Михаил Садовяну
Валинашов вир (1)

I

Имаха едни имена и едни прякори, кои от кои по-чудновати. На поп Костаке, оня, дето имаше брада като кълчищена къделка, казваха Сновалото, защото от заран до вечер високото му, тънко и леко прегърбено тяло се носеше бързо-бързо по всички кътчета и сокаци. На секретар-бирника от баща и майка му беше останало името Зелника, но хората го наричаха още Въртоглавката, по името на оная птичка, която напролет цвърчи по върховете на дърветата и непрекъснато върти главичката си, като че ли е поставена на винт. Кметът Даскалеску, дребен човек с малки черни очи, беше Лалугера. И най-после Талянеца, господин инженерът Джовани Шагамоци, беше за планинците от долината на река Бистрица само гос’ин Жувани или гос’ин Шугавата маца. Той беше писък, коремест, брадат и всякога е къса лула в ления ъгъл на устата.

Гос’ин Жувани, поп Сновалото, Въртоглавката и Лалугера това лято бяха много добри приятели и всеки ден след пладне се срещаха в механата на завоя да бистрят политиката. Там имаше едно усамотено място между старите борове, откъдето можеха да наблюдават далеч по долината отразената във водата на Бистрица небесна ведрина. Когато слънцето залезеше в мъглите на Чахлъу, гос’ин инженерът излизаше изпод иглолистния клонак с чаша в ръка и с възторжени викове приветствуваше планината, сякаш тя беше огромен фантастичен цар с коси и брада от мъгла, с багреница от пурпур и злато. С театрален жест той протягаше чашата с левицата си, с десницата снемаше от главата си широкополата си шапка и изпяваше нещо с пресипнал баритон на такъв изкълчел език, че тримата му другари примираха от смях.

Попът, след като се успокоеше и издухаше носа си в червена носна кърпа, заявяваше:

— Много е смешен тоя Талянец!

Даскалеску и Зелника чукаха чаши с инженера и добиваха тържествен вид, за да могат да изпият спокойно виното си.

Равнодушен и към планината, и към виковете и смеховете беше само механджията, гос’ин Лейбука Лайзер. Той беше „дрептар“^[1], сиреч пълноправен гражданин, защото беше минал Дунава през 1887 година като войник. И той си имаше прякор: Сълзичката — защото често пъти в самотните часове, когато стоеше пред тезгяха, потънал в черната си брада и вглъбен в мисли и планове за шестте си деца, на върха на острия му нос се появяваше лъскава капчица.

Лейбука Лайзер беше сериозен и учен човек. Беше сериозен, защото не си губеше времето като Шугавата маца да съзерцава Чахлъу и Бистрица и да държи отгоре на това и речи. А що се отнася до науката му и най-вече до книгите му с букви като паяци — там и гос’ин инженерът нямаше какво да каже! Навремени двамата се впущаха да обсъждат библейски слова и изрази, въртяха ръце и пръсти по всякакъв начин, навлизаха в доводите като в мочурище, докато поп Сновалото се надигаше и протягаше към тях ръце, сякаш ги прокълняваше като антихристи:

— Ама остави тоя неверник, гос’ин Жувани, виното ще се стопли.

Тъй като италианецът имаше голяма слабост към виното, той се обръщаше със смях към приятелите си, грабваше чашата и изваждаше лулата от устата си; и цялата наука си оставаше неразтълкувана. А чифутинът мълчаливо се облягаше на вратата на къщичката от греди и в дълбоките му спокойни очи се изписваха удвоените образи на четиримата приятели, които вдигаха наздравици, чукаха се и обръщаха на един дъх юзчетата.

Господин Лейбука изпитваше леко презрение към тия хора, сред които беше дошъл да припечели къшей хляб за себе си и чедата си. Работниците от дъскорезницата и италианците, които строяха голямото шосе и каменните мостове, всички идваха тук, под сенника, и с диво равнодушие изсипваха на неговия тезгях припечеленото, като пиеха, ядяха и вдигаха врява… Всички се радваха на живота и го пилееха и рушаха с песни и смехове, с вино и любовни копнежи. За тях слънцето, светът, река Бистрица, белите говеда, които пасяха по баирите и позвънваха с медните си хлопатари, горската сянка, подвижните дъги на изворите и всички други мирски суети имаха някакъв смисъл, който той не разбираше. „Суета на суетите — казваше той. — Всички се блъскат и мятат в бяг към смъртта. И не оставят нищо след себе си. Смеят се и пеят и не познават този суров дълг да затвърдиш силата на един род, както праотецът Аврам, да осигуриш бъдещето му посредством търпение, страдания и лишения в настоящето… Те се радват на слънцето, на горите, на водите.“ Той стои в сянката на своята схлупена къщурка сред самотната и равнодушна планина; и много пъти през черните непрогледни нощи се стряска, разтреперан от ужас, с лудо разтуптяно сърце, защото знае, че парите, които непрекъснато капят в тезгяха му, могат да пробудят кървави страсти… Лейбука знае каква опасност го дебне; знае, че не може да я избегне нито със силата на мишците, нито със смелост; и въпреки това продължава да стои тук с отвращение и със страх, защото трябва и защото има да отгледа шест деца: „Четири момчета и две момичета, да са ми живи…“

Господин секретар-бирникът, Зелника, си имаше една голяма мъка, „едно гайле“, към което упорито се връщаше „като лисица към курника“, както казваше със злорада усмивка поп Сновалото. През този августовски следобед мъката пак го бе налегнала и зелените му очи пак бяха потъмнели. Стояха на чамовата маса под клонака — само те четиримата. Бухаят^[2] още не бе известил в планината спирането на работата и Лейбука дремеше прав на прага, облегнал глава на рамката на вратата, равнодушен както винаги и към блестящата светлина, която заливаше долината, и към назъбените планини, които се очертаваха ясно на зеленикавото ведро небе. Господин секретар-бирникът гледаше с някаква омраза към селото, пръснато по склоновете и рътлините: бели къщички, покрити с шинди и оградени с дъсчени стобори, сиви пътеки, които се спущат към водите на Бистрица, китки млади смърчове, стадо от шилета, а в дъното върху една могила — дървена църквица… И говореше, говореше с леко прегракнал глас:

— В края на краищата какво съм аз, че да ме взема на подбив племенницата на баба Параскива? Срещнах я и тая заран, като отивах в общината. „Слушай, Мадалино — казвам, — ти знаеш кой съм аз и какво мога. Аз, ако се разсърдя, имам тежка ръка!“

Кметът бутна лекичко с лакът секретаря и му посочи с очи евреина. Зелника изду нехайно устни:

— Той не чува. А пък даже и да чуе, трябва да мълчи. „Аз имам тежка ръка — казвам. — Знаеш, че от една година те задирям. А ти сякаш си царица, тъй свиваш уста и гледаш на друга страна…“

— А тя какво отговори? — попита както и друг път по навик инженерът, сложи лакът на масата и подпря брадата си с длан.

— Пак старото гайле — намеси се попът. — Пак си я питал, тя пак не ти е отговорила и ти пак се оплакваш…

— Ама сега аз смятам, че тя е разбрала, че работата е на живот и смърт! — решително и навъсено отвърна Зелника.

Другарите му вдигнаха очи и ги впериха в него със съмнение.

— Хм, ама докога ще търпя и ще се пека като на жарава? „Аз — казвам — съм следвал наука, книжовен човек съм, изкарал съм прогимназия, бил съм пръв ученик във всички класове, такъв не е имало тук, по нашия край, в Поноара… Аз вече не работя тежка работа, нито пък пренасям трупи по реката до Пятра, не се боря с реката, с бурите и със скалите като каторжник, както правят другите. Аз с мойта наука и с перото си мога да те обличам в коприна и бисер, да те гледам като царица… Лани, кога ходих в Яш, донесох един албум, подвързан със синьо кадифе, написах в него песни и ти го подарих за именния ден. Ти го прочете и разбра, но се престори, че не разбираш. По леля ти Параскива ти пратих хабер и тя те поучи да бъдеш послушна, че е за твое добро. Аз на църква ходя всяка неделя и очите ми са все в тебе…“ И на това място знаеш ли какво ми отговори?

— Какво ти отговори? — измърмори италианецът с лулата в уста.

— Че затова хората ме наричали Въртоглавка. Видиш ли! „Мила Мадалина — казвам, — лошо правиш, че се глумиш. Аз научих къде ходиш. Знам с кого се срещаш край Валинашовия вир и в чии очи се оглеждаш. Аз знам всичко, имам кого да накарам да върви подире ти като сянка. Ама че ти да не искаш да си почерниш живота с тоя непрокопсаник Илие Бадишор? Ами че той, моме, знае само планината и река Бистрица ей дотам, до ниското. Та той, мари, дори Яш не е виждал. Той е един див звяр, гол и бос, със секира в ръка и с обрулено чело. Знае само да влачи трупи по Бистрица и да пие ракия. Когато го застигнат бури и въртопи, бяга на брега и се крие в каменни бърлоги… Това е той. Прост дървосекач, който пренася трупи. И ще умре като баща си или в някой чукар, или в някой водовъртеж и водите ще го изхвърлят на бунището, в тинята на някой кривул на реката… Де ти е умът? Какво си намерила в него? Хубав не е, умен не е. Един голтак. Рече ти го и леля ти…“ А на това знаете ли какво ми отговори? — продължи секретар-бирникът, като гледаше грозно другарите си.

— Е, и? — подкани го инженерът и премести лулата от единия ъгъл на устата си в другия.

— Попита ме дали съм й баща или брат.

— Разбира се! — скочи отец Костаке и намери повод да напълни чашите.

— И тогава, господа, се ядосах. „Щом е така — думам, — знай, че мога да го пратя в казармата. Аз от една година съм те избрал, искам да се вземем и да бъдем честити. От една година чезна от любов. И ти казах, и песни ти писах. Ти мен не можеш ли да ме оцениш? Нека върви! Да му строшат ченето в казармата! Там да му останат кокалите…“

— Сипал си масло в огъня! — философски отбеляза инженерът.

— Ами! Не е вярно! Най-напред тя се уплаши!

— Не могат да го вземат войник — обади се кметът. — Един-единствен син е на вдовица.

— Да, така рече и тя по-сетне. Но аз я убедих, че ще го изпратя. „Аз, моме, мога всичко да връзвам и да развързвам.“ Тя пак се изплаши. Ала после изкриви уста, извърна глава и си тръгна… Ей, кажете сега и вие, може ли да остане така. Аз се мъча, мира нямам. Като я видя, целият настръхвам. Ще направя някоя беля!

Тъмният поглед на Лейбука Лайзер, който продължаваше да стои на прага, блесна за миг, после той отново доби вид на унесен от покоя и топлината на деня.

— Лайзер! Донеси вино! — извика секретар-бирникът. — Пак от същото, от Никорещ. То ми харесва на мен. Но каква полза, като не ми олеква на сърцето! А защо, питам, да не може? — обърна се той към кмета. — Ами че защо тогава сме ние големци тук, в селото? Щом не можем да сторим това, което ни душа иска и когато го иска, тогава за какъв дявол живеем на тоя свят?

— Живеем, за да пийнем чаша хубаво вино! — отговори Сновалото. — Какво да сторя, като не можем да възкресим мъртвите! Бащата на Илие отдавна е изгнил в подмолието на Бистрица…

Шугавата маца го гледаше сериозно и пухкаше с лулата си.

— Секретаре, не може… — каза той тихо.

— Хм! — рече Зелника, захапа с долната си устна косми от мустаците си и ти загриза. — Ти, господин Джовани, не се бъркай. Остави ни да правим, каквото си знаем. Виждам аз, че е трудно — и затова ми е черно на душата… Не зная докъде ще стигна; ама трябва да махна Илие Бадишор от пътя си. Тази мисъл си е свила гнездо в главата ми като птица… Мъти, мъти и ще измъти едно пиле — изръмжа той и грабна гарафата с пиво от ръката на Лейбука. — Дръж чашата, господин Талянец. Пак ли се облегна на вратата, гос’ин Лайзер? Какво може да знае един чифутин? Той знае само своята чифутка и отрочетата си! Чаша вино дори не се почерпва; нова радост не му се ревне в постелята. Защо се усмихваш, гос’ин Лайзер?

— Не се усмихвам.

— Хм! Кой знае за какво си мислиш ти. Че ние сме глупаци, нали?

— Не съм казвал такова нещо.

— Не си го казвал, ала го мислиш. Ами че ти знаеш ли какво става по тоя свят? Слушай, бре, ако човек не се радва на живота, той е глупак, залудо го е родила майка му. Ами че аз се боря днес за едно удоволствие, бре, защото утре може да ме няма. Човекът е като тревата, нали, господин Джовани? Ти си учил философия. Ето на̀, ако изпием още една чаша, ние, така да се каже, печелим нещо.

— Право да си кажем, печели търговецът — забеляза Сновалото.

— Не е вярно, ние печелим. Ей на̀, аз вдигам чашата за здравето на ваша милост и се радвам, че пак сме се събрали тук. Не се радва търговецът, радвам се аз. И му искам да ни донесе още една ока вино. Господин Лайзер, събуди се и си направи труда да ни донесеш малко вино. Аз желая да пия с ваша милост за някого, за когото аз си искам. Аз думам така, господа: на добър край ще излезе всичко… Ще дойде ден да я видя увиснала на врата ми. Иначе ще трябва да се хвърля с главата надолу в Бистрица.

— Тя ще миряса — увери го кметът.

— Знам ли? Дяволът е влязъл в нея… — навъсено завърши Зелника и впери поглед в някаква невидима точка пред себе си.

Спокоен, евреинът се приближи отново до тях и им даде виното; другарите вдигнаха наздравица; секретарят стоеше умислен, като потънал в мрак.

Мина доста време; когато бухаят от дъскорезницата забуча и работниците плъпнаха по пътеките, четиримата другари станаха и излязоха на светло. Бяха позамаяни. Секретар-бирникът леко залиташе и това развеселяваше отец Сновалото, който се хилеше и намигаше на инженера и на кмета. Поеха като сред златен дъжд към Поноара. Из долините и планинските котловини пареше величава тишина. Близо до слънцето, далеч към Чахлъу, бе спрял теменужен облак, обвезан по края с вцепенена мълния. И сред покоя на слънчевия заход откъм голямото шосе на Шагамоци италианците поеха нагоре с песен.