Михаил Садовяну
Любовна песен (1)

I

Керванът се спря за почивка на Циганската поляна. Огромен огън от съчки сипе червени талази светлина върху събраните на приказка колари. В дъното, в сянката, почиват воловете; от време на време пламъкът проблясва като мълния и ги осветява за миг, сетне мракът на поляната отново ги обгръща.

Натоварените с дъски коли стоят настрана; навремени светлината ги погалва, като да са заспали същества.

Коларите са насядали на колело около огъня. Аз съм легнал по корем в покритата с чергило каруца и слушам една стара история, която дядо ми разказва.

В прохладната лятна нощ спокойният му глас изпълва поляната с трепет. Живите му черни очи под бели вежди са вперени в пламъците, бялата му брада се стеле като снежна покривка върху гърдите му. Той вижда отколешни случки, станали в стари времена пак тук, на Циганската поляна; с кротък глас ги разправя и сякаш ги откъсва от нощта. Коларите стоят край огъня смълчани, с унесени очи; сред величието на гората старата история сипе тръпки по отрудените им лица.

В тихата лятна нощ слаб шумол минава през заспалата гора; само поляната будува с огненото си око. От време на време от тъмните корони на дърветата долита печален шепот, идващ кой знае от кои далечини, после отминава напред и угасва в мрака на листаците. Сред покоя на нощта, някъде от дълбоките дебри отеква самотният и скръбен плач на кукумявка, подобен на човешки зов; сетне едва чут трепет, плясък на криле и далечно шумолене на листа. Във влажните треволяци край поляната се понася сподавеното крякане на дърдавец; недалеч се чува писък на пъдпъдък, друг му отговаря близо до нас; прилеп се стрелва като черна мълния през руменото колело на светлината. Тишината отново се възцарява, още по-дълбока; щурците свирят монотонно сред дълбокия покой, техният тъжен припев като че ли извира от мрака на вековете. И отново долита печалният шепот сред короните на дърветата, а старата гора въздиша.

Дядо разказва, отколешните образи се откъсват от мрака и оживяват. Аз ги виждам и следя с поглед; виждам старата болярска къща край брега на Сирет, в Кръйничени, кацнала на билото на един рид, виждам малката горичка, полазила по склона, пътеките, оградени с люляци и липи, и рибарника в подножието на рида до поляната с брезите; виждам и тъжните, мрачни коптори на циганите роби^[1]. На стотина хвърлея разстояние сред горички тече Сирет; ромонът на брода нощем се чува чак до горе, до къщата.

Боляринът Нъстасе Кръйничану е женен едва от година; невестата му е крехка, бяла и нежна като водна лилия и той я обича тъй, както може да обича един суров и жесток по природа човек като него. Своята сила и неутолима ловджийска страст той пилее на открито, под слънцето, а тя линее в сянката на стаята си, без любов и без желания, и твърде рядко, ако боляринът не си е в къщи, плахите й стъпки я понасят по оградените с люляци и липи пътеки към поляната с рибарника.

Един летен, ден по залез-слънце боляринът Нъстасе се разхождаше по пътя, който води към колибите на циганите роби. Слънцето се бе спряло за миг над редкия букак на билото, жълтите му лъчи се промъкваха между клоните, струяха надолу и грееха в рижата коса на болярина и в златистата му брада. Черните му очи със стоманени отблясъци проследиха ято птици, които забързани пореха въздуха надалеч, после се загледаха напред.

Копторите на циганите бяха пръснати в подножието на рида — тук един, там друг — тъжни и мрачни, измазани с глина и покрити с камъш. Вратите им бяха малки и разкривени, за да влезеш, трябваше да лазиш. Малки колкото пестник прозорци гледаха накриво господаря. Нито стобори, нито плевници, нищо. На отъпканото, равно като длан място се чернееха следите на старите огньове. Няколко рошави кокошки скитаха самотно по пътеките; черни прасенца квичаха от глад пред вратите.

Пред копторите горяха огньове. Гъстовежди циганки с вплетени в косите ирмилици^[2] стояха клекнали край гърнетата. Зад един коптор пъхтеше духало, чуваха се звънки удари на чукове. Неколцина боси дрипави момци се връщаха от блатото с въдици на рамо.

Боляринът се приближи до една колиба. Пъргава девойка се надигна край огъня и насочи към него пламтящите си очи.

Рижите мустаци на Нъстасе щръкнаха и се събраха под острия му нос, белите му зъби блеснаха: това означаваше, че той се смее.

— Какво ново, Рарицо? — запита той. — Все още ли не щеш да се задомиш?

— Целувам ти ръка… не ме тегли сърцето, господарю… — отговори девойката с напевен глас. После наклони глава към лявото си рамо, сведе мигли и добави: — По-добре ми беше в господарската къща!… — За миг огнените и очи стрелнаха болярина като мълния.

— Хе-хе-хе! — засмя се господарят Нъстасе. — Мина онова време! Сега друго брашно се мели на воденицата… Но ти ще се задомиш… Ей на̀, Илие едва чака…

Той кръстоса ръце на гърба си и отмина; девойката приседна отново край огъня.

Чукането зад колибата спря, духалото въздъхна продължително и замлъкна. Ковачите, черни, с белеещи очи, дрипави, се приближиха с поклон и целунаха пешовете на болярското рухо; сетне се отдръпнаха настрана смирени, с приведени гърбове; само острите им погледи следяха крадешком, изпод вежди, господаря и блестяха като острие на саби. Жените наскачаха, напуснаха огнищата и влязоха в колибите с децата на ръце. Само няколко парцаливи циганчета наобиколиха болярина и заподсмърчаха с протегнати ръце.

— Милостиви господарю, целуваме десницата ти, милостиви господарю!

Слънцето бе потънало зад хребета и руменозлатистият отблясък на здрача изпълваше като дим редкия букак. Далеч откъм пасищата във ведрата мрачева за миг отекна сподавено мучене на бик. В тишината на здрача цареше пустинен покой; само високо сред поруменелия букак един кос си свирукаше тиха песенчица.

Рижите мустаци на болярина щръкнаха и се събраха под острия му нос. Тънък момък с отрупана с паунови пера и мъниста шапка стоеше върху един дънер и гледаше към аления залез. Свиреше на цигулка. Приглушените под сурдинката звуци едва се чуваха, като насън. Лицето на момъка беше бледо и изпито; меките лъскави коси забулваха лика му в лека изящна сянка; влажните му очи горяха.

Горе сред букака тихо, морно пееше косът; от цигулката на циганина се лееше печална мелодия, струеше тихо стенание. Сред покоя на сумрака, осветяван от последните искрици на залеза, боляринът слушаше с усмивка. По едно време той изведнъж викна:

— Много ли я обичаш, Илие?

Цигулката изписка уплашено, циганинът скочи от дънера и се обърна. Смъкна окичената си с паунови пера и мъниста шапка и се приближи смирено до господаря си. В дясната си ръка държеше шапката, в лявата — цигулката.

— Много ли я обичаш, Илие? — отново попита боляринът със смях.

— Целувам ти ръка, милостиви господарю! — измънка смутено циганинът и се спря, без да вдига поглед. Бледото му лице потръпна зачервено. — Никого не обичам, милостиви господарю! — промълви той след известно време, като разтърси черните си коси и обърна пламнали очи към болярина.

Рижите мустаци щръкнаха пак.

— Какво приказваш бе, Илие? Ами кой свири нощем за любов? Кой скита като безумец около рибарника?

Циганинът отстъпи крачка назад; цигулката затрепери в лявата му ръка.

Боляринът се засмя:

— Хе-хе-хе! Какво се преструваш, негоднико? Като че ли аз не зная, че я обичаш? Защо се плашиш, Илие? Голяма беда те е слетяла… В гроба ще те вкара Рарица!

При последната дума Илие се изправи; изплашеното му лице просветна от радост; боляринът се усмихваше закачливо.

— Да си жив и здрав, милостиви господарю! — каза момъкът, съвзел се. — Ще сториш, както ти е по волята.

— Хм! Да, да, ще сторя всичко, както ми е по волята… Ама много ли я обичаш, Илие?

— Тъй вярно, милостиви господарю, като светлината на очите си…

— Да, като светлината на очите си, затова я търсиш все край господарската къща… хе-хе-хе! Затова…

Боляринът Нъстасе се обърна и бавно тръгна към къщи с щръкнали, събрани пол острия му нос мустаци. Влажните очи на Илие блестяха; цигулката пак трепереше в лявата му ръка; по бледото му лице се четеше само страх и недоумение.

Нощта настъпваше, изпълнена с потайност, песента на коса бе замряла; вечерният ветрец носеше топлия дъх на горичката; в равнината се отронваха тъжни гласове на хлопатари.

Илие стоеше замислен до своя дънер. Изведнъж от съседната колиба избухна прегракнал глас:

— Тежко ти и горко, непрокопсанико! Докъде ще стигнеш с туй си сърце? По-добре го хвърли на кучетата! Не видиш ли, че знае? Затуй ли те е раждала майка ти? Един окаян циганин да вдигне очи към господарката си, де се е чуло и видяло такова нещо!

Момъкът се обърна. Старицата го гледаше презрително, а малките й дълбоко хлътнали очи блестяха като две капки живак.

— Мълчи, старо, не ме мъчи и ти! Знам аз, че не е на добро. Знам!… Ама той може още да не се догажда… — Отпусна се на дънера и добави горчиво: — Клетото ми сърце!…

Сред сините сенки на вечерта огньовете пред колибите пламтяха весело; черни видения минаваха от време на време пред светлината. Тук-там млади гласове напиваха провлечено тъжни, изпълнени с копнеж песни.

Илие попита тихо:

— Какво да сторя, мале?

— Друг колай няма, майка, трябва да ти побаем… — тихо отговори старицата. — Голям огън те гори; не зная кой ти е сторил туй добро… отрова ти е дал да пиеш и сега гориш!

— Клетото ми сърце! — за втори път промълви момъкът. — Голям огън ме гори! Не ме сдържа на едно място, сякаш някой ме бута към господарската къща… Защо, като я видя, вехна?

Въздъхна тежко и впери поглед към господарската къща, където една след друга припламваха светлини. Старицата поклати унило глава и пак приклекна на прага.

Нощта бе завладяла горичката; рибарникът будуваше като блестящо огледало; на дъното му се очертаваше обърната голямата сянка на болярския дом с жълтите си светлини. Илие нахлупи шапката си, изправи се с въздишка и потегли с наведена глава, стиснал под мишница цигулката.

Циганката измърмори недоволно в сянката.

— Не мога, мале — изстена Илие, — не мога повече. Дай ми нещо да умра, огънят, дето ме гори, е по-лош от смъртта. Горя… Ще умра, мале, ще умра!…

— Върви, сине, пътят, по който си тръгнал, е посипан с жарава!

Огньовете пред колибите гаснеха един подир друг; леки напеви все още се носеха като въздишки сред покоя на нощта.