Михаил Садовяну
Хая Санис (1)

I

В южните махали живеят евреите, наблъскани в схлупени къщурки, по криволичещи и тесни улички. Тези махали заемат по-малко от четвъртината на градчето, но там са намерили подслон много повече хора, отколкото в останалите три четвърти, където живеят християните, където се зеленеят дървета и колкото по-голяма е градината, толкова по-дълбока е тишината. В тази гъсто населена с евреи територия само в махалата Броскърие^[1] са се залутали няколко румънци: дребни чиновници и прислужници и малко немци: един колбасар и неколцина кожари. Оттам нататък, по малките криви жидовски улички се размножава, расте и се суети под слънчевата светлина едно бедно племе, превило се под бремето на грижите си, което говори необезпокоявано собствения си език и се кланя на своя бог.

Там къщичките са стари и схлупени: достатъчно е да слезеш само две стъпала от улицата, за да те блъсне тежката миризма на натурия и много хора и да си удариш главата в тавана. Прозорците са на педя разстояние от калта на пътя. Сутрин от едно жилище излизат по две, по три семейства. Мъжете поемат трудния път за парче хляб, а повехналите жени се суетят насам-натам с кърмачетата на ръце, докато безброй дрипави деца с красиви очи, къдрави коси и мръсни лица поемат ежедневието си из по-сухите островчета на улицата.

Оттам тръгват и каруцарите с побелели от брашно дрехи, с разнебитените си дървени талиги. Тъжните, хилави коне, впрегнати в окъсани, внаждани с въжета хамути, едва вървят, препъват се, спират от време на време с приведени към земята глави и гледат напред със замъглени от умора очи. Стопаните им говорят бързо, питат се един друг, карат се, после камшикът изсвистява и каруцата потегля с дрънчене и тропане. Оттам поемат деня и дребни хорица с омазнени дрехи, които мъкнат с усилие тенекиите с газ. Навлизат прегърбени в по-широките улици, гледат в земята, пристъпват бавно и надават проточен треперлив вик, който намира отзвук у всички хаймани, на махалите: газ, газ. Оттам тръгват и калфите, забързани към майсторите в другите, по-богати части на града: слаби, бледи, тези момчурляци ситнят, разтреперани от утринния хлад, и дъвчат последните си залци хляб. А към бариерите, към „портите на крепостта“ поемат стари жени с остър и лукав израз на очите, метнали на раменете си тежки шалове. Те чакат селяните от околността и жестоко се пазарят за цените на стоката, сърдят се за всяко петаче, кълнат с ококорени очи и устата им не спират да мелят. А там, край синагогата, растат и умират онези потомци на племето, които не могат да излязат на широките улици: сакатите и умопомрачените с винаги тъжни или винаги застинали в усмивка лица.

Сред ежедневната суетня, сред обичайната врява проникват монотонните хорови гласове на учениците, които сричат верозаконието след учителя. От време на време към синагогата се отправя забързан прислужник, друг обикаля къщите с ново менче, в което всеки пуска пара за умрелите. Пътят, който води към края на тези махали, с винаги потънал в лепкава кал и трудно те извежда до покритото с магарешки бодили поле, където сред опечаляваща пустош се вижда гробището, без цветя, без дървета, само с бели каменни плочи върху вечните жилища.

Срещу шабат цялото това оживление изведнъж замира. Запалват се свещите; стопанинът на семейството сяда на чистата маса и започва молитвата си. След една седмица, изпълнена с грижи и недостатъчна, случайна храна, бог повелява на народа си да яде питки, месо и риба. Повелява още на мъжа да се успокои и да потърси жена си на големия одър, под юргана, пълен с гъши пух. През почивните дни синагогите ехтят от вайканици и песнопения; старците влизат по чехли, с черни кафтани и с подплатени с кожа калпаци. И най-последният, и най-бедният и окаян бърза за молитвата с книгите в торбичка от бяло платно.

Сред това многолюдие и нищета на своето племе израсна Хая, дъщерята на Лейба Санис. До седемгодишна възраст тя не познаваше друг свят. Румънските махали бяха толкова далеч, както и Америка. Когато тя беше на седем години, баща й Санис — беден човек, заедно с жена си Рифка и всичките им деца се преместиха на село, в Бъргъоани. Там живееше техен роднина, Маер Аврамович, кръчмар, който се бе позамогнал и имаше нужда от доверен човек. Пристигна Санис на село, в Бъргъоани, и започна да търгува в кръчмата, а Маер — умислен човек с черна брада, се захвана с други сделки.

Хая помнеше много неща от онова време. Селото беше голямо; в кръчмата идваха ергените, добре облечени едри момци, и се веселяха. Тя се страхуваше от тях, стоеше в един ъгъл и ги наблюдаваше. От време на време някой посягаше към кичурчето коса върху челото й, усмихваше й се и й даваше парченце геврек. Тогава тръпка я пронизваше и тя замираше, приковала очи в блестящия кемер, обсипан с медни пластинки, който се движеше пред нея.

Понякога влизаше в къщата на Маер. Гледаше чистите предмети и блестящите месингови съдове. Мадам Ернестина ходеше из къщи добре облечена и имаше двама прислужника, на които заповядваше. Момичето на Аврамович бе вече дванадесетгодишна госпожица, която четеше книги на румънски език. Хая помни деня, когато в селото отседна войнишки полк. Тръбите свиреха приятно в прозрачния въздух на залеза и момци в униформи плъзнаха навсякъде. В къщата на Маер влезе млад и красив офицер с черни мустачки. Хая гледаше смаяна от един ъгъл и го чу да казва:

— Моля ви да не ми се сърдите… изпратиха ме тук на квартира…

Маер Аврамович стана от масата, подаде му ръка, а Ернестина се усмихна приятелски и го покани в гостната стая. Запалиха голямата лампа и започнаха да разговарят. Влезе и госпожица Бети, ръкува се с офицера, седна и тя на стол и заговори весело с него. На Хая много й харесваше това; и от едно кьоше на съседната стая гледаше и слушаше. Господин Маер гледаше замислено настрани и казваше:

— Досега, слава богу, не ми е вървяло зле, но имам намерение да оставя всичко друго и да се заема само със земята… Ще взема още земя под аренда… Сега само от земята се печелят пари…

Младият офицер кимаше с глава, а през това време Бети въздишаше с любов:

— Ще даде бог, татко, да сполучиш…

И тя вдигна към госта големите си, черни очи, засенчени от гъсти вежди, в погледа й сякаш пламтеше огън, а усмивката й беше неизказано нежна.

По-късно Хая започна по-добре да разбира нещата. Беше пораснала, обличаше се по-чисто и ходеше по-често при госпожица Бети. Тя обичаше госпожица Бети, която беше красива и умна и четеше много книги. Хая много добре си спомняше, че послушното и богато момиче изживяваше голяма мъка и често плачеше… Веднъж й каза:

— Хая, много съм тъжна… Не искам да се омъжа за евреин… Имам една изгора… и често плача…

По онова време в Бъргъоани често идваше един слабичък млад господин, който беше подпрефект, и Аврамович го посрещаше добре… Тогава Бети беше весела, смееше се, очите й се навлажняваха. Хая разбираше тази любов и й беше жал за дъщерята на господарите… Слушаше като насън мелодичния глас: „Млад е, умен и говори красиво“ — Госпожа Ернестина въздишаше: „И има връзки в доброто общество…“ Маер Аврамович седеше както винаги на масата, дълбоко замислен, блед, подпрял глава с лявата си ръка.

После се случи нещо. Дъщерята на Санис не разбра какво точно. Може би госпожицата замина, може би заминаха всички. Лейба Санис остави кръчмата в Бъргъоани и отново се завърна със семейството си в градчето; и оттогава живеят в Броскърие, в къщичка с две стаички. Седем години изминаха, но никакъв напредък нямаха. Все бедни си останаха; двете им по-големи момчета избягаха в Америка веднага щом им се удаде възможност; останалите двама растяха слаби и измъчени, чираци при един тенекеджия и понякога и те като другите по време на съботната почивка мислеха, мислеха и мечтаеха за онази далечна страна, за обетованата земя, където парата се печели лесно и можеш да забогатееш.

Хая беше вече девойка с лъчезарни зелени очи; имаше в махалата няколко приятелки от друга народност и се разбираше с тях добре; от време на време си спомняше за някогашните мечти и страдания на дъщерята на Аврамович и се замисляше… Спомените от времето, когато всички те живееха по-добре, я вълнуваха често. Значителен момент в живота й бе заминаването на по-големите й братя с другите бежанци. Бе ги преброила: четиридесет и пет младежи поемаха пеша към чужди земи, към Хамбург, откъдето се простираше безкрайният океан. Готови за път, с целия си багаж на гърба, те обикаляха махалите на своето племе, пееха печално и се сбогуваха завинаги със земята, на която се бяха родили. Пяха и пред къщата на равина, но той не се показа; и потеглиха, съпроводени от голяма тълпа; край гробището гласовете им затихнаха, а като завиха по големия път, песните им едва долитаха като тъжен полъх. Скоро всичко заглъхна, остана само плачът на майките и сестрите. Хая не плачеше… Тя мислеше, че братята й ще се завърнат, че тя никога не би заминала за чужди страни, никога, за нищо на света, точно сега, във възрастта, когато покълват копнежите и любовта започва да трепти дори и в душите на най-окаяните…

Хая бе станала височка на ръст девойка и при разходките си с другите момичета петък вечер стигаше чак до градската градина и румънските улици, където беше тихо, прохладно и градините разпръскваха ароматни ухания. За своята възраст тя намираше малко удоволствие само в тези мигове на отдих; а в часовете, когато стоеше в къщи и шиеше нещо или плетеше чорапи, видяното се пробуждаше пред копнеещите и очи. Животът, който кипеше около нея, изпълнен с мъки и неволи, бледите и гладни лица, седмиците и месеците на лишения — всичко това я караше да се стреми понякога несъзнателно към друго съществование, да завижда на съдбата на жените с друго потекло, по-свободни, по-уважавани и с по-малко грижи.

Така душата й се изпълваше с повече горчилка, отколкото с радости; така живееше тя сред своето племе. Вървеше по пътя на родителите си, до училището, до банята, до бедняшките шивашки работилници, до близките дюкяни; минаваше сред безброй деца, които изпълваха улиците; излизаше и се смесваше с жените, които ходеха бавно от едно място на друго, говореха меко и проточено и непрекъснато се караха или вайкаха. Плачеше, за да получи една рокля или една блуза, или един чифт ботинки, караше се с майка си Рифка, а когато Лейба Санис влезеше в къщи мълчалив, трополящ с огромните си ботуши, двете започваха безкрайните си оплаквания. На Нова година, по време на есенните празници, се веселеше заедно с всички младежи и девойки от своята среда. Тогава забравяше грижите; шегите, надхитрянията, песните и развлеченията имаха някаква необикновена сила; забавляваше се като в треска, забързано, със скрито опасение, че всичко ще свърши твърде скоро.

Понякога се замисляше със свито сърце. От държавното училище децата на евреите се връщаха гонени, замеряни с камъни. Те тичаха изплашени, спираха се, извръщаха се и ругаеха; после се пръскаха из схлупените къщи със сълзи и оплаквания. Жените и старците проклинаха чужденците, гоите и си припомняха всички предишни страдания: и за тези, които те самите бяха преживели, и за онези, за които вечер, край зимните огньове, техните книжовници с проточени гласове им нашепваха понякога от книгите — тъжни истории от безкрайни скитания… И на нея сърцето й също се вкаменяваше и вече не й се струваше неестествено, че децата от нейното племе, живеещи сред мрак и нерадост, щом се покажат на улицата, се оглеждат враждебно, плюят и мърморят проклятия към черквата на християните. В тези мигове й се струваше, че е много далеч от нея до другия свят, от нея до чистите и весели друговерци от махалата. Струваше й се далеч, понеже те отминаваха равнодушни, безгрижни и се извръщаха настрани. Понякога тя изпитваше към тях ненавист, друг път стоеше със свито сърце в ъгъла до прозореца.