуят последните новини. Макар че нямаше вече никаква надежда, Жак не искаше да си отиде, без да научи резултата от разговорите е германския делегат. Разтревожен от посърналото лице на Жени, на няколко пъти той я бе молил да се прибере в къщи, за да си почине, като я уверяваше, че и той ще се върне след малко. Но всеки път тя отказваше. Най-после двамата се приютиха в кабинета на Стефани, където имаше двадесетина социалисти. Там Гало дойде да съобщи, че заседанието привършва. Мюлер и дьо Ман бързали заради влака — едва имало време да стигнат до Северната гара, за да вземат последния влак за цивилни, заминаващ за Белгия. Жак и Жени ги видяха да минават по коридора, придружени от Моризе. Кашен с депутатска лента през гърди се готвеше да ги придружи до гарата, за да улесни заминаването им. И все пак не бяха сигурни, че Мюлер ще успее да премине белгийската граница.

Обсипван с въпроси, Гало гневно клатеше рошавата си глава и отказваше да отговаря. Най-после успяха да изтръгнат от него някои подробности. Оказваше се в крайна сметка, че този последен допир между социалистическите партии на Франция и Германия не бе дал никакъв резултат. След шестчасови откровени разисквания трябвало да се задоволят да изкажат плахо пожелание социалистите в Камарата и в райхстага да се въздържат поне при гласуването на военните кредити, без да пречат на тяхното приемане. Разделили се, като направили смешното заключение: „Неустановеното положение не позволява да се поемат по-точни задължения.“

Неуспехът беше пълен. Догмата за международна солидарност се оказа само примамка.

В отчаянието си Жак обърна очи към Жени, сякаш искаше помощ от нея. Тя бе седнала на една табуретка малко по-настрана, отпуснала ръце на коленете си и опряла гръб на рафтовете. Светлината на лампата изрязваше ясно профила й, хвърляше сянка под клепачите и скулите й. Усилието, което правеше да задържи очите си отворени, разширяваше зениците й. Да я вземе в прегръдките си, да я люлее, да приспи това слабо същество… Цялата жалост, която Жак изпитваше тази вечер към света, изведнъж удесетори състраданието му към това крехко и уморено момиче, което сега единствено имаше значение за него.

Той отиде при нея, помогна й да стане и мълчаливо я изведе навън.

Най-после! Тя се спусна пред него по стълбите. Вече не чувствуваше умора. Когато се озоваха на тротоара и Жени усети горещата ръка на Жак да обгръща кръста й — над радостта си, над непреодолимото чувство, което я свързваше с него, — тя изпита някакво смътно усещане, страшно и съвършено ново, нещо така бурно, че всичката й кръв преля в слепоочията; Жени се олюля и вдигна ръка към челото си.

— Едва издържате вече — прошепна той отчаян. — Какво да правим? Няма никаква възможност да вземем кола тази вечер…

Притиснати един до друг, смазани от умора, трескави, те тръгнаха напред в нощта.

По улиците имаше още много хора. Малки групи стражари и жандармеристи бдяха по кръстопътищата.

На площада при „Нотр-Дам де Виктоар“ те с изненада видяха, че двете крила на черковните врати бяха широко разтворени. Приближиха се. Корабът на черквата изглеждаше като чудесна пещера, тъмна, макар и осветена от безброй отрупани със свещи канделабри, които превръщаха абсидата в пламтящ храст. Въпреки късния час пространствата между колоните бяха пълни с мълчаливи сенки в молитвени пози. Около изповедните килии коленичили млади хора чакаха реда си. Воден от любопитство и неволно трогнат от този изблик на вяра, който издаваше дълбоко смущение в душите на хората, Жак бе готов да влезе за момент в черквата. Но Жени се възпротиви и го задържа; три века протестантство несъзнателно се разбунтуваха в нея срещу разкоша, срещу идолопоклонството на католическия култ…

Те продължиха да вървят, без да си говорят.

Все по-уморена, Жени вървеше увиснала на ръката на Жак. Изведнъж, без никаква причина, тя грабна ръката му и я притисна до бузата си. Той се спря развълнуван. След като хвърли поглед наоколо си, бутна девойката във вдлъбнатината на една врата и я прегърна. „Най-после!“ — помисли си тя. Устните й се полуотвориха. Тя вече не извиваше настрани устата си. От часове бе чакала тази целувка. Затвори очи и се отпусна, тръпнейки, в обятията му.

 

 

Те минаха покрай Халите и се изкачиха по булевард Сен-Мишел. Часовникът на Пале дьо Жюстис показваше един и четвърт. Все по-рядко се мяркаха пешеходци, но по големите артерии, които водеха към градските врати, колони следваха една след друга — реквизирани коли, кервани от коне, водени за юздите, автомобили, карани от войници, полкове, които мълчаливо се отправяха към тайни местоназначения. Тази нощ никой в Европа не почиваше.

Те вървяха бавно. Жени започна да куца и най-после призна, че едната обувка я убива. Жак настояваше тя да се обляга повече върху му; поддържаше я, почти я носеше. Тя се чувствуваше едновременно засегната и разнежена от това. Колкото повече се приближаваха към къщи, толкова повече някаква глуха тревога се примесваше към нетърпението им. И двамата се чувствуваха на края на физическата си и морална издръжливост. Но въпреки умората и тревогата радостен пламък упорито гореше в душите им.

Както винаги, щом влезеше в къщи и запалеше лампата във вестибюла, първата й мисъл бе да види дали портиерката не е мушнала под вратата телеграма от Виена. Нямаше нищо. Сърцето й се сви. Беше невъзможно вече да получи новини от майка си, преди да замине.

— Дано само съобщенията останат нормални между Швейцария и Австрия — прошепна тя.

Сега това бе единствената й надежда.

— Щом пристигнем в Женева, ще идем в консулството — обеща й Жак.

Те останаха малко във вестибюла, прави, обзети и двамата от спомена за миналата нощ; сякаш изведнъж им стана неловко, че са сами, на светло, с уморени лица и блуждаещи погледи.

— Хайде — каза Жак, без да мръдне от мястото си. Наведе се машинално, за да вдигне един вестник, сгъна го бавно и го сложи на масичката.

— Умирам от жажда — каза той с малко престорена непринуденост. — А вие?

— И аз също.

В кухнята останките от обеда им бяха още на масата.

— Нашият обед — рече Жак.

Той пусна водата да тече, докато стане студена, и подаде чашата на Жени, която бе седнала на най-близкия стол. Тя отпи няколко глътки и му я върна, като погледна настрана: беше сигурна, че той ще долепи устните си там, където тя току-що бе докоснала своите. Той изпи две чаши една след друга, въздъхна шумно от удоволствие и се върна при нея. Улови лицето й с ръце и се наведе към нея. Задоволи се обаче само да я погледа дълго отблизо, после с безкрайна нежност каза:

— Бедната, бедната скъпа Жени… Късно е… Силите ви са изчерпани… А утре вечер ни предстои дълго пътуване… Трябва да се наспите хубаво… в леглото си — добави той.

Тя отпусна рамене, без да отговори. Жак я накара да се изправи и я заведе до вратата на стаята й; краката й трепереха.

Спалнята й беше тъмна, едва осветена от лятната нощ, която нахлуваше през отворения прозорец.

— Сега трябва да спите, да спите — повтори той на ухото й.

Жени стоеше като скована. Бе се притиснала до него и не прекрачваше прага.

— Там… — пошепна тя.

„Там“ значеше дивана в стаята на Даниел… Той вдъхна дълбоко и не отговори нищо. Когато Жени се бе съгласила да замине с него за Швейцария, той си бе помислил: „В Женева тя ще бъде моя жена.“ Но този съдбоносен ден го бе разтърсил… Равновесието на цялата вселена бе сякаш нарушено; най-неочаквани неща бяха станали, изключението бе станало закон; всички задължения бяха паднали.

Напълно съзнателно той се бори още няколко секунди със себе си. Отдръпна се от нея и я загледа.

Тя бе вдигнала към него ясните си зеници. Същото смущение, същата радост, сериозна и чиста, потискаше и двамата.

— Добре — каза той най-после.

LXXII

Симплонският експрес, който по разписание трябваше да пристигне към седемнадесет часа в Париж, успя да стигне едва след двадесет и три часа гарата на Ларош, където веднага бе отправен в една странична линия, за да освободи главните линии за военни снабдителни влакове. Съставен почти само от стари третокласни вагони, той бе претъпкан с пътници, струпани по тринадесет-четиринадесет души в десетместни купета. Към един часа през нощта след безкрайни маневри влакът бавно потегли към столицата. Към три часа той премина със скоростта на пешеходец гарата на Мельон и почти веднага след това се спря на моста на Сена. Млечнобелезникавата дрезгавина на завършващата нощ посребряваше извивките на реката. Няколко редици светлинки, които мигаха в мъглявината, показваха къде е градът. Малко по малко зората се появи зад хълмовете. На отсрещния склон, по пътя, който извиваше покрай реката, човек можеше да различи колона войници, следвани от дълга върволица обозни коли.

Най-после в четири и половина часа, след безброй спирания, лъжливи тръгвания и дълго чакане в тунелите, свирейки и спирайки се пред всички семафори, влакът бавно премина парижките предградия и спря на една, линия без перон, на триста метра извън гарата.

Госпожа дьо Фонтанен последва другите пътници, които железничарите накараха да слязат на чакъления насип и да пресекат релсите до гарата. Тежкият куфар я удряше по краката и тя се олюляваше на всяка крачка.

Напуснала бе Виена сред истинска военна суматоха с един от последните влакове за чужденци, който заминаваше за Италия. Пътувала бе три дни, седем пъти бе сменяла вагона и бе изкарала три нощи без сън. Успешно бе завършила мисията си: жалбите срещу мъжа й бяха оттеглени и името на Фонтанен не фигурираше вече в следствието.

Чакалнята, изпълнена с червени панталони, приличаше на военен бивак. Тя трябваше да се провира между пирамиди от пушки, да се сблъсква с прегради, пазени от часовои, и десет пъти да се връща обратно, преди да може да излезе от гарата. Мисълта за сина й, която не я напущаше нито за миг, я обзе с още по-голяма сила, когато попадна сред войниците. Не знаеше нищо за него. Сигурно ще намери писма в къщи! Даниел! Какво ли му готвеше съдбата? Тя си го представи в хубавата му униформа с блестяща каска на главата, на кон, изправен до някой граничен стълб като защитник на заплашеното отечество. Господ да го пази! Но да се страхува за него, би значело да няма вяра…

Пред гарата нямаше нито такси, нито автобус. Не беше толкова невъзможно да се прибере пеш. Радостта, че е завършила пътуването си, я караше да не чувствува тежестта на умората. Но какво да прави с багажа си? Пред гардероба повече от стотина души чакаха на опашка. Едва мъкнейки куфара си, тя премина площада, където забеляза една отворена бирария. Неподредените маси, сънливият вид на келнерите, няколкото още неугасени лампи, макар че бе вече светло, показваха, че въпреки наредбите заведението не беше затваряло вратите си тази нощ. Умилостивена от приветливата усмивка на пътничката, младата жена на касата се съгласи да приеме куфара на съхранение. Освободена от товара си, госпожа дьо Фонтанен тръгна към улица Дьо л’Обсерватоар. Идваше краят на мъките й: след половин час щеше да бъде при Жени, в къщи, пред подноса с чай. Почти не чувствуваше вече изтощението си.

На втори август още в ранно утро Париж бе вече така оживен, че тя се учуди, когато, пристигайки в къщи, намери външната врата затворена. Часовникът й бе спрял. Минавайки пред стаята на портиерката, чиито завеси бяха още спуснати, тя реши, че не е повече от пет и половина часът.

„Жени спи и сигурно е спуснала верижката на вратата — помисли си тя, като се изкачваше по стълбите. — Дали ще чуе звънеца във вестибюла?“

Във всеки случай, преди да позвъни, тя се опита да си отключи. Вратата веднага се отвори — ключът дори не бе обърнат два пъти.

Първият й поглед във вестибюла попадна на мъжка шапка, черна плъстена шапка… Дали не е на Даниел? Не… Обхвана я страх. Всички врати зееха. Пристъпи две крачки до началото на коридора. В дъното кухнята бе осветена… Сънуваше ли? Чувствуваше, че не може да разсъждава ясно. Опря за миг рамо о стената. Никакъв шум. Като че ли апартаментът беше празен. Но тази шапка, тази запалена лампа… През ума й мина мисъл за обир… Тя машинално тръгна по коридора към кухнята, когато изведнъж се спря пред отворената врата на стаята на Даниел и впери очи вътре: на дивана, между разхвърляните възглавници, лежаха две прегърнати тела…

За миг мисълта за убийство замести предположението за обир. Но само за миг, защото веднага бе познала двете лица — Жени спеше в прегръдките на Жак!

Тя изведнъж отстъпи в сянката на коридора. Притискаше ръка до гърдите си, сякаш биенето на сърцето й можеше да я издаде. Единствената й мисъл бе да избяга оттук. Да избяга, като че ли не е видяла нищо! Да се махне, за да избегне жестокото унижение — и своето, и тяхното…

С тихи стъпки тя бързо се върна във вестибюла. Спря се там, очаквайки всеки миг да й прилошее. Може би щеше да се запита дали не е жертва на халюцинация, ако не бе зърнала отново шапката на Жак, дръзко захвърлена по средата на масата. Тогава се овладя, отвори предпазливо вратата към стълбите, безшумно я затвори и заловена за перилата, тежко, стъпало по стъпало, слезе надолу.

А сега? Дали, за да й отворят, ще трябва да почука на портиерката, да каже името си, да обясни, че се е върнала и че внезапно заминава?… За щастие портиерката, която тя бе събудила с пристигането си, бе вече станала и се обличаше; зад завесите се виждаше светлина и пътната врата бе отворена. Нещастната жена можа да се изплъзне навън, без някой да я забележи.

Но къде да отиде? Къде да се приюти?

Тя премина улицата и влезе в градината, която беше още пуста. Отиде до най-близката пейка и се отпусна върху нея.

Наоколо й бе тихо и свежо. В далечината се носеше глух, постоянен шум — обозни коли и камиони непрекъснато минаваха по булевард Сен-Мишел.

Госпожа дьо Фонтанен не се опитваше да разбере. Не се питаше дори какво е станало през отсъствието й, как нещата са стигнали дотам. Не можеше да разсъждава. Но продължаваше да вижда. Образът, който се мяркаше пред очите й, имаше безспорния релеф на действителността: разхвърляният диван; голият крак на Жени, върху който падаше светлина от прозореца; ръцете на Жак, обгърнали гръдта на младото момиче, отпуснатата им в самозабрава поза; изразът на томителен, мъчителен възторг, изписан върху приближените им спящи устни…

„Колко красиви бяха…“ — помисли си тя въпреки срама си, въпреки ужаса си. Към нейното възмущение и инстинктивния й бунт се примесваше вече и едно друго, дълбоко вкоренено у нея чувство — уважението към човешката личност, уважението към съдбата, към отговорността на другите хора.

Дали в съня си Жак не усети интуитивно, че нещо бе пошавнало в апартамента? Той премигна и отвори очи. За миг съзнанието му се възвърна. Преди да се спре на заспалото лице на Жени, погледът му се плъзна към голия й крак, към закръглената гръд и извивката на рамото. Каква скръб се четеше в гънката на тази уста! Какъв замръзнал израз на страдание върху тези безжизнени черти. Израз на страдание и същевременно на покой. Смъртна маска на дете, умряло в жестока агония…

Той сдържаше дъха си и не можеше да откъсне очи от тази сгърчена уста. Към нежността, която изпитваше към Жени, се примесваха жалост, угризение и страх. Неизбежна съдба тегнеше над тях. Съдба ли? Не, той бе желал това, което се случи, само той го бе желал. Открай време бе преследвал Жени като своя плячка. В Мезон-Лафит й се бе наложил, накарал я бе да го обича, а след това избяга веднага и я остави в отчаяние. И това лято отново се бе втурнал към нея, въпреки че тя бе започнала да се съвзема, да го забравя… Непоправимото бе сторено. Само преди осем дни Жени можеше още да живее без него. Но днес — вече не. Тя беше негова. Той я влечеше след себе си. Към какво ли страшно неизвестно бъдеще?… Но сега без него тя не би могла да намери радост в живота. А ще бъде ли щастлива с него? Не. Той добре знаеше това. Антоан беше съвършено прав. Жак не беше от тези, които дават щастие на другите.

Антоан!… Инстинктивно потърси часовника с очи. Беше обещал да изпрати брат си на гарата тази сутрин. Шест без четвърт. След пет минути трябва да стане.

През отворения прозорец се дочуваше глух ритмичен шум на коли. Той надигна глава. Пехотни полкове, обози, артилерия преминаваха през града. Войната ги дебнеше и чакаше само да се събудят. „Първият ден на мобилизацията е неделя, втори август…“ Тази сутрин войната започваше за всички!

Жак продължаваше да лежи, облегнат на лакът, с влажно чело, напрегнал слух и втренчил поглед пред себе си. От време на време шумът като че ли стихваше. След трясъка на железните колела о паветата настъпваше вълнуваща тишина, тишина, нарушавана понякога от цвъртене на птички или от тихото като въздишка шумолене на вятъра във върховете на дърветата. След това злокобната глъчка отново започваше някъде далеч. Нови войски се изкачваха по булеварда. Тяхната ритмична стъпка наближаваше, усилваше се, пропъждаше тишината, заглушаваше чуруликането на врабчетата, смазваше всичко със своя тропот.

С риск да събуди Жени той леко я повдигна и я взе в обятията си. Допирът на неговата плът я накара да се свие изведнъж в съня си.

— Не… не… — пошепна тя.

После повдигна клепачи и му се усмихна. Нежна и плаха усмивка озаряваше лицето й, докато в дъното на замъглените й зеници боязливото огънче бавно изгасваше. Цяла минута останаха плътно прегърнати, без да мръднат. Парещи и неподвижни, техните притиснати тела тръпнеха от спомените за преживяната нощ. Но спомените им бяха различни… Когато Жак я притисна още по-силно, Жени инстинктивно се опита да се отдръпне — възпираше я страхът, че може още да страда. Но победена най-после от слабостта си, от любовта си, от възторга на саможертвата, както и от собственото си желание, тя отстъпи… Съзнателно отдаване, в което имаше и страст, и дори радост; това бе достатъчно, за да се заблуди Жак и да не почувствува колко страх, самоотречение и воля се криеше зад това съгласие.

 

 

Облегната на гърба на пейката, сключила ръце на скута си, госпожа дьо Фонтанен гледаше пред себе си, без да има сили да мисли за каквото и да било.

Времето минаваше. Блесналата в утринното слънце градина, огласявана от песента на птичките, зеленината, цветята и белите статуи, чиито дълги сенки падаха по лехите, я обкръжаваха с пълна самота. Мъжете и жените, които с бързи крачки пресичаха накосо авенюто, минаваха далеч от нея, без да хвърлят поглед към облечената в траур жена, сгушена на пейката. Дърветата закриваха прозорците на апартамента й, но измежду храстите тя виждаше вратата на къщата.

Изведнъж наведе глава и спусна воала си — Жак, а след него и Жени се показаха на прага. Те не биха могли да я видят, нито да я познаят от това разстояние, освен ако тръгнеха право към нея. Когато тя най-после се реши да вдигне очи, двойката вече бързо се отдалечаваше към Люксембургската градина.

Госпожа дьо Фонтанен си отдъхна. Кръвта напираше във вените й. Тя проследи младите хора със слисани очи, докато те изчезнаха от погледа й. Няколко секунди минаха и тя продължаваше да седи обезсърчена. После стана и с почти твърда стъпка — все пак това безкрайно чакане я бе отморило малко — се отправи към къщата.

LXXIII

— Почини си — бе казал Жак на Жени. — Ще отида да изпратя Антоан на гарата, след това ще намина да се сбогувам с Мурлан: ще отида и в Общата конфедерация, и в „Юманите“. И най-сетне привечер ще се върна да те взема.

Но Жени имаше съвсем други намерения. Беше твърдо решила да не остава сама в апартамента тази сутрин.

— Ами кога ще стягаш багажа си? А нали вчера говореше, че трябва да разтребиш? В никакъв случай няма да бъдеш готова за заминаване довечера — закачаше я той.

Тя се усмихваше със съвсем нова усмивка — плаха и страстна, която замъгляваше погледа й.

— Намислила съм си нещо… Ще отида да видя нашата градинка на улица Лафайет. Вие… ти ще ме намериш там, като се връщаш от Северната гара. Или по-късно.

Съгласиха се тя да го придружи до улица Дьо л’Юниверсите, като минат пеш през Люксембургската градина. След това Жени щеше да отиде да го чака търпеливо пред черквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Тя изтича да се облече.

 

 

Антоан бе излязъл от апартамента на Ана в три часа през нощта.

Не бе могъл да устои на копнежа да я види отново. Разрешил си бе тази последна и горчива радост без илюзии, както се удовлетворява последното желание на осъден на смърт. Но ужасното отчаяние, в което бе изпаднала Ана в момента на раздялата, и собственото му съжаление, че е отстъпил на изкушението, го караха да се чувствува изтръпнал и смазан. Когато се върна в къщи, той прекара остатъка от нощта на крак — подреждаше чекмеджета, гореше книжа, слагаше в пликове малки суми, предназначени за различни лица: за господин Шал, за прислужничките, за госпожица дьо Вез и дори за двамата сираци от улица Верньой, събуденото писарче Робер Бонар и брат му. Антоан продължаваше да се занимава с тях от време на време и искаше да им остави малко пари за през първите седмици на войната, когато всичко ще бъде дезорганизирано. След това написа доста дълго писмо на Жиз, с което я съветваше да не напуща Англия; писа също и на Жак на женевския му адрес, защото беше убеден, че след вчерашната сцена той няма да дойде да се сбогува с него. С няколко братски думи се извиняваше, задето го бе обидил, и настойчиво го молеше да му пише.

След това отиде в тоалетната стая, за да облече офицерската си униформа. Щом се натъкми, той се почувствува напълно спокоен, сякаш бе направил решителната крачка.

Слагайки гетрите си, той прехвърли през ума си всичко онова, което имаше намерение да извърши преди заминаването си. Не бе забравил нищо. Тази увереност окончателно го успокои. Изведнъж се сети, че ще му липсват много неща, за да може да изпълнява ефикасно работата си на военен лекар. Без колебание бързо изпразни офицерския си сандък, макар че го бе подредил много старателно, и замени по-голямата част от бельото, личните вещи и книгите, които бе имал слабостта да вземе със себе си, с всичко, което можа да намери в шкафовете си — бинтове, компреси, щипци, спринцовки, упойки и дезинфекционни средства.

Двете прислужнички бяха станали отдавна и сновяха безцелно из коридорите. Леон беше вече напуснал Париж; преди да се яви в полка си, искаше да навести „старите“.

Адриан дойде да съобщи, че закуската е сложена в трапезарията. Очите й бяха зачервени. Тя настойчиво помоли Антоан да мушне в багажа си пърженото пиле, което му донесе завито в хартия.

 

 

Антоан вече ставаше от масата, когато се позвъни. Той леко побледня; на лицето му светна нежна усмивка. Може би е Жак?…

И действително беше Жак. Той се спря на прага. Антоан се приближи непохватно. И двамата стояха със свито от вълнение гърло. Стиснаха си мълчаливо ръка, сякаш нищо не бе станало вчера.

— Страхувах се, че съм закъснял — промълви най-после Жак. — Готово ли е всичко? Щеше вече да тръгваш, нали?

— Да… Седем часът е… Време е.

Той се мъчеше да придаде твърдост на гласа си. С небрежно движение грабна фуражката си и я сложи на главата си. Дали му беше пораснала главата, откакто за последен път бе ходил на военно обучение? Или пък сега косата му бе по-дълга от по-рано? Фуражката стоеше смешно кацнала на върха на главата му. Той се погледна в огледалото на вестибюла и се намръщи. Докато несръчно закопчаваше колана си, погледът му шареше наоколо; Антоан като че ли се сбогуваше с дома си, с цивилния живот, със себе си. Но все пак очите му постоянно се връщаха към смешния образ, отразен в огледалото.

В този момент двете прислужнички, застанали прави една до друга, с отпуснати ръце, се разридаха. Макар че това го раздразни, той им се усмихна и отиде да им стисне ръка.

— Хайде, хайде…

Войнственият му тон обаче звучеше малко фалшиво. Той забеляза това и за да скъси сбогуването, се обърна към Жак:

— Ще ми помогнеш ли да сваля това до долу?

Те хванаха по една дръжка на сандъка и излязоха на площадката. На прага ръбът на сандъка се блъсна в крилото на вратата и направи дълбока рязка върху новия лак. Антоан погледна драскотината, машинално сви устни, но веднага замахна с безразличие. Може би именно в този миг той почувствува най-силно границата между сегашния си живот и бъдещето.

Слязоха двата етажа, без да разменят нито дума. Антоан стъпваше тежко с подкованите си груби обуща; закопчаният му мундир и коравата яка го задушаваха. Когато слязоха долу, той пошепна задъхано:

— Глупава работа, просто не се сетих, че можем да използуваме асансьора!

Той беше предвидил, че няма да намери такси и тъй като шофьорът Виктор беше мобилизиран също тази сутрин за реквизицията на камиони в Пюто, Антоан бе решил да вземе в колата си един стар механик от съседния гараж, който можеше да я върне обратно.

На външната врата, застанала в сянката на свода, портиерката по бяла камизола чакаше да го изпрати.

— Господин Антоан! — пошепна сълзливо тя.

— До скоро виждане! — извика й той бодро.

След това каза на механика да седне отзад, сложи Жак до себе си и хвана кормилото.

Улиците бяха оживени. Поради дезорганизацията на общинските служби пълните кофи със смет стояха навсякъде пред вратите на сградите.

При кейовете на Сена колата трябваше дълго да чака, докато мине върволица от камиони и автомобили, карани от войници. На Пон Роял — ново спиране: посред улицата пешеходци, вдигнали глави нагоре, радостно махаха шапки. Жак се наведе и погледна нагоре: във ведрото небе шест самолета летяха ниско, наредени в триъгълник, и се отправяха към североизток. Трицветните кръгове на крилата им се виждаха ясно.

На улица Риволи един полк от колониалната пехота в бойна униформа маршируваше в крак без музика, със затрогващо мълчание между две редици от любопитни. Тълпата сваляше шапки при минаването на дружинните командири, които яздеха пред войниците си.

На авеню Дьо л’Опера всички балкони бяха украсени със знамена. Колата мина покрай керван от коли на Червения кръст; след това покрай отряд войници в престилки, които вървяха с лопати и търнокопи.

При площада пред операта трябваше отново да спрат. Една артилерийска колона, следвана от десетина бронирани коли, се изкачваше към Бастилията. На покрива на самата опера работници поставяха прожектори, които трябваше да дебнат нощните посещения на германските таубен[146] над Париж.

По цялата дължина на булевардите любопитни се трупаха въпреки полицейските кордони пред германските и австрийските магазини, които бяха ограбени през нощта. Около „Бохемски кристал“ тротоарът бе обсипан с парчета стъкла и стъклен прах. „Виенската бирария“ сякаш бе издържала обсада — през разбитите витрини се виждаха счупени огледала, изпотрошени маси и канапета.

Жак мълчаливо установяваше тези първи прояви на фанатичен патриотизъм. Наблюдаваше с интерес улицата и лицата на хората. Искаше му се да наруши мълчанието, но нямаше какво да каже на брат си. Впрочем присъствието на механика в дъното на колата можеше да послужи като извинение… Жак мислеше с трескава бързина за хиляди различни неща: за Жени, за миналата нощ, за бъдещото им заминаване, за Женева… А след това? Винаги го гнетеше една и съща мисъл… Менестрел, „говорилнята“… Не, в никой случай няма да се върне към някогашния живот на вечно очакване, на илюзорни заговори, на празни речи… Тогава какво? Да се бори, да действува, да рискува… Но ще може ли, като живее там?…

Изведнъж той трепна. Антоан, който караше бавно — постоянно трябваше да натиска клаксона, защото пешеходците бяха толкова многобройни по платното на улицата, колкото и по тротоарите, — се възползува от едно кратко спиране, отпусна ръка от кормилото и без да каже нищо, без дори да обърне глава, докосна леко коляното на Жак. Но преди още Жак да може да отговори на този нежен жест, Антоан бе вече уловил кормилото и колата отново тръгна.

 

 

Улица Мобьож беше почерняла от мобилизирани, които жените и родителите им изпращаха. В сбити редици те се изкачваха към гарата.

— Как бързат! — пошепна Жак смаян.

— А много вероятно е — каза подигравателно Антоан, като се изсмя принудено — тия нещастници да чакат до обед и дори повече, строени на някой перон, преди да могат да се качат във влака.

„Искат да пристигнат навреме — мислеше си Жак. — Бързат да започнат войната, като проявят дисциплина! Сигурно не съзнават колко многобройни са! Не съзнават, че биха могли да бъдат господари, ако пожелаят!…“

Дървен парапет, построен набързо през нощта, заобикаляше гарата с висока преграда, охранявана от войници. Площадът бе така задръстен, че не можеше да се мисли да се доближат с кола до гарата. Антоан спря. Жак му помогна да пренесат сандъка през улицата. Взвод пехотинци, с ножове на пушките, пазеха тесния вход; в оградената част на площада допущаха само мобилизирани.

Един сержант преглеждаше военните книжки. Той вдигна очи към нашивките на Антоан, отдаде чест и веднага заповяда на един войник да вземе багажа на „господин дружинния лекар“.

Антоан се обърна към брат си. В погледите и на двамата се четеше един и същ въпрос: „Ще те видя ли пак?“ Сълзи бликнаха едновременно в очите им. Мярнаха им се образи от миналото, от цялата незначителна и неповторима история на семейството им, която им беше обща и само тяхна. В същия миг те разтвориха ръце и несръчно се прегърнаха. Меката шапка на Жак се удари в козирката на Антоан. Не бяха се прегръщали от много, много години — от времето на ранното си детство, споменът за което като светкавица проблесна в съзнанието им.

Но войникът бе вече взел сандъка на рамо и го носеше към гарата. Антоан бързо се отдръпна назад. Вече мислеше само за едно: да върви след войника, да не изгуби от очи багажа си, единственото нещо, което бе още негово в този нов свят. Не гледаше вече брат си. Пипнешком протегна ръка, хвана ръката на Жак и бурно я стисна; след това, препъвайки се малко, се смеси с движещата се тълпа.

Със замъглени от сълзи очи, блъскан от минаващите войници, Жак се отдръпна няколко крачки и се облегна на оградата.

Един по един мобилизираните минаваха безспир зад оградата. Те всички си приличаха. Всички бяха млади. Всички бяха облекли износени дрехи, на които не държаха; всички имаха груби обуща и каскети. Преметнали бяха през рамо еднакви издути торби, еднакви нови чанти, откъдето се подаваха хлябове и гърла на бутилки. На повечето лица бе изписан израз на съсредоточеност и покорство, на някакво потиснато отчаяние и страх. Жак ги гледаше как преминават улицата накосо с военна книжка в ръка, сами, вече отделени от изпращачите. По средата на улицата някои от тях се обръщаха към тротоара, откъдето бяха дошли, понякога махваха с ръка, понякога се усмихваха дръзко за миг към някой мъж или жена, чийто развълнуван поглед бе вперен в тях; после, стиснали зъби, влизаха бързешком на свой ред в капана.

— Не стойте там! Движение!

Часовоят, който с пушка на рамо се разхождаше покрай преградата, младеж с широки ханшове, се пъчеше в бойната си униформа и късата му ръка стискаше здраво приклада на пушката. Имаше едва наболи мустаци и детски очи, които гледаха крадешком; съзнанието за важната задача, която му бе възложена, придаваше строг израз на лицето му.

Жак се подчини и тръгна по платното на улицата. Пред него мина елегантна лимузина, на чието стъкло бе прикрепена платнена лента: „Безплатен транспорт на разположение на мобилизираните“. Шофьорът беше облечен в ливрея. Вътре се бяха натрупали пет-шест младежи с чанти, които крещяха колкото им глас държи като новобранци: „Елзас и Лотарингия! Искаме Елзас!“

На тротоара пред Жак една двойка се разделяше. Мъжът и жената се погледнаха за последен път. Едно четиригодишно момченце си играеше около майката — хванало се за полата й, то подскачаше на един крак и тананикаше. Мъжът се наведе, грабна детето, вдигна го и го целуна; целувката бе така груба, че малкият хлапак се разсърди и започна да се дърпа. Бащата остави детето на земята. Майката стоеше неподвижна и мълчеше. Застанала права, по престилка, с разчорлени коси, с размазани от сълзи бузи, тя гледаше мъжа си с обезумял поглед. Тогава, сякаш страхувайки се, че жена му ще го сграбчи и той няма да може да се откъсне, вместо да я прегърне, мобилизираният отстъпи назад, без да сваля очи от нея; после се обърна изведнъж и се спусна към гарата. Жената не го повика, дори не го проследи с поглед, а рязко се извърна и побягна. Момченцето, което тя влачеше след себе си, се препъваше и едва не падна; най-после жената го взе, вдигна го на рамо и без да се спира, се затича още по-бързо; сигурно искаше да пристигне по-скоро в пустия си дом и там сама, зад затворената врата, да може да се наплаче.

Сърцето на Жак се сви и той извърна глава настрани. Тръгна безцелно напред, лутайки се наляво-надясно, като ту се отдалечаваше, ту се доближаваше до площада. Неволно се връщаше все към това тъжно място, където толкова измъчени същества идваха тази сутрин като на съдбоносна среща, за да скъсат нишките, които ги свързваха с близките им. Във всички тези очи, изпълнени с мъка и храброст, той търсеше да открие поглед който да отговори на неговия; един-единствен поглед, в който под отчаянието да може да зърне отклик на глухата ярост, която го караше да стиска юмруци в джобовете си и да трепери от безсилен гняв! Но не! Навсякъде, върху всички тези лица, всяко сгърчено посвоему, той виждаше едно и също обезсърчение, едно и също безплодно страдание! Понякога проблясваше огънче на сляп героизъм; но у всички се четеше все същото покорство пред жертвата, все същата несъзнателна или боязлива измяна, все същото поражение. Струваше му се, че малкото свобода, която бе останала на света, бе намерила убежище единствено в него.

Изведнъж тази мисъл го изпълни със сила и гордост. Вярата му беше непокътната, тя го издигаше над човешкото стадо. Дори да беше най-неразбраният, най-изоставеният човек на света, той все пак се чувствуваше силен в своя бунт, той самият бе по-силен от целия този народ, заразен от лъжата и примирен, готов да търпи! Справедливостта и истината бяха на негова страна. На негова страна бяха и разумът, и неизвестните сили на бъдещето. Временното поражение на идеала на миролюбците не можеше да му отнеме нищо от неговото величие, нито да заплаши тържеството му. Никоя сила на света не можеше да попречи днешното заблуждение да не бъде заблуждение, чудовищно заблуждение дори, когато то се приема с благородство и стоицизъм от милиони жертви!

„Никоя сила на света не може да попречи на вярната идея да бъде вярна! — повтаряше си той, опиянен от отчаяние и вяра. — Ще дойде ден, когато въпреки наложеното мълчание, въпреки временните отстъпления истината ще блесне!“

Но как да служи той на тази истина, докато бушува бурята? Искаше да бъде свободен, да избяга. Но какво да прави със свободата си?

Неговата липса на революционна енергия през последните дни му се стори сега като бягство от дълга му. Искаше му се да прехвърли върху любовта си отговорността за тази слабост. Внезапно помисли за Жени и се учуди, че от един час насам я бе така напълно забравил. Почти го беше яд на нея, задето съществува, задето го чака и иска да го откъсне от неговата опияняваща самотност. „Ако тя умреше внезапно…“ — помисли си той. И за миг, отдаден на залутаното си въображение, той изпита смесени чувства — горчива тъга и наново извоювана свобода…

Но все пак бързаше към градинката на черквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Усмихваше се вече, развълнуван от любовно нетърпение; не изпитваше никакви угризения на съвестта, защото не отдаваше голямо значение на мигновения си отказ от Жени.

 

 

Нямаше и десет минути, откакто колата на Антоан бе тръгнала от дома на улица Дьо л’Юниверсите, когато един стар файтон с багажник с олющен лак и покрит с прах като музейна карета спря пред входната врата.

Младото момиче, което слезе от колата, хвърли колеблив поглед към перилата на балконите и пребоядисаната фасада на къщата. След това плати на стария файтонджия, взе двата куфара, които бяха на капрата, и бързо влезе под свода.

Портиерката, по камизола, се показа на вратата на стаята.

— Боже господи! Госпожица Жиз! — възкликна тя и уплашено разтвори очи.

Жиз веднага помисли, че някакво нещастие се е случило.

— О, горката госпожица! Няма вече никого тук! Господин Антоан току-що замина.

— Замина ли?

— Замина за полка си.

Жиз не отговори нищо. Ласкавият й поглед, поглед на вярно куче, потъмня. Тя изтърва куфарите си на земята. На дребното й лице на метиска, чийто тен бе станал пепеляв, смайването се появи съвсем естествено, сякаш се изписа по очертани вече гънки. Тя бе прекарала ваканцията си заедно с пансионерките от манастира в един английски курорт на морето и съвсем повърхностно бе следила събитията в Европа. Едва предния ден, когато вестниците бяха съобщили за предстоящата френска мобилизация, се бе изплашила и без да слуша никакви съвети, без дори да се върне в Лондон, бе заминала за Дувър и бе взела първия параход за Франция.

— Всички господа са мобилизирани, разбира се — обясняваше портиерката. — Леон замина снощи. Виктор също. Горе останаха само Адриан и Клотилд.

Лицето на Жиз светна. Адриан и Клотилд!… Слава богу! Всичко не беше загубено. Тези две прислужнички, които бяха я отгледали, това беше в края на краищата нейното семейство, това, което оставаше от семейството й… Тя се изправи смело и тръгвайки след портиерката, която бе взела куфарите й, се отправи към асансьора.

— Значи, са променили всичко? — пошепна тя.

Това бяло стълбище, тези перила… Образи и спомени се редуваха в замъгления й от безсъние ум. В този променен декор, където напразно търсеше следи от миналото, тя се чувствуваше по-чужда, отколкото би била в съвършено непозната, сграда.

 

 

Половин час по-късно, по пеньоар от кретон на цветя и обута в домашни пантофи, Жиз седеше с двете прислужнички в обширната трапезария на Антоан пред чаша димящ шоколад и препечени филии, намазани с масло, които й напомняха за детските й години. Облегната на масата, тя бъркаше шоколада с лъжичката си и по детски се наслаждаваше на настоящия миг. Никога не беше имала особено подвижен ум и животът й в Англия, в този манастирски пансион, където всяка дейност беше ограничена от разни правила, не разви у нея желание за инициатива.

Когато седеше така небрежно с превити рамене, натежали гърди и отпуснато лице, тя изведнъж загубваше всичкия чар на младостта си. Вече не беше „негърче“, екзотична дивачка, а просто тъмнокожа робиня, с натежало тяло, с дебели устни, с големи неизразителни очи, прегърбена под ударите на съдбата, които тя приемаше с примирението, присъщо на поробените раси.

Жиз сякаш бе изпратена от провидението, за да разсее смута, в който бяха изпаднали двете сестри. Седнали от двете страни на девойката, те се надпреварваха да бъбрят, като ту плачеха, ту се смееха. Даваха й подробни сведения за леля й, госпожица дьо Вез, на която, за утешение на съвестта си, всяка втора неделя носеха банани и карамели в „Дома на щастливата старост“. Клотилд не скри, че старата госпожица вече била „поизветряла“; че се интересувала само от дребните случки в приюта; че понякога посрещала двете посетителки не много любезно, сякаш й били досадни и чужди, а намеренията им — съмнителни; че обикновено ги отпращала, преди да дойде време да затворят приемната, само за да не изпусне играта на безиг.

Жиз слушаше с подути от сълзи клепачи.

— Ще отида да я навестя, преди да замина обратно — въздъхна тя.

— Преди да заминете ли? — възкликнаха двете прислужнички.

Те бяха твърдо решили да разубедят Жиз да не се връща в Англия. Господин Антоан им бил оставил пари, които щели да им стигнат за много месеци. Адриан вече си представяше и описваше с радост как трите ще живеят заедно. Тя смая младото момиче с плановете си. Беше изрязала от някакъв сутрешен вестник един „Апел към френските жени, които желаят да допринесат за защитата на отечеството“. Възможности да се отдаде на някакво дело, да бъде полезна, нямало да й липсват! Домове за децата на мобилизираните, служби за раздаване на мляко на кърмачета, изработка на превързочни материали, работа по ушиване на униформи и т.н. Всеки бил длъжен да направи нещо за националната отбрана! Мъчното било да избереш какво именно.

Жиз, изкушена, се усмихваше. Нищо не я принуждаваше да се върне обратно. Във Франция тя действително можеше да бъде полезна…

Нито на портиерката, нито на двете прислужнички бе минало през ум да споменат името на Жак. Жиз смяташе, че той е в Швейцария и дори не помисли да разпитва за него. Едва на третия ден научи случайно от разбъбрилата се Клотилд, че Жак е бил в Париж в деня, когато тя бе пристигнала. Но и да бяха й казали по-рано, как щеше да го намери? Никой не знаеше адреса му. И дали въобще би се опитала да го потърси?

LXXIV

Още от стълбите, преди да стигне площадката на „Етандар“, Жак забеляза шишето за мляко на изтривалката и ядосан извика:

— Не е в къщи!

Действително никой не отвори, когато той позвъни. За всеки случай Жак похлопа три пъти с пауза между всяко почукване.

— Кой е?

— Тибо.

Вратата се отвори. Мурлан беше гол до кръста, с насапунисана брада и коса.

— Прощавайте! — рече той, като видя Жени. — Този хлапак трябваше да ме предупреди, че ще дойде с дама. — Той бутна вратата с крак. — Влезте… седнете.

До вратата имаше сламен стол и Жени веднага седна на него. Прозорците бяха затворени. Във въздуха се носеше миризма на мукава, на лепило, на селитра, на прах. Вързопи вестници, привързани с върви, бяха натрупани навсякъде — на масата, на една градинска пейка, в едно счупено ведро. На пода, в един ъгъл, до един съд със стърготини, се търкаляше стар газометър, чиито тръби, изпочупени и смачкани, се подаваха като отрязани крайници.

Мурлан се върна в кухнята.

— Току-що се прибрах. Бях замязал на бандит — извика той отдалеч, като се плискаше с вода под крана. Скоро се появи отново, облечен с чиста риза, като продължаваше да търка енергично главата си с кърпата. — Прекарах нощта навън като някакъв глупак… като страхливец… Нали разбираш, за мене мобилизацията значеше обиски, арести… За обиските, нека заповядат — няма вече нищо; взех овреме мерки. А колкото до арест, бога ми, бих предпочел да почакам малко… О, не толкова от страх да не ме турят на сянка — обясни той, като обгърна Жени със закачлив поглед. — Никога не съм бил толкова спокоен, колкото през месеците, прекарани в затвора… Ако не беше затворът, сигурно никога нямаше да имам време да обмисля книгите си, нито да ги напиша… Но в края на краищата не ми се щеше много да бъда от първата партида… Вчера агентите тършували почти навсякъде: при Пюлтер, при Гелпа… Дори в „Еглантин“. Добре е уредена полицията ни. Само че нищо не намерили. Освен възванието на Пиер Мартен. Нали си го чел: „Възвание към здравия разум“? Отмъкнали го точно в момента, когато другарите изнасяли вързопите от печатницата. Колкото до Клез, Робер Клез, онзи от „Виувриер“, младежа — той си плаща данък, никога не е служил войник, — изглежда, че са го издали. Обвиняват го, че е написал антимилитаристичен позив. Сега е под ключ. Щом се свика първата наборна комисия, ще го пратят на първа линия… Снощи научих тази история. „Значи, предупреждение!“ — казвам си аз… И накратко, реших, че е глупаво да се оставя да ме пипнат и офейках…

— И после?

— Мислех, че ще мога да се приютя при някой от другарите. Вятър! При Сирон нямаше да бъде много по-добре оттук. Затова отидох при Гийо, а там няма никого. При Котие — също. При Ласен, при Молини, при Балон — пак никого. И тия братчета като мене бяха си обрали крушите. Тогава тръгнах по улиците и скитах сам цяла нощ, където ми видят очите. Тази сутрин във Венсен купих вестници и разбрах, че съм старо говедо. И се прибрах. Това е. — Той погледна Жак изпод рунтавите си вежди и запита: — Чел си днешните вестници, нали, хлапако?

— Не.

— Не си ли?

Погледът му се плъзна към Жени и отново се върна към младежа. Мурлан сякаш долови някаква връзка между присъствието на Жени и факта, че Жак в десет часа сутринта на втория ден на мобилизацията не бе още научил новините. Той извади цяла връзка вестници от джоба на черната престилка, която висеше на един пирон; след това измъкна един от тях с върха на пръстите си, сякаш се докосваше до нещо мръсно, останалите хвърли на плочките.

— Ето, приятелче, забавлявай се, ако ти е до смях. Макар че много ми се е струпвало на главата, за мене това беше като удар в стомаха. „Боне руж“! Вестникът на Мерл и Алмерейда! За двадесет и четири часа се превърнал в официоз на правителството на Поанкаре! Какво ли има още да видим! Гледай!

Докато Мурлан откачваше престилката си и яростно я навличаше на гърба си, Жак прочете полугласно:

— „… Ние сме изрично упълномощени да заявим, че правителството няма да използува «Списък Б»… Правителството има вяра във френския народ и особено в работническата класа. Всички знаят, че то опита — и продължава да опитва — всички възможни средства, за да спаси мира. Съвършено ясните декларации на най-решителните революционери…“

— „Най-решителните революционери!“… — измърмори Мурлан.

— „… са от естество да успокоят напълно правителството… Всички французи ще съумеят да изпълнят дълга си. Тъкмо това желае да подчертае правителството, като се отказва да използува «Списък Б».“

— А? Какво ще кажеш на това, хлапако? Два пъти го прочетох, преди да разбера добре какво искат да кажат. Все пак трябва да приемем очевидното… Това значи: френският пролетариат приема тъй радостно тяхната война и работническата съпротива представлява такава малка опасност, че правителството се отказва да извърши дори предварителни арести… Разбираш ли? Все едно, че се обръща към всички революционери и лекичко им опъва ухото: „Хайде, луди глави, прощаваме ви вашето мърморене! Вървете сега да изпълните войнишкия си дълг!“ Правителството се смее великодушно, скъсва черните списъци и оставя на свобода всички заподозрени… Защото заподозрените днес вече не представляват нищо, разбираш ли?

Той се смееше, но в този странен, гръмък, скриптящ смях, който разкривяваше лицето му на стар Христос, имаше нещо страшно.

— Сега няма заподозрени! Вече няма заподозрени! Даваш ли си сметка? Представяш ли си какви изрични уверения е трябвало да дадат на правителството водачите на революционните партии, за да може то да бъде тъй сигурно в себе си, за да може без какъвто и да било риск да си позволи подобен жест на благородство още в първия ден на войната. Разбираш ли, че те чисто и просто са ни дали на правителството, тия мръсници!… Е? Този път е свършено, напълно свършено! Генералният щаб надви! Вече нямат думата тези, които ще воюват, а тези, които заповядват да се воюва. — Той направи няколко крачки настрана, скръстил ръце на гърба под широката престилка. — И все пак, дявол да го вземе — извика той внезапно, като се завъртя на токовете си, — просто не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че наистина всичко е свършено!

Жак трепна.

— И аз също — пошушна той глухо. — Не мога да повярвам, че не може нищо да се направи. Дори сега.

— Дори сега — отзова се Мурлан като ехо. — И още повече, че само след няколко дни, след няколко седмици това нещастно стадо ще разбере какво значи война! О, да беше тук Кропоткин!… Или някой друг, който и да е, за да каже това, което трябва да се каже! Някой, който би съумял да накара хората да го чуят! Всички наши другари приеха тази война, защото ги излъгаха, защото още веднъж използуваха тяхната доверчивост… Но може би ще бъде достатъчно нещо съвсем дребно, едно внезапно пробуждане на съзнанието им, за да се промени всичко изведнъж.

Жак скочи от мястото си като шибнат от камшик.

— Какво?… Нещо съвсем дребно ли? Какво нещо? — Той тръгна към Мурлан. — Какво смятате, че може да се направи?

Гласът му прозвуча така странно, че Жени обърна глава към него; за миг дъхът й секна и тя остана с полуотворена уста, смразена от страх.

Мурлан го гледаше втрещено.

— Какво имате пред вид? Кажете го! — промълви Жак.

— Какво имам пред вид ли, хлапако? — Объркан, Мурлан вдигна рамене. — Глупости сигурно… Просто си говоря… Казвам това, което ми мина през главата… Всичко това е такава тъпотия! Не мога все пак да не се надявам и още се надявам, надявам се въпреки всичко!… Народите — и нашият, както и онзи отсреща — бяха така явно измамени! Кой знае? Може би би било достатъчно…

Жак гледаше втренчено стария човек.

— Какво би било достатъчно?

— Би било достатъчно… Знам ли аз какво… Ако изведнъж между двете армии блесне нещо, настъпи някакво просветление и разкъса тази дебела завеса, изтъкана от лъжи! Ако всички тези нещастници изведнъж се осъзнаят, ако внезапно от двете страни на бойната линия разберат, че по един и същ начин са ги тикнали там, не мислиш ли, че те биха се вдигнали в общ порив на възмущение, че не биха се разбунтували? И че няма всички заедно да се обърнат срещу тези, които са ги пратили там?…

Жак мигаше като заслепен внезапно от ярка светлина. После наведе очи, върна се при Жени, сякаш без да я вижда, и седна.

За миг настъпи неловко мълчание. Като че ли бе станало нещо, което и тримата смътно бяха доловили, но не можеха да го схванат добре.

— И цялата страна отгоре на това е единодушна! — поде Мурлан след малко. — В провинцията всички социалистически общински съвети са гласували прокламации, за да възвестят, че отечеството е заплашено, да призоват народа да защищава родината, да заклеймят Германия пред всички цивилизовани народи. Виж! — извика той, като вдигна купа вестници, които бе хвърлил на земята. — Ето възванието на Общата конфедерация: „До френските пролетарии“. Знаеш ли какво намират да кажат хората от Конфедерацията? „Събитията се оказаха по-могъщи от нас… Пролетариатът не бе достатъчно единодушен, за да разбере какви постоянни усилия са необходими, за да се спаси човечеството от ужасите на войната…“ С други думи: „Няма какво да се опитвате, момчета. Примирете се, че трябва да отидете в касапницата!“ Ето ти текста на Синдиката на железничарите. На железничарите, хлапако, нашите железничари! Ще повярваш ли, днес по всички стени на Париж са разлепили позиви: „Другари! Старите омрази се изличават пред общата опасност. Социалисти, синдикалисти, революционери, вие ще провалите долните сметки на Вилхелм, вие първи ще отговорите, когато прогърми зовът на републиката!…“ Чакай, чакай… Това не е всичко, не си чул още най-хубавото! Слушай: „Отворено писмо до министъра на войната“… И кой, мислиш, го е подписал? Отгатни! Подписал го е Гюстав Ерве!… Слушай само: „Тъй като, струва ми се, Франция направи невъзможното, за да избегне катастрофата, моля ви да ме включите като особено благоволение в първия пехотен полк, който заминава за границата!“ Ето ти на’! Да, моето момче! Ето как се пребоядисваме! Нашият Гюстав Ерве, главният редактор на „Гер Сосиал“! Нашият Гюстав Ерве, който тръбеше, че никоя родина никога не е заслужавала да се пролее за нея нито капка работническа кръв!… Сега разбираш защо правителството може да бъде съвсем спокойно и да сложи обратно в чекмеджето „Списък Б“. Всички ще клекнат един след друг, всички наши големи революционни водачи.

На вратата се почука няколко пъти.

— Кой е? — запита Мурлан, преди да отвори.

— Сирон.

Новодошлият беше петдесетгодишен човек с плоско лице, прерязано от сиви мустаци, с много широко, оплешивяло чело, разлати ноздри, раздалечени очи и ироничен поглед. Лицето му изразяваше спокойна енергия, примесена с лека надменност.

Жак го бе виждал, но не се познаваше с него. Сирон бе единственият човек, когото често срещаха с Мурлан.

Стар синдикален деец, няколко пъти осъждан за революционна дейност, Сирон се държеше от няколко години настрана от движението. Пишеше брошури и сътрудничеше на „Етандар“ през малкото свободно време, което му оставаше — той беше работник-специалист. Подобно на Мурлан, Сирон принадлежеше към онези необвързани с нищо революционери, хора интелигентни, с винаги буден ум, ненакърнена вяра, горди, малко разочаровани, непонасящи глупостта, които бяха повече предани на каузата, отколкото на другарите си; всички ги уважаваха, критикуваха ги за тяхната въздържаност и все пак малко им завиждаха заради личните им качества.

— Седни — каза Мурлан, макар че единственият стол бе зает от Жени. — Чете ли вестниците им?

Сирон леко вдигна рамо, с което като че ли едновременно искаше да изрази и презрението си към печата, и нежеланието си да коментира събитията.

— Тази вечер ще има събрание в „Жан-Бар“ — каза той, гледайки печатаря. — Обещах да ти съобщя. Трябва да дойдеш.

— Не държа много — изръмжа Мурлан. — Предварително знаем какво ще…

— Въпросът не е там — прекъсна го Сирон. — Аз ще ида, искам да им кажа някои неща. Нужно е да сме двама.

— Това е друго — съгласи се Мурлан. — Какви неща?

Сирон не отговори веднага. Той погледна Жак, после Жени, отиде до прозореца, отвори го и се върна при Мурлан.

— Разни неща. Неща, които трябва да се направят и за които като че ли никой не мисли. Съгласен съм, че сме я оплескали. Но това не значи, че трябва да скръстим ръце и да им дадем картбланш за всичко.

— Обясни какво искаш да кажеш.

— Ще обясня. Ако социалистическите и синдикални водачи считат за добре да се присъединят към правителството и да сътрудничат с него, те би трябвало срещу своето сътрудничество поне да поискат гаранции за онези, които представляват. Не мислиш ли? Всъщност войната създава революционно положение. Нека се възползуваме от него! Жорес не би пропуснал подобен случай. Той би съумял да изтръгне от държавата отстъпки в полза на пролетариата… Все ще бъде по-добре от нищо! Войната ще наложи на всички ограничения и жертви, но можем поне да поискаме да се даде на трудещите се възможността да участвуват в контрола на мерките, които ще се вземат. Има още време да се поставят условия. В този момент правителството има нужда от нас. Значи: дай, за да получиш… Не мислиш ли?

— Условия ли? Какви например?

— Какви ли? Трябва да ги накараме да реквизират всички военни фабрики, за да се попречи на господарите да трупат огромни печалби на гърба на народа, когото пращат да мре; и управлението на тези фабрики трябва да се повери на синдикатите…

— Не е лоша идея — измърмори Мурлан.

— Би трябвало също да се попречи на повишаването на цените. Ето че всичко започва да поскъпва. Аз виждам само един-единствен начин за това — да се принуди правителството да изземе всички продукти от първа необходимост, да образува държавни фондове, като отстрани посредниците и спекулантите, и да организира разпределението…

— Но това значи да се изгради огромна организация…

— Кадрите, персоналът са готови — достатъчно е да се използуват потребителните кооперации, които вече работят… Не мислиш ли? Всичко това тепърва ще се види. Но щом са обявили военно положение в цяла Франция и дори в Алжир, нека си послужим с него поне за да защитим дребните съществувания срещу вълците.

Той се разхождаше напред-назад и увереният му глас изпълваше стаята. Обръщаше се само към Мурлан, като хвърляше от време на време разсеян поглед към младите хора. Капчици пот се бяха появили на хубавото му гладко чело.

Жак мълчеше. Макар че лицето му бе извънредно съсредоточено и пламъчета блещукаха в очите му, той не слушаше. Залутан в дебрите на собствената си мисъл, той беше на сто километра от Сирон, от реквизирането на фабриките, от военното положение, от държавните запаси…

„А ако изведнъж между двете армии блесне нещо, настъпи някакво просветление и разкъса тази дебела завеса, изтъкана от лъжи!“ — бе казал Мурлан…

Когато старият печатар прекъсна Сирон, Жак се възползува от случая, направи знак на Жени и стана.

— Тръгвате ли? — запита Мурлан. — Ще дойдеш ли и ти тази вечер в „Жан-Бар“?

Жак като че ли се пробуждаше от сън.

— Аз ли? — рече той. — Не. Тази вечер е последен срок за чужденците да се измъкнат. Ние двамата заминаваме за Швейцария… Дойдох да ти кажа сбогом.

Мурлан погледна Жени, после Жак.

— Тъй ли? Значи, си се решил?… В Швейцария, а?… Да… Прав си… — Изведнъж той придоби развълнуван вид, макар да беше убеден, че никой не забелязва това, и поде със сърдит тон: — Е, тогава вървете! И се постарайте да свършите добра работа там! На добър час, деца!

Жак се чувствуваше възбуден и дълбоко смутен, поради което изпитваше повелителна нужда да остане за малко сам.

— Сега, Жени, трябва да бъдеш разумна и да ме послушаш — пошепна той, щом излязоха на улицата. Беше хванал ръката й и наведен към нея, говореше благо, но наставнически: — До довечера има да свършиш безброй неща, които ще те уморят. А ти и сега си вече уморена. Трябва да се върнеш в къщи. Не казвай не. Нужно е да си починеш… Десет й четвърт е. Ще те придружа… Ще ида сам в редакцията на „Юманите“. Освен това трябва да науча какви са формалностите по твоето заминаване. Ще свърша всичко за два часа… Съгласна ли си?

— Да — отговори тя.

Тя наистина беше в твърде жалко състояние — с изчерпани сили, трескава, разнебитена физически. Седнала на коравата пейка, която й убиваше на кръста, дълго бе чакала в малката градинка, в същата градинка, където Жак й бе казал: „Никое човешко същество не е било обичано така, както ви обичам аз!“ Изпаднала в мъчително вцепенение, тя си бе припомняла всички подробности на онази вечер — тъй близка и тъй отдавнашна вече — и всички дни след нея до поразителното чудо тази нощ… Когато след два часа чакане Жак най-после се бе появил горе на стъпалата с измъчено, но бойко лице, с разсеян поглед, тя бе разбрала, че чувствата им не са еднакви и бе изпитала дълбоко огорчение. Без да смее да му каже нещо за мечтите, на които се бе отдала през тези часове, тя бе изслушала разказа му за заминаването на Антоан. След това го бе оставила да я заведе пеша до Мурлан. Но не можеше да издържи повече. Нямаше сила да отиде с него другаде. Копнееше да се прибере в къщи, да легне между възглавниците, да остави наболялото си тяло да почине.

За щастие трамваите все още вървяха, макар че минаваха доста нарядко. Успяха да спестят разстоянието от площада на Бастилията до горния край на булевард Сен-Мишел. След това Жак я поддържаше, докато стигнаха до авеню Дьо л’Обсерватоар, където се разделиха пред вратата на дома й.

— Оставям те сега. Ще се върна между един и два… Ще си хапнем за последен път в Париж — добави Жак, усмихвайки се.

Но той не бе изминал и двадесет метра, когато чу зад себе си един сподавен, неузнаваем глас:

— Жак!

С няколко скока той се озова при Жени.

— Мама е в къщи!

Тя го гледаше като зашеметена.

— Портиерката ме спря да ми каже… Мама се върнала тази сутрин…

Двамата се спогледаха, лишени изведнъж от способността да разсъждават. Първата мисъл на Жени бе за безпорядъка, в който бяха оставили апартамента, за разхвърляното легло на Даниел, за тоалетните принадлежности на Жак в банята…

Но само след миг решението й се оформи. Тя го хвана под ръка и каза:

— Ела!

Лицето й бе безизразно, неразгадаемо. Тя повтори, сякаш се отнасяше до нещо съвършено просто:

— Ела. Да се качим заедно.

— Жени!

— Ела! — повтори тя почти сурово.

Жени изглеждаше така решителна, а той чувствуваше главата си така замаяна, волята си така размекната, че я последва, без да се противи.

Вървейки пред него, тя бързо се изкачи по стълбите; забравила бе умората си и сякаш гореше от нетърпение да свърши всичко веднага.

Но когато стигнаха до площадката, тя се спря за миг, преди да вмъкне ключа в ключалката. Олюляваше се. В тишината и двамата чуваха задъханото си дишане. Жени не каза нито дума. Направи усилие да се овладее, отвори вратата, грабна ръката на Жак и стискайки я силно, го дръпна след себе си в къщи.

LXXV

Госпожа дьо Фонтанен бе прекарала сутринта в смут, какъвто не бе изживявала дори през най-лошите часове на брачния си живот.

За щастие вратата към стаята на Даниел беше затворена; нещастната жена може би щеше да повярва, че е била жертва на кошмар, ако желанието й да си приготви чаша чай не я бе накарало да отиде в кухнята. Там тя зърна двата прибора и затваряйки инстинктивно очи, се бе обърнала кръгом и бе избягала обратно в стаята си.

След минути на униние следваха моментни пристъпи на трескава възбуда. След като свали пътните си дрехи, облече една стара домашна рокля и подреди стаята, вършейки прилежно най-различни незначителни работи, тя се помъчи да си наложи да поседи неподвижно и се настани в дълбокото кресло пред прозореца, между чиито щори проникваше слънчева светлина. Трябваше на всяка цена да си възвърне самообладанието, но малката библия, която можеше да й помогне, беше останала в куфара й. Тя отиде да потърси на етажерката старата библия на баща си: дебел, тежък том в черна подвързия, който пасторът бе изпълнил със знаци и бележки по полетата. Отвори го наслуки и се насили да чете. Но умът й отказваше да се подчини, откъсваше се от текста и въпреки волята й върволица несвързани образи и мисли се редуваха в съзнанието й — мисълта за Даниел се смесваше със спомените за деловите хора, които бе срещала във Виена, за несгодите по време на пътуването, за гарите, изпълнени с войници; но над всички тези безредни представи постоянно изплуваха образите на Жени и Жак, заспали прегърнати в леглото. Шумът от ешелоните, които минаваха по съседните булеварди, разтърсваше стените и кънтеше в главата й като някакъв зловещ акомпанимент на мислите й. За първи път в живота си тя не можеше да се освободи от страха си, от объркването, в което беше изпаднала. Усещаше, че е хваната и увлечена в някаква вихрушка, че някаква страхотна стихия опустошава Европа, съсипва дома й, че духът на злото тържествува в света.

Внезапно дочу, че нещо се раздвижи във вестибюла. Веднага след това долови шум от стъпки в коридора. Лицето й застина. Нямаше сила да стане, само се изправи в креслото. Вратата се отвори и Жени влезе; беше необикновено бледа под траурния си воал, с втренчени очи и повехнало лице.

Видът на майка й, тъй спокойно седнала на обичайното си място, облечена в старата си рокля на цветя, с библия на коленете, изненада и развълнува девойката. Сякаш след дългогодишно отсъствие цялото й минало се изправи изведнъж пред нея. Без да разсъждава, без да мисли за Жак, който се колебаеше дали да я последва, тя изтича към майка си, прегърна я и за да се приближи още повече, се отпусна на килима и притисна чело до коленете й.

— Мамо!…

Нежността и чувството на жалост моментално изтръгнаха госпожа дьо Фонтанен от тревогата й. Сърцето й се изпълни със снизхождение и в същото време тайната, която тя случайно бе открила, й се разкри в друга светлина — не вече като скандал, а като слабост. Тя се наведе към детето си, което бе намерила отново, и тъкмо щеше да вземе Жени в прегръдките си, за да чуе признанията й, да сподели нещастието й, да я разбере, да й помогне, да й посочи пътя — изведнъж дъхът й спря: една сянка бе мръднала на стената в коридора… Жени не беше сама! Жак е там! И той ей сега ще дойде!… Ръката й, обгърнала тила на Жени, се сгърчи. Тя не можеше вече да откъсне поглед от отворената врата. Минаха няколко секунди. От траурния воал се носеше силна горчива миризма… Най-после силуетът на Жак се появи в рамката на вратата. Ужасната картина — леглото и двете примрели от щастие лица — отново затрептя пред очите й.

Със задавен глас, пълен с упрек и ужас, тя промълви:

— Деца мои… бедни мои деца…

Жак бе престъпил прага. Стоеше прав пред нея и я гледаше едновременно плахо и гордо.

— Добър ден, Жак — каза тя отчетливо.

Жени бързо вдигна глава. Тя, разбира се, не се смееше, но в гримасата, която изкривяваше лицето й, сякаш се четеше отражението на някаква демонична радост; някакъв съвсем нов блясък, дързък блясък — изблик на неприкрит инстинкт, — правеше сините й зеници да блещукат. Тя протегна ръка към Жак, улови го бързо, дръпна го буйно и обръщайки се към майка си, каза:

— Отново го намерих, мамо! И то завинаги!

Тя искаше да вложи нежност в гласа си, но думите й прозвучаха като победен вик, с лека отсянка на предизвикателство, почти на заплаха.

За миг госпожа дьо Фонтанен се взря в нея, а после и в Жак. Направи усилие да се усмихне, но не успя. Слаба въздишка се изтръгна от устните й.

Жени я гледаше. В тази въздишка, в това майчинско лице, тръпнещо от тревога, но и от доброта, тя би могла да прочете обещание за прошка, но със своята болезнена чувствителност Жени видя само тъга и неодобрение. Това я оскърби, дълбоко уязви нежните чувства, които хранеше към майка си. Отдръпна се от нея, бързо скочи на крака и застана до Жак. Изпъчената й стойка, пламъкът в очите й изразяваха безмерна гордост, сляпа, нахална, предизвикателна гордост.

Жак, напротив, гледаше госпожа дьо Фонтанен настойчиво и с обич, сякаш, ако заговореше, би казал: „Разбирам ви… Но и вие трябва да ни разберете…“

Госпожа дьо Фонтанен обгърна двойката със смутен поглед и наведе очи, защото сцената в леглото отново се мярна пред очите й.

Настъпи мълчание.

После, по навик, тя учтиво покани Жак:

— Не стойте прави, деца… Седнете…

Жак донесе един стол за Жени и отзовавайки се на поканата на госпожа дьо Фонтанен, седна от лявата й страна.

Тези няколко обикновени думи сякаш внесоха успокоение. Щом седнаха в кръг, както обикновено, когато имаха гости, напрегнатата атмосфера бързо се разведри и стана почти нормална. Жак успя с почти естествен тон да наруши мълчанието, като започна да разпитва госпожа дьо Фонтанен за подробности по пътуването й до Париж.

— Значи, не си получила последното ми писмо? — попита госпожа дьо Фонтанен, обръщайки се към Жени.

— Нищо, никакво писмо, нищо не съм получавала от теб. Нищо освен картичката ти. Първата. Писана на гарата във Виена в понеделник. — Тя говореше отривисто, със стиснати зъби.

— В понеделник ли? — повтори госпожа дьо Фонтанен. Тя направи усилие да си припомни как се бяха развили събитията и запремига с очи. — Но аз пишех всяка вечер по две писма — едно на теб и едно на Даниел.

При мисълта за сина й сърцето й отново се сви.

— Нито едно от тях не е пристигнало — заяви Жени рязко.

— А Даниел не ти ли е писал?

— Да. Веднъж.

— Къде е той?

— Напуснал е Лювенил. Оттогава — нищо.

Отново последва мълчание, което Жак, чувствувайки се неловко, прекъсна:

— А… кога тръгнахте от Виена, госпожо?

Госпожа дьо Фонтанен се помъчи да си спомни.

— В четвъртък — каза тя най-после. — Да, в четвъртък сутрин. Но пристигнахме в Удине едва през нощта. И заминахме чак на обед за Милано.

— А в четвъртък сутрин знаеше ли се вече в Австрия за бомбардировката и окупирането на Белград?

Госпожа дьо Фонтанен смутено погледна младежа.

— Не зная — призна тя.

През целия си престой във Виена тя бе мислила само как да защити паметта на мъжа си и съвсем не се бе занимавала с развоя на събитията.

„Жени дори не ме запита дали съм успяла да уредя работите — каза си тя. После, поглеждайки дъщеря си, изведнъж си постави мъчителния въпрос: — Дали тя не е малко разочарована, че съм успяла да се върна?“

Колкото за да каже нещо, Жак продължи да я разпитва за състоянието на духовете във Виена и за манифестациите. Госпожа дьо Фонтанен се мъчеше да му отговаря, залавяйки се като него за тези безлични теми, които отлагаха ужасното обяснение, защото в този момент и тримата все още мислеха, че едно „обяснение“ е неизбежно и предстоящо.

Жак се обръщаше постоянно към Жени, за да я въвлече в разговора. Напразно. Девойката дори не си даваше вид, че слуша. Скованата поза на главата, сгърченото й отслабнало лице, суровият й блуждаещ поглед, особеният начин, по който тази сутрин вдигаше брадичката си, стискайки устни, всичко това показваше не само волята й да се държи настрана, но и скрито, враждебно напрежение. Седнала на ръба на стола, без да се опира на облегалото, с наболяло тяло и настръхнали нерви, тя хвърляше безразлични погледи наоколо си и понякога поглеждаше госпожа дьо Фонтанен, сякаш тя беше фигурантка в някакъв почти нереален декор. Струваше й се, че от сътворението на света майка й бе седяла вечно с библия в ръка в това старо тапицирано в зелено кадифе кресло, винаги обърнато накосо, за да пада повече светлина от прозореца. Това беше някогашен спомен, символ — може би трогателен, но повече дразнещ — на безвъзвратно минало, което с всяка измината минута все повече се откъсваше от нея. То потъваше в мъгла, както изчезват от погледа на заминаващия пътник групата роднини, дошли да се сбогуват с него. Жени вече пътуваше към други брегове. С разтуптяно сърце, сякаш стоеше на кораб, който вдига котва, тя чувствуваше у себе си пулса на нов живот. Ако Жак в този момент я хванеше за ръка и й кажеше: „Ела, напусни всичко това завинаги“, тя би тръгнала с него, без дори да се обърне назад.

В тишината малкият часовник на нощната масичка, поставен до снимката на Жером и Даниел, започна да бие продължително в тишината.

Жак хвърли поглед към него и внезапно обхванат от желание да избяга, се наведе към Жени:

— Единадесет часът… Ще трябва да вървя.

Те си размениха кратък поглед. Жени кимна одобрително и веднага стана от мястото си дори преди него.

Госпожа дьо Фонтанен ги наблюдаваше. Крайно мъчителна мисъл мина през ума й: „Това ли е нейната Жени, тъй пряма, тъй откровена!…“ Не можеше вече да я познае! Намираше, че има гузен вид, вид на човек с „нечиста съвест“… Да, въпреки привидната им самоувереност тя намираше, че в този момент и двамата се преструват. Те се гледаха със суетна, малко смешна тържественост като двама авгури, като двама посветени в някакво тайнство. „Като двама съучастници“ — помисли си госпожа дьо Фонтанен. И действително беше така. Между тях съществуваше опияняващото съучастничество на любовта, на тази любов, която те искаха да бъде абсолютна, тайнствена, небивала, единствена, главно единствена; такава любов, чиято изключителност никой друг освен тях не би могъл да разбере!

Насърчен от съгласието на Жени, Жак се приближи до госпожа дьо Фонтанен, за да се сбогува.

Тя се бе съвсем объркала от прибързаното му тръгване. Нима наистина ще я оставят сама, без да са й казали нищо повече? Нима не е заслужила повече доверие?… Тя се опитваше да бъде благоразумна, да приеме, да преглътне още и това, тази липса на уважение, която я обиждаше. Може би сама трябваше да ги накара да й се доверят? Но сега беше вече твърде късно. Смелостта й се бе изчерпала. Освен това чувствуваше се нервна поради умората си, поради душевното сътресение, което бе изживяла; всичко би пропаднало, ако избухне, ако направи някоя несправедлива забележка. Сигурно щеше да бъде най-добре тази първа среща да завърши без обяснения… И все пак тя не можеше да си наложи да не се сърди на Жени; в момента по-малко й се сърдеше за грешната й страст, отколкото за бунтовното й държане, което беше непонятно, неоправдано и нетърпимо. Не упрекваше Жак в нищо. Напротив, той й беше харесал при днешното си посещение — под плахата му почтителност тя бе почувствувала мълчаливо разбиране; отгатваше, че той е с чиста съвест и в душата му няма място за низости. И после той беше приятел на Даниел. Готова беше, ако такава е божията воля, да го обикне като син.

Тя му се сърдеше тъй малко, че в момента, когато се ръкуваше с него, бе готова да го дръпне към себе си, както правеше с Даниел, и да му каже: „Дайте да ви целуна, мое дете.“ За нещастие в този миг вдигна очи към Жени. Девойката стоеше права, обърната към тях, и нейният пронизващ поглед, пълен със скрита враждебност, бе втренчен в майка й; и този поглед сякаш казваше: „Да, наблюдавам те, гледам какво ще направиш, искам да видя дали най-после ще се досетиш за майчинския жест, който очаквам от тебе, откакто доведох Жак тук!“ Тогава раздразнението, което тлееше в сърцето на госпожа дьо Фонтанен, избухна, гордостта й се събуди. Тя се отказа да направи под принудата на тази мълчалива заплаха това, което се готвеше да извърши по свой почин.

Тя не прегърна Жак, а се задоволи да му протегне ръка, но той усети треперенето на ръката й, вълнението, скритото съгласие, нежността, която нещастната жена влагаше в това обикновено ръкостискане.

Всичко това трая само миг. Но докато Жак се отдалечаваше, последван от Жени, госпожа дьо Фонтанен интуитивно разбра жестоката истина: че през този миг цялото щастие, което й даваха отношенията й с Жени, бе проиграно, свършено и че връзката между нея и дъщеря й се бе скъсала завинаги. Тя се уплаши.

— Жени… И ти ли излизаш?

— Не — отвърна девойката, без да се обърне.

В коридора Жени хвана Жак за ръка и мълчаливо го отведе бързо във вестибюла.

Там те се разделиха. Погледите им се срещнаха. В очите и на двамата прозираше едно и също объркване.

— Но все пак ти ще заминеш с мене, нали? — прошепна Жак.

Тя се стресна.

— Какво! — възкликна тя обидено, сякаш той се бе усъмнил в нея.

— Как ще й кажеш?… — запита той след кратка пауза.

Тя стоеше изправена пред него с вдигната ръка, облегнала длан на вратата на дълбокия шкаф.

— О — отвърна Жени, като тръсна енергично глава, — сега ми е все едно!

Изненадан, той я изгледа. Погледът му се плъзна по сгърчената върху тъмното дърво ръка, чиито мускулчета потръпваха под бялата кожа; той допря устни до пръстите й.

— Би ли я взел с нас? — запита тя внезапно.

— Кого? Майка ти ли? — Той се поколеба за по-малко от миг. — Да, ако мислиш, че… Разбира се… Защо? Смяташ ли, че тя ще пожелае да замине с нас?

— Не знам — отговори тя бързо. — Не, не смятам… Но най-после човек трябва всичко да предвиди… — Тя замълча и леко се усмихна. После добави: — Благодаря ти. Къде ще те намеря?

— Не искаш ли да дойда да те взема оттук?

— Не.

— Ами багажът ти?

— Няма да е тежък.

— Ще можеш ли да го занесеш сама до трамвая?

— Да.

— А моите книжа? Пакетът, който оставих в стаята ти онзи ден…

— Ще го туря при моите неща.

— Е, добре тогава, ще ме намериш на гарата… В колко часа?

Тя се замисли.

— В два. Два и половина най-късно.

— Ще те чакам в бюфета, искаш ли? Ще можем да оставим багажа ти там до часа на нашия влак.

Жени се доближи до него, обхвана лицето му с двете си ръце. „Любов моя“ — помисли си тя. И бавно впи страстния си поглед в очите на Жак, докато устните им се сляха.

И този път Жени първа се отдръпна.

— Върви — каза тя. В гласа, както и по лицето й личеше крайна нервна възбуда, примесена с дълбока умора. — Аз ще се върна при мама, ще й говоря, ще й кажа всичко.

LXXVI

Щом се озова вън от апартамента, наново го обхвана същият смут, който бе почувствувал, когато излизаше от „Етандар“, и който бе събудил у него тъй силно желание да остане сам. Жак се запита за миг какво беше онова неотложно нещо, което трябваше да извърши. Изведнъж думите на Мурлан прокънтяха наново в съзнанието му: „Може би ще бъде достатъчно нещо съвсем дребно… Ако изведнъж между двете армии блесне нещо, настъпи някакво просветление…“

Тази мисъл сякаш го ослепи. „Между двете армии…“ Тя му се налагаше с такава неудържима сила, с такава конкретна яснота, че той се спря посред стълбите, заловил се с ръка за перилата, със замаяна глава и сърце, разтуптяно от смелост и надежда… Един план, който от няколко часа назряваше в подсъзнанието му, блесна най-после в ума му и завладя цялото му същество. Това не беше смътно желание, изкушаващо слабоволен мечтател; онова, което внезапно се бе очертало в съзнанието му, бе точен план, план за определено индивидуално действие; някаква идея-фикс като онези, които тайно възникват в мозъците на анархистите. Сега той знаеше защо заминава за Швейцария и какво ще подготви там. Знаеше с какво реално действие, с какъв самостоятелен решителен акт ще може най-после след толкова дни на бездействие, на безплодна тревога да се бори за вярата си, да препречи пътя на войната! Това беше дело, което несъмнено изискваше пълна саможертва. Разбрал бе това изведнъж; и го бе приел без гордост, без дори да съзнава храбростта си. Водеше го единствено мистичната увереност, че това дело, за което бе готов да даде живота си, представлява днес единственото, последното средство, за да се събуди съзнанието на масите, да се изменят рязко събитията, да се разбият силите, които се бяха съюзили срещу народите, срещу братството и справедливостта.

Напълно бе забравил завръщането на госпожа дьо Фонтанен и необикновеното посещение, което току-що бе направил; забравил бе дори и Жени.

Тя обаче съвсем не го бе забравила… Преди да се върне в стаята на майка си, бе изтичала до балкона, за да го зърне, когато се покаже на тротоара; и вече бе започнала да се безпокои, че толкова се бави. Най-после го видя да излиза от пътната врата. Без да обръща внимание на минувачите и на обозите, които задръстваха платното на улицата, Жак се спусна като бесен към булевард Сен-Мишел. Жени го проследи с очи, докато изчезна, но той не се обърна.

 

 

Останала сама, госпожа дьо Фонтанен опря глава о гърба на креслото и остана няколко минути като вкаменена. Нито една ясна мисъл не се очертаваше в съзнанието й, но впечатленията й се събираха в смътната фраза, която тя унило си повтаряше: „Нищо добро не може да излезе от това…“ Продължаваше да вижда Жак и Жени, изправени един до друг пред нея, подобни на две издънки от един корен. После по някаква неволна асоциация видя строго мебелираната гостна в бащиния си дом; видя Жером като годеник; млад и покоряващ, стегнат в светлия си, обшит с черни галони жакет, той й се усмихваше, застанал под свода на прозореца. С каква увереност и те се устремяваха тогава към бъдещето! Как заедно се бяха опълчили срещу семейството! Как непобедима се чувствуваше тя, когато беше до него!… Изведнъж си припомни някогашния си жар, илюзиите си, увереността, че ще бъде щастлива, убеждението си, че те са първите, които изпитват подобен възторг. Това смешно възвръщане към миналото не само не я караше да изпитва някакво чувство на озлобление или тъга, а, напротив, изпълваше душата й с лъчиста радост, сякаш животът бе удържал своите обещания за щастие.

Тя трепна, когато чу, че дъщеря й се връща. Решителната стъпка на Жени, начинът, по който затвори вратата, напрегнатото й лице, разсеяният, фанатичен поглед, сякаш едновременно и жарещ, и угаснал, всичко това уплаши госпожа дьо Фонтанен.

Мислейки, че в нежността ще намери единственото ефикасно заклинание, тя боязливо пошушна:

— Целуни ме, миличка…

Жени се изчерви леко. На устните си тя чувствуваше още целувката на Жак. Престори се, че не е чула, понеже точно в този момент сваляше шапката и воала си, за да ги сложи върху леглото. След това, отстъпвайки на умората, тя погледна към шезлонга в дъното на стаята и се изтегна върху него.

Някак неловко и прибързано извика с висок глас:

— Толкова съм щастлива, мамо!

Госпожа дьо Фонтанен бързо устреми очи към дъщеря си. В тези думи, в които звучеше леко предизвикателство, нейното майчино сърце сякаш долови нотка на отчаяние. Това бе достатъчно, за да я убеди, че трябва да изпълни дълга си, един последен дълг, с каквито и рискове да бъде свързан той. Подчинявайки се на някаква вътрешна повеля, която тя смяташе, че идва от висшата сила, госпожа дьо Фонтанен изведнъж се изправи властно и каза:

— Жени, молила ли си се? Молила ли си се истински?… Можеш ли да кажеш: „Всевишният е с мене“?

Още при първите й думи Жени настръхна. Въпросът за вярата беше една мъчителна бездна, която я отделяше от майка й; и само Жени знаеше колко дълбока беше тази бездна.

— Жени. Жени, мое дете — продължи госпожа дьо Фонтанен. — Забрави гордостта си… Да се помолим заедно, да повикаме помощта на този, който знае всичко… Погледни с него в тайните на душата си… Жени! Не чувствуваш ли дълбоко в себе си нещо, което… се противи? — Гласът й затрепери. — Нещо… Някой… който те предупреждава, че може би се мамиш? Че може би лъжеш сама себе си?

Упоритото мълчание на Жени накара майка й да помисли, че тя се съсредоточава за молитва. Но след доста дълго мълчание девойката въздъхна:

— Ти не можеш да разбереш! — Тонът й бе рязък, обезсърчен, враждебен.

— О, да, миличка, разбирам те… Да, разбирам те…

— Не! — възрази Жени.

Във втренчения й поглед се четеше нетърпение и упоритост. Тя вече се наслаждаваше на болезненото опиянение да се чувствува неразбрана, да се смята преследвана. На езика й беше да каже: „Ти нямаш понятие какво представлява една любов като нашата!“ но не можеше да произнесе на глас думата „любов“. Затова се усмихна, но усмивката й приличаше повече на гримаса.

— Добре видях преди малко, че не разбираш… Нищо не разбираш!

— Какво искаш да кажеш, Жени? Намираш, че не съм ви посрещнала добре?

— Да.

— Така ли?

— Да! — отсече Жени, вперила очи в тавана. След това изправи рамене и с глух глас, изпълнен с упрек, изказа мисълта си: — Ако ни беше разбрала, щеше да намериш поне една дума да ни кажеш! Една дума, за да ни покажеш, че споделяш щастието ни!

Госпожа дьо Фонтанен бе извила очи настрана. Най-после тя каза:

— Несправедлива си, Жени… Как можеш да ми отправиш този упрек? Пристигам тази сутрин тук, без да знам нищо… Ти си ме държала настрана, криела си всичко от мене…

Жени я прекъсна, като сви рамене. Този жест не й беше присъщ; майка й никога не я бе виждала да го прави по-рано; това беше жест, възприет от Жак.

— Нищо не съм крила от тебе!… — изрече тя със заинатен, тайнствен и самодоволен тон. — Виждаш ли: обвиняваш, без да знаеш. Преди две седмици и аз самата съвсем не подозирах, че…

— Но аз не съм заминала от две седмици. Днес стават осем дни… Когато заминах, ти не знаеше ли?…

— Не!

Тя лъжеше, защото майка й беше още в Париж през онази вечер, когато бе срещнала Жак на Северната гара. Отметнала глава назад, тя искаше да скрие лицето си; но гласът й я бе издал тъй явно, че и майката, и дъщерята едновременно се изчервиха.

— Ако преди две седмици — подхвана Жени и смущението й се изрази в пресилен смях — ти бе ми заговорила за Жак, аз щях да ти отвърна, че го ненавиждам, че никога няма да се съглася да го видя пак.

Госпожа дьо Фонтанен сложи ръце на страничните облегалки на креслото и живо се наведе напред.

— Значи, за няколко дни само?… Без да си имала време да разсъдиш… — Тя без малко не каза: „Да говориш с мен?“, но само додаде: — Да се посъветваш с Даниел!

— С Даниел ли? — повтори Жени, като се престори на изненадана. — Защо пък с Даниел? — Изпаднала в някакво ожесточение, което сама не би могла да си обясни и оправдае — може би без сама да съзнава, то бе избухнало внезапно като реакция срещу нежния натиск и дребните спотайвани раздразнения в продължение на много години, — тя отново се изсмя дръзко. После, отстъпвайки на непонятното изкушение да засегне майка си в най-уязвимата точка, тя извика: — Сякаш Даниел знае, сякаш може да разбере! Какво би ми казал Даниел? Глупостите, които всеки може да каже! „Разумни“ неща!

— Жени!… — изстена госпожа дьо Фонтанен.

Но Жени не можеше вече да се сдържа:

— Същите неща, които сигурно и ти си мислиш! Кажи ги най-после!… Какво? Че има война?… Или какво? Че ние с Жак не се познаваме достатъчно? Че няма да бъда щастлива?

— Жени! — повтори госпожа дьо Фонтанен.

Тя гледаше слисано дъщеря си. Тази Жени със свъсени вежди, с каменно лице и хаплив глас не приличаше на никой от онези образи, които госпожа дьо Фонтанен бе виждала до себе си цели двадесет години. Сегашната Жени беше жертва на току-що развихрени инстинкти… „Безотговорна“ — помисли си тя с отчаяние, но едновременно и със снизхождение и почти с облекчение.

Неодобрението и дори страданието на майка й вместо да трогнат Жени, подхранваха раздразнението й.

— А ако ми е все едно дали съм нещастна, щом съм с него? Това не засяга Даниел, нали? Това засяга само мене! Не искам съвети от никого! Малко ме интересува какво мислят другите. Няма защо да се съветвам с никого, с никого, щом като имам него!

След този нов удар госпожа дьо Фонтанен побледня. Тя чувствуваше колко съзнателна, преднамерена беше обидата и това я огорчаваше най-много. Духът на злото, духът на мрака се бе загнездил в сърцето на детето й! Тя отправи към бога ужасен зов. Започваше да чувствува, че не може да се опълчи срещу заразата на тази отровена атмосфера, нито да потисне гнева, който я обхващаше. Все пак успя да запази още за миг тон на благоразумна твърдост:

— Ти винаги си имала пълна морална независимост, Жени. Знаеш го много добре. Откакто си достигнала на възраст да можеш да чуваш гласа на съвестта си, никога не съм ти налагала волята си, нито пък съм ти давала някакъв настойчив съвет. И днес също можеш да се считаш за свободна да действуваш, без да вземаш мнението ми. Но аз съм длъжна…

— Моля ти се, мамо!

— … Длъжна съм да ти говоря, дори ако това бъде напразно… длъжна съм да те предпазя от самата тебе… Жени… Дете мое… Обръщам се към най-благородното, което има в тебе… Възможно ли е да си загубила всяко понятие за добро и зло? Отвори очите си, ела на себе си. Ти си жертва на невъобразимо заблуждение… Дошла си дотам, че се отдаваш на страстта си не само без угризение, но сякаш това отдаване е проява на… на сила… на смелост… на благородство… — Тя се задъхваше. Изпитваше мъчителното чувство, че не се справя със задачата си, че е прекалено уморена, че върви по погрешен път, че не казва това, което трябва да каже, и че не го казва с необходимия тон… Може би щеше да замълчи, ако в този момент видът на излегнатата на шезлонга Жени не бе внезапно извикал пред очите й сцената на прегърнатите върху дивана тела.

— Ти би трябвало да се срамуваш! — промълви тя.

— Моля ти се, мамо! — повтори Жени сурово и заплашително.

— Срамота! — поде нещастната жена, която вече не се владееше. — Ти, Жени! Моето момиченце, моето дете!… Ти си се възползувала от моето отсъствие, за да тръгнеш по крив път!… — Тя внезапно се разкая, че се е увлякла от възмущението си и прекъсвайки се изведнъж, промени насоката на разговора. — Нима такова сериозно решение с толкова много последици може да се вземе само за няколко дни? Решение, което засяга целия ти живот? И не само твоя живот, но и нашия… Живота на брат ти, моя… Най-после цялото ни общо бъдеще зависи от това! Помисли ли за това? Не! Ти си била… Ти имаш…

— Стига, мамо! Стига! Стига!

— Загубила си си ума, действувала си като дете! — подхвърли най-после госпожа дьо Фонтанен като заключение. И фразата, която непрекъснато си бе повтаряла тази сутрин, се изплъзна от устата й: — Нищо добро не може да излезе от това!

Жени чувствуваше как у нея се надига хладен гняв, който я понесе като мъртва вълна. Тя рязко скочи на крака. О, колко строго съдеше тя майка си днес! Неразбиране, душевна сухота, егоизъм!

— Какво искаш да кажеш? — изрече тя бавно, като се приближи до госпожа дьо Фонтанен. — Ако някоя от нас двете не вижда ясно нещата, това си ти! Да! Ти мислиш за твоето бъдеще, а не за моето! Сега откривам нещо: ти винаги си ме обичала само заради себе си, единствено заради себе си! Ти от ревност си против нас! Ти си ревнива! Ревнива! Мислиш само за едно — да можеш егоистично да ме задържиш до себе си!… Но не разчитай на това! Твърде късно е! Съжалявам, че трябва да ти причиня мъка, но по-добре е да го научиш колкото е възможно по-скоро: тази вечер Жак заминава за Швейцария. И аз… и аз отивам с него.

— Тази вечер! За Швейцария? — пошушна госпожа дьо Фонтанен с едва доловим глас.

— Това не е никакво хрумване — бяхме го решили още преди твоето връщане. Това е последният влак, който…

— Ти? Тази вечер?

— Да, след малко!

— Не! Ти няма да направиш това, Жени! Само това не!

— Няма какво да говорим, нищо не може да се измени, мамо! — възрази Жени с жесток глас. — Сега никой не може да ни накара да променим решението си!

— Аз съм против това! Чуваш ли?

В отговор младото момиче вдигна рамене.

— Чуваш ли ме, Жени? Забранявам ти да заминеш!

— Безполезно е да настояваш, мамо… Повтарям ти, че… Впрочем, вместо да ме укоряваш, ти би трябвало… само ако малко имаше сърце…

— Само ако малко имах сърце ли?… — промълви госпожа дьо Фонтанен. Тя забрави всичко останало, за да запомни само тези ужасни думи.

— Да! Ако наистина те бе грижа за моето щастие — изкрещя Жени, загубила всякакво самообладание, — ако ме обичаше заради самата мене, ти днес…

Госпожа дьо Фонтанен не можа да издържи повече. Закри лицето си с ръце, мушна пръсти в ушите си, за да не слуша този глас, който я пронизваше.

„Не създанието решава, а всевишният — помисли си тя, затваряйки очи. — Боже, да бъде волята ти…“

Тя дочу глух шум и боязливо вдигна глава. Жени бе излязла от стаята, затръшвайки вратата. Шапката и воалът й не бяха вече на леглото.

 

 

„Трябва да се молим… да се молим“ — мислеше госпожа дьо Фонтанен.

Тя не успяваше да изпъди образа на Жени такава, каквато я бе видяла преди малко — извън себе си, нахално изправена…

„Боже — молеше се тя, — помогни ми, дай ми сили!… Нищо не е непоправимо… Никога не трябва да се отчайваме от твоите създания.“ — Два пъти поред тя бавно повтори евангелските думи: — „Не трябва да гледаме видимите неща, а невидимите. Защото видимите са преходни, а невидимите — вечни.“

Най-после след моментното затъпяване способността й да разсъждава се възвърна. Съсипана, с отпуснати рамене и сключени ръце, тя продължаваше да седи неподвижно, потънала във фотьойла. Но умът й работеше ясно. Тя търпеливо правеше усилия да намери някаква вина в себе си. Както винаги в часове на изпитание се стараеше да анализира мъката си, да очертае контурите й, да я превърне, тъй да се каже, в нещо определено, което да може да откъсне и да поднесе на бога. „Всичко, което не е дадено, е загубено…“

Не беше заминаването на Жени за Швейцария, което я вълнуваше най-много. Впрочем тя не можеше да повярва напълно, че дъщеря й ще замине. Това, което криво или право най-много я болеше, бе, че са я измамили. От това се беше разтворила истинска, дълбока рана. Тя наивно бе вярвала, че нежността й, разбирането й, свободата, която бе предоставила на Жени още от детските й години, са създали между нея и дъщеря й навик да се доверяват една на друга; че Жени никога не би взела важно решение, без да я предупреди, без да измоли нейното съгласие. А ето че в най-решителния момент на живота си Жени се е крила от нея. Използувайки отсъствието й, тя е действувала тайно, като момиче, държано и възпитавано с най-голяма строгост, което се е разбунтувало и най-после се е освободило от непонятната, тесногръда, нетърпеливо понасяна опека. Естествено въпреки мъчителната сцена, която се бе разиграла, госпожа дьо Фонтанен не се съмняваше, че дъщеря й я обича, нито пък мислеше, че нейната майчинска обич към Жени е намаляла. Не само че доверието й в Жени бе засегнато. Когато една вяра като нейната към Жени бъде грубо измамена, тя остава осакатена завинаги. Да изпитва същата нежност към нея — да. Но същото доверие? Не, никога вече.

Тази мисъл я отчая. Тя взе библията си и я отвори наслуки. Не й бе много трудно да съсредоточи вниманието си в текста. Малко по малко спокойствието й се възвръщаше. Странно, неочаквано, почти смущаващо спокойствие. Изведнъж, анализирайки се още по-внимателно, й се стори, че е доловила страшната тайна на това спокойствие: без сама да съзнава това, ново чувство се бе зародило в нея и вече бавно и сигурно растеше… Чувство, което й бе познато, защото го бе изпитвала по най-жестокото време на живота си, когато, нямайки вече сили да страда напразно, тя бе решила да отдели съдбата си от съдбата на Жером. Дали това въобще беше чувство? Не, а по-скоро някаква инстинктивна реакция, някаква самозащита на организма. „Лек, който мъдрата природа извлича от самите нас, за да направи поносими някои болки…“ — помисли си тя. Сложи настрана книгата и се опита да си уясни характера на това, което изпитваше, да му даде някакво име. Примирение? Откъсване?… Може би нямаше дума, с която да се означи тази смесица от две толкова противоречиви чувства — нежност и безразличие? Безразличие! Жестоката дума я накара да потръпне. Мисълта, че майчинска обич като нейната, която толкова години бе изпълвала сърцето й, може един ден под натиска на събитията да се примеси с безразличие — макар че в тази минута подобна мисъл не бе лишена от някаква слабост, — щеше да се превърне занапред в ново изпитание за нея. Тя затвори очи. Не искаше да мисли повече.

„Да бъде волята ти“ — пошушна госпожа дьо Фонтанен още веднъж.

Но скръбта я прекърши. Тя отново захлупи лице върху ръцете си и заплака.

LXXVII

Жени бе взела отчаяно решение да избяга. Някакъв инстинкт й подсказваше, че за да има сили да направи тази стъпка, от която зависеше цялото й бъдеще, в никой случай не трябва да види отново майка си… Нито дори да си даде време да разсъждава!

Тя изтича право в стаята си. Трескаво нахвърля в едно куфарче бельо, няколко черни рокли, а след това със стиснати зъби и пламнали бузи сложи шапката и воала си, без дори да се погледне в огледалото, и напусна апартамента, сякаш някой я гонеше.

„Сега съм сама и свободна — каза си тя с някакво опиянение, примесено със страх, слизайки бързо по стълбите. — Сега наистина нямам никого другиго освен него!

Когато излезе навън, главата й се замая за миг. Къде да отиде? Жак нямаше да отиде в бюфета преди два часа; а сега едва ли минаваше пладне. Няма значение — заради багажа най-просто би било да отиде веднага на гарата, като вземе трамвая на булевард Сен-Мишел и го смени на булевард Сен-Жермен.

Провървя й; без да чака много, намери място на платформата.

„Да не мисля — казваше си тя. — Да не мисля.“

Не беше трудно да не мисли, защото в претъпканата кола разговорът бе шумен и общ като след злополука.

— Ами браковете, госпожо! Тази сутрин по гишетата за гражданско състояние в кметствата чиновниците не знаят вече накъде да се обърнат — толкова мобилизирани се женят, преди да заминат!

— Ами формалностите?…

— Опростили са всичко. На война като на воина, тъкмо тук подхожда да се каже… Стига да имате два акта за раждане и военна книжка, за пет секунди може да узаконите каквато и да е стара връзка.

— Аз, знаете, намирам, че това е добре: за духа, пък и за всичко…

— О, дух не ни липсва! Когато е нужно, във Франция всички са на висотата на положението.

— Аз пък живея при укрепленията. Щом се развидели, просто обсаждат наборните комисии в предградието. Навлизат масово в армията.

— Не — намеси се един санитарен майор в униформа, — още не може да се постъпва във войската. Хората идват да се осведомят и може би да се запишат предварително…

Трамваят за Бастилията също бе претъпкан. Пътниците, застанали прави, бяха изпълнили и местата между седалките. Все пак Жени успя да седне благодареше на любезността на една възрастна жена, която, виждайки я, че носи багаж, й предложи мястото на момиченцето си.

Шумът на трамвая и глъчката наоколо я приспиваха, но тя нарочно се вслушваше в разговорите, които се водеха над главата й, за да избяга от собствените си мисли.

Преди улица Сен-Жак трамваят трябваше да спре, за да мине един лекоартилерийски полк, който се изкачваше към Сорбоната.

— Изглежда, че целият гарнизон тихомълком е напуснал Париж…

— Чувствува се, че ни командуват. Всичко върви… по военному.

— Да! Както започва, вижда се, че няма да продължи много.

— Аз бях на летуване във Вогезите, в Рибовиле… И знаете ли, когато хората видяха нашите храбри войници от източните области, и особено пехотните стрелци, мога да ви кажа, че се успокоиха!

— И все пак като глупаци отстъпихме десет километра от границата…

— Оставете тия работи! Когато двадесет милиона руски щика се насочват в гърба им, а ние отпред…

— Съдържателят на моя хотел каза, че един пътник, които пристигнал от Люксембург, бил видял как един френски летец връхлетял право върху един германски цепелин и го спукал като сапунен мехур!

— Трябва да се пазим от лъжливи новини — забеляза кондукторът. — Преди малко един пътник разправяше, че тази нощ сме били спечелили решителна победа в Елзас.

— Е, това вече е прекалено, разбира се!… Но мене ми казаха, че са видели германски патрули около Нанси…

— Нанси ли? Хайде де!

— Не сте ли чули, че са вдигнали във въздуха мостовете при Соасон?

— Кой ги е вдигнал? Ние или те?

— Ние, разбира се! В Соасон!

— Може да е бил някой шпионин…

— Трябва да си отваряме очите! Изглежда, че гъмжи от шпиони! Полицията не е достатъчна. Всеки трябва да наблюдава в своя квартал, в къщата си.

— Аз… брат ми е чиновник на Орлеанската гара и, знаете ли, жена му ми каза, че техният съсед от същия етаж криел германско знаме под леглото си.

— Аз пък приемам — каза дълбокомислено един господин с монокъл, — че всеки германец може да вика: „Да живее Германия!“ при условие, разбира се, това да няма характер на предизвикателство… Е, какво, те са си тамошни и не е тяхна вината…

Ново спиране при площад Мобер. Струпана тълпа запречваше улицата. Жени зърна в началото на улица Монж група побеснели хора, които, въоръжени с една греда, разбиваха с трясък витрината на един магазин, на който пишеше: „Млекарница Маги“.

В колата хората се развълнуваха.

— Карайте, момчета!

— Маги е прусак — каза господинът с монокъла. — И дори улански полковник!… Вестник „Аксион Франсез“ отдавна го е изобличил! Само чакаше мобилизацията, за да постигне целта си!

— Изглежда, че тази сутрин само в Белвил той е отровил повече от сто деца с млякото си!

Жени гледаше как хората блъскаха с тарана и чуваше глухите удари срещу желязната ролетка. Най-после ламарината се огъна. Вътре стъклата на витрината се пръснаха на парчета. Тълпата, струпана пред магазина, ликуваше: „Долу Германия! Смърт на предателите!“ На ъгъла на площада група стражари бяха слезли от велосипедите си и наблюдаваха сцената отдалеч, без да се намесват. В края на краищата Франция е нападната и народът сам си отмъщава. Трябва да го оставим на мира.

Най-после трамваят пристигна на гарата.

Дворът бе пълен с хора. Мъкнейки багажа си, Жени се втурна сред тълпата, достигна до бюфета и седна.

 

 

Ярка светлина заливаше залата през широко отворената голяма врата. Скрита в един ъгъл на дъното, тя стискаше една в друга влажните си ръце. Макар че бе още много рано да се надява Жак да пристигне, тя не сваляше очи от входа. Беше горещо и задушно. След друсането в трамвая неудобното кожено канапе й убиваше по цялото тяло. Блесналото слънце я заслепяваше. Тя гледаше срещу светлината хората, които непрестанно влизаха и излизаха. Други минаваха по тротоара, като вървяха бързо и тикаха пред себе си натоварени с багаж колички. Жени откъсна поглед от вратата, за да вземе куфарчето си, което бе оставила до себе си, и го мушна под масата; после отново го сложи на канапето и продължи да дебне влизащите. Суетенето й издаваше трескавото й състояние. Докато пътуваше, тя бе успяла да отвлече вниманието си; сега обаче не можеше да си наложи да не мисли; и задължението да остане може би цял час тук сама във властта на този душевен хаос я изпълваше с непоносима тревога. Стараеше се да мисли за дребни неща, да се занимава с незначителни подробности, но чувствуваше как ужасната мисъл, която до този миг бе успяла да отхвърли, кръжеше над мозъка й като граблива птица и все повече и повече се приближаваше… За да се защити, наложи си за миг да разгледа предметите, които се намираха пред нея, да преброи кифличките в кошчето за хляб, парчетата захар в чинийката. После отново отправи очи към вратата и започна да следи влизащите и излизащите хора. Една жена без шапка, с посивели коси премина прага, зърна първата свободна маса до входа и седна пред нея, като тежко отпусна глава в ръцете си. В същия миг Жени се почувствува грабната от спомена, който досега отблъсваше от себе си и който само бе чакал случай да връхлети върху й… Тя видя пред себе си майка си такава, каквато я бе оставила, отпусната дълбоко в креслото, притиснала ръце до слепоочията. Какво ли правеше сега? Дали се бе сетила да обядва? Жени си я представи в разхвърляната кухня, пред неизмитите чинии, пред двата прибора… И сега на свой ред тя затвори очи и закри лице с ръцете си.

Няколко минути минаха, без да направи никакво движение. „Ти си ревнива!… Ако имаш поне малко сърце…“ Тя повтаряше собствените си думи и не можеше да разбере как се бе решила да ги произнесе, нито как след това беше намерила сила да излезе от къщи.

Когато най-после вдигна глава, лицето и бе спокойно, сурово; от натиска на пръстите бяха останали следи по бузите й. „Какъв смисъл има да разсъждавам — каза си тя, — остава ми да направя само това и нищо друго.“ Поседя така за миг, втренчила поглед, без да вижда нищо, смазана от тежестта на решението си. Вече се колебаеше само за едно: дали да изчака идването на Жак, преда да извърши намисленото, преди да изпълни този повелителен дълг. Защо да го изчака? За да се посъветва с него ли? Нима още хранеше малодушната надежда, че той ще я разубеди? Не, решението й беше безвъзвратно. Тогава не беше ли най-важно да тури край на мъчението на майка си?

Жени разкърши рамене и повика келнера.

— Откъде мога да изпратя бързо писмо?

— Къде е пощата ли? Сигурно е отворена в такъв ден. Погледнете, вижда се оттук, дето е синята лампа…

— Пазете ми багажа. Ей сега ще се върна.

Тя тръгна тичешком.

Действително пощата беше отворена. Цивилни и военни обсаждаха гишетата. Жени поиска лист за бързо писмо и на един дъх написа:

„Миличка мамо, бях луда и никога няма да си простя мъката, която ти причиних. Умолявам те да ме разбереш и да забравиш. Оставам при тебе. Отказвам се от намерението си да замина тази вечер с Жак за Швейцария. Не искам да те оставя сама. За него днес е последен срок, той трябва непременно да замине. А аз ще отида по-късно. С тебе, надявам се. Нали? Не вярвам да ми откажеш да тръгнеш с мене!

Би трябвало да се върна веднага, да изтичам да те прегърна. Но би ми било много тежко да не прекарам с него последните часове преди заминаването му. Тази вечер ще се върна при теб и ще ти обясня всичко, миличка мамо, за да ми простиш.

Ж“

Жени сгъна листа, без да го препрочете. Ръцете и цялото й тяло трепереха; ледена пот залепваше бельото й. Преди да пусне бързото писмо в кутията, тя се увери, че то ще бъде предадено след един час. След това бавно премина обратно площада и седна пак в ъгъла на бюфета.

Успокоило ли я бе това, което току-що бе извършила? Тя си задаваше този въпрос, без да може да отговори. Чувствуваше се съкрушена от жертвата си, изтощена като след загуба на кръв. Така бе отчаяна, че сега се страхуваше от пристигането на Жак — далеч от него тя се чувствуваше по-силна да сдържи обещанието си. Опита се да обмисли положението: „След няколко дни… След седмица… две най-много…“ Две седмици без него! Ужасът й пред такава раздяла можеше да се сравни само със страха от смъртта…

Когато най-после видя силуета на Жак, очертан в рамката на вратата, тя стана изпъната като струна, бледа, безсилна, с вперени в него очи. Той я забеляза и още от пръв поглед разбра, че е станало нещо сериозно.

С трагично изражение тя отклони всичките му въпроси.

— Не тук… Да излезем.

Той взе куфарчето от ръцете й и я последва.

Тя направи няколко крачки по тротоара сред тълпата, после рязко се спря и вдигайки към него сърцераздирателен поглед, бързо и съвсем тихо каза:

— Не мога да тръгна тази вечер с теб…

Жак полуотвори уста, но не отговори нищо. Наведе се, остави куфарчето на земята и когато се изправи, бе вече успял, почти без сам да съзнава това, да придаде спокоен израз на лицето си. Изуменото му и недоверчиво изражение не отразяваше нищо от първата мълниеносна мисъл, която неволно бе минала през ума му: „Моята мисия… Сега съм свободен!…“

Минаващите пътници и войници ги блъскаха. Жак накара Жени да отстъпи до вдлъбнатината на стената между две колони.

— Не мога да замина… — поде тя с отривист глас. — Не мога да оставя мама… Днес не мога… Ако знаеше… Държах се отвратително с нея…

Тя гледаше земята, не смеейки да срещне погледа му. Той я наблюдаваше и с разтреперани устни и потъмнели очи се навеждаше към нея, сякаш да й помогне да се изкаже.

— Разбираш ли? — пошепна тя. — Не мога вече да замина след всичко.

— Разбирам, разбирам… — отвърна той през зъби.

— Трябва да остана при нея… Поне няколко дни… Ще те намеря в Женева… Скоро… Колкото е възможно по-скоро.

— Да — рече той убедено. — Колкото е възможно по-скоро. — Но в себе си мислеше: „Не. Никога… Всичко е свършено.“

Няколко секунди двамата стояха сковани, мълчаливи, без да се гледат. Тя интуитивно усещаше, че трябва да сподели с него какво бе станало с майка й и нея. Но вече не си спомняше подробностите. Пък и какъв смисъл имаше? Чувствуваше се безпомощна и самотна пред тази лична драма, която не можеше да се разкаже; Жак нямаше никакво участие в нея и никога нямаше да я разбере.

В тази минута и той също се чувствуваше безвъзвратно откъснат от нея, различен от всички други хора. Героизмът, който го опияняваше от два часа насам, го отделяше от всичко, правеше го недостижим за всяко нормално вълнение. Подобно на часовник, спрял при някакво сътресение, мисълта му бе замръзнала на първите думи — освобождаващи думи, — произнесени от Жени: „Не мога да тръгна с тебе.“ Страданието, разочарованието, които се четяха в държането му, не бяха престорени, но бяха повърхностни. Последните вериги бяха скъсани.

Той щеше да замине, и то сам! Всичко се опростяваше…

Тя го гледаше, мислейки, че утре няма да го вижда вече. Поразена беше от силата, излъчваща се от това лице, но твърде развълнувана, за да различи промяната, която ставаше в него, да разбере новите, освободени черти, преобразени от решението му. С поглед, от който бликаше нежност, тя галеше голямата му изразителна уста, челюстта, раменете, кънтящата корава гръд, върху която бе спала… Мъката, че няма да може да прекара идната нощ до него, да усеща топлината му, я обхвана с такава болезнена острота, че тя забрави всичко останало.

— Любов моя…

По пламъчетата, които блеснаха в зениците на Жак, тя разбра колко неблагоразумно бе постъпила, проявявайки нежността си… Споменът, който тези пламъчета събудиха в нея, я накара да потръпне от страх. Искаше и се да спи в прегръдките му, но нищо друго…

Той впиваше помътнелия си поглед в очите на Жени. Почти без да движи устни, промълви:

— Преди да замина… Нашият последен следобед… Искаш ли?

Тя не посмя да му откаже тази последна радост. Зачерви се, обърна настрани лице с нежна и нещастна усмивка.

Жак откъсна очи от нея и погледът му се зарея за миг отвъд заления от слънце площад, по фасадите, където блестяха фирми със златни букви: „Отел дьо Воайажьор“… „Сентрал-Палас“… „Отел дю Депар“…

— Ела — каза той, като я хвана за ръката.

LXXVIII

Сафрио доби недоверчив вид:

— Кой ти каза?

— Портиерката на улица Каруж — отвърна Жак. — Току-що слизам от влака и още не съм видял никого.

— Si, si… Той живее при мене, откакто се върна от Брюксел — призна италианецът. — Крие се… Ясно виждах, че му е болно да се прибере в къщи без Алфреда. Казах му: „Ела при мене, Пилоте.“ И той дойде. Горе е. Живее като в затвор. Лежи по цял ден в леглото и чете вестниците. Оплаква се от ревматизъм… Но това е само предлог. Un pretesto[147] — добави той, като смигна. — Всъщност не иска да излиза, не иска да разговаря… Не иска да види никого, дори Ришардле! А пък колко се е изменил! Оная негодница му пречупи краката! Никога не бих повярвал… — Той замахна отчаяно. — Свършен човек е.

Жак не отговори. Думите на Сафрио достигаха до него като през мъгла: той още не можеше да излезе от унеса, в който бе живял през безкрайното си осемнадесетчасово пътуване от Париж до Женева. Освен това страдаше от възпаление на венците, което през последните седмици няколко пъти не го бе оставяло да спи и което се бе влошило тази нощ от течението във вагона.

— Гладен ли си? — продължи Сафрио. — Жаден ли си? Не искаш ли нещо? Свий си една цигара. Тютюнът е хубав, от Аоста е.

— Бих искал да го видя.

— Почакай малко: ще се кача да му кажа, че си се върнал. Може би ще иска да те види, а може би не… Но и ти също си се променил! — поде той, втренчвайки ласкав поглед в Жак. — Si, si! Ти не ме слушаш, мислиш за войната… Всички са се променили… Разкажи, какво видя там? Пуснаха ли те да заминеш?… Знаеш ли кое е най-страшното — общата лудост на всички, които са облекли униформа! Техните песни, тяхната furia!… Влаковете с мобилизирани, които с блеснали очи крещят: „Към Берлин!“ А другите: „Към Париж!“

— Тези, които аз видях, не пееха — каза Жак мрачно. После, сякаш внезапно събуден, промълви с трескав глас: — Ужасното не е в това, Сафрио… А Интернационалът… Той не направи нищо. Той извърши предателство… Щом убиха Жорес, всички зарязаха делото! Всички, дори най-добрите. Ренодел, приятелят на Жорес! Гед! Самба! Вайан! Да, Вайан, който все пак е личност! Единственият, който посмя да каже в Камарата: „По-скоро въстание, отколкото война!“ Всички, дори водачите на Общата конфедерация! И това е по-непонятно от всичко друго. А пък те не бяха заразени от парламентаризъм. И решенията на синдикалните конгреси бяха изрични: „Обяви ли се война — веднага обща стачка!“ В навечерието на мобилизацията пролетариатът все още се колебаеше. Можеше да се направи нещо. Но те дори не опитаха. „Нашата свещена земя! Родината! Национално обединение! Защита на социализма срещу пруския империализъм!“ Ето какво намериха да кажат! А на тези, които питаха: „Какво да правим?“ — водачите можаха да отговорят само: „Подчинете се на заповедта в мобилизационното си назначение!“

Очите на Сафрио се бяха налели със сълзи.

— Дори и тук всичко е напълно променено — каза той след кратко мълчание. — Сега другарите говорят тихо… Ще видиш. Всички са се променили… Боят се… Днес федералното правителство е неутрално и ни оставя на мира. Но утре? И тогава, ако се наложи да заминем, къде ще отидем?… Всички се страхуват. Полицията следи за всичко. В клуба няма никого… Ришардле прави нощни събрания в къщи или у Боасони… Донасят вестниците и тези, които знаят езика, превеждат на другите. След това спорят, дразнят се… За нищо! Пък и какво може да се направи?… Само Ришардле върши работа. Той има вяра. Казва, че Интернационалът не може да умре, че ще възкръсне още по-силен. Казва, че Италия трябва сега да заговори. Иска швейцарските и италианските социалисти да се обединят, за да се спаси честта… Защото в Италия, нали знаеш — поде той, като вирна гордо чело, — целият пролетариат ни е верен! Италия е истинската родина на революцията! Всички водачи на групи — Малатеста, Борги, Мусолини, — всички се борят повече от всякога! Не само да попречат на правителството да влезе във войната, но и за да възстановят бързо мира чрез обединението на всички социалисти в Европа — и на германските, и на руските.

„Да… — каза си Жак. — Те не са помислили, че няма по-бърз начин да се възстанови мирът…“

— Във Франция също ще намерите няколко островчета, които се държат още — пошушна той с безучастен тон, сякаш тези въпроси не го засягаха вече. — Вие би трябвало да поддържате връзка с Федерацията на металиците например. Там все пак има свестни хора. Нали си чувал за Мерем… Там е също Монат и групата около „Ви Увриер“. Тези не са се предали… Ще намерите и други — Мартов… Мурлан с хората от „Етандар“…

— В Германия имаме Либкнехт… Ришардле е установил вече връзка с него.

— Във Виена също… Хосмер… Сигурно ще може да се свържете чрез Митьорг…

— Митьорг ли? — прекъсна го италианецът и стана. Устните му затрепериха. — Митьорг ли? Значи, ти не знаеш?… Той замина.

— Замина ли?

— За Австрия.

— Митьорг!

Сафрио притвори очи. Върху хубавото му римско лице се четеше неприкрита животинска болка.

— Щом се върна от Брюксел, Митьорг каза: „Ще се върна там.“ Всички го убеждавахме: „Ти си луд! Имаш присъда за дезертьорство!“ А той ни отговори: „Именно за това. Дезертьорът не е страхливец. Дезертьорът се връща, когато има война. Трябва да отида!…“ — „Но какво ще правиш там, Митьорг? — викам му. — Да не би да искаш да станеш войник?“ Не бях разбрал какво иска да каже… Тогава той рече: „Не, няма да стана войник. Искам да дам пример. Нека ме застрелят пред всички!…“ И ето на’, още същата вечер замина.

Ридания заглушиха думите на Сафрио.

— Митьорг! — промълви Жак с унесен поглед. След кратка пауза той се обърна към италианеца: — А сега иди му кажи, че съм тук.

Останал сам, той повтори полугласно:

— Митьорг!…

Митьорг все пак бе извършил нещо; бе направил всичко, което е можел да направи… Всичко, за да си докаже, че остава верен на себе си… Избрал бе да извърши постъпка, която да послужи за пример, постъпка, с която бе пожертвувал живота си…

Когато Сафрио слезе обратно, той се смая, виждайки изписана върху лицето на Жак следа от усмивка, която бавно изчезваше.

— Имаш късмет, Тибо! Той иска да те види… Качи се.

Жак тръгна след италианеца по витата стълба, която почваше от дрогерията. На последния етаж Сафрио се дръпна настрана и посочи едно таванско помещение, обковано с дъски.

— Той е там… По-добре е да влезеш сам.

Менестрел обърна глава към отварящата се врата. Лежеше на леглото; лицето му лъщеше и черните му залепнали от пот коси правеха черепа му да изглежда по-малък, а челото по-изпъкнало. В отпуснатата си ръка държеше вестник. Над него през таванския прозорец се виждаше квадрат пламтящо небе. Въздухът беше задушен. Разгънати вестници бяха разхвърляни по плочките, които бяха осеяни с недопушени цигари.

Менестрел не отвърна на усмивката на Жак, чието въодушевление спадна изведнъж, докато отиваше към леглото. С бързо движение, каквото не би могъл да направи болен от ревматизъм човек („Точно un pretesto“ — помисли си Жак), Пилота стана на крака. Носеше на голо авиаторски комбинезон от избеляло синьо платно. През отворената яка се виждаше космата, мършава гръд. Имаше занемарен, почти нечист вид; косата му, прекалено дълга, стърчеше на врата му като патешки пера.

— Защо се върна?

— Какво можех да правя там?

Менестрел се бе облегнал на скрина; скръстил ръце, той гледаше Жак, като мачкаше брадата си. Придобил беше нов тик: лявото му око непрекъснато мигаше.

Съвсем объркан от този прием, Жак продължи да говори, каквото му дойдеше на езика:

— Не можете да си представите какво е там, Пилоте… Всички събрания са забранени, няма вече митинги… Цензура — нито един вестник не иска и не може да публикува опозиционни статии… На терасата на едно кафене видях как пребиха един човек, който не беше поздравил знамето достатъчно бързо… Какво да се прави? Позиви из казармите ли? За да те пипнат още първия ден. Какво? Саботаж? Не е за мене работа, нали знаете… Впрочем да вдигнеш във въздуха склад за гранати или влак с бойни припаси, когато има стотици складове и хиляди влакове… Не. Засега нищо не може да се направи там! Нищо!

Менестрел сви рамене. Безжизнена усмивка трепна на устните му.

— И тук също!

— Зависи — възрази Жак, като извърна очи настрана.

Менестрел като че ли не го чу. Той се обърна към скрина, намокри ръката си в легенчето с вода и навлажни челото си. Забелязвайки, че Жак поради липса на свободен стол стоеше прав, той махна натрупаните на табуретката книжа. Оглеждаше се наоколо със замрежен поглед като маниак. Върна се към леглото, седна на края на дюшека с отпуснати ръце и въздъхна.

— Тя ми липсва, знаеш ли… — каза той внезапно. Говореше с ясен, почти безразличен тон, сякаш просто констатираше някакъв факт.

— Не трябваше да постъпят така — пошепна Жак след кратко колебание.

И този път Менестрел като че ли не го чу. Той стана, бутна с крак вестника, отиде до вратата и влачейки крака си като ранено насекомо, започна да се разхожда надлъж из стаята, едновременно възбуден и отпуснат.

„Как е възможно да се измени толкова?“ — помисли си Жак. Не можеше да повярва на очите си. Продължаваше да наблюдава Менестрел, тъй като той сякаш бе забравил за присъствието му. Отслабналото му лице бе изгубило израза си на съсредоточена сила, на вечно будна проницателност. Очите бяха все още подвижни, но без блясък; погледът се бе някак си странно смекчил, и то толкова много, че от време на време отразяваше някакво успокоение, някакъв вътрешен мир. „Не — каза си веднага Жак, — това не е успокоение, а умора… Отрицателен покой, който се дължи на умора.“

— Не трябваше ли? — повтори най-после Менестрел със смътно въпросителен тон. Той понечи да свие рамене, без да прекъсне разходката из стаята. После изведнъж се спря пред Жак: — Ако след всичко това съм изгубил понятие за нещо — то е понятието за отговорност!

„Всичко това!“ Жак сметна, че Менестрел не мислеше само за собствените си грижи, само за Алфреда и Патерсън, но и за Европа, за нейните управници, за дипломатите, за партийните водачи; може би дори за самия себе си, за това, че бе напуснал поста си.

Пилота отиде още веднъж от едната стена до другата, върна се, излегна се пак и пошушна:

— Всъщност кой е отговорен, отговорен за действията си, за себе си? Познаваш ли някой да е отговорен въобще за нещо? Аз никога не съм срещал такъв човек.

Последва дълго мълчание, тежко и потискащо мълчание, което се сливаше с горещината, с безжалостно ярката светлина.

Менестрел лежеше неподвижен, със затворени очи. Легнал, той изглеждаше висок. Ръката му, с пожълтели от тютюна нокти, с полусвити пръсти, сякаш сгърчени върху невидима топка, бе отпусната с дланта нагоре до ръба на дюшека. Китката се показваше из ръкава. Жак гледаше втренчено тази ръка; приличаше му на крак на граблива птица, гледаше китката, която никога не му се бе струвала тъй тънка и крехка, тъй женствена. „Тая негодница му пречупи краката…“ Не, Сафрио не бе преувеличил нищо!… Но все пак тази констатация не обясняваше нещата. Жак отново се сблъскваше с тайната на Пилота. Да се откаже от борбата в момента, когато всичко даваше основание да се надява, че неговият час най-сетне ще удари? Човек с такава закалка!…

„Възможно ли е с такава закалка?“ — запита се Жак.

Изведнъж, без да помръдне, Менестрел изрече:

— Митьорг отиде да срещне смъртта си.

Жак трепна.

„Всеки, когато може“ — помисли си той.

Минаха няколко секунди.

— Сигурно няма да бъде много трудно — пошепна той, — ако човек със смъртта си може да извърши едно дело… съзнателно дело. Последно дело. Полезно дело.

Ръката на Менестрел леко потръпна; костеливото му лице със спуснати клепачи изглеждаше като вкаменено.

Жак изправи рамене. С нетърпелив жест той оправи кичура коса над челото си.

— Ето какво искам аз — рече той.

Гласът му внезапно така затрепери, че Менестрел отвори очи и обърна глава. Жак бе втренчил поглед в таванския прозорец; мъжествените му черти, напрегнати, залени от светлина, изразяваха непоколебима решителност.

— В тила борбата е невъзможна. Поне засега. Нищо, абсолютно нищо не може да се направи срещу правителствата, срещу военното положение и цензурата, срещу печата, срещу цялата тази патриотична лудост!… Но на бойните линии — там е друго! Може да се действува върху човека, когото пращат срещу куршумите! До него трябва да достигнем ние!

Менестрел като че ли понечи да махне с ръка; Жак изтълкува този жест като израз на съмнение; всъщност това бе само нервен тик.

— Оставете ме да се изкажа!… О, знам. Днес те с цветя на пушките пеят „Марсилезата“ и „Wacht am Rhein“… Да. Но утре? Утре същият този мъж, който е тръгнал с песни, ще бъде само нещастник, изправен пред действителността! Изправен пред войната! Изгладнял човек с окървавени крака, капнал от умора, ужасен от първите бомбардировки, от първите атаки, от първите ранени, от първите убити… На него вече може да се говори… На него трябва да му се викне: „Глупак! Още веднъж те използуват! Използуват патриотизма, благородството и храбростта ти! Всички те измамиха! Дори тези, в които ти имаше доверие, дори тези, които ти бе избрал да те защищават! Но сега трябва най-после да разбереш какво искат от тебе! Разбунтувай се! Откажи да се биеш, да жертвуваш кожата си за тях! Откажи да убиваш! Протегни ръка на братята си отсреща, на тези, които са измамени и експлоатирани като теб! Хвърлете пушките си, разбунтувайте се!“ — Жак се задушаваше от вълнение. Остана задъхан няколко секунди, после поде: — Важното е да можем да достигнем до този човек!… Ще ме попитате: „Как?“

Менестрел се бе повдигнал на лакът. Той гледаше Жак с внимание, което дори леката ирония, която се мярна в погледа му, не успяваше да прикрие.

Действително видът му казваше: „Да, как?“

— Със самолет! — извика Жак, без да дочака въпроса му. — Със самолет можем да го достигнем! — продължи той по-бавно и по-тихо. — Трябва да отидем над самите бойни линии, да прелетим над френските и германските войски… Трябва да пръснем над тях хиляди и хиляди позиви, позиви на два езика… Френското и германското командуване могат да попречат на разпространяването на позиви между разквартируваните войски. Но те не могат да направят нищо, абсолютно нищо срещу облак от тънки листчета, които падат от небето на много километри по фронта, които се пръскат над селата, над биваците, навсякъде, където има събрани войници!… Този облак ще проникне навсякъде. Тези листчета ще бъдат прочетени и във Франция, и в Германия… И ще бъдат разбрани!… Ще се предават от ръка в ръка чак до резервните части, ще достигнат до гражданското население… Те ще напомнят на всеки работник, на всеки селянин, на всеки французин и германец какво е той и какво трябва да направи за себе си, какво е войникът срещу него, ще му напомнят, че е чудовищно, безсмислено престъпление някой да желае това взаимно избиване!

Менестрел отвори уста, за да каже нещо, но замълча и отново се изтегна, вперил очи в тавана.

— О, Пилоте, представете си въздействието на тези позиви! Какъв призив към бунт!… Въздействието може да бъде съкрушително! Стига само в една точка на бойната линия неприятелските войски да започнат да се побратимяват, и огънят веднага ще се разпространи като пламнала суха трева! Неподчинение!… Обезсърчение на командирите. Още същия ден, в който извърша полета, и френското, и германското командуване ще бъдат парализирани… Всяка операция ще стане невъзможна в сектора, над който прелетя!… И какъв пример! Каква пропагандна сила! Този магически самолет… Този вестител на мира… Днес ние още можем да спечелим победата, която Интернационалът не успя да спечели преди мобилизацията. Ние провалихме единството на пролетариата, изпуснахме общата стачка, но сега можем да спечелим с побратимяването на бойците!

Устните на Пилота се изкривиха в бегла усмивка. Жак направи крачка към него. Той също се усмихваше, изпълнен с непоколебима увереност. Без да изгуби спокойствието си, без да повиши глас, той поде:

— Всичко това е напълно осъществимо. Но имам нужда от помощ, имам нужда от вас, Пилоте. Само вие със старите си връзки можете да ми доставите самолет. Вие също можете за няколко дни да ме научите да управлявам — достатъчно, за да прелетя няколко часа в дадена посока. Бойното поле може да се достигне оттук без приземяване. От Северна Швейцария е много лесно да се прелети до френските и германските войски, струпани в Елзас… Не, не, всичко съм обмислил. Трудностите и рисковете… Ако вие желаете, ако ми помогнете, трудностите могат да бъдат превъзмогнати. Колкото до риска — защото има само един риск, — това вече е моя работа! — Жак внезапно се изчерви и млъкна.

Само с един поглед Менестрел се увери, че Жак бе казал всичко, което искаше да каже. Той бавно се изправи и седна на ръба на леглото. Избягваше да гледа Жак. Остана няколко минути наведен, с отпуснати крака, търкайки леко коленете си с длани. После, без да промени позата си, каза:

— Значи, ти мислиш, че един дезертьор от френската армия може да се научи да лети в Швейцария току-така, без това да се стори някому подозрително? И вярваш, че за няколко дни ще знаеш да излиташ сам, да четеш карта, да разпознаваш места и да летиш съвсем сам няколко часа? — Гласът му беше равен, леко подигравателен, но лицето му бе непроницаемо. Той вдигна ръка и за миг загледа разсеяно черпите си нокти. — А сега — добави той почти сухо — би ли ме оставил сам…

Объркан, Жак продължаваше да стои посред мансардната стая. Преди да излезе, той се опита да срещне погледа на Пилота, питайки се дали добре го е разбрал, дали наистина трябва да си отиде, и то без да е чул нито една одобрителна дума, нито един съвет, без да е видял нито една насърчителна усмивка.

— Довиждане — произнесе отчетливо Менестрел, без да вдигне очи.

— Довиждане — пошепна Жак, отправяйки се към вратата.

Но точно когато престъпваше прага, у него се надигна някакъв бунт и той рязко се обърна кръгом. В очите на Пилота, вперени в него, гореше предишният огън; погледът беше втренчен, сякаш учуден, но все така неразгадаем.

— Ела при мене утре — каза тогава Менестрел бързо! И гласът му си бе възвърнал предишния тембър, твърдостта си, бързината. — Утре преди обед. В единадесет часа… И се крий, чуваш ли? Не се показвай. Пред никого. Никой не трябва да знае, че си се върнал. — Внезапно лицето му се озари от най-смайваща и най-нежна усмивка. — До утре, моето момче.

„Да — каза си той, щом Жак затвори вратата зад себе си. — Защо не в края на краищата?…“

Не че вярваше в ефикасността на този чудат план. Побратимяване на неприятелските армии! Може би беше възможно, но по-късно, след месеци страдания и кръвопролития… Но все пак всичко, което можеше да убие духа, да посее зародишите на бунта, е добро…

„Много добре го разбирам това момче: желае да получи своя дял от героизма, за да свърши…“

Той стана, дръпна резето и направи няколко крачки из стаята.

„Удобен случай — каза си той, като се върна до леглото. — Може би това е щастлива случайност… Някакво разрешение!…“

LXXIX

Жак притисна глава до дървената преграда. Тракането на влака, което проникваше в него и се разпространяваше по цялото му тяло, го възбуждаше. Беше сам в едно третокласно купе. Беше горещо като в пещ въпреки отворените прозорци. Плувнал в пот, той се бе тръшнал на края на пейката, който оставаше в сянка… Това, което чуваше, не беше вече шумът на влака, а бръмченето на мотор… Самолет сред небето!… Стотици хиляди бели листчета се пръскат в пространството…

Течението, което гали тялото му, е топло, но потропването на щорите създава илюзия, че вътре нахлува свеж въздух. Срещу него чантата му се люлее при всяко подрусване — чанта от избеляло жълто платно, издута като торба на странник, стара спътница, вярна до последното пътуване… В нея Жак беше нахвърлил бързо книжа и малко бельо, без да избира каквото и да било, с пълно безразличие. Едва бе имал време да хване експреса. Съобразил се беше с инструкциите на Менестрел: напуснал бе Женева за един час, без да остави адрес, без да види някого. Не беше ял нищо от сутринта; не бе имал дори време да си купи цигари на гарата. Няма значение, важното беше, че заминава. И този път действително заминаваше — самотно, безименно заминаване, от което нямаше да се завърне. Ако не беше горещината, мухите, които го дразнеха, този шум — сякаш удари на чук по наковалня, — който блъскаше главата му, той щеше да бъде напълно спокоен. Спокоен и силен. Отминали бяха вече тревогата и отчаянието, които бе изживял през последните дни.

Жак затвори за миг очи, но веднага пак ги отвори.

Нямаше нужда да се съсредоточава, за да изживее мечтата си…

Той се плъзга ниско над гребени на хълмове, слиза към синкавите долини, прехвръква над ливади, гори и градове. Седи в кабинката зад Менестрел. В краката му са натрупани позиви. Пилота дава знак. Самолетът се доближава до земята долу гъмжи от сини шинели, червени панталони, сиво-зелени куртки… Жак се навежда, грабва купчина позиви и ги хвърля. Моторът бръмчи. Самолетът се носи сред слънчевите лъчи. Жак се навежда, изправя се, сее непрекъснато под себе си облак бели пеперуди. Менестрел го гледа през рамо. Той се смее!

Менестрел… Менестрел… това е здравият стожер, около който се рее мисълта за мисията му.

Жак току-що се бе разделил с него. Колко различен беше той тази сутрин от вчерашния Менестрел! Някогашният водач! Изправено тяло, точни и живи движения. Облечен, обут за излизане. Още щом го срещна, той се засмя тържествуващо! „Нарежда се! Имаме късмет. Всичко ще стане много по-лесно, отколкото си мислех. Ние ще можем да отлетим след три дни.“ Ние? Жак, който не бе съвсем сигурен, че го е разбрал добре, бе промълвил смътни думи: „Хора, които са душата на една група… техният живот е много ценен… Би било престъпление да се излагат на риск…“ Но само с един поглед Пилота го бе прекъснал. Бе вдигнал рамене и този жест, който смекчаваше суровия поглед, сякаш казваше: „Вече не ме бива за нищо, вече никому не съм нужен…“ След това се бе изправил и бе казал бързо: „Без много приказки, моето момче… Трябва веднага да заминеш за Базел. По много причини. Тръгвайки от границата, нашият самолет веднага ще се озове над Елзас… Всеки си има своята задача: аз ще приготвя птицата, а ти — позивите. Най-напред да се изготви текстът. Мъчно е, но ти сигурно си мислил за това. След това трябва да се отпечата. Тая работа ще свърши Платнер. Не го ли познаваш? Ето ти бележка за него. Той е книжар на Грайфенгасе. Има печатница и сигурни хора. Там всички говорят еднакво добре и немски, и френски — ще ти преведат позива, ще ти изкарат един милион екземпляра на двата езика за няколко нощи… Нека всичко бъде готово за всеки случай още в събота. Три пълни дни. Не е невъзможно… Не пиши. Нито на мен, нито на никого — писмата се цензурират. Ако има нещо, ще те предупредя чрез някого, когото познаваш. Адресът е тук, в този плик. Заедно с други точни инструкции. И няколко карти. Не, не пипай. Ще ги разгледаш през време на пътуването… Значи, среща близо до границата — аз ще избера мястото и ще определя деня и часа… Съгласен?“ Едва тогава лицето му се бе смекчило и гласът му бе станал малко по-благ: „Така. Имаш влак за Базел в дванадесет и тридесет. — Той бе пристъпил напред и бе сложил двете си ръце на рамената на Жак: — Благодаря ти… Голяма услуга ми правиш…“ Погледът му се бе премрежил. Жак за миг бе помислил, че Менестрел ще го прегърне. Но Пилота бе отдръпнал ръцете си с рязко движение. „Неизбежно щях да приключа с идиотска проява. Но това поне би могло да свърши работа. — И накуцвайки, бе бутнал Жак към вратата. — Ще изпуснеш влака. До скоро виждане!“

Жак стана и се приближи до прозореца, за да подиша въздух. Той се загледа навън, но познатият пейзаж на езерото и на Алпите под августовското слънце блестеше за последен път пред очите му, без той да го вижда.

Жени… Още вчера, когато седеше във влака, с който идваше от Париж, непоносима болка прекъсваше дъха му, щом споменът за Жени изплуваше в съзнанието му. Да обхване още веднъж с ръце лицето й със сините зеници, да зарови пръсти в косата й, да види съвсем отблизо как се замъглява погледът й и се разтварят устните й! Веднъж, само веднъж да почувствува до себе си младото й тяло, тъй гъвкаво и топло!… Тогава той скачаше от мястото си, отиваше в коридора, стискаше с юмруци пръчката на прозореца и стоеше там със затворени очи, сгърчен, тръпнещ, излагайки лицето си на режещия вятър, на пушека, на искрите… Сега можеше да мисли за нея, без да страда толкова. Сега тя почиваше в спомените му — мъртва, която страстно бе обичал. Непоправимото носи успокоението в себе си. Откакто целта бе така близо, всичко — довчерашното му съществуване, Париж, сътресенията през последната седмица, — всичко внезапно бе останало така далеч зад него! Той мислеше за любовта си като за детството си, като за минало, което нищо не можеше да възкреси. А от бъдещето му оставаше вече само едно мълниеносно утре…

Той пусна щората, която машинално бе повдигнал. Мушна ръце в джобовете си и веднага ги измъкна влажни. Горещината го вбесяваше; и този прах, този шум, тези мухи! Седна отново, свали яката си и сгушен в ъгъла на пейката, с ръка, увиснала през прозореца, направи усилия да размисли.

Най-важното тепърва трябва да се извърши: да се напише възванието, от което зависи всичко. Необходимо е то да бъде като светкавица в нощта; да достигне до сърцата на хората, готови да се избиват едни други; неговата очевидност трябва да проникне в тях и да увлече всички в един общ устрем!

Отделни думи се въртяха в главата му. Дори цели фрази се образуваха, звучащи като речи на митинг:

„Неприятелски армии… Защо неприятелски?… Французи, германци… Родени случайно в едната или в другата страна… Хора, едни и същи хора! Повечето работници и селяни. Трудещи се! Трудещи се! Защо неприятели? Различни националности? Но нали с едни и същи интереси! Всичко ги свързва! Всичко прави от тях естествени съюзници!…“

Жак измъкна от джоба си бележник и моливче: „Защо да не си отбележа сега за всеки случай това, което ми минава през ума?…“

„Французи, германци. Вие сте братя! Вие сте еднакви! И по еднакъв начин сте станали жертва! Жертва на наложени лъжи! Никой от вас не е напуснал по своя воля жена си, децата си, дома си, фабриката си, магазина си, нивата си, за да служи за мишена на други трудещи се, подобни на него! Всички изпитват един и същи ужас от смъртта. Едно и също отвращение към убийството. Едно и също убеждение, че всеки живот е свещен. Едно и също съзнание, че войната е безсмислица, едно и също желание да се изтръгнат от този кошмар, да се върнат колкото се може по-скоро при жените си, при децата си, при работата си, да си възвърнат отново свободата и мира! И все пак ето че днес вие сте изправени едни срещу други с пълни пушки, готови да се избивате взаимно като глупци, щом ви дадат знак, без да се познавате, без да имате причини да се мразите, без дори да знаете защо ви карат да ставате убийци!“

Влакът забави ход и спря.

Лозана!

Хиляди спомени… Стаята със светлия чамов под в пансиона на Камерзин… София…

От страх да не го познаят Жак устоя на изкушението да слезе. Открехна малко завеската. Гарата, перона, будките за вестници. Ето там, пред третия коловоз, се бе разхождал една зимна вечер с Антоан, преди да се върне в Париж за смъртта на баща си… Струваше му се, че това пътуване с брат му е станало преди десет години.

В коридора на вагона се разминават хора, които носят куфари и водят деца след себе си. Двама стражари минават и преглеждат влака. Възрастна двойка влиза в купето и сяда. Мъжът, стар работник със загрубели от работа ръце, е облякъл празничните си дрехи за пътуването; той сваля сакото и връзката си, избърсва челото си и запалва пура. Жена му взема дрехата, сгъва я грижливо и я слага на коленете си.

Сгушен в ъгъла, Жак отново грабва бележника си и трескаво започва да драска:

„За по-малко от две седмици — всеобща демонична лудост! Цяла Европа! Печатът, лъжливите новини! Всички народи, упоени от едни и същи лъжи! Това, което до вчера още изглеждаше невъзможно, отвратително, е станало неизбежно, необходимо, справедливо!… Навсякъде все същите тълпи, изкуствено фанатизирани, нажежени до бяло, готови да се нахвърлят едни срещу други, без да знаят защо! Да умреш и да убиваш — това е станало синоним на героизъм, на върховно благородство!… И защо е всичко това? За какво? Кои са отговорните?“

Отговорните… Жак измъква от портфейла си сгънат лист. Ето фразата, която Ванхееде е преписал от една книга за Вилхелм II — извадка от реч, произнесена от кайзера: „Аз съм убеден, че повечето от сблъскванията между нациите са резултат на машинациите и на честолюбието на неколцина министри, които използуват тези престъпни средства единствено с цел да запазят властта си и да увеличат популярността си.“

„Трябва да се намери немският текст — помисли си Жак. — За да може да им се каже: Вижте, сам вашият кайзер го е писал…“ Да се намери текстът. Къде? Как?… Чрез Ванхееде? Невъзможно е да му се пише, Менестрел забрани… Да се намери текстът!… В базелската библиотека? Ами заглавието на книгата? И времето, което ще ми отнеме, докато го намеря… Не… И все пак… Трябва да се намери текстът… — Кръвта нахлува в главата му и го замайва. — Отговорните… Отговорните… — Той започва да се суети, размърдва се. Тези хора го вбесяват. Старата го следи с учудени очи. Тя е седнала срещу него на пейката, която е прекалено висока за нея; обута е с черни високи обуща и бели чорапи; малките й крака се люлеят от друсането на влака… — Отговорните… Да се намери текстът…

Ако старата продължава да го гледа, той ще… Тя изважда от кошницата си резен хляб и джанки; дъвче бавно и плюе кокичките в шепата си; на ръката й блести венчална халка. Жената като че ли не усеща, че на челото й се разхожда муха, също като върху лицето на мъртвец… Непоносимо!

Жак стана.

Как да намери този текст… В Базел? Не, не, напразен труд… Няма време… Знаеше, че няма да може да го намери.

Зажаднял за свежест, той излезе в коридора и се залови с две ръце за прозореца. Тъмни облаци забулваха сега веригата на Алпите. „Ще има буря. Ето защо е така душно…“ Гледано отгоре, езерото блестеше безжизнено и плътно като живак. Напръсканите лозя, които се спущаха до брега, имаха отровно синкав цвят.

„Отговорните… Когато търсим кой е подпалвачът, питаме се най-напред кой има полза от пожара…“

Жак избърса лицето си, взе отново молива си и прав, облегнат на рамката на вратата, се опита да си наложи безразличие към всичко — към старата жена, към задухата, към мухите, към шума, към друсането, към пейзажа, към цялата враждебна вселена. Започна трескаво да пише:

„Една тайнствена сила, държавата, се разпорежда с вас, както чифликчия с добитъка си!… Държавата? Какво е държавата? Френската държава, германската държава — те ли са истинските, упълномощените представители на народа? Те ли са защитниците на интересите на мнозинството! Не! Във Франция, както и в Германия, държавата представлява едно малцинство, което е натоварено да се грижи за делата на сдружения от спекуланти, с чиито пари е създадена властта и които днес са господари на банките, на големите предприятия, на транспорта, на вестниците, на оръжейните фабрики, на всичко! Абсолютни господари на една васална обществена система, която служи на интересите на неколцина за сметка на масите! Видяхме как действува тази система през последните седмици! Видяхме как сложният й механизъм разбива всяка съпротива на миролюбивите хора! И днес тази система ви раздава щикове и ви праща на границата, за да защищавате интереси, които са чужди и дори враждебни на почти всички измежду вас!… Тези, които отиват, за да бъдат избити, имат право да се запитат кого ползува тяхната жертва! Преди да пожертвуват кожата си, те имат право да научат за кого и за какво я жертвуват!…

Ето, първите отговорници са онова малцинство от експлоататори — едрите финансисти, едрите индустриалци от разните страни, които се конкурират ожесточено и които не се колебаят днес да принесат в жертва стадото, за да затвърдят своите привилегии, за да увеличат още повече своето охолство! Тяхното охолство не само не обогатява масите и не подобрява положението им, но ще послужи, за да зароби още повече онези, които оцелеят!…

Но тези експлоататори не са единствените отговорници. Във всяка страна те са си осигурили поддръжници и помощници в правителствата… Между отговорните стои на второ място онази шепа държавници с мания за величие, които сам кайзерът изобличи…“

„Да се намери текстът — повтаряше си Жак. — Да се намери текстът…“

„… Тази шепа шарлатани, министри, посланици, честолюбиви генерали, които със своите интриги и политически маневри в мрака на дипломатическите канцеларии и на генералните щабове хладнокръвно си играят с живота ви, без да ви питат, без дори да ви уведомят вас, френския народ, германския народ, които сте жертва на техните комбини… Защото това е положението: в демократична Европа на двадесетия век никой народ не е могъл да запази за себе си ръководството на външната политика; и никой от тези парламенти, които вие сте избрали и които би трябвало да ви представляват, никога не знае тайните задължения, които могат за двадесет и четири часа да ви пратят всички на скотобойната!

И зад тези големи виновници стоят, както във Франция, така и в Германия, онези, които повече или по-малко съзнателно са направили войната възможна, било като покровителствуват спекулациите на големите банкери, било като насърчават, водени от партизански страсти, амбициите на държавниците. Това са консервативните партии, работодателските организации, националистическият печат. Това са също така и черквите, духовенството, което почти навсякъде представлява фактически един вид духовна полиция, поставена в служба на имотните класи; черквите, които, изменяйки на своя дълг, са станали навсякъде съюзници и заложници на финансовите сили!“

Жак спря да пише и напразно се опита да прочете листа. Държал бе със сгърчени пръсти парченцето молив и поради треската, неудобното положение и люлеенето на влака почеркът му беше почти неразгадаем.

„Трябва да се пресее това — каза си той. — Лошо е… Пълно е с повторения… Прекалено дълго… За да бъде убедително, трябва да бъде сбито и кратко. Но за да могат те да се замислят, да се опомнят, трябва добре да им се дадат основните данни… Трудна работа!“

Умори се да стои прав. Да седне!… Да остане сам!… Той премина коридора, търсейки празно купе. Всички бяха заети и шумни. Нямаше как — трябваше да се върне на мястото си.

Слънцето, което клонеше към залез, изпълваше вагона с ослепителна златисточервена светлина. Смазан от горещината, мъжът хъркаше, облегнат на лакът, с угаснала пура в устата. Старата, все още държейки дрехата на събраните си колене, си вееше с вестник; раздвиженият въздух развяваше сивите й кичури. Тя избягваше погледа на Жак; но щом той вдигнеше глава, винаги забелязваше, че жената го гледа крадешком, вперила в него тъпия си и строг поглед.

Тогава той скръсти ръце, отвори очи и започна да брои до сто, за да се успокои. Обзет от внезапна умора, скоро заспа.

Изведнъж се сепна и се събуди, смаян, че е заспал. Колко ли беше часът? Влакът забави ход. Къде ли бяха? Неговите спътници стояха прави — мъжът бе облякъл дрехата си и бе запалил недогорялата пура; жената затваряше кошницата… Умът му бе мътен. Опита се да разпознае гарата. Берн? Кога бяха стигнали?

— Grützi[148] — каза мъжът, минавайки пред него.

Перонът гъмжеше от хора. Всички се нахвърлиха към влака. Бъбриво семейство — майка, баба, две момиченца и прислужница, които говореха немски — нахлу в купето. Мрежите се издуха под струпаните кошници с храна и детски играчки. Жените имаха уморени, боязливи лица. Изнервени от горещината, момиченцата се караха за ъгловите места. Сигурно бяха хора, които войната е заварила, когато са били на летуване, и които се връщаха в родината си; вероятно бащата е заминал за полка си още през първите дни.

Влакът потегли отново.

Жак се измъкна в коридора, който беше препълнен с пътници, повечето мъже.

Отляво трима младежи, швейцарци, разговаряха високо на френски:

— Вивиани остава министър-председател, но без портфейл…

— Кой е този Думерг, който взема министерството на външните работи?

Вдясно двама пътници — млад студент с чанта под мишница и възрастен мъж с монокъл, вероятно професор — преглеждаха вестниците.

— Видяхте ли? — запита студентът подигравателно, подавайки на спътника си „Журнал дьо Женев“. — Сега пък и папата се намесил! Току-що е издал „Възвание към католиците в света“!

— Е, какво? — отвърна другият. — Може да не ти се харесва, но все пак има милиони католици по земята. Анатема на папата ли?… Ако беше изрична, смела, така че да разтърси хората… И ако бе разгласена, преди да започне това…

— Прочетете възванието — поде студентът. — Може би мислите, че той тържествено осъжда войната, обвинява правителствата, порицава всички воюващи държави и с гръм и мълнии ги отлъчва едновременно? По-полека! Ами благоразумието на Ватикана? Не, не… На тези милиони католици, които утре ще бъдат въоръжени, за да убиват, и които без съмнение тревожно чакат заповедите му, за да успокоят съвестта си, той не казва: „Не убивай! Откажи!“ — нещо, което може би действително щеше да направи войната невъзможна… О, съвсем не! Напротив, мило ги подканва: „Хайде, вървете, деца мои!… Вървете, но не забравяйте да въздигнете душите си към Христа!

Жак слушаше разсеяно. Спомни си изведнъж за един мобилизиран свещеник, когото бе виждал някъде. Но къде? Да, на Северната гара, когато изпращаше Антоан… Млад свещеник със спортен вид, със светнали очи, с малко сержантско кепе, кокетно нахлупено над ухото — тип на свещеник от християнско спортно дружество, което тренира младежи, — беше нарамил две раници върху запретнатото си расо, а под него се виждаха съвсем нови туристически обуща… Северната гара, Антоан… Антоан, Даниел, Жени… Всички онези, които неволно възкръснаха в спомените му, всички тези мъже и жени, които го обкръжават и са част от един свят, на който той вече не принадлежи — света на живите, за които бъдещето съществува и които ще продължат без него жизнения си път…

Отляво тримата млади швейцарци коментираха с възмущение германския ултиматум, отправен до Белгия.

Жак направи крачка към тях и се ослуша.

— Така беше съобщено: един германски армейски корпус бил преминал тази нощ белгийската граница и напредвал към Лиеж.

Един още млад човек излезе от съседното купе и се присъедини към групата. Беше белгиец. Бързаше да се върне в Намюр, за да постъпи във войската.

— Аз съм социалист — заяви той веднага. — Но именно затова не мога да приема силата да смаже правото!

Той се изразяваше с лекота. Повиши тон. Заклеймяваше тевтонското варварство и възхваляваше западната цивилизация.

Други пътници се приближиха. И те също така бяха възмутени от цинизма на германското правителство.

— Белгийската камара се е събрала на заседание тази сутрин — каза един около петдесетгодишен мъж, който говореше френски със силен немски акцент. — Мислите ли, че социалистите ще гласуват кредитите за националната отбрана?

— Като един човек, господине! — извика белгиецът, поразявайки събеседника си с огнен предизвикателен поглед.

Жак не продумваше нито дума. Знаеше, че белгиецът говори истината. Но с бяс си спомняше държането на белгийските социалисти в Брюксел, техните декларации за абсолютен пацифизъм… Вандервелд… Миналия четвъртък — нямаше и шест дни оттогава.

— В Париж също — каза един от швейцарците. — Камарата се събира днес, за да гласува военните кредити.

— В Париж ще бъде същото! — твърдеше пламенно белгиецът. — Във всички съюзнически страни социалистите ще гласуват кредитите, по това няма никакво съмнение! Справедливостта е на наша страна!… Тази война ни е наложена. В борбата срещу пруския милитаризъм всеки истински социалист трябва да бъде в първите редици! — Говорейки, той не преставаше да измерва с очи човека с германския акцент, който продължаваше да мълчи.

На помощ на заплашената родина! Долу германският империализъм! Това беше общият припев. Във всички леви френски вестници, последните, които Жак бе прочел вчера, навсякъде прозираше едно и също решение — всички социалисти се отказваха от опозицията. Вчера съобщаваха, че тук-таме в предградията са станали събрания на някои секции, но само „за да се разисква как да се подпомогнат семействата на мобилизираните“. Войната бе станала факт — факт, приет без протест. Броят на „Гер Сосиал“ беше особено показателен. Гюстав Ерве има нахалството да публикува на първа страница следната фраза: „Жорес, вие сте щастлив, че не присъствувате на крушението на вашата прекрасна мечта… Но аз ви жаля, че си отидохте, без да видите как нашият корав, възторжен и идеалистичен народ с готовност реши да изпълни тежкия си дълг! Вие щяхте да се гордеете с нашите социалистически работници!“ Но най-многозначително беше „Възванието до железничарите“, издадено от Железничарския синдикат, който неотдавна още изявяваше тъй бурно своя антинационализъм: „Пред общата опасност старите омрази се изличават! Социалисти, синдикалисти и революционери, вие ще осуетите долните сметки на Вилхелм и първи ще отговорите на призива, когато прозвучи гласът на републиката!“

„Каква подигравка… — казваше си Жак. — Ето вече във всички страни е постигнато обединение на народните партии, нещо, което по-рано изглеждаше невъзможно. И то постигнато именно чрез войната! А ако това единство бе осъществено срещу войната!… Каква подигравка! Поддръжниците на Интернационала навсякъде единодушно приемат конфликта като националисти! А за да го предотвратят, достатъчно щеше да бъде преди петнадесет дни единодушно да обявят превантивна стачка!“

Единственото, последното ехо на независимост прозвуча в английския вестник „Дейли Нюз“, който Жак успя да намери. Това бе статия с тона на възвание, написана преди ултиматума до Белгия. В нея се порицаваше зараждането на първите войнствени настроения сред британското обществено мнение; заявяваше се твърдо, че е необходимо Англия да се запази от заразата, да запази своята свобода, своята роля на неутрален арбитър и да не се намесва в никой случай, дори ако някоя от неприятелските армии се осмели да насили белгийската граница. Да… Но днес Англия официално съобщаваше, че и тя също благородно влиза в злокобния танц.

Звънливият глас на белгийския социалист се издигна в коридора:

— Сам Жорес пръв би дал пример! Жорес ли, господине? Той би изтичал да се запише доброволец във войската.

„Жорес… — мислеше Жак. — Щеше ли да успее той да възпре отстъпниците? Би ли издържал докрай? — Той внезапно се видя с Жени пред кафенето на улица Монмартр… Мълчаливата тълпа, струпана в нощта… Санитарната кола… — Днес го погребват — помисли си той. — С цветя, с речи, с трицветни знамена и военни музики! Те си присвоиха великия покойник, за да го използуват в името на родината… О, ако действително ковчегът на Жорес днес премине мобилизирания Париж, без да предизвика метежи, значи, че всичко е свършено, значи, че работническият Интернационал е наистина мъртъв и ще бъде погребан с него…“

Да, засега всичко е свършено в хипнотизираните градове; да, в тила всички пружини са счупени. Но на огнената линия нещастниците, които са влезли в допир с войната, чакат само един призив, за да разкъсат дяволската магия. Той беше сигурен в това… Само една искра, и освободителният бунт ще избухне!…

Несвързани фрази закръжиха отново в главата му: „Вие сте млади, живи… Изпращат ви на смърт… Отнемат насила живота ви! И какво ще направят от него? Нови капитали в касите на едрите банкери!…“

Той пипна бележника си в дъното на джоба. Но как да си взема бележки в това движение, в този шум? Впрочем след по-малко от двадесет минути ще бъде в Базел. Трябва да търси Платнер, да се осведоми за квартира, за убежище, където да работи…

Изведнъж взе решение. Добре направи, че поспа. Чувствуваше се енергичен, с бистър ум. Платнер можеше да почака. Глупаво щеше да бъде да остави да отмине тази треска, която го бе обхванала. Вместо да тича из града, реши да се приюти в някой ъгъл на чакалнята и да нахвърли още топли върху хартията фразите, които кипяха, блъскаха се в ума му… В чакалнята… Или пък в бюфета, защото умираше от глад.

LXXX

Неочаквано убежище! Ресторантът за трета класа беше тъй обширен, че клиентите, макар и многобройни, изпълваха само средата на салона; в дъното беше съвсем пусто.

Жак избра една голяма маса до стената, заобиколена от други свободни маси.

Свали сакото си, откопча яката си. Изгълта лакомо вкусна порция задушено телешко, щедро намушкано със сланина и гарнирано с моркови. След това изпи цяла кана ледена вода.

Вентилаторите бръмчаха на тавана. Келнерката постави пред него листове и мастило до чаша ароматично кафе.

Едно момче минаваше край бара с поднос:

— Пури! Цигари!

„А, да, цигари!…“ След като не бе пушил цели дванадесет часа, първото всмукване на тютюневия дим му се стори чудесно. Чувствуваше се опиянен от това блажено състояние, от прилива на жизненост, който се разливаше по жилите му и караше ръцете му да треперят. Наведен над масата, с набръчкано чело, мигайки от дима, той не чака, не се опитва да подреди мислите, които напират. По-късно ще пресее всичко с отпочинала глава…

С жадно нетърпение перото му полетя по листа:

„Французи и германци, вие сте жертва на измама!

И в двата лагера ви представят тази война не само като отбранителна война, но и като борба за правото на народите, за справедливост, за свобода. Защо? Защото знаят добре, че нито един германски работник или селянин, нито един френски работник или селянин не би дал кръвта и за нападателна война, за завземане на територии и на пазари!

Накараха ви всички да повярвате, че отивате да се биете, за да смажете империализма на съседния народ. Като че ли всички милитаризми не са еднакви! Като че ли войнственият национализъм нямаше през последните години толкова поддръжници във Франция, колкото и в Германия. Като че ли империалистите във вашите правителства не крояха от години все едни и същи планове за война!… Вие сте жертва на измама! Накараха ви всички да повярвате, че отивате да защищавате родината си срещу престъпното нахлуване на нападателя, а и двата генерални щаба — и френският, и германският — с едно и също безсрамие от години изучаваха начините, по които могат първи да започнат мълниеносна офанзива. И в двете армии генералите се стремяха да си осигурят предимствата на тази «агресия», заради която те днес заклеймяват противника си, за да оправдаят във вашите очи войната, която те сами подготвяха!

Вие сте жертва на измама! Най-добрите измежду нас вярват добросъвестно, че се жертвуват за правото на народите. А всъщност политиците никога не са милеели нито за народите, нито за правото освен в официалните си речи! Никоя от нациите, които са хвърлени във войната, не е била запитана чрез плебисцит дали желае война. Вас ви изпращат на смърт по силата на тайни договори, стари, произволни договори, чието съдържание ви е неизвестно и които никой от вас не би подписал! Вие всички сте жертва на измама! Вие, французи, сте измамени, защото вярвахте, че трябва да препречите пътя на германското нахлуване, да защищавате цивилизацията срещу нападението на варварите. Вие, германци, също бяхте измамени, защото вярвахте, че Германия е обкръжена, че съдбата на страната ви е в опасност, че трябва да спасите вашето национално благоденствие, към което лакомо гледат чужденците. И всички вие, французи и германци, всички бяхте излъгани по един и същ начин в своята страна, всички добросъвестно повярвахте, че само за вас тази война ще бъде свещена война; че е нужно без пазарлъци, от любов към отечеството, да принесете в жертва щастието си, свободата си, живота си за «честта» на вашата нация, за «тържеството на справедливостта»!… Измамиха ви! За няколко дни вие бяхте заразени от това изкуствено възбуждение, създадено от безсрамната пропаганда. И вие всички, които ще се превърнете в нейни жертви, тръгнахте героично едни срещу други още при първия зов на родината, която не е заплашена от никаква опасност, без да разберете, че сте играчка в ръцете на вашите управляващи класи, без да разберете, че сте пионки в техните комбини, монета, която те прахосват, за да задоволят жаждата си за господство и печалба!

С едни и същи лъжи властите във Франция и в Германия хитро ви измамиха! Никога европейските правителства не са проявявали такъв цинизъм, не са разполагали с подобен арсенал от похвати, за да измислят клевети, да внушават лъжливи тълкувания, да пръскат неверни новини, да сеят с всички средства паника и омраза, за да ви превърнат в свои съучастници!… За няколко дни само, без да ви дадат време да прецените каква огромна жертва се иска от вас, вие бяхте тикнати в казармите, въоръжени и тласнати към убийство и смърт. Всички свободи бяха премахнати с един удар! В двата лагера в един и същи ден бе обявено военно положение! В двата лагера — безмилостна военна диктатура! Горко томува, които желае да разсъждава, да иска сметка, да се опомни! Впрочем кой от вас би могъл да направи това? Та нали вие не знаете истината! Единственият ви източник за осведомяване е официалният печат, националната лъжа! В затворените граници на държавата всемогъщият печат говори само с един глас — гласа на тези, които ви заповядват и за които вашето доверчиво неведение, вашата покорност са необходими, за постигнат целите си!

Вашата вина е, че не попречихте на пожара, когато имаше още време! Вие можехте да не допуснете войната! Но не съумяхте нито да съберете, нито да организирате, нито да използувате навреме, системно и решително огромното мнозинство миролюбиви хора, да противопоставите на подпалвачите на война едно движение на всички класи, на всички страни и така да наложите на европейските правителства волята си за мир.

Сега навсякъде неумолима дисциплина е задушила гласа на съвестта. Навсякъде са ви свели до сляпата покорност на животно с вързани очи… Никога човечеството не е познавало подобно падение, никога човешкият дух не е бил така потискан! Никоя власт до днес не е принуждавала умовете да се откажат тъй абсолютно от правото си да разсъждават, никоя власт не е потъпквала тъй свирепо стремежите на масите!“

Жак смачка в кафената чинийка угарката, която опари устната му. С гневно движение отметна кичура коса от челото си и избърса потта, която се стичаше по бузите му. „… не е потъпквала тъй свирепо стремежите на масите!“ Тези звучни думи кънтяха в ушите му, сякаш сам ги бе изрекъл с пълен глас пред двете армии, които халюциниращият му мозък бе изправил пред него като живи. Той изпитваше същите чувства — възторг, кипеж на кръвта, надрастване на самия себе си, същите чувства, които го бяха наелектризирали преди няколко дни, когато, понесен от внезапен порив на вяра, гняв и любов, от неудържима нужда да убеди масите и да ги поведе, той бе скочил на трибуната на едно събрание и се бе издигнал изведнъж над тълпата и над самия себе си в опиянението на импровизацията.

Той не запали цигарата, която извади от джоба си; перото му отново полетя по хартията:

„Вие вече разбрахте какво значи война!… Чухте пищенето на куршумите, стенанията на ранените, на умиращите! Сега можете да усетите ужаса на клането, което ви готвят!… Повечето измежду вас, отрезнели, вече чувствуват как в глъбините на съвестта им се надига срам, че тъй покорно са се оставили да ги измамят! Преследва ви споменът за скъпите същества, които тъй бързо напуснахте. Под натиска на действителността вашите умове се събуждат и очите ви най-после се отварят! А какво ще стане, когато разберете поради какви долни сметки, с какви намерения за завоевания, за хегемония, за материални облаги, от които никой от вас няма никога да се възползува, финансовите магнати, господарите на тази война, са ви наложили тази чудовищна саможертва!

Какво направиха със свободата ви, със съвестта ви, с човешкото ви достойнство? Какво направиха с щастието на вашите домашни огнища? Какво направиха с единственото съкровище, което човекът от народа има да защищава — своя живот? Има ли право френската държава, има ли право германската държава да ви откъсне от вашите семейства, от работата ви, имат ли право те да разполагат с вашата кожа въпреки най-очевидните ви лични интереси, въпреки волята ви, въпреки убежденията ви, въпреки най-човечния, най-чистия и най-здравия човешки инстинкт? Кой им е дал тази чудовищна власт на живот и смърт над вас? Вашето невежество! Вашата пасивност!

Един проблясък на мисълта, един порив към бунт и вие ще можете да се освободите.

Неспособни ли сте да сторите това? Ще чакате ли под гранатите, в най-страшни физически и морални мъчения, далечния мир, който вие никога няма да видите, вие, първите жертви на войната; мира, който и по-младите от вас, които ще бъдат събрани масово под знамената, за да ви заместят на огнената линия и да бъдат пожертвувани като вас в «славни» хекатомби, сигурно също няма да видят.

Не казвайте, че е вече късно, че ви остава само да се примирите с робството и смъртта! Това би било подло!

И напълно погрешно!

Настъпи часът да отхвърлим игото! Само от вас зависи да си възвърнете свободата, сигурността, радостта от живота, цялото щастие, което ви е било отнето!

Съвземете се, докато е още време!

Вие разполагате със средство, сигурно средство да поставите вашите генерални щабове в невъзможност да продължат дори с един ден това братоубийствено клане: откажете да се биете! Подкопайте изведнъж тяхната власт с общ бунт.

Вие можете да го направите!

Вие можете да го направите още утре!

Вие можете да го направите без никакъв риск от репресии!

Но за това има три условия, три изрични условия: вашето въстание трябва да бъде внезапно, трябва да бъде общо, трябва да бъде едновременно.

То трябва да бъде внезапно, за да не оставите на вашите командири време да вземат предварителни мерки срещу вас. То трябва да бъде общо и едновременно, защото успехът зависи от масовата акция, започната едновременно от двете страни на границата! Ако петдесет души откажат да се бият, те ще бъдат безмилостно застреляни. Но ако вие сте петстотин, ако сте хиляда, десет хиляди, ако се вдигнете масово, едновременно и в двата лагера, ако вашият бунтовен вик се понесе от полк на полк в двете армии, ако вие възпламените най-после непобедимата сила на мнозинството, никаква репресия не е възможна. Командирите, които ви заповядват, и правителствата, които са ви дали тези командири, за няколко часа ще се озоват парализирани завинаги в самия център на престъпната им власт!

Разберете всички цялата тържественост на този решителен час! За да си възвърнете с един удар свободата, необходими са три условия и трите зависят само от вас: вашето въстание трябва да бъде внезапно, трябва да бъде общо и едновременно!

По лицето на Жак беше изписано напрежение, той се задъхваше, гърдите му свиреха. Спря за миг и вдигна очи към прозореца с цветни стъкла. Погледът му бе поглед на слепец. Действителният свят бе изчезнал: той не виждаше нищо, не чуваше нищо; заобикаляше го огромно множество осъдени хора, отправили към него изтерзаните си от тревога лица.

„Французи и германци! Вие сте човеци, вие сте братя! В името на вашите майки, на вашите жени, на вашите деца, в името на онова, което е най-благородно у вас, в името на животворния дъх, дошъл от глъбините на вековете, който се стреми да направи от човека справедливо и разумно същество, възползувайте се от тази последна възможност! Спасението е близко! На крак! Всички на крак, преди да е станало твърде късно!

Това възвание се хвърля днес в един и същи час в хиляди и хиляди екземпляра във Франция и Германия, по целия боен фронт. Точно в този миг в двата лагера хиляди френски и германски сърца тръпнат от една и съща надежда, хиляди юмруци се вдигат едновременно, хиляди съвести се присъединяват към бунта, желаят тържеството на живота над лъжата и смъртта.

Смелост! Не се колебайте! Всяко забавяне може да ви погуби! Вашият бунт трябва да избухне още утре!

Французи и германци, утре в един и същи час, при изгрев-слънце, вдигнете прикладите всички заедно, в общ порив на героизъм и братска обич! Хвърлете оръжията с един и същи вик на избавление!

Всички на крак, за да препречим пътя на войната! За да наложим на държавите незабавното възстановяване на мира!

Всички на крак утре при изгрев-слънце!

Жак предпазливо остави перото върху мастилницата.

Бавно изправи рамене и се отдръпна малко от масата. Седеше със сведени очи. Движенията му бяха меки, плавни, безшумни като на човек, който се старае да не подплаши кацнала наблизо птичка. Лицето му не беше вече напрегнато. Той като че ли чакаше завършването на един вътрешен, малко мъчителен процес: да се успокои сърцето, кръвта да не напира тъй силно в слепоочията, съзнанието му да се възвърне бавно към действителността, без прекалено силна болка…

Той машинално събра листчетата, изписани с трескав почерк, без зачерквания. Сгъна ги, опипа ги и внезапно ги притисна силно до гърдите си. Наведе за миг глава и без да движи устни, пошепна като молитва:

— Да възвърна мира на света!…

LXXXI

Платнер настани Жак при една стара жена, майка на един партиен деец на име Щумпф, когото партията бе изпратила някъде с мисия. Уговориха се Жак да казва, че се е установил в Базел уж за да работи в книжарницата. Платнер му връчи дори редовен договор. Ако полицията, която бе станала особено дейна, откакто бе обявена войната, се заинтересуваше за него, той можеше да докаже, че работи и има установено местожителство.

Жилището на старата госпожа Щумпф се намираше в предградието Пти-Базел, в бедния квартал на Ерленщрасе — недалеч от Грайфенгасе, където беше магазинът на Платнер; то беше порутена къщурка, подлежаща на събаряне. Стаята на Жак представляваше тесен коридор с по един нисък прозорец в двата края. Единият от тях, който гледаше към двора, нямаше стъкла и през него влизаше неприятен дъх на зайчарник и на гниеща смет. Другият прозорец гледаше към улицата и отвъд нея към складовете за въглища на гара Баден — тоест почти в германска територия. През пролуките на тавана — той бе тъй нисък, че човек можеше да го докосне с ръка — се виждаха напечените от слънцето керемиди на покрива, които денем и нощем излъчваха горещина като в пещ.

Тук, в тази парна баня, Жак се затвори, за да редактира възванието си. Единствената му храна беше чашата кафе и намазаната с гъша мас филия, която баба Щумпф слагаше всяка сутрин пред вратата му. Понякога около пладне горещината ставаше тъй непоносима, че той решаваше да се разходи на чист въздух. Но едва излязъл навън, веднага започваше да съжалява за бърлогата си и побързваше да се върне обратно. Излягаше се на леглото си и там, облян в пот, със затворени очи, нетърпеливо подемаше нишката на мечтите си.

Самолетът е сред небето… Седнал зад Менестрел, той се навежда, граби пълни шепи позиви и ги пръска в пространството… Бученето на мотора се слива с напора на кръвта във вените. Той сам се е превърнал в птица с огромни криле; тези позиви са собственото му сърце, което е изтръгнал, за да го подари на света… „Всички на крак утре при изгрев-слънце!…“

Отделните части на възванието се подреждаха. Малко по малко фразите добиваха определена форма. Той ги знаеше наизуст. Легнал с втренчени в тавана очи, той си ги декламираше безспир. Понякога скачаше от леглото, изтичваше до масата, за да измени някой пасаж, да размести някои думи. После отново се хвърляше в леглото. Едва забелязваше мизерната обстановка, която го обкръжаваше. Живееше сред видения… Виждаше как въстанието постепенно се разпространява… Как в командните постове офицерите се съвещават, секретарите губят ума и дума, връзките с главната квартира се прекъсват… Няма никаква възможност за репресии… Ако искат да спасяват престижа си, правителствата имат само една-единствена възможност — да сключат набързо примирие…

Неговата идея-фикс го гризеше, но същевременно го и поддържаше, както го поддържаше кафето. Вече не можеше да живее без нея, както не можеше да живее без кафе. Когато някакво неизбежно задължение — кратко посещение в книжарницата, а дори и срещите в коридора с госпожа Щумпф — го откъснеше за миг от мечтата му, той изпитваше такова неприятно чувство, че бързо се връщаше към самотата си, както наркоманът се връща към опиума. Тогава спокойствието му се възвръщаше веднага. И той не само се успокояваше, а изпадаше в някаква щастлива, дейна трескавост… От време на време, когато треперенето на ръката му го принуждаваше да остави перото или когато зърнеше в парчето огледало, заковано на стената, лъсналото си от пот лице, хлътналите бузи, хипнотизирания си поглед, за пръв път в живота му минаваше през ум мисълта, че може би е болен. Но това го караше да се усмихва. Какво значение имаше всичко сега?…

През жарките нощи не успяваше до сутринта да затвори очи. Ставаше всеки десет минути, за да намокри една кърпа в каната и да освежи пламналото си тяло. Тогава заставаше за миг пред прозорчето, което гледаше към ада: от складовете се носеше трясък, цяла армия железничари гъмжеше под блясъка на волтовите лампи; по-нататък в тъмнината на складовете гърмяха камиони, вагонетки се блъскаха, светлинки пробягваха във всички посоки; а още по-далеч безкрайни влакове свиреха и маневрираха по лъскавите релси, преди да потънат един след друг в мрака на воюваща Германия. И Жак се усмихваше. Защото той единствен знаеше. Той единствен знаеше, че цялата тази суетня е напразна… Избавлението наближаваше… Възванието бе написано. Капел щеше да го преведе на немски. Платнер щеше да го отпечата в един милион и доста хиляди екземпляра… В Цюрих Менестрел подготвяше самолета… Още няколко дни! „Всички на крак утре при изгрев-слънце…“

 

 

След четиридесет и осем часова трескава работа той най-после се реши да предаде ръкописа си. „Да бъде готов за събота“ — беше казал Менестрел…

Платнер беше в задната стая на книжарницата си сред много пакети хартия, затворил двойната тапицирана врата и всички капаци на прозорците въпреки ранния час. Той беше около петдесетгодишен човек, дребен, грозен и болнав; страдаше от стомах и имаше лош дъх. Гръдният му кош беше издут като на птица; с оплешивелия си череп, с мършавия си врат и с големия гърбав нос той приличаше на лешояд. Увисналият нос като че ли повличаше тялото след себе си, изместваше центъра на тежестта му и създаваше у Платнер постоянно чувство за неравновесие, а неговото смущение сякаш се предаваше на събеседника му. Човек трябваше да е свикнал с грозотата му, за да забележи будния му поглед, сърдечната му усмивка и благия му малко провлачен глас, който лесно се разтреперваше от вълнение; в думите му постоянно трептеше дружелюбна нотка. Но Жак нямаше нужда от нови приятели. Той вече нямаше нужда от никого.

Платнер беше поразен — току-що се бе потвърдила новината, че в райхстага социалдемократическите депутати са гласували военните кредити.

— Това, че френските социалисти гласуваха в Камарата, беше вече страшен удар — призна той с глас, разтреперан от възмущение. — Макар че след убийството на Жорес допущахме, че ще се случи… Но германците да гласуват! Нашата социалдемокрация, великата пролетарска сила в Европа!… Това е най-тежкият удар, който съм получавал през целия си живот като партиен деец!… Отказвах да вярвам на вестниците. Бях готов да си отрежа ръката, че всички социалдемократи ще искат да осъдят публично императорското правителство. Разсмях се, като прочетох съобщението на агенцията! Миришеше ми на лъжа, на машинация. Казвах си: „Утре ще прочетем опровержението!“ И ето. Днес трябва да приемем очевидното. Всичко е напълно вярно, злокобно вярно… Не знам още добре как са се разиграли събитията зад кулисите. Може би всъщност никой никога няма да узнае истината… Райер твърди, че Бетман-Холвег бил повикал Судекум на двадесет и девети, за да иска от него социалдемократите да прекратят опозицията си…

— На двадесет и девети ли? — възкликна Жак. — Но нали на двадесет и девети Хаазе държа реч в Брюксел! Аз бях там! Чух го!

— Възможно е. Райер твърди, че когато германската делегация се върнала в Берлин, централният комитет се бил вече събирал и бил взел решение да се подчини. Кайзерът знаел, че може да обяви мобилизацията и че няма да има нито въстание, нито обща стачка… Сигурно е имало тайно партийно заседание преди гласуването в райхстага и там сигурно са срещнали опозиция. Още не съм изгубил вяра в хора като Либкнехт, като Ледебур, Меринг, като Клара Цеткин и Роза Люксембург! Само че те трябва да са били малцинство и да са отстъпили пред предателите… Но фактът си остава факт — и те са гласували за военните кредити! Тридесет години усилия, тридесет години борби, бавни и трудни завоевания — всичко унищожено с едно гласуване!… За един ден социалдемокрацията загуби завинаги уважението на пролетарския свят… Добре, че поне в Думата руските социалисти са се противопоставили на царизма. Те всички са гласували срещу войната! И в Сърбия също! Видях копие от писмото на Душан Попович — сръбската социалистическа опозиция остава непоколебима! При това Сърбия е единствената страна, където патриотизмът и повикът за защита на отечеството все пак биха могли да имат някакво оправдание!… Дори в Англия съпротивата е упорита, Кер-Харди не се предава. Тук имам последния брой на „Индепендънт Лейбър Парти“. Това все пак е утешително, нали? Не трябва да се отчайваме. Малко по малко ще накараме хората да ни чуят. Не могат да затворят устата на всички ни… Трябва да се държим здраво въпреки всичко и срещу всичко! Интернационалът ще възкръсне! И тогава ще поиска сметка от тези, които са се ползували от неговото доверие и тъй лесно са се подчинили на империалистическата диктатура.

Жак го остави да говори. Съгласяваше се с него от приличие. След това, което бе видял в Париж, никое предателство не можеше вече да го учуди.

Взе захвърлените на масата вестници и разсеяно прегледа заглавията: „Сто хиляди германци напредват към Лиеж“… „Англия мобилизира флотата и армията си“… „Великият княз Николай е назначен главнокомандуващ на всички руски сили“… „Италия официално заявява, че ще пази неутралитет“… „Победоносна френска офанзива в Елзас“…

В Елзас… Той захвърли вестниците. Офанзива в Елзас… „Вие разбрахте какво значи война! Чухте пищенето на куршумите!…“ Всичко, което го откъсваше от неговата самотна екзалтация, му беше станало непоносимо.

Гледаше час по-скоро да се измъкне от книжарницата, да излезе навън.

Щом Платнер взе ръкописа в ръка, за да пресметне дължината му, Жак се изплъзна, без да слуша думите на книжаря, който искаше да го задържи.

Базел го примамваше, канеше го да се разходи. Базел и величественият Рейн, площадите и градините; Базел със своите контрасти от сенки и светлини, от суха горещина и свежест, Базел с бликащите си фонтани, където Жак потапяше влажните си ръце… Августовското слънце изгаряше небето. Остра миризма се носеше от асфалта. Жак се изкачваше през една тясна уличка към катедралата. Площадът пред „Мюнстера“ беше пуст — никаква кола, никакъв минувач… Базелският конгрес през 1912 година!… Черквата изглеждаше затворена. Изградена от червен пясъчник — цвета на стара керамика, — тя приличаше на стар ковчег с мощи, направен от печена глина, изоставен на слънцето, величествен, безполезен.

Жак стоеше сам под кестените на терасата, която се издигаше над Рейн, където сянката на черковната абсида и течението на реката поддържаха въздуха свеж. Отдолу, от една школа по плуване, скрита в зеленината, се носеха от време на време весели викове. Той беше сам с дивите гълъби. За миг проследи с очи как те пореха въздуха с криле. Не, преди да пристигне в Базел, той, самотникът, никога не се бе чувствувал така окончателно сам. Наслаждаваше се на достойнството и мощта на тази пълна самота, опияняваше се от нея. Сега не искаше вече да излезе от самотата си, докато всичко не бъде извършено… Внезапно, без никаква причина, той си помисли: „Действувам така само от отчаяние. Действувам така само за да избягам от себе си… Няма да спра войната… Няма да спася никого, никого освен самия себе си… Но ще се спася, като отдам живота си!“ Жак стана, за да отпъди страшната мисъл. Стисна юмруци: „Да победиш срещу всички! И да се освободиш чрез смъртта…“

Над червеникавия зид, отвъд извивката на реката между мостовете, отвъд камбанариите и фабричните комини на Пти-Базел, плодородната и гориста страна, окъпана в омара, беше Германия, днешна Германия, мобилизирана Германия, разтърсена из основи от военната суматоха. Обхвана го желание да отиде на запад до онази точка, където граничната линия се слива с Рейн, където, стоейки на швейцарския бряг, пред себе си ще види на хвърлей камък германския бряг, германското поле.

През квартала Сент-Албан той достигна до предградията. Слънцето се издигаше бавно в неумолимото небе. Кокетни вили, сгушени между огради от добре подстриган жив плет, с беседки и люлки, с морави, поливани от вятърни помпи, с бели маси, застлани с покривки на цветя, свидетелствуваха, че още нищо не бе смутило спокойствието на този край, имунизиран срещу войната сред обхванатата от пламъци Европа. Впрочем в Бирсфелден той беше срещнал батальон швейцарски войници в бойни униформи, които слизаха, пеейки, от Хард.

От дясната му страна по склона се простираше гора. Дълга алея, успоредна на реката, минаваше през гъсталак от млади дръвчета. Една табелка показваше пътя към горския дом. От лявата му страна през стволовете на дърветата се виждаше зелена, обляна от слънце равнина, сред която лъкатушеше Рейн; от дясната му страна беше гъстата гора, залесената стръмна планина. Жак вървеше бавно, без да мисли за нищо. След дните, прекарани в уединение, и разходката по слънце между къщите сянката на гората му действуваше успокоително. В края на една долинка, прилепена до самите дървета, се показваше бяла постройка. „Това трябва да е горският дом“ — каза си той. Стръмна пътека слизаше косо до самия бряг. Близостта на водата правеше въздуха в гъсталака още по-свеж. Изведнъж той се озова на брега на Рейн.

Германия беше там, отделена от него само от тази светла ивица.

Германия беше пуста. Нямаше нито един рибар на пясъка отсреща. Нямаше нито един селянин по осеяните с ябълкови дървета ливади, които се простираха между реката и малкото селце с червени покриви, сгушени около камбанарията в подножието на хълмовете, които закриваха хоризонта.

Но до самата вода Жак различи на самия склон скрита в крайбрежния храсталак колиба, боядисана на трицветни ивици, може би караулка, погранична застава или митнически пост?…

Той не можеше да откъсне вече очи от този пейзаж, изпълнен с тайнствени знаци. Мушнал ръце в джобовете си, застанал на влажната пръст, той гледаше замислено Германия и Европа. Никога досега не се бе чувствувал тъй спокоен, с тъй бистър ум и прояснено съзнание, както в тази минута, когато, изправен сам на брега на историческата река, отваряше широко очи към света и неговата съдба. Ще дойде ден, ще дойде ден!… Сърцата ще бият в унисон, равенството между хората ще се осъществи, човешкото достойнство и справедливост ще възтържествуват… Може би беше нужно човечеството да мине през този етап на омраза и насилие, за да достигне ерата на братството… Но той нямаше да дочака тези дни. Достигнал беше до онзи час в живота си, когато не можеше повече да отлага пълната саможертва. Отдавал ли се бе някога на някого или на нещо, отдавал ли се бе напълно? На някоя мисъл, на някой приятел, на някоя жена?… Не… Не дори напълно и на революционната идея. Не дори на Жени. При всички случаи той бе запазвал за себе си голяма част от собствената си личност. Преминал бе живота си като неспокоен дилетант, който скъпернически избира онези части от себе си, които ще подари. Едва сега той позна самоотречението, в което изгаря цялото същество… Чувството за собствената му жертва го гореше като пламък. Свършено беше времето, когато постоянно бе на границата на отчаянието, когато всеки ден се бореше срещу изкушението да изостави каузата си! Доброволната смърт не е капитулация — тя е разцъфването на една съдба!

Стъпки в храсталака го накараха да обърне глава. Мъж и жена, облечени в черно, събираха съчки. Мъжът имаше косер на колана си, а жената носеше във всяка ръка по една кошница. Те имаха строги лица на швейцарски селяни, с хлътнали уста и загрижен поглед, които сякаш говореха, че животът не е просто приятна разходка. Двамата изгледаха недоверчиво непознатия, когото бяха изненадали полускрит сред храстите да дебне внимателно какво става отвъд.

Сгрешил беше, че се бе доближил толкова до границата. Сигурно покрай реката обикалят митничари, военни патрули… Жак бързо се върна обратно и пресече през гъсталака, за да излезе на големия път.

Същия ден, към края на следобеда, Жак отиде на срещата, която му бе определил Капел.

— Чакай ме вън — му каза студентът. — Сега тъкмо минава втората визитация и шефът го няма. Ще те намеря след десет минути.

Детската болница се намираше в Пти-Базел, на крайбрежната улица. Тясна градинка с обвита в бръшлян ограда заобикаляше триетажното здание, построено на тераси като санаториум, където леглата на децата бяха изложени на слънце. Бели столове бяха наредени под сянката на храстите. Жак седна. Спокойствие, тишина… Тишина, смущавана само от чуруликането на птичките и от далечния шум на болните деца, които Жак съзираше през клоните. Понякога крехко телце се повдигаше над възглавницата при приближаването на болногледачката.

Чуха се бързи стъпки по чакъла. Беше Капел. Без престилка и без очила, тънък и строен, с бухнала риза и памучен панталон, той имаше вид на хлапак. Косата му беше светлоруса, бузите малко хлътнали, кожата — нежна и гладка. Но челото му предизвикваше учудване — прорязано от бръчки, то беше като чело на старец; очите със синкав стоманен отблясък, обкръжени от руси клепки, също така изненадваха със зрелостта си.

Капел беше германски поданик. Следваше медицина в Базел. Дори и не бе помислял да се върне в Германия. Денем работеше с професор Веб в детската болница; вечер, по-точно нощем, работеше за революцията. Често посещаваше книжарницата и Платнер му бе възложил да направи за един следобед немския превод на възванието. Впрочем той не знаеше нищо за плановете на Жак и не зададе никакви въпроси.

Извади от джоба си четири страници, изписани с дребни ъгловати готически букви. Жак грабна листовете, разгледа ги, опипа ги. Пръстите му трепереха. Ще заговори ли? Ще сподели ли с германеца надеждата, която го задушаваше?… Не. Минал е часът на излиянията, на споделените чувства; през тези няколко дни, които още му оставаха, той беше осъден на самотата на силните. Сгъна листовете и само каза:

— Благодаря.

Капел дискретно заговори за други неща. Измъкна от джоба си един вестник.

— Слушай какво пише: „В Академията за духовни науки господин Анри Бергсон, сегашният председател, взе думата, за да поздрави белгийските член-кореспонденти на академията. Той заяви, че борбата срещу Германия е борба на цивилизацията срещу варварството… Бергсон!…“

Изведнъж той се прекъсна, сякаш се вслушваше в някакъв далечен шум.

— Колко глупаво!… С тебе сигурно не се случва! По двадесет пъти на ден, особено нощем, ми се струва, че чувам глухи удари… Гърмежите на оръдията в Елзас…

Жак извърна очи настрана. В Елзас… Да, там вече хекатомбата е започнала… Нова мисъл мина през ума му. В часа, когато толкова невинни жертви бяха обречени да умрат покорни и неизвестни, той изпитваше гордост, че е останал господар на съдбата си, че сам е избрал смъртта си; смърт, която ще бъде едновременно изпълнение на нравствен дълг и последен възмутен протест, последен бунт срещу този свят на нелепости; обмислено дело, което ще носи неговия личен отпечатък и ще придобие истинския смисъл, който той е желал да му даде.

След кратка пауза Капел започна отново:

— В Лайпциг, когато бях малък, живеехме близо до затвора. Една зимна вечер — вън валеше сняг — в квартала се пръсна слух, че палачът е пристигнал в града и че призори ще има екзекуция. Спомням си добре: без да кажа нищо, излязох навън в тъмнината. Беше късно. Снегът беше дебел. Вън нямаше никого. Страшно мълчание на площада. Обиколих съвсем сам затвора няколко пъти. Не можех да се прибера в къщи. Не можех да се отърва от тази мисъл: от другата страна на стената има човек, когото хората са осъдили на смърт… и той го знае… и чака…

Няколко часа по-късно, седнал в дъното на „Кафехале“ сред облак дим от долнокачествени пури, облегнал гръб на хладната стена на кахлената печка, Жак топеше хляб в чаша кафе с мляко и мечтаеше. Окачената на тавана гола крушка, увиснала като паяк на края на нишката си, го заслепяваше, хипнотизираше го и го откъсваше от света.

Платнер настояваше да го задържи на вечеря, но под предлог, че е уморен, Жак се измъкна, след като набързо коригира шпалтите на възванието. Той изпитваше симпатия към книжаря и се упрекваше, че не може да отговори на любезността му. Но революционните приказки, пълни с шаблонни повторения, настойчивите погледи на Платнер, подобната му на птичи крак ръка, с която той постоянно докосваше ръката на събеседника си, и особеният начин, по който внезапно се навеждаше и провесил нос над издутия си гръден кош, завършваше шепнешком фразите си, като заговорник, който съобщава тайна, вбесяваха Жак и нервите му не издържаха.

Тук той се чувствуваше добре. Кафенето беше мрачно, бедно, с големи, голи маси, чиято боя бе толкова изтрита, че дървото бе добило цвета и вида на среда от ръжен хляб. Беше евтино заведение, където поднасяха кренвирши със зеле, големи чинии супа и дебели резени от големи пити хляб. Тук той не намери самота, но поне бе отделен от хората; бе сам в безименната смесица на човешкото стадо.

Защото „Кафехале“ беше постоянно пълно. Странни посетители! Тук се разминаваха най-различни видове самотници, неженени хора, скитници, хора без семейства. Имаше студенти, шумни и редовни клиенти, които познаваха по име прислужничките и коментираха вечерните новини, спореха едно след друго за Кант, за войната, за бактериологията, за машинизацията и за проституцията. Имаше и продавачи, чиновници, прилично облечени, мълчаливи, отделени един от друг с някаква полубуржоазна сдържаност, която им тежеше, но която не знаеха как да превъзмогнат. Имаше и хилави същества, които човек мъчно можеше да постави в някаква категория — безработни, току-що изписани от болницата хора, около които още се носеше дъх на йодоформ, недъгави като онзи слепец, седнал до вратата, който държеше върху стиснатите си колене акордьорска чанта. На кръгла маса пред тезгяха вечеряха три жени от „Армията на спасението“, които ядяха само зеленчуци и шепнешком си правеха нравоучителни изповеди, свели глави под завързаните си с панделки високи шапки. Имаше също и случайни клиенти, изхвърлени от живота нещастници, попаднали тук кой знае по каква превратност на съдбата, отломки на мизерия, престъпления и несполуки. Те бяха доволни, че са се приютили поне тук; превили гръб под някакво тежко минало, не смееха много да вдигат очи и дълго мачкаха хляба си в супата, преди да започнат да ядат. Един от тях седна тъкмо срещу Жак. За миг погледите им се кръстосаха. В погледа на непознатия Жак зърна бегла светлинка, която бе сякаш тайният знак на всички преследвани от закона — интимен тайнствен допир само с краищата на зрителните антени; леко загатване, бързо като светкавица и винаги същото: „А ти кой си? И ти ли си от онези, които не могат да се пригодят, непокорен, преследван?“

Млада жена се яви на прага и направи няколко стъпки в залата. Фигурата й беше стройна, походката — лека. Носеше черен костюм. Очите й търсеха някого, когото тя не можеше да види. Жак наведе глава. Внезапно сърцето му се сви. Той рязко стана, за да избяга навън.

Жени… Къде ли е тя сега? Какво ли прави без него, без други новини освен лаконичната карта, изпратена от френската граница? Той често мислеше за нея във внезапни кратки пориви, страстни и тъжни едновременно. Всяка нощ през дългите безсъници конвулсивно я притискаше в прегръдките си… Мисълта, че тя може би има нужда от него, мисълта за несигурното й бъдеще му беше непоносима. Но той рядко мислеше за това. Изкушението да спаси живота си заради нея не бе го докосвало никога. Да пожертвува любовта си, не му се струваше измяна. Колкото по-силно чувствуваше, че е верен на себе си, на човека, когото Жени бе обичала, толкова повече чувствуваше, че остава верен на любовта си.

Вън на улицата — нощ, самота. Той почти тичаше, без да знае къде отива. Глуха мъжествена песен съпътствуваше стъпките му. Избягал бе от Жени. Беше извън досега й. В него бе останала само пламенната, прочистваща душата екзалтация на героите.

LXXXII

Всеки ден първата му грижа беше да изпълни едно от поръченията, предадени му от Менестрел: „Ще минаваш всяка сутрин между осем и девет пред номер три на Юнгщрасе. Когато видиш парче червен плат на прозореца, ще потърсиш госпожа Хулц и ще й кажеш: Идвам за стаята, която сте давали под наем.“

В неделя, девети август, минавайки към осем и половина часа покрай ъгъла на Елзесерщрасе и Юнгщрасе, сърцето му спря да бие за миг: на балкона на номер три се сушеше бельо и между покривките и салфетките, широко разстлано, висеше парче червено платно!

В тази част улицата се състоеше от малки къщи, отделени от тротоара с градинки. Щом Жак стъпи на стъпалото на номер три, вратата скръцна. В тъмнината на антрето той различи силуета на руса жена със светла блуза и голи ръце.

— Госпожа Хулц?

Без да отговори, тя бутна външната врата зад него. Жак се озова в тесен вестибюл, доста тъмен, затворен от всички страни.

— Идвам за стаята, която сте давали под наем…

Тя бързо мушна два пръста в блузата си, измъкна нещо и му го подаде; беше мъничък свитък от пелюрена хартия, каквито пренасят пощенските гълъби. Мушкайки го в джоба си, Жак има време да усети топлината на плътта й върху хартията.

— Съжалявам, имате грешка — каза младата жена високо.

Същевременно тя отвори отново вратата към площадката. Жак се опита да срещне погледа й, но тя бе свела клепачи. Той й се поклони и излезе.

Вратата се затвори веднага.

Няколко минути по-късно той и Платнер, наведени над фотографическото легенче, дешифрираха текста на съобщението:

„Сведенията за военните операции в Елзас налагат да се действува незабавно. Определих излитането за понеделник, десети. Тръгване в четири часа сутринта. През нощта срещу понеделник пренесете позивите на височината североизточно от Дитинген. Вижте картата на границата, издадена от френския генерален щаб. Теглете права линия между буквата «Г» на Бург и буквата «Д» на Дитинген. Срещата ще стане по средата на разстоянието между «Г» и «Д», на откритото плато над пътя. Следете за самолета, щом започне да се зазорява. По възможност разпрострете бели чаршафи на земята, за да улесните приземяването. Донесете петдесет литра бензин.“

— Тази нощ… — пошепна Жан, като се обърна към книжаря. Лицето му изразяваше само слисване, нищо друго.

Платнер беше роден за конспиратор. Този инвалид, преждевременно остарял в книжната търговия, имаше богато въображение, способността да взема бързи решения и да командува. Той служеше предано на революционното движение колкото поради убежденията си, толкова и поради вродената си склонност към опасности и приключения.

— Достатъчно разсъждавахме цели два дни — каза той. — Трябва да се придържаме към това, което решихме. Сега ни чака изпълнението. Остави аз да действувам. По-добре ще бъде да се показваш колкото се може по-малко.

— Ами камионетката? Ще дойде ли тази вечер? А шофьорът?… Кой ще обади на Капел? Знаеш, че трябва да бъдем няколко души, за да пренесем бързо позивите до самолета…

— Остави ме аз да действувам — повтори Платнер. — Всичко ще бъде готово, както уговорихме.

Разбира се, ако го оставеха на собствените му сили, Жак би направил всичко необходимо така добре, както и Платнер. Но след като бе прекарал няколко дни в усамотение и бездействие, той се чувствуваше физически изтощен, затова изпита облекчение, когато отстъпи пред деспотизма на книжаря.

Платнер бе предвидил всички подробности. Между партийните дейци от неговата секция имаше един собственик на гараж от полски произход, в когото можеше да има доверие. За да отиде при него, той се качи на велосипеда си, като остави Жак сам в задната стая на магазина, застанал пред малкото легенче, в което още плуваше писмото на Менестрел.

 

 

Цял час, докато го чака, Жак не направи нито едно движение. Бе поискал от книжаря една генералщабна карта, разгърнал я бе на коленете си и бе намерил Бург и Дитинген. След това всичко се замрежи пред очите му. Тежестта на мислите му го смазваше до такава степен, че почти не му позволяваше да разсъждава. От една седмица насам той живееше с мечтите си, мислейки единствено за целта, която си бе поставил. Само от време на време мислеше за себе си, за съдбата, която го чакаше. И ето че внезапно се бе изправил пред делото, което трябваше да извърши след няколко часа и което ще бъде последното му дело. Повтаряше си като автомат: „Тази нощ… Утре… утре призори… самолетът.“ Но всъщност си мислеше: „Утре всичко ще бъде свършено.“ Той знаеше, че няма да се върне. Знаеше, че Менестрел ще продължи полета, докато изчерпи запаса от бензин. А после… Какво ще стане после? Самолетът ще бъде свален на бойната линия… Може би ще бъде заловен?… Чакаше го военен съд — френски или германски… Във всеки случай заловен на местопрестъплението — това значи екзекуция без съд… Настръхнал от ужас, с безмилостно прояснено съзнание, той стисна за миг челото си с ръце: „Животът е единственото благо. Лудост е да го пожертвуваш. Да го пожертвуваш е престъпление, престъпление срещу природата! Всеки героичен акт е глупав и престъпен!…“

Изведнъж го обзе странно спокойствие. Вълната на ужас бе преминала… Тя сякаш го бе накарала да заобикаля един нос и сега той излизаше на друг бряг, съзерцаваше друг хоризонт… Може би войната ще бъде задушена… Бунт, побратимяване, примирие!… „Но дори и да не успея, какъв пример ще дам! Каквото и да се случи, смъртта ми вече е едно дело… Да се измие честта… Да бъдеш верен… и полезен… Полезен, ето кое е важното! Да изкупиш живота си, безполезността на живота си… Да намериш истинския покой…“

Сега Жак усещаше как цялото му тяло се отпуска, изпитваше чувство на отмора, почти на слабост — някакво меланхолично удовлетворение… Най-после ще свали бремето от гърба си… Най-после ще свърши с този мъчен, измамлив свят, с мъчното, отчайващо същество, което беше сам той… Мислеше за живота без съжаление; и за живота, и за смъртта… Без съжаление, но с животинско, тъпо изумление, което го поглъщаше толкова силно, че не можеше да спре мисълта си на нищо друго… Животът, смъртта…

Платнер го намери на същото място, опрял лакти на коленете си, обхванал глава с ръце. Той машинално стана и каза полугласно: „О, ако социалистите не бяха предали!…“

Платнер бе довел собственика на гаража, посивял мъж със спокойно, решително лице.

— Ето го и Андреев… Камионетката му е готова. Той ще ни закара. Ще турим позивите и бензина на дъното… Капел е предупреден. Ей сега ще дойде… Ще тръгнем, щом се свечери…

Но Жак, когото пристигането на двамата мъже изтръгна от вцепенението му, настояваше за по-голяма сигурност да разузнаят пътя още през деня. Андреев одобри това хрумване.

— Ела, ще те заведа там — предложи той на Жак. — Ще взема малката открита кола. Тогава ще изглежда, че сме излезли на разходка…

— Ами кой ще връзва пакетите? — запита Жак книжаря.

— Почти е свършено… Един час работа… Докато се върнеш, ще бъде свършено.

Жак взе картата и тръгна след Андреев.

Платнер ги чакаше в избата, където той и Капел довършваха пакетирането на позивите.

Възванието бе отпечатано на четири страници — две на френски и две на немски — на специална лека и жилава хартия. Жак искаше тези милион и двеста хиляди позиви да бъдат събрани на пакети от по две хиляди екземпляра и всеки пакет да бъде вързан с тясна ивица хартия, която да може да се скъса с нокът. Общото тегло беше малко над двеста килограма. Съобразявайки се с инструкциите на Жак, Платнер, подпомогнат от Капел, събра пакетите на вързопи по десет — шестдесет вързопа, завързани с връв на клуп, така че лесно можеха да се развържат с една ръка. За да се улесни пренасянето на шестдесетте вързопа, Жак си бе доставил големи платнени чували, подобни на чувалите, които използуват пощенските раздавачи. Целият товар се побра в шест чувала, всеки от по четиридесетина килограма.

В пет часа колата на поляка се върна.

Жак беше неспокоен, трескав.

— Лоша е работата… Пътят през Метцерлен се охранява… Невъзможно! Митничари, постове… Другият, през Лауфен, е добър до Рьошенц. Но там трябва да се мине по коларски път, лош път… Камионетката няма да може… Налага се да се откажем от нея… Трябва да намерим кола… селска кола с кон… Тя може да мине навсякъде и няма да привлича вниманието…

— Кола ли? — отвърна Платнер. — Лесна работа. — Той измъкна бележника от джоба си и потърси в списъците си. — Ела с мене — обърна се той към Андреев. — Вие двамата останете тук, за да напълните и последните чували.

Той изглеждаше тъй сигурен в себе си, че Жак се съгласи да не тръгне с тях.

— Нямам нужда от тебе, за да завържа последните вързопи — каза германецът на Жак, щом останаха сами. — Почини си, опитай се да поспиш малко… Не искаш ли? — Той се приближи и хвана китката му. — Имаш треска — каза той след миг. — Искаш ли хинин? — Понеже Жак отказа с вдигане на рамене, Капел добави: — Тогава не стой в тази дупка, тук няма въздух и мирише на лепило… Иди се разходи малко!

 

 

Грайфенщрасе гъмжеше от хора, излезли на разходка със семействата си и облечени в неделните си дрехи. Жак се смеси с тълпата и достигна до моста. Там той се поколеба, обърна се наляво и слезе към кея. „Имам късмет… хубав следобед… — Той сви рамене и успя да се усмихне. — Да не мисля, да се стегна… Само дано да намерят кола… Дано всичко се уреди добре…“

Тротоарът, който вървеше покрай брега, беше почти пуст; той се издигаше високо над раздвижената водна повърхност, която залезът превръщаше в разтопено злато. В долната част на склона, край пътеката, младежи, току-що излезли от водата, използуваха последните лъчи на слънцето. Жак се спря за миг. Въздухът беше тъй мек, че чак му прималяваше. Голите тела в тревата имаха толкова нежен отблясък… Сълзи бликнаха от очите му. Той продължи разходката си. Мезон-Лафит! Бреговете на Сена, къпането в реката лете с Даниел…

През какви пътища, през какви криволици бе довела съдбата някогашното дете до последната му вечер? Случайно ли? Не. Разбира се, не!… Всичките му действия произтичаха едно от друго. Жак чувствуваше това, винаги смътно го бе чувствувал. Целият му живот беше само дълга конвулсия, дълго подчинение на някакво тайнствено предопределение, на някаква съдбоносна редица от причини. И сега идваше осъществяването на съдбата му, апотеозът. Смъртта му сияеше пред него, подобна на този прекрасен слънчев залез. Той беше минал отвъд страха, подчиняваше се на един зов без суетна смелост, с мъжествена, опияняваща, ободряваща тъга. Смъртта, към която отиваше съзнателно, беше подходящият край на този живот. Тя беше неизбежното условие на този последен жест на вярност към себе си… на вярност към инстинкта за бунт… Още от детството си той казваше: „не“! Никога не бе имал друг начин да изяви себе си. Той не казваше „не“ на живота, а на света!… Ето последния му отказ, последното му „не“ на това, което хората са направили от живота…

Без да си дава сметка накъде върви, той достигна под моста Ветщайн. Горе минаваха коли, трамваи, там бяха живите хора. На отсрещния склон малка градинка се откриваше като убежище на тишина, зеленина и свежест. Той седна на една пейка. Малки алеи се извиваха около тревните лехи и туфите чимшир. Гълъби гугукаха по ниските клони на един едър кедър. Жена с морава престилка, още млада, с моминско тяло, но с повехнало лице, бе седнала от другата страна на алеята. Пред нея в детска количка спеше новородено — недоносче с рядка коса и восъчен цвят на лицето. Жената отхапваше лакомо от резена хляб, който държеше в ръка, и гледаше надалеч към реката; със свободната си ръка, тънка като на дете, разсеяно люлееше разнебитената, скърцаща количка. Моравата престилка бе избеляла, но чиста; хлябът бе намазан с масло; изразът на лицето й бе спокоен, почти доволен; нищо не показваше крайна бедност, но все пак Жак съзря в нея цялата мизерия на века. Гледката му бе непоносима; той стана и бързо се отдалечи.

Платнер току-що се бе върнал в книжарницата.

Очите му блестяха и той изпъчи гърди:

— Намерих това, което ми трябва! Кола с чергило. Няма да се вижда какво е натоварено в нея. И една здрава впрегатна кобила. Андреев ще кара, той е бил ратай в Полша… Ще ни отнеме повече време, но така ще бъдем сигурни, че ще минем навсякъде.

LXXXIII

Камбанарията на „Хайлиггайсткирхе“ удари полунощ. Една кола за зеленчук премина бавно пустите улици на южното предградие и излезе на широкия път за Еш.

Под дебелото чергило, затегнато от всички страни, бе съвършено тъмно. Платнер и Капел, седнали отзад, говореха тихо, сложили ръка пред уста. Капел пушеше. Виждаше се как от време на време се мести огънчето на цигарата му.

Жак се бе мушнал съвсем в дъното на колата. Заклещен между два вързопа позиви, превил рамене, стиснал колене между сключените си ръце, сгънат на две в тъмнината, той се мъчеше да надвие възбуждението си, да остане неподвижен и със затворени очи.

До него достигаше задушеният глас на Платнер.

— Сега, драги Капел, да помислим малко за себе си. Самолет в този час… Дали ще можем спокойно да тръгвам обратно и тримата с нашата количка, без да бъдем обезпокоявани, без да ни попитат какво сме правили там? Какво мислиш ти? — добави той, като се наведе към дъното на колата.

Жак не отговори. Той мислеше за приземяването… Какво ще стане после с хората, които ще живеят след него…

— Още повече — продължи разбъбрилият се Платнер, — че дори ако скрием колата в храстите… Или пък ще трябва да отпратим Андреев и колата преди пристигането на самолета, веднага след като разтоварим, за да може той да излезе на главния път още по тъмно.

Жак се вижда вече в самолета… Навежда се от кабинката… Белите листчета се въртят в пространството. Поля, гори, струпани войски… Хиляди позиви се пръскат из полето… Куршуми затрещяват по самолета. Менестрел се обръща. Жак вижда окървавеното му лице, усмивката му сякаш казва: „Виждаш ли, ние им носим мир, а те ни обстрелват!“ Ударен в крилото, самолетът планира и слиза надолу… Дали вестниците ще пишат затова? Не, печатът се цензурира. Антоан няма да научи. Антоан никога няма да узнае.

— Ами ние двамата? — пита Капел.

— Ние ли? Щом натоварим самолета, ще си обираме крушите единият насам, другият нататък, както можем.

— All right! — отвръща Капел.

Сигурно се движат по равно, защото кобилата тича в тръс. Каручката, високо и леко натоварена, се люлее на ресорите си и това монотонно люлеене в нощта предразполага към мълчание, към сън. Къпел угасява цигарата си и протяга крака върху вързопите.

— Лека нощ.

След малко Платнер изръмжава:

— Андреев е идиот. Ако препускаме така, ще пристигнем много рано, не смяташ ли?

Капел не отговаря нищо. Платнер се обръща към Жак:

— Колкото по-рано пристигнем, толкова повече рискуваме да ни забележат… Ти как мислиш? Да не спиш?

Жак не го чу. Той стои прав посред една зала. Облечен е в затворническа рубашка, каквато носеше в изправителния дом. Пред него в полукръг седят офицерите от военния съд. С високо вдигната глава той говори, като натъртва всяка сричка: „Знам какво ме очаква. Но използувам последното право, което ми остава — преди да ме екзекутирате, вие ще ме изслушате!“ Това е голямата средновековна зала на една съдебна палата, чийто таван е разделен на цветни квадрати и украсен със злато. Генералът, който председателствува, е седнал посред залата на висок стол. Това е господин Фем, директорът на изправителния дом в Круй. Сигурно е доброволец и е станал генерал… Останал си е все същият млад и рус, със закръглени бузи, гладко обръснат и напудрен, с бляскави очила, които крият погледа му. Той кокетно носи своя черен мундир с галони, гарниран с астраган. По-ниско от него, зад малка маса, седят един до друг двама стари инвалиди, чиито гърди са окичени с медали. Те пишат непрекъснато; дървените им протези се подават изпод масата. „Не желая да се оправдавам! Човек няма защо да се оправдава, когато е действувал според убежденията си. Но тези, които са тук, трябва да чуят истината от устата на човек, който ще умре…“ Той стиска с ръка полукръглата преграда, вградена в пода. Тези, които са тук… Той чувствува, че зад него има наредени пейки, докъдето стига окото, пейки като в колодрум, отрупани със зрители. Жени също е дошла. Тя е седнала сама на края на една пейка, бледа, разсеяна, с морава престилка и детска количка до себе си. Но той нарочно не обръща глава. Не говори за нея; нито това странно смълчано общество, чието внимание тежи като бреме върху тила му. Говори само за редицата офицери, които са вперили очи в него. Говори единствено за господин Фем, който толкова го беше унижавал някога. Той се е втренчил с жар в това безстрастно лице и нито за миг не може да откъсне погледа си от него. Но дали очите му са отворени? Блясъкът на очилата, сянката на кепето не позволяват да се види добре. Жак така добре си спомня злобните пламъчета в дъното на малките му сиви очи! Не, по застиналите черти наистина изглежда, че генералът упорито държи очите си затворени. Колко сам се чувствува той пред директора! Сам на света, сам с кучето си, куцото рунтаво куче, което бе намерил между доковете в Хамбург… Ако Антоан дойде, той сигурно ще накара господин Фем да отвори очи. Колко сам се чувствува! Сам срещу всички! Генерал, офицери, инвалиди, тази безименна тълпа, самата Жени дори, виждат в него обвиняем, който трябва да дава сметка. Подигравка! Той е по-велик, по-чист от всички онези, които си присвояват правото да го съдят! Срещу цялото общество се опълчва той… „Има по-висш закон от вашия — законът на съвестта. Моята съвест говори по-високо от всичките ви кодекси… Аз трябваше да избирам между нелепата саможертва на вашите бойни полета и саможертвата на бунта, на освобождаването на тези, които вие сте измамили. И аз направих своя избор! Съгласих се да умра! Но не на ваша служба! Умирам, защото това е единственият начин, който сте ми оставили, за да се боря докрай за единственото нещо, което все още има значение за мен, въпреки вашите усилия да разпалвате омраза: братството между хората!“

В края на всяка фраза малката преграда, закрепена за пода, потреперва под удара на сгърчения му юмрук.

„Аз направих своя избор! Знам какво ме очаква!“ Внезапната картина на взвод войници, които се прицелват в него, го накарва да изтръпне. В първата редица той разпознава Пажес и Жюлмен. Вдига глава и отново се озовава в залата. Представата за взвода е така точна, че сгърченото му лице още продължава да се свива в гримаса; но той успява да превърне тази гримаса във високомерна усмивка. Гледа офицерите един след друг. Гледа господин Фем; гледа го втренчено, както правеше някога, когато се опитваше, изпълнен едновременно с тревога и предизвикателство, да отгатне какво се крие под мълчанието на директора. „Знам какво ме очаква! — процежда той с хаплив глас. — Но знаете ли вие какво очаква вас? Мислите, че сте по-силни? Днес, да, така е! Само по даден от вас знак вие можете с няколко куршума да ме накарате да млъкна и се гордеете с това. Но дори и да ме премахнете, вие няма да спрете хода на събитията. Това, което аз възвестявам, ще ме надживее! Утре моите думи ще дадат плодове, каквито вие не подозирате. И дори моят зов да не намери отзвук, народите, които вие сте удавили в кръв, скоро ще разберат и ще се осъзнаят! След моята смърт вие ще видите хиляди хора, които като мен ще се вдигнат срещу властта ви, черпейки сила от съвестта си и от чувството за солидарност! Пред вас и вашия изтъркан ред се изправя една човешка действителност, една духовна сила и спрямо нея и най-жестоките ви средства за потисничество са безсилни! Напредъкът, бъдещето на човечеството работят безпогрешно срещу вас! Международният социализъм е в настъпление! Възможно е да се е заблудил този път. И вие настървено използувате неговата погрешна стъпка. Да, успяхте да прокарате вашата мобилизация. Но не си правете илюзии върху тази жалка победа! Няма да промените във ваша полза хода на събитията. Интернационализмът неизбежно ще възтържествува, ще възтържествува по цялата земя! Няма да успеете да препречите пътя му с моя труп!“ Очите му се впиват в лицето на господин Фем — лице на слепец, восъчна маска. Блуждаеща усмивка на буда, непроницаемо безразлична… Жак трепери от гняв. На всяка цена трябва да влезе в допир с този човек, който е негов враг! Поне веднъж да го накара да отвори очи! Жак крещи неистово:

— Господин директоре, погледнете ме!

— Какво има, какво казваш? Викаш ли ме? — попита Платнер.

Клепачите на генерала се повдигат. Бездушен поглед, погледа, който умиращият в болницата вижда в очите на професионалния болногледач, за когото агонизиращият болен е вече само труп… И изведнъж жестока мисъл мина през ума на Жак: „Той ще заповяда да убият също и кучето ми. Артюр, пазачът, ще го убие, защото той е негов ординарец…“

— Какво казваш? — повтори Платнер.

Понеже Жак не отговори, той протегна ръка в тъмнината и докосна крака му. Жак отвори очи. Най-напред обаче видя само свода на чергилото — това беше таванът на съда, таванът на позлатени квадрати. Най-после той се възвърна към действителността: Платнер, вързопите с позиви, колата…

— Викаше ли ме? — повтори Платнер.

— Не.

— Трябва да не сме далеч от Лауфен — забеляза книжарят след кратко мълчание. После, отказвайки се да разприказва Жак, замълча.

Излегнат на пода в колата, Капел бе заспал спокойно като дете.

От време на време Платнер се изправяше и се мъчеше да погледне навън през брезента. След малко той съобщи полугласно:

— Лауфен.

Колата премина ходом пустото градче. Беше вече два часът.

Изтекоха още двадесетина минути. После кобилата се спря.

Капел подскочи.

— Какво? Какво става?

— Ш-шт.

Колата току-що бе преминала Рьошенц. Сега трябваше да излязат от долината — на края на селото шосето се превръщаше в стръмен коларски път, осеян с изсъхнали локви. Андреев слезе от капрата. Угаси фенерите и хвана кобилата за юздата. Каручката тръгна отново. Тя се друсаше, ресорите и дървените й дъги стенеха. Жак, Платнер и Капел се мъчеха да задържат товара, който се плъзгаше от единия край на сандъка до другия. Друсането и скърцането на колата възкресиха в паметта за Жак някакъв ритъм, някаква музикална фраза, нежна и тъжна, която той отначало не можеше да разпознае… Шопеновият етюд! Жени… Къщата в Мезон-Лафнт… Салонът на авеню Дьо л’Обсерватоар… Онази вечер — тъй близка и тъй далечна, — когато по негова молба Жени бе седнала на пианото…

След повече от половин час колата отново спря. Андреев дойде да откопчае ремъците на брезента.

— Пристигнахме.

Тримата мъже тихо скочиха от колата. Беше едва три часът. Макар и звездна, нощта беше още съвсем тъмна. На изток обаче небето почваше да бледнее.

Андреев завърза кобилата за едно малко дърво. Сега Платнер мълчеше; не изглеждаше тъй уверен, както в книжарницата. Вторачил поглед в тъмнината, той се мъчеше да се ориентира.

— Е, къде е твоето плато? — пошепна той.

— Ела! — каза Андреев.

Четиримата се изкачиха по един склон, обрасъл с храсти. На края на склона, там, където започваше платото, Андреев, който вървеше напред, се спря. Застана за миг задъхан, опря едната си ръка на рамото на Платнер, протегна другата в тъмнината и започна да обяснява:

— Оттук, както ще видиш след малко, няма вече дървета. Точно това е платото. Който го е избрал, право да ти кажа, разбира си от работата.

— Сега трябва бързо да разтоварим колата — посъветва ги Капел, — за да може Андреев да тръгне обратно.

— Хайде! — обади се Жак високо. Твърдостта на гласа му изненада и самия него.

И тримата слязоха обратно по склона. За няколко минути въпреки стръмнината, която отделяше платото от пътя, те успяха да пренесат чувалите и бидоните.

— Щом се развидели малко — каза Жак, като сложи на земята пакета с платната, — ще разпрострем чаршафите по платото на три-четири места около центъра, за да подготвим приземяването.

— А ти сега се измъквай с твоята бричка — изръмжа Платнер, обръщайки се към поляната.

Андреев остана няколко секунди неподвижен, обърнат към тримата мъже. После направи крачка към Жак. Изразът на лицето му не се виждаше, но Жак поривисто протегна ръце към него. Той беше толкова трогнат, че не можеше да произнесе нито дума. Изведнъж почувствува към този човек, когото нямаше да види вече, безкрайна нежност; полякът никога нямаше да отгатне тези чувства. Той грабна протегнатите ръце и навеждайки се, целуна Жак по рамото, без да каже нито дума.

Стъпките му отекнаха по склона. Главините изскърцаха — колата се обръщаше на място. След това тишина… Сигурно Андреев завързваше брезента или проверяваше каишите, преди да се качи на капрата… Най-после колата тръгна и скърцането на колелетата, стонът на ресорите, глухите удари на копитата по песъчливия път, отначало ясни, малко по малко заглъхнаха в нощта. Без да разменят нито дума, Платнер, Капел и Жак, застанали един до друг на ръба на склона, чакаха, вперили поглед в мрака към отдалечаващата се кола. Капел пръв се обърна към платото и безгрижно се тръшна на земята. Платнер седна до него.

Жак остана прав. Сега нямаше вече какво да се прави. Оставаше само да се чака настъпването на деня, пристигането на самолета. Наложеното му бездействие отново го хвърли в тревога. О, колко би желал да изживее сам последните си часове. За да се отдели от другарите си, той направи няколко крачки напред. „Дотук всичко върви добре… Сега само дано Менестрел… Ще го чуем отдалеч… Щом се развидели, чаршафите…“ В тъмнината трептеше свиренето на щурците. Измъчван от треска, препъвайки се от умора, той ходеше безцелно насам-нататък по платото, за да освежи на нощния въздух потното си лице. Препъваше се в неравната почва и се въртеше в кръг, за да не се отдалечи много от Платнер и Капел, чиито шепнещи гласове долавяше от време на време в тъмнината. Най-после, след като се бе разхождал слепешком известно време, той се отпусна на земята с подкосени крака и затвори очи.

Изведнъж през дебелата стена разпозна стъпките по плочите. Знаеше, че Жени ще намери начин да влезе в затвора, да си пробие още веднъж път до него. Той я чакаше, надяваше се, че тя ще дойде. И все пак не искаше да я види… Противеше се. Да затворят вратите! Да го оставят сам!… Много късно! Тя идваше. Видя през решетката на прозореца как тя се приближава, идвайки от дъното на дългия бял болничен коридор, как се плъзга към него, полускрита под траурния воал, който няма право да вдигне. Те са й забранили да сваля воала си… Жак я гледа, без да направи нито едно движение да я посрещне… Не иска да се приближи до нея, не търси вече допир с никого; той е от другата страна на решетките… А сега, без сам да знае как, притиска между дланите си малката руса глава, покрита с воал, която трепери. Под воала той различава сгърчените й черти. Тя тихо запитва: „Страхуваш ли се?“ — „Да… — Зъбите му тракат тъй силно, че той с мъка изрича думите. — Да, но никой освен теб няма да узнае това.“ С изненадан и спокоен глас, с пеещ глас, който не е всъщност нейният, тя пошепва: „Но все пак това е краят… забравата, покоят…“ — „Да, но ти не знаеш какво е това… Ти не можеш да разбереш…“ Зад гърба му някой е влязъл в килията. Той не смее да обърне глава и само свива рамене… Всичко се изличава. Вързали са му кърпа на очите. Тласкат го с юмруци. Той върви. Свеж въздух заледява потта на врата му. Краката му стъпват по тревата. Кърпата покрива очите му, но той ясно вижда, че преминава площад Плен-Пале, заграден от войски. Малко го интересуват войниците. Той вече не мисли за нищо и за никого. Привлича го само свежият въздух, който го обкръжава, сладостта на замиращата нощ и на раждащия се ден. Сълзи се стичат по бузите му. Той държи високо главата си и върви с вързани очи. Върви с твърди крачки, но спира от време на време, като разглобена кукла, защото вече не е господар на краката си и защото земята като че ли е цяла в дупки, в които той затъва. И това няма значение. Продължава да върви напред. Гласовете около него се сливат в непрекъснато и тихо бучене, което напомня песента на вятъра. Всяка крачка го приближава до целта му. Протегнал двете си ръце напред, той държи пред себе си като жертва нещо крехко, което трябва да носи, без да се препъва, докрай… Зад рамото му някой се хили. Менестрел?…

Жак бавно отвори очи. Над него звездите вече бледнееха на небосвода. Нощта преваляше, ставаше по-светла и се обагряше на изток, зад ридовете, чиято линия се изрязваше на младото, осеяно със злато небе.

Жак нямаше чувството, че се събужда — напълно бе забравил кошмара си. Кръвта му силно напираше в артериите. Умът му беше бистър, прочистен като въздух след дъжд. Часът да се действува наближаваше. Менестрел щеше да пристигне след малко. Всичко беше готово… В проясненото му съзнание мислите му се редуваха отчетливо и Шопеновата фраза отново се издигна с разтопяваща сладост като акомпанимент под сурдинка. Той измъкна бележника от джоба си и откъсна един лист: щеше да го даде после на Платнер. Без да вижда това, което пишеше, той надраска:

„Жени, единствена любов в живота ми, моята последна мисъл е за теб. Бих могъл да ти дам много години на нежност. Причиних ти само зло. Толкова бих искал да запазиш за мене образ…“

Тъп удар, веднага последван от втори, разтърси земята под него. Сепнат, Жак спря да пише. Бяха редица далечни експлозии, които той едновременно и чуваше, и усещаше с цялото си прилепнало до земята тяло. Внезапно разбра — оръдията!… Мушна бележника в джоба си и с един скок се изправи на крака. На края на платото, до самия склон, Платнер и Канел бяха вече станали. Жак изтича до тях.

— Оръдията! Оръдията в Елзас!

Те застанаха неподвижно един до друг, протегнали вратове, втренчили широко отворени очи. Да, войната бушуваше там и чакаше само първите светлини на зората, за да започне отново… В Базел гърмежите не се чуваха…

Изведнъж, докато сдържаха дъх и се ослушваха, съвсем различен шум, идващ от другата страна, ги накара да се обърнат и тримата едновременно. Те се спогледаха въпросително. Никой от тях още не смееше да назове с името му това едва доловимо бръмчене, което се усилваше с всеки изминат миг. Артилерийската стрелба продължаваше в далечината на равни промеждутъци, но те вече не я чуваха. Обърнати на юг, впиваха очи в бледото небе, което сега се изпълваше с бръмченето на невидимо насекомо…

Изведнъж всички заедно вдигнаха ръце — черна точка изскочи иззад ридовете над Хогервалд. Менестрел!

— Чаршафите! — извика Жак.

Всички грабнаха по един чаршаф и се спуснаха в различни посоки по платото. Жак имаше да измине най-дългото разстояние. Той тичаше, стиснал до гърди сгънатия чаршаф, като се препъваше в буците пръст по земята. Не мислеше вече за нищо друго, освен да достигне навреме до края на платото. Страхуваше се, че ще загуби няколко секунди, ако вдигне глава и погледне нагоре. Самолетът, чието бучене ставаше все по-оглушително, вече описваше кръгове като хищна птица, която се готви да връхлети върху му и да го отнесе.

LXXXIV

Въпреки ледения вятър, който брулеше лицето му, изпълваше ноздрите и устата и създаваше у него усещане, като че ли се дави, Жак не чувствуваше, че се носи напред. Подмятан и блъскан, сякаш беше застанал на подскачащите платформи, съединяващи два вагона, оглушен от гръмотевичния трясък, който биеше като барабан по тъпанчетата му въпреки наушниците на каската, той дори не забеляза кога самолетът, след като се раздруса няколко пъти по неравното плато, се бе внезапно откъснал от земята. Около него цялото пространство изглеждаше като море от пух, което вони на бензин. Очите му бяха отворени, но погледът и мисълта му затъваха в този памук. Той все пак скоро успя да си поеме дъх. Но по-дълго време бе нужно, за да привикнат нервите му към този трясък, който се забиваше в мозъка му и го парализираше и от който непрекъснати електрически изпразвания минаваха по цялото му тяло чак до върховете на пръстите. Малко по малко обаче в ума му започнаха да се оформяват образи и мисли.

Не, сега вече това не е сън!… Жак беше привързан за облегалото на седалката, краката му бяха затиснати от пакетите с позиви, натрупани наоколо му. Той се повдигна малко. В мътната белота, която го обкръжаваше отвсякъде, той различаваше пред себе си един силует — рамене и каска, — изрязан като черен образ под широките плоскости на крилата. Пилота! Бесен възторг го изпълни. Самолетът е тръгнал! Самолетът лети в небето! Жак нададе животински вик, дълъг тържествен рев, който се загуби във воя на бурята; гърбът на Менестрел дори не трепна.

Жак подаде глава навън. Вятърът го шибаше, свиреше в ушите му, скърцаше като нож върху точило. Докъдето поглед стига, се простираше огромна и безформена сивкава фреска, поставена водоравно и гледана от много високо и от много далеко — избеляла, напукана гипсова фреска с петна от потъмнели цветове. Не, не фреска, а страница от космографичен атлас, карта без надписи на непозната земя с големи неизследвани пространства. После с някакво учудване той си помисли, че там някъде долу под него Платнер и Капел продължават пълзящия си живот на безкрили насекоми… Усети някакво замайване и погледът му се замъгли. Слисан, той се намести на седалката и затвори очи… Изведнъж се видя като дете. Баща му… Антоан и Жиз… Даниел… Мярна му се неясен образ — Жени по рокля за тенис в парка на Мезон-Лафит… След това всичко се изличи. Жак отново отвори очи. Менестрел бе все там пред него, превил гръб, с каска на главата. Не, това не е халюцинация. Най-после мечтата му се бе сбъднала! Как стана всичко това? Не помнеше вече. От момента, когато се мъчеше да разгъне чаршафа на платото и когато, подчинявайки се на някакъв рефлекс, се бе прилепил о земята, понеже почувствува, че чудовището връхлита върху му, до чудесните минути, които изживяваше сега, той не съзнаваше действията си. В паметта му едва се бяха запечатали механично няколко несвързани образа — силуети, които се движат като привидения в смътната светлина на зората… Помъчи се да си припомни всичко. Изведнъж видя отново демоничното появяване на Менестрел, когато той, придавайки внезапно душа и глас на този метеор, паднал от небето, бе показал обкръженото си от кожена каска лице и бе извикал: „Бързо позивите!“ Видя хора, тичащи в нощта по платото, чували, които минават от ръка в ръка. Спомни си също, че по едно време той се бе изкачил при Менестрел с бидон бензин в ръце и че Пилота, коленичил в осветения апарат, където затягаше един болт с дълъг ключ, бе обърнал глава. „Моторът гасне! Къде е механикът?“ — „Той се върна обратно с колата.“ Тогава Менестрел се бе мушнал наново в дъното на подобната на вана кабина, без да каже дума… Но как се бе покачил сам Жак тук? И отде се взе тази каска? Кой е затегнал каишите?

Движи ли се самолетът? Изгубен в пространството, което изпълва с упоритото си бръмчене, той сякаш виси неподвижно сред светлината.

Жак се обърна. Слънцето беше зад него. Изгряващото слънце. Значи, посока северозапад? Очевидно посока Алткирх-Тан… Той се повдигна отново, за да погледне навън. Омайваща гледка! Мъглата беше станала прозрачна. Сега под самолета се простираше, докъдето поглед стига, обляна от слънце, оцветена, жива генералщабната карта, в която се бе взирал толкова пъти от четири дни насам.

Обхванат от пламенно любопитство, опрял брада на металическия ръб, Жак разглеждаше този непознат свят. Широка белезникава ивица, която сякаш чертаеше пътя на витлото, разделяше пейзажа на две. Долина ли е това? Може би долината на Ил? В средата на този млечен път, на това лъкатушещо влечуго, закрито на места от сребристи изпарения, тече реката. Ами тази бледа черта, която минава вдясно покрай нея? Път? Главният път за Алткирх? А тази объркана мрежа от вени и венички… Може би това са други пътища, които се кръстосват и изпъкват по-ясно върху млечнозелената равнина? А какво е онази почти права мастилена черта, която не бе забелязал досега? Железопътната линия? Цялата му жизнена сила се бе събрала във впития му в земята поглед. Сега той различаваше релефа на хълмовете, които ограждаха долината. Тук-таме поривите на вятъра издърпваха пелената от спящи мъгли, разкъсваха я и нови широки пространства се появяваха. Ето тъмнозеленото петно на един обрасъл с гора връх. А какво е това вдясно, което прозира през мъглата? Дали не е град? Да, град, амфитеатрално разположен на склона на един хълм, цял миниатюрен град, порозовял от слънцето, гъмжащ от невидими хора…

Самолетът летеше леко наклонен назад. Жак чувствуваше, че машината се издига, издига се постоянно с бодър и уверен устрем. Сега той бе така свикнал с трясъка на мотора, че имаше нужда от него, не можеше вече без него, опиваше се от него и му се отдаваше с цялото си същество. Той бе станал сякаш музикалното изображение на възторга му, симфонична оркестрация, чиито мощни вълни предаваха с езика на звука чудото на този миг, вълшебството на този полет, който го отнасяше към целта. Той няма вече да се бори, няма вече да избира, няма да напряга волята си. Освобождение! Свирещият вятър, въздухът на висините, упоритата сигурност в успеха правеха кръвта му да пулсира по-буйно и по-силно. Той усещаше как в гърдите му сърцето бие бързо и ритмично. Това туптене беше сякаш човешкият акомпанимент, скритият принос, който цялото му същество даваше на приказния победен химн, разтърсващ цялото пространство около него.

Менестрел се размърда.

Преди малко той пак се бе навел напред. Може би за да чете картата? Или просто за да управлява по-добре лостовете?… Жак радостно следеше с очи движенията на другаря си.

— Ало! — извика той, но разстоянието, ревът на мотора пречеха на двамата мъже да се чуят.

Менестрел се изправи. После отново се мушна надолу и остана наведен няколко минути. Жак го наблюдаваше с любопитство. Не виждаше какво прави Пилота, но по резките движения на рамото отгатваше усилията му, разбираше, че върши физическа работа. Може би въртеше дългия ключ, който Жак бе видял в ръцете му, докато бяха още на платото.

Нямаше защо да се безпокои. Пилота си знае работата…

Изведнъж въздухът се разтърси, сякаш бе станало някакво сблъскване. Какво е това? Учуден, Жак въпросително огледа пространството около себе си. Няколко секунди минаха, преди той да си даде сметка: това разтърсване, тази празнота бяха просто неочакваното нахлуване на тишината; пълна, гробна тишина, междупланетна тишина, която внезапно бе заместила бръмченето на машината… Защо ли Пилота е угасил мотора?

Менестрел се изправи. Трябва да беше станал прав, защото тялото му закриваше предната част на апарата.

Настръхнал, Жак не сваляше очи от този неподвижен гръб. Дразнеше се, че не могат да си говорят.

Сякаш изненадан от собственото си мълчание, самолетът направи няколко леки вълнообразни движения, после се понесе направо, цепейки въздуха с коприненото свистене на летяща стрела. Дали планира? Или се спуща отвесно? Защо е тази маневра? Да не би Менестрел да се страхува, че може да го засекат по звука? Може би иска да слезе? Дали са вече близо до линиите? Настъпил ли е моментът да хвърли първите позиви? Да, сигурно, защото, без да се обръща, Менестрел бързо дава знак с лявата ръка… Тръпнещ, Жак протяга ръка, за да вземе пакет позиви. Но изхвърлен против волята си от мястото си, той загубва равновесие. Ремъкът прорязва ребрата му. Какво става? Самолетът е загубил хоризонталното си положение и се забива с носа надолу. Защо? Нарочно ли е това?… Съмнение прониква в ума на Жак. Интуицията за възможна опасност се бори с чувството на пълно доверие, което му вдъхва Менестрел… Той се залавя с едва ръка за ръба на кабинката и се мъчи да се изправи и да погледне навън. Ужас! Пейзажът се обръща. Полята, ливадите, горите, които миг преди това се простираха като килим под тях, сега се люшкат, изпъкват, гърчат се като пламнал акварел и се изкачват, изкачват главозамайващо към него, ревейки като буря с катастрофална бързина. Напрягайки силно бедра, той внезапно успява да скъса ремъка и се хвърля назад.

Падат! Свършено е!…

Не, самолетът като по чудо отново се е изправил и почти е заел хоризонтално положение… Менестрел още управлява… Има надежда!

За минута апаратът се задържа безпомощно във въздуха. След това бурни вълни го залавят, повдигат го, разтърсват го, разкъсват го. Корпусът пращи. Самолетът се наклонява наляво. Завива ли? Или се приземява? Превит на две, Жак се залавя с две ръце за ламарината, но ноктите му се плъзгат. Ясен образ се запечатва в очите му: букет от огрени от слънцето борове, ливада… Той инстинктивно затваря очи. Безкраен миг. Никаква мисъл в главата му, сърцето му е притиснато в менгеме… Писък на тръба разкъсва тъпанчетата му. Снопове от бенгалски огън го обвиват, търкалят го, отнасят го сред играещи пламъци. Камбани, камбани, които бият с всичка сила!… Той иска да извика: „Менестрел“. Някакво сътресение с нечувана сила смазва челюстите му… Тялото му е изхвърлено в пространството и сякаш се сплесква в една стена като лопата хоросан.

Силна горещина… Пламъци, пращене, миризма на изгоряло… Остри игли, шишове пронизват краката му. Той се задушава, мята се. Прави свръхчовешко усилие да се отмести, да изпълзи вън от пожара. Невъзможно. Краката му са приковани в огъня.

Две стоманени лапи са го сграбчили за раменете и го теглят назад. Смазан, разчекнат, той крещи… влекат го над остри пирони, тялото му се разпада на късове…

И изведнъж целият този ужас потъва в приятно успокоение. Мрак. Небитие…

LXXXV

Гласове… Далечни думи, долитащи едва-едва през дебела плъстена завеса. И въпреки всичко упорито проникват в него… Някой му говори. Менестрел ли е това?… Менестрел го вика… Той се бори, прави изтощителни усилия, за да се откъсне от този каталептичен сън.

— Кой сте вие? Французин? Швейцарец?

Непоносими болки разкъсват слабините му, бедрата, колената. Железни остриета го приковават за земята. Цялата му уста се е превърнала в голяма рана; подутият му език го задушава. Със затворени очи той изопва врат, люлее глава наляво-надясно, свива рамене, за да се надигне — невъзможно; отпуща се отново със задавен стон върху острите пирони, които пронизват гърба му. Отвратителна миризма на бензин, на опърлен плат изпълва ноздрите и гърлото му. Пяна се показва на устните му. В ъгълчето на устата, която той едва отваря, се показва бучка съсирена кръв, твърда като месото на плод.

— От каква националност сте? С мисия ли бяхте изпратени?

Гласът бръмчи в ушите му и го изтръгва от вцепенението. Блуждаещият му поглед се издига от непрогледните дълбочини, плъзга се между клепачите, за миг се появява на светлината, съзира върха на едно дърво, небето. Побелели от прах гетри… Червени панталони… Войска… Няколко френски пехотинци са се навели над него. Те са го убили и сега той умира…

А позивите? Самолетът?

Жак повдига малко глава. Погледът му се промъква между краката на войниците. Самолетът… На тридесетина метра безформен куп от развалини пуши на слънцето като изгаснала клада — струпани железа, по които висят няколко овъглени дрипи. По-настрана, забито дълбоко в земята, едно разкъсано крило стърчи самотно в тревата като плашило… Позивите!… Той умира, без да е хвърлил нито един от тях! Пакетите са там изгорели, погребани завинаги в пепелта! И никой никога вече… Жак отпуща глава; погледът му се зарейва в ясното небе. Обхваща го безкрайна жал за тези листчета… Но болките са ужасни, нищо друго няма значение… Тези обгаряния, които гризат краката му до мозъка на костите… Да, да умре! По-скоро, по-скоро…

— Е, какво? Отговаряйте! Французин ли сте? Какво правехте в този самолет?

Гласът идва съвсем отблизо; той е задъхан, силен, но не е груб.

Жак отново отваря очи. Едно още младо лице, подпухнало от умора; пенсне, две сини очи под кепето, покрито със син чохъл. Наоколо му други гласове се издигат, кръстосват се, заглъхват.

— Дошъл е вече на себе си, казвам ти.

— Обади ли на капитана?

— Господин лейтенант, може би той има книжа в себе си… Трябва да го претърсим.

— Късмет е имал, отървал се е на косъм!

— Полковият лекар ще дойде, Паскен изтича да го повика…

Офицерът с пенснето е коленичил на земята. Под необръснатото му лице се вижда разкопчан мундир; гърдите му са кръстосани с ремъци.

— Не разбираш ли френски? Bist du Deutsch? Verstehst du?[149]

Една ръка грубо хваща контузеното му рамо. От гърдите на Жак се изтръгва глухо хъркане. Лейтенантът веднага отдръпва ръката си.

— Боли ли ви? Искате ли да пиете нещо?

Жак премигва в знак на съгласие.

— Във всеки случай разбира френски — прошепва офицерът, като се изправя.

— Господин поручик, сигурно е шпионин…

Жак се опитва да извърне глава към този писклив глас. В този миг войниците се отдръпват и той вижда на три метра до себе си тъмен куп — неузнаваема, обгоряла маса, в която няма нищо човешко освен една ръка, сгърчена върху тревата; и накрая на тази ръка един черен птичи крак, от който Жак не може да откъсне погледа си — деликатна жилеста ръка с полусвити, вдигнати нагоре пръсти… Около Жак гласовете като че ли стихват…

— Ето, господин лейтенант, Паскен води доктора… Паскен е видял всичко. Той тъкмо носеше чорбата на поста… Казва, че самолетът…

Гласът се отдалечава, отдалечава, заглушен от плъстената завеса. В небето върхът на дървото се замъглява. Болката също се отдалечава бавно, разтопява се в някаква отвратителна отпадналост… Позивите… Менестрел… Да умре и той…

Каква е тази тайнствена, неумолима причина, поради която той е останал на дъното на тази лодка, смазан, безпомощен, подмятан от вълните? Менестрел отдавна е скочил във водата, защото бурята в езерото разтърсваше много силно лодката… Слънцето гори като разтопено олово. Жак напразно се мъчи да отбегне хапещите му лъчи. При усилието, което прави, за да отмести рамене, той отваря наполовина очите си и веднага ги затваря, защото златните стрели изгарят зениците му. Той се мъчи. Острите камъчета в дъното на лодката разкъсват месата му. Иска да повика Менестрел, но пламтящи въглени в устата му обгарят езика… Някакъв тласък. Той болезнено го усеща чак до краищата на нервите си. Подхвърлена от внезапна вълна, лодката трябва да се е блъснала о скелето. Жак отваря очи…

— Хей, Чупливия, искаш ли вода?

Жандармерийско кепе… Жандармеристът говори…

Непознато лице, необръснато лице на селски свещеник. Наоколо груби гласове, мазни гласове се смесват. Боли го. Ранен е. Трябва да е жертва на злополука. Да пие… Усеща ръба на тенекиено канче до пламналите си устни.

— Техните пушки нищо не струват, друже. Но картечниците им!… И навсякъде са ги сложили, негодниците им недни!

— Но и ние сигурно имаме картечници. Почакай само да ги изкарат!

Да пие… Макар че е на слънце и е потънал в пот, той зъзне. Зъбите му тракат по канчето. Устата му се е превърнала в рана… Жадно поглъща една глътка и се задавя. Малко вода потича по брадата му. Иска да вдигне ръка, но китките му са заключени в белезници и завързани за коланите на носилката. Иска да пие още, но ръката, която държеше канчето, се е отдръпнала… Изведнъж Жак си спомня всичко. Позивите… Обгорялата и сгърчена ръка на Менестрел, подобна на птичи крак, самолета, огъня… Затваря клепачи, защото слънцето, сълзите, прахът, потта глождят очите му… Да пие… Болки. Безразличен е към всичко освен към болките. Но шумът, който го обкръжава, го кара да отвори отново очи.

Наоколо му войници в развлечени униформи, с разкопчани яки и слепени от пот коси идват и отминават, говорят, викат се, крещят. Той лежи на носилка, сложена в тревата край път, пълен с войници. Скърцащи коли, теглени от катъри, минават безспир покрай него и вдигат гъст прах. На два метра жандармеристи, застанали прави до канавката, пият поред, като вдигат високо на светлината войнишката манерка, без да я докосват с устни. Пирамиди от пушки и купове от раници се редуват по пътя, докъдето поглед стига. Войниците, струпани един до друг, се излежават по склона край пътя, спорят, махат с ръце, пушат. Най-изморените спят на слънце, легнали по гръб и заслонили с ръка лицето си. Съвсем близо до него в канавката лежи дребен войник, разперил ръце на кръст, загледан в небето с широко разтворени очи, и дъвче стрък трева. Да пие, да пие… Боли го. Болки навсякъде — в устата, в краката, в гърба… Трескави тръпки минават по слабините му и изтръгват от него глухи стенания. Но това не са вече острите болки, които раздираха тялото му след падането, след горящия бензин. Трябва да са се погрижили за него, да са превързали раните му. Внезапна мисъл минава през замъгления му ум: сигурно са отрязали и двата му крака… Но какво значение има това сега?… Впрочем мисълта за ампутацията започва да го преследва. Краката му… Вече не ги чувствува… Би искал да знае… Стегнатите ремъци го притискат към носилката. И все пак той успява да надигне глава колкото да види окървавените си ръце и двата си крака, които се подават от разрязания посред бедрото панталон.

Краката му! Цели… Не са ги отрязали! Те са омотани в бинтове и поставени от коленете до глезените в шини, взети сигурно от някой стар амбалажен сандък, защото на една от дъсчиците се чете, ясно написано с черни букви: „Чупливо“… Изтощен, той отпуща глава.

А около него все гласове, гласове… Мъже, войници… Война… Войници, които говорят.

— Един драгун ни каза, че нашият полк се събирал нататък…

— Просто върви след колоната. Ще видиш, като спрем.

— А вие откъде идвате?

— Та откъде да знаем имената на селата! Оттам… А вие?

— И ние също. Да знаеш какво сме изкарали от петък!

— Ами ние!

— Нашето е ясно: откакто почна атаката на седми, в петък — това прави три дни, нали? — не ни се събират и шест часа сън. Така ли е, Майер? И нищо за лапане. В събота вечер раздадоха по мъничко; но откакто си дигнахме парцалите, в тая бъркотия снабдяването хич го няма! Ако не бяхме намерили нещо по селата…

От по-далеч долитаха вбесени гласове:

— Аз ти казвам, че не е свършено!

— А пък аз ти казвам, че ни е спукана работата! Не е ли така, Шабо? Видяха ни сметката! И ако речем да подновим офанзивата, добре ще се наредим!…

Най-болезнена е може би раната в устата му, която му пречи да преглъща, да говори, да пие и почти не му позволява да диша. Жак предпазливо се опитва да раздвижи езика си. Дълбоко в гърлото му е останал още упорит вкус на бензин, на изгорен лак…

— И после, знаеш ли, всяка нощ навън и вечно под тревога… А когато дружината достигна пред Карспах…

Да, езикът му е наранен — подут е, разкъсан е, живо месо… Трябва някое парче да го е ударило в лицето или да си е разбил брадата при падането. Всъщност боли го вътре в устата. Мозъкът му работи: „Прехапал съм си езика със зъби“ — казва си той най-после. Но това умствено усилие го изтощава. Замаян, Жак свежда клепачи. Пламъци играят пред затворените му очи. Острите бодежи в краката му не престават. Той стене слабо и отново се отпуща във внезапно успокоение… забрава…

— Обгаряния навсякъде… Краката му са на каша… Шпионин…

Как отново отваря очи. Все същото — ботуши, гетри.

Жандармеристите са се приближили до носилката. Около тях се е насъбрала тълпа.

— Изглежда, че самолетът…

— Аха, таубе бил, а? Брикар го видял…

— Брика ли?

— Не! Брикар, високият подофицер от пета рота.

— Нищо не е останало от техния таубе.

— Един по-малко!

— Но Чупливия е имал късмет… Ще прескочи трапа може би въпреки счупените крака…

Гласът му е познат, Жак обръща глава: този, който говори и го разглежда, е старият жандармерист с лице на селски свещеник, с бледи очи и оплешивяло чело, същият, който му бе дал да пие.

— Basta! — обажда се друг жандармерист, дребен и черен, с широки хълбоци и глава на корсиканец, чиито очи святкат като огън. — Чувате ли, господин сержант? Маржула казва, че Чупливия щял да прескочи трапа! Но не за дълго!

— Не за дълго — хили се подигравателно сержантът. — Прав е Паоли. Не за дълго!

Той е едър мъж със съвсем нови нашивки на ръкавите. Има гъста черна брада, от която се подават само червените му като кръв скули.

— Тогава защо не му видите сметката още сега? — пита един войник.

Сержантът не отговаря.

— Трябва да го предадем в щаба на армейския корпус — обяснява корсиканецът.

Сержантът недоволно извръща глава.

— Чакаме заповеди — измърморва той с поучителен тон.

— Като нас! От два дена вече чакаме заповеди! — избухва в гръмък смях един пехотен подофицер.

— И чорбата също чакаме.

— Каква каша!

— Изглежда, че дори вече няма връзка между частите… Полковникът…

Едно изсвирване прекъсва разговорите.

— Разваляй пирамидите! Колоната тръгва! Слагай раницата! Ставай ти там! Слагай раницата!

Сега около Жак започва шумна суетня. Колоната продължава пътя си. Той потъва в черна яма. Водата бълника около лодката; една по-силна вълна я повдига, разлюлява я и я отнася…

— Дайте вдясно!

— Какво има?

— Вдясно!…

Разтърсването го кара да отвори очи. Пред него е гърбът на жандармериста, който държи предните дръжки на носилката.

Колоната извива; човешкият поток се отбива встрани, за да заобиколи един мъртъв катър с надут корем и вирнати нагоре крака, изоставен на пътя. Войниците плюят, усещайки миризмата, и се бранят за миг от мухите, които кацат по лицата им. После редиците се образуват отново криво-ляво и подкованите подметки пак се потътрят по каменливата земя.

Колко ли е часът? Слънцето пада отвесно и изгаря лицето му. Болки! Десет-единадесет часът може би? Къде го водят?… Прахът не позволява да се види на повече от няколко метра. Вляво военни коли минават непрекъснато, обвити в облак парлив, задушаващ прах. Целият път пуши, мирише на фъшкии, на мокра вълна, на кожа, на човешка пот. Боли го. И главно, няма вече сила. Няма сила да мисли, да излезе от своето вцепенение. С раздразнено от праха гърло, с изсушени от треска и от жажда венци, с окървавен език, той се чувствува загубен между тези безбройни стъпки, сред този шум на движеща се войска, загубен и сам, откъснат от всичко, от живота и от смъртта… През редките минути на просветление, които се редуват с дълги периоди на безсъзнание и кошмари, той непрекъснато си повтаря: „Кураж… кураж!…“ От време на време войниците вървят тъй близо до носилката, че той вижда само клатушкащите се тела, цевите на пушките и въздуха, който трепти между него и небето. Той е сякаш сред развълнувана гора, която се движи, и затъпелият му поглед е упорито втренчен в издутата раница, която се люлее пред него, или в лъскавото канче, закачено върху обвита в син плат манерка. Мнозина войници са откопчали каишите на раниците си, за да преместят тежестта върху кръста си; раменете им се огъват, лицата им са измърсени от прах и пот; погледите, които той понякога вижда спрени върху себе си, имат блуждаещ израз, едновременно внимателен и разсеян, смущаващ и смътен, от който му се завива свят… Те вървят, вървят напред, рамо до рамо, без да виждат нищо, без да говорят, олюлявайки се, но твърдо решени да следват този път, който ще ги спаси; пътят изхабява силите им, както точилото изтърква ножа. Вдясно висок, сух войник с профил като от старинен медальон, с лента на санитар на ръкава, крачи с бавна стъпка, вдигнал глава, съсредоточен като за молитва. Вляво от носилката върви дребно момче, което стъпва внимателно и накуцва. Безсмисленият поглед на Жак се вперва в крака, който момчето тътри и който на всяка стъпка се огъва малко в коляното. Понякога, когато бъркотията разделя редиците, Жак зърва дървета, огради от жив плет, ливади, цялото заляно от слънце поле… Възможно ли е? Преди малко край пътя той бе видял двора на един чифлик, измазания с кал хамбар, сивата къща със затворени капаци, купчината тор, където кълвяха кокошки; топлата миризма на говежди тор бе достигнала до него… Скован, той се оставяше да го люлеят и очите му бяха почти постоянно затворени. Краката му… устата му… само да можеше да се сети жандармеристът да му даде още веднъж да пие… Колоната постоянно се спираше внезапно и след всяко спиране войниците задъхани трябваше да тичат, за да наваксат разстоянието и да не позволят на колите да се възползуват от празнините и да се вместят между редиците.

— Ех, каква беля! Защо всички сме се струпали само на този път!

— Ами същото е навсякъде, драги! По всички пътища има обози. Представяш ли си, цялата дивизия отстъпва.

— Дивизията ли? Целият седми корпус, изглежда, отстъпва.

— Хей ти, къде си тръгнал нататък?

— Да не си полудял?

— Хей, запаснякът!

Един пехотинец преминава пътя косо срещу течението и тръгва на изток — към неприятеля… Безразличен към виковете, той се промъква между колите и войниците. Не е вече млад. Брадата му е посивяла не само от прах. Той е без пушка, без раница, с избелял шинел върху селски панталон от кафяво кадифе. По него са накачени цял грозд неща — паласки, манерка, торба.

— Хей, дядо, къде отиваш?

Той се изплъзва от протегнатите ръце. Лицето му е изопнато, погледът упорит, див, устните му се движат, сякаш разговарят тихо с някакъв призрак.

— Да не се връщаш в къщи, старче?

— На добър час!

— Да ми пратиш пощенска картичка.

Без да обърне глава, без да продума, човекът се спуща напред, покатерва се по куп камъни, преминава канавката, разтваря храстите, които заграждат пасището, и изчезва.

— Гледай! Лодки!

— На пътя ли?

— Какво?

— Една рота пионери се измъква.

— Разделиха колоната.

— Къде?

— Вярно! Гледай! Лодки на колела! Какво ли няма да видим!

— Ей, слушай, Жозеф, сигурно този път сме се отказали да минем Рейн!

— Не спирайте!

— Напред!

Колоната се размърдва и тръгва.

Сто метра по-нататък ново спиране.

— Сега пък какво става?

Този път спирането е по-дълго. Пътят пресича железопътна линия, по която минава безкраен влак от празни вагони, теглен бавно от запъхтян локомотив, нажежен до бяло. Жандармеристите слагат носилката в праха.

— Човек би казал, че работите отиват зле, господин сержант. Откарват вагоните назад! — установява Маржула и се засмива малко.

Сержантът гледа влака и бърше лицето си, без да отговори.

— Ехе — казва подигравателно дребният корсиканец, — Маржула е много весел, господин сержант, откакто тръгнахме назад.

— Маржула не се чувствуваше толкова добре завчера, когато видяхме уланите… — обажда се третият жандармерист, атлет с врат на бик, който седи на куп камъни и дъвче хляб.

Маржула почервенява. Той има голям нос, големи сиви очи, тъжен, неуловим, но волеви поглед, упорито чело, лице на пресметлив селянин. Той се обръща към сержанта, който го гледа мълчаливо:

— Не се срамувам да го кажа, господин сержант: войната не е за мене. Аз не съм корсиканец, никога не съм обичал да се бия.

Сержантът не го слуша. Той се е обърнал надясно. Глухо барабанене се примесва с шума на влака. Край пътя група конници се приближават в тръс.

— Патрул ли е това?

— Не, това е щабът.

— Може би ще дадат нови заповеди?

— Дръпнете се настрана, дявол да го вземе!

Групата се състои от един кирасирски капитан, двама подофицери и двама кавалеристи. Конете се промъкват между колите и пехотинците, заобикалят носилката, преминават пътя, събират се от другата страна и продължават на запад през нивите.

— Имат късмет тия!

— Ами! Изглежда, че кавалерийската дивизия има заповед да се държи, докато я избият, но да не им позволи да ни ударят в гърба.

Около носилката спорят войници. Между реверите на разкопчаните шинели върху голите облени от пот гърди плочките за самоличност, които трябва да установят номера на всеки труп, висят на черен шнур. Колко ли годишни са те? Всички лица са посърнали, измърсени, еднакво състарени.

— Имаш ли още малко вода?

— Нямам, нито капка не остана.

— Казвам ти, че видяхме цепелин през нощта на седми. Летеше над горите…

— Значи, не отстъпваме ли, а? Тогава какво правим?

— Не, един от свръзката чул някакъв генералщабен офицер да обяснява на стария. Не сме отстъпвали.

— Хей, чувате ли, този казва, че не сме отстъпвали.

— Това се казвало стратегическо оттегляне. За да се подготви по-добре контраофанзивата… Чудесен номер… Ще ги притиснем от двете страни като с клещи.

— С какво ще ги притиснем?

— С клещи. Питай сержанта. Знаеш ли какво значи с маши? Оставяме ги да влязат в капана, разбираш, и после — щрак! — стискаме клещите и им виждаме сметката!

— Един таубе!

— Къде?

— Там.

— Къде?

— Точно над купата сено.

— Таубе!

— Движете се!

— Таубе, господин сержант!

— Движете се! Ето фургона… Това е краят на влака.

— По какво познаваш, че лети таубе?

— По какво ли? Обстрелват го, виж.

Около блестяща точка в небето се явяват малки пухчета, които за миг остават като кълба, преди да ги разпръсне вятърът.

— Изравнете редиците! Движете се!

Последните вагони бавно се плъзгат по релсите. Прелезът е свободен.

Блъсканица… О, тези клатушкания!… Кураж… Кураж… Когато съзнанието му се възвръща за миг, Жак чува над главата си задъханото дишане на жандармериста, който държи носилката отзад. После всичко пропада някъде, завива му се свят и той чувствува смъртно гадене. Кураж… Пъстрите редици на войниците минават и се въртят като сини и червени кончета на въртележка. Жак изстенва. Деликатната жилеста ръка на Менестрел почернява и се сгърчва пред очите му, превръща се в изгорен кокоши крак… Позивите! Всички позиви са изгорели, изчезнали… Да умре… Да умре…

 

 

Клаксон на автомобил. Жак повдига клепачи. Колоната се е спряла при първите къщи на едно село. Автомобилът продължава да свири. Той идва отзад. Войниците се струпват край пътя, за да го оставят да мине. Застанал мирно, сержантът отдава чест. Колата е открита, с флагче отпред; пълна е с офицери. На дъното генералско кепе със златни ширити. Жак затваря очи. Картината на военния съд се мярка в съзнанието му. Той стои прав посред съдебната зала пред този генерал със златни ширити на кепето… Господин Фем… Клаксонът свири непрекъснато. Всичко се размътва… Когато отваря отново очи, зърва добре окастрен жив плет, морава, мушкато, вила с щори на черти… Мезон-Лафит… Над желязната градинска врата виси бяло знаме с червен кръст. Пред стъпалата празна санитарна кола, надупчена с куршуми и изпочупени стъкла. Колоната минава. Върви няколко минути и се спира. Носилката тежко се удря о земята. Сега при най-малкото спиране повечето войници, вместо да чакат прави, се тръшват на пътя, на самото място, където са спрели, без да свалят нито раниците, нито пушките си, сякаш искат да останат там завинаги.

— Вече са на двеста метра пред селото.

— Май че ще направим почивка в селото — казва сержантът.

Отново суетня.

— Тръгвай!

Колоната потегля, изминава петдесет метра и пак спира.

Тласък. Какво става? Слънцето е още високо и припича. Колко часа, колко дни вървят? Боли го. Кръвоизливът придава отвратителен вкус на слюнката в устата му. Конските мухи, с които са покрити катърите, непрекъснато кацат по брадата и по ръцете му.

Едно селско хлапе със светнали очи се смее и разказва на войниците, които го заобикалят:

— В избата на общината… Те са точно срещу прозорчето… Трима! Трима пленени улани… Глътнали са си езика. Крият се като белки!… Казват, че ловели децата, за да им режат ръцете… Един от тях излезе с двама часовои по малка нужда. Искахме да го изкормим!

Сержантът вика момчето:

— Има ли още вино във вашето село?

— Па как да няма!

— На’, ето ти двадесет су, иди ми купи един литър.

— Няма да се върне, господин сержант — предсказва Маржула неодобрително.

— Тръгваме! Ставай!

Колоната минава още петдесет метра до кръстопътя, където един взвод кавалеристи са слезли от конете си. Отдясно на отсрещния склон в широко, заградено с бели дъски място, където сигурно става пазар на добитък, подофицери са събрали останките от една пехотна рота. Застанал в средата, капитанът държи реч на войниците. После редиците се разбъркват. До една купа сено раздават супа от походна кухня. Канчета дрънкат, викове, караници, бръмчене като в кошер… Момчето се връща задъхано, размахвайки бутилката.

— Ето ви виното — смее се то. — Четиринадесет су казаха. Разбойници такива!

Жак отваря наново очи. Изпотеното шише изглежда ледено. Жак го гледа и мига. Тази бутилка… Да пие, да пие… Жандармеристите са се събрали около началника си, който държи шишето с две ръце, сякаш да се наслади най-напред с длани на студенината му. Той не бърза. Разкрачва се, изпъчва се, повдига шишето на светлината и преди да допре гърлото му до устните си, той се изкашля и плюе. След като е отпил няколко глътки, се усмихва и подава шишето на Маржула, най-стария. Ще се сети ли Маржула за Жак? Не, той пие, след това подава бутилката на съседа си Паоли, чиито ноздри трептят като на кон. Жак бавно спуща клепачи, за да не гледа…

Наоколо му гласове. Той отваря и затваря очи. Драгунски подофицери от взвода, който чака на напречния път, се възползуват от почивката на колоната, за да дойдат да побъбрят с пехотинците.

— Ние сме от леката бригада. На седми ни присъединиха към седми корпус… Трябваше да достигнем до Тан, да завием, да тръгнем по Рейн, за да разрушим мостовете. Но много бързахме. Лошо започнахме, нали разбираш. Искахме да се движим прекалено бързо. Крантите не искаха да вървят, пехотинките бяха съсипани от умора. Трябваше да почнем да отстъпваме.

— Страшна неразбория.

— О, тук не е нищо! Но ние идваме оттам, от Север… Там да видиш! Пътищата са задръстени не само с войски, цялото население се е изпоплашило и бяга.

— Ние пък бяхме авангард — обажда се пехотен сержант със сериозен и топъл глас. — Пристигнахме пред Алткирх привечер.

— На осми ли?

— На осми в събота, завчера…

— И ние бяхме там.

— Пехотата удари добре, няма какво да се каже. Алткирх беше пълен с прусаци. За пет минути пехотинците ги изгониха на нож… През нощта ги преследвахме до Валхайм.

— Ние пък достигнахме чак до Таголсхайм.

— На следния ден никакви войски пред нас. Нищо! Чак до Мюлуз… Вече си мислехме, че ще вървим така до Берлин, но тия подлеци знаели какво правят, като ни оставяли да напредваме. Вчера започнаха да контраатакуват. Сега май кипи там горе.

— Добре, че получихме заповед да се оттеглим! Иначе щяха да ни покосят до един!

Един пехотен сержант и няколко подофицери от колоната са се събрали да слушат. Сержантът има трескави очи, червени скули и отривист глас.

— Ние се бихме тринадесет часа, тринадесет часа наред! Така ли е, Роше? Тринадесет часа… Уланите бяха пред нес в една борова горичка. Има да си го спомням цял живот. Невъзможно беше да ги изместим оттам. Тогава пратиха нашата рота наляво, за да заобиколи горичката. Аз съм счетоводител във фирмата „Зимер“, в Пюто, та можете да си представите!… Пълзяхме по корем цял километър, това ни отне два часа, а може би и три. Мислехме, че никога няма да достигнем до чифлика. Все пак стигнахме. Чифликчията със семейството си беше в избата. Жени, деца плачат, жал да ти стане!… Заключихме ги отвън. Елзасци, вярно, но отде да знае човек… Направихме бойници в стените, качихме се на втория етаж, сложихме дюшеци по прозорците. Имахме само една картечница, но патрони колкото щеш. И на’, изкарахме целия ден! Полковникът казал, че ни бил отписал вече. Ама ние все пак успяхме да се върнем. Невероятно е какво може да направи човек. Само че когато получихме заповед да се върнем, бога ми, не чакахме да ни го кажат повторно. Бяхме двеста, когато тръгнахме от горичката, а като излязохме от чифлика, бяхме останали едва шестдесет души; и от тия шестдесет двадесетина бяха ранени… Но в края на краищата — може и да не ми вярваш — не е толкова страшно… Не е толкова страшно, защото вече не знаеш какво вършиш. Нито войниците, нито офицерите, никой, не знае. Нищо не се вижда… нищо не се разбира… Залягаш, не виждаш дори другарите, които падат. Имаше един близо до мене, кръвта му ме опръска. Извика ми: „Свършено е с мене.“ Още го чувам. Чувам му гласа, но дори не знам кой беше. Мисля, че нямах време да го погледна. Вървиш, вървиш, викаш, стреляш и вече не знаеш къде си. Така ли е, Роше?

— Най-напред — казва Роше, като разглежда свадливо събеседниците си един по един — трябва да си го кажем: сравнени с нас, прусаците не струват и две пари.

— Господин сержант! — вика един жандармерист. — Колоната тръгва.

— Тъй ли? Хайде тогава, напред!

Подофицерите се връщат тичешком по местата си.

— Сгъстете се там, сгъстете се!

— Тръгвай!

— Довиждане и на добър час — вика сержантът, минавайки пред драгуните.

Колоната се люшна напред. Без повече спирания тя влезе в селото и сгъстените й редици изпълниха улицата с тропот, сякаш минаваше стадо. Войниците се движеха по-бавно. Люшкането на носилката беше по-малко мъчително. Жак гледаше. Къщи… Дали тук щеше да свърши мъчението му?…

Местните хора стояха на групи по праговете — възрастни мъже, жени, които държаха деца на ръце, деца, уловени за полите на майките си. От часове, може би от зори, те стояха тук, опрели гръб на стената, протегнали врат, ослепени от прах и слънце, гледайки със загрижени лица безкрайния поток военни коли, които заприщваха улицата: товарни коли, бойни обози, санитарни коли, артилерийски колони, изтощени полкове, цялата прекрасна „прикриваща армия“, която преди няколко дни бяха гледали, изпълнени с чувство за сигурност, да отива към границата и която сега отстъпваше в безпорядък, оставяйки ги на произвола на нахлуващите войски… Задушено от прах, градчето пушеше на слънцето като сграда, която събарят. Бръмчене като от нападнат кошер изпълваше улиците, уличките, дворовете. Войниците нахлуваха в магазините и отнасяха каквото е останало — хляб, колбаси, вино. Площадът пред черквата гъмжеше от войници и спрели обози. Драгуни, водещи конете си за юздата, се бяха струпали отдясно, където имаше малко сянка. Един майор, зачервен, побеснял, се навеждаше над врата на коня и ругаеше някакъв стар полски пъдар, облечен в оперетна униформа. Двете крила на голямата средна черковна врата бяха отворени. В полумрака се виждаха ранени, наредени един до друг върху сламена постелка; около тях се суетяха жени, медицински сестри, военни лекари в бели престилки. Навън, застанал прав в една кола на слънце, един артелчик крещеше, като се мъчеше да надвика глъчката:

— Пета! Почваме да раздаваме…

Колоната напредваше все по-бавно и по-бавно. Зад черквата главната улица се стесняваше, ставаше като коридор. Редиците се сгъстиха, войниците тъпчеха на място и псуваха. Един старец седеше в кресло пред вратата си, обграден с възглавници и сложил ръце върху коленете си. Той запита минаващия сержант:

— Надалеко ли ще отстъпвате?

— Не знам. Чакаме заповеди.

Старецът погледна с ясните си като вода очи към носилката, към жандармеристите и неодобрително поклати глава:

— Виждал съм всичко това през седемдесета година… Но тогава се държахме по-дълго…

Жак срещна съжалителния поглед на стареца. Нежност…

Колоната продължаваше да се движи. Задмина центъра на селището.

— Изглежда, че ще направим почивка при последните къщи — обясни сержантът, който току-що бе говорил с жандармерийския лейтенант.

— Така ще бъде по-добре — отвърна Маржула. — Тогава ще тръгнем първи.

Паважът свърши. Улицата отново стана широк път, без тротоари, с ниски къщи и градинки от двете страни.

— Стой! Оставете да минат колите!

Полковите обози продължаваха да се движат.

— А пък вие — каза сержантът — се опитайте да разберете дали походната кухня не е случайно наблизо… Поогладнял съм… Аз оставам тук с Паоли заради Чупливия…

Сложиха носилката до канавката, близо до коритото за водопой, където войници от всички части идваха да напълнят манерките си. Развълнуваната вода преливаше над каменното корито и образуваше поточета по земята… Жак не можеше да откъсне очи от бликащата вода. В устата си чувствуваше отвратителен вкус на желязо. Слюнката му беше като мокър памук…

— Искаш ли да пиеш, синко?

Чудо! Бяла купичка лъщеше в ръцете на една стара селянка. Наоколо се бяха струпали хора. Войници, цивилни, старци с обгорели от слънцето лица, деца, жени. Купичката се приближи до устните на Жак. Той се разтрепери… Погледът му изразяваше благодарност, като поглед на куче! Мляко!… Пиеше мъчително, глътка по глътка. С края на престилката си старата жена обърса брадата му. Военен лекар с три нашивки, който минаваше покрай тях, се спря.

— Ранен ли е?

— Да, господин докторе. Нищо интересно… Шпионин… шваба…

Старата селянка се изправи като пружина; с рязко движение тя изсипа в праха останалото в купата мляко.

— Шпионин!… Шваба!…

Думите се понесоха от уста на уста. Кръгът около Жак се стесни, стана враждебен, заплашителен. Той беше сам, вързан, беззащитен. Извърна очи. Изведнъж нещо го парна по бузата и той се сепна. Наоколо му се смееха подигравателно. Видя над себе си наведеното тяло на един чирак в син работнически комбинезон. Хлапето се смееше злобно. То държеше между пръстите си горяща угарка.

— Остави го на мира! — изръмжа сержантът.

— Ама нали е шпионин! — възрази хлапакът.

— Шпионин! Ела да видиш. Шпионин…

Хора, излезли от съседните къщи, се струпаха накуп, изпълнени с омраза. Жандармеристите едва ги държаха на разстояние.

— Какво е направил?

— Къде са го хванали?

— Защо не му видят сметката?

Едно момче събра шепа камъчета и ги хвърли по Жак. Други започнаха да му подражават.

— Стига! Оставете ни на мира, дявол да ви вземе — изкрещя сержантът недоволен. — Да го пренесем там в двора — каза той на Паоли, — и да затворим вратата.

Жак усети, че го вдигат и го отнасят. Затвори очи. Ругатните и подигравателните смехове заглъхнаха.

Тишина… къде ли е? Осмели се да хвърли поглед наоколо си. Прибрали са го в двора на един чифлик, за да не го вижда тълпата; той лежи в сянката на навеса, който мирише на топло сено. Близо до него стар кабриолет. Подобни на ръце с отрязани китки, двата ока стърчат във въздуха и върху тях спят кокошки. Сянка и тишина!… Няма никого… Да умре тук…

 

 

Жандармеристите се втурнаха в двора и Жак изведнъж се събуди. Кокошките се разбягаха, като пляскаха с криле и изплашено кудкудякаха.

Какво става? От всички страни подвиквания, тропот от галопиращи коне, обща суматоха. Сержантът набързо навлече мундира и стегна амуницията си.

— Хайде, вдигайте Чупливия, по-бързо!…

По уличката от другата страна на двора минаваше в тръс цяла колона санитарни коли.

— Господин сержант, вдигат дори превързочния пункт.

— Виждам, виждам. Къде е Маржула? По-бързо, Паоли… Какво има още? Сега пък пионери!

В двора влязоха две камионетки, последвани от отряд войници. Те бързешком разтовариха колове и макари с тел.

— Бодливите прегради в този ъгъл… Останалото насам… Бързо!

Разтревожен, сержантът запита подофицера, който командуваше войниците:

— Толкова ли е лошо положението?

— Сигурно е лошо… Пратиха ни да укрепим позицията. Изглежда, че те вече са заели Вогезите… и слизат към Белфор… Казват, че можело да капитулираме, за да избегнем окупацията…

— Хайде де! Значи, за нас войната ще свърши?

— Засега обаче ще направите добре, ако офейкате и вие. Карат и жителите да бягат. След един час селището трябва да бъде опразнено.

Сержантът се обърна към жандармеристите.

— На кого е ред да носи Чупливия? Маржула, сега не е време да се мотаеш! Бързо!

Шум на мотори изпълни двора. Изпразнените камионетки завиваха. Гласът на капитана се издигна над глъчката:

— Съберете всичко, каквото можете да намерите — плугове, брани… дори косачките… Идете да кажете на лейтенанта да не позволява на населението да откарва колите си. Те ще ни трябват, за да барикадираме пътищата…

— Е, хайде, Маржула! — изкрещя сержантът.

— Ей сега, господин сержант…

Четири ръце хванаха носилката. Жак изстена. Жандармеристите бързо излязоха на пътя, където колоната, отново построена, вече тръгваше. Редиците бяха толкова гъсти, че не можеха лесно да се вмъкнат между тях с носилката.

— Блъскай! На всяка цена трябва да си отворим място в колоната.

— Basta! — изръмжа Паоли. — Та ние най-после не можем с дни да мъкнем тоя тип с нас.

Тласъци… тласъци… всичките му болки се възвърнаха…

Цялото село беше в паника. От дворовете на къщите се чуваха викове, подвиквания, вайкания. Селяните бързешком впрягаха двуколките си. Жените трупаха безредно бохчи, сандъци, люлки, кошници с провизии. Много семейства бягаха пеша, размесени с войниците, като бутаха пред себе си ръчни колички, детски колички, пълни с най-различни неща. Лявата страна на пътя беше заета от обози с бойни припаси. Едри першерони, впрегнати в тежки коли, преминаваха в тръс с адски шум. От всички улички прииждаха коли, теглени от магарета или коне.

Върху натрупаните в тях мебели, сандъци и дюшеци бяха насядали стари жени и деца. Селските коли се промъкваха между военните обози, които вървяха ходом и заемаха средата на шосето. Пехотинците, изтикани отдясно, вървяха, както можеха — по тревата край пътя и в самата канавка. Слънцето припичаше. Превили гръб, килнали назад кепетата, с кърпичка на врата, натоварени като добичета — някои дори със снопове съчки върху раниците, — те вървяха с тежка и бърза крачка и мълчаха. Загубили бяха полка си. Не знаеха нито откъде идат, нито накъде отиват. Но това нямаше значение за тях — след осем дена война вече не се мъчеха да разбират нищо. Знаеха само, че „се измъкват“; и вървяха един след друг… Умората, страхът и задоволството, че бягат, придаваше някаква суровост на лицата им. Не се познаваха, не си говореха. Когато се блъснеха един в друг, разменяха псувни или ядовити думи…

Жак отваряше и затваряше очи при всяко блъскане. Болките в краката като че ли бяха намалели малко през краткия престой в сянката на навеса, но в пламналата му уста острите бодежи не спираха… Около него се клатеха тела, пушки. Прахът и задухата от това човешко стадо го задушаваха. Това развълнувано море от човешки тела, които се люшкаха безредно, предизвикваше в празния му стомах гадене като от морска болест. Той се мъчеше да не мисли. Чувствуваше се като вещ, изоставен от всички, дори от самия себе си.

Колоната продължаваше да върви. Пътят се стесняваше между два бряга. Всяка минута ставаше задръстване и колоната спираше и всеки път, когато слагаха носилката, тя силно се удряше в земята; тогава Жак отваряше очи и изстенваше.

— Basta! — измърмори дребният корсиканец. — Ако вървим така, шефе, прусаците лесно ще ни…

— Хайде — извика сержантът ядосан, — нали виждате, че тръгваме!

Потеглиха наново. Изминаха криво-ляво петдесетина метра и пак спряха. Намираха се на някакъв кръстопът, където рота пехотинци чакаха струпани накуп с пушки на ремък. Застанали прави на склона край пътя, офицерите бяха заобиколили капитана и се съвещаваха, гледайки картите си. Сержантът запита един подофицер, който се бе приближил от любопитство до носилката:

— Накъде отивате вие?

— Не знам… Капитанът чака заповеди.

— Лошо върви, а?

— Да, доста лошо… Забелязали били улани на север.

Един офицер излезе на края на склона и извика:

— Пушки на рамо! По четирима след мен!

Оставяйки наляво задръстения път, той поведе войниците си през ливадите, успоредно на пътя.

— Не е глупав този капитан, господин сержант! Сигурно ще пристигне преди нас!

Сержантът дъвчеше мустака си и не отговаряше. Колоната продължаваше да стои на същото място. Изглежда, че нещо сериозно й препречваше пътя. Дори артилерийските обози вляво не мърдаха. Взвод велосипедисти, които тикаха колелата си на ръка, се опитваха да се промъкнат между колите; но и те също затънаха сред тази хаотично струпана маса.

Минаха двадесет минути. Колоната не беше напреднала и десет метра. Вдясно пехотни части отстъпваха на запад право през полето, без да се интересуват за пътищата. Сержантът, нервен, направи знак на жандармеристите. Те събраха глави над носилката и започнаха да се съвещават тихо.

— Дявол да го вземе, в края на краищата не можем да останем тук цял ден и да се правим на храбри… Нека да накарат колоната да тръгне, ако искат да вървим с тях… Аз имам особена мисия, не е ли така? Трябва да предадем този хубавец в жандармерийския щаб на корпуса тази вечер… Поемам всичко върху себе си. Вървете след мен. Хайде!

Без да губят нито секунда, жандармеристите изпълниха заповедта му. Блъскайки войниците, които ги заобикаляха, те грабнаха носилката, преминаха канавката, изкачиха се по склона и тръгнаха през полето, изоставяйки пътя и спрелите обози.

Прескачането на канавката и изкачването изтръгнаха от Жак дълго дрезгаво стенание. Той изви врат, помъчи се да отвори отеклите си устни… Ново разтърсване… още едно разтърсване…

Небето и дърветата се олюляват… Самолетът пламти. Двата му крака са запалени факли; смърт, жестока смърт го грабва за краката, за бедрата, изкачва се до сърцето му…

Той загуби съзнание.

Изведнъж, рязко разтърсен, дойде отново на себе си. Къде ли се намира? Носилката е сложена на тревата. От колко време ли е тук? Струва му се, че това бягство трае вече дни наред… Светлината се е променила, слънцето е по-ниско, денят преваля… Да умре… Ужасните болки го вцепеняват като упоително лекарство. Струва му се, че е погребан под земята, дълбоко под земята, където ударите, звуковете, гласовете достигат само заглушени, някъде отдалеч. Спал ли е? Или е сънувал? Сякаш още вижда акациева горичка, където пасе бяла коза, мочурлива ливада, където ботушите на жандармеристите затъват и го опръскват с кал…

Жак отвори широко очи и се опита да види нещо. Маржула, Паоли и сержантът бяха приклекнали на едно коляно. Пред тях на няколко метра мърдаше огромна маса — цялата пехотна рота беше залегнала и раниците, които сякаш се допираха една до друга, образуваха огромна броня, която тръпнеше сред тревата.

Капитанът, застанал прав зад войниците, разглеждаше хоризонта с бинокъл. От лявата страна се издигаше малък хълм — наклонена ливада, върху която една дружина със сини куртки и червени панталони бе залегнала, разгъната като ветрило, подобна на колода карти, захвърлена върху зелена покривка…

— Какво чакат, шефе?

— Заповеди.

— Ако се наложи да тичаме — запита Маржула, — какво да правим с Чупливия?

Капитанът се приближи до сержанта и му подаде бинокъла. Внезапно отдясно се чу конски тропот — взвод кавалеристи начело с драгунски подофицер, изправен на стремената, с развята грива на каската. Подофицерът се спря при капитана. Чертите му бяха детски, лицето възбудено, радостно. Облечената му в ръкавица ръка посочи надясно…

— Там са… Зад хълма… на три километра… Сигурно дивизията, изпратена като подкрепление, вече е започнала боя!

Той говореше високо. Жак го виждаше. Образът на Даниел, с каска на глава, мина през замъгленото му съзнание… Чу се металическо щракане — без да чакат заповед, войниците от последната редица, които бяха чули думите на кавалерийския подофицер, сложиха щитовете на пушките. По-предните редици направиха същото и от земята израсна нива от блестящи стъбла. Всички глави се надигнаха, всички погледи се обърнаха към злокобния хълм, където небето беше позлатено, спокойно, чисто… Подофицерът махна с ръка, събра кавалеристите, чиито коне тъпчеха тлъстата трева, и взводът тръгна в тръс. Капитанът извика:

— Кажете да ни изпратят заповеди! — После той се обърна към сержанта и добави: — Къде се е видяло подобно нещо! Вляво няма връзка! Вдясно няма връзка! Как искат да се оправим в тая неразбория?

Той се отправи към войниците си.

— Но, господин началник, не трябва да оставаме тук… — промълви Маржула.

— Хей — каза Паоли, — ето че онези там се размърдват!

И действително редица след редица, с последователни пробягвания, дружината, която се бе разгърнала на пасището, достигна до върха на хълма и една след друга редиците войници изчезнаха от другата страна на склона.

— Напред! — извика капитанът.

— И ние също ще вървим напред — каза сержантът.

Носилката се повдигна и се разтърси. Жак изстена.

Никой не го слушаше, никой не го чуваше. О, да го оставят… да го оставят да умре тук… Той затвори очи. О, тези тласъци… На всеки петдесет метра носилката се удряше тежко в земята; жандармеристите, коленичили, отдъхваха за минута и тръгваха отново. Вляво и вдясно войници се изкачваха, прибягвайки, по склона. Жандармеристите най-после пристигнаха на няколко метра от билото. Капитанът беше там.

— От другата страна, в дъното на дерето — обясни им той, — трябва да има горичка и път. Сигурно ще можем да минем през гората на югозапад. Но трябва да вървим бързо… Щом минем хребета, ще ни виждат…

И последната група пехотинци отмина на свой ред.

— Напред!

— Да вървим след тях! — извика сержантът.

Носилката се вдигна още веднъж от земята и достигна хребета. Ливада, изпъстрена с храсти, се спущаше към обрасла клисура; отвъд нея започваха гори, които достигаха до хоризонта.

— Трябва да се спуснем направо за по-пряко. Напред!

Внезапно дълго изсвирване процепи въздуха — нещо скърцаше като свредел и се усилваше, усилваше… Отново тежко тръшнаха носилката в тревата. Жандармеристите залегнаха между войниците. Всеки имаше само една мисъл: да се изравни колкото се може повече със земята, да потъне в нея, както калканите се заравят в пясъка при отлив. Силна и глуха експлозия се чу в гората, от другата страна на дерето. По всички лица бе изписан панически страх.

— Засякоха ни.

— Вървете напред!

— Ще ни избият в тая гора.

— В дола! В дола!

Войниците се надигнаха изведнъж. Скачаха надолу, като използуваха и най-малкото храстче, и най-малката неравност на терена, за да се прилепят до земята, преди да изтичат отново напред. Жандармеристите ги следваха, люшкайки почти разглобената носилка. Най-после достигнаха окрайнината на гората. Жак беше вече просто маса, само изранена, бездвижна плът. През време на слизането цялата тежест на тялото се стоварваше на счупените крака. Каишите се врязваха в ръцете и бедрата му. Вече не усещаше нищо. В момента, когато носилката се заби като куршум между първите борове на гората, той отвори за миг очи. Клоните го шибаха, мушкаха тялото му, издраха лицето и ръцете му. След това изведнъж настъпи успокоение. Струваше му се, че животът изтича от него, както изтичаше кръвта му, топла и леплива… Зави му се свят. Падна в някаква бездна… Самолетът, позивите…

Снаряд изсвири, приближи се, отмина… Жак отвори очи, затвори ги. Бръмчене на човешки гласове… Сянка, покой…

Носилката лежеше под дърветата върху пласт борови игли. Наоколо цареше смътно оживление… Струпани човек до човек, тъй близо един до друг, сякаш са се слели в една сбита маса, пехотинците стояха прави. Пушките и раниците, които се закачваха за клоните, спъваха движенията и те тъпчеха на място; не можеха нито да вървят напред, нито да се обърнат.

— Не се блъскайте!

— Какво чакаме?

— Изпратили са патрули напред.

— Нали трябва да се види дали гората е сигурна!

Офицери и сержанти тичаха назад-напред и безуспешно се мъчеха да съберат хората си.

— Тишина!

— Шести взвод при мен!

— Втори взвод тук!

Срещу носилката войник се бе облегнал на един бор; изведнъж сънят го сграбчи като смърт. Беше млад, бузите му бяха хлътнали, лицето — сивкаво; вдървената му ръка машинално стискаше пушката до хълбока, сякаш стоеше с пушка при нозе.

— Изглежда, че трети батальон е изпратен да пази фланга.

— Оттук, моите момчета, оттук! — викаше един ефрейтор, набит селянин, който влизаше в гората, водейки своето отделение зад себе си като кокошка пиленцата си.

Един лейтенант прекрачи през носилката. Той имаше дръзкия и наплашен вид на командир, когото вече никой не слуша и който е готов на всичко, за да спаси авторитета си.

— Подофицери, накарайте ги да млъкнат! Ще се подчинявате ли, вашата кожа! Първи взвод, строй се!

Начумерени, войниците се опитаха да се размърдат; те всъщност само това и искаха да намерят командирите си, другарите си, да почувствуват отново, че имат началници, че някой се грижи за тях. Някои обаче се смееха, глупаво успокоени, понеже са се приютили под дърветата; като че ли войната бе останала някъде там на откритото, извън гората. От време на време някой войник за свръзка, запотен, задъхан, побеснял, че никога не намира този, когото търси, си пробиваше път с псувни и изчезваше между храстите и войниците, след като изкрещяваше със свиреп вид номера на някой полк или името на някой полковник. Ново изсвирване, по-глухо, по-сухо, се чу над дърветата. Внезапна тишина. Всички свиха рамене и опряха тил о раниците. Този път гранатата експлодира отдясно.

— Седемдесет и пет милиметрово.

— Не, седемдесет и седем милиметрово!

Събрани около носилката, която ги задържаше тук, жандармеристите представляваха неподвижно островче, срещу което се разбиваха човешките вълни.

В края на гората внезапно екна глас:

— Мерник хиляда и осемстотин! Хребета… Черната горичка… Слушай моята команда! Огън!

Гъст залп разтърси въздуха. В гората настъпи мълчание. Изтрещя втори залп. Последваха единични изстрели, които ставаха все по-многобройни. Всички онези, които бяха близо до окрайнината на гората, се обърнаха към ливадата и без да са получили заповед, доволни, че могат да направят нещо, вдигнаха пушки и започнаха да стрелят на посоки през клоните. Младият войник, който преди малко спеше до дървото, сега беше коленичил до долния край на носилката и стреляше непрекъснато и прилежно, подпрял пушката на един чаталест клон. Всеки гърмеж шибаше Жак като камшик, но той вече нямаше сили да отвори очи.

Изведнъж отдясно се чу тропот на галопиращи коне. Група офицери, двама майори и един полковник, навлязоха под дърветата и счупени съчки запращяха под копитата на конете. През трясъка на стрелбата се чу писклив глас:

— Кой даде заповед? Вие сте луди! По какво стрелят? Да не искате да засекат цялата бригада?

— Прекрати огъня! Строй се! — ревяха подофицерите от всички страни.

— Изведнъж шумът стихна. Подчинявайки се на някакъв общ устрем, всички тези струпани хора, които се бяха така размесили, сякаш никога нямаше да могат да излязат от гората, успяха да се освободят и да се обърнат в същата посока. Притискаха се един до друг, сблъскваха се, тласкаха се мълчаливо и скоро, подобно на ято прелетни птици, тръгнаха бавно на юг зад групата офицери. Дрънкането на баките, на канчетата, на тенджерите и глухите стъпки на тежки обуща върху меката, застлана с игли земя изпълниха гората с шума на минаващо стадо. Смолист прах се издигна като червеникав облак между боровете.

— Ами ние, шефе?

Сержантът бе вече взел решение:

— Трябва да вървим след тях.

— С Чупливия ли?

— Ами как иначе!… Хайде след мен, напред!

И без да чака повече, сякаш се спуща в атака, той навлезе в течението, последван веднага от двамата жандармеристи. Другите двама бързо вдигнаха носилката.

— Готов ли си, Маржула? — пошепна Паоли.

Те се опитаха да се влеят в потока, но човешките вълни бяха още тъй плътни, че при всеки опит безжалостно отблъсваха носилката настрани.

— Трябва да почакаме да поотминат малко — посъветва Маржула другаря си.

— Basta! — каза корсиканецът, пущайки изведнъж долния край на носилката. — Трябва да настигна шефа, за да му кажа да почака…

— Хей, Паоли, да не ме изоставиш тук — извика старият жандармерист и на свой ред пусна дръжките на носилката.

Но Паоли вече не го чуваше. Гъвкав като змиорка, той се промъкна в тълпата; синьото му кепе и изгорелият му къс врат бързо изчезнаха.

— Дявол да го вземе! — каза Маржула. Той се наведе над Жак, както когато му даваше да пие. — Ти хубаво искаше да ни наредиш, мръсник с мръсник!

Яростно пламъче блесна в очите му.

Но Жак не го чуваше; той бе загубил съзнание.

Жандармеристът разтвори клоните и се опита да хване някой пехотинец за рамото.

— Помогни ми да нося това.

— Не съм санитар — отвърна войникът, като се изскубна с рязко движение. Жандармеристът спря поглед на един едър рус войник с добродушен израз.

— Помогни малко, драги.

— Имаш много здраве!

— Какво да правя с този хубостник? — пошепна Маржула. Той извади кърпата си и машинално обърса лицето си.

Изведнъж тълпата стана по-малко гъста. Ако Паоли се върне, сигурно биха могли да тръгнат.

— Господин капитан — промълви Маржула.

Офицерът отмина, като водеше коня си за юздата и гледаше напред, без дори да обърне глава… Тези, които се точеха сега, бяха изостаналите. Те бързаха безредно, навели глави, капнали от умора, влачейки краката си, разтревожени, че са най-отзад. Безполезно беше да опитва — никой нямаше да иска да се натовари с тази носилка…

Изведнъж извън гората, откъм ливадата, се чуха гласове, шум на тичащи хора… Маржула се обърна пребледнял. Инстинктивно пръстите му отвориха кобура и хванаха дръжката на револвера. Не! Французи бяха, викаха:

— Оттук, оттук!…

Един ранен изскочи между боровете. Той тичаше като сомнамбул с превързано чело и безкръвно лице. След него десетина пехотинци се втурнаха в гъсталака. Не носеха нито раници, нито оръжие; и те също бяха леко ранени — превързани ръце, превързани китки, колена.

— Ей, приятелю, оттук ли, кажи? Може ли да се измъкнем оттук?… Не са далеч вече, знаеш ли?

— Не са… далеч! — заекна Маржула.

Клоните отново се разтвориха. Показа се военен лекар, който пристъпваше заднишком. Той отваряше път на двама санитари, които, сключили ръце като столче, носеха гологлав пълен човек с мъртвешки цвят на лицето и затворени очи; офицерският мундир беше разкопчан — четири нашивки. Коремът се издуваше под опръсканата с кръв риза.

— Полека… полека…

Лекарят забеляза жандармериста и Жак, който лежеше в краката му. Той живо се обърна.

— Носилка! Какъв е този? Цивилно лице ли? Ранен?

Застанал мирно, Маржула смотолеви:

— Шпионин, господин доктор…

— Шпионин ли? Само това ни липсваше!… Носилката ми трябва за полковия лекар. Хайде, махай го!

Жандармеристът покорно започна да разкопчава ремъците. Жак потръпна, мръдна ръка, отвори очи… Кепе на военен лекар. Антоан?… Правеше свръхчовешки усилия да разбере, да си спомни. Сега ще го освободят, ще му дадат да пие… Но какво правят? Носилката се повдига. Ай!… Не тъй силно! Краката!… Жестока болка — въпреки шините счупените пищялки се забиваха в мускулите, нажежени до бяло остриета го горяха до мозъка на костите… Никой не видя извитите му от болка устни, нито разширените му от ужас очи… Изсипан направо от носилката като от ръчна количка, той се строполи настрани с дрезгав стон. Внезапен студ, който идваше от краката, се изкачи със смъртна бавност до сърцето му…

Жандармеристът не протестира. Той се озърташе уплашено наоколо си. Лекарят разглеждаше картата си, докато санитарите набързо слагаха на носилката ранения офицер със затворените очи, чиято риза беше станала цяла червена.

— Близо са, нали, господин докторе? — пошепна Маржула.

Изведнъж остър провлечен вой раздра въздуха, последван от страшна, съвсем близка експлозия, която разтърси мозъка му. Почти веднага изтрещя залп откъм ливадата.

— Напред! — извика лекарят. — Ще попаднем между два огъня… Свършено е с нас, ако останем тук.

И Маржула като другите се бе прилепил до земята в момента на експлозията. С усилие се изправи на крака. Забеляза носилката, която отнасяха, и изчезващите в гората ранени.

— А сега? Ами аз? Ами Чупливия?… — изрева той със задавен от тревога глас.

Старият подофицер с превързана ръка, който вървеше последен, се обърна, без да спре.

— Ами аз? — повтори Маржула умолително. — Остани!… Какво да правя с тоя хубостник?

Подофицерът с изгоряло от слънце лице — ветеран от колониалните войски — сложи здравата си ръка на устата като фуния и извика:

— Хубава стока е твоят шпионин! Виж му сметката, глупако! И си обирай крушите, ако не искаш да те хванат като плъх!

— Ах, майка му стара! — изскимтя жандармеристът.

Сега той е сам, сам с този полужив труп, обърнат настрана със затворени очи. Наоколо му необикновено, тържествено мълчание… „Близо са… Виж му сметката…“ С изплашени очи той мушка, ръка в кобура, мига с очи. Страхът, че ще го пленят, се бори със страха да убие. Никога не е убивал; дори животно… Ако в този миг раненият бе отворил още веднъж очи, ако Маржула срещнеше погледа на жив човек… Но този мъртвоблед профил, който изглеждаше безжизнен, това слепоочие, обърнато към него, което сякаш само се предлагаше…

Маржула престана да го гледа. Той присви очи, стисна челюсти и протегна ръка. Дулото, опря в нещо. Косата, ухото?… За да си даде кураж, а също и да се оправдае пред себе си, той извика със стиснати зъби:

— Смет!

Викът и гърмежът се сляха.

Сега беше свободен! Жандармеристът се изправи и без да се обърне, скочи в гъсталака. Клоните шибаха лицето му, сухи съчки пращяха под ботушите му. Отстъпващите войници бяха очертали път през храсталака. Другарите бяха наблизо… Спасен е! Той бягаше. Бягаше от опасността, от самотата, от убийството, което извърши… Сдържаше дъха си, за да тича по-бързо; и при всеки скок, за да се освободи от омразата и страха си, повтаряше със стиснати зъби:

— Смет!… Смет!… Смет!…

Осма част
Епилог

I

— Пиере! Не чуваш ли телефона?

Ординарецът при канцеларията, използувайки утринния час, когато лекарите и болните, заети с визитациите, оставяха партерния етаж свободен, се бе навел над оградата на верандата и вдъхваше аромата на жасмините. Той бързо хвърли цигарата си и изтича да вдигне слушалката.

— Ало.

— Ало, тук пощенската станция в Грас. Телеграма за клиниката в Муские.

— Един момент… — отговори ординарецът и дръпна към себе си бележника и молива. — Слушам.

Телефонистката бе започнала вече да диктува:

„Париж… трети май 1918… седем часа и петнадесет минути… доктор Тибо… Клиника за обгазени. Мусие при Грас… Алп Маритим“… Записахте ли?

— Ма-ри-тим — повтори ординарецът.

— Продължавам: „леля дьо Вез… «В» като Владимир, «Е», «3»… Леля дьо Вез почина… Точка… Погребение в приюта «Поан дю-Жур» неделя десет часа… Точка… Целувки. Точка. Подпис Жиз. Точка“. Това е всичко. Повтарям…

Ординарецът излезе от хола и се отправи към стълбището. Точно в този момент един стар санитар с бяла престилка се показа на вратата на стаята за помощния персонал с поднос в ръка.

— Качваш ли се, Людовик? Занеси тази телеграма в номер петдесет и три.

Стая номер петдесет и три беше празна, леглото бе направено, стаята разтребена. Людовик се доближи до отворения прозорец и огледа градината — доктор Тибо не беше там. Неколцина оздравяващи болни със сини пижами и по чехли, с войнишки или офицерски кепета на глава се разхождаха на слънце и разговаряха; други, излегнати на платнени столове под сянката на редица кипариси, четяха вестници.

Санитарят взе подноса, върху който се изстудяваше купичка с настойка от билки, и влезе в петдесет и седми номер. От две седмици насам „номер петдесет и седми“ не ставаше вече. Облегнат на възглавниците, с потънало в пот лице и изопнати черти, небръснат, той си поемаше въздух мъчително и дрезгавото му дишане се чуваше още от коридора. Людовик наля две лъжици лекарство в купата, подхвана болния за тила, за да му помогне да пие, и изпразни плювалника в умивалника; после след няколко ободрителни думи тръгна да търси доктор Тибо. За да се увери, че го няма на етажа, той открехна вратата на номер четиридесет и девет. Излегнат на тръстиков шезлонг, поставил плювалника до себе си, полковникът играеше бридж с трима офицери. Доктор Тибо не беше между тях.

— Трябва да е на инхалация — каза доктор Бардо, когото Людовик срещна долу на стълбите. — Дайте телеграмата, аз отивам там.

Неколцина болни, седнали и покрили с кърпи глави, се бяха навели над инхалаторите. Малкото горещо и тихо помещение бе така изпълнено с миришеща на ментол и евкалипт пара, че едва можеше да се различи нещо.

— Тибо, телеграма.

Антоан подаде изпод кърпите зачервеното си лице, по което се стичаха капчици. Той избърса очите си, взе с учудване телеграмата от ръцете на Бардо и я прочете.

— Нещо сериозно ли?

Антоан поклати отрицателно глава.

— Една стара роднина… починала — изрече той с дълбок, задушен, безизразен глас.

Мушкайки телеграмата в джоба на пижамата си, той отново изчезна под кърпите.

Бардо го тупна по рамото.

— Имам резултата от химическото изследване. Ела при мене, като свършиш.

Доктор Бардо бе от поколението на Антоан. Познаваха се от Париж, от времето, когато и двамата започваха да следват медицина; после Бардо трябваше да прекъсне учението си, за да се лекува две години в планините. Излекуван, но принуден да се пази и страхувайки се от парижките зими, той бе взел дипломата си във факултета в Монпелие и се бе специализирал по белодробни заболявания. Обявяването на войната го бе заварило като директор на един санаториум в Ландите. През 1916 година професор Сегр, чийто ученик беше той, го бе изискал като сътрудник в болницата за обгазени, която се бе заел да създаде в Южна Франция. Двамата заедно бяха организирали клиниката в Муские, където над шестдесет войници и петнадесетина офицери бяха сега на лечение.

Обгазен с иперит в края на ноември 1917 година, по време на една обиколка на фронта в Шамнан, Антоан бе попаднал тук в началото на зимата, след като безуспешно го бяха лекували в разни болници в тила.

В павилиона, отделен за офицери, Антоан беше единственият лекар, засегнат от газ. Общите им спомени от младежките години естествено сближиха двамата лекари, макар че те бяха доста различни по характер. Бардо беше по-скоро съзерцателен по дух, прилежен, не много предприемчив, със слаба воля; но подобно на Антоан и той имаше страст към медицината и взискателна професионална съвест. Те двамата бързо си дадоха сметка, че говорят един и същ език и между тях се създадоха приятелски връзки. Бардо, на когото професор Сегр оставяше цялата работа, не изпитваше голяма симпатия към помощника си доктор Мазе, бивш военен лекар от колониалните войски, назначен в клиниката в Муские след няколко тежки рани. Затова му бе особено приятно да поверява хрумванията и колебанията си на Антоан, да се съветва с него, да го държи в течение на изследванията си в областта на тази зараждаща се терапевтика, в която имаше още толкова тъмни неща. Разбира се, не можеше и дума да става Антоан да подпомогне Бардо в работата му — той бе сериозно засегнат, загрижен бе твърде много за себе си, положението му често се влошаваше и сложното лечение, което му се налагаше да провежда, му отнемаше прекалено много време. Но това не му пречеше да се интересува постоянно за състоянието на другите болни. Щом някое временно подобрение му възвърнеше малко силите и освободеше ума му от постоянния тормоз, той се явяваше на консултациите на Бардо, участвуваше в опитите му и дори присъствуваше понякога на съвещанията, които Бардо и Мазе правеха в кабинета на професор Сегр. Благодарение на това болничната атмосфера, в която той все пак не водеше изключително живот на болен, а от време на време се чувствуваше и като лекар, му бе по-малко мъчителна. Там той не беше напълно откъснат от това, което от петнадесет години, както в мирно, така и във военно време, бе за него винаги единственият смисъл на съществуването му.

 

 

Щом свърши инхалацията, Антоан завърза едно шалче около врата си, за да се запази от рязката промяна на температурата, и отиде да потърси доктора, който всяка сутрин прекарваше половин час в пристройката, за да контролира лично упражненията по дихателна гимнастика, предписана на някои обгазени.

Изправен сред болните си, Бардо дирижираше тази задъхана и хриплива какофония, съсредоточен и усмихнат. Той надминаваше с половин глава дори най-високите. Преждевременна плешивост бе оголила челото му и го правеше да изглежда още по-висок. Обемът на тялото бе съответен на височината — този бивш гръдоболен беше станал гигант. Погледнато откъм гърба, тялото му от раменете до ханшовете представляваше под опънатата престилка почти квадратна повърхност с внушителни размери.

— Доволен съм — рече той, като поведе веднага Антоан към малката стая, която служеше за съблекалня и където можеха да поговорят сами. — Страхувах се, че… Обаче албуминовата реакция е отрицателна. Това е добър знак.

Той измъкна от маншета си един лист. Антоан го взе и го прегледа набързо.

— Ще ти го върна довечера, след като го препиша.

Още от самото начало на отравянето той водеше в специален бележник твърде пълен клинически дневник за собствения си случай.

— Ти оставаш много дълго на инхалация — смъмри го Бардо. — Това не те ли уморява?

— Не, не — отговори Антоан. — Аз държа много на тези инхалации. — Не му стигаше дъх, но гласът му, макар и слаб, беше ясен. — Когато се събудя сутрин, секрециите, които покриват глътката, са толкова гъсти, че афонията е пълна. Но нали виждаш, тя намалява значително, щом ларинксът се изчисти от парата.

Бардо обаче настояваше на своето:

— Слушай какво ти казвам, не злоупотребявай с това. Колкото и да е неприятна афонията, тя все пак е по-малкото зло. С продължителните инхалации рискуваш да спреш прекалено рязко кашлицата. — Провлеченото му произношение издаваше южняшкия му произход; то подчертаваше още повече израза на кротост и сериозност, които се излъчваха от погледа му.

Бардо беше седнал и бе накарал и Антоан да седне. Стараеше се да създаде на болните впечатлението, че не бърза, че има много време да ги изслуша и че нищо не го интересува повече от техните оплаквания.

— Съветвам те да почнеш отново да вземаш тези дни някой от тези сиропи за отделяне на храчки — каза той, след като бе разпитал Антоан как е прекарал нощта и предишния ден. Терпин или дрозера, каквото предпочиташ. И то в настойка от пореч… Да, да, бабешко лекарство… Едно обилно изпотяване, преди да заспиш — при условие, че няма да се простудиш, — нищо по-добро от това! — Начинът, по който той натъртваше върху дифтонгите, и напевното разтягане на някои гласни — „сиропи“, „обилно“ — напомняха провличането на лък върху басовите струни на виолончело.

Той обичаше да дава много препоръки. Вярваше религиозно в ефикасността на предписаните от него лечения и никоя несполука не го обезсърчаваше. Най-голямо удоволствие му доставяше да убеждава болните си и особено Антоан, чието превъзходство той чувствуваше, но което не събуждаше в него дребнава завист.

— И после — продължи той, без да сваля очи от пациента си, — ако искаш да намалиш носните секреции, защо не се подложиш за няколко дни на сулфоарсениково лечение?… Нали така? — добави той, като се обърна към доктор Мазе, който тъкмо влизаше.

Мазе не отговори. Той бе отворил един шкаф в дъното на съблекалнята и си слагаше бяла престилка, след като бе свалил зеленикавокафявата платнена куртка, съвсем протъркана и избеляла от пране, но окичена с ордени. Мирис на пот се разнесе из стаята.

— Ако афонията се увеличи, бихме могли винаги да прибегнем отново към стрихнин — продължи Бардо. — Тази зима имах добри резултати с Шапюи.

Мазе се обърна и рече подигравателно:

— Щом това е най-насърчителният пример…

Мазе имаше четвъртита глава, ниско чело, прорязано от дълъг, дълбок белег, и много гъсти посивели коси, късо остригани и гладко причесани. Бялото на очите му лесно се изпълваше с кръв. Черните мустаци рязко се открояваха върху обгорялото му лице на стар колониален офицер.

Антоан погледна Бардо с въпросителен вид.

— Случаят на Тибо за щастие съвсем не е като случая на Шапюи — подхвърли бързешком Бардо. Той беше недоволен и не успяваше да го прикрие. — Горкият Шапюи не върви добре — обясни той, обръщайки се към Антоан. — Зле прекара нощта. Два пъти идваха да ме будят. Интоксикацията на сърцето напредва бързо — пълна екстрасистолична аритмия… Тази сутрин чакам да дойде шефът, за да го заведа при Шапюи.

Закопчавайки престилката си, Мазе се приближи. Те поговориха малко за кардиоваскуларните смущения при обгазените с иперит.

— Те се проявяват различно, според възрастта на болния — твърдеше Бардо.

Шапюи, артилерийски полковник, подложен на лекуване от осем месеца, бе минал петдесетте.

— И според техните минали заболявания — добави Антоан.

Шапюи бе негов съсед по стая. Антоан го бе прислушвал няколко пъти и предполагаше, че преди да бъде засегнат от газ, полковникът трябва да е страдал от скрито стесняване на митралната клапа. Нещо, което нито Сегр, нито Бардо, нито Мазе като че ли не подозираха, и той без малко не им го каза. Напоследък повече, отколкото в миналото, изпитваше злорадство и гордост да хване някого в грешка и да му го каже — дори когато му е приятел. Така той се реваншираше за непълноценността, на която го осъждаше болестта. Но за да говори, трябваше да направи усилие, затова се отказа от намерението си.

— Надзърнахте ли във вестниците? — запита Мазе.

Антоан поклати отрицателно глава.

— Изглежда, че наистина са спрели атаката на швабите във Фландрия — заяви Бардо.

— Да, така изглежда — рече Мазе. — Ипр се държи здраво. Англичаните съобщават официално, че фронтът на Изер е удържал.

— Трябва да им е струвало доста скъпо — забеляза Антоан.

Мазе повдигна рамо, което можеше да означава: „Много скъпо дори“ или: „Какво значение има!“. Той се върна при шкафа, порови в джобовете на куртката си и пак отиде при Антоан.

— Точно така. Вижте швейцарския вестник, който ми даде Гоаран. Ще видите, че според комюникетата на централните сили само през април англичаните били загубили повече от двеста хиляди души на фронта на Изер!

— Ако тези цифри бяха известни на общественото мнение в съюзническите страни… — започна Бардо.

Антоан поклати глава и Мазе се разсмя подигравателно и шумно. Той беше вече до вратата и подхвърли през рамо:

— Никое точно сведение никога не достига до общественото мнение. Това е то войната.

Той винаги имаше вид на човек, който счита другите за глупци.

— Знаеш ли за какво мислех тази сутрин — поде Бардо, когато Мазе излезе. — Днес никое правителство вече не изразява настроенията в собствената си страна. Нито у едните, нито у другите някой действително може да знае какво мислят народите — гласът на управляващите заглушава гласа на управляваните… Погледни Франция! Вярваш ли, че на двадесет френски бойци има поне един, който толкова да държи на Елзас и Лотарингия, че да е съгласен да продължи войната още един месец, за да станат наши?

— Няма да намериш и един на петдесет.

— И въпреки това целият свят е убеден, че Клемансо и Поанкаре действително изразяват френското обществено мнение… Войната създаде такава атмосфера на официални лъжи, каквато не е съществувала никога! Навсякъде! Питам се дали народите някога ще могат отново да кажат истинската си дума и дали европейската преса ще може някога да си възвърне…

Влизането на професора го прекъсна.

Сегр отговори по военному на поздрава на двамата лекари. Стисна ръката на Бардо, но не се ръкува с Антоан. Извитата му остра брада, гърбавият му нос, златните очила, дребният ръст и редкият бял кичур коса го правеха да прилича на карикатурите на господин Тиер. Той бе извънредно грижливо облечен и винаги гладко избръснат. Говореше кратко и учтивостта му държеше на разстояние всички, дори сътрудниците му. Живееше усамотен в кабинета си, където бе наредил да му носят и обеда, и вечерята. Работеше много. Използувайки клиничните наблюдения на Бардо и Мазе, той по цели дни пишеше статии върху лекуването на обгазените и ги изпращаше в разни медицински списания. В допир с болните влизаше рядко — само при приемането и в случай на внезапно влошаване на заболяването.

— Да се качим горе.

 

 

Антоан ги гледаше, докато излизаха. „Славен човек е този Бардо — помисли си той. — Имам късмет, че ме лекува той…“

Антоан имаше навик в този час да се връща в стаята си, да изпълни лекарските предписания и да си почива до обед. Често се чувствуваше така уморен от сутрешните манипулации, че задрямваше в креслото; едва когато удареше гонгът за обед, той се сепваше и се събуждаше.

Той последва двамата лекари на известно разстояние. „И все пак — каза си Антоан внезапно, — ако ми е писано да умра тук, приятелството на Бардо няма много-много да ме ползва.“

Той вървеше бавно, за да не се задъхва. Когато не беше предпазлив, изкачването на двата етажа му причиняваше бодежи в гръдния кош, не много болезнени, но му минаваха едва след няколко часа.

Жозеф пак беше забравил да спусне щорите. Около етажерката, където бяха наредени лекарствата, хвърчаха мухи. Тупалката висеше на един пирон, но Антоан бе твърде уморен, за да ги гони. Без дори да хвърли поглед към прекрасната гледка, която се откриваше от прозореца, той пусна щорите, седна на креслото и затвори за миг очи. После измъкна от джоба си телеграмата и машинално я прочете отново.

Горката старица, и на нея й беше дошло времето… Какво друго можеше да направи, освен да си отиде? Макар че всъщност тя не беше толкова стара… „На шестдесет и нещо, нали разбираш, Антоан, не искам да бъда никому в тежест“ — повтаряше тя, клатейки глава, когато си беше втълпила в ума да отиде да свърши дните си в „Дома на щастливата старост“. Това бе станало наскоро след смъртта на господин Тибо. През декември 1913 или през януари 1914 може би? Май, осемнадесета година, повече от четири години оттогава! Дали е достигнала седемдесет години?… Той виждаше жълтото челце между сивите къдрици, осветено от лампата на тавана, ръчичките от слонова кост, които, трепереха върху покривката, малките очи на изплашена лама… Тя се страхуваше от всичко: шумоленето на някоя мишка в шкафа или далечният грохот на гръмотевицата я плашеше толкова, колкото и открит в Марсилия случай на чума или сеизмични трусове, отбелязани в Сицилия. Затръшването на някоя врата или малко по-рязко издрънкване на звънеца я караха да подскача. „Боже господи!“ — пошепваше тя и скръстваше тревожно малките си ръце под късата пелерина от черна коприна, която тя наричаше „наметка“. А нейният смях… защото тя се смееше често и винаги за дребни неща, със смеха на момиченце — звънлив и чистосърдечен смях… Трябва да е била очарователна на млади години. Човек лесно може да си я представи как играе на серсо в двора на някой пансион — с черна кадифена панделка на врата, с навити плитки под мрежата за коса… Каква ли е била младостта й? Тя не говореше никога за това. А и никой не й задаваше въпроси. Изобщо знаеше ли някой името й? Никой на света не се обръщаше към нея на име. Не се обръщаха към нея дори и с фамилното й име. Наричаха я във връзка с положението, което заемаше, „госпожицата“, както се казва „портиерката“ или „асансьора“… Двадесет години наред тя бе живяла в религиозен страх от тираничния господин Тибо. Въздържана, тиха, неуморима, двадесет години наред тя бе стожерът на семейството, без никой да помисли да й благодари за нейната точност, за вниманието, с което ги обкръжаваше. Цялото й безлично съществуване, предаността, самоотречението, всеотдайността, скромността, дискретната й и сдържана нежност не бяха възнаградени.

„На Жиз сигурно й е много мъчно“ — каза си Антоан.

Не беше много сигурен в това, но искаше да се убеди, че е така, защото му се струваше, че скръбта на Жиз отчасти щеше да поправи една дългогодишна несправедливост.

„Ще трябва да й пиша“ — помисли той с досада. Още след мобилизацията той бе намалил кореспонденцията си до строго необходимия брой писма; а откакто беше болен, почти напълно се бе отказал от писане — от време на време драснеше по някоя картичка на Жиз, на Филип, на Щудлер, на Жуслен.

„По-добре да изпратя дълга съболезнователна телеграма — реши той. — Това ще ми даде няколко дни отсрочка за писмото… Защо ли ми съобщава часа на погребението? Да не би да мисли, че ще отида до Париж!…“

Той не бе стъпвал в Париж от началото на войната. Какво би могъл да прави там? Тези, които би му доставило удоволствие да види, бяха мобилизирани също като него. Какъв смисъл имаше да се върне в къщи, в празния апартамент, в запустелите лаборатории? Когато му дойдеше ред за отпуска, той винаги отстъпваше правото си на други. На фронта поне беше подчинен на някакъв деен, редовен живот и това му помагаше да не мисли. Един-единствен път — в края на зимата, когато беше в Абевил, преди офанзивата на Сома — се бе съгласил да вземе отпуска и бе отишъл да се уедини в Диеп. Но два дни след пристигането си бе взел влака обратно и се бе върнал в частта си; много му тежеше бездействието в този град, брулен денонощно от влажния вятър, който миришеше на море и бе пълен с ранени английски войници… От мобилизацията досега не бе видял нито Жиз, нито Филип, нито Жени, нито никого. Дори не се бе съгласил Жиз да дойде да го види в Сен-Дизие, когато оздравяваше след първото си раняване. Нежните и кратки писма, които се разменяха през два-три месеца, му бяха достатъчни, за да запази минимален допир със света в тила и с миналото.

Чрез писма бе научил за бременността на Жени, чрез писма бе получил окончателно потвърждение за смъртта на Жак. През зимата на 1915 година Жени, с която той бе разменил вече много писма, и то доста интимни, му бе писала, че желае да отиде в Женева. Споменаваше две причини за това пътуване: първо, искаше да роди сама, далеч от близките си, и, второ — да се възползува от престоя си в Швейцария, за да направи издирвания за смъртта на Жак, смърт, която дотогава бе останала забулена в тайна. В революционните среди, с които Жени беше във връзка, се бе пръснал слух, че Жак е изчезнал през първите дни на август по време на „опасна мисия“. Тогава на Антоан му хрумна да свърже Жени с Рюмел. Дипломатът беше мобилизиран в Париж и беше на поста си в Ке д’Орсе. Без много труд той бе успял да достави на младата жена необходимото разрешение да отпътува. В Женева Жени бе намерила Ванхееде, който я бе подпомогнал в издирванията й, придружил я бе до Базел и я бе представил на Платнер. От книжаря тя бе получила най-после точни подробности за последните дни на Жак, за редактирането на възванието, за срещата със самолета на Менестрел и за отлитането към елзаския фронт сутринта на десети август. Платнер не знаеше нищо повече, но Антоан, осведомен от Жени, насочи Рюмел по тези следи. И по този начин, след много напразни проверки по списъците на пленниците из германските лагери, Рюмел бе успял най-после да открие в архивите на министерството на войната в Париж един доклад, изпратен точно на десети август от щаба на една пехотна дивизия. В него се съобщаваше за оттеглянето на войските от Елзас и се споменаваше за някакъв самолет, който паднал в пламъци във френските линии. Овъглените човешки останки не позволили да се установи самоличността на лицата, но според скелета на апарата било възможно да се твърди, че се касае за невъоръжен самолет, изработен в Швейцария. В доклада се казваше също, че между обгорелите пакети хартия успели да дешифрират късове от един крайно антимилитаристичен позив. Нямаше никакво съмнение: човешките останки са били труповете на Жак и на неговия пилот… Глупав край! Антоан никога не бе могъл да се примири с тази безсмислена смърт. И днес още, след четири години, като се сетеше, изпитваше повече раздразнение, отколкото скръб.

Той стана, откачи тупалката и яростно изби десетина мухи. Поиска да изгони останалите с кърпа, но пристъп на кашлица го прикова на място, прегънат на две, впил ръце в облегалото на креслото. Когато най-после можа да се изправи, той навлажни с терпентин една марля и я подържа малко на гърдите си. След това, облекчен за момент, отиде да вземе две възглавници от леглото и се върна да седне, като държеше гърдите си изправени, за да не пречи на кръвообращението. Започна предпазливо дихателните си упражнения, като щипеше с палеца и показалеца ларинкса си и се мъчеше да издава все по-дълги и ясни звуци.

— А… Е… И… О… Ю…

Погледът му блуждаеше из стаята. Тя беше малка и отвратително банална. Тази сутрин морският вятър размърдваше щорите и отражения играеха върху голите стени, боядисани с блажна розовокеремидена боя чак до цветната фриза с шоколаден цвят, която минаваше вълнообразно под корниза. Над огледалото на тоалетната масичка беше закачена снимка на шест американски гърли с моряшки яки, вероятно изрязани от някое илюстровано списание: виждаха се шест вдигнати крака с балетно извити стъпала. Това беше последната останка от артистичната украса, с която предшественикът на Антоан бе разхубавил номер петдесет и три, преди да умре, украса, която Антоан бе успял да изхвърли с изключение на тези шест бесни гърли, поставени твърде високо, за да може да ги достигне, без да направи неблагоразумно усилие. Той все се канеше да извърши тази последна екзекуция с помощта на Жозеф, прислужника на етажа, но Жозеф беше дребничък, а стълбата стоеше винаги на партерния етаж и Антоан се бе отказал да мисли за това. Върху тясната чамова маса, на която тържествено се мъдреше порцеланов плювалник и където между шишенцата и кутиите с лекарства бяха натрупани стари вестници, списания, картички от фронта, грамофонни плочи, той едва намираше място да отвори всяка вечер бележника си, за да запише медицинските наблюдения, направени през деня. Други шишета с лекарства изпълваха стъклената поличка над умивалника. Между масата и шкафа от небоядисано дърво, където той държеше бельото и вещите си, бе изправен празният му офицерски сандък, на който още се четеше издрасканият надпис: „Доктор Тибо — лекар на втори батальон“. Той служеше за поставка на разваления грамофон. Скоро щяха да станат пет месеца, откакто Антоан, затворен в тази боядисана в розово килия; бе следил колебанията на болестта си, дебнейки напразно някои по-ясни симптоми за оздравяване. Почти пет месеца… Той бе страдал, бе броил минутите, бе ял, пил, кашлял, започвал бе книги, които никога не бе свършвал, бе мечтал за миналото, за бъдещето, приемал бе посещения, бе се шегувал и спорил до задъхване за войната и мира… Омръзнало му бе това легло, това кресло, този умивалник, свидетели на часове на треска, на задушаване, на безсъници.

За щастие позволено му беше доста често да слиза долу и да излиза навън. Тогава той се приютяваше с книга в ръка — не че четеше, но книгата му помагаше отчасти да остане сам — в алеята на кипарисите или под маслиновите дървета, а понякога дори в дъното на зеленчуковата градина, близо до долапа, с който вадеха вода, чието шуртене създаваше впечатление на свежест. Когато му се струваше, че може да стои прав известно време, той отиваше в лабораторията при Бардо и Мазе. Там Антоан веднага чувствуваше, че се намира в собствената си среда. Бардо му даваше една престилка, за да може да участвува в работата му. Отиваше си пребит от умора; но това бяха най-приятните му дни.

Ако можеше един ден да извлече полза от тази наложена му почивка, от тези седмици и месеци, които губеше, докато чакаше да се възстанови здравето му! На няколко пъти бе опитвал да започне сам някаква работа. Но винаги последвалото влошаване на състоянието му го принуждаваше да прекъсне усилията си, преди те да дадат някакъв резултат. Постоянно му се натрапваше една мисъл: да обобщи в дълго проучване наблюденията, които бе натрупал преди войната върху дихателните смущения у децата във връзка с умственото им развитие и способността им към съсредоточаване. Разполагаше с богата документация, така че можеше да извлече от нея една малка книга или поне обширна статия за някое списание. Бързаше да се заеме с тази работа, за да бъде пръв, тъй като темата, както се казва, „се носеше във въздуха“ и Антоан рискуваше да бъде изпреварен от някой друг специалист по детски болести. Но дори здравето да му позволяваше подобно усилие, той не би могъл да се залови за работа, защото папките с анкетните листове бяха в Париж и нямаше никаква възможност да ги получи. Секретарят му, младият Манюел Роа, бе изчезнал заедно с целия си взвод в една атака при Арас още през втория месец на войната; Жуслен беше от две години пленник в един лагер в Силезия, а Халифа, ранен при Вердюн през 1916 година — излекуван, но останал с повреден слух, — се беше специализирал като рентгенолог и напоследък бе придаден към санитарната служба на армията в Близкия Изток.

Първият удар на гонга, който съобщаваше на болните да се приготвят за обед, го накара да стане. Той запали лампата над умивалника, за да прегледа гърлото си. Преди да почне да се храни, обикновено предварително си капваше по няколко капки, за да намали трудността при гълтането; някои дни то ставаше така мъчително, че трябваше да прибегне към Бардо и неговия електрически каутеризатор.

Докато чакаше втория удар на гонга, той избута креслото си до прозореца и повдигна щорите. Пред него на тераси се простираше обширен обработен склон, който завършваше със скалист гребен; вдясно вълнообразната линия на хълмовете, които се издигаха един зад друг, потънали в слънчев прах, достигаше до тъмносиния хоризонт на морето. Под него беше градината, от която се носеха аромати на цветя и гласове. Той се наведе за миг, за да погледа обичайната разходка на болните по голямата алея, закътана от редицата кипариси. Познаваше всички: Гоаран и неговият приятел Воазене — двамата бяха единствените болни, чиито гласни струни бяха незасегнати и които бъбреха от сутрин до вечер; Дарос, вечно с книга под мишница, Екман, когото наричаха Кенгуруто; полковник Ремон, който всяка сутрин, застанал сред група млади офицери, коментираше комюникето пред разтворената карта. Достатъчно бе само да ги види как се вълнуват и жестикулират, за да си представи какво говорят. От тази гледка той се уморяваше така, както и когато беше между тях.

Гонгът прозвуча отново и цялата градина се оживи като разтревожен мравуняк.

Антоан се изправи и въздъхна.

„Не знам нищо по-малко привлекателно от този злокобен звук на гонг — помисли си той. — Защо да не сложат камбанка като навсякъде?“

Не беше никак гладен. Просто нямаше воля да слезе още веднъж по стълбите на двата етажа, да почувствува пак миризмата на готвено, да понася шумното сервиране, това смесване с тълпата на вечния офицерски стол, нямаше воля да слуша с приятна усмивка ежедневните словоизлияния върху намеренията на Германия, пресмятанията колко още ще трае войната, обяснението на недомлъвките във военните комюникета; и всичко това, подсолено с превърналите се вече в обред закачки, със спомени от фронта, с неприлични историйки — и още по-лошо дори, — с наивни обяснения за външния вид на някои лигавици или за изобилното храчене през нощта…

Сменяйки горнището на пижамата със стара бяла платнена куртка с три нашивки, той измъкна от джоба си телеграмата на Жиз и изведнъж остана неподвижен.

„А какво ще стане, ако отида?“

Не можа да не се усмихне. Знаеше, че няма да го направи и поради тази вътрешна убеденост той даде за миг на въображението си пълна свобода да си играе с този фантастичен проект. Сам по себе си планът не беше неосъществим. Ако вземеше предпазни мерки — да не прекъсва лекуването си и да вземе със себе си инхалатор и целия запас от лекарства, — Антоан не би се изложил на никакъв риск да влоши състоянието си. „Погребение неделя десет часа“… Достатъчно би било да вземе утре, събота, следобедния бърз влак, за да бъде в Париж в неделя сутрин… Сегр сигурно нямаше да му откаже отпуска — нали даде отпуска на Дос въпреки състоянието му… Тази възможност го изкушаваше в известно отношение… Започна да му се струва дори съблазнителна със своята неочакваност…

Изведнъж се видя — както някога преди войната, по времето, когато животът му бе лек и той бе здрав — седнал сам, мълчалив пред добре поднесения обед във вагон-ресторанта…

В Париж би могъл да се посъветва върху болестта си и със стария си учител Филип… И главно можеше да намери папките с анкетните листове, да донесе пълен куфар с бележки и книги; щеше да има какво да работи и най-после щеше да използува за нещо този безкраен период на оздравяване…

Париж! Да се измъкне за три-четири дни! Три-четири дни далеч от офицерския стол!

Защо не в края на краищата?

II

В тишината се чу щракане и калугерката-вратарка открехна малкото прозорче. Антоан зърна ръкав от син плат и една ръка с изсъхнала като пергамент кожа, на която блестеше златна халка.

— Направо — пошепна невидимата уста. — През коридора, в двора.

От вестибюла се минаваше в пуст коридор, настлан с лъскави плочки, който водеше в безмълвните глъбини на приюта. Вляво, събрани като за жива картина, две стари жени, клекнали на първите стъпала на стълбището, загърнали рамене в черни плетени шалове, бъбреха със снишен глас, наведени.

Дворът, три четвърти от който беше огрян от слънцето, изглеждаше съвършено пуст. В дъното имаше параклис. Едното крило на вратата бе отворено, изрязвайки тъмен правоъгълник във фасадата. Отвътре се носеха звуци на хармониум. Службата бе започнала. Антоан се приближи. Втренчвайки поглед в мрака на параклиса, той забеляза малките пламъчета по свещниците. Покритият с плочки под беше по-нисък от равнището на двора; трябваше да слезе две стъпала. Антоан се промъкна между служителите от погребалното бюро, които запречваха входа. Малката църквица беше пълна с хора. Беше хладно като в гробница. Опирайки се с ръка на каменния съд за светена вода, Антоан с усилие се надигна на пръсти. Ковчегът, полупокрит с черно платно, бе поставен пред престола и в четирите му ъгъла гореше, по една свещ. Пред скромния ковчег стоеше със скръстени ръце едно джудже с очила и бели коси, а до него бе коленичила милосърдна сестра, чийто син воал скриваше лицето й. Тя обърна глава и Антоан разпозна профила на Жиз. „Без роднини, без приятели… Никой освен този глупак Шал… — помисли си той. — Добре направих, че дойдох… Жени я няма… Нито госпожа дьо Фонтанен, нито Даниел. Ще кажа на Жиз да не им съобщава, че съм в Париж; тогава няма да бъде нужно да ходя в Мезон-Лафит.“

Той разгледа още веднъж присъствуващите, за да се увери, че няма познато лице по няколкото редици, пейки, където се бяха струпали стари жени с шалове, и няколко калугерки с широки колосани забрадки.

„Сигурно няма да издържа прав до края. Освен това вътре е почти студено…“

Той тъкмо се готвеше да излезе, когато пейките започнаха да скърцат — присъствуващите ставаха, за да коленичат. Свещеникът, който служеше, се обърна с вдигнати ръце към богомолците. Антоан позна високата фигура и плешивото чело на абат Векар.

Той се изкачи по стъпалата и се озова на двора. Съгледа една пейка на слънце и седна на нея. Чувствуваше болка между плешките. Обаче дългото пътуване с влака не го бе уморило много. Бе успял дори да се излегне за известно време през нощта. Но пътят от гарата до Поан-дю-Жур с едно старо такси по неравните павета на кейовете го бе съсипал.

„Детски ковчег — помисли си той. — Колко е малка!“ И сега я виждаше как ситни из апартамента на улица Дьо л’Юниверсите или пък в стаята й, кацнала с гръб към светлината на ръба на стола пред инкрустираното си бюро — нейния „семеен мебел“, както казваше тя, единствения спомен, който бе донесла със себе си, когато бе дошла да поеме домакинството в дома на господин Тибо. Там тя заключваше парите за месеца в едно чекмедже „със секрет“; там пазеше всичките си реликви, там събираше ценностите си. Там нареждаше лекарството за кашлица и фактурите, хартията си за писма и кутийката с ванилия, малки моливчета, хвърлени от господин Тибо, проспекти и кухненски рецепти, конци, игли и копчета; отрова за мишки, лейкопласт, торбички с перуника и арника, всичките стари ключове от къщата, молитвениците си, снимките, краставичния си крем, който омекотяваше кожата на ръцете и чиято блудкава миризма, смесена с дъха на ванилия и на перуника, се разнасяше чак до вестибюла, щом отвореше бюрото си.

Дълги години, когато Антоан и Жак бяха деца, това бюро ги привличаше като магическо съкровище. По-късно Жак и Жиз го бяха кръстили „селската бакалница“, защото беше като онези малки селски магазинчета, където човек може да намери всичко.

Шум от стъпки го накара да вдигне глава. Облечените в черно хора бяха отворили и другото крило на вратата и слагаха венци по земята. Антоан стана.

Службата свършваше. Две калугерки с престилки от грубо платно минаха с наведени очи, теглейки голям кош с колела, пълен със зеленчук, и побързаха да изчезнат в една от постройките, които ограждаха двора. Завесите на прозорците на първия етаж се повдигнаха и немощни старици по камизоли застанаха зад стъклата. Здравите пансионери започнаха да излизат от черквата и — куцук-куцук — се наредиха от двете страни на портала. Хармониумът беше замлъкнал. Един сребърен кръст и един стихар изплуваха от сянката. Ковчегът се появи, носен от двама души. Момченца от хора вървяха след него, след тях идваше един стар свещеник и най-накрая абат Векар.

На свой ред Жиз се изкачи по стъпалата и излезе на светлината. Господин Шал беше зад нея. Носачите се бяха спрели, за да могат служителите от погребалното бюро да поставят отново венците върху ковчега. Очите на Жиз бяха пълни със сълзи и обърнати към мъртвата. На съсредоточеното й лице Антоан забеляза израз на зрелост, която го изненада. Когато мислеше за нея, винаги виждаше пред себе си петнадесетгодишното момиченце.

„Не ме е видяла… Тя дори и не подозира, че съм тук — каза си той, чувствувайки малко стеснение, че може да я разглежда спокойно, без тя да го вижда. Забравил беше, че тенът на лицето й е доста тъмен. — Белият ръб на воала прави кожата й да изглежда по-тъмна…“

Господин Шал, с черни ръкавици, държеше в ръка шапка със старинна форма; протягаше врат и въртеше ту надясно, ту наляво малката си птича глава. Внезапно той забеляза Антоан и веднага сложи ръка върху устата си, сякаш за да задуши внезапен вик. Жиз обърна очи и също спря поглед върху него. Тя го изгледа за миг, сякаш не бе го познала изведнъж; после изтича при него и се разрида. Той я държеше несръчно в прегръдките си. Видя, че носачите тръгват отново и нежно я отдръпна настрани.

— Ела до мен — прошепна тя. — Не ме оставяй.

Тя тръгна към ковчега и той я последва. Господин Шал с изплашено лице ги гледаше как се приближават.

— А, вие ли сте? — пошепна той като насън, когато Антоан му протегна ръка.

— Далеч ли са гробищата? — запита Антоан.

— Нашата гробница е в Льовалоа… Има коли — отговори тя тихо.

Шествието бавно премина през двора.

Една погребална кола с два коня чакаше на улицата. Хора от квартала и хлапаци се бяха наредили по тротоара. Във високата стара кола имаше триместно купе, което приличаше на кош върху гърба на слон. До него се стигаше по няколко стъпала. Трите места бяха запазени за Жиз, за господин Шал и за церемониалмайстора; но той, отстъпвайки тази привилегия на Антоан, се изкачи на капрата и седна до коларя с двурога шапка. Колата се раздвижи и тръгна ходом, като се клатушкаше по паважа на предградието. Двамата свещеници ги следваха в траурно ландо.

За да се изкачи в купето, Антоан трябваше да направи голямо усилие, което раздразни бронхите му. Едва седнал, той се разтърси от пристъп на упорита кашлица и трябваше да остане известно време с наведена глава, притиснал с кърпа устата си.

Жиз беше седнала между двамата мъже. Тя почака да премине кашлицата и после докосна ръката на Антоан.

— Много е мило от твоя страна, че дойде. Толкова малко очаквах това!…

— А човек трябва всичко да очаква в днешни времена — въздъхна дълбокомислено господин Шал. Той се бе навел, за да види как Антоан кашля, и продължаваше да го разглежда над очилата си. — Извинявайте. Преди малко едва ви познах. Просто смайващо, нали, госпожица Жиз? — добави той, поклащайки глава.

Антоан не можа да си наложи да не изпита едно неприятно чувство. Но все пак отвърна любезно:

— О, да… Доста съм отслабнал… Иперит…

Жиз се обърна, изплашена внезапно от този глух глас. В първия миг, когато го видя на двора, тя бе поразена от вида му, но почти не го бе разгледала. Нищо чудно впрочем, че и се струваше изменен след петгодишно отсъствие, и при това в униформа. Мина й през ума, че е може би по-сериозно засегнат, отколкото тя е мислила. Той не й бе писал никакви подробности за болестта си. Тя знаеше само, че се лекува в Южна Франция и че е „на път да оздравее“, както съобщаваше Антоан в писмата си…

— Иперит? — повтори господин Шал със самодоволния вид на познавач. — Точно така. Газ от Ипр, нарича се също „горчица“… Откритие на модерната наука… — Той продължаваше да разглежда Антоан с любопитство. — И този газ, значи, ви е поизтънил… Но ви е дал и орден за храброст. И то с две палми, доколкото ми е известно… Славно нещо!

Жиз хвърли поглед към мундира на Антоан. В писмата си той не бе споменал нито дума за тези ордени.

— А твоите лекари? — осмели се да попита тя. — Какво казват те? Имат ли намерение да те държат още дълго в клиниката?

— Подобрението върви бавно — призна Антоан и се усмихна принудено.

Поиска да добави нещо, но вдъхна дълбоко и замълча; конете тръгнаха в тръс и от друсането дъхът му секна.

— Ние продаваме всичко необходимо, и маски също, разбира се, в нашето бюро за изобретения — изрече на един дъх господин Шал, като се захили приветливо.

Жиз поиска да каже нещо любезно:

— Върви ли търговията, господин Шал? Доволен ли сте?

— Върви ами, върви… Като всичко в днешно време, госпожице Жиз! Трябва да се нагажда човек. Мобилизираха ми всичките изобретатели, разбирате ли, а на фронта, дявол да го вземе, те не вършат нищо полезно… От време на време на някой от тях му хрумва някоя идея. Например нашата „Съюзническа игра на гъска“, с парчета и фигурки, която току-що пуснахме… портативна… С винетки, взети от войната — от Марна, Епарж, Дуомон… Много я ценят в окопите… Трябва да се приспособяваме, госпожице Жиз…

„Ти във всеки случай никак не си се променил…“ — помисли си Антоан.

За да отиде от Поан-дю-Жур в Льовалоа, погребалната кола мина по външните булеварди. Неделният ден обещаваше да бъде ясен и хубав. Слънцето грееше вече топло. Войниците скитаха по укрепленията. Около Порт Дофин парижанки в светли рокли отиваха към Булонската гора, водейки деца, кучета; покрай тротоарите бяха спрели зарзаватчийски колички, пълни с цветя. Както някога.

— От какво… се помина… госпожицата? — запита Антоан с прекъсван от друсането глас.

Жиз отзивчиво се обърна към него:

— От какво ли? Горката леля… Тя беше разсипана, както се казва. Стомах, бъбреци, сърце. От седмици насам не смилаше нищо. Последната нощ сърцето й внезапно отказа да работи. — Тя помълча няколко секунди. — Не можеш да си представиш колко се бе изменила по характер, откакто постъпи в приюта… Интересуваше се само за себе си… За режима си, за благосъстоянието си, за спестяванията си… Тиранизираше прислужниците, калугерките… О, да! Оплакваше се от всичко. Вярваше, че я преследват. Стигна дотам дори да обвини една съседка, че я била ограбила — цяла история стана… По цели дни не пиеше нищо, убедена, че сестрите искат да я отровят!…

Жиз отново прекъсна разказа си и настъпи мълчание. Тя не можеше да разбере мълчаливостта на Антоан, обясняваше си я като укор. Защото през последните дни тя чувствуваше угризение на съвестта — постоянно се питаше дали наистина е направила за леля си всичко, което беше длъжна да направи.

„Тя ме е отгледала от малка — казваше си Жиз, — а аз, щом имах възможност да се отделя от нея, веднага я напуснах. И от дъжд на вятър ходех да я посещавам в приюта…“

— Толкова сме заети в нашата болница в Мезон — поде тя, повишавайки малко глас сякаш за да се оправдае. — Толкова трудно ми беше да идвам. И особено през последните месеци никак почти не съм я виждала. И после миналия месец игуменката ми писа и аз пристигнах веднага. Никога няма да забравя това… Горката леля… Намерих я в дъното на стаята й; подреждаше си роклите, седнала на един сандък по риза и пола, с улисан вид, в лъскавото си бяло памучно боне върху плитките, с един крак обут, а другият бос. Вече приличаше на скелет. Челото й изпъкнало, бузите хлътнали, вратът измършавял… Но краката й бяха учудващо млади, дори свежи — същински крака на момиченце… Не ме запита нищо, нито за мен, нито за никого. Започна да се оплаква от съседките, от сестрите. След това отиде да отвори бюрото си, нали го помниш? Искаше да ми покаже чекмеджето, дето криеше спестяванията си, „за да има с какво да се плати опелото“. След това започна да говори за погребението си: „Няма да ме видиш вече. Когато дойдеш пак, аз ще съм умряла…“ После ми каза: „Но не се страхувай, ще кажа на игуменката да ти изпрати подаръка за Нова година.“ Опитах се да се пошегувам: „Моля ти се, лельо, от колко години все разправяш, че ще умреш!“ Тя се разсърди: „Искам да умра! Омръзна ми да живея! — После погледна крака си. — Виж колко ми е хубавичко крачето. А ти винаги си имала момчешки крачища!“ Когато си тръгвах, поисках да я целуна, но тя започна да се дърпа: „Не ме целувай. Мириша на лошо, мириша на старо…“ И тогава заговори за теб. Бях до вратата, а тя ме повика: „Знаеш ли, загубих шест зъба! Паднаха сами, ей така, като репички! — И се разсмя весело с тънкото си гласче, нали знаеш? — Шест зъба! Кажи го на Антоан… И нека побърза, ако иска да ме види още веднъж!“

Антоан слушаше не без вълнение. Сега той изпитваше някакво любопитство към подобни истории за болести и смърт. От друга страна, понеже Жиз бъбреше, той можеше да не говори.

— И това последното ти посещение при нея ли беше?

— Не. Преди десетина дни отново идвах. Писаха ми, че са й дали последно причастие. Стаята беше тъмна. Вече не понасяше дневната светлина… Сестра Марта ме заведе до леглото. Леля се беше сгушила под пуха, такава една мъничка… Сестрата опита да я изтръгне от вцепенението й: „Вашето момиченце Жиз е дошло!“ Най-после пухът се размърда. Не знам дали разбра, дали ме позна. Но каза съвсем ясно: „Дълго е!“ И един миг след това добави: „Какви новини има от войната?“ Казах й разни неща, но тя не отговаряше, като че ли не разбираше. Прекъсна ме няколко пъти: „Е, какво ново?“ Когато исках да я целуна по челото, тя ме отблъсна: „Не искам да ми се разваля прическата!“ Горката леля… „Не искам да ми се разваля прическата“, това беше последната фраза, която чух от нея.

Господин Шал избърса очи с кърпичката си. После я сгъна по гънките и измърмори през зъби с неодобрителен тон:

— Не е трябвало… Не е трябвало да й развалят прическата!

Жиз бързо наведе глава и неволна усмивка, млада и лукава, мина като светкавица по лицето й. Антоан зърна тази усмивка и изведнъж отново почувствува Жиз твърде близка; изпита желание да я нарича „негърче“ и да я закача като някога.

Колата премина през Порт Шампере и се спря, за да се изпълнят някои формалности. На площада бяха спрели моторизирани противовъздушни оръдия, бронирани коли с картечници и прожектори, покрити с камуфлажни платнища и пазени от часовой.

Когато шествието продължи пътя си и навлезе в многолюдните улици на Льовалоа, господин Шал въздъхна дълбоко.

— О… Все пак добрата госпожица беше щастлива в приюта за старци! Точно това търся и аз, господин Антоан — приют за мъже, но при добри условия… Тогава човек би бил спокоен… Няма да трябва да се занимава с това, което става… — Той свали пенснето си, за да го избърше. Без очила мигащите му очи имаха състрадателен и благ израз. — Ще им предоставя рентата, която имам от господин баща ви — поде той, — и ще имам къде да се подслоня до края на живота си… Ще мога да спя сутрин, ще мога да мисля за моите работи… Посетих един приют в Лани. За днешно време прекалено много е на изток. Може ли човек да бъде сигурен с тези шваби? И после техните изби… ами това съвсем не са истински изби. В днешно време трябва човек да има истинска изба… — Той произнасяше думите „в днешно време“ с плах глас и сякаш за да отблъсне някакви злокобни предзнаменования, вдигаше напред ръцете си в черни ръкавици; ръкавиците му бяха от велурена кожа, изтървани, прекалено дълги и така вкоравени, че краищата на пръстите се извиваха като отвратителни остри нокти.

Антоан и Жиз мълчаха. Вече нямаха желание да се усмихват.

— Нищо не е сигурно, човек вече никъде не е сигурен — подхвана жаловито човечето. — Спокоен си само по време на нощна тревога, стига да имаш истинска изба… Там е сигурно… На номер деветнадесет, точно срещу нас, имам на разположение изба, ама истинска изба… — Той замълча за миг, защото Антоан се закашля. После побърза да заключи: — В днешно време, когато човек нощем е в изба, разбирате ли, господин Антоан, това все пак е най-доброто!

Конете бяха тръгнали ходом покрай дълга стена.

— Трябва да е тук — каза Жиз.

— А след това къде ще отидеш? — попита Антоан.

Той силно притискаше рамене до облегалото на таратайката, за да намали друсането, което му причиняваше болки в ребрата.

— Ами на улица Дьо л’Юниверсите, в твоя апартамент… Там спя от завчера… Колата трябва да ме закара дотам, това влиза в цената.

— По-добре ще бъде да намерим едно хубаво такси — рече той, усмихвайки се. Откакто се бе покатерил в този кош, той се измъчваше толкова от това, че трябваше да остане там, колкото и от мисълта, че не трябва да слезе. Затова твърдо беше решил да потърси друго превозно средство за връщане.

Жиз го погледна изненадана и не поиска никакви обяснения.

Впрочем колата вече бе преминала през вратата на гробищата.

III

— Всички се хванаха. Ще ги подържиш десетина минути, нали?

— Двадесет, ако искаш.

Антоан седеше на един стол в малкия си кабинет на улица Дьо л’Юниверсите, с осем вендузи, залепени на голия му гръб.

— Чакай — каза Жиз. — Да не настинеш.

Тя бе хвърлила пелерината си на гърба на един стол; взе я и зави раменете му.

„Колко е сладка и мила — каза си той, развълнуван, че открива в себе си непокътната старата нежност, която му стопляше сърцето. — Защо я държах на разстояние през последните години? Защо не й пишех? — Изведнъж помисли за розовата си стая в Муские, за шестте гърли, вдигнали крак над огледалото, за общите обеди и вечери, за преданите, но груби грижи на Жозеф. — Колко хубаво би било да остана тук да ме гледа Жиз.“

— Оставям вратите отворени — рече тя. — Ако имаш нужда от нещо, повикай ме. Ще отида да приготвя войнишката чорба.

— Не, стига войнишка чорба! — каза той рязко. — Не, не. Цели четири години много ми стана войнишката чорба!

Тя се усмихна и изтича навън, оставяйки го сам.

Сам с чувството за отново намерено домашно огнище, с мечтата за женска нежност до леглото.

Само миризмата; миризмата го бе грабнала още с влизането, докато преминаваше през вестибюла, за да закачи машинално кепето си на закачалката вляво, където някога оставяше шапката си. И оттогава той постоянно разтваряше ноздри с любопитство, което не можеше да насити, за да поеме този дъх на дома си, тези миризми, забравени и все пак тъй бързо разпознати, неясни, неопределими, неподдаващи се на анализ, които се излъчваха едновременно от боята, от килима, от завесите, от фотьойлите, от книгите и които бяха пропили едва доловимо целия етаж, тази смесица от десет различни мириса — на вълна, на сода-каустик, на тютюн, на кожа, на аптека…

Връщането от гробищата и отбиването до гарата, за да вземе оттам куфара си, му се бяха сторили безкрайни. Бодежите се бяха усилили, все по-често усещаше задух. Слизайки от таксито пред дома си, той се почувствува сериозно неразположен и горчиво се бе упрекнал, че е предприел това пътуване. За щастие носеше със себе си всичко необходимо за лечение и щом пристигна, можа да си направи инжекция с кислород, която успокои задуха му. После по негови указания Жиз му бе сложила вендузи; те вече почваха да действуват, бронхите се отваряха и дишането ставаше по-леко.

Неподвижен, с наведен тил, изпънал гръб, кръстосал на гърба на стола измършавелите си ръце, той се оглеждаше наоколо си с разнежен поглед. Не бе помислил, че ще изпита такова вълнение, когато види отново дома си и се озове в малкия си кабинет. Нищо не се бе променило. С един замах Жиз бе свалила калъфите, бе избутала креслата по местата им, бе отворила капаците и бе спуснала щорите до половина. Нищо не се беше променило и все пак всичко беше така неочаквано — тази стая, в която някога обичаше да стои, му бе едновременно и позната, и чужда, подобно на онези спомени от детинство, които ненадейно изплуват ясни като халюцинация след години на пълно забвение. Той галеше с поглед хубавия килим с тютюнев цвят, кожените кресла, дивана, възглавниците, камината и часовника, стенните лампи, полиците на библиотеката. „Нима наистина съм придавал такова значение на обзавеждането на този апартамент“ — каза си той. Макар че, разбира се, не бе помислял за книгите си нито веднъж от четири години насам, той можеше да назове точното заглавие на всяка една от тях, като че ли я бе държал в ръка предния ден. Всеки мебел, всеки предмет — малката масичка, седефеният нож за разрязване на книги, бронзовата пепелница, украсена с драконова фигурка, кутията за цигари, — всичко му припомняше нещо, някой миг от живота му, времето и мястото, където ги бе купил, признателността на някой пациент, всичките фази на чиято болест той още помнеше, този жест на Ана, онова разсъждение на Халифа, някой спомен за баща му. Защото този кабинет беше някога тоалетната стая на господин Тибо. Достатъчно бе да затвори очи, за да види отново големия умивалник от масивен махагон, шкафа с огледалото, легена от червена мед, събувалката, изправена в ъгъла. Може би щеше да бъде по-малко изненадан, ако бе намерил стаята такава, каквато я знаеше от детските си години, отколкото като я видя в този вид, преобразена от него.

„Странно… — помиели си той. — Преди малко, когато минавах през пътната врата, имах чувството не че се връщам в дома си, а че отивам при тате…“

Той отвори очи и забеляза телефона на ниската масичка до дивана. Младежът, който толкова пъти беше телефонирал там, се изправи пред него — цъфтящ, горд със силата си, властен, винаги бързащ, неуморим, щастлив, че живее и действува. Между този мъж и него имаш четири години война, четири години бунт, размишления. Имаше месеци на страдание, на временно физическо отпадане, преждевременно остаряване, което непрекъснато се натрапваше на съзнанието му. Сломен внезапно, той опря чело на ръцете си. Настоящето отстъпваше пред миналото. Баща му, Жак, госпожицата — всички изчезнаха. Старият семеен живот му се очерта през призмата на младостта и здравето. Какво не би дал, за да си върне това „някога“! Съжалението за това, което вече бе минало, се смесваше с днешната тъга. Той за малко не повика Жиз, за да пропъди самотата. Но още беше способен да се овладява и да гледа действителността в лицето. Всичко беше въпрос на здраве. Най-напред трябваше да си възвърне здравето. Реши да има колкото е възможно по-скоро сериозен разговор с учителя си доктор Филип и да обмисли с него по-бързо лечение. Лекуването, на което беше подложен в Муские, сигурно е доста изтощително, ако продължи много! Не беше естествено да загуби до такава степен силите си! Филип щеше да му помогне да възвърне жизнеността си. Филип… Жиз… Мислите му станаха неясни. Да заведе Жиз в Муские… Да оздравее… Изведнъж той задряма.

 

 

Когато се събуди след няколко минути, Жиз, кацнала на страничната облегалка на едно кресло, го гледаше. Напрегнатото внимание, примесено с малко безпокойство, я караше да се мръщи. Той прочете мисълта по гладкото й лице, което никога не можеше да прикрие нещо.

— Намираш, че съм станал кекав, нали?

— Не. Отслабнал си.

— Загубих девет кила от есента!

— Вече ти поолекна, нали?

— Доста.

— Гласът ти с още малко… глух.

От всички промени, които тя забелязваше у него, най-много я поразяваше слабостта на гласните струни, дрезгавият му глас.

— А, сега е нищо. Но има часове, сутрин например, когато съм съвършено без глас.

Последва мълчание, което тя наруши, като скочи на крака.

— Значи, да ги махаме.

— Ако искаш.

Тя доближи един стол, седна на него, мушна ръка под пелерината, за да не би той да настине, и внимателно отлепи вендузите. Слагаше ги една по една на скута си, след това вдигна краищата на престилката си и ги отнесе, за да ги изплакне.

Той стана, установи, че диша много по-спокойно, разгледа в огледалото кокалестия си гръб с отпечатани по него виолетови кръгчета и се облече.

Жиз привършваше нареждането на масата, когато Антоан отиде при нея.

Той огледа обширната трапезария, двадесетте стола, наредени един до друг, бюфета с мраморната плоча, откъдето Леон сервираше, и заяви:

— Знаеш ли, щом свърши войната, ще продам къщата.

Тя се обърна изненадана, вперила очи в него, с чиния в ръка.

— Ще продадеш къщата ли?

— Не искам да задържа нищо от тези неща. Ще наема някой малък удобен апартамент… Аз…

Той се усмихна. Не знаеше точно какво ще направи, но беше сигурен в едно: противно на това, което бе мислил до тази сутрин, той никога нямаше да започне отново някогашния си начин на живот.

— Телешки пържоли, попарена с масло юфка и ягоди… Одобряваш ли менюто? — попита тя, отказвайки се да разбере защо Антоан е намразил тази обстановка, която бе създал по свой вкус. Тя нямаше голямо въображение и никога не се интересуваше много за бъдещи проекти.

— Много труд си е дала тази малка фея! — каза той, разглеждайки масата.

— Трябват ми още десет минути. Пък и не мога да намеря кърпи.

— Аз ще потърся кърпи.

Стаята за бельото бе задръстена от сгъваемо легло, отворено и неподредено. Във вдлъбнатината на дюшека той зърна малка броеница. На един стол бяха разхвърляни дрехи.

„Защо ли е спала в стаята на дъното?“ — запита се той.

После отвори един шкаф в стената, след него втори, трети. И трите бяха пълни с ново бельо — чаршафи, калъфки за възглавници, хавлии, кърпи за чинии, престилки; те бяха още на дузини, завързани с червени връвчици, както са били донесени от доставчика. Антоан сви рамене: „Колко глупаво е всичко това… Само строго необходимото. Останалото — на разпродажба! — Той взе все пак един куп кърпи и измъкна две от тях. — Аха, сещам се защо! Преспала е тук, защото не е искала да отиде в бившата стая на Жак…“

Той тръгна отново по коридора бавно и разсеяно, като опипваше тук-таме боядисаните с блажна боя стени, открехвайки вратите, през които минаваше, и хвърляйки любопитни погледи вътре, сякаш посещаваше чуждо жилище.

Когато се върна във вестибюла, спря пред двукрилата врата на приемния си кабинет. Поколеба се дали да влезе. Най-после натисна дръжката на вратата. Прозорците бяха затворени. Избутали бяха пред библиотеката покритите с калъфи мебели. Стаята изглеждаше още по-голяма. През щорите проникваше бледа светлина като в големите провинциални салони, където се влиза само в дни, когато има гости.

Внезапно си спомни последните дни на юли 1914 година, вестниците, които носеше Щудлер, споровете, тревогата… И посещенията на брат си… Не идва ли Жак тук с Жени? Точно в деня на мобилизацията?…

Облегнат на рамката на вратата, наведен напред, той вдъхваше леко въздуха на стаята — миризмата си беше тук, по-запазена, по-упорита дори, отколкото в другите стаи, но малко по-различна, по-ароматна… В средата на кабинета голямото бюро, скрито под един чаршаф, приличаше на детски ковчег.

„Какво ли са натрупали върху бюрото?“

Реши се да влезе и да повдигне платното. Масата не се виждаше под купчината пакети и брошури. Откакто бе започнала войната, тук именно портиерът слагаше купчината проспекти, вестници, списания и многобройните мостри, изпращани от лабораториите.

„На какво мирише това?“ — каза си той. Към познатата миризма тук се примесваше и особен парфюм, тежък, смътно напомнящ някакъв балсам.

Той машинално разкъса плика на няколко медицински списания, за да ги прелисти. И внезапно помисли за Рашел. Защо за нея? Защо не за Ана? Защо помисли именно за Рашел, която никога не бе влизала в тази къща и за която не си бе спомнял от месеци? „Какво ли е станало с нея? Къде ли може да бъде? Някъде из тропиците с нейния Хирш, далеч от Европа, далеч от войната…“ Антон хвърли върху плочата на камината няколко брошури, които искаше да вземе със себе си в Муские. „Лекарите, които са завладели сега тези списания, са все стари, немобилизирани… Каква плячка са докопали! И се възползуват от случая, огребват и дъното за чекмеджетата си, за да напишат някоя статия…“ Хвърли бърз поглед върху съдържанията. От време на време млади лекари намираха време да изпратят от лазаретите си кратки доклади върху някои интересни случаи. Особено хирурзите… „Войната ще послужи поне да се направи напредък в хирургията…“ Той стоеше там, ровейки в купчината, измъквайки оттук-оттам някоя книжка, която подхвърляше върху камината.

„Само да можех да допиша статията си върху дихателните смущения у децата, Себийон сигурно ще я отпечата в списанието си…“

Един пакет, по-различен от другите, привлече вниманието му с пъстрите марки, които го покриваха. Той го взе и веднага го помириса; ароматният дъх, който бе усетил преди малко, внезапно го заинтересува. С разширени ноздри той разчете името на изпращача: „Госпожица Боне. Болницата в Конакри. Френска Гвинея.“ Марките носеха печат „Март 1915 година“. От преди три години. Учуден, той въртеше малкия колет в ръцете си, измервайки теглото му. Някакъв медикамент? Парфюм? Антоан скъса канапа и измъкна от хартията една четвъртита кутия от червеникаво дърво, обкована с пирони от всички страни. „Хм… Мъчно за отваряне…“ Потърси с очи някакъв инструмент. Щеше да се откаже да задоволи любопитството си, когато се сети, че в джоба си има войнишко ножче. Острието изскърца в цепката; той натисна леко и капакът се поддаде. Силен парфюм го удари в лицето — дъх на ориенталско благовоние, на благоуханна смола, на тамян; познат парфюм, който той обаче все още не успяваше да определи. С върха на нокътя предпазливо отмахна пласта стърготини. Показаха се жълтеникави малки топчета, лъскави и прашни. И изведнъж цялото минало изплува пред очите му — тези жълти зърна… Кехлибарената огърлица! Огърлицата на Рашел!

Той я държеше между пръстите си и внимателно я бършеше. Очите му се бяха замъглили. Рашел! Бялата й шия, тилът й… Хавър, заминаването на „Романия“ призори… Но защо му праща тази огърлица? Коя е тази госпожица Боне от Конакри? Март 1915 година… Какво значи всичко това?

Той чу, че някой ходи из коридора и бързо пусна огърлицата в джоба си.

Жиз го търсеше за обед. Тя се спря на прага и помириса въздуха.

— Мирише на нещо странно…

Той отново покри с чаршаф купчината брошури и медикаменти.

— Тука трупат всички фармацевтични специалитети.

— Идваш ли? Готово е.

Той я последва. Мушнал ръка в джоба си, почувствува как студените зърна се затоплят в шепата му. Мислеше за бялата плът и за червените коси на Рашел.

IV

Щом седнаха един до друг на единия край на голямата маса, Жиз доби решителен вид.

— А сега ми разправи сериозно за здравето си.

Той направи гримаса. Всъщност беше съвсем склонен да говори за себе си, за болестта си, за лечението си, но му беше приятно да го молят, затова отговори неохотно на първите въпроси на девойката. Бързо забеляза, че въпросите й не бяха глупави. През трите години, прекарани в болницата, малката Жиз, която винаги беше склонен да третира като дете, бе придобила точни познания. С нея можеше да се говори за медицина. Още една връзка помежду им… Насърчен от вниманието, което тя проявяваше към него, той й изложи случая си и описа различните фази на болестта през последните месеци. Ако тя беше показала, че приема леко това, което той й разказваше, и ако беше го обсипала с ободрителни думи, той веднага щеше да преувеличи страданието си. Но Жиз го изслуша с тъй напрегнато лице, вперила в него такъв загрижен и изпитателен поглед, че той заключи с успокоителен тон:

— В края на краищата все ще се отърва някак. — И действително това убеждение бе дълбоко залегнало в него. — Ще трябва повече или по-малко време — поде той, усмихвайки се уверено, — но няма съмнение, че ще се отърва… Само кой знае ще мога ли някога напълно да възстановя здравето си? Представи си, че остана с болен ларинкс или с много слаби гласни струни, ще мога ли да работя както преди?… Нали разбираш, не ми е достатъчно да съм сигурен, че ще оживея. Нямам никакво желание да водя в бъдеще живот на инвалид. Бих желал да съм уверен, че ще си възвърна отличното здраве, което имах някога! А това не е толкова сигурно…

Тя беше престанала да яде, за да слуша по-добре и да схване всичко по-ясно. Гледаше го с кръглите си неподвижни очи, учудени, детски и верни като у първобитните същества. Тази нежна загриженост, от която бе лишен от години, стопляше сърцето му.

— Не е много сигурно, но не е невъзможно — додаде той, като се засмя уверено. — Ако си упорит, няма много неща, които да са невъзможни… Досега винаги съм постигал всичко онова, което съм желал енергично. Защо да не успея и този път? Искам да се излекувам. И ще се излекувам.

Той бе пресилил гласа си при последните думи и трябваше да замлъкне, за да се изкашля. Пристъпът беше силен и трая цяла минута, през която Жиз, наведена над чинията си, го наблюдаваше крадешком. Тя се мъчеше да се успокои: „Той може да постигне всичко, което иска. Ще умее да се гледа. Ще съумее да се излекува.“

Когато пристъпът мина, тя се обърна към него. Антоан и направи знак, че предпочита да не говори няколко минути.

— Пийни малко вода — каза тя, напълни чашата му. Но един въпрос пареше на устните й и тя не можа да се въздържи да не го зададе. — Колко дни ще останеш при нас?

Той не отговори. Не му се искаше да приказва за това. В действителност отпуската му беше четири дена, но той смяташе да я съкрати. Нямаше особено желание да прекара цели четири дни в Париж, където трябваше да се ограничи с импровизирано лечение и да бъде изложен на преумора по най-различни поводи.

— Колко? — запита тя, като го гледаше въпросително. — Осем? Шест? Пет?

Той клатеше отрицателно глава. Вдъхна дълбоко, усмихна се най-после и каза:

— Утре тръгвам обратно.

— Утре ли? — Тя бе така разочарована, че гласът й затрепери. — Значи, няма да дойдеш при нас в Мезон-Лафит?

— Невъзможно, моя малка Жиз… Този път е невъзможно… По-късно… През лятото може би…

— Но аз едва съм те видяла! След толкова време!… Утре, значи?… А аз не мога дори да остана в Париж с тебе! Още тази вечер трябва да се върна да преспя в Мезон! Утре сутрин ме чака работа. Помисли си само: от три дни съм заминала. Пък в навечерието на заминаването ми пристигнаха шестима нови.

— Но поне можем да прекараме целия ден заедно — рече той примирително.

— Не, и това също е невъзможно! — извика тя отчаяна. — След малко имам среща в приюта. Трябва на всяка цена да уредя въпроса с мебелите и всички неща на леля, те имат нужда от стаята…

Сълзи бликнаха от очите й. Той веднага си спомни как тя се разплакваше, когато беше дете. И отново му мина през ума: „Хубаво би било тя да ме гледа, да бъда обкръжен от нейната обич…“

Антоан не знаеше какво да каже. И той сам бе разочарован, че срещата им ще бъде така кратка.

— Може би ще успея да издействувам да ми продължат отпуската… — отвърна той престорено. — Не знам… Мога да опитам…

Очите на Жиз светнаха изведнъж, отново станаха засмени. Те бяха хубави, плувнали в сълзи… Това също напомняше на Антоан миналите години.

— Точно така трябва да направиш! — реши тя, пляскайки с ръце. — И ще дойдеш да прекараш няколко дни при нас в Мезон.

„Тя е още дете — каза си той. — И това детско у нея, което не мога да определя и което е в такъв контраст с нейната зрелост като жена, е очарователно…“

За да промени насоката на разговора, той се наведе към нея и запита:

— А сега обясни ми нещо. Как така никой не е дошъл с тебе в Париж? Мезон не е толкова далеч, та да те оставят съвсем сама за погребението!

Жиз веднага започна да протестира:

— Но ти нямаш представа каква работа имаме там? Как можеш да очакваш някой да ме придружи? Достатъчно е това, че като замина аз, другите ще имат още повече работа.

Той не можеше да не се усмихне на възмутения й вид. Тогава, за да го убеди, тя се впусна в многоречиви обяснения върху службата в болницата, върху живота им в Мезон и тъй нататък.

Още към средата на септември 1914 година, след сражението при Марна, госпожа дьо Фонтанен, която гореше от желание да бъде полезна, беше изработила план да основе болница в Мезон-Лафит. Тя още притежаваше наследената от баща си къща, в края на гората в Сен-Жермен. Наемателите, англичани, бяха напуснали Франция след обявяването на войната и старата семейна вила беше свободна; но тя не само бе прекалено малка, а беше и много далеч от гарата и трудно се продоволствуваше. Тогава на госпожа дьо Фонтанен й хрумна да помоли Антоан да й отстъпи къщата на господин Тибо, която беше много по-голяма от нейната и по-близо до околните чифлици. Антоан естествено се съгласи и веднага писа на Жиз, която беше останала в Париж, да помогне заедно с двете прислужнички на госпожа дьо Фонтанен за преустройството на вилата. От своя страна, госпожа дьо Фонтанен си бе осигурила сътрудничеството на своята племенница Никол Еке, жената на хирурга, която притежаваше диплома за медицинска сестра. Без да губят време, съставиха един комитет, който мина под контрола на Дружеството за подпомагане на ранените от войната. Шест седмици по-късно вилата на господин Тибо, набързо снабдена с всичко необходимо, беше записана под наименованието „Бреница № 7“ в списъците за санитарната служба на войската и беше готова да приеме първата пратка оздравяващи войници. Оттогава Болница № 7, ръководена от госпожа дьо Фонтанен и Никол, не бе останала без работа един ден.

Антоан беше в течение на всичко това от писмата, които получаваше. Щастлив беше, че къщата на баща му служи за нещо и много се радваше, че Жиз, за която той се безпокоеше, знаейки, че е останала в Париж, незаета с нищо, е намерила такъв топъл прием при семейство Фонтанен. Но всъщност той не бе проявявал голям интерес към работата на Болница № 7; нито към превръщането на вилата на семейство Фонтанен — под ръководството на снажната Клотилд, бившата готвачка на господин Тибо — в странен фаланстер: там живееха Никол и Жиз, там се бе прибрал Даниел след ампутацията, там бе дошла да се установи и Жени с детето си, когато се завърна от Швейцария. Затова той слушаше с любопитство бъбренето на Жиз. Животът на тази малка група, за която той мислеше твърде рядко, изведнъж се превръщаше в действителност.

— От всички нас Жени е най-старателна — обясняваше Жиз, всецяло отдадена на мислите си. — Тя има да се занимава не само с Жан-Пол, но и да ръководи службата за бельото. Можеш да си представиш какво нещо в прането, гладенето, кърпенето, счетоводството, подреждането и всекидневното раздаване на бельото в една болница с тридесет и осем легла, понякога четиридесет, а дори и четиридесет и пет. Вечер се прибира съсипана. Прекарва следобедите си в болницата, но остава сутрин във вилата, за да се грижи за малкия… А пък госпожа дьо Фонтанен живее при болните; наредила си стая над конюшните, нали ги знаеш?

На Антоан се струваше доста странно да чува как Жиз — племенницата на крайно благонравната госпожица дьо Вез — говори за Жени и за майчинството й като за нещо съвсем естествено. „Вярно, че това е вече стара история, от три години — каза си той. — Пък и това, което сигурно би предизвикало скандал някога, днес се приема по-лесно поради общото объркване на всички понятия…“

— И освен това да дойдеш в Париж, без дори да видиш нашето момченце! — въздъхна Жиз с укоризнен тон. — На Жени щеше да й е много мъчно.

— Ами ти просто щеше да премълчиш за моето идване, глупаче…

— Не — възрази тя със странно сериозен тон навеждайки внезапно глава. — Не искам никога нищо да крия от Жени.

Антоан я погледна изненадан, но не я запита нищо повече.

— Сигурен ли си поне, че ще получиш продължение на отпуската? — запита тя.

— Ще се опитам.

— Как?

Той продължи да лъже:

— Ще помоля Рюмел да телефонира на военното бюро, от което зависят тези неща…

— Рюмел ли?… — каза тя замислено.

— Във всеки случай имах намерение да го посетя днес. Не съм го виждал от… Искам да му благодаря за труда, който си е дал за нас.

За първи път той намекваше за смъртта на Жак. Лицето на Жиз се сгърчи внезапно и по мургавите й страни се явиха още по-тъмни петна.

През есента на 1914 година тя дълго отказваше да вярва, че Жак е мъртъв. Упоритото мълчание на Жак, неговото изчезване от кръга на приятелите му в Женева, увереността на Жени и на Антоан — всичко това нямаше значение за нея.

„Той се е възползувал от войната, за да забегне отново някъде — мислеше си тя упорито. — Пак ще се върне при нас.“

Тя заръчваше панихиди, като продължаваше тревожно да чака завръщането му. По това време именно се привърза към Жени; привързване, което бе пуснало корени, макар и продиктувано от доста хитра сметка.

„Когато Жак се върне, той ще ни намери вече приятелки и аз ще бъда третото лице в живота им. И може би той ще ми бъде признателен, че съм се грижила за Жени в негово отсъствие…“

Когато научи чрез Рюмел за падналия в пламъци самолет, когато прочете преписа от официалния доклад, тя бе принудена да приеме очевидното. Но в сърцето й някакво неясно предчувствие й нашепваше, че това не е напълно истина. И сега още понякога през ума й проблясваше мисълта: „Кой знае пък…“

Тя отново наведе глава, за да не срещне погледа на Антоан. Сякаш нещо в нея се бе внезапно преобърнало и тя остана няколко секунди неподвижна, потресена, с усилие сдържаше сълзите си. Най-после, за да не избухне в плач, бързо стана и тръгна към стаята за прислугата.

„Колко е натежала — забеляза той, проследявайки я с очи, малко ядосан на себе си, задето я бе така развълнувал. — Тези ханшове!… Бюст, тяло… Човек би й дал десет години повече! Би казал, че е минала вече тридесетте!“

Той извади огърлицата от джоба си. Малките ухаещи на мускус топчета, оловносиви и големи като кокички на череши, се редуваха със зърна от стар кехлибар, които имаха формата и цвета на жълти сливи — тъмножълти, на места полупрозрачни, на места тъмни, — цвят на презрели сливи. Той стискаше машинално зърната между пръстите си и кехлибарът се стопляше; струваше му се, че току-що е свалил огърлицата от врата на Рашел…

Когато Жиз се появи отново, носейки поднос с ягоди, по лицето й се четеше още тъй ясно остра болка, че Антоан се трогна. Докато тя слагаше ягодите на масата, той погали мълчаливо мургавата й ръка, на която висеше сребърна гривна. Тя трепна, запремига… Отбягваше погледа му. Седна на мястото си. Две сълзи се събраха на края на ресниците й. Жиз не се опитваше вече да скрие тъгата си и се обърна към него със смутена усмивка. Остана така няколко секунди, без да може да проговори.

— Колко съм глупава! — въздъхна тя най-после и прилежно започна да ръси ягодите със захар. Но почти веднага остави захарницата и нервно се изправи. — Знаеш ли от какво страдам най-много, Антоан? От това, че никой около мен не произнася вече името му. Жени не престава да мисли за него; знам това, чувствувам го. Тя обича толкова много малкия само защото е син на Жак… И Жак е винаги между нас — тази обич, която изпитвам към нея, е плод на спомена за Жак. А и тя защо би ме приела тъй нежно, защо би се държала с мен като със сестра, ако не заради него? Но Жени никога, никога не ми говори за него. Това е като някаква тайна, която ни тормози и двете, която ни свързва завинаги и за която никога никой не прави никакъв намек! А това ме задушава, Антоан!… Да ти кажа ли — продължи тя задъхано, — Жени е горда и с мъчен характер! Тя… Сега я познавам добре… Обичам я, бих дала живота си за нея и за малкия! Но аз страдам. Страдам, че тя е такава, каквато е, тъй затворена, тъй… Не знам как да се изразя… Разбираш ли, сигурно тя се измъчва от мисълта, че Жак е бил неразбран от всички освен от нея. Тя си въобразява, че е единствената, която го е разбрала! И яростно държи на това! Затова отказва да говори за него с когото и да било. И особено с мен… А все пак, все пак…

Едри сълзи течаха сега по бузите й, макар че лицето й, внезапно състарено, не изразяваше вече скръб, а само страст, гняв и нещо диво, което Антоан не можеше добре да разбере. Той се замисли. Беше изненадан — никога не бе подозирал, че Жени и Жиз са станали толкова близки.

— Никога не съм била сигурна дали тя знае за… моите чувства към Жак — продължи Жиз по-тихо, но със същия променен глас. — Толкова бих искала да мога да й говоря с открито сърце! Аз няма какво да крия от нея… Бих искала тя да знае всичко. Да знае дори, че някога я мразех; о да, дълбоко я ненавиждах. Сега, напротив, откакто Жак е умрял, всичко онова, което чувствувах към него… — погледът й доби особен блясък, — аз го пренесох върху нея и върху тяхното дете!

От няколко секунди Антоан вече почти не я слушаше и внимателно следеше само мигането на тъмните клепачи, на дългите й ресници, които бавно се вдигаха и спущаха, забулвайки и отбулвайки сияйния блясък на зениците й, подобен на мигащата светлинка на фар. Той се бе подпрял с лакът на масата и опираше буза на ръката си, вдъхвайки с наслада дъха на пръстите си, напоени с аромата на огърлицата.

— Днес това е цялото ми семейство — поде Жиз, правейки усилие да изглежда по-спокойна. — Жени ми обеща, че ще остана завинаги при нея…

„Дали би дошла да живее при мен, ако й предложа?“ — запита се той.

— Да, тя ми обеща. И това именно ми помага да живея, да приема бъдещето, разбираш ли? Нищо друго на света няма значение за мене, нищо друго освен нея… и малкия!

„Няма да приеме“ — каза си Антоан. Но той беше поразен, когато долови в трепета на гласа й известни дисонантни нотки, които му се сториха показателни.

„Сигурно има много неизяснени неща в близостта между тези две женски сърца — помисли си той, — между тези две «вдовишки» сърца!… Несъмнено има нежност. Но сигурно и ревност. И вероятно омраза в коварни дози!… И всичко това образува една кипяща смесица, която дяволски прилича на любов…“

Жиз не можеше да се спре и продължаваше своя жаловит монолог, който я облекчаваше:

— Жени е изключително същество… Благородна, енергична… Възхитителна! Но колко е строга към другите! Строга е и е дори несправедлива към Даниел… И към мен също. Чувствувам добре, че тя… О, тя има право, аз представлявам толкова по-малко в сравнение с нея! Но все пак тя невинаги е права. Заслепена е, има доверие само в себе си и не допуща, че човек може да има и други схващания… При това аз не искам нещо невъзможно! Ако тя не иска Жан-Пол да бъде възпитан в религията на баща си, аз не мога да направя нищо, няма как да я убедя… Но тогава нека поне да го кръсти пастор! — Погледът й бе станал твърд и тя тръскаше упорито глава, както правеше някога госпожицата, а стиснатите й устни изразяваха непримиримост. — Не мислиш ли? — извика тя, обръщайки се рязко към Антоан. — Нека направи от него протестантче, ако иска! Но да не възпитава сина на Жак като куче!

Антоан понечи да направи уклончив жест.

— Ти не познаваш малкия — подхвана тя. — Той е пламенна натура и ще има нужда от вяра!… — Тя въздъхна и със съвсем друг, болезнен тон внезапно додаде: — Също като Жак! Нищо нямаше да се случи, ако Жак не бе загубил вярата си!… — И отново с необикновена бързина лицето й се измени, изразът й се смекчи; възхитена усмивка постепенно просия в очите й. — Малкият толкова прилича на Жак! Косата му е тъмночервена като неговата! Има неговите очи, неговите ръце… Още е тригодишен, а има такава воля! Понякога е толкова вироглав, а друг път така гальовен… — В гласа й не бе останала нито следа от злоба. Тя се разсмя чистосърдечно и добави: — Нарича ме леля Жи.

— Волева натура, казваш?

— Също като Жак. Има същите пристъпи на ярост, нали знаеш? Този затаен гняв… И тогава изтичва в дъното на градината, за да остане сам и да премисля кой знае какво.

— Умен ли е?

— Много! Разбира, отгатва всичко. И е толкова чувствителен! Можеш да получиш всичко от него с кротост, но ако го засегнеш, ако му забраниш нещо, което е решил да направи, той сгърчва вежди, стиска юмруци и не знае какво върши… Точно като Жак. — Тя остана известно време унесена в мислите си. — Даниел му направи хубава снимка. Жени трябва да ти я е изпратила?

— Не, Жени не ми е изпращала досега снимка на сина си.

Изненадана, Жиз вдигна въпросително очи към него, понечи да каже нещо, но се отказа.

— Снимката е в чантата ми… — каза тя. — Искаш ли да я видиш?

— Да.

Тя изтича да донесе чантата си и измъкна от нея две малки любителски снимки.

На едната, която сигурно беше от миналата година, Жан-Пол бе с майка си; Жени бе малко напълняла, лицето й бе по-закръглено от по-рано, чертите спокойни, дори сурови. „Ще заприлича на госпожа дьо Фонтанен“ — каза си Антоан. Жени бе облечена в черна рокля и бе седнала на стълбите, притиснала детето до себе си.

На другата, очевидно по-скорошна, Жан-Пол беше сам, облечен в плетено костюмче на черти, което прилягаше плътно до учудващо мускулестото телце; той стоеше прав, скован, навел брадичка, с намусен вид.

Антоан дълго гледа двата образа. Вторият особено му напомняше Жак — същите щръкнали коси, същите хлътнали проницателни очи, същата уста, същата челюст, мощната челюст на рода Тибо.

— Виждаш ли? — обясняваше Жиз, застанала права и наведена над рамото на Антоан. — Той си играеше в пясъка. Ето лопатката му там. Захвърли я в пристъп на ярост, защото прекъснахме играта му, и отстъпи чак до стената…

Антоан вдигна глава към нея и се разсмя.

— Значи, ти много обичаш този хлапак?

Тя не отговори, но се усмихна; нищо не можеше да бъде по-изразително от тази разцъфнала усмивка, на която бе отпечатана възхитена нежност.

Обаче някакъв смут, който Антоан не забеляза, бе обхванал Жиз, както винаги, когато си спомнеше една своя безумна постъпка. Това се бе случило преди две години и дори повече. Жан-Пол беше още кърмаче… Жиз обичаше най-много от всичко да го вземе на ръце, да го полюлее и да го приспи до гърдите си; и когато видеше Жени да кърми детето, жестоко чувство на отчаяние и завист я изпълваше. Един летен ден, когато Жени я бе оставила да пази детето — беше горещо и тежко време като пред буря, — поддавайки се на безумно изкушение, тя се бе затворила с бебето в стаята и му бе дала гръдта си. О, как се беше нахвърлила върху й тази жадна малка устица, как я беше смукала, хапала, наранила!… Жиз страда няколко дни толкова от синините, колкото и от срам… Дали не беше грях това? Успокои се малко едва след като направи признание с недомлъвки при изповедта си и сама си наложи дълго покаяние. И никога вече не повтори това.

— Често ли застава така? С този заинатен вид? — запита Антоан.

— О, да, много често. Обаче този път Даниел го беше ядосал, а всъщност той най-много слуша Даниел. Мисля, че защото е мъж. Да. Обожава майка си и мен също много ме обича, но ние сме жени. Как да ти кажа? Той вече напълно съзнава своето мъжко превъзходство. Защо се смееш? Уверявам те, че е така. Това се чувствува по куп дребни неща…

— Аз по-скоро бих рекъл, че вашият авторитет се губи, защото сте постоянно с него, а пък вуйчо му, когото вижда по-рядко…

— По-рядко ли? Но той е много по-често с него, отколкото с нас, поради болницата. Даниел го гледа почти цял ден.

— Даниел ли?

Жиз дръпна ръката си, която бе облегнала на рамото на Антоан, отмести се и седна.

— Да. Защо? Учудва ли те това?

— Никак не мога да си представя Даниел в ролята на бавачка.

Жиз не разбираше. Тя познаваше Даниел едва откакто бяха ампутирали крака му.

— Напротив, малкият му прави компания. Дните са дълги в Мезон.

— Но сега, когато са го уволнили като инвалид, той сигурно е започнал да работи.

— В болницата ли?

— Не, искам да кажа дали не е започнал да рисува.

— Да рисува ли? Никога не съм го видяла да рисува.

— Не ходи ли често в Париж?

— Никога. Дори не излиза от вилата или от градината.

— Толкова ли трудно ходи?

— О, не затова. Трябва да го наблюдаваш внимателно, за да забележиш, че куца, особено откакто му сложиха новата протеза… Но няма желание да излиза. Чете вестници. Наглежда Жан-Пол, измисля му игри, разхожда го около къщата. Понякога помага на Клотилд да лющи грах, да бели плодове за сладко. А друг път изравнява с гребло пясъка по терасата. Но не много често… Мисля, че си е такъв по природа, спокоен, безразличен, малко заспал…

— Даниел!

— Ами да.

— Той съвсем не беше такъв… Сигурно е много нещастен.

— Що за хрумване! Той дори няма вид, че се отегчава. Или поне никога не се оплаква. Ако понякога се държи малко кисело с другите, но никога не и с мен, — то е, защото те не знаят как да го подхванат. Никол го закача, дразни го безполезно. Жени също е нетактична — засяга го с мълчанието си, със суровостта си… Жени е добра, много добра, но не знае как да проявява тази добрина. Никога не умее да каже нито дума или да направи нещо, с което да ти достави удоволствие.

Антоан не й противоречеше, но имаше тъй смаян вид, че Жиз се разсмя.

— Мисля, че ти не познаваш добре характера на Даниел. Той трябва винаги да е бил прекалено глезен… И ужасно мързелив!

Бяха привършили обеда отдавна. Тя погледна часовника си и живо стана.

— Ще раздигам масата и после ще трябва да тръгна.

Тя стоеше права пред него и го гледаше нежно. Много й бе тежко, че трябва да го остави сам и болен в тази необитавана къща. Колебаеше се, искаше да каже още нещо. Приветлива и плаха усмивка светна в погледа й, а след това слезе и до устните й.

— Да дойда ли да те взема към края на следобеда? Не искаш ли да прекараш вечерта с нас в Мезон, вместо да останеш тук сам?

Той поклати глава.

— Не, тази вечер не мога. Днес трябва да се срещна с Рюмел. Утре трябва да видя Филип. После имам да подреждам и някои неща долу, в лабораторията, да потърся някои папки…

Той размишляваше. Можеше спокойно да се върне в Муские в петък вечер. Следователно нищо не му пречеше да отиде за два дни в Мезон-Лафит.

— Но къде ще живея там?

Преди да отговори, Жиз бързо се наведе и го целуна радостно.

— Къде ли? Във вилата, разбира се. Има две незаети стаи.

Той продължаваше да държи в ръка снимката на Жан-Пол и от време на време хвърляше поглед към нея.

— Е, тогава ще направя необходимото, за да си продължа отпуската… И утре привечер… — Той вдигна снимката, която държеше между пръстите си. — Даваш ли ми я?

V

Макар че беше неделя, Рюмел се намираше в кабинета си в Ке д’Орсе, когато Антоан, останал сам след излизането на Жиз, го повика по телефона. Дипломатът се извини, че няма нито един свободен час през следобеда и покани Антоан да дойде да го вземе за вечеря.

В осем часа Антоан пристигна в министерството. Рюмел го чакаше долу на стълбите, където мъждукаше една затъмнена крушка. В този полумрак, наложен от наредбите, мълчаливото движение на чиновниците, които напущаха кабинетите си, и на няколкото късни посетители придаваше странен и тайнствен вид на всичко.

— Ще ви заведа в „Максим“. Малко промяна след вашия болничен живот — предложи Рюмел с мила, покровителна усмивка, повеждайки Антоан към една от колите с флагче, които бяха спрели на двора.

— Аз съм доста жалък сътрапезник — призна Антоан. — Вечер съм само на мляко.

— Те имат чудесно мляко в изстудени кани — заяви Рюмел, който беше решил да вечеря в „Максим“.

Антоан се съгласи, като кимна с глава. Беше съсипан от умора, понеже бе прекарал следобеда да се рови в папките и библиотеката. Разговорът тази вечер го плашеше малко. Затова побърза да предупреди Рюмел, че говори с усилие и трябва да пази гласните си струни.

— Добра плячка за бъбривец като мен! — извика дипломатът. Той нарочно говореше с шеговит тон, за да не покаже неприятното впечатление, което му бяха направили хлътналото лице и глухият сподавен глас на приятеля му.

В силно осветения салон на ресторанта измършавялото, повехнало лице на Антоан го порази още повече. Но той нарочно не прояви голям интерес към здравето му и след няколко неопределени въпроса побърза да заговори за друго.

— Не искам супа. По-скоро няколко стриди. Сега е краят на сезона, но стридите са още хубави… Често вечерям тук.

— И аз също обичах да идвам тук — пошепна Антоан. Погледът му бавно обиколи салона и се спря върху стария келнер, който, изправен до него, чакаше поръчката. — Не ме ли познахте, Жан?

— О, разбира се, господине — отвърна келнерът, като се поклони с банална усмивка.

„Лъже — помисли си Антоан. — Той винаги ме наричаше «господин докторе»…“

— Този ресторант е толкова близо до министерството — продължи Рюмел. — И е много удобен, когато има тревога вечер — трябва само да премина улицата, за да намеря добро скривалище в министерството на марината.

Антоан го наблюдаваше, докато той избираше менюто. И Рюмел се беше променил. Лъвското му лице беше затлъстяло; гривата му бе доста побеляла; около очите безброй бръчици прорязваха във всички посоки светлата му повехнала кожа. Очите му продължаваха да блестят сини и живи, но под долните клепачи виолетови подутини висяха над изпъстрените с венички ябълки.

— Десерта ще избера по-късно — завърши той с уморен вид, връщайки листа на келнера. Отметна назад глава, допря за миг дланите си до лицето, притискайки с пръсти възпалените си клепачи, и въздъхна дълбоко. — Тъй както ме виждате, драги приятелю, не съм взел нито един ден отпуска, откакто е почнала мобилизацията досега. Напълно изтощен съм.

Това личеше ясно. Натрупаната умора се изразяваше у този нервен човек в крайна трескавост. Антоан си спомняше Рюмел такъв, какъвто беше преди войната — човек, който се владее, уверен, самодоволен и с готовност ораторствуващ за всичко, но винаги с отмерена сдържаност. Четири години преумора бяха създали това същество с блуждаещ поглед, което се смееше внезапно и конвулсивно, жестикулираше и скачаше без преход от една тема на друга и чието наляно с кръв лице минаваше внезапно от болезнена възбуда към най-мрачно униние. И все пак той правеше усилие да си придаде наперения вид, който имаше някога. След всяко признание за умора, след всяко отпущане следваше кратко съвземане — той отмяташе малко глава, оправяше косата си с широк жест и на лицето му отново разцъфваше възторжена усмивка.

Антоан се опита да му благодари за дългите издирвания по смъртта на Жак и за помощта, която бе оказал на Жени, когато тя искаше да замине за Швейцария, но Рюмел живо го спря:

— Та това е напълно естествено, моля ви се! Оставете тези неща, драги мой… — После, без да мисли, изтърси: — Младата дама ми се видя очарователна, наистина очарователна…

„Той е твърде много светски човек, за да не се прояви понякога като глупак“ — помисли си Антоан.

Рюмел го бе прекъснал и вече не спираше да говори. Той подхвана подробен разказ за направените от него постъпки, сякаш Антоан не знаеше нищо за цялата работа. Всичко бе запомнил с учудваща точност — цитираше без колебание имена на посредници, дати.

— Трагичен край! — въздъхна той в заключение. — Защо не си пиете млякото? Ще се стопли… — Той хвърли към Антоан колеблив поглед, натопи устни в чашата си, избърса щръкналите си котешки мустаци и отново въздъхна. — Да, трагичен край!… Много мислих за вас, уверявам ви… Но при тези обстоятелства… вашите убеждения… почтеното име… Човек би могъл да се запита дали — за семейството поне — този край… не беше, тъй или иначе, все пак нещо… добре дошло…

Антоан се намръщи и не отговори. Думите на Рюмел го засегнаха дълбоко. Обаче трябваше да си признае, че и на него му бе минала тази мисъл, когато научи истината за последните дни на Жак. Да, помислил си го бе, но днес вече не мислеше така; и при спомена за това изпитваше болезнено смущение. През последните години на войната размишленията му през дългите безсънни нощи в клиниката бяха разколебали повечето от предишните му схващания.

Нямаше ни най-малко желание да разисква с Рюмел лични въпроси. А тук по-малко отвсякъде другаде. Този салон, където често бе идвал да вечеря с Ана, го караше да се чувствува неудобно още от момента, когато бяха влезли. Беше наивно изненадан, че има толкова хора в този луксозен ресторант сега, в четиридесет и осмия месец на войната. Всички маси бяха заети както през онези вечери в миналото, когато имаше най-много посетители. Жените може би не бяха толкова многобройни; не бяха и толкова елегантни; по вида им личеше, че много от тях бяха болнични сестри. По-голямата част от мъжете бяха офицери. Пристегнати с лъскави колани, те се перчеха с мундирите си, украсени с многоцветни ордени. Имаше и няколко отпускари — офицери от фронта; но повечето офицери бяха от парижката укрепена област или от главната квартира. Имаше и много летци, шумни, радушно приети от всички, с тъжни, малко безумни погледи; те изглеждаха пияни, преди още да са пили. Тук-таме се виждаха и пъстри италиански, белгийски, румънски и японски униформи. Също така и неколцина флотски офицери. Но главно преобладаваха англичани с кафяви куртки, отворени яки и безупречни ризи, които идваха тук да вечерят и да пият шампанско.

— Не забравяйте да ми се обадите, когато привършите лекуването си — каза Рюмел. — Не бива да ви изпращат пак на фронта. Вие сте направили вече предостатъчно…

Антоан понечи да му обясни. От зимата на 1917 година, когато той се бе излекувал от първото си раняване, го бяха придали към болниците в тила. Но Рюмел продължаваше да говори:

— Сега аз съм вече почти сигурен, че краят на войната ще ме завари в министерството. Когато пристигна господин Клемансо, без малко не ме изпратиха в Лондон; ако не беше президентът Поанкаре, с когото винаги съм бил в отлични отношения, и особено ако не беше възразил господин Бертло — аз познавам всичките му мании и той има нужда от мене, — направо щях да изхвърча. Очевидно животът там нямаше да бъде безинтересен в настоящия момент. Но аз нямаше да съм вече в центъра на всичко, както съм тук. А това все пак не може да се сравни с нищо!

— Напълно го вярвам… Вие поне спадате към числото на избраниците, които разбират събитията… И кой знае? Може би дори са в състояние да предвиждат донякъде бъдещето.

— О — прекъсна го Рюмел, — да разбираме събитията ли? Съвсем не! А да ги предвиждаме — още по-малко… Можеш да знаеш какви са картите на всички играчи, драги мой, и все пак да не разбереш какво става; едва можеш да разбереш нещо от това, което е вече минало… Не мислете, че който и да е днешен държавник, дори и непреклонен и тираничен като господин Клемансо, има някакво въздействие върху събитията. Те го влекат след себе си… Да ръководиш във време на война, е нещо като да управляваш кораб, в който водата нахлува от всички страни — трябва да измисляш всеки час нови неща, да намираш начини, за да запушиш най-опасните дупки. Живеем в атмосфера на потъващ кораб и само от време на време имаме възможност да се ориентираме, да погледнем картата, да дадем смътно някаква посока… Господин Клемансо действува като другите. Събитията му се налагат и когато му се отдаде възможност, той я използува. Виждам го доста отблизо поради служебното си положение. Любопитен екземпляр… — Рюмел доби замислен вид и със заучено колеблив глас започна да декламира: — Разбирате ли, господин Клемансо е парадоксална смесица от вроден скептицизъм… от обмислен песимизъм… и твърд оптимизъм, но трябва да се признае, че дозировката е прекрасна! — Той се усмихна хитро, чак до ъгъла на очите, сякаш сам се забавляваше от собственото си импровизирано слово и се наслаждаваше на формулировките, които току-що бе намерил. По всяка вероятност обаче това бяха шаблонни приказки, които той сервираше от месеци на всеки нов събеседник. — И освен това — продължи той — този човек, изпълнен със съмнения, е движен от непоколебима наивна вяра — той фанатично вярва, че родината на господин Клемансо не може да бъде бита. А това, драги мой, е несравнима сила! Дори в този момент, когато — нека си го признаем помежду си — аз виждам как увереността и на най-големите оптимисти започва да се разколебава, дори в настоящия момент за този стар патриот победата е абсолютно сигурна! Сигурна, сякаш по някакво божествено право каузата на Франция не може да не възтържествува!

Кашляйки, понеже на съседната маса един английски майор тъкмо бе запалил пура, Антоан се опита да вземе думата. Но гласът му беше тъй слаб и при това тъй задушен от кърпата, която той бе притиснал към устните си, че само няколко думи се разбраха:

— Американската помощ… Уилсън…

Рюмел намери за по-просто да се престори, че е чул всичко. Дори доби особено заинтересуван вид.

— Хм — отвърна той, като търкаше замислено бузата си, — за нас, знаете ли, президентът Уилсън… Във Франция и Англия ние сме наистина задължени да посрещаме външно с почтително внимание фантазиите на този американски професор, но никак не се мамим по отношение на него. Това е човек с ограничен ум, който няма никакво понятие, че в политиката всичко е относително. За един държавник!… Той живее в един недействителен свят, създаден изцяло от неговото мистично въображение… Господ да ни пази от момента, в който прекалено опростените нравствени принципи на този пуритан биха повредили деликатната машинария за уреждането на нашите стари европейски въпроси!

Антоан искаше да възрази, но лошото състояние на гласа му не му позволяваше. Според него Уилсън беше единственият между големите държавници на деня, който беше способен да вижда отвъд войната; единственият способен да мисли за бъдещето на света. Но Антоан се задоволи да направи само енергичен жест на протест.

Развеселен, Рюмел се усмихна.

— Не, шегата настрана! Драги мой, вие да не би да сте за вятърничавите идеи на Уилсън! Тях могат да ги вземат сериозно отвъд Атлантика, в една страна на големи деца, на полудиваци. Но в нашата стара и мъдра Европа… Хайде де! Да присадим на наша почва тези утопии, би значило да си надробим хубава каша. Да ви кажа ли, никога не трябва да се забравя какво зло могат да причинят някои големи думи, които се пишат с главни букви: „Право“, „Справедливост“, „Свобода“… Обаче в страната на Наполеон III хората би трябвало да знаят към каква катастрофа води „благородната политика“.

Той опря на покривката възкъсата си напръскана с лунички ръка и като се наведе, заговори с доверителен тон:

— Впрочем добре осведомените хора твърдят, че президентът Уилсън далеч не бил така наивен, както изглежда, и че той не мамел себе си със своите послания… Този борец на „мира без победа“ чисто и просто имал твърде реалистичната амбиция да се възползува от обстоятелствата, за да постави стария свят под американска опека, като попречи на съюзниците да вземат утре ръководно място в световните дела, място, което победата би им осигурила. Това впрочем, между скоби казано, разкрива голяма доза наивност! Защото трябва човек да бъде много наивен, за да предполага, че Франция и Англия ще се съгласят да приемат един мир, без да извлекат сериозна материална полза, след като години наред са изчерпвали силите си в тази съсипателна война!

„Но нима установяването на един истински мир, на един траен мир — възразяваше мислено Антоан — не би било за европейските народи най-материалната полза от войната?“

Все пак той мълчеше. Горещината, шумът, миризмата от ястията, размесена с тютюнев дим, му причиняваха все по-голямо неразположение. Чувството на потиснатост постоянно се увеличаваше.

„Какво търся тук? — мислеше той, разярен против самия себе си. — Хубава нощ си готвя!“

Дипломатът не забелязваше нищо. Като че ли му доставяше удоволствие да черни Уилсън. От месеци насам американският президент беше прицел на ожесточените и духовити забележки на господата от Ке д’Орсе. Рюмел разделяше фразите си с гърлен язвителен смях и се въртеше на стола си, сякаш седеше на тръни.

— За щастие председателят Поанкаре и господин Клемансо, като добри реалисти и добри представители на латините, са разбрали не само нелепостта на тези химери, но също така и скритата мания за величие на президента Уилсън… Мания, която може да бъде използувана за… приходоносни цели! В настоящия момент важното е да се измъкне от Америка колкото се може повече бензин, военни материали, самолети и войници. И за тази цел трябва да се внимава да не се противоречи на този могъщ доставчик. При нужда дори трябва да приемаме любезно неговите мании. Както постъпваме кротко с лудите. И, бога ми, досега резултатите от тази тактика бяха значителни… — Той се наведе към Антоан и му пошепна на ухото: — Знаете ли, че благодарение на тези две хиляди тона бензин, които Америка ни достави за няколко седмици, и благодарение на тристате хиляди войници, които ни изпраща всеки месец, ние можахме да издържим тази година след британската катастрофа в Пикардия? Следователно трябва да продължаваме да действуваме в този дух. Да се възхищаваме от химеричните мании на този Лоенгрин с пенсне… Когато на френска земя се събере солидна американска армия, която да ни отмени, ние ще можем да си отдъхнем малко и да дочакаме като зрители Америка да извади кестените от огъня.

Антоан замислено гледаше как Рюмел дъвче филето — той го беше поръчал „леко запечено, кърваво“. После вдигна ръка, сякаш искаше думата.

— Значи вие смятате… че войната ще трае още няколко години?

Рюмел бутна чинията си и леко отметна глава назад.

— Няколко години ли? Не! Всъщност не мисля така. Вярвам дори, че можем да имаме приятни изненади… — Той се загледа за миг мълчаливо в ноктите си. — Слушайте, Тибо — поде той след малко, като сниши отново глас, за да не го чуят от съседните маси. — Спомням си добре. Беше февруари 1915 година. Една вечер господин Дешанел заяви пред мен: „Продължителността и ходът на тази война не могат да бъдат предвидени. За мен те представляват продължение на войните на революцията и на империята. Можем да очакваме примирия; но крайният мир е далеч!“ Тогава аз сметнах това за остроумна фраза. Но днес… Днес съм доста склонен да считам това за пророчески думи. — Той замълча, играейки си със солницата, и добави: — И то до такава степен, че ако утре след някой съкрушителен успех на съюзниците централните сили предложат да хвърлят оръжие, аз бих помислил като господин Дешанел: „Ето примирието; но крайният мир е още далеч.“

Рюмел въздъхна и продължавайки да говори все със същия тон на заучен урок — този тон страшно дразнеше Антоан, — се впусна в блестящ преглед на разните фази на войната още от германското нахлуване в Белгия. Така резюмирани, сведени до ясни схеми, събитията се редуваха с поразителна логика. Човек би рекъл, че Рюмел разказва как се е развила някоя игра на шах. Тази война, която Антоан бе изживял ден след ден, се измести някъде в миналото и му се разкри в историческия си облик. В сладкодумната уста на дипломата Марна, Сома, Вердюн — тези имена, които дотогава бяха събуждали у Антоан конкретни, лични, трагични спомени — се превръщаха, оголени изведнъж от реалните факти, в точни параграфи на едно техническо изложение, в заглавия на отдели на един учебник по история за бъдещите поколения.

— И ето че сега сме в 1918 година — заключи Рюмел. — Влизането на Съединените щати във войната означава затягане на блокадата, разложение за германските народи. Логически това представлява тяхното неизбежно поражение. Пред този нов факт те имаха избор от две възможности: да преговарят, докато имаше още време, и да сключат един осакатен мир; или пък да подемат отчаяно офанзивата и да се опитат да победят, преди американските войски да започнат да пристигат масово. Те избраха офанзивата. От това съображение бе продиктуван страшният съкрушителен удар през март в Пикардия. И още веднъж за малко остана те да победят. Затова отново минават в нападение. Ето какво е положението. Ще успее ли техният последен удар? Възможно е. Никой не може да каже дали, преди да настъпи лятото, ние няма да бъдем принудени да искаме мир. Но ако офанзивата им пропадне, те ще изиграят последната си карта. Тогава войната ще бъде вече загубена за тях, защото ние или пасивно ще изчакаме часа, в който американците ще се нахвърлят върху тях, или — такъв е, изглежда, проектът на генерал Фош — ще хвърлим последните си сили в атака по всички фронтове и ще вземем сериозни залози, преди американците да се раздвижат. Ето защо аз съм готов да кажа: истинският мир, трайният мир е още далеч, но примирието е вероятно доста близко.

Той трябваше да прекъсне думите си, защото Антоан получи такъв пристъп на кашлица, че този път беше трудно да се престори, че не го е забелязал.

— Извинявайте, драги… Изморих ви с моето дрънкане… Хайде да си вървим.

Той направи знак на келнера, измъкна от джоба на панталона си по маниера на американските войници шепа смачкани банкноти и небрежно уреди сметката.

 

 

Улица Роял беше тъмна. Колата със загасени фарове чакаше до тротоара.

Рюмел вдигна глава.

— Небето е ясно. Те биха могли да дойдат тази нощ… Ще се върна в министерството, за да видя дали има нещо ново. Но най-напред ще ви оставя в къщи.

Преди да се качи в колата, където Антоан беше вече седнал, Рюмел купи няколко вечерни вестника от една продавачка.

— Пропагандни глупости — прошепна Антоан.

Дипломатът не отговори веднага. Той най-напред предпазливо дръпна стъклото, което ги отделяше от шофьора.

— Разбира се, че са пропагандни глупости — отвърна той чак тогава, като се обърна почти предизвикателно към Антоан. — Как не разбирате, че редовното снабдяване с успокоителни новини, е също така съществено за страната, както и снабдяването с храна или муниции?

— Вярно е, че трябва да се грижите и за душите на хората — подметна иронично Антоан.

Рюмел приятелски го потупа по коляното.

— Хайде, хайде, Тибо, бъдете сериозен. Ами помислете си сам! Какво може да направи едно правителство, което води война. Да направлява събитията ли? Знаете добре, че това е невъзможно. Да направлява общественото мнение? Това — да, може; то дори е единственото нещо, което всъщност може да направи!… И ето, това и вършим. Нашата главна работа е… как да се изразя? — подреденото предаване на фактите… Наистина е нужно непрекъснато да се подхранва вярата на нацията в крайната победа… Трябва ежедневно да се поддържа доверието, което тя право или криво има в способностите на своите водачи, военни или граждански…

— И всички средства са добри за тази цел, така ли?

— Разбира се.

— И организираната лъжа.

— Откровено казано, нима вие вярвате, че е възможно да се пише — какво да речем, — че при нашите въздушни бомбардировки над Щутгарт и Карлсруе е имало много повече „невинни жертви“ между гражданското население, отколкото са избили в Париж гранатите на „Дебелата Берта“?… Или пък че действията на шабските подводници, които ние представихме като престъпление спрямо човечеството, бяха за централните сили необходима операция, единствената възможност, която им оставаше, да сломят нашите сили след неуспехите си през 1916 година?… Или пък че прочутото торпилиране на „Лузитания“ беше в края на краищата един съвършено оправдан акт на репресалии, един твърде слаб отговор на безпощадната блокада, която вече е убила в Германия и Австрия десет-двадесет хиляди пъти повече жени и деца, отколкото е имало на самата „Лузитания“?… Не, не, истината рядко може да се каже. Необходимо е врагът винаги да е виновен и каузата на съюзниците да бъде винаги справедлива! Необходимо е…

— … да се лъже!

— Да, дори и само за да се скрие от тези, които се бият, това, което се крои в тила!… Да се скрият от тези, които са в тила, страхотните неща, които стават на фронта!… Необходимо е да се премълчава, както пред едните, така и пред другите, онова, което се върши зад кулисите, в дипломатическите канцеларии, онова, което става в противниковия лагер, в неутралните страни. Да, да, драги мой. И затова най-голямата част от нашата дейност — искам да кажа, дейността на гражданската администрация — се състои в това… не само да лъже, както вие казвате, но и да лъже добре! А то невинаги е лесно, вярвайте ми! Това изисква дълга опитност, находчивост, неизчерпаема изобретателност. За тази работа е необходим един вид гений… И мога да ви уверя, че бъдещето ще ни даде право. От четири години ние във Франция извършихме чудеса в областта на полезната лъжа!

След като бе минала бавно по булевард Сен-Жермен и по едва осветената улица Дьо л’Юниверсите, колата спря пред вратата на Антоан. Двамата мъже слязоха.

— Чакайте — продължи Рюмел, — спомням си седмицата на офанзивата на Нивел през април седемнадесета… — В гласа му внезапно прозвуча трескава възбуда. Той хвана Антоан под ръка, за да го отведе по-далеч от шофьора.

— Вие не можете да си представите какво беше за нас, които следяхме всичко час след час, които виждахме как се трупат грешка след грешка, които можехме всяка вечер да пресметнем общия брой на загубите! Тридесет и четири хиляди убити и над осемдесет хиляди ранени за четири-пет дни!… Ами бунтовете в тези разсипани полкове!… И все пак не беше въпрос нито да даваме верни сведения, нито да бъдем справедливи. Трябваше на всяка цена да смажем безмилостно въстаналите войски, преди бунтът да се разпростре по цялата армия. Това беше въпрос на живот или смърт за страната ни. Трябваше на всяка цена да поддържаме командуващите генерали, да замажем грешките им, да спасим престижа им. И по-лошо дори: трябваше напълно съзнателно упорито да поддържаме грешката, да продължим офанзивата, да хвърлим нови дивизии в мелницата и да пожертвуваме още двадесет или двадесет и пет хиляди войници при Шмен-де-Дам, при Лафо…

— Но защо?

— За да постигнем поне някакъв малък успех, съвсем малък успех, върху който да можем да залепим спасителната лъжа! И така да възвърнем вярата, която всички бяха почнали да губят… Най-после ни провървя с щастливата ненадейна атака при Краон. Направихме от нея бляскава победа. И това ни спаси… Десет дни след това правителството смени командуващите генерали и назначи генерал Петен…

Изнемощял, неспособен да остане по-дълго прав, Антоан се бе облегнал на стената. Придържайки го, Рюмел го заведе до пътната врата.

— Да — продължаваше той, — това ни спаси. Но кълна ви се, че по-скоро бих дал година от живота си, отколкото да преживея отново онези четири-пет седмици! — Той изглеждаше искрен. — Оставям ви. Толкова бях щастлив да ви видя пак…

Антоан прекрачваше прага, когато Рюмел му извика:

— Лекувайте се сериозно, драги мой! Лекарите са вечно едни и същи: когато се отнася до тяхното собствено здраве, и най-добросъвестните проявяват небрежност!…

 

 

Жиз бе подредила стаята. Капаците бяха затворени, завесите спуснати, калъфките свалени от столовете, леглото приготвено. На нощната масичка беше поставена кана със студена вода и чаша. Тези грижи развълнуваха Антоан тъй силно, че той си каза: „Сигурно съм по-уморен, отколкото си мисля.“

Първата му работа бе да си направи кислородна инжекция. След това той се отпусна в едно кресло и остана така неподвижен десетина минути с изправено тяло, облегнал тил на гърба на стола.

Мислеше за Рюмел с внезапна буйна ненавист, ненавист, която без съмнение беше неоснователна и от която сам бе изненадан: „Хората, които участвуват във войната… Хората, които са в тила… Между нас и тях не може никога да има помирение!“

Задушаването малко по малко преминаваше. Той стана, за да премери температурата си. Тридесет и осем и една десета… Не беше прекалено висока след подобен ден…

След това Антоан си направи една хубава инхалация, преди да си легне.

„Не — каза си той, заравяйки яростно глава във възглавницата, — никакво разбирателство не е възможно между нас! В деня на демобилизацията тези, които не са участвували във войната, трябва да се скрият, да изчезнат. Утрешна Франция, утрешна Европа ще принадлежат по право на бившите бойци. Никъде тези, които са воювали, няма да приемат да сътрудничат с онези, които са били в тила!“

Тъмнината му тежеше, но той се въздържа да запали лампата. Спалнята му беше бившата спалня на господин Тибо, където старецът се бе толкова борил и толкова страдал преди да умре. Антоан си припомняше и най-малките подробности: последната баня, Жак, инжекцията, която окончателно тури край на болките му, всичките етапи на агонията. Това беше спалнята на баща му и неговите широко отворени в мрака очи сякаш виждаха голямото махагоново легло, тапицирания молитвен стол, претрупания с лекарства скрин.

VI

Благодарение на кислородната инжекция нощта премина добре, но Антоан почти не беше мигнал. Чак на разсъмване задряма за малко, колкото да се измъчи от един нелеп кошмар. Отърва се от него едва когато се събуди, така облян в пот, че трябваше да си смени пижамата. Като си легна отново и разбра, че вече няма да може да заспи, той започна да си припомня подробно този сън.

„Какво беше?… В него имаше три ясно обособени епизода… Три сцени, но с един и същ декор — вестибюла на моя апартамент…“

Отначало бях сам с Леон; тормозех се до полуда от това, че всяка минута тате може да се върне. Положението беше страшно. Бях се възползувал от отсъствието му, за да заграбя всичко, което той притежаваше, и да обърна цялата къща наопаки. А тате щеше да се върне и да ме хване на местопрестъплението. Ужас ме обхващаше. Крачех назад-напред из вестибюла и се чудех какво да направя, за да се отърва от надвисналата опасност. Но не можех да избягам. Защо? Защото Жиз щеше скоро да се върне… Леон, и той полудял като мен, дебнеше, прилепил ухо на външната врата. Още виждам тъпия израз в очите му, опулени от страх. По едно време той обърна глава и запита:

— Да прескоча ли да предупредя госпожата?

Това беше първата сцена. След това тате изведнъж се появи пред мен, застанал посред вестибюла, в редингот, с черен креп на шапката (също като траурния креп на Шал) заради погребението. Чие погребение? Край него на пода имаше нов куфар (като куфара на човека, с когото пътувах завчера). Леон беше изчезнал. Татко тършуваше из джобовете си, важен и залисан. Той ме забеляза и рече:

— А, ти ли си?… Госпожицата няма ли я? — И след това продължи с покровителствения и тържествен тон, с който говореше при подобни случаи. — Драги мой, искам да ти разправя: посетих живописни страни…

Устата ми беше пресъхнала и аз не можех да изрека нито дума. Чувствувах, че отново съм станал малко момче и треперя, очаквайки заслуженото наказание… Същевременно се питах слисан: „Как така не е забелязал всичките промени по стълбите, като се е качвал нагоре? Липсата на цветните стъкла? Новия килим?“

След това си помислих с ужас: „Ами как да му попреча да влезе в нашата стая, за да не види леглото…“

После нищо не помня. Струва ми се, че тук сънят се прекъсна…

Във всеки случай — това е вече третата сцена — виждам тате отново изправен на същото място, но по пантофи и в старата си домашна дреха. Както обикновено изглеждаше недоволен. Рязко повдигаше козята си брада и протягаше шията си, притисната от краищата на колосаната яка. Тогава той ми каза с тихия си и хладен смях:

— Кажи ми, драги, къде, по дяволите, си ми сложил пенснето?

А пенснето, което търсеше, беше именно онова рогово пенсне, което, спомням си добре, намерих на бюрото си и което заедно с всичките му дрехи и други вещи бях дал на калугерките… Тогава ядът му избухна изведнъж. Той пристъпи към мене и викна:

— А книжата ми? Какво направи с ценните ми книжа?

— Кои ценни книжа, тате? — промълвих аз. Избиха ме едри капки пот; започнах да се бърша и в същото време, спомням си, напрегнах слух в очакване да чуя щракането на асансьора и да видя как влиза Жиз (в престилка на медицинска сестра, тъй като по това време тя се прибираше от клиниката)… И точно в този момент се събудих, целият вир-вода.

Антоан се усмихна, като си спомни колко се беше уплашил, но още не можеше да дойде на себе си.

„Сигурно имам малко температура“ — каза си той.

Всъщност той имаше 37,8°, малко по-ниска, отколкото предишната вечер, но все пак повече, отколкото трябваше да има сутрин.

Два часа по-късно, когато се занимаваше с тоалета си и вземаше лекарствата си, мисълта му пак се върна към този сън.

„Странно! — забеляза той. — Всъщност сънят беше съвсем кратък. Всичко на всичко три за миг мярнали се една след друга картини: тревожното чакане с Леон, внезапното появяване на тате с куфара и след това историята с пенснето и ценните книжа… Да, но колко ясно беше всичко наоколо, цялото мое минало, така лично мое, така пълно, в което се коренеше този сън!“

Като усети, че малко му прилошава от дългото стоене пред умивалника, той седна на ръба на ваната и се замисли:

„Миналото, в което някак си плуват сънищата, е несъмнено познато явление и сигурно е било изследвано… Никога не се бях замислял върху това… В моя снощен сън това е съвсем ясно. Толкова ясно, че ако имах волята, би заслужавало да го запиша… Иначе след два дни ще го забравя напълно.“

Той погледна часа. Нямаше бърза работа. Взе дневника си — него не беше забравил да донесе, — в който всяка вечер вписваше своите наблюдения върху болестта си, откъсна няколко бели листа и като се загърна в халата си, който Жиз беше закачила в банята („За всичко се сеща, милата“ — каза си той, усмихвайки се), отиде отново да си легне.

Три четвърти час вече беше писал с увлечение, когато звънецът го прекъсна.

Беше бързо писмо от Шефа. С най-топли думи доктор Филип се извиняваше, че не ще може да приеме Антоан по-рано от другиден вечерта; щял да отсъствува от Париж два дни — заминавал начело на една комисия да инспектира няколко болници в Северна Франция.

Антоан беше много разочарован. За да се ободри, си каза, че все пак може би Филип ще се върне преди заминаването му. Биха могли да вечерят заедно в сряда, а в четвъртък щеше да вземе влака за Грас.

Листчетата бяха разхвърляни по леглото. Те бяха пет на брой, изписани с неговия странен йероглифен почерк; буквите не бяха свързани една с друга — навик, придобит от времето, когато в училище пишеха съчинения на старогръцки. Антоан ги събра и ги препрочете. Първите две предаваха аналитично съня с най-съществените подробности, които бе могъл да си спомни. Останалите съдържаха един доста неясен коментар.

— Това, което разбираме ясно… — промърмори Антоан с досада.

В миналото той отлично умееше да съставя такива изчерпателни бележки; в няколко реда неговият точен ум успяваше да сбие същността на дълги разсъждения.

„Трябва отново да почна да се упражнявам, ако искам да пиша в медицинските списания…“ — каза си той.

Ето какво беше написал:

„Във всеки сън има две неща, които ясно се различават едно от друго.

Първо. Самият сън, епизодът, в който сънуващият участвува в по-голяма или по-малка степен. Действието е обикновено кратко, откъслечно, раздвижено, сякаш актьорите играят на сцената.

Второ. Около този кратък драматичен момент има една определена ситуация, която обуславя този момент и го прави правдоподобен; ситуация, която се отдалечава в периферията, остава извън действието. Но спящият я съзнава съвсем ясно. Според съдържанието на съня сънуващият се чувствува попаднал вече отдавна в тази ситуация, подобно на всичко онова, което собственото ни минало представлява за всеки един от нас, когато сме в будно състояние.

Например в този мой сън забелязвам около трите епизода, съставляващи действието, цяла редица обстоятелства, които, без да са съществена част от съня, се подразбираше, че са включени в него. Освен това, ако се вгледаме добре, установяваме, че тези обстоятелства са два вида, съставят, тъй да се каже, две отделни зони: от една страна, имаме непосредствените обстоятелства, в които сънят сякаш е обвит. От друга страна, втора зона, по-отдалечена по време: сбор от много отдавнашни обстоятелства, образуващи въображаемото минало, без което сънят би бил невъзможен. Това минало, което аз, сънуващият, постоянно съзнавах по време на съня, не изигра никаква роля — то просто съществуваше преди съня, както миналото на действуващите лица предшествува действието, което случайно ги събира на сцената.

Да поясним: под обстоятелствата от първата зона разбирам например това, че знаех колко е часът, въпреки че по време на съня въобще не стана дума за часа. Знаех, че е дванадесет без няколко минути и че чаках Жиз за обед както всеки ден. Знаех, че същата тази заран, в нейно отсъствие и без да мога да я предупредя, бях получил телеграма от тате, с която той ми съобщаваше, че се завръща поради погребението. (Тук нещо остава неясно. Чие погребение? Не беше погребението на госпожицата. Но това погребение беше на някой близък, тъй като всички скърбяхме.) Знаех, че тате тършуваше из джобовете си за дребни пари, за да плати на шофьора, понеже знаех и това, че току-що бе пристигнал с такси, натоварено с багаж. Дори, струва ми се, мога да кажа, че виждах колата, спряла на улицата, като едновременно виждах и тате във вестибюла, и така нататък…

Обстоятелства от втората зона. Имам пред вид редицата доста отдавнашни случки, известни на онзи Антоан от съня. Не бих могъл да кажа точно дали през време на съня съм мислил за тези обстоятелства; но споменът за тях съществуваше в мен, както съществуват в нас и спомените ни от действителния живот. И така, аз знаех (всъщност би трябвало да кажа: отдавна знаех, че тате преди много време е напуснал Франция, изпратен някъде на другия край на света от не знам кое си благотворително дружество, за да извърши някакви анкети във връзка с неговата дейност. Инспектиране на изправителни домове в чужбина или нещо от този род.) Едно толкова далечно пътуване, че едва ли можеше да се очаква някога да се завърне. Също така знаех какво е било отношението ни към това заминаване тогава: посрещнали го бяхме като неочакван дар от небето. Знаех, че щом се бях освободил от неговата опека, аз се бях оженил за Жиз; че бяхме станали господари на апартамента и бяхме изнесли всичко, че продадохме старите мебели, че раздадохме на калугерките личните вещи на тате и че съборихме някои вътрешни стени, за да преустроим къщата напълно. (Странното е там, че преобразованията в съня не отговаряха на преобразованията, които бях извършил в действителност. Така например в съня вестибюлът беше пребоядисан в светла охра, но постланият килим беше червен, а не с тютюнев цвят; на мястото на конзолата бе окачен старият дъбов часовник от приемната стая на тате.) И това не е всичко. Няма да има край, ако почна да отбелязвам всичко, което знаех. Например: знаех, съвсем отчетливо си спомням, че нашата стая, на двама ни с Жиз (където впрочем не се разигра никаква сцена в съня), беше бившата стая на тате, а тя беше заприличала на стаята на Ана на авеню Дьо Ваграм. Освен това знаех, че точно тази сутрин Леон не беше имал време да разтреби стаята и голямото ни легло беше все още неоправено; бях ужасен от мисълта, че тате ще отвори вратата на тази стая… Накрая знаех още хиляди други неща от нашия живот и от живота на нашите близки. Например следното, което ми се струва любопитно, тъй като брат ми не участвуваше в този сън: знаех, че Жак, изпаднал в отчаяние от ревност след нашата женитба, е емигрирал в Швейцария и че той…“

Бележките свършваха тук. Антоан нямаше вече никакво желание да продължи. Взе молива си и написа в полето:

„Да се потърси какво е казано по този въпрос от хората, които са се занимавали със съня.“

След това сгъна листовете, стана и сложи да се топли вода за инхалацията.

Малко по-късно, скрил глава под кърпите, с изпотено лице и затворени очи, той вдишваше дълбоко благотворните пари, а умът му не преставаше да се занимава със снощния сън. Изведнъж осъзна, че даже самата тема на този сън говореше до известна степен за гузна съвест, за нечестно чувство на отговорност и дори на виновност, което в будно състояние от гордост той държеше в сянка.

„Наистина — призна си той — нямам основание да се гордея особено с онова, което се случи след смъртта на тате. (Имаше пред вид не само луксозната обстановка, в която живееше, но и връзката си с Ана, нощните скитания, цялото неудържимо подхлъзване към лесния живот.) Без да смятаме загубата на твърде значителна част от състоянието на тате…“ — прибави той.

Разходите по преустрояване на къщата бяха погълнали повече от половината от наличните средства, а, от друга страна, недоволен от умерения доход, който му носеха сигурните вложения на господин Тибо, той бе превърнал останалата част от акциите в руски ценни книжа, спаднали днес до нула.

„Хайде сега — каза си Антоан, — стига с тези безплодни съжаления.“ Така беше свикнал да успокоява съвестта си. Все пак бе запазил дълбоко в себе си — сънят съвсем ясно показваше това — буржоазната представа за „семеен имот“, за спестени пари, които се предават на идното поколение. И макар че не бе длъжен да дава никому сметка, срамуваше се, че за по-малко от една година беше прахосал имущество, което няколко поколения грижливо бяха събирали.

Той си подаде за малко главата, подиша чист въздух, избърса зачервените си очи, след това отново се сви под влажните и горещи кърпи.

Размишленията му тази сутрин за зимата на 1914 година се смесваха с неприятното чувство, което бе изпитал предишната вечер след тръгването на Жиз, когато премина през запустелите си хубави лаборатории и помещението, тържествено кръстено „Архивна служба“, където бяха картотеките с анкетните листове, редиците нови, номерирани и празни папки. Влезе и в „Превързочната“, така добре уредена, но неизползувана нито веднъж. И там, като си спомни за някогашния си скромен кабинет на партера по времето, когато беше деен, полезен млад лекар, той разбра, че след смъртта на баща си беше тръгнал по погрешен път.

Изстиналият инхалатор едва изпущаше пара. Той хвърли надалеч наквасените кърпи, избърса лицето си и се върна в стаята си.

— А-а… Е-е… А-а… О-о… — произнасяше той, застанал прав пред огледалото, за да изпита гласа си, който макар и все още дрезгав, бе придобил вече тембър. Антоан чувствуваше ларинкса си временно изчистен.

„Двадесет минути дихателни упражнения… След това десет минути почивка. После ще се облека, ще си приготвя куфара и понеже не мога да се видя днес с Филип, ще взема първия влак за Мезон.“

 

 

Когато, седнал в колата, която го отвеждаше към гарата, мина край цветните лехи на Тюйлери, гледайки блесналите под майското слънце бели статуи, поставени сред тревата, и омекотените от леките синкави изпарения очертания на Арк дю Карусел, той изведнъж си спомни за онази пролетна утрин, когато си бяха дали среща с Ана в двора на Лувъра; внезапно му хрумна една мисъл.

— Откарайте ме до входа на Булонската гора — извика той на шофьора — и после минете по улица Спонтини.

Когато наближиха дома Батенкур, той каза на шофьора да кара по-бавно и се надвеси през прозорчето. Всички капаци на прозорците бяха затворени, а желязната порта — заключена. Над помещението на портиера беше закачен следният надпис:

ПРОДАВА СЕ ХУБАВ ДОМ
Вътрешен двор — гараж — градина
(Обща площ 625 кв. м)

Под „Продава се“ на ръка бяха добавили: „Дава се под наем“.

Колата се движеше бавно край градинската стена. Антоан не изпитваше никакви чувства. Съвсем нищо: нито вълнение, нито съжаление. Сам се питаше защо бе дошъл да направи това поклонение.

— Обратно… Карайте сега на гара Сен-Лазар — извика той на шофьора.

„Да — каза си той веднага след това, като че ли нищо не беше прекъснало тазсутрешните му размишления, — хубаво съм се самоизлъгал, като съм си въобразявал, че трябва на всяка цена по-добре да организирам живота си на лекар… Вместо да тласнат напред работата ми, всички тези материални улеснения само я парализираха. Целият този чудесен механизъм работеше напразно. Всичко беше приготвено за постижения от голям мащаб. А всъщност аз вече нищо не работех…“

Спомни си изведнъж отношението на брат си към бащиното наследство и отвращението му към парите, което Антоан тогава смяташе за толкова глупаво.

„Прав е бил! Колко по-добре бихме се разбирали сега… Отравяне от пари… Особено от наследени пари. Пари, които не са спечелени с труд… Ако не беше войната, свършено бе с мен. Никога нямаше да се прочистя от тази отрова. Бях стигнал дотам да вярвам, че всичко се купува… Вече си присвоявах като естествена привилегия на богатия правото да работя малко и да карам другите да работят. Сигурно най-безцеремонно щях да си присвоя заслугата за първото откритие, направено от Жуслен или Щудлер в моите лаборатории… Използвач — ето какъв се готвех да стана. Изпитах удоволствието да властвувам чрез парите… Изпитах удоволствието да ме почитат заради парите… И не бях далеч от мисълта да започна да считам тази почит като напълно естествена и да мисля, че парите ми дават някакво превъзходство… Колко грозно!… Ами фалшивите, неясни отношения, които парите създават между богаташа и останалите хора! Ето една от най-прикритите злини на парите! Бях започнал вече да се съмнявам във всички и във всичко. За най-добрите си приятели взех да мисля: «Защо ми разправя той това! Чековата ми книжка ли го интересува?» Грозна работа! Грозна.“

Разравяйки тази утайка, Антоан изпитваше такава горчивина, че пристигането на гарата му се стори като някакво избавление. Втурна се сред тълпата, изпълваща залата, без да обръща внимание на задуха си, щастлив, че беше намерил нещо, което да разсее мислите му, и така да избяга от самия себе си.

— Един билет… Не: трета класа, военен, за Мезон-Лафит… В колко часа е влакът?

Рядко се качваше в третокласен вагон. Днес това му доставяше някакво горчиво удоволствие.

VII

Клотилд почука на вратата. Като крепеше внимателно подноса в едната ръка, тя почака няколко секунди, после отново почука. Никой не отговори. Ядосана при мисълта, че Антоан е излязъл, без да закуси, тя отвори вратата.

В стаята цареше тъмнина. Антоан лежеше още в леглото. Той я беше чул, но сутрин преди инхалациите нямаше глас, така че предварително се беше отказал от всякакъв опит да издаде звук. Именно това се помъчи да обясни на Клотилд с движения.

Въпреки че мимиката му бе съпроводена с успокоителна усмивка, добрата женица стоеше на вратата стресната, вдигнала изненадано вежди. Като видя, че Антоан не може дума да изрече — а снощи, като пристигна, беше отишъл в кухнята да си побъбрят, — внезапно й мина през ум, че е получил удар и че сигурно е наполовина парализиран. Антоан смътно отгатна мислите й и още по-успокоително се усмихна; после й направи знак да донесе подноса до леглото и вземайки молива и бележника от нощната масичка, надраска:

„Спах отлично. Сутрин винаги ми се загубва гласът.“

 

Тя бавно разчете листчето, загледа Антоан с удивление и след миг заяви без заобикалки:

— Няма нищо, но не очаквах да видя господин Антоан в такова състояние… Добре са ви наредили ония!

Тя отиде да отвори капаците на прозорците. Утринното слънце нахлу в стаята. Небето бе синьо, а отвъд рамката, образувана от дивата лоза, която висеше над дървения балкон, близките борове и зад тях вече зеленеещите се върхове на дърветата в Сенжерменската гора тръпнеха от лекия ветрец.

— Дали ще може господин Антоан поне да яде? — запита тя, приближавайки се до леглото.

После му наля топло мляко в чашата и докато Антоан си надроби малко хляб в него, отстъпи крачка назад и го загледа внимателно, сложила ръце в джобовете на престилката си. Той толкова трудно гълташе залъците, че Клотилд не се сдържа пак да каже:

— Не, съвсем не очаквахме такова нещо! Знаехме, че господин Антоан е обгазен, но си казвахме: „Газът все пак не е като да си ранен…“ Дано да е така! Вярно е, че от болести нищо не разбирам. Когато господин Антоан ни писа, на сестра ми и на мене, да дойдем с госпожица Жиз у госпожа дьо Фонтанен, Адриан веднага рече: „Искам да гледам ранени!“ Пък аз викам: „Всичко, каквото кажат — готвене, чистене, от работа никога не съм се бояла. Но щом е за ранени — не, не ми е по вкуса.“ Та така стана, че госпожите взеха Адриан в болницата, а аз останах във вилата. Не се оплаквам, въпреки че нямам време да се обърна, господин Антоан сам вижда това; за да може сама жена да върши като хората всичката работа тук, денят трябва да има поне двадесет и пет часа. Но на мен повече ми харесва това, отколкото да бъркам в рани.

Антоан я слушаше усмихнат… При положение, че я няма Жиз, не би било неприятно да те гледа тази предана жена… Жалко само, че няма призвание на болногледачка…

За да покаже, че може правилно да оцени какво бреме е тази всекидневна работа, той замислено стисна устни и няколко пъти поклати глава.

— Ама като си помислиш… — поде тя, сякаш съжаляваше за думите си — не е чак толкова тежко, колкото изглежда. Двете госпожи са по цял ден в болницата. Една вечеря трябва да им приготвя. На обед са само господин Даниел и госпожа Жени с малкия, и това е.

Станала по-фамилиарна, отколкото преди, като че военните години бяха заличили предишното разстояние, тя му проглуши ушите с приказките си, като говореше напълно свободно за всекиго: „… госпожица Жиз, винаги тъй любезна с нас…“; „госпожа дьо Фонтанен, която всъщност не е никак горделива, но така ни е наплашила с вида си, че никога не знаем как да й говорим…“; „… а госпожа Никол, каквато си е безредна, пък как умее — прави-струва, всички й прислужват…“; „… Госпожа Жени малко говори, но работи здравата, разбира ги тя работите…“. Клотилд постоянно говореше за „малкия“, и то винаги с възхищение и нежност:

— От малкия ще излезе нещо! И ще знае да заповяда за като покойния господин Тибо!… („Вярно, той е внук на тате“ — помисли си Антоан.) На всички ни би се качил на главата, ако речем да го оставим… Господин Антоан не може да си представи какво чудо е: същински живак, иска всичко да пипне. От дума не разбира, никого не слуша. Пак добре, че господин Даниел е постоянно тук да го пази; иначе на мен, с моята работа, това ми е невъзможно. За миг не бива да го изпущаш из очи. За господин Даниел това е хубаво занимание: седи си там по цял ден сам и нищо не прави, само си дъвче дъвката; без това часовете така щяха да му тегнат… — Тя за миг поклати многозначително глава. — Никой не може да ме убеди, че в днешно време има хора, които да се радват, че са куци…

Антоан взе блока си и написа: „А Леон?“

— Ах, горкият Леон?…

Тя почти нямаше какво да му разправи за слугата. (Бяха го пленили край Шарлроа четиринадесет часа след започването на военните действия, на втория ден от пристигането му на фронта; щом научи номера на лагера, Антоан нареди на Клотилд да изпраща всеки месец по един колет с храна. Леон благодареше редовно с по три думи на една картичка. Нищо друго не съобщаваше за себе си.)

— Знае ли господин Антоан, че той писа да му изпратим флейта? Госпожица Жиз му купи една от Париж.

Антоан отдавна вече си бе изпил млякото.

— Трябва да сляза долу, за да помогна на госпожа Жени — каза Клотилд, като взе подноса. — Във вторник тя пере, а пералната машина трудно се върти. А малкият как се цапа само!…

Тя беше стигнала вече до вратата, когато се обърна и го погледна за последен път. Плоското й лице придоби изведнъж замислен вид:

— Мислех си, господин Антоан, какво ли не ни дойде до главата през тези години. Какво ли не видяхме!… Често викам на Адриан: „Да можеше покойният господин Тибо да се върне, та да види всичко, което стана, откакто го няма!“

 

 

Останал сам, Антоан започна бавно да прави тоалета си. Не бързаше за никъде. Възнамеряваше да се заеме най-усърдно с лечението си.

„Да можеше покойният господин Тибо да се върне…“ Думите на Клотилд му припомниха снощния му сън.

„Каква власт упражнява още тате върху всички ни!“ — помисли си той.

 

 

Единадесет часът минаваше, когато той отново отвори прозореца, който беше затворил, за да не го чуват, като прави гласовите си дихателни упражнения.

От градината долетя мъжки глас:

— Жан-Пол, слез оттам и ела при мен.

След това като далечно ехо се чу женски глас, спокоен и свеж:

— Жан-Пол! Защо не слушаш вуйчо си Дан!

Антоан излезе на балкона. Без да разтвори завесата, образувана от дивата лоза, той хвърли поглед навън. Под него се простираше тясната тераса над рова, който отделяше градината от гората. Под сянката на двата чинара — едно време госпожа дьо Фонтанен обичаше да стои там — Даниел се беше изтегнал в един летен стол с книга на коленете. На няколко крачки от него момченце в бледосиньо трико се мъчеше да се изкачи на парапета на терасата с помощта на една кофичка, нарочно обърната до самата стена. На другия край на терасата, през широко отворената и огряна от слънцето врата на къщата, където някога бе живял градинарят, Жени, със запретнати ръкави, приклекнала пред едно казанче, сапунисваше прането.

— Жан-Пол, ела! — повтори Даниел.

Слънчев лъч блесна за миг върху червеникавата разчорлена коса. Детето беше решило да се обърне, но за да не изглежда, че се предава, седна важно на земята, взе лопатката си и напълни кофичката с пясък.

Когато след малко Антоан слезе по стъпалата, Жан-Пол стоеше все на същото място.

— Ела да кажеш добър ден на чичо Антоан — каза Даниел.

Детето, клекнало край парапета, продължаваше да си играе с лопатката, сякаш нищо не бе чуло. То видя, че Антоан се приближава и като остави лопатката си, още повече наведе глава. Той го хвана през кръста и го вдигна нагоре — детето започна да се върти; после, като разбра, че си играят, се засмя със звънлив глас. Антоан го целуна по косата и го попита шепнешком:

— Кажи ми, лош ли е чичо Антоан?

— Да — извика детето.

Беше се задъхал от направеното усилие. Той остави малкия на земята и отиде при Даниел. Едва бе седнал, когато Жан-Пол дотича при него, покатери се на коленете му и се сгуши в скута му, преструвайки се, че спи.

Даниел не се беше помръднал от стола си. Той беше без връзка, облечен в стар, тъмен панталон и износена фланелена дреха на райета. Изкуственият му крак бе обут в черна висока обувка; на другия крак беше нахлузил чехъл на босо. Беше напълнял. Благородните и правилни черти на лицето се бяха запазили, макар и потънали в тлъстина. С прекалено дългите си коси и синкавата си брада той напомняше някой провинциален трагик, който ходи разпуснат из града, но вечерта на сцената още смайва публиката като римски император.

Антоан, който, откакто бе станал, се занимаваше с бронхита и ларинкса си, забеляза — без да отдава особено значение на това, — че Даниел, след като си подаде ръката, даже не го запита за здравето му. (Наистина предишната вечер те бяха говорили за болестите си и взаимно бяха разкрили мъките си.) От учтивост той се наведе с въпросителен жест към подвързаната книга в голям формат, която Даниел току-що беше затворил и оставил върху чакълената настилка.

— Това ли? — запита Даниел. — „Около света“… Старо списание с пътеписи… от 1877 година. — Той бе взел книгата отново и я прелистваше небрежно. — Пълна е с гравюри… Горе имаме цели годишнини.

Антоан разсеяно галеше косите на малкия, който, изглежда, се бе замечтал нанякъде, широко отворил очи, прилепил глава до гърдите на чичо си.

— Какво ново има тази сутрин? Получихте ли вестниците?

— Не — отговори Даниел.

— Междусъюзническият съвет напоследък, изглежда, е решил да предаде командуването на италианския фронт на Фош.

— Така ли?

— Трябва вече да са го обявили официално.

Жан-Пол сякаш изведнъж бе открил, че му е скучно; той скочи на земята.

— Къде отиваш? — попитаха едновременно вуйчо Дан и чичо Антоан.

— При мама.

Хлапето, като подскочи два пъти на единия си крак, а след това на другия, се спусна радостно към къщата на градинаря. Двамата мъже се спогледаха засмени.

Даниел бе извадил от джоба си един пакет дъвка и предложи на Антоан.

— Не, благодаря.

— Колкото да правя нещо — обясни Даниел. — Вече не пуша.

Той си избра една таблетка, пъхна я цялата в устата си и започна да дъвче.

Антоан се загледа в него и се усмихна:

— Вие ми напомнихте една случка през войната… Във Вилер-Бретоньо… Трябваше да устроим нашия полеви лазарет в един чифлик, в който дълго време бяха живели американски санитарни части. Нашите санитари загубиха цял ден да къртят с чук остатъците от дъвка, които тези отвратителни дъвкачи бяха полепили навсякъде — по цокъла, по вратите, под масите и пейките… Тази гадост става твърда като цимент!… Ако англосаксонската окупация трае още няколко години, май че всички мебели в Артоа и Пикардия ще загубят първоначалните си очертания и ще се превърнат в безформени агломерации на chewing-gum[150]… — Той се закашля леко и спря да говори за малко. — Както… някои скали в Тихия океан… са станали цели планини от гуано!

Даниел се усмихна и Антоан, който отдавна, както и Жак, беше оценил прелестта на тази усмивка, с удоволствие констатира, че тя не бе загубила чара си и че въпреки затлъстелите черти на лицето горната устна все така се повдигаме нагоре и наляво, бавно и духовито, докато същевременно една лукава искрица едва забележимо блясваше между присвитите клепачи.

Антоан не преставаше да кашля. В такива моменти той правеше един жест на нетърпение и отчаяние.

— Виждате ли… каква ужасна кашлица съм си… намерил… — изрече той с мъка. След това, като си пое дъх, продължи: — Добре ни наредиха ония, както каза Клотилд. При това ние сигурно сме от късметлиите!…

— Вие може би да — промърмори Даниел бързо и тихо.

Последва една минута мълчание. Този път Даниел го наруши:

— Вие ме попитахте дали съм чел вестниците. Не. Чета ги колкото се може по-малко. И без това толкова много мисля за всичко това! За нищо друго не мога да мисля… Да четеш комюникето, когато знаеш, както ние с вас, какво значат думите: „Слаби действия на фронта…“ или пък: „Сполучлива атака при…“ Не, не искам! — Той отметна глава назад, опря се на гърба на плетения стол, затвори очи и продължи полугласно: — Трябва да си влизал в атака, и то да си влизал в атака като пехотинец, за да разбереш… Докато бях кавалерист, не знаех какво е война… При това три пъти съм участвувал в кавалерийска атака… А и тя, кавалерийската, не се поддава на описание… Но не е нищо в сравнение с настъплението на пехотата, когато трябва да изскочиш от окопа в толкова часа и толкова минути и да се хвърлиш напред на нож…

Той потръпна, отвори очи и се загледа пред себе си, като дъвчеше с яд дъвката, и след това продължи:

— В края на краищата колцина сме ние в тила, които знаем какво е война? Колко са онези, които са се върнали?… А и те защо да говорят за войната? Могат, но не искат нищо да кажат. Те знаят много добре, че никои не би ги разбрал.

Даниел млъкна и двамата мъже останаха така няколко минути, без да си разменят дума, без даже да се погледнат. След това Антоан на свой ред започна с колеблив глас, прекъсван от кашлицата:

— Понякога си казвам, че това ще е последната; не, не мога да си представя как след тази може да има други!… Някой път съм сигурен… Но друг път се съмнявам… Вече не знам…

Даниел, умълчан, с блуждаещ поглед, продължаваше да дъвче. Какво ли си мислеше?

Антоан беше замлъкнал… Наистина много трудно му беше да говори по няколко минути. Но той продължаваше да размисля върху тези неща за стотен, а може би и за хиляден път.

„Ужасяващо е — казваше си той, — когато преценим трезво всичко онова, което се противопоставя на омиротворяването между хората… Още колко векове ще минат, преди да може духовната еволюция — ако въобще има духовна еволюция — най-сетне да очисти човечеството от неговата инстинктивна нетолерантност, от неговото вродено преклонение пред грубата сила, от онова фанатично удоволствие, което човешкото животно изпитва, когато тържествува чрез насилието, когато налага чрез насилие собствените си мисли и начин на живот на всички по-слаби, които не чувствуват като него, които не живеят като него?… А освен това имаме политиката и самите правителства… А за властта, която обявява войната, за управниците на власт, които сами решават да има война и карат други да я водят, войната винаги ще бъде едно такова блазнещо и толкова лесно разрешение, щом политиката им фалира… Можем ли да се надяваме, че никога вече правителствата не ще прибягват до война?… Те трябва да бъдат поставени в невъзможност да я обявят, миролюбието трябва да пусне такива корени в общественото съзнание, да вземе такива размери, че да може да се възправи като преграда срещу войнствената политика на държавите. Но да се надяваме на това, е химера… И после ще бъде ли победата на миролюбието сериозна гаранция въобще за мира? Дори един ден миролюбивите партии да са на власт в нашите страни, кой може да ми гарантира, че те няма да се поддадат на съблазънта да воюват заради удоволствието да наложат насилствено идеологията на миролюбието на целия останал свят?…“

 

 

— Жан-Пол! — извика Клотилд весело отвътре.

Тя тръгна към тях, понесла на един поднос паница овесена каша, варени сливи и канче мляко, които сложи на градинската маса.

— Жан-Пол! — извика и Даниел.

Детето премина грейналата в слънце тераса, като тичаше с всичка сила. Синият цвят на неговото избеляло от пране трико беше също като цвета на очите му. Антоан още веднъж бе поразен от приликата му с Жак като дете. Снажната Клотилд го вдигна и го настани на един стол, без Жан-Пол да се противи. „Същият кичур коса, същите лунички около свитото носле…“ Той се усмихна, но детето, мислейки, че му се подиграва, извърна глава, намръщи се и крадешком му хвърли злобен поглед. Очите му, както очите на Жак, имаха неуловим поглед, който постоянно се менеше: ту бяха засмени и галещи, ту неспокойни, ту както сега, сурови и диви, стоманеносиви. Но зад всички тези най-различни отсенки погледът оставаше извънредно остър и наблюдателен.

Жени на свой ред прекоси обляната в слънце тераса. Ръкавите й бяха навити, а ръцете подути от водата; престилката й беше наквасена. Тя се усмихна бегло и сърдечно на Антоан.

— Как прекарахте нощта?… Не, пръстите ми са мокри… Добре ли спахте?

— По-добре от обикновено, благодаря.

При вида на тази разцъфнала млада майка, която простичко изпълняваше домакинските си задължения, Антоан изведнъж си спомни сдържаното, недосегаемо и облечено в тъмен прилепнал костюм младо момиче, което Жак беше довел на улица Дьо л’Юниверсите в деня на мобилизацията.

Жени се обърна към Даниел:

— Ще бъдеш ли така любезен да му дадеш кашичката. Още не съм простряла прането. — Тя се приближи до сина си, върза му кърпа на врата и помилва слабичкото като на пиле вратле. — Жан-Пол ще бъде послушно дете и ще изяде кашичката си с вуйчо Дан… А аз сега ще се върна — добави тя, като тръгваше.

— Да, мамо.

Той произнасяше „ма-мо“, като разделяше сричките, също както правеха Жени и Даниел.

Даниел стана от шезлонга и седна до детето. Той не бе престанал да следва мисълта си и когато сестра му се поотдалечи, продължи, сякаш нищо не го бе прекъсвало:

— И още нещо, за което не бива да се говори и което никой в тила не може дори да си представи: за онова чудо, което ставаше винаги, щом влезехме в зоната на огъня; първо, това чувство на върховно освобождение, породено от пълното подчинение на случайността, от невъзможността да избираш, от отказа от всяка лична воля. И после — добави той с глас, който издаваше вълнението му — създаденото там между всички другарство и братство пред заплахата от опасността… То беше толкова истинско, че стигаше само да ни оставят като резервни части, да се върнем четири километра назад, за да се превърнем отново в хора…

Антоан се съгласи мълчаливо. От войната той си спомняше само кал и кръв. Но добре разбираше какво иска да каже Даниел. Той бе познал „чудото“, тази мистична общност на масите под огъня, това пречистване на личността, това внезапно създаване на една колективна и братска душа под тежестта на една и съща неизбежност.

Смутен от присъствието на Антоан, Жан-Пол се остави да го хранят; сръчността, с която Даниел пъхаше пълната лъжица в отворената уста на детето, без да престава да говори, показваше, че не беше новак в ролята на бавачка.

„По-рано щеше да е изключено човек да си представи това, което става тук пред мен… — помисли си Антоан внезапно. — Даниел, сакат, раздърпан, превърнат в детска бавачка… И този малчуган, син на Жени и Жак! И все пак това е така. И аз почти не се учудвам… Всичко е така реално!… Стане ли веднъж нещо, човек дори не се замисля, че би могло да не се случи или че би могло да се случи нещо по-друго… — За миг той потъна в обърканите си мисли. — Ако ме чуеше Гоаран, в никакъв случай нямаше да избягна някоя дисертация в четири части върху свободата на волята“ — забеляза той.

— Хайде, внимавай де! — караше се вуйчо Дан. Откакто сливите заместиха кашата, тъпченето стана по-трудно.

Разсеяно, хлапето следеше шетнята на майка си, която на другия край на терасата окачваше прането на оградата на кокошарника; Даниел често чакаше доста време с вдигната лъжица, докато Жан-Пол се съгласи да си отвори устата. Но не губеше търпение.

Щом простря дрехите, Жени побърза да отмени брат си. Антоан отново я видя да преминава огряното от слънце пространство; беше свалила престилката и вървешком смъкваше ръкавите си. Искаше да замести Даниел, но той запротестира:

— Остави, ние свършихме вече.

— А млякото? — каза весело тя. — Бързо! Какво ще каже чичо Антоан, ако Жан-Пол не си изпие млякото?

Детето, което бе вдигнало лакът и отблъсваше канчето, се спря и погледна чичо Антоан решително и предизвикателно. То очакваше някаква заплаха. Объркано от съучастническата усмивка и намигането, с което го стрелна Антоан, то за миг се поколеба; след това по муцунката му засия лукава усмивка и без да изпусне Антоан из очи, сякаш искаше той да е свидетел на послушанието му, на един дъх изпразни канчето.

— А сега Жан-Пол ще иде да спинка, за да може мама да обядва спокойно с чичо Антоан и вуйчо Дан — подхвана Жени, като развърза кърпата на детето и му помогна да слезе от стола.

 

 

Двамата мъже останаха сами.

Даниел се разтъпка на място, олющи една корица от стеблото на чинара и я огледа разсеяно, преди да я натроши между пръстите си. После измъкна от джоба си нова таблетка дъвка и пак започна да дъвче. Най-сетне се върна на шезлонга и се изтегна.

Антоан мълчеше. Мислеше за Даниел, за войната, за атаките; мислеше за мистичното побратимяване на предните линии. Ами малкият Любен в Муские — малкият Любен, който толкова често му напомняше някогашния му сътрудник младия Манюел Роа, — нима един ден на обед той не твърдеше с разтреперан глас и пълен с носталгия поглед, че кой каквото ще да казва, но войната също има своята „красота“? По дяволите, той беше двадесетгодишно хлапе, внезапно преминало от чиновете на Сорбоната в казармата, от футболния отбор в окопите; дошло на фронта, преди още да е започнало живота, без да е оставило нещо след себе си. Той се отдаваше с някакво весело опиянение на този опасен спорт. „Красотата на войната — мислеше си Антоан. — Има ли това някаква стойност пред всичките ужаси, които видях?“

Ненадейно в паметта му изплува забравен спомен. Една нощ — в началото на септември 1914 година, по време на една продължителна битка, която Антоан все още наричаше в себе си „атаките при Провен“ и която за всички беше битката при Марна — той трябваше набързо да премести своя лазарет под страшен артилерийски огън. След като успешно евакуира ранените, пълзейки в един ров, следван от санитарите, той успя да се отдалечи от обстрелваното място и се добра до една полуразрушена къща без покрив, чиито плътни стени и сводесто мазе можеха да послужат за временно скривалище. В този момент неприятелските оръдия удължиха стрелбата. Снарядите започнаха да падат все по-близо. Той накара хората си бързо да слязат в избата и сам затвори капака над тях. Остана двадесетина минути сам в долния етаж, облегнат на входната врата, в очакване да премине бурята. Тогава се случи нещо необикновено: силен взрив на тридесет-четиридесет метра от него бързо го накара да отстъпи към дъното на стаята под облак срутваща се мазилка; и там той се сблъска с хората си, застанали прави един до друг в мрачината. Как бяха попаднали тук? Виждайки, че началникът им не желае да се скрие при тях, те бяха повдигнали капака на зимника и един след друг, без да се наговорят, мълчаливо бяха дошли да се наредят зад него.

„Беше много мръсен момент — помисли Антоан. — Но това простичко доказателство на солидарност, на вярност ми достави такива радостни минути, които никога не ще забравя… Ако онази нощ някой като Любен ми бе казал: «Войната също има своята красота», може би щях да отговоря: «Да»…“

Антоан бързо се съвзе и изрече:

— Не!

Даниел извърна изненадано глава. Без да забележи, Антоан бе говорил полугласно. Той леко се усмихна.

— Искам да кажа… — започна той. Усмихваше се, сякаш да се извини. После отказа да се обясни и млъкна.

На първия етаж се чуваше плачът на Жан-Пол, който не искаше да си легне.

VIII

Жени бе сложила детето в креватчето и както всяка сутрин се обличаше, докато го чакаше да заспи, за да може веднага следобед да поеме задълженията си в пералнята на болницата. Като минаваше пред един от прозорците, тя забеляза през тюлената завеса двамата мъже, които приказваха под чинарите. Тихият глас на Антоан не достигаше до нея; гласът на Даниел уморено прозвучаваше от време на време, без обаче Жени да може да долови думите му.

Със свито сърце тя си припомни тези млади мъже такива, каквито бяха преди: силни, безгрижни, изпълнени с амбиции. Войната бе направила от тях това, което бяха сега… Но те поне бяха тук! Продължаваха да живеят! Състоянието им се подобряваше; Антоан щеше да си възвърне гласа; Даниел щеше да свикне с недъга си; те скоро щяха отново да започнат своя живот… А Жак никога! Той също така можеше да бъде жив някъде в тази светла майска утрин. Тя би оставила всичко, за да отиде при него… Двамата щяха да отгледат сина си… Но всичко беше свършено завинаги!

Гласът на Даниел стихна. Жени отиде до прозореца и видя, че Антоан тръгва към къщата. Още от снощи тя търсеше случай да го види насаме. С един поглед се увери, че Жан-Пол не шава вече, закопча полата си, подреди набързо стаята и отвори вратата към площадката.

Подпирайки се на перилата, Антоан бавно се изкачваше по стъпалата. Когато той вдигна глава и я забеляза, Жени му се усмихна, постави пръст върху устните си и застана пред него.

— Елате да го видите как спи.

Твърде много задъхан, за да може да отговори, той я последва на пръсти. Стаята, облепена със сини тапети, беше много голяма — дълга и тясна. В дъното имаше две еднакви легла, а между тях беше креватчето на детето. „Това трябва да е спалнята на старите Фонтанен“ — помисли Антоан, като се мъчеше да си обясни присъствието на тези две еднакви легла, които — интересна работа — сякаш се използуваха: до всяко от тях имаше нощно шкафче, отрупано с лични предмети. Над леглата, по средата на стената, бе закачен портрет на Жак в естествена големина, който привличаше погледа, като да беше жив: беше модерна картина е маслени бои, която Антоан виждаше за пръв път.

Жан-Пол спеше, целият свит, едното рамо, пъхнато под възглавницата, с разбъркани коси и полуотворени влажни устни; свободната му ръчичка бе протегната върху завивката, но не беше отпусната; свил бе малкото юмруче, като че се готвеше за бой.

Антоан погледна въпросително портрета.

— Донесох това платно от Швейцария — прошепна Жени. Тя погледна на свой ред картината, а след това детето.

— Колко си приличат!

— Ако знаехте Жак на тази възраст!

„Но това съвсем не значи — мислеше си Антоан, — че си приличат душевно… Колко много чужди на Жак черти носи това хлапе в себе си!“ Той довърши мисълта си полугласно:

— Странно, нали? Такова множество от близки и недалечни прадеди, които са допринесли за това мъничко съществуване! Чие влияние ще надвие? Тайна… Всяко раждане е едно неповторимо чудо; всяко същество съвкупност от стари елементи, но представлява един съвсем нов сбор…

Без да се събуди, без да отпусне юмруче, детето внезапно сви ръчичката си към лицето, като че ли искаше да се скрие от тези изпитателни погледи. Жени и Антоан се усмихнаха едновременно.

„Колко странно е също — мислеше си той, докато двамата мълчаливо се отдалечаваха към другия край на стаята, — колко странно е, че от всички възможни съществования, които Жак носеше в себе си, именно това тук създание, единствено Жан-Пол и никой друг, намери свое въплъщение, разцъфна за живот…“

— За какво ви говореше с такова оживление горкият Даниел? — попита тя със сдържан глас.

— За войната… Каквото и да правим, все този кошмар ни преследва.

Лицето на Жени стана строго.

— Вече никога не засягам тази тема пред него.

— Защо?

— Той много често изказва мнения, които ме карат да се срамувам за него… Неща, които Жак никога не би позволил да се говорят пред него.

„Какви ли вестници чете тя? — запита се Антоан. — Може би «Юманите» в памет на Жак?“

Тя внезапно се приближи до него.

— Вечерта след мобилизацията — като сега виждам мястото: пред Камарата, до караулната будка — Жак хвана ръката ми и каза: „Разбирате ли, Жени, от днес ще трябва да класираме хората според това дали приемат, или отричат войната!“

Тя остана за миг неподвижна; думите на Жак още отекваха в ушите й. После сподави една въздишка, вглъби се в себе си и седна пред едно махагоново бюро с отворен капак. С леко движение тя покани Антоан също да седне.

Той продължаваше да стои прав и разглеждаше портрета. Жак беше нарисуван в три четвърти, седнал, с вдигната дръзко глава, със свита върху бедрото ръка. Имаше някакво предизвикателство в тази поза. Но тя беше естествена, Жак обичаше да седи така. Тъмночервеникав кичур падаше върху челото. „По-късно косите на малкия също ще потъмнеят“ — каза си Антоан. Погледът на хлътналите му очи, голямата уста с горчива гънка, издадената напред челюст придаваха на лицето тревожен, почти суров израз. Фонът беше недовършен.

— Този портрет е от юни четиринадесета година — обясни Жени. — Правил го е един англичанин на име Патерсън, който сега, изглежда, се бие в редовете на болшевиките… Ванхееде беше прибрал портрета при себе си в Женева и ми го даде. Нали се сещате, младия Ванхееде, албиносът, приятелят на Жак?… Трябва да съм ви писала за него…

Ровейки се в спомените си, тя започна да описва целия си престой в Швейцария. Личеше, че е щастлива да разговаря с Антоан за неща, които премълчаваше пред всички. Ванхееде я беше завел в хотел „Глобус“; беше й показал стаята на Жак — мансардна стаичка с прозорец към площадката на едно стълбище; беше я завел в кафене „Ландо“, в клуба, беше я представил на останалите живи посетители на „говорилнята“… Именно там бе намерила Стефани, стария сътрудник на Жорес в „Юманите“. (Жак я бе запознал с него в Париж.) Стефани беше успял да отиде в Швейцария и там бе основал един вестник: „Тяхната велика война“. Той беше един от най-дейните в групата на непримиримите социалисти-интернационалисти…

— Ванхееде ме придружи също и до Базел — каза замислено тя.

Наведе се над бюрото, отключи едно чекмедже и внимателно, като от ковчеже за мощи, извади няколко изписани на ръка листове. Поддържа ги няколко минути в ръцете си, преди да ги подаде на Антоан.

Заинтригуван, Антоан ги взе и ги запрелиства. Този почерк…

„И все пак ето, че днес вие сте изправени едни срещу други с пълни пушки, готови да се избивате взаимно, щом ви дадат знак…“

Изведнъж Антоан разбра. В ръцете си той държеше последните страници, които Жак бе надраскал в навечерието на своята смърт. Листовете бяха смачкани, пълни със зачерквания, с петна от печатарско мастило. Това несъмнено бе почеркът на Жак, разкривен до неузнаваемост поради бързането и възбудата — ту бурен и волеви, ту разтреперан като на дете.

„Има ли право френската държава, има ли право германската държава да ви откъсне от вашите семейства, от работата ви, имат ли право те да разполагат с вашата кожа въпреки най-очевидните ви лични интереси, въпреки волята ви, въпреки убежденията ви, въпреки най-човечния, най-чистия и най-здравия човешки инстинкт? Кой им е дал тази чудовищна власт на живот и смърт над вас? Вашето невежество! Вашата пасивност!…“

Антоан вдигна очи.

— Черновата на възванието — промълви с променен глас Жени. — Платнер ми го даде в Базел… Платнер, книжарят, който се бил заел с отпечатването… Те бяха запазили ръкописа и той ми го…

— Кои те?

— Платнер и един млад немец на име Капел, който познавал Жак!… Лекар е… Помогна ми много при раждането… Та те ме заведоха в бордея, където Жак бе живял и където бе написал това… Заведоха ме до платото, откъдето е отлетял самолетът…

Разказвайки всичко това, тя отново преживя престоя си в граничния град, пълен с войници, чужденци, шпиони… Отново виждаше брега на Рейн и се опитваше да го опише на Антоан — охраняваните мостове, старата къщичка на госпожа Щумпф, пристройката, където бе живял Жак, тясното прозорче, от което се откриваше пейзажът със складовете за въглища, пътя, който бе изминала до платото с Ванхееде, Платнер и Капел в клатушкащата се двуколка на Андреев, същата двуколка, която бе откарала Жак на срещата с Менестрел… Тя още чуваше гърления глас на Платнер, който обясняваше: „Тук се катерихме по наклона… Беше нощ… Тук легнахме да спим, чакайки да разсъмне… Там в клисурата се появи самолетът… Кацна си там… Тибо се качи…“

— Какво е правел той, за какво е мислил, докато е чакал на платото? — въздъхна тя. — Казват, че се отдалечил от тях… Отишъл настрана и се изтегнал на земята сам… Навярно е предчувствувал смъртта си. Какви са били последните му мисли? Никога няма да узная.

С поглед, впит в портрета, слушайки младата жена, Антоан също мислеше за това бодърствуване на платото, за пристигането на съдбоносния самолет, за тази толкова безсмислена саможертва. Мислеше за трагичната безполезност на този героизъм и на толкова други. За безполезността на почти всеки героизъм. В главата му нахлуха безброй спомени от войната, всичките възвишени и напразни! „Почти винаги — казваше си той — в основата на всяка такава безразсъдна храброст се крие някакво неправилно съждение: една въображаема вяра в някакви ценности, за които никой хладнокръвно не се е дори запитвал дали заслужават това върховно себеотрицание…“ Той също вярваше с вяра, стигаща до фетишизъм, в човешката сила и твърдост, но по природа се отвращаваше от героизма; четирите години война само засилиха в него това отвращение. Съвсем не искаше да омаловажи делото на брат си. Жак бе умрял, защищавайки убежденията си; към себе си той беше последователен до саможертва. Такъв край можеше да вдъхва само уважение. Но колчем мислеше за идеите на Жак, Антоан винаги се сблъскваше с основното противоречие: как е могъл неговият брат, който с цялата сила на темперамента и ума си ненавиждаше насилието — не беше ли доказал дълбоко залегналата си омраза, когато, без да се колебае, бе пожертвувал живота си, за да се бори срещу насилието, за да проповядва побратимяване и саботиране на войната? — как бе могъл той години наред да се бори за социалната революция, тоест да поддържа най-голямото насилие, теоретично обоснованото, пресметнатото, безпощадното насилие на доктринерите? „Все пак Жак не беше толкова наивен — мислеше си той. — Все пак Жак не хранеше толкова илюзии по отношение на природата на човека, за да се надява, че общата революция, която очакваше, би могла да стане без кървави несправедливости, без хекатомби от безброй изкупителни жертви!“

Антоан откъсна изпитателния си поглед от загадъчното лице на портрета и загледа Жени. Тя продължаваше простичко да разказва и някакво чудно вътрешно вълнение я преобразяваше.

„В края на краищата — каза си той — аз сам не съм направил никога нещо, което да ми дава право да съдя хората, чиято вяра ги тласка към крайни постъпки… Онези хора, които имат смелостта да се опитат да постигнат невъзможното.“

— Най-много ме измъчва мисълта — добави Жени след кратко мълчание, — че той не знаеше, че ще имам дете.

Както говореше, тя взе обратно листовете и ги постави в чекмеджето. Помълча още няколко секунди и после, сякаш продължаваше да мисли на глас — Антоан й беше безкрайно благодарен, че така простичко му се доверява, добави:

— Знаете ли, щастлива съм, че малкият се роди в Базел; там, където баща му е изживял най-напрегнатите часове от живота си…

Всеки път, когато си спомняше за Жак, сините й зеници леко потъмняваха, към слепоочията й нахлуваше лека руменина и цялото й лице придобиваше някакъв особен страстен и сякаш неутолен израз, който бързо угасваше.

„Тази любов е оставила завинаги отпечатък върху нея“ — каза си Антоан.

Това го раздразни и той сам се учуди на раздразнението си.

„Нелепа любов“ — помисли си неволно той.

Между тези две същества, така явно неподходящи едно за друго, любовта не можеше да бъде нищо друго освен недоразумение… Недоразумение, което сигурно не би траяло дълго, но което продължаваше сега в спомените й за Жак и което прозираше във всичко, което тя казваше за него. Той беше убеден, че неизбежно в основата на всяка страстна любов има някакво недоразумение, някаква неблагородна илюзия, някакво заблуждение в преценката — една погрешна представа, която единият си създава за другия и без която влюбените не биха могли да се обичат сляпо.

— Тежък е дългът, който ми остава — рече тя. — Да направя от Жан-Пол това, което Жак би желал да направи от своя син. Понякога всичко това ме плаши… — Тя вдигна глава; в погледа й проблесна гордост. Като че си мислеше: „Аз вярвам в себе си“, но само каза: — Но аз вярвам в малкия!

Антоан беше очарован, че я вижда така мъжествена, така храбра пред лицето на бъдещето. Съдейки по тона на някои писма, беше очаквал да я намери по-колеблива, по-уязвима, по-неподготвена за тази задача. Но с удоволствие установи, че тя бе успяла да се отърси от отчаянието, не беше се предала покорно на нещастието, както правят безброй изстрадали жени, за да възвишат в собствените си очи и в очите на другите цялата си разбита любов. Не, тя бе предизвикала благотворния възстановителен процес; бързо бе възвърнала самообладанието си и сама бе поела своя път. На Антоан му се искаше тя да разбере колко голямо уважение му вдъхваше едно такова поведение.

— В това отношение вие показахте колко здрава е вашата закалка.

Жени го слушаше мълчаливо. После съвсем простичко каза:

— Аз нямам никаква заслуга… Струва ми се, че най-много ми помогна това, че ние с Жак никога не сме имали съвместен живот. Смъртта му не промени нищо в навиците на всекидневното ми съществуване… Да, това ми помогна, поне в началото… След това дойде детето. Дълго преди то да се роди, самата мисъл за него ме крепеше. Животът ми все още имаше цел: да отгледам детето, което Жак ми остави…

Тя отново млъкна. После подхвана:

— Трудна задача… Толкова е мъчно да се справиш с това малко същество. Понякога той ме плаши… — Жени обгърна Антоан с изпитателен, почти недоверчив поглед. — Даниел, разбира се, сигурно ви е говорил за него?

— За Жан-Пол ли? Не, нищо особено.

Той веднага долови, че мненията на брата и сестрата за характера на детето не си схождат, което създаваше разногласие помежду им.

— Даниел твърди, че Жан-Пол изпитва удоволствие да не се подчинява. Това е несправедливо. И не е вярно. Във всеки случай е по-сложно, отколкото ни се струва на нас… Доста съм мислила за това. Вярно е, че инстинктивно детето казва: „Не.“ Но не от лоша воля; това е някаква нужда да се съпротивява. Искам да кажа: нужда да изяви себе си. Някаква нужда сам да си докаже, че съществува… И това е толкова явен израз на някаква вътрешна неудържима сила, че не можеш да му се сърдиш… Този инстинкт съществува у него, както съществува инстинктът за самосъхранение!… Аз в повечето случаи не смея да го наказвам.

Антоан видимо се забавляваше и слушаше с интерес. Той кимна в знак на одобрение, за да насърчи Жени да продължи.

— Разбирате ли ме? — каза тя с уверена и доверчива усмивка. — Това навярно не ви изненадва, тъй като имате работа с много деца… Пред този упорит характер се чувствувам като пред загадка… Да, аз често го гледам как не ми се подчинява с уплаха, смут и изненада — бих казала дори почти с изумление, — точно както го гледам, че расте и се развива, че разбира… Ако е сам в градината и падне, той плаче; но рядко съм го виждала да плаче, ако се удари в присъствието на някого от нас. Необяснимо е защо той отказва да вземе бонбона, който му давам, но ще се върне скришом и ще открадне кутията. Не от лакомство: дори няма да направи опит да я отвори; ще отиде и ще я скрие под възглавницата на някое кресло или ще я пъхне в купчинката пясък. Защо? Просто от желание според мен да прояви на дело своята независимост. Ако му се карам, той мълчи; всичките му мускулчета се изпъват в знак на протест; погледът му се променя и се насочва така остро към мен, че не смея да продължа. Такъв непреклонен поглед… Но в същото време чист, самотен… Поглед, който се налага! Несъмнено погледът на Жак като дете…

Антоан се усмихна.

— Може би и като вашия, Жени!

Тя махна с ръка, отхвърляйки това предположение, и веднага продължи:

— Трябва да кажа, че колкото се съпротивява на всяка принуда, толкова за сметка на това отстъпва при най-малката проява на нежност… Когато се е нацупил за нещо, успея ли да го привлека в прегръдките си, всичко се оправя; той скрива личицето си във врата ми, целува ме, смее се, като че ли нещо твърдо в него омеква и той изведнъж се стопява… Като че ли внезапно се е освободил от своя „демон“!

— С Жиз навярно е още по-непослушен?

— С нея е съвсем различно — каза тя с внезапна твърдост. — Леля Жи е неговата страст: дойде ли тя, нищо друго вече няма значение.

— Успява ли тя да му се наложи?

— Още по-малко, отколкото аз или Даниел! Той не може без нея, но я кара да се подчинява на всичките му прищевки! И услугите, които иска от нея, са обикновено такива, каквито от гордост не би поискал от никого друг: например да му разкопчае панталонките или да му подаде някой предмет, който сам не може да достигне. И ако аз не съм там, никога няма да й благодари! Да го чуете само как я командува! Човек би помислил… — Тя спря за секунда, преди да довърши мисълта си. — Не е много любезно това, което ще кажа за Жиз, но мисля, че е вярно: Жан-Пол сякаш е надушил у нея родената робиня…

Заинтригуван от последните думи, Антоан я загледа въпросително. Но Жени избягна погледа му и тъй като в този момент зазвъня камбанката за обед, тя стана.

Тръгнаха заедно към вратата. Жени, изглежда, искаше да каже още нещо. Тя сложи ръка върху дръжката, после я отдръпна.

— Олекна ми малко — промълви тя. — Откак съм се завърнала от Швейцария, с никого не съм говорила за Жак…

— А защо не говорите с Жиз? — подхвърли Антоан, като си спомни откровената изповед и оплакванията на младото момиче.

Права, със сведени очи, подпряла рамо на вратата, Жени като че ли не чу.

— С Жиз ли? — повтори тя най-сетне, като че ли думите едва след няколко секунди бяха достигнали до нея.

— Жиз е единствената, която би ви разбрала. Тя обичаше Жак. Тя също много скърби…

Свела очи, Жени поклати глава, сякаш искаше да се измъкнат без да даде никакво обяснение. Сетне погледна Антоан и с неочаквана грубост каза:

— Жиз ли? Тя си има броеницата. Така пръстите й са заети и това й помага да не мисли! — Жени отново наведе глава. След кратко мълчание добави: — Понякога й завиждам! — Но тонът и подобният на смях сподавен гърлен звук рязко опровергаваха думите й. Изведнъж тя като че ли се разкая за това, което бе казала. — Знаете ли, Антоан, Жиз ми стана истинска приятелка! — промълви тя по-меко и искрено. — Когато се замисля за нашето бъдеще, виждам, че в него тя заема важно място. Мисълта, че тя завинаги ще остане при нас, е за мен нещо като утеха…

Антоан очакваше да чуе едно „но“, което дойде след кратко колебание:

— Но Жиз си е Жиз, нали? Всеки с характера си… Жиз има безброй ценни качества. Жиз също има и своите недостатъци… — След ново колебание тя заяви: — Жиз например не е искрена.

— Жиз? С нейния откровен поглед?

Първият порив на Антоан беше да протестира. Но като размисли, той разбра какво имаше пред вид Жени.

Без да бъде фалшива, Жиз всъщност обичаше да запазва в тайна някои свои мисли; тя избягваше да изказва своите предпочитания или антипатии; боеше се от обясненията; знаеше да премълчава спотаена злоба, усмихваше се непринудено, умееше да бъде услужлива с хора, които обичаше най-малко. От боязливост ли? От свенливост? Или от прикритост? Или по-скоро поради някакво инстинктивно двуличие?… „Родена робиня…“

Антоан почти веднага се поправи:

— Да, да, разбирам.

— Тогава ви е ясно защо, въпреки че много я обичам, въпреки ежедневната ни близост… Всъщност въпреки всичко… има теми, на които, не мога да говоря с нея… — Тя се изправи. — Изключено е!

След това с бързо движение, като че ли за да сложи край на разговора, Жени отвори вратата и каза:

— Заповядайте на масата!

IX

Масата беше сложена навън, под навеса пред кухнята.

Обядваха набързо: Жени нямаше никакъв апетит. Антоан, който не беше успял да направи предписаното му лечение преди обед, преглъщаше с усилие. Единствен Даниел почете телешките ребра и граха на Клотилд. Той се хранеше мълчаливо, безразличен и разсеян. Към края на обеда по повод една забележка на Антоан относно Рюмел и „мобилизираните от тила“, Даниел внезапно заговори и започна бясно да хвали спекулантите — „единствените, които съумяват да сведат събитията до човешкото мерило“. За да се подкрепи с пример, той с присмехулно възхищение спомена за възхода на стария си шеф, „гениалния пират Лудвигсън“, настанил се в Лондон още в началото на военните действия, който, както твърдяха, бил удесеторил богатството си, като основал с недотам почтената помощ на банкерите от Сити и на някои английски политици известното дружество за горива. „Societe anonyme de Carburants“[151].

„Да, по-късно тя страшно ще заприлича на майка си“ — мислеше си Антоан, изненадан от твърде променения през тези четири години външен вид на Жени.

Майчинството и кърменето бяха развили ханша и гърдите, шията бе станала по-широка в основата си. Но това заобляне не беше неприятно: то заглаждаше останалата още у нея протестантска скованост, вдървеното държане на главата и омекотяваше тънките й, малко сухи черти. Погледът не се бе променил; беше запазил същия израз на самотност, на мълчалива смелост, на скръб, които така бяха заинтригували Антоан някога, още първия път, когато я бе видял като дете по време на бягството на Жак и брат й.

„Но въпреки всичко — каза си Антоан — сега тя се държи много по-свободно… Учудвам се с какво е привличала Жак… Колко надменна и отблъскваща беше по-рано! С мъчителната смесица от неувереност и гордост! С ледената си въздържаност! Сега поне не създава впечатлението, че прави свръхчовешко усилие, за да даде нещичко от себе си на другите… Тази сутрин тя действително ми се довери… Да, тя беше наистина прекрасна с мен тази сутрин… О, тя никога няма да притежава прелестта, приветливостта на майка си… Не, в свойствената й изтънченост ще има винаги нещо, което сякаш казва: «Аз не се старая да изпъкна. Не гледам да се харесвам на другите. Не завися от никого…» Трябва да се задоволяват всички вкусове. Но тя никога няма да бъде моят тип… Въпреки всичко обаче много се е променила в положителен смисъл.“

 

 

Бяха се уговорили, щом свърши обедът, Антоан да придружи Жени до болницата, за да посети госпожа дьо Фонтанен.

Докато Даниел пиеше кафето си, отново изтегнат на шезлонга, Жени се качи горе, за да събуди Жан-Пол, и Антоан се възползува от това да отиде в стаята си и да направи на бърза ръка една инхалация: боеше се от умората през деня.

Жени бе привикнала да изминава пътя с велосипед. Тя взе колелото, за да се върне с него, и тръгна пеш през парка с Антоан.

— Даниел ми изглежда доста променен — подхвърли Антоан, щом прекосиха парка и излязоха на алеята. — Наистина ли не работи вече?

— Никак!

Тонът беше пълен с упрек. Сутринта и докато обядваха Антоан бе доловил на няколко пъти признаци на разногласие между брата и сестрата. Беше изненадан, понеже си спомни вниманието, с което Даниел обсипваше някога Жени. И се запита дали и в това отношение Даниел не се бе занемарил.

Известно време те вървяха мълчаливо. Току-що разлистените липи хвърляха осеяна със светли петна сянка. Въздухът под старите дървета беше тежък и влажен като пред дъжд, макар че небето беше ясно.

— Усещате ли? — запита той, като вдигна глава. Над оградата на една градина ухаеха цяла редица люлякови дървета.

— Ако искаше, можеше да бъде полезен в болницата — подхвана тя, без да обръща внимание на люляците. — Мама го помоли няколко пъти. Той й отговори: „С дървен крак вече за нищо не ме бива!“ Но това е само предлог… — Тя улови с другата си ръка колелото, за да се приближи до Антоан. — Истината е, че той никога не е бил способен да направи нещо за другите. А сега по-малко от когато и да било.

„Несправедлива е — каза си той. — Би трябвало да му е благодарна поне, че се грижи за детето.“

Жени млъкна. После заяви твърдо:

— Той никога не е имал социално чувство.

Антоан не очакваше да чуе този израз…

„На всичко гледа с очите на Жак — с досада забеляза той. — Сега тя съди брат си според становището на Жак.“

— Знаете ли — каза тъжно той, — много е тежко да се чувствуваш половин човек…

Жени мислеше само за Даниел и възрази грубо:

— А можеше да бъде още по-лошо — да го убият! От какво се оплаква? Той е жив! — И веднага подхвана, без да осъзнава жестокостта си. — Кракът му ли? Та той само понакуцва… Какво би му попречило да помага на мама в счетоводството на болницата? Или даже, ако не изпитва желание да бъде полезен на обществото…

„Още една дума, заучена от Жак“ — помисли Антоан.

— … Какво би му попречило да се залови отново да рисува?… Не, разбирате ли, тук има нещо друго. Въпросът не е до здравето му, това е въпрос на характер! — Както бе възбудена, тя леко ускори ход. После се сети и тръгна по-бавно. — Даниел винаги е живял прекалено леко… Смяташе, че има право на всичко. И сега страда единствено от глупавата си суетност. Никога не излиза в градината, никога не отива в Париж. Защо? Защото го е срам да се покаже. Не може да се помири с мисълта, че трябва да се откаже от някогашните си „успехи“, че вече няма да може да води живота, който водеше преди, живота си на красив младеж! Своя безпътен живот! Своя неморален живот от преди войната!

— Много сте строга, Жени!

Тя погледна Антоан, който се усмихваше, и почака, докато усмивката му изчезне, после добави с рязък тон:

— Боя се за детето!

— За Жан-Пол ли?

— Да! Жак ми помогна да разбера много неща… И сега аз се задушавам в тази среда, която вече не е моя! И не мога да приема мисълта, че Жан-Пол е осъден да израсне именно в нея!

Антоан се поизправи, като че не бе схванал добре.

— Казвам ви всичко това, понеже ви вярвам — каза тя. — Понеже по-късно ще имам нужда от вашите съвети… Майка си обичам безкрайно много. Възхищавам се от нейната смелост, от достойния й живот. Не забравям всичко, което е направила за мен… Но какво да сторя? Нито по един въпрос вече ние с нея не мислим еднакво! Нито по един!… Разбира се, аз не съм вече такава, каквато бях през 1914 година. Но и мама много се е променила!… От четири години тя оглавява болницата; четири години организира, решава, не прави нищо друго, освен да дава нареждания, да кара да я уважават, да я слушат… Услади й се да има власт. Тя… Накратко казано, тя не е вече същата, уверявам ви!

Антоан направи уклончив жест, изразяващ леко недоумение.

— Мама беше много снизходителна — продължи Жени. — Колкото и да беше религиозна, тя никога не търсеше да наложи на другите своите схващания. Но са… Само да я чуете как поучава болните!… И винаги на най-покорните предписва най-дълъг възстановителен период…

— Вие сте строга — повтори Антоан — и сигурно сте несправедлива.

— Може би… Да… Може би греша, като ви разказвам всичко това… Не зная как да ви накарам да разберете… Ето на, например мама казва: „Нашите юнаци“, а за германците казва: „Швабите“…

— Ами всички ние казваме така!

— Да. Но не по същия начин… Мама оправдава всички престъпления през тези четири години, извършени в името на патриотизма. Тя ги одобрява! Мама е убедена, че делото на съюзниците е единствено най-чистото, най-справедливото! Войната според нея трябва да трае дотогава, докато Германия бъде унищожена!… И онези, които не мислят като нея, са лоши французи… Онези, които търсят истинската причина за злото, които смятат капитализма отговорен за всичко, са…

Той я слушаше изненадан. Това, което тя откровено му разкрива за душевното си състояние, за погледа си върху света, за нейната преценка на ценностите, което бе придобила под посмъртното влияние на Жак, интересуваше Антоан много повече, отколкото измененията в характера на госпожа дьо Фонтанен. Идеше му на свой ред да каже: „Боя се за малкия!“ Той загрижено се питаше дали настъпилата у Жени промяна — която според него беше твърде изкуствена и повърхностна — няма да създаде опасна атмосфера около Жан-Пол; във всеки случай много по-опасна за развитието на един млад ум, отколкото безделниченето на вуйчо Дан или късогледия шовинизъм на баба му…

Те стигнаха до заления от слънце кръгъл площад, откъдето се виждаше входът на вилата на семейство Тибо. С разсеян поглед Антоан се взираше в местата, които му се струваха познати от някакво далечно минало, от някакво предишно съществуване…

Тук всичко беше останало неизменно същото: широката алея с канавките отстрани, в дъното на която се виждаше тържественият замък, малкият площад с кръглия басейн и с водоскоците, които пущаха в неделен ден, зелените лехи и чимширените бордюри, белите оградки и по-нататък, скрита под ниските клони на дърветата в бащината му градина, малката вратичка за прислугата, където Жиз като малка го чакаше да се прибере. Тук войната сякаш нищо не бе променила…

Преди да прекоси площада, Жени се спря.

— Повече от три години мама живее в ежедневен допир със страданията, причинени от войната… И човек би казал, че вече не е способна да се вълнува; толкова чувствителността й се е притъпила от този отвратителен занаят…

— На болногледачка ли?

— Не — каза сурово Жени. — Занаятът да лекуваш и да се грижиш за млади хора единствено за да ги изпратиш отново на смърт! Както зашиват изтърбушените коне на пикадорите, преди да ги хвърлят отново на арената! — Тя наведе глава и изведнъж се обърна към Антоан със закъсняла свенливост: — Възмущавам ли ви?

— Не!

Той сам се изненада от това непринудено „не“, изненада се от факта, че днес той се чувствуваше много по-далеч от патриотизма на госпожа дьо Фонтанен, отколкото от укорите и възмущението на Жени. И мислейки за брат си, отново си каза: „Сега бих го разбирал по-добре, отколкото преди!“

Двамата стигнаха до желязната врата.

Тя въздъхна; съжаляваше, че разходката е свършила. Усмихна му се сърдечно и каза:

— Благодаря… Толкова е хубаво да има с кого да поговориш с открито сърце…

X

Хубаво изработената от ковано желязо врата на вилата, на която имаше претенциозен монограм „О Т“ с изтрита от времето позлата, беше отворена. Колелата на линейките бяха издълбали бразди по алеята и вече не бе останала и следа от ситния чакъл, който господин Тибо някога нареждаше да изравняват всеки ден. Отворени бяха и повечето прозорци на къщата, където между клоните се забелязваше осветената от слънцето фасада, весело разкрасена с нови щори на червени резки.

— Тук е моето царство като домакин на болницата — каза Жени, когато пристигнаха пред вратата на старите навеси. — Ще ви оставя сега… Прекосете верандата и влезте вдясно, в кабинета. Там ще намерите мама.

Останал сам, той се спря за няколко секунди, за да си поеме дъх. Разпознаваше веднага всеки храст, всеки завой на алеята, върху които спираше поглед. Звуците на пиано, които полъхът на вятъра носеше на вълни, внезапно му напомниха едно някогашно видение: Жиз, с плитка на гърба, кацнала на табуретката, свиреше безкрайно гами под двойния контрол на старата госпожица и на метронома, отмерващ повелително ритъма…

През листака той забеляза голямо оживление — цял панаир — пред вилата: младежи в сиви фланелени халати, нахлупили полицейски кепета, бяха насядали по стъпалата на външното стълбище и беседваха на слънце. Други, насядали около градинските масички, играеха на карти или четяха вестници. Двама войника, без куртки, със сини униформени панталони и навуща, косяха моравата и Антоан разпозна дразнещия съскащ шум на косачката. Малко по-нататък, под бука, пет-шест оздравяващи войници шумно играеха на тоно[152] и се чуваше как плочките кънтят, когато удряха бронзовата жаба до бъчвата.

Когато непознатият военен лекар се приближи, налягалите по стъпалата мъже се надигнаха, за да поздравят по военному. Антоан се изкачи горе. Цялата веранда беше остъклена и превърната в зимна градина, затворена и влажна като парник. Там почиваха болните, чието състояние не им позволяваше още да излизат. Вляво беше пианото — същото старо пиано от светло орехово дърво, на което Жиз се упражняваше като малка. Седнал пред него, един войник налучкваше с неопитни пръсти припева на „Мадлон“.

Пианото млъкна и много ръце се вдигнаха, за да поздравят военния лекар. Антоан влезе в салона. По това време той беше празен. Приличаше на хол в хотел; столове и фотьойли бяха струпани около четирите маси за игра.

Вратата на кабинета на господин Тибо беше затворена. На едно картонче, забито с кабарчета, прочете: „Канцелария“. Той влезе. Отначало не видя никого. Мебелировката в стаята беше запазена: голямата дъбова маса, фотьойлът, библиотечните шкафове тържествено стояха по определените си открай време места. Но кабинетът беше разделен на две с параван. При шума на отварящата се врата една пишеща машина спря и иззад паравана се подаде главата на млад секретар. Още незърнал новодошлия, той радостно извика:

— Господин докторе!

Антоан се усмихна смутено. Той наистина не позна високото момче, което идваше към него; навярно беше Лулу, по-малкото сираче от улица Верньой, хлапето, което някога бе оперирал от абсцес на ръката. Напускайки Париж в началото на войната, Антоан бе поверил двете деца на Клотилд и Адриан. Той смътно си спомни, че бе научил, че госпожа дьо Фонтанен им е намерила работа в болницата.

— Колко си пораснал! — каза той. — На колко години си сега?

— Двадесети набор, господин докторе.

— И какво правиш тук?

— Започнах като военен куриер. Сега съм деловодител.

— А брат ти?

— Той е в Шапман… Беше ранен, научихте ли се? В ръката. На седемнадесети април, близо до Фим. Знаете ли къде е Фим?… Постъпи в шестнадесета година във войската… Изгуби два пръста… За щастие на лявата ръка…

— Върна ли се на фронта?

— О, той умее да се оправя! Нагласи се в метеорологическата станция… Там няма опасност… — Лулу гледаше Антоан с любопитство и съчувствие. Най-после промълви: — А вие от газа ли?…

— Да — отвърна Антоан. Той съгледа един малък червен кадифен фотьойл с позлатени пирони, който му напомни детството, и седна уморено на него.

— Лоша работа е газът — заяви Лулу, мръщейки се. — Пък и ми се вижда нечестно… нередно…

— Няма ли я госпожа дьо Фонтанен? — прекъсна го Антоан.

— Тя е горе… Ще й съобщя… Очакваме нова партида: навсякъде поставяме легла.

Антоан остана сам. Сам с баща си. Внушителната личност на господин Тибо още живееше в тази стая. Тя се излъчваше от всеки предмет, дори от мястото, което му бе избрано, от предназначението му за дадена цел — от мастилницата със сребърния капак, от лампата на писалището, от попивката, от изтривалката за писци, от окачения на стената барометър. Не бе достатъчно да се размести някой мебел или да се постави параван, за да се заличат следите на упорита и силна личност като неговата; тя бе пуснала яки корени тук, където в продължение на половин век той властно бе налагал господството си. Стигаше само Антоан да хвърли поглед към дъбовата врата, за да чуе как се отваря и затваря тя по един особен, незабравим начин, едновременно сдържан, потаен и силен. Стигаше само да погледне изтърканата следа по килима, за да види отново баща си в жакета с широки поли, как с полузатворени очи, здраво скръстил на гръб големите си подпухнали ръце, с тежки стъпки се разхожда напред-назад от библиотеката до камината. Стигаше му за миг да погледне репродукцията на „Христос“ на Бона, празния фотьойл с отпечатани в кожата преплетени инициали под него, и незабавно пред очите му изпъкваше огромната фигура на господин Тибо, потънал в креслото си, с отпуснати рамене, вдигнал брада към някой досаден посетител; виждаше го как, преди да заговори, смъква пенснето от носа си, за да го мушне в джоба на жилетката със съсредоточен и уверен жест, сякаш се кръсти.

Шумът от бравата го накара да стане. Влизаше госпожа дьо Фонтанен. Тя беше по престилка както болногледачките, но съвсем побелелите й коси не бяха покрити със забрадка. Лицето й беше отслабнало и бледо.

„Тен на сърдечно болен — машинално помисли Антоан. — Вероятно няма да доживее дълбоки старини.“

Тя стисна двете му ръце, накара го отново да седне и се настани на другия край на голямата маса във фотьойла с инициалите. Очевидно това бе обичайното място на „хугенотката“. („Ако можеше господин Тибо да се върне!…“)

После веднага го заразпитва за здравето му. Той си бе починал, докато я чакаше; усмихна се.

— Ако беше писано да си оставя костите, отдавна да съм умрял… Добре, че съм здрав по природа…

На свой ред той я запита за болницата, за живота, който си бе устроила. Тя веднага се оживи:

— Аз нямам никаква заслуга… Имам прекрасен персонал, който работи под ръководството на Никол. Милото дете, както знаете, си взе всички дипломи. Тя ми върши огромна работа. Да, прекрасен персонал! Съставен изцяло от млади жени и момичета, живеещи в Мезон, така че всички стаи са за болните. А болногледачките ми са доброволки и това ми позволява да се справям с бюджета, въпреки че отпуснатите суми са много скромни. Но много ми помагат. И то още от първия ден. Местните хора се показаха много щедри. Като си помислите само, че всичките ми материали: легла, легени, съдове, бельо — всичко ми беше дадено от съседи! Сега например очакваме нова партида… Никол и Жизел тръгнаха да събират бельо. Уверена съм, че ще намерят всичко, което ми трябва! — Тя вдигна очи към небето и разцъфна в тържествуваща от признателност усмивка, сякаш благодареше на всемогъщия за това, че е населил земята и особено Мезон-Лафит с услужливи хора и състрадателни сърца.

Тя подробно описа направените във вилата изменения и тези, които проектираха да направят. Мисълта, че войната и животът в болницата можеха някога да свършат, сякаш никога и през ум не й бе минала.

— Елате да видите! — каза живо тя.

Действително всичко беше променено. Стаята за билярд беше превърната в лазарет; големият килер с мивката — в кабинет за консултация; банята — в превързочна. Добре затоплената оранжерия беше превърната в обща стая, която спокойно събираше дванадесет легла.

— Да се качим горе.

Стаите, празни по това време, представляваха малки спални. На първия етаж бяха настанени петнадесет болни; на втория — десет и на таванския етаж бяха поставени пет-шест допълнителни легла в случай на голям наплив.

Антоан полюбопитствува да види бившата си стая; но тя беше заключена. Очакваха дезинфекционната служба: в нея доскоро бе лежал един болен от паратиф, когото заранта бяха пренесли в болницата в Сен-Жермен.

Госпожа дьо Фонтанен влизаше от стая в стая, отваряше вратите с авторитета на началник на предприятие, разглеждаше всичко с опитно око, проверяваше мимоходом за чистотата на умивалниците, температурата на радиаторите, та дори и захвърлените на масата книги и списания. От време на време с жест, който се бе превърнал вече в нервен тик, тя вдигаше ръка и поглеждаше часа.

Антоан я следваше малко задъхан. В главата му се въртяха думите на Клотилд: „Ако можеше господин Тибо!…“

На втория етаж, когато госпожа дьо Фонтанен го караше да влезе в една стая с книжни тапети на цветя и с прозорец към върховете на кестените, той спря на прага, обхванат от спомени.

— Стаята на Жак…

Тя го погледна изненадана. И изведнъж очите й се наляха със сълзи. За да прикрие смущението си, отиде да затвори прозореца. После, сякаш това непредвидено напомняне предизвика у нея желанието за по-задушевен разговор, тя каза:

— Сега ще ви заведа в павилиона при конюшните, където съм установила моята главна квартира. Там по-добре ще можем да поговорим.

Слязоха мълчаливо по стълбите. За да не прекосят верандата, те излязоха в градината през задния вход. Четирима войника, седнали на сянка, пребоядисваха няколко железни легла в бяло. Госпожа дьо Фонтанен приближи и каза:

— Бързо, бързо, деца мои… За утре трябва да са сухи… А вие, Робле, слезте оттам! (Един войник, кацнал на навеса до кухнята, привързваше стеблата на повета.) До онзи ден още бяхте на легло, а сега се катерите по стълбите? — Войникът, брадат мъж, който изглеждаше да е от опълчението, се подчини усмихнат. Щом той слезе от стълбата, тя се приближи, откопча две копчета на куртката му и го опипа по ребрата: — Естествено. Превръзката ви се е разхлабила. Идете да я покажете на сестрата! — И като призова Антоан за свидетел, добави: — Това момче няма и три недели, откакто е оперирано!

Те заобиколиха моравата и стигнаха до старите конюшни. Болните, които срещнаха, се обръщаха приятелски към госпожа дьо Фонтанен и повдигаха кепетата си по цивилно му.

— Аз живея там горе — каза тя, като бутна вратата на павилиона.

В приземието работни тезгяхи заемаха яслите на конете, подът беше покрит с най-различни отпадъци.

— Тук е така наречената работилница за всичко — обясни тя и се заизкачва по тясната стълба, водеща към старото жилище на кочияша. — Вече нищо не давам да се поправя навън. Тези добри деца извършват всички поправки: водопроводни, дърводелски, електрически…

Тя го поведе към първата мансарда, където си бе устроила малък личен кабинет. Цялата мебелировка се състоеше от две градински кресла и една маса, отрупана с папки и сметководни книги; една изтрита рогозка бе хвърлена върху постлания с плочки под. Влизайки, Антоан моментално позна своята лампа на масата — газовата лампа, подобна на голям пумпал, покрита с абажур от зелен картон, под която някога през горещите юнски нощи, огласяни от бръмченето на нощни пеперуди, бе подготвял толкова изпити, докато всички в къщи спяха. Стената беше прясно варосана. На нея бяха забодени няколко фотографии: Жером като младеж, изпъчен, опрял едната си ръка върху облегалото на едно тапицирано на ромбове кресло; Даниел с голи прасци по английски моряшки костюм; Жени като малка, със спуснати коси и с един опитомен гълъб в протегнатата длан; и друга една Жени — млада жена в траур със сина си на колене.

Пристъп на кашлица накара Антоан да седне още преди да го поканят. Когато вдигна глава, забеляза, че госпожа дьо Фонтанен го наблюдава внимателно, но тя не направи никаква забележка за здравето му.

— Ще се възползувам от вашето посещение, за да доизкарам кърпенето си — изсмя се тя с лека нотка на кокетство. — Вече не ми остава време да направя дори един бод. — Тя избута черната библия, която беше на масата, за да постави там кошничката си с игли и конци, и поглеждайки часовника, седна.

— Поговори ли с вас Даниел? Даде ли ви поне да му видите крака? — попита тя, като сподави една въздишка. (Даниел никога не бе се съгласил да й покаже осакатения си крак.)

— Не, но ми разказа всичките си патила… Посъветвах го да прави някои възстановителни упражнения. С малко постоянство се достига до невероятни резултати… Впрочем той ми призна, че откакто си е взел новата протеза, вече почти не го боли, като ходи.

Тя, изглежда, не го бе чула. Скръстила бе ръце на скута си, вдигнала глава към прозореца; замечтаният й поглед блуждаеше по зеленината на градината.

Внезапно се обърна към него:

— Разказа ли ви какво се случи тук в деня, когато го ранили?

— Тук?… Не…

— Господ бе така добър да ме предупреди — обясни сериозно тя. — В момента, когато Даниел е бил ранен, бях предупредена от светия дух. — Тя вдигна леко глава и млъкна развълнувана. После не без известна съзнателна тържественост — сякаш четеше страници от светото писание или изпълняваше някакъв дълг, като разказваше на хората за това чудо, — тя продължи: — Беше четвъртък. Събудих се призори. Почувствувах присъствието на бога и исках да се помоля. Но ми беше много лошо… Това бе първото ми заболяване от основаването на болницата; оттогава вече не съм боледувала… Исках да стана да отворя прозореца и да извикам някоя от нощните сестри, но не можех да стоя на крака. За щастие, като видели, че не отивам оттатък както обикновено, една от тях дойде. Намерила ме схваната в леглото. При всеки опит да се надигна, отново падах и ми се виеше свят. Бях отмаляла, сякаш кръвта ми бе изтекла от някаква рана. Постоянно мислех за Даниел. Молех се. Но през цялата сутрин състоянието ми се влошаваше. Жени вика няколко пъти лекар. Дадоха ми малко сироп с етер. Почти не можех да говоря. Най-после към единадесет и половина часа, малко след първия обеден звънец, несъзнателно нададох вик и припаднах. Скоро се съвзех и се почувствувах по-добре. Толкова добре, че привечер можах да стана, да сляза в канцеларията и да подпиша ведомостите и пощата. Мина ми. — Тя говореше с равен, малко сдържан глас; спря за малко, преди да продължи. — И така, приятелю, точно този четвъртък призори полкът на Даниел получил заповед за атака. През цялата сутрин милото дете се било геройски, без да го ранят. Но малко след единадесет часа и половина едно парче от граната раздробило бедрото му. Малко след единадесет и половина… Отнесли го в санитарния пост и оттам в лазарета, където няколко часа по-късно ампутирали крака му. Спасиха го… — Тя поклати няколко пъти глава и погледна Антоан. — Естествено аз узнах за всичко това едва десет дни по-късно.

Антоан мълчеше. Какво би могъл да каже?… Този разказ му напомни менингита на Жени като малка и „чудотворната“ намеса на пастора Грегори. Спомни си също думите, които доктор Филип повтаряше понякога, усмихвайки се: „На хората винаги им се случват точно такива неща, каквито заслужават…“

Госпожа дьо Фонтанен помълча известно време. Взе ръкоделието си. Но преди да започне да шие, посочи с очилата си, които току-що бе извадила от калъфчето, снимката на Жени и на Жан-Пол.

— Още не сте ми казали как намирате малкия?

— Чудесен е!

— Нали? — каза тържествуващо тя. — Даниел ми го води от време на време, в неделя. И всеки път го намирам все по-развит, все по-заякнал! Даниел се оплаква, че детето е трудно, непослушно. Но за чудене ли е, ако малкият има силен характер? Едно момче трябва да бъде енергично, волево… Нали не възразявате! — каза лукаво тя. — Тежи ми, че го виждам толкова рядко. Но той има по-малко нужда от мен, отколкото моите болни… — И като временно отклонен поток, който пак попада в познато русло, тя отново заговори за болницата си.

Антоан мълчаливо се съгласяваше, без желание да отговаря, понеже се боеше да не предизвика пак кашлицата. Откакто си беше сложила очилата, госпожа дьо Фонтанен имаше напълно вид на стара жена.

„Тен на сърдечноболна“ — отново помисли Антоан. Тя седеше много изправена във фотьойла и шиеше, без да бърза, а в позата й имаше едновременно и нещо интимно, и нещо величествено. Докато шиеше, му обясняваше работата на отделните служби и хилядите грижи, създадени от отговорността, която бе поела.

„Всяко зло за добро — помисли Антоан. — Войната ощастливи жени от този тип и на тази възраст по много неочакван начин: даде им възможност да проявяват преданост и да развиват обществена дейност; да изпитват удоволствието да командуват в атмосфера на благодарност…“

Изведнъж госпожа дьо Фонтанен каза, сякаш бе прочела мислите му:

— О, аз не се оплаквам! Колкото и тежка да е понякога моята работа, за мен тя е станала необходимост: не вярвам, че бих могла отново да започна някогашния си живот. Сега изпитвам нуждата да се чувствувам полезна. — Тя се усмихна. — Знаете ли? Ще трябва по-нататък да основете клиника за вашите болни и аз ще я ръководя! — И веднага добави: — С Никол и с Жизел… А може би и с Жени… Защо не?

Той повтори любезно:

— Защо не наистина?

След кратка пауза тя подхвана:

— Жени също ще има нужда от някакво занимание в живота. — Тя изведнъж въздъхна и без да се опита да обясни тайната асоциация на мислите си, каза: — Горкият Жак… Никога няма да забравя последния път, когато го видях…

Тя пак млъкна. Припомни си завръщането си от Виена в деня след мобилизацията. Но тя превъзходно умееше да отпъжда мъчителни спомени. В същото време отметна с ръка падналия върху челото й бял кичур. Все още обаче не се решаваше да заговори на Антоан по някои въпроси, които я вълнуваха.

— Трябва да се осланяме на мъдростта на всевишния — започна тя с любезно поучителен тон, който сякаш казваше: „Не ме прекъсвайте.“ — Трябва да приемем нещата такива, каквито ги е наредил бог. Едно от тези неща беше смъртта на брат ви. — Тя се съсредоточи за момент, преди да произнесе преценката си: — Тази любов бе обречена на най-големи страдания. И за единия, и за другия… Извинете, че ви казвам това.

— Аз мисля точно като вас! — съгласи се живо той. — Ако Жак беше останал жив, животът и на двамата щеше да бъде ад.

Госпожа дьо Фонтанен го обгърна с поглед на задоволство, потвърди с кимване на глава и продължи да шие.

Като помълча, тя пак подхвана:

— Ще излъжа, ако не призная, че всичко това… ми причини много страдание… Деня, в който разбрах, че моята Жени очаква дете…

Антоан често бе мислил по този повод за нея. И когато тя вдигна очи към него, той попремига, за да й покаже, че много добре я разбира.

— О — каза тя, боейки се, че той погрешно е разбрал това, което искаше да му каже, — не поради… не че детето е незаконородено… Не… Не толкова за това… Измъчваше ме главно мисълта, че тази ужасна авантюра щеше да остави в живота ни това доказателство, тази трайна последица… Говоря ви открито, нали? Рекох си: „Ето, че животът на Жени е съсипан завинаги… Това е наказанието! Fiat.[153] Но, драги приятелю, аз се излъгах.“ Липсвала ми е вяра. Намеренията на бога са неведоми; неговите пътища — тайни; неговата доброта — безкрайна. Това, което смятах, че трябва да е изпитание, наказание, се оказа тъкмо обратното — божествена благословия… Знак на опрощение… Извор на радост… И защо всъщност бог да наказва? Нима не знае по-добре от нас, че злото не е взело никакво участие в това увлечение? Че сърцата на тези деца бяха чисти и целомъдрени дори в прегрешението?

„Колко странно! — мислеше Антоан. — Би трябвало тя да ме ядосва ужасно… а тъкмо обратното: у нея има нещо, което вдъхва уважение. Нещо повече от уважение дори — симпатия… Може би това се дължи на нейната доброта?… Изобщо добротата е нещо съвсем рядко: истинската, естествената доброта…“

— Съдбата на Жени е прекрасна — продължаваше с напевния си, твърд глас госпожа дьо Фонтанен, без да спира да шие. — Сега тя дълбоко в себе си има едно съкровище, което ще облагороди целия й живот: спомена за един цялостен дар, за един прекрасен миг, който — нещо изключително! — не е бил последван от дни на унижение…

„Има хора — помисли Антоан, — които са си създали веднъж завинаги една задоволителна представа за света… После за тях всичко върви като по вода… Животът им прилича на разходка с лодка в тихо време; трябва само да се оставят водата да ги носи — и така чак до кея…“

— И на нея й остава най-благородната задача: детето…

— Намерих я съвсем променена, съвсем различна — решително я прекъсна Антоан. — Много зряла… Не, не зряла… Много…

Госпожа дьо Фонтанен бе оставила ръкоделието на коленете си и бе свалила очилата.

— Ще ви доверя нещо, драги приятелю: мисля, че Жени е щастлива!… Да… Щастлива, както никога не е била; толкова, колкото й се полага… Защото Жени не е родена за щастие. Още като малка тя беше безкрайно нещастна и никой не можеше да й помогне; страданието просто се беше загнездило в нея. Дори по-лошо: омразата към себе си; тя никога не успяваше да се обикне, да обикне божието създание в себе си. По душа тя никога, уви, не е била религиозна; душата й винаги е била изоставен храм… И ето, виждате чудесата, които бог всеки ден прави в нас, около нас! Всяка болка бива възнаградена; всяко безредие съдействува на все общата хармония… Днес дойде опрощението. Днес — и сърцето не ме лъже, — днес в ролята на вдовица и майка милото дете намери върховното достижимо за нея човешко щастие, намери равновесие и задоволство, доколкото й позволява нейната природа… И сега аз чувствувам у нея…

— Лельо! — извика някой от градината.

Госпожа дьо Фонтанен стана:

— Ето че Никол се е върнала.

— Лельо, господин кметът дойде — продължи гласът от градината. — Иска да говори с вас.

Госпожа дьо Фонтанен беше вече при вратата. Антоан я чу да вика весело от горния край на стълбите:

— Качи се за минутка, мила, ще правиш компания на… на някого, когото познаваш!

 

 

Никол бутна вратата, спря се и смаяна загледа Антоан, сякаш не бе напълно сигурна, че е той.

Сърцето му се сви и той промърмори:

— Намирате ме много разсипан, нали?

Тя се изчерви и като се овладя, започна да се смее.

— Ни най-малко… Просто не очаквах да ви намеря тук.

Те още не се бяха видели! Тя не успя да дойде на вечерята във вилата, защото беше заета с болния от паратиф, когото не искаше да повери на нощната сестра.

Никол изглеждаше подмладена. Млечният блясък на тена й не се бе променил дори от безсънната нощ, сините й очи бяха запазили своята несравнима прозрачност.

Антоан я попита дали има новини от мъжа си, когото бе срещал два пъти през време на войната.

— Засега неговата походна операционна е на шампанския фронт — каза тя, продължавайки да шари наоколо с блестящия си поглед, в който се смесваха, без да може да се разграничат напълно, моминска невинност и чувствена кокетност на жена. — Много е зает… Но все още намира време да пише по списанията… Тази седмица получих една статия за преписване на машина… Върху прилагането на турникета или нещо подобно…

Слънчев лъч се плъзгаше по закръгленото й рамо, което се очертаваше под престилката, играеше при всяко нейно движение в гънките на забрадката й, позлатяваше кадифената кожа на разголените й ръце и озаряваше зъбите й, когато тя се усмихваше.

„Колко ли желания възбужда сред тези млади оздравяващи войници“ — помисли си бързо Антоан.

— Съжалявам много, че не можах да се прибера снощи във вилата — каза тя. — Как мина вечерта? Даниел беше ли любезен? Успяхте ли малко да го опитомите?

— Ами да. Защо?

— Той е толкова мрачен, намусен…

Антоан направи един съчувствен жест.

— Той е за съжаление, знаете ли?

— Би трябвало да го измъкнете от това състояние — продължи Никол. — Да го накарате отново да почне да рисува. — Тонът й беше сериозен, като че ли ставаше въпрос за много важна проблема, и тя беше чакала само посещението на Антоан, за да я разреши. — Животът, който води сега, не може да продължи дълго. Той затъпява. Ще стане…

Антоан се усмихна:

— Не съм забелязал такова нещо.

— Така е… Питайте Жени… Станал е невъзможен… Или се качва в стаята си, щом дойдем — не му се събира с хора ли, сърди ли се, кой го знае, — или остава при нас, без да отвори уста; и тогава в салона всичко замръзва, като че ли температурата рязко спада!… Присъствието му смущава всички… Уверявам ви, че ще му направите неоценима услуга, ако го убедите, че трябва да работи, да се върне в Париж, да общува пак с хора, отново да заживее!

Антоан само поклати глава и промълви:

— Той е за съжаление…

Някакво инстинктивно недоверие го караше да бъде нащрек. Без да може да обясни защо, той имаше впечатлението, че младата жена се вълнува от скрити мисли, които не изразява.

Не беше на грешен път. Никол си бе създала мнение за Даниел една вечер през миналата зима. Беше късно, Жени и Жиз се бяха качили горе да спят и Никол, за да свърши нещо, което си бе наумила, бе останала сама в салона с братовчед си, който седеше пред камината. Изведнъж той й каза: „Чакай, Никол, не мърдай!“ И започна да рисува профила й върху някакво списание. Тя с готовност бе изпълнила тази неочаквана прищявка. Но след известно време, сякаш подтикната от някакво смътно предчувствие рязко обърна глава. Даниел не рисуваше вече: той я поглъщаше с очи, с отвратителен поглед, пълен с желание, с някакъв мрачен бяс, със срам и може би с омраза… Той веднага наведе глава, смачка яростно списанието и го хвърли в огъня. После, без да каже дума, напусна стаята.

„Такава, значи, била работата — каза си Никол поразена. — Той още ме обича.“

Тя не бе забравила нищо от далечното време, когато живееше при леля си в Париж и Даниел, още юноша, я преследваше като луд по всички ъгли на апартамента. Тази бясна и напразна любов, която тя смяташе, че отдавна е преминала, навярно се бе събудила отново по време на съжителството им във вилата… Оттогава всичко бе ясно за Никол: неспокойният му и въздържан вид, сръдните, упорството му да не напуска Мезон и да води тези отшелнически, бездеен и целомъдрен живот, който беше в разрез с навиците му, а темперамента му — всичко това тя си обясняваше с любовта му.

— Да ви кажа ли мнението си? — продължи Никол, без да й минава през ума, че нейната настойчивост изглеждаше твърде подозрителна на Антоан. — Даниел е за съжаление, вие имате право. Но той страда не само от недъга си. Не… Разбирате ли, жените имат интуиция… Той, изглежда, страда и от нещо друго освен от това… Нещо интимно, което го разяжда… Някаква нещастна любов може би… Някаква безнадеждна страст…

Изведнъж Никол се уплаши, че се е издала и леко се изчерви. Антоан не я гледаше. Образът на Даниел, изтегнат под сянката на чинарите, с дъвка в уста, с ръце на тила и с блуждаещ поглед, премина пред очите му.

— Възможно е — каза той наивно.

Успокоена, че той не е забелязал нищо, тя започна да се смее.

— Пък и вие, както и аз, си спомняте как живееше Даниел в Париж преди войната!…

Тя не довърши; по стълбите се чуха стъпките на леля й.

Госпожа дьо Фонтанен носеше пакет с книжа.

— Извинете, връщам се, но веднага пак излизам… — Тя вдигна купа с писма и книжа, които току-що й бяха дали. — Съсипани сме от ежедневните отчети, които трябва да изпращаме на властите в няколко екземпляра. Следобедната поща ми отнема всеки ден два часа!

— Аз си тръгвам — каза Антоан и стана.

— Пак елате. Ще останете ли за известно време при нас?

— А, не… Утре заминавам.

— Утре ли?… — запита Никол.

— В петък трябва да се върна в Муские.

Тримата слязоха по разклатената стълба. Госпожа дьо Фонтанен погледна часовника си.

— Все пак ще ви придружа до портата…

— Аз ще трябва да бягам сега — извика Никол. — До довечера.

 

 

Едва се бе отдалечила младата жена, и госпожа дьо Фонтанен, без да спира, попита със загрижен глас:

— Никол ви говори за Даниел, нали? Бедното дете… Много често мисля за него всеки ден. Моля се за него… Толкова тежък е кръстът, който той носи!

— Поне сте сигурни, че няма да го пратят на фронта, госпожо. Все пак в днешно време тази сигурност не е за пренебрегване!

Тя като че ли не желаеше да го разбере. Гледаше нещата в друга светлина.

Двамата мълчаливо направиха няколко крачки.

— По цял ден сам… — подхвана тя. — Сам със своя недъг! Сам с огорчението, което никому не доверява! Дори и на мен!

Антоан спря сред алеята с искрено учудване.

— Разбирам добре какво чувствува, милото дете — продължи госпожа дьо Фонтанен със същия уверен и изпълнен с болка тон. — С неговата буйна, благородна природа… Да се чувствува още здрав, изпълнен със смелост! И да вижда как врагът нахлува в родината, да я вижда заплашена… без да може да направи нищо повече за нея!

— И вие мислите, че от това?… — подхвърли Антоан.

Толкова неочаквано беше това обяснение, че той не можа да скрие удивлението си.

Тя изпъчи гърди и една многозначителна усмивка, примесена с малко гордост, се плъзна по устните й.

— О, Даниел! Всичко е съвсем просто, уви, и непоправимо… Мъчи го мисълта, че не може вече да изпълнява дълга си. — И тъй като Антоан все още изглеждаше не съвсем убеден, тя добави със строго и упорито лице: — Вижте какво, това, което ви казвам, е напълно вярно; Даниел не иска да идва в болницата не защото, както казва той, пътят го изморявал. Не! А просто защото не може да търпи да бъде сред момчетата, след всички тези войници на неговата възраст, които като него са били ранени, но скоро ще могат да отидат пак да се бият.

Антоан не отговори нищо. Те стигнаха мълком до вратата; Госпожа дьо Фонтанен се спря:

— Един господ знае кога ще се видим отново — каза тя, като го гледаше развълнувано. Пое протегнатата му ръка, задържа я за миг в ръцете си и каза: — Желая ви успех, приятелю.

XI

„Всички говорят за Даниел като за някаква загадка — мислеше Ацтоан, докато прекосяваше площада. — И всеки си тълкува нещата посвоему… А твърде вероятно е въобще да няма никаква загадка!“

Малко уморен — но изненадан и доволен, че все пак не е толкова уморен, колкото очакваше, — той се запъти, без да бърза, към вилата на госпожа дьо Фонтанен. Истинско облекчение бе да се почувствува сам. Пред него чак до гората се простираше голямата алея с липите. Следобедното слънце гаснеше, лъчите му се провираха между стволовете на дърветата и разстилаха по земята дълги пламтящи ивици. От време на време, спомняйки си прашните пътища на Южна Франция, той жадно вдишваше лекия, резлив, пропит с пролетен аромат въздух на Ил дьо Франс.

Но мислите му бяха тъжни. Престоят му в Мезон бе събудил твърде много спомени. Посещението във вила Тибо възкреси много призраци. Те го придружаваха; не можеше да се отърве от тях. Младостта му, някогашното му здраве… Баща му, Жак… За едно денонощие Жак отново му бе станал съвсем близък. Никога досега не бе чувствувал така силно, че изчезването на Жак го бе лишило от едно незаменимо същество — от неговия единствен брат… Не, никога от смъртта на Жак досега той не бе преценил така ясно колко непоправима е тази загуба. Дори се укоряваше, че едва сега изпитва истинска, пълна безнадеждност. Как беше възможно това? Обстоятелствата, войната… Много добре си спомняше момента, когато получи писмото на Рюмел. След това писмо беше безсмислено да храни и най-малката надежда. Бяха му го дали една вечер в двора на лазарета във Вердюн, няколко часа преди неговата дивизия да тръгне за сектора на Епарж. Той очакваше подобна новина; и през тази нощ, сред суетнята на заминаването, няма време да се отдаде на мъката си. Даже и по-късно, през следващите две седмици — непрекъснато местене сред дъжд и кал, трудности да настани службата си в развалините на малките селца на Воевр; това беше изтощителен живот, който не оставяше нито минутка за лични грижи. По-късно, когато ги върнаха назад, той препрочете писмото и отговори на Рюмел; но тогава беше вече свикнал със загубата, без много да е мислил за нея. Днес, озовал се отново в обстановката на домашния живот, скръбта го завладя с нова сила; непоправимото го гнетеше с необикновена острота. Дори тук, по тези алеи, всяка подробност му напомняше за миналото, за игрите. Въпреки разликата във възрастта Жак и той заедно бяха прескачали бялата ограда; бяха се търкаляли по тревата през май, преди сенокоса; бяха разбърквали с пръчка гнездата на насекомите с плоски гърбове, които пъплеха между покритите с мъх корени на липите и които наричаха „войници“, понеже гърбът им беше тъмночервен със странни черни шарки. През такива следобеди те заедно вървяха край тези зидове и огради от жив плет, късаха на минаване кичури зановец или люляк, изминаваха този път с колела, прикрепили на кормилото бански костюм или ракета за тенис. А ей там засенченият от акациите портал му напомняше онази година, когато, още хлапак, ходеше да взема частни уроци у един гимназиален учител, дошъл да летува в Мезон.

Често привечер, през септември, за да не минава сам през парка, госпожицата и Жак идваха да го чакат на този портал. Той отново видя брат си като тригодишно детенце как се изплъзва от ръцете на госпожицата и тича да го посрещне, как увисва на рамото му и му разправя на своя си език дребните случки, станали през неговия ден…

 

 

Той беше още отдаден на спомените си, когато пристигна във вилата. Като отвори малката врата и видя, влизайки в градината, как Жан-Пол изведнъж се откъсна от ръката на чичо Дан, за да се спусне към него, стори му се, че вижда Жак да тича с неговата червенокоса главица и решителни движения. Мъчейки се да скрие вълнението си, той хвана малкия, както правеше някога с брат си, и го вдигна, за да го целуне. Но Жан-Пол, който не понасяше да го насилват, дори и за да получи ласка, се блъскаше и риташе с такава сила, че Антоан, смеейки се и задъхан, трябваше да го пусне на земята.

Даниел наблюдаваше тази сцена, пъхнал ръце в джобовете си.

— Колко е здраво това дяволче! — с почти бащинска гордост каза Антоан. — Как се мята само! Също като риба, току-що извадена от водата!

Даниел се усмихна и в тази усмивка прозираше същата гордост, както и у Антоан. След това той посочи с ръка към небето:

— Хубаво време, нали?… Ето че започва още едно лято…

Малко изморен от боричкането с Жан-Пол, Антоан седна на края на алеята.

— Ще поостанете ли тук? — попита Даниел. — Вече доста време стоя прав, та трябва да отида да легна, за да ми отпочине кракът… Да ви оставя ли малкия?

— С удоволствие.

Аниел се обърна към детето:

— След малко ще се прибереш с чичо Антоан. Нали ще слушаш?

Жан-Пол наведе глава, без да отговори. Той погледна изпод вежди Антоан, колебливо проследи с очи Даниел, който си отиваше, и за миг сякаш искаше да го догони. Но един майски бръмбар, който падна пред него, привлече вниманието му и той веднага забрави за вуйчо си Дан. Клекна и загледа захласнато бръмбара, който се мъчеше безуспешно да се обърне на крачката си.

„За да го накарам да свикне с мен, трябва да се правя, че не му обръщам никакво внимание“ — каза си Антоан. Той си спомни за една игра, която много забавляваше брат му на тази възраст: взе едно дебело парче борова кора, извади ножчето си и без да каже нещо, започна да дялка корабче от него.

Жан-Пол, който скритом го наблюдаваше, след малко се приближи до него.

— На кого е това ножче?

— Мое… Чичо Антоан е войник, затова трябва да има нож, за да си реже хляба, да си реже месото…

Тези обяснения явно не интересуваха Жан-Пол.

— Какво правиш?

— Ами гледай… Не виждаш ли? Правя корабче. Правя корабче за тебе. Когато мама те къпе, ще сложиш корабчето във ваната и то ще остане отгоре над водата, няма да потъне на дъното.

Жан-Пол слушаше, набръчкал чело, защото размишляваше; но също и защото изпитваше известно неприятно чувство, слушайки този слаб и дрезгав глас.

Впрочем той като че ли нищо не бе разбрал от обяснението на Антоан. Може би никога не беше виждал кораб?… Малкият въздъхна тежко и залавяйки се за единствената подробност, която му беше направила впечатление, тъй като тя явно беше неточна, поправи чичо си:

— Само че мене не ме къпе мама, ами вуйчо Дан!

И след това напълно безразличен към художественото произведение на Антоан, той се върна при бръмбара си.

Без да настоява, Антоан хвърли корабчето и остави ножчето до себе си.

Не се мина и минутка, и Жан-Пол пак дойде при него. Антоан пак се опита да го привлече.

— Днес прави ли нещо интересно? Ходи ли да се разхождаш в парка с вуйчо Дан?

Детето като че ли се ровеше дълбоко в паметта си и най-после кимна с глава.

— Послушен ли беше?

Жан-Пол отново кимна утвърдително. Но почти веднага се доближи до Антоан, поколеба се за миг и сериозно му се довери:

— Не съм сигурен.

Антоан не можа да се въздържи да не се усмихне:

— Как така да не си сигурен дали си бил послушен?

— Да, бях послушен! — извика Жан-Пол радостно. Но после, обзет отново от същите скрупули и мръщейки смешно нослето си, повтори, като натъртваше сричките! — Но не съм сигурен.

Той мина зад Антоан, като че ли отиваше нанякъде, и изведнъж се наведе, за да вземе тайно оставеното на земята ножче.

— Не! Това не може! — смъмри го Антоан, като сложи ръката си върху ножчето.

Детето, без да се отдръпне, му хвърли ядовит поглед.

— С това игра не бива! Ще се порежеш — обясни Антоан. Той затвори ножчето и го пъхна в джоба си. Малкият, раздразнен, остана прав в предизвикателна поза. За да се помирят, Антоан приятелски му протегна ръка. Една светкавица блесна в сините зеници на Жан-Пол. Той хвана протегнатата му ръка, сякаш искаше да я целуне, и заби зъбките си в нея.

— Ай!… — извика Антоан. Беше толкова изненадан и слисан, че даже не можа да се разсърди. — Жан-Пол е лош! — каза той, като търкаше ухапания си пръст. — Жан-Пол направи чичо Антоан да го боли.

Хлапето го гледаше с любопитство.

— Много боли? — попита то.

— Много боли.

— Много боли — повтори Жан-Пол с видимо задоволство; и като се завъртя на пети, заподскача по алеята. Тази случка доста обърка Антоан: „Да е просто нужда за отмъщение? Не… Тогава какво е? Най-различни неща има в едно такова действие… Твърде възможно е пред забраната ми, пред невъзможността да я наруши, изведнъж да е кипнало у него безсилието му… Може би се нахвърли върху ръката ми не толкова за да ми причини болка или да ме накаже, а просто защото е изпитвал някаква непреодолима физическа нужда да успокои раздразнението си… Освен това, за да прецени подобна реакция, човек трябва да е в състояние да измери силата на желанието му. Може би желанието да вземе ножчето е било много по-силно, отколкото един възрастен човек въобще може да си представи.“

Той погледна с крайчеца на окото, за да се увери, че Жан-Пол е наблизо. На десетина метра разстояние детето се мъчеше да се изкачи по една малка височинка и не обръщаше внимание на никого.

„Без всякакво съмнение и Жак би бил способен на подобно желание за отмъщение — казваше си Антоан, — но щеше ли той да се реши чак да ухапе?“

Ровеше се в спомените си, за да си уясни случая. Не можа да удържи на изкушението да оприличи сегашното с миналото, сина с бащата. Познати му бяха зародишните чувства на бунт, на злоба, на предизвикателство, на съсредоточена и самотна гордост, които бе разгадал в погледа на Жан-Пол, защото неведнъж ги беше откривал в очите на брат си. Тази аналогия му се стори тъй поразителна, че той не се поколеба да отиде още по-далеч, докато накрая се убеди, че зад бунтарството на детето се таяха именно същите потиснати добродетели — свенливост, чистота, неоценена нежност, — които Жак до края на живота си прикриваше под буйните си избухвания.

Страхувайки се да не би да се простуди, Антоан се готвеше да става, когато странните акробатически номера, които правеше малкият, привлякоха вниманието му. Могилката, която той се опитваше да превземе с пристъп, беше може би два метра висока; отляво и отдясно наклонът на тази височинка беше лесен за изкачване, но откъм средата наклонът беше стръмен и детето беше избрало именно от тази страна да се изкачва. Антоан го гледаше как няколко пъти наред се засилваше, стигаше до половината от наклона, подхлъзваше се и се търкулваше обратно. Не можеше да се удари лошо, понеже падаше върху килим от борови иглички. Изглеждаше напълно погълнато от заниманието си: само на света с една-единствена цел пред себе си. С всеки опит Жан-Пол стигаше все по-близо до върха, но и всеки път падаше от по-високо. Той потриваше коленната си и пак започваше.

„Енергията на един Тибо — мислеше Антоан самодоволно. — У баща ми — властност, желание да господствува… У Жак — невъздържаност и бунтарство… У мене — упоритост… А сега?… Как ще се прояви силата, която малкият носи в кръвта си?“

Жан-Пол отново се бе впуснал в атака, и то с такава яростна смелост, че за малко не стигна върха на могилата. Но пръстта се изрони под краката му и той щеше още веднъж да се подхлъзне, когато успя да се хване за една туфа трева, задържа се и с едно последно усилие стъпи на върха.

„Обзалагам се, че ще се обърне да погледне дали съм го видял“ — помисли си Антоан.

Той се излъга. Хлапето му беше обърнало гръб и въобще не се занимаваше с него. Постоя на върха малко, стъпило здраво на краката си. След това, навярно доволно от себе си, слезе спокойно отстрани по малкия наклон, без дори да хвърли поглед назад към победения връх; облегна се на едно дърво, изу единия си сандал, изтърси камъчетата и отново най-грижливо се обу. Но тъй като знаеше, че не може да си закопчае каишката, той отиде при Антоан и без да каже дума, протегна крачето си. Антоан се засмя и покорно закопча сандала.

— Сега ще се върнем в къщи. Искаш ли?

— Не.

„Той съвсем посвоему казва «не» — забеляза Антоан. Жени е права: не е толкова желанието да отбегне това, което се иска от него, колкото изобщо някакъв предумишлен отказ… Отказ да отстъпи и най-малката частица от своята независимост по какъвто и да е повод!“

Антоан стана.

— Хайде, Жан-Пол, бъди добро момче. Вуйчо Дан ни чака. Тръгвай!

— Не.

— Ти ще ме водиш — продължи Антоан, търсейки начин да се справи с положението. Той се чувствуваше доста неудобно в ролята на възпитател. — По коя алея да минем? По тази или по онази? — И той се опита да хване малкия за ръка, но Жан-Пол се опъваше, скръстил ръце отзад.

— Аз казвам: не!

— Добре — отвърна Антоан. — Искаш ли да останеш тук самичък? Остани тогава!

Той тръгна решително към къщата, която се виждаше през дърветата, почервеняла от залязващото слънце. Не беше изминал и тридесет крачки, когато чу как Жан-Пол тича да го настигне. Реши да го посрещне весело, сякаш нищо не е било. Но детето го задмина тичешком и без да се обръща, му подхвърли дръзко:

— Аз се връщам, защото аз искам!

XII

Вечерите във вилата бяха доста оживени благодарение на приказките на Жиз и Никол. Доволни, че са приключили дневната си работа, а може би защото се чувствуваха извън майчинския, но зорък контрол на госпожа дьо Фонтанен, по време на вечерята те свободно коментираха случилото се през деня, разменяха впечатления за новодошлите в болницата, разправяха си оживено като млади пансионерки и най-незначителните случки в отделенията им.

Въпреки че беше доста уморен тази вечер, Антоан се забавляваше от сериозния вид, с който те обсъждаха с всички медицински термини различните лечения и преценяваха способностите на отделните лекари. На няколко пъти се обръщаха към него като към авторитет и той, засмян, им даваше мнението си.

Жени, която хранеше сина си, слушаше разговора съвсем разсеяно. Колкото до Даниел, макар че седеше мълчалив както винаги — особено когато сестра му и Никол бяха там, — все пак на няколко пъти той се обърна към Антоан.

Никол беше донесла един вечерен вестник. Стана дума за непрестанната артилерийска бомбардировка на Париж. Отделни здания от шести и седми район бяха ударени наскоро. Имало пет убити, от които три жени и едно кърмаче. Смъртта на бебето бе предизвикала изблик на възмущение в съюзническия печат против тевтонската варварщина.

Никол беше възмутена, че такива жестокости въобще са възможни.

— Тези шваби! — обади се тя. — Воюват като зверове! Не им стигат огнехвъргачките, задушливите газове и подводниците! Но да избиват невинното цивилно население, това вече е нечувано, чудовищно! Трябва да са изгубили всякакво нравствено чувство, всякаква човещина!

— Изтребването на невинното гражданско население наистина ли ви се струва много по-безчовечно, много по-безнравствено, много по-чудовищно, отколкото избиването на младите войници, които изпращат на предните линии? — коварно попита Антоан.

Никол и Жиз го погледнаха смаяни. Даниел остави вилицата си. Беше навел очи и мълчеше.

— Слушайте — подхвана Антоан. — Да регламентираме войната, да искаме да я ограничим, да я организираме, да я хуманизираме, както се казва, да постановим: „Това е варварско, безнравствено!“ — предполага, че има и друг начин да се воюва, напълно цивилизован начин… напълно морален начин…

Той спря за миг и потърси погледа на Жени. Но тя се беше навела към сина си и му даваше да пие.

— Това ли е най-чудовищното: дали един или друг начин на изтребване е повече или по-малко жесток? Дали смъртта сполита тези или онези?…

Жени го прекъсна рязко и толкова бързо остави канчето на масата, че за малко не го обърна.

— Най-чудовищното — процеди тя през зъби — е пасивността на народите! Те са огромното мнозинство, те са силата! Всяка война зависи от това дали народите ще приемат, или ще откажат! Какво чакат? Достатъчно е да кажат: „Не!“ И желаният от всички мир тозчас ще се осъществи!

Даниел вдигна очи и отправи към сестра си кротък, загадъчен поглед.

Настъпи мълчание.

Антоан каза спокойно и уверено:

— Най-чудовищното не е нито едното, нито другото, а самата война!

Няколко минути минаха, без никой да посмее да вземе думата.

„Всички искат мир — каза си Антоан, мислейки върху изказването на Жени. — Вярно ли е това?… Искат го, когато го загубят… Но взаимната им нетолерантност, техният инстинкт за борба правят мира несигурен, когато го имат… Право е да се държат отговорни за воините правителствата и политиката. Но не бива да се забравя каква роля играе в тази отговорност човешката природа… В основата на всеки пацифизъм лежи следният постулат: вярата в моралния възход на човека. У мене има такава вяра; по-точно казано, тя ми е необходима по сантиментални причини. Не искам да отхвърля мисълта, че човешкото съзнание може безкрайно да се усъвършенствува. Имам нужда да вярвам, че един ден човечеството ще успее да установи някакъв ред, да установи братство върху цялата планета… Но за осъществяването на тази революция трябва нещо повече от волята и мъченичеството на няколко мъдреци, а именно вековна еволюция, хилядолетия може би… Наистина какво величие може да се очаква от един човек на XX век?… И тогава, колкото и да се напрягам, не мога да открия в една толкова далечна перспектива някаква утеха за това, че съм принуден да живея сред кръвожадната фауна на днешния свят.“

Той забеляза, че всички около него продължаваха да мълчат. Атмосферата беше тежка, наелектризирана. Съжаляваше вече, че стана причина за тази кратка буря и искаше да се опита отново да съживи разговора.

Той се обърна към Даниел:

— Ами вашият приятел, онзи странен тип… пасторът, нали се сещате… Какво стана с него?

— Пастор Грегори ли?

Това име беше достатъчно, за да светнат лукави светлинки в очите на всички.

Никол започна с привидно тъжен глас, който не съответствуваше на развеселеното й лице:

— Леля Терез доста се безпокои за него. От Великден насам е в един санаториум в Аркашон…

— Според последните известия той бил постоянно на легло — добави Даниел.

Жени забеляза, че пасторът бил на фронта от началото на войната. След това разговорът отново секна. Антоан, колкото да каже нещо, попита:

— Доброволец ли се записал?

— По-точно казано — поясни Даниел, — какво ли не направи, за да го вземат. Но не успя заради възрастта и здравето си. Тогава нагласи да го приемат в една американска санитарна група. Прекара цялата ужасна зима през 1917 година на английския сектор на фронта. Пренасял ранени… бронхит след бронхит изкарвал, кръвоизливи имал… Просто насила го евакуирали, но било късно.

— За последен път го видяхме през 1917 година. Беше в отпуска. Идва тук — каза Жени.

Никол допълни:

— Вече беше неузнаваем. Заприличал на призрак… С дълга брада като на Толстой… Същински магьосник от приказките!

— И все така ли отказва да използува лекарства и настоява да лекува болните само със заклинания? — подхвърли шеговито Антоан.

Никол се разсмя.

— Да, да… На тази тема той ни държа налудничави речи. Когато пристигна тук, цели две години беше тътрил умиращи в камионетката си, но въпреки това все кротко си повтаряше: „Няма смърт!“

— Никол! — обади се Жиз. Болеше я, като виждаше, че другите си правят шега с пастора пред Антоан.

— Освен това той никога не произнасяше думата смърт — продължи Никол. — Той казваше „смъртната илюзия“…

— А в последното си писмо до мама — добави усмихнато Даниел — беше написал следната странна фраза: „Животът ми скоро ще се оттегли в полето на невидимостта…“

Жиз погледна Антоан укоризнено.

— Не се смей, Антоан… Той е свят човек въпреки чудатостите си…

— Какво да правя?… Може и да е светец — съгласи се Антоан. — Но все пак не мога да не помисля за всички нещастни ранени томита, които са имали лошия късмет да попаднат между неговите свети лапи, и съм сигурен, че той трябва да е бил твърде опасен болногледач.

Бяха свършили десерта.

Жени свали Жан-Пол от стола и стана. Всички тръгнаха след нея към салона. Тя само прекоси стаята: беше по-късно, отколкото друга вечер, затова бързаше да сложи детето да спи.

Докато Жиз се настаняваше далеч от светлината на един нисък стол, за да плете чорапи — раздаваше ги на оздравелите фронтоваци, които се връщаха на фронта, Даниел взе една годишнина на „Около света“ от пианото и седна на канапето в дъното зад кръглата маса, върху която гореше единствената газена лампа в стаята.

„Превзема ли се той — питаше се Антоан, като гледаше младия човек, който, наведен над абажура, обръщаше страниците с прилежанието на послушно дете, — или наистина се интересува от тези стари гравюри?“

Той се приближи до камината, където Никол, коленичила, разпалваше огъня.

— Колко отдавна не съм виждал огън от дърва!

— Вечерите са още прохладни — каза тя — и освен това толкова е весело! — После, като се поизправи, добави: — Точно тук в Мезон се срещнахме за първи път. Съвсем ясно си спомням… А вие?

— И аз също.

Той действително си спомняше тази далечна лятна вечер, когато, отстъпвайки на настояването на Жак и без знанието на господин Тибо, се бе съгласил да придружи брат си у „хугенотите“. Спомни си колко се изненада да срещне там хирурга Феликс Еке, по-голям от него с няколко години; видя Жени и Никол в алеята с розите; Жак, наскоро приет в Екол нормал; самия себе си млад лекар, когото само госпожа дьо Фонтанен наричаше тържествено „доктор“… Всички бяха млади! Всички вярваха в живота, без да знаят какво крие бъдещето, без ни най-малко да подозират катастрофата, която европейските държавници им готвеха, която щеше с един замах да помете дребните им лични планове — да вземе живота на едни, да преобрази живота на други; катастрофа, която успя да натрупа във всяка отделна съдба развалини, скърби по загубени близки и която кой знае още колко години щеше да разтърсва света.

— Тогава тъкмо се бях сгодила — продължи Никол замислено. Този спомен бе наситен с печал. — Феликс ме беше довел с колата си… На връщане посред нощ моторът се развали… Край Сартрувил…

Даниел вдигна очи и без да помръдне глава, скришом им хвърли един бърз поглед, който Антоан забеляза. Слушаше ли той? Дали тези спомени от миналото събуждаха у него чувства, съжаления? Или приказките им просто го дразнеха? Той продължи да прелиства страниците. Но след малко прикри една прозявка, затвори книгата, стана и без да бърза, каза лека нощ. Жиз остави плетивото си.

— Качвате ли се вече, Даниел?

В полусянката косите й изглеждаха по-бухнали, тенът й по-тъмен, бялото на очите по-лъскаво.

Така осветен от пламъците на огъня, нейният прегърбен върху ниския стол силует напомняше Африка на нейните деди: туземка, приклекнала пред огън в джунглите. Тя се изправи и каза:

— Лампата ви, мисля, остана в килера. Елате да ви я запаля.

Те излязоха от салона заедно. Антоан машинално ги проследи с очи, след това погледът му се върна на Никол, която изправена го наблюдаваше. Бяха сами. Тя се усмихна странно.

— Даниел би трябвало да се ожени за нея — каза тя полугласно.

— Какво?

— Ами разбира се. Би било чудесно, не намирате ли?

Тази мисъл беше така неочаквана, че Антоан застина на мястото си с вдигнати вежди и втренчен поглед. Никол прихна от смях — гърлен, звучен, гугукащ смях.

— Не смятах, че чак толкова ще се изненадате!

Тя беше доближила един фотьойл до огъня. Кръстосала крака в отпусната, малко предизвикателна поза, тя мълчаливо го разглеждаше.

Антоан седна до нея.

— Мислите ли, че има нещо между тях?

— Не съм казала такова нещо — каза тя разгорещено. — Във всеки случай на Даниел положително не му е минавало наум…

— Нито пък на Жиз — отвърна той отривисто.

— Нито пък на Жиз без съмнение. Но съвсем ясно личи, че тя проявява интерес към него. Винаги изпълнява поръчките му в града. Тя му купува вестниците, пакетчетата дъвка… Обсипва го с внимание и се чуди как да му угоди, което той впрочем приема с видимо удоволствие… Може би вече сте забелязали, че тя е единствената, на която Даниел не натрапва лошото си настроение?

Антоан мълчеше. На пръв поглед мисълта за евентуалната женитба на Жиз му беше неприятна. Не беше напълно забравил миналото, мястото, което за кратко време Жиз беше заемала в живота му. Но като размисли, не намери нито едно сериозно възражение.

Никол продължаваше да се усмихва, при което две трапчинки се издълбаваха в ъглите на устата й. Тази веселост беше някак прекалена, неестествена.

„Да не би случайно тя да е влюбена в братовчед си?“ — запита се той.

— Хайде, докторе, съгласете се, че идеята ми не е чак толкова нелепа — настояваше Никол. — Жиз ще се посвети изцяло на него и именно чрез такава преданост едно момиче като нея има най-голяма възможност да си създаде горе-долу добър живот… Колкото за Даниел… — Тя бавно отметна глава назад, докато русите й коси се опряха на гърба на стола. Влажните й устни се разделиха и за миг Антоан видя как зъбите й блеснаха. След това тя притвори очи и един преднамерено лукав поглед се плъзна през клепките й: — Знаете ли, Даниел е от онзи тип мъже, които с удоволствие се оставят да ги обичат…

Тя неволно направи едва забележим жест на досада; зад стената се чу скърцането на стъпалата на старата стълба.

— Както и този болен от паратиф, над когото бдях миналата нощ — извика тя, променяйки бързо темата с доста обезпокоителна хитрина. — Савоец… от старите, от деветдесет и втори набор… — Влизането на Жени, следвана от Жиз, я накара още повече да ускори потока от думи: — Той бълнуваше на някакъв неразбираем диалект и постоянно викаше: „Мамо“… С детски глас. Покъртително беше.

— А-а! — каза Антоан, подемайки играта с находчивост, с която по най-глупашки начин доста се гордееше. — И аз доста често съм ги чувал да викат така. Но не се заблуждавайте: това за щастие е само инстинктивна жалба, навик, който идва несъзнателно от миналото… От всички умиращи, които съм чувал да викат „мамо“, смятам, че твърде малко са онези, които съвсем ясно мислят за майките си.

Жени държеше в ръцете си чиле кафява вълна, която искаше да навие на кълбо.

— Кой ще ми помогне тази вечер?

— Много ми се спи — призна Никол с ленива усмивка. Тя погледна към стенния часовник. — Вече е десет без двадесет…

— Аз — предложи Жиз.

Жени отказа, като кимна с глава.

— Не, мила, ти също си уморена. Качи се да си починеш.

След като целуна Жени, Никол се приближи до Антоан:

— Извинете ме. Ние излизаме утре заран в седем часа, а миналата нощ не съм мигнала.

Жиз на свой ред дойде до него. Сърцето й се свиваше при мисълта, че Антоан заминава на другия ден и че неговият престой свършва, без двамата да са имали възможност да се видят насаме, без да почувствуват отново топлотата на срещата си в Париж. Боеше се да не се разплаче, ако се опита да изрази съжалението си, затова му подаде челото си, без да каже нищо.

— Сбогом, малко негърче — каза той полугласно с голяма нежност.

Тя веднага разбра, че Антоан е отгатнал мислите й, че и той като нея изпитва мъката по раздялата; и тази увереност направи раздялата й по-малко жестока.

Тя отбягна погледа му и излезе с Никол.

„Я виж, тя не каза лека нощ на Жени“ — помисли си Антоан.

Той няма време да се запита дали двете са се спречкали за нещо: Жени премина салона бързо, настигна Жиз на вратата и сложи ръка на рамото й:

— Страх ме е, че не завих детето достатъчно. Метни му нещо на краката, ако обичаш.

— Розовото одеялце ли?

— Бялото е по-топло.

Те отново се разделиха, без да са си казали лека нощ.

Антоан беше станал прав.

— А вие, Жени, няма ли да се качвате? Не бива да оставате само заради мен.

— Никак не ми се спи — каза тя, като се настани във фотьойла, от който Никол току-що бе станала.

— Хайде тогава да работим. Аз ще заместя Жиз. Подайте ми преждата.

— В никакъв случай!

— Защо? Да не е трудно?

Той взе преждата и седна върху ниския стол. Жени отстъпи засмяна.

— Вижте — каза той след няколко непохватни движения, — ето че се оправи!

Тя беше изненадана и очарована, като откри, че той е така естествен и мил. Срамуваше се, че толкова дълго не го беше разбрала. Не беше ли той сега нейната най-здрава опора! Антоан се закашля и беше принуден да спре за малко.

„Дано само да оздравее! — помисли си Жени. — Дано да възстанови здравето си както преди!“

Тя се нуждаеше от здравето на Антоан заради сина си.

Когато кашлицата намаля, Антоан каза без заобикалки, като започна отново да й помага.

— Знаете ли, Жени, какво облекчение е за мен да ви видя така… искам да кажа толкова добре… толкова спокойна…

Като гледаше кълбото прежда, тя повтори замислено.

— Спокойна…

Въпреки всичко това беше вярно. Самата тя понякога се учудваше на покоя, който бе проникнал в нейната скръб. Мислейки върху забележката на Антоан, тя сравняваше своето сегашно състояние с периода на обърканост, на ужасна пустота, който беше преживяла преди три години и половина. Тя отново се видя такава, каквато беше в началото на войната, когато нямаше новини от Жак и предчувствуваше най-лошото: обхваната от противоречиви изблици на отпадналост и раздразнителност, съкрушена от самотата си, когато не можеше да търпи присъствието на никого и странеше от майка си, от дома си, сякаш търсеше нещо крайно необходимо, което постоянно й убягваше, а все й се струваше, че още малко и ще го достигне.

Понякога с часове се разхождаше следобед из променения от мобилизацията Париж, неуморно обхождаше като на поклонение всички места, където Жак я беше водил — Източната гара, градинката пред черквата „Сен-Венсан дьо Пол“, улица Кроасан, кръчмите около Борсата, където толкова пъти го беше чакала, уличките на Монруж и малкия салон, в който Жак беше разбунтувал срещу войната настръхналата тълпа…

Накрая идваше изтощението, идваше нощта и тя се прибираше в къщи съсипана. Хвърляше се върху леглото, където бе лежала в обятията на Жак, пъшкаше, заспиваше за няколко часа само за да се намери пред прага на един нов ден, изпълнен с отчаяние…

Да, несъмнено, сравнен с онези седмици, сегашният и живот беше чудно „спокоен“! В продължение на три години всичко се беше променило край нея, в нея. Всичко, дори образът, който беше запазила за Жак… Колко странно е, че и най-пламенната любов не може да устои на разрушителното въздействие на времето! Когато мислеше за Жак, тя никога не си го представяше такъв, какъвто щеше да бъде той сега; нито дори какъвто беше през юли 1914 година. Не. Тя виждаше не пламенния, променчив младеж, когото познаваше от преди, а един друг Жак, неподвижен и скован, седнал с полуобърнато лице, с една ръка на хълбока, с чело, силно осветено от стъклата на някое ателие — Жак от портрета, който нощем и денем стоеше пред очите й.

Изведнъж страшна мисъл мина през главата й. Представи си, че Жак внезапно се е върнал, и онова, което почувствува, бе колкото радост, толкова и смущение. Излишно бе да се самоизмамва: ако Жак от 1914 година се върнеше ненадейно, ако той се изправеше по чудо пред днешната Жени, тя не би могла да му върне непокътнато мястото, което дотогава вярваше, че тъй благоговейно му бе пазила…

Тя погледна Антоан с тревожен поглед, който той не забеляза. Като внимаваше да държи преждата добре опъната между ръцете си и да следи развиването, като се навежда равномерно надясно и наляво, той не смееше да изпусне от очи магическия конец. Чувствуваше се малко смешен. Почнаха да му се схващат раменете. Недоволен, той се упрекваше, дето е предложил помощта си. Това повдигане на ръката увеличаваше с всяка измината минута задуха му. Както седеше прекалено близо до огъня на ниското столче, имаше опасност да се простуди, когато се съблича горе…

Жени би желала да му поговори за себе си, за Жак, за детето, както тази сутрин в стаята си. През целия ден й беше леко от тази необикновена за нея изповед. Но тази вечер отново се чувствуваше вързана… Тя не умееше да общува с хората и бе осъдена да таи в себе си, без да може да ги изкаже, мислите и чувствата си и това беше трагедията на личния й живот. Дори пред Жак не бе успяла да се отпусне напълно. Колко пъти я бе упреквал той, че е „неразгадаема“. Тези спомени си оставаха парливи и още я потискаха. Как ще се държи тя по-сетне със сина си? Нямаше ли да го отблъсква, без да иска, със своята сдържаност, със своята привидна студенина?

Звънът на стенния часовник ги накара да вдигнат едновременно глава и да осъзнаят дългото си мълчание.

Жени се усмихна:

— Толкова по-зле за останалата прежда. Да свършим само тази. Ще трябва да се качвам горе. — И като започна по-бързо да навива кълбото, обясни: — Иначе има опасност да заваря Жиз заспала и да я разбудя в първия й сън, а тя толкова се нуждае от почивка.

Сега той си спомни двете еднакви легла и разбра защо Жиз не беше пожелала лека нощ на Жени: те живееха в една стая. Спяха двете заедно горе, под портрета на Жак, от двете страни на малкото детско креватче. Мислейки за тъжното детство на Жиз в дома на господин Тибо, той почувствува внезапна радост. „Горкичката, намерила си е най-после семейство!“ Думите на Никол Еке му дойдоха отново наум. „Ще се омъжи ли тя за Даниел?“ Без да знае защо, не му се вярваше. Всъщност тя можеше да бъде щастлива и без да се омъжи. Можеше да намери смисъла на живота и радостта си, живеейки заедно с Жени и Жан-Пол. На тези две същества, в които Жак още живееше за нея, тя щеше да посвети всичката си неотдадена нежност, своята привързаност на вярно куче. Тя ще стане още по-тъмнокожа, с бели коси — старата, блага „леля Жи“…

След като нави кълбото, Жени стана, подреди чилетата и кълбата, посипа главните с пепел и взе голямата лампа от масата.

— Оставете аз да я нося — предложи Антоан с не особено уверен тон. Дишането му беше тъй хрипливо, тъй бързо, че тя поиска да му спести всякакво усилие.

— Благодаря, но аз съм свикнала да я нося: винаги последна се качвам горе.

Като стигнаха до вратата, тя се обърна и подигна лампата, за да се увери, че всичко е в ред. Очите й огледаха старинната гостна и след това се спряха върху Антоан.

— Трябва да отгледам малкия далеч оттук — продума тя решително. — Щом свърши войната, ще почна нов живот. Ще се устроя другаде.

— Другаде ли?

— Искам да избягам от всичко това — поде тя със същия твърд и замислен тон. — Искам да замина.

— Закъде? — Изведнъж му хрумна една мисъл. — За Швейцария ли?

Жени го загледа за миг, преди да отговори.

— Не! — каза тя най-после. — Мислех да отида там естествено, но след Октомврийската революция всички истински приятели на Жак заминаха за Русия… Мислех и за Русия по едно време… Но мисля, че по-добре е Жан-Пол да получи френско възпитание. Ще остана във Франция. Но ще отида далеч от мама и от Даниел. Ще си създам мой собствен живот. Може би в провинцията. Ще се настаня някъде с Жиз. Ще работим и ще възпитаме малкия както трябва, както Жак би искал.

— Жени — каза Антоан живо, — надявам се, че тогава вече аз ще съм поел работата си като лекар и ще мога да издържам…

Тя го прекъсна като поклати глава.

— Благодаря. От вас не бих се поколебала да приема помощ, ако потрябва. Но аз държа преди всичко да бъда жена, която сама си печели хляба. Искам майката на Жан-Пол да бъде независима жена. Жена, която си е осигурила чрез труд правото да мисли каквото си ще и да действува, както смята за най-добре… Осъждате ли ме за това?

— Не!

Тя му благодари с приятелски поглед и сякаш беше изказала вече всичко онова, което желаеше той да знае, отвори вратата и тръгна пред него по стълбите.

Заведе го до неговата стая, остави му лампата от салона, огледа се, за да се увери, че нищо не му липсва, и му подаде ръка:

— Искам да ви призная нещо, Антоан.

— Кажете — отвърна той, за да я насърчи.

— Знаете ли какво… по-рано… по-рано не изпитвах към вас чувствата… които изпитвам днес.

— И аз също — призна той усмихнат.

Тази усмивка я накара да се поколебае дали да продължи. Държеше още ръката на Антоан и го гледаше сериозно. Накрая реши:

— Но сега, като мисля за бъдещето на малкия, аз… Нали разбирате, придобивам повече смелост само като мисля, че мога да разчитам на вас и че детето на Жак няма да ви бъде чуждо… Ще трябва да ме съветвате, Антоан… Жан-Пол трябва да има всичките качества на баща си, без да… — Тя не посмя да довърши изречението си. Но веднага гордо се изправи (той усети как малката й ръка трепна в неговата) и подобно на конник, който връща пред препятствието упорит кон, преглътна слюнката си и продължи: — И аз сама виждах недостатъците на Жак, нали разбирате… — Тя отново млъкна. После, някак неловко отклонявайки се, прибави със замислен поглед: — Но ги забравях, когато той беше край мен…

Клепачите и затрепкаха. Тя напразно се мъчеше да събере мислите си после попита:

— Вие тръгвате едва следобед, нали?… Значи… — Тя направи усилие да се усмихне. — Значи, ще се видим пак малко сутринта… — После отдръпна ръката си и пошепна: — Починете си добре — и си тръгна, без да се обърне.

XIII

— Доктор Тибо — извести радостно старият слуга.

Чакайки Антоан, Филип бе седнал на масата в кабинета си, за да драсне няколко писма. Той стана бързо от стола си и подскачайки, сякаш цял бе разглобен, тръгна към Антоан, който бе застанал на прага. Преди да му грабне ръцете, той го обгърна с живия си поглед, който сякаш искреше изпод премигващите му клепачи, поклати леко глава и с насмешливата усмивка, с която прикриваше вълнението си, извика:

— Вие изглеждате великолепно, драги мой, в този небесносин цвят! Как сте?

„Колко е остарял“ — помисли си Антоан.

Раменете на Филип се бяха изгърбили и той още по-слабо се държеше на краката си. Гъстите му вежди, козята му брада бяха съвсем побелели, но движенията, погледът, усмивката му бяха запазили живостта, младостта, а даже и някаква смайваща дяволитост, почти неуместна за лицето на един старец.

Той беше в стари червени униформени панталони с черни кантове и жакет с измачкани предници. И този неопределен костюм символизираше доста ясно неговите полуграждански, полувоенни функции. Още в края на 1914 година той беше назначен за председател на една комисия, натоварена да подобри санитарните служби в армията, и от тази дата се бе заловил да се бори против нередностите на една организация, която бе намерил скандално порочна. Голямата му известност в медицинския свят му осигуряваше изключителна независимост. Той се обяви против официалните наредби, разобличаваше злоупотребите, стряскаше властите. Добрите, но закъснели реформи, извършени през тези три последни години, се дължаха до голяма степен на неговата мъжествена и упорита борба.

Филип все още държеше ръцете на Антоан, подрусваше ги леко и се смееше тихо, издавайки звук, подобен на хълцане.

— Е какво… Как сте… От толкова време… Как се чувствувате? — После, бутайки Антоан към бюрото си, продължи. — Толкова имаме да си кажем, че не знам откъде да започнем. — Той настани Антоан на креслото, което даваше на пациентите си, но вместо да отиде и седне зад масата, протегна ръка, довлече близо до фотьойла един стол и го възседна обратно.

— Е, драги мой, да поговорим за вас. Тази история с газа, докъде я докарахме? — почна той, като се вглеждаше в Антоан.

Антоан се смути. Стотици пъти беше виждал по лицето на Филип това внимание, тази професионална сериозност, но за пръв път самият той беше неин обект.

— Намирате ме съсипан, нали, Шефе?

— Малко поотслабнал… Не е за учудване!

Филип сне пенснето си, изтри го, отново го намести грижливо, наведе се и се усмихна.

— Хайде, разказвайте!

— И така, Шефе, аз съм един от тъй наречените тежко обгазени. Сериозна работа.

Филип направи нетърпеливо движение.

— Приказки… Да започнем от самото начало? Кога беше първото ви раняване? Какви последици има?

— Почти нямаше да има, ако войната беше свършила миналото лято, преди да се срещна с иперита… Между другото аз погълнах съвсем малко и не би трябвало да съм в положението, в което съм, но явно пораженията, нанесени от газа, са се усложнили от дясната страна от състоянието на белия дроб, който беше пробит, и не можа наново да си възвърне нормалната еластичност.

Филип направи гримаса.

— Да — продължи Антоан замислено. — Аз съм сериозно засегнат, затова не бива да си правя никакви илюзии… Разбира се, ще се отърва, но лечението ще бъде дълго. И… — Силната кашлица го прекъсна за малко — и по всяка вероятност ще бъда половин човек до края на живота си…

— Нали ще вечеряме заедно? — попита изведнъж Филип.

— С удоволствие, Шефе! Но както ви писах, аз съм на диета…

— Дени е предупреден. Той намери мляко… Та щом оставате на вечеря, ще имаме доста време. Да почнем пак от началото. Как стана това? Аз мислех, че не сте на опасно място?

Антоан сви рамене вбесен.

— По най-глупашки начин. Беше в края на миналия октомври. По това време бях съвсем спокоен в Еперне, където ме бяха натоварили — несъмнено предопределение — да организирам отделение за обгазени при болницата. След последните операции в сектора Шмен-де-Дам — току-що бяхме превзели Малмезон, Парни — ми направи впечатление, че между обгазените, които изпращаха, имаше голям брой санитари и войници, които пренасяха ранените. Това не беше естествено. Запитах се дали са взели достатъчно мерки против газовете в превързочните пунктове и дали персоналът ги съблюдава. Проявих прекалено усърдие. Корпусният главен лекар ми беше далечен познат. Получих разрешение да направя анкета на самото място и точно на връщане от тази обиколка се наредих добре като кръгъл глупак… Швабите започнаха да стрелят с газови снаряди в момента, когато се връщах от предната линия. Първа беда. Втора беда — топло и влажно време въпреки сезона. Знаете, че влажността прави иперита по-вреден поради киселинните реакции.

— Продължавайте — каза Филип. Той опря лакти на коленете, обхвана с ръце брадата си и загледа втренчено Антоан.

— Бързах да намеря колата, която бях оставил в командния пункт на дивизията. Исках да избягна ходовете за съобщения, задръстени с войски, които идваха да сменят предните части. Помислих, че съм взел прекия път. Беше тъмно като в рог, газих двадесет минути в един наполовина наводнен окоп. Няма да ви занимавам с подробностите…

— Нямахте ли маска?

— Имах, разбира се! Но бях я заел от друг… Навярно съм я сложил неправилно или пък много късно. Мислех само за едно: как да намеря отново колата. Когато най-после стигнах в командния пункт, скочих в колата и потеглихме. По-добре щях да направя да спра в дивизионния лазарет и веднага да направя гаргара с бикарбонат…

— Разбира се, дума да не става.

— Но аз не подозирах, че съм загазил. Едва един час по-късно почувствувах бодежи във врата и под мишниците. Прибрахме се в Еперне посред нощ. Веднага се намазах с коларгол и си легнах. Все си мислех, че не е сериозна работа, но бронхиалното стъбло бе по-дълбоко засегнато, отколкото подозирах… Сам виждате колко глупава работа: отивах там да проверя дали добре спазват всички установени предпазни мерки, а ето колко ги бях спазил аз самият!…

— И после? — прекъсна го Филип и понеже му се искаше да покаже, че не е съвсем несведущ по въпроса, се поддаде на изкушението да продължи: — На другия ден сигурно очни, храносмилателни смущения и прочее.

— Нито едното, нито другото. На другия ден почти нищо нямаше. Леко възпаление под мишниците, което не изглеждаше опасно, никакви мехури; но в бронхите се оказаха коварни дълбоки поражения, които откриха едва след няколко дни… Останалото ви е известно… Последователни ларинготрахеити… Остри бронхити с образуване на псевдомембрани… С една дума — класическите последици. И ето вече шест месеца продължава…

— А гласните струни?…

— В окаяно състояние! Нали чувате гласа ми. При това тази вечер благодарение на полаганите през целия ден грижи мога да говоря. Твърде често афонията е пълна.

— Възпалителни поражения на гласните струни?

— Няма.

— Нервни поражения?

— Също няма. Афонията е следствие на покриването на гласните връзки с надебелени вентрикулни връзки…

— Много естествено, то пречи на всякакво трептене. Предписаха ли ви стрихнин?

— До шест-седем милиграма на ден; впрочем без всякакво подобрение. Но дава чудесно безсъние!

— Откога сте в Южна Франция?

— От началото на годината. Първо бях изпратен от Еперне в болницата в Монмарийон, после в тази клиника в Муские край Грас. Беше в края на декември. Белодробните поражения тогава изглеждаха на път да се оправят, но в Муские констатираха белодробна склероза. Задухът също бързо стана твърде мъчителен. Без видими причини температурата ми се покачваше внезапно до 39,5°, до 40°, после спадаше, пак така внезапно на 37,5°… През февруари прекарах сух плеврит с храчене на кръв…

— Престанаха ли вече тези големи колебания в температурата?

— Не.

— И на какво го отдавате?

— На инфекция.

— Как така?

— На някоя хроническа инфекция или кой знае!

Погледите им се срещнаха. Въпросителна светлинка блесна в погледа на Антоан. Филип протегна ръка.

— Не, не, Тибо! Ако мислите, че това е причината, напразно се безпокоите. Доколкото ми е известно, в подобни случаи еволюция към белодробната туберкулоза някога не е била констатирана. Вие трябва да знаете това по-добре от мен. Поразеният от иперит може да заболее от туберкулоза само ако е имал такива симптоми преди поглъщането на газа… Докато вие — добави той, като се изправи, — вие за щастие нямате никакво по-раншно патологично изменение на дихателния апарат!

Той се усмихваше с уверен вид. Антоан го гледаше мълчаливо. Изведнъж хвърли към стария си учител изпълнен с обич поглед и също се усмихна.

— Да, зная — каза той. — За щастие!

— Освен това — продължи Филип, сякаш мислеше глас — белодробният оток, който, струва ми се, е често явление сред засегнатите от задушливи газове, е изключително рядък между пострадалите от иперит. Ето, и това е късмет… Вярно е и това, че белодробните последици, които се дължат на иперита, са по-редки и, смятам, общо взето, по-малко опасни, отколкото при останалите отровни газове. Нали така? Напоследък четох една хубава статия по този въпрос.

— На Ашар ли? — запита Антоан. Той поклати глава: — Общоприето е, че ипритът, за разлика от задушливите газове, поразява повече малките бронхи, отколкото алвеолите, и разстройва по-малко дишането. Но моят личен опит и наблюденията, които можах да направя върху други, ме карат да бъде скептичен. Уви. Наистина отровените от иперита бели дробове проявяват най-различни вторични заболявания, повечето твърде упорити, неподатливи на лечение и с тенденция да станат хронични. Даже съм наблюдавал у поразени от иперит доста случай, когато интраалвеоларната склероза, същевременно и париетална, причинява в края на краищата блокиране на белите дробове…

Настъпи мълчание.

— А сърцето? — попита Филип.

— Сега за сега се държи горе-долу. Но докога? Би било лудост да очакваш едно сърце да не направи засечка, когато в продължение на месеци то е центърът на съпротивата на един изтощен и отровен организъм. Питам са дори дали отравянето не е започнало да достига до мускулната тъкан и до нервните възли. През последните седмици констатирах някои сърдечно-съдови разстройства…

— Констатирахте ли? Как така?

— Още не съм имал възможност да си направя рентгеноскопия. Лекарите твърдят, че при прислушване не намират нищо. Но дали това е така?… Има други начини на изследване: пулсът и налягането. Е добре, без да ми се е увеличила температурата над 38,5° или 39°, забелязах още миналата седмица необикновени ускорения на пулса, който се движеше между 120 и 135. Не бих се учудил, ако има известна връзка между тази тахикардия и едно начало на белодробен оток… Не смятате ли?

Филип избягна въпроса.

— Защо не облекчавате работата на сърцето чрез чести скарифицирани вендузи? Или в случай на нужда даже чрез малки кръвопускания?…

Антоан сякаш не го чу. Той гледаше внимателно стария си учител. Филип се усмихна, извади от жилетката си голям златен часовник с двойни капаци, който Антоан знаеше отдавна, и като се наведе — сякаш отстъпвайки на стара своя привичка, а не на истински професионален интерес, — напипа между пръстите си пулса на Антоан над китката.

Изтече една дълга минута. Филип продължаваше да стои неподвижен, с очи, впити в стрелката. Изведнъж Антоан се сепна — видът на това съсредоточено, загадъчно лице извика от дълбините на паметта му твърде ярък и отдавна забравен спомен. Една сутрин в болницата, в самото начало на познанството им, като излизаха заедно от кабинета, където Филип трябваше да постави една особено трудна диагноза, старият професор бе хванал Антоан за ръката и в изблик на хумор и откровеност му бе кавал; „Да ви кажа ли, драги мой, при критичен случай лекарят трябва преди всичко да може да се изолира, за да поразмисли. Е, добре, затова има едно незаменимо средство: хронометър! Лекарят трябва да има в джоба си солиден и красив хронометър, внушителен и широк като чинийка за кафе! И това го спасява… Той може да бъде обсаден от цяло загрижено семейство, може да се намери на улицата пред някой ранен при злополука, заграден от тълпа, която го обсипва с въпроси… Ако желае да размисли, ако желае да го оставят на мира, стига само да направи магическия жест: изважда пред всички луковицата си и напипва пулса! Веднага настъпва пълна тишина, уединение! И докато стои така, забил нос в циферблата, той ще може да преценява спокойно всички съображения и да постави диагнозата си така съсредоточен и спокоен, както ако е в кабинета си, стиснал с ръце глава… Вярвайте на моя опит, драги, и тичайте да си купите един красив хронометър!“

Филип не беше забелязал вълнението на Антоан. Той отпусна ръката си и бавно се изправи.

— Пулсът е ускорен очевидно. Малко неравен, но редовен.

— Да, но някои дни е обратно, особено вечер. Той намалява, притъпява се и едва се долавя. Как си обяснявате това? После, в периода на засилени белодробни смущения, ускорението се появява отново… И въобще пулсът ми е неравен.

— Изследвахте ли очното налягане?

— То не показва никакво, тъй да се каже, значително отслабване.

Отново настъпи мълчание.

— Дробовете ми са вече разсипани — заяви Антоан с престорена усмивка. — Един ден ще ми се разхлопа и сърцето!…

Филип го спря с жест:

— Приказки! Нищо подобно! Повишеното налягане и тахикардията най-често не са нищо друго освен прости защитни явления, Тибо. Не ви казвам нищо ново. При най-дребните мозъчни емболии например — както сам знаете не по-зле от мен — само чрез повишаване на кръвното налягане и с тахикардия сърцето може да се бори успешно против запушването на белодробните алвеоли. Роже е доказал това. И мнозина други след него.

Антоан нищо не отговори. Нова силна кашлица го присви надве.

— А какво беше лечението? — запита Филип, сякаш без да придава голямо значение на въпроса си.

Щом беше пак в състояние да говори, Антоан повдигна уморено рамене.

— Най-различно! Опитахме всичко… с изключение на опиати, естествено… Сяра… след това арсен… пак сяра и арсен…

Гласът му звучеше дрезгаво, беше слаб и пресечен. Той млъкна. Дългият разговор го беше изтощил. Отметна назад глава и постоя няколко мига с изпъчени гърди, опрял глава на стола, затворил очи. Когато повдигна клепачи, усети погледа на Филип, вперен в него и изпълнен с голяма нежност. Този израз на доброта го развълнува много повече, отколкото ако беше забелязал в него тревога. Той едва промълви:

— Вие не очаквахте да ме намерите така, нали?…

— Напротив — прекъсна го Филип, смеейки се, — не очаквах, съдейки по вашето писмо, да ви видя в такова състояние, толкова поправен! — После изведнъж отсече: — А сега бих искал да чуя за малко какво става вътре…

Антоан направи усилие да стане. Съблече куртката си.

— Да работим по правилата — каза Филип весело. — Легнете тук.

Той посочи кушетката, покрита с бял чаршаф, където лягаха пациентите му. Антоан се подчини. Филип приклекна до него и започна мълчаливо и внимателно да го прислушва. След това изведнъж се изправи.

— Хм — измънка той, избягвайки, без да показва, тревожния поглед на Антоан, — ясно е… Има разсеяни свистящи хрипове… Малко инфилтрат може би. Също и малко възпаление по цялата дължина на десния бял дроб… — Той се реши най-после да обърне глава към Антоан. — Всичко това ви е известно, нали?

— Да — отвърна Антоан, като се надигна бавно.

— Дявол да го вземе — поде Филип, като тръгна с отпуснатата си походка към бюрото, и седна зад него. После извади машинално писалката от джоба си, като че ли ще пише рецепта. — Белодробен емфизем; това е несъмнено. Но, говоря съвсем откровено, аз смятам, че е възможно дълго време да имате известна чувствителност на лигавиците. — Той си играеше с писалката и оглеждаше разсеяно, с повдигнати вежди предметите по масата. — Това е всичко! — каза накрая, като затвори рязко разгърнатия телефонен указател.

Антоан се приближи и опря ръце на бюрото. Филип завинти писалката си, пъхна я в джоба, вдигна глава и каза в заключение, като наблягаше на думите си:

— Много е неприятно, драги мой, но нищо повече от това!

Антоан се изправи мълчаливо и отиде при камината, за да оправи яката си пред огледалото. На вратата се чуха две тихи почуквания.

— Вечерята е готова — заяви Филип живо.

Той не ставаше от стола. Антоан отиде при него и отново опря ръце на масата.

— Върша наистина всичко, което може да се направи, Шефе! — промълви той с уморен глас. — Всичко! Опитвам, и то с постоянство, всички известни лечения. Наблюдавам се клинично, като че ли се отнася до някой от болните ми; от първия ден още си водя най-редовно бележки! Умножават се анализите, рентгеновите снимки; живея надвесен над себе си, за да не извърша някоя непредпазливост, за да не пропусна някой благоприятен случай… — Той въздъхна. — И все пак има дни, в които е мъчно да се бориш с отчаянието!

— Как може! Нали сам констатирате подобрение!

— Но аз съвсем не съм сигурен, че констатирам подобрение — отвърна Антоан.

Той беше отговорил интуитивно, без да мисли. Почти бе изкрещял тези думи. И веднага почувствува, че го обзема неочаквано смущение, сякаш това, което бе казал внезапно, издаваше някаква тайна мисъл, която досега никога не беше оставял да изплува на повърхността. Над горната му устна избиха капчици пот.

Видя ли Филип тревогата му? Бе ли разбрал той неговата трагедия? Дали лицето му беше останало така спокойно, така уверено, защото винаги умееше да се владее добре? Не, мъчно можеше да се повярва на една толкова голяма измама, като го гледаше как повдига весело рамене и чуваше тънкия му възбуден и ироничен глас:

— Искате ли да ви разкрия мисълта си докрай, драги мой? Да, казвам си аз, много добре е, че подобрението върви така бавно… — Няколко секунди той се порадва на учудването на Антоан и продължи: — Слушайте да ви кажа: измежду шестимата ми бивши асистенти, които имах като мои деца, трима бяха убити, а двама са инвалиди за цял живот. Изповядвам ви най-егоистично, че много съм доволен, като знам, че шестият е на сигурно място, осъден да живее месеци още под хубавото южно слънце на 1500 километра от фронта! Мислете си каквото щете, но аз съвсем не държа да ви видя оздравял преди края на този кошмар! Ако не бяхте обгазен миналия октомври, кой знае дали щяхме да имаме възможност да вечеряме заедно тази вечер. — Той се изправи бодро. — И така, да седнем на трапезата!

„Прав е — каза си Антоан, завладян от убедителното добро настроение на стария си приятел. — Аз имам здрав организъм въпреки всичко!…“

 

 

На масата в трапезарията една чиния със супа изпущаше пара. От години насам Филип вечеряше само супа и компот.

Той покани Антоан да седне пред чашата и каната с мляко, които бяха за него.

— Дени не е стоплил млякото ви, но има още време…

— Не, аз винаги го пия студено. Така е чудесно.

— Без захар ли?

Силната кашлица на Антоан му попречи да отговори. Той направи отрицателен знак с ръка. Филип избягваше да го гледа, твърдо решил да не обръща внимание на тази кашлица, да не говори повече за здраве и по-скоро да даде друга насока на разговора. Той бъркаше супата си замислено с лъжицата, като чакаше края на кашлицата. После, за да наруши мълчанието, което ставаше неудобно, започна със съвсем естествен тон:

— Прекарах още един ден в борба с нашата комисия по хигиената. Официалните наредби за противотифусните инжекции са невероятно объркани!

Антоан се усмихна и изпи една глътка, за да прочисти гласа си:

— При това от три години вие сте свършили добра работа, Шефе!

— Съвсем не беше лесно, уверявам ви! — Той търсеше друга тема, но понеже не намери, продължи: — Не беше лесно! Когато през 1915 година трябваше да се занимая с организацията на санитарните служби, не можете да си представите какво заварих!

„Представям си много добре, нали такава ми беше службата!“ — каза си Антоан. Но той избягваше да говори и се задоволи да слуша с усмивката на познавач.

— По това време — продължи Филип — евакуираха ранените с обикновени влакове, тези, с които превозваха войските и продоволствието… А понякога в конски вагони!… Виждал съм нещастници, който бяха чакали двадесет и четири часа в неотоплени купета, понеже не били достатъчно на брой, за да образуват редовен влак… Храна най-често получаваха от населението… И ги превързваха горе-долу добри милостиви дами или стари местни аптекари! А когато най-после влакът тръгнеше, често се тръскаха по два-три дни, докато ги измъкнат от мизерното им положение… Ето защо в почти всеки влак имахме такъв голям процент тетанус! А след това ги трупаха в препълнени болници, в които липсваше всичко: антисептични средства, бинтове и, разбира се, гумени ръкавици!

— Аз бях на четири-пет километра от бойната линия — каза Антоан с усилие — в хирургически амбулатории, където щипците се изваряваха в стари тенджери на огън от дърва…

— Това все пак би могло да се обясни донякъде… имаше твърде голям наплив… — Филип се изкиска подигравателно. — Предлагането надвишаваше търсенето… Войната прекаляваше с жертвите си! Тя не спазваше предвижданията на правилниците! Но, драги мой — продължи той със сериозен вид, — съвсем непростителен е начинът, по който бе замислена и извършена мобилизацията на медицинския персонал. Армията имаше под ръка още от първия ден прекрасни специалисти от запаса. Обаче, когато бях натоварен да направя първите инспекционни обиколки, намерих известни лекари като Дойч и Алуен, назначени като второразредни санитари в амбулатории, ръководени от двадесет и осем или тридесетгодишни военни лекари! Начело на големи хирургически служби бяха поставени невежи началници, които, изглежда, никога не бяха оперирали нещо повече от цирей и които решаваха и извършваха най-тежки хирургически операции, ампутираха наляво и надясно само защото имаха четири лентички на ръкава си, без да искат да се вслушат в мнението на мобилизираните цивилни лекари, които им бяха подчинени, дори когато те бяха хирурзи от големи болници. Минаха месеци преди моите колеги и аз да успеем да прокараме дори най-елементарните реформи. Трябваше да направим чудеса, за да се ревизират правилниците и да се повери разпределението на ранените на професионални лекари… да се откажат например от нелепия принцип да попълнят първо най-отдалечените болници, без да се държи сметка за сериозността на раните и тяхната спешност… Постоянно изпращаха ранени в черепа в Бордо или в Перпинян, които никога не пристигаха дотам, защото гангрената или тетанусът ги довършваха още по пътя! Нещастници, от които деветдесет на сто можеха да бъдат спасени, ако им се правеше трепанация още в първите дванадесет часа!

Възмущението му изведнъж стихна и той се засмя:

— Знаете ли кой ми помогна в началото на кампанията? Ще се учудите! Една от вашите пациентки, драги мой! Спомнете си: майката на това момиче, което гипсирахме заедно и изпратихме Верк…

— Госпожа дьо Батенкур ли? — измърмори смутено Антоан.

— Да! Вие ми писахте за нея през 1914 година, спомняте ли си?

През първите месеци на войната, научавайки от една картичка на Симон, че мис Мери била оставила малката болна сама в Берк и се върнала в Англия, Антоан беше помолил Филип да се погрижи за Югет. Той беше отишъл в Берк и бе решил, че момичето спокойно може да заживее отново почти нормално.

— Често срещах госпожа дьо Батенкур по онова време. Тази жена познава просто цял Париж! За двадесет и четири часа ми уреди една среща, за която се молех от шест седмици; благодарение на нея успях да видя самия министър, и то не само за няколко минути. Разтворих си папките и излях пред него всичко, което ми беше на сърцето… Едно посещение, което трая близо два часа, драги мой. Но то изигра решаваща роля!

Антоан мълчеше. Той разглеждаше празната чаша с такова внимание, каквото наистина нищо не можеше да оправдае; забеляза това и за да прикрие смущението си, наля малко мляко.

— Вашето младо протеже стана много красива девойка — каза Филип, учуден от това, че Антоан не го разпитваше за Югет. — Аз поддържам връзка с нея… Тя идва при мен на три-четири месеца.

„Дали знае за моята връзка с Ана?“ — питаше се Антоан. Той се насили да проговори:

— Тя в Турен ли живее?

— Не, във Версай, с втория си баща. Батенкур се настани във Версай, за да бъде по-близо до Париж. Шатено го лекува… Хич не му върви и на него, горкият Батенкур!

„Не — каза си Антоан, — ако знаеше нещо, не би казал, че не му върви.“

— Научихте ли се как е бил ранен?

— Горе-долу… По време на отпуска, нали?

— Той стоя две години на фронта, без да получи дори една драскотина! И след това една нощ в Сент-Жюс-ан-Шосе — той се връщал в отпуска — влакът му спрял на триажната гара. И точно през този престой швабските самолети бомбардирали гарата! Намерили го със смазано лице и едното око ослепяло, а другото — сериозно застрашено. Шатено внимателно следи хода на болестта му. Той е почти сляп…

Антоан си спомни за ясния, честен поглед на Симон по време на посещението, което му бе направил на улица Дьо л’Юниверсите малко преди мобилизацията — посещението, което го бе накарало да скъса с Ана.

— Госпожа… — започна той. Гласът му беше така слаб, че Филип трябваше да се наведе, за да го чуе, — госпожа дьо Батенкур с тях ли живее?

— Че тя е в Америка!

— Така ли?

Защо ли изпита известно облекчение, като чу тази новина?

Филип се усмихваше мълком; в това време Дени постави на масата купа с компот от череши.

— Хм!… Майката… — поде Филип, като си сипваше компот, за да изчака слугата да се оттегли — тя ми се вижда странно същество! — Той се спря с лъжицата във въздуха. — Не сте ли на същото мнение?

„Дали знае той?“ — запита се отново Антоан. Успя да се усмихне уклончиво. В присъствието на Филип той губеше винаги самоувереност и автоматически ставаше младият асистент, който дълги години беше изпитвал страхопочитание пред учителя си.

— Да, в Америка!… Малката ми каза последния път, когато я видях: „Мама навярно ще се установи в Ню Йорк, където има много приятели.“ Доколкото разбрах тя нагласила да я изпратят там с мисия от не знам какъв си френски комитет за пропаганда… И че тази мисия съвсем точно съвпаднала с отзоваването в Съединените щати на някой си американски капитан, който известно време заемал пост в посолството в Париж…

„Не — помисли си Антоан, — решително нищо не знае.“

Филип изплю няколко костилки, избърса брадата си и продължи:

— Така поне казва Лебел, който ще управлява болницата, основана от госпожа дьо Батенкур в нейното имение близо до Тур — болницата, която тя продължава впрочем да издържа повече от щедро… Но приказките на Лебел са подозрителни: уверяват ме, че и той, въпреки прошарените си коси, бил доста… интимен сътрудник… И с това би могло да се обясни фактът, че той напусна всичко, за да се завре в Турен още през първата зима на войната… Няма ли да изпиете всичкото мляко?

— Две чаши ми стигат. Повече не мога — промърмори Антоан усмихнато. — Ненавиждам млякото!

Филип не настоя, сгъна несръчно кърпата си и стана.

— Да се върнем отново там… — Той хвана приятелски Антоан за ръка и го поведе към кабинета: — Четохте ли условията за примирие, наложено на Румъния от централните сили?… Поучително, нали? Ето че се снабдиха и с петрол. Ах, още им върви на тях! За какво да включват мир!

— Намесата на американските войски!

— Ами… Ако те още това лято не удържат решителната победа — което е малко вероятно, макар че се говори за намерението им да почнат нова офанзива срещу Париж, — идната година ще имат срещу себе си американските материални ресурси и войски и руските войски и материални ресурси… Още един неизчерпаем източник… Какво очаквате да се случи между две огромни борещи се сили, приблизително равни, които не желаят никакъв компромис и от които нито едната, нито другата може да се наложи със силата на оръжието си? Те са неизбежно осъдени да се борят до взаимно изтощение…

— Значи, вие нищо не очаквате от здравия разум на Уилсън?

— Уилсън живее на Сириус… И освен това аз съм убеден, че в момента нито във Франция, нито в Англия желаят мир. Говоря за управниците. В Париж, както и в Лондон, искат победа на всяка цена; всяка приказка за мир се окачествява като предателство. Хора като Бриан са подозрителни. И Уилсън скоро ще изпадне в това положение, ако вече не е изпаднал.

— Може би ще бъдем принудени да сключим мир — каза Антоан, като мислеше за речите на Рюмел.

— Не смятам, че Германия ще бъде някога в състояние да ни го наложи. Но пак ще кажа, аз вярвам в приблизителното равенство на сегашните сили… Не виждам никакъв изход, преди те да стигнат до общо изтощение.

Той отново беше седнал на мястото зад бюрото си и измореният Антоан се подчини на приятелския жест, с който Филип го подкани да се излегне на шезлонга.

— Ние може би ще доживеем да видим края на войната… Но положително няма да видим мира. Имам пред вид равновесието на Европа в мирно време. — Той се смути леко и веднага добави: — Казвам ние, макар че сте много по-млад от мен, защото смятам, че за да се възстанови това равновесие, ще минат много и много поколения! — Той спря отново, хвърли към Антоан скрит поглед, поразчепка малко брадата си и продължи, като вдигна печално рамене. — Но възможно ли е да си представим някакво мирно равновесие при сегашните стихийни сили? Крилата на демократическия идеал са тежки като олово. Самба беше прав: демокрациите не могат да водят война, те се стопяват в нея като восък на огън. Колкото повече трае войната, толкова по-малка вероятност има бъдеща Европа да остане демократична. Затова лесно може да си представи човек бъдещата деспотична власт на един Клемансо, на един Лойд Джордж. А народите няма да се съпротивяват: те са свикнали вече с военното положение. Малко по малко ще се откажат от републиканските си претенции за суверенитет. Погледнете само какво става във Франция: купонна система на хранителните продукти, ограничение на консумацията, намеса на държавата във всички области, в индустрията и в търговията, в частните взаимоотношения — вземете мораториума, вземете цензурата! Ние приемаме всичко това като изключителни мерки. Внушаваме си, че те са необходими поради сегашните обстоятелства. А всъщност те са предвестници на пълното заробване. Веднъж намести ли се яремът, не може вече да се свали!

— Познавахте ли Щудлер? Халифа, моя сътрудник?

— Един евреин с асирийска брада и очи на хипнотизатор ли?

— Да… Той бил ранен и сега е някъде на Солунския фронт… Оттам ми изпраща от време на време пророчески словоизлияния, каквито обича да си ги пише той… Е, този Щудлер твърди, че войната неизбежно водела до революция. Първо сред победените, а след това и сред победителите. Някъде внезапна и жестока, другаде — бавна, но революция навсякъде…

— Да — каза Филип уклончиво.

— Той предвещава провала на съвременния свят, сгромолясването на капитализма! И смята също, че войната ще трае до крайното изтощение на Европа. Предрича, че когато всичко изчезне, когато всичко се изравни, ще се създаде един нов свят. Вижда как над развалините на нашата цивилизация се издига някаква световна конфедерация, как се организира колективен живот на тази планета, върху напълно нови основи…

Антоан беше насилил гласа си, за да завърши своята тирада. Накрая се присви надве от кашлица.

Филип го следеше с очи, като не даваше вид, че забелязва нещо.

— Всичко е възможно — отвърна той с развеселен поглед. Беше винаги готов да дава простор на въображението си. — Защо не? Възможно е мистичната вяра от 1789 година, след като дълго време ни караше да смятаме въпреки всички биологически доказателства, че хората са равни по природа и следователно трябва да бъдат равни пред закона, възможно е тази мистична вяра, която цял век ни крепи, вече да се е изчерпала. Може би се налага тя да отстъпи мястото си на някоя красива глупост от друг вид… някоя нова илюзия, на свой ред източник на мисли и дела, която за известно време ще подхранва и опиянява човечеството… Докато всичко пак се промени…

Той помълча, за да остави Антоан да се изкашля.

— Възможно е — продължи Филип все със същия подигравателен тон, — но аз оставям тези видения на вашия Месия… Бъдещето, което виждам аз, е по-близко и съвсем различно. Смятам, че държавите още не са готови да се откажат от абсолютната власт, която им даде войната. Боя се също така, че е свършено с ерата на демократичните свободи, и то за дълго време. Това, признавам го, твърде много смущава хората от моето поколение. Ние вярвахме с желязна вяра, че тези свободи са окончателно придобити, че те никога вече няма да бъдат поставени на разискване. Но всяко нещо винаги може да се обсъжда наново!… Кой знае дали това не са били само мечти? Мечти, които краят на деветнадесетия век взе като абсолютни истини, като нерушима и трайна действителност, защото хората от онова време имаха щастието да живеят в едно изключително спокойно, изключително щастливо време…

Той говореше с резкия си гъгнещ глас, сякаш беше сам, опрял лакти върху страничните облегалки на креслото, навел дългия си зачервен нос към сключените си ръце, вперил очи в пръстите, които от време на време вкопчваше и отпущаше.

— Ние вярвахме, че възмъжалото човечество вече върви към една епоха, когато мъдростта, умереността, търпимостта най-после ще поемат управлението на света… Когато умът и разумът най-после ще ръководят развитието на човешките общества… Кой знае дали в очите на бъдещите историци ние няма да изглеждаме като наивни, невежи хора, изпълнени със затрогващи илюзии за човека и неговата податливост към цивилизоване? Може да сме си затваряли очите пред някои основни съществени свойства на човека. Може например разрушителният инстинкт, периодическата нужда да се събаря изграденото с толкова труд да е един от основните закони, които ограничават градивните възможности на човешката природа, един от потайните закони, които измамват надеждите ни и които мъдрият трябва да познава и да приема?… Ето че се отдалечихме твърде много от нашия Халиф — заключи той подигравателно. И тъй като Антоан все кашляше, добави: — Да ви дам ли да пийнете нещо? Една глътка вода? Една лъжичка кодеин? Не искате ли?

Антоан махна с ръка, че не желае. След две-три минути (Филип през това време крачеше мълчаливо из стаята) той се почувствува по-добре. Изпъчи гърди, избърса сълзите, които течаха по бузите му, и направи усилие да се усмихне. Чертите му бяха изопнати, лицето зачервено, челото — обляно в пот.

— Аз… ще си отида… Шефе… — едва изрече той с пламнало от кашлицата гърло. — Моля да ме… извините… — Той отново се усмихна и с известно усилие се изправи на крака. — Признайте, че никак не ме бива.

Филип, изглежда, не чу думите му.

— Говорят — каза той, — пророкуват… Подигравам се с вашия Халиф, а действувам също като него!… Всичко това е нелепо. Всичко, което наблюдаваме от четири години насам, е абсурдно. Всички предвиждания, до които ни довеждат тези тъпотии, са безсмислени… Естествено можем да критикуваме. Можем дори да осъждаме съществуващия ред, в това няма нищо нередно. Но да искаш да предсказваш какво ще стане!… Разбирате ли, млади ми приятелю, човек винаги стига до една и съща мисъл: единственото — за малко не казах „научно“ — отношение е да бъдем по-скромни! Единственото разумно отношение, единственото, което не заблуждава, е да се търси грешката, а не да се търси истината… Трудно се разкрива това, което е погрешно, но човек все пак успява понякога, това е абсолютно всичко, което може да се направи!… Всичко останало са празни приказки!

Той забеляза, че Антоан се бе изправил и го слушаше разсеяно. Сетне стана.

— Кога ще се видим пак? Кога заминавате?

— Утре сутрин в осем часа.

Филип трепна едва забележимо. Помълча една-две секунди, за да може да изрече уверено както обикновено:

— Аха…

Тогава последва Антоан, който тръгна към вестибюла.

Той разглеждаше приведения гръб, слабия жилест врат, който се подаваше от яката на куртката. Страх го бе да не се издаде, боеше се от това мълчание, от собствената си мисъл. Затова побърза пак да заговори:

— Доволни ли сте поне от тази клиника? Свестни ли са хората там? Такава клиника ли точно ви е необходима?

— За през зимата е идеална — отвърна Антоан, без да се спира. — Но не знам как ще изкарам там лятото. Дори съм намислил да ги накарам да ме пратят другаде… Трябва ми да бъда вън от града… В някое място е много въздух и без влага… Борови гори може би… Аркашон? Много е горещо в Аркашон… Кой знае къде? В някоя минерална баня в Пиренеите?… Може би Котре? Или пък Люшон?…

Той беше вече във вестибюла и посягаше с ръка, за да вземе кепето си, когато внезапно извърна глава и попита:

— А какво е вашето мнение, Шефе?

И внезапно в това лице, чиито най-малки нюанси се бе научил да различава през време на десетгодишното им сътрудничество, в малките сиви очи, които мигаха зад пенснето, той прочете неволното признание — безкрайно състрадание. Това беше присъда! „Има ли смисъл? — казваше това лице, този поглед. — Какво, като е лято! Дали ще бъдеш там, или другаде… Няма да се спасиш, свършено е с тебе!“

„Дявол да го вземе — помисли си Антоан, зашеметен от жестокия удар. — И аз си знаех, че е така… Свършено е с мен!“

— Да, Котре — смотолеви бързо Филип. Той се окопити. — А защо да не идете просто в Турен, драги?… Да, в Турен… Или пък в Анжу…

Антоан гледаше втренчено паркета. Вече не смееше да срещне този поглед… Колко фалшиво прозвуча гласът на Шефа! Колко тежко му беше да слуша този глас!…

Той наложи кепето си с разтреперана ръка, без да вдигне глава. Една-единствена мисъл имаше сега: набързо да се сбогува и да остане сам; сам с обзелия го ужас.

— Турен… Или Анжу… — повтаряше вяло Филип. — Ще събера сведения… Ще ви пиша…

Без да вдигне очи изпод шапката, която засенчваше промененото му лице, Антоан машинално му подаде ръка. Старият лекар я сграбчи; той млясна с устни, сякаш се облизваше. Антоан се отдръпна, отвори вратата и избяга.

— Да… Защо всъщност да не идете в Анжу?… — добави Филип с треперлив глас, като се наведе над перилата.

XIV

Навън мракът тегнеше над града. Тук-таме покрит уличен фенер процеждаше върху тротоара кръг от синкава светлина. Имаше малко минувачи. Изрядко коли се плъзгаха предпазливо, предшествувани от натрапчивия звук на клаксон.

Залитайки, без сам да знае къде отива, Антоан прекоси булевард Малзерб и тръгна по улица Боаси д’Англа. Вървеше безразличен към всичко, притиснат от някакво бреме, задъхан, със страшното чувство, че главата му е празна и кънти; вървеше толкова близо до фасадите, че понякога лакътят му се удряше в стените. Не мислеше за нищо. Не страдаше.

Озова се под дърветата на Шан-з’Елизе. Пред него през стволовете, едва осветен, но ясно очертан сред нощната светлина на пролетното небе, се простираше площад Дьо ла Конкорд, по който пробягваха безшумни коли; те се появяваха като зверове с фосфоресциращи очи и после потъваха в мрачината. Антоан забеляза една пейка и се приближи до нея. Преди да седне, по навик си каза: „Да не настина. — Но веднага след това си помисли. — Какво значение има сега!“ Съкрушителната присъда, която за миг бе доловил в погледа на Филип, изпълваше съзнанието му, и не само съзнанието, но и тялото му, като нещо огромно, като паразит, като всепоглъщащ тумор, който искаше да изтласка всичко останало, за да се разпростре в чудовищни размери и да заеме цялото му същество.

Сгушен, опрял гръб на твърдата облегалка, скръстил ръце, за да притисне онова непознато нещо, вкопчило се в плътта му, което го душеше, Антоан мислено преживя отново прекараната вечер. Образът на Филип, възседнал обратно стола, отново изплува пред очите му.

„Да започнем от самото начало. Кога беше първото ви раняване? Какви последици има?“

И той започна спокойно да обяснява. Но постепенно думите, които се чуваше да казва, ставаха все по-различни и по-различни от онези, които бе произнесъл; сега той излагаше случая си в истинската му светлина, със съвсем нова, обективна яснота. Описваше с цялата им безпощадна действителност последователните кризи, все по-кратките периоди на възстановяване, все по-сериозните влошавания. Редовното, непрекъснато и неизлечимо влошаване ставаше все по-осезателно и очевидно. Струваше му се, че проследява как тревогата — тревога на ясновидец — се изписва все повече по разстроеното лице на стария му приятел и как с всеки изминат миг се изгражда съдбоносната диагноза. Пот изби по челото му; започна да диша тежко и мъчително; извади носната си кърпа и избърса лицето си.

Далеч някъде провлечен звук, подобен на мучене, на който той не обърна внимание, внезапно смути вечерния покой.

Представи си как, изтегнат на шезлонга след прегледа, с мъка изправя рамене и с престорено примирение клати глава: „Нали виждате, Шефе, вече не можем да храним ни най-малка надежда?“ А Филип навеждаше глава, без да отговори.

Той скочи като ужилен от пейката, за да се освободи от тревогата, която го душеше. Тогава, както бе застанал прав и неподвижен, една успокояваща мисъл — сякаш свежа струя, задухала от пропастта — мина през ума му: „Та ние лекарите в края на краищата винаги имаме изход… възможността да не се изчаква… да не страда човек.“

Едва се държеше на краката си. Седна отново.

Иззад дърветата изтичаха две сенки, два женски силуета. И почти веднага всички сирени едновременно започнаха да вият. Светлите точки, които едва мъждукаха тук-таме из площада, внезапно загаснаха.

„Само това ми липсваше!“ — помисли си Антоан, като се ослуша.

Далечен тътен разтърси земята.

Зад него по алеите се чуваха стъпките на тичащи хора; нощта се изпълни с глъчка от тревожни гласове, хора прибягваха на групи и потъваха в мрака. Коли със загасени фарове и непрестанно свирещи клаксони префучаха по авеню Габриел. Едно полицейско отделение мина край него бегом. Той продължаваше да седи на пейката, превил плещи, загледан пред себе си, без нищо да вижда, откъснат от всички човешки дела.

Изминаха няколко минути, без той да съзнава какво става наоколо. Няколко експлозии, заглушени в далечината, а след това няколко гърмежа на оръдия, които следваха на промеждутъци, го изтръгнаха от пълната му отмалялост.

„Дали не стрелят от Мон Валериен?“ — запита се той.

Спомни си какво беше казал Рюмел — скривалището на министерството на марината.

В далечината оръдията продължаваха да реват глухо. Той стана и тръгна към площада, но се спря на край на тротоара. Над Париж бе оживяло едно прекрасно небе. Бликнали от всички краища на хоризонта, светлини снопове шареха по нощния небосвод, удължавайки й кръстосвайки млечнобелите си дири — ту резки и бързи, ту колебливи. Те се вглеждаха като втренчен поглед в хилядите звезди, спираха се внезапно, за да изследват някоя подозрителна точка, и после пак продължаваха да търсят.

Антоан не можеше да се реши да слезе на платното на улицата. Застана като прикован на място, вдигнал слава. И стоя така, докато го заболя вратът.

„Дали да се просна на земята — помисли си той, — да затворя очи… Да взема приспивно средство… Да…“

Продължаваше да стои неподвижен като парализиран от неизразима отмалялост.

„Най-добре да се прибера — каза си той. — Да можех само да намеря такси!“

Но сега площадът беше пуст, тъмен, огромен. Можеше да го върне само от време на време, когато се открояваше внезапно под мигащите отблясъци на прожекторите, изплувайки от полумрака с балюстрадите и бледите си статуи, с обелиска и шадраваните си, с мрачните стълбове на високите фенери; сякаш го виждаше насън, подобен на вкаменен от някаква магия град, на останки от някаква изчезнала цивилизация, мъртъв и отдавна погребан под пясъци град.

Антоан направи усилие да надвие апатията си и закрачи изведнъж като сомнамбул през този мъртъв град. Тръгна направо към обелиска, за да пресече на косо ъгъла на Тюйлери и кейовете. Прекосяването на тези лунни пространства под развълнуваното небе му се стори безкрайно. Мина покрай група белгийски войници, които бягаха в пълен безпорядък. След това го надмина една двойка — старец и стара жена. Те тичаха, хванали се несръчно един за друг; носеха се като останки от корабокрушение в нощта. Мъжът му викна:

— Елате да се скриете в метрото!

Антоан се сети да отговори, едва когато те бяха отминали.

Във въздуха бръмчаха хиляди невидими мотори; техният металически шум се сливаше в едно огромно общо бучене. На изток, на север изстрелите не стихваха: защитните линии безспирно храчеха своя картеч; всеки миг нова, по-близка батарея влизаше в действие. Поради подвижното сияние на прожекторите не можеха да се видят пръсканията на шрапнелите. Между изстрелите Антоан внезапно долови пукота на картечница.

„Към Пон Роял“ — каза си той машинално.

Тръгна по кея край парапета. Никаква кола. Нито една светлина. Нямаше жив човек. Под това обхванато от лудост небе земята бе безлюдна. Той беше сам с реката, която светеше на лунната светлина, широка и спокойна, като река на полето.

Антоан се спря за минутка, колкото да си каже: „Очаквах го, много добре знаех, че съм загубен…“ После закрачи отново като автомат.

Трясъкът се бе толкова засилил, че вече не се различаваха отделните шумове. Въпреки това една експлозия изведнъж заглуши всичко. Последваха и други.

„Бомби — помисли си той. — Преминали са баражите.“ Към Лувъра в далечината внезапно се откроиха комини върху розовия фон на бенгалски огън. Той се обърна. Тук-таме червенееха и други сияния от пожарища — над Левалоа, а може би над Пюто…

„Навсякъде взеха да избухват пожари“ — каза си той.

Бе забравил за нещастието си. Пред тази невидима, неопределена заплаха, която витаеше като слепия гняв на някой бог, изкуствена възбуда зашиба кръвта му, някакво злобно опиянение му възвърна силите. Той закрачи по-бързо, стигна до моста, премина Сена и потъна в мрака на улица Дю Бак. Блъсна се в кофа за боклук. Рязкото движение на гърба, което направи, за да запази равновесие, се отрази болезнено на бронхите му. Слезе от тротоара, водейки се по малкия къс небе, попаднало под лъчите на прожекторите. Зад него се чу бръмчене на мотори. Той едва успя да се качи отново на тротоара. Две особени металически блестящи машини профучаха със загасени фарове, последвани от автомобил с флагче.

— Пожарникарите — чу той глас съвсем наблизо.

В свода на една врата се бе прилепил човек. През пет секунди той протягаше врат и подаваше глава, сякаш чакаше да спре проливен дъжд.

Антоан продължи пътя си, без да му отговори. Отново го бе обхванала умора. Пристъпваше тежко, влачейки обзелата го мисъл, като бурлак, който тегли шлеп.

„Знаех си аз… Отдавна го знаех…“

В мъката му нямаше никаква изненада: приличаше на човек, който се огъва под тежко бреме, а не на човек, комуто току-що е бил нанесен удар. Страшната увереност бе намерила у него вече готово място. Погледът на Филип само бе вдигнал една тайна възбрана, бе освободил една ясна мисъл, скрита отдавна в мрака на подсъзнанието.

На ъгъла на улица Дьо л’Юниверсите, на няколко крачки от дома му, го обхвана страх, панически страх от самотата, която го очакваше горе. Антоан се спря като прикован, готов да побегне отново. Несъзнателно бе извърнал очи към осеяното със светлинки небе, премисляйки при кого би могъл да се приюти и да изпроси поглед на състрадание.

— Нямам никого… — промълви той.

И няколко минути, облегнат на стената — докато изстрелите на оръдията, бръмченето на самолетите и тъпите експлозии на бомбите го удряха като чук по главата, — той размисляше върху необяснимия факт: как може да няма нито един приятел! Той винаги се бе проявявал като общителен, услужлив човек; неговите пациенти се бяха привързвали към него; винаги бе симпатичен на другарите си, бе спечелвал доверието на учителите ви; няколко жени го бяха обичали лудо; но нямаше нито един-единствен приятел! И никога не бе имал!… Самият Жак…

„Жак умря, без аз да спечеля приятелството му.“

Изведнъж помисли за Рашел. Ах, колко хубаво щеше да бъде тази вечер да се озове в прегръдките й, да чуе ласкавия й топъл глас да шепне както преди: „Мили…“ Рашел! Къде беше тя? Какво бе станало с нея? Огърлицата й беше там горе… Дощя му се да вземе в ръце тази отломка от миналото, да пипне тези зърна, които толкова бързо ставаха топли като плът, зърна, чийто аромат сякаш му връщаше Рашел…

С мъка се откъсна от стената и залитайки, премина няколкото метра, които го отделяха от входната врата.

XV

Няколко писма

Мезон, 16 май 1918

Парчетата от граната, които раздробиха бедрото ми, ме направиха безполово същество. Не можах да се реша да ви призная това, когато разговаряхме. Вие сте лекар и може би сте се сетили. Когато говорехме за Жак, когато ви казах, че му завиждам, вие ме изгледахте някак странно.

Унищожете това писмо, не искам никой да знае това, не искам да ме съжаляват. Спасих си кожата. Държавата ми осигурява пенсия да не бъда в тежест на никого. Мнозина ми завиждат; може би са прави. Докато майка ми е жива, не; но ако някой ден след смъртта й реша да изчезна, единствено вие ще знаете причината.

Стискам ви ръката

Д. Ф.

Мезон-Лафит, 23 май

Драги Антоан,

Не ви правя упрек, но ние малко се безпокоим. Бяхте ни обещали да ни пишете, а вече цяла седмица мина без новини от вас. Може би дългото пътуване е било по-изтощително, отколкото мислехме.

Исках да ви кажа каква подкрепа беше за мен посещението ви. Това са неща, които не мога да назова, на които даже не мога да дам външен израз. Но след вашето заминаване ми се струва, че се чувствувам още по-самотна.

Сърдечно ваша

Жени

Мезон, събота, 8 юни 1918

Драги Антоан,

Дните минават, три седмици вече, откакто напуснахте Мезон, а все още няма никакви новини от вас. Започвам сериозно да се безпокоя, не мога да отдам това мълчание на друго освен на вашето здраве и ви моля веднага да ми пишете истината.

Малкият имаше няколко дена висока температура поради възпаление на сливиците.

Сега е по-добре, но аз го пазя още да не излиза, а това усложнява работата в къщи. Представете си, всички имаме чувството, че е пораснал през осемте дни, които прекара на легло, макар че това е невъзможно, нали? Имам също така чувството, че се е развил умствено по време на това кратко боледуване. Той съчинява куп приказки, за да обясни по свой начин картинките по книгите си и рисунките, които Даниел му рисува. Не ми се смейте, само на вас се решавам да го кажа: намирам, че детето е необикновено наблюдателно за възрастта си — то е едва тригодишно — и вярвам, че ще бъде много интелигентно.

Освен това тук няма нищо ново. Болницата получи заповед да изпише колкото се може повече оздравяващи, за да се опразнят места, и трябваше да отпратим няколко нещастни момчета, които се надяваха да прекарат поне още десетина-петнадесет дни в почивка. Всеки ден пристигат нови ранени и мама помоли съседите-англичани да ни отстъпят малката вила с глицинии, която е празна; в нея могат да се сложат още двадесет легла, а дори и повече. Никол получи дълго писмо от мъжа си; неговото моторизирано хирургическо отделение напуснало Шампан и отишло някъде към Белфор. Казва, че в Шампан загубите били ужасни. Докога? Докога ще трае този кошмар? Жителите на Мезон, които ходят до Париж всеки ден, казват, че бомбардировките почвали силно да разколебават духа на населението.

Драги Антоан, дори ако трябва да ми съобщите за някое сериозно влошаване, кажете ми истината, не ни оставяйте повече в тази неизвестност.

Вашата приятелка

Жени

Грас, 11 юни 1918

Здравословното състояние посредствено, но засега без особено влошаване. Ще ви пиша след няколко дни.

Сърдечно ваш

Тибо

Муские, 18 юни 1918

Решавам се най-после да ви пиша, драга Жени. Права бяхте да се страхувате за мен — дългото пътуване ме умори. Щом пристигнах, доста сериозно неразположение ме принуди да легна с обезпокоително колебание на температурата. Но новото лечение, което приложихме, и енергичните мерки още веднъж пресякоха болестта. От една седмица насам ставам отново и постепенно започвам да живея както преди.

Но това влошаване не беше причината за мълчанието ми. Вие настоявате да ви кажа истината. Ще ви я кажа. Случи ми се най-ужасното нещо: узнах, разбрах, че съм осъден. Връщане няма. Тази история навярно ще се проточи още няколко месеца. Но каквото и да се направи, аз не мога да оздравея.

Трябва човек да е изпитал подобно нещо, за да разбере какво значи то. Пред едно такова откритие всички опори рухват.

Извинете ме, че ви казвам това без заобикалки. Като знаеш, че скоро ще умреш, всичко ти става така безразлично, тъй чуждо.

Ще ви пиша пак. Днес не съм способен да продължа.

Сърдечно ваш

Антоан

Моля ви да не казвате нищо на другите.

Муские, 22 юни 1918

Не, драга Жени, не против въображаеми страхове, както си мислите — или си давате вид, че мислите, — се боря аз. Би трябвало да имам смелостта да ви дам повече подробности. Ще се опитам днес да ви пиша по-подробно.

Аз съм изправен пред една действителност. Увереност. Тя се стовари върху мене в деня, в който ви напуснах, в последния ден, който прекарах в Париж. По време на един разговор с моя стар учител доктор Филип. За първи път благодарение на някакво внезапно раздвоение, дължащо се навярно на неговото присъствие, можах да преценя моя случай обективно и ясно, да поставя истинска диагноза на лекар. Истината внезапно проблесна в ума ми.

Докато пътувах, имах дори повече време, отколкото ми трябваше, за да мисля по този въпрос. Бях взел със себе си бележките, които водя редовно от самото начало на болестта си и които ми дават възможност да следя ден след ден, криза след криза равномерния и непрекъснат ход на влошаването. Също така имах документацията, която бях събрал през зимата — почти всички клинични наблюдения и медицински доклади, излезли във френски и английски списания, откакто почнаха да се употребяват отровни газове. Видях всичко това в нова светлина, макар че то ми беше вече добре известно. И всичко потвърди увереността ми, че съм прав. След завръщането си тук разисквах моя случай със специалистите, които ме лекуват. Не вече както преди, като болен, който се смята на път да оздравее и веднага приема всичко, което може да затвърди неговата увереност в това, а като добре осведомен колега, когото не могат вече от състрадание да залъгват с празни надежди. Бързо притиснах всички о стената и ги принудих да говорят уклончиво, с половинчати признания, или да мълчат многозначително.

Сега тази моя увереност се основава на безспорни констатации. При положение, че от десет месеца организмът ми е в процес на интоксикация, че той непрекъснато се руши, ясно е, че вече нямам никакъв шанс — абсолютно никакъв — да оздравея някога. Дори няма изгледи да остана в това състояние, като хронично болен, инвалид през целия си живот. Не! Аз съм топче по наклонена плоскост, осъдено да се търкаля надолу все по-бързо и по-бързо, докато дойде краят. Как съм могъл толкова дълго да се самоизмамвам? И то след като съм лекар! Каква подигравка! Не знам колко ще трае всичко това; зависи от неизбежните бъдещи кризи, зависи от силата им, от това колко ще траят периодите между тях. В зависимост от честотата на кризите, от временното действие на различните лечения може да умра след два месеца, а като крайна граница — след една година. Но срокът е съдбоносен и близък. Вярно е, че в някои случаи става това, което хората наричат „чудо“. В моя случай обаче не може да има такова нещо. Сегашното състояние на науката не ми дава ни най-малка надежда. Вярвайте ми, не пиша тези редове като болен, който твърди, че очаква най-лошото, за да изпроси успокоителни възражения за противното, а като лекар, разполагащ с пълна документация и изправен пред окончателно определена смъртоносна болест. И ако твърдя така спокойно и трезво, то е защото…

23 юни

Продължавам започнатото вчера и прекъснато писмо. Още не се владея достатъчно, за да мога да издържа по-продължително напрежение. Вече не си спомням какво исках още да ви кажа. Писах „спокойно и трезво“… Това относително спокойствие пред неизбежното — твърде нетрайно спокойствие, уви — постигнах едва след като преживях страшна вътрешна революция.

Дни наред, в продължение на безкрайни безсънни нощи аз живях в глъбините на бездна. Адски мъки! Още не мога да помисля за това, без да се вледеня от ужас, без целият да потреперя! Никой не може да си представи какво изживях. Как се съпротивява разумът? По какви потайни пътища човек успява в края на краищата да превъзмогне това крайно отчаяние и този бунт и да достигне до някакво примирение? Не се наемам да си обясня това. Сигурно очевидните факти имат неограничена власт върху рационално устроените умове. Също така сигурно човешката природа има безкрайно разтеглива способност да се приспособява, за да може човек да свикне дори с мисълта, че ще загуби живота си, преди да е имал време да живее, че ще изчезне, без да е осъществил поне нещо от безкрайните възможности, които е смятал, че притежава. Впрочем аз вече не съм в състояние да проследя различните етапи на тази еволюция. Тя трая дълго. Кризите на болезнено отчаяние не можеха да не бъдат последвани от мигове на пълно изтощение, иначе не бих съумял да ги понеса. Това продължи няколко седмици, по време на които физическата болка и мъчителните манипулации около лечението ми единствено отвличаха вниманието ми от другото, истинското страдание. Постепенно менгемето се отпусна. Никакъв стоицизъм, никакво геройство, нищо, което дори да прилича на примирение. По-скоро изхабяване на чувствителността, при което психиката реагира по-слабо и човек изпада в безразличие или, по-точно казано, в състояние на анестезия. Разумът не взема никакво участие в този процес; нито волята. Едва от няколко дни използувам волята си, опитвайки се да продължа тази апатия. Старая се постепенно да се възвърна отново към живота. Възстановявам връзките си с хората около ден. Станах само за да не гледам леглото си, стаята си. Налагам си да се храня с другите. Днес гледах известно време как няколко мои другари играят бридж. А тази вечер ви пиша без голямо усилие. Дори с някакво странно ново удоволствие. Излязох навън да довърша писмото в сянката на кипарисите, зад които болногледачите неделен ден играят на кегелбан. Отначало мислех, че тази близост, споровете, смехът им ще ми бъдат непоносими. Но пожелах да остана и успях. Както виждате, в мен започва да се създава ново равновесие.

Все пак уморих се от това усилие. Ще ви пиша отново. Доколкото умът ми все още може да се интересува от другите, мисля за вас и за детето ви.

Антоан

Муские, 28 юни

Тази сутрин няколко пъти препрочетох писмото ви, мила Жени. То не е само просто и хубаво. То е точно такова, каквото ми се искаше да бъде. И вие сте такава, каквато желаех да бъдете; такава, каквато подозирах, че сте. Дочаках да настъпи нощта, да се смълчи болницата, за да ви пиша. Сега е час, в който манипулациите са привършени, когато дежурният болногледач е вече обиколил стаите и когато пред мен са само безсънието… и призраците. Благодарение на вас чувствувам у себе си… щях да кажа, повече смелост, но въпросът не е до смелост, нито пък ми е необходима смелост; по-скоро може би се нуждая от присъствието на близък човек, за да се чувствувам по-малко самотен в това уединение със смъртта, което може да трае с месеци. И за тези месеци, представете си, аз мисля, без да желая да дочакам по-скоро края им! Не искам да се откажа от този срок! Сам се учудвам на това. Вие естествено си давате сметка, че имам възможност да туря край на дните си. Но си запазвам тази възможност за по-късно. Сега не искам. Приемам временния срок и дори се вкопчвам в него… Странно, нали? Изглежда, че ако човек страстно е обичал живота, не се откъсва лесно от него, а още по-трудно му е, когато усеща как той му се изплъзва. Години наред всяка пролет соковете се изкачват нагоре в ударено от гръм дърво, а корените му умират бавно-бавно.

Все пак, Жени, нещо липсваше в милото ви писмо: не ми казвате нищо за малкия. Един-единствен път споменахте за него в едно предишно писмо. Когато получих онова писмо, още се намирах в такова състояние на самотност, на безразличие към света, че го държах един ден, а може би повече, без да го отворя. В края на краищата го прочетох, попаднах на няколкото реда, в които ми разправяхте за Жан-Пол, и за пръв път за миг можах да се отърва от моята идея-фикс, можах да изляза от състоянието на зашеметеност, да проявя интерес към нещо друго, да започна да възприемам отново външния свят. Оттогава няколко пъти съм си мислил за малкия. В Мезон го видях, докоснах го, чух го да се смее, още усещам под пръстите си потрепването на мускулите му; щом си помисля за него, отново го виждам. И около него кристализират много мои мисли, мисли за бъдещето. Дори у осъдения, у мъртвеца, комуто е дадена само отсрочка, има такава жажда за бъдещи проекти, за надежди! Мисля си, че това дете съществува, сега навлиза в живота, той е пред него; и пред мен се разкриват перспективи, които иначе ми са забранени. Може това да са мечти на болник. Но нищо, сега по-малко от преди се боя да не се разчувствувам. (Това е несъмнено слабост на болен човек.) Аз толкова малко спя. А още не желая да прибягвам до сънотворни лекарства; скоро ще трябва да ги вземам повече, отколкото бих искал.

Систематично упорствувам в опитите си да се приспособявам отново към живота. Упражнение на волята, което само по себе си вече има благотворно въздействие. Започнах отново да чета вестници. Войната, речта на фон Кулман в райхстага. Той много правилно заявява, че никога не може да се постигне мир между хора, които предварително считат всяко предложение на противника за маневра, за деморализираща офанзива. Печатът на Съглашението още веднъж заблуждава общественото мнение. Съвсем не е „агресивна“ тази реч; дори е примирителна и знаменателна.

Написах тези редове с известно кокетство. Натрапчивата мисъл за войната още не е угаснала в мен и, струва ми се, ще ме преследва до края на живота ми. Все пак в момента се насилвам малко. Сега ще спра. Този разговор ми подействува добре, скоро ще го подхвана отново. Ние твърде малко се познавахме, Жени, но писмото ви ми достави голяма наслада; имам чувството, че вие сте единственият ми приятел на света.

Антоан

Муские, 30 юни

Ще ви изненадам, мила Жени. Знаете ли как прекарах времето си вчера следобед? Правих сметки, прелиствах разни книжа и писах делови писма. От няколко дни се канех да свърша тази работа. Обзело ме е особено нетърпение, че час по-скоро трябва да уредя някои въпроси от материално естество. За да мога да си кажа, че оставям всичко в ред. В близко бъдеще няма да съм в състояние да направя подобно усилие. За това трябва да използувам временния интерес, който тези грижи все още събуждат у мен.

Моля да ме извините за тона на това писмо. Настойничката на Жан-Пол трябва да бъде в течение на работите ми, тъй като естествено той ще наследи това, което притежавам.

То е вече твърде намаляло. Навярно нищо няма да остане от ценните книжа, които наследих от баща си. Голяма част от тях използувах, когато ремонтирах парижката къща. И по много неблагоразумен начин превърнах остатъка в руски облигации, които смятам за окончателно загубени.

За щастие къщата на улица Дьо л’Юниверсите и вилата в Мезон-Лафит не бяха засегнати от този крах.

Сградата може да се даде под наем или да се продаде. С получените суми ще имате възможност да живеете скромно и да осигурите на нашето момченце прилично образование. То няма да живее в охолство и толкова по-добре.

Но няма и да страда от лишенията на бедността, които осакатяват душата.

Що се отнася до вилата в Мезон, моят съвет е, като се свърши войната, да я продадете. Тя може да привлече някой новобогаташ. Повече и не заслужава. Доколкото разбрах от Даниел, имотът на майка ви е обременен с много ипотеки. Останах с впечатлението, че госпожа дьо Фонтанен, а и вие самата много държите на нея. Не би ли било желателно с парите, получени от продажбата на вила Тибо, да се освободите окончателно от тези ипотеки? Така че имотът на вашите родители фактически ще остане на Жан-Пол. Ще се посъветвам с нотариуса относно начините за осъществяване на този план.

Щом получа приблизителна оценка на това, което оставям, ще определя стойността на малката рента, която искам да осигуря на Жиз. Вие, бедна моя приятелко, ще трябва да се грижите за всичко това до пълнолетието на сина си. В лицето на моя нотариус Бено ще намерите доста боязлив, малко прекалено педантичен, но все пак сигурен и, общо взето, добър съветник.

Ето какво исках да ви пиша. Олекна ми, като свърших тази работа. Няма да ви занимавам повече с това, преди да съм в състояние да ви дам окончателно по-точни сведения. Но имам и друг един план, който ме тормози от няколко дни, план, който засяга лично вас. Доста деликатен въпрос, с който все пак ще трябва да ви занимая. Днес не ми стига смелостта.

Два часа седях под сянката на маслиновите дървета, четох вестници. Какво ли се крие зад пълното бездействие на германските войски? Нашата отбрана между Мондидие и Оаза като че ли спря настъплението им. Освен това провалът на австрийците сигурно е предизвикал горчиво разочарование. Ако усилията на централните сили през летните месеци, преди да влязат в действие американските войски, не се увенчаят с решителни успехи, не е изключено положението да се промени. Ще доживея ли да видя всичко това? Колко бавно, страшно бавно, от гледна точка на отделната личност, протичат събитията, от които се изгражда историята. Тази бавност ме е карала често да изтръпвам през последните четири години. И то мен, човек, чиито дни са броени!…

При това трябва да кажа, че временно навлизам в по-добър период. Така поне ми се струва. Дали не е въздействието на новия серум? Кризите от задуха не са толкова болезнени. По-рядко ме тресе. Толкова за физическото ми състояние. Колкото за „духа“ — установения израз, с който си служи главното командуване, за да прецени пасивността на изпращаните на смърт войници, — и той е по-добър. Може би вие го долавяте между редовете на това писмо? Във всеки случай дължината му е доказателство за удоволствието, което ми доставя възможността да побъбря с вас. Единственото ми удоволствие. Но трябва да прекъсна. Време е за лечение.

Вашият приятел

А.

 

Подлагам се на това лечение също чака съвестно, както и преди. Странно, нали? Отношението на лекаря спрямо мен се е променило по много любопитен начин. Например, макар че сега констатира известно подобрение, той вече не смее да го отбележи пред мен; спестява ми уверения като: „Ето на’, нали виждате и прочее…“ Но ме спохожда по-често, носи ми вестници, плочи и по хиляди начини ми засвидетелствува приятелството си. Това — в отговор на въпроса ви. Няма място, където по-добре биха ме гледали, докато дочакам края.

Болница М 23, Ноайан (Долна Шарант)

29 юни, 1918

Господин докторе,

Тъй като напуснах Гвинея още през есента на 1916 година, едва сега получих почитаемото ви писмо от миналия месец тук, където съм операционна сестра. Действително си спомням за пратката, за която говорите в писмото си, но вече не си спомням подробности, за да ви дам сведенията, които ми искате. Аз не познавах дамата, която ме бе натоварила с тази поръчка. Тя пристигна в болницата тежко болна от жълта треска и почина няколко дни след това въпреки грижите на доктор Лансело. Струва ми се, че беше през пролетта на 1916 година. Спомням си много добре, че я бяха свалили набързо от един параход, който се отби в Конакри. По време на нощното ми дежурство през един от редките моменти, когато дойде на себе си — тя почти непрекъснато бълнуваше, — дамата ми предаде този предмет и вашия адрес. Все пак мога да потвърдя, че не ме натовари да ви пиша каквото и да било. Трябва да е пътувала сама в парахода, който се отби в пристанището, защото никой не дойде да я посети през няколкото дни, докато агонизираше. Навярно са я погребали в европейските гробища. Ако главният администратор на болницата господин Фабри е още там, той сигурно би могъл да направи справка в регистрите и да ви съобщи името на тази дама и датата на нейната смърт. Съжалявам, че не мога да си спомня нищо друго, което да ви съобщя.

Приемете, господин докторе, най-почтителните ми поздрави.

Люси Боне

 

Отворих отново писмото си, за да ви съобщя още една подробност: доколкото си спомням, тази дама имаше голям черен булдог, който наричаше Хирт или Хирш; постоянно го викаше, щом идваше на себе си, но не беше възможно да държим кучето на етажа, защото правилникът не позволява и защото то беше много зло. Една от моите колежки искаше да го вземе, но то й създаде извънредно много неприятности; никой не можа да се справи с него и в края на краищата се наложи да му дадем отрова.

Дневникът на Антоан

Юли

Муские, 2 юли 1918

Сънувах Жак преди малко, когато се бях унесъл за кратко време призори. Вече не мога да проследя нишката на историята, която сънувах. Бяхме у дома, на улица Дьо л’Юниверсите, в малкия партерен етаж, преди много години. Този сън ми припомни времето, когато живеехме заедно и бяхме толкова близки. Между другите спомени: денят, когато Жак излезе от изправителния дом и аз го прибрах при себе си. Аз пожелах това, за да го отскубна от постоянния надзор на тате. Но все пак не можах да сподавя едно долно враждебно чувство, някакво егоистично съжаление. Много добре си спомням как си казвах: „Да дойде, нямам нищо против да живее при мен, но това не бива да нарушава навиците ми, не бива да пречи на работата ми, не бива да ми пречи да успея.“ Да успея! Цял живот съм си повтарял все това: „Да успея!“ Моят девиз, единствената ми цел, моите петнадесетгодишни усилия… И сега тези думи: „Да успея“ — тази сутрин, в това легло! Каква подигравка!…

Моята тетрадка. Вчера помолих домакина да ми купи тетрадка от книжарницата в Грас. Може да е вдетиняване на болник. Ще видим. От писмата си до Жени установих, че като записвам мислите си, изпитвам известно облекчение. Никога не съм си водил дневник, дори когато бях шестнадесетгодишен, както правеха Фред Жерброн и толкова други. Малко късно е сега! Това всъщност не е дневник, а просто така: да си записвам, когато имам желание, мислите, които ме вълнуват. Не е лошо за здравето, няма съмнение. В ума на болен човек, който страда от безсъние, всяка мисъл става натрапчива. Писането освобождава. Освен това и развлича, така убиваш времето. (Да убивам времето, аз, на когото времето никога не стигаше! Дори на фронта, дори тази зима в клиниката живеех винаги под напрежение, без нито един свободен час, както съм живял цял живот, без да усещам как тече времето, без да съзнавам настоящия момент! Едва откакто дните ми са броени, часовете текат безкрайно дълги.) Прекарах нощта поносимо. Тази сутрин 37,7°.

Вечерта

Пристъпите на задух се засилват. Температура 38,8°. Болки в ребрата. Питам се дали няма опасност откъм плеврата.

Да пропъдя призраците, като ги прикова на хартията.

Цял ден ме преследва мисълта за наследството. Да уредя всичко преди смъртта си. Вечно тази упорита грижа да уреждам, да организирам! Но този път вече не става дума за мене, а за тях, за малкия. Десет пъти смятах и пресмятах колко може да се получи от продажбата на вилата в Мезон, от даването под наем на сградата на улица Дьо л’Юниверсите, от продажбата на инвентара на лабораториите. Или пък да ги дадем под наем на някое предприятие за химически произведения? Щудлер би могъл да се занимае с този въпрос. Или ако това не стане, да ръководи демонтирането на апаратурата и да потърси купувач.

Трябва да помисля също така и за Щудлер, който след войната ще остане без работа и без средства.

Да оставя една бележка за него и за Жуслен относно документацията и анкетните листове. (За библиотеката на медицинския факултет?)

3 юли

Люка ми донесе резултата от изследването на кръвта. Направо лош. Бардо с провлечения си глас се видя принуден да признае: „Не е много добре.“ Каква здрава кръв имах преди! Възстановяването ми в Сен-Дизие след първото раняване, какво доверие имах в тялото си! Колко се гордеех със силната си кръв, когато раните бързо заздравяваха! И Жак също. Кръвта на нашия род.

Попитах Бардо за възможните усложнения в плеврата: „Остава само да ви направя някой гноен плеврит…“ Той вдигна добродушно рамене, какъвто си е грамаден, и ме прегледа грижливо. Нямало опасност според него.

Кръвта на нашия род. Кръвта на Жан-Пол! Моята някогашна силна кръв; нашата кръв сега кипи във вените на това детенце!

По време на войната нито един ден не се примирих с мисълта, че мога да бъда убит. Нито един-единствен път, нито дори за десет секунди не прежалих кожата си. Същото е и сега: отказвам да се жертвувам. Не мога вече да си правя илюзии, принуден съм само да констатирам и да чакам неизбежното. Но не мога да го приема, нито да стана съучастник чрез примирението си.

Следобед

Напълно съзнавам кое е разумно, мъдро и достойно: да успея отново да гледам света и непрекъснатото му подновяване само за себе си, а не през собствените си очи, без да мисля за близката си смърт. Да си кажа, че съм незначителна частица от вселената. Похабена частица. Нищо не може да се направи. Какво представлявам аз сравнение с това, което ще остане след мен? Незначителна частица, да, но аз толкова държах на нея! Все пак трябва да опитам.

Не бива да се оставям да ме заслепи чисто личното.

4 юли

Хубаво писмо от Жени тази сутрин. Възхитителни подробности за сина й. Не можах да се въздържа да не прочета някои пасажи на Гоаран, който лудее по двете си деца. Жени трябва да му направи снимка.

Трябва също така да се реша да й напиша писмо по онзи въпрос. Трудно е. Чакам да прекарам поне една нощ в истинска почивка.

Какво чудо — по-подходяща дума няма! — да се яви на бял свят това дете точно когато двата рода, от които произлиза — Фонтанен и Тибо, — щяха да изчезнат, без да са дали на света нещо действително ценно! Какви ли качества е наследило то от майка си? Най-добрите, надявам се. Но вече знам напълно положително, че Жан-Пол е от нашата кръв: решителен, волев, интелигентен. Син на Жак. Истински Тибо.

Цял ден все за това си мислих и мечтах. Този непредвиден изблик на сок, който в даден момент кара това ново клонче да поникне на родовото ни дърво… Дали е глупаво от моя страна да си въобразявам, че това отговаря на нещо, на някаква цел на сътворението? Може да е и семейна гордост. А защо това дете да не е предопределеният индивид, завършъкът на смътните усилия на рода да създаде съвършен тип от вида Тибо, геният, който природата трябва един ден да успее да сътвори и на когото ние — баща ми, брат ми и аз — сме били само предварителни скици? Защо тази съсредоточена буйност, тази мощ, които вече са бликали в жилите ни, преди да се влеят в неговите, да не разцъфнат този път в истинска творческа сила?

Полунощ

Безсъние. Призраци, които трябва да „пропъждам“. Вече от месец и половина, от седем седмици знам, че с мен е свършено. Тези думи: „Знам, че с мен е свършено“, думи, които току-що написах, които са така подобни на други, които всеки си мисли, че разбира… и чийто истински смисъл само осъден на смърт може да прозре… Смазващ прелом, който внезапно създава у човека безкрайна празнота.

Но все пак един лекар, който живее в допир със смъртта, би трябвало… Със смъртта? Но със смъртта на други хора! Много пъти вече се опитах да изследвам причините на тази физическа невъзможност да се примиря със смъртта. Може би това да се дължи на някакви особени свойства на моята жизненост. Мисъл, която ми хрумна тази вечер.

Някогашната си жизненост — енергията, която влагах в този непрекъснат изблик на нови сили — отдавам до голяма степен на нуждата да продължа личността си чрез творчество — да надживея себе си. Инстинктивен ужас от пълно изчезване. Доста широко разпространен, не ще и дума, но в твърде различни степени. У мен той е наследствена черта. Мислих много за баща си. Това желание, което го преследваше, да остави навсякъде името си: благотворителните заведения, които основаваше; наградите за добродетелни младежи на големия площад в Круй. Желанието — което изпълни — да види името си („Фондация Оскар Тибо“), гравирано на фронтона на изправителния дом. Желанието да наложи собственото си име — единственият елемент на гражданското му състояние, който бе лично негов — на всичките си потомци и пр… Манията да лепва навсякъде монограма си: на желязната врата на градината си, на сервизите си, на подвързията на книгите си, та чак и на кожената тапицировка на креслото си!… Нещо много повече от инстинкт за собственост (или както тогава смятах, признак за суетност). Възвишена нужда да се бори срещу обезличаването, да остави отпечатъка си върху нещо. (Безсмъртието, отвъдният живот всъщност не го задоволяваха.) Потребност, която съм наследил от него. У мен също имаше скрито желание да свържа името си с някое дело, което да ме увековечи, с някое откритие и прочее…

Никой не може да избяга от баща си

Седем седмици, петдесет дни и петдесет нощи, изправен лице срещу лице с абсолютната увереност! Без нито един-единствен миг на колебание, на съмнение, на илюзии. Обаче — именно това исках да отбележа — въпреки всичко има мигове на отдих от тази постоянна и подтискаща мисъл. Кратки мигове не на забрава, а мигове, когато тази идея-фикс отслабва… Случва ми се, и то все по-често, да поживея малко — две-три минути или най-много петнадесет-двадесет, през които пълната увереност в близката ми смърт не заема централното място на сцената, а едва мъждее. Тогава изведнъж пак съм в състояние да действувам: да чета със съсредоточено внимание, да пиша, да слушам, да разисквам, въобще да се интересувам от неща, които нямат нищо общо с болестта ми, като че ли съзнанието ми се освобождава от непрекъснатия тормоз; всъщност кошмарната мисъл е все тук и аз нито за момент не преставам да усещам присъствието й, но на малко по-заден план, някъде по-далеч. Дори като спя, чувствувам, че тя не ме напуска.

6 юли, сутринта

От четвъртък насам подобрение. Щом страдам по-малко, всичко ми се вижда почти красиво и добро. Статиите в сутрешните вестници върху италианските успехи в делтата на Пиаве ми причиниха отново радост, каквато отдавна не бях вкусвал. Добър признак.

Нищо не писах вчера. Бях излязъл навън, когато забелязах, че съм оставил тетрадката си в стаята. Домързя ме да се кача, но ми липсваше целият следобед. Това занимание започна да ми се харесва.

Днес почти нямах време за писане. Твърде много наблюдения за вписване в черния бележник. Давам си сметка, че малко пренебрегвам бележника, откакто си купих тетрадка. Задоволявам се с прекалено съкратени бележки. При това именно за бележника заслужава да се направи известно усилие, той трябва да мине на първо място. Две отделни неща: дневникът — за призраците, а бележникът — за всички въпроси, свързани със здравето ми: температура, лечение, терапевтически резултати, вторични реакции, процес на отравянето, разисквания с Бардо или с Мазе и т.н. Без да им отдавам прекалено голяма стойност, струва ми се, че тези ежедневни точни данни, записвани от първия ден от човек, отровен от газове, който е същевременно и лекар, биха могли да представляват при сегашното състояние на науката сбор от безспорно полезни клинични наблюдения. Особено ако ги водя до края. Бардо ми обеща, че ще нареди да се отпечатат в „Бюлетина“.

Вчера си замина дебелият Делае. Отпуск за възстановяване. Смята се за окончателно излекуван. Може и да е, кой знае? Качи се да се сбогува с мен. Беше му неловко, преструваше се, че е закъснял, че бърза. Не ми каза: „Ще се видим пак“ или нещо в този дух. Жозеф, който разтребваше стаята, сигурно забеляза това, защото, щом се затвори вратата, побърза да ми каже: „Ето на’, има хора, които се спасяват, господин докторе!“

Преди малко едва не написах: „Ако още съм жив, това се дължи на дневника.“ Ще трябва да си изясня въпроса за самоубийството. Да си призная най-после, че дневникът винаги беше предлог. Какви ли не комедии разиграва човек пред самия себе си! Странно! Противно ми е да призная пред себе си, че никога не съм имал истинско желание да туря край на живота си. Дори и през най-лошите си часове. Ако исках да направя тази стъпка, трябваше още онази сутрин, когато купих ампулите, в Париж… Вярно е, че помислих за това, преди да се кача на влака… И точно от тази сутрин започнах да се залъгвам с дневника. Като че ли това е някакъв дълг, който трябва да изпълня, преди да изчезна. Като че ли имам да довършвам някакъв капитален труд. Като че ли значението, което отдавам на тези клинични бележки, може да уравновеси, да премахне изкушението. Липса на смелост ли е това? Не, действително не. Ако самоубийството наистина ме изкушаваше, не страхът би ме задържал. Не. Липсваше ми не кураж, а желание. Всъщност изкушението винаги само ме е докосвало леко. И аз винаги съм го отблъсвал без всякакво усилие. (Преструвайки се, че това е проява на силен характер, и много доволен, че имам благовиден предлог: нали трябва да водя дневника си…)И все пак, освен ако смъртта дойде внезапно — малко вероятно, уви, — знам, че аз няма да дочакам естествения край. Знам го. По този въпрос мисля, че съм искрен и че виждам напълно ясно. Този час ще настъпи, уверен съм. Не остава нищо, освен да го изчакам. Лекарството е тук. Само да протегна ръка… (Все пак успокояваща мисъл.)

Вечерта

Преди обеда седяхме под верандата и Гоаран ни донесе швейцарски вестник, който предава без съкращения цялата последна реч на Уилсън. Прочете я на глас. Развълнува се; и ние също. Всяко послание на Уилсън е като силен полъх на чист въздух, който преминава над Европа! Напомня кислорода, който се пуска в дъното на мината след срутване, за да не се задушат нещастните, затрупани миньори и да издържат, докато ги спасят.

7 юли, 5 часът сутринта

Моята идея-фикс. Стена, в която непрекъснато се блъскам. Надигам се, втурвам се, отново се удрям и отново падам; после пак започвам. Стена. Има моменти, когато се опитвам да се убедя, без нито за миг да вярвам това — че може би не е истина, че може би не съм осъден. Колкото да имам повод да направя отново всички логически разсъждения, при които винаги и неизбежно се сблъсквам със стената.

Следобед, навън

Препрочетох посланието на Уилсън. Много по-конкретно е от предшествуващите. Определя схващането си за мира, изброява необходимите условия, за да се постигне „окончателно“ уреждане на европейските въпроси. Проект, който вдъхновява с широтата си: 1. Премахване на политическите режими, които биха могли да доведат до нови войни. 2. Преди всякакви изменения на границите или анексиране на територии да се направи допитване до заинтересуваното население. 3. Споразумение между всички държави на основата на един международен правен кодекс, като всички те се задължат да се подчиняват на разпоредбите му. 4. Учредяване на международен орган, изпълняващ функцията на арбитражен съд, в който да бъдат представени без никакви изключения всички нации на цивилизования свят.

(Детинско удоволствие е да пиша тези неща, да ги отбелязвам на лист. Изпитвам чувството, че по този начин сякаш още повече подкрепям тези идеи, че и аз сътруднича.)

Разговорите тук се въртят изключително около посланието. Лъч на надежда по лицата на всички. Колко поразяваща е мисълта, че в този момент един и същ пламък озарява лицата на хората във всички градове на Европа и Америка! Тази реч откликва във всеки бивак, във всяко скривалище на фронта! Колко е дотегнало на всички да се избиват взаимно през тези четири години! (Да се избиват едни други от векове насам по заповед на управляващите…) Всички очакваха този призив към здравия разум. Ще го чуят ли отговорните лица? Дано този път семето покълне, и то навсякъде! Целта е толкова ясна, толкова мъдра, така добре отговаря на човешката съдба, на най-съкровените инстинкти на човека! Постигането й може да повдигне хиляди проблеми, да изисква големи усилия; но как е възможно да се съмнява човек, че именно по този път, а не по друг трябва непременно да тръгне бъдещият свят? Четири години война без друг резултат освен масови убийства и грамади от развалини. И най-безразсъдните измежду онези, които мечтаят за завоевания, ще бъдат принудени да признаят, че и за хората, и за държавите войната се е превърнала в катастрофа, която нищо не може да откупи. Тогава какво?

След като опитът във всички области е доказал колко нелепа е войната, след като и констатациите на политиците, и изчисленията на икономистите съвпадат с инстинктивния бунт на масите — какво може да попречи да се изгради вечен мир?

Като се наобядвах, пак криза на задух. Инжекция. Лежах в шезлонга под маслиновите дървета. Много бях уморен, за да почна писмото на Жени, което толкова искам да й напиша.

Спор между Гоаран, Бардо и Мазе в мое присъствие. Основната идея на Уилсън е този орган за международен арбитраж. Никой нищо няма да загуби от него, а всяка държава може да извлече максимална полза. И още нещо, на което не отдават достатъчно значение: този върховен съд няма да засяга националното честолюбие, националната чувствителност, от които са произлезли толкова много войни. Колкото и да са чувствителни към оскърбления, народите, правителствата и дори владетелите биха сметнали, че гордостта и престижът им са по-малко засегнати, ако трябва да се преклонят пред решението на един международен съд, който се произнася в името на общия интерес на държавите, отколкото ако трябва да капитулират пред заплахата на някой съсед или под натиска на някоя вражеска коалиция. „Този съд — казваше Гоаран — би трябвало да се учреди още щом спрат военните действия и преди да се започне уреждането на сметките, за да може да се разискват клаузите на мирните договори не със свадливия тон на врагове, а спокойно, в атмосферата на едно световно общество на народите, което да упражнява правата си на арбитър отгоре, да установи отговорностите и да издава безпристрастни присъди.“

Общество на народите — единственото средство, безпогрешно средство да се направи войната невъзможна отсега нататък, защото щом една държава бъде нападната или застрашена от друга, всички държави автоматически ще образуват фронт срещу агресора, ще пресекат действията му и ще му наложат арбитража на закона!

Човек трябва да гледа нещата още по-далеч. Това Общество на народите би трябвало да подтикне създаването на международна политика и икономика, за да се изгради едно общо организирано сътрудничество, което да обхване цялата планета. Нов етап, решителен етап в развитието на цивилизацията.

По този въпрос Гоаран изказа много разумни неща. Спомням си, че по-рано го преценявах прекалено строго. Дразнеше ме този бивш възпитаник на Екол нормал, който винаги има вид, че всичко знае. Пък и тонът му — вечно като че ли е застанал на катедрата си в лицея „Анри IV“ и преподава урок по история… Но вярно е, че той действително знае много. Следи събитията отблизо, ежедневно чете по десетина вестници, всяка седмица получава колет с швейцарски вестници и списания. С една дума: уравновесен ум. (Винаги съм имал слабост към уравновесените хора.) Харесва ми старанието му да преценява съвременните събития от известно разстояние, като историк. И Воазене беше там. („Гоаран и Воазене са единствените в клиниката, чиито гласни струни са почти незасегнати… И как само се възползуват те от това!“ — казва Бардо.)

Днешният ден не беше лош. Мисля, че това се дължи колкото на инжекцията толкова и на Уилсън!

Ще добавя още нещо: създаването на едно Общество на народите може да стане причина от развалините на тази война да възникне нещо съвършено ново: да се създаде световна съвест. Чрез нея човечеството решително ще направи скок към справедливост и свобода.

11 часът вечерта

Прелиствах вестниците. Многословие, отблъскваща посредственост. Действително изглежда, че Уилсън е единственият съвременен държавник, който има широк поглед върху нещата. Демократичният идеал в най-благородния му вид. Сравнени с него, нашите (и английските) демагози изглеждат като дребни гешефтари. Всички в по-голяма или по-малка степен си остават оръдия на онези империалистически традиции, които уж осъждат у неприятеля.

Говорих с Воазене и Гоаран за Америка и за демокрацията. Воазене е живял няколко години в Ню Йорк. Стабилността на Съединените щати, сигурността. Гоаран, попаднал в ораторска форма и обзет от пророческо настроение, предсказа нахълтване на жълтите в Европа през XXI век и смята, че бъдещото развитие на бялата раса ще се ограничи единствено на американския континент…

2 часът сутринта

Безсъние. Кратка дрямка, по време на която сънувах Щудлер. В Париж, в лабораторията на края на коридора. Халифа по престилка, с военно кепе на глава, с по-късо подстригана брада. Тъкмо му бях разказал разпалено, не помня вече какво. Може би за Уилсън или за Обществото на народите… Той ме погледна през рамо с големите си влажни очи и каза: „Тебе пък какво те засяга, нали ще пукнеш?“

Още мисля за Уилсън. (Да извинява Халифа.) Уилсън ми изглежда предопределен за ролята, с която се нагърбва. За да може краят на тази война да бъде в същото време и край на всички войни въобще, мирът трябва да е дело на нов човек, на външен, незаангажиран човек, у когото не се таи злоба, който не е преживял като европейските управници тези четири години на конвулсии, настръхнал да смаже врага. Уилсън, човек от задокеанската страна. Представител на една страна, която въплъщава съюз — мирен и свободен. И зад него са една четвърт от хората на земята! Всеки здравомислещ американец явно си казва: „Щом ние можахме от един век насам да установим и запазим здрав и съзнателен мир между нашите щати, защо да не може да има и Съединени европейски щати? Уилсън е човек от типа на Вашингтон. (Той го съзнава. Намеква за това в речта си.) Вашингтон мразеше войната, но въпреки това воюва, за да освободи страната си от войната. Със скритата мисъл (според Гоаран) да освободи едновременно и света; и ако успее да направи от тези малки враждебни помежду си щати една огромна, мирна конфедерация, примерът би бил непротивостоим за стария континент, на който щяха да бъдат нужни сто години, за да разбере това!“

Аз пиша и стрелките се въртят около циферблата… Уилсън ми помага да държа призраците на разстояние.

Страшно интересни въпроси дори за човек с единия крак в гроба. За пръв път, откакто съм се завърнал от Париж, успявам да се заинтересувам за бъдещето. Бъдещето на света, което ще се реши, когато дойде краят на тази война. Всичко ще пропадне — и то за колко ли дълго време? — ако бъдещият мир не се превърне в пълно преустройство, в ново изграждане, обединение на нашата обезкървена Европа. Да! Ако въоръжената сила продължава да бъде главното средство в международната политика, ако всяка нация, затворена в собствените си граници, продължава да бъде единствен арбитър на поведението си и да се стреми към експанзия; ако федерацията на европейските държави не си осигури икономически мир, какъвто иска Уилсън — свободен търговски обмен, премахване на митнически прегради и пр.; ако не се тури край веднъж завинаги и на ерата на международна анархия, ако народите не принудят правителствата си най-после да се подчинят по общо съгласие на един общ ред, основан върху правото — тогава ще трябва да се започне всичко пак отначало и всичката пролята кръв ще се окаже пожертвувана напразно.

Но сега имаме право да градим надежди.

(Пиша това, като че ли и аз ще ги доживея…)

8 юли

Тридесет и седем години. Последен рожден ден!…

В очакване да удари дванадесет часът. Перачката и дъщеря й току-що минаха под верандата с големи вързопи пране на рамо. Колко се развълнувах онзи ден, като гледах тази млада жена и забелязах малко тежката й походка, лекото излъчване в кръста, известна схванатост в ханшовете. Бременна. Едва се забелязва още. На три месеца и половина, най-много четири. Мъчително вълнение, страх, жалост, завист, отчаяние! За онзи, който няма бъдеще, тайната на това бъдеще, скрито там, почти осезаемо! Този зародиш е още толкова далеч от живота, зародиш, комуто тепърва предстои да изживее непознатото си съществуване! Това раждане, на което моята смърт няма да попречи…

Уилсън все още занимава всички умове. Игрите на бридж спряха. Дори и карето на адютанта — два часа вече дърдорят, без да пипнат картите.

И вестниците са пълни с коментарии. Тази сутрин Бардо говореше колко многозначителен е фактът, че цензурата оставя да се разпали въображението на хората пред тези миражи за мир. Хубава статия в „Журнал дьо Лозан“. Напомня за посланието на Уилсън от януари 1917 година — „Мир без победа“ и „постепенно ограничение на въоръженията, докато се стигне до общо разоръжаване“. (Януари 1917 година. Спомних си за онази разрушена паланка зад кота 304. Сводестата изба на трапезарията. Спорове върху разоръжаването с Пайен и с горкия Сефер.)

Прекъсна ме Мазе. Донесе анализата. Намаление на хлоридите и особено на фосфатите.

Ще излезе буря, изтощително време. С големи усилия се довлякох до долапа за вадене на вода, за да послушам шума на водата. Все по-трудно ми е да чета съсредоточено, да следя внимателно чужди мисли. Собствените си мисли още мога да вледя. Този бележник ми служи за отмора. Но и на това ще дойде краят. Използувам го, докато може.

Речта на Уилвън от януари 1917 година. Разоръжение. Главна цел. Разговори по време на обеда. Всички са единодушни освен Ремон. Днес навсякъде се казват неща, които човек не би посмял да каже, не би посмял да помисли дори преди две години. Армията е язва, която се храни от тялото на нацията. Силен образ ad usum populi[154]. Всеки работник, който произвежда снаряди, престава да участвува в полезното производство, следователно става паразит, защото живее на гърба на обществото. Когато една държава разходва една трета от бюджета ви за военни разходи, тя не може да живее — чакат я опропастяване или война. Настоящата катастрофа е неизбежна последица от четиридесет години системно въоръжаване. Никой мир не може да бъде траен без общо разоръжаване. Истина, провъзгласявана хиляди пъти. Провъзгласявана напразно и известно защо: когато съществува въоръжен мир, безсмислено е да се надяваме, че правителства, които са убедени в надмощието на силата над правото и вече са се опълчили едни срещу други, впуснали са се стремглаво в надпреварата на въоръженията, някога ще могат да се споразумеят, да дадат заден ход и всички съвместно да се откажат от лудата си тактика. Но всичко може да се промени утре, когато настъпи мирът. Защото всички европейски страни ще започнат пак всичко от начало. Чиста страница. Изтощени от войната, с изпразнени арсенали, те ще трябва да започнат да творят във всички области върху съвършено нови основи. Наближава изключителен час, невиждан досега час, когато общото разоръжение е вече осъществимо. Уилсън е разбрал това. Идеята за разоръжение, подхваната и лансирана от него, не може да не се възприеме възторжено от общественото мнение навсякъде. Тези четири години подготвиха пътищата, подсилиха навсякъде инстинкта за съпротива срещу войната, изостриха желанието у хората да видят как се изгражда един международен морал, който най-сетне ще замести дуела между армиите в уреждането на конфликти между народите.

Сега ще трябва огромното мнозинство от хора, които желаят мир, да наложат най-после на това незначително малцинство, което има интерес да разпалва войни, една силна организация, способна да защити мира за в бъдеще — едно Общество на народите, което, ако е нужно, да разполага и с международна полиция и с власт на арбитър, способно завинаги да забрани употребата на сила. Нека правителствата поставят въпроса на общ плебисцит; ясно е какъв ще бъде резултатът!

Тази сутрин на масата естествено само майор Ремон се възмущаваше и наричаше Уилсън „пуританин“ и „фантазьор“, който няма понятие от „европейската действителност“. (Точно тази песен ми пееше и Рюмел, когато вечеряхме в „Максим“.) Гоаран добре му отвръщаше: „Ако бъдещият мир не представлява помирение, израз на обща воля за справедливост, за създаване на една солидарна Европа, този мир, заплатен толкова скъпо от милиони нещастници, би бил само един договор повече, би бил привиден мир, осъден да бъде пометен още при първия удобен случай от стремежа към реванш на победените!“ — Твърде добре е известно какво струват и колко траят „свещените съюзи“ — казваше Ремон. Тъй като и аз се намесих, предизвиках да ми се каже следната хаплива забележка (не чак толкова глупава, като поразмисли малко човек, и не толкова парадоксална, колкото изглежда на пръв поглед): „Естествено, Тибо, вие сте твърде много реалист, за да не почувствувате очарованието на утопиите!“ (Трябва да помисля по това.)

Първите капки. Да можеше само бурята да ни даде прохладна нощ.

9 юли, призори

Лоша нощ. Задушаване. Няма да ми се съберат и два часа сън, и то с толкова пресекулки!

Мислих за Рашел. През тези топли нощи парфюмът на огърлицата й е непоносим. И тя как глупаво е загинала — в болнично легло. Сама. Но човек винаги е сам, когато дойде последният час.

Внезапно ми хрумна нещо: тази сутрин, както винаги в този час, някъде в окопите хиляди нещастници очакват сигнала за атака. Опитах се цинично да извлека някаква утеха от тази мисъл. Напразно. Повече им завиждам, задето са здрави и могат да си опитат късмета, отколкото ги жаля, че трябва да се хвърлят в бой.

В книгата на Киплинг, която се опитвам да чета, намирам думата „юношески“. Мисля за Жак… Юношески — този епитет толкова добре му прилягаше! Целия си живот той остана само юноша. Трябва да проверя как речниците определят характерните особености на юношата. Той имаше всички тези черти: буйност, хвърляне от една крайност в друга, свенливост, дързост и плахост, склонност към абстрактни мисли, ужас от половинчати мерки и особения чар, който притежава неспособната за скептицизъм младост…

Ако беше останал жив, той и през зрялата си възраст сигурно щеше да си остане стар юноша.

Препрочитам бележките си от нощес. Ремон казваше: „Утопии…“ Не. Аз винаги съм гледал с недоверие — и дори с прекалено недоверие на всякакви измамливи увлечения. От години си спомням тази максима, казана не знам вече от кого в смисъл, че „най-лошата форма на душевна неуравновесеност е да вярваш нещо, защото ти се иска да е така“. Наистина, не. Когато Уилсън заявява: „Ние искаме светът да се пречисти, за да бъде възможно да се живее в него“, в мен скептицизмът въстава, аз не си правя особено големи илюзии, че човекът може да се усъвършенствува, за да се надявам, че и светът, устроен от него, ще стане „чист“. Но когато Уилсън добавя: „И в него да има сигурност за всички миролюбиви нации“, тогава вече влизам в крак. Тук няма нищо неосъществимо. Обществото е успяло да накара отделните лица да не прибягват до саморазправа, а да предоставят на съда да разрешава споровете им. Защо да е невъзможно тогава да се попречи на правителствата да хвърлят народите едни срещу други, когато има спорни въпроси между тях? Войната била природен закон? И чумата е естествено явление. Цялата история на човечеството е въобще история на победоносната борба срещу вредните сили. Главните европейски нации все пак съумяха постепенно да се изградят като национални единици. Защо тогава това движение да не се разраства и занапред, докато се постигне обединение на целия континент? Нов етап, нов подем на обществения инстинкт. „А патриотичното чувство?“ — би казал майорът. Но не патриотичното чувство, което е естествено и просто, тласка държавите към война, а националното чувство, което е придобито и изкуствено. Привързаността към земята, към местното наречие, към традициите съвсем не предполага някаква враждебност спрямо съседа; пример: Пикардия и Прованс, Бретан и Савоя. В обединена Европа патриотичните инстинкти биха били само привързаност към родния край.

„Неосъществимо!“ Ясно е, че именно от тази страна ще се опитат да торпилират идеите на Уилсън. Много се дразня, като чета в печата как дори най-благоприятно настроените към американските проекти хора го наричат „великия мечтател“, „пророка на бъдещите времена“ и прочее. Нищо подобно! Напротив, на мен най-силно впечатление ми прави именно здравия му смисъл. Идеите му са прости, едновременно и нови, и много стари: краен резултат на всички начинания и опити, познати ни от историята. Утре Европа ще осъмне на голям кръстопът или реорганизация на федеративен принцип, или възвръщане на периода на последователни войни до пълно и общо изтощение. Ако, колкото и да са малки изгледите за това, Европа откаже да сключи разумния мир, предложен от Уилсън — единствения истински, единствения траен мир, тоест мира на окончателното разоръжаване, — тя твърде скоро ще си даде сметка (и кой знае на каква цена?), че отново се е заблудила, че пак е навлязла в задънена улица и е обречена на нови кръвопролития. (За щастие това не е много вероятно.)

Вечерта

Мъчителен ден. Отново ме обзе отчаяние. Сякаш съм пропаднал във вълча яма… Заслужавах по-добра съдба. Заслужавах (гордост ли е това?) „хубавото бъдеще“, което ми обещаваха учителите и другарите ми. И ето, ненадейно, на завоя на онзи окоп, облакът от газ… Клопка, капан, поставен от съдбата!…

Три часът

Задухът ми пречи да заспя. Мога да дишам само седнал, подпрян с три възглавници. Запалих пак лампата, за да си взема капките. И за да напиша тези редове:

Никога не съм имал време, нито пък (романтичното) желание да си водя дневник. И съжалявам за това. Ако можех сега да имам в ръце черно на бяло цялото си минало от петнадесетгодишната си възраст до днес, щях да чувствувам, че съм съществувал; животът и тогава би придобил обем, тежест, контури, историческа плътност, нямаше да бъде така безформен и неуловим като забравен сън, от който нищо не можеш да пресъздадеш. По същия начин се записва, запечатва се в болничния лист развоя на една болест.

Залових се с този дневник, за да пропъдя призраците. Вярвах, че това е причината. А всъщност съм имал цял куп смътни съображения: средство за убиване на времето, ласкаене на собствената ми личност както и желание да спася частица от този живот, от тази личност, която ще изчезне и с която толкова се гордеех някога. Да я спася? За кого? Защо? Това е нелепо, тъй като зная, че няма да ми стигне времето, дори да препрочета каквото съм написал и да го видя от разстояние. За кого го правя всъщност? За малкия! Да, изведнъж ми проблесна тази мисъл по време на безсънието.

Чудесен е малкият, силен е, развива се добре, носи в себе си бъдещето, моето и цялото бъдеще на света. Откакто го видях, все той ми е в ума. Измъчва ме мисълта, че той обаче няма да може да си спомня за мен. Не ме познава, няма да знае за мен нищо; оставям само няколко снимки, малко пари и едно име — „чичо Антоан“. Нищо повече. Понякога тази мисъл ми е непоносима. Да имах поне търпението през дадената ми отсрочка от няколко месеца да пиша всеки ден в тази тетрадка… Може би по-късно, малки ми Жан-Пол, ти ще полюбопитствуваш да потърсиш в тези страници следите ми, един отпечатък, последния отпечатък от мен, следите от стъпките на един човек, който си отива? Тогава „чичо Антоан“ би станал за тебе нещо повече от едно име, от снимка в някой албум. Знае, че в този образ не може да се търси прилика между мъжа, който бях едно време, и съсипания от страдания болник… Но все пак това ще представлява нещичко повече от нищо! Залавям се за тази надежда.

Капнал съм от умора. Трескав съм. Дежурният болногледач видя, че свети в стаята ми.

Накарах да ми донесат още една възглавница. Тия капки вече съвсем не ми действуват. Трябва да поискам нищо друго от Бардо.

Синкавата светлина на прозореца в нощта. Дали месецът грее още? Или вече се развиделява?… Толкова пъти, като се събудя след дрямка и не мога да преценя колко време съм бил унесен, съм запалвал лампата, за да погледна часовника, и с отчаяние съм виждал подигравателния циферблат: единадесет и десет, един и двадесет и т.н. Сега е четири и тридесет и пет. Не блести вече месецът. Това е бледата светлина, която предшествува зората. Най-после!

11 юли

Горчивото, дразнещо спокойствие на тези дни на неопределено страдание в леглото…

Обедът привърши. Тези безкрайни обеди върху жалката болнична маса. Това чакане, което изчерпва търпението ти и пресича и малкото апетит, който ти е останал… През десет минути Жозеф влиза с табличка с по една порция като за кукли в малка чинийка… А после от обед до три настъпват пустите и спокойни часове, когато денят е смълчан като нощ, когато тишината се прекъсва само от кашлянето в съседните стаи, което различавам като познати гласове.

В три часа — термометърът, Жозеф, шумовете в коридора, подвикванията в градината, животът…

12 юли

Два тъжни дни. Вчера рентгенова снимка. Бронхиалните лимфатични възли са се увеличили още повече. Усещах, че е така.

Кулман, който беше произнесъл толкова умерена реч в Райхстага, е бил принуден да си даде оставката. Лош признак за състоянието на духовете на Германия. Затова пък италианското настъпление в делтата на Пиаве се потвърждава.

Вечерта

Останах в леглото, макар че денят беше по-малко мъчителен, отколкото предполагах. Можах да разговарям с няколко приятели, които ми дойдоха на гости — Дарос, Гоаран. Тази сутрин изтърпях дълъг преглед в присъствието на Сегр, когото Бардо бе повикал. Не намериха нищо особено обезпокоително, няма сериозно влошаване. Около мен всички градят надежди. Напразно си повтарям, че не трябва да вземаме желанията си за действителност и все пак чувствувам как ме увлича този прилив на вяра. Очевидно печелим територия — Вилер-Котре, Лондон… Четвърта армия… (Ако този добряк Теривие е все още там, сигурно има много работа!) Явно е също, че австрийският неуспех е бил пълен. Има и нов източен фронт, открит от Япония. Но Гоаран, който обикновено е добре осведомен, твърди, че откакто започнаха да бомбардират Париж, духът бил сериозно понижен; дори и на фронта това се отразявало зле — войниците се тревожели, като знаят, че жените и децата им са в опасност. Той получава много писма. Хората не издържат вече. Не желаят повече да се бият. Да свърши войната, и то на всяка цена!… И тя може би скоро ще свърши, ако ни помогне Америка. В това виждам едно предимство: ако нашите управници предоставят на Америка да завърши войната, те ще бъдат длъжни да я оставят да диктува и мира — американския мир, мира на Уилсън, а не мира на нашите генерали.

Ако утре се чувствувам така добре, ще пиша най-после на Жени.

16 юли

Много се мъчих през последните дни. Вече съм без сили, без желание за нищо. Дневникът е до мен, но просто не ми се ще да го отворя. Едва мога да си наложа вечер да направя равносметка на състоянието си в бележника.

От тази сутрин изглежда, че се оправям. Задушаванията са по-редки, кризите къси, кашлицата не е така дълбока — поносима. Дали се дължи на лечението с арсеник, което започнаха от неделя? Или пък и този път успяха да спрат влошаването.

Горкият Шемери е по за жалене и от мене. Септични признаци. Гангренозна бронхопневмония с разпръснати огнища. Загубен е. Ами Дюпле — с гноен флебит на вената на дясната подбедрица!… Ами Бер, ами Ковен!…

Какво ли не дреме в гънките на съзнанието! Войната ме накара да открия в себе си толкова неподозирани зародиши… Дори възможността да мразя, да извърша насилие, както и жестокост… И презрението към слабия… И страха и т.н. Да, войната ме накара да видя в себе си най-долните човешки инстинкти, всички човешки низости. Сега бих бил способен да разбера всички слабости, всички престъпления, защото видях вече у себе си зародиша им, склонността към тях.

Петък, 17 юли вечерта

Сигурно подобрение. Докога ли?

Използувах го, за да напиша най-после писмото. Днес следобед. След няколко черновки. Трудно ми беше да попадна на подходящия тон. По-рано мислех да подготвя почвата с няколко предварителни намеци. Но реших да напиша едно-единствено писмо, дълго и изчерпателно. Имам надежда. Доколкото мога да кажа, че познавам Жени, с нея е за предпочитане да се говори открито. Постарах се да представя работата като чиста формалност в интереса на малкия.

Тазвечерните писма са вече събрани. Имам време до утре сутрин да препрочета писмото и да реша дали да го изпратя.

Германски атаки в Шампан. Сигурно и Роша участвува в сраженията. Дали не са започнали да прилагат прословутия си план — да достигнат Марна, да се насочат към Сен-Миеел, да обкръжат Вердюн и да се обърнат на запад, в посока към Марна и Сена? Вече напредват на север и на юг от Марна. Дорман е застрашен. Така ясно виждам града, моста, площада пред черквата, лазарета срещу главната врата… Колко е далеч още краят! Никакви изгледи няма да дочакам дори първите признаци на неговото приближаване. Даже ако приемем, че всичко върви добре: 1919 година, американците започват настъпление (трябва им, така да се каже, една година чиракуване; 1920 — напрегната решителна борба; 1921 — капитулация на централните сили, Уилсоновият мир, демобилизация)…

Препрочетох писмото си за последен път. Тонът е верен, без недомлъвки; и аргументите са крайно убедителни. Жени не може да не разбере, не може да не приеме.

18 сутринта

Току-що видях Сегр по долни гащи. Вече ни най-малко не прилича на Тиер.

Следобед в градината

Да запиша това, което стана сутринта.

Станах по-рано, за да изпратя писмото си с колата на домакина. Отивайки да спусна щорите, ненадейно зърнах през полуотворения прозорец на павилион № 2 Сегр, господин професор Сегр, който си правеше тоалета. Гол до кръста, е прилепнали гащи (какъв жалък задник на стара камила!), с измокрени коси, прилепнали на черепа… Най-усърдно си четкаше зъбите. Толкова съм свикнал да го виждам като господин Тиер, когато се явява между нас — тържествен, церемониален, стегнат в униформата си, е развят перчем, вдигната брада, стараейки се да не загуби нито сантиметър от ниския си ръст, — че най-напред не го познах. Гледах го как плюе пяна, после как се навежда към огледалото; мушка пръсти в устата си, изважда протезата си, разглежда я със загрижен вид и я мирише с животинско любопитство. В този момент от стеснение бързо отстъпих назад чак до средата на стаята, развълнуван, без да зная защо. Изведнъж изпитах — как да кажа — някаква братска симпатия към този претенциозен сухар…

Не за първи път ми се случва подобно нещо. Ако не към Сегр, то към други. Ето вече месеци наред съм тук в допир, в близост с тези лекари, с тези болногледачи, с тези болни; така добре познавам силуетите, жестовете и маниите им, че безпогрешно мога да разпозная отдалеч някой тил, който се подава над креслото, ръката, която изпразва пепелницата през прозореца, два гласа, които се чуват зад стената на зеленчуковата градина. Но другарските ми отношения към тях никога не са преминали границата на най-обикновената сдържаност. Дори по времето, когато бях като другите, необременен душевно и общителен, аз винаги се чувствувах отделен от всички с непроницаема преграда, чужденец между чуждите. Как става така, че това чувство на изолираност може изведнъж да се разтопи, да отстъпи място на братски порив, почти на нежност, щом издебна някого от другарите си в глъбините на тяхното усамотение? Толкова пъти е било достатъчно да зърна случайно в огледало или през полуотворена врата някой съсед от същия етаж да прави някои от тези прости жестове, които човек си позволява само когато е сигурен, че е сам — да се навежда над снимка, измъкната крадешком от джоба, или да се прекръсти, преди да си легне; дори нещо по-дребно: да се усмихва на някаква скрита мисъл с леко унесен вид, — за да съзра веднага у него ближния, себеподобния, човека като мене, с когото за миг бих желал да се сприятеля!

И все пак аз съм напълно негоден да печеля приятели. Нямам приятел. И никога не съм имал. Не завиждах ли най-много на Жак заради неговите приятелства!

Отново ми доставя удоволствие да пиша. Положително съм много по-добре от няколко дни.

Вечерта

Тази сутрин на масата си разказваха спомени от войната. Когато настъпи мирът, случките от войната ще заместят ловджийските истории. Дарос разказваше за един патрул в Елзас още от началото на войната. Една вечер той минавал с няколко войници през едно опразнено село, смълчано под лунната светлина. Изведнъж виждат трима германски пехотинци, легнали на тротоара, сложили пушки до себе си — спят и хъркат. Той каза: „От толкова близо не изглеждаха вече шваби, а само съсипани от умора другари. За миг се поколебах. Реших да продължа пътя си, уж че не съм видял нищо. И осемте души, които вървяха зад мене, направиха същото. Минахме на десет метра от заспалите войници, без да обърнем глава. И никога никой от нас дори не намекна за това, което направихме онази вечер по общо съгласие.“

20 юли

Вчера инспекция на клиниката от някаква си „комисия“. Всички важни клечки от областта. Още от предния ден Сегр, Бардо и Мазе бяха капнали от умора. Злокобни спомени от казармата. В тила войната не е променила нищо.

Много може да се каже за „дисциплината“, за „силата на войската“, дявол да го вземе!… Мисля си за Брьон и за други военни лекари. Колко по-ниско стоят те от мобилизираните лекари. Дължи се до голяма степен на факта, че години наред са работили, изпълнени с уважение към йерархията. Придобили са навика да се подчиняват; да ограничават свободата на диагнозите си и чувството си за отговорност според броя на нашивките.

Военна дисциплина. Спомням си за свирепия Паоли, подофицера от лазарета в Компиен. Лицето му на сутеньор, вечно налетите му с кръв очи. Може и да не е бил лош човек — всяка вечер ходеше на брега на реката да събира конопено семе за скореца си… От тази отвратителна, проклета раса на свръхсрочните подофицери. Защо ли е останал на свръхсрочна служба? Сигурно защото в този занаят е намерил единствения случай да господствува над себеподобните си, като ги тероризира. Натоварен беше от военния лекар да записва младите войници, които идваха на преглед. Чувах от моята стая как болните чукаха на вратата му. И той ревеше с цяло гърло винаги същия въпрос: „Какво искаш, дявол да те вземе? Болен ли си, или не?“ Представях си изплашеното лице на новобранеца. „Щом си здрав, свободен си!“ Новобранецът се обръщаше кръгом и офейкваше. Военният лекар твърдеше, че Паоли бил отличен подофицер. „Благодарение на него няма вече симуланти“ — казваше той.

„Войската е великата школа на една нация“ — казваше тате. И тикаше своите питомци от Круй към наборните бюра.

21, неделя

Анализите през седмицата показват постоянно увеличаващи се дефосфоризация и деминерализация въпреки всички усилия.

Военното комюнике. Новините са добри. Напредване южно от Урк. Напредване към Шато-Тиери. Военните действия се водят в сектора от Ен до Марна. Казват, че Фош чакал момента, за да мине от отбрана към офанзива. Настъпил ли е часът?

Майорът прекарва дните си да премества флагчетата по картата. Ожесточени спорове за „предателството“ на Малви и за върховния съд. Щом комюникетата са добри, политиката отново встъпва в правата си.

22, вечерта

Днес Керазел го посети шуреят му, депутат от Ниевр. Обядва с нас. Мисля, че е радикал-социалист. Няма значение — сега всички партии се нагаждат към военното положение и предъвкват едни и същи шаблони. Разговорът бе убийствено посредствен. Но все пак трябва да отбележа и това по повод предложенията за мир на Австрия, предадени на френското правителство още миналата пролет чрез Сикст дьо Бурбон. Гоаран се възмущаваше, че Франция ги отхвърлила. Изглежда, че най-непримирим е бил старият Рибо, който съумял да убеди Поанкаре и Лойд Джордж. И при това във френските политически среди изтъквали един от тези доводи: „Невъзможно е да разглеждаме мирни предложения, донесени на републиката от член на бурбонската династия. Монархическата пропаганда би извлякла прекалено голяма полза от това. Опасност за бъдещето на режима. Особено сега, когато властта е в ръцете на генералите…“

Просто невероятно!

23 юли

Вчерашният депутат. Хубав образец от съвременния трескав живот. Пристигнал от Париж е нощния бърз влак, за да спечели дванадесет часа. Постоянно гледаше часовника си с възбуден поглед. Сякаш беше малко пиян. Ръката му трепереше, като докосна каната. Обърква се, когато трябва да мисли.

Счита пътуването за дейност, а несвързаната си дейност за работа. Смята, че гръмките фрази се равняват на убедителни доводи. А решителният тон е знак на авторитет и компетентност. Взема някоя анекдотична подробност за основна идея на разговора. В политиката смята липсата на великодушие за разумен реализъм. Счита естествените прояви на здравия си организъм за прояви на храброст, а задоволяването на страстите си — за жизнена философия. И т.н.

Може и да е изтълкувал мълчанието ми като прехласнато възхищение?…

23 юли, вечерта

Пощата. Отговор от Жени.

Сега съжалявам, че не се обърнах най-напред към майката, както мислех отначало. Жени отказва. Писмото е въздържано, но твърдо. Тя достойно поема цялата отговорност за действията си. Отдала се напълно свободно. Детето на Жак не трябвало да има друг баща, дори и пред закона. Жената на Жак не можела да се прежени. Нямало защо да се страхува от преценките на сина си и т.н.

Практичните ми съображения явно не само не са я разколебали, но дори й изглеждат съвършено маловажни и дребнави. Не го казва, но на няколко пъти употребява изрази като „обществени условности“, „някогашни предразсъдъци“ и т.н. с явно презрителен тон.

Разбира се, аз няма да се откажа. Ще атакувам отново, но по друг начин. Защо да се бунтуваме срещу „обществените условности“, щом те нямат никаква стойност? Нали точно това би значило да им придаваме значение, каквото нямат. Особено ще настоявам на това, че не става дума за нея, а за Жан-Пол. Глупаво е да се гледа с лошо око на извънбрачните деца — съгласен съм, но фактът си е факт. Ако успея да я накарам да разбере това, тя няма да се колебае да приеме името ми и да ме остави да припозная детето. Обстоятелствата са изключителни, а всичко така лесно ще се уреди; и без това мен скоро няма да ме има на този свят.

Ще се помъча да й отговоря още днес.

Сбърках също, че не уточних достатъчно начина, по който ще се извърши припознаването. Тя сигурно си е въобразила, че ще трябва да мине през доста мъчителни формалности. Ще трябва да изясня напълно всичко. Ще й кажа: „От вас се иска просто да вземете една вечер бързия влак. Аз ще ви чакам в Грао. В кметството всичко ще бъде готово. Два часа след пристигането си ще вземете обратно влака за Париж. Но вече с уредено гражданско състояние.“

24 юли

Доволен съм от вчерашното си писмо. Добре направих, че не го отложих за днес. Лош ден. Новото лечение ме изморява много.

Толкова е глупаво да смятам, че с една административна формалност могат да се избягнат веднъж завинаги всички трудности, които очакват това дете. Изключено е да не успея да убедя Жени.

25 юли

Вестниците. Окупирали сме Шато-Тиери. Германско поражение или стратегическо отстъпление? Швейцарският печат твърди, че офанзивата на Фош не е още започнала. Сегашната цел била само да се разстрои германското оттегляне. Пасивността на англичаните на фронта прави това предположение приемливо.

Кризи на задушаване, по-чести и придружени със спазми. Колебания в температурата. Отпадналост.

Събота, 27

Лоша нощ. Лоши новини — Жени упорствува.

Следобед

Инжекция. Отдъхнах си за два часа.

Писмото на Жени. Тя не иска да разбере. Инати се. За нея като жена едно просто вписване в регистрите е равносилно на отричане от Жак. („Ако можех да запитам Жак, той несъмнено щеше да ме посъветва да не правя тази отстъпка на най-долните предразсъдъци… Струва ми се, че бих извършила предателство, ако…“ и т.н., и т.н.)

Дразня се, като си помисля колко време изгубих да разисквам този въпрос. Колкото повече се бави тя да даде съгласието си, толкова по-малко ще бъда в състояние да предприема всички постъпки — да събера документите, да издействувам бракът да се сключи тук, да публикувам предварителното съобщение, което се изисква от закона, и т.н.

Не съм достатъчно бодър да й пиша днес. Реших и аз също да поставя въпроса на сантиментална почва. Да изтъкна моралното успокоение, което бих изпитал, ако най-после мога да бъда сигурен, че животът на това дете няма да бъде толкова труден. Дори ще преувелича безпокойството си. Ще помоля Жени да не ми отказва тази последна радост и т.н.

28

Писмото е написано и изпратено. Не без мъчителни усилия.

Вестниците. Натиск по целия фронт от Ен до Вел. Марна е разчистена. Френ, гората на Фер, Вилньов и Рушер, и Ромини, и Вилан-Тарденоа… така добре си спомням всички тия кътчета!

30, в градината

Какво виждам пред себе си: наоколо други градини, подобни на нашата — портокалови дървета със заоблени корони, лимонови дървета, сиви маслинови дървета, евкалипти със заоблени стволове, перести тамариски, някакви едролистни растения, подобни на рубарб, делви, от които се спускат водопади от рози и гераниуми. Безкрайно богатство на багри — всички отсенки на дъгата. Всяка една от къщите, които блестят на слънцето отвъд живия плет от кипариси, е боядисана в различен цвят — бял, розов, виолетов, оранжев. Керемидите аленеят на фона на синьото небе. А дървените веранди, боядисани кафяво, пурпурно, тъмнозелено!… Вдясно най-близката къща е измазана с охра, капаците й са синкавозелени. А онази там е тъй ярко бяла, с щори като зеленясала мед и с широката си виолетова сянка!

Колко хубаво би било това да бъде твоята къща, да създадеш щастието си в нея, да имаш пред себе си цял живот, за да живееш там…

На фона на черната редица на кипарисите огрените от слънцето порцеланови изолатори на телеграфния стълб добиват непоносим за очите блясък.

30, вечерта

Днес отново слязох долу. Последните два дни не бях в състояние да направя това.

Разсипан, затъпял. Гледам живота, хората, сякаш цялата вселена ме изненадва, сякаш е станала неразбираема, откакто за мене няма място в бъдещето.

Изглежда, че нашето настъпление е спряно.

Казват, че и русите (Ленин) обявяват война на съюзниците.

През нощта

Спомен: след смъртта на тате бях взел при себе си неговите листове за писма. Три месеца по-късно поисках да драсна два реда на Шефа и обърнах листа — тате беше започнал да пише: „Понеделник. Драги господине, едва тази сутрин получих писмото ви.“ Грубо сблъскване, сякаш докосваш смъртта с ръка! Ситният му прилежен почерк, тези няколко живи думи, това усилие и всичко прекъснато завинаги.

Август

1 август 1918

Офанзивата в Тарденоа продължава. Дали щастието най-после ни се усмихна? Но на каква цена? Значително настъпление между Соасон и Реймс. Бардо получи писмо от Сома. Казват, че друга офанзива, френско-английска, се готви на изток от Амиен. (Амиен през август четиринадесета година… Каква бъркотия навсякъде! И аз добре я използувах. Колко морфин и кокаин успях да задигна от аптеката на болницата благодарение на малкия Рюо, за да запася нашия превързочен пункт! И каква работа ми свърши петнадесет дни по късно по време на боевете при Марна!)

Камарата е гласувала да се свика двадесетият набор. Трябва да е наборът на Лулу. Горкото момче, то все още съжалява за болницата Фонтанен!

2 август

Нямам вече никаква надежда да сломя упоритостта на Жени. Този път отрицателният й отговор е окончателен. Кратко, изпълнено с обич писмо, но тя е непоколебима. Няма какво да се прави. Отдавна мина времето, когато ми беше невъзможно да претърпя и най-малкия неуспех. Отказвам се. Тя сега счита отказа си за принципен въпрос и — доста неочаквано! — за революционен принцип… Не се бои да напише: „Жан-Пол е незаконороден и ще остане незаконороден. Ако това нередовно положение хвърли отрано детето на Жак в конфликт с обществото, толкова по-добре — баща му не би могъл да пожелае по-добро начало в живота за сина си!“ Възможно е всъщност да е права… Добре, така да бъде! Нека бунтовният дух, който Жак носеше у себе си, тържествува дори и след смъртта му!

3, през нощта

Това е часът, когато обичам да пиша. Умът ми е по-бистър, отколкото през деня, и се чувствувам още по сам със себе си.

Жени. Като се абстрахирам от спора по същество, трябва да призная, че нейните писма представляват едно цяло, едно напълно свързано цяло. Не им липсва нито сила, нито величие. Вдъхват уважение.

За Жан-Пол

Един ден ти ще се възхищаваш от тези писма, мое момче, ако проявиш любопитство да прочетеш книжата на чичо Антоан. Знам, че в този спор без колебание ще дадеш право на майка си. Така да бъде. Храбростта, благородството на сърцето са на нейна страна, а не на моя. Искам от тебе само да ме разбереш, да видиш в тази моя настойчивост нещо повече от опортюнистичното и назадничаво подчинение на буржоазните предразсъдъци. Страхувам се, че поколението, което идва, твоето поколение, ще се бори във всички области със страшни мъчнотии, които може би за дълго време ще бъдат непреодолими. В сравнение с тях тези, които баща ти и аз срещнахме, не са нищо. При тази мисъл сърцето ми се свива, мое момче. Няма да ме има вече, за да ти помогна в тази борба. Затова щеше да ми бъде приятно да мисля, че все пак съм направил нещо за тебе. Да си кажа, че осигурявайки ти едно редовно гражданско състояние, оставяйки ти моето име, името на баща ти, ще съм премахнал от пътя ти поне една от пречките, които те очакват, единствената, срещу която мога да направя нещо и чието значение аз преувеличавам малко — в това съм съгласен с майка ти.

4 август

Вестниците. Върнали сме си Соасон. Беше в техни ръце от края на март. Ето че достигнахме до Ен и Вел; сега сме пред Фим. (Фим, още спомени! Там срещнах брата на Сандерс, който отиваше на фронта и не се завърна вече.)

Мъдра реч на дядо Ландздаун. Ще го послушат ли? Както вървят нещата — това е мнението и на Гоаран, — ще има опити за преговори, преди да настъпи зимата. Но Клемансо ще се прави на глух, докато не изиграе последната си карта — американците.

В Русия… И там също сигурно стават доста събития. Съюзниците дебаркират в Архангелск, японците във Владивосток. Но поради цензурата толкова малко сведения се публикуват, че човек не може да разбере нищо от руския хаос.

Вечерта

Сегр се върна от Марсилия. В генералния щаб казвали, че първата част на съюзническата контраофанзива, започната на осемнадесети, завършвала. Целта била достигната — изправен фронт от Оаза до Мьоза. Няма вече клинове, които да дадат възможност за неочаквани удари. Дали ще се спрат на тези нови позиции за зимата?

5 август

Трябва ли да съм доволен от резултатите на новото успокоително на Мазе? Никакво въздействие върху безсънието.

Но редовен пулс, успокоение на нервите, по-малка чувствителност. Удесеторена бистрота на ума и умствена дейност. Така поне ми изглежда. В края на краищата безсънни нощи, но почти приятни в сравнение с някои нощи, които съм изкарвал.

И дневникът печели от това.

Жозеф заминал в отпуска. Замества го старият Людовик. От неговото бъбрене ми гръмва главата. Бягам, когато идва да разтребва стаята. Тази сутрин трябваше да лежа до късно в леглото заради пункциите и така попаднах в лапите му. Разговорът с него беше още по-уморителен, защото той се прекъсваше от хълцания, лаения и други подобни звуци — наумил си беше да намаже паркета. Играеше нещо като жига с двете си четки и неспирно бъбреше. Разказа ми за детството си в Савоя. Постоянно повтаряше: „Това беше през доброто старо време, господин докторе!“ Да, старче, сега и аз казвам същото, щом в паметта ми изплува частица от миналото, дори и за неща, които не са ми били приятни; и аз също казвам: „Това беше през доброто старо време!“

И той употребява сочни изрази като Клотилд, но по-други, не толкова диалектни. Каза ми например, че баща му бил „тропосвач“, тоест шивашки работник, който „тропосва“, пришива отделните части, скроени от майстора. Сполучлива дума. Колко умове (Жак например) се нуждаят от такъв „тропосвач“, за да им подреди това, което са научили.

В едно от последните си писма Жени говори за Жак, за неговата „доктрина“. По-неподходяща дума не може да се намери. Ще внимавам да не вляза в спор с нея по този въпрос. Но, струва ми се, за възпитанието на детето е доста опасно, ако тя счита за „доктрина“ повече или по-малко разхвърляните мисли, които Жак сигурно е изказал пред нея и от които тя е запомнила по нещо!

Ако някога прочетеш това, Жан-Пол, не вади прибързано заключение, че чичо Антоан е считал мислите на баща ти за несвързани. Искам само да кажа, че както повечето впечатлителни хора баща ти оставяше впечатлението, че по повечето въпроси има различни и често пъти противоречиви мнения, които сам не успяваше да съгласува. Или поне не успяваше да изгради точна, солидна, трайна представа за нещата, да си състави определено мнение. Също и личността му бе съчетание от разнородни елементи, противоположни и еднакво властни. Това го обогатяваше като човек, но той не можеше да се реши кои от тях да избере и никога не съумя да ги обедини в едно хармонично цяло. Оттук и вечното безпокойство и страстното вълнение, които съпътствуваха живота му.

Впрочем може би ние всички сме в различни степени като него. Като казвам „ние“, имам пред вид тези, които не са възприели наготово дадена система; тези, които не са възприели в даден момент на живота си някоя определена философия, някоя религия, някои от онези устойчиви, окончателно установени принципи, по които не се спори. Такива хора са осъдени периодически да преглеждат опорните си точки и набързо да изграждат нови, за да запазят равновесието си.

6 август, 7 часът вечерта

Пак старият Людовик. Със същите дебели пръсти, които сложи и после извади термометъра в номер четиридесет и девет, той изчисти плювалниците в номер петдесет и пет и петдесет и седем и сложи захар в липовия чай, след като бе мушнал ръка до дъното на захарницата. И аз му казах: „Благодаря, Людовик!“

Нищо особено този ден, но нямам вече право да бъда взискателен.

Тази вечер инжекция. Отдих.

През нощта

Не страдам много. Но ме мъчи безсъние.

Това, което писах вчера за Жан-Пол, е доста неточно, поне колкото се отнася до мен. Ти може би ще мислиш, Жан-Пол, че съм прекарал времето си в търсене на собственото си равновесие. Не. Благодарение на професията си аз винаги съм се чувствувал самоуверен. Безпокойството не можеше да проникне в мен.

За самия мен

От доста рано — още като студент първа година, — без да приема никаква религиозна или философска догма, аз пак бях успял да примиря всичките си склонности, да си изработя здрава основа за живот и мисъл; създадох си собствен морал. Ограничени рамки, но те не ми пречеха. Дори намирах в тях някакво успокоение. Да живея задоволен вътре в рамките, които си бях наложил, бе станало за мен условие за добро самочувствие и аз го намирах необходимо за работата си. Така много отрано се бях удобно установил на няколко принципа — казвам „принципи“ по липса на по-добър израз; думата е претенциозна и пресилена, — принципи, които подхождаха на характера ми и на живота ми като лекар. (С една дума: елементарна философия на делови човек, основана върху култа към енергията, упражнението на волята и т.н.)

Това е абсолютно вярно във всеки случай за периода преди войната. Вярно е дори за периода на войната или поне до първото ми раняване. Тогава — лекуваха ме в болницата в Сен-Дизие — започнах да се съмнявам в някои начини на мислене и на държане, които по-рано ми бяха осигурявали известно равновесие, една удобна хармония и ми бяха позволявали да използувам добре способностите си.

Уморен съм. Колебая се дали да продължа тази самоанализа. Липсва ми тренировка, оплитам се. Колкото повече задълбочавам анализата, толкова повече това, което пиша за себе си, ми се струва съмнително.

Спомням си например някои от най-важните ми действия в живота. Установявам, че тъкмо онези измежду тях, които съм извършвал най-свободно, бяха в крещящо противоречие с тези прословути „принципи“. В онези важни минути аз вземах решения, които моята етика не оправдаваше, решения, които ми бяха внезапно наложени от някаква вътрешна сила, по-властна от всички навици, от всички разсъждения. Вследствие на това аз, общо взето, започнах да се съмнявам в тази „етика“ и в самия себе си. Тогава се запитвах с безпокойство: „Действително ли съм човекът, за какъвто се мисля?“ Впрочем тези безпокойства бързо се разпръсваха и не ми пречеха да си възвърна равновесието, основано на обичайните ми становища.

Тази вечер — може би поради самотата и понеже гледам нещата от разстояние — забелязвам доста ясно, че с тези ръководни правила, с навика, който си бях създал да им се подчинявам, аз неволно се бях изменил, и то по изкуствен начин, създал си бях някаква маска. И носенето на тази маска беше постепенно променило първоначалния ми характер. В ежедневния живот аз без усилие се нагаждах към този изкуствено създаден характер; пък и нямах време да цепя косъма на две. Но решенията, които трябваше да взема спонтанно в някои сериозни моменти, бяха без съмнение реакции на истинския ми характер, реакции, които грубо сваляха маската от истинската ми природа.

(Доста съм доволен, че си уясних това.)

Впрочем предполагам, че моят случай не е единичен. И това ме кара да мисля, че за да се разкрие истинската природа на хората, не би трябвало да се съди по обичайното им държане, а по неочакваните действия — привидно необясними и понякога дори скандални, — които извършват. Чрез тях именно се проявява същината на характера им.

Склонен съм да вярвам, че случаят с Жак беше също като моя. У него истинската му природа, дълбоката му същност е диктувала обикновено държането му в живота. Поради това тези, които го гледаха отстрани, смятаха, че има неуравновесен характер, считаха реагирането му за непредвидено и често пъти привидно непоследователно.

Пръв проблясък на деня в прозореца ми. Още една нощ мина; остава ми една нощ по-малко… Ще се опитам да задремя. Този път поне не съжалявам много за безсънието си.

8 август, навън

Двадесет и осем градуса на сянка. Силна горещина, но лека, живителна. Чудесен климат. Непонятно е как такава голяма част от човечеството се е оттеглила в негостоприемния Север!

Преди малко на масата слушах как разговарят за бъдещето. Всички тук вярват — а може би се преструват, — че обгазеният няма да остане негоден за работа цял живот. Мислят, че ще могат да продължат живота си точно от момента, където мобилизацията го е прекъснала. Сякаш светът чака само мира, за да започне наново предишното си ежедневие. Страхувам се, че ги очакват несполуки и разочарования…

Но това, което най-много ме учудва, е начинът, по който те говорят за работата си в цивилния живот: не като за избрано, предпочитано, любимо занимание, а както гимназист говори за училище, за да не кажа, както каторжник говори за работата си. Колко жалко! Няма нищо по-лошо от това да влезеш в живота, без да чувствуваш силно влечение към работата си; действително няма нищо по-лошо, ако не смятаме случаите, когато човек погрешно е разбрал призванието си.

За Жан-Пол

Мое момче, пази се от „лъжливо призвание“. Повечето от несполучилите в живота хора, които се озлобяват на стари години, са избрали погрешно пътя си в живота.

Виждам те като юноша. На шестнадесет-седемнадесет години. Тъкмо възрастта, когато умът се лута най-много. Възрастта, когато разумът започва да съзнава себе си и да се самоизмамва относно възможностите си. Възрастта, когато твоето сърце може би ще започне да предявява правата си и когато ще ти бъде трудно да възпираш устрема му. Възрастта, когато твоят ум, замаян, опиянен от хоризонтите, които току-що е открил, ще се колебае пред многобройни възможности. Възрастта, когато човек, още слаб, но мислейки се за силен, изпитва нужда да намери подкрепа, опорни точки и се хвърля жадно към първата истина, към първата дисциплина, която се изпречи пред него… Внимавай! На тази възраст — без дори да подозираш това — въображението ти ще бъде най-склонно да изкривява действителността, и то понякога дотам, че да взема лъжата за истина. Ти ще си казваш: „Знам“, „Чувствувам“, „Сигурен съм“, но внимавай! Седемнадесетгодишният младеж често прилича на пилот, който се доверява на несигурен компас. Той вярва твърдо, че юношеските му склонности са естествени, че те трябва да го ръководят, че те несъмнено му сочат пътя, който е необходимо да следва. И изобщо не подозира, че се води по привидни, временни, произволни влечения. Не подозира, че неговите склонности, които му изглеждат така истински негови, всъщност са напълно чужди, че ги е срещнал случайно някой ден в книгите или в живота и ги е взел, за да се накичи с тях.

Как ще се запазиш ти от тези опасности? Треперя за теб. Ще послушаш ли моите съвети?

Бих искал най-напред да не отхвърляш прекалено нетърпеливо мнението на учителите си, на тези, които те заобикалят, които те обичат. Ще ти се струва, че те не те разбират, но вероятно те ще те познават по-добре, отколкото сам ти се познаваш. Ако те дразнят техните предупреждения, това сигурно значи, че ти сам смътно съзнаваш основателността им…

Но особено бих искал да се защищаваш сам срещу себе си. Нека никога не те напуска страхът, че се лъжеш относно самия себе си, че се мамиш от външния вид на нещата. Проявявай искреност спрямо себе си, за да направиш искреността си проницателна и полезна. Разбери, опитай се да разбереш следното: за момчета от твоята среда — искам да кажа, образовани, начетени, живели в близост с умни хора, които не се боят да разискват за всичко — понятията за известни неща, за известни чувства се създават преди опита. Такива момчета познават мислено чрез въображението си множество усещания, които още не са изпитали лично и пряко в действителност. Но те не си дават сметка за това и смесват знание с опит. Мислят, че изпитват чувства и нужди, за които само знаят, че съществуват…

Да поговорим за това. Призванието! Да вземем един пример. На десет-дванадесет години ти сигурно си вярвал, че твоето призвание е да станеш моряк и изследовател, защото страшно си обичал приключенските разкази. Сега имаш достатъчно разсъдък, за да се усмихнеш на това „призвание“. А подобни грешки ще те дебнат, когато ставаш и на шестнадесет-седемнадесет години. Бъди нащрек. Не вярвай на такива склонности! Не си въобразявай прекалено бързо, че си художник или човек на делото, или жертва на голяма любов само защото си имал случай да се възхищаваш било в книгите, било в живота от поети, от велики хора или от влюбени. Търси търпеливо онова, което представлява същността на твоето „аз“. Старай се да откриеш малко по малко истинската си личност. Не е лесно! Мнозина едва много късно успяват да постигнат това. Други никога не го постигат. Но ти не бързай, нищо не те гони. Дълго трябва да вървиш пипнешком, преди да узнаеш кой си. Но когато намериш себе си, тогава бързо захвърли заетата маска. Приеми себе си с ограниченията си и със слабостите си и се постарай да се развиеш здраво, нормално, без хитрувания, в областта на истинското си призвание. Защото да се познаеш и да приемеш себе си, не значи да се откажеш от усилието към усъвършенствуване. А, напротив, това дори значи, че имаш най-добрите възможности да постигнеш максимума, защото тогава твоят устрем се отправя към вярната посока, където всички усилия дават плод. Разширявай границите си колкото можеш повече. Но единствено естествените си граници, и то само след като разбереш какви са те. Не сполучват в живота обикновено онези, които в самото начало са се лъгали относно собствената си природа и са се промъкнали на чужда следа, или пък онези, които, макар и тръгнали във вярна посока, не са съумели или не са имали смелостта да се придържат към това, което е възможно за тях.

9 август

Вестниците. Оптимистична реч на Лойд Джордж. Оптимизъм, несъмнено пресилен в интерес на съюзническата кауза. Въпреки всичко никой не очакваше това, което става от двадесет дни на френския фронт. (Разговорът с Рюмел в Париж.) Офанзивата в Пикардия, изглежда, е почнала вчера. И американците вече се явяват на хоризонта. Смятат, че планът на Пършинг бил да остави Фош да изправи фронта и да разчисти германския клин към Париж; а след това, докато французи и англичани държат стария фронт, да хвърли многобройни американски войски към Елзас, да мине границата и да нахлуе в Германия. Казват, че когато дойде този ден, войната ще бъде спечелена благодарение на употребата на някакъв си газ, който можел да се използува само в неприятелска територия, защото разрушавал всичко и дори не позволявал да се развива никаква растителност години наред и т.н. (На масата — общ ентусиазъм. Всички тези обгазени нещастници, от които мнозина никога няма да се оправят, тържествуваха при мисълта, че ще бъде употребен нов газ…)

Дарос ни прочете писмо от брат си, който бил преводач, придаден към американските войски. Казва, че го дразнела тяхната детинска самоувереност. И офицерите, и войниците били убедени, че е достатъчно да започнат атака, за да спечелят за много кратко време крайната победа. Разказва също, че те всички били решили да не вземат пленници, за да напредват по-бързо. Цинично заявявали, че всяка пленническа група под петстотин души трябвало да бъде избита с картечница. Това, разбира се, не пречи на тези идеолози със свирепи усмивки и невинни очи да повтарят при всеки повод, че идват да се бият, за да възтържествуват справедливостта и правото.

10 август

Възвърна ми се желанието да чета. Съсредоточих вниманието си без особено усилие, особено през нощта. Преди малко дочетох отличната работа на някой си Досън. (Bull méd, издаван в Лондон) върху последиците от обгазяването с иперит, сравнени с последиците от други газове. В много точки неговите наблюдения потвърждават моите — вторични инфекции, които имат тенденция да се превръщат в хронични и т.н. Изкушава ме мисълта да му пиша и да му изпратя няколко страници от дневника си. Страхувам се обаче да не започне кореспонденция. Не съм много сигурен, че ще мога да я продължа. Все пак се чувствувам много по-добре от десетина дни. Не е някакво основно подобрение, но болките намаляха. Период на временно облекчение. Сравнена с миналите седмици, тази седмица беше почти поносима. Ако не беше всяка сутрин това уморително лечение, тези кризи на задушаване — особено вечер при залез-слънце — и тези безсъния… Но безсънията са по-малко мъчителни, когато мога да чета, както през последните нощи, а също така и благодарение на дневника, който си водя.

Предобед, на прозореца

Величието на този пейзаж, на широките вълнисти хълмове. Тези стотици обработени тесни тераси, които се изкачват по хълмовете. Този зелен склон, набразден с бели тебеширени черти, образувани от малки стенички от наредени камъни. И там горе тази диадема от оголени скали, нежно сиви като пемза, с морави и оранжеви отблясъци. А по-долу, някъде далеч, точно на границата между обработената земя и скалите, амфитеатрално разположеното селце — шепа лъскави камъчета, които са се задържали в една гънка на хълма. В този момент облаците хвърлят върху това яркозелено пространство широки тъмни сенки, които бавно се движат.

Колко ли седмици ми остават още да гледам всичко това?

11

Мазе спада към лекарите от типа на Дезавел, онзи с четирите нашивки в Сен-Дизие, който отказваше абсолютно да се занимава с болни, за които беше „подушил“, че са осъдени. Казваше: „Едно добро докторче трябва да има нюх, да усеща точния миг, когато болният престава да бъде интересен.“

Дали съм още „интересен“ в очите на Мазе? И докога ли? Откакто Ланглоа получи абсцес, той вече не ходи при него.

Изглежда, че офанзивата на Сома действително е започнала. И англичаните не искат да останат назад. Възвърнали са си платото на Сантер. Главната железопътна линия Париж-Амиен е разчистена. Битка при Мондидие. (Всички тези имена — Мондидие, Ласини, Ресонсюр-Мас, са свързани с толкова спомени от шестнадесета година…)

Гоаран е настроен много оптимистично. Поддържа, че сега имаме основания да се надяваме. И аз мисля така. Представям си, че има не малко хора, който се учудват. На първо място нашите големи водачи, военни и граждански, които през пролетта са имали възможност да видят отблизо бездната, която ни очакваше! Сигурно са навирили глава. Само дано да не я вирят прекалено много.

12 август, вечерта

Прекарах следобеда да преписвам извадки от бележника си за писмото до Досън.

Вестниците. Англичаните са пред Перон. Горкият Перон! Какво ли е останало от него? Толкова добре си спомням евакуацията през четиринадесета година, града, потънал в мрак, фенерите, които се движеха в нощта. Отстъплението на кавалерията, капналите от умора войници, куците кранти… И всички онези носилки, наредени в партера на кметството и дори на тротоара!

13 август, вечерта

По-мъчно дишам днес. Все пак завърших бележките, които ще изпратя на Досън.

Прегледах бележника си и останах с добро впечатление. Отлично дори. Развитието на болестта е ясно, сякаш е изразено графически, ценна документация. Може би единствена по рода си. Може би й е писано да стане меродавна, да служи дълго време за основа на изследвания. Трябва да се боря срещу изкушението да зарежа бележника си. Необходимо е да чакам до последния момент, за да доведа докрай анализата. Нека оставя след себе си поне пълното описание на един от тези още тъй малко познати случаи. От време на време тази мисъл ме подкрепя. Друг път безпомощно си блъскам главата, за да намеря капчица утеха…

Един часът през нощта

Спомени. (Любопитно е да прекъснеш мечтите си и да се върнеш назад, да проследиш веригата от представи, от мисли, да вървиш по обратния път, докато достигнеш до началото на мисълта си.)

Тази вечер, когато Людовик влезе с подноса, лошо завинтеното капаче на солницата падна и иззвънтя в чинията.

Едва ли обърнах внимание на това. Но през цялата вечер, през време на манипулациите, докато правех тоалета си и след това, когато преписвах бележките за Досън, все мислех за тате. Цял низ стари спомени — семейни обеди, мълчаливи вечери в дома ни на улица Дьо л’Юниверсите, госпожица дьо Вез, поставила ръчички върху покривката, неделните обеди в Мезон-Лафит на отворен прозорец и пълната със слънце градина…

Защо ли? Сега зная. Защото иззвънтяването на капачето върху фаянса ми бе припомнило механически особения шум, който правеше пенснето на тате, когато той сядаше тежко на мястото си пред сложената маса и пенснето, завързано с конец, се удряше в ръба на чинията му.

Би трябвало да напиша някои бележки за тате заради Жан-Пол. Никой няма да има възможност да му говори за дядо му от бащина страна.

Не го обичаха много. Дори синовете му. Мъчно беше да го обича човек. Много строго го съдих. Дали винаги съм бил прав? Днес ми се вижда, че това, което му пречеше да го обичат хората, беше само опакото, прекалеността на известни морални сили, на известни строги добродетели. Не бих рекъл, че неговото съществуване караше хората да го уважават; и все пак, погледнат от друг ъгъл, животът му бе посветен на това, което той смяташе за добро. Недостатъците му отблъсваха от него всички, а добродетелите му не привличаха никого. Тези добродетели се проявяваха по такъв начин, че хората го отбягваха повече, отколкото ако проявеше дори най-лошите пороци… Мисля, че той съзнаваше това и жестоко страдаше от самотата си.

Жан-Пол, един ден ще трябва да направя усилие и да ти разкажа какъв човек беше твоят дядо Тибо.

14 август, сутринта

Пак този бъбривец Людовик. Притискайки с голямата си ръка мустаците си, той заяви: „Господин докторе, вярвайте ми! Лейтенант Дарос е симулант!“

Аз естествено възразих, но Людовик с вид на осведомен човек настоя: „Знам, каквото знам.“ И след това доуточни мисълта си: когато Дарос живеел в пристройката, Людовик забелязал, че той „хитрува“; когато мерел температурата си, никога не слагал термометъра, без да го изтърсва цял четвърт час, и често си прибавял по няколко десети отгоре, когато попълвал болничния си лист.

Възразих, но… Сам съм установявал известни неясни неща. В залата за инхалации например. Вялостта, с която Дарос се подлага на лечение. Винаги гледа да го съкрати, щом Бардо и Мазе му обърнат гръб. Въобще отбягва всички манипулации, които трябва да извърши сам, и т.н. Тази небрежност е още по-странна, защото Дарос се безпокои много за себе си, често ме разпитва, говори за „окончателно съсипаното си здраве“ и прочее… Той няма поражения в дробовете, а лош бронхит, който не минава.

Краят на следобеда в зеленчуковата градина

Обичам да идвам тук до пейката. Кипарисите хвърлят сенки върху алеята. Плетове от тръстики. Наредени в прави редици цветни лехи. Шумът на долапа, който вади вода. Пиер и Венсан ходят напред-назад с поливалки.

Преследват ме думите на Людовик. Започвам да се питам дали ако е истина, че Дарос е симулант, това е лошо.

Не е толкова просто да се отговори на този въпрос. Зависи как се гледа на него. За Людовик, чиито двама синове са били убити, това е лошо и дори е престъпление. Той несъмнено мисли, че Дарос заслужава да бъде изправен пред военен съд. За бащата на Дарос това сигурно също е лошо. (Малко го познавам. Идва понякога да навести сина си. Пастор е в Авиньон. Стар пуритан и патриот. Придумал най-младия си син да постъпи като доброволец във войската.) Да, сигурно за бащата на Дарос това също е лошо. Но за другите? За Бардо например? Той лекува Дарос от четири месеца и наистина го обича. Да предположим, че забележи нещо, дали ще вземе мерки? Или ще си затвори очите. А сам Дарос, ако наистина „хитрува“, дали има чувството, че върши нещо лошо?

А за мен? Задавам си въпроса. Лошо ли е това? Разбира се, не мога да кажа, че е добро. Изпитвам инстинктивно отвращение към тези, които са се залостили в болниците и които „се нареждат“, за да не се излекуват. Но не се решавам да отговоря категорично, да кажа: това е лошо.

Странно нещо. Интересно е да потърси човек, за да си поясни поне малко това. Добро ли е или лошо?

Най-напред искам да установя следното: и да допуска, и да не допусна, че Дарос разиграва комедия, той пак ми е симпатичен. Чувствително, разумно, образовано момче; мисля, че у него има вродена честност. Уважавам го, дори ако е „симулант“. Често ми се е доверявал. Говорил ми е за баща си, за младостта си, за страшното протестантско възпитание по половите въпроси. Също и за брачния си живот. Особено онзи ден, когато ми разказваше, че спрял с жена си в Лион вечерта, когато бе обявена мобилизацията. (Пристигнали от Авиньон, където били на летуване. На следния ден призори Дарос трябвало да замине за полка си. Най-после успели да намерят стая в някакъв съмнителен хотел. Целият град бил в суматоха, суетня около мобилизацията. Спомням си с какъв глас ми казваше: „Терез трепереше от страх и стискаше зъби, за да не се разплаче. Прекарах нощта в прегръдките й и хълцах като дете.“ Никога няма да забравя това. Тя галеше косите ми и не можеше дума да продума. А по паважа цяла нощ непрекъснато се точеха артилерийски части с адски трясък.)

Може би сега е симулант. Но не е страхливец. Четиридесет месеца в пехотата, два пъти раняван, три пъти награждаван и накрая обгазен при О-дьо-Мьоз. Оженил се шест месеца преди войната. Има дете. Жена му е със слабо здраве. Няма състояние. В Марсилия е на дребна служба в просветата. През миналия февруари бил обгазен (леко). Най-напред го лекували в Троа и жена му дошла да живее там — отдавам известното значение на тази подробност. Поживели заедно цял месец. После го изпратили тук на хиляда километра от фронта. Отново видял познатото му синьо небе, слънцето, свободния живот… Много добре си представям какво е могло да стане в съзнанието му!… Ако е взел решение да си послужи с всички средства, за да продължи белодробното си страдание колкото може повече — пък кой знае, може би мирът не е толкова далеч, — този млад човек с добра протестантска закалка сигурно е преживял твърде голяма душевна борба. И ако най-сетне е решил да спаси на всяка цена кожата си — дори с риск да влоши състоянието си, като не се лекува, дали това е добро или лошо?

Какво да отговоря?

Не, дори да е взел подобно решение, аз няма да престана да го уважавам.

Полунощ

Безсъние, безсъние. Безкрайни размишления през черните часове… Някакъв инстинкт за самосъхранение ми помага винаги, когато не е напълно невъзможно, да отклоня вниманието си от себе си, от призраците.

Дарос. И все пак случаят Дарос е доста сериозен. Искам да кажа, сериозен за мен, защото повдига въпроси, важни за мен.

Констатация между скоби: не вярвам вече в личната отговорност.

Вярвал ли съм въобще някога в личната отговорност? Да. Дотолкова, доколкото един лекар може да вярва в това. За нас границите на отговорността не са никога точно там, където, общо взето, ги поставят хората. Спомням си споровете със специалиста по съдебна медицина, който беше младши лекар в стрелковия батальон във Верньой. Ние знаем твърде добре, че нашите действия са последица на това, което сме, и на средата, която ни заобикаля. Отговорни ли сме тогава за нашата наследственост? За нашето възпитание? За примерите, които сме видели? За обстоятелствата? Не, това е напълно очевидно.

Но аз винаги съм действувал, като че ли съм вярвал в моята абсолютно лична отговорност, и винаги съм имал твърде развито чувство — може би това се дължи на религиозното ми възпитание? — за заслуга и вина.

Впрочем имах и тази слабост: склонен бях да се чувствувам сравнително неотговорен за извършените грешки и да считам, че имам заслуга, когато извърша нещо добро…

Доста противоречия има във всичко това.

За Жан-Пол

Не трябва прекалено да се страхуваме от противоречията. Те са неудобни, но благотворни. Винаги в онези моменти, когато умът ми е бил пленник на неразрешими противоречия, аз съм се чувствувал същевременно най-близо до Истината, истината с главна буква, която е винаги неуловима.

Ако трябваше да живея втори живот, бих искал да го живея под знака на съмнението.

Биологично становище.

През първите години на войната аз се поддадох — с яд, но все пак се поддадох — на изкушението да мисля за нравствените и обществени проблеми единствено под светлината на биологията, тоест като ги опростявах прекалено много. Разсъждения от този вид: човекът е кръвожадно животно, това е специфично негова черта и т.н. Да се ограничат опустошенията му чрез твърда обществена организация. И да не очакваме нищо по-добро. Носех дори в куфара си един том от дядо Фабр, който ми попадна в Компиен. Приятно ми беше да считам хората и себе си като едри насекоми, въоръжени за борба, за нападение и отбрана, за завоевания, за взаимно изяждане и т.н. Ядовито си повтарях: „Нека тази война поне ти отвори очите, глупако. Да видиш света такъв, какъвто е. Вселената — комплекс от слепи сили, които се уравновесяват чрез унищожението на най-слабо устойчивите. Природата — бойно поле, където индивиди и цели раси, хвърлени едни срещу други поради инстинктите си, се изяждат взаимно. Нито добро, нито лошо. Нито за човека, нито за бялката, нито за ястреба и т.н.“

Как да отречеш, че силата идва преди правото, когато си в изба, превърната в лазарет и препълнена с ранени? Няколко ясни спомена: вечерта в Като. Атаката при Перон зад малката стена. Превързочният пункт в Нантьой-льо-Одуен. Агонията на двамата малки стрелци в хамбара между Вердюн и Калон. Спомням си как в някои часове се опивах отчаяно от това зоологическо схващане за света.

Късогледство… Смъртният песимизъм, в който бях потънал, би трябвало да ме предупреди, че подобни схващания водят към глъбини, където не може да се диша.

Ще угася лампата, за да се опитам да задремя.

1 часът

Няма защо да се надявам да спя тази нощ.

Заради този злочест Дарос, а той дори съвсем и не подозира това. От петнадесет часа насам се занимавам с „нравствени проблеми“ — повече, отколкото през целия си живот!

Буквално казано, аз никога не съм си поставял тези въпроси. Добро, зло — удобни общоприети изрази, които съм употребявал както всички, без да им придавам действителна стойност. Понятия, които за мен не съдържаха никаква повеля. Приемах правилата на традиционната нравственост, но за другите хора. Приемах ги в смисъл, че ако някаква предполагаема революционна власт би поискала да ги обяви за невалидни и би ми направила честта да се посъветва с мен — аз вероятно бих се опитал да я убедя да не събаря с един удар тези основи на обществения живот. Те ми се струваха напълно произволни, но безспорно полезни за отношенията на „другите“ помежду им. Колкото до мен, в отношението ми към самия себе си, аз не съм държал никаква сметка за тях.

Впрочем питам се под каква ли форма бих могъл да уточня моите правила в живота, ако се налагаше да направя подобно нещо; никога не съм имал нито време, нито ми е минавало през ум да се занимавам с тези неща. Струва ми се, че бих се придържал за някаква разтеглива формулировка от този вид: „Всичко, което стимулира живота в мен и благоприятствува за моето развитие, е добро; всичко, което пречи за изявяването за моята личност, е лошо.“ Но би трябвало да се определи какво подразбирам под „живот“ и под „изявяване на моята личност“… Отказвам се от това.

Всъщност тези, които са ме гледали как живея — ако има хора, които са ме наблюдавали, — Жак например или Филип, — почти не са могли да забележат, че аз по принцип си давам почти пълна свобода. Защото в моите действия винаги съм се съобразявал с това, което обикновено се нарича „нравственост“, „нравственост на почтените хора“, без да придавам някакво значение на тези неща. И все пак на няколко пъти — нека не преувеличавам: три-четири пъти може би в течение на петнадесет години — в известни сериозни моменти на личния ми или професионален живот аз внезапно осъзнах, че моето освобождение от нормите не беше само теоретическо. Три-четири пъти през живота си съм се озовавал изведнъж в област, където общоприетите правила не бяха валидни; където дори разумът не беше решаващ; където интуицията, импулсът бяха господари. Една прочистена и ведра област, област на висш безпорядък, където се чувствувах прекрасно самотен, мощен, уверен. Уверен, да. Защото изпитвах острото усещане, че изведнъж съм се приближил безкрайно до… (Много ми е трудно да завърша тази фраза)… да кажем, до това, което за един бог би била чистата Истина. (Истина с главна буква.) Да, най-малко три пъти, доколкото си спомням, аз съзнателно и твърдо наруших общоприетите закони на нравствеността. И никога не съм изпитвал угризения след това. И днес мисля за тези случаи с пълно безразличие, без сянка от съжаление. Впрочем аз наистина мога да кажа, че не познавам от опит какво значи угризение на съвестта. Вродена склонност да приемам мислите и действията си, каквито и да бъдат те, като естествени явления. И като позволени.

Тази нощ се чувствувам в особено добро настроение за писане. И с прояснена мисъл. Ако поради това утре изкарам един лош ден, толкова по-зле.

Препрочетох написаното. Доста дълго размишлявах за всички тези неща, както и за много други.

Между другото си поставих и този въпрос: какво ли възпира средния човек, чийто живот в края на краищата протича, без той да си позволи особено явни нарушения на общоприетите нравствени правила? Защото почти няма човек, който да не е бил изкушаван да извърши деяния, считани за „безнравствени“… Разбира се, аз оставям настрана вярващите, тези, на които дълбоки религиозни или философски убеждения помагат да избягнат примките, които Лукавият им поставя. Но останалите, всички останали, какво ги спира тях? Страхът ли? Уважението към човека? Страх от порицание ли? Страх от съдебния следовател? Страх от последиците в личния им или обществен живот? Очевидно всичко това играе известна роля. Тези пречки са силни и несъмнено непреодолими за мнозина от онези, които са изправени пред изкушения. Но това са задръжки от материално естество. Ако нямаше други задръжки, и то от духовно естество, би могло да се твърди, че щом индивидът бъде освободен от религиозното робство, той може да бъде задържан в правия път единствено чрез страха от стражаря или поне от скандала. И следователно би могло да се поддържа, че всеки невярващ индивид, ако си го представим изправен пред изкушение, и то при обстоятелства, които му гарантират пълна тайна и абсолютна безнаказаност — веднага би отстъпил и би извършил злото с крайно задоволство… Това би значило да установим, че не съществуват „нравствени“ съображения, които могат да възпрат един невярващ; и че за този, който не е подчинен на никакъв божествен закон, на никакъв религиозен или философски идеал, не съществува ефикасна морална забрана.

Между скоби: това като че ли дава права на онези, които обясняват моралната съвест (и разликата, която всички спонтанно правим между това, което трябва да се направи, и това, което не трябва да се направи, между това, което е добро, и това, което е зло) чрез запазени в съвременния човек останки от подчинение на норми от религиозен произход, тъй дълго приемани от предшествуващите поколения, че са се превърнали в придобити черти. Съгласен съм. Но струва ми се, че това значи да разсъждаваме, като забравяме, че бог не е нищо повече от една човешка хипотеза. Защото не бог, който е само човешка измислица, е наложил на човешкия дух това разграничение между добро и зло: напротив, човекът именно е приписал на бога това разграничение и го е превърнал в божествено предписание. Ако то беше от религиозен произход, това би значило да кажем, че човек именно го е дал на бога. А оттук следва, че той го е имал в себе си. И дори, че то е било тъй дълбоко вкоренено в него, че един ден е почувствувал нужда да придаде на това разграничение върховен, вечен, неоспорим авторитет…

Как може да се разреши тази дилема?

4 часът

Умората ме победи точно по средата на моята скоба. Спал съм повече от два часа. Забележителен резултат, който дължа на моя дневник. И на моите философски хрумвания…

Вече не зная какво исках да докажа. „Как може да се разреши тази дилема?“ Да, как? А пък имах чувството, че бях почнал да виждам вече малко по-ясно нещата. Но не съм в състояние да си припомня връзката.

Проблема за нравственото съзнание, за неговия произход. Защо да не кажем: остатък от обществен навик? Може би измислям за собствена употреба общоизвестни обяснения. Няма значение. За мен това обяснение е ново.

Щом отхвърлям идеята, че някакъв божествен закон може да бъде източник на нравственото съзнание, толкова по-приемливо ми се вижда то да произтича от човешкото минало, да е навик, надживял причината, която го е породила, навик, загнезден в нас и по наследственост, и по традиция. Остатък от опита, който старите човешки общества е трябвало да създадат, за да организират колективния си живот и да уредят обществените си отношения. Остатък от правила за обществено управление. Намирам, че е доста съблазнително, доста задоволително дори за човешкото честолюбие да можеш да си кажеш, че това нравствено съзнание, това разграничение между добро и зло (разграничение, което е вродено в нас, което често ни диктува нелепи повели, което въпреки това ни принуждава непрекъснато да му се подчиняваме, което понякога ни ръководи в моменти, когато разумът се колебае и отстъпва, и което кара и най-мъдрите да вършат неоправдани от гледна точка на разума постъпки) е остатък от основен инстинкт на социалното животно, наречено човек. Инстинкт, който е увековечен в нас в течение на хилядолетия и благодарение на който човешкото общество върви към усъвършенствуване.

15 август, в градината

Прекрасно време. Камбани за вечерня. Празничен вид навсякъде. Каква безочливост — това небе, тези цветя, този хоризонт, който трепти в светлото сияние на прекрасния ден! Чувствувам желание да отрека красотата на света, да я разруша, да призова някаква катастрофа! Не, по-скоро желание да избягам, да се скрия, желание да се затворя още повече в себе си и да страдам.

Голям военен съвет в Спа — кайзерът с генералите си. Три реда в един швейцарски вестник. Във френските вестници — нищо. А може би това е историческа дата, която някога учениците ще учат от учебниците и чиито последици ще променят хода на войната…

Гоаран дори твърди, че мнозина между господата от Ке д’Орсе предричали, че войната ще се свърши през зимата.

Няма много нещо във военното комюнике. Очакване, което тегне като задух пред буря.

Вечерта, десет часът

Току-що прочетох моите многоглаголствувания от миналата нощ. Изненадан и недоволен съм, че съм изхабил толкова листове. В тях съм показал прекалено ясно ограничените си възможности… И освен това този оскъден човешки речник, който, каквото и да правиш, е вечно речник на чувствата, а не на логиката!

За Жан-Пол

Не по тези бърборения на болен човек трябва да съдиш за чичо си Антоан, моето момче. Чичо Антоан винаги се е чувствувал много неудобно в дебрите на философията и се обърква в тях още при първите си стъпки… Когато се готвех за зрелостен изпит по философия в лицея „Луи льо Гран“ — единственият изпит, на който съм се явявал два пъти, преди да го взема, — понякога изживявах доста унизителни часове… Чувствувах се като тромав дангалак, който иска да жонглира със сапунени мехури… Констатирам, че дори и когато човек е изправен лице срещу лице със смъртта, неговите склонности не се променят. Ще напусна този свят, без да съм успял да превъзмогна моята абсолютна неспособност да боравя с абстрактни умозрения!

Малко преди полунощ

„Дневникът на Вини“ не ме отегчава, но вниманието ми постоянно се разсейва и книгата пада от ръцете ми. Умора от безсъние. Мислите ми все така се въртят в кръг — смъртта, колко малко нещо е един живот, колко малко нещо е един човек; загадката, с която се сблъсква човешкият ум и в която той затъва, щом се опита да разбере. Вечно неразрешимият въпрос: „В името на какво?“

В името на какво човек като мен, отхвърлил всяка морална дисциплина, е водил живот, който мога наистина да нарека примерен, като помисля с какво бяха изпълнени моите дни, като си спомня за всичко, което съм пожертвувал заради болните си, за крайната добросъвестност, с която винаги съм изпълнявал задълженията си?

(Бях се зарекъл да оставя настрана тези проблеми, за които би трябвало да се залавят хора с други дарби. Впрочем може би това беше най-добрият начин да се освободя от тях.)

В името на какво са безкористните чувства, предаността, професионалната добросъвестност и т.н.?

В името на какво ранената лъвица се оставя да я убият, но не се отделя от малките си? В името на какво се свива мимозата, в името на какво са амебовидните движения на левкоцитите или окисляването на металите и т.н., и т.н.?

В името на нищо — това е то. Да зададеш въпроса, значи да приемеш версията, че има „нещо“, значи да попаднеш в капана на метафизиката… Не, трябва да приемем границите на познаваемото. (Льо Дантек и пр.) Мъдростта се състои в това да се откажеш от „защо“ и да се задоволиш с „как“. Има достатъчно много „как“, с които можем да се занимаваме! Най-напред трябва да се откажем от детинското желание да смятаме, че всичко е обяснимо и логично. Следователно трябва да се откажа от желанието да обясня на самия себе си какво представлявам аз, като че ли съм едно-единно цяло. Дълго вярвах, че съм единно цяло. Гордост, присъща на рода Тибо? Или по-скоро самодоволството на Антоан…

И все пак между възможните решения съществува и следното: да приемеш нравствените условности, без да се самоизмамваш. Човек може да обича реда и да го желае, без заради това да го превръща в нравствено понятие, без да забравя, че този ред не представлява нищо повече от една практическа необходимост на колективния живот, едно условие за значително обществено благосъстояние. Пиша „ред“, за да не напиша „добро“.

Да чувствуваш, че този ред се разпорежда с теб и да не можеш ни най-малко да разкриеш законите, на които си подчинен — ето един постоянен повод за раздразнение! Дълго време вярвах, че най-после един ден ще намеря разрешението на загадката. Съдено ми е да умра, без да съм разбрал много нещо за себе си и за света…

Вярващият би казал: „Та това е толкова просто!“ Но не и за мен!

Капнал съм от умора, не мога да спя. Това е мъчението на безсънието — противоречието между изтощението на тялото, което иска на всяка цена да отпочине, и безредната дейност на ума, която отпъжда съня.

Обръщах се и се въртях на възглавницата цял час. Мъчи ме една мисъл: „Живях като оптимист, не трябва да умра в съмнение и отрицание.“

Моят оптимизъм. Живях с оптимизъм. Може би не го съзнавах, но днес го виждам напълно ясно, мисля, че тази радостна интуиция, тази активна увереност, които постоянно ме издигаха и крепяха, бяха породени от моя допир с науката; тя именно ги подхранваше ежедневно.

Науката. Тя е повече от просто познание. Тя е желание за нагаждане към вселената, чиито закони тя предчувствува. Онези, които вървят по този път, достигат до нещо чудесно, много по-обширно и много по-възвисяващо, отколкото онова, което ни предлагат религиите! Чрез науката човек се чувствува до глъбините на душата си в допир и в хармония с природата и нейните тайни.

Религиозно чувство? Тази дума плаши, но в края на краищата?…

Милосърдие, надежда и вяра. Абат Векар ми обърна внимание един ден, че и аз също съблюдавам християнските добродетели. Аз му възразих. Приемах в краен случай милосърдието и надеждата, но отхвърлях вярата. И все пак? Ако днес поискам да обясня този постоянен стремеж, който ме водеше в течение на петнадесет години, ако се опитам да открия ключа на тази несъкрушима увереност, може би това, което бих открил, ще бъде нещо доста близко до вяра… Вяра в какво? Е, дори да беше вяра във възможния и сигурно безкраен растеж на живите форми. Вяра във всеобщия възход към по-висши състояния… означава ли това, че без да знам, съм бил детерминист? Все едно. Във всеки случай аз не желая друга крайна цел.

16 август

Температура. Трудно дишане, свистящо. Трябваше на няколко пъти да прибягна до кислород. Станах от леглото, но не слязох долу.

Посещение на Гоаран. Донесе вестници. Продължава да смята, че мирът може да се сключи още тази зима. Защищава гледището си умело и убедително. Интересен човек. Любопитно е да го слушаш да говори успокоителни неща с този неизлечимо загрижен вид, който му придават малките му мигащи очи, твърде близо едно до друго, дългият му нос и лицето му, което е заострено като муцуната на хрътка. Кашля и храчи непрекъснато. Говори ми за учителствуването като за някаква тегоба. Но все пак да преподаваш история в лицея „Анри IV“ сигурно не е неблагодарна, лишена от радости работа. Говори ми също за учението си в Екол нормал. Дух на отрицание. Доставя му твърде голямо удоволствие да критикува и затова не може да бъде справедлив. Понякога ми изглежда неискрен. Може би понеже е извънредно умен, но самодоволен и безразличен към другите — ум без благородство. А при това често е духовит.

Духовит? Има два начина да бъдеш духовит: чрез духовитостта, която влагаш в това, което казваш (като Филип), и чрез духовитостта, която влагаш в начина, по който го казваш. Гоаран е от тези, които изглеждат остроумни, без действително да казват нещо духовито. Чрез особения разговор, чрез натъртване на крайните гласни, чрез известно изменение на гласа и някои забавни мимики и недоизказани, загадъчни обрати на речта, чрез лукавата живост на погледа му, който прави двусмислена всяка дума. Ако човек повтори някоя фраза на Филип, тя си остава тънка и хаплива и попада право в целта. Ако на някого му дойде наум да повтори фраза на Гоаран, от нейната острота сигурно не би останало нищо.

27 август

Все по-затруднено дишане. Прегледаха ме на рентген. Екранът показва, при дълбоките вдишвания, че диафрагмата не прави никакви движения. Бардо е в отпуска за три дни. Чувствувам се болен, болен. Невъзможно ми е да мисля за нещо друго.

19 август

Лоши дни, още по-лоши новини. Мазе ми предписа ново лечение в отсъствието на Бардо.

20 август

Много съм съсипан от лечението.

21 август

Чувствувах странно подобрение тази сутрин. Благодарение на инжекцията преди нощта можах да спя пет часа. Бронхите са значително прочистени. Четох вестниците.

Вечерта

Дремах целия следобед. Изглежда, че кризата е спряна. Мазе е доволен. Преследва ме постоянно споменът за Рашел. Дали това отдаване на спомените е признак на отпадане? По-рано, когато живеех, не си спомнях. Миналото не беше нищо за мен.

За Жан-Пол

Нравственост. Нравствен живот. Всеки трябва сам да открие своя дълг, да разбере същността му, да определи границите. Да избере своя път в живота по собствено разбиране, чрез непрекъснати опити, чрез постоянно дирене. Търпение и дисциплина. Да се движиш между относителното и абсолютното, между възможното и желателното, без да изгубваш от погледа си действителното, като слушаш гласа на дълбоката мъдрост, който съществува в нас.

Да запазиш същината си. Да не се боиш, че можеш да се измамиш. Да не се страхуваш да се отказваш непрестанно от себе си. Да виждаш грешките си, за да напреднеш повече в изясняването на самия себе си и в откриването на собствения си дълг.

(Всъщност човек има дълг само към себе си.)

21 август, сутринта

Вестниците. Англичаните почти не напредват. И ние също, въпреки някои малки придвижвания тук-таме. Пиша „придвижвания“, както се изразява военното комюнике. Но аз виждам какво значи това за тези, които „се придвижват“ — кратери от избухнали гранати, пълзене по ходовете за съобщение, препълнени превързочни пунктове…

Станах, за да отида на лечебната процедура. Ще се опитам да сляза за обед.

Вечерта на светлината на нощната лампа

Надявах се да поспя малко. Снощи температурата беше почти нормална: 37,8°. Но ме мъчи безсъние цяла нощ. Нито за миг не се унесох. И ето зората.

И все пак нощта е твърде приятна.

22 август, сутринта

Снощи токът спря и това ми попречи да пиша. Бих искал да отбележа тази възхитителна нощ с падащи звезди.

Толкова беше горещо, че станах към един часа да вдигна щорите. От леглото си впивах поглед в това прекрасно лятно небе. Дълбоко нощно небе. Човек би казал, че цялото е осеяно с избухващи шрапнели, с огнен дъжд, с бликащи във всички посоки звезди. Спомних си офанзивата при Сома, окопите при Мареокур, августовските нощи през шестнадесета година: падащите звезди и ракетите на англичаните тогава се кръстосваха и се смесваха в приказен фойерверк.

Изведнъж си казах — и сигурен съм, че това е истина, — че за един астроном, свикнал да живее мислено в междупланетното пространство, трябва да е много по-малко мъчително да умре, отколкото за когото и да било другиго.

Дълго, дълго мислих за всичко това, с поглед, зареян в небето. Това необятно небе, което винаги отстъпва още по-назад, щом като малко усъвършенствуваме нашите телескопи. Това е най-успокоителното съзерцание, на което можем да се отдадем. Тези безкрайни пространства, където бавно се въртят безброй звезди, подобни на нашето слънце, и измежду които слънцето — то ни се струва огромно, мисля, че е един милион пъти по-голямо от земята — е само една единица между милиарди небесни тела…

Млечният път — прах от звезди, от слънца, около които обикалят милиарди планети, отделени едни от други от стотици милиони километри! И всички мъглявини, от които ще излязат рояци бъдещи слънца! А по пресмятанията на астрономите това гъмжило от светове не е още нищо, то заема само незначителна част от огромното пространство на етера, който вероятно трепти, прорязан от радиации, от гравитационни взаимодействия, за които ние не знаем нищо.

Написваш тези думи и въображението е потресено! Благотворно замайване на ума. Тази нощ за първи път — а може би и за последен — мислих за смъртта си с някакво особено спокойствие и възвишено безразличие. Бях освободен от тревогата, бях станал почти чужд на моето тленно тяло. Аз съм една безкрайно малка и напълно незначителна прашинка материя…

Обещах си да гледам небето всяка нощ, за да си възвърна това ведро спокойствие.

А сега настъпва ден. Нов ден.

Следобед, в градината

С благодарност разтварям отново този дневник. Никога не ми се е струвало, че той така добре отговаря на целта си — да ме избави от призраците.

Още съм съвсем омагьосан от съзерцанието на небето нощес.

Непроницаемост на човешкото животно. И ние също се въртим едни около други, без да се срещнем, без да се слеем. Всеки върви сам по своя път. Всеки затворен херметически в самотата си, всеки в собствената си кожа. За да изминем живота си и да изчезнем. Раждания и умирания се редуват в непрекъснат ритъм. Едно раждане на секунда, шестдесет на минута на този свят. Над три хиляди новородени на час; и същия брой мъртъвци! Всяка година три милиона човешки същества отстъпват място на три милиона нови същества, които започват своя живот. Онзи, който действително разбере, осъзнае, „усвои“ това, ще може ли после егоистично да се вълнува от собствената си съдба?

Шест часът

Днес просто се нося във въздуха. Чувствувам се чудесно освободен от тежестта си. Късче жива материя, което напълно е осъзнало, че е откъснато.

Припомнях си тъй интересните разговори, които имахме в Париж, когато Зелингер водеше приятеля си Жан Ростан да прекара някоя вечер с нас.

Странно е положението на човека в тази огромна вселена. Днес то изпъква пред мен със същата яснота, както тогава, когато слушахме как Ростан го определя със своя режещ, разочарован глас, с предпазливата точност на учен и с лиричното вълнение и свежата образност на поет. Днес близостта на смъртта придава особен чар на тези мисли. Аз с благоговение се ровя в тях. Дали не съм намерил в тези спомени лек за отчаянието си?

Отхвърлям инстинктивно метафизичните илюзии. Никога небитието не е било за мен така досегаемо. Приближавам се към него с ужас, с инстинктивен бунт, но не изпитвам изкушение да го отрека и да търся убежище в нелепи надежди.

Повече от когато и да било съзнавам колко малко нещо представлявам. И все пак какво чудо! Наблюдавам сякаш отвън този чудесен сбор от молекули, който ще представлявам за известно време още. Струва ми се, че усещам в глъбините на съществото си тези тайнствени обмени, които от тридесет години стават безспир между милиардите клетки, от които съм съставен. Тези тайнствени химически реакции, тези преобразования на енергия, които се извършват, без сам да зная това, в клетките на мозъчната ми кора и които в този момент правят от мене животно, което мисли и пише. Мисълта ми, волята ми и т.н., всички тези духовни дейности, с които толкова съм се гордял, са само комплекс от независещи от мен рефлекси, нищо повече от едно естествено преходно явление, което може да изчезне завинаги само след няколко минути клетъчно задушаване…

Вечерта

Лежа. Спокоен. Умът ми е ясен, малко опиянен…

Продължавам да размишлявам за човека и за живота. Мислих с известна смесица от смайване и възхищение за тази органична върволица от предци, от които произлизам. Виждам зад себе си през милиарди векове всичките степени на тази жива стълба. От самото начало, от това необяснимо и може би случайно химическо съединение, което се е образувало някъде един ден в дъното на топлите морета или върху обгорената кора на земята и от която са възникнали първите прояви на началната протоплазма, чак до това странно и сложно животно, надарено със съзнание, способно да схване понятието за ред, законите на разума, справедливостта… чак до един Декарт и до един Уилсън.

И тази потресаваща и напълно допустима мисъл: че и други форми на живот, призовани да създадат същества, безкрайно по-висши от човека, са може би били унищожени в зародиш от космически катаклизми. Не е ли чудо, че тази органична верига, на която съвременният човек е последното звено, е могла да се развие през вековете до ден-днешен? Че е могла да премине, без да бъде унищожена, през хилядите геологически промени на земята? Че е могла да избегне сляпото прахосничество на природата?

И докога ще продължава това чудо? Към какъв неизбежен край върви човешкият род? Ще изчезне ли и той на свой ред, както са изчезнали триболитите, огромните скорпиони и толкова други плуващи и пълзящи видове, които знаем, че са съществували? Или пък човечеството ще има късмет да се запази въпреки всички катаклизми на кората на планетата и още дълго да еволюира? Докога? Докато слънцето, изстинало и спряно, престане да му дава топлина и възможност за живот. И какъв нов напредък ще успее да постигне, преди да изчезне? Главозамайваща мисъл…

Какъв напредък?

Не мога да повярвам в съществуването на някакъв космичен план, в който на човешкото животно е отредено специално място. Твърде много съм се сблъсквал с нелепостите и противоречията на природата, за да приема една предварително установена хармония. Никой бог никога не е отговорил на зова и на въпросите на човека. Това, което човекът взема за отговор, е само ехото на неговия собствен глас. Неговата вселена е затворена и ограничена. Единствената амбиция, която му е позволена, е да нареди по най-добрия начин, според нуждите си, тази ограничена сфера; тя очевидно може да му се струва огромна, сравнена с неговото нищожество, но в същото време е безкрайно малка в сравнение с вселената. Дали науката ще го научи най-после да се задоволи с нея? Да намери равновесие, щастие в съзнанието за своето нищожество? Не е невъзможно. Науката може още много. Тя може да накара човека да приеме естествените си граници и случайностите, които са го създали, може да го накара да разбере колко малко представлява той. Тя може да го доведе завинаги до спокойствието, което изпитвам аз тази вечер. До това почти безстрастно съзерцание на небитието, което ме очаква в скоро време, на небитието, към което всичко се възвръща.

23

Пробуждане. Сънят ми беше малко по-дълъг и по-дълбок от обикновено. Отпочинал съм. Бих се чувствувал почти добре, ако не ме задушаваха секрециите и ако не беше това дишане на пробит мях.

Бях заспал в някакво опиянение. Отчаяно, но все пак сладко опиянение. Всичко, което отново ме гнети тази сутрин, ми се струва без тежест, без значение; небитието, близката ми смърт ми се налагат със сигурност от особено естество, сигурност, която изключва всякакъв бунт. Това не е точно фатализъм, не; а чувството, че дори с болестта и смъртта участвуват в предопределения ход на вселената.

Толкова бих искал да си възвърна снощното състояние на духа.

Под верандата преди обед. Разговори. Грамофон. Вестници.

Сражения пред Ноайон и по целия фронт между Оаза и Ена. Напредване от четири километра за двадесет и четири часа. Заемаме Ласин. Англичаните са си възвърнали Албер, Бреж-сюр-Сом. (В Бре, в отходното място зад къщата на свещеника, така глупаво загина горкият Дьолакур — от залутан куршум.)

Вечерта

Да си възвърна вчерашното спокойствие. Тази вечер, преди вечеря, твърде силна и твърде дълга криза на задух. Последвана от безкрайно изтощение.

26

От вчера сутрин почти постоянни болки зад гръдната кост. Непоносими тази нощ. Придружени с гадене.

27, седем часът вечерта

Пих малко мляко. Жозеф ще се върне, преди да изчезне до утре сутрин. Чакам го. Ослушвам се да чуя стъпките му. Има да свърши толкова важни неща: да нареди леглото, възглавниците, мрежата за комари, да приготви лекарството, уринатора, да оправи щорите, да изчисти плювалника, да сложи на нощната масичка чашата с вода и шишенцето с капките, както и бутончето на нощната лампа, бутончето на звънеца… „Лека нощ, господин докторе.“ — „Лека нощ, Жозеф.“ След това ще чакам до осем и половина да се покаже дядо Ектор, нощният болногледач. Той не обича да говори. Само открехва вратата и подава глава. Сякаш иска да каже: „Тук съм. Бдя. Не се бойте от нищо.“

След това — самота. Започва безкрайна нощ.

Полунощ

Обезсърчение. Всичко се руши в мен.

Свързвам всичко със себе си, тоест с края си. Ако мисля за някого, когото едно време съм познавал, то е, за да си кажа веднага: „Ето още един, който не знае, че съм загубен.“ Или пък: „Какво ли ще си каже този и този, като научи за смъртта ми?“

28

Болките като че ли намаляват. Дали ще изчезнат, както са дошли?

Лоша рентгенова снимка. Увеличението на фиброзната тъкан значително се е ускорило от последния преглед насам. Особено в десния дроб.

29

Днес болките са по-слаби. Крайно изтощен съм от тези четири тежки дни.

Комюникето, новите офанзиви (между Скарп и Вел) се развиват добре. Англичаните напредват към Ноайон. Бапом е в наши ръце.

За Жан-Пол

Ти ще бъдеш горд. Ние сме горди. Приеми себе си. Нарочно бъди горд. Смиреността е паразитна добродетел, която принизява човека. Не е ли тя впрочем доста често скритото съзнание за безсилие? Нито суетност, нито скромност. Трябва да знаеш, че си силен, за да бъдеш силен.

Паразитни са също и склонността към самоотречение, желанието да се покоряваш, желанието да получаваш заповеди, гордостта да се подчиняваш и т.н. Фактори на слабост и бездействие. Страх от свободата. Трябва да избираш добродетели, които те издигат. И върховната добродетел — енергията. Енергията създава величието.

А за това ще платиш със самота.

30

Задминали сме Ноайон. Но с какви жертви?

Чудя се защо оставят вестниците да повтарят, че краят на войната наближава. Америка не се намеси, за да се задоволи с военна победа, с военен мир. Уилсън иска да обезглави Германия и Австрия политически. Да изтръгне Русия от тяхната опека. С темпа, с който се развиват събитията, все пак не можем да очакваме след шест месеца двете империи да пропаднат, а в Берлин, Виена и Петербург да се установят солидни републикански режими, с които да може да се преговаря резултатно.

Моят прозорец. Пет-шест електрически жици, добре опънати, пресичат този четириъгълник небе като драскотини върху фотографска плака. При буря малки водни перли се плъзгат безкрай по жиците на няколко сантиметра една от друга, всички в една и съща посока, без никога да се достигнат. В подобни мигове е невъзможно да вършиш каквото и да било, нито да гледаш нещо друго.

Септември

1 септември 1918

Нов месец. Ще дочакам ли края му?

Започнах да слизам. Обядвах долу.

Откакто престанах да се бръсна (през юли), почти не съм имал случай да се погледна в огледалото, което е над умивалника. Преди малко в канцеларията внезапно се видях в огледалото. За миг се поколебах дали този умиращ брадат човек съм аз. „Малко измършавяване“ — призна Бардо. А би трябвало да каже: „Крайно изтощение.“

Невъзможно е всичко това да продължи още много седмици.

Англичаните са завзели връх Кемел. Ние атакуваме по северния канал. Неприятелят се оттегля към Лис.

1 септември, през нощта

Рашел. Защо пък Рашел?

Рашел. Нейните червеникави клепки, златното сияние около погледа й. И зрелостта на този поглед! Ръката, с която тя закриваше очите ми, за да не бъда свидетел на насладата й. Нейната сгърчена тежка ръка, която внезапно се отпущаше, едновременно с устата й, едновременно с всички мускули на тялото и…

2 септември

Има малко вятър. Бях седнал на завет до къщата. Чувах как на верандата над мен Гоаран, Воазене и сержантът си припомняха студентските години — Латинския квартал, улица Суфло, кафене „Вашет“, кафе-дансингите, жените и т.н. Дадох ухо за няколко минути, после се качих в хола, раздразнен, зъл и смутен.

Жан-Пол не се страхувай да губиш времето си.

Не, не това исках да ти кажа. Втълпи си, напротив, че човешкият живот е невероятно кратък и че ти ще имаш много малко време, за да постигнеш себе си.

Но все пак пропилей малко от младостта си, моето момче. Чичо Антоан, който скоро ще умре, не може да си прости, че никога не е прахосал нищо от младостта си.

3 септември

Първите светлини на зората.

Сънувах те тази нощ, Жан-Пол. Ти беше тук, в градината, и аз те държах притиснат до мен и чувствувах, че си як и строен като фиданка, която израства здрава и чийто напор нищо не може да спре. Ти едновременно беше момченцето, което бях държал на коленете си преди, няколко седмици, и юношата, който бях аз, и лекарят който по-късно станах. Когато се събудих, за първи път ми мина през ума: „Може би той ще стане лекар?“

И въображението ми започна да гради картини върху това. Сега мисля да ти завещая някои папки и пакети с бележки, десетгодишни наблюдения и изследвания, очертани проекти. Когато станеш на двадесет години, ако те не са ти нужни, дай ги на някой млад лекар.

Но не искам тъй бързо да се откажа от мечтата си. Тази сутрин виждам в тебе, искам да виждам в тебе младия лекар, който ще продължи работата ми…

Пладне

Може би сбърках, като се отказах от тренирането на ларинкса и съкратих дихателните упражнения. За петнадесет дни състоянието ми се влоши и тази сутрин беше необходимо да се прибегне до електрокаутеризация.

Прекарах цялата сутрин в леглото.

Вестниците. Четох и препрочетох новото послание на „Labour Day“. Прост и благороден тон, думи на здрав разум. Уилсън повтаря, че истинският мир трябва да бъде нещо друго, нещо повече от ново изменение на европейското равновесие. Ясно казва: „Това е освободителна война.“ (Както американската освободителна война.) Да не изпадаме отново в старите заблуждения, да турим край веднъж завинаги на това парадоксално състояние на предвоенна Европа — трудолюбиви, миролюбиви народи, които позволяват да бъдат съсипани от въоръжения, които вечно живеят с нож на пушката, всеки зад своите граници. Съюз на помирените нации, мир, който най-после дава на стария континент сигурността, която представлява силата на Съединените щати. Мир без победители, без унижени. Мир, който не ни оставя никакъв зародиш за реванш, нищо, което да може да насърчи възраждането на военния дух.

Уилсън набелязва добре първото условие на един подобен мир — свалянето на автократичните правителства. Основна цел. Не може да има сигурност в Европа, докато не се изкорени германският империализъм. Докато австро-германският блок не еволюира към демокрация. Докато не бъде разрушено това огнище на погрешни идеи, които противоречат на общите интереси на човечеството: имперската мистика, циничната възхвала на силата, вярата в превъзходството на германеца над всички други народи и в правото му да ги владее; месианистките приказки на приближените на кайзера, които биха искали да направят от всеки германец кръстоносец, чиято мисия е да наложи германската хегемония на света.

Вечерта

Приятно посещение на Гоаран и Воазене след вечеря. Разговор за Германия. Гоаран твърдеше, че тази злополучна мистика на силата не е толкова последица на императорския режим, колкото етнически, специфичен белег; по-добре инстинкт, отколкото учение. Спорове: Германия не е Прусия и т.н. Гоаран сам признава, че в Германия има всички елементи, необходими за създаването на една миролюбива и свободолюбива нация. Дори и когато германският месианизъм се окаже национален инстинкт ли? Очевидно един самодържавен режим насърчава, развива и използува този инстинкт. От нас зависи, ако победим, зависи от характера на мирните договори, зависи от нашето държане спрямо победените тази зловредна Германия да изчезне. Демократичното възпитание, на което Уилсън иска да подложи германците, ще извади този месианизъм от употреба и по този начин бързо ще го притъпи или ще го насочи към други цели, при положение, разбира се, че мирният договор не даде на германския народ повод за реванш. За такава задача ще са необходими петнадесетина години. Имам големи надежди. Мисля, че не се лъжа, като смятам, че след 1930 година републиканска Германия — патриархална, работлива и миролюбива — може да стане една от най-солидните гаранции на европейския съюз.

Воазене припомняше събитията от ноември 1911 година. Той е прав. Защо френско-германското споразумение, създадено от Кайо, само забави войната? Защото то не изменяше — не можеше да измени — германския политически режим. Защото целите на Германия, Авария и Русия продължаваха да бъдат цели на техните императори, на техните министри, на техните генерали. Уилсън е разбрал всичко това. Победата над кайзера няма да бъде нищо, ако не се удари пруският, тевтонският дух, духът на имперския режим, неговият стремеж към господство, неговият пангерманизъм. Да се премахнат дълбоките причини, за да не може никога да възкръсне духът на режима. Тогава ще бъде възможен траен мир.

Не трябва да се забравя, че именно правителството на кайзера, само срещу цяла Европа, провали Хагската конференция. Гоаран даде я някои подробности: единодушие било постигнато относно ограничение на въоръженията, сключено било споразумение — споразумение, което можеше да има непредвидени последици — и в навечерието на подписването германският представител получил от правителството си заповед да не поема задължения. В този именно ден империята хвърли маската си. Ако принципът на арбитража беше гласуван, ако ограниченията на въоръженията бяха приети от германците, както бяха приети от другите държави, в 1914 година положението в Европа щеше да бъде съвсем различно и войната сигурно щеше да бъде избягната. Трябва да помним това. Мирът в Европа ще бъде невъзможен, докато в средата на континента съществува режим на пангерманистка експанзия, който има пълна власт върху седемдесет милиона поданици и който систематически разпалва тяхната национална гордост.

4 септември

От тази сутрин чувствувам болки в ребрата, които се местят и се повтарят. Много са мъчителни. (Капак на всичко.)

Комюникето съобщава отново за завземането на Перон. Струва ми се, че досега не бяхме признавали, че Перон е бил отново изгубен през август.

Кратко писмо от Филип. В Париж се говорело, че Фош има намерение да започне три офанзиви едновременно. Едната към Сен-Кантен; втората към Ен; третата с американците по Мьоза. Както казва Филип: „Очертава се в перспектива ново чупене на глави…“ Нужно ли е наистина да паднат още толкова хора, преди да се споразумеят върху принципите на Уилсън?

Вечерта

Посещение на Гоаран. Възмутен е. Разказа ми за споровете на вечерята, повдигнати от новото послание на Уилсън. Всички почти единодушно считат, че Обществото на народите трябва да бъде преди всичко средството да се продължи и след войната, чрез една стабилна институция, коалицията на цивилизования свят срещу Германия и Австрия. Гоаран твърди, че тази мисъл, здраво заседнала вече във всички официални тикви във Франция — като се почне с Поанкаре и Клемансо, — може да се формулира така: „Мирното обединение на Европа може да се извърши само при това условие sine qua non: германците да бъдат изключени от конфедерацията. Като прокълната раса. Зародиш на бъдещи войни. Мирът не е възможен, докато в Европа съществува непреклонна Германия. Следователно трябва да я държим под опека, за да не й позволим да ни вреди.“

Чудовищно! Ако Гоаран предава вярно нещата, това би било пълно изопачаване на Уилсъновата мисъл. Да се отстрани още от самото начало от един общ съюз на нациите една трета от Европа под предлог, че тази трета е отговорна за войната и че е невъзможно вече някога да й се окаже доверие, би значило да се убие в зародиш правната организация на Европа, би значило да се задоволим с една карикатура на Обществото на народите, би значило да признаем, че мечтаем да поставим Европа под англо-френско господство и да посеем семето на нови кървави стълкновения.

Уилсън има твърде здрав разум и твърде голям опит, за да се хване в този империалистически капан!

5, четвъртък

Не мога да се държа прав днес. Действително вече съм труп, задушен човек, който ходи. Трябват ми пет минути, докато сляза по стълбата.

Бавно и равномерно се приближавам към смъртта. Тази нощ пак мислих за агонията на тате. Припева от детските години, който той си тананикаше: „Бързо, бързо на среща!“

Не би трябвало да чакам, а да почна да пиша бележките за баща ми, които искам да оставя на Жан-Пол.

Колко пъти в тила, в някой лагер за почивка, на спокойствие, щастлив, че съм намерил легло, съм лежал с часове и съм си мечтал какво ще бъде след войната, мечтал съм наивно за времената, които ще дойдат, за по-добрия, по-трудолюбивия, по-полезния живот, който бях решил да водя… Бъдещето се очертаваше така красиво!

Смърт, смърт. Идея-фикс. Тя е в мен като натрапница. Чужденка. Паразит. Язва.

Всичко би се променило, ако ми беше възможно да я приема. Но би трябвало да прибягна към метафизиката, а тя…

Странно е, че възвръщането в небитието може да предизвика такава съпротива. Питам се какво бих изпитвал, ако вярвах, че съществува ад и бях сигурен, че ще бъда осъден да отида там. Съмнявам се дали щеше да бъде по-лошо.

5 септември, вечерта

Майорът ми изпрати по Жозеф списание с отбелязана страница. Отварям го и чета: „Войните започват по най-различни поводи, но имат една-единствена причина — войската. Премахнете войската и ще премахнете войната. Но как да се премахне войската? Чрез премахване на деспотичните режими.“ Това е цитат от една реч на Виктор Юго. Ремон е отбелязал на полето: „Конгресът на мира 1869 година!“ и е поставил удивителна.

Нека се смее, колкото си иска. Още преди петдесет години са проповядвали премахването на деспотичните режими и ограничението на въоръженията! Та нима затова ние трябва да се отчаем и да изгубим надежда, че човечеството един ден ще излезе от това нелепо положение?

Напоследък храча по-изобилно от когато и да било. Броят на фрагментите се увеличава — образувания на мукози и лъжливи мембрани.

6 септември

Получих тази сутрин писмо от госпожа Роа. Всяка година в деня на смъртта на сина си ми пише.

(Любен много ми напомня малкия Манюел Роа.)

Какво ли щеше да мисли той днес, ако беше жив? Доста добре си го представям осакатен (като Любен), но все още наперен. Виждам го как няма търпение да оздравее по-скоро, за да се върне на фронта…

Жан-Пол, питам се какви ще бъдат твоите схващания върху войната по-късно, в 1940 година, когато ще бъдеш двадесет и петгодишен. Ти сигурно ще живееш в нова, преустроена, омиротворена Европа. Дали ще можеш да схванеш какво нещо е бил национализмът, мистичният героизъм на тези, които бяха на твоя възраст през август 1914 година, които имаха цялото бъдеще пред себе си и които тръгнаха гордо на война като милото момче Манюел Роа? Не бъди несправедлив, опитай се да разбереш. Не отричай благородството на тези младежи, които не желаеха да умрат, но които мъжествено приеха да рискуват живота си заради заплашената си родина. Те не бяха всички луди глави. Мнозина като Манюел Роа бяха готови на тази жертва, защото бяха убедени, че тя ще осигури по-хубаво бъдеще на идните поколения, на които принадлежиш и ти. Да, такива имаше много. Познавах някои от тях. Чичо Антоан им е свидетел.

Вестниците. Минали сме Сома и сме достигнали Гискар. Напреднали сме на север до Соасон и сме си възвърнали Куси. Ще попречим ли на германците да се задържат зад Еско и канала на Сен-Кантен?

7, вечерта
За Жан-Пол

Мисля за бъдещето. За твоето бъдеще. За това „по-красиво бъдеще“, което желаеха Манюел Роа и мнозина други като него. По-красиво ли? Надявам се заради тебе. Но ние ви оставяме в наследство един хаотичен свят. Страхувам се, че ти ще навлезеш в живота в много смутни времена. Противоречия, несигурност, сблъскване на стари и нови сили. Ще бъдат нужни здрави дробове, за да се диша развален въздух. Внимавай! Не всички ще узнаят какво е радост в живота.

Обикновено се въздържам от всякакви пророкувания. Но достатъчно е да разсъждаваш, за да видиш утрешна Европа. Стопански всички страни ще бъдат обеднели и навсякъде общественият живот ще бъде разстроен. В морално отношение — рязко ще се скъса с миналото, всички стари ценности ще пропаднат. Поради това вероятно ще настане голямо объркване. Период на промени. Криза на растежа с пристъпи на треска, с конвулсии, с подобрения и влошавания. Накрая ще дойде равновесието, но не веднага. Раждане, което няма да мине без болки.

Какво ще стане с теб сред всичко това, Жан-Пол? Мъчно е човек да види ясно. Всеки ще вярва, че знае истината и както винаги всеки ще предлага свое лекарство, което лекува всичко. Може би ще настъпи епоха на анархия? Гоаран вярва в това, аз — не. Ако има анархия, тя ще бъде само привидна и временна. Защото човечеството не отива и не може да отива към анархията. Анархията е немислима. Историята го доказва. Въпреки неизбежните колебания човечеството може да върви само към организация. Доста вероятно е тази война да отбележи решителна крачка, ако не към братство, поне към взаимно разбирателство. С Уилсъновия мир европейският хоризонт ще се разшири, идеите за човешка солидарност, за обща цивилизация постепенно ще заместят идеята за националност.

Във всеки случай ти ще бъдеш свидетел на големи преобразования, на пълно преустройство. Исках да напиша следното: струва ми се, че във времената, които ще настъпят, общественото мнение, идеите-сили, които го ръководят, ще имат по-голямо, решаващо влияние. Бъдещето вероятно ще бъде по-гъвкаво от всякога. Индивидът ще има повече значение. Ценният човек ще има изгледи да изкаже и да наложи мнението си повече, отколкото в миналото; ще има по-големи възможности да участвува във възстановяването.

Да станеш ценен човек. Да развиеш в себе си личност, която се налага. Да не вярваш на модните теории. Човек понякога се изкушава да се освободи от тежестта на своята личност. Склонен е да се остави да го въвлекат в някое широко движение на колективен възторг. Изкушава се да вярва, защото така се чувствува удобно и крайно приятно. Ще съумееш ли ти да устоиш на изкушението?… Трудно ще бъде. Колкото по-заплетени изглеждат пътеките пред него, за да може да излезе на всяка цена на правия път, толкова повече човек е склонен да приеме някое учение, което го успокоява, което го води. Всеки що-годе приемлив отговор на въпросите, които той си поставя и не успява сам да разреши, му се вижда като някакъв изход; особено ако този отговор му се струва с по-голяма тежест, понеже е бил възприет от голям брой хора. Голяма опасност! Съпротивявай се! Отхвърляй лозунгите! Не се оставяй да те включат в някоя групировка! По-добре да изпитваш тревогите на несигурността, отколкото да потънеш в ленивото доволство, което доктринерите предлагат на всеки „привърженик“! Не е весело да вървиш пипнешком сам в мрака, но това е по-малкото зло.

Най-лошото е да следваш покорно сапунените мехури, с които те примамват съседите. Внимавай! Нека по тази точка споменът за баща ти да ти бъде за пример! Нека неговият самотен живот, неговата неспокойна, вечно търсеща мисъл бъде за тебе пример за честност към самия себе си, за съвест, за вътрешна сила и за достойнство.

Призори

Безсъние, безсъние.

Имам склонност да вземам „проповеднически“ тон, когато се обръщам към Жан-Пол. Трябва да се откажа от вечното „внимавай“ и т.н.

Да стане „ценен човек“… Забравих само едно нещо — да му дам рецепта за това.

Рецепта? Ценни хора съм срещал почти само измежду лекарите. Склонен съм да вярвам, че държането на един ценен човек пред събитията, пред действителността и превратностите на обществения живот сигурно почти не се различава от държането на лекаря пред болестта. Важното е да имаш ясен поглед. В медицината това, което знаеш, това, което се научава от книгите, доста рядко е достатъчно, за да разреши новата проблема, поставена от всеки отделен случай. Всяка болест — а също така и всяка обществена криза — се явява като пръв случай, без прецедент, като изключителен случай, за който винаги трябва да се измисля ново лечение. Нужно е много въображение, за да бъдеш ценен човек…

Неделя, 8 септември 1918

Тази сутрин, като се събудих, изхрачих фрагмент около десет сантиметра. Изпратих го на Бардо за изследване.

Препрочетох това, което съм написал тази нощ. Изненадан бях, че все още мога от време на време да проявявам интерес към бъдещето, към хората, които ще живеят след мен. Дали е само заради Жан-Пол?

Като се замисля, разбирам, че този интерес е напълно спонтанен и не така непостоянен, както си казвах. Напротив, моята изненада е резултат на умствено усилие, на едно възвръщане към самия мене. Всъщност мисълта за бъдещето остава за мен постоянно и съвсем естествено умствено занимание… Странно!

Преди обед

Спомням си за една бележка във вестниците, която бе поразила Филип. (Това беше един от първите ни разговори не на медицинска тема. Току-що бях постъпил в неговото отделение.) Ставаше дума за един осъден на смърт, който, изправен пред гилотината и хванат вече от палачите, се мятал в ръцете им, за да може да извика на прокурора: „Не забравяйте писмото ми.“ Той бил научил в затвора, че любовницата му изневерявала и сутринта, преди да го изведат за екзекуция, написал на съдиите писмо, за да признае едно престъпление, останало ненаказано, в което била замесена и тази жена.

Ние не можахме да разберем тази случка. Да се интересуваш до последния миг така изключително за работите на този свят! В това Филип виждаше доказателство за невъзможността на повечето хора да си „представят реално“ небитието.

Тази история почти не ме учудва вече.

9 септември

Отвратителен вкус в устата. Какъв смисъл има това допълнително мъчение. Никога не съм очаквал нищо от това лекарство с креозот, което мирише на зъболекарски кабинет и всяка охота за ядене.

Следобед, навън

Пишейки тази сутрин датата девети септември, изведнъж си спомних, че днес е втората годишнина на Рьовил.

Вечерта

Цял ден живях със спомена за Рьовил.

Пристигането ни привечер. Установяването на полския лазарет в гробницата на черквата. Селото в развалини. Двеста тежки снаряда бяха паднали там предния ден. Черна нощ, в която излитат осветителни ракети. Командният пункт на полковника, който изпълнява длъжността на бригаден генерал, е в една къща, в която са останали само три стени. Трясъкът на седемдесет и пет милиметровите оръдия, наредени в гората. Разрушени фасади стърчат около блатото. Изтърбушеният червен пухен дюшек, до който щяха да ме ранят на следната утрин. По земята смет и суха кал, нарязана от обозните коли. И ридът зад селото, ридът, който се виждаше през счупените цветни стъкла на подземието, ридът, откъдето ранените идваха на групи, побелели от прах — куцук-куцук, — с разсеян и благ вид. Още виждам този рид, изрязан върху пламналото небе, настръхнал от колове с бодлив тел, всички наведени в същата посока, сякаш повалени от ураган. И старата мелница вляво, съборена върху крилете си като счупена играчка. Изпитвам странно удоволствие да описвам всичко това. Защо? За да го спася от забрава? За кого? За да може Жан-Пол да знае, че една сутрин в Рьовил чичо Антоан… Подземието се препълни още до вечерта. Стенания, ругатни! В дъното беше натрупана слама; там слагаха мъртвите и тези, които не можеха да бъдат пренасяни. Ветроупорният фенер, поставен на престола. Свещта в шишето. Фантастичното хоро на сенките по свода. Отново виждам масата — дъски, опрени върху две бъчви, превръзките: отново виждам всичко, сякаш съм имал време да наблюдавам и да запомня. Работата ми от тези дни! Това състояние на полуопиянение, радостта от занаята! Този порив към работа! Да действуваш бързо. Като запазиш максимум самообладание. И всички сетива така чудно бодри! Напрегната воля във всички мускули, чак до върха на пръстите. Но същевременно и някакво отчаяние, безчувствеността на автомат. Поддържаше ме задачата, работата, която имах да върша. Да не чуваш нищо, да не гледаш нищо, всецяло отдаден на това, което вършиш. И да направиш с ред, живо, без прибързаност, но и без да загубиш и секунда, всяко едно от движенията, необходими, за да дезинфекцираш една рана, да завържеш навреме една артерия, да поставиш временно неподвижно тази счупена кост. А после — следващият!

По-смътно виждам онзи навес, може би за коли, от другата страна на уличката, където слагаха ранените на носилки. Но добре си спомням тази уличка, където трябваше да вървиш прилепнал до стените, за да се запазиш от куршумите. И така добре си спомням също писуканията покрай ушите и отсечените плясъци по измазаните с кал стени. Бесния поглед на дребничкия брадат майор с ръка в превръзка около врата и начина, по който размахваше здравата си ръка около слепоочията си, сякаш пъди рояк пчели: „Страшно много мухи има тук, страшно много мухи!“ Внезапно си спомних за стария брадат санитар с прошарена коса, който беше с нас в лазарета на Лонпре-ле-Кор-Сен, с неговия злокобен вид и простонародно произношение. Той сваляше ранения от носилката и казваше: „Слезте, викат ви.“

Цяла нощ работихме, без да подозираме, че ни заобикалят. И призори пристигна войник за свръзка. Обстрелваха селото във фланг. Окопите за изтегляне бяха станали опасни. Трябваше да преминем площада въпреки картечния огън, за да достигнем до единствения използваем вход за съобщения. Нито за миг не ми мина през ум, че рискувам кожата си. Падайки, зърнах червения пухен дюшек. Бистра мисъл и увереност: „Дробът е пробит… Сърцето не е засегнато… Ще прескоча трапа.“

От какво зависят нещата?… Ако тази сутрин бяха ме ранили в крака или в ръката, нямаше днес да съм в това положение. Малкото иперит, който погълнах две години по-късно, нямаше да причини такива поражения, ако и двата ми дроба бяха здрави.

10 септември

От вчера всецяло съм погълнат от спомени за войната.

Искам да опиша на Жан-Пол и случката с тифозните, заради които всъщност трябваше да остана на фронта много по-дълго от повечето мои колеги в болницата. Беше през зимата на 1915 година. Все още бях придаден към моя компиенски полк, който беше на северния фронт. Но бяха установили смени между дружинните лекари и на всеки петнадесет дни един от нас отиваше на шест километра назад, за да ръководи за няколко дни един малък лазарет с двадесетина легла. Пристигнах там една вечер. Осемнадесет болни в изба със сводове. Всички с температура, няколко с четиридесет градуса!… Прегледах ги на светлината ма лампата. Никакво съмнение — осемнадесет болни от тифус. А беше забранено да има тифозни на фронта. На практика заповедта беше никога да не се поставя диагноза тифус. Телефонирах още същата вечер на четирите нашивки. Заявих му, че моите осемнадесет души сякаш имат сериозни стомашно-чревни смущения, доста подобни на паратифуидните страдания — предпазливо избягвах думата тифус, — и че по съвест отказвам да ръководя лазарета, убеден, че тези нещастници ще пукнат в тази изба, ако не ги евакуират веднага. На следния ден рано-рано дойдоха да ме вземат с кола. Изправиха ме пред щаба на дивизията. Аз се опънах на началствата. И то така, че веднага евакуираха хората. Но от този ден в моето досие се появи известна „бележка“, заради която не ме повишиха, докато не бях ранен.

Вечерта

Мисля за отношенията си с другите тук. Безразборно близко общуване, което би трябвало да напомня общуването на фронта. Не, нищо подобно. Тук има само другарство и нищо повече. На фронта и последният кашавар ти е като брат.

Мисля за тези, които познавах. Тъжен преглед. Почти всички са уволнени като негодни, осакатени… Къде са Карлие, Бро, Ламбер, храбрият Дален, къде са Юар, Лене, Мюлатон? Ами Соне? Ами малкият Моп и още толкова други? Колцина между тях ще свършат войната здрави и читави.

Днес мисля за войната не както обикновено. В Мезон Даниел ми каза: „Войната създава много случаи за изключителна дружба между мъже…“ (Жестоки случаи и мимолетна дружба!) И все пак той имаше право, наистина има някаква жалост и благородство, и взаимна нежност. В това споделено проклятие в края на краищата всички реагират по най-простия начин, по един и същ начин. С нашивки или без нашивки всички търпят едно и също робство, едни и същи страдания, едно и също отегчение, изпитват едни и същи страхове, едни и същи надежди, газят същата кал, често ядат същата чорба и четат същия вестник. По-малко комбини, дребни мизерии, по-малко злоба от другаде. Всеки има толкова нужда от другите, че обича и помага, за да го обичат и подпомагат. Малко са личните антипатии, няма завист на фронта. Няма омраза. Няма дори омраза към швабите отсреща, жертви на същото безсмислие.

А после има и това: по силата на нещата войната е време за размишление. За неукия, както и за образования. Просто, дълбоко размишление. С незначителни разлики то е еднакво за всички. Дали ежедневният допир със смъртта не подтиква към разсъждение и най-малко съзерцателните умове? (Пример — този дневник…) Няма нито един от другарите ми в дружината, когото да не съм заварил някой ден, потънал в размишления. Размишление в самота, за себе си, което е станало необходимост и което човек крие от другите. Единственото ъгълче, което всеки запазва за себе си. В това принудително обезличаване размишлението е единственото убежище на личността.

Какво ли ще остане от плодовете на този размисъл у онези, които избягнат смъртта? Не много нещо може би. Бясна жажда за живот във всеки случай. Или ужасът от безполезните жертви, от гръмките думи, от героизма? Или пък, напротив, някаква носталгия за „добродетелите“, които се развиваха на фронта?

11

Парчето слуз, което изхрачих миналата сутрин, беше изследвано хистологически. Не е псевдомембрана, а къс лигавица.

Вечерта

Всъщност аз мисля толкова често за живота, колкото и за смъртта си. Постоянно се обръщам към миналото си. Ровя се в него като вехтошар в кофа за смет. С върха на куката издърпвам някакъв остатък, разглеждам го, разпитвам го и това ми дава повод за безкрайни разсъждения.

Колко малко нещо е един живот… (Не мисля така, защото моите дни са преброени.) Това е вярно за всеки човешки живот! Кратко блясване в необятната нощ и т.н. — свръхбанални констатации. А колцина знаят какво казват, повтаряйки тези шаблонни думи. Колцина чувствуват патоса им!

Невъзможно е да се отървеш изцяло от безполезния въпрос: „Какъв може да бъде смисълът на живота?“ Аз самият, преживявайки миналото си, често сам се изненадвам, че си задавам този въпрос: „Какъв смисъл има всичко това?“

Никакъв. Абсолютно никакъв. Трудно е да се приеме това, защото чак до мозъка на костите си сме пропити от осемнадесет века християнство. Но колкото повече разсъждаваш, колкото повече гледаш около себе си и в себе си, толкова повече в теб прониква очевидната истина: „Няма никакъв смисъл.“ Милиони същества се създават на земната кора, гъмжат там за малко, после се разпадат и изчезват, отстъпвайки мястото си на други милиони, които утре също ще се разложат. И тяхното кратко появяване няма никакъв смисъл. Животът няма смисъл. И нищо няма значение, освен да направиш усилие, за да бъдеш колкото се може по-малко нещастен през време на това мимолетно пребиваване на земята…

Този извод не е нито толкова разочароващ, нито толкова парализиращ, колкото би могъл да си помисли човек. Да се чувствуваш добре прочистен, напълно освободен от всички илюзии, с които се залъгват тези, които искат на всяка цена да придадат някакъв смисъл на живота — това може да ти създаде прекрасно чувство на ведро спокойствие, чувство на сила, на свобода. Би могло дори да бъде доста ободряваща мисъл, ако знаеш как да я приемеш… Изведнъж си спомних за онзи салон за игра на Павилион „Б“, където прекарвах известно време всяка сутрин, излизайки от моето болнично отделение. Виждам и сега салона пред себе си, пълен с деца, които пълзят и играят на кубчета. Имаше неизлечимо болни деца, недъгави, болни, оздравяващи. Имаше изостанали в развитието си деца, полу идиотчета; а други много интелигентни. С една дума, цял микрокосмос. Цялото човечество, гледано през бинокъл, обърнат наопаки. Много от децата се задоволяваха да бутат, както им падне, кубчетата, които бяха пред тях, да ги разместват, да ги въртят и да ги слагат на различни страни. Други, по-събудени, подбираха цветовете, подреждаха кубчетата, правеха геометрични фигури. Няколко деца, по-смели, се забавляваха да издигат малки къщички, които едва се държаха. Понякога някой прилежен, упорит, изобретателен и амбициозен дух си поставяше трудна цел и след десетина напразни опита успяваше да построи мост, обелиск или висока пирамида…

След като се свършеше играта, всичко се събаряше. И на линолеума оставаха само разхвърляните кубчета, готови за игрите на следния ден.

Това е в края на краищата доста вярна картина на живота. Всеки от нас, воден от единствената цел да си поиграе — каквито и да са красивите предлози, които изтъква, — събира според прищевките и способностите си различни елементи, които му дава животът, многоцветните кубчета, които намира около себе си, когато се ражда. Най-надарените се стремят да направят от живота си сложна постройка, истинско произведение на изкуството. Трябва да се стараем да бъдем между тях, за да бъде играта колкото е възможно по-забавна…

Всеки според способностите си. Всеки с елементите, които му предлага случайността. И действително има ли голямо значение дали ще успееш повече или по-малко да поставиш своя обелиск или пирамида?

През нощта

Съжалявам за страниците, които написах снощи, мое момче. Ще се възмутиш, ако ги прочетеш. „Старчески мисли — ще си кажеш ти, — мисли на умиращ…“ Сигурно имаш право. Вече не знам къде е истината. Има други отговори, по-малко отрицателни, на въпроса, който ти несъмнено си поставяш: „В името на какво да живея, да работя, да дам максимума, на който съм способен?“

В името на какво ли? В името на миналото и на бъдещето. В името на баща ти и на синовете ти, в името на брънката, която ти представляваш във веригата… Да осигуриш приемствеността… Да предадеш това, което си получил, да го предадеш подобрено и обогатено.

И може би всъщност това е смисълът на нашето съществуване.

12 септември, сутринта

Бях само среден човек. Със средни способности, отговарящи на това, което животът изисква от мен. Средна интелигентност, памет, способност за възприемане. Среден характер. Всичко останало — маскировка.

Здравето, щастието са наочници. Най-после болестта ти дава бистър поглед. За да разбереш себе си, да разбереш хората, най-важното условие е да си бил болен и да си възвърнал здравето си. Имам голямо желание да напиша: „Човек, който винаги е бил здрав, е неизбежно ГЛУПАК.“

Бях винаги среден човек, без истинска култура. Образованието ми беше професионално, ограничено в занаята ми. Великите хора, истински великите, не се ограничават в своите специалности. Големите лекари, големите философи, големите математици, големите политици не са само лекари, философи и т.н. Техният ум свободно се движи и в други области, излиза извън специалните знания.

Вечерта
За мене лично

Аз съм само човек, който е имал късмет — нищо повече. Избрах кариерата, в която можех най-добре да успея (и това доказва вече известен практичен ум…). Но притежавах средна интелигентност, все пак достатъчно уравновесена, за да съумея да извлека полза от благоприятните обстоятелства.

Живях заслепен от гордост.

Въобразявах си, че дължа всичко на ума и на енергията си. Въобразявах си, че сам съм изковал собствената си съдба и съм заслужил успехите си. Представях си, че съм измежду по-първите, защото бях успял да накарам по-малко даровитите от мен да ме считат за талантлив. Маскировка. Измамих дори самия Филип.

Миражи, илюзии, които нямаше да траят вечно. Сигурно животът ми е готвел жестоки разочарования.

Нямаше да стана нищо повече от добър лекар; както мнозина други.

33 септември

Тази сутрин розови храчки. Единадесет часът. Лежа в леглото, очаквайки Жозеф, който ще ми сложи вендузи.

Моята стая. Грозен малък свят. Всичките подробности тук са ми така известни, че дори ми се повдига от тях. Няма нито един пирон, нито следа от стар пирон, нито драскотина по тези розови стени, върху които очите ми да не са се спирали вече хиляди пъти! И вечно тези гърли, залепени над огледалото! (Може би те щяха да ми липсват, ако най-после успеех да накарам някого да ги свали.)

Часове и часове, дни и нощи в това легло! Аз, който бях толкова деен.

Дейност. Аз бях не само активен. Имах фанатичен, детски култ към дейността.

(Не трябва да бъда прекалено несправедлив към някогашната си дейност. Това, което знам, съм го учил от дейността си. В ръкопашен бой с действителността. Аз се изградих като личност от дейността си. Ако можах да понеса така твърдо дори ада на войната, то беше, защото бях принуден постоянно да действувам.)

Следобед

Всъщност аз трябваше да стана хирург. Практикувах медицината с темперамента на хирург. За да бъдеш напълно добър лекар, трябва също да умееш да бъдеш и съзерцателен.

Вечерта

Пак мисля за хубавата си дейност едно време. Но не без строгост. Сега съзирам в нея една част — само една част — комедиантство. Комедиантство към самия себе си повече, отколкото или поне толкова, колкото към другите.

Моята слабост: вечна нужда от одобрение. (Това признание ми струва много, Жан-Пол!)

Хиляди пъти съм установявал, че присъствието на чужди хора ми е почти необходимо, за да дам максимума, който мога. Когато чувствувам, че ме гледат, че ме преценяват, че се възхищават от мен — това винаги е поощрявало способностите ми. Насърчавало е смелостта ми, решителността ми, чувството ми за сила, винаги е давало на волята ми неудържим устрем. (Примери: бомбардировката в Перон, лазаретът в Монмирай, ненадейната атака при изгорената гора и прочее. Друг пример: в цивилния живот безспорно съм проявявал повече проницателност в диагнозите си, повече предприемчивост в лечението, когато преглеждах болните в болницата, пред очите на моите сътрудници, отколкото когато бях сам в къщи, в кабинета си с някой пациент.)

Днес съзнавам, че това не е истинска енергия; истинската енергия е тази, която няма нужда от зрители. Моята енергия имаше нужда от хора, за да достигне максимума си. Ако бях сам на острова на Робинзон, вероятно щях да се самоубия. Но пристигането на Петкан щеше да ме накара да извърша чудеса от храброст.

Вечерта

Закали волята си, Жан-Пол. Ако си способен да желаеш, нищо няма да бъде невъзможно за тебе.

14 септември

Рецидив. Болки зад гръдната кост на всичко отгоре. И необясними спазми. Невъзможно е да задържа нещо в стомаха си. Не можах да стана.

Гоаран ми донесе вестниците си. В Швейцария се говори за австро-унгарски предложения за мир(?), а също и за глухо революционно движение в Германия(?). Дали демократичните идеи не си пробиват вече път там благодарение на Уилсъновите послания?

По-малко несигурна е новината за американското напредване по посока на Сен-Миеел. Сен-Миеел — това е пътят за Бриен, за Мец! Ето че достигаме линията „Хинденбург“, за която се казва, че е непробиваема.

16 септември

Малко подобрение. Не ми се гади вече.

Много съм изтощен от двудневната диета.

Отговор на Клемансо на австрийските домогвания за мир. Крайно неприятен. Тон на кавалерийски офицер. По-лошо дори — тон на пангерманист. И веднага се проявява въздействието от последните военни успехи — щом един от противниците смята, че има преимущества, той разкрива скритите си замисли, които винаги са империалистически. Уилсън ще има много да се бори срещу държавниците на Съглашението, освен ако съюзническата победа не бъде изключително американска. Сега Съглашението имаше удобен случай да заяви честно какво желае. Но то поиска да блъфира. Искаше да настоява за максимума, от страх, че при уреждането на сметките няма да получи всичко, което ще бъде възможно да се изтръгне от победените. „Съвсем мъничък успех и Съглашението вече е опиянено“ — казва Гоаран.

18

Дълъг преглед от Бардо, после консултация със Сегр. „Подчертано отслабване на дясната сърдечна камера с цианоза и ниско кръвно налягане.“ От седмици вече очаквах това. Старата пословица: „Болни дробове, лекувай сърцето“.

Характеристика на болногледача: никога да те няма наблизо, когато имат бърза нужда от теб, и да се бавиш безкрайно в стаята, когато присъствието ти там е неуместно и непоносимо…

Нощта на 19 срещу 20

Животът, смъртта, непрекъснатите зараждания и т.н.

Днес следобед разглеждахме с Воазене една карта на фронта, в Шампан. Внезапно си спомних за тази белезникава равнина — някъде североизточно от Шалон, където се бяхме спрели да похапнем; тогава ме бяха преместили на друга служба. Беше през юни 1917. Земята беше така дълбоко разорана от гранатите от самото начало на войната, че нищо не растеше там, нито дори стръкче троскот. Впрочем беше пролет, далеч от фронта, и цялата област наоколо беше обработена. Близо до мястото, където се бяхме спрели, посред тази варовикова пустиня имаше едно съвсем зелено островче. Отидох до него. Беше германско гробище. Гробове, изравнени със земята, потънали под високата трева, и върху тези млади трупове бяха избуяли полски цветя и овес, над които прелитаха пеперуди.

Свръхбанално. Но днес този спомен ме вълнува по друг начин. Цял ден мислих за тази сляпа сила на природата и т.н., без да мога да дам определена форма на мисълта си.

20 септември

Успехи на фронта Сен-Миеел. Успехи пред линията „Хинденбург“. Успехи в Италия. Успехи в Македония. Успехи навсякъде, но…

Но с цената на какви жертви?

И това не е всичко. Как да не се страхуваш, когато установяваш промяната в тона на съюзническата преса, откакто се чувствуваме по-силни? С каква непримиримост Балфур, Клемансо и Лансинг отхвърлиха австрийските предложения. А сигурно са принудили и Белгия да отхвърли предложенията на Германия.

Посещение на Гоаран. Не, не мога да си представя, че краят на войната е толкова близък. За да се създаде германска република, ще са нужни още много месеци, а може би и години. И колкото повече победи печелим, толкова по-малко ще се съгласим с един мир на взаимни отстъпки, единствения траен мир.

Посещение на Гоаран. Раздразнителен и безполезен спор върху „прогреса“. „Значи, вие не вярвате в прогреса?“ — възрази той.

О, да, вярвам. Голям прогрес, няма какво да се каже! Нищо не може да се очаква от човека, преди да минат хилядолетия

21

Закусих долу.

Любен, Фабел, Ремон, колкото и различни да са мненията им, всички са все същите сектанти. Воазене казва за майора: „Трудно ми е да повярвам, че природата му е дала мозък. Няма да се изненадам, ако науча, че има само гръбначен мозък.“

За Жан-Пол

Всяка истина е само временна.

Помня времето, когато още вярвахме, че всички въпроси са разрешени чрез антисептиците. „Да се убие микробът.“ Забелязахме обаче, че често едновременно с микроба се убиват и живите клетки.

Да вървиш пипнешком, да се колебаеш, да не твърдиш никога, че нещо е окончателно. Всеки път, по който задълбаеш, се превръща в задънена улица. Многобройни примери в медицинската наука. Виждал съм умове, еднакво ценни, еднакво проницателни, въодушевени от един и същи стремеж към истината, да достигат до съвсем различни, понякога диаметрално противоположни заключения, въпреки че са изучавали същите явления и са извършили точно същите клинични наблюдения.

От млад трябва да се излекуваш от склонността към самоувереност.

22

Такива мъчителни бодежи в ребрата, че когато седна някъде, нямам кураж да се преместя. Бардо разправяше чудеса за мехлема от етилови парааминобензоати. Съвършено неефикасен е.

23 септември

Не знаят вече къде да ми правят пункции. Гърдите ми са станали на решето.

25

От вчера отново започнаха големи колебания в температурата.

Все пак се опитах да сляза. Трябваше да се върна и да си легна, понеже ми се зави свят на площадката.

Тази стая, тези розови стени… Затварям очи, за да не ги виждам вече.

Мисля за времето преди войната, за предишния си живот, за младостта си. Истинският ми извор на сила беше скритата и неизменна вяра в бъдещето. Повече от вяра дори — сигурност. А сега там, където беше моята светлина, всичко е потънало в мрак. Мъчение, което не спира нито за миг.

Гадене. Бардо се бави долу, задържан от трима новопостъпили. Мазе идва при мен два пъти днес следобед. Не мога вече да понасям намусения му вид и физиономията му на стар офицер от колониалните войски. Вони на пот както винаги. Стори ми се, че ще повърна.

Четвъртък, 26 септември

Тежка нощ изкарах. При преслушването — нови огнища на хрипове.

Вечерта

Инжекцията ме облекчи малко. Докога ли?

Кратко посещение на Гоаран, което ме измори. Френско-американска офанзива. Англо-белгийска офанзива.

Германците отстъпват навсякъде. Съюзнически успехи също и на Балканския фронт. България иска примирие. „Мирът с България е началото на края — моментът, в който на бременната жена изтича водата“ — казва Гоаран.

И в Германия пуши вече. Социалистите са поставили ясни условия за участието си в правителството. Общо недоволство в страната, което личи от намеците в речта на канцлера.

Нещата се развиват по-добре, отколкото трябва. Събитията следват така бързо, че вдъхват страх. Турция е смазана. България и Австрия са готови да капитулират. Победи навсякъде. Мирът зее пред нас като пропаст. Главозамайване. Узряла ли е Европа за истински мир?

В „Гран хотел“ в Грас един американец се басирал на хиляда долара срещу един златен франк, че войната ще бъде свършена по Коледа.

Щастливи са тези, които ще празнуват Коледа.

27

Все по-голяма слабост чувствувам. Задушаване. От понеделник съм абсолютно без глас. Посещение на Сегр, доведен от Бардо. Дълъг преглед. По-малко въздържан бе от обикновено. Може би е обезпокоен?

Вечерта

Анализ на храчките: все повече и повече пневмококи, но главно стрептококи въпреки специфичните серуми. Типична токсична инфекция.

Утре сутрин рентгенова снимка.

28

Съвършено ясни симптоми за обща инфекция. Бардо и Мазе се качват при мен по няколко пъти на ден. След радноскопичния преглед Бардо е решил да ми прави пункция, за да вземат проба.

От какво се опасява? Абсцес в парепхима ли?

Октомври

6 октомври

Осем дни.

Още съм твърде слаб, за да мога да пиша. И сънлив.

Малка радост, че намирам отново този дневник. И дори стаята си и „гърлите“.

Отървах се още веднъж.

7 октомври

Не съм вземал дневника през тези осем дни. Силите ми се възвръщат. Температурата окончателно спадна, нормална сутрин, 37,9° или 38° вечер.

Всички смятаха, че това е краят. А пък се оказа, че не беше.

Пренесоха ме в понеделник, на тридесети, в клиниката в Грас. Микал ме оперира следобед. Сегр и Бардо присъствуваха. Голям абсцес в десния дроб. За щастие добре ограничен. Можаха да ме върнат в Муские на петия ден. Защо не се самоубих на двадесет и девети след пункцията? Просто не ми мина през ума. (Абсолютно вярно!)

Вторник, 8 октомври

Не съм вече така отпаднал. Би трябвало да съжалявам, че се отървах, но не съжалявам. Приемам този нов антракт с някаква подла радост…

Прекъсването в четенето на вестниците ми пречи да разбирам развоя на събитията. Не знаех, че германското правителство е подало оставка. Сигурно там са станали сериозни неща. Швейцарският печат твърди, че Макс фон Баден е бил назначен за канцлер, за да води преговори за мир.

9 октомври

Няма с какво да се гордея. Нито за минута не се съблазних от мисълта за самоубийство. Помислих за това едва когато се върнах в стаята си. От момента, в който бе установен абсцесът, до момента на операцията се интересувах само от едно-единствено нещо: да се прибегне по-бързо до хирургическа намеса, за да може тя да излезе успешна.

И нещо още по-унизително дори: през всичкото време, което прекарах в Грас, ме тормозеше съжалението, че оставих тук кехлибарената огърлица. Дори бях решил да я предам на Бардо, щом се върна, и да го накарам да ми обещае… да я сложи в ковчега ми!

Не знам дали ще го направя. Детинщина на умиращ. Ако отстъпя на изкушението, не съди за мен прибързано, моето момче, не презирай чичо Антоан. Тази огърлица е свързана със спомена за една нещастна любов, но тази нещастна любов е въпреки всичко най-хубавото нещо в нещастния ми живот.

10

Посещение на Микал.

11 октомври, петък

Вчера посещението на хирурга ме измори. Разказа ми всички подробности. Голям абсцес, добре узрял, обграден от много жилави фиброзни стени. Гъста, свързана гной. Признава, че е намерил дроба в състояние на усилена едемна конгестия. Бактериологичен анализ — стрептококни култури.

Микал се интересува от случая. Относително рядък — за една година от седемдесет и девет обгазени от иперит, лекувани тук, само седем са имали единични абсцеси, към които спадам и аз. Четирима са били оперирани успешно. Тримата други…

За щастие още по-редки са множествените абсцеси. Никога не могат да се оперират. Само три случая от седемдесет и девет обгазени, и тримата умрели.

Имал съм късмет. (Спонтанно написана фраза. Разбира се, не бих я написал, ако бях помислил за момент. Но веднъж написана, няма да я зачеркна. Сигурно не съм се още достатъчно откъснал от живота, за да наричам лош късмет всяко продължение на мъчението…)

12 октомври

Вчера следобед започнах отново да ставам. Отслабнал съм още повече. Загубил съм 2,400 кг от 20 септември.

Сърцето все дава засечки. Дигиталис, дрозера два пъти дневно. Вечно съм в пот. Неразположение, слабост, суха кашлица, задушаване — всичко едновременно. И когато ме питат как съм тези дни, отговарям добросъвестно: „Не съм зле.“

13

Швейцарските вестници дават подробности от достоверни източници за косвените постъпки за преговори, направени пред Уилсън от новия германски кабинет. Открито искане за сключване на примирие веднага. Допустимо е, защото последната реч на канцлера в райхстага беше направо предложение за мир. Германия, която беше толкова нападателна до вчера!

Само дано съюзниците не злоупотребят с това. Дано само устоят на изкушението да си осигурят пълно тържество… Навсякъде вече прозира дързост като у печелещ жокей! Сигурен съм, че и сам Рюмел е забравил, че през пролетта очакваше дори най-лошото. Сигурно днес няма по-непримирим и по-тържествуващ човек от него!

Думата „радост“, която се явява непрестанно във френските вестници, е направо неприлична. „Освобождение“ — да, но радост! Как може да се забравят толкова бързо всички страдания, които тегнат над Европа? Нищо, дори и краят на войната не може да премахне страданието; то е навсякъде и не се променя.

14 октомври, през нощта

Отново започват безсъния. Изненадан съм, че съжалявам за сънливостта през време на интоксикацията. Главата ми е празна, отпаднал съм. Сам съм с призраците. Но с достатъчно съзнание, за да усещам ясно страданието.

В този дневник исках да запечатам образа си. Заради Жан-Пол. Когато започнах да пиша в него, вече бях неспособен да съсредоточавам вниманието си, да работя, да бъда последователен. Още една нереализирана мечта.

Какво значение има? Безразличието се разпростира като мазно петно.

15

Обща офанзива. Успехи навсякъде. По всички фронтове едновременно. Човек би казал, че откакто се заговори за мир, съюзническото командуване се е разбързало и гледа да използува малкото време, което му остава. Последната хайка…

Днес съм малко по-добре. Приятно ми е да пиша.

Посещение на Воазене. Лице на буда. Плоски черти, раздалечени очи, без дълбоки орбити, дебели и извити клепачи като листенца на месест цвят (магнолия, камелия), широка уста, дебели устни, които се движат бавно. Израз на мъдрост. Отпочиваш си, като го гледаш. Някакво фаталистично успокоение, нещо, което напомня Далечния Изток.

Твърди, че имал пресни сведения за състоянието на духовете в генералните щабове. Обезпокоителни сведения. Загубите нямат вече значение, откакто смятат, че могат да разчитат на „американския резерв“, който се счита за неизчерпаем. Подмолна глуха съпротива. Искат да се отхвърли всяко примирие, да се нахлуе в Германия, да се подпише мирът в Берлин и т.н. „Те мислят за победа, а не за мир“ — казва Воазене. И все по-открито и по-открито проявяват враждебност към Уилсън. Вече заявяват, че четиринадесетте точки били само лични негови възгледи, че Съглашението никога не ги било одобрило официално и т.н. Воазене ми обърна внимание, че от юли насам, тоест от първите военни успехи, печатът, който е под цензура, говори още понякога за „Общество на народите“, но никога вече за „Европейски съединени щати“.

Вечерта

Воазене ми беше оставил няколко броя от „Юманите“. Прочетох ги и останах поразен — след посланията на Уилсън нашите социалисти ми се виждат така жалки. Тон на ограничени сектанти. Нищо велико не може да се роди от тези елементи, от тези хора. Социалистическите политици в Европа трябва да се причислят към останките от стария свят. И да се изметат с останалата смет.

Социализъм. Демокрация. Питам се дали Филип не беше прав и дали правителствата в победилите страни ще се откажат от диктаторските привички, които са придобили от четири години насам? Републиканският империализъм, представляван от Клемансо, може би ще се бори, преди да отстъпи мястото си. Може би ядката на истинския социализъм ще се създаде най-напред в победена Германия. Именно защото е победена.

16

Леко подобрение през последните осем дни.

Гоаран ми намери текста на посланието от двадесет и седми. То не прибавя нищо ново към предшествуващите, но определя с по-голяма точност целите на мира. „Тази война подготвя нов ред и т.н.“ Общ съюз на народите — единствена гаранция за колективна безопасност. Когато виждам въздействието на тези думи върху мен, обречения на смърт, представям си какво могат да изпитват милионите бойци, милионите жени и майки! Не може да събудиш напразно подобни надежди! Сега вече няма значение дали управниците на съюзените страни са искрени, или не, когато приемат Уилсъновите принципи: нещата са такива, единодушният натиск ще бъде тъй силен, че когато дойде часът, никой европейски политик няма да може да се изплъзне от мира, който народите очакват.

Мисля за Жан-Пол. За тебе, мое момче. Чувствувам безкрайно облекчение. Ще се роди нов свят. Ти ще видиш как той укрепва. Ти ще сътрудничиш за това укрепване. Бъди силен, за да сътрудничиш добре!

Четвъртък, 17

Уилсън дава драконовски отговор на първите германски сондажи. Изрично изисква преди всякакви преговори падането на империята, изключването на военната каста от управлението, демократизация на режима. Очевидно с риск да забави мира. Непримиримост, която сигурно е необходима. Не трябва да се изпущат от очи основните цели. Не става дума да получим преждевременно примирие, нито дори капитулация на кайзера. Въпросът е за общо разоръжаване и европейска федерация. А те са неосъществими, ако императорска Германия и императорска Австрия не изчезнат.

Гоаран е крайно разочарован. Защищавах Уилсън срещу него и другите. Уилсън е опитен лекар, който знае къде е огнището на инфекцията и разрязва цирея, преди да направи превръзка.

По повод на абсцеса — този грамаден добродушен Бардо обяснява много добре, че иперитът е само случайна причина на абсцеса, който всъщност се дължи на вторична инфекция — микробите нахлуват в паренхима, улеснени от възпалителните поражения, които газът е направил.

18 октомври

Много ми е трудно днес да превъзмогна умората си. Не мога да чета нищо освен вестниците. Какъв тон държи съюзническият печат, когато говори за нашите „победи“! Виктор Юго пред Наполеоновата епопея… Тази война (никоя война) никога не е била героична епопея. Войната е дива и отчаяна. Излизаме от нея като от кошмар, облени в пот от ужас. Героичните дела, които тя е могла да предизвика, са удавени в ужасите й. Тези дела са били извършени в окопите, в калта и праха. С храбростта на отчаянието. С погнуса към отвратителната работа, която все пак трябва да се доведе докрай. Тя ще остави само грозни спомени. Никакви фанфари, никакви почести на знамето няма да променят това.

21

Два лоши дни. Снощи интертрахеално вливане на гоменолово масло. Но инфилтрацията и ларингалната хиперестезия направиха операцията мъчна. Събраха се и тримата, за да успеят да направят нещо. Горкият Бардо се покри с едри капки пот. Спах цели три часа. Днес се чувствувам малко облекчен.

Сряда, 23 октомври

Новите дози дигиталис, изглежда, са малко по-ефикасни.

Забелязвам — когато не съм напълно останал без глас, — че започвам да заеквам по-често. Някога това беше рядко явление и винаги знак за силно смутена съвест. Днес сигурно не означава нищо друго освен физическо изтощение.

Вестниците. Белгийците в Остенде и Брюж. Англичаните — в Лил, Дуе, Рубе, Туркоан. Неудържимо напредване. Но отчайваща бавност в размяната на ноти между Германия и Америка. И все пак изглежда, че Уилсън е успял да получи като предварително условие изменение на имперската конституция и установяване на всеобщо избирателно право. Ако е вярно, би било голям успех. След това трябва да се очаква абдикацията на кайзера. Утре ли ще бъде, или след шест месеца? Печатът твърди, че има вътрешни смутове. Не трябва да се мамим — революция в Германия би могла да ускори събитията, но също така и да ги усложни. Защото Уилсън изглежда решен да преговаря само с много устойчиво правителство.

24 октомври

Не, не завиждам на обикновените болни, които не знаят болестта си и си правят наивни илюзии. Казвани са много глупости за ясния поглед на лекаря, който вижда как умира. Аз, напротив, вярвам, че този ясен поглед ми помага да се държа. Може би той ще ми помогне до последните часове. Да знаеш, не е проклятие, а сила. Знам какво става вътре. Аз виждам пораженията. Те ме интересуват. Следя усилията на Бардо. До известна степен това любопитство ме подкрепя.

Бих желал да мога да направя по-подробен анализ. И да пиша на Филип.

Нощта на 24 срещу 25

Поносим ден. Нямам вече право да бъда взискателен.

Дневникът — моята защита срещу, призраците.

Три часът сутринта. Дълго безсъние, изпълнено с мисълта за всичко онова, което смъртта на една личност хвърля в забвение. Най-напред се отдадох с отчаяние на тази мисъл, сякаш тя беше вярна. Но не, съвсем не е вярна. Смъртта отнася малко нещо в небитието, съвсем малко.

Търпеливо се помъчих да възстановя спомените си. Извършени грешки, тайни приключения, дребни неща, от които се срамувам, и т.н. За всяко едно от тях се запитах: „А това ще изчезне ли изцяло с мен? Нима действително от него не остава никаква следа извън мен?“ Ожесточено се мъчех почти цял час да открия в миналото си нещо, някое по-особено действие, от което съм сигурен, че не е останало нищо, нищо никъде извън моята съвест. Никакво продължение, ни най-малката материална или морална последица, никакъв зародиш на мисъл, който да може след мен да покълне в паметта на друго човешко същество. Но при всеки от тези спомени аз винаги в края на краищата откривах някой възможен свидетел, някой, който е знаел за случката или който е бил в състояние да я отгатне, някой, който може би е жив още и който, когато аз изчезна, ще може един ден, случайно припомняйки си… Въртях се в леглото, измъчван от необяснимото чувство на съжаление и на унижение при мисълта, че ако не успея да намеря нещо, моята смърт ще бъде подигравка, аз не бих могъл дори да задоволя гордостта си, като отнеса в небитието нещо, което е изключително мое.

Изведнъж открих. Болницата „Лаенек“. Малката алжирка.

Точно така, ето че имам един спомен, на който аз съм единственият притежател! Спомен, от който нищо, абсолютно нищо няма да остане в момента, когато престана да съществувам.

Призори

Капнал съм от умора, без да мога да заспя. Кратка сънливост, от която веднага ме изтръгват пристъпи на кашлица.

Цяла нощ се борих с този призрачен спомен. Разкъсвах се между изкушението да напиша изповедта си в този дневник, за да спася от изчезване тази тъмна история, и ревнивото желание да я запазя само за себе си, за да отнеса поне една тайна със себе си в смъртта. Не, няма да я напиша.

25 октомври, по обед

Дали е слабост това? Или натрапчива мисъл? Или начало на делириум? От миналата нощ моят край ми изглежда само като функция от тайната ми. Вече не мисля за себе си, за моето изчезване, а за изчезването на спомена от „Лаенек“. Жозеф дойде да ми говори за мира: „Скоро ще ни демобилизират, господин докторе.“ Аз му отговорих: „Жозеф, аз скоро ще умра.“ Обаче скритата ми мисъл беше: „Скоро няма да остане нищо от случката с малката алжирка.“

И изведнъж сякаш се почувствувах господар на съдбата си. Имам власт върху смъртта, защото от мен зависи, от една бележка зависи, от една изповед пред когото и да било зависи да се спаси или не тази тайна от смъртта.

Следобед

Не можах да се сдържа да не говоря на Гоаран за това, без, разбира се, да му кажа нещо определено. Без дори да намекна за малката алжирка, без дори да произнеса името на болницата „Лаенек“. Точно както правят децата, когато ги измъчва някаква тайна — те викат на всеки срещнат: „Знам нещо, но няма да го кажа.“ Гоаран ме погледна с някакво безпокойство, с известен страх. Очевидно се запита дали не полудявам. Изпитах, сигурно за последен път, силно чувство на задоволена гордост.

Вечерта

Направих всичко да дам почивка на ума си, като прелистя вестниците. И в Германия военната каста се опитва да торпилира мира. Лудендорф бил застанал начело на опозиционно движение срещу канцлера и го обвинявал публично в предателство, задето е искал да преговаря с Америка. Но движението за мир било по-силно и Лудендорф трябвало да си даде оставката като главнокомандуващ. Добър признак.

Посещение на Гоаран. Обезпокоителна реч на Балфур. Апетитът на англичаните се събужда — сега искат да анексират германските колонии! Гоаран ми припомни, че още миналата година лорд Робърт Сесил заявил в Камарата на общините: „Ние влязохме в тази война без никакви империалистически завоевателни намерения.“ (Май че няма да излязат, както са влезли…)

За щастие имаме Уилсън. Право на народите да разполагат сами със себе си. Надявам се, че той няма да остави победителите да си разделят черните като добитък!

Гоаран и колониалната проблема. Много умно обяснява непростимата грешка, която биха извършили съюзниците, ако отстъпят на изкушението да си разделят германските колониални владения. Сега ще имам единствен случай да се преразгледа изцяло колониалният въпрос. Да се уреди под контрола на Обществото на народите в голям мащаб общо използуване на световните богатства. Това ще осигури мира.

Внезапно влошаване. Цял ден задушавания.

27

Задушаванията ми постепенно вземат нов характер стават спазмодични. Жестоки и болезнени. Ларинксът ми се свива, сякаш някой го стисна с ръка. Към задушаването се прибавя и задавяне.

Близо един час записвах в бележника си развитието на болестта. Не съм сигурен, че ще мога още дълго да водя записки.

28

Малкият Мариус идва да ми носи вестниците. Ужасни чувства. Този гладък тен, тези светли очи, тази младост. Това негово чудесно безразличие към здравето му! Искам да виждам вече само стари и болни хора. Разбирам защо осъденият на смърт се нахвърля върху пазача си и го души — за да не вижда вече свободен и здрав човек…

Механизмът се разваля все по-бързо и по-бързо. Не е възможно и умствените способности да… Несъмнено доста съм загубил от възможностите си, за да не съзнавам докъде съм стигнал.

29 октомври

Дали изправен лице с лице срещу смъртта щях да съжалявам по-малко за живота, ако у мен съществуваше спомен за това, което в книгите се нарича „една велика любов“?

Още мисля за Рашел. Често. Но като егоист, като болен; казвам си, че би било добре да беше тя тук, да умра в ръцете й.

Какво вълнение изпитах, когато намерих нейната огърлица в Париж! Какъв порив към нея! Всичко е свършено.

Обичах ли я? Във всеки случай не съм обичал никоя друга като нея. Никоя толкова силно, никоя повече. Но това ли наричат хората любов?

Вечерта

От два дни дигиталисът абсолютно не ми действува. След малко Бардо ще се върне, за да опита инжекция с етеро-камфорово масло.

Ден на посещения.

Гледам ги как се вълнуват. Какво ли им готви животът още? Може би аз съм привилегированият.

Уморен съм. Уморен от себе си. Уморен дотолкова, че желая да дойде краят!

Ясно забелязвам, че ги плаша.

През последните дни сигурно много съм се променил. Болестта напредва бързо. Лицето ми трябва да е лице на човек, който се задушава, сгърчено лице… Знам, че няма нищо по-мъчително за гледане.

31 октомври

Тукашният военен свещеник пожела да ме види. Беше идвал вече в събота, но тогава бях много зле. Днес казах да го пуснат при мен. Измори ме. „Вашето християнско възпитание като дете…“ — опита се да започне той. Отговорих му: „Не е моя вината, че нуждата да разбирам и неспособността да вярвам са вродени в мен.“ Предложи ми да ми донесе „хубави книги“. „Какво чака черквата, та не порицава войната? — запитах го аз. — Вашите владици във Франция и в Германия благославят знамената и правят молебени, за да благодарят на бога за кланетата и т.н.“ Той ми даде следния смайващ (и ортодоксален) отговор: „Справедливата война премахва християнската забрана за човекоубийство.“

Поведе умишлено сърдечен разговор. Не знаеше откъде да ме подхване. На тръгване ми каза: „Хайде, хайде, ценен човек като вас не може да се съгласи да умре като куче.“ Отговорих му: „Какво мога да направя, щом съм безверник като куче?“ Той стоеше до вратата и ме изгледа любопитно. Със смесица от строгост, изненада, тъга; а също и с обич — така ми се стори поне. „Защо се клеветите сам, синко?“ — каза той и си отиде.

Мисля, че няма да се върне вече.

Вечерта

В краен случай защо да не се съглася, ако това ще направи някому удоволствие. Но заради кого да разигравам сцена на умиращ християнин?

Австрия иска примирие от Италия. Гоаран току-що се качи при мен. Унгария се провъзгласява за независима и установява република. Дали най-после мирът идва?

Ноември

1 ноември 1918 г. сутринта

Месецът на моята смърт.

Да нямаш вече надежда. Това е по-лошо, отколкото да те мъчи жажда.

И въпреки всичко животът още трепти в мен. Силно трепти. От време на време забравям. За няколко минути ставам наново това, което бях, което са другите; я дори започвам да кроя планове. И изведнъж внезапно ледено дихание — отново зная.

Мазе се качва при мен по-рядко — лош знак. И когато идва, говори за всичко друго, но едва споменава дума за мен.

Нима ще съжалявам за Мазе, за неговата четвъртита глава на тъмничен надзирател?

Вечерта

Като си помислиш само, че отвъд прага на тази стая светът продължава да живее… В какво усамотение съм потънал вече. Никой жив човек не може да разбере това.

2 ноември

Вече не ставам. От три дни не съм изминал тези два метра и половина, които отделят леглото ми от креслото.

Никога вече. Никога вече ли няма да седя до прозореца, до някой прозорец? Печалните кипариси на фона на вечерното небе… Никога ли вече няма да видя пак градилата, никоя градина?

Пиша никога вече. Но само в момент на проблясък схващам какъв ад се съдържа в тези думи.

През нощта

Как ли ще дойде смъртта? Въпрос, който си поставям толкова пъти всяка нощ, през толкова много нощи! Толкова различни случаи са възможни… Жестока ларингична спазма като у малкия Недар? Или прогресивно развиваща се като у Силбер? Или сърдечна слабост и синкоп като у Монвиел или Поаре?

3, сутринта

Какво! Най-лошото беше задушаването на горкия Троайа.

Такава смърт вдъхва страх.

Аз няма да дочакам такава смърт.

Вечерта

Тъй зле съм тази вечер, че два пъти повиках Бардо. Той ще се върне към полунощ. Остави на масата ми барабана с инструментите за трахеотомия.

Казват: „Смъртта не е нищо. Мъченията са страшни.“ Тогава, щом мога да ги избягна, защо продължавам да страдам, да чакам? И въпреки това аз чакам!

4 ноември

Италия е подписала примирие с Австрия и Унгария. Военният свещеник искаше пак да дойде. Отказах под предлог, че съм уморен. Това е предупреждение. Наближава денят, когато ще трябва да се реша.

5

Ти, мое момче, ще трябва да осъществиш всичко онова, за което сме се надявали. Всичко, за което мечтаехме, всичко, което не успяхме да извършим.

6 ноември

Посещение на Гоаран. Очаква се примирие. А сраженията продължават по всички фронтове. Защо?

Напълно съм изгубил гласа си. Не можах да изрека нито дума.

7

Отворът на фаринкса не се разширява вече. Вероятно парализа на задните крико-артеноиди? Бардо е непроницаем.

Морфин.

8 ноември 1918

Германски пълномощници са минали през нашите линии. Това е краят.

Все пак доживях този миг.

9 ноември

Влошаване. Отново големи колебания на температурата (37,2°-39,9°). Едематозното възпаление е започнало пак: Никакъв нов симптом, но общо изостряне на болестта.

Поисках — защо ли? — рентгенова снимка. За да може да се види дали няма ново подозрително петно. Страхувам се от нов абсцес. Колебанията в температурата сигурно показват загнояване в дълбочина.

10

Десният дроб става все по-болезнен. Морфин цял ден през устата. Дали е нов абсцес? Бардо не вярва. Никакъв патогномоничен симптом. Храчките намаляха.

Революция в Берлин. Кайзерът избягал. В окопите навсякъде надежда, освобождение! А аз…

11 ноември

Ужасен ден. Нетърпими болки като от изгорено, все на същите места от дясната страна.

Защо не се реших по-рано, когато имах всичката си енергия? Какво чакам? Всеки път, когато си казвам: „Настъпи часът“, аз…

Не, никога още не съм си казал: „Настъпи часът.“ Казвам си: „Наближава часът.“ И чакам.

12

Бардо долавя дишане, придружено от локализирани хрипове.

По обед

Рентгеновата снимка, засенчена ивица на десния връх, без ясни очертания. Неподвижна диафрагма. Общо намаляване на прозрачността, но не личи гнойно огнище. Ако беше нов абсцес, щеше да има пълна непрозрачност на съмнителната област с ясни, добре закръглени очертания. Тогава? Указанията са още много смътни, за да се опита нова пункция. Ако не е нов абсцес, какво може да бъде? Какво?

13

Ясно локализирани възпаления все на същите места. Инфекцията сигурно се разпростира навсякъде. Ужасна воняща пот.

Вечерта

Малки абсцеси? Множествени абсцеси?

Сигурно и Бардо мисли така.

Тогава няма какво да се прави. Абсцеси, пръснати в паренхима — никаква операция не е възможна, — накрая задушаване.

14

Парещи болки от двете страни. Лявата също е едематозна. Абсцесите трябва да са се пръснали по двата дроба.

Последният шанс е да се опита фиксационен процес.

Вечерта

Бездна на униние и безразличие. В чекмеджето — писмо от Жени, писмо от Жиз. Тази вечер ново писмо от Жени. Останаха неотворени. Оставете ме сам. Не мога вече нищо да дам никому.

Тази нощ дълго си повтарях фразата, която разбирам за първи път: „De profundis clamavi.“[155]

15

Може би нямах основание да се страхувам толкова. Може би не е толкова страшно, както си мислех. Може би най-лошото е минало. Толкова съм си представял края, че не мога повече. Но всичко е готово, всичко е тук.

16

Фиксационен процес без резултат. Дали са опитали да го направят или само се престориха?

Нищо не съм писал в дневника си от два дни. Страдам прекалено много.

Мисля да туря край. Мъчно е да си кажеш: „Утре“, да си кажеш: „Довечера“.

17

Морфин. Самота. Тишина. Всеки час ме откъсва все повече от света, все по-пълно ме изолира. Още чувам всички, но не ги слушам вече.

Изхрачването на фрагменти става почти невъзможно.

Как ще дойде тя? Бих искал да остана с бистър ум, да пиша още, докато си направя инжекцията.

Това не е приемане. А безразличие. Изчерпване на силите, което премахва бунта. Примирение с неизбежното. Оставям се на физическата болка.

Покой.

Да туря край!

18

Отичане на краката. Крайно време е, докато още мога. Всичко е тук, само да протегна ръка и да се реша.

Борих се цяла нощ.

Крайно време е.

Понеделник, 18 ноември 1918

37 години 4 месеца и 9 дни.

По-просто, отколкото си мислят хората.

 

Жан-Пол

Бележки

[1] Френско списание. — Б.пр.

[2] От областта Пикардия в Североизточна Франция. — Б.пр.

[3] Средно общообразователно училище, издържано от френската държава. Наред с лицеите във Франция съществуват и colleges — средни училища, издържани от черквата. — Б.пр.

[4] Алманах на всички по-известни личности в Париж. — Б.пр.

[5] Общество, чиито членове се опитват да лекуват болести с психологически методи, основани на религиозна почва. — Б.пр.

[6] О, недейте! (англ.). — Б.пр.

[7] Скъпа, мила (англ.). — Б.пр.

[8] Отворете прозореца (англ.). — Б.пр.

[9] Мила (англ.). — Б.пр.

[10] Самообладание (англ.). — Б.пр.

[11] Мила (англ.). — Б.пр.

[12] Дом (англ.). — Б.пр.

[13] Здравей и обичай ме! (лат.). — Б.пр.

[14] Най-скъпи (лат.). — Б.пр.

[15] Приятел до приятеля си (лат.). — Б.пр.

[16] Твой от все сърце, най-скъпи (лат.). — Б.пр.

[17] Главният булевард в Марсилия. — Б.пр.

[18] Море (гр.). — Б.пр.

[19] Стар парижки затвор. — Б.пр.

[20] „Луи льо Гран“ — известен парижки лицей. — Б.пр.

[21] Френският институт отговаря приблизително на БАН. — Б.пр.

[22] Френският институт се помещава в сграда с висок купол. — Б.пр.

[23] За по-голяма божия слава (лат.) — девиз на йезуитски орден. — Б.пр.

[24] Слава на Бога във висините (лат.). — Б.пр.

[25] Малгаш — жител на Мадагаскар. — Б.пр.

[26] Течи, течи, речице мила, не ще се радвам нивга аз… (нем.). — Б.пр.

[27] Училище за танци (нем.). — Б.пр.

[28] Мили (нем.). — Б.пр.

[29] Момче (англ.). — Б.пр.

[30] Горкият човек (англ.). — Б.пр.

[31] Мила (англ.). — Б.пр.

[32] Много добре (англ.). — Б.пр.

[33] Хайде, тръгвай (англ.). — Б.пр.

[34] Вижте какво (англ.). — Б.пр.

[35] Низше дворянство (англ.). — Б.пр.

[36] Употребата на пурпурни дрехи (дат.). — Б.пр.

[37] Пурпурни облекла, които се употребяват (лат). — Б.пр.

[38] Висше учебно заведение за подготовка на гимназиални и университетски преподаватели. — Б.пр.

[39] Десетият месец от календара, установен през Френската революция (20 юни — 20 юли). — Б.пр.

[40] Дворец в парка на Версай. — Б.пр.

[41] Дете (ит.). — Б.пр.

[42]

Вие, проститутки, горди на улицата, развратни в леглото, какъв съм аз,

та да ви наричам по-развратни от мен самия?

(англ.). — Б.пр.

[43] Аз съм този, който страда от любовна мъка. — Б.пр.

[44] Притегля ли слънцето земята? И всяка материя не се ли привлича с болка от всяка материя? — Б.пр.

[45] Тъй и моето тяло се привлича от всички, що срещам или познавам. — „Деца Адамови“ от Уолт Уитмън. — Б.пр.

[46] Космат човек (лат.). — Б.пр.

[47] Напълни чашата на съседката си, драги (англ.). — Б.пр.

[48] Вино от град Асти в Италия. — Б.пр.

[49] Квартал в Париж. — Б.пр.

[50] Добър пулс, добра урина, но болният ще умре (лат.) — Б.пр.

[51] Непреводима игра на думи с протока Ламанш и la manche (ръкав). — Б.пр.

[52] Вълна от лама. — Б.пр.

[53] Буквално майстор. Така се обръщат към най-изтъкнатите лекари във Франция. — Б.пр.

[54] Смесена скара (англ.). — Б.пр.

[55] Мост на Сена в центъра на Париж. — Б.пр.

[56] С удоволствие (англ.). — Б.пр.

[57] Виждали са се и по-необикновени неща (ит.). — Б.пр.

[58] Но не много добре (нем.). — Б.пр.

[59] Безсмислена фраза, която съдържа много думи с гласните у, о, ю и пр., които се произнасят със закръглени устни. — Б.пр.

[60] „Думи, думи, думи“ — цитат от „Хамлет“. — Б.пр.

[61] Добър ден (хол.). — Б.пр.

[62] Разбирате ли? (хол.). — Б.пр.

[63] Утре… утре… полиция (хол.). — Б.пр.

[64] Огюст Конт (1798–1857) — френски мислител, основател на позитивизма във философията. — Б.пр.

[65] Р. В. Емерсън (1803–1883) — американски философ с пантеистични схващания. — Б.пр.

[66] Франсоа дьо Малерб (1555–1628) — френски поет. — Б.пр.

[67] Никола Боало (1636–1711) — френски поет и критик. — Б.пр.

[68] Вид пълзящи рози. — Б.пр.

[69] Приют за душевноболни в Париж. — Б.пр.

[70] Пъпът ти е като съд от слонова кост (лат.). — Б.пр.

[71] В последния момент (лат.). — Б.пр.

[72] Широка, дълга риза, която носят някои африкански племена. — Б.пр.

[73] Според френския закон имотите на двамата съпрузи са обща собственост, освен ако съществува договор за противното. — Б.пр.

[74] Умиращ (лат.). — Б.пр.

[75] За да се види, че се прави нещо (лат.). — Б.пр.

[76] Директор на лондонската полиция. — Б.пр.

[77] Ернест Ренан — бележит френски историк и критик. — Б.пр.

[78] Истинска неаполитанка (ит.). — Б.пр.

[79] Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята. — Б.пр.

[80] „De Imitatione Christi“ (лат.). — „Подражание на Христа“, религиозна книга, чието авторство се приписва на германския монах Томас а Кемпис, живял през XV век. — Б.пр.

[81] Прах си и прах ще станеш — библейска фраза. — Б.пр.

[82] Ще се върнеш, откъдето си дошъл, какво страшно има? — Б.пр.

[83] На теб, Господи, се надявах (лат.). — Б.пр.

[84] Оставете преходното и търсете вечното (лат.). — Б.пр.

[85] Аз съм възкресението и животът (лат.). — Б.пр.

[86] От дълбочината те зовях, Господи (лат.). — Б.пр.

[87] Предавам се в твоите ръце (лат.). — Б.пр.

[88] Опрощавам ти греховете… В името на отца и сина и светаго духа (лат.). — Б.пр.

[89] Ами как! Аз съм й майка! (нем.). — Б.пр.

[90] Ж. Л. Бюфон — френски естественик от XVIII век. — Б.пр.

[91] Св. Франсоа дьо Сал — женевски епископ и автор на богословски книги. — Б.пр.

[92] Късната любов често идва с голяма лихва. — Б.пр.

[93] „Отче наш…“, „Дай му вечен покой, Господи…“, „Да почива в мир…“ (лат.). — Б.пр.

[94] Членовете на Френската академия се наричат шеговито „безсмъртните“. — Б.пр.

[95] „Мина, като правеше добро“ (лат.) — Цитат от „Деянията на апостолите“, където св. Петър говорил за Христа. — Б.пр.

[96] Защото прах си и на прах ще се превърнеш (лат.). — Б.пр.

[97] Прагматизъм — философско течение, което приема, че истинността на дадено твърдение се определя от практическата му стойност. — Б.пр.

[98] Абсолютно чудовищно. Не намираш ли? (англ.) — Б.пр.

[99] Парижанин (простонародна дума). — Б.пр.

[100] Вихрушка (нем.). — Б.пр.

[101] Мусолини започва политическата си кариера в редовете на социалистическата партия, от която в края на 1914 година е изключен като ренегат и шовинист. В 1912–1914 г. е бил редактор на „Аванти“. — Б.пр.

[102] Авантюрист (нем.). — Б.пр.

[103] Италианска провинция с център гр. Равена. — Б.пр.

[104] Бяс (итал.). — Б.пр.

[105] Да, да (итал.) — Б.пр.

[106] Кризата, възникнала през 1910 г., когато правителството на кайзера изпратило един боен кораб в пристанището на Агадир, за да покаже, че Германия е готова да воюва, ако не бъде допусната да участвува в подялбата на Мароко, чиято територия е била постепенно окупирана от френски и испански войски. — Б.пр.

[107] Глупак (нем.). — Б.пр.

[108] Гърч (нем.). — Б.пр.

[109] Буквално „чиста дъска“; тук — пълно разчистване (лат.). — Б.пр.

[110] Невероятно (нем.). — Б.пр.

[111] Борба за култура — борбата, водена от Бисмарк срещу католическата черква в Германия. — Б.пр.

[112] Авторът има пред вид Междусъюзническата воина. — Б.пр.

[113] Мечти! (нем.) — Б.пр.

[114] Нали, Бьом? (нем.) — Б.пр.

[115] Алегорично изображение на град Страсбург на площад Дьо ла Конкорд в Париж. — Б.пр.

[116] Условие, без което не може (лат.). — Б.пр.

[117] Точно същото (нем.). — Б.пр.

[118] Драги бедни докторе (англ.). — Б.пр.

[119] Слава на господа (англ.). — Б.пр.

[120] Железопътната линия Paris-Lyon-Mediterranée. — Б.пр.

[121] Френски писател (1873–1914). — Б.пр.

[122] Котенце (англ.). — Б.пр.

[123] Мир на праха му (лат.). — Б.пр.

[124] Добър ден (ит.). — Б.пр.

[125] Спекуланти (ит.). — Б.пр.

[126] Благодаря (ит.). — Б.пр.

[127] Стига (ит.). — Б.пр.

[128] Да, да (ит.). — Б.пр.

[129] Привлекателна гледка (англ.). — Б.пр.

[130] Самохвалство (англ.). — Б.пр.

[131] Много добре (англ.). — Б.пр.

[132] Английското външно министерство. — Б.пр.

[133] „Стражата на Рейн“ — германска националистична песен. — Б.пр.

[134] Спалня (англ.). — Б.пр.

[135] Ще манифестираме, другарю (нем.). — Б.пр.

[136] Не щем война! Мир, мир! (Нем.) — Б.пр.

[137] Тихо (англ.). — Б.пр.

[138] Вие не го познавате! Той е способен на всичко!… Този човек е чудовище, истинско чудовище! (Англ.) — Б.пр.

[139] Лека нощ (англ.). — Б.пр.

[140] Вземи ръцете ми и ме води! (Нем.) — Б.пр.

[141] Горна камара на германския парламент. — Б.пр.

[142] Войната срещу Дания, от която Прусия е завзела областите Шлезвиг и Холщайн. — Б.пр.

[143] Градче в Чехия, където прусите са разбили австрийците в 1866 година. — Б.пр.

[144] Войната между Прусия и Франция в 1870 година. — Б.пр.

[145] Строг закон (лат.). — Б.пр.

[146] Германски самолет от Първата световна война. — Б.пр.

[147] Предлог (ит.). — Б.пр.

[148] Съкратена форма на Gott grüße Sie — сбогом (нем.) — Б.пр.

[149] Германец ли си? Разбираш ли? (Нем.) — Б.пр.

[150] Дъвка (англ.). — Б.пр.

[151] Акционерно дружество за течни горива. — Б.пр.

[152] Игра, при която плочки или метални дискове се хвърлят с цел да попаднат в специални дупки на една бъчва. — Б.пр.

[153] Така да бъде (лат.). — Б.пр.

[154] За народа (лат). — Б.пр.

[155] От дълбочините извиках (лат.). — Б.пр.

Край