Робер Гаяр
Вале купа (1)

I

Това беше краят. Гробарите издърпваха въжетата, с помощта на които ковчегът бе спуснат в зейналия гроб — мрачна бездна сред девствената снежна безкрайност, простираща се чак до хоризонта.

В този момент дъхът на Роже Денис секна и лека тръпка прониза цялото му тяло. Все пак присъстваше на собственото си погребение. Безразсъдно и невъзвратимо. Бе заложил всичко. Трябваше само да преодолее това глупаво присвиване в сърцето, което го душеше и наливаше олово в краката му.

Може би усещането щеше да отмине, когато този продълговат сандък от много светло лакирано дърво и бляскави метални орнаменти изчезне под земята. Обръщайки се, единият от гробарите стъпи накриво, подхлъзна се и срина буца пръст. Тя глухо изтрополи по ковчега, докато другият припряно засипваше гроба с пестеливи и бързи движения. Внезапно слънчев лъч разкъса навъсеното сиво небе и просветна над малкото гробище, но миг след това облак отново закри пролуката.

Роже Денис беше притворил очи, когато усети приятелска ръка на рамото си. Лекият натиск трябваше да му вдъхне кураж. Разпозна инструктора, обяснявал на злочестия Вилермон пистата „Синял“ преди два дни в хотелския бар.

— Скъпи приятелю — казваше мъжът, — още не мога да проумея този нещастен случай. Вашият приятел бе толкова добър скиор. Как е връхлетял върху дърво — черно и съвсем самотно… Сякаш е заспал върху ските или се е спускал със затворени очи!

Роже тъжно поклати глава.

— Но вие, вие сте го следвал отблизо. Нямате ли някакви предположения? — настоя инструкторът.

— Той се отдалечаваше с всяка секунда. Сигурно е бил опиянен от скоростта.

Инструкторът отново го потупа по рамото.

— Както и да се е случило, вярвайте в искрената ми симпатия. Кураж!

Гласът звучеше тъжно и неловко. Беше искрен, наистина, но с тази мимолетна искреност между хора, практикуващи един и същ спорт, което поражда известно съпричастие.

— Вероятно няма да се задържите при нас. Но се надявам да се срещнем отново… Е хайде, извинете ме, но е време за урока ми…

Стиснаха ръцете си. Роже се обърна и видя един гробар, който размахваше набързо скован черен кръст, с написани набързо върху него име и две дати: „Пол Вилермон, 1918-1945“.

Имаше още пет или шест души, повечето непознати на Денис. Те едва изчакваха края на тягостната церемония, която вече им досаждаше, и нетърпеливо се поклащаха върху дебелите подметки на обувките си. В края на краищата, нищо не ги свързваше с Вилермон.

— Разбирам, губите много близък приятел — заговори полугласно едър мъж, с шал, вдигнат над устата му. — Моите съболезнования.

— Благодаря.

Мъжът намести шапката си.

— Първия ден — поколеба се той, — ви помислих за близнаци…

— Наистина доста си приличахме…

— Поразителна прилика! Направо изненадваща! Невероятна дори… Още веднъж моите искрени съболезнования…

Ново ръкостискане. Едрият мъж се отдалечи към изхода, клатейки глава като човек, който не може да се съвземе от голяма изненада. Дървеният капак на ковчега, вече покрит с мократа пръст, не се виждаше. С мъчителна болка Роже осъзна, че никой и никога няма да се поклони пред този гроб, че никой и никога няма да положи цветя върху него, защото Пол Вилермон бе сам на този свят. Без да се брои чичо Марсел, един импотентен седемдесетгодишен алкохолик. Покойният никога не бе получавал и най-малката проява на нежност от този окаян роднина. Вероятно той потриваше ръце пред телеграмата с известието за смъртта, изпратена от гренобълската полиция. Тази смърт облекчаваше паричните му грижи — той се оказваше наследник. О, не на богатство! Наследството на Вилермонови бе толкова малко, че Пол дори не би имал средства за откриването на кабинет!

Да открие кабинет! Разтърси го беззвучен смях — циничен, саркастичен. Ако бе имал средствата за кабинет, щеше ли да има нещо недостижимо за него!

Внезапно той видя двама мъже в палта с качулки да спират в снега. Те не поздравиха, но отнякъде се появи някой, който го хвана за лакътя, а после взе и ръката му:

— Докторе, с кола съм. Мога да ви закарам до хотела.

— Благодаря ви, но и аз съм с кола.

Приятелска искра блесна в очите на човека:

— Виждам, че не се досещате кой съм. Аз ви продадох екипировката. Ако мога да си позволя един съвет — отидете в бара и пийнете нещо силно. Посинял сте от студ. Зная, че днес не сервират алкохол, но Проспер ще ви изнамери една бутилка. И ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ме потърсите…

На свой ред Денис тръгна с бавни крачки към изхода на гробището. Желязната решетка — ръждясала и със заяждащи панти — бе широко отворена.

И тогава забеляза жената. Тя стоеше от другата страна, вкопчила двете си ръце в решетката. Какво правеше тя там? Беше със светло кожено палто, шапчица и малка черна чанта. Смъртно бледа, тя се бе втренчила в него с недоверчив, обезумял поглед, в който се четеше истински ужас. Премига, отвори уста и прекара връхчето на розовия си език по пресъхналите си устни. Пръстите й се сгърчиха по-силно върху железните пръчки и тя се наведе отчаяно напред, за да не падне.

Денис усети, че целият се вледенява. Не трябваше да я вижда, не трябваше да обръща глава. Да се престори, че не я е видял и най-вече — че не я е познал.

Той пъхна ръце в джобовете си, за да скрие треперенето им. В същото време започна да се успокоява. Беше непростимо, непростимо и опасно да изгубва така самообладание. Като че ли не бе очаквал такива срещи.

Нали бе предвидил и преценил разумно всички опасности и рискове.

Когато прекрачи през желязната порта, заваля сняг. Несъзнателно той вдигна яката си и мина на две крачки от жената, все едно че не я забелязва. Но усети впития в гърба му поглед като докосване. Ускори крачка, когато я чу глухо да го вика:

— Господине!

Да се престори ли, че не се отнася за него? Не беше възможно — всички, присъствали на погребението, вече се бяха разотишли. Той се обърна с нежелание:

— Госпожо? — Гласът му бе студен и отблъскващ.

— Пол не ми е казвал, че има брат… О, моля да ме извините. Но съм толкова разстроена… Може би ви е говорил за мен?

Той отрече с поклащане на глава. Изведнъж задиша по-свободно.

— Аз съм Дениз. Бях… приятелката на Пол…

— Съжалявам — сухо каза той. — Не! Никога не ми е говорил за вас. Но може би първо трябва да знаете, че не съм му брат. И между нас няма никаква — близка или далечна — роднинска връзка. Бяхме просто приятели. Големи приятели.

Той се поколеба, преди да уточни:

— Учихме заедно по време на стажа в болницата.

— Толкова си приличате! Само мустаците… Помислих, че виждам призрак!

Тя вдигна ръце към лицето си и задуши едно ридание с кърпичката, която жестоко стискаше в юмрук.

— Разбирам. Приликата ни беше толкова голяма, че това често заблуждаваше хората. Не сте първата! — обясни той студено, успял напълно да се овладее. — Тази необяснима прилика бе причина за много бъркотии и недоразумения. Но когато застанехме един до друг, заблудата изчезваше. Изразът на лицето, усмивката не можеха да излъжат никого… Дори истинските близнаци, имам предвид еднояйчните, се различават по нещо дребно, понякога наистина незначително. Необходимо ли е да навлизам в тези подробности? — приближи се той.

— Разбирам — запъна се смутено тя. — Извинете за нетактичността ми… Но мъката…

— Зная какво чувствате…

Гърбът на младата жена бе приведен. Роже се доближи и хвана лакътя й. Тревогата му бе изчезнала. Усещаше, че е господар на положението.

— Мога да ви взема с колата — предложи той.

— Много сте любезен…

Направиха няколко крачки заедно.

— Отседнала съм в Шамрус — обясни тя. — В действителност не съм учудена, че не ви е говорил за мен. Ние се скарахме преди петнайсетина дни…

Той знаеше това не по-зле от нея.

Макар и трудно за вярване, но той бе възвърнал спокойствието и сигурността си, дори чувството си за превъзходство. Защо се бе паникьосал? Прекалено импулсивна, доверчива и лекомислена, горката Дениз никога не бе блестяла с прозорливост. Не умееше да хитрува, беше неспособна да различи преструвката, а още по-малко лицемерието. При нея, в нейния случай, да представиш изопачаването на истината за криминално присвояване беше съмнителен евфемизъм^[1].

Сега Роже се бе овладял напълно и полюбопитства да разбере как Дениз си обясняваше причините за тяхното скъсване. Явно гледната й точка щеше да се различава от неговата.

— Вие сте спорили — поде той тихо и насърчаващо. — Любовна кавга! Никога не продължава много!

— Не е така. Пол скъса окончателно!

— И чия бе вината?

— Според него моя, разбира се. О, трябва да кажа, че обстоятелствата бяха против мен. Но му обясних и той трябваше да разбере…

Тя замълча, отрони въздишка и продължи по-уверено:

— Странно! Изобщо не ви познавам, а изпитвам някакво облекчение, когато ви доверявам това… Може би защото толкова си приличате… струва ми се, че вие сигурно ще ме разберете… Вие…

— Аз съм добър изповедник — увери я той почти закачливо. — Това е задължително качество за един лекар. Ще ви откарам до Шамрус… Колата ми е на две крачки, а по пътя ще излеете душата си, ако това може да ви утеши.

Той намери малката кола на банкета, където я бе оставил. Избърса заскреженото предно стъкло с ръкавиците си, отвори вратата и помогна на Дениз да се качи.

— Бричка си е — обясни той, докато се настаняваше до нея, — но нали знаете, при тази криза в гаражите се намират само купчини старо желязо. А тази таратайка все още се държи…

Обърна глава към нея и се усмихна:

— Впрочем, скоро ще се отърва от нея. Смятам да се върна в родината си.

— Вашата родина?

— Да, хаитянин съм.

— Хаити! — промълви замислено тя. — Пол имаше намерение да се засели там.

— Той ли ви го каза?

— Да. Колебаеше се между Колумбия, Венецуела и Хаити. Предпочиташе Хаити, защото — както казваше той — иначе рискувал да се сблъсква на всяка крачка с хора, свързани с германците и успели да избягат от справедливото наказание на сънародниците си. Но може би вие сте му подхвърлили идеята за Хаити?

— Наистина говорихме за това, но някак между другото… Той обещаваше да стане блестящ практик и рано или късно щеше да разбере, че бъдещето му е по-скоро тук… Но кажете ми все пак причините за вашата раздяла — настоя той и подаде газ.

— Беше си втълпил, че съм му изневерила с един от най-близките му приятели.

— А не бяхте ли?

— Бях непредпазлива. Непредпазлива и глупава — добави тя и преглътна. — Вижте, в последно време Пол беше някак странен, непостоянен, загрижен… Ругаеше ме без причина, разговаряше с мен без нежност, все едно че го отегчавах.

— Може би е имал проблеми? Хората с неспокоен дух са такива.

— Ами! Пол и проблеми? Завършваше стажа си. Както сам казахте, той бе блестящ, предстоеше му прекрасно бъдеще. Знаете го по-добре от мен… И изведнъж си внуши, че трябва да замине в странство, без дори да е получил дипломата си. Беше блян, заблуждение!

— Може би е бил преуморен. Изпити, знаете… Познато ми е. Но повярвайте ми, ако трябваше да действа, щеше да стъпи здраво на земята!

— Тази малка надежда ме накара да го последвам. Държах се като последната глупачка. Поведението му ме объркваше, разбирате ли? Не само защото от известно време се беше занемарил, но и с мен се държеше така, сякаш внезапно ме е намразил. Като че ли вече ме ненавижда! Без съмнение, трябваше да престана да го виждам и да чакам той да се върне. Но три години близост не се заличават току-така, без да оставят никакви следи, нали? Сам на света, той се нуждаеше от обичта, която му давах… А вместо това аз се опитах да предизвикам ревността му. Започнах да излизам с някои негови приятели. И го правех така, че той да разбере…

Тя отново замълча, за да избърше сълзите си.

— Е, продължавайте — подкани я той.

Тя се поколеба. Много спокоен, Роже се чудеше каква версия ще му поднесе. На него, непознатия, когото нямаше никаква причина да лъже.

Беше му се клела в Бога, във всичко, което й е най-скъпо, че между нея, Тардиф и Удон не се е случило нищо. Докато от двамата бе получил доказателство за противното. Не! Той не бе наранен, дори не бе страдал от честолюбие, защото никога искрено не беше обичал Дениз. В началото бе смятал тяхната връзка за временно увлечение, авантюра за една нощ. Такава, каквато тя бе имала с Брудаж, който току-що беше скъсал с нея. После се бе оставил на котешките й движения, на нейната нежност, на наивния и игрив характер. Тя му осигуряваше удобен и хигиеничен секс. Без усложнения. Писоар за хормони. Но отдавна се бе изморил. И историята с купона му даде идеален повод за раздяла.

— Е, добре — призна си тя простичко, — аз не съм безупречна. Обичах Пол. Мислех се за добър стратег и вярвах в уловките си. Не си давах сметка, че си играя с огъня. Да, бях непредпазлива.

— Как така?

— Едва ли ще ви кажа нещо, което да не знаете. За танцовите забави на студентите медици. Не ги наричат танцови забави, а купони. Това са си направо оргии. Ходех на курсовете по акушерство, не бях много отворена, но не бях и съвсем загубена. Не подозирах обаче къде отивам, когато приех поканата на двама приятели на Пол — Тардиф и Удон. Казаха, че ще вечеряме в хотел „Дию“, ще се позабавляваме, ще пийнем, ще послушаме плочи. Имах нужда да се разтоваря от терзанията си за необяснимата студенина на Пол. И използвах случая. Събрахме се пет или шест момичета и още толкова момчета. Един студент по медицина, който преди ми беше любовник, пристигна по-късно. Брудаж донесе цигари, имал ги от някакъв северноафриканец, съдържател на жалък бар на улица „Юшет“ както ни обясни. Бяха с хашиш. Всички опитаха. И ето на! Аз се почувствах съвсем различна. Бях полудяла. Разбирате, нали? Наркотици и алкохол… Но Пол никога не можа да приеме, че не съм съвсем виновна, и никога не ми го прости!

— Всичко ли му признахте?

— Почти.

— Не си признавайте никога! — подхвърли той с цинична усмивка.

— Имам основания да се съмнявам, че приятелите му са го уведомили за всички гадости, които извършиха.

Той не отговори. Беше вярно. Тардиф и Удон бяха побързали още на следващия ден след купона да му разкажат подробности от тяхната пиянска сбирка.

Две от жените, както танцували, започнали да правят стриптийз по американски — така казали. Сложили ги съвсем голи на масата и някой ги заливал с евтино шампанско. Тогава Брудаж прегърнал Дениз и обявил на всички, че ще изнесе лекция по анатомия с нейна помощ, но имал нужда от асистенти…

 

 

Не липсваха доброволци. Дениз трябваше да стои неподвижно. Някой изтръгна копчетата на блузата й и разкъса сутиена й. Тя започна да протестира, но само проформа, не особено убедително, за да не я помислят за девственица, следователно — гъска.

— Не! Не! Не искам! — завика тя и замята главата си. — Оставете ме…

Не беше ядосана. Една от голите жени коленичи и се промъкна между краката на момчетата до нея, след това разпра полата й. Една непозната ръка се плъзна под пликчетата й и се зарови в космите й. Други започнаха да я гъделичкат по ходилата, под мишниците. Дениз започна да се кикоти.

На масата! На масата! Основен гинекологичен преглед!

Вдигнаха я, опънаха я на масата и съвсем я разголиха. И докато тя неистово стискаше краката си, толкова пръсти заопипваха тялото й, че цялата трепереше. Около нея всички се смееха и й се подиграваха. От какво толкова се страхува? Те бяха лекари. А междувременно тя нямаше повече сили да протестира.

Някаква лакома уста захапа гърдата й, някой мачкаше грубо другата. Хванаха я за глезените и разтвориха краката й. Горещите дихания върху корема й напомняха задъхани кучета. Влажни устни хапеха пъпа й.

— Тя вече е влажна! — обяви Тардиф.

— Оставете ми я — каза Брудаж. — Аз съм й свикнал. Познавам я добре и знам какво обича…

Месести устни се заровиха дълбоко в пубиса й и тя извика. Почувства, че я облива някаква ледена течност. Подскочи и разбра, че е дошъл нейният ред да я заливат с шампанско. Тогава започна да се смее по-силно. И когато почувства навлизането на нещо твърдо и топло в себе си, най-напред извика тихо. А когато разбра какво е, закрещя.

— Не! Не! Забавлявайте се, но не това! Не! Това не!

Но те продължаваха да си пробиват път между краката й. Главата й се замята бързо, все по-бързо, след което престана да съзнава. Тогава спря да вика и се задъха, усещайки непреодолимо силното желание на плътта си. И тъкмо щеше да достигне върха, когато извадиха от нея превъзходното нещо. Тя опитваше да възстанови дишането си, но ново нещо, подобно на първото, проникна в нея и почти веднага тя получи оргазъм, викайки дрезгаво, с което предизвика всеобщ триумфиращ смях и подигравки.

Инстинктивно тя се мъчеше да диша спокойно. Беше изморена, изчерпана. Дали сега нямаше да я оставят на мира? Но не! Ето че отново започнаха да стискат гърдите й, галеха я между краката. Устни покриха нейните и по сладкия аромат на червило тя разбра, че това е жена. Опита се да изплюе отвратена подвижния език, който разтваряше зъбите й, но още веднъж някой навлезе в нея. Тя не знаеше кой… Нададе слаб вик. И ужасна мисъл изплува в съзнанието й. Колко бяха мъжете? Пет или шест… Всички ли щяха да й се изредят? И това не бе дори изнасилване. Нали тя се бе съгласила без съпротива? Нали се бе наслаждавала невъздържано с не знам кой си?

И ето че още веднъж ритмичните тласъци на непознат разпалиха в нея желание и наслада, чиято сила заличи погнусата. Тя се предаде. Загуби представа за време и място. Не можеше повече. Най-накрая остана задъхана, с широко разтворени крака върху масата, която се врязваше в кръста й. Свърши ли? Всички ли получиха желаното?

Вдигнаха я от масата и я положиха върху студения под. Тя чуваше само смехове и кикота на гъделичкани жени, и отгатна, че друга е заела мястото й на масата и че също като нея не успява да скрие удоволствието си. Изправи се с мъка. Внезапно й прилоша и тя мъчително повърна. Някой й помогна да се задържи на краката си. Една ръка внимателно я хвана за лакътя и я поведе:

— Ела, оттук. Има легло. Ще си отдъхнеш. Имаш нужда…

Когато се събуди, тя наистина беше в легло. Гола. Между двама голи мъже. Сигурно бе загубила съзнание и мръсниците се бяха възползвали от това, за да я имат многократно. Вагината й беше претъркана, а срамните устни напрегнати и подути. Заля я болка и срам. Кои бяха тези мъже? Тардиф и Удон. Изчерпани, те спяха дълбоко, тихичко похъркваха и издишваха зловонен пиянски дъх. Тя се почувства дълбоко отвратена от себе си. Изправи се със залитане. Дрехите й бяха хвърлени върху облегалката на един стол. Облече се надве-натри и побърза да се махне и да се изкъпе.

 

 

Надяваше се, че никой няма да разгласи ужасната случка, защото тя не правеше чест на студенти медици. „Ако Пол научи всичко това!“

Пол не бе научил нищо със сигурност, смяташе тя, но имаше подозрения. И тези подозрения се оказаха достатъчна причина за раздялата им.