Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013 г.)

Издание:

Радка Александрова. При чудаците от Атеналп

Българска. Първо издание

Издателство „Български писател“, София, 1976

Редактор: Любен Петков

Коректор: Добрина Имова

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Тази история се случи нито много отдавна, нито много скоро, в една страна нито много близка, нито много далечна. Заваля дъжд. Дъжд като дъжд — хиляди прозрачни капки. Ден, два, три… По-нетърпеливите се скараха с намръщеното небе, после напълниха куфарите си с най-необходимите вещи и заминаха при слънцето…

Лесно им беше на тях! Ще си починат, ще се попекат, ще се посмеят и нали дъждът все някога ще спре, отново ще се върнат по домовете си. Ами справедливо ли е само те да пътуват? И то когато поискат и където поискат? Има и други, които желаят да пътешестват, да опознават далечни светове. Тези други… Но най-добре е всичко да разкажем от край до край, та малките момченца и момиченца да не се чудят и да не разпитват уморените си бащи. И тъй като в приказките всичко е възможно, не бива да се изненадвате каквото и да се случи.

Първо нека си представят един много смел и много учен човек с мъдър поглед и светла усмивка.

Този човек се казваше Хорс и живееше в усамотена къща с просторна градина, заобиколен от любимите си животни. Той умееше да разбира езика им и свободно разговаряше с тях. Всяка сутрин стогодишният орел го събуждаше, с бодрия си вик „хорс“, откъдето ученият носеше името си.

Голяма беше радостта на животните, когато веднъж Хорс ги събра и им каза да се готвят за далечно пътешествие. След миг тази радост се превърна в необуздан възторг, защото всички разбраха, че ги очаква нещо невиждано досега.

И така, в един хубав ден от стартовата площадка на най-близката космическа база излетя и проби небето сребриста ракета. В нея — капитан Хорс и любимите му животни: чичо Кенгур, господин Тигър, леля Котана… но вместо да ги изброяваме, по-добре е да чуем какво си приказват, да видим как се чувстват след излитането, може пък силното им желание за пътешествие да се е изпарило.

Пръв се обади чичо Кенгур.

— Нещо почна да ми прилошава — проплака той. — Космосът не е за всекиго. Неудобно ми е да вися като закачен във въздуха… — И шумно въздъхна, но от това коремът му не намаля. Започна да се преобръща ту надолу, ту нагоре; напразно се мъчеше да се залови за нещо.

— Да не си преяждал, да не си се тъпкал! — подкачи го весело Ежка. — Я ме виж мене.

— Какво да те гледам — само бодли!

— Помогнете ми! — измяука леля Котана. — Искам да седна. Струва ми се, че падам от най-високото дърво на земята. Да ви се не види пътуването и чудото! Как можахте да го измислите?!

— Спокойно, приятели! — рече чичо Кенгур. — Нали капитан Хорс ни предупреди, че така ще бъде само в началото; после щели сме да свикнем. А по-късно, когато вече няма да бъдем в безтегловност, ще се разхождаме като в нашата градина. Никой да не се паникьосва!

Хубаво ги съветваше чичо Кенгур, ама кой да чуе? Сега всеки един от пътешествениците беше зает само с едно: да спаси главата си от неочакваните удари. Нещо почти невъзможно, тъй като не можеха да контролират движенията си в непривичната обстановка. Подхвърляни сякаш от тайнствени вихри, те се лепяха по ъглите, пак отскачаха в средата на кабината и пищяха. По едно време някакво рошаво кълбо се завъртя точно пред лицето на госпожица Белка. Тя замижа, сърцето й заби като на зайче — това пък какво ли е?

— Защо се пулиш насреща ми, не ме ли позна? — разсърди се кълбото.

— О, ти ли си била? Извинявай, Ежке, наистина не те познах. Много силно се въртиш. Защо се въртиш?

— А ти да не си въобразяваш, че по-слабо се въртиш? — върна й незабавно Ежка и като се прекатури, увисна върху опашката й. Белка примря от болка.

— Не го направих нарочно — почна да се оправдава Ежка, но сякаш нямаше никакво намерение да се откачи.

Двете се сборичкаха, теглеха на различни страни и охкаха.

Забелязал мъките на жена си, Ежко се опита, да й помогне. Спусна се към тях, но нова беда — насреща му идеше господин Тигър. Зъбите му студено проблясваха. Ежко се сви, провря се на сантиметър под него и за миг изгуби съзнание. Сега господин Тигър се носеше право срещу тумбестия корем на чичо Кенгур. Съзнавайки цялата си безпомощност, чичо Кенгур затвори очи и се облегна на вратичката със светлинното табло… Пат! Лапата на Тигър се стовари върху таблото на сантиметри над главата му.

Скоро на всички стана ясно, че никой нищо не може да промени. Врявата растеше, страхът — също; само дето по-внимателно почнаха да се разминават.

— Докога ще трае цялата тази история? — проплака госпожица Белка. — Няма ли кой да ни каже? Прилошава ми, всичко пред очите ми се върти.

— А на мен пък хич не ми пречи. — За учудване на всички, така както се премяташе презглава, Ежко развърза найлоновата си чантичка, измъкна една ряпа и взе да я оглежда. — Велика работа, приятели! Ще нагостя тамошните жители с ряпа! Няма никакво значение, че ще пътуваме точно 86 дни и 68 часа. Изучил съм всичко за ряпата и искам да се уверя, че тя може да се задържи сочна и по-дълго време.

— Умрели са за твоята ряпа. Само ни излагаш! — смъмри го жена му.

Ако би могъл да я хване, непременно щеше да я напердаши. Той никак не обичаше да пътува с жена си и никъде не я водеше, но сега случаят беше по-особен: много дни раздяла, мъка, неизвестност. Пък и ако случайно тамошните решат да ги задържат, поне заедно да теглят.

Ежка не посмя да се обади втори път. Тя добре познаваше характера на мъжа си, добре разбираше какво означава погледът му. Но ако нея имаше кой да я стресне и укроти, можеше ли някой да спре леля Котана да си приказва? Тя временно се бе закрепила до един от илюминаторите и сега си мислеше на глас:

— Това, дето капитан Хорс разправяше, че при пътуване помъдряваш, не излезе празна работа. Макар че се въртя като пумпал, не съжалявам. Само да можех да поседна малко, да си почина.

— И каква мъдрост измисли? — подкачи я госпожица Белка.

— Такава… Ще поискам лична среща с една тамошна котка. Ще я поразпитам какво готвят, слагат ли подправки. А след като я изслушам и опитам нейните манджи, ще й завъртя една нашенска, с много мръвки.

— Мръвки ли? — преглътна Белка. — Дали се намират горе?

pri_chudacite_ot_atenalp_bezteglovnost.png

За това никой не бе и помислил. По-скоро, не им остана време. Защото, когато дъждът заваля и хората от града заминаха на почивка, командирът за съвсем други неща им говори. Например — че всички те дълго и вярно са му служили и напълно заслужават да се поразходят. И като ще предприемат пътешествие, поне да бъде необикновено. Той, капитан Хорс, всичко е подготвил и обмислил… Събрани около него, бъдещите пътници го слушаха притихнали, онемели от възторг. Никой не се бе сетил да попита какво ядат ония горе и как живеят. А и защо да питат? Като пристигнат, ще разберат.

— Имало ли мръвки горе? Глупав въпрос! Ами той за какво е? — И леля Котана посочи господин Тигър, който се мъчеше да надникне през малкото кръгло прозорче на кораба. — Само веднъж да скочи върху някое животно — ще го разкъса на парчета. Та ако ще да е голямо колкото планина.

— А животни? Дали се намират горе? — запита Ежка.

Госпожица Белка внимателно прибра бухналата си опашка и се помъчи да доближи господин Тигър.

— Чуваш ли? Леля Котана иска да те затворят в някой планетен затвор за убийство. Обещай пред всички, че няма да посягаш над чужди животни… с изключение на пиленца. Обещай никого да не предизвикваш. Твоята работа е да бъдеш винаги до мен, да ме пазиш!

— Интересно от кого? — изсмя се леля Котана. — И защо само теб да пази?

— Защо ли? Представи си, че някое неземно страшилище поиска ръката ми. Както е известно, в мене всички се влюбват.

— Я се махайте от главата ми! — изръмжа господин Тигър. — Аз си знам работата. Наложи ли се да се бием, няма да им простя — ще ги разпердушиня! Сега съвсем друго ме занимава: с кой акъл все пак тръгнахме! Ами какво ще кажат хората, като се завърнат от почивка? Гледат — няма ни! И току-виж, настанили други животни в нашата градина.

— Приказки! — възмути се чичо Кенгур. — Такова посрещане ще ни устроят, така ще се гордеят с нас… Та ние ще бъдем първите, които се завръщат от подобно пътешествие. И догодина вместо на море те също ще полетят насам, към Атеналп. И сещате ли се кой ще ги води? Капитан Хорс, разбира се… Ние трябва да вярваме на нашия командир! Той каза, че проучил всичко, никакви опасности и побоища не ни застрашават.

Изведнъж корабът се разтърси. Пластмасовите чекмеджета на библиотеката изхвръкнаха и полетяха на всички страни. Полетя и личният багаж на пътниците.

— Помощ! Загиваме…

— Спокойно! — опита се да надвика гласовете чичо Кенгур. — Сега се провираме през комети и метеори — затова е така. Скоро всичко ще отмине. Чел съм за тези работи.

Чичо Кенгур не говореше само за да се намира на приказки. Преди да излетят, ученият наистина го бе запознал с някои неща, свързани с особеностите на пътя. Беше му показал дори как се управлява корабът и какви аварии могат да ги сполетят.

— Зарежи какво пишат книгите! — мръщеше се господин Тигър. — Не стъпваш ли здраво на земята, нищо друго не е сигурно. Метеори, комети… дрънканици!

— Може би имаш право — рече чичо Кенгур. — Но който се е страхувал, да си е седял у дома!

— Ти ме обиждаш. Аз да се страхувам? Тигърът!… Работата е там, че не мога да гледам спокойно как цялата тая железария се тресе, как се разминаваме като слепци. Мислиш, че ми е лесно да не халосам някого?

В същото време Ежко спокойно гледаше найлоновата си чантичка, която се въртеше заедно с ряпата в тясното пространство, и им се чудеше на ума: за какви неща седнали да се разправят, когато има други, много по-важни.

— Не разбирате ли, че връщане назад няма! Ето, бученето намаля… Кой беше казал, че по време на път човек помъдрява? Сетих се — леля Котана. Права е! Току-що ми хрумнаха гениални идеи. Слушайте внимателно. Не е ли по-добре да се обръщаме един към друг с фамилните си имена? Нали разбирате, така ще бъдем по-важни. Освен това, ако на някого от вас се стори, че професията му е проста, да се представи там с друга. И още нещо, най-важното: да поканим чуждото племе да ни гостува на Земята, ще бъде извънредно интересно!

— Умни, умни предложения! — развика се радостно Ежко.

— Чуйте само как звучи! — оживи се Ежко. — Тигров, Кенгуров, Котанова… Или още по-добре; инженер Тигров, доктор Кенгуров, редактор Ежко Ежков…

Господин Тигър високо се изсмя:

— Редактор ли? Та ти, миличък, не можеш да пишеш и като четеш — сричаш. А и какъв инженер съм аз? А за доктор Кенгуров да не приказваме!

— Извинявай, но ако се наложи, и за доктор мога да мина — изпъчи се чичо Кенгур.

— И аз за редактор! — побърза Ежко. — Виждал съм как се прави вестник — капитан Хорс ми е показвал, спокойно мога горе да го издавам.

Гениалните идеи най̀ не харесаха на леля Котана. Не за друго, а защото се боеше, че ще се обърка с тия доктори, инженери и вестникари — много сложно й се виждаше.

— Що ли съм седнал да споделям с вас? — изохка обидено Ежко. — Такова нещо хрумне ли ти — веднага при командира! — И той се опита да достигне плътно затворената вратичка на командната кабина.

— Стой! — изкрещя подире му чичо Кенгур. — Полудя ли? По време на пътуването строго се забранява влизането в кабината. Знаеш ли какво може да се случи, ако капитанът натисне по погрешка някое копче? Даваш ли си сметка?

Развикаха се и останалите. Заповтаряха един през друг:

— Даваш ли си сметка?

— Слушайте — обърна се към всички чичо Кенгур. — Командирът каза, че ще сигнализира с червена лампичка. Да поясня: ако има нужда от помощ, сам ще ни извика. Иначе, повтарям: влизането в кабината е строго забранено!

Ежко въздъхна.

— Нетърпелив съм, но не и недисциплиниран. Дано само не забравя гениалните си мисли.

— Аз ще те подсетя!

— Колко пъти съм ти казвал да не се обаждаш, когато никой не те пита! — скара се той на жена си.

Чичо Кенгур го изгледа продължително.

— Не си ли с нея малко по-строг, отколкото трябва?

— И аз мисля така — развълнува се Ежка.