Михаил Садовяну
Недоверие (1)

I

Това се случи през една тежка зима, по време на една сказка в окръга Нямц. Селото беше малко, сгушено под хълма и натрупания сняг. Аз и приятелят, който ме придружаваше, стигнахме там по дълги и криволичещи пътища и след някои и други драматични перипетии: объркахме пътя, на един остър завой се обърнахме. Едни деца ни показаха с дългите ръкави на кожусите си църквата и училището. Стигнахме до училището и там заварихме учителите и селяните, събрани за сказката, в малка стаичка със задушаваща топлина.

Както всякога, когато пристигнат чужди хора отдалече, оттам, където е правдата и силата на държавата, селяните се раздвижиха. После се изправи един учител и заговори за старите времена и за днешните порядки и устройство. В културните кръжоци понякога се изучава история, друг път се дават здравни съвети, трети път се говори за местните нужди. Навремени ще се надигне някой селянин и ще постави въпрос, ще иска да му се разясни тоя или оня закон; чул, че в Букурещ се създават закони и може би става дума и за „закона за земята“. Но за каквото и да се говори, за неща, които ги вълнуват или не, които разбират или не, хората стоят мълчаливи, гледат и слушат внимателно. И са много радостни, когато от време на време могат да схванат някоя умна или духовита приказка или пък съвет, който отговаря на техните мисли, свързани с мъката и неволите им.

Един от тия чужди, дошли отдалече хора започна да говори за „законите и разпоредбите на държавата“. О! Тези въпроси са много интересни и отблизо се следят от селяните, защото, откакто имаме конституция, на тях никой не им е говорил за основните наредби, за правата на човека, за отношенията между хората, за задължения и права. Понякога разясняването на конституцията звучи за селяните като хубава приказка (тази конституция, която не знам в кое село на нашата страна била веднъж конфискувана от либералите, които били на власт, и изгорена като „подривна книга“).

И така, дошлият отдалече чужд човек говори за тези напълно нови неща в това изгубено в планините селце. След като каза, каквото имаше да казва, селяните се позамислиха и започнаха да си шепнат. Сетне стеснително се изправи стар селянин с прошарена брада и набръчкано чело.

— Ще ни позволите ли, господине — рече той. — Искаме да ви разкажем една нашенска случка, ако не се сърдите…

Той се изкашля тихо и погледна наоколо. Другите селяни сведоха очи, ала неколцина все пак кимнаха с глава, чу се подканващ шепот.

— Та ето какво, господине — продължи селянинът, — при нас се случи нещо… Имаше един човек по времето, когато се раздаде земя на хората, преди четиридесет и повече години; дадоха му земя, той я прие, после година след това се запиля по света. Беше ей такъв на̀, несретник. Остави жена си с едно дете и нищо повече не чу селото за него.

Жената сама отгледа детето; труди се, блъска се да запази и земята. Момчето порасна, ръцете му заякнаха. Платиха си, както се полага, налозите и всичко останало и си запазиха земята с чест.

Дойде време момъкът да иде войник; изкара си службата. Дойде време да се жени; ожени се. После, като позамогна, а беше работлив стопанин, си издигна и къща, и хубаво стопанство на спечеленото място. Сега има деца и с чест стои между нас.

Ала ето, господине, оня скитник, който се беше запилял по света, сега се върна в село… Немощен старец е — никому да не дава бог такива старини! Знам ли какво е мислил, докато е стоял в кръчмата? Знам ли кой му е дал акъл? И един хубав ден се споразумял с някакъв познавач на закона от Търгу Нямц, господине, и му продал земята.

Как може старецът да я продава на един „защитник“ който знае законите, това не го разбираме. Нали земята беше откупена с труд и пари от момчето и жената; другият тръгна да скита по света. Може ли такова нещо?

Настана мълчание. Стопанинът скръсти ръце на гърдите си и въздъхна.

— Е, дядо — отвърна моят приятел, — според закона старецът е собственик на земята, той е записан в списъците на общината.

— Така е, ние го знаем — отвърна с тих глас човекът.

— Но друго има тук нередно — продължи приятелят ми. — Продажбата не е в ред, защото е сключена с гражданин. Селската земя не може да се продава на гражданин… Мигар е потвърдил съдията подобна продажба?

Изведнъж усетихме върху себе си изпълнените с учудване погледи на селяните. Старецът рече:

— Така стана, както ви казах, господине…

— Вярвам. Но продажбата, нали ви казах, не е в ред.

— Може ли момчето да я развали?

— Не. Може да я развали само старецът, защото той е собственик на земята.

— Ами какво ще я разваля той, господине, като е смахнат! Знам ли? Може пък аз да не разбирам, ала как ще останат на пътя добрият стопанин, жената и децата? Думат, че щели да дойдат със стражари да го изхвърлят. Каква правда е тая?

Пак въздъхна и погледът му помръкна.

— Човекът рече, че няма да се остави дори и мъртъв да го извадят от къщата му, че той с пот на челото се е трудил и си е спечелил земята, че е спестил с мъка това, което има, и си е направил къща, че е с деца и жена и казва, че щом е така, щом няма оправия на този свят, ще застане с пушката и който дръзне да го изхвърли от къщата и земята му, няма да види повече бял свят, ще го убие! Лоша работа! Сега си мислим какво да сторим, че да не пострада човекът! Той не иска и да знае, вече не излиза от къщи, стои с пълна пушка и чака… Ще дойдат със закона… и ще го изхвърлят на пътя…

— Слушай, дядо, би трябвало да поговориш с него, да го успокоиш. Земята той няма да загуби. Ако умре старецът, ще може да разтури продажбата.

— Ех, господине — продума старият човек и поклати глава недоверчиво, — знам ли какво ще стане? Ще умре старецът, когато даде бог, ами дотогава? И после? Знам ли? По нас казват: почне ли вълкът да яде овцата, свършено е с нея! Ще я изяде! А може и да стане, както казвате, какво знаем ние?

И ни погледна с влажни очи и тъжна усмивка, защото от шепота, който чувах около себе си, разбрах, че невестата на изпадналия в неволя стопанин е негова щерка, а децата, които щяха да останат бездомни, са негови внуци.