Антонио Пигафета, Роберт Грюн
Първото пътешествие около Земята (1) (Записки на очевидец за околосветското плаване на Магелан, 1519–1522 г. Подбрани и издадени от Роберт Грюн)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die erste Reise um die Erde (Ein Augenzeugenbericht von der Weltumsegelung Magellans 1519–1522. Herausgegeben und übersetzt von Robert Grün), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)
Лека корекция
Mandor (2009)

Липсват всички картинки от текста. Бел.Mandor.

 

Издание:

Антонио Пигафета. Първото пътешествие около Земята

Записки на очевидец за околосветското плаване на Магелан, 1519–1522 г.

Подбрани и издадени от Роберт Грюн

Преведе от немски Елена Николова-Руж, 1978

Библиотека морета, брегове и хора, номер 39

Библиотечно оформление Иван Кьосев

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, ВАРНА

Редактор Димитричка Железарова

Художник Иван Кенаров

Техн. редактор Константин Пасков

Коректор Елена Върбанова

 

Antonio Pigafetta. Die erste Reise um die Erde

Horst Erdmann Verlag. Zweite Auflage 1970

История

  1. — Добавяне
  2. — Частична редакция: Mandor, 2009

Истина е, че осемнадесетте моряци, завърнали се в Испания, биха били по-достойни за вечната слава от аргонавтите, а техният кораб „Виктория“ заслужава повече от кораба „Арго“ да блести с безсмъртен блясък сред звездите.

Максимилиан Трансилвански до архиепископа на Залцбург

ПЪТЯТ ЗА САН ЛУКАР

I

Всички търсеха пътя за Каликут[1]. Защото Каликут означаваше: чер пипер, канела, захар, мускатови орехи, шафран, порцелан, коприна, благовония, а може би дори и злато. Всички търсеха този път и никой не бе го намерил още. Нито в източна посока, нито в западна. Диего Каон стигна само до единадесетия градус южна ширина, Бартоломео Диас заобиколи наистина Cabo torinentoso. — Носа на бурите — но след това бе принуден да се върне. Така носът си остана само с името Добра Надежда.

И Кристобал Колон[2] не бе успял да намери пътя към страните, богати с подправки. Поне досега. Но би могъл да го открие. Испания можеше да изпревари Португалия и да си присвои богатствата на Ориента. А това не биваше да се допусне.

Ето защо на 8 юли 1497 г. една добре въоръжена флотилия под предводителството на Васко да Гама напуска Лисабон, за да сложи най-сетне край на оня страх, който краде от спокойния сън на крал Мануел. В Мелинда Васко да Гама отново чува „Каликут! Каликут, градът на Малабарския бряг!“ И чува не само името, тъй благозвучно за ухото, а много повече: за съкровищата, които крие Каликут и които не са се и присънвали на безкрайно алчното въображение на крал Мануел. Каликут надминавал дори онази страна Катай[3], за която бълнуваше фантазьорът от Венеция Марко Поло. Каликут означаваше осъществяване на всички желания, богатство, власт. Каликут — това беше раят на земята.

Султанът на Мелинда — както научава Васко да Гама — знаел пътя за Каликут.

Обещанията не помагат, даровете също. Помагат заплахите. Успяват да изтръгнат от султана един моряк-пилот и корабите се отправят към заветната цел.

Започва едно пътуване без приключения. Дни, седмици, месеци — само вода! Безкрайни дни и нощи сред морската пустиня. Страхът се заменя с очакване, искрата на ропот и метеж припламва сред моряците и отново угасва. Васко да Гама не мисли за връщане. Пред него има два изхода: единият се нарича Каликут, другият — смърт.

На 19 май 1498 г. се чува дългоочакваният вик: Земя! Всички се спускат към палубата. В далечината над искрящата водна повърхност се издигат непознати планини, пред тях се простира равна кафява ивица. Дали това е Каликут? — „Малабар“, промърморва пилотът и не разбира защо португалците коленичат и молитвено протягат ръце. И на 20 май 1498 г. светът затаява дъх: Васко да Гама е преплавал Индийския океан под благоприятния югозападен мусон и е хвърлил котва пред Каликут. Източният морски път за Индия е открит точно десет дни преди Христофор Колумб да предприеме третото си далечно плаване.

Каликут, по онова време най-голямото пристанище на Азия, надминава и най-смелите очаквания на португалците. Градът е пред тях като зрял, налят със сок плод, толкова близо, че да протегнеш ръка и ще го докоснеш. Но те не могат да посегнат към него, защото и търговците-мохамедани знаят цената на този плод. И те разполагат с кораби, бойци и оръжия. Още на 29 август Васко да Гама, едва избегнал смъртна опасност, е принуден да поеме обратния път към родината.

Плодовете зреят, за да бъдат откъснати. Светът е голям и съществува, за да бъде открит и покорен от Испания и Португалия. И преди всичко от Португалия. На 9 март 1500 г. друга португалска флотилия — под командуването на Педру Алварес Кабрал — се отправя към Каликут. На тринайсетте кораба има 250 моряци и 14 оръдия, а също така и дарове за султана — сладки примамки и камшик. Едното или другото, при нужда и двете, ще спомогнат да се превърне желанието на крал Мануел в сурова действителност. А това значи: Каликут и съседните земи да станат португалска колония. Но този път югозападният мусон не пожелава да се постави в услуга на португалската корона. Корабите са отклонени и изтласкани край бреговете на някаква страна, която Кабрал смята за остров и обявява на 3 май за владение на краля на Португалия. На тази страна, която много по-късно ще се нарича Бразилия, той дава името Исла де ла Вера Крус.

Пътешествието в неизвестността продължава и на 13 декември португалците най-сетне стигат Каликут. Камшикът е цял и невредим, но мъжете, които трябва да го размахват, са уморени, болни и изтерзани от носталгия. Изглежда обаче, че примамките ще свършат работа. След като приема богатите дарове, султанът разрешава да бъдат основани колонии в Каликут, Кананор и Кочин[4]. Но щом португалците поемат обратния път към родината, оставяйки само петдесет човека на брега, става ясно, че стомахът на султана отдавна е смлял вкусните сладки и вече ги е забравил. Колониите биват разрушени, военните части — избити или подложени на смъртни мъчения.

Трети опит дръзва да направи Жоау да Нова. Той не носи никакви подаръци. Връхлита със своите войници Каликут като с ято скакалци, напълва с ценна плячка трюмовете на корабите си, преди още врагът да се е съвзел от изненадата и да е събрал сили да отвърне на удара. Хиляда центнера чер пипер, петстотин центнера канела и петдесет центнера джинджифил успяват да заграбят португалците. Общо 1550 центнера ценна стока! Жоау да Нова пресмята стойността на плячката и се опиянява от цифрите, достъпни досега само за въображението. С такива количества източни богатства е можел да се похвали само Марко Поло. Но да Нова си е направил твърда рано сметката: мохамеданите се подготвят да отвърнат на нападението. Наистина португалецът е взел предварителни мерки — дулата на четиринадесетте оръдия са насочени към Каликут, — но той не знае, че и неприятелят може да стреля в отговор. Само час след началото на битката португалците побягват към своите кораби, единият от които е вече обхванат от пламъци. Жителите на Каликут не само са се научили да си служат с оръдията, които Кабрал е оставил, те са излели и гюллета, много по-добри от тези, които имат португалците. Петдесет центнера джинджифил потъват на дъното на морето, на брега пред града остават 46 трупа.

Сега в Лисабон започват да разбират, че ще трябва упорито да воюват, ако искат да откъснат като зрял плод Индия. Васко да Гама — вече дон Васко да Гама — получава заповед да покори Индия. Той унищожава неприятелската флота, разрушава Каликут, издига крепост. Но играта се повтаря отново. Жителите на крайбрежието не са забравили да леят голлета. Подир три седмици португалците — този път 500 на брой — са напълно унищожени.

Подготвят се нови експедиции под предводителството на Франсишку д’Албукерке, Афонсу д’Албукерке и Антониу де Салдана, но и те не могат да сломят съпротивата на неприятеля. Така крал Мануел се вижда принуден да изпрати най-доверения си мъж в Индия. Не бива повече черният пипер, канелата и джинджифилът да се заплащат с кръв. Двадесет и два кораба са поставени под разпореждането на Франсишку д’Алмейда, съпровождат го войници, изпитани в много битки. Един измежду тях манифестира без колебание решението си да направи от Индия своя нова родина: той подарява цялото си движимо имущество на сестра си Терезита, а имението си — на манастира Сан Салвадор в Саброса.

Човекът, който разрушава всички мостове подир себе си, се казва Фернау де Магаляиш. По онова време той още не подозира колко ще са му необходими дванадесетте литургии, които братята-монаси от Сан Салвадор ще четат за него всяка година.

II

Франсишку д’Алмейда разполага с пълномощията на вицекрал. Негова цел е не само — това желание кралят изрично и открито изразява — Каликут да стане най-сетне португалски град, но също така да превземе и Ормуз в Персийския залив, Аден, Малака[5] и Островите на подправките[6], за да бъде най-после сломено търговското надмощие на арабите. По невидимите пътища на Индийския океан в бъдеще трябва да кръстосват само португалски кораби, а нос Добра Надежда да се превърне в нос на осъществените желания, защото само с надежди държавната хазна не може да се напълни, нито пък може да бъде отблъснат най-опасният неприятел — Кастилия, която все повече се разширява и простира алчни пръсти чак до Китай.

Д’Алмейда няма скрупули и на първо време постига успех. Благодарение на неизменния попътен вятър той достига Мозамбик, завзема Килоа, без да пожертвува нито един моряк, прогонва шаха, поставя на негово място угоден нему владетел, оставя двеста души окупационни войски и три оръдия, а сам продължава пътя си за Момбаса.[7] Там го посрещат враждебно. Три дни трае ожесточената битка, три дни местните жители неотстъпно доказват, че омразата им е по-силна от страха пред смъртта. Но на 15 август градът все пак е завладян от португалците с пристъп, оплячкосан и опожарен. Д’Алмейда оставя 11 убити и 70 ранени и има само едно желание: славата за неговата неумолима жестокост да стигне преди него в Индия. Затова не взема пленници, а избива поголовно.

И на брега на Малабар наистина се заговорва за „сатаната д’Алмейда“. Всеки търговски кораб, който се изпречва на пътя на португалците, бива потопен. Онор е опожарен до основи. В Кананор замъкват 40 местни жители към набързо сковани бесилки, само защото са откраднали един кон. В Кочин нашествениците отново поставят свой регент и издигат каменна крепост. Открито се оповестява, че всички скъпоценни камъни трябва да се предадат на португалците. Складовете с подправки те изпразват сами. Тежко натоварени кораби потеглят един след друг за родината.

Омразата расте и взема необикновени размери. Арабите изпращат пратеници в Рим да внесат жалба срещу зверствата на нашествениците. Александър VI не намира време да ги приеме, макар че не обича португалците, защото е твърде зает със своите метреси. Едно покушение над д’Алмейда и един опит да бъдат изненадани португалците нощем се осуетяват поради предателство. Пред Кананор се води морска битка, която ще реши бъдещето на Индия — така поне мислят и двете страни. 84 кораба и 125 лодки излизат срещу единадесетте португалски кораба, командувани от Лоуренсу д’Алмейда, сина на вицекраля. Боят продължава два дни и две нощи не само с оръжия, а и със зъби, нокти и юмруци. Морето се обагря в червено, сражаващите се газят в потоци кръв по палубите. Когато раняват Лоуренсу д’Алмейда и пламъци обхващат една от португалските каравели, изглежда, че битката ще се реши в полза на арабите. Нуньо Ваз Перейра, който бързо заема мястото на главнокомандуващия, също става жертва на кривите саби на неприятеля.

Понеже знаят каква съдба ги очаква, ако попаднат в плен, португалците продължават да се бият на корабите, в морето и на сушата. Но големият, решаващ обрат идва именно от сушата. Там начело е застанал един мъж, който изглежда неуязвим. Неговата безумна смелост е като омайно питие, което влива нови сили на ранените, вдъхва надежда на отчаяните. Само три часа след като неизвестният досега войник Фернау де Магаляиш вписва името си в книгата на световната история, битката за Кананор е решена. С това изглежда решена и съдбата на Индия.

Скоро обаче става ясно, че борбата едва сега започва. Арабите намират други, неизвестни на португалците пътища към пристанищата на подправките, а и търговците-мохамедани, хладно пресметливи, не възнамеряват да се откажат от Индия заради едно-единствено загубено сражение. Наистина невъзможно е да се унищожи това чудовище, този звяр Португалия, но той не би могъл да бъде едновременно навсякъде. Затова ако се разпокъсат силите му, ще може да бъде омаломощен. Особено когато търбухът му е вече пълен с подправки и скъпоценни камъни. И тъй, от една страна, пътят на португалците се оказва разчистен, а, от друга, противниците правят всичко възможно омразният нашественик да не намери покой: в Колам са убити 16 португалци, в Килоа поставеният от д’Алмейда султан намира смъртта си чрез отравяне. В Мозамбик избухва пожар и унищожава построената от португалците болница, а на остров Анчедива пламъци обхващат църквата. Д’Алмейда скоро разбира, че го грози опасност. Той иска от Лисабон подкрепления, които веднага получава Афонсу д’Албукерке докарва нови кораби, нови войници, всява нови ужаси. Той завзема Мускат, Сохор и Куриат и атакува отбраняваната от 30 хиляди войници непревземаема крепост Ормуз. И той не взема пленници, подлага всичко на сеч.

Но търговците-мохамедани и този път не се отказват от Индия. Ако един план не успее, то друг ще сполучи. Египет трябва да помогне. Султанът на Каликут заминава тайно при халифа и се връща оттам с подкрепленията, за които е молил: цялата египетска флота под предводителството на Емир Хюсеин, непобедим герой в много морски битки. На 22 януари 1508 г. се води втора битка пред Кананор. Магаляиш не участвува в нея — в това време той се намира в Мозамбик, а Франсишку д’Алмейда е заминал за Кочин да търси някакво хранилище за скъпоценни камъни. Сражението не трае дълго. Хюсеин още веднъж доказва, че не без основание го наричат Непобедимия, Въпреки храбрата отбрана, португалската флота бива унищожена, Лоуренсу д’Алмейда загива. Само три кораба успяват да се спасят и отплават за Кочин, където междувременно е станало ясно, че хранилището за скъпоценни камъни било клопка.

Отначало португалците не мислят за отмъщение, а се опитват да си прехвърлят един друг вината за това поражение. Афонсу д’Албукерке обвинява Франсишку д’Алмейда, че е лишен от способности и го съветва да се откаже от своя пост. Франсишку д’Алмейда обвинява Афонсу д’Албукерке в неподчинение и заплашил да го окове във вериги. Двете португалски войски се изправят една срещу друга и само благодарение на неколцина благоразумни не се стига до битка.

От едната страна д’Алмейда, от другата д’Албукерке! Настръхнали, изпълнени с недоверие, двамата пълководци се дебнат на всяка крачка. Франсишку д’Алмейда отлага замисления поход срещу Гоа[8], тъй като не се решава да обърне гръб на Кочин. И Афонсу д’Албукерке временно изоставя намеренето си да завземе Дабул, защото му се вижда твърде опасно да се отдалечи от Кочин. Водят се дребни схватки и постепенно поражението пред Кананор потъва в забрава. Във всеки случай египетската флота не се връща в родината си, а се слива с флотата на султана на Диу[9], но в Кочин никой не се вълнува от това. Нападение на египтяните не се очаква.

Когато отново стъпва на индийска земя, Магаляиш е болен. Разтърсва го коварна треска. При кого да отиде? На д’Алмейда се е клел във вярност, но д’Албукерке — тъмно предчувствие му подсказва това — ще вземе един ден властта в свои ръце.

Не, Индия не бива да бъде загубена, само защото двама властолюбци искат да управляват една страна, която още не владеят.

Лудовико ди Бартема може като никой друг да каже за себе си, че е обиколил света: той познава Египет, Персия и Сирия, видял е почти всички пристанища на Предна Индия[10], кръстосвал е Зондския архипелаг и много години е живял на Островите на подправките. Именно него Магаляиш убеждава да направи опит за посредничество.

Седмици и месеци минават. Бартема не може да постигне единодушие, но стъпка по стъпка успява да доведе двамата смъртни врагове до убеждението, че всичко ще бъде загубено, ако скоро не унищожат египетската флота, която укрепва все повече. Решават да предприемат нападение и странно е, че не възниква спор кой да поеме командуването. Афонсу д’Албукерке веднага заявява, че е готов да се подчинява на д’Алмейда. На 2 февруари 1509 г. португалската флота пристига пред Диу и веднага се хвърля в нападение. Кратката битка остава безрезултатна, понеже Хюсеин се изтегля във вътрешното пристанище. Минава нощта и утрото показва защо д’Албукерке така бързо се е съгласил да се откаже от главното командуване. Използувайки тъмнината, той незабелязано е избягал с всичките си кораби.

Въпреки това разяреният д’Алмейда не се отказва от нападението. Той разбира на какво разчита д’Албукерке: египтяните да бъдат унищожени и д’Алмейда да падне в тази битка или най-малкото да бъде така обезсилен, че да не е в състояние да отблъсне следващия неприятел. Или с един куршум — два заека! Но той не ще направи тази услуга на Афонсу д’Албукерке. Ще победи!

И д’Алмейда наистина извоюва победа. Отново Фернау де Магаляиш решава изхода на битката: начело на малка група безумни смелчаци той се качва на адмиралския кораб на неприятеля и пленява изненадания Хюсеин. Без своя водач, привикнал да жъне победи, египтянните скоро се превръщат в орда, молеща за милост. Милост ли?! Вицекралят не може да забрави убития си син и не иска да чуе за пощада. Всички, които са се били на страната на врага — араби, индийци, маври, негри — са безмилостно посечени. Този път морето пред Диу се обагря от кръвта на повече от 5000 трупа. Мелек Енас, султанът на Диу, е предаден на палача, египетският пълководец е пленен. Може би по-късно, мисли си д’Алмейда, той ще им послужи добре като заложник. Първата победа е последвана от нова. Когато д’Алмейда навлиза в Кочин, по-голямата част от войниците на д’Албукерке минават на негова страна. И докато самият д’Албукерке още се колебае на чия страна да застане, д’Алмейда го пленява и хвърля в затвора заедно с Хюсеин.

Храбростта на Фернау де Магаляиш заслужава да бъде възнаградена. Д’Алмейда му предлага губернаторското място в Кочин. За негова изненада обаче „героят от Диу“ — войниците набързо са му дали това име — почти грубо отблъсква предложението. Магаляиш има по-големи планове, те са покълнали сякаш от семе, което друг е хвърлил в земята. И той самият още не знае какви плодове ще даде този посев.

През април 1509 г. в пристанището на Кочин хвърлят котва четири португалски кораба. Техният капитан Диего Лопес ди Секейра е получил в Лисабон заповед да завладее Малака. Франсишку д’Алмейда поставя на негово разположение още един, пети кораб, и шестдесет души екипаж, сред които трима доброволци. Единият е Лудовико ди Бартема, комуто копнежът към неизвестни страни не дава покой, вторият е Франсишку Серау, който нищо друго не ненавижда така, както твърдата почва под краката си, третият се нарича Фернау де Магаляиш, чието сърце също започва да се стяга от еднообразието на сушата. Той иска да опознае света, да го завладее. Този копнеж е пробуден от Лудовико ди Бар-тема, който умее да описва майсторски с ярки багри примамливия далечен свят. Малката флотилия потегля през август. Тя оставя зад себе си Цейлон, корабите навлизат в непознато море. Минават дни и седмици, докато най-сетне в далечината се показва суша. Това е един остров, който би могъл да доставя повече чер пипер, отколкото цяла Индия — огромен, покрит с вулкани, блата и непроходими гори, обитаван от маймуни, слонове, тигри, мечки и тъмнокожи хора, които наричат своята родина ту Педир, ту Суматера[11]. Заслужава си да се изследва този остров, но няма време. Смелите мореплаватели отново се впускат в непознати води.

Бурите се сменят с безветрие, което с дни приковава корабите неподвижни. Подир дни, през които огледалната морска повърхност искри като шлифовано стъкло, следват щормове, при които вълните достигат височината на черковни камбанарии. Само мъчителната жега остава неизменна. Тя изсушава гърлата, носи треска и превръща хората в лесно раздразнили зверове, които крият страха си зад грубата, плътна маска на шумно проявяван кураж. На Секейра всичко му е познато, той не плава за първи път под това безмислостно слънце. Също и ди Бартема успява да запази спокойствие. Само Магаляиш се чуди, че светът — това голямо приключение — понякога изглежда едва поносим.

На борда не е останала нито капка вода за пиене, когато в далечината съзират пристанище, толкова задръстено с плавателни съдове от най-различен вид, че петте португалски кораба едва намират място да хвърлят котва. И сушата изглежда твърде тясна за хорското гъмжило. Араби, яванци, китайци, перси, бирманци, бенгалци — навред звучи разноезична глъч, а в корабите, пуснали котва в пристанището, сякаш са скрити всички скъпоценности на света.

Само че те са недостижими за Секейра, това той веднага разбира. Да нападнеш един толкова гъсто населен, многолюден град? Да завладееш Малака?! За такава цел би била нужна войска, по-силна от всички части, които Португалия досега бе пращала в Индия. А малкото, което могат да предприемат тристата мъже, ако искат да се завърнат живи в родината, са дребните сделки и предпазливите разузнавателни обиколки из града.

За първи път португалците завързват търговски връзки със синовете на Китайската империя. Макар че помежду им се издига непреодолима преграда — езикът — те се разбират добре. При взаимните посещения на сушата и на корабите разменят стъклени мъниста и оръжие срещу чер пипер и порцелан. В атмосферата на тези набързо установени отношения се разнася вестта за предстоящо нападение на малайците: до тях е достигнала мълвата, че португалците са пратеници на някакъв дявол, който умее само да граби, плячкосва, убива, опожарява.

Диего Лопес де Секейра веднага дава заповед всички да се върнат на корабите. Но вече е късно. Стотици малки подвижни лодки са обсадили португалската флота, хиляди бойци с най-различен цвят на кожата са се съюзили за нападение. Португалците с мъка успяват да се доберат до открито море. Те загубват два кораба, оставят 11 убити и 40 пленници. Магаляиш, който отново доказва безумната си храброст, бива ранен.

И отново плаване през ад от бури, безветрие, жажда и треска. Когато най-сетне през 1510 г. Секейра слиза на суша в Кочин, научава, че загубите са много по-големи. Вицекралство Индия вече не съществува.

III

През октомври 1509 г. д’Алмейда се завръща в Португалия. Афонсу д’Албукерке, удостоен с титлата адмирал, заема неговото място. На 2 януари 1510 г. индийците нападат из засада — незабелязно от всички те са подготвили огромна сухоземна войска. Тридневната битка завършва с победа над португалците. Емир Хюсеин успява да избяга. Д’Албукерке е тежко ранен. Португалските части са изтласкани в Кочин и Кананор — те успяват да задържат само тези два града, — а индийците се подготвят за ново нападение. Това са новините, които очакват Секейра и неговия екипаж при завръщането му в новата родина Индия.

Само Магаляиш разбира, че не е възможно да се задържат Кочин и Кананор. Има само един път да се избегне пълното поражение: като оставят Индия зад гърба си. Той успява да наложи своята воля и португалската флота се изтегля и отплава. Но по пътя д’Албукерке се съвзема от тежкото раняване. Той изпада в ярост, когато научава какъв курс е взела флотата, и заповядва да доведат при него Магаляиш. Стига се до бурно обяснение. Магаляиш обвинява д’Албукерке, че безсмислено е проливал кръв. Д’Албукерке упреква Магаляиш, че е дръзнал да си присвои права, които не му се полагат. Лудовико ди Бартема се присъединява към тях с намерение да играе ролята на посредник, но усилията му остават напразни. Флотата изменя своя курс и поема към Гоа. Планът на д’Албукерке е да превземе града. Той не иска да даде повод на своя неприятел д’Алмейда да тържествува, задето се е върнал с празни ръце в Португалия. Новоизлюпеният адмирал се страхува да не загуби титлата си, затова трябва да завоюва поне този град, той му е необходим и за да замести изгубената Индия.

Гоа бива превзета с атака, но не било съдено на д’Албукерке да се радва дълго на своята победа. Многобройни индийски войски обкръжават града и застрашават да отрежат пътя на португалците за изтегляне към корабите. И пак единствен изход остава бързото бягство. То се изкупува с много жертви. Загубват един кораб, 30 души попадат в плен. Магаляиш отново съветва да се върнат в родината. И отново д’Албукерке грубо отхвърля това предложение. Той се връща в Кочин и заварва там 11 кораба, които Диего де Вашко Гонселес и Гонсалу де Секейра са докарали от Португалия в Индия. Това подкрепление, дошло толкова навреме, още повече утвърждава намерението на д’Албукерке. Той свиква военен съвет на капитаните и всички с изключение на Магаляиш подкрепят идеята да се атакува Гоа отново. Гоа трябва да принадлежи на Португалия, защото който притежава този град, ще владее пътищата за Ормуз и Аден, дори цялото Западно море.[12] Възражението на Магаляиш, че даже и победата ще направи завръщането в Лисабон невъзможно, тъй като ще пропуснат мусона, благоприятен за обратния път към родината, бива отхвърлено от д’Албукерке с думите: „И след като подчиня Гоа, аз няма да се върна, преди да бъде завладяна Индия.“

На 24 ноември 1600 португалци отново нападат Гоа. Още на другия ден крепостта пада, а на следващия и градът. Всички жители, включително жени и деца, биват избити. Индийската обсадна войска, която бързо се приближава, е разбита и унищожена. Покоряването на Гоа има за последица нещо, на което д’Албукерке не се е надявал и в най-смелите си мечти: цяла Индия се предава. Чудовищният звяр Португалия не може да бъде убит. Разрушен ли е един кораб, три други се появяват от неизвестна посока. Убиеш ли един португалец, петима други излизат на негово място. По-добре е да се намери път за разбирателство.

Султанът на Диу неочаквано заявява, че иска да живее в мир и сговор с Португалия и разрешава построяването на една крепост. Султанът на Каликут праща скъпи дарове за д’Албукерке. Владетелят на Биснага също изявява желание да установи търговски връзки с Португалия. И владетелите на областите от вътрешността уверяват д’Албукерке, че никога не са и помисляли да смятат него и другарите му за врагове.

Д’Албукерке не се задоволява с това. Той мисли за града, за който Секейра му е разказвал. Арабските търговски кораби, заобикаляйки Индостан, поемат пътя към Червено море, това той знае отдавна. Следователно сам трябва да тури ръка на най-големия пазар за подправки във вътрешността на Индия. Който завладее Малака, ще владее търговията с подправки в целия свят, затова Португалия ще покори Малака. И то благодарение на него, Афонсу д’Албукерке, а някакъв си Магаляиш иска да му попречи да тръгне по пътя, който ще го изведе до славата, властта и парите.

На 1 юли 1511 г. португалските кораби хвърлят котва в пристанището на Малака. Чрез съгледвачи д’Албукерке узнава, че султанът разполага с осем хиляди оръдия, тридесет хиляди бойци и четиридесет военни слона. Значителна военна сила, но все пак недостатъчна, за да уплаши завоевателя на Гоа, свикнал на бързи победи. Най-напред д’Албукерке иска да му предадат пленниците. Когато султан Махмуд отхвърля молбата му той нарежда да подпалят пристанището и всички къщи по брега. Тогава освобождават пленниците. Но д’Албукерке вече не може да се задоволи с това. Той, който досега не е претърпял никакви щети, иска обезщетение и то толкова високо, че дори богатата Малака не може да го изплати.

Махмуд също е чул за случилото се в Гоа. Той се страхува от португалците и освен това обича мира повече от войната. Повеждат се преговори, разменят се пратеници, двете страни се пазарят, заплашват, дават си взаимни уверения и се перчат една пред друга. Сутринта на 25 юли преговорите се преустановяват и само подир един час д’Албукерке дава знак за нападение на града.

Войските се разделят на две. Едната половина се предвожда от Жоау де Лима, а другата от самия адмирал. Де Лима слиза на сушата недалеч от султанския дворец, а д’Албукерке при единствения мост, който свързва малайската с китайската част на града. Планът му предвижда най-напред да превземе този мост и след това да се съедини с де Лима, без да се страхува, че китайците ще се озоват в гръб. Той не мисли, че синовете на Небесната империя ще влязат в битка с него, защото те са търговци, а не войници.

Тази сметка излиза вярна само донякъде. Китайците наистина не се намесват в битката, но д’Албукерке не успява да завладее моста. Малайците обсипват португалските военни части с град от отровни стрели, бойните слонове стъпкват всеки, който се доближи до тях, а и в ръкопашния бой португалците не могат да се мерят със своя враг; те са безпомощни срещу онова непознато оръжие — кама със змиевидно острие. С Жоау де Лима се случва същото, както с д’Албукерке. И той не е в състояние да постигне поставената му цел — щурмуването на султанския дворец и пленяването на султана.

Вечерта португалците са отново на корабите си, отчаяни, покрити с рани, почти загубили надежда за победа. Принудени са бездейно да наблюдават как неприятелят издига укрепления, поставя на позиция оръдия, залага мини и капани. Адмиралът се опитва да вдъхне всекиму кураж, но по лицата на войниците му твърде ясно е изписано, че провалът на второто нападение ще означава и край на похода.

На 10 август още в ранно утро започва битката за моста. Тя се води с такова ожесточение, че всеки, който я наблюдава, би помислил: тук не се бият хора — диви зверове са се възправили едни срещу други. Битката бушува, победата клони ту към едната, ту към другата страна. Португалците завладяват моста, принудени са отново да отстъпят, катерят се през барикади от трупове, мнозина от тях стават жертви на страшното оръжие, наречено криз. Слънцето достига зенита си, а изходът на битката все още не е решен. Определя го пак „героят от Диу“. Неочаквано той започва да се сражава сам, с едно копие, но не срещу хората, а срещу слоновете. Ранява ги, с къси, чести убождания, така че те изпадат в бяс и подгонват малайците. Стената от кафяви тела започва да се олюлява.

На моста се развява знамето на Португалия. Адмиралът подава ръка на Фернау де Магаляиш и му казва няколко думи на признание. Но в този момент той мрази Магаляиш по-силно от всякога.

Подир няколко часа пада и дворецът на султана. Само още някои пръснати части на малайците оказват съпротива. Реки от кръв текат по улиците надолу към морето. Португалците плячкосват къщите една след друга. Мъжете и децата избиват, на жените подаряват живота, но те трябва начаса да изпълнят желанията на войниците. Тръпки на ужас изпитва Магаляиш, като наблюдава това. „Семето на омразата, пръснато тук, някой ден ще поникне, мисли си той, може би след една година, може би след десет или сто, но сигурно е, че ще поникне“. В Лисабон мечтаеха да пренесат християнството отвъд океана. Така ли трябваше да стане това?!

Афонсу д’Албукерке не се измъчва от такива скрупули. Той крои големи планове: Дуерте Фернандес ще плава за Сиам[13], Рей да Куна — за Пегу[14]. А за Китай? Кой ще предприеме пътешествието до Китай? Ще замине той самият, след като покори Молукските острови. Каликут — Гоа — Малака — Молуките: така кръгът ще се затвори и Португалия ще стане най-могъщата държава на земята, а Афонсу д’Албукерке — най-силният мъж в нея.

През декември 1511 г. нещата вече се подреждат именно така. Антониу д’Бреу, Франсишку Серау и Симау Афонсу Бизигудо с три кораба и сто души екипаж възнамеряват да се отправят към Молукските острови. Фернау де Магаляиш пожелава доброволно да се присъедини към тях, защото той отдавна се е предал на притегателната сила на непознатите екзотични земи.

— Магаляиш, Вие желаете да заминете за Амбоина? — пита го д’Албукерке.

— Да потвърждава Магаляиш с хриплив глас.

— Но нали винаги сте искали да се върнете в родината?

— Вече не искам.

— Обаче ще се върнете — казва властно д’Албукерке. С това се изчерпва целият разговор. Магаляиш знае, че подвигът му при моста на Малака е забравен отдавна. Адмиралът не познава чувството на благодарност, той може да изпитва само омраза. Магаляиш също започва да мрази д’Албукерке и скоро ще пренесе това чувство върху цяла Португалия.

IV

Макар да получава почетна пенсия, Магаляиш знае, че за него няма връщане в Индия: Афонсу д’Албукерке се е погрижил всички врати да се затворят пред него. Известно време той се занимава с история на мореплаването, космография, чертане на географски карти, изучава всички книги, които описват далечния свят като примамливо приключение. Но тези занимания скоро започват да му омръзват. Когато научава, че крал Мануел събира войска за покоряване на маврите в Северна Африка, той се явява при Дон Хайме, херцог на Браганца, който го приема благосклонно.

Северна Африка на два пъти донася нещастие на Магаляиш. При едно сражение го раняват под коляното с копие. Тази рана ще му причинява болка, докато е жив. Не по-малка грижа му създава и едно обвинение: оклеветяват го, че тайно продавал на бедуините военна плячка, а парите прибирал за себе си. Това така възмущава Магаляиш, че той без разрешение се връща в Лисабон. Но това е ново провинение, за което изправят „героя от Диу“ пред съда. Наистина, следва оправдателна присъда, обаче явно му показват, че са се отказали да го съдят заради заслугите му. Това само подхранва омразата на Магаляиш, става му ясно, че след Индия сега и Африка е недостъпна за него.

Той отново се занимава известно време с мореплавателската наука, изчислява географски дължини, изучава география и математика, но скоро и това занимание престава да му носи удовлетворение. Опитва се да получи аудиенция при краля, но му отказват. Когато се връща огорчен у дома си, астрономът Руи Фалейру, с когото дели бедната си квартира, му подава едно писмо от Франсишку Серау. Това писмо идва тъкмо в момента, когато омразата на Магаляиш срещу всичко, което носи името Португалия, е достигнала върха си.

Франсишку Серау пише от Молукските острови. Той ги представя в най-привлекателни краски. Рай, „дорадо“, в който всеки може да намери щастието си — един нов свят, много по-голям и по-богат от онзи, който бе открил Васко да Гама. Магаляиш не може да понася повече този живот. Той е на тридесет и шест години, нима трябва да бъде осъден на бездействие? До края на живота си да бъде изтласкан от галеници на съдбата, които са по-малко способни от него? Да не може да осъществи плановете си? Нима трябва жаждата му за действие да пресекне безмислено като извор сред пясъците? Защо? Само затова, че кралят на Португалия гледа на Афонсу д’Албукерке като на божество?

Тази група на Молукските острови… дали изобщо се намира в очертанията на земите, които папата е присъдил на Португалия, когато е разпределял света?[15] Дали не може да се стигне до тях по западния път, като се заобиколи Южна Америка? Руи Фалейру, астрономът, който се чувствува онеправдан, защото никой не му вярва, че е открил важна математическа формула за определяне на географската дължина, споделя това мнение и открито изразява съмнението на Магаляиш, че Португалия е заграбила Молукските острови от Испания. Според Фалейру те се намират западно от демаркационната линия, която Александър VI е определил в папската си вула от 1494 г. Франсишку Серау също твърди, че те трябва да са разположени именно там. Той е плавал десет месеца, докато стигне най-големия остров Тернате.

Магаляиш започва да се увлича от тази мисъл. И Кристобал Колон бе принуден да обърне гръб на Португалия, защото разбра, че тя не се нуждае от способни мъже. Нима тогава Испания отблъсна Колон? Магаляиш не може вече да се освободи от тази мисъл. Все пак той най-напред подава молба за увеличаване на почетната му пенсия, която отново бива отхвърлена. И тогава се намесва съдбата: в кралския дворец Магаляиш среща Кристобал де Аро, корабопритежател от Антверпен.

Кристобал де Аро е изпратил от Лисабон кораби за Бразилия и Индия. Той сам е поел разходите за тези експедиции и като благодарност за всичко това д’Албукерке потопил три от корабите му. Обезщетение? Крал Мануел не мисли да изплати на де Аро дори един-единствен тестон[16]. Онова, което върши д’Албукерке, е правилно, и ако д’Албукерке е потопил корабите, направил го е с основание.

— Аз ще обърна гръб на тази страна — заключава с огорчение де Аро. — Страна, в която властвува д’Албукерке. Страна, която не знае да засвидетелствува благодарност. И вие, Магаляиш, би трябвало да направите същото. Ако останете, значи сте глупак.

Глупак! Магаляиш не желае да бъде повече такъв. Разбира се, не ще обърне току тъй гръб на своята родина. Той ще се откаже от поданството си открито, пред цялата общественост и тогава крал Мануел ще се вразуми, не ще остави един Магаляиш да напусне страната. И Магаляиш наистина се отказва от поданството си. Но никой не плясва ужасен с ръце. Дворецът мълчи. Нека си замине, щом иска. Та нали този човек се опита да попропречи на д’Албукерке да завладее света!

На 17 октомври 1517 г. Магаляиш напуска Португалия. Съпровождат го Руи Фалейру и Кристобал де Аро. Фернау де Магаляиш става Фернандо де Магалянес[17]. Но кой се интересува от това в една страна, която има Афонсу д’Албукерке?

За разлика от Христофор Колумб, който дълги години е бил осъден на унизително очакване, на присмех и празни обещания, в Испания Магелан намира добър прием в дома на съотечественика си Диего Барбоса. И не само това: Барбоса го запознава с племенника си Дуарте, който току-що се е завърнал от едно пътешествие в Далечния изток; Барбоса свързва Магелан и с Хуан де Аранда, който има голямо влияние в Casa de Contratacion de las Indias[18] — отдела за презморски начинания. Магелан се оженва за Беатрис, дъщерята на Барбоса.

Аранда е силно запален от плана на Магелан. Португалецът има право: Молукските острови са разположени в „испанското полукълбо“. Аранда вярва също така, че Магелан знае път до тези острови, който не води през португалски владения. Той вижда в лицето на Магелан оръдие, с което може да си осигури най-високо благоволение, а покрай това ще се сдобие и с богатство.

На 8 февруари 1516 г. — а колко дълги години е трябвало да изчака Колумб — Магелан вече представя своя план на наследника на испанската корона принц Карл Австрийски, син на Филип Красиви от Хабсбургската династия и на дона Хуана. Жан Соваж, великият канцлер, отхвърля този план; Адриан фон Утрехт, великият кардинал, съзира дори опасност в замисленото пътуване. Осемнадесетгодишният крал още отсега изпитва недоверие към всеки, който се осмелява да му даде съвет, но все пак приканва Хуан де Фонсека, председателя на Съвета за Индия, да вземе становище. И чудото става: Фонсека, който е направил всичко, за да възпрепятствува експедицията на Кристобал Колон и ще опита всичко, за да попречи на Кортес да завладее Мексико и на Писаро да покори Перу, веднага се увлича от плана на Магелан.

Пресметливият търговец Фонсека харесва този план. Колумб беше фантазьор, това отдавна се потвърди: той откри нови земи, но те не донесоха никакви богатства. Ако обаче Магелан открие през западните морета до Островите на подправките път, който не минава през португалските земи, тогава Испания ще си доставя тези скъпоценни стоки по-бързо, по-евтино и по-безопасно от Португалия и така ще държи цялата власт в свои ръце, защото подправките отдавна дават по-голяма власт от златото.

Но Фонсека се бои от папата. Той е заплашил да анатемоса всекиго, който прекрачи демаркационната линия. Тогава Фалейру идва на помощ и доказва, че Португалия отдавна е нарушила тази забрана. Фонсека изслушва с готовност обясненията и изчисленията на астронома, без да му вярва нито дума, като го смята — както и Аранда за шарлатанин. Но защо да не си послужи и с един шарлатанин? Може да бъде полезен, особено ако се докаже, че Островите на подправките са действително португалско владение. Тогава Фонсека ще хвърли астронома в зиналата паст на папата и със спокойна съвест ще каже: „Аз съм невинен“.

На 22 март 1518 г. се подписва договор за откриване на Островите на подправките — Capitulation sobre el descubrimento de las islas de la espereria:

1. Фернандо де Магалянес и Руи де Фалейру, назначени за капитани с годишна заплата 50 000 мараведи, поемат свещеното задължение да открият през западните морета пътя към Островите на подправките.

2. Короната ще осигури на Фернандо де Магалянес и на Руи де Фалейру една двадесета част от всички богатства, които ще получи Испания от новооткритите острови. От тях ще се удържат разноските, направени за екипиране на корабите.

3. На Фернандо де Магалянес и Руи де Фалейру се дава титлата Adelantado у Gobernador[19].

4. Фернандо де Магалянес и Руи де Фалейру имат право всяка година да откарват на островите стоки на стойност хиляда дуката и там да ги разменят срещу подправки.

5. В случай че Фернандо де Магалянес и Руи де Фалейру открият повече от шест острова, за тях се определя 1/15 част от дохода на два острова, които те сами ще си изберат.

6. Кралят ще съоръжи пет кораба за предстоящото пътуване, два по 130 тона, два по 90 и един от 60 тона.

7. Тази флота ще има екипаж от 230 души и ще бъде снабдена със запаси за две години.

8. На Фернандо де Магалянес се дава правото да упражнява най-висшата власт на корабите, включително да решава над живота и смъртта.

9. На капитаните кралят налага задължението да се подчиняват безпрекословно на Фернандо де Магалянес, адмирал на флотата.

10. Фернандо де Магалянес да направи всичко, което е по силите му, за да покръсти в правата вяра племената, живеещи на новооткритите острови, а също така да избягва излишни кръвопролития.

Магелан се просълзява, когато слага името си под този документ. Той не мисли за всичко онова, което е било обещавано на Кристобал Колон и което никога не му е било дадено. Мисли си само, че голямото приключение, за което толкова дълго бе копнял, сега най-сетне го зове примамливо, скоро ще потегли в едно плаване, каквото никой не е предприемал досега и не ще предприеме и в бъдеще.

V

В това време в Лисабон се шири негодувание. Как, оставиха „героя от Диу“ да си отиде? Бездейно са наблюдавали как човекът, комуто се дължи покоряването на Малака, обръща гръб на Португалия? Питат се чия е вината и я прехвърлят един на друг. Свиква се коронният съвет. И той взема решение: Фернау де Магаляиш трябва да се върне в Португалия.

На Алвару да Коста, посланик на португалския двор в Испания, който пребивава в Сагароса, за да води там преговори за женитбата на своя крал с дона Леонора, сестрата на Карл I, се пада неблагоприятната задача да осъществи решението на коронния съвет. Но усилията на да Коста остават напразни, напразно превива той коляно пред Магаляиш. Да се върне в Португалия? В царството на Афонсу д’Албукерке?

— В Испания просяците живеят по-добре, отколкото в Португалия мъжете, които имат заслуги към своето отечество! — хвърля той упрека в лицето на пратеника и не променя своето решение, макар да Коста да му обещава сто хиляди мараведи и да му сваля звезди от небето.

Разгневеният да Коста се обръща към кралския двор. Той нарича Магелан „дезертьор и авантюрист“. Споменава също, че неговият крал се чувствува засегнат, задето беглецът е приет така благосклонно в испанския двор. Но и с това да Коста не постига успех.

Твърде много хора очакват вече благата, които ще се изсипят в джобовете им в резултат на пътешествието на Магелан, освен това Карл I не изпитва големи симпатии към бъдещия си зет, чието царство според него прекалено се е уголемило. Положението не се променя и когато дона Леонора заминава на 13 юли за Португалия, за да направи още по-тясна връзката между двете християнски кралства на Европа.

Когато в Лисабон научават, че Магелан дори не помисля за връщане, са обзети вече не от възмущение, а от безпокойство. Магаляиш знае много, твърде много: Серау му е писал от Островите на подправките, а освен това този дезертьор имал намерение да търси свой път до Молукските острови, който не минава през португалски владения. То се знае, че такъв път няма, както не съществува и проток, който пресича страната, открита от Колумб. Но безспорно Магаляиш би могъл да се натъкне на острови, на които има подправки и да застраши монопола на португалците върху търговията с тези ценни стоки.

Крал Мануел е безпомощен. Неговите съветници прехвърлят вината върху Алвару да Коста — посланикът не е бил достатъчно настойчив. Предприема се нов опит: предлагат на Магаляиш двеста хиляди мараведи и благородническа титла, в случай че се върне в Португалия. Отново Магаляиш решително отказва. Тогава дон Фернандо де Вашкунсалес, епископът на Ламего, предлага да премахнат този опасен враг на португалската корона.

Но и неговият план се осуетява. Фонсека, който има шпиони в цяла Португалия — включително и в двореца, — узнава за замисленото покушение още преди наетите убийци да напуснат Лисабон. Близо до Сарагоса те се „натъкват“ на разбойници по пътищата, които ги вземат за богати търговци и ги убиват.

Магелан не научава за това. Той е потънал в работа, хвърлил е всичките си сили и време, за да ускори екипирането на флотилията. Закупени са само три кораба, а парите вече привършват. Кристобал де Аро изразява готовност да се притече на помощ, но Фонсека не иска и да чуе за това. Да отстъпи на друг част от голямата печалба, която вече е пресметнал? Не, държавната хазна е празна и пътешествието на Магелан е може би последната възможност тя да се напълни. Кралят също не желае да дели с другиго богатствата, които още не притежава.

Така за Магелан започва мъчително време на изчакване. Скоро той се убеждава, че не ще може да отплава до края на годината. Все още не са закупени останалите два кораба и стоките за размяна. Пише писмо до краля, но и то остава без последствие. Карл I не може да даде онова, което не притежава.

Лятото и есента си отиват. Към края на зимата отново се сещат за Магелан и издават един меморандум от 74 точки, засягащи преди всичко цените на стоките за размяна, освен това и въпроса, дали играта на карти ще бъде разрешена на борда; едва на края все пак се споменава как ще се извършва натоварването на корабите. Само товарът не може да се закупи, защото държавната хазна все още е празна.

През пролетта на 1519 г. испанският двор най-сетне приема предложението на Кристобал де Аро. Търговецът от Антверпен дава 5000 дуката, немската банкова къща Фугер участвува в замисленото мероприятие с 2000 дуката, а също и Алонсу Гитерес, ковчежникът на испанската хазна, отваря касата си. Той не е в състояние да отдели повече от 700 дуката. Сега вече могат да закупят останалите два кораба. Те не изглеждат така, както Магелан си ги е представял и португалският посланик потрива ръце. Той пише на своя крал:

„Тази така наречена флота се състои от пет стари, мизерни кораба, единият от които е 110 тона, а другите по моя преценка имат по 60 и 80 тона. На нито един от тези кораби не бих желал да плавам дори само до Канарските острови, защото дървото на ребрата им е изгнило. Още не са изтеглили корабите на сушата. Ще ги калафатят във водата, а това не ще подобри особено техните качества. Артилерията е мизерна, както и самата флота. Осем малокалибрени оръдия — ето всичко, което досега е поставено на разположение на Магелан. Все още не са закупени стоките за размяна. Ако и те са такива, като корабите и оръдията, испанците ще получат незначителни количества подправки за тях, разбира се, ако изобщо стигнат с тези изгнили черупки до Молукските острови.

Това още не е всичко. Между Магелан и Фалейру, побъркания астроном, са избухнали пререкания. Затова смятам, че търпението на испанския крал скоро ще се изчерпи. Неговите очи и без друго са обърнати към Германия.“

Всичко в писмото на Алвару да Коста е истина. Петте кораба изглеждат така, като че ли ще се разпаднат още при първата буря, а с оръдията сякаш ще може да се стреля един-единствен път. Посланикът е прав, между Магелан и Фалейру действително се е стигнало до сериозни противоречия. Последната им свада е избухнала по въпроса кой от двамата капитани трябва да управлява сигналната система. Магелан се позовава на своя опит като мореплавател, а Фалейру — на превъзходството си като учен и астроном.

Кралят бързо слага край на този спор. Той снема Фалейру от длъжност и поставя на негово място испанския благородник Хуан де Картахена, като му дава за съветник космографа Андрес де Сан Мартин. „Така — съобразява кралят — всяка опасност от предателство ще бъде предварително отстранена“. И без друго не му се иска да остави флотилията в ръцете на двама португалци. Картахена е храбър и верен и не ще допусне Магелан да промени курса и флага си. По заповед на краля Съветът за Индия издава окончателен декрет:

1. За адмирал на флотилията се назначава Фернандо до Магалянес. Същевременно той ще командува и адмиралския кораб „Тринидад“;

2. Хуан де Картахена се назначава за вицеадмирал и капитан на „Сан Антонио“;

3. Луис де Мендоса получава длъжностите ковчежник на флотилията и капитан на „Виктория“;

4. Длъжността капитан на „Консепсион“ се дава на Гаспар де Кеседа;

5. За капитан на „Сантиаго“ се определя Хуан Родригес Серану. Раздават се още и следните длъжности:

сметководител: Антониу де Кока;

интендант: Гонсалу Гомес де Еспиноса;

щурмани: Андрес де Сан Мартин (същевременно астроном на флотата), Хуан Лопес Карвальо, Васко Галейго, Естебан Гомес;

боцмани: Хуан Себастиан дел Кано, Франсишку Албу, Хуан Буатиста де Понсевера, Хуан де Елориага, Мигел де Родас;

корабни писари: Херониму Гера, Леон де Еспелета, Мартин де Мендес, Санчу де Ередия, Антониу де Коста.

Нито за краля, нито за Фонсека не остава тайна, че премного чужденци вземат участие в замислената експедиция — 37 португалци, 20 италианци, 10 французи, 4 фламандци, 2 гърци, 2 немци, 1 англичанин. Но това не може да се промени. Малко испанци са се записали доброволно и причината за това е ясна: в Испания още не са забравили как само преди четири години канибалите убиха Хуан де Солис заедно с всички придружаващи го при реката, наречена от него Рио де Солис. И той бе тръгнал да търси пътя за Островите на подправките. Освен краля и Фонсека никой в Испания не вярва, че петте кораба на Магелан ще стигнат целта си, освен ако тази цел не е ужасната смърт.

На 28 юни 1519 г. германските курфюрсти избират Карл V за кайзер на Германия. Магелан не се радва на това, защото кралят вече няма и да помисли за плаването до Островите на подправките. Известно време наистина изглежда, че смелият план ще потъне в забрава. Едва когато Кристобал де Аро отново се явява на сцената и дава пари, Фонсека успява да убеди краля да се закупят провизии и стоки за размяна. Всъщност се закупуват малко такива стоки, и то от най-евтините: 30 пъстри шала, 200 шапки, 2000 гривни, 200 чаши, 20 000 хлопки, 400 ножа, 50 ножици, 1000 огледала, 100 гребена и 40 торби стъклени мъниста. Разходите за експедицията възлизат дотук на повече от 8 милиона мараведи. При последната ауденция кралят изтъква това пред Магелан.

— Осем милиона!

— Печалбата ще оправдае тези разходи, ваше величество — отвръща Магелан, без да успее напълно да скрие уплахата си. За първи път го спохожда мисълта за незавидната участ на Кристобал Колон.

На 10 август флотилията най-сетне е готова за път. Санчо Мартинес де Лейва, най-високопоставеният служител на краля в Севиля, предава в църквата „Santa Maria de la Victoria de Triana“ кралското знаме на коленичилия пред иконата на светата Дева адмирал. Магелан полага клетва за вярност пред краля на Испания. Малко преди това Карл V е определил рентата на Беатрис де Барбоса, а самият Магелан е направил завещанието си. Всички знаят, че смелите мореплаватели се впускат в ожесточен двубой с безмилостното море, с безветрието и ураганите, с ужасния призрак на скорбута и кръвожадните туземци. Това ще бъде риск на живот и смърт.

На тържественото изпращане присъствува и Алвару да Коста. Лицето му е пепелявосиво, ръцете му треперят. По лицето на младия мъж, който стои до него, също се чете възбуда. Антонио Пигафета, син на патрицианска фамилия от Виченца, е получил в последната минута разрешение от краля да се присъедини към експедицията. Той не мисли за предстоящите опасности, а само за това, че най-сетне ще види обвитите в легенди екзотични страни.

По-късно този млад благородник също ще стане известен. Той възнамерява да напише дневник на плаването. Как ще озаглави този приключенски роман, още не знае. Едва в края на пътешествието ще го нарече Primo viaggio intorno al globo — Първото пътешествие около Земята. Антонио Пигафета ще може да осъществи своето намерение, защото е между малцината оцелели.

Бележки

[1] Индийският град Кожикоде, щат Керала, разположен на Малабарския бряг на Индостан. Б.ред.

[2] Христофор Колумб (исп.).

[3] Китай. Б.пр.

[4] Едно от главните пристанища на Индия, щат Керала. Б.ред.

[5] Полуостров в Югозиточна Азия, южния край на Индокитай. Б.ред.

[6] Молукските острови. Б.ред.

[7] Град в Кения. Б.ред.

[8] Град в Индия, разположен на Малабарския бряг на полуостров Индостан. Б.ред.

[9] Остров в Арабско море, до южната част на полуостров Катхиавар. Б.ред.

[10] Индостан. Б.пр.

[11] Остров Суматра. Б.ред.

[12] Източната част на Тихия океан. Б.пр.

[13] Неофициалното наименование на Тайланд. Б.ред.

[14] Град в Бирма на р. Пегу. Б.ред.

[15] Между монарсите на Португалия и Испания възникнали спорове за новооткритите земи. С една въображаема линия, която свързвала двата полюса и минавала на 100 левги западно от Азорските острови и островите Зелени нос, папа Александър VI разделил света на две части. Земите на изток от тази линия, наречена демаркационна, попадали под господството на Португалия, а тези на запад от нея — под властта на Испания. Демаркационната линия ще се споменава често при определяне разположението на новооткритите земи. Б.ред.

[16] Старинна португалска сребърна монета. Б.ред.

[17] Това е испанската транскрипция на името на Магелан. Б.пр.

[18] Палата за търговски сделки с Индия. Б.пр.

[19] Наместник на краля и губернатор. Б.пр.