Колин Хигинс
Харолд и Мод (3)

* * *

Харолд отнесе сребърния поднос в стаята си и го сложи върху тезгяха. Махна похлупака и погледна отрязаната си глава, изправена сред локва от засъхнала кръв и гарнирана с листенца магданоз. Реши, че определено имаше прилика и можеше да свърши работа преди един или два месеца, но точно сега цялата идея бе някак твърде очевидна. Той взе главата и обели латекса, от който беше получена „кръвта“. По план тя трябваше да бъде сервирана като част от студените ястия, когато майка му и нейните гости се върнеха от благотворителното представление на „Саломе“, но, както е известно на всички военни стратези, каза си той, дори и най-добрият план се проваля, ако тактиката стане прекалено позната на врага.

Той взе главата и я постави върху шията на манекена, седнал напълно облечен на ръба на леглото му. Главата не пасна идеално, тъй като щифтът в шията на манекена държеше твърде хлабаво. Харолд отиде в килера си и потърси между рафтовете кутията с инструментите си. Взе едно сатърче за месо, но не можа да намери длето или отвертка.

Мисис Чейсън почука на вратата и влезе в стаята. Носеше дълга вечерна рокля и кожено наметало, преметнато на ръката й, и държеше няколко формуляра на Ай Би Ем.

— Виж, Харолд — каза тя, обръщайки се към манекена, седнал на ръба на леглото. — Нося ти формулярите на трите момичета, които ни изпраща Компютърната агенция за запознанства.

Харолд спря да търси. Той слушаше от килера, зашеметен, със сатърчето за месо в едната си ръка.

— Обадих се на момичетата и поканих всяко от тях на обяд с нас, преди ти да ги изведеш. Първата ще дойде утре в един и половина. Ще си поговорим в библиотеката и ще сервираме обяда в два. Разбра ли?

Харолд наблюдаваше майка си през процепа на вратата на килера. Тя продължаваше да се обръща към манекена.

— Преди всичко, Харолд, очаквам от теб да се държиш като джентълмен. Не забравяй за обноските си и се опитай да накараш момичето да се чувства като у дома си. Аз отивам на опера със семейство Фергюсън — каза тя, докато слагаше наметалото си. — Дано само им се удаде маневрирането около онова голямо черно нещо на алеята. Ако гаражът ти не беше пълен с авточасти и други боклуци, можеше да го паркираш там.

Тя отиде до вратата.

— Виж, Харолд, оставям формулярите на Ай Би Ем ето тук. — Тя ги сложи на масата до един галон кръв макс фактор. — Господи. — Тя въздъхна, гледайки бутилката. — Не знам. Какво стана с твоите макети на самолети?

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Това са те — каза тя, докато се обръщаше. — Аз ще… — Тя спря и се вгледа внимателно в манекена.

— Изглеждаш малко блед, скъпи — каза тя. — И да се наспиш добре. В края на краищата, нали искаш да си във форма за утре.

Тя излезе и затвори вратата след себе си.

Харолд излезе от килера и се приближи до манекена. Гледаше го внимателно. Поклати глава и се върна в килера, за да продължи да търси кутията с инструментите си.

* * *

На другия ден в един и трийсет и пет мисис Чейсън отиде на входната врата и посрещна първото предложение на компютъра, симпатична, руса, с носле като на мопс, дребничка студентка на име Кенди Гълф.

— Здрасти — каза тя. — Аз съм Кенди Гълф.

— Здравейте — каза мисис Чейсън. — Ще влезете ли?

— О, благодаря.

— Харолд е в градината. Ще дойде след малко. Да отидем ли в библиотеката?

— О, може.

— Разбрах, че учите в университета, Кенди — каза мисис Чейсън, докато пресичаха хола.

— Да.

— И какво следвате?

— Полит. Втора ми е Домашната.

— Ъ-ъ, поли-какво?

— Политически науки. За всичко, което се случва по света.

— О, разбирам — каза мисис Чейсън, въвеждайки я в библиотеката. — Виж. Ето това там е Харолд. Погледни през прозореца. — Тя махна на Харолд, докато той пресичаше поляната.

Кенди също му махна. Харолд ги видя и махна в отговор. После се скри зад бараката на градинаря.

— Много е сладък — каза Кенди.

— Да, така е — каза любезно мисис Чейсън. — Заповядай, седни.

Кенди се настани с лице към мисис Чейсън, която седна с гръб към френските прозорци.

— Харолд интересува ли се от онова, което се случва по света? — попита Кенди. — Имам предвид, че да следваш такова нещо е супер. И после аз, разбира се, винаги мога да прибягна до Домашната. Тоест, Икономиката на домакинството.

— Да — каза мисис Чейсън малко неопределено. — Добър избор.

— Ами, това е моят живот.

— Кажи ми, Кенди, редовна клиентка ли си на този компютърен клуб?

— За бога, не! — отговори тя и нервно се изкикоти. Поглеждайки бегло през прозореца, тя видя Харолд да идва иззад бараката на градинаря с голяма туба с надпис „Керосин“.

— Аз нямам проблеми със запознанствата — продължи тя. — Разбирате ли, с другите момичета от нашия университетски клуб, значи, всъщност решихме, че някой трябва да пробва. Теглихме сламки и аз загубих! — Тя отново се изкикоти и бързо добави — Но с нетърпение очаквам да се запозная с Харолд.

Мисис Чейсън се усмихна. Зад нея на поляната Харолд се поливаше от глава до пети със съдържанието на тубата. Кенди го гледаше леко смутена.

— Мисля, че би следвало да спомена, Кенди — каза мисис Чейсън, — че Харолд си има и своите малки чудатости.

— О, да! — каза Кенди, схванала най-после. — Няма лошо. Имам брат, който също е истинска откачалка.

И тя се изкикоти, за да покаже на свой ред умението си да губи.

— Знаете ли, никога няма да забравя историята с нашия стар телевизор, в който нямаше части. И Томи взе, че си пъхна главата в него, и започна да съобщава новините пред цялото семейство. Всички изпопадахме. Вижте го малкия Томи как се прави на Уолтър Кронкайт.

Тя надникна през прозореца и зяпна. Бе разпознала Харолд в кълбото от пламъци на двора.

— Да — каза мисис Чейсън, — сигурна съм, че трябва да е било много забавно.

Кенди скочи и посочи към прозореца.

— Хар… Хар… Харолд! — изпищя тя.

Мисис Чейсън я погледна с лека загриженост.

— Да, скъпа — каза тя. — Какво има, ето го и Харолд.

Харолд влезе и поздрави с кимване.

Очите на Кенди изхвръкнаха. Цялото й тяло се отпусна.

— Харолд, скъпи. Искам да ти представя Кенди Гълф.

Харолд протегна ръка.

Внезапно Кенди избухна в конвулсивни ридания. Тя закри лицето си с ръце и продължи да плаче, докато мисис Чейсън й повика такси.

— Не разбирам — каза мисис Чейсън, докато наблюдаваха отдалечаващото се такси. — Ставаше дума за някаква история за Уолтър Кронкайт.

* * *

На другата сутрин Харолд почука на вратата на Мод. Резето липсваше и вратата зееше отворена.

— Има ли някой в къщи? — извика той, докато влизаше във всекидневната.

Отговор не последва.

— Мод?

Тишина.

Той огледа стаята и проучи някои от нещата, които се набиваха на очи.

Над камината като стар трофей висеше сгънат един бежов чадър. Кокалената му дръжка имаше формата на глава на гъска, но едно от инкрустираните очи липсваше, което създаваше впечатлението, че гъската намига.

Той се приближи до паравана в японски стил. Зад него се намираше ниша за хранене, издържана в същия този японски стил — издигната платформа, постлана със сламена рогозка-татами.

На входа на спалнята висяха нанизи от жълъди и дребни раковини. Той отмести импровизираната завеса и хвърли бърз поглед на намиращото се вътре богато украсено с дърворезба и покрито с балдахин легло. Прилича на декор от „Лоенгрин“, каза си той с усмивка и отиде до прозореца.

До стената стоеше стара „Виктрола“ с купчина грамофонни плочи. До нея имаше един стар телевизор без кинескоп. Скринът се използваше като рафт за микроскопа, а горният му панел служеше за поставка на един телескоп, който се подаваше през отворения прозорец.

До леглото в средата на стаята върху една маса стоеше някаква странна машина с правоъгълна форма. Харолд я погледна внимателно, но не успя да разгадае предназначението й. Лампичките, превключвателите и групата от ярко оцветени метални цилиндри го озадачиха, не можа да разбере и думата „одорифики“^[1], изписана с ярки цветове на едната й страна.

Той отиде до пианото и проучи странния асортимент от сребърни рамки върху него. Те предлагаха нова загадка. Всички рамки бяха празни. В тях нямаше нито картини, нито снимки.

Харолд сви рамене и постоя за миг пред голямата дървена скулптура. Японският лак блестеше на утринната светлина, като правеше линиите на дървото да изглеждат като течност, която ту прониква в извивките и дупките, ту ги заобикаля. Той инстинктивно посегна с намерението да погали гладката повърхност, но не довърши движението си, долавяйки в него нещо нередно. Обърна се и се запъти към кухнята.

През прозореца видя мадам Аруе да работи в градината си и излезе да говори с нея.

— Извинете — каза той. — Да сте виждали Мод?

Тя спря да копае и го погледна изпод широката периферия на сламената си шапка. Върху набръчканото й лице се четеше уморено примирение, но тъмните й воднисти очи питаха проницателно.

— Мод — каза Харолд. — Знаете ли къде е тя?

— Мод? — промърмори мадам Аруе със силен френски акцент.

Тя не разбра.

— Да — каза Харолд. — Мод.

— А! Мод! — тя посочи една голяма, приличаща на хамбар постройка нагоре по хълма.

— Благодаря — каза Харолд и тръгна натам. — Благодаря. Мерси.

Мадам Аруе поклати глава и се загледа след него. Странна тъга покри лицето й. Тя се върна към прекопаването на репите си.

Харолд стигна до постройката и почука на вратата. Тя обаче се оказа твърде дебела, за да го чуят, затова направо я отвори и влезе. Първото нещо, което видя, беше един грамаден леден блок в средата на помещението и един дребен белокос мъж, застанал до него върху платформа, който дълбаеше енергично. Навсякъде се виждаха типичните за ателието на един скулптор атрибути — висящи драперии, стари мебели и гипсови отливки. Но онова, което порази Харолд, беше изобилието от инструменти, не само чукове и длета, но и лебедки, гаечни ключове и електрически триони.

— Ще ме извините ли — каза той и след малко прецени, че старецът се опитва да оформи от леда женска фигура и току поглежда изучаващо своя жив модел, който позираше като Венера. Харолд можеше да види очертанията й в леда. Тя беше гола. Той припряно се обърна да си върви.

— Какво желаете? — попита скулпторът, като спря работата си.

— Всичко е наред. Просто търсех Мод.

Голият модел подаде глава иззад леда.

— Харолд? — каза щастливо тя.

— Мод???!

* * *

Вече в кухнята, Мод напълни чайника и го сложи на печката. Харолд седеше във всекидневната и размишляваше.

— Чаят пристига — каза Мод. — Ще бъде готов след минутка. Между другото, Харолд, как е твоята катафалка?

— О, добре е.

— Изглеждаше маневрена. — Мод донесе нужното за чая и започна да слага масата.

— Извини ме за чинийките. Не си подхождат — каза тя.

Харолд се облегна на леглото. — Често ли позираш на Главк? — попита безгрижно той.

— Не, за бога! — каза Мод. — Нямам време за това. Но наистина ми харесва да поддържам формата си, а бедният Главк понякога има нужда от опресняване на паметта, що се отнася до контурите на женското тяло.

Тя приключи с масата и го погледна недвусмислено.

— Не одобряваш ли? — попита тя.

— Аз? Не! — каза Харолд и кръстоса крака. — Не, разбира се.

Мод се усмихна.

— Така ли? Мислиш, че е нередно?

Харолд вдигна очи към нея. Тя искаше истината. Той помисли, без да стигне до заключение. Нередно ли беше, запита се той.

— Не — каза просто той и се усмихна.

Мод се усмихна в отговор.

— Толкова се радвам да го чуя, Харолд, защото искам да ти покажа картините си. Ела тук. Тази се казва „Похищаването на римлянките“. Какво мислиш?

Харолд погледна голямото платно. Далечно напомнящо Рубенс и пълно с огън и движение, то изобразяваше група розови дебеланки, които се бореха със своите дрехи и с похитителите си, както и чифт изправени на задните си крака коне.

— Харесва ми — каза той.

— И, разбира се, това долу е едно доста нагледно изображение на Леда и Лебеда.

Харолд погледна в ъгъла на картината.

— Но това е…

— Да — каза свенливо Мод. — Замислих го като автопортрет. А това тук е любимата ми картина. Нарича се „Дъга с яйце под нея и слон“. Какво ще кажат очите ти?

— Много е колоритна. Много е… запълнена.

— Благодаря ти. Тя беше последната. След това се влюбих безумно ето в тези — моите „одорифики“.

Тя отиде до приличащата на кутия машина и прикрепи малък маркуч с нещо като кислородна маска в единия му край.

— Чувал ли си някога за подобни машини, Харолд? Разбира се, тази я построих аз. Мой познат, млад сиукс от една комуна, ми даде основния проект. Ето, дръж това.

Харолд държеше маската, докато Мод се разправяше с дисковете и помпата.

— Забелязал ли си, че изкуството пренебрегва носа? — каза тя. — Вярно е. И аз си казах, нека обърнем внимание и на добрата стара schnauze^[2]. Нека обонянието пирува. Първо започнах с най-лесното — ростбиф, стари книги, окосена трева — после продължих с тези. Тя взе някои от металните цилиндри и прочете на глас надписите върху тях: „Вечер в дома на семейство Максим“, „Мексикански стопански двор“. Ето едно, което ще ти хареса, „Снеговалеж на Четиридесет и втора улица“.

Тя взе цилиндъра и го завинти в кутията. След това помогна на Харолд да нагласи маската на носа си.

— Готов ли си? — каза тя и завъртя превключвателя. Лампичките светнаха и буталата започнаха да изпомпват. — Добре. Какво подушваш?

Харолд затвори очи и бавно пое дъх.

— Метрото — каза изненадано той.

Мод се ухили.

— Продължавай.

— Парфюм… цигари… одеколон… — Той ставаше все по-развълнуван. — Килим… кестени, които се пекат… Сняг!

— О, да. — Мод се разсмя и изключи машината. — Можеш да съчетаеш колкото си искаш от тях.

— Наистина е страхотно — каза Харолд. Той сложи маската на масата.

— Питам се дали не мога да си направя такава. Доста ме бива с машините.

— Разбира се, че можеш. Ще ти я дам, за да видиш как работи. Много е просто. Вероятно би могъл да я усъвършенстваш. Мислех да продължа и по-нататък — като премина към абстрактното и свободните миризми, но после реших да се насоча към тактилните възприятия. — Тя посочи дървената скулптура. — Това е моят шедьовър.

— Да. Изглежда върхът.

— Не — каза Мод. — Трябва да я докоснеш. — Тя демонстрира. — Трябва да прокараш ръце по нея… иди по-близо, представи си, че под пръстите си имаш човешка кожа. Хайде, опитай.

Харолд с въодушевление докосна дървото и плъзна ръка по една чувствена извивка.

— Точно така. Какво е усещането?

Чайникът изсвири от кухнята.

— О, извини ме — каза Мод. — Ще донеса чая. Продължавай, Харолд. Милвай, докосвай с длан, гали, изследвай.

Харолд наблюдаваше как тя изчезва зад кухненската врата. Той пак се обърна към скулптурата и решително сложи двете си ръце на гладките й повърхности. Пристъпи по-близо и докато движеше ръцете си, откри, че се наслаждава на създаващото асоциации с човешка кожа полирано дърво. Ръцете му станаха по-смели. Те бързо и леко обиколиха една голяма дупка и за миг той почувства странния импулс да промуши главата си в нея. Овладя импулса, но импулсът отказваше да си отиде. Той погледна през рамо към кухнята. Мод си тананикаше зад вратата. Ръцете му продължаваха да се движат по контурите на отвора и внезапно той провря глава в него, бързо я измъкна и се отдръпна на две крачки от скулптурата. Озърна се. Мод още си тананикаше в кухнята. Никой не го бе видял. Той се отпусна, плесна с ръце и се усмихна.

Мод донесе чая.

— Чаят — каза тя. — Чай от овесена слама и пай с джинджифил. Седни, Харолд.

— Това несъмнено е ново преживяване за мен — каза той, кавалерствайки зад стола на Мод, преди самият той да седне.

— О, благодаря ти, Харолд. Опитвай всеки ден нещо ново, това е моят девиз. В крайна сметка животът ни е даден, за да го откриваме. Той не е вечен.

— Ти изглеждаш така, сякаш си.

— Кой, аз? Ха! Казах ли ти, че в събота ставам на осемдесет?

— Не изглеждаш на толкова.

— Това е в резултат на добрата храна, подходящата гимнастика и правилното дишане. Посрещни зората с „Диханието на огъня“.

Тя се облегна на стола си и демонстрира „Диханието на огъня“, последвано от „Духалото“. Те я оставиха леко задъхана.

— Разбира се — каза тя със смях, като си поемаше дъх, — няма съмнение, че тялото сдава багажа. Аз съм в късната си есен. Ще трябва да изоставя всичко след събота.

Тя приключи с наливането на чая и остави чайника.

— Това е стар чайник — отбеляза Харолд.

— Чисто сребро — каза замислено Мод. — Беше на скъпата ми свекърва, част от сервиз от петдесет парчета. Изпратиха го на мен, едно от малкото неща, които оцеляха. — Гласът й постепенно заглъхна и тя разсеяно отпи от чая си.

Харолд я наблюдаваше лукаво. Внезапно тя се бе отдалечила.

— Паят с джинджифил е превъзходен — каза той, нарушавайки тишината.

Мод вдигна очи.

— Какво? О, благодаря, Харолд. Радвам се, че ти харесва. Рецептата е моя. Ако желаеш, мога да ти я дам.

— О, аз не готвя.

— А защо не?

— Защото аз… добре де, мъжете не… искам да кажа… — Той спря. — Не знам защо — каза той.

— О, забавно е. Опитай с кекс. Това е като да правиш колаж от снимки от старо списание. Имаш съставките, хвърляш ги на едно място — престо! Създал си нещо ново, нещо различно. Изведнъж ставаш някой. Направил си кекс.

— И започваш да го ядеш — каза Харолд.

— Естествено — каза Мод. — Започваш да го ядеш. И дори го делиш с някой друг. Изцяло съм за това всеки да пече кексове. Но стига за мен. Разкажи ми за себе си. С какво се занимаваш, Харолд, когато не посещаваш погребения?

— О, с много неща — каза Харолд, като се усмихваше.

— Какви, например?

— Добре, ще ти покажа.

* * *

Харолд и Мод седяха върху капака на катафалката на Харолд и наблюдаваха как някаква строителна компания събаря стара сграда от другата страна на улицата. Огромен кран въртеше тежка оловна топка, която с трясък минаваше през тухлите и хоросана, а един гигантски булдозер загребваше отломките и ги стоварваше в каросерията на един камион.

— Очарователно — каза Мод, надвиквайки грохота. — Очарователно — и тя продължи да зяпа в захлас.

— Мерси — каза Харолд. — Знам и още едно място.

Разположени на един хълм близо до автоморгата, те гледаха как чудовищният нокът поема кола след кола, за да ги пусне в трошачката, където, след шумно бухане и блъскане, те биваха извличани във вид на усукани малки денкове старо желязо.

— Определено има нещо привлекателно — каза в заключение Мод. — Няма спор. Всичко това е много вълнуващо. — Тя отхапа от един суров морков.

— Но аз те питам, Харолд — каза тя, дъвчейки тържествено. — Достатъчно ли е това?

— Какво искаш да кажеш?

Мод се усмихна.

— Ела. Ще ти покажа.

Те пристигнаха край голямо зеленчуково поле близо до морето и коленичиха между редовете от ранни зелки.

— Обичам да наблюдавам как нещо расте — каза Мод. — Хвърли едно око на тези малки разбойници, Харолд. Последния път, когато идвах, техните зелени главици едва-едва надничаха от почвата. Погледни ги сега. Виж новите листа вътре.

— Да, виждам — каза нетърпеливо Харолд. — Те са накъдрени и крехки — като бебешка ръчичка.

— Няма да е зле да отидем да видим и бебетата.

— Какво?

— Да посетим родилно отделение. Някога ходил ли си там?

— Не, не помня да съм.

— О, много са забавни. Сигурно ще можем да идем днес следобед.

— Може.

— Добре. Ще караме през долината и ще спрем до фермата за цветя. Разглеждал ли си ферма за цветя?

— Не.

— О, това е наслада. Цветята са толкова дружелюбни.

— Така ли?

— О, да — каза Мод, — толкова са откликващи.

По-късно, докато се разхождаха из фермата за цветя, тя доразви мисълта си.

— Те растат и цъфтят, и увяхват, и умират, и се превръщат в нещо друго. Виж тези слънчогледи! Не са ли прекрасни? Мисля, че най ми се иска да се превърна в слънчоглед.

— И защо? — попита Харолд.

— Защото са обикновени. — Тя се усмихна срамежливо. — И защото са високи.

— Това пък защо, толкова ли е важно?

— Ами, като малка знаех, че винаги ще си остана ниска. Беше разочароващо, но не можех да направя нищо по въпроса, освен да реша, че това няма да ме спре. И не е успяло. Но все пак си мисля, че сигурно е забавно да си висок. — Тя се засмя. — А ти, Харолд? Какво цвете би искал да бъдеш?

Харолд се почеса по носа.

— Не знам — каза той. — Аз съм съвсем обикновен. — Той посочи едно поле с маргаритки, което се простираше чак до хълмовете. — Може би едно от тези.

— Защо говориш така? — попита малко смутено Мод.

— Предполагам, че — отговори той тихо — защото всички те са еднакви.

— О, но те не са! Виж тук. — Тя го поведе към една група маргаритки. — Виждаш ли? Някои са по-мънички, други по-шишкави, някои растат наляво, други надясно, на някои дори им липсват листенца — има всякакви видове видими различия, а даже не сме се и докоснали до биохимията. Разбираш ли, Харолд, те са като японците. Първо мислиш, че всички японци изглеждат еднакво, но след като ги опознаеш, виждаш, че в тайфата няма повторения. Като тази маргаритка. Всеки човек е различен, не е съществувал никога преди това и няма да съществува отново. — Тя откъсна маргаритката. — Един индивид.

Усмихна се и двамата се изправиха.

— И така да е — каза унило Харолд, — да приемем, че сме индивиди. Но се налага — добави той, като стрелна с очи полето — да растем заедно.

Мод погледна Харолд.

— Съвсем вярно — промърмори тя. — Все пак, аз вярвам, че по-голямата част от болката на света идва от хора, които знаят, че са ето това — тя кимна към маргаритката в ръката си — и въпреки всичко позволяват да бъдат третирани като част от еднаквостта.

Тя примигна, за да спре сълзите, появили се в очите й и обхвана с поглед хилядите и хилядите маргаритки, които нежно се поклащаха под следобедното слънце.