Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Potop, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2013 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Потоп. Част първа

Полска, трето издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Мирослава Бенковска

Коректор: Галина Даскалова

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

На корицата — фрагмент от картина „Портрет на Ян III Собески“ от Йежи Семигиновски-Елеутер (1693)

Книгоиздателска къща „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954-528-236-3

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. Потоп. Част втора

Полска, трето издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Мирослава Бенковска

Коректор: Галина Даскалова

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

На корицата — фрагмент от картина „Битката при Орша“ (1514), приписвана на художника Ханс Крел (ок. 1530)

Книгоиздателска къща „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954-528-237-1


Част I

Встъпление

Живееше в Жмудж[1] род богат и влиятелен, родът Билевичи, а неговото родословие започваше още от Мендог[2]; той имаше много широки родствени връзки и беше най-уважаваният в целия рошенски край. Билевичи никога не стигнаха до високи държавни постове, най-големите заемани от тях служби бяха от околийски размер. Но на Марсовото поле бяха оказали несравними услуги на страната и за тях навремето си биваха щедро възнаграждавани. Родното им гнездо — то съществува и до днес — също се наричаше Билевиче, но освен него те притежаваха много други имоти и в околността на Рошене, и по-нататък към Кракинов[3], край реките Лауда, Шоя и Невяжа, чак хей дори зад Поневеж[4]. По-късно Билевичи се разпаднаха на няколко клона и се загубиха от очите едни на други. Събираха се всички само когато на поляната Стани в Рошене ставаше парад на жмуджкото опълчение. Понякога някои се срещаха и под знамето на литовския компут[5], и на сеймиките[6], а понеже бяха заможни и влиятелни, трябваше да държат сметка за тях дори всемогъщите в Литва и Жмудж Радживиловци.

През владичеството на Ян Казимеж патриарх на всички Билевичи беше Хераклиуш Билевич, полковник от леката кавалерия, упицки подкоможи[7]. Той не живееше в родното гнездо — по това време то се държеше от Томаш, рошенския мечник[8], а на Хераклиуш принадлежаха Водокти, Любич и Митруни, които се намираха край Лауда и бяха залети като море от земята на дребната шляхта наоколо.

Защото освен Билевичи в околността имаше само няколко по-големи рода, като Сологуби, Монтвили, Схилинги, Коризни, Шичински (макар че не липсваха и по-дребни родове със същите презимена); пък и цялото поречие на Лауда бе гъсто осеяно с така наречените „околнички“ или просто казано селища, населени със славната и известна в историята на Жмудж лауданска шляхта.

По другите краища на страната родовете получаваха името си от шляхтишките селища или селищата от родовете, както например в Подлесието; но тук, по дължината на лауданското поречие, беше другояче. Тук, в Морези, живееха Стакяни, които навремето бе настанил Батори заради храбростта им при Псков. Във Волмонтовиче на добра земя гъмжеше от Бутрими, най-високите мъже по цяла Лауда, известни със своята неразговорливост и тежка ръка, свикнали да вървят като мълчалива стена през време на сеймики, събори или войни. Земята в Дрожейкани и Мозги обработваха многобройните Домашевичи, прочути ловци; по мечешките следи из дебрите на Зельонка те стигаха чак до Вилкомеж. Гащовти живееха в Пацунеле; техните момичета бяха прочути с хубостта си, та накрай започнаха да наричат пацунелки всичките хубави девойки от околностите на Кракинов, Поневеж и Упита. Малките Сологуби бяха богати с коне и отбор говеда, отглеждани по горски пасища; Гошчевичи от Гошчуни произвеждаха катран в горите и затова ги наричаха Черните или Димните Гошчевичи.

Имаше и други села с дребна шляхта, имаше и други родове. Много от имената им съществуват и до днес, но по-голямата част от селата не са на някогашните си места и хората в тях се наричат с други имена. Дойдоха войни, беди, пожари, невинаги се строеше върху старите пепелища, с една дума, много се промени. Но по онова време старата Лауда още цъфтеше в първобитния си живот и лауданската шляхта бе стигнала до най-голям блясък, понеже няколко години по-рано под предводителството на Януш Радживил се покри с голяма слава поради подвизите си в боя при Лойов срещу разбунтувалото се казачество.

А всички лауданци служеха в хоронгвата[9] на стария Хераклиуш Билевич — по-богатите като другари[10] с два коня, по-бедните с един, а най-бедните като почтови. Изобщо това беше войнствена шляхта, особено влюбена в рицарската служба. Но пък не разбираха много от въпросите, които обикновено се разискваха по сеймиките. Те знаеха, че господар във Варшава е кралят, в Жмудж — Радживил и старостата[11] пан Хлебович, а пан Билевич — във Водокти край Лауда. Това им беше достатъчно и те гласуваха така, както ги учеше пан Билевич, убедени, че той иска това, което желае и пан Хлебович, а старостата пък слуша Радживил, който е кралска ръка в Литва и Жмудж, а кралят е съпруг на Жечпосполита[12] и баща на шляхтишкото съсловие.

Впрочем пан Билевич беше повече приятел, отколкото послушно протеже на могъщите олигархи в Бирже — и то много ценен приятел, защото при всяко повикване имаше хиляда гласа и хиляда лаудански саби, а досега никой по света не бе подценявал сабите в ръцете на Стакяни, Бутрими, Домашевичи или Гащовти. Едва по-късно се промени всичко — когато пан Хераклиуш вече не беше между живите.

А си отиде този баща и благодетел на лауданската шляхта в 1654 година. Тогава по цялата източна граница на Жечпосполита пламна страшна война. Пан Билевич не отиде на нея, че не му позволи това възрастта и глухотата, но лауданците отидоха. А когато дойде вест, че Радживил бил победен при Шклов, а лауданската хоронгва избита почти до крак при атаката й срещу наемната френска пехота, старият полковник бе поразен от апоплексия и предаде Богу дух.

Тази вест донесе някой си пан Михал Володиовски, млад, но много прославен воин, който по поръчение на Радживил бе предвождал лауданците като заместник на пан Хераклиуш. Оцелелите от тях също се върнаха в бащините си къщи изтощени, угнетени, гладни и по примера на цялата войска укоряваха великия хетман, че уверен в страха, който предизвиква с името си, в славата си на победител, се бе хвърлил с малки сили срещу десетократно по-многобройния неприятел и с това бе изложил на поражение войската, цялата страна.

Но при всеобщите укори нито един глас не се надигна срещу младия полковник, пан Йежи Михал Володиовски. Напротив — тия, които се бяха спасили от погрома, го славеха до небесата и разказваха чудеса за неговата опитност като военен и за подвизите му. И единствената утеха на оцелелите лауданци беше да си спомнят за успехите, постигнати от тях под предводителството на пан Володиовски: как с атака смело си пробили път през първите части от пресни войници; как после връхлетели върху френски наемници и със сабите си направили на пух и прах целия им най-отборен полк, а пан Володиовски собственоръчно посякъл полковника на този полк; как накрай, обкръжени и попаднали под кръстосан огън, се спасявали отчаяно от бъркотията, като давали безбройни жертви, но и разбивали неприятеля.

С мъка, но и с гордост слушаха тези разкази ония лауданци, които не служеха в литовския компут, а бяха задължени да се явяват само във всенародното опълчение. И очакваха, че то ще бъде скоро свикано като последна опора на страната. Предварително беше вече уговорено, че в такъв случай пан Володиовски ще бъде избран за лаудански ротмистър, защото, макар да не беше от местните жители, между тукашните хора нямаше по-славен от него. Оцелелите разказваха за него и това, че спасил самия хетман. Затова цяла Лауда почти го носеше на ръце и един род го изтръгваше от други. Особено много се караха Бутрими, Домашевичи и Гащовти при кои от тях да остане най-дълго на гости. А той така хареса тази бойка шляхта, че когато остатъците от радживиловските войски потеглиха към Бирже, та там да се посъвземат малко след поражението — той не тръгна с другите, а като обикаляше от едно шляхтишко село в друго, най-сетне определи постоянната си резиденция в Пацунеле, у Гащовти, у пан Пакош Гащовт, който беше старейшина над всички в Пацунеле.

Право казано, пан Володиовски не би и могъл по никакъв начин да замине за Бирже, понеже легна тежко болен: най-напред се появи висока температура, после контузията, която бе получил още при Цибихов, парализира дясната му ръка. Трите панни Пакошувни, прочути с хубостта си пацунелки, го взеха под своите грижи и се заклеха, че ще възвърнат предишното здраве на този славен воин, а цялата шляхта се зае с погребението на бившия си предводител, пан Хераклиуш Билевич.

След погребението отвориха завещанието на покойника и от него стана явно, че старият полковник оставяше за наследница на целия си имот без село Любич внучката си Александра Билевичувна, упицка ловчанка[13], а настойничеството над нея до оженването й поверяваше на цялата лауданска шляхта.

„… Които бяха доброжелателни към мене (гласеше завещанието) и с обич се отплащаха за обичта, нека бъдат такива и за сирачето, а в тези времена на развала и коварство, когато никой не може да бъде запазен от човешката злоба и да не се страхува от нищо — нека пазят от беда сирачето в името на спомена за мене.

Те ще трябва да следят тя да се ползва свободно от моя имот, с изключение на село Любич, което давам, подарявам и записвам на пан Кмичиц, младия оршански хоронжи[14], и нека никой да не му пречи в това. А който би се чудил на тая моя благосклонност към уважаемия Анджей Кмичиц или вижда в това онеправдаване на родната ми внучка Александра, трябва и е длъжен да знае, че бащата на Йенджей Кмичиц още от млади години чак до смъртта си ме даряваше с приятелството и братските си чувства. С него ходех на война и той много пъти ми спасяваше живота, а когато злобата и invidia[15] на пановете Шичински искаха да ми изтръгнат имота — и тогава ми помогна. Затова аз, Хераклиуш Билевич, упицки подкоможи, в същото време недостоен грешник, застанал днес пред Божия съд, преди четири години (бях още жив и ходех с крака по земната юдол) отидох при пан Кмичиц бащата, оршански мечник, за да му се закълна във вечна благодарност и приятелство. Там именно с взаимно съгласие по стар шляхтишки и християнски обичай решихме, че неговият син Анджей и внучката ми Александра, ловчанка, ще трябва да образуват семейство и от тях да израсте потомство за славата Божия и за доброто на Жечпосполита. Това желая най-силно и задължавам внучката си Александра да бъде послушна на записаната ми тук воля, освен ако (не дай, Боже) пан оршанският хоронжи не опетни славата си с позорни постъпки и не бъде обявен за негодник. А ако загуби имота си, което лесно може да се случи при оная граница между Орша, тогава я благославям да го вземе за мъж, па дори и да се е лишил от Любочи, да не обръща внимание на това.

Все пак, ако по особена Божия милост внучката ми пожелае да пожертва своето моминство за славата на Бога и да облече монахинско расо, тя може да направи това, защото славата Божия трябва да бъде над човешката…“

Ето така именно пан Хераклиуш Билевич се бе разпоредил с имота и с внучката си и на това никой не се учуди особено много. Панна Александра отдавна знаеше какво я чака, а шляхтата отдавна бе чувала за дружбата между Билевич и Кмичиц — а и през това време на беди умовете бяха заети с други неща, така че скоро престанаха и да говорят за завещанието.

Само в дома във Водокти приказваха непрестанно за семейство Кмичиц или по-право за пан Анджей, защото старият мечник също така не беше вече жив. Младият беше участвал в битката при Шклов със свой отряд и с доброволците от Орша. По-късно бе изчезнал от очите на хората, но не се предполагаше да е загинал, понеже смъртта на толкова знатен кавалер надали би минала незабелязано. Защото в Оршанско Кмичици бяха знатен род и собственици на значителни имоти, само че огънят на войната бе опустошил ония места. Цели околии и земи се превръщаха в глухи поля, богатствата се топяха, хората гинеха. След като Радживил беше разбит, никой вече не оказваше особено голяма съпротива. Гошевски, полеви хетман, нямаше сили; коронните хетмани се биеха в Украйна с последните остатъци от войските си и не можеха да му помогнат; не можеше да му помогне и Жечпосполита, изтощена от войните с казаците. Неприятелят заливаше страната все по-навътре и само тук-таме се отбиваше в крепостните стени, но и стените падаха една след друга, както падна Смоленск. Смоленското воеводство, в което се намираха именията на Кмичици, се смяташе за загубено. Всред всеобщата бъркотия, всред всеобщия страх хората се бяха пръснали като разнесени от вихъра листа и никой не знаеше какво е станало с младия оршански хоронжи.

Но понеже войната още не беше стигнала до жмуджкото староство, лауданската шляхта постепенно се съвзе след поражението при Шклов. „Съседите“ започнаха да се събират и съвещават както по обществени, така и по частни въпроси. Бутрими, най-войнствените, подхвърляха, че ще трябва да се отиде в Рошене на congressus[16] на всенародното опълчение, а после при Гошевски, та да се отмъсти за шкловското поражение. Ловците Домашевичи започнаха да се спускат през горите, през роговските дебри чак до неприятелските части и да носят оттам вести; Димните Гошчевичи пушеха месо за бъдещия поход. По частните въпроси се реши да бъдат изпратени били и пребили хора с голям опит, за да намерят пан Анджей Кмичиц.

Тия съвещания на лауданските първенци ставаха под ръководството на Пакош Гащовт и Касиан Бутрим, двамата местни патриарси — а цялата шляхта, която беше много поласкана от доверието към нея от страна на починалия пан Билевич, се закле да бъде вярна на буквата на завещанието и обгради панна Александра с почти родителски грижи. Затова, докато през това военно време свади и разправии избухваха дори по места, където войната не беше стигнала, по бреговете на Лауда всичко си беше спокойно. Никакви спорове не се повдигаха, нямаше никакви кражби в имота на младата наследничка, никой не премести граничните могили, не изсече белязаните борове по границите на горите, не влезе в пасищата. Напротив, цялата „околност“ подпомагаше с каквото можеше богатата и без това наследница. Така крайречните Стакяни й пращаха солена риба, от Волмонтовиче пристигаха зърнени храни от навъсените Бутрими, сено от Гащовти, дивеч от ловците Домашевичи, смола и катран от Димните Гошчевичи. Никой в шляхтишките села не наричаше панна Александра другояче освен „нашата панна“, а хубавите пацунелки току поглеждаха за пан Кмичиц почти толкова нетърпеливо, колкото и тя.

В това време дойдоха нареждания, с които шляхтата се свикваше под знамената — и в Лауда настъпи раздвижване. Което момче бе станало мъж, когото възрастта не бе прегърбила, трябваше да яхне коня. Ян Казимеж бе дошъл в Гродно, където беше определил да се събере цялото опълчение. Натам и отиваха всички. Първи тръгнаха мълчаливо Бутрими, след тях другите, а Гащовти последни, както постъпваха винаги, че им беше мъчно да се откъснат от пацунелките. Шляхтата от другите части на страната се представи само с малък брой и отбраната на държавата не бе осигурена, но послушната Лауда тръгна изцяло.

Пан Володиовски не тръгна, понеже още не можеше да движи ръката си, та остана между пацунелките също като някакъв войски[17]. Околността опустя и само старци сядаха вечер с жените край огнищата. Тихо беше в Поневеж и Упита — навсякъде чакаха новини.

Панна Александра също се затвори във Водокти и не виждаше никого освен слугите и лауданските си настойници.

Първа глава

Дойде новата 1655 година. Януари беше мразовит, но сух. Сурова зима покри светата Жмудж с цял лакът дебел бял кожух; горите се огъваха и трошеха от тежкия кит по клоните, денем на слънце снегът ослепяваше очите, а в лунна нощ сякаш чезнещи искри блестяха по втвърдената от мраза повърхност; дивечът се приближаваше до човешките жилища, а бедните, сиви птици чукаха с човка по прозоречните стъкла, покрити със скреж и снежни цветя.

Една вечер панна Александра седеше в стаята на прислугата заедно с момичетата от дома. Стар обичай у Билевичи беше, когато нямат гости, да прекарват вечерите със слугите и да пеят набожни песни, за да възпитават простолюдието с примера си. Така постъпваше и панна Александра, а правеше това с още по-голяма готовност, понеже почти всичките й компаньонки бяха шляхтички, много бедни сирачета. Те вършеха всякаква, дори най-груба работа и бяха като прислужнички при господарки, а в замяна на това се учеха на изискани маниери и с тях се отнасяха по-добре, отколкото с простите момичета. Имаше обаче и селянки, които се различаваха главно по езика си, много от тях не знаеха полски.

Панна Александра и роднината й, панна Кулвецувна, седяха по средата, а момичетата — отстрани на пейки; всички предяха. В грамадното огнище с издаден навес горяха борови цепеници и дънери, като ту пригасваха, ту отново стрелваха силен, светъл пламък или искри, когато застаналото край огъня момче дохвърляше начупени на дребно брезови клонки и борина. Когато лумнеше по-ярък пламък, виждаха се тъмните дървени стени на огромната стая с необикновено нисък гредореден потон. От гредите висяха на конци пъстроцветни звездички от тестени кори, които се клатеха от топлината, иззад гредите се показваха повесма развлачен лен, увиснали на две страни като пленени турски знамена от конски опашки. Почти целият потон беше покрит с тях. По тъмните стени блестяха като звезди големи и малки калаени съдове, изправени или опрени на дълги дъбови лавици.

На дъното, при вратата, рунтав жмуджанин трещеше енергично с хромела и мънкаше под нос монотонна песен, панна Александра прехвърляше мълчаливо зърната на броеницата си, предачките предяха, без да говорят помежду си.

Светлината от огъня падаше върху младите им румени лица, а те, вдигнали нагоре ръце, с лявата подщипваха мекия лен, а с дясната въртяха вретената и предяха ревностно, сякаш се надпреварваха, подбуждани от строгите погледи на панна Кулвецувна. Понякога се споглеждаха с бистрите си очички, а понякога обръщаха поглед към панна Александра, сякаш в очакване дали скоро ще заповяда на жмуджанина да спре меленето и да започне набожна песен; но не прекъсваха работата и предяха ли, предяха; нишките се виеха, вретената бръмчаха, иглите за плетене току святкаха в ръцете на панна Кулвецувна, а рунтавият жмуджанин трещеше с хромела.

Понякога обаче той прекъсваше работата — изглежда, че нещо се повреждаше в хромела, защото в същото време се чуваше гневният му глас:

— Ах ти, мършо!

Панна Александра повдигаше глава, сякаш пробудена от тишината, настъпила след възклика на жмуджанина; тогава пламъкът осветяваше бялото лице и сериозните й светлосини очи, които гледаха изпод черните вежди.

Тя беше прекрасна девойка със светла коса, възбледа кожа на лицето и деликатни черти. Притежаваше хубостта на бяло цвете. Жалейната рокля й придаваше сериозност.

Седнала при огнището, тя беше толкова потънала в мисли, че сякаш спеше; навярно размишляваше над собствената си съдба, защото тая съдба беше съвсем неопределена.

Завещанието я предназначаваше за жена на човек, когото не беше виждала от десет години, а понеже едва сега навършваше двайсетгодишна възраст, беше запазила само неясен детски спомен за някакво буйно момче, което при престоя му с баща си във Водокти предпочиташе да тича с пушка из блатата, отколкото да се занимава с нея.

„Къде е той и какъв е сега?“ — ето въпросите, които се блъскаха в ума на замислената девойка.

Наистина тя го познаваше и от разказите на покойния подкоможи, който четири години преди смъртта си бе предприел далечно и трудно пътуване до Орша. Според тия разкази Кмичиц бил „момък с богато въображение, макар и страшно избухлив“. След въпросното споразумение за женитбата на децата, сключено между стария Билевич и бащата на Кмичиц, момъкът трябваше да дойде веднага във Водокти, за да се представи на панна Александра, но в това време избухна голяма война и той вместо при девойката отиде на берестецките поля. Ранен там от куршум, трябваше да се лекува вкъщи; после гледа болния си на смъртно легло баща; след това отново избухна война — и така минаха тия четири години. Сега беше изтекло вече доста време от смъртта на стария полковник, но за Кмичиц не се чуваше нищо.

Ето защо имаше за какво да мисли панна Александра, а може би и копнееше по непознатия. Тъкмо защото не беше изпитала любовта, тя носеше в чистото си сърце голямо желание за обич. Само искра беше необходима, за да пламне в това огнище спокоен, но ярък неспирен пламък като вечния огън на литовски жертвеник.

Затова я овладяваше тревога, понякога мила, понякога неприятна, а душата й постоянно си задаваше въпроси, на които нямаше отговор или по-право той предстоеше да дойде от далечните бойни поля. Първият въпрос беше дали момъкът ще се ожени за нея по своя воля и с готовност ще отговори на готовността й за любов. В ония времена родителските споразумения за женитба на децата биваха нещо обикновено, а децата дори след смъртта на родителите си, свързани с тази благословия, най-често изпълняваха споразумението. Затова в самото сватосване девойката не виждаше нищо необикновено, но понеже собствената воля невинаги върви успоредно с дълга, и тази грижа бе обременила русата главица на момичето: „Дали ще ме обикне той“. А после вече орляк мисли връхлитаха връз нея както птичи орляк връхлита върху дърво, което расте самотно всред просторни поля: „Кой си ти? Какъв си? Странстваш ли жив по тоя свят? Или може би вече си паднал убит някъде там?… Далеко ли си? Или близко…“ Отвореното като врата, за да приеме мил гост, сърце на девойката зовеше неволно към далечните страни, към горите и снежните поля, покрити от нощта: „Ела, юначе! Защото нищо по-лошо няма на този свят от очакването!“

Внезапно, сякаш в отговор на зова, отвън, тъкмо от ония снежни далечини, покрити от нощта, долетя звън на звънче.

Девойката трепна, но се съвзе веднага и си спомни, че почти всяка вечер от Пацунеле пращаха за лекарства за младия полковник; панна Кулвецувна потвърди тая мисъл, като каза:

— От Гащовти за лекарства.

Неритмичният звън на звънчето, разклащано при теглича, се чуваше все по-ясно; накрай изведнъж утихна, очевидно шейната бе спряла пред къщата.

— Виж кой е дошъл — обърна се панна Кулвецувна към жмуджанина, който въртеше хромела.

Жмуджанинът излезе от стаята за прислугата, но след малко се върна, хвана отново дръжката на хромела и каза флегматично:

— Пан Кмичиц.

— И словото стана плът! — възкликна панна Кулвецувна. Предачките скочиха на крака; къделите и вретената изпопадаха на пода.

Панна Александра също стана; сърцето й биеше като чук, по лицето й бликнаха румени петна, после тя побледня, но нарочно се извърна от огнището, за да скрие вълнението си.

Изведнъж на вратата се появи някаква висока фигура с шуба и калпак на главата. Младият мъж влезе и като позна, че се намира в стая за прислугата, попита със звучен глас, без да свали калпака си:

— Хей! Къде е вашата господарка?

— Тук съм — отговори Билевичувна с доста уверен глас. Като чу това, дошлият свали калпака си, хвърли го на пода, поклони се и каза:

— Аз съм Анджей Кмичиц.

Очите на панна Александра се спряха светкавично върху лицето на Кмичиц, а после отново се впиха в земята; през това време обаче девойката успя да забележи светлата като ръж и високо подбръсната коса, мургавата кожа, сивите очи, които гледаха пронизително напред, тъмните мустаци и младото, орлово, весело и смело лице.

А той се хвана за кръста с лявата ръка, с дясната засука мустак и заговори така:

— В Любич още не съм бил, а като птица бързах да се поклоня пред нозете ти, панно ловчанко. Направо от стана ме докара тук вятърът, дай боже да е щастлив.

— Ти, ваша милост пане, знаеше ли за смъртта на дядо ми подкоможи? — попита девойката.

— Не знаех, но с горещи сълзи оплаках моя благодетел, когато ми съобщиха за смъртта му ония сивковци[18], които дойдоха от тия места при мене. Той беше истински приятел, почти брат на покойния ми байца. Навярно, ваша милост панно, знаеш, че преди четири години дядо ти дойде у нас чак при Орша. Тогава той ми обеща, ваша милост, и ми показа портрета ти, по който въздишах нощем. Аз щях да дойда тук по-рано, но войната не е майка: тя само със смъртта сватосва хората.

Тия смели думи посмутиха девойката, затова тя поиска да отклони разговора на друга тема и каза:

— Значи, ваша милост пане, още не си видял своя Любич?

— Има време за това. Тук е първата ми служба и по-скъпото дарение, него бих искал най-напред да наследя. Но ти, ваша милост панно, така се извръщаш от огнището, че и досега не можах да те зърна в очите. Ето така! Обърни се, ваша милост, а аз ще те погледна откъм огнището! — Ето така!

При тия думи смелият воин хвана за ръцете Оленка, която не очакваше такава постъпка, завъртя я като пумпал и я обърна към огнището.

А тя се смути още повече и като покри очи с дългите си ресници, стоеше така, засрамена от светлината и собствената си хубост. Най-после Кмичиц я пусна и се плесна по контоша[19]:

— Кълна се в Бога, чудо! Ще дам да отслужат сто литургии за покойния ми благодетел, задето те е записал на мене! Кога ще е сватбата?

— Няма да е скоро, още не съм твоя, ваша милост — отвърна Оленка.

— Но ще бъдеш дори ако трябва да подпаля тази къща! За Бога! Мислех, че портретът ти е поразкрасен, обаче тук виждам, че художникът високо се е целил, но не е улучил. Сто тояги на такъв — и печки да боядисва, а не да рисува тия чудеса, които радват очите ми. Хубаво е да получиш такова дарение, дявол да ме вземе!

— Право ми думаше покойният дядко, че ваша милост се палиш като слама.

— Такива са всички у нас, в Смоленския край, не като вашите жмуджани. Раз, два!… И трябва да бъде така, както искаме, иначе — смърт!

Оленка се усмихна, вдигна очи към момъка и каза вече с по-уверен глас:

— О, навярно татари живеят у вас?

— Все едно какви! А ти, ваша милост, си моя и по волята на родителите, и по сърце.

— По сърце — това още не зная.

— Нека само да не бъдеш, с нож ще се мушна!

— Смееш се, ваша милост, като казваш това… Но ние сме още при прислугата!… Заповядай в стаите. След дългия път навярно и вечерята ще ти се хареса — моля!

Тук Оленка се обърна към панна Кулвецувна:

— Леличко, нали ще дойдеш с нас? Младият хоронжи погледна проницателно:

— Леличка? — попита той. — Каква леличка?

— Моята, панна Кулвецувна.

— Тогава тя е и моя — отвърна момъкът и се залови да й целува ръцете. — За Бога, аз имам в хоронгвата другар, който се казва Кулвец-Хипоцентаурус. Дали не е роднина, ако позволите?

— От същите е! — отвърна старата панна и направи реверанс.

— Добър мъж, но вихър като мене — добави Кмичиц.

В това време се появи момчето със светлина, та влязоха в трема, където пан Анджей свали шубата си, а после преминаха на другата страна, в гостните стаи.

Веднага след излизането им предачките се скупчиха в сбита групичка и започнаха да говорят една през друга и да правят разни бележки. Стройният младеж им хареса извънредно много, та не пестяха думите си и се надпреварваха в похвалите.

— Като месечина свети — казваше една; — когато влезе, мислех, че е принц.

— А очите му сякаш на рис, чак боде с тях — отвърна друга. — На такъв не се противи!

— Най-лошото е да му се противиш! — отговори трета.

— Като вретено врътна господарката! Но явно е, че много му хареса; та и на кого ли не би харесала?

— Но и той не пада по-долу, не бой се! Да ти се случи такъв, и до Орша би отишла, при все че то било накрай света.

— Щастлива господарка!

— На богатите е винаги по-добре на тоя свят! Ех, злато е той, не рицар!

— Разправяха пацунелките, че и тоя ротмистър, който е в Пацунеле, у стария Пакош, бил голям хубавец.

— Не съм го виждала, но къде може да се сравни той с пан Кмичиц! Друг такъв надали има по света!

— Ах, ти, мършо! — викна внезапно жмуджанинът, на когото пак се беше развалило нещо в хромела.

— Я да се махаш, рунтьо такъв, със своите ругатни! Престани вече, че не можем да си чуем думата!… Така е, така! Мъчно ще се намери по света по-добър от пан Кмичиц! Навярно и в Кейдани няма като него.

— Такъв и да ти се присъни може!

— Па нека ми се поне присъни…

Ето така приказваха помежду си шляхтичките в стаята за прислугата. В това време в столовата редяха масата с най-голяма бързина, а в гостната панна Александра седеше насаме с Кмичиц, понеже леля й Кулвецувна беше отишла да се погрижи за вечерята.

Пан Анджей не сваляше поглед от Оленка, а очите му искряха все по-силно, накрай рече:

— Има хора, за които богатството е по-мило от всичко, други тичат за плячка през време на война, трети са влюбени в конете, но аз не бих дал ваша милост за никакво съкровище! Кълна се в Бога, че колкото повече гледам, толкова по-силно става желанието ми да се оженим, дори още утре! А тия вежди, ваша милост, навярно боядисваш с горена тапа?

— Чувала съм, че така правят лекомислените, но аз не съм такава.

— А очите сякаш от небето! От смущение не мога да намеря думи.

— Не си много смутен, ваша милост, щом настъпваш толкова дръзко, че дори се удивлявам.

— Това е наш, смоленски обичай: да вървим смело и към жените, и в огъня. Ти, царице, трябва да свикнеш с това, защото така ще бъде винаги.

— Ще трябва да отвикнеш, ваша милост, защото така няма да го бъде.

— Може пък и да се предам, дявол да ме вземе! Ако щеш, вярвай, ако не щеш, недей, ваша милост, но за тебе съм готов да сваля и небето! За тебе, царице моя, съм готов и на други обичаи да се науча, понеже зная, че съм недодялан войник и повече съм стоял по военните станове, отколкото в дворски покои.

— О, това съвсем не пречи, моят дядко също беше войник, но благодаря за доброто желание! — отвърна Оленка, а очите й погледнаха толкова сладко пан Анджей, че сърцето му веднага се размекна като восък и той отвърна:

— Ти, ваша милост, на конец ще ме водиш!

— О, не приличаш, ваша милост, на тия, които ги водят на конец! Най-мъчното е с непостоянните хора.

Кмичиц показа в усмивка белите си, сякаш вълчи зъби.

— Как така — рече той, — малко ли пръчки строшиха върху мене отците в манастирското училище, за да ме направят солиден човек и да науча разни великолепни максими, които да ме ръководят в живота…

— А коя си запомнил най-добре?

— „Когато обичаш, падай в краката на любимата“ — ето така!

Щом каза това, пан Кмичиц беше вече на колене, а девойката криеше нозете си под стола и викаше:

— За Бога, такова нещо в манастира не са учили! Стой мирно, ваша милост, че ще се разсърдя… и леля ей сега ще дойде…

Но той продължаваше да стои коленичил, с вдигната нагоре глава и я гледаше в очите.

— Може да дойде дори цяла хоронгва лели, пак няма да се откажа от желанието си.

— Стани, ваша милост.

— Ставам.

— Седни, ваша милост.

— Сядам.

— Изменник си, ваша милост, Юда!

— О, това не е истина — когато целувам, целувката ми е искрена!… Искаш ли да се убедиш?

— Да не си посмял, ваша милост!

Панна Александра обаче се смееше, а той цял сияеше от младост и веселие. Ноздрите му се движеха като на млад жребец от благородна кръв.

— Ах! Ах! — възкликваше той. — Какви очички, какво личице! Спасявайте ме, всички светии, че няма да удържа.

— Няма нужда да призоваваш всичките светии. Седял си, ваша милост, четири години, без да надникнеш насам, седи и сега!

— О! Аз познавах само портрета. Ще заповядам да потопят този художник в смола, а после в перушина и с бич да го карат по пазара в Упита. Ще кажа вече всичко съвсем открито: ако искаш, ваша милост панно, прости ме, ако ли не — прережи ми шията! Когато гледах портрета, казвах си: че е хубавичка, хубавичка е, дявол да го вземе, но малко ли са хубавиците по света — имам време! Покойният ми баща току ме подканваше да дойда тук, но аз все едно и също: имам време! Женитбата няма да ме отмине! Момите не ходят на война и не гинат. Бог ми е свидетел, че с всичко това не се противех на бащината воля, но исках най-напред да вкуся от войната, на собствената си кожа да я изпитам. Едва сега разбирам, че съм бил глупак, защото и женен съм могъл да отида на война, а тук са ме чакали такива сладости. Слава Богу, че не ме съсякоха съвсем. Позволи, ваша милост панно, да ти целуна ръчичките.

— По-добре ще е да не позволя.

— Тогава няма да питам. У нас в Оршанско казват: „Моли, а като не ти дадат, сам вземай!“

Тук пан Анджей се хвана за ръчиците на девойката и започна да ги целува, а тя не се дърпаше прекалено много, за да не прояви нелюбезност.

В този момент влезе панна Кулвецувна и като видя какво става, вдигна очи нагоре. Не й хареса тази интимност, но не посмя да ги скастри, а покани на вечеря.

Тръгнаха двамата под ръка като брат и сестра и отидоха в столовата, където вече бе наредена маса и на нея всякакви гозби в изобилие и преди всичко отлични колбаси и покрита с прах дамаджана с вино, което укрепва силите. Добре им беше на двамата млади заедно, ведро и весело. Панна Александра беше вече вечеряла, та на масата седна само пан Кмичиц и почна да се храни със същото оживление, с каквото разговаряше преди това.

Оленка го наблюдаваше отстрани, доволна, че яде и пие, а после, когато той утоли първия си глад, тя отново започна да го разпитва:

— Значи, ваша милост, не идваш от Оршанския край?

— Знам ли аз откъде идвам?!… Днес бях тук, утре там! Прокрадвах се към неприятеля като вълк към овца и каквото можех да откъсна, откъсвах.

— Как си смеел, ваша милост, да се противопоставяш на такава сила, ами че пред нея сам великият хетман трябваше да отстъпи?

— Как съм смеел ли? Аз съм готов на всичко, такава ми е натурата!

— И покойният ми дядко казваше същото… Цяло щастие, че ваша милост не си загинал.

— О, захлупваха ме там и с калпак, и с ръка, като птица в гнездото, но щом ме захлупеха, веднага изскачах и някъде другаде ухапвах. Така им дотегнах, че определиха цена за главата ми… Това винце е отлично!

— В името на Отца и Сина! — възкликна Оленка с непресторен ужас, като гледаше с възхищение тоя младеж, който говореше едновременно и за цената на главата си, и за виното.

— Навярно голяма сила си имал, ваша милост, за отбрана?

— Имах, то се знае, двеста свои драгуни, все отбрани, но за един месец се стопиха. После ходех с доброволци, които събирах, където ми паднеше, без да ги подбирам. Те бяха добри за битки, но иначе най-големи разбойници! Които не загинаха, рано или късно ще станат десерт на враните…

При тия думи пан Анджей се разсмя отново, гаврътна чаша вино и добави:

— Такива нехранимайковци, ваша милост, още не си виждала през живота си. Дано ги гръм тресне! Офицерите — всички са шляхтичи от нашите места, от род, благородници, но почти върху всекиго тежи задочна присъда. Сега седят в Любич, че какво друго можех да сторя с тях?

— Значи, ваша милост, си дошъл при нас с цялата си хоронгва?…

— Точно така. Неприятелят се е затворил в градовете, защото зимата е страшна! Моите хора също се похабиха като метли от постоянно метене, та князът воевода ми определи да зимуваме в Поневеж. Кълна се в Бога, това е заслужена почивка!

— Яж, ваша милост!

— За ваша милост и отрова бих изял… Тогава аз оставих част от моята паплач в Поневеж, друга част в Упита, а по-видните си другари поканих на гости в Любич… Те ще дойдат да се поклонят на ваша милост.

— А лауданците къде те намериха, ваша милост?

— Намериха ме, когато и без това отивах в Поневеж на зимуване. Аз и без тях щях да дойда тук.

— Пий, ваша милост…

— За ваша милост и отрова бих изпил…

— Но за смъртта на дядко и за завещанието лауданците ти казаха първи, нали?

— О, за смъртта — те. Господи, упокой душата на моя благодетел! Ти ли, ваша милост, изпрати тези хора при мене?

— Не мисли такова нещо, ваша милост. За траур мислех и за молитва, за нищо повече…

— И те казваха същото… О! Бедняци, но горди! Исках да ги възнаградя за труда, а те ми се озъбиха и започнаха да ми подхвърлят, че може би оршанската шляхта взема бакшиши, но лауданската — не! Много остри думи ми казаха! Като ги слушах, рекох си: щом не щете пари, ще заповядам да ви ударят по сто камшика.

При тия думи панна Александра се хвана за главата.

— Господи, света Богородице! И направи ли това, ваша милост?

Кмичиц я погледна учуден.

— Не се плаши, ваша милост… Не го направих, при все че винаги ме хваща яд на такива шляхтичета, които искат да минават за равни с нас. Но си помислих: ще ме одумат неоснователно из околността, че съм побойник, а и пред ваша милост ще ме оклеветят.

— Цяло щастие! — рече Оленка и отдъхна дълбоко. — Защото иначе не бих могла да те гледам пред очите си, ваша милост.

— Защо?

— Те са дребна шляхта, но стародавна и славна. Покойният дядко винаги ги бе обичал и заедно с тях ходеше на война. Цял живот са служили заедно, а в мирно време ги приемаше вкъщи. Това е стара дружба на нашия дом и ти, ваша милост, трябва да я зачиташ. Имаш сърце и не ще развалиш това свето съгласие, в което сме живели досега.

— Но аз не знаех нищо! Да ми отсекат главата, ако съм знаел! А признавам, че тази боса шляхта някак не ми е по вкуса. У нас, който е селянин, той си е селянин, а всичките шляхтичи са от богат род и не яздят по двама на една кобила. Кълна се в Бога, че такива дрипльовци не могат да имат нищо общо нито с Кмичици, нито с Билевичи, както копърката няма нищо общо с щуката, при все че и едното е риба, и другото е риба.

— Дядко казваше, че имотът не значи нищо, а кръвта и добротата, а те са добри хора, иначе той нямаше да ги направи мои настойници.

Пан Анджей се смая и ококори очи.

— Тях? Настойници на ваша милост ги направил дядо ти? Цялата лауданска шляхта?

— Да. Ти, ваша милост, не се мръщи, понеже волята на покойника е свещена. Учудва ме, че пратениците не са казали това на ваша милост.

— Тогава щях да ги… Но това е невъзможно! Ами че тук има двайсетина села, населени с шляхтичи… Нима всички те се събират на сеймик за ваша милост? Нима и за мене ще се събират и обсъждат дали постъпвам по тяхната воля, или не?… О, не се шегувай, ваша милост, че кръвта ми почва да кипи!

— Пане Анджей, аз не се шегувам… свещена и чиста истина говоря. Те няма да се събират и обсъждат работите на ваша милост, но ако им бъдеш баща по примера на дядко, ако не ги отблъснеш, ако не се покажеш надменен, тогава ще спечелиш не само тяхното, но и моето сърце. И заедно с тях ще ти благодаря, ваша милост, през целия си живот… през целия си живот, пане Анджей…

Гласът й звучеше като гальовна молба, но той не разбръчкваше вежди и беше мрачен. Наистина не избухна в гняв, при все че навремени по лицето му сякаш прелитаха светкавици, но отвърна надменно и гордо:

— Това не съм очаквал! Почитам волята на покойника и мисля, че пан подкоможи е могъл да направи тия дребосъци настойници на ваша милост до моето идване, но щом веднъж кракът ми е стъпил тук, никой друг не ще бъде настойник освен мене. Не само тия дребосъци, но и самите биржански Радживиловци нямат работа тук за някакво настойничество!

Панна Александра стана сериозна и след кратко мълчание отговори:

— Лошо правиш, ваша милост, че се поддаваш на гордостта си. Или трябва да приемеш всички условия на покойния ми дядо, или да отхвърлиш всичките — друг изход не виждам. Лауданците няма нито да досаждат, нито да се натрапват, защото те са хора с чувство за собствено достойнство и спокойни. Не мисли, ваша милост, че ще ти дотегнат. Ако тук се появят някакви недоразумения, тогава биха могли да кажат някоя дума, но аз мисля, че всичко ще върви в мир и съгласие, а тогава това ще бъде такова настойничество, като че ли изобщо го няма…

Той помълча още малко, после махна с ръка и каза:

— Вярно е, че сватбата ще сложи край на всичко това. Няма за какво да се разправяме, нека само да си седят спокойно и да не се месят в моите работи, защото, кълна се в Бога, не ще позволя да си тикат гагата, дето не трябва. Но да ги оставим тях! Съгласи се, ваша милост, сватбата да стане скоро, така ще бъде най-добре!

— Не е редно да говорим за това сега, през време на траура.

— О! А дълго ли ще трябва да чакам?

— Сам дядко е писал да не бъде повече от половин година.

— Като треска ще изсъхна през това време. Но да не се сърдим вече. Ти, ваша милост, вече започна да ме гледаш така строго, като че ли съм в нещо виновен. Не, царице ти моя златна! Какво съм виновен аз, че ми е такава природата: когато се разсърдя на някого, готов съм да го разкъсам, а когато ми мине — тогава бих го зашил.

— Страшно е да се живее с такъв човек — отвърна Оленка вече по-весело.

— Е, за твое здраве, ваша милост! Виното е много хубаво, а у мене сабята и виното са най-важното нещо. Какво страшно има в това да живее човек с мене! Ти ще ме впримчиш, ваша милост, с очите си и ще ме направиш роб, мене, който не искаше да търпи никого над себе си. Ето и сега! Предпочитах с хоронгвичката си сам да ходя да се бия, отколкото да се кланям на пановете хетмани… Царице ти моя златна! Ако не ти хареса нещо в мене, прости ми, защото на маниери съм се учил при топовете, не в дамските стаи на дворците — всред войнишката гълчава, не при лютнята. Там, у нас, е неспокойно, сабята не можеш да изпуснеш от ръка. Затова там, макар на някого да тежи присъдата и да го търсят заради нея — той пет пари не дава! Хората го уважават, стига да има кавалерска фантазия. Exemplim[20]: моите другари, които другаде отдавна биха лежали в тъмница… иначе достойни кавалери! Дори жените у нас ходят с ботуши и саби и ръководят партии, като например пани Кокошинска, стринка на моя поручик, която загина геройски, а племенникът й си отмъщаваше за нея под моя команда; при все че не я обичаше, докато беше жива. За нас ли е да се учим на дворцови маниери, дори ако сме от най-богатите фамилии? Но това разбираме: война — тогава на бой, сеймик — тогава викай, колкото ти глас държи, а не ти ли стига езикът — грабвай сабята! Ето, това е! Такъв ме видя покойният подкоможи и такъв ме избра за ваша милост!

— Аз винаги съм изпълнявала с готовност волята на дядко — отвърна девойката и наведе очи.

— Дай ми да ти целуна още веднъж ръчичките, мое сладко момиче! Кълна се в Бога страшно ми хареса, ваша милост. Така ме е разкиснало чувството, че не знам как ще стигна до Любич, който още не съм виждал.

— Ще ти дам водач, ваша милост.

— О, и без него ще мине. Свикнал съм да се блъскам по нощите. Имам слуга от Поневеж, който е длъжен да знае пътя. А там ме чака Кокошински с другарите… Тия Кокошински са богат род, а гербът им е Бъчонка за вино… Макар да е съвсем невинен, обявиха го за престъпник, понеже подпали къщата на пан Орпишевски и му отвлече момичето, а хората изкла… Другар на място! Дай ми още веднъж ръчичките. Виждам, че е време да тръгвам!

В тоя миг големият гдански часовник в столовата започна да бие полунощ.

— За Бога! Време е вече! — възкликна Кмичиц. — Нищо повече няма да изкарам тук! Обичаш ли ме поне колкото просено зърно?…

— Друг път ще кажа. Та нали ще ме посещаваш, ваша милост?

— Всеки ден! Освен ако земята се разтвори под мене. Гръм да ме порази!…

След тия думи Кмичиц стана и двамата преминаха в трема. Шейната вече чакаше пред входа, та той облече шубата и започна да се сбогува, като молеше девойката да се върне в стаите, че отвън нахлува студ.

— Лека нощ, мила царице — говореше той, — приятен сън, а аз навярно няма да притворя очи и ще мисля за твоята хубост!

— Дано само не си забелязал нещо грозно. Но по-добре е, ваша милост, да ти дам човек с фенер, защото към Волмонтовиче се срещат и вълци.

— Ами аз да не съм коза, та да се страхувам от вълци! Вълкът е приятел на войника, понеже често се храни от ръката му. Пък и пушчица съм взел в шейната. Лека нощ, мила, лека нощ!

— Бог да е с тебе!

Като каза това, Оленка се отдръпна, а пан Кмичиц тръгна към изхода. Но по пътя, в пролуката от открехнатата врата на стаята за прислугата видя няколко чифта очи на момичетата, които не си бяха легнали, за да го видят още веднъж. На тях по войнишки обичай пан Анджей изпрати целувка с ръка и излезе. След малко звънецът зазвънтя и отначало започна да бие силно, а после с все по-слаб звън, докато накрай престана.

Във Водокти зацари такава тишина, че тя дори учуди панна Александра; в ушите й още звучаха думите на пан Анджей, тя още чуваше искрения му весел смях, в очите й още стоеше буйната фигура на младежа, а сега след тази буря от думи, смях и веселост беше настъпило толкова странно мълчание. Девойката нададе ухо, за да види дали няма още да долети поне звънът от шейната. Но не! Той вече звънеше някъде там, в горите около Волмонтовиче. Тогава силна тъга налегна девойката — и тя никога не се бе чувствала толкова самотна на този свят.

Взе бавно свещ, премина в спалнята и коленичи за молитва. По пет пъти започваше молитвите, докато прочете всички с необходимото внимание. Но после мислите й полетяха сякаш на криле към шейната и към оня, който седеше в нея… Гора от едната страна, гора от другата, по средата широк друм и той пътува по него, той… пан Анджей! Тук на Оленка се стори, че вижда като наяве русата коса, сивите очи и засмяната уста, в която блестят бели като на младо куче зъби. Защото сериозната девойка мъчно можеше да отрече пред себе си, че тоя лудетина страшно й хареса. Поразтревожи я малко, поуплаши я, но как в същото време я увлече с тая си фантазия, с тая весела свобода и откровеност. Тя дори се срамуваше, че й се бе харесал дори със своята надменност, когато при споменаването за настойниците повдигна глава като турски жребец и каза: „Дори самите биржански Радживиловци не могат да се бъркат тук с никакво настойничество…“ Това не е някакъв женчо, а истински мъж! — казваше си девойката. — Войник, каквито дядко обичаше най-много… А и заслужава!

Така размишляваше девойката и я обхващаше ту от нищо непомътнено блаженство, ту безпокойство, но и това безпокойство беше някак приятно. После почна да се съблича, а в това време вратата изскърца и леля Кулвецувна влезе със свещ в ръка.

— Страшно дълго седяхте! — рече тя. — Не исках да преча на младите, та сами да се наприказвате най-напред. Той изглежда на възпитан кавалер. А на тебе как ти се стори?

Панна Александра не отговори веднага, само изтърча при леля си с боси вече крака, преметна ръце на шията й и като склони светлата си глава върху гърдите й, каза с гальовен глас:

— Леличко, ах, леличко!

— Охо! — измърмори старата панна и вдигна нагоре очите си и свещта.

Втора глава

Когато пан Анджей пристигна пред къщата в Любич, прозорците светеха и глъчката се носеше чак на двора. Щом чуха звънците, слугите изскочиха пред пруста, за да посрещнат господаря, понеже от другарите му знаеха, че ще пристигне. Те го приветстваха покорно, като му целуваха ръцете и прегръщаха краката. Старият домакин Зникис стоеше в пруста с хляб и сол и се кланяше доземи; всички се взираха с тревога и любопитство да видят как изглежда бъдещият господар. А той хвърли на подноса кесия с талери и попита за другарите си, учуден, че никой от тях не е излязъл да посрещне негова господарска милост.

Но те не можеха да излязат, защото три часа вече седяха около масата и обръщаха чашите, та може би дори не бяха чули подрънкването на звънчетата зад прозореца. Когато обаче влезе в стаята, от всички гърди се изтръгна гръмък възклик: „Haeres[21]! Haeres пристигна!“ — и всичките му другари скочиха от местата си и тръгнаха към него с чаши в ръце. А той се хвана за кръста и се смееше, понеже разбра, че се бяха справили в неговата къща и успели да се напият, преди той да дойде. Смееше се все по-силно, като гледаше как събарят столчетата по пътя си, как се олюляват и вървят пиянски сериозни. Най-напред вървеше грамадният пан Яромир Кокошински с герб Бъчонка за вино, славен войник и славен скандалджия, със страхотен белег през цялото чело, окото и бузите, с един по-къс и друг по-дълъг мустак, поручик и приятел на пан Кмичиц, „достоен компаньон“, осъден на смърт и лишаване от права в Смоленско за отвличане на мома от дворянски род, убийство и подпалвачество. Сега от наказанието го пазеше войната и покровителството на пан Кмичиц, който му беше връстник, а имотите им в Оршанско бяха съседни, докато пан Яромир не прогуля своя. Сега той вървеше, хванал в двете си ръце огромна чаша с уши, пълни с дембняк[22]. Подир него крачеше пан Раницки, герб Сухе комнати[23], родом от Мшчиславското воеводство, от което беше изгнаник за убийство на двама шляхтичи земевладелци. Единия бе съсякъл при двубой, другия бе застрелял без бой с пушка. Той нямаше никакъв имот, при все че бе наследил от баща си значително имение. И него войната го бе спасила от палача. Беше крамолник и несравним при бой с хладно оръжие. Трети по ред вървеше Рекуч-Лелива, върху когото не тежеше никаква кръв, освен може би неприятелската. Но богатството си бе пропил и проиграл на комар, та сега от три години висеше на врата на пан Кмичиц. С него вървеше четвъртият, пан Ухлик, също от Смоленско, лишен от права и осъден на смърт за разгонване на съд. Пан Кмичиц го закриляше, защото свиреше прекрасно на цафара. Освен тях беше и пан Кулвец-Хипоцентаурус, по ръст равен на Кокошински, но още по-силен от него. И Зенд, обяздвач на коне, който умееше да имитира всякакви животни и птици, човек с неясен произход, при все че се представяше за курландски шляхтич; понеже нямаше богатство, обяздваше конете на Кмичиц и за това получаваше заплата.

Всички наобиколиха усмихнатия пан Анджей; Кокошински вдигна високо грамадната чаша и запя:

Пийни със нас, стопанино мили,

стопанино мили!

За да можеш с нас да пиеш чак до гроба,

чак до гроба!…

Другите повториха думите в хор, а след това пан Кокошински даде чашата на Кмичиц, а на него Зенд веднага подаде друга чаша.

Кмичиц вдигна нагоре чашата и викна:

— За здравето на моето момиче!

— Vivat! Vivat![24] — викнаха всички гласове, та стъклата на прозорците започнаха да трептят в оловените си рамки.

— Vivat! Ще мине траурът, ще имаме сватба! Въпросите започнаха да се сипят:

— А как изглежда? Хей! Йендруш! Много ли е хубава? Такава ли е, каквато си я въобразяваше? Има ли втора като нея в Оршанския край?

— В Оршанския ли? — възкликна Кмичиц. — За нищо ги не бива нашите оршански моми пред нея!… По дяволите! Няма друга като нея по света!

— Това искахме за тебе — отговори пан Раницки. — А кога ще бъде сватбата?

— Като свърши траурът.

— Глупости — траур! Децата не се раждат черни, а бели!

— Като почне сватбата, няма да има траур. Остро, Йендруш!

— Остро, Йендруш! — започнаха да викат всички едновременно.

— Оршанчетата ти вече страшно копнеят да слязат от небето на земята! — викна Кокошински.

— Не ги карай клетите да чакат!

— Ваша милост панове! — каза Рекуч-Лелива с тънкия си глас. — На сватбата ще се натряскаме като магарета!

— Мили мои агънца — отговори Кмичиц, — дайте ми възможност или по-добре казано: вървете по дяволите и ме оставете да си видя къщата!

— Дума да не става! — отвърна Ухлик. — Разглеждането утре, а сега всички на масата; две дамаджани още стоят с пълни кореми.

— Ние вече направихме прегледа вместо тебе. Любич е златна ябълка! — каза Раницки.

— Конюшнята е чудо! — викна Зенд. — Има два татарски коня, два хусарски първо качество, два жмуджски и два калмуцки и всичките са два по два еднакви като очи. Утре ще ги разгледаме.

Тук Зенд изцвили като кон, а другите се чудеха, че така умее да подражава, и се смееха.

— Толкова добре ли е уредено тук? — попита Кмичиц зарадван.

— И избата е отлична работа — запищя Рекуч. — Насмолени бурета и плесенясали дамаджани стоят в редици като строена хоронгва.

— Е, слава Богу! Да сядаме на трапезата!

— На трапезата! На трапезата!

Но едва седнаха и напълниха чашите, а Раницки скочи отново.

— За здравето на подкоможи Билевич!

— Глупак! — отвърна Кмичиц. — Как така? За здравето на покойник ли пиеш?

— Глупак! — повториха другите. — За здравето на стопанина!

— За ваше здраве!…

— За да ни бъде добре в тая къща!

Кмичиц хвърли неволно поглед по трапезарията и на почернялата от старост стена от листвениково дърво видя редица впити в него строги очи. Те гледаха от старите билевичовски портрети, които висяха ниско, на два лакътя от земята, понеже и стената беше ниска. Над портретите в дълга еднаква редица бяха закачени черепи на зубри, елени, лосове с корони от рога, някои вече почернели, изглежда, много стари, други лъскави от белота. И четирите стени бяха украсени с тях.

— Тук трябва да има добър лов, че виждам и дивеч колкото щеш! — каза Кмичиц.

— Ще отидем още утре или вдругиден. Трябва да опознаем и околността — отвърна Кокошински. — Щастлив си ти, Йендруш, че имаш къде да подслониш глава.

— Не като нас — простена Раницки.

— Да пийнем за утеха! — каза Рекуч.

— Не! Не за утеха! — отговори Кулвец-Хипоцентаурус, — а още веднъж за здравето на Йендруш, нашия скъп ротмистър! Той именно, ваша милост панове, ни подслони в своя Любич, нас, бедните изгнаници, без покрив над главата.

— Добре говори! — извикаха няколко гласа. — Кулвец не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Тежка е нашата съдба! — пискаше Рекуч. — В теб е цялата ни надежда, че няма да ни изгониш нас, бедните, зад вратата.

— Недейте така! — обади се Кмичиц. — Което е мое, то е и ваше!

При тези думи всички станаха от местата си и започнаха да го прегръщат. Сълзи на разчувстваност течаха по тия сурови и пиянски лица.

— В тебе е цялата ни надежда, Йендруш! — викаше Кокошински. — На грахова слама ни дай да спим, но не ни гони!

— Недейте така! — повтаряше Кмичиц.

— Не ни пропъждай! И без това са ни пропъдили нас, шляхтичи, и то от прочути родове! — викаше жално Ухлик.

— По дяволите! Кой ви пъди? Яжте, пийте, спете, какво искате, дявол да го вземе?

— Не отричай, Йендруш — говореше Раницки, по чието лице се появиха петънца като върху кожата на рис, — не отричай, Йендруш, пропаднали сме до гуша…

Тук той заекна, допря пръст до челото си, сякаш напрягаше нещо ума си, и каза внезапно, като изгледа околните с овнешки очи:

— Освен ако щастието се промени!

Тогава всички изкрещяха в хор:

— Защо да не се промени!

— И ще платим за своето.

— И пак ще стигнем до богатства.

— И до достойнства!

— Бог ще благослови невинните. За нашето благополучие, ваша милост панове!

— За вашето здраве! — възкликна Кмичиц.

— Свети са думите ти, Йендруш! — отвърна Кокошински и му подаде тлъстите си бузи за целувка. — Дано даде Бог да ни потръгне!

Наздравиците започнаха да се редят, главите да димят. Всички приказваха един през друг и всеки слушаше само себе си, с изключение на пан Рекуч, който бе свел глава върху гърдите и дремеше. След малко Кокошински започна да пее: „Лен мънала на мънилото!“ Като видя това, пан Ухлик извади цафарата от пазвата си и се залови да акомпанира, а пан Раницки, голям фехтовчик, се дуелираше с гола ръка с невидим противник и повтаряше полугласно:

— Ти така, аз така! Ти фрас, аз прас! Раз! Два! Три! — Шах!

Грамадният Кулвец-Хипоцентаурус пулеше очи и се взираше някое време внимателно в Раницки, а накрай махна с ръка и каза:

— Не те бива! Размахвай колкото щеш, пак няма да издържиш пред Кмичиц на сабя.

— Пред него никой няма да издържи; но я се опитай ти!

— И с мене няма да спечелиш на пистолети.

— На дукат за един изстрел!

— На дукат! Но къде и в какво?

Раницки повлече поглед наоколо, накрай посочи черепите и викна:

— Между рогата! На дукат!

— На какво? — попита Кмичиц.

— Между рогата! На два дуката! На три! Дайте пистолети!

— Съгласен! — викна пан Анджей. — Нека бъде на три. Зенд, иди да донесеш пистолети!

Всички започнаха да викат все по-високо и да се пазарят помежду си; в това време Зенд излезе в пруста и след малко се върна с пистолети, торбичка с куршуми и рог с барут.

Раницки грабна пистолета.

— Пълен ли е? — попита той.

— Пълен!

— На три! На четири! На пет дуката! — крещеше пияният Кмичиц.

— Тихо! Няма да улучиш, няма!

— Ще улуча, гледайте!… Ето! В оня череп, между рогата… едно, две!…

Всички насочиха вниманието си към огромния череп на лос, който висеше точно срещу Раницки; а той протегна ръка. Пистолетът се люлееше в дланта му.

— Три! — викна Кмичиц.

Изстрелът изтрещя, стаята се напълни с барутен дим.

— Не улучи, не улучи! Ето къде е дупката! — викаше Кмичиц и сочеше с ръка към тъмната стена, от която куршумът бе отчепил една по-светла тресчица.

— Два пъти трябва!

— Не!… Дай ми на мене! — викаше Кулвец.

В този момент в стаята се втурнаха слугите, уплашени от гърмежа.

— Вън! Вън! — викна Кмичиц. — Раз! Два! Три!… Отново изстрел, този път се посипаха парченца от кост.

— Дайте и на нас пистолети! — викнаха всички едновременно.

И като скочиха, започнаха да удрят с пестници слугите по вратовете, за да ги накарат да побързат. Не беше изминал дори четвърт час и цялата стая ехтеше от изстрелите. Димът заслони светлината от свещите и самите стрелци. Гърмежите придружаваше гласът на Зенд, който грачеше като гарван, пищеше като сокол, виеше като вълк, ревеше като тур. Но съскането на куршумите го прекъсваше всеки миг; отломъци отхвръкваха от черепите и трески от стените и рамките на портретите; в бъркотията простреляха и портретите на Билевичи, а Раницки изпадна във фурия и започна да ги сече със сабя.

Изумените и уплашени слуги стояха като умопобъркани и гледаха с изблещени очи тая забава, която приличаше на татарско нападение. Кучетата започнаха да вият и лаят. Цялата къща се вдигна на крак. На двора хората се събраха на купчинки. Момичетата от имението тичаха при прозорците, долепваха лица до стъклата и сплескваха носове, за да гледат какво става вътре.

Най-сетне пан Зенд ги забеляза; той свирна толкова пронизително, та в ушите на всички чак зазвъня, и викна:

— Ваша милост панове! Синигерчета на прозорците! Синигерчета!

— Синигерчета! Синигерчета!

— Почвай танци! — закрещяха разбъркано гласове. Пияната дружина изскочи през пруста на двора. Студът не отрезви замаяните глави. Момичетата се разбягаха по целия двор, като викаха до небесата; а те ги гонеха и всяко уловено откарваха в стаята. След малко всред дима, отломъците от кости и дървените трески започнаха танци около масата, върху която разлятото вино бе образувало цели езера.

Ето така се забавляваше в Любич пан Кмичиц и неговата дива компания.

Трета глава

През следващите няколко дни пан Анджей ходеше всеки ден във Водокти и всеки ден се връщаше все по-влюбен и все повече се възхищаваше от своята Оленка. Пред другарите си също я хвалеше до небесата, докато един ден им каза:

— Мои мили агънца, днес ще дойдете да й се поклоните, а после се уговорихме с момичето да отидем всички в Митруни, та да се повозим на шейни през горите и да разгледаме това трето имение. Там тя ще ни приеме гостолюбиво, а вие се дръжте благоприлично, че иначе ще направя на дреб оня, който я обиди с нещо…

Другарите му с готовност скочиха да се обличат и скоро четири шейни понесоха развеселената младеж към Водокти. Пан Кмичиц седеше в първата, която беше особено много украсена и имаше форма на сребриста мечка. Теглеха я три плячкосани калмукски коня с пъстри хамути, с панделки и паунови пера според модата в Смоленско, която смоленскчани бяха взели от други свои съседи. Шейната караше слуга, седнал върху шията на мечката. Пан Анджей, облечен със зелена кадифена бекеша[25], закопчана със златни петлици и подплатена със самурени кожи, и със самурено калпаче с пера от чапла, беше весел, разговорлив и така говореше на пан Кокошински, който седеше до него:

— Слушай, Кокошко! През тия вечери ние полудувахме извън мярката и особено през първата, когато пострадаха черепите и портретите. А с момичетата беше още по-зле. Дяволът винаги ще подкокороса Зенд, а после на кого ще се струпа? На мене! Страхувам се да не би хората да се разприказват, че тук въпросът е за моята репутация.

— Ти по-добре се обеси на твоята репутация, защото не я бива за нищо друго, както и нашите.

— А кой е виновен за това, ако не вие? Помни, Кокошко, че и в Оршанско поради вас ме смятаха за неспокоен дух и си остреха езиците на мене като ножове на брус.

— А кой беше карал в студа пан Тумграт край коня си? Кой съсече онзи короняж[26], който питаше дали в Оршанско вече ходят на два крака или още на четири? Кой изпонарани пановете Вижински, бащата и сина? Кой разгони последния сеймик?

— Семика разгоних в Оршанско, не някъде другаде, това е домашна работа. Пан Тумграт ми прости, когато умираше, а що се отнася до останалото, не ме кори, защото двубой може да се случи и на най-невинния човек.

— Но и аз не ти изредих всичко, не споменах и за военните следствия, две от които те чакат в стана.

— Не чакат мене, а вас, аз съм виновен само задето ви позволих да грабите гражданите. Но да оставим това. Затваряй си муцуната, Кокошко, и да не си писнал нищичко на Оленка нито за дуелите, нито особено за стрелбата по портретите и за момичетата. Разкрие ли се тази работа, ще хвърля вината върху вас. Аз вече казах на прислугата и на момичетата, че ако някой изтърве дори една думичка, ще заповядам да дерат фаши от кожата му.

— Накарай да те подковат, Йендруш, щом се плашиш така от момичето. Друг беше ти в Оршанско. Виждам вече, че ще ходиш под чехъл, а от това нищо добро не излиза. Един древен философ е казал: „Ако ти не настъпиш Кахна, Кахна тебе ще настъпи!“ Ти си позволил вече напълно да те хванат в примка.

— Глупав си, Кокошко! А що се отнася до Оленка, и ти ще пристъпваш от крак на крак, като я видиш, защото няма да намериш втора жена с такъв ум. Което е добро, тя ще го похвали веднага, а което е лошо, няма да изтърве да го укори, защото съди според добродетелите си и мярката й е готова в нея. Така я е възпитал покойният подкоможи. Речеш ли да проявиш пред нея кавалерска фантазия и да се похвалиш, че си погазил закона, после ще се срамуваш: тя веднага ще каже, че истинският гражданин не бива да прави това, понеже то е във вреда на отечеството… Така ще каже тя, а ти ще се почувстваш, като че ли някой те е зашлевил по муцуната и чак се чудиш, че сам не си разбрал това по-рано… Тю! Позор! Правихме страшни скандали, а сега трябва да се срамуваме пред добродетелта и невинността… Най-лошото бяха тия момичета!…

— Те никак не бяха най-лоши. Чувах, че шляхтянките по тия села са кръв и мляко и като че ли съвсем не се съпротивлявали.

— Кой ти каза това? — попита живо Кмичиц.

— Кой ще ми го каже? Кой, ако не Зенд! Вчера замина за Волмонтовиче, за да изпита пъстрия испански жребец; преминал само по пътя, но видял много синигерчета, защото се връщали от вечерня. „Мислех — казва, — че ще падна от коня, такива бяха пременени и хубави.“ А която погледнел, веднага му показвала всичките си зъби. И нищо чудно! Всички по-свестни мъже от шляхтата са отишли в Рошене и на синигерчетата им е тъжно сами.

Кмичиц бутна с пестник другаря си в хълбока:

— Някоя вечер ще отидем, нали, Кокошко, уж сме сбъркали пътя — а?

— А твоята репутация?

— О, дявол да го вземе! Затваряй си муцуната! Щом е така, вървете сами; или по-добре и вие се откажете! Това не би минало без шум, а аз искам да живея в мир с тукашната шляхта, защото покойният подкоможи я определил за опекун на Оленка.

— Ти каза това, но аз не можех да повярвам. Откъде му е хрумнала такава фамилиарност с тия дребосъци?

— Защото с тях ходел на война и още в Орша съм слушал от него да казва, че тия лауданци имат благородна кръв. Но да ти кажа истината, Кокошко, отначало и на мене ми беше странно това, то е все едно, че ги е сложил пазачи над мене.

— Ще трябва да им правиш мили очи и да им се кланяш доземи.

— Най-напред чумата ще ги изтръшка. Мълчи, че се разсърдих! Те ще ми се кланят и служат. Това е готова хоронгва, щом я повикам.

— Някой друг вече ще командва тази хоронгва. Зенд разправяше, че тук имало някакъв полковник между тях… Забравих името му… Володиовски или нещо такова? Той ги предвождал при Шклов. Разправя се, че се били добре, но ги изтрепали!

— И аз съм слушал за някой си Володиовски, славен войник… Но ето че Водокти вече се вижда.

— Хей, добре е на хората тук, в тази Жмудж, навсякъде отличен ред. Старецът трябва да е бил стопанин по призвание… И къщата, виждам, както трябва. Тук неприятелят по-рядко ги гори, та могат и да строят.

— Мисля, че тя още не може да знае за оная лудория в Любич — каза Кмичиц като че ли на себе си.

А после се обърна към другаря си:

— Слушай, Кокошко, на тебе казвам, а ти го повтори още веднъж на другите, че тук трябва да се държите прилично; позволи ли си някой каквото и да било своеволие, кълна се в Бога, ще го накълцам на кайма.

— Хайде де! Ех, че са те оседлали!

— Оседлали, неоседлали — не е твоя работа!

— Не ми гледай Маша, че тя не е ваша — каза флегматично Кокошински.

— Удряй с камшика! — викна Кмичиц на кочияша. Слугата, който бе възседнал сребристата мечка върху шията, завъртя камшика и изплющя много сръчно, другите кочияши последваха примера му и пристигнаха в имението всред плющения, бодро, весело, сякаш беше надбягване на Заговезни.

Като слязоха от шейните, най-напред влязоха в трема, огромен като хамбар, небелосан, а оттук пан Кмичиц ги поведе към трапезарията, окичена както в Любич с черепи на убити диви животни. Тук те се спряха и се загледаха внимателно и любопитно във вратата на съседната стая, от която щеше да се появи панна Александра. В това време, като имаха, изглежда, в ума си предупреждението на пан Кмичиц, разговаряха така тихо, сякаш се намираха в черква.

— Ти си красноречив — шепнеше пан Ухлик на Кокошински, — ти ще я поздравиш от името на всички ни.

— По пътя си редях речта — отговори пан Кокошински, — но не зная дали ще излезе достатъчно гладка, защото Йендруш ми пречеше да мисля.

— Стига да е с фантазия! Каквото ще стане, да стане! Ето, идва вече!…

Панна Александра наистина влезе и се поспря малко на прага, сякаш учудена от толкова многобройната компания, а и пан Кмичиц постоя някое време като вцепенен от възхищение поради нейната хубост, защото досега я беше виждал само вечер, а денем тя изглеждаше още по-прекрасна. Очите й имаха цвета на метличина, черните вежди над тях се открояваха като абанос от бялото чело, а светлата коса блестеше подобно на корона върху главата на кралица. Тя гледаше смело, без да свежда очи, като господарка, която посреща гости в къщата си, със светло лице, което се открояваше още по-ясно от черното й палтенце, гарнирано с кожи от хермелини. Тези побойници, свикнали с жени от друг тип, още не бяха виждали толкова сериозна й горда дама, затова стояха в редица като при парад на хоронгвата, тътреха крака и се кланяха също в редица, а пан Кмичиц излезе напред, целуна петнайсетина пъти ръката на девойката и каза:

— Докарах ти, скъпа моя, другарите си, с които бях през последната война.

— За мене е голяма чест — отвърна Билевичувна — да приема вкъщи такива достойни кавалери, за чиито добродетели и великолепни нрави вече съм слушала от пан хоронжия.

След тия думи тя хвана роклята си с връхчетата на пръстите и като я повдигна леко, направи реверанс с необикновена сериозност, а пан Кмичиц прехапа устни, но същевременно чак се изчерви, че неговото момиче говори толкова смело.

Достойните кавалери продължаваха да тътрузят крака и едновременно побутваха пан Кокошински.

— Хайде! Започвай!

Пан Кокошински направи крачка напред, покашля се и започна така:

— Ваша светлост панно подкоможанко…

— Ловчанко — поправи го Кмичиц.

— Ваша светлост панно ловчанко, а за нас многомилостива благодетелко! — повтори пан Яромир смутен. — Прости, ваша милост панно, че сбърках титлата ти…

— Това е невинна грешка — отговори панна Александра — и тя не излага такъв красноречив кавалер…

— Ваша светлост панно ловчанко благодетелко, а за нас многомилостива господарке!… Не зная какво повече би трябвало да хваля от името на целия Оршански край, дали необикновената хубост и добродетели на ваша милост, благодетелко, или неизразимото щастие на ротмистъра и наш другар, пан Кмичиц, защото дори да се бях издигнал под облаците, дори да бях достигнал самите облаци… самите, казвам, облаци…

— Я слизай най-сетне от облаците! — подвикна Кмичиц. При тия думи кавалерите прихнаха в общ силен смях, но изведнъж, припомнили си заповедта на Кмичиц, се хванаха с ръце за мустаците.

Пан Кокошински се смути до най-висока степен, изчерви се и каза:

— Приветствайте тогава сами, поганци, щом ме смущавате!

В този момент панна Александра отново хвана роклята си с връхчетата на пръстите.

— Аз не бих могла да се сравня по красноречие с ваша милост панове — каза тя, — но зная това, че съм недостойна за тия почести, които ми оказвате от името на целия Оршански край.

И отново направи реверанс с необикновена сериозност, а оршанските побойници се почувстваха някак неудобно пред лицето на тая изискана дама. Те се мъчеха да се покажат като добре възпитани хора, но това не им вървеше. Затова започнаха да си подръпват мустаците, да мънкат под нос, да слагат ръце върху сабите, докато Кмичиц каза:

— Пристигнахме тук като на коледна веселба с мисълта да вземем ваша милост и да те откараме през гората в Митруни, както се уговорихме вчера. Шейната е хубава, а и време Бог даде мразовито.

— Аз вече изпратих леля си Кулвецувна в Митруни, за да ни приготви обед. А сега почакайте малко, ваша милост панове, да се облека по-топличко.

След тия думи тя се обърна и излезе, а Кмичиц скочи към другарите си.

— Е какво, мили агънца? Не е ли княгиня?… Е какво, Кокошко? Ти казваше, че била ме оседлала, а защо ти стоеше пред нея като ученик?… Къде си виждал такава?

— Не трябваше да ми пречите, като говорех, макар да не отказвам, че не съм се надявал да говоря пред такава личност.

— Покойният подкоможи — каза Кмичиц — е прекарвал с нея повече в двора на княза воевода в Кейдани или у панство Хлебовичи, отколкото вкъщи и там тя се е научила на тези изискани маниери. А красотата й — какво?… Още не можете да си отворите устата!

— Показахме се като глупаци! — каза Раницки гневно. — Но най-голям глупак излезе Кокошински!

— Ах ти, изменнико! Ти ме блъскаше с лакът — трябваше сам да излезеш с твоята нашарена муцуна!

— Мирно, агънца, мирно! — каза Кмичиц. — Можете да се възхищавате, но не да се карате.

— Аз бих скочил в огъня за нея! — извика Рекуч. — Съсечи ме, Йендруш, но няма да се отрека от това!

Кмичиц обаче не мислеше да сече, напротив, беше доволен, засукваше мустак и поглеждаше триумфално към другарите си. В това време панна Александра влезе вече готова, с калпаче от бялка, под което светлото й лице изглеждаше още по-светло. Излязоха пред къщата.

— С тази шейна ли ще пътуваме? — попита девойката и посочи сребърната мечка. — Досега през живота си не съм виждала толкова хубава шейна.

— Не зная кой е пътувал по-рано с нея, понеже е плячка. Сега ние двамата ще пътуваме и тя много ми отива, защото и в моя герб има панна с мечка. Известни са и други Кмичици, които имат на герба си знамена, но те произхождат от Филон Кмит Чернобилски, а той не е от оня род, от който произхождат големите Кмичицови.

— А кога си придобил тази мечка, ваша милост?

— Ами сега, в тази война. Ние сме бедни exules[27], загубили богатствата си и имаме само онова, което войната ни даде като плячка. А понеже служех вярно на тази дама, тя ме и награди.

— Дано даде Бог по-щастлива дама, защото тази ще награди едного, а от цялото ни мило отечество ще изстиска сълзи.

— Бог ще промени това и хетманите.

Като казваше това, Кмичиц загръщаше девойката с прекрасната покривка на шейната от бяло сукно, подплатена с бели вълчи кожи; после седна и той, викна на кочияша: „Тръгвай!“ — и конете полетяха изведнъж.

Студеният вятър плисна двамата в лицата и те занемяха; чуваше се само хрущенето на замръзналия сняг под шейнилата, пръхтенето на конете, тътен и виковете на кочияша.

Най-сетне пан Анджей се наведе към Оленка:

— Добре ли ти е, ваша милост панно?

— Добре — отговори тя и повдигна маншона до устата си, за да се запази от духането на вятъра.

Шейната летеше като вихър. Денят беше ясен, мразовит. Снегът блестеше, сякаш някой беше посипал искри по него; от белите покриви на къщите, подобни на снежни копи, излитаха високи стълбове розов дим. Орляци врани прехвръкваха пред шейните между безлистните крайпътни дървета и грачеха високо.

На около триста метра зад Водокти излязоха на широк път всред тъмна борова гора, която се издигаше глуха, стара и тиха, сякаш спеше под изобилния кит. Дърветата, които се мяркаха пред очите, изглеждаха, като че ли бягат нанякъде зад шейната, а тя летеше все по-бързо и по-бързо, сякаш жребците имаха крила. От такова пътуване главата започва да се върти и опива, опи се и панна Александра. Тя се наведе назад, притвори очи и се отдаде цяла на този полет. Почувствала приятно безсилие, на нея й се стори, че този оршански болярин я е отвлякъл и лети като вихър, а тя, припаднала, няма сили да му се противопостави, нито да викне… И те летят, летят все по-бързо… Оленка усеща, че я прегръщат някакви ръце… Усеща най-сетне на устните си сякаш нагорещен и парлив печат… Очите й не искат да се отворят като насън. И те летят, летят! Едва глас, който пита, пробуди унесената девойка:

— Обичаш ли ме?

Тя отвори очи:

— Като собствената си душа!

— А аз на смърт и на живот!

Самуреният калпак на Кмичиц отново се наведе над бялата шапка на Оленка. Сега тя самата не знаеше кое я упоява повече: целувките ли или това омайно пътуване?

И те летяха по-нататък, а наоколо все гора, гора! Дърветата бягаха назад на цели полкове. Снегът шумеше, конете пръхтяха, а те бяха щастливи.

— Бих искал до края на света да пътувам така! — извика Кмичиц.

— Какво правим ние? Това е грях! — шепнеше Оленка.

— Какъв ти грях! Дай още да греша.

— Не бива. Митруни е вече наблизо.

— Далеко или близо — все едно!

И Кмичиц стана в шейната, протегна ръце нагоре и започна да вика, сякаш не можеше да побере радостта си в пълните гърди:

— Хей-ха! Хей-ха!

— Хей, хоп! Хоп! Ха! — обадиха се другарите от задните шейни:

— Какво подвиквате така, ваша милост панове? — питаше девойката.

— Ами така! От радост! Я викни и ти, ваша милост панно!

— Хей-ха! — разнесе се звучен тъничък гласец.

— Ах, ти, моя кралице! Ще коленича пред тебе.

— Компанията ще се смее.

След упоението ги обзе шумна, луда веселост, както лудо беше и пътуването. Кмичиц започна да пее:

Гледа девойка, гледа от двора

житни простори!

„Рицари идват откъм гората

при мен горката!“

„Дъще, не гледай — ръце сложи ти

върху очите,

инак сърцето с тях ще се втурне

в битките бурни!“

— Кой те е научил, ваша милост, на такива хубави песни? — питаше панна Александра.

— Войната, Оленка. В стана ние си пеехме от копнеж. По-нататъшния разговор прекъснаха силни викове от задните шейни.

— Стой! Стой! Хей, там! Стой!

Пан Анджей се обърна гневен и учуден, че на другарите му им е хрумнало да викат към тях и да ги спират, но изведнъж на няколко десетки крачки от шейната съзря ездач, който се приближаваше галоп на кон.

— За Бога! Това е моят вахмистър Сорока; нещо трябва да се е случило там! — каза пан Анджей.

В това време вахмистърът се приближи и така задържа коня, че той чак приседна на задницата си, а после заговори със задъхан глас:

— Пане ротмистър!…

— Какво има, Сорока?

— Упита гори, бият се!

— Боже, света Богородице! — възкликна Оленка.

— Не се страхувай, ваша милост панно… Кой се бие?

— Войниците с гражданите. На пазарния площад пожар! Гражданите са се окопали и изпратили в Поневеж за войска, а аз прескочих тук, при ваша милост. Едва мога да си поема дъх…

През време на тоя разговор задните шейни пристигнаха; Кокошински, Раницки, Кулвец-Хипоцентаурус, Ухлик, Рекуч и Зенд скочиха на снега и заобиколиха Кмичиц и вахмистъра.

— За какво стана това? — попита Кмичиц.

— Гражданите не искаха да дават фураж за конете, нито храна за хората, защото нямало писмено нареждане за плащане. Тогава войниците започнаха да вземат насила. Обсадихме кмета и тия, които се барикадираха на площада. Открихме огън и запалихме две къщи; сега е страшен бой и камбаните бият…

Очите на Кмичиц засвяткаха от гняв.

— Тогава и ние трябва да вървим на помощ! — викна Кокошински.

— Жълтогащниците[28] нападат войската! — викаше Раницки, цялото лице на когото веднага се покри с червени, бели и тъмни петна. — Шах! Шах! Ваша милост панове!

Зенд се засмя, също както се смее бухал, та чак конете се изплашиха, а Рекуч вдигна очи нагоре и пискаше:

— Бий! Който в Бога вярва! Огън за жълтогащниците.

— Млък! — викна Кмичиц, та чак гората се отекна, а Зенд, който стоеше най-близо, се олюля като пиян. — Вие нямате работа там! Не ни трябва там кръвнина!… Сядайте всички в двете шейни, на мене оставете едната и тръгвайте за Любич! Там ще чакате, освен ако изпратя за помощ.

— Как така? — възрази Раницки.

Но пан Анджей сложи ръка под шията му и само още по-страшно засвятка с очи.

— Нито дума повече! — каза той заплашително. Млъкнаха; изглежда, че се бояха от него, при все че обикновено бяха с него толкова интимни.

— Оленко, ти се връщай във Водокти — каза Кмичиц — или иди при леля Кулвецувна в Митруни. Ето че веселбата ни се провали. Знаех, че те няма да седят там спокойно… Но веднага всичко ще се успокои, само ще трябва да хвръкнат няколко глави. Остани със здраве и бъди спокойна, ваша милост панно, ще бързам да се върна…

Като каза това, той й целуна ръцете и я загърна с покривалото от вълчи кожи; после седна в друга шейна и викна на кочияша:

— Към Упита!

Четвърта глава

Изминаха няколко дена, а Кмичиц не се връщаше, но пък във Водокти пристигнаха трима лаудански шляхтичи на посещение у господарката. Пристигна Пакош Гащовт от Пацунеле, оня, у когото гостуваше пан Володиовски, патриарх на тукашната селска шляхта, прочут с богатствата си и с шестте си дъщери; три от тях бяха оженени за трима Бутрими и всяка получи в зестра по цели сто талера освен прикята и добитъка. Другият дошъл беше Касиан Бутрим, най-старият човек в Лауданско, който помнеше добре Батори[29], а с него и зетят на Пакош, Юзва Бутрим. Въпреки че беше в разцвета на възрастта си, нямаше повече от петдесет години, Юзва не отиде с опълчението в Рошене, защото през казашката война топовно гюлле му бе откъснало едното стъпало. По тази причина го наричаха куция или безкракия Юзва. Той беше страхотен шляхтич със сила на мечка и с голям ум, но суров, хаплив, който съдеше хората остро. В околността се страхуваха доста от него, понеже не прощаваше нито на себе си, нито на другите. А биваше и опасен, когато пийнеше, но това му се случваше рядко.

Та те именно пристигнаха при господарката, която ги прие любезно, ако и да се досети веднага, че са дошли на разузнаване и че желаят да чуят нещо от нея за пан Кмичиц.

— Защото ние искаме да отидем при него и да му се поклоним, но казват, че още не се бил върнал от Упита — казваше Пакош, — та дойдохме при тебе, миличка, да попитаме кога ще можем да сторим това?

— Мисля, че всеки миг може да си дойде — отвърна девойката. — Той ще се радва от цялата си душа, мои опекуни, защото много хубави неща е чул за вас и в миналото от дядко, и сега от мене.

— Стига да не рече да ни приеме така, както приел Домашевичи, когато отишли при него с вест за смъртта на полковника! — измърмори мрачно Юзва.

Девойката чу и веднага отвърна живо:

— Вие не се засягайте от това. Може би той не ги е приел както трябва, но вече призна тук грешката си. Трябва да имаме предвид, че се е връщал от война, а там е прекарал толкова мъки и неприятности! Не бива да се чудим на войника, макар и да се разфучи срещу някого, настроенията у тях са остри като саби.

Пакош Гащовт, който искаше да живее в съгласие с целия свят, кимна с ръка и каза:

— И ние не сме се чудили! Глиган ще се разфучи срещу глиган, когато го види внезапно, какво остава тогава за човек срещу човек! Ние ще отидем по стар обичай в Любич да се поклоним на пан Кмичиц, за да живее с нас и да ходи на война и из горите, както покойният пан подкоможи.

— А сега кажи, скъпа: хареса ли ти или не? — питаше Касиан Бутрим. — Наша длъжност е да питаме!…

— Да ви дава Бог здраве за грижите. Пан Кмичиц е истински кавалер, а и дори да съм видяла нещо лошо, не би било достойно за мене да говоря по това.

— Но нали нищо не си видяла, най-мила наша душице?

— Нищо! Освен това никой няма право да го съди тук, а пази боже да прояви някакво недоверие! По-добре да благодарим на Бога!

— За какво трябва да благодарим?! Когато има за какво, ще благодарим, а като няма, не ще благодарим — отговори мрачният Юзва, който като истински жмуджанин беше много предпазлив и предвидлив.

— А за сватбата говорихте ли? — попита отново Касиан. Оленка сведе очи.

— Пан Кмичиц иска колкото може по-бързо…

— Ами, да! Оставаше да не иска… — измърмори Юзва. — Да не е глупак! Та коя мечка не иска мед от кошер? Но защо да се бърза? Не е ли по-добре да видим какъв човек е? Отче Касиане, та кажете вече, каквото ви е на езика, не дремете като заек след пладне под буца пръст!

— Аз не дремя, ами мисля какво да кажа — отговори старецът. — Господ Иисус е рекъл така: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти отмерят!“ Ние също не желаем злото на пан Кмичиц, стига и той да не ни го желае, което, дай Боже, амин!

— Стига да постъпва, както мислим, че трябва! — добави Юзва.

Билевичувна смръщи самурените си вежди и каза с известно високомерие:

— Помнете, ваша милост панове, че не слуга ще приемаме. Той ще бъде тук господар и всичко ще е по неговата воля, а не по нашата. Той ще трябва да ви замести и като настойници.

— Дето ще рече, ние вече няма защо да се бъркаме? — попита Юзва.

— Дето ще рече, трябва да му бъдете приятели, както той иска да бъде ваш приятел. Та той ще пази тук собствения си имот, а всеки управлява имота си, както му харесва. Не е ли вярно, отче Пакош?

— Така си е! — отговори пацунелският старец. А Юзва отново се обърна към стария Бутрим:

— Не дремете, отче Касиане!

— Аз не дремя, ами гледам в главата си.

— Тогава кажете какво виждате.

— Какво виждам ли? Ето какво виждам… Пан Кмичиц е от голям род, от висок произход, а ние сме дребосък! При това е славен воин; когато всички отпуснаха ръце, той сам се е съпротивлявал срещу неприятеля. Дай Боже колкото може повече такива хора. Но компанията му са негодници!… Пане съседе Пакош, какво чухте вие от Домашевичи? Че всички те са хора без чест, срещу които има и присъди от съда, и следствия, и оплаквания, и военни присъди. Това са синове на палачи! Страшни са били за неприятеля, но и за гражданството са страшни. Палели, грабели, вършели насилия! Ето какво са те! Ако бяха съсекли там някого или ударили, това и на добрия човек се случва, но те като че ли са живеели направо като татари и отдавна щяха да гният в затворите, ако не беше покровителството на пан Кмичиц, който е силен господар! Той ги обича и закриля, а те са се залепили за него като конски мухи. Сега са дошли тук и вече на всички е известно какви са хора. Още първия ден в Любич гърмели с пушки — и срещу кого? — срещу портретите на покойните Билевичи, а това пан Кмичиц не е трябвало да позволи, защото те са негови благодетели.

Оленка закри очите си с ръце.

— Това не може да бъде! Не може да бъде!

— Може, защото е било! Негова милост позволил да стрелят срещу тези, с които ще става роднина! А после въвлекли насила в стаята момичетата от имението за разврат!… Тю! Обида на Бога! Това у нас не е бивало!… Още първия ден започнали със стрелба и разврат! Първия ден!…

Тук старият Касиан се разсърди и почна да чука с тоягата си по пода; по лицето на Оленка бликнаха тъмни руменини, а Юзва се обади:

— А тази войска на пан Кмичиц, която остана в Упита, да не е по-добра? Каквито офицерите, такава и войската! Някакви хора отвлекли добитъка на пан Сологуб, казват, че били хора на пан Кмичиц; по пътя набили мейшаголските селяни, които карали смола. Кой? Пак те. Пан Сологуб отишъл при пан Хлебович, за да търси справедливост, а сега пък в Упита насилия! Всичко това е противно на Бога! Тук беше спокойно, както никъде, а сега пълни пушката за през нощта и стой на стража — и защо? Защото пан Кмичиц пристигнал с компанията си!

— Отче Юзва! Не говорете така! Не говорете! — викна Оленка.

— А как да говоря? Ако пан Кмичиц не е виновен, тогава защо държи такива хора, защо живее с тях? Ти, ваша милост панно, му кажи или да ги прогони, или да ги предаде на палача, че иначе няма да има мира. Де се е чуло да се стреля срещу портрети и да се развратничи открито? Ами че цялата околност само за това приказва!

— Какво да направя аз? — питаше Оленка. — Може би това са лоши хора, но той е воювал заедно с тях. Дали ще ги прогони по моя молба?

— Ако не ги прогони — измърмори Юзва тихо, — тогава и той е такъв!

Изведнъж кръвта в девойката започна да се бунтува против тези другари, побойници и комарджии.

— Най-сетне нека бъде така! Трябва да ги прогони! Нека избира между мене и тях! Ако е истина това, което казвате, а аз ще узная още днес дали е истина, няма да им простя нито стрелбата, нито разврата. Аз съм само и слабо сираче, те са въоръжена група, но няма да се уплаша…

— Ние ще ти помогнем! — каза Юзва.

— За Бога! — заговори Оленка и се увличаше все повече. — Нека си правят, каквото искат, но не тук, в Любич… Нека си бъдат, каквито искат, това е тяхна работа. Техните шии ще отговарят, но да не подсторват пан Кмичиц… към разврат… Срам! Позор!… Мислех, че това са несръчни войници, а виждам, че са недостойни предатели, които петнят и себе си, и него. Точно така! В очите им се виждаше злото, но аз, глупавата, не познах. Добре! Благодаря ви, отци, че ми отворихте очите за тия юди… Зная какво трябва да направя.

— Именно! Точно така! Така! — каза старият Касиан. — Добродетелта говори чрез тебе, а ние ще ти помогнем.

— Вие не обвинявайте пан Кмичиц, защото дори и да е сторил нещо срещу добрия ред, той е млад, а те го изкушават, те го надумват, те го подсторват към разврат с примера си и петнят с позор името му. Така е! Докато съм жива, няма да продължава това!

Гневът се надигаше все по-силен в сърцето на Оленка и озлоблението й срещу другарите на пан Кмичиц растеше, както расте болката в току-що нанесена рана. Защото и в нея беше наранено жестоко и собственото й женско самолюбие, и онова доверие, с което беше отдала на пан Анджей цялото си чисто чувство. Тя се срамуваше и за него, и за себе си и този вътрешен гняв и срам търсеше преди всичко виновните.

А шляхтата беше доволна, като виждаше дъщерята на своя полковник толкова сърдита и решена на война с оршанските негодници.

А тя продължаваше да говори с блеснали очи:

— Точно така! Те са виновни и трябва да се махат не само от Любич, но и от цялата околност.

— И ние също не обвиняваме пан Кмичиц, сърчице наше, — каза старият Касиан. — Ние знаем, че те го изкушават. Не със злоба и отрова срещу него сме дошли ние тук, а с жал, че държи такива нехранимайковци. Иначе, то се знае, че е млад, глупав. И пан староста Хлебович на младини беше глупав, а сега управлява всички ни.

— А кучето? — каза добродушният пацунелски старец с развълнуван глас. — Отидеш с младо куче на полето, а то, глупавото, вместо да тръгне подир дивеча, върти се, мършата му, около краката ти, лудува и те дърпа за полата.

Оленка искаше да каже нещо, но внезапно се обля със сълзи.

— Не плачи! — каза Юзва Бутрим.

— Не плачи, не плачи!… — повтаряха двамата старци.

И така я утешаваха, но не можаха да я утешат. След тяхното заминаване останаха грижа, безпокойство и сякаш чувство на обида и от тях, и от пан Анджей. Гордата девойка я болеше все по-дълбоко това, че беше принудена да го защитава, оправдава и обяснява. А тази компания! Малките ръчици на Оленка се стисваха при мисълта за тях. В очите й сякаш наяве се изправяха лицата на пан Кокошински, Ухлик, Зенд, Кулвец-Хипоцентаурус и другите — и забеляза в тях онова, което не беше видяла по-рано: че това бяха безочливи лица, върху които шутовщината, развратът и престъплението — всички заедно бяха сложили своя отпечатък. Чуждото на Оленка чувство на омраза започна да я овладява като парлив огън.

Но при тази душевна тревога с всяка минута растеше и чувството на обида от пан Кмичиц.

— Срам! Гнусота! — шепнеше си момичето с побледняла уста. — Всяка вечер се е връщал от мене при слугинчетата!…

И се чувстваше самата тя унизена. Непоносимото бреме спираше дъха й в гърдите.

Навън се смрачаваше. Панна Александра се разхождаше из стаята с бърза крачка, а в душата й кипеше непрекъснато. Не беше тя натура, способна да понася ударите на съдбата и да не се брани от тях. Рицарска кръв течеше в тази девойка. Тя би искала веднага да започне борба с тази шайка от зли духове — веднага! Но какво й остава!… Нищо! Само сълзи и молба към пан Анджей да разгони тия свои другари, които го позорят. Но ако не пожелае да стори това?…

— Ако не пожелае…

Тя не смееше още да мисли такова нещо.

Размишленията на девойката прекъсна слугата, който внесе наръч хвойнови дърва за камината и като ги хвърли при огнището, започна да изравя въглените изпод старата пепел. Внезапно решение хрумна в главата на Оленка.

— Костек! — каза тя. — Ще се качиш веднага на кон и ще отидеш в Любич. Ако господарят вече се е върнал, помоли го да дойде тук, а ако го няма, нека домакинът, старият Зникис, да се качи с тебе и веднага да дойде при мене. Бързо!

Момчето хвърли шепа борина върху въглените, покри ги с цепеници от суха хвойна и се затече към вратата.

Светли пламъци започнаха да фучат и да се вият в камината. На Оленка веднага й стана малко по-леко на душата.

„Може би Господ-Бог ще отмени това! — помисли си тя. — А може и да не е било толкова зле, колкото го представиха опекуните… Ще видим!…“

И след малко мина в стаята за прислугата, за да седи там според вековния обичай на Билевичи заедно със слугите, да надзирава предачките, да пее заедно с всички набожни песни.

След два часа Костек влезе премръзнал.

— Зникис е в трема! — каза той. — Господаря още го няма в Любич.

Девойката скочи живо. В трема домакинът й се поклони доземи.

— Как си със здравето, светлейша господарке!… Дай Боже всичко най-хубаво!

Преминаха в трапезарията; Зникис застана при вратата.

— Какво ново у вас? — попита девойката. Селянинът махна с ръка.

— Ами, господаря го няма…

— Зная, че е в Упита. Но вкъщи какво става?

— Ами!…

— Слушай, Зникис, говори смело, косъм от главата ти няма да падне. Казват, че господарят бил добър, само че другарите му били лудетини.

— Да бяха то лудетини, светлейша господарке!

— Говори откровено.

— Ама, господарке, като нямам право… страх ме е… Забраниха ми.

— Кой ти забрани?

— Господарят…

— Така ли?! — каза Оленка.

Настана кратко мълчание. Тя се разхождаше бързо по стаята със стиснати устни и сбръчкани вежди, а той я следваше с очи.

Внезапно Оленка застана пред него.

— Ти чий си?

— Билевичувски. Аз съм от Водокти, а не от Любич.

— Повече няма да се върнеш в Любич… ще останеш тук. Сега ти заповядвам да кажеш всичко, което знаеш!

Селянинът, както стоеше на прага, така се хвърли на колене.

— Светлейша господарке, аз не искам да се връщам там, там е като на страшния съд!… Това са, господарке, разбойници и развратници, там човек не е сигурен нито за деня, нито за часа си.

Билевичувна се завъртя на място, сякаш улучена от стрела. Тя побледня силно, но попита спокойно:

— Вярно ли е, че са стреляли в стаята по портретите?

— Как да не са стреляли! И момичетата влачеха по стаите, и всеки ден все същият разврат. В селото плач, в имението Содом и Гомор! Говедата отиват на трапезата, овните на трапезата!… Хората угнетени… Вчера разчекнаха невинно коняря.

— И коняря разчекнаха?

— Ами да! А най-голямото зло правят на момичетата. Вече не им стигат тези от имението, ами и по селото ловят…

Отново настана кратко мълчание. Гореща руменина бликна по лицето на девойката и вече не изчезваше.

— Кога очакват там да се завърне господарят?…

— Те, господарке, не знаят, само чух, като приказваха помежду си, че утре ще трябва цялата компания да замине за Упита. Поръчаха конете да бъдат готови. Ще се отбият тук да те молят за слуги и барут, понеже там можело да им дотрябва.

— Ще се отбият тук?… Това е добре. Сега, Зникис, върви в кухнята. Няма да се връщаш вече в Любич.

— Да ти даде Бог здраве и щастие!…

Панна Александра знаеше какво иска, но знаеше също и как трябва да постъпи.

На другия ден беше неделя. Рано сутринта, преди дамите от Водокти да отидат на черква, пристигнаха пановете Кокошински, Ухлик, Кулвец-Хипоцентаурус, Раницки, Рекуч и Зенд, а подир тях любичките слуги, въоръжени и на коне, защото другарите на Кмичиц бяха решили да му отидат на помощ в Упита.

Оленка излезе да ги посрещне спокойна и надменна, съвсем не оная Оленка, която ги бе посрещнала за пръв път преди няколко дни: тя едва кимна с глава в отговор на ниските им поклони, но те мислеха, че отсъствието на пан Кмичиц я прави толкова предпазлива, и не разбраха нищо.

Веднага взе думата пан Ярош Кокошински, вече по-смел, отколкото първия път и каза:

— Светлейша панно ловчанко благодетелко! Ние се отбиваме тук на път за Упита, за да паднем на колене пред ваша милост, благодетелко, и да молим за auxilia[30]: за барут, пушки и да заповядаш на твоята прислуга да възседне коня и да тръгне с нас. Ще вземем Упита с щурм и ще пуснем малко кръв от тия жълтогащници.

— Удивлява ме — отвърна Билевичувна, — че ваша милост панове отивате в Упита; сама чух, когато пан Кмичиц ви заповяда да седите спокойно в Любич, и на мене ми се струва, че той е, който има право да заповядва, а вие сте длъжни да го слушате като негови подчинени.

Като чуха тези думи, приятелите на Кмичиц се спогледаха слисани. Зенд издаде устни, сякаш искаше да свирне като птица. Кокошински започна да се глади с широка длан по главата.

— Боже Господи! — каза той. — Някой би помислил, че ваша милост говориш на слуги от обоза на пан Кмичиц. Вярно е, че трябваше да седим вкъщи, но когато минава вече четвърти ден, а Йендруш го няма, дойдохме до заключение, че може там да се е вдигнала някаква голяма размирица и нашите саби ще се окажат полезни.

— Пан Кмичиц не замина на бой, а да накаже недисциплинираните войници; това би могло да сполети и вас, ако нарушите заповедта му. Пък и във ваше присъствие по-лесно би се надигнала там размирица и сеч.

— Мъчно можем да спорим с ваша милост. Молим само за барут и хора.

— Хора и барут няма да дам, чуваш ли ме, ваша милост!

— Добре ли чувам? — каза Кокошински. — Как няма да дадеш, ваша милост панно? Ще се скъпиш да дадеш за спасението на Кмичиц, на Йендруш?

— Най-лошото, което е могло да го сполети, това е компанията на ваша милост панове!

Тук очите на девойката започнаха да мятат светкавици и като повдигна глава, тя пристъпи няколко крачки към побойниците, а те почнаха да отстъпват пред нея смаяни.

— Предатели! — каза тя. — Вие като някакви зли духове го изкушавате да греши, вие го наговаряте! Но аз вече ви познавам, зная вашия разврат, безчестните ви постъпки. Законът ви преследва, хората се извръщат от вас, а позорът върху кого пада? Върху него, по ваша вина, бандити и осъдени!

— Хей! За Бога, другари! Чувате ли? — викна Кокошински. — Хей, какво е това? Дали не сънуваме, другари?

Билевичувна направи още една крачка напред, посочи вратата с ръка и каза:

— Вън оттук!

Нехранимайковците побледняха като трупове и нито един от тях не се осмели да отговори дори с една дума. Само започнаха да скърцат със зъби, ръцете им трепереха при дръжките на сабите, а очите мятаха гневни светкавици. Но след малко отпаднаха духом от страх. Защото тази къща се намираше под покровителството на могъщия Кмичиц, а тази дръзка девойка беше негова годеница. Затова те преглътнаха мълчаливо гнева си, а тя продължаваше да стои с блеснали очи и сочеше с пръст към вратата.

Най-сетне пан Кокошински каза с прекъсван от ярост глас:

— Щом ни приеха тук така любезно… то… не ни остава нищо друго… освен да се поклоним… на дипломатичната господарка и да си отидем… като благодарим за гостоприемството…

Каза това и свали шапка с подчертана покорност чак до земята, а след него така се кланяха и другите и излизаха един след друг. Когато вратата се затвори подир последния, Оленка падна изтощена от стола, тежко задъхана, понеже нямаше толкова сили, колкото смелост.

А те се струпаха на съвещание пред входа около конете, но никой не искаше да заговори пръв.

Най-сетне Кокошински каза:

— Е какво, мили агънца?

— Как какво?

— Добре ли ви е?

— А на тебе добре ли ти е?

— Ех, да не беше Кмичиц! Ех, да не беше Кмичиц! — каза Раницки и потриваше конвулсивно ръце. — По нашенски щяхме да се повеселим с момичето!…

— Върви, залови се с Кмичиц! — записка Рекуч. — Излез му насреща!

Лицето на Раницки беше вече цяло покрито с петна като кожата на рис.

— И срещу него ще изляза, и срещу тебе, бунтарино, където искаш!

— Добре тогава! — каза Рекуч.

И двамата посегнаха за сабите си, но грамадният Кулвец-Хипоцентаурус се вмъкна между тях.

— Кълна се в тая ръка! — каза той, като разтърсваше пестника си, голям колкото самун хляб. — Кълна се в тая ръка — повтори той, — че ще строша главата на оня, който извади пръв сабята си!

— Кулвец е прав! — каза Кокошински. — Мои мили агънца, сега ние се нуждаем от съгласие повече от когато и да било… Аз бих съветвал да тръгваме час по-скоро към Кмичиц, за да не го види тя по-рано, защото би ни описала като дяволи. Добре, че там никой не изръмжа срещу нея, при все че самия мене ме сърбяха ръцете и езикът… Да вървим при Кмичиц… Щом тя иска да го настрои срещу нас, по-добре е ние преди това да го настроим срещу нея. Не дай, Боже, той да ни напусне. Веднага ще вдигнат хайка против нас като срещу вълци.

— Глупости! — каза Раницки. — Нищо няма да ни направят. Сега е война; малко ли хора се влачат по света без хляб и покрив? Ще съберем тайфа, драги другари, и нека тогава да ни гонят всички съдилища! Дай ръка, Рекуч, прощавам ти!

— А аз бих ти отрязал ушите — записка Рекуч, — но нека да се помирим вече! Всички отнесохме срама.

— На такива кавалери като нас да каже да се махаме! — промълви Кокошински.

— И на мене, в когото тече сенаторска кръв! — добави Раницки.

— На хора достойни! От голям род!

— Заслужили войници!

— И изгнаници!

— Невинни сираци.

— Ботушите ми са подплатени с агнешка кожа, но краката ми вече мръзнат — каза Кулвец. — Какво ще стоим като просяци пред тази къща, няма да ни изнесат греяна бира! Нямаме работа тук! Да възсядаме конете и да заминаваме. А прислугата по-добре да върнем, защото каква полза от нея, като няма пушки и барут. Я да вървим сами.

— В Упита!

— При Йендруш, добрия ни приятел! На него ще се оплачем.

— Стига да не се разминем.

— На конете, другари, на конете!

Възседнаха конете и тръгнаха тръс, като преживяха гнева и срама си. Отвъд портата Раницки, когото ядът още държеше за гърлото, се обърна и заплаши къщата с пестник.

— Ей, кръв ми се пие! Кръв!

— Нека само се скарат с Кмичиц! — каза Кокошински. — Пак ще дойдем тогава тук, но с прахан.

— И това може да стане!

— Дано ни помогне Бог! — добави Ухлик.

— Поганска щерка, упорита дива кокошка!…

Като проклинаха така и се сърдеха на девойката, а от време на време и ръмжаха на самите себе си, стигнаха до гората. Едва минаха първите дървета и грамаден орляк врани се завъртя над главите им. Зенд веднага започна да грачи пронизително; хиляди гласове му отговориха отгоре. Орлякът се сниши така, че дори конете започнаха да се плашат от шума на крилата.

— Затвори си муцуната! — викна Раницки на Зенд. — Току-виж, че си изгракал нещастие! Тия вранища грачат над нас като над мърша…

Но другите се смееха и Зенд продължаваше да грачи. Враните се снишаваха все повече и компанията пътуваше като всред буря. Глупци! Не можаха да отгатнат злата прокоба.

Зад гората се показа Волмонтовиче и групата се понесе тръс към него, защото студът беше силен и те измръзнаха здравата, а до Упита беше още доста далеко. Но в самото село трябваше да забавят хода си. По широкия път беше пълно с хора, както обикновено в неделя. Бутрими и жените им се връщаха пеш или с шейни от Митруни, от черква. Шляхтата гледаше любопитно към непознатите конници и се досещаше донякъде кои могат да бъдат. Младите шляхтянки бяха вече чували за разпътството в Любич и за прочутите грешници, доведени от пан Кмичиц, затова ги гледаха още по-любопитно. А те яздеха гордо, с прекрасна войнишка стойка, с плячкосани кадифени наметала, с калпаци от кожа на рис и на охранени коне. Виждаше се все пак, че това са войници по призвание: изразът на лицата им беше съсредоточен и смел, десните ръце опрени на хълбока, главите вдигнати. И не отстъпваха пред никого, а се движеха в редица и подвикваха от време на време: „Дайте път!“ Тоз или оня от Бутримите поглеждаха мрачно изпод вежди, но отстъпваше; а те говореха помежду си за селото.

— Гледайте, ваша милост панове — казваше Кокошински, — какви едри са мъжете тук; до един са като турове и всички гледат като вълци.

— Ако не беше този им ръст и тия саби, можехме да ги сметнем за селяци — каза Ухлик.

— Я гледайте сабищата им! Същински кобилици, кълна се в Бога! — забеляза Раницки. — Бих искал да се опитам с някого!

Тук пан Раницки започна да се дуелира с гола ръка.

— Той така, а аз бих така! Той така, а аз бих така — и шах.

— Лесно би могъл да си направиш такъв gaudium[31] — забеляза Рекуч. — С тях не трябва много.

— А аз бих предпочел да се опитам с тия момиченца! — каза внезапно Зенд.

— Свещи, не девойки! — възкликна Рекуч разпалено.

— Какво говориш, ваша милост: свещи? Ели! А устицата на всякоя сякаш рисувани с кармин.

— Тежко е на човек да си стои на крантата при такава гледка!

С такъв разговор те преминаха шляхтишкото село и отново полетяха тръс. След половин час стигнаха до кръчмата „Дола“, която се намираше на половината път между Волмонтовиче и Митруни. Бутримите и жените им обикновено се спираха в нея, когато отиваха или се връщаха от черква, за да починат и се стоплят при студено време. Затова нашите познати съзряха пред ханчето петнайсетина шейни, постлани с грахова слама, и толкова оседлани коне.

— Да пийнем водка, че е студено! — каза Кокошински.

— Няма да е лошо! — отвърна единодушен хор. Слязоха от конете, завързаха ги за стълбовете, а сами влязоха в грамадното и тъмно помещение на кръчмата. Тук намериха много хора. Шляхтата седеше по пейките или стоеше на групички пред тезгяха и пиеше греяна бира, а някои — водка, варена с масло, мед и подправки. Това бяха все Бутрими, грамадни мъже, мрачни и толкова мълчаливи, че в стаята почти не се чуваше глъчка. Всички бяха облечени с дрехи от сив домашен плат или рошенски шаяк, подплатени с агнешки кожи, с кожени колани и носеха саби в черни железни ножници; с еднаквото си облекло те създаваха впечатление, че са войска. Но това бяха повече стари хора, от шейсет години нагоре, или юноши, до двайсет години. Те бяха останали вкъщи поради зимната вършитба[32]; другите мъже, които бяха в разцвета на възрастта си, бяха отишли в Рошене.

Когато видяха оршанските кавалери, местните шляхтичи поотстъпиха от тезгяха и започнаха да ги оглеждат. Прекрасното военно облекло се хареса на тази войнствена шляхта; понякога някой казваше: „Тия от Любич ли са?“ — „Да, компанията на пан Кмичиц!“ — „Това ли са те?“ — „Ами да!“

Приятелите на Кмичиц пиеха студена водка, но греяната водка ухаеше твърде силно. Пръв я надуши Кокошински и поръча. Тогава седнаха на маса, донесоха им димящия съд и те започнаха да пият, като поглеждаха по стаята, по шляхтичите и присвиваха очи, защото в помещението беше възтъмно. Снегът беше покрил прозорците, а дългият, нисък отвор на огнището бе изцяло закрит от някакви фигури, обърнати с гръб към вътрешността на помещението.

Когато греяната водка започна вече да тече по жилите на кавалерите и да разнася приятна топлина по телата им, настроението им веднага се оживи, след като бе понижено от приема във Водокти, а Зенд започна внезапно да грачи като врана, и то така сполучливо, че всички се обърнаха към него.

Кавалерите се смееха, шляхтичите започнаха да се приближават развеселени, особено по-младите, силни юноши с широки плещи и бузести лица. Насядалите край огнището фигури се обърнаха към вътрешността на помещението и Рекуч пръв съзря, че това бяха жени.

А Зенд затвори очи и грачеше, грачеше — после внезапно престана и след малко насъбраните чуха гласа на душен от кучета заек; заекът стенеше в последна агония, все по-слабо, по-тихо, после вресна отчаяно и замлъкна навеки, а на негово място се обади мощно елен-рогач като от еленско вършило.

Бутримите стояха смаяни, при все че Зенд беше вече престанал. Те се надяваха да чуят още нещо, но вместо това чуха само пискливия глас на Рекуч:

— Синигерчета седят край огнището!

— Вярно! — каза Кокошински, като прислони очи с ръка.

— Кълна се в Бога! — потвърди Ухлик. — Само че в стаята е толкова тъмно, та не можах да ги разпозная.

— Интересно какво правят те тук?

— Може би идват на танци.

— Почакайте, ще попитам! — каза Кокошински. И като повиши глас, попита:

— Мили девойки и невести, а какво правите там при огнището?

— Греем си краката! — обадиха се тънки гласове.

Тогава кавалерите станаха и се приближиха до огнището. На дълга пейка край него седяха около десетина по-стари и по-млади жени, които бяха сложили босите си крака върху едно дебело дърво край огъня. От другата страна на дървото се сушеха прогизналите от снега обувки.

— Значи, краката си греете? — попита Кокошински.

— Защото замръзнаха.

— Много хубави крачета! — записка Рекуч и се наведе към дървото.

— Ей! Не се закачай, ваша милост! — каза една от шляхтянките.

— По-добре да се закача, а не да се откача, защото имам сигурен начин за замръзнали крачета, по-добър от огъня; той се състои в следното: да потанцуваме с жар и студът веднага ще изчезне.

— Щом е за танци, да потанцуваме! — каза пан Ухлик. — Няма нужда нито от цигулка, нито от контрабас, защото аз ще ви засвиря с цафарата.

При тия думи той извади от кожената торбичка, която висеше при сабята му, музикалния инструмент, с който не се разделяше, и започна да свири, а кавалерите се приближаваха към момичетата с подскачания и започнаха да ги дърпат от пейката. Те уж се бранеха, но повече с викове, отколкото с ръце, защото все пак не бяха много против това. Може би и шляхтата би се отпуснала на свой ред, защото никой не беше особено голям противник на танци в неделя, след литургия и на Заговезни, но репутацията на „компанията“ беше вече твърде добре известна във Волмонтовиче, затова великанът Юзва Бутрим, тоя, който нямаше едно стъпало, стана пръв от пейката, приближи се до Кулвец-Хипоцентаурус, хвана го за гърдите, спря го и му каза мрачно:

— Ако ваша милост иска да танцува, не може ли с мене? Кулвец-Хипоцентаурус присви очи и започна да си движи бързо мустаците.

— Предпочитам с момиче — отговори той, — а с ваша милост може би после…

В тоя миг дотърча Раницки с нашарено вече с петна лице, понеже беше почувствал, че ще стане скандал.

— Кой си ти, обеснико? — питаше той и се хвана за сабята.

Ухлик престана да свири, а Кокошински викна:

— Хей, другари! Тук! Тук!

Но подир Юзва вече се изсипаха другите Бутрими, силни старци и грамадни юноши; те също започнаха да се скупчват и да ръмжат като мечки.

— Какво искате? Бой ли търсите? — питаше Кокошински.

— Ех, какво ще приказваме! Махайте се! — каза Юзва флегматично.

Тогава Раницки, за когото бе важно да не би случайно да мине без сбиване, удари Юзва с дръжката на сабята си в гърдите, та се чу в цялото помещение, и викна:

— Бий!

Блеснаха рапири, разнесе се крясък на жените, звън на саби, глъч и бъркотия. Изведнъж грамадният Юзва се отдръпна от битката, грабна сложената до масата грубо издялана пейка, вдигна я, сякаш беше лека дъсчица, и викна:

— Рум! Рум!

От пода се вдигна прах и закри сбилите се и само стонове започнаха да се чуват всред бъркотията…

Пета глава

Същия ден вечерта пан Кмичиц пристигна във Водокти начело на около сто и двайсет души, които доведе със себе си от Упита, за да ги изпрати на великия хетман в Кейдани, защото сам призна, че в такова малко градче няма квартири за по-голям брой хора, а понеже и гражданите бяха изгладнели, войникът ще се види принуден да прибягва към насилия, особено такъв войник, който спазва дисциплината само от страх пред командира си. А достатъчно беше да се погледнат доброволците на пан Кмичиц, за да се убеди човек, че по-лоши хора трудно би могло да се намерят в цялата Жечпосполита. Пък и Кмичиц не можеше да има други. След като срази великия хетман, неприятелят заля цялата страна. Остатъците от редовните войски на литовския компут се оттеглиха за известно време в Бирже и Кейдани, та там да възстановят силите си. Смоленската, витебската, полоцката, мшчиславската и минската шляхта или тръгна с войската, или потърси убежище в още незаетите воеводства. Хората с по-смел дух между шляхтата почнаха да се събират в Гродно при подскарбия[33] Гошевски, защото кралските манифести за всеобща мобилизация бяха определили там сборния пункт. За съжаление малцина бяха ония, които се вслушаха в манифестите, а дори тия, които тръгнаха подир гласа на дълга си, се събираха толкова мудно, че засега наистина никой не оказваше съпротива освен пан Кмичиц, който вършеше това по своя инициатива, подбуждан повече от рицарски каприз, отколкото от патриотизъм. Лесно е обаче да се разбере, че поради липсата на редовни войски и шляхтичи вземаше хора, каквито му попаднеха, следователно и такива, които не се ръководеха от чувството за дълг към хетманите и които нямаше какво да загубят. Така около него се събраха нехранимайковци без покрив и дом, хора от долните съсловия, избягали от войската слуги, подивели горски, градски чираци или преследвани от закона вагабонти. Всички те се надяваха да намерят защита под знамето и заедно с това да се натъпчат с плячка от грабежи. В железните ръце на Кмичиц те се превърнаха в смели войници, смели дори до безумие, и ако самият Кмичиц беше солиден човек, щяха да направят значителни услуги на Жечпосполита. Но Кмичиц сам беше луда глава, чиято душа кипеше непрекъснато, пък и откъде щеше да вземе провизии, оръжие и коне един доброволец като него, който нямаше дори съответна писмена заповед и не можеше да очаква никаква помощ от държавното съкровище на Жечпосполита. Затова той вземаше насила, понякога от неприятелите, понякога и от своите. Съпротива не търпеше и най-малката й проява наказваше строго.

Той беше подивял в непрекъснатите си походи, битки и нападения и така бе свикнал да пролива кръв, че трудно можеше нещо да развълнува иначе доброто му по природа сърце. Той се бе влюбил в готовите на всичко и без никакви задръжки хора. Скоро името му блесна със зловеща слава. По-малките неприятелски части не смееха да се показват извън градовете и становете в ония места, където вилнееше този страхотен партизанин. Но и местното население, съсипано от войната, се страхуваше от хората му не по-малко, отколкото от неприятелите. Особено там, където окото на Кмичиц не ги наблюдаваше лично, където командването поемаха офицерите му Кокошински, Ухлик, Кулвец, Зенд и преди всичко най-дивият и най-жестокият, макар и да беше от висок произход, Раницки — там винаги човек можеше да се пита защитници ли са това или нападатели. Понякога, когато му дойдеше такова настроение, Кмичиц наказваше безмилостно и своите хора; но по-често заставаше на тяхна страна, без да го е грижа нито за закона, нито за човешките сълзи и живот.

С изключение на Рекуч, върху когото не тежеше човешка кръв, другарите на Кмичиц подсторваха младия си командир още повече да отпуска юздите на буйната си натура.

Такава беше войската на Кмичиц.

А сега той беше взел от Упита тая си сган, за да я прати в Кейдани. И когато се спряха пред имението във Водокти, панна Александра чак се ужаси, като ги видя през прозореца; толкова много приличаха на разбойници. Всеки беше различно въоръжен: едни с взети от неприятеля шлемове, други с казашки калпаци, кожени гугли, качулки, някои с избелели дълги наметала, други с кожуси, с пушки, копия, лъкове и алебарди, възседнали мършави, опършивели коне, с полски, московски и турски сбруи. И Оленка се успокои едва тогава, когато пан Анджей се втурна в стаята напет и весел както винаги и веднага се залепи за ръката й безкрайно оживен.

А тя, при все че преди това бе решила да го посрещне сериозно и хладно, не можа да овладее радостта си, предизвикана от идването му. А може би и женската хитрост изигра известна роля в това, понеже тя трябваше да каже на пан Анджей, че е посочила вратата на компанията му, та затова искаше най-напред да го спечели на своя страна. Освен това той я приветстваше толкова искрено, с толкова любов, че остатъците от огорчение в нея се стопиха като сняг край огън.

„Обича ме! Няма никакво съмнение!“ — помисли тя. А той казваше:

— Така закопнях вече, та бях готов цяла Упита да изгоря, само да долетя по-скоро при тебе. Дано от студ да пукнат там тия жълтогащници!

— И аз се тревожех да не се стигне там до битка. Слава Богу, че ваша милост се върна.

— Ами! Каква ти битка! Войниците започнали да натискат жълтогащниците…

— Но ти ги успокои, ваша милост, нали?

— Ей сега ще ти разкажа всичко как стана, съкровището ми, само да поседна, че много се уморих. Ех, топло е тук, хубаво е в това Водокти като в рая. Човек е готов да седи тук цял век, да гледа тия чудни очи и никъде да не ходи… Но и да пийне човек нещо топло, също няма да е лошо, че навън е страхотен мраз.

— Веднага ще поръчам да ти сгреят, ваша милост, вино с яйца и сама ще го донеса.

— Дай и на моите обесници някое буренце с водка и поръчай да ги пуснат в обора, та да се постоплят от парата на добитъка. Дрехите им са тънки и са измръзнали здравата.

— За нищо няма да се поскъпя, нали са войници на ваша милост.

При тия думи тя се усмихна така, че в очите на Кмичиц чак светна, и се измъкна тихо като котка, за да нареди на прислугата всичко, което трябва.

Кмичиц се разхождаше из стаята, гладеше си косата, засукваше младите си мустаци и се чудеше как да й разкаже какво се бе случило в Упита.

— Трябва да й призная истината — мърмореше той под нос, — няма друг изход, при все че другарите ще има да се смеят, че тук вече ме водят за носа…

И отново почна да се разхожда, и отново натискаше косата върху челото си, накрай загуби търпение, че момичето толкова много се забави.

В това време слугата внесе светлина, поклони се до пояс и излезе, а веднага след него влезе прелестната домакиня и сама носеше с две ръце лъскав калаен поднос, а върху него канче, от което излизаше ароматна пара от стопленото унгарско вино, и стъклена чаша с герба на Кмичицови. Старият Билевич я бе получил на времето си от бащата на пан Анджей, когато му бе ходил на гости.

Като видя девойката, пан Анджей скочи към нея.

— Хей! — извика той. — И двете ти ръце са заети, няма да ми се измъкнеш!

И се наведе пред подноса, но тя отдръпна светлата си главица, защищавана само от изпаренията, които излизаха от канчето.

— Изменник! Остави ме на мира, ваша милост, че ще изтърва виното…

Но той не се уплаши от заплахата, а викна:

— Кълна се в Бога на небето, че умът ми може да се побърка от такива деликатеси!

— Той отдавна ти се е побъркал, ваша милост… Сядай, сядай!

Кмичиц седна послушно, а тя му наля греяно вино в чашата.

— Казвай сега как съди виновните в Упита.

— В Упита? Като Соломон.

— Е, слава Богу!… Много бих желала всички по тия места да те смятат, ваша милост, за уравновесен и справедлив човек. Та какво стана там?

Кмичиц си пийна добре от виното, въздъхна и каза:

— Ще трябва да започна отначало. Беше така: жълтогащниците заедно с кмета си претендираха да им се дадат писмени нареждания за плащане на провизиите, подписани от великия хетман или от пана подскарби. „Ваша милост панове (казвали на войниците), вие сте доброволци и не можете да вземате насила. Квартири ще ви дадем безплатно, но провизии ще получите тогава, когато се види, че ще ни бъдат заплатени.“

— Имали ли са право или не?

— Право според закона са имали, но войниците имали саби, а по стар обичай, който има сабя, той е винаги по-прав. И тогава те казват на жълтогащниците: „Ей сега ще напишем нарежданията върху вашата кожа!“ И веднага се вдигнала врява. Кметът и жълтогащниците се барикадирали по улиците, а моите — срещу тях; не минало без стрелба. Горките ми войници запалили за страх няколко плевни, а и успокоили няколко жълтогащници…

— Как така успокоили?

— Когото фрасне сабя по чутурата, става спокоен като питомно зайче.

— За Бога, ами че това е убийство!

— Тъкмо затова отидох. Войниците веднага дотичаха при мене да се оплакват от трудностите, при които живеят, и че ги преследват невинно. „Стомасите ни са празни — казваха, — какво да правим?“ Заповядах на кмета да ми се представи. Той се колеба дълго, но най-после дойде с още трима други. И като почнаха да плачат: „Нека да не дават писмени заповеди за плащане — казват, — но защо бият, защо палят града? И с добра дума бихме дали ядене и пиене, но те искаха сланина, медовина, разни лакомства, а ние самите сме бедни хора, нямаме такива неща. Ние ще се браним със закона, а ваша милост ще отговаряш пред съда заради войниците си.“

— Бог ще благослови ваша милост — извика Оленка, — ако си постъпил справедливо!

— Ако съм постъпил?…

Тук пан Анджей направи гримаса като студент, който трябва да признае вината си, и започна да смъква косата си върху челото.

— Царице моя! — викна той най-после с жален глас. — Съкровище мое!… Не ми се сърди…

— Какво си направил пак, ваша милост? — попита Оленка неспокойно.

— Заповядах да ударят по сто камшика на кмета и съветниците! — издекламира на един дъх пан Анджей.

Оленка не отговори нищо, само облегна ръце върху коленете си, сведе глава на гърдите и потъна в мълчание.

— Отрежи ми главата — викаше Кмичиц, — но не се сърди!… Още не съм признал всичко…

— Още ли? — простена девойката.

— Защото те после изпратили за помощ в Поневеж. Дойдоха сто глупави слуги с офицери. Тях подплаших, а офицерите… за Бога, не се сърди!… заповядах да подгонят голи по снега с камшици, както бях направил веднъж с пан Тумграт в Оршанско…

Билевичувна повдигна глава; строгите й очи горяха от гняв, а бузите й се покриха с пурпур.

— Ти, ваша милост, нямаш нито срам, нито съвест! — каза тя.

Кмичиц я погледна учуден, млъкна за малко, после попита с променен глас:

— Истината ли казваш или се преструваш?

— Истината казвам; това е постъпка, достойна за разбойник, а не за рицар!… Истината казвам, защото репутацията на ваша милост ми тежи на сърцето, защото ме е срам, че едва си дошъл и вече цялото население тук те смята за насилник и те сочи с пръст!…

— Какво ме интересува вашето население! Едно куче десет къщи пази и пак няма много работа.

— Но никой от тая бедна шляхта не е обявен с присъда за безчестник, на никого името не е опозорено. Съдът няма да преследва тук никого освен ваша милост.

— О, нека не те боли глава от това. В нашата Жечпосполита си е господар всеки, който има сабя в ръка и успее да събере някакъв отряд около себе си. Какво ще ми сторят? От кого да ме е страх тук?

— Щом ваша милост не се страхуваш от никого, знай тогава, че аз се боя от Божия гняв… и от хорските сълзи и нещастия се боя! А позора не искам да деля с никого; при все че съм слаба жена, честта на името ми е може би по-мила, отколкото на мнозина, които се представят за рицари.

— За Бога, не ме плаши с отказ, че още не ме познаваш…

— О, вярвам, че и дядо ми не е познавал ваша милост!

Очите на Кмичиц започнаха да сипят искри, но и у нея се разигра билевичовската кръв.

— Хвърляй се, ваша милост, скърцай със зъби! — продължи тя смело. — Аз няма да се уплаша, при все че съм сама, а ваша милост разполагаш с цяла хоронгва разбойници; моята невинност ме пази!… Не зная ли, мислиш, че в Любич сте стреляли в портретите и че влачите момичетата за разпътство?… Ти не ме познаваш, ваша милост, ако смяташ, че ще мълча покорно. Аз искам от ваша милост честност и никакво завещание няма да ми попречи да искам това… Напротив, волята на дядо ми е да стана жена само на честен човек…

Кмичиц, изглежда, се засрами от тия истории в Любич, защото наведе глава и попита вече с по-тих глас:

— Кой ти каза за това стреляне?

— Цялата шляхта от околността го говори.

— Ще им платя аз на тия сивковци, изменници за тяхното доброжелателство — отвърна Кмичиц мрачно. — Но това стана в пияно състояние… в компания… защото войниците, като добият настроение, не могат да се въздържат. А колкото за момичетата, аз не съм ги влачил.

— Зная, че ония безсрамници, ония разбойници подсторват ваша милост за всичко…

— Това не са разбойници, те са мои офицери…

— Тия офицери на ваша милост аз натирих от къщата си!

Оленка очакваше, че той ще избухне, а вместо това с най-голяма почуда забеляза, че вестта за прогонването на другарите му не направи никакво впечатление на Кмичиц, дори напротив — сякаш му поправи настроението.

— Натири ги, а? — попита той.

— Да.

— И те си отидоха?

— Да.

— За Бога, ти имаш рицарска фантазия! Страшно ми харесва това, защото е опасно да се закача човек с такива хора. Един човек ли вече е заплатил тежко за това? Но и те знаят да слушат Кмичиц!… Виждаш ли! Отишли си смирено като агънца — виждаш ли! А защо? Защото се страхуват от мене!

Тук пан Анджей погледна наперено Оленка и започна да суче мустак; но тя се разсърди докрай от това непостоянство в настроенията и от ненавременното му самохвалство, та каза високомерно и подчертано:

— Ти, ваша милост, трябва да избереш между мене и тях, другояче не може да бъде!

Кмичиц, изглежда, не забелязваше решителността, с която говореше Оленка, та отговори небрежно, почти весело:

— Та защо трябва да избирам, когато аз имам и тебе, имам и тях! Ти, ваша милост панно, можеш да правиш, каквото искаш във Водокти; но щом моите другари не са ти сторили нищо лошо и не са си позволили никакво своеволие, за какво ще трябва да ги гоня? Ти, ваша милост панно, не разбираш какво значи да служиш под едно знаме и заедно да участваш във войната… Никакво роднинство не свързва така, както съвместната военна служба.

Трябва да знаеш, че те са спасявали хиляди пъти живота ми, както и аз техния; а тъй като сега са без покрив над главата, понеже ги преследва законът, още повече трябва да им дам убежище. Всички те са шляхтичи и от големи родове, с изключение на Зенд, който е от неизвестен произход, но такъв укротител на коне няма да намериш в цяла Полша. Освен това, ако ваша милост го беше чула как умее да имитира разни животни и птици, сама щеше да го обикнеш.

Тук пан Анджей се засмя, сякаш никаква сръдня, никакво недоразумение не беше имало никога между тях, а тя чак закърши ръце, като виждаше как тази буйна глава се измъква от ръцете й. Всичко онова, което му бе говорила за общественото мнение, за необходимостта да стане солиден човек, за безчестието, се плъзваше по него като тъпа стрела по броня. Непробудената съвест на тоя войник не можеше да почувства възмущението й от всяка несправедливост, от всяка безобразна лудория. Как да стигне до него, как да му заговори убедително?

— Нека бъде волята Божия! — каза тя най-после. — Щом се отказваш от мене, ваша милост, тогава върви по своя път! Бог ще бди над сирачето!

— Аз да се отказвам от тебе? — попита Кмичиц крайно изумен.

— Да, разбира се! Ако не с думи, то с постъпките си; а ако ти не се отказваш от мене, аз се отказвам от тебе… Защото няма да се оженя за човек, върху когото тежат човешки сълзи и човешка кръв, когото сочат с пръст, когото наричат скитник, разбойник и го смятат за изменник!

— За какъв изменник?… Не ме докарвай до лудост, че да сторя нещо, за което после бих съжалявал. Нека ме гръм удари, нека дяволи ми дерат кожата, ако съм изменник аз, който се изправих да браня отечеството, когато всички отпуснаха ръце!

— Ти, ваша милост, се изправяш да го браниш, а вършиш онова, което прави и неприятелят, защото го мачкаш, защото изтезаваш хората в него, защото не се съобразяваш нито с Божия, нито с човешкия закон. Не! Дори да ми се разкъса сърцето, не искам да те имам такъв, не искам!…

— Не ми приказвай за отказ, че ще побеснея! Спасявайте ме, ангели! Ако не ме искаш доброволно, пак ще те взема, дори цялата паплач от селата тук, дори самите Радживиловци, самият крал и всички дяволи да пазят с рогата си достъпа до тебе, дори ако трябва да продам душата си на сатаната…

— Не викай злите духове, че ще те чуят? — възкликна Оленка и протегна пред себе си ръце.

— Какво искаш от мене?

— Бъди честен!…

Двамата млъкнаха и настана тишина. Чуваше се само сумтенето на пан Анджей. Последните думи на Оленка обаче разкъсаха бронята, която покриваше съвестта му. Той се чувстваше унизен. Не знаеше какво да й отговори, как да се защитава. После започна да се разхожда с бързи крачки по стаята; тя седеше неподвижна. Над тях се беше надвесило несъгласието, раздразнението и мъката. Беше им тежко заедно и това дълго мълчание им ставаше все по-непоносимо.

— Остани със здраве! — каза Кмичиц внезапно.

— Заминавай, ваша милост, и дано Бог те насочи в правия път! — отговори Оленка.

— Ще замина! Горчиво ми беше питието ти, горчив хлябът! С жлъч и оцет ме напоиха тук!

— А ти, ваша милост, да не мислиш, че си ме напоил с наслада? — отговори тя с глас, в който трепереха сълзи.

— Остани със здраве!

— Остани със здраве…

Кмичиц тръгна към вратата, но внезапно се обърна, затече се към нея и я хвана за двете ръце:

— В името на Христа! Нима ти искаш да падна мъртъв от коня си по пътя?

Тогава Оленка избухна в плач; той я прегърна и я държеше цяла разтреперана в прегръдките си, като повтаряше през стиснати зъби:

— Бий ме! Бий, не ме жали!

Най-сетне избухна:

— Не плачи, Оленка! За Бога, не плачи! Какво съм виновен пред тебе? Ще направя всичко, каквото искаш. Ония ще прогоня… в Упита ще уредя работите… ще живея другояче… защото те обичам… За Бога! Сърцето ми ще се пръсне… ще направя всичко, само не плачи… и обичай ме още…

Така я успокояваше той и милваше, а тя, като се наплака, каза:

— Заминавай вече, ваша милост. Бог ще въдвори съгласието между нас. Аз не се чувствам засегната, но ме боли сърцето…

Луната се беше вече изтърколила високо над белите поля, когато пан Анджей тръгна обратно за Любич, а след него се влачеха войниците му, разтегнали се като змия по широкия път. Те минаваха не през Волмонтовиче, но по по-къс път, защото студът беше смразил блатата и по тях можеше да се мине безопасно.

Вахмистър Сорока се приближи до пан Анджей.

— Пане ротмистър — попита той, — къде ще спим в Любич?

— Махай се оттук! — отговори Кмичиц.

И продължи да язди отпред, без да говори с никого. В сърцето му бушуваше мъка, понякога гняв, но преди всичко яд към самия себе си. Това беше първата нощ през живота му, когато той правеше равносметка пред съвестта си и тази равносметка му тежеше повече от най-тежката броня. Той беше дошъл по тия места със засегната репутация, а какво беше направил, за да я поправи? Първия ден позволи да се стреля и развратничи в Любич и излъга, че не бил взел участие в това, когато взе; после позволяваше същото всеки ден. По-нататък: войниците сториха зло на гражданите, а той допълни това зло. Нещо по-лошо! Хвърли се срещу помощта, пратена от Поневеж, наби хората, подгони офицерите голи по снега… Ще възбудят дело срещу него — ще го загуби. Ще го осъдят на конфискация на имота, на лишаване от права и чест, а може би и на смърт. А той не ще може както по-рано да събере група въоръжени нехранимайковци и да се подиграва със законите, понеже възнамерява да се ожени, да заседне във Водокти, да служи не самостоятелно, а в редовната войска; там законът ще го намери и накаже. Освен това, дори да се отърве без наказание, има нещо грозно в тия му постъпки, нещо недостойно за един рицар. Разпасаността може да бъде някак потулена, но споменът за нея ще остане и в човешките сърца, и в собствената му съвест, и в сърцето на Оленка… Тук, когато си спомни, че тя все пак не го беше още отблъснала, че когато заминаваше, четеше в очите й прошка, тя му се видя добра като небесните ангели. И ето че го обземаше желание да се върне не утре, а веднага, да се върне колкото може по-скоро и да падне в краката й, и да моли тя да забрави, и да целува тия сладки очи, които оросиха днес лицето му със сълзи.

Искаше му се да ревне сам и чувстваше, че така обича тази девойка, както не е обичал никого никога през живота си. „Кълна се в пресвета дева Мария! — мислеше той в себе си. — Ще направя, каквото тя пожелае; ще снабдя богато другарите си и ще ги отпратя на другия край на света, защото е вярно, че те ме подбуждаха към злото.“

Тук му дойде на ум, че когато пристигне в Любич, най-вероятно ще ги намери пияни или с момичета и го обзе такъв гняв, та му се поиска да удари със сабята си когото и да било, дори тия войници, които водеше, и да ги сече без никаква милост.

— Аз ще им дам да разберат! — мърмореше той и си скубеше мустака. — Те още не са ме виждали такъв, какъвто ще ме видят…

Тук той почна яростно да боде коня си с шпори, да дърпа и тегли юздата, докато жребецът се разлудя, а Сорока, като видя това, измърмори на войниците:

— Ротмистърът побесня. Не дай, Боже, да му падне някой в ръцете…

Пан Анджей наистина беснееше. Наоколо цареше дълбока тишина. Луната светеше меко, небето искреше от хилядите звезди, най-слаб вятър дори не раздвижваше клоните на дърветата — само в сърцето на рицаря кипеше буря. Пътят до Любич му се стори дълъг като никога. Някакво непознато досега безпокойство започна да го връхлита от мрака, от горските дебри и от полята, облени от зеленикавата светлина на луната. Накрай умората налегна пан Анджей — та нали бе прекарал цялата нощ в Упита в пиянство и разгул. Но той искаше да надделее умората с нова умора, да се отърси от безпокойството посредством бърза езда, затова се обърна към войниците и изкомандва:

— В галоп!…

И полетя като стрела, а след него целият отряд. И те се носеха през тия гори и пусти поля като оная адска свита от рицари-кръстоносци, за които населението в Жмудж разказва, че понякога се явявали в светла лунна нощ и хвърчали във въздуха като вестители на война и необикновени бедствия. Тътен се носеше и пред тях, и зад тях; от конете започна да се вдига пара, но те намалиха бързината едва когато се показаха отрупаните със сняг покриви на Любич.

Портите намериха широко отворени. Кмичиц се учуди, че когато дворът се напълни с хора и коне, никой не излезе да попита кои са тия, които идат. Той очакваше, че ще намери прозорците светнали, че ще чуе гласа на Ухликовата цафара, на цигулка или весели викове на гуляй; но вместо това светеше само в двата прозореца на трапезарията, и то със съвсем слаба светлина, другаде беше тъмно, тихо и глухо. Вахмистър Сорока скочи пръв от коня си, за да държи стремето на ротмистъра.

— Вървете да спите! — каза Кмичиц. — Които се поберат в стаята за прислугата, да спят там, а другите в конюшнята. Конете да се настанят в оборите и плевните и да им се донесе сено от сеновала.

— Слушам! — отговори вахмистърът.

Кмичиц слезе от коня. Вратата за пруста беше отворена широко, а прустът студен.

— Хей там! Има ли някой? — викна Кмичиц.

Никой не се обади.

— Хей там! — повтори той по-високо. Мълчание.

— Напили са се… — измърмори пан Анджей.

И го обзе такава ярост, че започна да скърца със зъби. Когато идваше насам, цял се тресеше от гняв, че ще намери пиянство и разврат, и сега тая тишина го дразнеше още повече.

Влезе в трапезарията. Върху грамадната маса гореше лоен светилник, който даваше червена, смесена с пушек светлина. Въздушното течение, което нахлу от пруста, така разлюля пламъка, че отначало пан Анджей не можеше да види нищо. Едва когато пламъкът се успокои, той съзря редица хора, налягали край стената.

— До смърт ли са се натряскали или какво? — измърмори той неспокойно.

После се приближи нетърпеливо до най-близката фигура. Лицето не можеше да види, тъй като беше в сянка, но по белия кожен колан и белия калъф за цафарата позна, че това е пан Ухлик, и започна да го бута безцеремонно с крак.

— Ставайте, синковци, ставайте!…

Но пан Ухлик лежеше неподвижен, с безсилно отпуснати ръце от двете страни на тялото, а зад него лежаха другите; никой не се прозя, не трепна, не се събуди, не промърмори. В тоя миг пан Кмичиц забеляза, че всички лежат възнак, в еднакво положение, и някакво страшно предчувствие сви сърцето му.

Той изтича до масата, грабна с разтреперана ръка светилника и го приближи до лицата на легналите.

Косата му настръхна, толкова страшна гледка се откри пред очите му… Той можа да познае Ухлик само по белия колан, защото лицето и главата му представяха безформена маса, кървава, отвратителна, без очи, нос и уста — само грамадните му мустаци стърчаха от тази ужасна локва. Пан Кмичиц осветяваше по-нататък… Втори поред лежеше Зенд, озъбен и с изскочили навън очи, в които бе изцъклен предсмъртен ужас. Третият поред, Раницки, беше с притворени очи, но по цялото си лице имаше бели, кървави и тъмни белези. Пан Кмичиц освети по-нататък… Четвърти лежеше пан Кокошински, най-скъпият на Кмичиц измежду всичките му другари, понеже му беше някогашен близък съсед. Той сякаш спеше спокойно, само отстрани в шията му се виждаше голяма рана навярно от кама. Пети поред лежеше грамадният пан Кулвец-Хипоцентаурус с разкъсан жупан на гърдите и изпосечено с многобройни удари лице. Пан Кмичиц приближаваше светилника до всяко лице и когато най-сетне светна в очите на шестия, на Рекуч, стори му се, че клепачите на нещастника трепнаха от светлината.

Тогава той сложи светилника на земята и започна леко да бута ранения.

— Рекуч, Рекуч! — викаше той. — Това съм аз, Кмичиц!… След клепачите затрепера и лицето, очите и устата ту се отваряха, ту се затваряха.

— Това съм аз! — каза Кмичиц.

За миг очите на Рекуч се отвориха напълно, той позна приятеля си и изстена тихо:

— Йендруш!… Свещеник!…

— Кой ви би така?! — викаше Кмичиц, хванал се за косата.

— Бу-три-ми-те… — дочу се толкова тих, та едва доловим глас.

След тия думи Рекуч се изпъна, вдърви се, отворените му очи се изцъклиха — и той свърши.

Кмичиц отиде мълчаливо до масата, сложи светилника на нея — самият той седна на един стол и започна да си опипва лицето с ръце като човек, който се е събудил от сън, но не знае дали вече е буден или още вижда картини от сън пред очите си.

После отново погледна телата, които лежаха в мрака. Студена пот изби на челото му, косата му настръхна и изведнъж той викна толкова страшно, че дори стъклата на прозорците затрепераха:

— Всичко живо, ставай!

Войниците, които се настаняваха в стаята за прислугата, чуха вика му и тичешком се втурнаха в стаята. Кмичиц им посочи с ръка труповете край стената.

— Убити! Убити! — повтаряше той с хриплив глас.

Войниците се спуснаха да гледат; някои дотичаха със запалени борини и започнаха да светят в очите на мъртвите. След първия миг на изумление се вдигна глъчка и бъркотия. Дотичаха и тия, които си бяха вече легнали в конюшните и оборите. Цялата къща светна, зашумя от хора и всред тая бъркотия, викове и въпроси само убитите лежаха край стената невъзмутимо и тихо, равнодушни към всичко и — противно на натурата си — спокойни. Душите им бяха излезли, а телата им не можеха да се събудят нито от тръби за бой, нито от звъна на чаши при пир.

В това време всред войнишката гълчава все повече вземаха връх възгласите на заплаха и ярост. Кмичиц, който досега беше като замаян, скочи внезапно и викна:

— На конете!…

Всичко живо тръгна към вратата. Не мина половин час и повече от сто конници се носеха презглава по широкия снежен път, а начело летеше пан Анджей, без фуражка, с гола сабя в ръка, сякаш овладян от злия дух. В нощната тишина се чуваха диви възгласи:

— Бий! Убивай!…

Месецът тъкмо бе достигнал зенита си в своя небесен път, когато изведнъж блясъкът му започна да се смесва и слива с червената светлина, която излизаше сякаш изпод земята; малко по малко небето ставаше все по-червено и човек би помислил, че изгрява зората, докато най-сетне червено кърваво сияние обля цялата околност. Море от огън бушуваше над грамадното шляхтишко село на Бутримите, а дивите войници на Кмичиц всред дим, пожар и искри, които избухваха като стълбове нагоре, избиваха до крак ужасеното и изгубило ума и дума население…

Жителите на съседните шляхтишки селища се събудиха от сън. Големи и малки групи от Димните Гошчевичи, Стакяни, Гащовти и Домашевичи се събираха по пътищата, пред къщите и като гледаха към пожара, предаваха от уста на уста тревожни вести: „Навярно неприятел е нахлул и опожарява Бутримите… Това не е обикновен пожар!“

Пушечните гърмежи, които се чуваха от време на време в далечината, потвърждаваха тия предположения.

— Да им отидем на помощ! — викаха по-смелите. — Не бива да оставим да гинат братята ни…

И докато възрастните говореха така, младите, които поради зимната вършитба не бяха отишли в Рошене, възсядаха конете. В Кракинов и Упита забиха черковните камбани.

Във Водокти тихо почукване на вратата събуди панна Александра.

— Оленко, ставай! — викаше панна Франчишка Кулвецувна.

— Влез, леличко! Какво става там?

— Волмонтовиче гори!

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух!

— Чак тук се чуват гърмежи, там има битка! Боже, смили се над нас!

Оленка викна страшно, после скочи от леглото и започна да се облича бързо. Тялото й трепереше като при треска. Само тя се досети веднага какъв неприятел е нападнал нещастните Бутрими.

След малко жените от цялата къща се втурнаха разбудени с плач и ридание. Оленка падна на колене пред иконата, те последваха примера й и всички започнаха да произнасят високо молитва за умиращи.

Бяха едва на половината, когато силно чукане разтърси вратата на трема. Жените скочиха на крака, вик на уплаха се изтръгна от гърдите им:

— Не отваряйте! Не отваряйте!

Чукането се повтори с удвоена сила, човек би казал, че вратата ще изскочи от пантите си. В това време между струпалите се жени се втурна слугата Костек.

— Господарке! — викаше той. — Някакъв човек чука; да отворя ли или не?

— Сам ли е?

— Сам.

— Върви, отвори!

Слугата скочи, а тя грабна свещ и мина в трапезарията, последвана от панна Франчишка и всички предачки.

Едва успя да сложи свещта на масата, когато в трема се чу звънът на железните скоби, скърцането на отваряната врата и пред очите на жените се появи пан Кмичиц, страшен, чер от дим, кървав, задъхан и с обезумели очи.

— Конят ми падна при гората! — викна той. — Преследват ме!…

Панна Александра впи в него очи.

— Ваша милост ли подпали Волмонтовиче?

— Аз!… Аз!…

Той искаше да каже още нещо, но изведнъж откъм пътя и гората се чуха далечни викове и тропот на коне, който се приближаваше с необикновена скорост.

— Дяволите идват за душата ми!… Добре! — викна Кмичиц сякаш в треска.

В същия миг панна Александра се обърна към предачките:

— Ако питат, ще кажете, че тук няма никого, а сега вървете в стаята си и ще дойдете, като се съмне!…

После се обърна към Кмичиц:

— Ваша милост там! — каза и посочи съседната стая.

И тя го вмъкна почти насила през отворената врата и веднага я затвори.

В това време въоръжени хора напълниха двора и в миг Бутрими, Гошчевичи, Домашевичи и други нахлуха в къщата. Щом видяха панна Александра, спряха се в трапезарията — а тя, застанала със свещ в ръка, затваряше със себе си пътя към по-нататъшните врати.

— Хора! Какво става? Какво търсите тук? — питаше тя, без да й мигне окото пред страшните погледи и зловещия блясък на голите саби.

— Кмичиц изгори Волмонтовиче! — викнаха в хор шляхтичите. — Изби мъже, жени, деца! Кмичиц направи това!…

— Ние избихме неговите хора — разнесе се гласът на Юзва Бутрим, — а сега искаме неговата глава!…

— Неговата глава! Кръвчицата му! Да съсечем убиеца!

— Гонете го! — извика панна Александра. — Защо стоите тук? Гонете!

— Дали не се е скрил тук? Ние намерихме коня му при гората…

— Не е тук! Домът беше затворен! Търсете в конюшните и оборите.

— В гората е избягал! — извика някакъв шляхтич. — Хей, братя панове!

— Мълчи! — изгърмя с мощния си глас Юзва Бутрим. После се приближи до панна Александра. — Панно! — каза той. — Не го крий!… Той е прокълнат човек!

Оленка вдигна двете си ръце над главата.

— Проклинам го заедно с вас!…

— Амин! — викнаха шляхтичите. — Към постройките и в гората! Ще го намерим! Напред срещу разбойника!

— Напред! Напред!

Отново се разнесе дрънкане на саби и стъпки. Шляхтичите изскачаха пред къщата и бързо възсядаха конете си. Едни от тях още някое време търсиха в стопанските постройки, в конюшните, оборите, в сеновала — после гласовете почнаха да се отдалечават към гората.

Панна Александра се ослушваше, докато те съвсем престанаха да се чуват, след това почука трескаво на вратата на стаята, в която беше скрила пан Анджей.

— Няма вече никого! Излизай, ваша милост!

Пан Кмичиц се измъкна от стаята като пиян.

— Оленка!… — започна той.

Тя разтърси разпуснатата си коса, която покриваше като плащ плещите й.

— Не искам да те видя, нито да те зная! Вземай кон и се махай оттук!…

— Оленка! — изстена Кмичиц и протегна ръце.

— Кръв има по ръцете ти както на Каин! — извика панна Александра и отскочи, сякаш гледаше змия. — Махай се навеки!…

Шеста глава

Настана бледен ден и освети купищата развалини във Волмонтовиче, пепелищата на къщите, стопанските сгради, изгорените или насечени с мечове човешки и конски трупове. В пепелищата между недоизтлелите въглени купчинки побледнели хора търсеха телата на мъртвите или остатъци от имота си. Това беше ден на траур и бедствие за цялата Лауда. Наистина многобройните шляхтичи бяха победили отряда на Кмичиц, но победата беше тежка и кървава. Освен Бутрими, от които паднаха най-много, нямаше шляхтишко селище, в което вдовици да не оплакваха мъжете си, родители синовете или децата бащите си. На лауданчаните беше много трудно да победят нападателите, понеже най-добрите мъже отсъстваха и само старци или младежи в зората на младостта си участваха в боя. Въпреки това от Кмичицовите хора не оцеля нито един. Едни загинаха във Волмонтовиче, като се бранеха толкова ожесточено, та се биеха и ранени, други бяха изловени на следния ден из горите и избити без милост. Самият Кмичиц сякаш потъна в земята. Правеха се най-различни догадки какво е станало с него. Някои твърдяха, че се е укрепил в Любич, но веднага се разбра, че това не е вярно; ето защо предполагаха, че е успял да избяга в Зельонската гора, а оттам в Роговската, където навярно само Домашевичи биха могли да го открият. Мнозина твърдяха също, че ще избяга при Ховански[34] и ще доведе неприятели, но това бяха най-малко преждевременни страхове.

В това време останалите живи Бутрими тръгнаха за Водокти и спряха там като на стан. Къщата беше пълна с жени и деца. Които не се побраха, отидоха в Митруни, което имение панна Александра отстъпи изцяло на пострадалите от пожара. Освен това около сто въоръжени човека, които се сменяха последователно, останаха във Водокти да го пазят; защото се очакваше, че пан Кмичиц няма да се примири и всеки ден може да нападне с оръжие в ръка, за да отвлече девойката. И по-значителните домове в околността като Схилинги, Сологуби и други изпращаха придворни казаци[35] и хайдуци[36]. Водокти изглеждаше на град, който очаква обсада. А тъжната панна Александра, бледа, изпълнена с болка, се движеше между въоръжените мъже, между шляхтичите, между групичките жени и чуваше човешкия плач и човешките клетви срещу пан Кмичиц; те като мечове пронизваха сърцето й, защото тя беше косвена причина за всички тези бедствия. За нея беше дошъл по тия места този безумен мъж, който разби тяхното спокойствие и остави кървав спомен след себе си, потъпка закона, изби маса хора, като турчин връхлетя с огън и меч върху селата. Дори беше чудно, че един човек можа да направи толкова зло за такова кратко време, и то човек нито напълно лош, нито съвсем развален. Ако имаше някой, това беше панна Александра, която го бе опознала най-отблизо и знаеше най-добре това. Цяла пропаст зееше между пан Кмичиц и неговите дела. Но тъкмо затова такава голяма болка предизвикваше у панна Александра мисълта, че този човек, когото беше обикнала с целия пръв порив на младото си сърце, можеше да бъде друг; защото имаше в себе си такива качества, които биха могли да го направят образец на рицар, на кавалер, на съсед; защото можеше да спечели вместо презрение възхищение и човешка обич, вместо проклятия — благословии.

Затова навремени на девойката се струваше, че някаква зла орис, някаква могъща и нечиста сила го е тласнала към всички тези насилия, които извърши, и тогава я обземаше наистина неизмерима жал за този нещастник и неугасналата любов отново пламваше в сърцето, подклаждана от пресния спомен за неговата рицарска фигура, думи, заклинания, любов.

В това време сто протеста отидоха срещу него в замъка, сто процеса го заплашваха, а пан староста Хлебович изпрати хора да хванат престъпника.

Законът трябваше да го накаже.

Но от присъдите до тяхното изпълнение беше още много далече, тъй като безредието се засилваше все повече в Жечпосполита. Страхотна война се бе надвесила над страната и се приближаваше с кървави крачки към Жмудж. Могъщият Радживил от Бирже, който едничък би могъл да подкрепи закона с въоръжените си сили, беше твърде много зает с обществените дела, а още повече потънал в големи замисли относно своя род, който искаше да издигне над всички други в страната, дори за сметка на обществения интерес. А другите магнати също мислеха повече за себе си, отколкото за Жечпосполита. Защото от времето на казашката война се бяха вече пропукали всички спойки в могъщата сграда на тая Жечпосполита.

Страна многолюдна, богата, пълна с храбри рицари, ставаше плячка на чужденците, а заедно с това своеволието и безчинствата все повече надигаха глава и можеха да погазват закона, стига да чувстват сили зад себе си.

Потисканите можеха да намерят най-добра и почти единствена защита срещу потисниците в собствените си саби; затова и цяла Лауда, като протестираше срещу Кмичиц в замъците, дълго още стоеше на кон, готова да отблъсне силата със сила.

Но изтече месец, а за Кмичиц не се чуваше нищо. Хората започнаха да дишат по-леко. По-заможната шляхта прибра обратно въоръжените си хора, които бе изпратила да пазят Водокти. Дребните шляхтичи копнееха за работа и почивка в собствените си селища, та също започнаха да се разотиват. А когато с течение на времето военният дух се уталожваше, у тази бедна шляхта все повече растеше желанието да преследва избягалия посредством закона и да предявява претенциите си пред съдилищата. Защото, макар присъдите да не можеха да достигнат самия Кмичиц, останало беше Любич, голямо и прекрасно имение, готово обезщетение за нанесените щети. При това желанието да водят процеси бе поддържано усърдно всред лауданската шляхта от панна Александра. На два пъти лауданските старейшини се събираха при нея на съвещание, а тя не само че участваше в тези съвещания, но ги ръководеше и удивляваше всички със своя съвсем не женски ум и толкова сполучливи мнения, та не един правник би могъл да й завиди. Тогава лауданските старейшини искаха да вземат Любич с оръжие и да го дадат на Бутримите, но девойката възразяваше решително.

— Не отвръщайте на насилието с насилие — казваше тя, — защото и вашата кауза няма да спечели от това; нека бъде на ваша страна пълна невинност. Той е човек богат и с връзки и в съдилищата ще намери поддръжници, а ако дадете най-малък повод, може да си навлечете нова беда. Нека вашето право бъде толкова ясно, че всеки съд, дори съставен от негови братя, да не може да реши другояче освен във ваша полза. Кажете на Бутримите да не вземат нито покъщнини, нито добитък и да оставят Любич на мира. Каквото им е необходимо, ще им го дам от Митруни, където има повече всякакви блага, отколкото е имало когато и да било във Волмонтовичи. Ако пан Кмичиц отново се покаже тук, и него да оставят на мира, докато няма присъда, и да не посягат на живота му. Помнете, че само докато той е жив, ще имате срещу кого да предявявате вашите претенции.

Така говореше умната девойка със здрав разум, а те славеха нейната мъдрост, без да му мислят, че отлагането може да се окаже и в полза на пан Анджей или най-малко, че му запазва живота. Може би Оленка искаше именно да осигури този нещастен живот пред някаква внезапна случка. Но шляхтата я послуша, защото от стари, прастари времена беше свикнала да смята за евангелие всичко, което излиза от устата на Билевичи; и Любич се запази непокътнат — а пан Анджей, ако се покажеше, би могъл да остане засега спокойно в Любич.

Но той не се показа. Вместо това месец и половина по-късно при девойката дойде пратеник с писмо, някакъв чужд, никому непознат човек. Писмото беше от Кмичиц и в него бе писано следното:

„От сърце любима, най-скъпа, непрежалима Оленка! Присъщо е на всяко творение и особено на човека, дори на най-лошия, да отмъщава за неправдите към него и ако някой му стори зло, тогава той е готов да му плати със същото. И ако аз изпосякох тази корава шляхта, Бог вижда, че това стана не поради някаква жестокост, а понеже — въпреки божието и човешкото право — избиха моите другари, без да вземат под внимание тяхната младост и висок произход, избиха ги така, както не би ги сполетяло никъде, нито дори у казаците или татарите. Не ще отричам, че ме овладя почти свръхчовешки гняв, но кой би се чудил на гняв, който води началото си от пролятата приятелска кръв? Духовете на покойните Кокошински, Раницки, Ухлик, Рекуч, Кулвец и Зенд, в разцвета на своята възраст и слава невинно съсечени, въоръжиха ръката ми тъкмо тогава, когато — кълна се в Бога — замислях да живея само в съгласие и дружба с цялата лауданска шляхта, тъй като исках да променя целия си живот в съгласие с твоите сладки съвети. Когато слушаш оплакванията срещу мене, не отхвърляй и моята защита и отсъди справедливо. Сега на мене ми е жал за тия хора от шляхтишкото селище, защото може да са пострадали и невинни, но когато войникът отмъщава за братска кръв, той не може да различи невинните от виновните и никого не щади. По-добре да не беше ставало това, което ме изложи в твоите очи. За чужди грехове и вини, за справедливия си гняв аз съм подложен на най-тежко за мене покаяние, защото, като те загубих, в отчаяние спя и в отчаяние се будя, без да мога да забравя нито тебе, нито любовта. Нека ме осъдят съдилищата мене, нещастия, нека сеймовете потвърдят присъдите. Нека разтръбят присъдата ми, нека ме лишат от чест и права, нека земята се разтвори под краката ми — всичко ще понеса, всичко ще претърпя, само ти, за Бога, не ме изхвърляй от сърцето си. Ще направя всичко, каквото поискат, ще дам Любич, след оттеглянето на неприятеля ще дам и оршанските си имоти; имам закопани в горите рубли, взети като плячка, и тях нека вземат, стига да ми кажеш, че ще ми останеш вярна, както ти заповядва от оня свят покойният ти дядо. Ти ми спаси живота, спаси сега и душата ми, дай ми възможност да изкупя извършеното зло, позволи ми да променя живота си, защото виждам вече, че ако ме напуснеш, и Господ-Бог ще ме напусне, а отчаянието ще ме тласне към още по-лоши дела…“

Кой може да отгатне колко милостиви гласове се надигнаха в душата на Оленка в защита на пан Анджей, кой би могъл да ги запише! Любовта е като горска семка, лети бързо с вятъра, но когато порасне като дърво в сърцето, навярно само със сърцето може да бъде изтръгнато. Билевичувна беше от ония, които силно обичат с честното си сърце, та със сълзи обля това писмо на Кмичиц. Но тя не можеше от първа дума да забрави всичко, всичко да прости. Разкаянието на Кмичиц навярно беше искрено, но душата му беше останала дива, а невъздържаната му натура едва ли се беше променила толкова много поради случилото се, та да може без страх да се мисли за бъдещето. Не думи, а дела се искаха в бъдеще от страна на пан Анджей. Пък и как би могла да каже тя на човек, който бе окървавил цялата околност, чието име никой от двата бряга на Лауда не изричаше без проклятие: „Ела! Заради труповете, пожарищата, кръвта и човешките сълзи ти давам своята любов и своята ръка.“

Ето защо тя му отговори другояче:

„Както казах на ваша милост, че не искам да те познавам и виждам, така ще държа и по-нататък, дори ако трябва да ми се разкъса сърцето. Злочестините, които нанесе ваша милост на хората тук, не се заплащат нито с богатство, нито с пари, защото умрелите не могат да бъдат възкресени. И не богатството си загуби ваша милост, а славата. Нека ти прости тази шляхта, която ваша милост изгори и изби, тогава ще ти простя и аз; нека те приеме тя, тогава ще те приема и аз; нека тя да се застъпи първа за тебе, тогава аз ще изслушам застъпничеството й. А понеже това никога не може да стане, търси, ваша милост, някъде другаде щастието си и най-напред Божията, не човешката прошка, защото Божията ти е по-необходима…“

Панна Александра обля със сълзи всяка дума на писмото, после го запечата с билевичовския пръстен и сама го занесе на пратеника.

— Откъде си? — попита тя, като изгледа тази странна фигура на полуселянин, полуслуга.

— От гората, господарке.

— А къде е господарят ти?

— Това нямам право да кажа… Но той е далеко оттук; аз пътувах пет дни и уморих коня си.

— Ето ти един талер! — каза Оленка. — А господарят ти не е ли болен?

— Здрав е като бик.

— А не е ли гладен? Но не се ли намира в нужда?

— Той е богат господар.

— Сбогом.

— Кланям се в краката ти.

— Кажи на господаря… чакай… кажи на господаря си… Бог да му помага…

Селянинът си отиде и отново затекоха дни, седмици без вест за Кмичиц; вместо това пристигаха новини по общите работи на страната, една от друга по-лоши. Войската на Ховански заливаше все по-широко Жечпосполита. Без да се смятат украинските земи, в самото Велико княжество бяха заети Полоцкото, Смоленското, Витебското, Мшчиславското, Минското и Новогродското воеводство; само част от Вилненското, Бжеско-литовското, Троцкото воеводство и Жмуджското староство още дишаха със свободни гърди, но и те всеки ден очакваха гости.

Изглежда, че Жечпосполита беше слязла на последното стъпало от своето безсилие, щом не можеше да даде отпор тъкмо на ония сили, които беше подценявала дори досега и с които винаги се беше борила победоносно. Вярно, че тези сили бяха подпомагани от неугасимия и постоянно възобновяващ се бунт на Хмелницки, истинска стоглава хидра; но въпреки бунта, въпреки изтощаването на силите в по-раншните войни и наблюдатели и бойци твърдяха, че само Великото княжество можеше и беше в състояние не само да отблъсне напора, но и да пренесе победоносно знамената извън собствените си граници. За зла чест вътрешните несгоди се изправяха като пречка за тая възможност и парализираха усилията дори на ония граждани, които бяха готови да жертват живота и имота си.

В това време в още незаетите земи пристигаха хиляди бежанци както от шляхтата, така и от простолюдието. Градовете, градчетата и селата в Жмудж бяха пълни с хора, изпаднали в беда и отчаяние от военните неуспехи. Местното население нито можеше да подслони всички, нито да им даде достатъчно храна — затова много пъти хора от по-долните съсловия умираха от глад; често те вземаха насила онова, което им се отказваше; оттук размириците, битките и разбойничествата ставаха по-чести.

Зимата беше необикновена по своята суровост. Дойде най-сетне април, а дебел сняг покриваше не само горите, но и полето. Когато миналогодишните запаси се изчерпаха, а нови още нямаше, започна да върлува глад, брат на войната, и той разпростираше все по-широко владичеството си. Когато човек излезеше от къщи, не беше рядкост да види човешки трупове по полята край пътищата, вкочанени, изгризали от вълците, които се бяха размножили необикновено много и на цели стада се приближаваха до самите села и шляхтишки селища. Воят им се смесваше с човешкия зов за милост; защото по горите, по полята и до самите села нощем светеха многобройни огньове, край които бедняци грееха премръзналите си крайници, а минеше ли някой, тичаха подире му и го молеха за пари, за хляб, за милосърдие, като стенеха, проклинаха и заплашваха едновременно. Суеверен страх обхвана човешките умове. Мнозина твърдяха, че тези толкова неуспешни войни и тия небивали досега бедствия са свързани с името на краля. С готовност обясняваха, че буквите J. C. R., изрязани върху монетите, означават не само Joannes Casimirus Rex[37], но и Initium Calamitatis Regni[38]. А щом в още необхванатите от войната провинции се създаваше такъв страх и безредие, лесно можем да се досетим какво ставаше там, където вече тъпчеше огненият крак на войната. Цялата Жечпосполита беше разкапана, разкъсвана от партизански бойни групи, болна и в треска, като човек пред смъртта. Предричаха се също нови външни войни и вътрешни размирици. Причини за това не липсваха. Разни могъщи в Жечпосполита родове, обзети от вихъра на несъгласието, се гледаха като неприятелски държави, а след тях цели земи и околии образуваха враждебни лагери. Така именно беше в Литва, където острата свада между Януш Радживил, велик хетман[39], и Гошевски, полеви хетман, а едновременно подскарби на великото литовско княжество, се беше превърнала в открита война. На страната на подскарбия застанаха силните Сапехи, на които отдавна беше като трън в окото мощта на радживиловския дом. Тези противници хвърляха наистина тежки обвинения срещу великия хетман: че в желанието си да придобие слава само за себе си погубил войската при Шклов и предал страната в плячка; че повече се стремял към правото на рода си да заседава в сеймовете на германската империя, а не се грижел за благото на Жечпосполита; че дори мислел за независима корона, че преследвал католиците…

И често пъти се стигаше до боеве между привържениците на двете страни, уж без знанието на главните съперници, а съперниците изпращаха един срещу друг оплаквания във Варшава, враждите им се отразяваха и в сеймовете, а на място се ширеше произвол и осигуряваше безнаказаност, защото такъв като Кмичиц можеше да бъде сигурен в покровителството на един от тия могъщи противници, щом застанеше на негова страна срещу другия.

В това време неприятелят вървеше напред свободно, без да среща никаква съпротива, като само тук-таме се сблъскваше със замъците.

При тия обстоятелства всички в Лауданския край трябваше да живеят нащрек и с оръжие в ръка, особено защото хетманите не бяха наблизо, тъй като и двамата се разправяха с неприятелските войски, наистина без да могат да постигнат нещо особено, но поне с партизански действия да ги тревожат и да спират достъпа им в свободните още воеводства. Отделно и Павел Сапеха оказваше съпротива и печелеше слава. Януш Радживил, прославен воин, чието име беше страшно за неприятеля чак до загубата при Шклов, дори нанесе няколко по-значителни удара. Гошевски ту се биеше, ту с преговори се опитваше да спре напора; двамата предводители изтегляха войски от зимните квартири и откъдето можеха, като знаеха, че с идването на пролетта войната ще пламне отново, но войските бяха малко, държавното съкровище празно, а от заетите вече воеводства не можеше да се събира народно опълчение, защото неприятелят пречеше. „За това трябваше да се помисли преди боя при Шклов — казваха привържениците на Гошевски, — сега е късно.“ И наистина беше късно. Коронни войски не можеха да дойдат на помощ, тъй като всички бяха в Украйна и водеха тежки боеве срещу Хмелницки, Шереметиев и Бутурлин.

Само вестите за героичните боеве, които идваха от Украйна, за превзетите градове, за небивалите походи подкрепяха донякъде потиснатите сърца и насърчаваха към отбрана. Носеха се също с шумна слава имената на коронните хетмани, а наред с тях и името на пан Стефан Чарнецки се чуваше все по-често от устата на хората, но славата не можеше да замести нито войската, нито помощта и литовските хетмани отстъпваха постепенно, без да престават да се карат помежду си по пътя.

Най-сетне Радживил спря в Жмудж. Заедно с него се върна и временното спокойствие в лауданската земя. Само калвинистите, добили смелост поради близостта на началника си, започнаха да вдигат глави из градовете, да своеволничат и да нападат черквите, но вождовете на различни доброволчески и неизвестно чии партизански групи, които под знамето на Радживил, Гошевски или на Сапехите грабеха страната, се изпокриха в горите, разпуснаха нехранимайковците си и успокоени, хората си отдъхнаха.

А понеже от съмнението лесно се преминава към надежда, изведнъж по-добър дух зацари в Лауда. Панна Александра си седеше спокойно във Водокти. Пан Володиовски, който продължаваше да живее в Пацунеле и тъкмо сега бе започнал постепенно да оздравява, разпространяваше вести, че напролет кралят ще дойде с наемни хоронгви и тогава войната изведнъж ще вземе друг обрат. Подкрепената с надежда шляхта започна да излиза на полето с плугове. Снеговете също се разтопиха и по брезовите клонки се появиха първите леторасли. Лауда се разля широко. По-ясно небе светеше над околността. По-висок дух овладяваше хората.

Изведнъж се случи нещо, което отново смути лауданската тишина, откъсна ръцете от лемежите и не позволи на сабите да се покрият с червена ръжда.

Седма глава

Както се каза, пан Володиовски, стар и славен воин, макар и млад човек, живееше временно в Пацунеле у Пакош Гащовт, пацунелски патриарх, който се славеше като най-богат човек между цялата дребна лауданска шляхта. Трите си дъщери, които бе оженил за Бутрими, той бе дарил щедро с много сребро, като на всяка даде по сто талера освен живия инвентар и толкова хубава прикя, че много шляхтички от голям род нямаха по-добра. Другите му три дъщери бяха девойки, живееха при него и те се грижеха за пан Володиовски, чиято ръка ту почваше да оздравява, ту отново се вдървяваше, когато времето почнеше да се разваля. Всички лауданци се грижеха много за тая ръка, защото бяха видели как действаше при Шклов и Сепелов, и общо беше мнението, че по-добра трудно би се намерила в цяла Литва. Затова в цялата околност ограждаха младия полковник с необикновена почит. Гащовтови, Домашевичи, Гошчевичи и Стакяни, а след тях и другите редовно изпращаха в Пацунели риба, гъби и дивеч, сено за конете и катран за каруците, та рицарят и прислугата му да не бъдат лишени от нищо. Винаги когато той се почувстваше зле, тичаха бързешком за бръснаря в Поневеж — с една дума, всички се надпреварваха с услугите си.

И пан Володиовски беше толкова добре тук, та макар че в Кейдани можеше да има и по-големи удобства, и славен медик, щом пожелае, той стоеше в Пацунеле, а старият Гащовт го държеше с радост и го гледаше като писано яйце, защото необикновено много повишаваше значението му в цяла Лауда фактът, че има толкова знаменит гост, който би могъл да прави чест и на самия Радживил.

След като разгроми и прогони Кмичиц, влюбената в пан Володиовски шляхта намисли и реши да го ожени за панна Александра. „Какво ще й търсим мъж по света! — казваха старейшините на нарочното събрание, на което бе разглеждан този въпрос. — Щом оня изменник се опозори така с престъпните си действия, че ако е жив, трябва да бъде предаден на палача, тогава и тя трябва да го е изхвърлила вече от сърцето си, понеже и така беше предвидено в специална клауза на завещанието. Нека пан Володиовски се ожени за нея. Като настойници ние можем да позволим това и тогава тя ще получи за мъж благороден кавалер, а ние съсед и вожд.“

Когато това мнение беше прието единодушно, старейшините отидоха най-напред при пан Володиовски, който, без да му мисли много, се съгласи с всичко, а после при „господарката“, която помисли още по-малко и се противопостави решително. „С Любич — каза тя — имаше право да се разпорежда само покойният и това имение не може да бъде отнето от пан Кмичиц, докато съдът не го осъди на смърт; що се отнася до моята женитба, дори не споменавайте това. Прекалено много болка нося в себе си, та не мога да мисля за нещо подобно… Оня изхвърлих от сърцето си, но тоя, дори да е най-достоен, не ми го довеждайте, защото изобщо няма да изляза да го посрещна.“

Нямаше какво да се каже на такъв решителен отказ и шляхтата се върна по домовете си силно разтревожена; по-малко се разтревожи пан Володиовски, а най-малко младите дъщери на Гащовт: Терка, Маришка и Зоня. Те бяха едри и румени девойки, косите им с цвета на лен, очите като незабравки, а плещите широки. Пацунелките изобщо се славеха с хубостта си; когато вървяха на група към черквата, човек би казал, че това са цветя в ливада! А тези три бяха най-хубавите между пацунелките; освен това старият Гащовт не се скъпеше да харчи за образованието им. Органистът от Митруни ги бе научил да четат, да пеят черковни песни, а най-голямата, Терка, и да свири на лютня. Те имаха добри сърца и се грижеха нежно за пан Володиовски, като една друга се надпреварваха в грижите и вниманието си. За Маришка се приказваше, че е влюбена в младия рицар; в тия приказки обаче не се съдържаше цялата истина, защото не само тя, но и трите бяха влюбени до забрава. Той също ги обичаше безкрайно много, особено Маришка и Зоня, тъй като Терка имаше обичай прекалено много да кори мъжката изменчивост.

Много пъти се случваше през дългите зимни вечери старият Гащовт да отиде да спи, след като си пийнеше греяна водка с подправки, а те оставаха с пан Володиовски край камината; недоверчивата Терка преде къделя, сладката Мариша се занимава с чистене на пух, а Зоня навива преждата от вретената на гранки. Но когато пан Володиовски започне да разказва за войните, в които е участвал, или за чудесиите, които е видял в разните магнатски дворове, тогава работата престава, момичетата зяпват в устата му и току някоя викне от удивление: „Ах, аз не съм на земята! Скъпи вие мой!“ А друга отговори: „Цяла нощ няма да склопя очи!“

А пан Володиовски, колкото повече оздравяваше и от време на време вече започваше свободно да владее сабята, ставаше по-весел и разказваше с все по-голяма готовност. Така една вечер те бяха седнали, както обикновено след вечеря, пред камината, изпод която ярка светлина осветяваше цялата тъмна стая, и още отначало бяха започнали да се шегуват. Момичетата искаха пан Володиовски да им разказва, а той молеше Терка да му запее нещо при съпровод на лютня.

— Сам запей, ваша милост! — отговаряше тя и отблъскваше инструмента, който й подаваше пан Володиовски. — Аз имам работа. Като си бил по света, разни песни трябва да си научил.

— Разбира се, че съм научил. Но днес нека бъде така: аз ще запея най-напред, а ваша милост, панно, след мене. Работата няма да пропадне. Ако те молеше жена, надали щеше да отказваш, но на мъж винаги се противиш.

— Защото това заслужава.

— И мене ли така презираш, ваша милост?

— Ах, как щяло! Пей вече, ваша милост.

Пан Володиовски задрънка на лютнята, придаде смешен израз на лицето си и започна с фалшив глас:

Никой тук не иска да ме знае,

никоя мома не ме желае.

— О, това не е вярно! — прекъсна го Мариша, която се изчерви като малина.

— Това е войнишка песен — каза пан Володиовски, — която пеехме в зимните квартири, когато желаехме някоя добра душа да се смили над нас.

— Аз бих се смилила първа.

— Благодаря, ваша милост панно. Щом е така, няма защо да пея повече, а да предам лютнята в по-достойни ръце.

Този път Терка не отблъсна инструмента, защото я развълнува песента на пан Володиовски, в която — право казано — имаше повече хитрост, отколкото истина; и тя веднага подръпна струните, сви уста и започна да пее:

За люляк не ходи из тоя лес,

от момък се пази като от пес!

Сърцето ти с отрова ще сломи,

на влюбения в теб кажи: „Ами!“

Пан Володиовски така се развесели, та чак се хвана за хълбоците от радост и възкликна:

— Всичките ли момчета са изменници? А военните, ваша милост?

Панна Терка сви още по-силно устата си и изпя с двойна енергия:

По-лоши от псета, по-лоши от псета!

— Не обръщай внимание на Терка, ваша милост, тя си е все такава! — каза Мариша.

— Как няма да й обръщам внимание — отговори пан Володиовски, — когато се изказа толкова зле за цялото военно съсловие, че от срам не смея да погледна хората в очите.

— Ти, ваша милост, искаш да пея, а после се шегуваш с мене и ми се надсмиваш — отговори Терка намусена.

— Аз не нападам пеенето, а лошите думи за военните — отвърна рицарят. — Що се отнася до пеенето, трябва да призная, че и във Варшава не съм чувал толкова прекрасни трели. Трябва само да облекат ваша милост като мъж и би могла да пееш в „Свети Ян“, която черква е катедрална и кралското семейство има там свой трон.

— А защо ще трябва да я облекат като мъж? — попита най-младата, Зоня, чието любопитство се възбуди, като споменаха Варшава и кралското семейство.

— Защото там в хора не пеят жени, а само мъже и млади момчета; едни с дебел глас, с какъвто никакъв тур няма да зареве, други толкова тънко, че и на цигулка не може по-тънко. Слушал съм ги много пъти, когато бяхме заедно с нашия велик и непрежалим украински воевода[40] на избора на сегашния ни милостив господар. То е истинско чудо, чак душата изхвръква от човека! Там има много музиканти: там е Форстер, славен с изкусните си трели, и Капула, и Джан Батиста, и Елерт, майстор на лютнята, и Морен, и Милчевски, знаменит композитор. Всички те, когато гръмнат заедно в черквата, все едно, че слушаш хор от серафими.

— Ах, сигурно е така! Точно така! — каза Мариша и скръсти ръце като за молитва.

— А краля често ли си виждал, ваша милост? — питаше Зоня.

— Така съм приказвал с него, както с ваша милост, панно. След берестецката битка той ме прегърна за главата. Храбър господар и толкова милостив, че който веднъж го зърне, трябва да го обикне.

— Ние го обичаме и без да сме го видели!… А винаги ли носи короната на главата си?

— За да ходи всеки ден с корона, трябва да има желязна глава. Короната си стои в черквата, от което расте и значението й, а негово величество кралят носи черна шапка, украсена с брилянти, които пръскат светлина по целия замък…

— Казват, че кралският замък бил по-великолепен дори от кейданския?

— От кейданския? Кейданският е нищо пред него! Оня е грамадна сграда, цялата зидана, та никакво дърво няма да видиш по нея. Замъкът има два реда стаи, една от друга по-великолепни. В тях ще видите различни войни и победи, изобразени по стените с четка, като например подвизите на Зигмунд ІІІ и Владислав; човек не може да се нагледа на това, понеже всичко е като живо; цяло чудо, че не се движи и че тия, които се бият, не вдигат шум. Но това вече никой не може да постигне, дори и най-големият художник. А някои стаи са целите от злато; столовете и пейките са покрити с бисьора или лама[41], масите са от мрамор и алабастър, а колко са раклите, калъфите, часовниците, които показват времето и денем, и нощем, това и на волска кожа не може да се запише. Кралят и кралицата се разхождат по тези стаи и се радват на богатствата им; а вечер в театъра имат още по-големи развлечения…

— Какво е това театър?

— Как да ви кажа, ваша милост панни… Това е такова място, където играят комедии и правят разни майсторски италиански скокове. Стаята е колкото голяма черква, цялата с великолепни колони. От едната страна седят тези, които искат да гледат, а от другата са наредени разните майстории. Едни се издигат или слизат надолу; други чрез винтове се въртят на разни страни; веднъж показват мрак с облаци, после приятна светлина; горе небе със слънце или със звезди, а долу понякога ще видиш страшния ад…

— Господи, Иисусе Христе! — възкликнаха пацунелките.

— … с дяволи. Понякога безкрайно море, а по него кораби и сирени. Едни лица се спущат от небето, други излизат от земята.

— Само ада не бих искала да видя! — възкликна Зоня. — И ми е чудно, че хората не бягат при толкова страшна гледка.

— Не само не бягат, но и се потупват от удоволствие — отговори пан Володиовски, — защото всичко това е нагласено, не е истинско, и като се прекръстиш, не изчезва. В тая работа злият дух няма нищо общо, а само човешкото майсторство. Дори и епископи ходят там заедно с кралското семейство, и разни големци, които после сядат на пир с краля, преди да отидат да спят.

— А какво правят сутрин и през деня?

— Това зависи от настроението им. Като станат сутрин, вземат си банята. Това е една такава стая, в която няма под, а калаен трап, който блести като сребро, и в този трап вода.

— Вода в стая… де се е чуло?

— Така е… и расте или намалява според волята ти; може също така да е топла или съвсем студена, понеже там има тръби с канелки, по които идва и една, и друга. Врътнеш, ваша милост, канелката и така почне да тече, че можеш и да плуваш в стаята като в езеро… Никой крал няма такъв замък като нашия милостив господар; това се знае, чуждите посланици разправят същото; и никой крал не владее такъв знаменит народ, защото, макар по света да има разни знаменити нации, все пак Бог в милосърдието си най-много е надарил нашата.

— Щастлив е нашият крал! — въздъхна Терка.

— Разбира се, че би бил щастлив, ако не бяха обществените работи, ако не бяха несполучливите войни, които гнетят Жечпосполита заради нашите грехове и несъгласия. Всичко това тежи върху кралските плещи, а на това отгоре и укори му правят в сеймовете заради нашите вини. А какво е виновен той, че не искат да го слушат?… Тежки времена дойдоха за отечеството, толкова тежки, колкото още никога не е имало. И най-жалкият неприятел вече се отнася пренебрежително с нас, които до неотдавна воювахме щастливо с турския султан. Така Бог наказва суетността. Хвала му, че ръката ми вече се движи добре… тъй като е време, крайно време да си спомня за милото отечество и да тръгна на война. Грях е да бездейства човек в такива тежки времена.

— Само за заминаване не споменавай, ваша милост.

— Не може да бъде другояче. Добре ми е тук между вас, но колкото ми е по-добре, толкова ми е по-зле. Нека там умните да решават по сеймовете, а войникът копнее за бойното поле. Докато е живот, дотогава и служба. След смъртта — Бог, който гледа в сърцата, най-добре ще награди тези, които служат не за повишения, а от обич към отечеството… А такива като че ли са все по-малко и затова дойде този черен час за нас.

Очите на Мариша започнаха да се навлажняват, докато накрая се напълниха със сълзи, които бликнаха по румените й бузи.

— Ти, ваша милост, ще заминеш и ще забравиш, а ние тук сигурно ще изсъхнем. Кой ще ни брани тук от нападатели?

— Ще замина, но ще запазя благодарността си. Рядко има толкова добри хора както в Пацунеле!… А вие, ваша милост панни, все още ли се страхувате от тоя Кмичиц?

— Разбира се, че се страхуваме. Майките плашат тук децата си с него като с върколак.

— Той няма да се върне вече, а и да се върне, не ще бъдат с него тези нехранимайковци, които — като имам пред очи онова, което говорят хората — са били по-лоши от него. Жалко е дори, че такъв добър воин се е опозорил така и е загубил славата и имота си.

— И панна Александра.

— И панна Александра. Много хубави работи разправят за нея.

— Сега тя, горката, по цели дни само плаче и плаче…

— Хм! — каза пан Володиовски. — Но едва ли плаче за Кмичиц?

— Кой знае! — каза Мариша.

— Толкова по-зле за нея, защото той няма вече да дойде тук; хетманът е върнал част от лауданците по домовете им, та сега тук има достатъчно сили. Без съд ще го съсечем веднага. Той сигурно знае, че лауданците са се върнали, и дори носа си няма да покаже тук.

— Като че ли нашите отново ще тръгват — каза Терка, — защото само за кратко време получили позволение да си дойдат по домовете.

— Ами! — каза пан Володиовски. — Хетманът ги е разпуснал, защото в съкровището няма пари. Истинско нещастие! Когато хората са най-необходими, трябва да бъдат връщани… Но лека нощ вече, ваша милост панни, време е за спане. И нека да не се присъни на някои от вас пан Кмичиц с огнен меч…

След тия думи пан Володиовски стана от пейката и тръгна да си върви, но едва направи крачка към стаичката си, когато внезапно се чу шум в пруста и някакъв глас започна да вика пронизително зад вратата.

— Хей там! В името Божие! Отворете по-скоро, по-скоро!…

Момичетата се уплашиха страшно; пан Володиовски скочи към стаичката за сабята си, но още не бе успял да се върне с нея, когато Терка отвори и в стаята се втурна непознат човек, който се хвърли в краката на рицаря.

— Помощ, светлейши полковнико!… Отвлякоха господарката!…

— Коя господарка?

— На Водокти…

— Кмичиц! — възкликна пан Володиовски.

— Кмичиц! — извикаха момичетата.

— Кмичиц! — повтори пратеникът.

— Кой си ти? — попита пан Володиовски.

— Надзирател от Водокти.

— Ние го познаваме! — каза Терка. — Той носеше лекарства за ваша милост.

Изведнъж иззад печката се измъкна сънлив старият Гащовт, а на вратата се появиха двамата слуги на пан Володиовски, привлечени от шума в стаята.

— Оседлайте конете! — викна пан Володиовски. — Единият от вас да тръгне за Бутрими, другият да ми докара коня!

— Аз вече бях в Бутрими — каза надзирателят, — защото там е най-близо. Те ме изпратиха при ваша милост.

— Кога отвлякоха господарката? — питаше Володиовски.

— Току-що… Там още колят слугите… Аз успях да стигна до коня.

Старият Гащовт потърка очи.

— Какво? Панна Александра отвлечена?

— Да… Кмичиц я отвлякъл! — каза пан Володиовски. — Отиваме на помощ!

След това се обърна към пратеника.

— Тръгвай за Домашевичи — каза той, — да дойдат с пушки!

— Хайде и вие, кози! — викна внезапно старият на дъщерите си. — Хайде, кози! Тръгвайте по селото да будите шляхтата, нека вземат сабите си! Кмичиц отвлякъл панна Александра… Така ли?… Боже прости! Разбойник, нехранимайко… ами?

— И ние ще отидем да будим — каза Володиовски, — да стане по-бързо. Тръгвайте! Чувам, че конете са вече тук.

След малко възседнаха конете, с пан Володиовски тръгнаха двамата му прислужници: Огарек и Сируч. Всички полетяха по пътя между къщите на селището и почнаха да удрят по вратите, по прозорците и да викат до небесата:

— Грабвайте саби! Грабвайте саби! Господарката на Водокти е отвлечена! Кмичиц е в околността!…

Чуеше ли виковете, този и онзи изскачаше от къщи да види що става, а щом разбереше каква е работата, сам почваше да крещи: „Кмичиц е в околността! Господарката отвлечена!“ — и като крещеше така, затичваше се презглава към обора, за да оседлае коня си, или към къщата, за да напипа в мрака сабята си на стената. Все повече гласове повтаряха: „Кмичиц е в околността!“ В селището настана движение, започнаха да блясват светлини, чу се плач на жени, лай на кучета. Накрай шляхтата се изсипа на пътя, едни на коне, а други пеш. В сянката над човешките глави лъщяха саби, пики, бойни косери, дори и железни вили.

Пан Володиовски изгледа отряда, веднага разпрати петнайсетина души на разни страни, а с останалите тръгна напред.

Ездачите вървяха начело, пешите след тях и отиваха към Волмонтовичи, за да се съединят с Бутримите. Часът беше десет вечерта, нощта светла, при все че луната не беше още изгряла. Тези шляхтичи, които великият хетман току-що беше върнал от войната, веднага се строиха в редици; другите, именно пешеходците, вървяха не толкова стегнато, дрънкаха оръжието си, приказваха и се прозяваха високо, а понякога проклинаха вражеския Кмичиц, който им бе нарушил сладкия сън; така стигнаха чак до Волмонтовичи, пред което ги посрещна въоръжен отряд.

— Стой! Кой иде? — започнаха да викат гласове от този отряд.

— Гащовти!

— Ние сме Бутрими, Домашевичите вече дойдоха.

— Кой ви предвожда? — попита пан Володиовски.

— Юзва Безноги, на твоите услуги, пане полковник.

— Имате ли сведения?

— Отвлякъл я е в Любич. Прекосили през блатата, за да не минават през Волмонтовичи.

— В Любич? — попита пан Володиовски учуден. — Да не мисли той там да се защитава? Та Любич не е крепост?

— Изглежда, че вярва на силите си. Има около двеста души! Навярно иска да прибере имуществото от Любич; разполага с коли и много товарни коне. Не ще да е знаел, че нашите са се завърнали от войската, защото действа смело.

— Много хубаво! — каза пан Володиовски. — Няма да ни се измъкне. Колко пушки имате?

— Ние, Бутримите, около трийсет, Домашевичите два пъти по толкова.

— Добре. Нека петдесет души с пушки да тръгнат под ваше предводителство, за да пазят преминаването през блатата — бързо! Останалите ще дойдат с мене. Не забравяйте за брадви!

— Слушам!

Настана движение; малък отряд тръгна в тръс към блатата, воден от Юзва Безноги.

В това време пристигнаха петнайсетината Бутрими, разпратени преди това при другите шляхтичи.

— Гошчевичите няма ли ги? — попита пан Володиовски.

— О! Значи, ваша милост пан полковник!… Слава Богу! — извикаха новопристигналите. — Гошчевичите вече идват… Чуват се през гората. Знаеш ли, ваша милост, че я отвлякъл в Любич?

— Зная. Няма да отиде далеко с нея.

Наистина Кмичиц не беше взел предвид единствената опасност за дръзката си акция, той не знаеше, че значителни сили от шляхтата току-що се бяха върнали по домовете си. Смяташе, че шляхтишките селища са пусти както при първия му престой в Любич; вместо това сега, като се смятат и Гошчевичите, без Стакяните, които не можаха да дойдат навреме, пан Володиовски можеше да изведе срещу него около триста саби, и то хора обучени и свикнали да воюват.

Все повече шляхтичи пристигаха във Волмонтовичи.

Най-сетне дойдоха и Гошчевичите, очаквани с нетърпение. Пан Володиовски строи отряда си и сърцето му чак пърхаше от радост, като гледаше колко лесно и с какво умение застанаха в редици. От пръв поглед можеше да се познае, че това са войници, а не обикновена разпусната шляхта. Пан Володиовски се зарадва и поради това, защото си помисли, че скоро ще ги поведе и по-далече.

Понесоха се в тръс към Любич през оная гора, през която по-рано Кмичиц преминаваше всеки ден. Беше минало вече полунощ. Най-сетне луната изгря на небето и освети гората, пътя и бойците, разчупи бледите си лъчи върху острията на пиките, отразяваше се в лъскавите саби. Шляхтата разговаряше тихо за необикновеното събитие, което ги бе изтръгнало от леглата.

— Тук минаваха разни хора — казваше един от Домашевичите. — Мислехме, че са бегълци, а то навярно са били негови шпиони.

— То се знае. Всеки ден разни чужди просяци се отбиваха във Водокти уж за милостиня — отговори друг.

— А какви са тия войници при Кмичиц?

— Слугите от Водокти казват, че били казаци. Може би Кмичиц се е сдушил с Ховански или Золтаренко. Досега беше разбойник, а сега е явен предател.

— Как е могъл да докара чак тук казаци?

— С такава голяма банда не е лесно да се промъкне. Първата наша хоронгва би го задържала по пътя.

— Първо, могъл е да се движи през горите и, второ, малко ли панове се навъртат с дворцови казаци? Кой ще ги различи от неприятеля; ако са ги питали, те са казвали, че са придворни войници.

— Той ще се защитава — казваше един от Гошчевичите, — защото е храбър и решителен човек, но нашият полковник ще се справи с него.

— А пък Бутримите са се заклели, че дори един върху друг да паднат, той няма да им се измъкне жив оттук. Те са страшно озлобени срещу него.

— О! А като го съсечем, срещу кого ще се жалят за стореното им зло? По-добре да го хванем жив и го предадем на съда.

— Какво ще мислим сега за съд, когато всички са се объркали съвсем! Знаете ли, ваша милост панове, какво приказват хората? Че и шведите може да почнат война срещу нас.

— Опазил ни Бог!… Московската сила и Хмелницки! Само шведите липсват, за да дойде последният час на Жечпосполита.

Изведнъж пан Володиовски, който яздеше начело, се обърна и каза:

— Тихо там, ваша милост панове!

Шляхтата млъкна, защото Любич вече се виждаше. След четвърт час се приближиха на по-малко от двеста метра от имението. Всички прозорци светеха; светеше чак на двора, където беше пълно с въоръжени хора и коне. Никъде никаква стража, никаква предпазливост — изглежда, че пан Кмичиц прекалено много вярваше на силите си. Като се приближиха още, пан Володиовски с един поглед позна казаците, с които се беше толкова навоювал още през времето на великия Йереми, а после под командването на Радживил, затова измърмори на себе си:

— Ако това са чужди казаци, тоя нехранимайко го е прекалил!

И продължи да гледа, като спря целия отряд. Суетнята на двора беше страшна. Едни казаци светеха с факли, други тичаха на всички страни, излизаха и влизаха вкъщи, изнасяха вещи, товареха вързопи в колите; други извеждаха коне от конюшните, добитък от оборите; викове, подвиквания един към друг и заповеди се кръстосваха на всички страни. Светлината на факлите сякаш осветяваше пренасяне на арендатор в ново имение.

Кшищоф Домашевич, най-старият между Домашевичите, се приближи до пан Володиовски.

— Ваша милост! — каза той. — Целия Любич искат да натоварят на колите.

— Няма да откарат — отвърна пан Володиовски — не само Любич, но и собствената си кожа. Не мога обаче да позная Кмичиц, който е опитен войник. Никаква стража!

— Защото силата му е голяма; струва ми се, че са повече от триста души. Ако не бяхме се върнали от войската, можеше посред бял ден да мине с колите през всичките шляхтишки селища.

— Добре! — отговори пан Володиовски. — Ами само тоя ли път води за имението?

— Само тоя, защото отзад са блата и мочурища.

— Това е хубаво… Слизайте от конете, ваша милост панове!

Послушната на заповедта шляхта веднага скочи от седлата; след това пешите редове се сляха в дълга линия и започнаха да обграждат къщата заедно със стопанските сгради.

Пан Володиовски се приближи с главния отряд към портата.

— Чакайте команда! — каза той тихо. — Да не се стреля без заповед.

Едва няколко десетки крачки отделяха шляхтата от портата, когато най-сетне ги забелязаха от двора. Двайсетина души дотърчаха заедно до оградата, наведоха се през нея и започнаха напрегнато да се взират в мрака, а заплашителни гласове се развикаха:

— Хей, що за хора сте там?

— Alt! — викна пан Володиовски. — Огън!

Изстрели от всички пушки, с които разполагаше шляхтата, изтрещяха изведнъж; но ехото им не се беше още отбило от сградите, когато отново се чу гласът на пан Володиовски:

— Бегом!

— Бий, убивай! — викнаха в отговор лауданците и се хвърлиха напред като поток.

Казаците отговориха с гърмежи, но вече нямаха време да напълнят повторно пушките си. Тълпата шляхтичи стигна до портата, която веднага рухна под напора на въоръжените мъже, закипя бой на двора, между колите, конете, вързопите. Напред като стена вървяха силните Бутрими, най-опасни при ръкопашен бой и най-настървени срещу пан Кмичиц. Те вървяха, както стадо глигани върви през млади горски храсти, като троши, тъпче, унищожава и сече до забрава; зад тях напираха Домашевичи и Гошчевичи.

Хората на Кмичиц се отбраняваха храбро иззад колите и сандъците; започнаха също така да стрелят и от всички прозорци на къщата, и от покрива, но рядко, защото факлите бяха стъпкани и угаснаха, та беше трудно да различат своите от неприятелите. След малко казаците бяха изблъскани от двора към къщата и конюшните; разнесоха се викове за милост. Шляхтата тържествуваше.

Но когато тя остана сама на двора, огънят от къщата веднага се оживи. Всички прозорци настръхнаха с цевите на пушките и град от куршуми започна да се сипе на двора. По-голямата част от казаците се скриха в къщата.

— Към къщата! Към вратата! — извика пан Володиовски.

И наистина под самите стени не можеха да вредят изстрелите нито от прозорците, нито от покрива. Въпреки това положението на нападателите беше тежко. Те не можеха да мислят за атака към прозорците, тъй като там щеше да ги посрещне огън право в лицето; затова пан Володиовски заповяда да секат вратата.

Но и това не беше лесно, вратата беше по-скоро крепостна преграда, направена от кръстосани дъбови греди, по които бяха набити един до друг грамадни гвоздеи, та брадвите се нащърбяваха в големите им глави, без да могат да докоснат дървото. От време на време най-силните мъже натискаха вратата, но и това напразно! Зад нея бяха препречени железни пръти, а беше подпряна и с колове. Бутримите обаче сечеха яростно. Домашевичите и Гошчевичите атакуваха вратите, които водеха към кухнята и съкровищницата.

След един час напразни усилия хората с брадвите се смениха. Някои кръстовки се откъртиха, но на тяхно място се появиха цевите на мускети. Отново изтрещяха гърмежи. Двама Бутрими паднаха на земята с простреляна гръд. Другите, вместо да се смутят, почнаха да секат още по-ожесточено.

По заповед на пан Володиовски запушиха отворите със свити на топки дрехи. В това време откъм пътя се чуха нови викове, това бяха Стакяните, които пристигаха в помощ на братята си, а заедно с тях и въоръжени селяни от Водокти.

Изглежда, че пристигането на тази нова помощ разтревожи обсадените, тъй като веднага някакъв глас започна да вика гръмко иззад вратата:

— Стой там! Не сечи! Слушай… Стой, дявол да го вземе!… Да се разберем.

Володиовски заповяда да прекъснат работата и попита:

— Кой се обажда?

— Оршанският хоронжи Кмичиц! — гласеше отговорът. — А с кого говори?

— Полковник Михал Йежи Володиовски.

— Моите почитания! — обади се гласът иззад вратата.

— Не е време за поздрави… Какво искаш, ваша милост?

— По-правилно е аз да попитам какво искаш, ваша милост? Ти мене не ме познаваш, аз тебе също… Защо ме нападаш?

— Изменнико! — викна пан Михал. — С мене са хората от Лауда, които се върнаха от войната, и те имат сметки с тебе за разбойничеството ти и за невинно пролятата кръв, както и за тази девойка, която си отвлякъл сега! А знаеш ли какво значи raptus puellae?[42] С живота си ще платиш!

Настана кратко мълчание.

— Не би могъл да ме наречеш втори път изменник, ако не беше вратата, която ни разделя — каза отново Кмичиц.

— Отвори я тогава… Не ти преча!

— Преди това още много лаудански псета ще изпружат крака. Няма да ме хванете жив!

— Тогава пукнал ще те извлечем за главата. Все ни е едно!

— Слушай добре, ваша милост, и запомни това, което ще кажа. Ако не ни оставите на мира, имам тук буре с барут и фитил, който е вече запален; ще вдигна във въздуха къщата и всички, които са тук, както и себе си… Кълна се в Бога! Елате сега да ме хващате!

Този път настана още по-дълга тишина. Пан Володиовски напразно търсеше отговор. Шляхтата започна да се споглежда ужасена. Толкова дива енергия имаше в думите на Кмичиц, че всички повярваха в заплахата. Цялата победа можеше да се свърши с една искра в барута и Билевичувна да бъде загубена завинаги.

— За Бога! — викна някой от Бутримови. — Той е луд човек! Той е готов да стори това.

Внезапно на пан Володиовски хрумна щастлива, както му се струваше, мисъл.

— Има и друг начин! — викна той. — Излез на дуел с мене със саби, изменнико! Ако ме повалиш, ще си отидеш свободно!

Известно време нямаше отговор. Лауданските сърца биеха неспокойно.

— Със саби? — попита най-сетне Кмичиц. — Това може да стане!

— Ако не трепереш от страх, ще стане!

— Даваш ли честна дума, че ще си отида свободно?

— Давам…

— Дума да не става! — викнаха няколко души от Бутримите.

— Тихо, ваша милост панове, дявол да го вземе! — викна пан Володиовски. — Ако не щете, нека вдигне и себе си, и вас във въздуха.

Бутримите млъкнаха, след малко един от тях рече:

— Да бъде така, както иска ваша милост…

— Е, какво става там? — попита Кмичиц подигравателно. — Сивковците съгласни ли са?

— И ще се закълнат върху мечовете си, ако ваша милост искаш.

— Нека се заклеват!

— Всички тук, ваша милост панове, всички! — викна пан Володиовски към шляхтата, която стоеше до стените и беше обградила цялата къща.

След малко всички се събраха пред главната врата и веднага навсякъде се разнесе вестта, че Кмичиц иска да се вдигне във въздуха с барут. Тогава лауданците се вкамениха от ужас; а пан Володиовски повиши глас и заговори всред гробна тишина:

— Всички, които присъствате тук, ваша милост панове, вземам за свидетели, че повиках на дуел пан Кмичиц, оршански хоронжи, и му обещах, че ако ме повали, ще си отиде свободно, без да му пречи никой от вас. Това ще трябва да обещаете, като се закълнете върху дръжките на мечовете си пред Бога и светия кръст…

— Почакайте! — викна Кмичиц. — Да си отида свободно с всичките си хора, като взема и панна Александра със себе си.

— Панна Александра ще остане тук — отвърна пан Володиовски, — а хората ще отидат в робство у шляхтата.

— Дума да не става!

— Тогава вдигай се във въздуха! Ние вече сме прежалили момичето, а колкото за хората, попитай тях какво предпочитат.

Отново настана тишина.

— Нека бъде така — каза Кмичиц след малко. — Ако не я отвлека днес, ще го направя след месец. Няма да я скриете под земята! Закълнете се!

— Закълнете се! — повтори пан Володиовски.

— Заклеваме се в името на Всевишния и на светия кръст. Амин!

— Хайде, излизай, излизай, ваша милост! — каза пан Михал.

— Много ли бързаш за оня свят, ваша милост?

— Добре, добре! Само по-бързо.

Железните пръти, които държаха вратата отвътре, започнаха да дрънкат.

Пан Володиовски се отдръпна назад, а след него и шляхтата, за да направят място. Изведнъж вратата се отвори и се появи пан Анджей, висок, строен като топола. Развиделяваше се вече и първите бледи светлинки на деня паднаха върху смелото му, рицарско и младо лице. Той застана на вратата, погледна смело към шляхтата и каза:

— Повярвах на ваша милост, панове… Бог знае дали постъпих добре, но това не е важно!… Кой тук е пан Володиовски?

Малкият полковник излезе напред.

— Аз съм! — отговори той.

— Хо! Не изглеждаш великан, ваша милост — каза Кмичиц, като подмяташе за ръста на рицаря. — Очаквах да намеря по-внушителна фигура, макар да трябва да ти призная, че изглеждаш опитен воин.

— Това не мога да кажа за ваша милост, защото беше забравил да поставиш стража. Ако си такъв със сабята, както с командването, работата ми ще е лесна.

— Къде ще застанем? — попита Кмичиц живо.

— Тук… Дворът е равен като маса.

— Добре! Приготви се за смърт!

— Толкова ли си сигурен, ваша милост?

— Изглежда, че не си бивал в Оршанския край, щом се съмняваш в това… Аз съм не само сигурен, но ми е и жал за ваша милост, тъй като съм слушал, че си славен воин. Затова за последен път казвам: остави ме на мира! Не се познаваме… Защо ще трябва да си пречим един на друг? Защо ме нападаш?… Момичето ми принадлежи по завещание, както и този имот, и Бог вижда, че си търся само своето… Вярно е, че избих шляхтата във Волмонтовичи, но нека Бог съди кой беше тук пръв засегнат. Не е важно дали моите офицери бяха разхайтени или не, важното е, че те не бяха сторили на никого тук зло, а ги избиха до крак като бесни кучета, защото поискали да потанцуват в кръчмата с момичета. Нека бъде кръв за кръв! После бяха изпосечени и войниците ми. Готов съм да се закълна в името на Бога, че пристигнах тук без лоши намерения, а как бях приет?… Но нека бъде зло за зло. Аз ще дам и от своето, ще заплатя вредите… по съседски. По-добре така, отколкото иначе…

— А какви са тези хора, които са дошли сега с ваша милост? Откъде взе ваша милост тия помощници? — питаше пан Володиовски.

— Откъде съм ги взел, взел съм ги. Не срещу отечеството съм ги събрал, а за да търся правото си.

— Такъв ли си бил ти?… Значи заради частни интереси си се присъединил към неприятеля? А с какво ще му платиш за тази услуга, ако не с измяна?… Не, братко, не бих ти пречил да се споразумяваш с тази шляхта тук, но да повикаш неприятеля на помощ — това е друга работа. Няма да ти се размине. А сега почвай, почвай, защото виждам, че те обзема страх, макар да се представяш за оршански майстор в боя.

— Ти поиска! — каза Кмичиц и застана в бойна позиция.

Но пан Володиовски не бързаше и без още да извади сабята, огледа се наоколо по небето. Съмваше се вече. На изток първата златна и светлосиня лента се простираше като светлиста ивица, на двора обаче беше още тъмно, а особено пред къщата владееше пълен мрак.

— Денят започва добре — каза пан Володиовски, — но слънцето няма да изгрее скоро. Може би ваша милост желае да ни посветят?

— Все ми е едно.

— Ваша милост панове! — извика пан Володиовски, като се обърна към шляхтата. — Я скочете за снопчета пръчки и борина, та да ни бъде по-светло при този оршански танц.

Шляхтата, на която шеговитият тон на младия полковник действаше много успокоително, се затече живо към кухнята; някои започнаха да събират стъпканите през време на битката факли и скоро близо петдесет червени пламъка засветиха в бледия утринен здрач. Пан Володиовски ги посочи със сабята на Кмичиц.

— Гледай, ваша милост, същинско погребение!

А Кмичиц отвърна веднага:

— Полковник погребват, та трябва да бъде тържествено!

— Лют змей си, ваша милост!…

В това време шляхтата направи мълчаливо кръг около рицарите; всички вдигнаха нагоре запалена борина, зад тях се настаниха други, любопитни и неспокойни; в средата противниците се мереха с очи. Настана страхотна тишина, само изгорените въгленчета падаха с шумолене на земята. Пан Володиовски беше весел като щиглец във ведра утрин.

— Започвай, ваша милост! — каза Кмичиц.

Първият удар звънна като ехо в сърцата на всички зрители; пан Володиовски замахна сякаш пренебрежително, пан Кмичиц отблъсна и замахна на свой ред, пан Володиовски също отблъсна. Сухите удари ставаха все по-чести. Всички затаиха дъх. Кмичиц нападаше с ярост, а пан Володиовски сложи лявата си ръка отзад и застана спокойно, като правеше небрежно много малки, почти незначителни движения; изглеждаше, че той само иска да се пази, а едновременно да пази и противника — понякога правеше малка крачка назад, понякога пристъпваше напред — като че ли проучваше опитността на Кмичиц. Кмичиц се разпалваше, а Володиовски се държеше хладно като майстор, който изпитва ученика си, и все по-спокойно; най-сетне, за голямо удивление на шляхтата, заговори:

— Да си поприказваме — каза той, — та времето да не ни се вижда дълго… Аха! Значи това е оршанският метод?… Изглежда, че там сами вършеете граха, защото ваша милост замахваш като с тояга[43]… Страшно ще се умориш. Вярно ли е наистина, че в Оршанско си най-добрият?… Този удар е на мода само всред слугите в съда… Този е курландски… добър е да се пазиш с него от кучета. Внимавай, ваша милост, за върха на сабята… Не извивай така ръката, че виж какво ще стане… Вдигни!…

Последната дума пан Володиовски изрече високо, едновременно направи полукръг, дръпна към себе си ръката и сабята си и докато зрителите разберат какво значи: „Вдигни!“ — сабята на Кмичиц отхвръкна над главата на пан Володиовски като извадена игла от конец и падна зад гърба му, а той каза:

— Това се нарича: да изтръгваш сабята.

Кмичиц стоеше бледен, с обезумели очи, олюлян, смаян не по-малко от лауданската шляхта; а малкият полковник отстъпи встрани и като посочи падналата на земята сабя, каза за втори път:

— Вдигни!

За миг изглеждаше, че Кмичиц ще се хвърли върху него с голи ръце… Той почти вече беше готов за скок, пан Володиовски вече приближи дръжката до гърдите си и насочи острието, но пан Кмичиц се хвърли към сабята си и отново се втурна с нея срещу страшния си противник.

Глъчката всред зрителите започна да става по-висока и кръгът се стесняваше все повече, а зад него се образува втори, трети. Казаците на Кмичиц мушкаха глави между раменете на шляхтата, сякаш цял живот бяха живели в пълен сговор с нея. Неволно от устата на зрителите се изтръгваха възгласи; понякога се чуваше избухване на невъздържан, нервен смях, всички разбраха, че имат пред себе си майстор над майсторите.

А той се забавляваше жестоко, като котка с мишка — и наглед все по-небрежно работеше със сабята си. Прибра лявата си ръка иззад гърба и я пъхна в джоба на панталоните си. Кмичиц се пенеше, хъркаше, накрай хрипливи думи излязоха от гърлото му през стиснатата уста:

— Свършвай… ваша милост!… Спести ми… срама!…

— Добре! — каза Володиовски.

Чу се кратко, страхотно изсъскване, страшен, после сподавен вик… и в същото време Кмичиц разпери ръце, а сабята му падна от тях на земята… и той рухна с лице към краката на полковника…

— Жив е! — каза Володиовски. — Не падна възнак!

И като отгърна полата на Кмичицовия жупан, започна да бърше с нея сабята си.

Шляхтата завика в един глас, а в тези викове се чуваше все по-ясно:

— Да се доубие изменникът… да се доубие!… Да се съсече!…

И няколко Бутрими се затекоха с извадени саби. Внезапно стана нещо странно: човек би казал, че малкият пан Володиовски порасна пред очите — сабята на най-близко застаналия Бутрим изхвръкна от ръката му подир Кмичицовата, сякаш я отвлече вихър — а пан Володиовски викна със святкащи очи:

— Назад!… Долу ръцете… Сега той е мой, не е ваш!… Назад!…

Всички замлъкнаха, понеже се страхуваха от гнева на пан Володиовски, а той каза:

— Клане не ми трябва тук!… Ваши милости сте шляхтичи и трябва да разбирате рицарския обичай да не се доубива ранен. На неприятеля дори не се прави това, та какво остава за противник, победен при дуел.

— Той е изменник! — измърмори някой от Бутримите. — Такъв трябва да се бие.

— Ако е изменник, тогава трябва да бъде предаден на пан хетмана, за да бъде наказан за пример на другите. Пък и аз вече ви казах: сега той е мой, а не ваш. Ако остане жив, ще имате право да търсите правата си пред съда и от жив човек ще имате по-добро удовлетворение, отколкото от мъртъв. А кой знае да превързва рани?

— Кших Домашевич. Той отдавна превързва всички в Лауда.

— Тогава нека го превърже веднага, после го пренесете на легло, а аз ще отида да успокоя нещастната девойка.

Като каза това, пан Володиовски прибра сабята в ножницата и влезе през изпосечената врата в къщата. Шляхтата започна да лови и връзва с ремъци хората на Кмичиц, които отсега щяха да орат земята на шляхтишките селища. Те се предаваха без съпротива; едва петнайсетина изскочиха през задните прозорци на къщата към изкуствените езера, но там попаднаха в ръцете на застаналите на стража Стакяни. В същото време шляхтата се залови да граби колите, на които се намери доста голяма плячка; някои съветваха да ограбят и къщата, но се страхуваха от пан Володиовски, а може би и присъствието вътре на Билевичувна въздържаше по-дръзките. Своите убити, между които имаше трима Бутрими и двама Домашевичи, шляхтата натовари на коли, за да ги погребе по християнски, за убитите хора на Кмичиц заповядаха на селяните да изкопаят трап зад границата.

Като диреше панна Александра, пан Володиовски претърси цялата къща и я намери едва в съкровищницата в един от ъглите на къщата, към която водеше малка, но тежка врата от спалнята. Това беше малка квадратна стаичка с тесни прозорци с дебели решетки и с толкова здрави зидани стени, та пан Володиовски веднага разбра, че дори Кмичиц да беше вдигнал къщата с барут, тази стая непременно щеше да оцелее. Това го накара да мисли по-добре за Кмичиц. Девойката седеше на ракла близо до вратата, с наведена глава, с лице почти закрито от косата, което съвсем не повдигна, като чу влизането на рицаря. Тя навярно мислеше, че това е Кмичиц или някой от хората му. Пан Володиовски се спря на вратата, свали шапка, покашля се един-два пъти, а като видя, че и това не помага, обади се:

— Ваша милост панно… свободна си!…

Тогава изпод падналата напред коса към рицаря погледнаха две сини очи, а после се подаде прекрасно, макар бледо и сякаш в несвяст лице. Пан Володиовски очакваше благодарности, избухване на радост, вместо това девойката седеше неподвижна и само го гледаше замаяна; тогава рицарят се обади втори път:

— Ела на себе си, ваша милост панно, Бог се смили над невинността… Ти си свободна и можеш да се върнеш във Водокти.

Този път в погледа на Билевичувна имаше повече съзнание. Тя стана от раклата, отметна косата си назад и попита:

— Кой си ти, ваша милост?

— Михал Володиовски, драгунски полковник на вилненския воевода.

— Чувах битка… гърмежи?… Говори, ваша милост…

— Тъй вярно. Ние дойдохме тук, за да спасим ваша милост.

Билевичувна се свести напълно.

— Благодаря, ваша милост! — каза тя бързо с тих глас, проникнат от смътно безпокойство. — А и какво стана с оня?…

— С Кмичиц ли? Не бой се, ваша милост: лежи бездушен на двора… и това направих аз, без да се хваля.

Володиовски изрече това някак със самохвалство, но той се излъга много, ако очакваше възхищение. Билевичувна не каза нито дума, а се олюля на краката си и започна да търси с ръце къде да се облегне, накрай седна тежко върху същата ракла, от която беше станала преди малко.

Рицарят се затече живо към нея.

— Какво ви е, ваша милост панно?

— Нищо… нищо… Чакай, ваша милост… извинявай… Значи, пан Кмичиц е убит?…

— Какво ме интересува пан Кмичиц? — прекъсна я Володиовски. — Тук става въпрос за вас.

Тогава силите й се върнаха изведнъж, тя отново стана и като го погледна право в очите, викна сърдито, нетърпеливо и с отчаяние:

— За Бога, отговаряй! Убит ли е?…

— Пан Кмичиц е ранен — отговори пан Володиовски смаян.

— Жив ли е?…

— Жив.

— Добре! Благодаря, ваша милост…

И с колеблива още крачка тръгна към вратата. Володиовски остана още малко, като мърдаше силно мустаците си и клатеше глава; после измърмори на себе си:

— Дали ми благодари за това, че Кмичиц е ранен, или защото е жив?

И излезе подир нея. Намери я в съседната спалня, застанала в средата, сякаш вкаменена. Четирима шляхтичи тъкмо тогава внасяха Кмичиц; първите двама, които пристъпваха обърнати встрани, се показаха на вратата, а между ръцете им висеше към земята бледата глава на пан Анджей със затворени очи и висулки черна кръв в косата.

— Бавно там! — казваше Кших Домашевич, който вървеше след тях. — Бавно през прага. Някой да му придържа главата. Бавно!…

— С какво да му придържаме главата, когато ръцете ни са заети — отговориха тези, които вървяха напред.

В тоя момент панна Александра се приближи към тях, бледа като Кмичиц, и подложи двете си ръце под мъртвата глава.

— Това сте вие, паненко!… — каза Кших Домашевич.

— Аз съм… внимателно!… — отговори тя с тих глас.

Пан Володиовски гледаше и мърдаше намръщено мустаци.

В това време сложиха Кмичиц на легло. Кших Домашевич започна да му измива главата с вода, после сложи приготвения от по-рано пластир върху раната и каза:

— Сега нека само да лежи спокойно… Ей, желязна глава, щом не се разцепи на две от този удар. Може и да оздравее, млад е. Но здравата е ударен…

После се обърна към Оленка:

— Дай да ти умия ръцете, паненко… Ето тук има вода. Милостиво сърце имаш, щом не се побоя да се окървавиш заради тоя човек.

При тия думи той бършеше ръцете й с кърпа, а тя ту бледнееше, ту се изчервяваше. Володиовски отново изтича при нея.

— Тук вече нямаш работа, ваша милост! Прояви християнско милосърдие над неприятеля… връщай се вкъщи.

И й подаде ръка; но тя дори не го погледна, а вместо това се обърна към Кших Домашевич и рече:

— Пане Кшищофе, отведи ме!

Излязоха двамата, а и пан Володиовски подир тях. На двора шляхтата започна да вика и да я приветства, като я видя, а тя вървеше бледа и се олюляваше със свити устни и огън в очите.

— Да живее нашата панна! Да живее нашият полковник! — викаха мощни гласове.

След един час пан Володиовски се връщаше към шляхтишките селища начело на лауданците. Слънцето беше вече изгряло, утринта беше радостна, истински пролетна. Лауданците вървяха в безредна група по пътя и приказваха за събитията през изтеклата нощ, като славеха до небесата пан Володиовски, а той яздеше замислен и мълчалив. От ума му не излизаха тези очи, които гледаха изпод разпуснатата коса, тази стройна и великолепна снага, макар и превита от тъга и болка.

— Удивителна красота! — мърмореше той на себе си. — Същинска княгиня… Хм! Спасих целомъдрието й, а навярно и живота, тъй като дори съкровищницата да не беше вдигната във въздуха, тя щеше да умре от страх… Би трябвало да ми бъде благодарна… Но кой може да разбере жената… Гледаше ме като да съм слуга, не знам дали от някаква гордост или от срам…

Осма глава

Тези мисли не му дадоха да спи през следната нощ. Няколко дни той още размишляваше непрекъснато за панна Александра и разбра, че тя е заседнала дълбоко в сърцето му. Та нали лауданската шляхта искаше да го жени за нея! Вярно, че тя го отхвърли, без да се замисля, но тогава нито го познаваше, нито го бе виждала. Сега е съвсем друго. Той я изтръгна като рицар от ръцете на насилника, като се излагаше на куршума и сабята му; той просто я превзе, както се превзема крепост… Чия е тя, ако не негова? Може ли да му откаже нещо, дори и ръката си? Дали да опита? Дали от благодарност в нея не се е родило чувство, както често се случва по света — спасената девойка веднага да дава ръката и сърцето си на своя спасител! Пък и дори да не е почувствала още веднага обич към него, той тъкмо затова трябва да се помъчи да я спечели.

„Ами ако тя още помни и обича другия?“

— Невъзможно! — каза си пан Володиовски. — Ако не беше го отхвърлила, той не би я отвличал насила.

Наистина тя прояви необикновено милосърдие към него, но на жените е присъщо да се смиляват над ранените, дори когато са неприятели.

Млада е, без опека, време е да се ожени. Очевидно към манастир няма влечение, защото иначе досега би отишла. Имала е достатъчно време. Такава хубава девойка непрекъснато ще я искат разни младежи: едни заради името й, други за хубостта, трети поради знаменития произход. Ей, приятно ще й бъде да има такава защита, чиято резултатност можа да види със собствените си очи.

— А и за тебе е време да се наредиш, Михалчо! — казваше си пан Володиовски. — Млад си още, но годините минават бързо. Богатство няма да изкараш със службата си, само повече рани по кожата. А на женкарството ще му дойде краят.

Тук пан Володиовски прехвърли през паметта си цяла редица девойки, по които беше въздишал през живота си. Между тях имаше и много хубави, и от висок произход, но нямаше нито по-благородна, нито по-достойна. Нали хората от цялата околност славеха този род и тая девойка, а от очите й бликаше такава честност, че по-добра съпруга не може да съществува.

Пан Володиовски чувстваше, че му се е паднал такъв случай, какъвто няма да се повтори, още повече че беше направил толкова необикновена услуга на девойката.

— Какво ще се бавя! — казваше си той. — Какво по-добро мога да дочакам? Трябва да опитам.

Да! Но войната хлопа на портата. Ръката е здрава. Срамота е за един рицар да тича и ухажва, когато отечеството протяга ръка и моли за спасение. Пан Михал имаше добро войнишко сърце и при все че почти от дете служеше, при все че бе участвал във всички войни, които се бяха случили през неговото време, знаеше какво дължи на отечеството и не мислеше за почивка.

Но тъкмо защото служеше на отечеството не за печалби, не за признаване на заслугите му, не за хляб, а от цялото си сърце и в това отношение съвестта му беше чиста, той чувстваше цената си и това му даваше утеха.

„Други правеха размирици, а аз се биех — мислеше той. — Господ-Бог ще възнагради войника и ще му помогне сега.“

Разбра обаче, че щом не е време за ухажване, ще трябва да действа бързо и изведнъж да постави всичко на карта: да отиде, да поиска веднага ръката й и или да се оженят по съкратена процедура, или да му сложат динена кора.

— Не е било един път, ще преглътна и сега! — мърмореше пан Володиовски и мърдаше жълтите си мустачки. — Какво ще ми стане!

Но в това внезапно решение имаше една точка, която не му се нравеше. А именно, задаваше си въпроса: дали като отива да иска ръката на панна Александра веднага след спасяването й, няма да прилича на досаден кредитор, който желае час по-скоро да му се плати дългът заедно с лихвата?

Може би това няма да е по рицарски?

Да! Но за какво може да се иска благодарност, ако не за сторена услуга? А ако това бързане не допадне на девойката, ако тя направи недоволна гримаса, тогава ще може да й каже: „Ваша милост панно, аз бих те ухажвал цяла година и бих те гледал в очичките, но съм войник, а тръбите вече свирят за война!“

— Ето така ще отида! — каза си пан Володиовски.

Но след малко друга мисъл дойде в главата му. Ами ако тя отговори: „Върви на война, ваша милост войнико, а след войната ще идваш при мене цяла година и ще ме гледаш в очите, защото аз няма да дам веднага душата и тялото си на човек, когото не познавам.“

Тогава ще пропадне всичко.

Пан Володиовски чувстваше отлично, че ще пропадне, защото, като оставим настрана девойката, която през това време може да вземе друг, самият пан Володиовски не беше уверен в своето постоянство. Съвестта му казваше, че в самия него чувството пламва като слама, но и гасне като слама.

Тогава всичко ще пропадне!… И продължавай да се блъскаш, войнико-скиталец, от стан на стан, от битка на битка, без покрив на света, без близка жива душа. Оглеждай се след войната по четирите страни на света, без да знаеш къде да сложиш глава вън от казармата!

В края на краищата пан Володиовски не знаеше какво да прави.

Тясно му стана някак в пацунелското имение, душно му беше, та той си взе шапката, за да излезе малко на пътя и да се нарадва на майското слънце. На прага се натъкна на един от хората на Кмичиц, взети в робство, който се беше паднал на стария Пакош. Казакът се грееше на слънцето и подрънкваше на бандура.

— Какво правиш тук? — попита го пан Володиовски.

— Свиря, пане — отговори казакът и повдигна измършавялото си лице.

— Откъде си? — продължи да пита пан Михал, доволен, че прекъсва някак размисъла си.

— Отдалеко, пане, откъм Звягол.

— Защо не избяга, както другите ти другари? Ах, кучи синове! Шляхтата ви подари живота в Любич, за да има работници, а вие веднага изпобягахте, щом смъкнаха въжето от вас.

— Аз няма да избягам. Ще умра тук като куче.

— Толкова ли ти харесва тук?

— Комуто е по-добре на полето, той бяга, а на мене ми е по-добре тук. Моят крак беше прострелян, но една шляхтянка, дъщеря на стария, го превърза и ми каза добра дума. Такава красавица не съм виждал през живота си… Защо ми е да си ходя?

— Коя ти толкова допадна?

— Мариша.

— И ти ще останеш?

— Ако пукна, ще ме изнесат, ако не, ще остана.

— Да не мислиш, че като стоиш при Пакош, ще заслужиш дъщеря му?

— Не зная, пане.

— На такъв голтак той по-скоро ще даде смърт, а не дъщеря си.

— Аз имам закопани в гората жълтици: две шепи.

— От разбойничество ли?

— От разбойничество, пане.

— Дори гърне жълтици да имаш, ти си селянин, а Пакош шляхтич.

— А съм путни бояр[44].

— Щом си от тях, ти си по-лош от селянин, защото си изменник. Как си могъл да служиш при неприятеля?

— Аз не съм му служил.

— А откъде ви взе Кмичиц?

— От пътя. Аз служех при полевия хетман, но после хоронгвата ни се разтури, защото нямаше какво да се яде. Вкъщи нямаше защо да се връщам, че къщата ни бе изгорена. Други отидоха да разбойничестват по пътя и аз тръгнах с тях.

Пан Володиовски се силно учуди, защото досега смяташе, че пан Кмичиц е нападнал Оленка със сили, заети от неприятеля.

— Значи пан Кмичиц не ви е взел от Трубецки?

— Повечето между нас преди това са служили при Трубецки и Ховански, но и те бяха избягали от тях да разбойничестват по пътищата.

— А вие защо тръгнахте подир пан Кмичиц?

— Защото той е славен атаман. Казаха ни, че на когото викне да тръгне след него, все едно, че талери му сипва в кесията. Затова тръгнахме. Но Бог не ни даде щастие!

Пан Володиовски започна да върти глава и да мисли, че все пак този Кмичиц е очернен прекалено много; после погледна побледнелия пленник и отново завъртя глава.

— Толкова много ли я обичаш?

— Ох! Да, пане!

Пан Володиовски си тръгна, а като се отдалечаваше, помисли: „Ето решителен човек. Този не си е блъскал главата: обикнал и остава. Такива са най-добри!… Ако той наистина е от путните бояри, те са също както дребната шляхта по селата. Като изрови жълтиците си, старият може да му даде Мариша. Но защо? Защото не се потрива, ами се е зарекъл да я получи. И аз ще се зарека!“

Така размишляваше пан Володиовски и вървеше по пътя на слънце, понякога се спираше и впиваше поглед в земята или го вдигаше към небето; после отново тръгваше, докато внезапно видя ято диви патици, които хвърчаха по небето.

Тогава започна да си врачува по тях: да отиде, да не отиде… Падна му се да отиде.

— Ще отида, другояче не може да бъде!

Като каза това, той тръгна обратно към къщи; но по пътя се отби в конюшнята, пред която двамата му слуги играеха със зарове.

— Сируч — каза пан Володиовски, — гривата на Басьор оплетена ли е?

— Оплетена, пане полковник!

Пан Володиовски влезе в конюшнята. Басьор му се обади от яслите; рицарят се приближи, потупа го по хълбока, а после започна да брои плитките по врата.

— Да отида… да не отида… да отида!… Врачуването отново беше положително.

— Оседлайте конете и се облечете прилично! — изкомандва пан Володиовски.

После тръгна бързо за вкъщи и там започна да се гласи. Обу жълти кавалерийски ботуши с фортове и позлатени шпори, облече нов червен мундир; сложи си рапира в стоманена ножница и с позлатена дръжка; навлече отгоре къса ризница от светла стомана, която покриваше само горната част на гърдите под шията; той имаше и калпак от рис с прекрасно перо от чапла, но понеже отиваше само с полска носия, остави го в сандъка, а на главата си сложи шведски шлем с лодчица и излезе пред къщата.

— Къде отиваш, ваша милост? — попита го старият Пакош, седнал на пръстената пейка.

— Къде отивам ли? Отивам при вашата панна, за да я попитам как е със здравето, че иначе може да ме сметне за невъзпитан.

— Ваша милост, светиш като слънце. Всички други са нищо пред тебе! Панна Александра трябва да няма очи, за да не се влюби веднага…

В тоя миг дотърчаха двете по-млади дъщери на Пакош, които се връщаха от обедния надой, всяка с ведро в ръка. При вида на пан Володиовски спряха като вцепенени от удивление.

— Това крал ли е? — каза Зоня.

— Ваша милост сякаш си тръгнал на сватба! — добави Маришка.

— Може и сватба да излезе от това — засмя се старият Пакош, — защото отива при нашата панна.

Преди старият да свърши, пълното ведро се изплъзна из ръцете на Мариша и струята мляко се проточи чак до краката на пан Володиовски.

— Внимавай как държиш! — каза Пакош гневно. — Ех, че коза.

Мариша не отговори нищо, вдигна ведрото и се отдалечи тихо.

Пан Володиовски яхна коня, зад него се наредиха двамата му слуги и тримата тръгнаха към Водокти. Денят беше прекрасен. Майското слънце играеше върху ризницата и шлема на пан Володиовски. И когато той се мяркаше отдалеко между върбите, изглеждаше, че второ слънце се движи по пътя.

— Интересно дали ще се връщам с пръстен или с динена кора — каза си рицарят.

— Какво казваш, ваша милост? — попита го слугата му Сируч.

— Глупак!

Слугата дръпна назад коня си, а пан Володиовски продължи да си говори:

— Цяло щастие, че не ми е за пръв път.

Тази мисъл го успокояваше необикновено много.

Когато стигнаха във Водокти, панна Александра не можа да го познае в първия момент, та той трябваше да повтори името си. Тогава тя го поздрави любезно, но сериозно и някак принудено; а той се представи много умело, защото, макар да беше войник, а не дворцов човек, все пак дълго беше живял по разни дворове и се беше отракал между хората. Той се поклони много почтително и като сложи ръка на сърцето си, заговори така:

— Дойдох, за да разбера как е здравето на ваша милост, дали не е пострадало от страха; това трябваше да сторя още на другия ден, но не желаех да досаждам.

— Много хубаво е от страна на ваша милост, че след като ме спаси от такава бездна, не си ме забравил… Сядай, ваша милост, защото си ми приятен гост.

— Ваша милост панно! — отговори пан Михал. — Ако бях забравил ваша милост, нямаше да бъда достоен за това благоволение, което ми изпрати Бог, като ми позволи да защитя толкова достойна личност.

— Не! Аз трябва да благодаря най-напред на Бога, а веднага след това на ваша милост…

— Щом е така, нека да благодарим и двамата, тъй като аз не го моля за нищо повече освен и по-нататък да мога да защитавам ваша милост винаги когато стане нужда от това.

След тия думи пан Володиовски мръдна намазаните си с восък мустаци, които стърчаха по-високо от носа му — понеже беше доволен от себе си, че изведнъж бе навлязъл in medias res[45] и сякаш на длан беше изложил чувствата си. А тя седеше смутена и мълчалива, но прекрасна като пролетен ден. Лека руменина се появи по бузите й, а тя покри очите си с дългите клепачи, от които върху бузите й падаха сенки.

„Това смущение е добър знак“ — помисли пан Володиовски.

И като се покашля, продължи:

— Ти, ваша милост панно, знаеш ли, че аз предвождах лауданските хора след твоя дядо?

— Зная — отговори Оленка. — Покойният ми дядо не можа да тръгне за последния поход, но беше много радостен, когато чу на кого вилненският воевода е предал хоронгвата, и казваше, че познава ваша милост като човек с име на славен воин.

— Така ли казваше за мене?

— Сама съм чувала, когато превъзнасяше ваша милост до небесата, а после и лауданските хора правеха същото след похода.

— Аз съм прост войник, недостоен да ме издигат не само до небесата, но и по-горе от другите. Все пак драго ми е, че не съм съвсем чужд за ваша милост, та няма да си помислиш, че непознат и несигурен гост ти е паднал от облаците заедно с последния дъжд. Все е по-приятно да знае човек с кого има работа. Много хора скитат и се представят, че са от голям род, и се кичат с разни титли. А Бог знае какви са, често пъти може да не са и шляхтичи.

Пан Володиовски нарочно насочи така разговора, за да може да каже за себе си кой е, но Оленка веднага отговори:

— Ваша милост никой не може да обвини в това, защото и тук в Литва има шляхтичи със същото име.

— Но те се подписват Озория, а аз съм Корчак Володиовски и нашият род е от Унгария, от един дворянин Атила, който, преследван от неприятели, дал клетва пред света Богородица, че ако се спаси, ще премине от езичество в католицизъм. И изпълнил обещанието си, когато се прехвърлил щастливо през три реки — същите, които носим на герба си.

— Значи, ваша милост, не си от тия места?

— Не, ваша милост панно. Аз съм от Украйна, от украинските Володиовски, и досега имам там селце, което в момента е заето от неприятеля, но от младини служа във войската и по-малко мисля за имота си, отколкото за оскърбленията на отечеството, нанасяни от чужденците. От най-млади години служех при украинския воевода, нашия непрежалим княз Йереми, с когото съм участвал във всички войни. Бях и при Махновка, и при Константинов, и заедно с другите издържах збаражкия глад, а след берестецката битка лично нашият милостив господар ме прегърна за главата. Бог ми е свидетел, ваша милост панно, че не съм дошъл тук да се хваля, но искам да знаеш, че не съм никакъв безделник, който само крещи, а си жали кръвта, но че животът ми е минал в честна служба, при която съм придобил малко слава, а съвестта си не съм омърсил с нищо. Бог ми е свидетел! А и достопочтени хора могат да удостоверят това!

— Да бяха всички подобни на ваша милост! — въздъхна панна Александра.

— Ти, ваша милост панно, навярно мислиш за оня насилник, който вдигна безбожна ръка срещу тебе?

Панна Александра впи очи в пода и не отговори нито дума.

— Той си получи своето — продължи пан Володиовски, — и макар да ми казаха, че ще оздравее, все пак няма да избегне наказанието. Всички благородни хора го заклеймиха дори повече, отколкото трябва, защото разправят, че се бил свързал с неприятеля, за да получи помощ от него. Това обаче не е истина. Тия хора, с които той нападна ваша милост, съвсем не са от неприятеля, а са насъбрани по пътищата.

— Откъде знаеш това, ваша милост? — попита живо панна Александра и повдигна към пан Володиовски сините си очи.

— От самите негови хора. Странен е този човек Кмичиц; когато преди дуела и самият аз го обвиних в измяна, той не отрече това, при все че го бях обвинил неправилно. Изглежда, че е дяволски горд.

— И ти, ваша милост, разправяш ли навсякъде, че той не е предател?

— Не съм говорил, защото сам не знаех това, но сега ще говоря. Не е достойно да се оклеветява така дори най-голям враг.

Очите на панна Александра за втори път се спряха върху малкия рицар с израз на симпатия и благодарност.

— Ти си толкова благороден човек, ваша милост, толкова благороден, както рядко!…

Пан Володиовски започна да мърда мустаци от задоволство.

„Започвай, Михалчо! Започвай!“ — каза той на себе си. След това заговори високо на панна Александра:

— Нещо повече ще кажа, ваша милост панно!… Укорявам начина, по който постъпва пан Кмичиц, но не му се чудя, че е налитал за ваша милост, при която дори самата Венера би могла да бъде слугинче. Отчаянието го е тласнало към лошата постъпка и навярно пак ще го тласне, ако му се падне удобен случай. Как тогава ти би могла да останеш сама и без покровителство при тази толкова необикновена хубост? Има много такива Кмичицовци по света, повече хора ще пламнат по тебе, на повече рискове ще изложиш добродетелите си. Бог ми даде това щастие да те освободя, но тръбите на Градив[46] вече ме викат… Кой ще бди над тебе?… Ваша милост панно! Обвиняват войниците в лекомислие, но това не е вярно. И моето сърце не е от камък, и не можеше да остане равнодушно към такива изключителни прелести…

Тук пан Володиовски падна на колене пред Оленка.

— Ваша милост панно! — заговори той коленичил. — Наследих хоронгвата от твоя дядо, позволи ми да наследя и внучката му. Възложи ми покровителството над себе си, позволи ми да вкуся от сладостта на взаимните чувства, вземи ме за постоянен покровител и ще бъдеш и спокойна, и в безопасност, защото и да отида на война, самото ми име ще те брани.

Панна Александра скочи от стола и слушаше слисана пан Володиовски, а той продължаваше да говори така:

— Аз съм беден войник, но съм шляхтич и честен човек, и ти се кълна, че нито на щита ми, нито на съвестта ми ще намериш дори най-малкото петно. Може би греша с бързането си, но и на това погледни със снизхождение, защото отечеството ме зове, а от него не ще се отрека дори за тебе… Няма ли да ме зарадваш? Не ще ли ми дадеш надежда? Няма ли да ми кажеш една добра дума?

— Ти, ваша милост, искаш от мен невъзможни работи… За Бога! Това не може да бъде! — отговори Оленка със страх.

— От твоята воля зависи…

— Тъкмо защото зависи от моята воля, отговарям на ваша милост: не!

Тук панна Александра смръщи вежди.

— Ваша милост пане! Не отричам, че ти дължа много. Искай каквото щеш, готова съм да ти дам всичко освен ръката си.

Пан Володиовски стана.

— Значи, ваша милост панно, не ме искаш? Нали?

— Не мога!

— И това последна дума ли е на ваша милост?

— Последна и неизменна.

— А може би не ти харесва бързането ми, ваша милост? Дай ми надежда!

— Не мога, не мога…

— Тогава тук няма щастие за мене, както го нямаше и другаде! Ваша милост панно, не ми предлагай възнаграждение за услугата, защото не съм дошъл за такова нещо, а че поисках ръката ти, това не е за възнаграждение, а от добра воля. Ако би ми казала, че ми я даваш, понеже си задължена, тогава също нямаше да я приема. Няма ли добра воля — няма да моля. Ти ме презря… Дано да не ти се случи по-лош. Излизам от този дом, както влязох… Само че няма да се върна вече никога. Тук ме смятат за нищо. Нека бъде и така. Бъди щастлива, дори със същия този Кмичиц, защото може би се сърдиш именно затова, че изпречих сабята си между вас. Щом той ти е по-добър, тогава ти наистина не си за мен.

Оленка се хвана с ръце за челото и каза няколко пъти:

— Боже, Боже, Боже!

Но тази й болка не накара пан Володиовски да се помири; той се поклони и излезе сърдит и ядосан, а после веднага се качи на кон и замина.

— Кракът ми няма да стъпи вече там! — каза той на глас. Слугата Сируч, който яздеше отзад, се приближи веднага.

— Какво казваш, ваша милост?

— Глупак! — отговори пан Володиовски.

— Това вече ваша милост ми каза, когато отивахме нататък.

Настана мълчание, а после пан Михал отново започна да мърмори:

— С неблагодарност ме нахраниха там… С презрение платиха за чувствата ми… Може би до смъртта си ще трябва да служа като ерген. Така ми е било писано… По дяволите такава съдба!… При всеки опит ми отказват… Няма справедливост на този свят!… Какво си е внушила тя против мене?

Тук пан Володиовски смръщи вежди и започна силно да работи с ума си; изведнъж той се тупна с длан по бедрото.

— Зная вече! — възкликна той. — Тя още обича другия… Не може да бъде другояче.

Но тая догатка не проясни лицето му.

„Толкова по-зле за мене — каза той след малко, — защото, ако тя все още го обича след всичко това, никога не ще престане да го обича. Каквото най-лошо е могъл да стори, вече го е сторил. Сега ще тръгне на война, ще придобие слава, ще поправи репутацията си… И не ми прилича да му преча на това… По-скоро трябва да му помогна, тъй като то е от полза за отечеството… Ето, това е! Той е добър войник… Но с какво ли я е привлякъл? Кой ще отгатне… Има хора с такова щастие, че щом погледнат някоя жена, тя е готова да отиде и в огъня за тях… Да знаех как става това или да намерех някаква муска, може би щях да успея. Със заслуга нищо няма да придобиеш от жената. Право казваше пан Заглоба, че лисицата и жената са най-коварните създания на тоя свят. А толкова ми е жал, че пропадна всичко! Много хубава женичка и добродетелна, както казват. Вижда се, че е дяволски амбициозна… Кой знае дали ще се ожени за него, макар да го обича, понеже той я силно разочарова и я обиди… Та нали той можеше спокойно да я спечели, а вместо това предпочете да прави скандали… Тя е готова изобщо да се отрече и от женитба, и от деца… На мене ми е тежко, но и на нея, горката, може би е още по-тежко…“

Тук пан Володиовски се разчувства над съдбата на Оленка и започна да клати глава, да цъка с уста, най-сетне каза:

— Дано Бог бъде с нея! Не й се сърдя! Не за пръв път се връщам с празни ръце, а за нея това е първата болка. Горката едва диша от грижа, а аз отгоре на всичко й избодох очите с този Кмичиц и я напоих докрай с жлъч. Не трябваше да правя това, длъжен съм да го поправя. Дано ме куршум удари, защото постъпих грубиянски. Ще й пиша да ми прости, а после ще й помагам в каквото мога.

По-нататъшните размишления на пан Володиовски прекъсна слугата му Сируч, който отново се приближи до него и каза:

— Прощавай, ваша милост, но ето там горе пан Харламп минава с някакъв друг.

— Къде?

— Ами ето там!

— Вярно е, че се виждат двама конници, но пан Харламп остана при княза вилненски воевода. По какво го познаваш от толкова далече?

— Ами по жълтата кобила. Та нали цялата войска я знае.

— Вярно, че се вижда жълт кон… Но може да бъде друг.

— Аз познавам и вървежа й… Това е непременно пан Харламп.

Двамата забързаха с конете си. Тези, които идваха отсреща, сториха същото и скоро пан Володиовски позна, че това е наистина пан Харламп.

Той беше поручик от пятигорската хоронгва на литовския компут, отдавнашен познат на пан Володиовски, стар и добър войник. Някога се бяха здравата скарали с малкия рицар, но после служиха заедно и заедно воюваха, та се обикнаха един друг. Сега пан Володиовски полетя пъргаво напред и като разпери ръце, викна:

— Какво правиш, Носище?! Откъде си се взел тук?

Другарят, който наистина заслужаваше прякора Носище, защото имаше грамаден нос, се втурна в прегръдките на полковника и се приветстваха радостно, после си отдъхна и каза:

— Нарочно при тебе идвам с писмо и пари.

— С писмо и пари? А от кого?

— От княза вилненски воевода, нашия хетман. Изпраща ти заповедно писмо[47] веднага да почнеш да събираш войска и второ такова писмо за пан Кмичиц, който също се намира по тия места.

— И за пан Кмичиц ли?… Как ще събираме двамата войска в една околност?

— Той ще замине за Троки, а ти ще останеш тук.

— Откъде знаеше къде да ме търсиш?

— Самият пан хетман много разпитваше за тебе, докато тукашни хора, които още служат там, казаха къде ще бъдеш намерен и аз идвах със сигурност… Ти продължаваш да се радваш там на голяма благосклонност!… Чувах как князът, нашият господар, казваше, че не бил очаквал да наследи нищо от украинския воевода, а пък наследил най-големия рицар.

— Да му даде Бог да наследи и военното щастие… За мене е голяма чест, че ще събирам войска, и веднага ще се заема с това… Войнствени хора тук не липсват, стига да има с какво да ги поставиш на крака. А пари донесе ли достатъчно?

— Като стигнеш в Пацунеле, ще ги преброиш.

— Значи ти стигна и до Пацунеле? Пази се само, че там хубавите момичета са като мак в градина.

— Затова ти се е усладило да живееш там!… Но чакай, имам и друго, частно писмо от хетмана до тебе.

— Дай го!

Пан Харламп извади писмото с малък радживиловски печат, а пан Володиовски го отвори и започна да чете:

„Ваша милост пане полковник Володиовски!

Понеже зная искреното желание на ваша милост да служиш на отечеството, изпращам ти заповедно писмо да почнеш да събираш войска и не така, както се прави обикновено, но с голяма бързина, защото periculum in mora.[48] Ако искаш да ни зарадваш, нека в края на юли, най-късно до средата на август хоронгвата да бъде вече организирана и готова за поход. Грижа ни е откъде ваша милост ще вземеш добри коне, особено като ти изпращаме и малко пари, защото не можахме да изтръгнем повече от пан подскарбия, който постарому е неприязнено настроен към нас. Половината от тези пари предай на негова милост пан Кмичиц, за когото пан Харламп също носи заповедно писмо. Надяваме се, че той ще ни услужи ревностно в тази работа. Но понеже до нашите уши стигна вест за своеволията му в Упицко, най-добре е ваша милост да вземеш от Харламп предназначеното за него писмо и сам реши дали трябва да му го дадеш. Ако смяташ, че gravamina[49] срещу него извънредно много го излагат, тогава не му го давай. Защото се страхувам да не би нашите неприятели като пан подскарбия и пан витебския воевода да викнат, че поверяваме подобни функции на недостойни лица. Ако обаче сметнеш, че там няма нищо особено, предай писмото и нека Кмичиц да се потруди с най-голяма ревност в службата да изтрие вината си и на никакви призиви от съда да не се явява, понеже той зависи от нашия, хетманския съд и ние ще го съдим, а не друг, но след като изпълни задачата си. Това поръчение смятай, ваша милост, едновременно като доказателство за доверие, каквото имаме в разума и вярната служба на ваша милост.

Януш Радживил

княз в Бирже и Дубинки,

вилненски воевода“

— Страшно се тревожи пан хетманът дали ще намериш добри коне — каза пан Харламп, когато малкият рицар свърши четенето.

— Разбира се, че с конете ще бъде трудно — отговори пан Володиовски. — Тукашната дребна шляхта ще се яви масово още при първия призив, но жмуджките коне са слаби и не ги бива много за войската. Във всеки случай на всички ще трябва да дадем други.

— Това са добри коне, аз ги зная отдавна, много издръжливи и пъргави.

— О! — каза пан Володиовски. — Но са дребни, а тукашните хора са едри, като ги строиш на такива коне, можеш да кажеш, че хоронгвата ти е възседнала кучета. Ето ти неприятност!… Ще се заловя здравата за работа, че и аз бързам. Остави ми и писмото за Кмичиц, както нарежда пан хетманът, за да му го предам аз. Много навреме му дойде.

— Защо?

— Защото си позволи тук да я кара по татарски и се опита да отвлече една девойка. Толкова процеси и призовки от съда висят над него, колкото косми има на главата. Не е минало седмица, откак се бих с него със саби.

— Е! — каза Харламп. — Щом ти си се бил с него със саби, той сега лежи.

— Но вече е по-добре. След една-две седмици ще оздравее. Какво ново има de publicis?[50]

— Зле, постарому… Пан подскарбият Гошевски продължава да си съперничи с нашия княз, а щом хетманите са несговорни, тогава и работите не вървят, както трябва. Защото положението се подобри малко и мисля, че ако се стигне до съгласие, ще се справим с неприятеля. И ще ни даде Бог, та по дирите му да стигнем чак до неговата държава. За всичко е виновен пан подскарбият!

— А други казват, че великият хетман.

— Това са предатели. Витебският воевода разправя това, защото отдавна са се надушили с пан подскарбия.

— Витебският воевода е добър гражданин.

— Нима и ти заставаш на страната на Сапехите срещу Радживил?

— Аз съм на страната на отечеството и на тая страна трябва да стоят всички. Лошото е там, че дори ние, войниците, се делим на партии, вместо да се бием. А че Сапеха е добър поляк, това бих казал и пред самия княз, макар че служа при него.

— Някои видни хора се опитаха да ги помирят, но не стана нищо! — каза Харламп. — Сега непрекъснато летят пратеници от краля до нашия княз… Казват, че нещо ново се мътело там по света. Очаквахме свикване на всеобщо опълчение начело с негово величество краля — не стана! Казват, че то може би ще е необходимо някъде другаде.

— Навярно в Украйна.

— Знам ли аз? Веднъж само поручик Брохвич казваше какво бил чул със собствените си уши. При нашия хетман пристигна от страна на краля Тизенхауз и като се затвориха, дълго разговаряха двамата; Брохвич не можал да долови за какво става дума, но когато излизали, тогава със собствените си уши, повтарям, чул как пан хетманът казал: „Това може да предизвика нова война.“ Тогава всички страшно си блъскахме главите да се досетим какво би могло да значи това.

— Навярно му се е счуло! Та с кого нова война? Германският император сега е по-благосклонен към нас, отколкото към нашите неприятели, защото е по-редно да се застъпва за порядъчен народ. С шведа мирният ни договор още не е изтекъл и в продължение на шест години ще бъде в сила, а татарите ни помагат в Украйна, което не биха правили без волята на турчина.

— И ние също не можахме да разберем нищо!

— Защото и нищо не е имало. Но аз славя Бога, че имам нова работа. Вече започнах да тъгувам за война.

— Значи ти искаш сам да занесеш заповедното писмо на Кмичиц?

— Нали ти казах, че пан хетманът заповядва така. Прилично е да посетя Кмичиц, както е рицарският обичай, а като имам писмо, ще имам по-добър предлог. Дали ще му дам писмото, това е друга работа. Ще си помисля, тъй като е предоставено аз да реша.

— На мене това е добре дошло, защото бързам да си тръгна. Имам и трето заповедно писмо за пан Станкевич; после ми заповядаха да замина за Кейдани и да получа оръдието, което ще дойде там; след това ще трябва да отида в Бирже, за да видя дали замъкът е готов за отбрана.

— И в Бирже?

— Да.

— Това ми се вижда странно. Неприятелят не е постигнал никакви нови победи, следователно е далеко от Бирже, на курландската граница. А понеже, както виждам, нови хоронгви се вдигат на крак, значи ще има кой да отбранява дори ония места, които са вече попаднали под неприятелски крак. Пък и курландците не мислят за война с нас. Те са добри войници, но са малко и Радживил сам бил могъл да ги задуши с една ръка.

— И на мене ми е чудно — отговори Харламп, — още повече че ми заповядаха да бързам, а и ми се дадоха инструкции, ако намеря нещо не в ред, веднага да съобщя на княз Богуслав, който ще изпрати инженер Петерсон.

— Какво би могло да значи това?! Дано само не замирише на някаква вътрешна война. Да ни пази Бог от това! Защото щом княз Богуслав се намесва, ще има на какво да се радва дяволът.

— Не говори така срещу него. Той е храбър мъж!

— Аз не отричам храбростта му, но той е повече немец или французин, отколкото поляк… И за Жечпосполита съвсем не мисли, а мисли само така да издигне радживиловския род, че да бъде най-високо, а всички други да унижи. И у нашия хетман, княза вилненски воевода, той подбужда надменността, която и без това не му липсва; подклажда и тия разправии със Сапеха и Гошевски.

— Виждам, че си голям политик. Би трябвало, Михалко, да се ожениш час по-скоро, за да не пропадне такъв ум.

Володиовски изгледа продължително другаря си.

— Да се оженя?… Хайде, де!

— Разбира се! Но може би ти тук отиваш някъде да се сватосваш, защото виждам, че си се пременил като за парад.

— Я ме остави на мира!

— Хайде, признай си…

— Нека всеки си яде своите динени кори, а ти не питай за чуждите, защото и на тебе са ги слагали доста много. Тъкмо сега ли ще мисля за женитба, когато на главата ми тежи мобилизация.

— А през юли ще бъдеш ли готов?

— В края на юли ще бъда, дори ако ще трябва да изкопая конете от земята. Благодаря на Бога, че ми дойде тази работа, защото иначе меланхолията щеше да ме изяде.

Новините от хетмана и изгледите за тежка работа много облекчиха пан Володиовски и докато стигнат до Пацунеле, той вече почти престана да мисли за засрамването, което го сполетя преди около един час. Вестта за заповедното писмо се пръсна бързо по цялата околност. Веднага надойдоха шляхтичи да питат дали е истина, а когато пан Володиовски потвърди, това направи силно впечатление. Желанието беше всеобщо, макар някои да се тревожеха, че ще трябва да се тръгне в края на юли, тоест преди жътвата. Пан Володиовски разпрати куриери и в съседните околности, и в Упита, и в по-значителните шляхтишки домове. Вечерта пристигнаха петнайсетина Бутрими, Стакяни и Домашевичи.

Сега вече започнаха и да се насърчават взаимно, и да показват все по-голямо желание, и да се заканват на неприятеля, както и да си обещават победа. Само Бутримите мълчаха, но никой не им се сърдеше за това, понеже се знаеше, че ще се изправят като един човек. На другия ден във всички шляхтишки села се зарои като в кошер. Хората вече не приказваха нито за пан Кмичиц, нито за панна Александра, а само за предстоящия поход. Пан Володиовски също така прости от сърце на Оленка за отказа й, като се утешаваше с мисълта, че тоя отказ не е последен, както и чувствата му не са последни. Вместо това, колебаеше се донякъде какво да направи с писмото за Кмичиц.

Девета глава

И така за пан Володиовски започна време на тежка работа, на писане писма и пътувания. През следната седмица се премести в Упита и там започна събирането на войска. Шляхтичите — и по-големи, и по-малки, идваха с готовност при него, защото славата му се бе разнесла нашироко. С особена готовност обаче идваха лауданците, за които той трябваше да намира коне. Затова пан Володиовски се въртеше като муха в паяжина, но тъй като беше пъргав и не си жалеше труда, вървеше му доста спорно. В това време той посети и пан Кмичиц в Любич, който беше вече доста възстановил здравето си, и при все че още не ставаше от леглото, знаеше се, че ще оздравее. Изглежда, че колкото сабята на пан Володиовски беше остра, толкова ръката му лека.

Пан Кмичиц го позна веднага и побледня малко, като го видя. Дори неволно посегна с ръка към сабята си, която висеше над леглото му, но се успокои, щом видя усмивката върху лицето на госта, после протегна към него измършавялата си ръка и каза:

— Благодаря ти, ваша милост, за посещението. Това е политика, достойна за такъв рицар.

— Дойдох да попитам дали ваша милост не си запазил неприятно чувство към мене? — попита пан Михал.

— Неприятно чувство не съм запазил, защото не ме победи кой да е, а фехтовчик първа класа. Едва се спасих!

— А как ти е здравето, ваша милост?

— Ти, ваша милост, сигурно се учудваш, че съм излязъл жив от ръката ти? И аз самият признавам, че това не е малко изкуство.

Тук пан Кмичиц се усмихна:

— Но работата не е загубена. Ще ме довършиш, когато поискаш.

— Аз съвсем не съм дошъл тук с такова намерение…

— Ти, ваша милост, трябва да си дявол — прекъсна го Кмичиц — или имаш муска за щастие. Бог вижда, че сега съм далече от самохвалство, защото се връщам от оня свят, но преди срещата ми с ваша милост винаги си мислех, че ако не съм пръв фехтовчик в Жечпосполита, поне съм втори. Но ето че стана нещо нечувано! Та аз не бих отблъснал и първия удар, ако ваша милост поискаше. Кажи ми къде си се научил така?

— Ех, имам малко вродени способности — отговори пан Михал — и още когато бях малък, баща ми добавяше по нещо и ми казваше много пъти: „Бог ти е дал дребен ръст, ако хората не се страхуват от тебе, ще ти се смеят.“ После, когато служех в хоронгва при украинския воевода, изтощих се докрай. Там имаше няколко мъже, които смело можеха да ми излязат насреща.

— Нима можеше да има такива?

— Можеше, защото ги имаше. Такъв беше пан Подбипента, литовец, от висок род, който загина в Збараж… Бог да го прости!… Той беше човек с толкова голяма сила, че беше невъзможно да се укрепиш с преграда пред него, защото той можеше да пресече и преградата, и противника. Такъв беше Скшетуски, мой сърдечен и доверен приятел, за когото ваша милост трябва да си слушал.

— Разбира се! Нали той излезе от Збараж и се промъкна през казаците. Кой не е слушал за него!… Значи ти, ваша милост, си от тази отбор дружина?! И збаражец?… Моите почитания! Моите почитания! Я чакай, ваша милост!… Ами че аз съм слушал за ваша милост при вилненския воевода. Та нали името ти е Михал, ваша милост?

— Всъщност аз съм Йежи Михал, но понеже свети Йежи[51] е смачкал само змея, а свети Михал предвожда цялата небесна конница и толкова поражения е нанесъл вече над хоронгвите на пъклото, предпочитам него за свой покровител.

— Разбира се, че свети Йежи не може да се сравнява със свети Михал. Значи ти, ваша милост, си същият онзи Володиовски, за когото разказват, че бил съсякъл Богун?

— Аз съм.

— Е, да не ти е жал, че такъв те е цапнал по чутурата. Дано даде Бог да станем приятели. Ти, ваша милост, наистина ме нарече изменник, но сгреши в това.

След тия думи пан Кмичиц сви вежди, сякаш раната го заболя отново.

— Признавам, че сбърках — отговори пан Володиовски, — но аз узнавам това не едва сега, и то от ваша милост, а твоите хора вече ми го разправиха. И знай, ваша милост, че иначе не бих дошъл тук.

— Ядоха ме, много ме ядоха със злите си езици! — каза Кмичиц с горчивина. — Да става каквото ще. Признавам, че много петна има върху мене, но и хората по тия места не ме приеха приятелски…

— Ти, ваша милост, си навреди най-много с изгарянето на Волмонтовиче и с последното насилие.

— Затова ме натискат с процеси. Вече имам призовки от съдилищата. Не дават на болния да оздравее. Вярно, че изгорих Волмонтовиче и доста хорица изгинаха; нека обаче ме осъди Бог, ако съм направил това поради злосторничество. В същата оная нощ преди изгарянето на Волмонтовиче аз си дадох клетва, че ще живея в съгласие с всички, че ще спечеля тукашните сивковци, че ще се придобря дори с жълтогащниците в Упита, защото там наистина го бях попрекалил. Връщам се тогава вкъщи и какво намирам? Другарите ми, заклани като волове, лежат край стената! Когато узнах, че това са сторили Бутримите, сякаш дявол влезе в мене… и си отмъстих сурово… А ще повярваш ли, ваша милост, за какво са били заклани?… Сам узнах по-късно от един Бутрим, когото нападнах в гората; защото поискали да потанцуват в кръчмата с шляхтичките… Кой не би си отмъстил?

— Ваша милост пане! — отговори Володиовски. — Вярно, че твърде сурово се е постъпило с другарите на ваша милост, но нима ги е убила шляхтата? Не! Убила ги е тяхната предишна репутация, която са донесли готова тук със себе си, защото ако някои порядъчни войници биха поискали да потанцуват, едва ли щяха да ги съсекат за това.

— Горките! — продължи Кмичиц, като следваше мисълта си. — Когато сега лежах в треска, те всяка вечер влизаха през ето тази врата от онази стая… Виждах ги около леглото си като наяве, посинели, пребити, и непрекъснато стенеха: „Йендруш! Дай за литургия за душите ни, защото сме подложени на мъчения!“ Тогава, казвам ти, ваша милост, косата ми настръхваше на главата, защото и на сяра миришеше от тях в стаята… Дадох вече за литургия, дано то им помогне!

— Настана кратко мълчание.

— А колкото до отвличането — продължи Кмичиц, — никой не е могъл да каже на ваша милост, че тя наистина ми спаси живота, когато ме преследваше шляхтата, но после ми заповяда да се махам и да не се показвам пред очите й. Какво ми остана тогава?!

— Все пак това беше татарски начин.

— Ти, ваша милост, като че ли не знаеш какво нещо е любовта и до какво отчаяние може да стигне човек, когато загуби това, което обича най-много.

— Аз ли не знам какво нещо е любовта? — възкликна пан Володиовски възмутен. — Откак съм почнал да нося сабя, оттогава винаги съм бил влюбен… Вярно, че subiectum[52] се сменяше, защото никога не ми се отвръщаше с взаимност. Ако не беше това, нямаше да има по-верен Троил[53] от мене.

— Каква ти любов, когато се променя subiectum! — каза Кмичиц.

— Тогава ще разкажа на ваша милост нещо друго, което съм видял със собствените си очи. В началото на бунта на Хмелницки Богун, който днес се радва на най-голямо значение между казаците след Хмелницки, отвлече любимата на Скшетуски, княгиня Курцевичувна. Това беше наистина любов! Цялата войска плачеше, като гледаше отчаянието на Скшетуски, защото беше едва на двайсет и няколко години, а брадата му побеля, но отгатни, ваша милост, какво направи той.

— Откъде мога да знам!

— Понеже отечеството беше в нужда, унизено, понеже жестокият Хмелницки тържествуваше, той, Скшетуски, не отиде да търси девойката. Повери болката си на Бога и се би във всички битки под ръководството на княз Йереми, докато при Збараж се покри с толкова необикновена слава, че днес всички повтарят името му с почит. Сравни сега, ваша милост, неговата постъпка с твоята и разбери разликата.

Кмичиц мълчеше и хапеше мустаците си, а Володиовски продължи:

— Затова Бог възнагради Скшетуски и му върна момичето. Веднага след обсадата на Збараж се ожениха и вече имат три деца, макар че той не престана да служи. А ваша милост създаваше смутове, та с това помагаше на неприятеля, и малко оставаше да си погубиш живота, без да говорим за това, че преди няколко дни можеше да загубиш девойката завинаги.

— Как така? — каза Кмичиц и седна на леглото. — Какво е ставало с нея?

— Нищо не е ставало с нея, само че се намери мъж, който я помоли за ръката й и искаше да я вземе за жена.

Кмичиц силно побледня, хлътналите му очи започнаха да изхвърлят пламъци. Той искаше да стане, дори се дръпна за миг и викна:

— Кой беше този вражи син? За Бога, казвай, ваша милост!

— Аз — каза пан Володиовски.

— Ваша милост? Ваша милост? — питаше Кмичиц изумен. — Как така?…

— Ей така.

— Изменнико! Това няма да ти мине!… А тя?… За Бога, казвай вече всичко!… Тя прие ли?…

— Отказа ми веднага и без да се колебае.

Настана кратка тишина. Кмичиц дишаше тежко и впиваше очи във Володиовски, а той каза:

— Защо ме наричаш изменник? Да не съм ти брат или сват? Да не съм нарушил обещание към тебе? Победих те в равен бой и можех да правя каквото ми харесва.

— Постарому един от нас би заплатил това с кръвта си. Ако не със сабя, с пушка щях да застрелям ваша милост, а после нека ме вземат дяволите.

— Навярно щеше да ме застреляш с пушка, защото ако не беше ми отказала, нямаше да приема втори дуел. Що ми трябва да се бия? А знаеш ли защо ми отказа?

— Защо? — повтори Кмичиц като ехо.

— Защото обича тебе.

Това беше повече, отколкото можеха да понесат слабите сили на болния. Главата на Кмичиц падна върху възглавницата, на челото му изби обилна пот и той лежа известно време всред мълчание.

— Много ми е лошо — каза след малко. — А откъде… знаеш, ваша милост, че тя… ме обича?

— Защото имам очи и виждам, защото имам ум и заключавам; особено сега, когато получих отказ, веднага ми светна в главата. Най-напред тогава, когато след дуела отидох да й кажа, че е свободна, понеже съм съсякъл ваша милост, веднага й стана лошо и вместо да ми благодари, тя не ме и погледна; второ — когато Домашевичите те носеха тук, тя ти придържаше главата като майка; и трето — когато й направих признание, така ме прие, сякаш някой ми зашлеви плесница. Ако тези основания не са достатъчни за ваша милост, това е навярно защото си съсечен през мозъка и умът ти нещо куца.

— Ако това беше истина! — отговори Кмичиц със слаб глас, — тогава… разни мехлеми ми слагат тук на раната… но не би имало по-добър балсам от думите на ваша милост.

— Нима изменникът ти слага такъв балсам?

— Прощавай, ваша милост. В главата ми не може да се побере такова щастие, че тя още ме иска.

— Казах, че обича ваша милост, не съм казал, че ще те поиска… Това е съвсем друго.

— Ако не ме иска, тогава ще си разбия тази глава в стената. Друг изход няма.

— Би могло да има, ако ваша милост желаеше искрено да изтриеш вината си. Сега е война, можеш да отидеш, можеш да направиш значителни услуги на милото ни отечество, да се прославиш с храбростта си, да закърпиш репутацията си. Кой е без грях? Кой няма провинения на съвестта си? Всеки има… Но пътят към разкаяние и поправяне е отворен за всекиго. Ваша милост грешеше със своеволията си — отсега нататък ги избягвай; грешеше срещу отечеството, като създаваше смутове във военно време — сега спасявай отечеството; вършеше зло на хората — възнагради ги… Ето път за ваша милост, по-добър и по-сигурен, отколкото да си разбиваш черепа.

Кмичиц гледаше внимателно Володиовски, после каза:

— Ти, ваша милост, говориш като мой искрен приятел.

— Аз не съм приятел на ваша милост, но все пак не съм и неприятел, а за тази девойка ми е жал, при все че получих отказ от нея, защото и аз й рекох неоснователно остра дума при заминаването си. Поради отказа й няма да се обеся, не ми е за пръв път, а не съм свикнал да помня обидите. Ето защо, ако успея да убедя ваша милост да тръгнеш по добър път, това ще бъде също така моя заслуга към отечеството, понеже ти си добър и опитен войник.

— Нима имам още време да се връщам на този път? Толкова призовки ме чакат! От леглото трябва веднага да отивам в съда… Освен ако избягам оттук, а аз не желая това. Толкова призовки? А всяко дело значи сигурна осъдителна присъда.

— Ето тук лекарство срещу това! — каза пан Володиовски и извади заповедното писмо.

— Заповедно писмо! — възкликна Кмичиц. — За кого?

— За ваша милост. А сега знай, че понеже имаш военна функция, не си длъжен да се явяваш пред никакви съдилища, защото подлежиш на хетманския съд; сега слушай какво ми пише князът воевода.

И пан Володиовски прочете на Кмичиц частното писмо на Радживил, отдъхна, помръдна мустаци и каза:

— Както виждаш, ваша милост, от мене зависи дали да ти дам заповедното писмо или да го прибера.

Несигурност, тревога и надежда се отразиха върху лицето на Кмичиц.

— А ти какво ще направиш, ваша милост? — попита той с тих глас.

— А аз ти давам писмото, ваша милост — каза пан Володиовски.

Кмичиц не отговори веднага, отпусна глава върху възглавницата и гледа известно време към потона. Внезапно очите му започнаха да овлажняват и сълзи, непознати гости в тези очи, увиснаха върху ресниците му.

— Нека ме разчекнат с коне! — каза той най-сетне. — Нека ми одерат кожата, ако съм видял по-благороден човек от ваша милост… Ако поради мене си получил отказ, ако, както казваш, Оленка ме още обича, друг толкова повече би си отмъщавал, толкова по-дълбоко би ме натиснал… А ваша милост ми подаваш ръка и ме изваждаш сякаш от гроба!

— Защото не искам за лични работи да жертвам скъпото ни отечество, на което ваша милост можеш да направиш значителни услуги. Но ще ти кажа, ваша милост, че ако беше заел казаците от Трубецки или от Ховански, тогава щях да задържа писмото. Цяло щастие, че не си направил това!

— Пример, пример трябва да вземат другите от ваша милост! — каза Кмичиц. — Дай ми ръката си. Бог ще ми даде възможност да се отплатя на ваша милост с нещо добро, защото ти ме задължи на смърт и живот.

— Това добре, за него после! А сега… горе главата, ваша милост! Няма нужда да се явяваш пред никакви съдилища, а се залавяй за работа. Заслужиш ли пред отечеството, тогава и тази шляхта ще ти прости, тъй като това са хора много чувствителни към честта на родината… Ти още можеш да заличиш вината си, да си възстановиш името и да ходиш всред слава като в слънце, а пък аз познавам една девойка, която ще ти обмисли награда още приживе.

— Ей! — възкликна Кмичиц възбудено. — Какво ще гния аз тук в леглото, когато неприятелят тъпче отечеството. Хей! Има ли там някой? Ела тук! Слуга, давай ботушите!… Ела тук!… Нека ме гръм удари в тая постеля, ако още се търкалям в нея!

Пан Володиовски се усмихна със задоволство на тия думи и каза:

— Духът ти е по-силен от тялото, ваша милост, защото тялото още не е добре.

След тия думи той започна да се сбогува, а Кмичиц не го пущаше, благодареше му и искаше да го черпи с вино.

Здрачаваше се вече, когато малкият рицар напусна Любич и тръгна към Водокти.

— Най-добре ще я възнаградя за острите си думи — говореше той на себе си, — като й кажа, че Кмичиц става не само от леглото си, но и от своя позор… Той не е още окончателно пропаднал човек, само че лесно се пали. С това ще я зарадвам извънредно много и мисля, че сега ще ме приеме по-добре, отколкото когато й предлагах самия себе си…

Тук добрият пан Михал въздъхна и измърмори:

— Да знаех дали има на света някоя наречена и за мене!

С подобни размишления той пристигна във Водокти. Рошавият жмуджанин изтича при вратата, но не бързаше да отвори, а само каза:

— Господарката не е вкъщи.

— Заминала ли е?

— Ами замина.

— Къде?

— Кой я знае!

— А кога ще се върне?

— Кой я знае!

— Приказвай човешки! Не каза ли кога ще се върне?

— Може изобщо да не се върне, че замина с коли и вързопи. От това смятам, че замина далече и за дълго.

— Така ли? — измърмори пан Михал. — Ех, че я наредих!…

Десета глава

Обикновено когато през зимната завеса от облаци започват да проникват по-топли слънчеви лъчи и когато по дърветата се появяват първите израстъци, а зеленият губер на житата почне да вретени по влажните ниви, и в човешките сърца нахлува по-добра надежда. Но пролетта на 1655 година не донесе обикновената радост за угрижените хора в Жечпосполита. Цялата източна граница на държавата от север чак отвъд Дивите поля на юг беше опасана сякаш с огнена лента и пролетните поройни дъждове не можеха да угасят пожара, напротив — лентата ставаше все по-широка и заемаше все по-големи пространства. Освен това по небето се появиха лоши поличби, които вещаеха още по-големи поражения и бедствия. Облаците, които прелитаха по небесата, час по час се превръщаха сякаш във високи кули, в крепостни бойници по ъглите на стените, които след това рухваха с трясък. Мълнии удряха в още покритата със сняг земя, боровите гори жълтееха, а клоните на дърветата се извиваха в странни, болезнени форми; животни и птици умираха от някаква непозната болест. Накрай и на слънцето забелязаха необикновени петна, които имаха формата на ръка, която държи ябълка, на пронизано сърце и кръст. Умовете се тревожеха все повече, а монасите си блъскаха главите да разберат какво може да означават тези поличби. Някакво странно безпокойство обгръщаше всички сърца.

Предсказваха нови войни и внезапно Бог знае откъде зловеща вест започна да минава от уста на уста по селата и градовете, че откъм шведската страна се приближава буря. Наглед сякаш нищо не потвърждаваше тази вест, понеже сключеният в Швеция мирен договор беше в сила за още шест години; въпреки това и в сейма, свикан от крал Ян Казимеж на 19 май във Варшава, също се говореше за опасност от война.

Все повече неспокойни очи се обръщаха към Велкополска[54], върху която бурята можеше да връхлети най-напред. Лешчински, ленчицки воевода, и Нарушевич, литовски полеви писар[55], заминаха като пратеници в Швеция; но заминаването им, вместо да успокои разтревожените, разпали още по-голямо безпокойство.

„Това пратеничество мирише на война“ — писа Януш Радживил.

— Ако не ни заплашваше буря от тая страна, тогава защо бяха пратени? — казваха си други. — Та нали току-що се върна от Стокхолм по-раншният пратеник Каназил; но ясно е, че той не е постигнал нищо, щом веднага след него изпращат толкова важни сенатори.

Все пак по-разумните хора не вярваха още, че е възможна война.

— Жечпосполита не е дала никакъв повод — твърдяха те, — а мирът продължава да си бъде в сила. Как може да се стъпче клетвата, да се погазят най-свещените договори и да бъде нападнат по разбойнически безопасният съсед? При това Швеция още помни раните от полските саби, нанесени й при Кирхолм, Пуцк и Тшчана! Та нали и Густав Адолф, който не намери противник в цяла Европа, на няколко пъти трябваше да падне пред пан Конецполски. Не ще посмеят шведите, които нямат толкова голяма военна слава, придобита по широкия свят, да се вдигнат срещу противник, с когото никога не са могли да се справят. Наистина и Жечпосполита е изтощена и отслабнала от войната; но само Прусия и Велкополска, която през последните войни съвсем не беше пострадала, стигат, за да прогонят този гладен народ и да го отблъснат върху неплодородните скали отвъд морето. Няма да има война!

На това страхливите отговаряха, че още преди варшавския сейм по предложение на краля са се съвещавали на сеймика в Гродно за защитата на граничните пояси на Велкополска, че били разпределяни данъци и войници, което не би се правило, ако опасността не беше близка.

И така се колебаеха умовете между страха и надеждата, тежка несигурност гнетеше човешките сърца, но изведнъж край на всичко това сложи заповедта на Богуслав Лешчински, велкополски генерал, с която обявяваше обща мобилизация на шляхтата от Познанското и Калишкото воеводство за защита на границата от заплашващото ги шведско нашествие…

Всяко съмнение изчезна. Възгласът „война!“ се разнесе по цяла Велкополска и по всичките земи на Жечпосполита.

Това не беше само война, а нова война. Хмелницки, подпомаган от Бутурлин, се ежеше на юг и изток; Ховански и Трубецки — на изток, шведът се приближаваше от запад! Огнената лента се превръщаше в огнен обръч.

Страната приличаше на обсаден стан.

А в стана работите вървяха зле. Един предател, Раджейовски, беше вече избягал от него и се намираше в шатъра на нападателите. Той именно ги водеше на готова плячка, той показваше слабите страни, той щеше да примамва гарнизоните на крепостите. А освен това не липсваше нито омраза, нито завист; не липсваха и скарани помежду си магнати или недоволници от краля за отказани им служби и във всеки момент готови да пожертват обществения интерес заради частните си работи; не липсваха и иноверци, които желаеха да възтържествуват дори върху гроба на отечеството си; а още повече бяха размирниците, сънливите, ленивите и влюбените в самите себе си, в собствените си удоволствия и удобства.

Все пак заможната и досега непрегазвана от войната Велкополска не жалеше поне парите за отбраната си. Градовете и шляхтишките села доставяха толкова войници, колкото им се определяха, и докато шляхтата да тръгне лично към стана, натам вече отиваха пъстри полкове от селска пехота под командването на назначени от сеймиките ротни командири измежду опитни във военната професия хора.

И така пан Станислав Дембински водеше познанските пехотинци; пан Владислав Влостовски — кошчанските, а пан Голц, славен войник и инженер — валецките. Калишките селяни командваше пан Станислав Скшетуски, от род на храбри бойци, братовчед на Ян, прочутия герой от Збараж. Пан Кацпер Жихлински предвождаше конинските воденичари и кметски пълномощници. От Пиздри идеше пан Станислав Ярачевски, който беше прекарал младостта си в чуждестранни войски; от Кциня — пан Пьотр Скорашевски, а пан Квилецки — от Накло. Никой обаче не можеше да се сравни по военния си опит с пан Владислав Скорашевски, чиято дума слушаше дори самият велкополски генерал и воеводите.

На три места: при Пила, Уйшче и Велен, командирите заеха позиции край Нотеч и чакаха пристигането на шляхтата, свикана във всенародното опълчение. Пехотинците от сутрин до вечер правеха окопи и непрекъснато се оглеждаха назад дали пристига желаната конница.

В това време дойде първият от големците, пан Анджей Груджински, калишки воевода, и се настани в къщата на кмета с многобройна прислуга, облечена с бели и сини униформи. Той се бе надявал, че веднага ще бъде обграден от калишката шляхта, но като не се явяваше никой, прати да повикат ротмистъра пан Станислав Скшетуски, зает с правене на окопи край реката.

— Къде са моите хора? — попита той след първия поздрав на ротмистъра, когото познаваше от дете.

— Какви хора? — каза пан Скшетуски.

— Ами калишкото опълчение?

Полупрезрителна, полуболезнена усмивка се появи върху мургавото лице на войника.

— Ваша светлост воеводо! — каза той. — Нали сега е време да се стрижат овцете, а в Гданск не искат да купуват лошо изпрана вълна. Сега всеки наш шляхтич стои или при езерото да надзирава прането, или при теглилката и с право си мисли, че шведите няма да избягат.

— Как така? — попита воеводата разтревожен. — Никого ли няма още?

— Освен селската пехота жива душа няма… А и жътвата е близо. Добрият стопанин не оставя дома си в такова време!

— Какво ми приказваш, ваша милост!

— А шведите няма да избягат, ами ще дойдат още по-близо — повтори ротмистърът.

Сипаничавото лице на воеводата изведнъж почервеня.

— Какво ме интересуват шведите!… Срам ще ме е пред другите панове, ако остана тук сам като кукувица.

Скшетуски отново се усмихна.

— Позволи ми, ваша милост, да кажа — рече той, — че шведите са главното, а срамът после. Вие обаче няма да се срамувате, защото не само калишката, но и никоя друга шляхта не е още дошла.

— Те са полудели! — каза пан Груджински.

— Не, само са сигурни, че ако те не пожелаят да отидат при шведите, шведите не ще пропуснат да дойдат при тях.

— Чакай, ваша милост! — каза воеводата.

И като плясна с ръце за слугата си, заповяда му да му донесе мастило, пера и хартия, после седна и почна да пише.

След половин час посипа страницата с пясък, чукна я с ръка и каза:

— Изпращам възвание да се явят най-късно pro die 27 praesentis[56] и мисля, че поне в този краен срок ще благоволят non deesse patriae[57]. А сега кажи ми, ваша милост, дали имате някакви вести за неприятеля.

— Имаме. Витенберг обучава войските си по ливадите край Дама[58].

— Многобройни ли са?

— Едни казват, че били седемнайсет хиляди души, други — че са повече.

— Хм! Ние и толкова няма да бъдем. Как мислиш, ваша милост, ще можем ли да им се опрем?

— Ако шляхтата не се яви, няма какво и да говорим…

— Ще се яви, как няма да се яви! То се знае, че опълчението винаги така се влече. Но дали ще се справим заедно с шляхтата?

— Не ще можем — каза хладно Скшетуски. — Ваша светлост воеводо, ами че ние изобщо нямаме войници.

— Как така нямаме войници?

— Ваша милост знае също така добре, както и аз, че колкото войска имаме, цялата е в Украйна. Оттам не са ни изпратили тук дори две хоронгви, при все че един Бог знае коя буря сега е по-страшна.

— Ами пехотата, ами опълчението?

— На двайсет души едва един е видял война, а на десет един знае как да държи пушка. След първата война ще станат добри войници, но не сега. А що се отнася до опълчението, попитай, ваша милост, всеки, който поне малко разбира от война, дали опълчението може да удържи пред редовна войска, и то такава, каквато е шведската, ветерани от цялата лютеранска война и свикнала да побеждава.

— Така високо ли издигаш, ваша милост, шведите над своите?

— Не ги издигам аз над своите, защото, ако имахме тук петнайсетина хиляди такива бойци, каквито бяха при Збараж, редовни войници и конница, тогава нямаше да се страхувам от шведите, но с нашите дано даде Бог да постигнем някакъв по-добър резултат.

Воеводата сложи ръце върху коленете си и погледна проницателно право в очите на Скшетуски, сякаш искаше да прочете в тях някаква скрита мисъл.

— Тогава защо дойдохме ние тук? Да не би да мислиш, ваша милост, че е по-добре да се предадем?

При тия думи пан Станислав пламна и отвърна:

— Ако се е родила в главата ми такава мисъл, заповядай, ваша милост, да ме набият на кол. На въпроса дали вярвам в победата, отговарям като войник: не вярвам! Но защо сме дошли тук — това е друг въпрос, на който като гражданин отговарям: за да окажем на неприятеля първата съпротива, да го задържим малко и да дадем възможност на останалата част от страната ни да се съвземе и вдигне, да спрем с телата си нашествието, докато загинем един върху друг!

— Тази амбиция на ваша милост е похвална — отговори воеводата хладно, — но на вас, войниците, е по-лесно да говорите за смърт, отколкото за нас, върху които ще падне цялата отговорност за напразно пролятата толкова много шляхтишка кръв.

— Затова шляхтата има кръв, за да я пролива.

— Това е така, да! Всички сме готови да загинем, защото, право казано, това е най-лесното нещо. Все пак дългът заповядва на нас, които провидението е направило началници, не само да търсим слава, но и да мислим за полезното. Наистина войната е като че ли започнала, но все пак Карл Густав е роднина на нашия господар и трябва да се съобразява с това. Ето защо необходимо е да опитаме и преговорите, тъй като понякога може да се спечели повече с думи, отколкото с оръжие.

— Това вече не е моя работа! — отвърна сухо пан Станислав.

Изглежда, че в този момент и на войводата дойде същата мисъл, защото кимна с глава и се сбогува с ротмистъра.

Скшетуски обаче само наполовина беше прав в онова, което казваше за мудността на шляхтата, повикана във всенародното опълчение. Защото беше вярно, че до завършването на стрижбата на овцете малцина тръгнаха към стана между Пила и Уйшче, но към 27 юни, тоест в срока, определен във второто възвание, започнаха да прииждат на големи групи.

Всеки ден облаци прах, вдигани поради постоянно сухото време, съобщаваха за приближаването на нови и нови групи. А шляхтата идваше шумно, на коне и коли, с многобройни слуги, със сервизи за хранене, с каруци и всякакви богати удобства в тях, а също така натоварена с толкова оръжие, че мнозина носеха оръжие за трима, като се почне от копия, пушки, бандолети[59], саби, мечове и се свърши с изоставените вече по онова време хусарски чукове за разбиване на броните. Старите опитни войници веднага познаваха по това въоръжение, че имат работа с хора, които не са ходили на война и са неопитни.

Защото от цялата шляхта, която населяваше пределите на Жечпосполита, велкополската беше най-невойнствена. Татари, турци и казаци никога не бяха газили тези места, които от кръстоносните времена бяха почти забравили какво ще рече война в страната им. Който от велкополската шляхта чувстваше в себе си влечение към бой, той се записваше в кралските войски и там се държеше така добре, както всеки друг; тия обаче, които предпочитаха да си седят вкъщи, се бяха превърнали в истински домошари, които обичаха удобствата, почивките, в стопани по призвание, които затрупваха пазарите на пруските градове със своята вълна и особено със зърнените си храни.

Но сега, когато шведската буря ги бе откъснала от спокойните занятия, струваше им се, че на война не е излишно нито да се натоварят с прекалено много оръжие, нито да се снабдят с провизии, нито да вземат много слуги, които да пазят тялото и вещите на своя господар.

Те бяха странни войници, с които ротмистрите не можеха лесно да се справят. Заставаше например шляхтич с пика, дълга седем-осем лакти, и с броня на гърдите, но със сламена шапка, за да му държала „хладно“ на главата; друг пък при обучение се оплакваше от жегата, трети се прозяваше, ядеше или пиеше, четвърти викаше слугата си, а никой не смяташе за неприлично нещо да приказва в редиците толкова високо, та никой да не може да чуе заповедите на офицерите. И мъчно беше да се въведе дисциплина, защото шляхтата се обиждаше много от нея, понеже била засягала достойнството й. Наистина обявяваха се разни „правилници“, но никой не искаше да ги чуе.

Желязна верига на краката на тази войска беше безбройният обоз от коли, запасни и товарни коне, добитък, предназначен за храна, и особено слугите, които пазеха шатрите, вещите, гриса, булгура и бигосите[60] и които по най-дребен повод предизвикваха разпри и бъркотия.

Срещу такава именно войска се приближаваше от Шчечин и блатата край Одра Арвид Витенберг, стар военачалник, чиято младост беше минала в Трийсетгодишната война и който водеше седемнайсет хиляди ветерани, държани в желязна дисциплина.

От едната страна стоеше безредният полски стан, подобен на панаир, шумен, пълен със спорове, с разсъждения върху разпорежданията на командирите и недоволства, съставен от добродушни селяни, превърнати внезапно в пехота, и от панове, взети направо от стрижбата на овцете; от другата маршируваха страшни, мълчаливи карета, които при едно кимване на командирите се разгръщаха като машина в линии и полукръгове, образуваха клинове и триъгълници така опитно, както действа мечът в ръката на фехтовчика; те бяха истински хора на войната, настръхнали с цевите на мускетите и с пиките си, студени, спокойни, същински занаятчии, които са стигнали до майсторство в занаята си. Кой от опитните хора би могъл да се съмнява какъв ще бъде резултатът от срещата и на чия страна ще е победата?

Все пак все повече и повече шляхта се събираше, а още преди нея заприиждаха и големци от Велкополска и другите провинции със своя войска и слуги. Скоро след пан Груджински в Пила пристигна могъщият познански воевода пан Кшищоф Опалински. Триста хайдуци[61], облечени в жълти униформи с червени шарки и въоръжени с мускети, вървяха пред каретата на воеводата; тълпа дворяни и шляхтичи обграждаше достойната му особа; зад тях в боен ред вървеше отряд от райтари[62], облечени по същия начин, както и хайдуците; а самият воевода пътуваше в карета заедно с шута си Стах Острожка, чието задължение беше да развеселява мрачния си господар по пътя.

Пристигането на тоя толкова знаменит сановник придаде смелост и надежда на всички; защото тези, които гледаха почти монаршеското величие на воеводата, великолепното му лице, на което под високото като свод чело светеха разумни и строги очи, сенаторската важност на цялото му държане, едва можеха да помислят, че може да се случи нещо лошо на такава мощ.

На хората, които бяха привикнали да почитат службите и личностите, се струваше, че и самите шведи надали ще посмеят да вдигнат светотатствена ръка срещу такъв магнат. А ония, чиито сърца биеха тревожно в гърдите, веднага се почувстваха по-сигурно под крилото му. Затова го приветстваха радостно и горещо; възгласите се носеха по цялата улица, по която свитата му се движеше бавно към къщата на кмета, а главите се навеждаха пред воеводата, който се виждаше като на длан през стъклата на позлатената карета. На тези поклони заедно с воеводата отговаряше и Острожка с такова достойнство и сериозност, сякаш те бяха правени главно за него.

Едва се слегна прахът след пристигането на познанския воевода, когато дотърчаха куриери със съобщение, че иде неговият братовчед, подлеският воевода Пьотр Опалински с баджанака си пан Якуб Роздражевски, иновроцлавски воевода. Всеки от тях докара по сто и петдесет въоръжени бойци освен дворяните и слугите. После не минаваше ден да не пристигне някой големец, като пан Сендживой Чарнковски, баджанак на Кшищоф, познански кастелан[63], след него Станислав Погожелски, калишки кастелан; Максимилиан Мясковски, кшивински кастелан, и Павел Гембицки, мендзижецки пан. Градчето така се препълни с хора, че нямаше квартири дори за самите дворяни. Съседните ливади се изпъстриха с шатрите на опълчението. Човек би казал, че в Пила бяха долетели всички шарени птици от цялата Жечпосполита.

Пъстрееха червени, зелени, сини, лазурни, бели цветове на катанките, жупаните, кубрадите и контошите[64], защото, като оставим опълчението, в което всеки шляхтич носеше различно облекло, като оставим прислугата на пановете — и пехотата на всяка околия беше облечена в различни цветове.

Пристигнаха и търговци, които не можеха да се поберат на пазарния площад, и построиха цяла редица от бараки край градчето. Там продаваха военни вещи — като се почне от дрехи, та се стигне до оръжие и храна. Походните кухни димяха денем и нощем и разнасяха заедно с пушека миризми на бигоси, булгури, печено, а другаде продаваха питиета. Пред бараките се тълпяха шляхтичи, въоръжени не само с мечове, но и с лъжици; те ядяха, пиеха и разговаряха или за неприятеля, който още не се виждаше, или за пристигащите големци, за които не скъпяха епитети.

Между групите шляхта се разхождаше Острожка, облечен с дреха, ушита от пъстри парцали, с жезъл, украсен със звънчета, и с глупав израз на лицето. Където се покажеше, веднага го обграждаха в кръг, а той наливаше масло в огъня, помагаше да одумват големците и задаваше гатанки, при които шляхтата толкова повече лягаше от смях, колкото бяха по-хапливи.

В тях не беше пощаден никой.

Един следобед през пазара мина сам познанският воевода и се смеси с шляхтата, като разговаряше любезно с някой и друг или с всички и се пооплакваше от краля, че не му изпратил нито една редовна хоронгва, въпреки че неприятелят се приближаваше.

— Не мислят за нас, ваша милост панове — казваше той, — и ни оставят без помощ. Във Варшава разправят, че войската в Украйна била много малка и хетманите не могли да се справят с Хмелницки. Ех, няма как! Изглежда, че Украйна е по-мила от Велкополска… В немилост сме ние, ваша милост панове, в немилост! Сякаш за клане са ни дали тук.

— А кой е виновен? — попита пан Шлихтинг, веховски съдия.

— Кой е виновен за всички бедствия на Жечпосполита? — отвърна воеводата. — То се знае, че ние, братя шляхтичи, които я пазим с гърдите си.

Заслушаните в думите му шляхтичи се почувстваха много поласкани, че „графът на Бнина и Опаленица“ сам се поставя наравно с тях и признава, че е техен брат, затова пан Кошуцки веднага отговори:

— Ваша светлост воеводо! Ако при негово величество имаше повече такива съветници като ваша милост, едва ли биха ни дали тук за клане… Но там като че ли управляват ония, които се кланят по-ниско.

— Благодаря ти, пане брате, за хубавата дума!… Виновен е оня, който слуша лошите съветници. Там нашите свободи са им като трън в очите. Колкото повече шляхта изгине, толкова по-лесно ще могат да прокарат absolutom dominium[65].

— Нима затова ще трябва да гинем, та да стенат децата ни в робство?

Воеводата не отговори нищо, а шляхтата започна да се споглежда и учудва.

— Значи, така? — викаха многобройни гласове. — Значи, затова са ни изпратили тук под нож? А ние вярваме! Не от днес се говори за тоя absolutum dominium!… Но щом е била такава работата, и ние ще знаем да помислим за главите си!

— И за децата си!

— И за имотите си, които неприятелят ще опустошава igne et ferro[66].

Воеводата мълчеше.

По странен начин тоз военачалник укрепваше духа на войниците си.

— Кралят е виновен за всичко това! — викаха все повече хора.

— А помните ли, ваша милост панове, историята с Ян Олбрахт? — попита воеводата.

— „При краля Олбрахта загина цялата шляхта!“ Предателство, братя панове!

— Кралят, кралят е предател! — възкликна някакъв смел глас.

Воеводата мълчеше.

Внезапно Острожка, който стоеше до воеводата, се плесна няколко пъти по бедрата с ръце и закукурига като петел така пронизително, че всички очи се обърнаха към него.

След това викна:

— Ваша милост панове, братя, сърчица! Послушайте моята гатанка!

С променливостта на мартенско време възмущението на опълченците в миг се превърна в любопитство и желание да чуят някакво ново остроумие на шута.

— Слушаме! Слушаме — обадиха се петнайсетина гласа. Шутът започна да мига с очи като маймуна и да рецитира с писклив глас:

Той след брат си взе короната, жена му —

но туй погреба гръмката му слава само.

Сега подканцлера прогони надалече

и сам подканцлер е… при подканцлерката вече.

— Кралят! Кралят! Разбира се! Ян Казимеж! — започнаха да викат от всички страни.

И буен смях се разнесе като гръм между събраните.

— Да го вземе дяволът, как майсторски го е нагласил! — викаше шляхтата.

Воеводата се смееше заедно с другите; после, когато малко поутихна, каза сериозно:

— И за тая работа именно ще трябва сега да излагаме кръвта и главите си… Ето докъде се стига!… Вземи, шуте, един дукат за добрата гатанка.

— Кшищофчо! Кшищофчо мили — отговори Острожка. — Защо нападаш другите, че държат шутове, когато сам ти не само че държиш мене, но доплащаш отделно за гатанките?… Я ми дай още един дукат, тогава ще ти кажа втора гатанка.

— Пак ли ще е такава хубава?

— Само че ще е по-дълга… Най-напред дай дуката.

— Ето ти!

Шутът отново плесна с ръце както петелът с крила, отново изкукурига и викна:

— Ваша милост панове, слушайте! Кой е този?

Същ Катон, той руга егоизма и злото,

но пред сабята предпочиташе перото;

щом подканцлер не стана, със думи проклети

мигом totam respublicam той оклевети.

 

Да държеше на меча, било би чудесно —

от сатира не плашат се шведите лесно;

но още невкусил от боя със зъл неприятел,

след предателя втори стана на краля предател.

Всички насъбрани отгатнаха гатанката така добре, както и по-раншната. В тоя момент всред групата се чуха два-три сподавени смехове, след което настана дълбока тишина.

Воеводата стоеше цял червен и се смути още повече, защото всички погледи бяха впити в него, а шутът поглеждаше ту към един, ту към друг шляхтич и най-после се обади:

— Никой ли от ваша милост панове не може да отгатне кой е този?

А когато мълчанието беше единственият отговор, тогава Острожка се обърна с най-безочлив израз на лицето към воеводата:

— А ти, Кшищофчо, нима също не знаеш за кой нехранимайко става дума?… Не знаеш ли? Тогава дай дукат!

— Ето го! — отвърна воеводата.

— Господ да те поживи!… Но я ми кажи, Кшищофчо, не се ли натискаше ти случайно да получиш подканцлерството след Раджейовски?

— Не е време за шеги! — отвърна Кшищоф Опалински. И като поздрави с шапка всички насъбрани, рече:

— Моите почитания, ваша милост панове!… Време е да отида на военен съвет.

— На роднински съвет, искаше да кажеш, Кшищофчо — добави Острожка, — защото там ще се съветвате всички роднини как да си плюете на петите.

След това се обърна към шляхтата и като подражаваше на воеводата при поклона, добави:

— А на ваша милост такава песен пей!

И двамата се отдалечиха; но едва направиха двайсетина крачки и един огромен избух от смях се удари в ушите на воеводата и звуча още дълго, докато потъна в общата гълчава на стана.

Военен съвет наистина се състоя и беше председателстван от познанския воевода. Това беше особен съвет. В него участваха само такива сановници, които не разбираха от война. Защото велкополските магнати не следваха и не можеха да следват примера на ония литовски или украински „кралчета“, които живееха в постоянен огън като саламандри.

Там всеки воевода или кастелан беше вожд, върху чието тяло ризницата отпечатваше червени ивици и те не изчезваха никога, и младостта на когото протичаше в степите или горите откъм изток, всред засади, битки, гонитби, в станове или обози. А тук бяха големци, които държаха службите и при все че при нужда и те участваха във всеобщото опълчение, никога обаче не заемаха челни постове във военно време. Дълбокото спокойствие беше приспало войнствения дух и потомците на ония рицари, пред които някога не можеха да устоят железните отряди на кръстоносците, се бяха превърнали в политици, учени и писатели. Едва суровата шведска школа ги научи на онова, което бяха забравили.

Но сега събраните на съвещание големци се споглеждаха с несигурни очи, всеки се страхуваше да се обади пръв и чакаше какво ще каже „Агамемнон“, познанският воевода.

А Агамемнон просто не разбираше от нищо и започна речта си отново с оплаквания от неблагодарността и заспалостта на краля, от лекото сърце, с което е предадена под меч цяла Велкополска, а и те с нея. Но пък колко красноречив беше; каква внушителна поза заемаше, достойна за истински римски сенатор: когато говореше, държеше главата си вдигната, черните му очи хвърляха светкавици, устата — мълнии, а прошарената му брада се тресеше от вълнение, когато рисуваше бъдещите поражения на отечеството.

— Защото в какво се състои страданието на отечеството — казваше той, — ако не в страданията на синовете му… А ние тук най-напред ще пострадаме. По нашите земи, по нашите частни имения, придобити чрез заслугите и кръвта на нашите прадеди, ще мине най-напред кракът на тези неприятели, които се приближават като буря към нас от морето. И защо страдаме ние? Защо ще вземат нашите стада, ще стъпчат житата ни, ще изгорят селата, изградени с нашия труд? Ние ли онеправдавахме Раджейовски, който, осъден неоснователно и преследван като престъпник, беше принуден да търси чуждо покровителство? Не!… Ние ли настояваме да се запази в подписа на нашия Ян Казимеж тази грозна титла шведски крал, която вече ни струва толкова кръв? Не!… Две войни пламтят по две наши граници — трябваше ли да предизвикваме и трета?… Който е виновен, нека Бог, нека отечеството да го съди!… Ние ще си умием ръцете, защото сме невинни за тая кръв, която ще бъде пролята…

И така продължаваше да хвърля мълнии воеводата; но когато дойде до същността на работата, не можа да даде искания съвет.

Тогава изпратиха за ротмистрите, командири на селската пехота, и преди всичко за пан Владислав Скорашевски, който беше не само славен и несравним рицар, но и с голям военен опит; той знаеше войната като „Отче наш“. Неговите съвети бяха слушани много пъти дори от предводителите; затова с още по-голяма готовност бяха желани днес.

Пан Скорашевски посъветва да се организират три стана: при Пила, Велен и Уйшче, така близо един до друг, че в случай на нападение да могат да си се притичват на помощ; а освен това да се направят окопи по цялото крайречно пространство, обхванато от дъгата от станове, които да бранят бродовете.

— А когато се разбере — говореше пан Скорашевски — през къде неприятелят ще поиска да мине реката, тогава ще съберем там и трите стана, за да му дадем хубав урок. А аз, с разрешението на ваша светлост, панове, ще отида с малък отряд в Чаплинек. Това е загубена позиция и ще се оттегля навреме от нея, но там най-напред ще узная за неприятеля и ще мога да ви съобщя за него.

Всички се съгласиха с този съвет и започнаха малко по-живо да швъкат из лагера. Най-сетне се събраха около петнайсет хиляди шляхтичи. Кралските пехотинци правеха окопи на едно разстояние от шест мили[67].

Уйшче, главната позиция, зае с хората си познанският воевода. Част от рицарите останаха във Велен, част в Пила, а пан Владислав Скорашевски замина за Чаплинек, та оттам да съобщава за движението на неприятеля.

Започна юли; дните бяха все така хубави и горещи. Слънцето печеше толкова силно по равнините, че шляхтата се скри из горите, между дърветата, под чиято сянка някои поръчаха да разпънат шатрите им. И там започнаха да устройват шумни пиршества, а още повече шум вдигаше прислугата, особено при къпането и поенето на конете, които по няколко хиляди наведнъж откарваха три пъти дневно на реките Нотеч и Глда, като се караха и биеха за най-добър достъп до брега.

Духът в началото все пак беше добър, въпреки че самият познански воевода действаше по-скоро така, че да го понижи.

Ако Витенберг беше настъпил през първите дни на юли, той навярно щеше да срещне силна съпротива, която при разпалването на хората в боя можеше да се превърне в непреодолима упоритост, както често се е случвало. Защото в жилите на тия хора, макар и отвикнали от война, течеше рицарска кръв.

Кой знае дали някой нов Йереми Вишньовецки не би превърнал Уйшче във втори Збараж и не би записал в тия окопи нова прекрасна рицарска страница. Но за зла чест познанският воевода можеше само да пише, не да воюва.

Витенберг, човек, който познаваше не само войната, но и хората, може би нарочно не бързаше. Дългогодишният опит го бе научил, че новомобилизираният войник е най-опасен в първия момент на своята разпаленост и че често пъти му липсва не храброст, а войнишка търпеливост, която се създава само от практиката. Много пъти тоя войник ще сполучи да удари като лавина най-опитните полкове и да премине по техните трупове. Той е като желязо, което, докато е червено, трепти, живее, сипе искри, гори, унищожава, но когато изстине, представлява само мъртъв къс.

И наистина, когато изтече седмица, после втора и захвана третата, дългото бездействие почна да тежи на опълчението. Горещините ставаха все по-големи. Шляхтата не желаеше да излиза на обучение, като се оправдаваше с това, че „конете, хапани от мухите, не искат да стоят на едно място и че човек не може да издържи от комарите в тази блатиста местност…“

Слугите все повече влизаха в разпри за сенчести места, за които и между господарите се стигаше до вадене на саби. Някой и друг тръгваше вечер за вода, а излизаше скришом от стана, за да не се върне вече.

Не липсваха лоши примери и от върховете. Пан Скорашевски току-що бе съобщил от Чаплинек, че шведите са вече наблизо, когато на военния съвет позволиха да се върне вкъщи пан Зигмунд Груджински, шведски староста, за което много настояваше чичо му Анджей, калишки воевода.

— Ако ще трябва аз да сложа тук главата си и да дам своя живот — казваше той, — нека братанецът ми да наследи моята памет и слава, та заслугата ми да не се забрави.

Тук той започна да се разчувства над младата възраст и невинност на братовия си син и да възхвалява щедростта, с която докарал сто души пехотинци, крайно необходими на Жечпосполита в тоя момент. И военният съвет се съгласи да удовлетвори молбата на чичото.

На шестнайсети юли пан старостата напускаше открито стана, придружен от двайсетина слуги, и се връщаше вкъщи почти в навечерието на обсадата и битката. Тълпите шляхтичи го изпращаха с хапливи възгласи чак извън стана, а начело на тълпите беше Острожка, който викаше отдалече подир заминаващия.

— Ваша милост пане староста, давам ти герб и прозвище към презимето: Deest[68]!

— Да живее Deest-Груджински! — викаше шляхтата.

— И не плачи за чичко си! — продължаваше Острожка! — И той се страхува от шведите като тебе, та щом само се покажат, сигурно ще се обърне с гръб към тях!

Кръвта избиваше по лицето на младия магнат, но той се преструваше, че не чува обидите, само бодеше коня си с шпорите и си пробиваше път през тълпата, та минута по-скоро да се намери извън стана и далече от своите преследвачи, които най-сетне започнаха да го замерват с бучки пръст, без да мислят за рода и достойнството на заминаващия, и да викат:

— На ти грудка, Груджински! Хайде! Дръж! Хоп! Хоп! Заек! Котка!

Вдигна се такъв шум, та чак познанският воевода дотърча с няколко ротмистри да успокоява и обяснява, че старостата е взел отпуск само за една седмица заради много важни работи.

Лошият пример обаче подейства — и още същия ден се намериха неколкостотин шляхтичи, които не искаха да останат по-назад от пан старостата, но се измъкваха с по-малко придружители и по-тихо. Пан Станислав Скшетуски, калишки ротмистър и пръв братовчед на прочутия Ян Скшетуски, героя от Збараж, си скубеше косата, защото и неговите войници по примера на шляхтичите започнаха да офейкват от стана. Състоя се нов военен съвет, в който шляхтишките тълпи искаха непременно да участват. Настана бурна, пълна с викове и свади нощ. Всички се подозираха едни други, че възнамеряват да бягат. Възгласите: „Или всички, или никой“ — преминаваха от уста на уста.

Час по час се пускаха слухове, че воеводите бягат — и тогава настъпваше такава суматоха, та воеводите трябваше да се показват по няколко пъти на развълнуваните маси. Петнайсетина хиляди души стояха до разсъмване на конете, а познанският воевода обикаляше на кон между тях с гола глава, подобен на римски сенатор, и повтаряше непрекъснато големите думи:

— Ваша милост панове! С вас ще живея, с вас ще мра! На някои места го посрещаха с приветствие, на други се чуваха подигравателни възгласи. А той, едва усмирил масите, се връщаше в съвета отруден, пресипнал, упоен от величието на собствените си думи и убеден, че тази нощ е оказал несравними услуги на отечеството.

Но на съвета думите му бяха по-слаби, защото там си скубеше брадата и перчема от отчаяние и повтаряше:

— Съветвайте, ваша милост панове, ако можете… Аз си измивам ръцете за това, което ще стане, защото е невъзможно да се отбраняваме с такъв войник.

— Ваша светлост воеводо! — отговаряше пан Станислав Скшетуски. — Самият неприятел ще възпре тия своеволия и размирици. Нека само да загърмят оръдията, нека се дойде до отбрана, до обсада, същата тази шляхта ще бъде принудена да се бие в окопите, а не да се бунтува в стана, защото ще трябва да пази собствения си живот. Така се е случвало много пъти.

— Но с какво ще се отбраняваме? Оръдия нямаме, а само малки топчета, с които можем да гърмим на пиршества.

— При Збараж Хмелницки имаше седемдесет оръдия, а княз Йереми само петнайсетина октави и гранатници[69].

— Но имаше войска, а не опълченци; свои хоронгви, славни по цял свят, а не изнежени панове, които ги бива да стрижат овце.

— От такива именно изнежени панове е направил войници.

— Да изпратим за пан Владислав Скорашевски — каза пан Сендживой Чарнковски, познански кастелан. — Да го направим началник на стана. Той е почитан от шляхтата и ще съумее да я държи стегнато.

— Да се изпрати за Скорашевски! Защо да стои той в Драхим или в Чаплинек! — повтори пан Йенджей Груджински, калишки воевода.

— Точно така! Това е най-добрият съвет! — викнаха други гласове.

И изпратиха куриер до пан Владислав Скорашевски — и други решения не се взеха в съвета, вместо това говореха и укоряваха силно краля, кралицата, оплакваха се, че нямат войска, че са изоставени.

— Другият ден не донесе нито надежда, нито успокоение. Напротив, безредието стана още по-голямо. Някой пусна внезапно слух, че иноверците, а именно калвинистите, симпатизират на шведите и при пръв удобен случай са готови да се присъединят към неприятеля. Нещо повече — тази вест не беше опровергана нито от пан Шлихтинг, нито от пановете Едмунд и Яцек Курнатовски, също така калвинисти, но искрено предани на отечеството хора. Дори самите те потвърдиха, че иноверците образуват отделна група и заговорничат под водачеството на размирника и изверга пан Рей, който на младини е служил в Немско като доброволец на страната на лютераните и бил голям приятел на шведите. Щом тези подозрения се пръснаха между шляхтичите, веднага петнайсетина хиляди саби засвяткаха и в стана избухна истинска буря.

— Предатели храним! Змии храним, които са готови да хапят лоното на майка си! — викаше шляхтата.

— Дайте ги тук!

— До крак, до крак!… Най-заразително предателство, ваша милост панове!… Да се изскубе буренът, че иначе ще загинем всички.

Воеводите и ротмистрите отново трябваше да успокояват, но това им беше още по-трудно, отколкото предният ден. Пък и те самите бяха убедени, че пан Рей е готов съвсем открито да измени на отечеството, тъй като беше човек напълно отчуждил се от родината и освен езика нямаше нищо полско в себе си. Реши се веднага да бъде изпратен от стана, което незабавно поуспокои развълнуваните. Въпреки това дълго още се чуваха викове: — Дайте ги тук! Измяна! Измяна!

Странно настроение зацари най-сетне в стана. Духът на едни се понижи и те изпаднаха в меланхолия. Разхождаха се мълчаливо с колебливи крачки покрай окопите и гледаха с тревожен и мрачен поглед към равнината, откъдето щеше да дойде неприятелят, или си шепнеха все по-лоши новини.

Други бяха овладени от някаква безумна, отчаяна веселост и готовност за смърт. Поради тази готовност устройваха пиршества и пиянства, та да изживеят весело последните дни от живота си. Някои пък мислеха за спасението на душите си и прекарваха времето в молитва. Никой обаче в цялата тази човешка тълпа не мислеше за победа, сякаш тя беше съвсем невъзможна, а пък неприятелят нямаше кой знае какви сили: имаше повече оръдия и по-добре обучена войска, и вожд, който разбираше от война.

И докато така от едната страна полският стан кипеше, фучеше, пируваше, вълнуваше се и не утихваше като шибано от вихъра море, докато опълчението спореше като по време на избор на крал, от другата страна шведските полкове спокойно се движеха по просторните зелени ливади край Одра.

Най-напред вървеше бригада от кралската гвардия; предвождаше я Бенедикт Хорн, страшен воин, чието име се повтаряше с ужас в Немско; хората бяха подбрани, едри, с гребенести шлемове с покривки за ушите, с жълти кожени кафтани, въоръжени с рапири и мускети, хладнокръвни и упорити в боя, готови при всеки знак на командира си.

Карл Шединг, немец, предвождаше следващата вестготландска бригада, съставена от два полка пехота и един тежка конница, облечена с ризници без нараменници; половината пехотинци имаха мускети, другата половина копия; в началото на битката мускетарите заставаха начело, а при атака на конница се отдръпваха зад копиеносците, които забиваха единия край на копието в земята, другия насочваха срещу полетелите коне. През времето на Зигмунд ІІІ при Тшчана една хоронгва хусари беше вдигнала на сабите си и смазала с копитата на конете същата тази вестготландска бригада, в която сега служеха най-вече немци.

Две смаландски бригади предвождаше Ирвин, наричан Безръки, защото навремето си бе загубил своята десница при защита на знамето, но пък лявата му ръка беше толкова силна, че с един замах отсичаше главата на кон; той беше мрачен воин, който обичаше само войната и кръвопролитието, строг и към себе си, и към войниците. Докато другите „капитани“ се бяха превърнали при постоянната война в хора на занаята, които обичаха войната заради самата война, той си беше останал завинаги все същият фанатик и избиваше хората, като пееше набожни псалми.

Вестсмаландската бригада се командваше от Дракенборг, а хелзингерската, съставена от прославени по света стрелци — от Густав Оксенщирна, роднина на славния канцлер, млад воин, който будеше големи надежди. Полковник на остготландската бригада беше Ферсен, а нерикската и вермландската предвождаше лично Витенберг, който беше същевременно главнокомандващ на цялата армия.

Седемдесет и две оръдия дълбаеха бразди по влажните ливади, а цялата войска възлизаше на седемнайсет хиляди души, страшни грабители на цяло Немско и така стегнати в боя, че особено с пехотата можеха да се сравнят само френските кралски гвардии. Подир полковете следваха коли и шатри, а полковете се движеха в строй, готови всеки момент за бой.

Гора от копия стърчеше над масата глави, шлемове и шапки, а между тази гора се нижеха към полската граница грамадни светлосини знамена с бели кръстове по средата.

С всеки изтекъл ден разстоянието между двете войски намаляваше.

Най-сетне на 21 юли шведските войски за пръв път видяха граничния полски стълб при село Хайнрихсдорф. При тая гледка цялата войска нададе гръмогласен вик, затръбиха тръби, загърмяха котли и барабани и се развяха всички знамена. Витенберг излезе напред, придружен от блестящ щаб, а всички полкове минаваха пред него, като вземаха за почест, конницата с извадени саби, оръдията със запалени фитили. Беше след пладне, времето бе великолепно. Горският въздух миришеше на смола.

Сивият, облян от слънчевите лъчи път, по който минаваха шведските полкове, излизаше от хайнрихсдорфската гора и се губеше зад хоризонта. Когато войската най-сетне премина през гората, пред погледа на всички се откри весела, усмихната страна, по която се жълтееха ниви с различни жита и на места беше изпъстрена с дъбрави, на места със зелени лъки. Тук-таме измежду дърветата някъде далеко зад дъбравите се виеше дим към небето; по ливадите се виждаха да пасат стада. Там, където лъщеше широко разлята вода, спокойно се разхождаха щъркели.

Някаква тишина и приятност се разливаше навсякъде по тая земя, която плуваше в мляко и мед. И на човек се струваше, че тя се простира все по-широко и отваря прегръдки пред войските, сякаш посрещаше не нашественици, а гости, които идат с Божието име.

При тази гледка нов възглас се изтръгна от гърдите на всички, особено на шведите, привикнали към голата, бедна и дива природа на родния си край. Сърцата на грабливия и беден народ се изпълниха с желание да обсебят тия съкровища и богатства, които виждаха пред очите си. Ентусиазъм обхвана редиците.

Но тия войници, калени в огъня на Трийсетгодишната война, очакваха, че това няма да им дойде лесно, защото тази плодородна земя се населяваше от многоброен и рицарски народ, който умееше да я защитава. В Швеция още живееше споменът за страхотния погром при Кирхолм, където три хиляди конници под командването на Ходкевич бяха обърнали на пух и прах осемнайсет хиляди най-храбра шведска войска. В хижите на Вестготланд, Смаланд, та чак до Далекарлия[70] разказваха за тия рицари, крилати като великаните от скандинавските саги. Пресен беше още споменът за боевете през времето на Густав Адолф, защото участниците в тях бяха още живи. Та нали този скандинавски орел на два пъти беше потрошил ноктите си по войските на Конецполски, преди да прекоси цяло Немско.

Затова радостта се свързваше в шведските сърца с известен страх, от какъвто не беше свободен и самият главнокомандващ Витенберг. Той гледаше преминаващите пехотни и конни полкове с такова око, с каквото пастирът гледа стадото си; после се обърна към един затлъстял човек с перо на шапката и със светла перука, която се спускаше върху раменете му.

— Ваша милост ме уверяваш — каза той, — че с тия сили ще мога да сломя войската, която се намира при Уйшче!

Човекът със светлата перука се усмихна и рече:

— Ваша милост може да вярва напълно на думите ми, които съм готов да гарантирам с главата си. Ако при Уйшче имаше редовна войска с когото да било от хетманите, тогава пръв щях да съветвам да не бързаш и да почакаш, докато пристигне негово кралско величество заедно с цялата армия; но нашите сили напълно ще стигнат срещу опълчението и тези велкополски панове.

— А няма ли да им изпратят някакви подкрепления?

— Подкрепления няма да изпратят по две причини: първо — защото цялата войска, която изобщо не е много, е заета в Литва и в Украйна; второ — защото във Варшава нито крал Ян Казимеж, нито пановете канцлери, нито сенатът искат до този момент да повярват, че негово кралско величество Карл Густав наистина е започнал война въпреки мирния договор и последните пратеничества, както и въпреки готовността за отстъпки. Те смятат, че мирът в последните минути ще бъде спасен… ха, ха!

Тук пълният човек сложи шапката си, избърса потта от червеното си лице и добави:

— Трубецки и Долгоруки са в Литва, Хмелницки в Украйна, а ние влизаме във Велкополска… Ето докъде доведе управлението на Ян Казимеж!

Витенберг го погледна със странен поглед и попита:

— А ти, ваша милост, радваш ли се на всичко това?

— Радвам се, защото неправдата към мене и невинността ми ще бъдат отмъстени; а освен това виждам вече като на длан, че сабята на ваша милост и моите съвети ще сложат тая нова, най-прекрасна в света корона върху главата на Карл Густав.

Витенберг насочи поглед в далечината, обгърна с него горите, дъбравите, ливадите и нивите и след малко каза:

— Така е! Това е прекрасна и плодородна страна… И ти, ваша милост, можеш да бъдеш сигурен, че след войната негово кралско величество няма да повери управлението тук на никого другиго.

Пълният човек отново свали шапка.

— Аз също не искам да имам друг господар — добави той и вдигна очи към небето.

Небето беше светло и слънчево, никакъв гръм не удари и не превърна в прах изменника, който на тая граница предаваше в ръцете на неприятеля своята страна, която стенеше вече от две войни и беше напълно изтощена.

Защото човекът, който разговаряше с Витенберг, беше Хероним Раджейовски, бивш коронен подканцлер, сега продал се на шведите срещу собственото си отечество.

Двамата постояха така в мълчание; в това време последните две бригади, нерикската и вермландската, преминаха границата, а подир тях започнаха да навлизат оръдията; тръбите непрекъснато свиреха, а гърмът на котлите и ръмженето на барабаните заглушаваше стъпките на войниците и изпълваше гората със зловещо ехо. Най-сетне тръгна и щабът. Раджейовски яздеше край Витенберг.

— Не виждам Оксенщирна — каза Витенберг, — страхувам се да не му се е случило нещо лошо. Не зная дали беше добър съветът да го изпращам като тръбач с писма при Уйшче.

— Добър — отвърна Раджейовски, — защото ще разгледа стана, ще види вождовете и ще разбере какво мислят там, а това не би могъл да направи всеки.

— Ами ако го познаят?

— Само пан Рей го познава там, а той е наш. Най-сетне дори да го познаят, няма да му сторят нищо лошо, дори ще го снабдят с провизии за из пътя и ще го възнаградят… Познавам аз поляците и зная, че те са готови на всичко, стига да се покажат пред чуждите като възпитан народ. Цялото ни усилие се свежда към това да ни хвалят чужденците… За Оксенщирна можеш да бъдеш ваша милост спокоен, че косъм няма да падне от главата му. Не се вижда, защото е още рано да се върне.

— А как мислиш, ваша милост, нашите писма ще имат ли някакъв резултат?

Раджейовски се засмя.

— Ако ми разрешиш, ваша милост, да бъда пророк, ще ти предскажа какво ще стане. Познанският воевода е възпитан и учен човек, та ще ни отговори много възпитано и много любезно; но понеже обича да минава за римлянин, отговорът му ще бъде страшно римски; най-напред ще каже, че предпочита да пролее последната си капка кръв, отколкото да се предаде, че смъртта е по-добра от безславието, а любовта, която храни към отечеството, му заповядва да загине на границата.

Раджейовски започна да се смее още по-високо, суровото лице на Витенберг също така засия.

— Ваша милост, нали не смяташ, че той е готов да постъпи така, както пише? — попита Витенберг.

— Той ли? — отговори Раджейовски. — Вярно е, че храни любов към отечеството, но я храни с мастило, а понеже това не е особено силна храна, и любовта му е по-мършава дори от неговия шут, който му помага да съчинява стихове. Сигурен съм, че след тоя римски отказ ще последват пожелания за добро здраве и успехи, уверение в преданост и накрай молба да щадим имотите на него и роднините му, за което ще ни бъде благодарен заедно с всичките си роднини.

— А какъв ще бъде в края на краищата резултатът от писмата ни?

— Че окончателно ще понижат духа, че пановете сенатори ще започнат преговори с нас и че ще заемем цяла Велкополска само след няколко изстрела във въздуха.

— Дано излезеш истински пророк, ваша милост…

— Уверен съм, че ще стане така, понеже познавам тия хора, имам също така приятели и привърженици в цялата страна и зная какво да правя… А че няма да пропусна нищо, за това гарантира несправедливостта на Ян Казимеж към мене и обичта ми към Карл Густав. Сега у нас хората повече държат за собствените си богатства, отколкото за целостта на Жечпосполита. Всички тия земи, по които ще се движим сега, са имоти на родовете Опалински, Чарнковски, Груджински, а те именно се намират в Уйшче, затова ще бъдат по-меки при преговорите. Що се отнася до шляхтата, стига да й гарантираме свобода на събрания, и тя ще тръгне по стъпките на пановете воеводи.

— С познаването си на страната и хората й ваша милост оказваш неизмерими услуги на негово кралско величество, които не могат да минат без също така щедра награда. От това, което чувам от ваша милост, заключавам, че мога да смятам тая земя за наша.

— Можеш, ваша милост, можеш, можеш! — повтори Раджейовски няколко пъти с готовност.

— Следователно аз я заемам в името на негово кралско величество Карл Густав — отвърна сериозно Витенберг.

Още преди шведската войска да почне така да гази Велкополската земя отвъд Хайнрихсдорф, на 18 юли в полския стан пристигна шведски тръбач с писма до воеводите от Раджейовски и Витенберг.

Пан Владислав Скорашевски сам го отведе при познанския воевода, а шляхтата от опълчението зяпаше с любопитство „първия швед“ и се удивляваше на енергичната му стойка, мъжественото лице, жълтите мустаци, възвити в краищата нагоре като широка четка, и господарския израз на лицето. Тълпи го съпровождаха до воеводата, познати се викаха един-друг, сочеха го с пръсти, смееха се малко на ботушите му, които завършваха с огромни кръгли кончови, и на дългата му права рапира, окачена на богато извезания със сребро ремък, която наричаха различно; а шведът също гледаше с любопитни очи изпод широката си шапка, сякаш искаше да извърши преглед на стана и да пресметне силите, ту пък разглеждаше тълпата от шляхтичи, източното облекло на които явно беше новост за него.

Най-сетне го въведоха при воеводата, където бяха събрани всички големци, които се намираха в стана.

Веднага прочетоха писмата и започнаха съвещание, а пан воеводата повери тръбача на придворните си да го угостят по войнишки; от придворните го взе шляхтата и като продължаваше да му се чуди като на някаква рядкост, започна да пие с него на провала.

Пан Скорашевски също го наблюдаваше внимателно, но защото подозираше, че това е някакъв офицер, преоблечен като тръбач; дори вечерта отиде с това си подозрение при пан воеводата; той обаче отговори, че това няма никакво значение, и не позволи да бъде арестуван.

— Дори да беше самият Витенберг дошъл тук като пратеник — каза той, — пак трябва да си отиде безопасно… даже ще заповядам да му дадат десет дуката за път.

В това време тръбачът говореше на завален немски език с ония шляхтичи, които разбираха тоя език поради връзките си с пруските градове, и им разказваше за победите на Витенберг в разни страни, за силите, които идват към Уйшче, и особено за непознатите досега по съвършенството си оръдия, срещу които е невъзможна никаква съпротива. Шляхтата много се смути от всичко това и из стана веднага започнаха да се носят различни преувеличени слухове.

Тази нощ почти никой не спа в цялото Уйшче преди всичко защото към полунощ пристигнаха ония хора, които досега се намираха в отделни станове при Пила и Велен. Сановниците се съвещаваха над отговора до разсъмване, а шляхтата убиваше времето си в разкази за шведската сила.

С някакво трескаво любопитство разпитваха тръбача за вождовете, войската, оръжието, начина на воюване и си предаваха от уста на уста всеки негов отговор. Близостта на шведските сили предизвикваше необикновен интерес към всички подробности, които не бяха такива, че да придадат надежда.

На разсъмване дойде и Станислав Скшетуски с вест, че шведите са стигнали вече при Валч, на един ден от полския стан. Веднага настана суматоха; повечето от конете заедно със слугите бяха на паша из ливадите, та веднага изпратиха за тях. Околийските опълчения възсядаха конете и се превръщаха в хоронгви. Моментът преди битката е най-страшният за необучения войник; затова дълго владееше поразителна бъркотия, докато ротмистрите успеят да въведат горе-долу някакъв ред.

Не се чуваха нито команди, нито тръби, само гласове, които се викаха от всички страни: „Яне! Петре! Онуфри! Идвай тук!… Дано пукнеш! Давай конете!… Къде е прислугата ми?… Яне! Петре!“ Ако в такъв момент се чуеше един оръдеен гърмеж, бъркотията лесно можеше да се обърне в паника.

Постепенно обаче околийските опълчения заставаха в строй. Вродената склонност на шляхтата към война замести донякъде липсата на опит и към пладне станът вече представляваше доста внушителна гледка. Пехотата стоеше при валовете, подобна на цветя със своите пъстри облекла; дим се виеше от запалените фитили, а извън валовете, под прикритието на оръдията, ливадите и равнината се зароиха от околийските конни хоронгви, които стояха строени, върху буйни коне, чието цвилене будеше ехото в близките гори и изпълваше сърцата с военен жар.

Пьотр Опалински, подляски воевода, племенник на познанския воевода, трябваше да тръгне лично с разезда заедно със своите драгуни, сто и петдесет души, които беше довел при Уйшче, а освен това бе поръчано на пановете ротмистри Владислав Скорашевски и Станислав Скшетуски да съберат доброволци от шляхтата, която спадаше към опълчението, та и тя вече да зърне неприятеля в очите.

И сега двамата яздеха пред редиците и радваха очите с облеклото и оръжието си, както и със своето държане. Пан Станислав, чер като главня, както всички от рода Скшетуски, с лице мъжествено, страшно и украсено с дълъг напречен белег от удар с меч, с гарваново черна брада, развяна от вятъра; пан Владислав, възпълничък, с дълги светли мустаци, с увиснала долна устна и с очи с червени кръгове, спокоен и добър, по-малко напомняше Марс, но не по-малко беше истинска войнишка душа, която обичаше огъня като саламандра, рицар, който познаваше войната като десетте си пръста и се отличаваше с несравнима смелост. Когато двамата минаваха пред изпънатите в дълга линия редици, непрекъснато повтаряха:

— Хайде, ваша милост панове, кой иска да тръгне като доброволец към шведите? Кой иска да помирише барут? Хайде, ваша милост панове, като доброволци!

Така минаха вече доста голямо разстояние — без никакъв резултат, защото от редовете не излизаше никой. Един се оглеждаше към другия. Имаше и такива, които желаеха и ги спираше не страхът от шведите, а стеснението пред своите. Мнозина побутваха с лакът съседа си и казваха: „Ако тръгнеш ти, и аз ще тръгна.“

Ротмистрите започнаха да губят търпение, докато изведнъж, когато пристигнаха пред гнезненското опълчение, някакъв пъстро облечен човек изскочи с накуцване не от редицата, а иззад редицата и викна:

— Ваша милост панове опълченци, аз ще стана доброволец, а вие шутове!

— Острожка! Острожка! — завика шляхтата.

— Добър шляхтич като всеки друг! — отговори шутът.

— Тю, дявол да го вземе! — извика пан Рошински, подсъдия. — Стига тия шутовщини! Аз отивам!

— И аз!… И аз! — завикаха многобройни гласове.

— Веднъж ме е майка родила, веднъж ще се мре!

— Ще се намерят и други като тебе!

— Всеки има право! Нека тук никой да не се надига над другите.

И както по-рано никой не се обаждаше, така сега започна да се сипе шляхта от всички околии — да се надпреварват с конете, да се сблъскват едни с други и да се карат в бързината. В миг се събраха около петстотин конника и още продължаваха да излизат от редиците. Пан Скорашевски започна да се смее с искрения си добродушен глас и да вика:

— Стига, ваша милост панове, стига! Не можем да тръгнем всички!

След това двамата със Скшетуски строиха хората и тръгнаха напред.

Подляският воевода се присъедини към тях при изхода от стана. Виждаха ги като на длан, когато преминаха през Нотеч — след това се мярнаха още няколко пъти по завоите на пътя и изчезнаха от очите.

След половин час познанският воевода заповяда хората да се разотидат по шатрите, защото сметна, че не могат да бъдат държани в редиците, когато неприятелят е далеч на цял ден път. Поставени бяха обаче многобройни стражи; забрани се конете да бъдат изкарвани на паша и бе издадена заповед при първото тихо изтръбяване с мундщук всички да възседнат конете и да бъдат готови.

Свърши се чакането, несигурността, веднага се свършиха споровете, разприте. Нещо повече: близостта на неприятеля повдигна духа, както предричаше пан Скшетуски. Първата щастлива битка дори можеше да го повдигне много високо, а вечерта се случи нещо, което сякаш беше ново щастливо знамение.

Слънцето тъкмо залязваше и осветяваше с ярък, ослепителен блясък Нотеч и боровите гори отвъд реката, когато от другата й страна съзряха най-напред облак прах, а после хора, които се движеха всред облака. Всичко живо излезе на валовете да гледа какви са тия гости; в тоя миг от стражата долетя драгун от хоронгвата на пан Груджински и съобщи, че разездът се връща.

— Разездът се връща!… Връщат се благополучно!… Шведите не са ги изяли! — повтаряха от уста на уста в стана.

В това време те се приближаваха все повече всред светлите кълба прах, като се движеха бавно, а после се прехвърлиха през реката.

Шляхтата ги наблюдаваше с ръце над очите, защото блясъкът ставаше все по-силен и целият въздух беше наситен със златна и пурпурна светлина.

— Хей! Те са като че ли повече, отколкото тръгнаха! — каза пак Шлихтинг.

— Може би карат пленници, кълна се в Бога! — викна някакъв шляхтич, изглежда, голям страхливец, който не можеше да повярва на очите си.

— Пленници карат! Пленници карат!…

В това време те се приближиха дотолкова, че вече можеше да се различат лицата. Отпред яздеше пан Скорашевски и по обичая си кимаше с глава, като приказваше весело със Скшетуски, зад тях голямата конна част обграждаше няколко десетки пехотинци с кръгли шапки. Те бяха наистина шведски пленници.

Като ги видя, шляхтата не издържа и се спусна напред всред викове:

— Да живее Скорашевски! Да живее Скшетуски!

Гъсти тълпи веднага обкръжиха целия отряд. Едни гледаха пленниците, други разпитваха: „Как беше?“ Трети се заканваха на шведите.

— Е! Сега? Пада ви се, кучета такива!… С поляците ви се дощяло да воювате, а? На ви сега поляци!

— Дайте ги тук! На сабите си ще ги вдигнем!… На бигос ще ги направим!…

— Ха, свински бутове! Ха, широкогащници! Опитахте ли полските саби?!

— Ваша милост панове, не крещете като хлапета, защото пленниците ще помислят, че тая война ви е първица! — каза пан Скорашевски. — Обикновено нещо е да се вземат пленници във военно време.

Доброволците, които бяха участвали в разезда, поглеждаха гордо шляхтата, която ги обсипваше с въпроси:

— Как беше? Лесно ли ви се дадоха? Или трябваше да се изпотите? Добре ли се бият?

— Добри военни прислужници — отвърна пан Рошински — и доста се защитаваха, но не са от желязо, нали? Сабята ги лови.

— И не можаха да ви се опрат, а?

— Не можаха да издържат устрема ни.

— Ваша милост панове, чувате ли какво казват? Устрема не могли да издържат!… Е, какво?… Устремът е най-важното!…

— Помнете, само с устрем!… Това е най-добрият начин срещу шведа!

Ако в тоя момент беше заповядано на тази шляхта да се хвърли срещу неприятеля, положително нямаше да й липсва устрем, но засега неприятелят не се виждаше — обаче късно през нощта пред предните стражи се разнесе глас на тръба. Пристигаше втори тръбач с писмо от Витенберг, който призоваваше шляхтата да се предаде. Когато тълпата узна това, поиска да съсече пратеника, но воеводите взеха писмото да го обсъдят, при все че съдържанието му беше дръзко.

Шведският генерал заявяваше, че Карл Густав изпраща войската си на своя роднина Ян Казимеж като помощ срещу казаците, че следователно великополците трябва да се предадат без съпротива. Когато четеше това писмо, пан Груджински не можа да овладее възмущението си и удари с пестник по масата, но познанският воевода го успокои веднага с въпроса:

— Вярваш ли, ваша милост, в победата?… Колко дни ще можем да се отбраняваме?… Искаш ли да поемеш отговорността за обилната шляхтишка кръв, която може да бъде пролята утре?…

След продължително съвещание се реши да не отговорят и да чакат какво ще стане. Не чакаха дълго. В събота, 24 юли, стражите съобщиха, че цялата шведска войска се е появила срещу Пила. В стана закипя като в кошер преди роене.

Шляхтата възсядаше конете, воеводите тичаха между редиците и издаваха противоречиви заповеди, докато пан Владислав взе всичко в ръцете си, въведе ред и замина начело на неколкостотин доброволци, за да извърши предварителни сблъсквания отвъд реката и да привикне хората с неприятеля.

Конниците тръгнаха с него с доста голяма готовност, защото предварителните сблъсквания обикновено се състояха от ред схватки, водени от малки групи или от единични бойци, а обучената да си служи със сабя шляхта никак не се боеше от такива битки. И така те преминаха реката и застанаха пред неприятеля, който се приближаваше все повече и повече и се чернееше като дълга линия на хоризонта, подобно на току-що израсла от земята гора. Там се разгръщаха конни и пеши полкове и обхващаха все по-широко пространство.

Шляхтата очакваше, че всеки миг срещу нея ще се изсипят конници, райтари, но засега те не се виждаха. Вместо това по хълмовете, отдалечени на неколкостотин крачки, се спряха малки купчини, в които се виждаха хора и коне, и започнаха да се въртят на едно място: щом видя това, пан Скорашевски изкомандва незабавно:

— Наляво — назад!

Но гласът на командата още не беше заглъхнал, когато по възвишенията цъфнаха дълги бели ивици дим и като някакви птици прелетяха със съскане между шляхтата, после гръм разтърси въздуха и в същото време се чуха виковете и стоновете на няколко ранени.

— Стой! — викна пан Владислав.

Такива птици прелетяха втори и трети път — и отново на съскането запригласяха стонове. Шляхтата не слушаше командата на началника, напротив, отстъпваше все по-бързо, като крещеше и призоваваше Божията помощ — после частта се разпръсна в миг и полетя към стана. Пан Скорашевски ругаеше — нищо не помогна.

След като прогони толкова лесно конниците, Витенберг продължи да напредва, докато най-после се изправи пред Уйшче, право срещу окопите, отбранявани от калишката шляхта. Полските оръдия загърмяха веднага, но от шведска страна отначало не отговаряха на тия залпове. Пушеците образуваха спокойно дълги ивици в чистия въздух, които се разтягаха между войските, а през пролуките между тях шляхтата виждаше шведските пехотни и конни полкове, които се разгръщаха със страхотно спокойствие, сякаш бяха сигурни в победата.

Неприятелят изкарваше оръдия по хълмовете, правеше насипи, с една дума, готвеше се, без да обръща и най-малко внимание на снарядите, които не долитаха до него, а само посипваха с пясък и пръст ония, които работеха на насипите.

Пан Станислав Скшетуски изкара още две калишки хоронгви, за да смути шведите със смела атака, но те не тръгнаха с желание; частта веднага се разтегна в безредна маса, защото, докато по-смелите пришпорваха конете си и летяха напред, страхливите ги спираха нарочно. След кратка битка двата райтарски полка, пратени от Витенберг, изтласкаха шляхтата от бойното поле и я гониха до самия стан.

В това време се стъмни и мракът сложи край на безкръвното сражение.

Оръдията обаче стреляха чак до нощта, когато гърмежите замлъкнаха, но в полския стан се вдигна такава врява, та се чуваше чак на другия бряг на Нотеч. Отначало врявата се вдигна, защото неколкостотин души от дребната шляхта се опитаха да се измъкнат в тъмното от стана. Другите забелязаха това и започнаха да ги заплашват и да ги спират. Хванаха се за сабите. Думите: „Или всички, или никой“ — отново прелитаха от уста на уста. Но с всеки момент ставаше по-вероятно, че ще се оттеглят всички. Избухна силно недоволство срещу предводителите: „Изпратиха ни с голи кореми срещу оръдията!“ — викаше дребната шляхта.

Възмущаваха се също и от Витенберг, че не уважаваха военните обичаи и не изпраща разезди срещу разездите, а заповядва неочаквано да се открие срещу тях огън от оръдията. „Всеки прави както му изнася — казваха, — но това е свинщина да не излизаш доблестно един срещу друг.“ Други открито се вайкаха. „Ще ни прогонят оттук като язовец от дупка“ — казваха песимистите. „Станът е лошо обграден, окопите са направени лошо, мястото е неудобно за отбрана.“ От време на време се чуваха гласове: „Панове братя, спасявайте се!“ А други викаха: „Предателство! Предателство!“

Това беше страшна нощ: бъркотията и разпуснатостта се засилваха с всяка минута; никой не слушаше заповедите. Воеводите бяха загубили ума и дума и дори не се опитваха да възстановят реда. Тяхната неспособност и неспособността на опълчението се виждаха ясно като на длан. Витенберг би могъл още тази нощ съвсем лесно да превземе стана със само една встъпителна битка.

Зазори се.

Денят започваше блед, облачен и освети хаотичното сборище от паднали духом хора, които се вайкаха и в значителната си част бяха пияни, готови повече за позор, отколкото за бой. На всичко отгоре шведите се бяха прехвърлили през нощта при Джембов на другата страна на Нотеч и бяха обкръжили полския стан.

А от тази страна беше почти без окопи, та нямаше зад какво да се отбраняват. Трябваше да се оградят с насип без никакво губене на време. Скорашевски и Скшетуски заклинаха да се направи това, но вече никой не искаше нищо да знае.

Вождовете и шляхтата имаха една дума на устата си: „Да се преговаря!“ Изпратиха парламентьори. В отговор на шведския стан пристигна великолепна свита, начело на която бяха Раджейовски и генерал Виртц, двамата със зелени клонки в ръка.

Те отиваха към къщата, в която се намираше познанският воевода, но по пътя Раджейовски се спираше между тълпата от шляхта, кланяше се, като размахваше клончето и шапката си, усмихваше се, поздравяваше познатите и говореше с висок глас:

— Ваша милост панове, братя най-мили! Не се тревожете! Не пристигаме тук като врагове. От самите вас зависи да не се пролее нито капка кръв повече. Ако искате вместо тиранина, който отнема свободите ви, който замисля dominium absolutum, който доведе отечеството до окончателен провал, ако искате, повтарям, добър, великолепен господар, воин с толкова безкрайна слава, че само като чуят името му, всичките неприятели на Жечпосполита ще побегнат — тогава поставете се под покровителството на негово величество Карл Густав… Ваша милост панове, братя най-мили! Ето аз нося със себе си гаранция за всичките ви привилегии, за вашата свобода и религия. От самите вас зависи спасението ви… Ваша милост панове! Негово величество шведският крал се наема да потуши казашкия бунт, да приключи литовската война и само той е способен да направи това. Смилете се над злочестото ни отечество, ако нямате милост към себе си…

Тук гласът на предателя затрепера, сякаш беше задушен от сълзи. Шляхтата слушаше слисана, само тук-таме редки гласове възкликнаха: „Да живее Раджейовски, нашият подканцлер!“ А той преминаваше по-нататък и отново се покланяше на нови тълпи, и пак се чуваше звучният му глас: „Ваша милост панове, братя най-мили!“ Накрай двамата с Виртц и цялата свита изчезнаха в къщата на познанския воевода.

Шляхтата така се скупчи пред къщата, та нямаше къде яйце да хвърлиш, защото чувстваше и разбираше, че там, в тази къща се решава не само нейната съдба, но и съдбата на цялото отечество. Слугите на воеводата, облечени с яркочервени дрехи, излязоха навън и започнаха да канят по-важните „персони“ вътре. Те влязоха с готовност, подир тях се промъкнаха и няколко по-малки, а останалите стояха при вратата, притискаха се около прозорците, долепваха уши дори до стените.

Дълбоко мълчание цареше всред навалицата. Застаналите по-близо до прозорците чуваха от време на време глъчката на високите гласове, които излизаха от вътрешността на помещението като ехо от разправии, разисквания, спорове… Час след час течеше — съвещанието нямаше край.

Внезапно входната врата се отвори с трясък и от нея изскочи пан Владислав Скорашевски.

Насъбраните се отдръпнаха ужасени.

Тоя човек, обикновено толкова спокоен и добряк, за когото казваха, че раните могат да се лекуват под ръката му, сега изглеждаше страшно. Очите му бяха червени, погледът му обезумял, дрехата разгърдена. Хванал се с две ръце за косата, той се втурна като мълния между шляхтата и викаше с пронизителен глас:

— Измяна! Убийство! Позор! Вече сме Швеция, а не Полша! Майка ни убиват там, в тая къща!

И започна да реве със страшен, конвулсивен плач и да си скубе косата като човек, който се умопобърква. Гробно мълчание цареше наоколо. Някакво страшно чувство стисна всички сърца.

А Скорашевски скочи изведнъж, после започна да тича между шляхтата и да вика с глас на най-голямо отчаяние:

— На оръжие! На оръжие, който вярва в Бога! На оръжие! На оръжие!

Тогава някакви шумоления започнаха да прелитат през тълпите, някакви временни, внезапни, прекъснати шепоти, като първите удари на вятъра преди буря. Сърцата се колебаеха, колебаеха се умовете, а в това всеобщо раздвоение на чувствата трагичният глас викаше непрекъснато:

— На оръжие! На оръжие!

Скоро започнаха да му пригласят и други два: на пан Пьотр Скорашевски и на пан Скшетуски — след тях дотърча и Клоджински, енергичен ротмистър на познанското опълчение.

И започна да ги огражда все по-голям кръг от шляхтичи. Наоколо се надигна страхотно ръмжене, пламъци преминаваха по лицата и изскачаха от очите, раздрънкваха се саби. Владислав Скорашевски овладя първата си възбуда и заговори, като сочеше къщата, в която ставаше съвещанието:

— Чувате ли, ваша милост панове, те там продават отечеството като юди и го позорят! Знайте, че ние вече не принадлежим към Полша. Малко им беше да предадат в ръцете на неприятеля всички вас, стана, войската, оръдията. Дано ги Бог убие! Те подписаха и от свое, и от ваше име, че се отричаме от отечеството си, че се отричаме от нашия крал, че целият този край, крепостите и всички ние ще принадлежим на Швеция за вечни времена. Да се предава войска — това се случва; но кой има право да се отрича от отечеството и господаря?! Кой има право да откъсва една провинция, да се присъединява към чужденците, да преминава към друг народ, да се отказва от собствената си кръв?! Ваша милост панове, това е позор, измяна, убийство, парицидиум[71]!… Спасявайте отечеството, братя панове! В името на Бога! Който е шляхтич, който е добродетелен, нека спасява нашата майка! Да си дадем живота, да си пролеем кръвта! Да не приемаме да бъдем шведи! Не бива, не бива!… Да не се беше родил тоя, който сега ще поскъпи кръвта си!… Да спасяваме нашата майка!

— Измяна! — викнаха вече няколко десетки гласове! — Измяна! Смърт!

— При нас, който има чувство за чест! — викаше Скшетуски.

— Срещу шведа! На смърт! — добави Клоджински.

И тръгнаха да обикалят стана, като викаха: „При нас! Събирайте се! Предателство!…“ — а зад тях тръгнаха вече неколкостотин шляхтичи с голи саби.

Но грамадното мнозинство остана на мястото си, а и мнозина от тия, които тръгнаха, започнаха да се оглеждат и изостават, когато забелязаха, че са малко на брой.

А в това време вратата на къщата, в която ставаше съвещанието, отново се отвори и се показа познанският воевода Кшищоф Опалински, от дясната страна на когото стоеше генерал Виртц, а от лявата Раджейовски. След тях вървяха: Анджей Карол Груджински, калишки воевода, Максимилиан Мясковски, кшивински кастелан, Павел Гембицки, мендзижецки кастелан, и Анджей Слупецки.

Кшищоф Опалински държеше в ръка пергаментов свитък с прикачени печати; главата му беше вдигната, но лицето бледо, а погледът несигурен, при все че явно се мъчеше да бъде весел. Той обгърна тълпите с поглед и всред мъртва тишина заговори с висок, но леко пресипнал глас:

— Ваша милост панове! Днес ние се отдадохме под покровителството на негово величество шведския крал. Vivat Carolus Gustavus rex!

Тишина отговори на воеводата; внезапно някакъв отделен глас прозвуча:

— Вето!

Воеводата плъзна поглед към тоя глас и отговори:

— Тук не е сеймик, следователно няма място за вето! А който иска да обявява вето, нека отиде към насочените срещу нас шведски оръдия, които само за един час могат да направят от целия ни стан пепелище.

Тук той замлъкна, а след малко попита:

— Кой каза: вето?

Никой не се обади.

Воеводата отново взе думата и заговори още по-високо:

— Всички привилегии на шляхтата и духовенството ще бъдат запазени, данъците няма да бъдат увеличени и ще бъдат събирани по същия начин както досега… Никой няма да бъде онеправдаван, нито ограбван; войските на негово кралско величество нямат право да отсядат в именията на шляхтата, нито да вземат друга реквизиция освен тая, каквато са вземали полските кралски хоронгви…

Тук той замлъкна и се ослуша алчно в шума на шляхтата, сякаш искаше да разбере неговото значение, после даде знак с ръка:

— Освен това имам честната дума и обещанието на генерал Витенберг, дадено от името на негово кралско величество, че ако цялата страна последва нашия спасителен пример, шведските войски веднага ще тръгнат към Литва и Украйна и няма да прекратят войната, докато всички земи и всички замъци не бъдат възвърнати на Жечпосполита. Vivat Carolus Gustavus rex!

— Vivat Carolus Gustavus rex! — извикаха неколкостотин гласа.

— Vivat Carolus Gustavus rex! — звучеше все по-силно в целия стан.

Тук пред очите на всички познанският воевода се обърна към Раджейовски и го прегърна сърдечно, след което прегърна Виртц; после всички започнаха да се прегръщат помежду си. Шляхтата последва примера на големците и радостта стана всеобща. Сега вече така викаха „да живее“, че ехото се носеше по цялата околност. Но познанският воевода помоли още милостивата шляхта за минутка тишина и каза със сърдечен тон:

— Ваша милост панове! Генерал Витенберг ни кани днес на пир в своя стан, та при чаша да сключим братския съюз с един храбър народ.

— Vivat Витенберг! Vivat! Vivat! Vivat!

— А после, ваша милост панове — добави воеводата, — ще се разотидем по домовете си и с Божия помощ ще започнем жътвата с мисълта, че днес сме спасили отечеството.

— Бъдещите векове ще ни дадат право — каза Раджейовски.

— Амин! — завърши познанският воевода.

Но изведнъж забеляза, че очите на много шляхтичи гледат и се взират в нещо над главата му.

Той се обърна и видя шута си, който се беше надигнал на пръсти и като се държеше с една ръка за рамката на вратата, пишеше с въглен върху стената на къщата над самата врата:

„MANE — TEKEL — FARES“[72]

Навън небето се бе покрило с облаци и предвещаваше буря.

Единайсета глава

В село Бужец, което се намираше в Луковската земя, на границата на Подляското воеводство, и беше собственост на семейство Скшетуски, в градината между господарския дом и езерото седеше на една пейка стар човек, а край краката му си играеха две момченца, едното на пет, другото на четири години, черни и обгорели от слънцето като циганчета, но румени и здрави. Старият човек също изглеждаше още корав като тур. Възрастта не бе прегърбила широките му плещи; от очите или по-право от окото му, понеже едното имаше перде, бликаше здраве и добро настроение; брадата му беше бяла, но стойката държелива и лицето червено, с широк белег на челото, през който се виждаше черепът.

Двете момченца бяха хванали ботуша му за ушите и го дърпаха на противоположни страни, а той гледаше към езерото, осветено от слънчевия блясък, в което подскачаха безброй риби и бръчкаха гладката повърхност на водата.

— Рибите танцуват — мърмореше си той. — Гледайте си работата, още по-хубаво ще затанцувате след източването на водата или когато готвачката почне да ви чисти люспите с ножа.

После се обърна към момченцата:

— Я да пуснете ботуша ми, немирници такива, че ако някой откъсне ухо, и аз ще откъсна неговото. Ех, че досадни стършели! Вървете да търкаляте топки по тревата и ме оставете на мира! На Лонгинек не се чудя, че е по-малък, но Яремка трябва вече да има ум в главата си. Ще взема някой от вас, немирници, и ще го хвърля в езерото.

Но изглежда, че старецът беше напълно в плен на момченцата, защото никое не се уплаши от заканата; напротив, по-голямото започна още по-силно да го дърпа за кончова, да тупа с крак и да повтаря:

— Дядо, стани Богун и отвлечи Лонгинек.

— Я се махай, бръмбар такъв, на тебе ти думам, сополанко, хлапако недни!

— Стани Богун бе, дядо!

— Ще ти дам аз един Богун, почакай само да извикам майка ти!

Яремка погледна към вратата на къщата зад градината, но като видя, че е затворена и майка му не се вижда никъде, повтори за трети път с издута напред муцунка:

— Ама стани Богун бе, дядо!

— Ще ме уморят тия бръмбарчета, дума да не става. Цяло наказание е с тях… Добре, ще стана Богун, но само веднъж. Запомни, повече да не ми досаждаш.

След тая думи старецът простена леко, стана от пейката, грабна внезапно малкия Лонгинек и го понесе към езерото, като издаваше диви викове.

Лонгинек обаче имаше храбър защитник в лицето на Яремка, който в такива случаи не се наричаше Яремка, а пан Михал Володиовски, драгунски ротмистър.

Тогава пан Михал, въоръжен с липова пръчка, която при такива случаи заместваше сабята, се спусна стремително подир дебелия Богун, настигна го бързо и почна да го удря безмилостно по краката.

Лонгинек, който играеше ролята на майка си, крещеше, Богун също крещеше, Яремка-Володиовски също крещеше; но накрай храбростта победи и Богун пусна жертвата си, побягна назад към липата, най-сетне стигна до пейката и падна върху нея, като пъхтеше страхотно и повтаряше:

— Ах вие, палавници!… Цяло чудо ще бъде, ако не пукна…

Но това още не беше краят на мъчението му, защото след малко пред него застана Яремка заруменен, с развята коса и издути ноздри, подобен на малък наежен ястреб, и започна да повтаря с още по-голяма енергия:

— Дядко, стани Богун!

След много настоявания и тържествено обещание от момченцата, че това вече непременно ще бъде за последен път, историята се повтори точно по същия начин; а тримата седнаха на пейката и Яремка започна да настоява:

— Дядко, кажи кой беше най-храбрият.

— Ти, ти! — отговори старецът.

— А ще стана ли рицар?

— Разбира се, че ще станеш, кръвта ти е войнишка. Дай Боже да бъдеш като баща си, защото, когато човек е храбър, по-малко му досаждат… Разбираш ли?

— Я кажи колко души е убил тате?

— Най-малко сто пъти съм казвал. По-лесно ще преброите листата на тая липа, отколкото всичките неприятели, които сме унищожили с баща ви. Ако аз имах толкова косми на главата си, колкото сам съм изтрепал, бръснарите в Луковско щяха да забогатеят само от подстригването на косата ми. Дявол да ме вземе, ако лъ…

Тук пан Заглоба — защото това беше той — се досети, че не бива нито да се кълне, нито да проклина пред момчетата, и затова, въпреки че по липса на други слушатели обичаше и на децата да разказва за някогашните си подвизи, тоя път замлъкна, особено защото и рибата в езерото започна да подскача с двойна сила.

— Ще трябва да се каже на градинаря — каза той — да заложи нощес кошове… сума едра риба се блъска край самия бряг.

В тоя миг вратата на къщата за към градината се отвори и се появи една прекрасна като южно слънце жена, висока, едра, чернокоса, с тъмна руменина на лицето и с очи като кадифе. Трето момченце, на три години, черно като ахатова топка, се държеше за роклята й, а тя закри очите си с ръка и загледа към липата.

Това беше пани Елена Скшетуска, по баща Булига-Курцевич.

Като видя пан Заглоба с Яремка и Лонгинко под липата, направи няколко крачки към пълния с вода ров и извика:

— Какво правите там, момчета? Сигурно досаждате на дядо си?

— Какво ще ми досаждат! Много прилично се държат — отговори пан Заглоба.

Момчетата се затекоха към майка си, а тя каза:

— Какво искаш да пиеш днес, татко, водка или медовина?

— На обед имаше свинско, та медовина ще бъде по-добре.

— Ей сега ще ти изпратя. Само недей да дремеш навън, че треската е сигурна.

— Днес е топло и няма вятър. А къде е Ян, дъще?

— Отиде към плевните.

Пани Скшетуска казваше на пан Заглоба „татко“, а той на нея „дъще“, при все че не бяха никакви роднини. Нейните родители бяха живели в Заднеприето, в някогашната държава на Вишньовецки, а що се отнася до него, един Бог знаеше откъде бе родом, тъй като сам разправяше най-различни неща. Но през времето, когато тя беше още девойка, Заглоба й беше оказал големи услуги и я бе спасявал от страшни опасности, та затова с мъжа си го почитаха като баща, а и в цялата околност беше много уважаван от всички както за гъвкавия си ум, така и поради необикновената храброст, за която беше дал многобройни доказателства в разни войни и особено в тия с казаците.

Неговото име беше прочуто в цяла Жечпосполита — сам кралят обичаше разказите и остроумието му и изобщо за него се говореше повече, отколкото дори за пан Скшетуски, макар че пан Скшетуски навремето си се бе измъкнал от обсадения Збараж през цялата казашка войска.

Малко след като пани Скшетуска се прибра, един слуга донесе под липата голяма стъкленица и чаша. Пан Заглоба си наля, после затвори очи и започна да опитва внимателно медовината.

— Знаел е Бог защо е създал пчелите! — измърмори той под нос.

И започна да си попийва бавно, като при това дишаше дълбоко и поглеждаше към езерото и зад езерото към черните и сини гори, които се простираха, докъдето поглед стигне от другата страна на реката. Беше два часът след пладне, а по небето нямаше нито едно облаче. Липовият цвят капеше безшумно на земята, а на липата цял хор от пчели пееше между листата и скоро започнаха да кацат по ръба на чашата и да обират сладката течност с косматите си крачета.

От далечните тръстики край голямото езеро, замъглени поради далечината, понякога се вдигаха цели ята диви патици или гъски и се носеха като черни кръстчета из лазурния простор; понякога клин от жерави се мярваше високо на небето и издаваше силен крекот, иначе наоколо беше и тихо, и спокойно, и слънчево, и весело, както бива обикновено в първите дни на август, когато житата са вече узрели, а слънцето сякаш сипе злато на земята.

Очите на стария човек ту се повдигаха към небето и следваха птичите ята, ту отново потъваха в далечината, но все по-сънливи, колкото повече медовината намаляваше в дамаджаната, и клепачите му натежаваха все по-силно — а пчелите пееха в различни тонове своята песен, сякаш нарочно за следобедна дрямка.

— Да, да, прекрасно време даде Бог за жътвата — измърмори пан Заглоба. — И хубаво сено се събра, и жътвата ще мине бързо… Да, да…

Тук той притвори очи, после пак ги отвори за малко — измърмори още: „Умориха ме тия детища…“ — и заспа здравата.

Спа доста дълго, но след някое време го събуди лекият повей на по-студен въздух, както и разговорът и стъпките на двама мъже, които се приближаваха бързо към липата. Единият от тях беше пан Ян Скшетуски, прочутият збаражец, който се беше върнал преди един месец от хетманите в Украйна и си седеше вкъщи, за да се лекува от упорита треска; другия пан Заглоба не познаваше, при все че по ръст, стойка и дори черти на лицето приличаше много на Ян.

— Представям ви, отче — каза Ян, — братовчеда си пан Станислав Скшетуски от Скшетушев, калишки ротмистър.

— Ти, ваша милост пане, много приличаш на Ян — отговори Заглоба, като мигаше с очи и изтърсваше остатъка от сън от клепачите си — и ако бях срещнал някъде ваша милост, веднага щях да кажа: „Скшетуски!“ Хей, какъв гост вкъщи!

— Много ми е приятно да се запозная с ваша милост — отвърна Станислав, — още повече че името ми е добре известно, защото рицарството в цяла Жечпосполита го повтаря с почит и го взема за пример.

— Без да се хваля, правех каквото можех, докато усещах сила в костите си. Дори и сега човек би искал да вкуси от войната, тъй като consuetudo altera natura[73]. Но защо, ваша милост панове, сте толкова угнетени, та дори лицето на Ян е побледняло?

— Станислав донесе страшни вести — отговори Ян. — Шведите влезли във Велкополска и вече са я заели изцяло.

Пан Заглоба скочи от пейката, сякаш възрастта му намаля с четирийсет години, отвори широко очи и неволно започна да се опипва по бедрото, като че търсеше сабята си.

— Как така? — каза той. — Как са я заели цялата?

— Защото познанският воевода и другите я предадоха при Уйшче в ръцете на неприятеля — отвърна Станислав Скшетуски.

— За Бога!… Какво говориш, ваша милост!… Предали се!…

— Не само се предадоха, но подписаха договор, с който се отказаха от краля и от Жечпосполита… Отсега нататък там вече ще бъде Швеция, не Полша.

— Боже милостиви!… Христе разпнати!… Да не би светът да се свършва?… Какво чувам аз?… Вчера говорехме с Ян за заплахата от шведеца, защото имаше вести, че иде, но и двамата бяхме сигурни, че това ще се свърши с нищо или най-много като нашият господар Ян Казимеж се откаже от титлата шведски крал.

— А не щеш ли, започна със загуби на провинции и ще се свърши с кой знае какво.

— Престани, ваша милост, че ще ми се пръсне главата!… Как така? И ти, ваша милост, беше при Уйшче?… И ваша милост видя всичко това със собствените си очи?!… Ами че то е просто най-отвратителна измяна, непозната в историята!

— И бях, и видях, а дали това беше измяна, сам ще прецениш, ваша милост, когато чуеш всичко. Стояхме ние при Уйшче, опълчение и кралска пехота, общо около петнайсет хиляди души, и бяхме заели позиция край Нотеч ab incursione hostili[74]. Наистина войската ни беше малко и ваша милост, като войник с опит, най-добре знаеш дали опълчението може да я замести, особено велкополското, където шляхтата е отвикнала да воюва. Все пак, ако се беше намерил военачалник, можеше, както е бивало, да окажем съпротива на неприятеля и поне да го задържим, докато Жечпосполита намисли някаква помощ. Но щом Витенберг се показа, веднага започнаха да преговарят, без да се пролее дори капка кръв. После пристигна Раджейовски и с увещанията си постигна това, което казах, което е и нещастие, и позор, каквито досега не е имало.

— Как така? Никой ли не се противопоставяше?… Никой ли не протестираше? Никой ли не обвини в измяна тия негодници в очите?… Всички ли се съгласиха да изменят на отечеството и господаря?…

— Загива добродетелта, а с нея и Жечпосполита, защото почти всички се съгласиха… Аз, двамата панове Скорашевски, пан Чишвицки и пан Клоджински правехме всичко, каквото можехме, за да събудим дух на съпротива у шляхтата. Пан Владислав Скорашевски за малко не полудя; тичахме из стана от опълчение до опълчение и Бог е свидетел, че няма заклинания, които да не употребихме. Но какво можеше да помогне това, когато повечето предпочитаха да отидат с лъжици на банкета, който Витенберг им бе обещал, отколкото със саби на бой. Като видяха това, честните хора се пръснаха — едни тръгнаха към къщи, други за Варшава. Пановете Скорашевски тръгнаха за Варшава и първи ще занесат вестта на краля, а аз, понеже нямам нито жена, нито деца, дойдох тук, при братовчед си, с надежда, че ще тръгнем заедно срещу неприятеля. Цяло щастие, че ви намерих тук, ваша милост панове.

— Значи ваша милост идеш направо от Уйшче?

— Направо. Почивах по пътя само толкова, колкото беше необходимо за конете, но пак един ми умря от умора. Шведите трябва да са вече в Познан и оттам бързо ще се разлеят по цялата страна.

Тук млъкнаха всички. Ян седеше с ръце, опрени върху коленете, с впит в земята поглед и се беше замислил мрачно, пан Станислав въздишаше, а пан Заглоба, който още не се беше съвзел, поглеждаше ту единия, ту другия със слисан поглед…

— Това са лоши знакове — каза най-сетне Ян унило. — По-рано на десет победи се случваше едно поражение и учудвахме света с храбростта си. Днес освен поражения имаме и предателства — и то не само от страна на отделни лица, а на цели провинции. Дано се смили Бог над отечеството ни!…

— За Бога — каза Заглоба, — видял съм много на тоя свят, чувам, разбирам и все още не мога да повярвам…

— Какво мислиш да правиш, Яне? — попита Станислав.

— Разбира се, че няма да остана вкъщи, при все че още се треса от студ. Ще трябва да настаня някъде на безопасно жената и децата. Пан Стабровски, мой роднина, е кралски ловчи в Бяловежките гори и живее в Бяловежа. Дори цяла Жечпосполита да падне в ръцете на неприятеля, там няма да стигнат. Още утре ще изпратя жената и децата.

— Това няма да бъде прекалена предпазливост — продума Станислав, — тъй като, макар Велкопоска да е далече оттук, кой знае дали огънят няма да обхване скоро и тия места.

— Ще трябва да се съобщи на шляхтата — каза Ян. — Нека почне да се събира и да мисли за отбрана, понеже тук още никой нищо не знае.

После се обърна към пан Заглоба.

— А вие, отче, с нас ли ще тръгнете или искате да придружите Елена в горите?

— Аз ли? — отговори пан Заглоба. — Дали ще тръгна с вас? Ако краката ми бяха пуснали корени в земята, не бих тръгнал, па и тогава щях да помоля някого да ме изкорени. Толкова ми се иска отново да вкуся шведско месо, колкото на вълк агнешко! Ах, негодниците му, широкогащници такива, чорапчии!… Бълхи им устройват нападения по пищялите, та затова не могат да се застоят вкъщи, ами тичат по чужди земи… Познавам ги аз тия кучи синове, защото още под предводителството на пан Конецполски съм воювал срещу тях; а ако искате, ваша милост панове, да знаете кой взе в робство Густав Адолф, попитайте покойния пан Конецполски. Нищо повече няма да ви кажа! Зная ги аз тях, но и те ме знаят… Не може да бъде другояче, ами тия дяволи са подушили, че Заглоба е остарял. Така ли? Почакайте! Ще има пак да го видите!… Господи! Боже всемогъщи! Защо си разградил така тая нещастна Жечпосполита, та всички съседски свине влизат сега в нея и вече са лапнали три най-хубави провинции! Ето, така е! Да! Но кой е виновен за това, ако не предателите? Не знаеше чумата кого да вземе, та прибра благородните хора, а остави изменниците. Прати, Боже, още веднъж чумата върху познанския воевода и върху калишкия, а най-вече върху Раджейовски и цялото му семейство. А ако искаш да увеличиш населението на пъкъла, прати там всички, които са подписали капитулацията при Уйшче. Остарял бил Заглоба? Остарял, а? Ще видите! Яне! Казвай по-скоро какво трябва да правим, че вече бих искал да съм на конския гръб.

— Естествено, трябва да помислим накъде да тръгнем. При хетманите в Украйна мъчно можем да стигнем, защото там неприятелят ги е откъснал от Жечпосполита и пътят им е свободен само за Крим. Цяло щастие, че сега татарите са на наша страна. По мой ум трябва да отидем при краля във Варшава, за да браним любимия си господар!

— Стига да имаме време за това — отвърна Станислав. — Негово величество кралят сигурно вече събира бързо хоронгвите и докато ние стигнем, вече ще е тръгнал срещу неприятеля, а може и да се сблъскат.

— И това е възможно.

— Тогава да вървим за Варшава, само че бързо — каза Заглоба. — Слушайте, ваша милост панове… Вярно е, че нашите имена са страшни за неприятеля, но все пак само ние тримата няма да свършим нищо, затова аз бих съветвал така: да съберем колкото успеем шляхтичи доброволци, та поне една хоронгвичка да отведем при господаря. Лесно ще можем да ги убедим, защото те и без това трябва да тръгнат, когато пристигне манифест за всеобща мобилизация, следователно им е все едно. Но ние ще им кажем, че който доброволно тръгне преди манифеста, много ще зарадва господаря. С по-голяма сила ще може повече нещо да се направи и ще ни приемат с отворени прегръдки.

— Не се чуди, ваша милост, на думите ми — каза пан Станислав, — но след това, което видях, такова отвращение имам към опълчението, че предпочитам да тръгна сам, отколкото с хора, които не знаят какво е война.

— Значи, ваша милост, не познаваш тукашната шляхта. Тук няма да видиш нито един, който да не е служил във войската. Всички са хора с опит и добри войници.

— Щом е така…

— Та как може да бъде другояче? Но я почакайте! Ян вече знае, че щом главата ми започне веднъж да работи, хрумванията вървят едно след друго. Затова живеех в голяма близост с украинския воевода княз Йереми. Ян нека каже колко пъти тоя най-голям воин в света следваше съветите ми и винаги печелеше от това.

— Казвайте, отче, какво искате да кажете, че времето минава — каза Ян.

— Какво исках да кажа ли? Аха, ето какво исках да кажа: не тоя брани отечеството и краля, който се държи за полата на краля, ами оня, който бие неприятеля; а тоя бие най-добре, който служи под командването на голям предводител. Защо ще отиваме във Варшава, когато не сме сигурни дали негово величество кралят не е тръгнал вече за Краков, Лвов или Литва. Аз съветвам незабавно да се присъединим към хоронгвите на великия литовски хетман княз Януш Радживил. Той е честен и войнствен господар. Ако и да го одумват, че бил много надменен, сигурно няма да капитулира пред шведите. Той поне е вожд и хетман на място. Наистина там ще бъде опасно, понеже ще имаме работа с двама неприятели; но пък ще видим пан Михал Володиовски, който служи в литовския компут, и отново ще се съберем всички заедно както някога. Ако не съветвам добре, нека първият швед да ме поведе за пояса в плен.

— Кой знае? Кой знае? — отговори живо Ян. — Може би така ще бъде най-добре.

— А ще можем по пътя да отведем и Еленка с децата, тъй като и без това ще трябва да минем през Бяловежките гори…

— И ще служим във войска, а не с опълченци — добави Станислав.

— И ще се бием, а няма да спорим по събрания и да изяждаме кокошките и изварата по селата.

— Виждам, ваша милост, че не само в бой, но и в съвет можеш да бъдеш пръв — каза пан Станислав.

— Какво? Ха?

— Така е, така е! — каза Ян. — Това е най-добрият съвет. Както някога заедно с Михал ще тръгнем на война. А ти, Станиславе, ще се запознаеш с най-големия воин в Жечпосполита и мой искрен приятел и брат. Сега да отидем при Еленка, ще й кажем да се приготви за път.

— А тя знае ли вече за войната? — попита Заглоба.

— Знае, знае, нали чу, когато Станислав най-напред разправи всичко пред нея. Цяла е в сълзи, горката… Но като й казах, че трябва да вървя, тя веднага ми отговори: „Върви!“

— Бих искал още утре да тръгна! — викна Заглоба.

— Разбира се, ще тръгнем утре, и то в тъмни зори — каза Ян. — Ти, Станиславе, трябва да си много уморен от пътя, но до утре ще си починеш, колкото можеш. Аз още днес ще пратя със сигурни хора коне в Бяла, Лошиче, Дрогочин и Белск, за да имаме навсякъде отпочинали за смяна. А зад Белск вече започват Бяловежките гори. Колите с провизии също ще тръгнат днес! Мъчно е на човека да напуска любимото си кътче и да скита по света, но воля Божия! Утешавам се с това, че жената и децата ще бъдат в безопасност, защото тия гори са най-добрата крепост на света. Хайде, ваша милост панове, да отидем вкъщи, че е време да се заемем със заминаването.

Отидоха.

Пан Станислав, който беше страшно изморен, веднага щом похапна и пийна, отиде да спи, а пан Ян и пан Заглоба се заеха с подготовката на заминаването. И понеже у пан Ян цареше голям ред, колите и хората тръгнаха още същата вечер, а на другия ден заранта ги последва и каретата, в която седеше Елена с децата, а също и една стара мома, която живееше при семейство Скшетуски. Пан Станислав, пан Ян, пан Заглоба, заедно с петима слуги пътуваха на коне около каретата. Цялата група се движеше бързо, понеже по градовете чакаха отпочинали коне.

Като пътуваха така, без да спират дори през нощите, на петия ден стигнаха в Белск, а на шестия потънаха в Бяловежките гори откъм Хайнувка.

И веднага ги обгърна тъмнината на огромната гора, която по онова време заемаше няколко десетки квадратни мили и от едната страна се свързваше с непрекъснат пояс чак с горите около Жельонка и Рогов, а от другата с горите в Източна Прусия.

Никога никакъв нашественик не беше тъпкал с крак тия тъмни дебри, в които незапознат с тях човек можеше да се обърка и да се върти на едно и също място, докато не падне от умора или не стане жертва на хищните зверове. Нощем тук се чуваше рев на зубри и мечки, заедно с виенето на вълци и хрипливия крясък на рисове. Несигурни пътища водеха през гъсталаци или оголени места, покрай грамади и трапища, блата и страшни невидими езерца, към пръснати села на дървари, смолари и хайкаджии, които често пъти през целия си живот не излизаха от горите. Само до Бяловежа водеше по-широк път, наричан Сухият път, по който кралете ходеха на лов. По него именно пътуваше Скшетуски със семейството и другарите си от Белск и Хайнувка.

Пан Стабровски, кралски ловчи, стар самотник и ерген, който седеше непрекъснато като зубър в тия гори, ги прие с отворени прегръдки, а децата за малко не удуши с целувки. Защото живееше само с хайкаджии, без да вижда лица на благородници, освен когато кралят идваше със свитата си на лов.

Под негово ръководство беше цялото ловно стопанство и всички катранджийници в Бяловежките гори. Той се разтревожи много от вестта за войната, за която узнаваше сега от устата на пан Скшетуски.

Защото често пъти се е случвало в Жечпосполита да бушува война, да умира крал, а в тия гори не стигаше дори вест за всичко това; пан ловчи донасяше новините едва когато се връщаше от пан литовския подскарби, пред когото беше задължен да се отчита веднъж в годината по сметките на горското стопанство.

— Глухо ще бъде тук, досадно! — казваше пан Стабровски на Елена. — Но безопасно, както никъде по света. Никой неприятел няма да се промъкне през тия стени, а ако се опита, тогава хайкаджиите ще изпозастрелят всичките му хора. По-лесно е да се завладее цяла Жечпосполита — не дай боже! — отколкото тези гори. Двайсет години вече живея тук, но и аз не ги познавам, защото има места, където е невъзможно да стигнеш и където само зверове живеят, а може и зли духове да имат там свърталища, в които се крият от звъна на черковните камбани. Но ние живеем по християнски, нали в селото има параклис, в който свещеникът от Белск идва веднъж в годината да служи. Тук ще бъдете като в рая, ако не ви досади глухотата. Но пък дърва за отопление няма да липсват…

Пан Ян беше доволен от цялата си душа, че е намерил такова убежище за жена си; но пан Стабровски напразно го задържаше и гощаваше.

След като само пренощуваха, рицарите тръгнаха още на другия ден в зори направо през горите, водени в горския лабиринт от водачи, които им даде пан ловчи.

Дванайсета глава

Когато пан Ян Скшетуски заедно с братовчеда си Станислав и пан Заглоба най-сетне стигнаха в Упита след тежко пътуване из горите, пан Михал Володиовски за малко не полудя от радост, особено защото отдавна вече не бе имал никаква вест за тях, а за Ян мислеше, че се намира с командваната от него кралска хоронгва при хетманите в Украйна.

Сега той ги стискаше един след друг в прегръдките си и потриваше ръце; а когато му казаха, че искат да служат под командването на Радживил, зарадва се още повече при мисълта, че няма да се разделят за дълго време.

— Слава Богу, че ние, старите збаражци, се събираме наедно — казваше той. — Човек и за война има по-голямо желание, когато чувства близки около себе си.

— Това беше моя мисъл — каза пан Заглоба, — защото те искаха да тичат при краля… Ама аз казах: „А защо да не си припомним с пан Михал старите времена? Ако Бог ни даде щастие, както ни даде при казаците и татарите, скоро доста шведи ще тежат на съвестта ни.“

— Бог ти е вдъхнал тая мисъл, ваша милост! — каза пан Михал.

— Чудно ми е само — каза Ян, — че вие тук вече знаете за Уйшче и за войната. Станислав почти беше уморил коня си от бързане, когато пристигна при мене, и когато пътувахме за насам, мислехме, че първи ще ви съобщим за нещастието.

— Чрез евреите трябва да е дошла тази новина тук — каза Заглоба. — Те винаги първи знаят всичко, между тях има една такава кореспонденция, че когато сутрин някой кихне във Велкополска, вечерта вече в Жмудж и Украйна му казват: „Наздраве!“

— Не ми е известно как е станало, но от два дни знаем — каза пан Михал — и смущението тук е ужасно… Първия ден не можехме да повярваме, но на другия вече никой не го отричаше… Нещо повече ще ви кажа: война още нямаше, а човек би казал, че птиците вече пееха за нея във въздуха, защото всички изведнъж и без повод започнаха да приказват за нея. Нашият княз воевода трябва също да я е очаквал и да е знаел нещо преди другите, тъй като се въртеше като на тръни и напоследък долетя в Кейдани. По негова заповед от два месеца вече събираме войска. Събирах аз, Станкевич и някой си Кмичиц, оршански хоронжи, който, както чух, вече отвел в Кейдани съвсем готова хоронгва. Той най-рано от всички ни свърши работата си…

— Ти, Михале, познаваш ли добре вилненския княз воевода? — попита Ян.

— Как да не го познавам, когато цялата сегашна война съм карал под негово командване.

— Какво знаеш за неговите замисли? Честен човек ли е той?

— Князът е отличен воин; кой знае дали не е най-голям в Жечпосполита след смъртта на княз Йереми… Вярно е, че сега го победиха, но той имаше шест хиляди войници срещу осемдесет… Пан подскарбият и витебският пан воевода страшно го укоряват за това и казват, че поради своето тщеславие се хвърлил с толкова малка сила срещу оная безкрайно по-голяма войска, та да не дели с тях победата. Един Бог знае как стои работата… Но той се би храбро и не пазеше живота си… А аз, който бях свидетел на всичко, само това мога да кажа, че ако князът имаше достатъчно войска и пари, неприятелският крак нямаше да излезе от тази страна. И сега смятам, че той ще се залови искрено срещу шведите и навярно няма да ги чакаме тук, а ще тръгнем за Инфлантия.

— От какво заключаваш това?

— По две причини: първо, че князът ще поиска да поправи репутацията си, разклатена след цибиховската битка и, второ, понеже обича войната.

— Това е вярно — каза Заглоба. — Аз го познавам отдавна, защото бяхме съученици и му пишех домашните упражнения. Той винаги е обичал войната и затова предпочиташе да другарува повече с мене, отколкото с другите, понеже и аз предпочитах коня и копието пред латинския.

— Значи той не е като познанския воевода, а съвсем друг човек — каза пан Станислав Скшетуски.

Володиовски започна да го разпитва за всичко, което се бе случило при Уйшче, и си скубеше косата, когато слушаше разказа; най-сетне, когато пан Станислав свърши, каза:

— Имаш право, ваша милост! Нашият Радживил не е способен на такива неща. Той е горд като дявол и му се струва, че по целия свят няма по-голям род от радживиловския, това е вярно! Той не търпи съпротива, това е вярно — и затова е сърдит на пан подскарбия Гошевски, един благороден човек, защото не играе така, както му засвирят Радживиловци. На негово величество краля също е сърдит, понеже не му дал достатъчно бързо жезъла на велик литовски хетман… Всичко това е вярно, както е вярно, че предпочита да живее в позорните калвинистки заблуди, отколкото да се върне в истинската вяра; че където може, потиска католиците; че създава еретически общини… Но въпреки това готов съм да се закълна, че той би предпочел да пролее последната капка от надменната си кръв, отколкото да подпише такава капитулация, както при Уйшче… Ще имаме война, колкото ти душа иска, защото хетманът ще бъде не драскач, а боец.

— Това исках да чуя! — каза Заглоба. — Нищо повече не искаме. Пан Опалински е драскач и веднага се видя за какво го бива… Това са най-долните хора! Всеки от тях, щом изскубне перо от трътката на някоя гъска, веднага мисли, че е станал по-умен от всички… И такъв синковец кори другите, но дойде ли до сабята, тогава го няма. Аз сам на младини редях рими, та да завладявам женските сърца, и щях да натикам в кози рог пан Кохановски[75] с неговите стихчета, но после войнишката натура взе връх.

— А аз ще ви кажа и това — прекъсна го Володиовски, — че щом шляхтата тук се размърда, ще се съберат много хора, стига да има пари, тъй като това е най-важното.

— За Бога, не искам опълченци! — възкликна пан Станислав. — Ян и негова милост пан Заглоба знаят вече моите чувства, а на ваша милост ще кажа, че е по-добре да бъда прост войник в редовна хоронгва, отколкото хетман на цялото опълчение.

— Тукашният народ е храбър — отвърна пан Володиовски — и много опитен. Имам пример за това от моя набор. Не можах да взема всички, които искаха, а между тия, които съм приел, няма нито един да не е служил по-рано. Аз ще покажа на ваша милост тая хоронгвичка и твърдя, че ако не знаехте от мене, нямаше да разберете, че това не са стари войници. Всеки е чукан и кован в огъня като стара подкова, а в строя стоят като римски триарии. На шведите няма да им е така лесно, както с великополяните при Уйшче.

— Надявам се, че Бог ще отмени всичко — каза Скшетуски. — Казват, че шведите били добри войници, но никога не са могли да удържат пред нашите редовни войски. Ние сме ги били винаги — това вече е изпробвано, — били сме ги дори тогава, когато ги е предвождал най-големият им военачалник, какъвто са имали някога.

— Право да си кажа, много съм любопитен да разбера за какво ги бива — отговори пан Володиовски — и ако не беше това, че две други войни гнетят едновременно отечеството, никак не бих се разсърдил заради тая, шведската. Опитали сме и турците, и татарите, и казаците, и Бог знае още кого — редно е сега да опитаме и шведите. Само една неприятност може да има, а това е, че цялата ни войска заедно с хетманите е заета в Украйна. Но аз вече виждам какво ще стане тук. Князът воевода ще възложи досегашната война на пан подскарби Гошевски, който е полеви хетман, а сам ще се залови с шведите. Вярно, че ще бъде тежко! Все пак нека се надяваме, че Бог ще ни помогне.

— Тогава да вървим в Кейдани! — каза пан Станислав.

— Получих и заповед хоронгвата ми да бъде в готовност, а самият аз в срок от три дни да се представя в Кейдани — отговори пан Михал. — Но трябва и на вас да покажа тая последна заповед, тъй като от нея вече се вижда, че князът воевода мисли за шведите.

След тия думи пан Володиовски отключи сандъчето, което се намираше на пейката при прозореца, извади от него лист хартия, сгънат на две, разгъна го и започна да чете:

„Ваша милост пане полковник Володиовски!

С голяма радост прочетохме рапорта на ваша милост, че хоронгвата е вече готова и всеки момент може да тръгне в поход. Дръж я, ваша милост, в готовност, защото идват толкова тежки времена, каквито досега не е имало, а сам ти ела колкото е възможно по-скоро в Кейдани, където те очакваме нетърпеливо. Ако до ваша милост стигнат някакви вести — не им вярвай, докато не чуеш всичко от нашата уста. Ние ще постъпим така, както ни заповядва Бог и нашата съвест, без да обръщаме внимание какво ще измисли срещу нас човешката злоба и омраза. Но същевременно се радваме, че идват такива времена, при които всеки ще докаже на дело кой е искрен и истински приятел на радживиловския дом и кой дори in rebus adversis[76] е готов да му служи. Кмичиц, Невяровски и Станкевич вече докараха тук хоронгвите си; нека хоронгвата на ваша милост да остане в Упита, защото може би ще е необходима там, а може да се наложи да тръгнете за Подлесието под командата на моя братовчед, негова светлост княз Богуслав, литовски конюши[77], който предвожда там значителна част от нашите сили. За всичко това ще узнаеш подробно от нашата уста — а сега предоставяме на вашата вярност прилежното изпълнение на заповедите и те очакваме в Кейдани.

Януш Радживил,

княз Бирже и Дубинки,

вилненски воевода,

велик литовски хетман“

— Така е! От това писмо се вижда вече, че ще има нова война! — каза Заглоба.

— А щом князът пише, че ще постъпи така, както му заповядва Бог и съвестта, това значи, че ще бие шведа — добави пан Станислав.

— Странно ми е само това — каза Ян Скшетуски, — че пише за вярност към радживиловския дом, а не към отечеството, което е по-горе от Радживиловци и се нуждае от по-бърза помощ.

— Такъв е техният пански маниер — отвърна Володиовски, — при все че и на мене това не ми харесва, тъй като и аз служа на отечеството, а не на Радживиловци.

— И кога получи това писмо? — попита Ян.

— Тази сутрин и смятах да тръгна след пладне. Вие си починете тая вечер от пътуването, а аз навярно ще се върна утре и веднага ще тръгнем с хоронгвата накъдето ни заповядат.

— Да не би за Подлесието? — каза Заглоба.

— При княза конюши! — повтори пан Станислав.

— Князът конюши Богуслав е сега също в Кейдани — отвърна Володиовски. — Той е интересна личност, затова го наблюдавайте внимателно. Голям воин е, а още по-голям рицар, но в него няма полящина за пукната пара. Носи се като чужденец и приказва на немски или на френски, сякаш някой чупи със зъби лешници, и можеш да го слушаш цял час, без да разбереш нищо.

— При Берестечко княз Богуслав се държа великолепно — каза Заглоба — и докара прекрасен отряд немска пехота.

— Тия, които го познават по-отблизо, не го хвалят много — продължи Володиовски, — защото обича само немците и французите, и това не е никак чудно; нали е роден от германка, дъщеря на бранденбургския електор[78], от която покойният му баща не само че не е получил никаква зестра, но е трябвало и да плаща за нея — изглежда, че тия князчета са бедни като черковни мишки. Но Радживиловци са искали да имат suffragia[79] в Немско, чиито князе са те, и затова са готови да се сродяват с немци. Това ми е разправил пан Сакович, в миналото слуга на княз Богуслав, който му дал ошмянското староство. Той и пан полковник Невяровски са пътували с княз Богуслав по разни задморски страни и винаги му служели за секунданти при дуели.

— Толкова ли дуели е имал? — попита Заглоба.

— Колкото косми на главата! Голям брой разни там чуждестранни князе и графове, френски и немски, е изпонадупчил, защото, както разправят, е много избухлив човек, а е и храбър, та за всяка дума обявява дуел.

Пан Станислав Скшетуски се събуди от замислеността си и каза:

— И аз съм слушал за княз Богуслав, понеже от нас до електора не е далеко, а той постоянно седи там. Помня и това, което е казвал баща ми, — че когато бащата на княз Богуслав се женел за дъщерята на електора, хората мърморели, че такъв прочут дом като радживиловския се свързва с чужденци, но дано това да е било за добро, тъй като сега електорът е роднина на Радживиловци и сигурно ще бъде с по-добри чувства към Жечпосполита, а в момента от него зависят много неща. Това, което казваш, ваша милост, че у тях цари беднотия, не е вярно. Наистина, ако някой продаде всичките Радживиловци, ще може да купи срещу тях електора с цялото му княжество, но днешният курфюрст Фридрих Вилхелм е събрал вече доста пари и има двайсет хиляди души много добра войска, с която би могъл да се противопостави смело на шведите, а би трябвало да стори това като васал на Жечпосполита, ако е честен и благодарен човек и помни всички добрини, които Жечпосполита е направила на дома му.

— Дали той ще стори това? — питаше Ян.

— Ако постъпи другояче, това би било черна неблагодарност и вероломство от негова страна! — отвърна Станислав.

— Мъчно може да разчита човек на чуждата благодарност, особено на един еретик — каза пан Заглоба. — Аз помня тоя ваш курфюрст още от хлапе; винаги е бил темерут и човек би казал, че непрекъснато слуша това, което му шепне дяволът в ухото. Това му го казах право в очите, когато ходихме с покойния пан Конецполски в Прусия. Той е също така лютеранин, както и шведският крал. Дано даде Бог да не се съюзят против Жечпосполита…

— Знаеш ли какво, Михале? — каза внезапно Ян. — Аз няма да почивам днес, ами ще дойда с тебе в Кейдани. Сега е по-добре да се пътува нощем, защото денем е горещо, а и бързам да се освободя от тая несигурност. За почивка ще има време, князът едва ли ще тръгне още утре.

— Още повече че е поръчал хоронгвата да бъде задържана в Упита — отговори пан Михал.

— Предложението е добро! — извика пан Заглоба. — И аз тръгвам!

— Тогава да вървим заедно всички — добави Станислав.

— Утре сутринта ще бъдем в Кейдани — каза пан Володиовски, — а по пътя и на седлата ще може добре да се подремне.

След два часа, като си похапнаха и пийнаха малко, рицарите тръгнаха на път и още преди залез стигнаха в Кракинов.

По пътя пан Михал им разказваше за околността, за славната лауданска шляхта, за Кмичиц и за всичко, което се беше случило от известно време насам. Призна също и чувствата си към панна Билевичувна, несподелени както винаги.

— Цялата работа е там, че войната е близка — казваше той, — иначе щях много да се измъчвам, понеже понякога мисля, че така ми е писано и навярно ще умра като ергенин.

— Нищо няма да загубиш — каза пан Заглоба, — ергенството е също хубаво нещо и приятно на Бога. Ето, аз съм решил да си остана докрай ерген. Понякога ми е жал, че няма да има на кого да предам славата и името си, защото, ако и да обичам децата на Ян като свои, все пак те са Скшетуски, а не Заглоби.

— Ах, негоднико! — каза Володиовски. — Ти ваша милост, си взел това решение толкова рано, колкото и вълкът, който се зарекъл да не души овце, когато му изпадали всичките зъби.

— О, не е вярно! — каза Заглоба. — Не беше много отдавна, пане Михале, когато ходихме на избора за крал във Варшава. Подир кого се оглеждаха всички женички, ако не подир мене?… Помниш ли как се оплакваше, че тебе не те поглежда никоя? Но ако чак толкова желаеш да се жениш, не се тревожи. Ще дойде и твоят ред. Няма какво да търсиш и тъкмо тогава ще намериш, когато не търсиш. Сега е военно време и голям брой благородни ергени загиват всяка година. Нека само и тая шведска война да продължи повечко, тогава момите съвсем ще поевтинеят и ще можем да ги купуваме на дузини по панаирите.

— Може и на мене да ми дойде редът да загина — каза пан Михал. — Омръзна ми вече това скитане по света. Никога не бих могъл да ви разкажа, ваша милост панове, колко благородна и хубава мома е тая Билевичувна. Човек би я обичал и пазил като нещо най-хубаво… Но не! Дяволите трябва да са докарали тоя Кмичиц… Той сигурно я е нещо омагьосал, другояче не може да бъде, ако не беше така, навярно нямаше да ме прогони. Ето, гледайте! Точно там зад хълмчето се вижда Водокти, но вкъщи няма никого, защото тя е заминала кой знае къде… То щеше да бъде мой подслон; и нека там да бях прекарал живота си… Мечката си има бърлога, вълкът — яма, а аз, ето, само тая кранта и това седло, на което седя…

— Виждам, че те е убола като трън — каза пан Заглоба.

— Разбира се, че като си я припомня или като видя Водокти, когато минавам покрай него, ми става жал… Исках клин с клин да избия и отидох при пан Шилинг, който има много хубава дъщеря. Веднъж я бях видял отдалече по пътя и страшно ми хареса. Та отидох — и какво ще кажете, ваша милост панове? Баща й не намерих вкъщи, а панна Кахна помисли, че това не е пан Володиовски, а слугата на пан Володиовски… Този афронт така ме засегна, че повече не се показах там.

Заглоба започна да се смее.

— Да те вземат мътните, пане Михале! Цялата работа е там, че трябва да си намериш жена толкова дребна, колкото си ти. А къде се дяна онова зверче, което ти беше харесало при княгиня Вишньовецка и за което искаше да се жени пан Подбипента, Бог да го прости. Тя беше точно за тебе, същинска костилка, макар че очите й светеха страшно.

— Това е Ануша Борзобогата-Крашенска — каза пан Ян Скшетуски. — Навремето си всички бяхме влюбени в нея, Михал също. Бог знае какво става сега с нея.

— Да може човек да я намери и утеши! — каза пан Михал. — Щом я споменахте, веднага ми стана топло около сърцето. Тя беше най-доброто момиче. Дано ми даде Бог да я срещна!… Ей, хубави бяха старите времена в Лубни, но никога вече няма да се върнат. И надали някога вече ще има такъв вожд, какъвто беше нашият княз Йереми. Човек знаеше, че всяко сблъскване ще свърши с победа. Радживил е голям воин, но не такъв, и човек вече не му служи с такова сърце, защото той няма нито бащинско чувство към войника, нито позволява някаква близост, смята се за някакъв монарх, макар че Вишньовецки не бяха по-долни от Радживиловци.

— Да оставим това — каза Ян Скшетуски. — Сега спасението на отечеството е в негови ръце, а понеже е готов да даде живота си за родината, нека го благослови Бог.

Така разговаряха рицарите, като пътуваха през нощта, и ту си припомняха минали неща, ту говореха за сегашното тежко време, когато три войни изведнъж се бяха стоварили върху Жечпосполита.

После прочетоха вечерните си молитви, а когато свършиха това, сънят ги налегна и те почнаха да дремят и да клюмат върху седлата.

Нощта беше хубава, топла, хиляди звезди мигаха по небето; а те пътуваха бавно и сладко спяха, докато почна да се разсъмва и тогава пан Михал се събуди пръв.

— Ваша милост панове, отворете очи, Кейдани вече се вижда! — възкликна той.

— Какво? Я? — каза Заглоба. — Кейдани? Къде?

— Ето там! Виждат се кулите.

— Изглежда хубав град — каза Станислав Скшетуски.

— Много хубав — отговори Володиовски, — а през деня ще се убедите още по-добре в това.

— Той нали е наследство на княза воевода?

— Точно така. Преди това е бил на Кишкови, от които бащата на сегашния княз го получил като зестра за Ана Кишк, дъщеря на витебския воевода. В цялата Жмудж няма такъв хубав град, защото Радживилови не пускат тук евреи освен със специално позволение. Тук има великолепна медовина.

Заглоба потърка очи.

— О, тогава тук живеят хубави хора. Каква е тази грамадна постройка, дето се вижда на височината?

— Това е наскоро построен замък, вече през владичеството на Януш.

— Укрепен ли е?

— Не, но е великолепна резиденция. Не са го укрепявали, защото от времето на кръстоносците неприятел никога не е стъпвал по тия места. Тоя остър връх, който виждате там, в центъра на града, е на енорийската черква. Кръстоносците са я издигнали още в езически времена, после била дадена на калвинистите, но свещеник Кобилински осъдил княз Кшищоф и отново я взел за католиците.

— Е, слава Богу!

Като разговаряха така, наближиха първите къщи от предградието.

В това време се разсъмваше все повече и слънцето започна да изгрява. Рицарите гледаха с любопитство непознатия град, а пан Володиовски продължаваше да разказва:

— Това е улица Еврейска, на която живеят ония евреи, които имат позволение. Като минем по нея, ще стигнем чак до пазарния площад. Охо, хората вече се будят и започват да излизат от домовете си. Гледайте колко коне стоят пред подковачниците и слуги, които не са с радживиловски униформи. Някакъв събор трябва да има в Кейдани. Тук винаги е пълно с шляхтичи и панове, а понякога пристигат чак от чужди страни, защото това е столица на еретиците от цялата Жмудж, които тук безопасно вършат своите суеверни магии и обичаи под закрилата на Радживиловци. Ето и пазара! Гледайте, ваша милост панове, какъв часовник има на общинския дом! Казват, че и в Гданск няма по-добър. А това, което смятате за черква с четирите кули, това е калвинистко сборище, в което всяка неделя хулят Бога — а онова там е лютеранска черква. Да не мислите, че гражданите тук са поляци или литовци — съвсем не! Само немци и шотландци, най-много шотландци! Те са много добра пехота, особено с топори секат страшно. Негова светлост князът има и един шотландски полк само от кейдански доброволци. Хей! Какви са тия покрити коли на площада! Сигурно някакъв събор. В тоя град няма никакви странноприемници, познати отиват при познати, а шляхтата в замъка, където има пристройки, дълги по няколко десетки лакти, предназначени само за гости. Там приемат любезно всекиго, дори за цяла година, за сметка на княза, а има такива, които целия си живот прекарват вътре.

— Чудя се как гръм не е запалил това калвинистко сборище — каза Заглоба.

— Сякаш ваша милост знаеш, че това се е случило. В средата между четирите кули е имало купола като шапка, в която някога така треснал гръм, че нищо не останало от нея. Тук, в подземията, е погребан бащата на княз конюши Богуслав, Януш, който е участвал в бунта срещу Зигмунд ІІІ. Негов собствен хайдук му строшил черепа и така мърцина загинал, както е живял грешно.

— А каква е тази широка сграда, която прилича на зидана барака? — попита Ян.

— Това е книжна фабрика, основана от княза, а до нея — печатница, в която се печатат еретически книги.

— Тю! — каза Заглоба. — Чума трябва да връхлети върху тоя град, където човек не поема друг въздух в корема си освен еретически. Луцифер би могъл да владичества тук така добре, както и Радживил.

— Ваша милост пане — отговори Володиовски, — не хули Радживил, защото може би скоро отечеството ще дължи на него своето спасение…

И по-нататък продължиха всред мълчание, като разглеждаха града и се удивляваха на реда в него, понеже улиците бяха изцяло постлани с камъни, а това в ония времена беше нещо рядко.

След като преминаха площада и улица Замкова, на възвишението видяха великолепната резиденция, издигната наскоро от княз Януш, която наистина не беше укрепена, ала по големината си надминаваше не само дворците, но и замъците. Сградата се издигаше на възвишението и гледаше към града, който сякаш се намираше в краката й. От двете страни на главния корпус излизаха две по-ниски крила, които се пресичаха под прав ъгъл и образуваха грамаден вътрешен двор, затворен отпред с желязна решетка, върху която стърчаха дълги бодли. В средата на решетката имаше здрава зидана порта, а на нея радживиловските гербове и гербът на град Кейдани, който представляваше орлов крак с черно крило върху златно поле, а под крака червена подкова с три кръста. Долу при вратата имаше караулно помещение и там стояха на пост шотландски трабанти[80] за тържественост, а не за да пазят входа.

Беше много рано, но на двора вече цареше движение, защото пред главния корпус правеше учение един драгунски полк, облечен със светлосини куртки и с шведски шлемове. Точно в тоя момент дългата редица стоеше неподвижно с голи рапири в ръка, а офицерът минаваше пред драгуните и им говореше нещо. Около редицата и по-нататък край стените голям брой слуги, облечени най-пъстро, зяпаха към драгуните и разменяха помежду си разни бележки и мнения.

— За Бога! — каза Михал. — Ами че тоя, който обучава полка, е пан Харламп.

— Как така? — извика Заглоба. — Да не е оня, с когото щеше да се дуелираш в Липков по време на кралските избори?

— Същият. Но оттогава ние живеем приятелски с него.

— Вярно! — каза пан Заглоба. — Познавам го по носа, който стърчи под шлема му. Добре, че лицебранът излезе вече от мода, иначе тоя рицар не би могъл да го спусне; но той и без това се нуждае от отделна ризница за носа си.

В това време пан Харламп забеляза Володиовски и се понесе към него в тръс.

— Как си, Михалко? — извика той. — Много добре, че дойде!

— Хубаво стана, че тебе виждам пръв. Ето и пан Заглоба, с когото се запозна в Липков, о не, по-рано, още в Шенница, а това са пановете Скшетуски: Ян, ротмистър на кралска хусарска хоронгва, збаражец…

— За Бога! Ами че аз виждам най-големия рицар в Полша! — възкликна Харламп. — Моите почитания, моите почитания!

— А това е Станислав, калишки ротмистър — продължаваше пан Володиовски, — който идва направо от Уйшче.

— От Уйшче?… Тогава ти, ваша милост, си бил свидетел на страхотен позор… Знаем вече какво се е случило там.

— Тъкмо защото това се случи там, пристигнах с надеждата, че тук няма да стане нищо подобно.

— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост. Радживил не е Опалински.

— Същото приказвахме вчера в Упита.

— Приветствам ви, ваша милост панове, най-радостно от мое име и от името на княза. Князът воевода ще се радва, когато види такива рицари, защото те са му много нужни. Елате при мене в оръжейната, където е квартирата ми, сигурно ще искате да се преоблечете и подкрепите, а аз също ще ви правя компания, защото вече свърших учението.

След тия думи пан Харламп отново скочи към редицата и изкомандва с къс, висок глас:

— Наляво! Кръ-гом — назад!

Копитата зазвънтяха по каменната настилка. Редицата се разчупи на две, половините пак се разчупиха, докато най-сетне се образуваха четворки, които с бавни крачки започнаха да се отдалечават към оръжейната.

— Добри войници — каза Скшетуски, като гледаше с опитно око механичните движения на драгуните.

— В тоя род оръжие служат само дребни шляхтичи и путни бояри — отвърна Володиовски.

— О, боже! Веднага се вижда, че това не са опълченци! — викна пан Станислав.

— Но защо Харламп им е командир? — питаше Заглоба. — Може да се лъжа, но помня, че той служеше в пятигорската хоронгва и на ръката си носеше сребърна петлица.

— Вярно — каза Володиовски, — но няколко години вече командва драгунски полк. Той е стар и опитен войник.

В това време Харламп отпрати драгуните и се приближи до нашите рицари.

— Заповядайте, ваша милост панове, след мене… Ето, оръжейната е там, зад двореца.

Половин час по-късно петимата вече седяха край съд с греяна бира, обилно покрита със сметана, и разговаряха за войната.

— А у вас тук какво се чува? — питаше Володиовски.

— У нас всеки ден се чува нещо различно, защото хората се лутат в предположения и непрекъснато пускат нови слухове — отвърна Харламп. — Само князът знае какво ще се случи. Той обмисля нещо и макар да се показва весел и да е толкова любезен към хората, както никога, всъщност е страшно замислен. Разправят, че нощем не спял, а само се разхождал с тежка стъпка по всички стаи и разговарял със себе си, денем пък по цели дни се съвещавал с Харашимович.

— Кой е тоя Харашимович? — попита Володиовски.

— Това е губернаторът на Заблудов, от Подлесието, дребна фигура и изглежда, като че ли е пълен с дяволи; но на княза е доверен човек и като че ли знае всичките му тайни. Според мене от тия съвещания ще възникне жестока и отмъстителна война с шведеца, за която въздишаме всички. В това време тук пристигат писма от курландския княз, от Ховански и от електора. Някои разправят, че князът преговарял с Москва, за да я привлече в съюз срещу шведите; други твърдят обратното; но струва ми се, че с никого няма да има съюз, ами, както казах, само война и с едните, и с другите. Все повече войска пристига, пращат се писма до ония шляхтичи, които са най-верни на радживиловския дом, да се събират тук. Навсякъде е пълно с въоръжени хора… Ей, ваша милост панове! Който си го търси, той ще си го намери, но ръцете ни ще бъдат червени до лактите, защото, като тръгне веднъж Радживил, няма да се шегува.

— Именно, именно! — каза Заглоба и потри ръце. — Доста шведска кръв е изсъхнала по ръцете ми и още доста ще изсъхне… Малцина са живи още от ония стари войници, които ме помнят от Пуцк и Тшчана; но които са живи, никога няма да забравят.

— А княз Богуслав тук ли е? — попита Володиовски.

— Разбира се. Освен това днес очакваме някакви важни гости, защото почистват горните стаи, а вечерта в замъка ще има банкет. Съмнявам се, Михале, дали можеш да стигнеш до княза.

— Той самият ме повика за днес.

— Вярно, но е страшно зает… Освен това… не зная дали мога да ви кажа, ваша милост панове… но след един час и без това ще го знаят всички… та ще ви кажа… Тук стават някакви необикновени работи…

— Какво става? Кажи, ваша милост, какво става? — попита Заглоба.

— Трябва да знаете, ваша милост панове, че преди два дни тук пристигна пан Юдицки, малтийски рицар, за когото навярно сте чували.

— Разбира се — каза Ян, — той е голям рицар!

— А веднага след него пристигна и полевият хетман пан Гошевски. Ние се учудихме много, защото се знае как си съперничат и се мразят полевият хетман и нашият княз. Тогава някои се зарадваха, че между тия панове е настъпило помирение, и казваха, че го е предизвикало шведското нашествие. И аз самият мислех така; а ето че вчера тримата се затвориха на съвещание и заключиха всички врати, та никой да не може да ги чуе за какво се съвещават; само пан Крепщул, който беше на пост при вратата, ни разправяше, че спорели страшно високо, особено полевият хетман. После князът лично ги отвел в спалните им стаи, а през нощта, представете си (тук пан Харламп снижи глас), при вратата на всекиго сложиха стража.

Пак Володиовски чак скочи от мястото си.

— За Бога! Не може да бъде!

— И все пак така е… И при едната, и при другата врата стоят шотландци с пушки и имат заповед под страх от смъртно наказание да не пускат никого да влиза или да излиза…

Рицарите се спогледаха смаяни, а пан Харламп беше не по-малко учуден от собствените си думи и гледаше гостите си с изблещени очи, сякаш чакаше от тях обяснение на загадката.

— Значи пан подскарбият е арестуван?… Великият хетман е арестувал полевия? — каза Заглоба. — Какво значи това?

— Знам ли аз! И Юдицки, такъв рицар!

— Все пак княжеските офицери трябва да са говорили помежду си за това, да са се мъчили да отгатнат причините… Нищо ли не си чул?

— Още снощи питах Харашимович…

— И какво ти каза, ваша милост? — попита Заглоба.

— Нищо не искаше да приказва, само сложи пръст на уста и рече: „Това са предатели!“

— Как така предатели?… Как така предатели? — викаше Володиовски, като се хвана за главата. — Нито пан подскарбият Гошевски е предател, нито пан Юдицки е предател. Ами че тях цяла Жечпосполита ги знае като благородни хора, които обичат отечеството.

— Днес не може да се вярва на никого — отвърна мрачно Станислав Скшетуски. — Нима Кшищоф Опалински не минаваше за Катон? Нима не обвиняваше другите в недостатъци, отстъпки, егоизъм?… А когато се стигна до нещо решително, пръв извърши предателство, и не само лично, ами цяла провинция повлече в измяната.

— Но аз си давах главата за пан подскарбия и за пан Юдицки! — викаше Володиовски.

— Не си давай главата за никого, Михалко — отвърна Заглоба. — Те без причина не са арестувани. Трябва да са имали някакви тайни връзки, другояче не може да бъде… Как така? Князът се готви за жестока война и всяка помощ му е необходима… Тогава кой може да бъде арестуван в такъв момент, ако не оня, който му пречи за тая война?… А щом е така, щом тия двама панове са пречели наистина, тогава, слава Богу, че са били изпреварени. Заслужават да седят в дупката… Ха! Негодници!… В такъв момент да водиш тайни преговори, да се свързваш с неприятеля, да застрашаваш отечеството, да пречиш на тоя велик воин! Кълна се в света Богородица, че им е малко това, което ги е сполетяло!

— Странни работи са това, толкова странни, че в главата не могат да ми се поберат — каза Харламп, — защото, като оставим настрана факта, че те са такива високи сановници, арестувани са без съд, без решение на сейма, без волята на цялата Жечпосполита, а това дори сам кралят няма право да стори.

— Това е вярно! — възкликна пан Михал.

— Изглежда, че негово височество князът иска да въведе у нас римски обичаи — каза Станислав Скшетуски — и през време на войната да стане диктатор.

— Нека бъде и диктатор, стига да бие шведите — отговори Заглоба. — Аз пръв давам votum[81] за това да му поверят диктатура.

Ян Скшетуски се замисли и след малко каза:

— Стига да не иска да става протектор като оня англичанин Кромвел, който не се поколебал да вдигне светотатствена ръка срещу собствения си господар.

— О, Кромвел! Кромвел е еретик! — възкликна Заглоба.

— А князът воевода? — попита пан Ян Скшетуски сериозно.

При тия думи всички замлъкнаха и известно време гледаха със страх към тъмното бъдеще, само пан Харламп се наежи веднага и каза:

— От млади години служа при княза воевода, при все че съм много малко по-млад от него, защото най-напред, още съвсем млад, беше мой ротмистър, после полеви хетман, а днес е велик хетман. Аз го познавам по-добре от ваши милости и едновременно го почитам и обичам, затова моля да не го сравнявате с Кромвел, та да не бъда принуден да ви кажа нещо, което не ми е редно да казвам като домакин в тази стая…

Тук пан Харламп започна да мърда страшно грамадните си мустаци и да гледа малко изпод вежди пан Ян Скшетуски, а пан Володиовски, като видя това, отново впи студен и пронизителен взор в пан Харламп, сякаш искаше да му каже:

— Само излай!

Мустакатият се сепна веднага, понеже почиташе необикновено много пан Михал, а и беше опасно да се кара с него, та заговори по-нататък с много по-мек тон:

— Князът е калвинист, но той не е напуснал истинската вяра за погрешната, ами се е родил в нея. Той никога няма да стане нито Кромвел, нито Раджейовски, нито Опалински дори ако трябва Кейдани да потъне в земята. Той не е такава кръв, не е такъв род!

— Ако е дявол и има рога на главата си, това е още по-добре — каза пан Заглоба, — защото ще има с какво да боде шведите.

— Но да арестува пан Гошевски и пан рицаря Юдицки?… Е! — говореше Володиовски и клатеше глава. — Не е много любезен с гостите си, които са му се доверили.

— Какво говориш, Михале! — отвърна Харламп. — Той е толкова любезен, колкото не е бил никога през живота си… Сега е истински баща за рицарите. Помниш ли как по-рано беше вечно с намръщено чело, а в устата си имаше само една дума: „Служба!“ Човек повече се страхуваше да се приближава до неговата особа, отколкото до кралската — а днес всеки ден се движи между поручиците и другите офицери и разговаря, и всекиго пита за семейството, за децата, за имота му и към всеки се обръща на презиме, а също така разпитва дали някой не е онеправдан в службата. Той, който не признава равни между най-големите панове, вчера — не, оня ден! — вървеше под ръка с младия Кмичиц, та всички ние не можехме да повярваме на очите си, понеже, макар родът на Кмичиц да е голям, все пак самият той е млад човек и като че ли върху него тежат доста обвинения, което ти знаеш най-добре.

— Зная, зная — каза Володиовски. — Кмичиц отдавна ли е тук?

— Сега го няма, защото вчера замина за Чейкишки да докара пехотния полк, който се намира там. Никой сега не е така протежиран от княза както Кмичиц. Когато заминаваше, князът погледа някое време след него, а после рече: „Тоя човек е способен на всичко и е готов да хване самия дявол за опашката, ако му заповядам!“ Със собствените си уши чухме това. Вярно е, че Кмичиц докара такава хоронгва, та втора като нея няма в цялата войска. Хората и конете са като змейове.

— Не ще и дума, че той е храбър войник и наистина готов на всичко! — отговори пан Михал.

— Разправят, че през последната война вършил такива чудеса, та чак обявили цена за главата му, защото предвождал доброволци и воювал, без да се подчинява на никого.

По-нататъшният разговор беше прекъснат от влизането на една нова личност. Това беше шляхтич на около четирийсет години, дребен, сух, подвижен, пъргав като видра, с малко лице, тънки устни, обрасли с редки мустаци, с леко наклонени очи. Облечен беше само с жупан от груб ленен плат с толкова дълги ръкави, че те съвсем покриваха дори китките на ръцете му. Когато влезе, той се преви на две, после се изправи изведнъж, сякаш подхвърлен от пружина, после отново се наведе в нисък поклон, завъртя глава, сякаш я вадеше изпод собствената си мишница, и заговори бързо с глас, който напомняше скърцането на ръждясал ветропоказател:

— Моите почитания, пане Харламп, моите почитания. Ах, моите почитания, пане полковник, ваш смирен слуга!

— Моите почитания, пане Харашимович — отговори Харламп. — Какво искаш, ваша милост?

— Бог довел гости, знаменити гости! Дойдох да предложа услугите си и да попитам за имената им.

— Да не би да са дошли при тебе, пане Харашимович?

— Разбира се, че не при мене, аз не съм и достоен за това… Но понеже замествам маршала на двореца, който отсъства, дойдох да поздравя, почтително да поздравя!

— Ваша милост си далече от дворцов маршал — отговори Харламп, — защото маршалът е големец и голям земевладелец, а ваша милост, с извинение, си заблудовски подстароста.

— Слуга на радживиловските слуги! Така е, пане Харламп. Не отричам, да пази Бог… Но понеже князът узна за гостите и ме изпрати да попитам кои са те, ти, ваша милост пане Харламп, ще отговориш, веднага ще отговориш, дори да съм хайдук, а не само заблудовски подстароста.

— Дори и на маймуна бих отговорил, щом е дошла при мене със заповед — каза Харламп. — И така слушай, ваша милост, и си запиши имената, ако главата ти не може да ги запомни. Това са пан Скшетуски, известният збаражец, и братовчед му, Станислав.

— Велики боже, какво чувам! — възкликна Харашимович.

— Това е пан Заглоба.

— Велики боже, какво чувам!…

— Ако ти, ваша милост, се смути така, като чу името ми — каза Заглоба, — помисли как неприятелите трябва да се смущават на бойното поле.

— А това е пан полковник Володиовски — довърши Харламп.

— И той е прочута сабя, а освен това и Радживиловска — каза Харашимович и се поклони. — Главата на княза господар се пръска от работа, но ще намери време за такива рицари, непременно ще намери… Засега с какво мога да ви услужа, ваша милост панове? Целият замък е на услугите на милите гости и избата също.

— Чували сме за славните кейдански медовини — каза Заглоба бързо.

— Е да! — отговори Харашимович. — Медовините в Кейдани са славни, наистина славни! Веднага ще изпратя тук да си изберете. Надявам се, че ваша милост панове благодетели ще останете по-дълго тук.

— Затова сме и дошли, да останем на служба при княза воевода — каза пан Станислав.

— Похвално е намерението на ваша милост панове, още по-похвално, тъй като идат тежки времена.

При тия думи Харашимович се сви и стана толкова малък, сякаш се смали с цял лакът.

— Какво се чува? — попита пан Харламп. — Има ли някакви новини?

— Князът не е мигнал през цялата нощ, защото пристигнаха двама пратеници. Работата е лоша и става все по-лоша. Carolus Gustavus вече е влязъл след Витенберг в Жечпосполита; Познан е окупиран, окупирана е цяла Велкополска, а и Мазовше ще бъде скоро окупирано; шведите са вече в Лович, съвсем близо до Варшава. Нашият крал избягал от Варшава и я оставил без никаква защита. Днес-утре шведите ще влязат там. Говори се, че загубил и голямо сражение, че искал да бяга в Краков, а оттам по чужди страни, та да моли за помощ. Лошо, ваша милост панове благодетели! Ако и да има такива, които казват, че това е хубаво, защото шведите не вършат никакви насилия, спазват договорите, не събират данъци, не ограничават привилегиите, не пречат на вярата. Затова всички с готовност приемат покровителството на Карл Густав… Провини се нашият господар Ян Казимеж, много се провини… Пропадна вече всичко за него, пропадна!… На човек му се ще да плаче, но пропадна и това си е!

— Защо, дявол да го вземе, ваша милост, се мяташ като риба, когато я слагат в тигана! — викна Заглоба. — И говориш за нещастието така, като че ли си доволен от него?

Харашимович се престори, че не чува, и като повдигна нагоре очи, повтори още няколко пъти:

— Всичко пропадна, навеки пропадна!… Жечпосполита не ще може да води три войни едновременно… Пропадна!… Воля Божия!… Воля Божия!… Само нашият княз може да спаси Литва…

Зловещите думи още не бяха отзвучали, когато Харашимович изчезна толкова бързо зад вратата, сякаш потъна в земята, а рицарите седяха мрачни, потиснати от бремето на страшните вести.

— Иде ми да полудея! — възкликна най-сетне Володиовски.

— Прав си, ваша милост — каза Станислав. — Дай Боже война, час по-скоро война, в която човек не се губи в предположения, не излага душата си на отчаяние, а само се бие.

— Ще се стигне дотам, че да съжаляваме за първите времена на Хмелницки — каза Заглоба, — защото тогава имаше поражения, но поне предатели нямаше.

— Три толкова страшни войни, когато всъщност ни липсват сили за една! — каза Станислав.

— Не ни липсват на нас сили, ами дух. От порочност гине отечеството ни. Дано даде Бог тук да дочакаме нещо по-хубаво — каза мрачно пан Ян.

— Не ще си отдъхна, докато не се намеря на бойното поле — рече Станислав.

— Да можем само да се видим по-скоро с тоя княз! — възкликна Заглоба.

Това му желание се изпълни наскоро, защото само след един час пан Харашимович дойде отново с още по-ниски поклони и съобщи, че князът иска да види незабавно техни милости.

Те скочиха веднага, защото бяха вече облечени, и тръгнаха. След като ги изведе от оръжейната, Харашимович ги поведе през двора, който вече беше пълен с военни и шляхта. На някои места разговаряха шумно, изглежда, върху същите тия новини, които бяха донесени на рицарите от заблудовския подстароста. По всички лица се рисуваше живо безпокойство и някакво трескаво очакване. Отделни групи от офицери и шляхтичи слушаха говорителите, които стояха посред тях и жестикулираха буйно. По пътя се чуваха думите: „Вилно гори! Вилно е изгорен!… Нито следа от него, нито пепел! Варшава е взета!… Не е вярно, още не е взета!… Шведите са вече в Малополска! Жителите на Шерадз ще окажат съпротива!… Няма да окажат! Ще тръгнат по примера на великополяните! Предателство! Нещастие! О, Боже, Боже! Човек не знае къде да мушне ръце и сабя!“

Ето такива думи, една от друга по-страшни, достигаха до ушите на рицарите, а те вървяха подир Харашимович, като с мъка си пробиваха път между военните и шляхтичите. На места познатите поздравяваха пан Володиовски: „Как си, Михале? Лоша ни е работата! Загиваме! Здравей, ваша милост полковник! А какви са тия гости, които водиш при княза?“ Пан Михал не отговаряше в желанието си да не се бавят и така стигнаха чак до главния корпус на замъка, в който стояха на пост княжески яничари[82], облечени с ризници и с грамадни бели калпаци.

В трема и на главното стълбище, по което бяха наслагани портокалови дръвчета, имаше още по-голяма навалица, отколкото на двора. Тук разговаряха за арестуването на Гошевски и рицаря Юдицки, защото това вече бе станало известно и развълнувало умовете до крайна степен. Удивляваха се, лутаха се в предположения, възмущаваха се или хвалеха предвидливостта на княза; но всички очакваха от устата на самия княз да чуят обяснения на загадката, затова цяла река от глави течеше по широкото стълбище нагоре към залата за аудиенции, където в тоя момент князът приемаше полковниците и по-видната шляхта. Трабанти, наредени покрай каменните парапети, следяха да не се създаде твърде голяма блъсканица и току повтаряха: „По-бавно, ваша милост панове, по-бавно!“ А тълпата се движеше или спираше на моменти, когато трабантът преграждаше пътя с алебардата си, та миналите напред да имат време да влязат в залата.

Най-сетне светлосиният свод на залата блесна през отворената врата и нашите познати влязоха вътре. Най-напред погледът им се спря на подиума, издигнат в дъното на залата, зает от блестяща свита от рицари и панове, облечени с великолепни, пъстри премени. Отпред се намираше празно кресло, доста отдалечено от другите, с високо облегало, най-горе с позлатена княжеска корона, изпод която се спускаше надолу червено-виолетово кадифе, поръсено с хермелинови кожички.

Князът още не беше в залата, но Харашимович, който водеше рицарите подире си, се провря през събраната шляхта чак до една малка вратичка, скрита в стената близо до подиума, там им каза да почакат, а самият той изчезна зад вратата.

След малко се върна и им съобщи, че князът ги чака.

Двамата Скшетуски със Заглоба и Володиовски влязоха в една много светла малка стая, тапицирана с кожа, върху която бяха щампосани златисти цветове, и се спряха, когато видяха в дъното при една струпана с книжа маса двама души, увлечени в разговор. Единият от тях, още млад, облечен с чуждестранна носия и с перука с дълги къдрици, които се спускаха върху раменете, шепнеше нещо на ухото на по-възрастния, а той слушаше със смръщени вежди и от време на време кимаше с глава, толкова зает в разговора, та отначало не обърна внимание на влезлите.

Той беше на четирийсет и няколко години, едър и плещест. Облечен беше с яркочервена полска носия, закопчана под шията със скъпоценни безопасни игли. Лицето му беше огромно, с черти, от които бликаше надменност, сериозност и могъщество. Това беше гневливо лъвско лице на боец и владетел едновременно. Дългите, увиснали надолу мустаци му придаваха мрачен израз и цялото така мощно и едро, сякаш беше издялано от мрамор със силни удари на чук. В тоя момент веждите бяха сбръчкани поради напрегнатото внимание, но човек лесно можеше да отгатне, че когато ги смръщи гняв, тогава горко на тия хора, на тая войска, върху която ще падне гърмът на тоя гняв.

Във фигурата му имаше нещо толкова внушително, та на рицарите, които я гледаха, им се струваше, че не само тази стая, но и целият замък е тесен за нея; тяхното първо впечатление като че ли не лъжеше, защото пред тях седеше Януш Радживил, княз на Бирже и Дубинки, вилненски воевода и велик литовски хетман, толкова могъщ и горд господар, че му беше много тясно във всичките му безкрайни имоти, във всичките му звания, о, дори в Жмудж и Литва.

По-младият му другар с дългата перука и чуждестранно облекло беше княз Богуслав, братовчед на Януш, конюши на Великото литовско княжество.

Той шепна още малко на ухото на хетмана, после каза на висок глас:

— И така, слагам подписа си на документа и заминавам.

— Щом не може другояче, заминавай, ваша княжеска светлост — каза Януш, — при все че предпочитам да беше останал, тъй като не се знае какво може да се случи.

— Ти, ваше княжеско височество, си обмислил грижливо всичко, а аз трябва по-скоро да надникна в работите там, така че предоставям ваше княжеско височество на Бога.

— Дано Бог да пази целия наш дом и да му донесе слава.

— Adieu, mon frère.

— Adieu.

Двамата князе си подадоха ръка, след това княз Богуслав излезе бързо, а великият хетман се обърна към новодошлите.

— Простете, ваша милост панове, че ви накарах да чакате — каза той с нисък, бавен глас, — но сега и вниманието, и времето са разкъсани на всички страни. Чух вече имената на ваши милости и се зарадвах от душа, че в такива моменти Бог ми изпраща такива рицари. Седнете, мили гости. Кой от ваша милост панове е пан Ян Скшетуски?

— Аз съм, на услугите ви, ваше княжеско височество — каза Ян.

— Ти, ваша милост, си староста… я виж, че съм те… забравил…

— Не съм никакъв староста — отвърна Ян.

— Как така? — рече князът и смръщи грамадните си вежди. — На ваша милост не дадоха ли староство за това, което направи при Збараж?

— Никога не съм се стремял за това.

— Те са били длъжни да ти дадат, без да се стремиш. Може ли? Какво говориш, ваша милост? С нищо ли не те наградиха? Съвсем ли те забравиха? Това ме много учудва. Ах, много приказвам, това не би трябвало да удивлява никого, защото сега получават награди само такива, които имат гръб от ракита, та се огъва лесно. Ти, ваша милост, не си староста, ето на!… Слава Богу, че си дошъл тук, защото ние нямаме толкова къса памет и никоя заслуга не ще остане без награда — както и твоята, ваша милост полковник Володиовски.

— Аз не съм заслужил още нищо…

— Това остави на мене, а засега вземи тоя документ, вече утвърден в Рошене, с който ти давам Дидкеми в доживотно владение. Това е една хубава земя и всяка пролет сто плуга излизат да я орат. Вземи това, защото не можем да дадем повече, и кажи на пан Скшетуски, че Радживил не забравя приятелите си, нито тия, които са заслужили на отечеството под негово предводителство.

— Ваше княжеско височество… — измънка смутен пан Михал.

— Не говори нищо и прощавай, че толкова малко, но кажи, кажи на техни милости, че няма да загине оня, който свърже бъдещето си за добро и за зло с Радживиловци. Аз не съм крал, но ако бях такъв, Бог ми е свидетел, че никога не бих забравил един Ян Скшетуски, нито един Заглоба…

— Това съм аз! — каза Заглоба и излезе бързо напред, защото вече почваше да губи търпение, че досега още не е споменат.

— Отгатвам, че това си ти, ваша милост пане, защото ми казаха, че си човек с напреднала възраст.

— На училище съм ходил с достойния баща на ваше княжеско височество, а понеже още от детски години той имаше влечение към рицарството, позволяваше ми да бъда интимен с него, защото и аз предпочитах копието пред латинския.

Пан Станислав Скшетуски, който по-малко познаваше Заглоба, се чудеше, като слушаше всичко това, понеже вчера пан Заглоба казваше в Упита, че бил ходил на училище не с покойния княз Кшищоф, а със самия Януш — нещо невъзможно: княз Януш беше значително по-млад.

— О, моля — каза князът, — значи, ваша милост си родом от Литва?

— От Литва! — отговори пан Заглоба, без да заекне.

— Тогава отгатвам, че и ти, ваша милост, не си получил никаква награда, тъй като ние, литовците, вече сме свикнали да ни хранят с неблагодарност… За Бога! Ако бих ви дал, ваша милост панове, това, което заслужено ви се пада, тогава за самия мене не би останало нищо. Но такава е тя съдбата! Ние жертваме кръв, живот, имот — и никой няма дори да ни кимне приятелски с глава за това. Ех, жалко! Каквото сеят, такова ще жънат… Така иска Бог и справедливостта… А нали ти, ваша милост, си съсякъл прочутия Бурлай и си отсякъл изведнъж три глави при Збараж?

— Бурлай съсякох аз, ваше княжеско височество — каза Заглоба, — понеже разправяха, че никой човек не може да се мери с него, а аз исках да покажа на по-младите, че храбростта не е още съвсем угаснала в Жечпосполита… Но колкото се отнася до трите глави, могло е да се случи в бъркотията на битката… ала при Збараж това нещо извърши друг.

Князът замълча за малко, после се обади отново:

— Не ви ли боли, ваша милост панове, заради това пренебрежение, с което са ви платили?

— Какво да се прави, ваше княжеско височество, то се знае, че на човека му е малко неприятно! — отвърна Заглоба.

— Утешете се, това нещо няма да остане така… Само задето дойдохте тук, аз съм ваш длъжник и при все че не съм крал, при мене не се свършва с обещания.

— Ваше княжеско височество — отговори на това енергично и малко гордо пан Скшетуски, — ние не дойдохме тук за награди и богатство… А понеже неприятелят е нахлул в отечеството ни, искаме със силите си да се притечем на помощ на родината под командването на такъв прославен воин. Моят братовчед Станислав е видял при Уйшче страх, безредие, позор и предателство, а накрай тържеството на неприятеля. Тук ние ще служим под командването на голям военачалник и верен защитник на отечеството и короната. Тук не победи, не триумфи, а поражения и смърт очакват неприятеля… Ето защо сме дошли да предложим службата си на ваше княжеско височество. Ние сме войници, искаме да се бием и бързаме към боя.

— Щом е такова желанието ви, ще получите удовлетворение — отвърна князът сериозно. — Няма да чакате дълго, при все че най-напред ще тръгнем срещу друг неприятел, защото трябва да отмъстим за пепелищата на Вилно. Днес-утре тръгваме натам и дано даде Бог да им върнем тъпкано… Не ви задържам повече, ваша милост панове, тъй като и вие се нуждаете от почивка, и мене ме чака работа. А довечера елате в двореца, може би преди похода ще имаме някакво хубаво забавление, тъй като поради войната в Кейдани са дошли много жени да търсят убежище под нашето крило. Ваша милост полковник Володиовски, приеми скъпите гости като в собствен дом и помнете, че което е мое, то е и ваше!… Пане Харашимович, кажи там в залата на събраните панове братя, че няма да изляза, тъй като не съм свободен, а довечера ще узнаят всичко, което искат да знаят… Останете, ваша милост панове, със здраве и бъдете приятели на Радживил, понеже сега той има голяма нужда от вас.

Като каза това, тоя могъщ и горд господар започна да подава подред ръка на пан Заглоба, на двамата Скшетуски, на Володиовски и Харламп като на равни нему. Мрачното му лице засия от сърдечна и любезна усмивка, а непристъпността, която обикновено го обграждаше като тъмен облак, бе изчезнала напълно.

— Това е вожд! Това е воин! — каза Станислав, когато се провираха на връщане през тълпата шляхтичи, събрани в залата за аудиенции.

— В огъня бих отишъл за него! — извика Заглоба. — Забелязахте ли как знае наизуст всичките ми подвизи?… Горещо ще бъде на шведите, когато зареве тоя лъв, а аз почна да му пригласям. Няма втори такъв господар в Жечпосполита, а от някогашните само княз Йереми и пан Конецполски бащата можеха да му съперничат. Това не е някакъв си кастелан, който пръв от рода си е седнал на сенаторския стол и гащите си не е още изтъркал на него, а вече вири нос, нарича по-малките шляхтичи братя и веднага заповядва да му нарисуват портрета, та дори когато яде, да има пред себе си своето сенаторство, щом не може да го види зад гърба си… Пане Михале, ти забогатя!… Изглежда, че така е с всеки, който се отърка о Радживил — веднага позлатява извехтялата си дреха. Виждам, че тук е по-лесно да бъдеш повишен, отколкото у нас да получиш крина диви круши. Бръкнеш с ръка във водата със затворени очи и вече държиш щука. Това е то господар над господарите! Да ти даде Бог щастие, пане Михале. Ти се изчерви като мома след сватба; но няма нищо!… Как се нарича това дарение? Дудково или как?… Погански са имената в тоя край. Като удариш с лешници в стената, ще направиш или име на село, или на шляхтич. Но стига доходът да е добър, не съжалявай, че ще си разнищиш езика.

— Страшно се смутих, признавам — каза пан Михал, — защото това, дето казваш, ваша милост, че тук е много лесно да получиш повишение, не е вярно. Неведнъж съм слушал стари войници да се оплакват от княза, че не повишава, а сега неочаквано започнаха да се сипят благоволения едно след друго.

— Мушни тоя документ в пояса си, направи това заради мене… А ако някой пак започне да говори, че князът бил неблагодарник, измъкни го от пояса си и го цапни по муцуната с него. По-добър аргумент няма да намериш.

— Едно виждам ясно, че князът привлича хора — каза Ян Скшетуски — и че сигурно има някакви намерения, за които му е необходима помощ.

— Нима не чу за тези намерения? — отговори Заглоба. — Не каза ли, че ще отидем да отмъщаваме за вилненските пепелища?… Обвиняваха го, че бил ограбил Вилно, а той иска да докаже, че не само не се нуждае от чуждо, но е готов да даде и своето… Това е прекрасна амбиция, пане Яне. Дано ни даде Бог повече такива сенатори!

Така разговаряха и отново се намериха в двора на замъка, в който непрекъснато пристигаха ту конни части, ту групи въоръжени шляхтичи, ту каляски, които докарваха големци от околността с жените и децата им. Като забеляза това, пан Михал дръпна всички да отидат с него при портата, за да наблюдават пристигащите.

— Кой знае, пане Михале, днес ти имаш щастлив ден… Може да ти се намери и жена между тия шляхтички — каза пан Заглоба. — Виж! Я каква покрита каляска се приближава, а в нея седи нещо бяло…

— Това не е мома, а оня, който може да ме венчае с нея — отговори зоркият пан Володиовски, — защото отдалече познавам, че пристигат епископ Парчевски с вилненския архидякон Бялозор.

— Нима те посещават княза, нали той е калвинист?

— Какво да правят? Когато обществените работи налагат това, ще трябва да поддържат връзки.

— Ей, голямо гъмжило е тук и шумно! — каза пан Заглоба с радост. — Човек вече е ръждясал на село като стар ключ в заключалка… Тук човек си припомня по-добрите времена. Магаре ще съм, ако още днес не се занеса по някоя хубавица!

По-нататъшните думи на пан Заглоба бяха прекъснати от войниците, поставени на стража при портата, които изскочиха от караулката и се строиха в две редици, за да посрещнат епископа; а той мина, като правеше с ръка кръстен знак на двете страни и благославяше войниците и събраната наоколо шляхта.

— Умен е князът — каза Заглоба, — щом оказва такива почести на епископа, при все че не го признава за свой църковен началник… Дано даде Бог това да бъде първата стъпка на връщането му в правата вяра.

— О, от това няма да излезе нищо. Колко грижи проявяваше първата му жена, но не постигна нищо и чак умря от тревога… Но защо тия шотландци още стоят строени? Изглежда, че пак ще пристигне някой големец.

И наистина в далечината се показа цяла свита от въоръжени хора.

— Това са драгуните на Ганхоф, познавам ги — каза Володиовски, — но някакви карети се движат между тях!

Изведнъж забиха барабани.

— Охо! Изглежда, че това е някой по-голям от жмуджския епископ! — извика Заглоба.

— Чакай, ваша милост, ето ги вече.

— Две карети в средата.

— Точно така. В първата е пан Корф, венденски воевода.

— Така ли! — възкликна Ян. — Той ни е познат от Збараж… Воеводата също ги позна, но най-напред Володиовски, когото, изглежда, беше виждал по-често; затова, като минаваше, наведе се от каретата и викна:

— Здравейте, ваша милост панове, стари другари!… Ето че гости водим!

Във втората карета с гербовете на княз Януш, в която бяха впрегнати четири бели жребци, седяха двама мъже с величествена осанка, облечени с чуждестранни дрехи, с широкополи шапки, изпод които светлите къдрици на перуките им се спускаха чак на раменете, върху широките им дантелени яки. Единият, много пълен, имаше остра светла брада и мустаци, които бяха разръфани на края и извити нагоре; другият, по-млад, облечен изцяло в черно, не изглеждаше така рицарски, но може би заемаше още по-висок пост, защото на шията му блестеше златна верижка, най-отдолу с някакъв орден. Личеше, че и двамата бяха чужденци, понеже поглеждаха любопитно към замъка, към хората и носиите им.

— Какви са тия дяволи? — попита Заглоба.

— Не ги познавам, никога не съм ги виждал! — отвърна Володиовски.

В тоя момент каляската премина и започна да обикаля двора, за да спре пред главния корпус на замъка, а драгуните се спряха пред портата.

Володиовски позна офицера, който ги придружаваше.

— Токаревич! — викна той. — Здравей, ваша милост!

— Моите почитания, ваша милост полковнико!

— Какви са тия прасета, които карате?

— Това са шведи.

— Шведи?

— Да, и то големци. Оня, дебелият, е граф Льовенхаупт, а по-тънкият е Бенедикт Шите барон фон Дудерхоф.

— Дудерхоф?! — каза Заглоба.

— И какво щат те тук? — попита пан Володиовски.

— Бог знае! — отговори офицерът. — Ние ги ескортираме от Бирже. Навярно са дошли да преговарят с нашия княз, защото там, в Бирже, чухме, че князът събира голяма войска и се готви да нахлуе в Инфлантия.

— Ах, негодници, страх ви хваща! — завика Заглоба. — Нахлувате във Велкополска, краля отхвърляте, а тук се кланяте на Радживил да не би да ви помилва в Инфлантия. Почакайте! Ще има да офейквате към вашите Дудерхофи, та чак чорапите ви ще паднат! Ние скоро ще ви разгромим тук! Да живее Радживил!

— Да живее! — повториха шляхтичите, които стояха около портата.

— Defensor patriae![83] Наш защитник! Срещу шведа, ваша милост панове! Срещу шведа!

Образува се кръг. Все повече шляхтичи прииждаха от двора, а Заглоба, като видя това, скочи върху издадения цокъл на портата и започна да вика:

— Ваша милост панове, слушайте! Който не ме познава, на него ще кажа, че съм стар збаражец и ето с тази стара ръка съсякох Бурлай, най-големия хетман след Хмелницки; а който не е чувал за Заглоба, той изглежда, че през първата казашка война е лющил грах, кокошки опипвал или телета пасъл, но това аз не очаквам от такива знаменити рицари.

— Това е голям рицар! — обадиха се много гласове. — Няма по-голям в Жечпосполита!… Слушайте!

— Слушайте, ваша милост панове! Моите стари кости искаха почивка; по-добре щеше да ми бъде да се излежавам край печките, да ям извара със сметана, да се разхождам из градините и да бера ябълки или сложил ръце отзад, да стоя над жътварите или да потупвам момичетата по плещите. Сигурно и неприятелят би ме оставил на мира за собственото си добро, защото и шведите, и казаците знаят, че ръката ми е възтежка и надявам се, че името ми е така познато на ваша милост панове, както е познато hostibus[84].

— Кой е този петел, дето пее така надуто? — попита внезапно някакъв глас.

— Не прекъсвай! Дано пукнеш! — викаха други. Но Заглоба дочу.

— Простете, ваша милост панове, на това петле — викна той, — то още не знае от коя страна е опашката, а от коя главата.

Шляхтата избухна в гръмък смях, а смутеният възразител започна бързо да се оттегля извън множеството, за да избегне подигравките, които започнаха да се сипят на главата му.

— Връщам се към въпроса! — каза Заглоба. — Repeto[85], аз имам право на почивка, но понеже отечеството се намира в крайна беда, понеже неприятел гази нашата земя, затова съм тук, ваша милост панове, та заедно с вас да се противопоставя hostibus в името на тая майка, която е откърмила всички ни. Който не застане днес при нея, който не й се притече на помощ, той не е син, а завареник, той не е достоен за любовта й. Аз, старият, отивам, нека бъде волята Божия, а ако се случи да загина, тогава с последния си дъх ще викам: „Срещу шведа! Панове братя! Срещу шведа!…“ Нека се закълнем, че няма да оставим сабите, докато не изжънем тия врагове от отечеството!…

— Ние и без клетви сме готови на това! — завикаха многобройни гласове. — Ще отидем, където нашият княз хетман ни поведе; ще отидем, където е необходимо.

— Ваша милост панове братя… Вие видяхте как двама широкогащници пристигнаха в позлатена карета. Те знаят, че не могат да си играят с Радживил. Ще ходят подире му по стаите и ще му целуват лактите, та да ги остави на мира. Но князът, ваша милост панове, от когото се връщам след съвещание с него, ме увери от името на цяла Литва, че няма да сключва никакви пактове, не ще подписва никакви пергаменти, само война и война!

— Война! Война! — повториха като ехо гласовете на слушателите.

— Но понеже и вождът е толкова по-смел, колкото е по-уверен във войниците си — продължаваше да говори Заглоба, — нека му покажем, ваша милост панове, нашите чувства. Хайде! Да отидем под прозорците на господаря и да викнем: „Хайде срещу шведа!“ След мене, ваша милост панове!

Заглоба каза това, скочи от цокъла и тръгна напред, а тълпата след него и така стигнаха до самите прозорци, като вдигаха все по-голяма врява, която накрай се сля в един силен вик:

— Срещу шведа! Срещу шведа!

След малко от трема изскочи пан Корф, венденски воевода, силно смутен, след него Ганхоф, полковник на княжеските райтари, и двамата започнаха да възпират шляхтата, да я усмиряват, да молят да се разотиде.

— За Бога! — казваше пан Корф. — Там горе прозоречните стъкла чак треперят, а вие не знаете колко не навреме сте дошли с вашите викове. Как можете да обиждате пратеници, да давате пример на недисциплинираност! Кой ви подбуди към това?

— Аз! — отвърна Заглоба. — Кажи, ваша милост, на княза господар от името на всички нас, че го молим да бъде твърд, защото ние сме готови да стоим при него до последната си капка кръв.

— Благодаря ви, панове, от името на хетмана, благодаря, но разотидете се вече. Разум, ваша милост панове! За Бога, разум, защото съвсем ще изложите отечеството! Мечешка услуга прави на родината оня, който обижда днес пратениците.

— Какво ни интересуват пратениците! Ние искаме да се бием, а не да преговаряме.

— Радва ме бодрият ви дух! Скоро ще дойде време за това, може би много скоро. Сега си починете преди похода. Сега е време за ядене и пиене! Лошо се бие човек на празен стомах.

— Вярно, съвсем вярно! — извика пръв пан Заглоба.

— Вярно, точно така трябва! Щом князът знае нашите чувства, няма какво да правим тук!

И навалицата започна да се разпръсква, а най-голямата част от нея тръгна към пристройките на замъка, в които бяха вече наредени множество маси. Пан Заглоба вървеше начело — а пан Корф заедно с полковник Ганхоф се запътиха към княза, който се съвещаваше с шведските пратеници, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Адам Коморовски и пан Александър Межейевски, придворен на крал Ян Казимеж, който се намираше временно в Кейдани.

— Кой беше виновникът за тая врява? — попита князът, по чието лъвско лице още се четеше гняв.

— Оня току-що дошъл шляхтич, славният пан Заглоба! — отговори венденският воевода.

— Той е храбър рицар — отвърна князът, — но твърде рано започна да ми се разпорежда.

След тия думи кимна на полковник Ганхоф и започна да му шепне нещо на ухото.

А пан Заглоба, доволен от себе си, отиваше с тържествена крачка към долните зали, придружен от пановете Скшетуски и пан Володиовски, на които говореше тихо:

— Е какво, amici[86]? Едва се показах и веднага разпалих любовта към отечеството у тия шляхтичи. Сега на княза е по-лесно да отпрати с празни ръце пратениците, стига да се позове на нашата suffragia. Струва ми се, че това няма да мине без награда, при все че аз държа повече на честта. Какво застана така като вкаменен, пане Михале, и си впил очи в оная каляска при портата?

— Това е тя! — каза пан Михал и размърда мустачките си. — Кълна се в Бога, тя е!

— Коя?

— Билевичувна…

— Тази ли, която ти обърна гръб?

— Именно. Гледайте, ваша милост панове, гледайте! Как няма да залинее човек от мъка?

— Чакай малко! — каза Заглоба. — Чакай да я видя по-добре. В това време каляската направи кръг и се приближи до събеседниците. В нея седеше внушителен шляхтич с прошарени мустаци, а до него панна Александра, хубава както винаги, спокойна и сериозна.

Пан Михал впи в нея скръбен взор, поклони се ниско и свали шапка, но тя не го съзря в множеството. А Заглоба, като гледаше нежните й, благородни черти, каза:

— Това е някакво господарско чедо, пане Михале, и твърде деликатна като за войник. Признавам, че е хубава, но аз предпочитам такива, при които не можеш веднага да познаеш дали е жена или оръдие.

— Не знаеш ли, ваша милост, кой е пристигнал? — попита пан Михал шляхтича, който стоеше отстрани.

— Как да не зная?! — отвърна запитаният. — Това е пан Томаш Билевич, рошенски мечник. Всички го познават тук, защото е стар слуга и приятел на Радживиловци.

Тринайсета глава

Тоя ден князът не се показа пред шляхтата чак до вечерта, понеже обядва с пратениците и няколкото големци, с които се беше съвещавал преди това. Полковниците обаче получиха заповед да приведат в готовност придворните радживиловски полкове и особено пехотните части, командвани от офицери чужденци. Във въздуха миришеше на барут. Замъкът, макар и неукрепен, беше обграден с войска, сякаш край стените му щеше да се води битка. Очакваше се, че най-късно на другия ден сутринта ще се тръгне в поход и имаше явни признаци за това, защото безброй княжески слуги бяха заети да товарят коли, оръжие, скъпи вещи и съкровището на княза.

Харашимович разказваше на шляхтата, че колите ще тръгнат за Тикочин в Подлесието, понеже е опасно съкровището да остане в неукрепения кейдански замък. Готови бяха и военните съоръжения, които щяха да следват войската.

Пръснаха се слухове, че полевият хетман Гошевски бил арестуван, задето не искал да присъедини към радживиловските войски своите хоронгви, които се намират в Троки, и с това излагал цялата акция на явен неуспех. Пък и подготовката за похода, движението на войските, кънтежът на оръдията, изкарвани от арсенала на замъка, и цялата бъркотия, която винаги съпровожда първите минути на военните походи, отклони вниманието на друга страна и накара рицарите да забравят за арестуването на пан Гошевски и рицаря Юдицки.

Шляхтата, която обядваше в грамадните долни зали на пристройките, не разговаряше за нищо друго освен за войната, за пожара във Вилно, който горял вече десет дни и огънят се засилвал непрекъснато, за новините от Варшава, за напредването на шведите и за самите шведи, срещу които сърцата и умовете се възмущаваха, а гневът в душите се засилваше, защото са вероломни хора и нападат съседа си въпреки договора, който е в сила още шест години. Вестите за бързото им напредване, за капитулацията в Уйшче, за окупирането на Велкополска заедно с всичките й градове, за заплашеното от нахлуване Мазовше и неизбежното завземане на Варшава не само не будеха тревога, но, напротив, възбуждаха смелостта и желанието за бой. Причината за това беше, че вече за всички бяха ясни причините за шведския успех. Досега те не се бяха срещнали нито веднъж с редовна войска или истински военачалник. Радживил беше първият воин по професия, с когото предстоеше да си премерят силите и който сега будеше у събраната шляхта пълно доверие във военните си способности, особено защото и полковниците му гарантираха, че ще бият шведите при открит бой.

— Другояче не може да бъде! — казваше пан Михал Станкевич, стар и опитен войник. — Помня миналите войни и зная, че шведите винаги се отбраняваха в замъци, в укрепени станове, иззад окопи; никога не смееха да ни излязат на открито поле; страшно се страхуваха от конницата, а където излязоха, уверени в силите си, там получиха добър урок. Не победата им даде Велкополска в ръцете, а измяната и некадърността на опълчението.

— Така е! — каза пан Заглоба. — Те са хилав народ, защото земята им там е съвсем неплодородна и нямат хляб; борови шишарки мелят и от такова брашно си правят пити, които смърдят на смола. Други обикалят край морето и лапат, каквото им изхвърлят вълните, пък се и бият помежду си за тия специалитети. Там е страшна беднотия, затова няма друг народ по-лаком за чуждото — ами че дори татарите имат ad libitum[87] конско месо, а те понякога по цяла година месо не виждат и постоянно са гладни, освен ако им се случи обилен риболов.

Тук Заглоба се обърна към пан Станкевич.

— А ти, ваша милост, кога си се запознал с шведите?

— Когато служех под командването на княз Кшищоф, бащата на сегашния пан хетман.

— А аз бях при пан Конецполски, бащата на днешния хоронжи. Здравата пердашихме няколко пъти Густав Адолф в Прусия и доста пленници наловихме; там ги опознах до дъното на душичките им и изучих всичките им дяволии. Начудиха им се здравата нашите момчета, защото, ваша милост панове, трябва да знаете, че шведите са exquisitissimi[88] гмурци — нали са народ, който непрекъснато гази из водата и най-големите му доходи са от морето. Та ние им заповядахме да се състезават. И какво ще кажете на това, ваша милост панове. Хвърлиш го, дявола, в една дупка в леда, а той ти изскача от друга и още жива херинга държи в муцуната си…

— За Бога, какво говориш, ваша милост?!

— Да пукна още тук, ако най-малко сто пъти не съм виждал всичко това, а и други още техни странни обичаи. Помня и това, че така им се услади пруският хляб, та после не искаха да се връщат. Право казва негова милост пан Станкевич, че те не са добри войници. Пехотата им е горе-долу, но конницата, Господи помилуй, защото в тяхната родина няма коне и не могат да свикнат с ездата още от малки.

— Говори се, че не ще тръгнем веднага срещу тях, а най-напред ще отмъстим за Вилно? — каза пан Шчит.

— Вярно е. Сам посъветвах княза същото, когато ме попита какво мисля по тая работа — отвърна Заглоба. — Но като свършим с едните, веднага ще тръгнем срещу другите. Тия пратеничета трябва да се потят сега там.

— Дипломатично ги посрещат — каза пан Заленски, — но нищо няма да изкарат горките; най-доброто доказателство са дадените вече на войската заповеди.

— Мили боже, мили боже! — казваше пан Тварковски, рошенски съдия. — Как и желанието идва заедно с опасността… Малко оставаше да се отчаем, докато имахме работа само с един неприятел, а сега срещу двама искаме.

— Така си е — отвърна Станкевич. — Често се случва, че даваш да те бият, докато ти се изчерпи търпението, а после от невиделица ти идва и сила, и смелост. Малко ли изстрадахме, малко ли изтърпяхме?!… Възлагахме надежди на краля и на кралското всеобщо опълчение, на собствените си сили не разчитахме, докато най-сетне ни дойде тъпкано: или трябва да се бием срещу двама, или да загинем до крак…

— Бог ще ни помогне! Стига това бавене!

— Опря ножът до кокала!

— И ние ще им го опрем! Ще покажем на тия около краля какви войници има тук! Кълнем се в Бога, че при нас няма да има Уйшче!

И редом с обърнатите чаши главите се разгорещяваха и войнственото настроение растеше. Така често пъти от последното усилие над брега на пропастта зависи спасението. Това бяха разбрали тия войнишки маси и тая шляхта, която доскоро Ян Казимеж призоваваше в Гродно чрез отчаяни манифести за всеобщо опълчение. Сега всички сърца, всички умове бяха обърнати към Радживил; всички уста повтаряха това страшно име, което до неотдавна винаги беше окриляно от победата. Като че ли само от него зависеше да събере разпръснатите сили на страната, да ги събуди и раздвижи и да застане начело на такава войска, която щеше да бъде достатъчна за успешния завършек на двете войни.

След пладне при княза бяха повикани последователно полковниците Мирски, командир на бронираната хетманска хоронгва, а след него Станкевич, Ганхоф, Харламп, Володиовски и Сологуб. Тия стари воини се почудиха малко, че ги викат поотделно на съвещание, а не заедно: но това учудване беше приятно, понеже всеки си отиваше с някаква награда, с някакво видимо доказателство за княжеската благосклонност; а в замяна князът искаше само вярност и доверие, които и без това всички му бяха оказали от душа и сърце. Пан хетманът също така питаше загрижено дали се е върнал пан Кмичиц и нареди да му се съобщи веднага, когато се върне.

Кмичиц се върна, но едва късно вечерта, когато залите бяха вече осветени и гостите започнаха да се събират. В оръжейната, където Кмичиц отиде да се облече, той намери пан Володиовски и се запозна с останалите от компанията.

— Страшно се радвам, че виждам ваша милост и славните ти приятели — каза той, като разтърсваше ръката на малкия рицар. — Сякаш брата си виждам! Вярвай ми в това, ваша милост, тъй като аз не мога да се преструвам. Вярно, че грозно ме цапна през главата, но после ме вдигна на крака и това няма да забравя до смъртта си. Признавам пред всички, че ако не беше ти, ваша милост, сега щях да седя зад решетката. Дано такива хора се раждат и под път, и над път. Който мисли другояче, той е глупак и да ме вземе дяволът, ако не му отрежа ушите.

— Остави това, ваша милост.

— В огън ще вляза за ваша милост, кълна се! Нека излезе насреща ми, който не вярва!

Тук пан Анджей започна да плъзга предизвикателен поглед по офицерите, но никой не му възрази, защото всички обичаха и уважаваха пан Михал; само Заглоба каза:

— Ти ми се струваш смел воин, да го вземе дяволът! Изглежда, че страшно ще обикна ваша милост заради тая обич към пан Михал, защото мене трябва да попитате какъв човек е той.

— Той струва повече от всички ни! — отговори Кмичиц с обикновената си пламенност.

След това погледна пановете Скшетуски, погледна Заглоба и добави:

— Извинявам се, ваша милост панове, не искам да обиждам никого и знам, че вие сте благородни хора и големи рицари… Не ми се сърдете, защото аз от сърце бих искал да заслужа приятелството ви.

— Няма нищо — каза Ян Скшетуски, — което е на сърцето, то е и в устата.

— Дай си муцунката, ваша милост! — каза пан Заглоба.

— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо!

И двамата паднаха в прегръдките си. След това пан Кмичиц викна:

— Днес трябва да си пийнем, дума да не става!

— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо! — каза Заглоба като ехо.

— Ще се измъкнем по-рано в оръжейната, а за питиетата ще помисля аз.

Пан Михал започна да мърда силно мустачките си.

„Няма да имаш желание да се измъкваш — помисли си той, като гледаше Кмичиц, — щом видиш кой ще бъде днес там, в залите…“

И вече ха да отвори уста да каже на Кмичиц, че в Кейдани са пристигнали рошенският мечник и Оленка, но му стана някак тежко на сърцето, та промени разговора.

— А къде е хоронгвата на ваша милост? — попита той.

— Тук. Съвсем готова! Идва при мене Харашимович и ми донесе заповед от княза в полунощ хората да бъдат на конете. Попитах го дали всички ще тръгнат, но той каза: „Не!“ Не разбирам какво значи това. От другите офицери едни са получили същата заповед, а други не. Но цялата пехота от чужденци я е получила.

— Може би част от войската ще тръгне през нощта, а другата част утре — каза Ян Скшетуски.

— Във всеки случай аз ще пийна тук с вас, а хоронгвата нека тръгва… После за един час ще я настигна.

В тоя миг се втурна Харашимович.

— Ваша светлост оршански хоронжи! — викна той, като се кланяше на вратата.

— Какво има? Да не е избухнал пожар? Тук съм! — каза Кмичиц.

— При княза! При княза!

— Ей сега, само да се облека. Момче, дай контоша и колана, че ще те заколя!

Слугата мигновено му подаде дрехите и след няколко минути пан Кмичиц, пременен като за сватба, тръгна да отиде при княза. Сякаш сияние се излъчваше от него, толкова хубав изглеждаше. Жупанът му беше от сребърно ламе, с извезани по него звезди, от които блестеше цялата фигура, а под шията беше закопчан с голям сапфир. Върху него носеше контош от светлосиньо кадифе бял колан, извънредно скъп и толкова тънък, че можеше да се провре през пръстен. Сребриста сабя, обсипана със сапфири, висеше на колана, окачена с копринени шнурове, а зад колана беше мушнал ротмистърски жезъл, отличителен знак за чина му. Това облекло красеше чудно младия рицар и мъчно би могъл да се намери по-хубав мъж всред цялата тази огромна тълпа, събрана в Кейдани.

Пан Михал въздъхна, като го гледаше, а когато Кмичиц изчезна зад вратата на оръжейната, каза на пан Заглоба:

— С такъв не можеш да съперничиш пред жена!

— Ти само ми намали трийсетина годинки! — каза Заглоба.

Князът беше също така вече облечен, когато влезе Кмичиц, и тъкмо в тоя момент гардеробиерът му излизаше от стаята заедно с двама негри. Останаха насаме.

— Да ти даде Бог здраве, че побърза! — каза князът.

— На услугите ви, ваше княжеско височество.

— А хоронгвата?

— Съгласно заповедта.

— Сигурни хора ли са те?

— В огъня, в ада ще отидат!

— Това добре! Такива хора ми трябват… и такива като тебе, готови на всичко… Непрекъснато повтарям, че на никого не мога да разчитам повече, отколкото на тебе.

— Ваше княжеско височество! Моите заслуги не могат да се сравняват със заслугите на старите воини, но ако ни предстои да тръгнем срещу неприятелите на отечеството, Бог ми е свидетел, че няма да остана назад.

— Аз не подценявам заслугите на старите — каза князът, — при все че… могат да дойдат такива pericula[89], такива критични положения, че и най-верните да се разколебаят.

— Да пукне мърцина, който при опасност се отдели от особата на ваше княжеско височество!

Князът погледна проницателно в лицето на Кмичиц.

— А ти… Не ще ли се отделиш?…

Младият рицар пламна.

— Ваше княжеско височество!…

— Какво искаш да кажеш?

— Изповядах пред ваше княжеско височество всичките си грехове, а те са толкова много, че само на бащинското сърце на ваше княжеско височество дължа опрощението им… Но всред всички тия грехове липсва един: неблагодарността.

— И вероломството… Ти се изповяда пред мене като пред баща, а аз ти простих не само като баща, но те и обикнах като син… какъвто Бог не ми даде, и затова често пъти ми е тежко на тоя свят. Затова ми бъди приятел!

При тия думи князът протегна ръка, а младият рицар я грабна и без колебание я притисна до устата си.

Двамата мълчаха доста време; внезапно князът впи очи в очите на Кмичиц и каза:

— Билевичувна е тук!

Кмичиц побледня и започна да мънка нещо неразбрано.

— Нарочно изпратих за нея, за да се свърши това несъгласие между вас. Ще я видиш веднага, защото траурът по дядо й вече свърши. При все че главата ми ще се пръсне от работа, Бог вижда това, днес говорих и с рошенския мечник.

Кмичиц се хвана за главата.

— С какво ще се отплатя аз на ваше княжеско височество? С какво ще се отплатя?…

— Казах ясно на пан мечника, че моята воля е да се ожените час по-скоро и той да не е против тебе. Поръчах му също да подготви постепенно момичето към това. Имаме време. От тебе зависи всичко, а аз ще бъда щастлив, ако тая награда ти дойде от моите ръце, и дано даде Бог да дочакаш още много други, защото ти трябва да се издигнеш високо. Грешил си, понеже си млад, но вече си спечелил добра слава на бойното поле… и всички млади са готови да отидат навсякъде подир тебе. За Бога, ти трябва да се издигнеш високо! За такъв род като твоя не са околийските служби… Нали знаеш, че си роднина на Кишкови, а майка ми е кишчанка… Трябва ти само да се уталожиш, а за такова нещо женитбата е най-добро средство. Вземай момичето, щом ти е легнало на сърцето, и помни кой ти го дава.

— Ваше княжеско височество, струва ми се, че ще полудея!… Животът ми, кръвта ми принадлежат на ваше княжеско височество!… Какво трябва да правя, за да се отблагодаря? Какво? Говори, ваше княжеско височество! Заповядвай!

— С добро се отплати за доброто… Имай вяра в мене, имай доверие, че това, което върша, е за доброто на всички. Не се отдръпвай от мене, когато видиш предателство и отстъпничество на други, когато злобата се засили, когато мене самия…

Тук князът прекъсна изведнъж.

— Заклевам се — каза Кмичиц разпалено — и давам честна дума, че до последния си дъх ще бъда заедно с ваше княжеско височество, моя вожд, баща и благодетел!

След тия думи Кмичиц погледна княза с очи, изпълнени с огън, и чак се уплаши от промяната, която внезапно настъпи в лицето му. Това лице беше червено, жилите по него се издуха, капки пот обилно оросиха високото чело, а очите хвърляха необикновен блясък.

— Какво ти е, ваше княжеско височество? — попита рицарят неспокойно.

— Нищо! Нищо!…

Радживил стана, тръгна с бърза крачка към ъгълчето за молитва и като свали оттам разпятието, заговори с развълнуван, сподавен глас:

— Закълни се пред тоя кръст, че няма да ме напуснеш до края на живота си!…

Въпреки цялата си готовност и ентусиазъм Кмичиц го загледа изумен.

— В името на Христовите мъки… заклевам се! — каза Кмичиц и сложи пръсти върху разпятието.

— Амин! — добави князът с тържествен глас.

Ехото във високата стая повтори някъде под свода това „амин“ и настана дълга тишина. Чуваше се само дишането на мощните Радживилови гърди. Кмичиц не откъсваше смаяния си поглед от хетмана.

— Сега вече си мой… — каза най-сетне князът.

— Аз винаги съм принадлежал на ваше княжеско височество — отвърна младият рицар с готовност, — но благоволи да ми кажеш, ваше княжеско височество, благоволи да ми обясниш какво става? Защо ваше княжеско височество се съмняваше в мене? Нима нещо заплашва достойната ти особа? Нима е била открита някаква измяна, някакви машинации?

— Наближава часът на изпитанието — каза мрачно князът, — а що се отнася до неприятелите, не знаеш ли, че пан Гошевски, пан Юдицки и пан витебският воевода са готови да ме хвърлят на дъното на пропастта? Така е! Засилва се неприятелят на моя дом, измяната се шири и са надвиснали обществените беди. Затова казвам: наближава часът на изпитанието…

Кмичиц млъкна, но последните думи на княза не разпръснаха мрака, който беше покрил ума му, и той напразно се питаше какво може да заплашва в тоя момент могъщия Радживил. Та нали той стоеше начело на по-големи сили от когато и да било. Само в Кейдани и околността се намираше толкова войска, че ако князът разполагаше с подобни сили, когато тръгваше за Шклов, съдбата на цялата война непременно би била друга.

Наистина Гошевски и Юдицки не го обичаха, но той държеше и двамата в ръката си и ги бе сложил под стража; що се отнася до витебския воевода, той беше извънредно добродетелен човек, много добър гражданин, та не можеха да се очакват каквито и да било пречки и машинации от негова страна в навечерието на новия поход срещу неприятеля.

— Бог вижда, че не разбирам нищо! — възкликна Кмичиц, който изобщо не можеше да владее мислите си.

— Още днес ще разбереш всичко — отвърна Радживил спокойно. — А сега да отидем в залата.

И като взе под ръка младия полковник, тръгна с него към вратата.

Минаха няколко стаи. Отдалече, от грамадната зала долитаха звуците на оркестъра, дирижиран от французин, доведен нарочно от княз Богуслав. Свиреха един менует, който по онова време се танцуваше във френския двор. Меките звуци се смесваха с гълчавата на многобройни човешки гласове. Княз Радживил се спря и слушаше.

— Дай боже — каза той след малко, — всички тия гости, които приемам под покрива си, да не минат утре към моите неприятели.

— Ваше княжеско височество — отвърна Кмичиц, — надявам се, че между тях няма привърженици на шведите…

Радживил трепна и се спря изведнъж.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, ваше княжеско височество, освен това, че там се веселят благородни войници.

— Да вървим… Времето ще покаже и Бог ще отстъди кой е благороден… Да вървим!

При самата врата стояха дванайсет пажове, прекрасни момчета, облечени в пера и кадифе. Щом видяха хетмана, те се строиха в две редици, а когато се приближи, князът попита:

— Нейно княжеско височество влезе ли вече в залата?

— Тъй вярно, ваше княжеско височество! — отговориха момчетата.

— А тяхна милост пратениците?

— И те също.

— Отваряй!

В миг двете крила на вратата се разтвориха, поток светлина нахлу през нея и освети грамадната фигура на хетмана, който, следван от пан Кмичиц и пажовете, се качи на подиума, дето бяха наредени столове за най-първите гости.

Изведнъж в залата настъпи движение, всички очи се обърнаха към княза, после от стотиците рицарски гърди се изтръгна един възглас:

— Да живее Радживил! Да живее! Да ни предвожда! Да живее!

Князът се покланяше с глава и махаше с ръка, после започна да се ръкува с гостите, които бяха на подиума и бяха станали в момента, когато той влизаше. Между по-знаменитите, освен самата княгиня, бяха двамата шведски пратеници, московският посланик, пан венденският воевода, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, жмуджски староста, баджанак на хетмана, единият от младите Пац, полковник Ганхоф, полковник Мирски, Вайсенхоф, посланик на курландския княз, и няколко дами от свитата на княгинята.

Както приличаше на гостоприемен домакин, пан хетманът започна приветствията си от пратениците, с които размени няколко любезни думи, после поздрави другите, а когато свърши, седна на креслото с балдахин от хермелинови кожи и загледа към залата, в която още звучаха виковете:

— Да живее!… Да ни предвожда!… Да живее!…

Скрит зад балдахина, Кмичиц също наблюдаваше тълпата. Погледът му прескачаше от лице на лице и търсеше между тях любимите черти на тая, която сега занимаваше цялата душа и сърце на рицаря. Сърцето му биеше като чук…

— Тя е тук! След малко ще я видя, ще й заговоря!… — повтаряше той в ума си… И търсеше, търсеше все по-алчно, все по-неспокойно. — Ето там, над ония пера на ветрило се виждат някакви черни вежди, бяло чело и светла коса. Това е тя!

Кмичиц затаява дъх сякаш от страх да не изплаши видението, но в това време перата се раздвижват, лицето се открива — не, това не е Оленка, не е милата, най-милата. Погледът му лети по-нататък, обгръща прелестните фигури, плъзга се по перата, атлазите, по разцъфналите като цветя лица и всеки миг се мами. Не е тая, не е и тая! Докато най-сетне хей там на дъното при прозореца се мярна нещо бяло и пред очите на рицаря притъмня — това беше Оленка, милата, най-милата…

Оркестърът отново започна да свири, преминават тълпи, въртят се дами, блестят нагиздени кавалери, а той е като сляп и глух, нищо не вижда освен нея и гледа толкова алчно, като че ли я вижда за пръв път. Уж е същата оная Оленка от Водокти, а е друга. В тая огромна зала и в тая тълпа изглежда сякаш по-малка и личицето й е по-дребно, човек би казал детско. Ех, цялата би я взел на ръце и притиснал до себе си! И все пак тя е същата, макар и друга: същите черти, същата сладка уста, ресници, сянката, която пада върху бузите, и светлото, спокойно, любимо чело… Тук спомените започват да се нижат като светкавици през главата на пан Анджей; помещението за прислугата във Водокти, където я видя за пръв път, и тихите стаички, в които бяха седели заедно. Каква наслада, макар и само да си припомняш!… Ами онова пътуване с шейни до Митруни, когато я беше целувал!… После вече хората започнаха да ги разделят и да я подбуждат срещу него.

„Ах, дано гръм удари! — викна пан Кмичиц в душата си. — Какво имах и какво загубих! Колко близка беше тя, а сега колко е далечна!“

Ето седи надалече като чужда и дори не знае, че той е тук. Гняв овладя пан Анджей, но едновременно и безкрайна скръб, скръб, за която не намери други думи освен един възклик в душата си, но той не премина през устата:

„Ей ти, Оленка, ей ти!…“

Много пъти пан Анджей беше побеснявал от ярост към себе си за някогашните провинения и имаше желание да заповяда на собствените си хора да го проснат на земята и да му ударят сто тояги, но никога не беше изпадал в такъв гняв, както сега, когато я видя отново след дълга разлъка, по-чудесна от обикновено, по-чудесна, отколкото дори си я беше представял. В тоя миг му идеше да се гаври със себе си, но понеже беше между хора, в общество от високопоставени лица, само стискаше зъби и като че ли в желанието си да си нанесе още по-голяма болка, повтаряше мислено:

„Пада ти се, глупако! Пада ти се!“

В това време оркестърът отново млъкна и вместо него пан Анджей чу гласа на хетмана:

— Тръгвай след мене!

Кмичиц се събуди сякаш от сън.

Князът слезе от подиума и се смеси с гостите. Върху лицето му сияеше мека и добродушна усмивка, която сякаш още повече засилваше величието на неговата фигура. Това беше същият оня великолепен пан, който на времето си, когато посрещал кралица Мария Людвика в Непорент, учудвал, смайвал и поливал със студена вода френските придворни не само с разкоша, но и с изтънчеността на обноските си; същият оня, за когото Жан Лабурьо пише с такова възхищение в записките си за своето пътуване. И сега той се спираше всеки миг при по-важните дами, по-видните шляхтичи и полковници и за всекиго от гостите намираше по някоя любезна дума, като удивляваше насъбраните с паметта си и за миг спечелваше всички сърца. Очите на навалицата го следваха, където и да мръднеше, а той се приближи бавно до рошенския мечник пан Билевич и каза:

— Благодаря ти, стари приятелю, че дойде, ако и да имам право да се сърдя. Билевичи не са на сто мили от Кейдани, а ти си rara avis[90] под моя покрив.

— Ваше княжеско височество — отговори мечникът, като се кланяше ниско, — зло прави на отечеството оня, който отнема времето на ваше княжеско височество.

— А пък аз вече мислех да ти отмъщавам и да те нападна в Билевичи, но все пак мисля, че ти би приел любезно стария си боен другар.

Като чу това, пан мечникът чак се изчерви от щастие, а князът продължи:

— Само че времето, времето никога не стига!… Но когато зажениш сродницата си, внучката на покойния пан Хераклиуш, тогава вече непременно ще дойда на сватбата, защото и на двамата дължа това.

— Дай, боже, час по-скоро това на момичето! — възкликна пан мечникът.

— Засега ти представям пан Кмичиц, оршански хоронжи, от ония Кмичиц, които са роднини на Кишки, а покрай Кишки и на Радживилови. Ти трябва да си чувал това презиме от Хераклиуш, защото той обичаше Кмичиците като братя.

— Моите почитания, моите почитания! — повтори пан мечникът, на когото направи силно впечатление големият род на младия момък, подчертан от самия Радживил.

— Приветствам те, ваша милост пане мечник, и съм на услугите ти — каза пан Анджей смело и с известна гордост.

— Пан полковник Хераклиуш ми беше баща и благодетел и макар че по-късно онова, което той искаше, се развали, все пак не престанах да обичам всички от рода Билевич, сякаш в тях тече моя собствена кръв.

— Особено — каза князът, като сложи интимно ръка върху рамото на младежа — не е престанал да обича една Билевичувна, което ми довери неотдавна.

— И на всекиго ще повторя това в очите! — каза Кмичиц разпалено.

— По-бавно, по-бавно! — отговори князът. — Както виждаш, ваша милост мечнико, това е момък от барут и огън, затова е и понаправил малко лудории; но понеже е млад и под особеното ми покровителство, мисля, че като почнем двамата да молим, ще склоним оня прелестен трибунал да отмени присъдата си.

— Ваше княжеско височество ще направи каквото желае! — отговори мечникът. — Горката девойка ще трябва да викне като оная езическа жрица към Александър: „Кой ще ти се противопостави!“

— А ние като Александър Македонски ще се задоволим с това предсказание — каза князът с усмивка. — Но стига това! Заведи ни сега при твоята сродница, че и аз искам да я видя. Нека се поправи тая работа на пан Хераклиуш, която се е развалила.

— На твоите услуги, ваше княжеско височество!… Момичето седи ей там под грижите на нашата роднина пани Войнилович. Моля само да я простите, ако се смути, защото аз нямах време да я предупредя.

Предвижданията на мечника бяха основателни. За щастие Оленка малко по-рано беше видяла пан Анджей при хетмана, та успя да се поокопити, но все пак за малко не загуби съзнание. Тя побледня като платно, краката и затрепераха и така гледаше младия рицар, сякаш виждаше дух, появил се от оня свят. И дълго не можеше да повярва на очите си. Нали тя си представяше, че тоя нещастник или скита някъде по горите, без покрив над главата, изоставен от всички, преследван като див звяр от правосъдието; или затворен в кула, гледа с отчаян взор през желязната решетка към веселия Божи свят. Едничък Бог знаеше колко страшна скръб много пъти ядеше сърцето и очите и заради тоя осъден на смърт; едничък Бог можеше да преброи сълзите, които бе проляла в самота над неговата толкова жестока, макар и заслужена съдба — а ето че сега той се бе намерил в Кейдани, свободен, рамо до рамо с хетмана, горд и пременен с ламе и кадифе, с полковнически жезъл в пояса, с вдигнато чело, със смело, твърдо, заповедническо лице и самият велик хетман, самият Радживил слагаше интимно ръка върху рамото му. Странни и противоречиви чувства се преплетоха изведнъж в сърцето на девойката; някакво силно облекчение, сякаш някой бе снел бреме от плещите й; някакво съжаление, че толкова състрадание и тревоги бяха отишли напразно; а също така и разочарованието, което изпитва всяка честна душа при вида на пълната безнаказаност на тежки грехове и простъпки; най-сетне и радост, и чувство за собствено безсилие, и ужас, който граничи с възхищение от тоя юнак, успял да изплува от такава бездна.

В това време князът, мечникът и Кмичиц свършиха разговора си и започнаха да се приближават. Девойката покри очите си с клепачите и вдигна рамене като птица крилата си, когато иска да скрие глава между тях. Тя беше съвсем сигурна, че те идват към нея. Виждаше ги, без да гледа, чувстваше, че са все по-близо и по-близо, че вече стигат до нея, че са се спрели. Толкова беше уверена в това, че без да повдига клепачи, стана изведнъж и направи дълбок поклон пред княза. А той наистина стоеше пред нея и заговори:

— Господи Боже!… Сега вече не се чудя на тоя младеж, ами че това цвете е цъфнало чудесно… Приветствам те, мила девойко, приветствам с цялото си сърце и душа любимата внучка на моя Билевич. Познаваш ли ме?

— Познавам те, ваше княжеско височество! — отговори девойката.

— А аз нямаше да те позная, защото последния път те видях още съвсем малка, неразцъфтяла и не така пременена, както си сега… Повдигни само завеските на очите си… За Бога! Щастлив е този гмурец, който улови такъв бисер; нещастен, който го е имал и загубил… Ето тук пред тебе стои такъв отчаяник в лицето на тоя кавалер… Познаваш ли и него?

— Познавам го — прошепна Оленка, без да повдигне очи.

— Той е голям грешник и ти го водя на изповед… Наложи му каквото искаш покаяние, но не му отказвай опрощаване на греховете, да не би отчаянието да го доведе до още по-тежки грехове.

Тук князът се обърна към пан мечника и към пани Войнилович:

— Да оставим младите, понеже не е редно да присъстваме при изповед, а на мене и вярата ми забранява това.

След миг пан Анджей и Оленка останаха сами.

Сърцето й пърхаше в гърдите както на гълъб, над който се е надвесил ястреб, а и той беше развълнуван. Напуснала го бе обикновената смелост, пламенност и самоувереност. Дълго мълчаха и двамата.

Най-сетне той се обади пръв с нисък, сподавен глас:

— Не се надяваше да ме видиш, нали, Оленка?

— Не — прошепна девойката.

— За Бога! Ако татарин се изправеше пред тебе тук, ти щеше да бъдеш по-малко уплашена. Не се страхувай! Гледай колко хора има тук. Нищо лошо няма да ти сторя. Дори да бяхме сами, пак нямаше да има от какво да се боиш, понеже съм се заклел да те уважавам. Имай доверие в мене!

Тя повдигна за малко очи и го погледна.

— Откъде накъде да имам доверие?

— Вярно, много греших, но това е вече минало и повече няма да се повтори… Когато лежах тежко ранен след дуела с Володиовски, тогава си казах: няма да я вземаш със сила, със сабя, с огън, а ще я заслужиш само с благородни постъпки и така ще спечелиш опрощението й!… Нали и в нея сърцето не е от камък и упоритостта й ще премине; види ли, че си се поправил, ще ти прости!… Затова аз си обещах да се поправя и ще удържа думата си… И Бог веднага ме благослови — дойде Володиовски и ми донесе заповедно писмо за организиране на хоронгва. Той можеше да не ми го даде, а ми го даде; благороден човек! Поради това писмо вече не бях длъжен да се явявам пред съдилищата, защото преминах под юрисдикцията на хетмана. Изповядах пред княза всичките си грехове като пред баща; а той не само че ми прости, но и обеща да потуши всичко и да ме защитава от човешката вражда. Бог да го благослови… Няма да бъда разбойник, Оленка, ще се помиря с хората, ще си възстановя славата, ще заслужа пред отечеството, ще поправя злините… Оленка! Какво ще кажеш на това?!… Няма ли да ми речеш една добра дума?

Той започна да се взира напрегнато в нея и да скръства ръце като за молитва.

— Мога ли да вярвам? — отговори девойката.

— Можеш, кълна се в Бога, трябва да ми вярваш! — отвърна Кмичиц. — Гледай, в това повярваха и князът хетман, и пан Володиовски. Те знаят всичките ми провинения, а повярваха… Виждаш ли!… Защо само ти да не ми вярваш?

— Защото видях човешки сълзи, проливани по вина на ваша милост… Защото видях гробове, още необраснали с трева…

— Ще обраснат, а сълзите ще избърша сам.

— Направи по-напред това, ваша милост.

— Дай ми само надежда, че като го направя, ще си възвърна и тебе… Лесно ти е да казваш: „Направи по-напред това“. Ами ако аз го направя, а през това време ти се ожениш за друг? Боже, спаси ме! Боже, запази ме от такова нещо, че ще полудея. В името на Бога те моля, Оленка, да ме увериш, че не ще те загубя, докато не постигна помирение с вашата шляхта там. Помниш ли? Ти сама ми писа това, а аз пазя писмото и си го чета, когато ми е много тежко на душата. Нищо повече не искам, повтори ми само, че ще чакаш, че няма да се ожениш за друг!…

— Ти, ваша милост, знаеш, че съгласно завещанието не мога да направя това, само мога да потърся убежище в манастир.

— О, тогава добре би ме наредила! За Бога, не споменавай за манастир, защото ме побиват тръпки само като си помисля. Не споменавай, Оленка, иначе тук пред всички ще падна пред краката ти и ще те моля да не вършиш това. Ти си отказала на пан Володиовски, зная, защото той сам ми го каза. Той ме насърчаваше да те спечеля с добри дела… Но какво би помогнало това, ако постъпиш в манастир? Ще ми кажеш, че човек трябва да бъде добродетелен заради самата добродетел… А аз ще ти отговоря, че те обичам като загубил всяка надежда човек и нищо повече не искам да зная. Когато замина от Водокти, едва станал от леглото, почнах да те търся. Организирах хоронгва, всеки миг бях зает, нямах време да се нахраня, нощем да спя, но въпреки това не престанах да те търся. Такава ми е вече съдбата: без тебе няма нито живот, нито спокойствие. Така вече и стана! Нищо друго, живеех само с въздишки. Най-сетне научих, че се намираш при пан мечника в Билевичи. Тогава, казвам ти, се борех с мислите си като с мечка: да отида ли, да не отида ли?… Но не смеех да дойда, да не би да ме напоиш с жлъч. Най-сетне си казах: още никакво добро не съм сторил… няма да отида… Но ето че князът, мой любим баща, се съжали над мене и прати да ви поканят в Кейдани, та поне очите си да мога да напълня с моята любов… тъй като тръгваме на война. Не искам още утре да се ожениш за мене… Но да чуя поне добра дума от тебе, да се уверя и тогава ще ми бъде по-лесно… Душице моя едничка… Аз не искам да загина, но в битката това може да се случи с всеки, защото няма да се крия зад другите… Затова трябва да ми простиш, както се прощава на обречен на смърт.

— Да те пази Бог, ваша милост, и нека той те спаси — отговори момичето с мек глас, по който пан Анджей веднага разбра, че думите му оказаха въздействие.

— Злато ти мое! Благодаря ти и за това. Но нали няма да отидеш в манастир?

— Още няма.

— Да те благослови Бог!

И както напролет снеговете започват да се топят, така и между тях взе да се топи недоверието и те се почувстваха по-близки един на друг, отколкото преди малко. На сърцата им беше по-леко, в очите им се проясни. А все пак тя не беше обещала нищо и той беше достатъчно умен да не иска нищо повече засега. Но тя сама чувстваше, че няма право, че не е добре да му затваря пътя към разкаянието, за което говореше толкова искрено. Оленка вече не се съмняваше нито за миг в неговата искреност, понеже той не беше човек, който би могъл да се преструва. Но главната причина, поради която не го отхвърли отново, поради която му даде надежда, беше, че дълбоко в сърцето си обичаше този юнак. Тази любов беше потискана от цяла планина огорчения, разочарования и болки, но пак живееше, винаги готова да вярва и да прощава безкрай.

„Той е по-добър от постъпките си — мислеше девойката — и вече ги няма ония, които го тикаха към престъпления; от отчаяние навярно би могъл отново да си позволи нещо, затова по-добре да не се отчайва никога.“

И доброто сърце се зарадва от собствената си прошка. По бузите на Оленка се появи руменина, свежа като роза при утринна роса; очите й блестяха сладко и живо и човек би казал, че от тях бликаше сияние в залата. Хората минаваха покрай тях и се възхищаваха на тая чудна двойка, защото в цялата зала мъчно би могло дори със свещ да се намерят други такива двама, въпреки че тук беше събран цветът на шляхтата.

При това двамата като че ли се бяха уговорили, та бяха облечени еднакво — и тя имаше рокля от сребърно ламе, закопчана със сапфир, и светлосиньо контошче от венецианско кадифе. „Навярно са брат и сестра“ — казваха ония, които не ги познаваха, но други веднага забелязваха: „Това е невъзможно, защото очите му светят прекалено много.“

В това време маршалът на двореца даде знак в залата, че е време да се сяда на трапезата, и веднага настъпи необикновено раздвижване. Граф Льовенхаупт, цял в дантели, вървеше напред под ръка с княгинята, чийто шлейф носеха двама прекрасни пажове; зад тях барон Шите водеше пани Хлебович, веднага след тях вървеше епископ Парчевски със свещеник Бялозор — и двамата сякаш разтревожени и натъжени от нещо.

Княз Януш, който в шествието бе отстъпил първите места на гостите, но на трапезата заемаше най-почетното място до княгинята, водеше пани Корф, жена на венденския воевода, която се намираше вече от цяла седмица в Кейдани. И така цялата редица от двойки се движеше като стоцветна змия, развиваше се и блестеше. Кмичиц водеше Оленка, която бе опряла леко ръката си върху неговата, а той гледаше отстрани нежното й лице, щастлив, пламнал като факла, най-голям магнат между всички тия магнати, тъй като беше близък на най-голямото съкровище.

Като се движеха така плавно при звуците на оркестъра, влязоха в трапезарията, която изглеждаше на цяла отделна сграда. Трапезата бе наредена във форма на подкова за триста души и се огъваше под тежестта на среброто и златото. Княз Януш, който носеше в себе си част от кралското величие и беше роднина на толкова крале, зае най-почетното място до княгинята, а всички преминаваха покрай тях, покланяха се ниско и сядаха според положението си.

Но както се струваше на присъстващите, хетманът сякаш имаше на ум, че това е последният пир преди страшната война, в която ще се реши съдбата на големи държави, та лицето му беше неспокойно. Той се преструваше на усмихнат и весел, но изглеждаше като че ли го тресе треска. Понякога явен облак засенваше намръщеното му чело и седналите по-наблизо можеха да забележат, че това чело е покрито с гъсти капки пот; понякога погледът му шареше бързо по лицата на събраните и се спираше изпитателно на разни полковници, тук пък намръщваше внезапно лъвските си вежди, сякаш го пронизваха болки или сякаш едно или друго лице будеше у него гняв. Странното беше, че и големците, които седяха около княза, като пратениците, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, пан венденският воевода и другите, също бяха разсеяни и неспокойни. Двете рамене на огромната подкова вече кънтяха от веселия разговор и обикновената глъчка при пировете, но върхът й или мълчеше унило, или шепнеше редки думи, или разменяше разсеяни и като че ли тревожни погледи.

Но в това нямаше нищо чудно, защото по-долу седяха полковници и рицари, които близката война най-много заплашваше със смърт. А по-лесно е да загинеш във войната, отколкото да носиш върху плещите си отговорността за нея. Няма да се загрижи войнишката душа, когато, изкупила с кръв греховете си, лети от бойното поле към небето — само тоя навежда тежко глава, тоя се разправя в душата си с Бога и със своята съвест, който в навечерието на решителния час знае каква чаша ще поднесе на другия ден на отечеството за изпиване.

Така именно си обясняваха на ниските краища безпокойството на княза.

— Той е винаги такъв пред всяка война: приказва със собствената си душа — казваше старият полковник Станкевич на пан Заглоба, — но колкото е по-мрачен, толкова по-зле за неприятелите, защото в деня на битката непременно ще бъде весел.

— То и лъвът ръмжи преди боя — отвърна пан Заглоба, — за да пробуди в себе си по-голяма абоминация[91] срещу неприятеля. А що се отнася до великите военачалници, всеки има свои обичаи. Казват, че Анибал хвърлял зарове, Сципион Африкански декламирал стихове, пан Конецполски, бащата, винаги разговаряше за жени, а аз много обичам преди битката да поспя по някой час, при все че не бягам и от чашката с добри приятели.

— Забележете, ваша милост панове, че и епископ Парчевски е бледен като платно! — каза Станислав Скшетуски.

— Защото е седнал на калвинистка маса и току-виж, че може да глътне нещо нечисто с яденето — обясни Заглоба с тих глас. — Старите хора казват, че дяволът няма достъп до питиетата и тях можеш да ги пиеш навсякъде, но от ядене и особено от супи трябва да се пазиш. Така беше и на Крим, когато бях там в плен. Татарските моли или князе така умееха да готвят овнешко с чесън, че който го опиташе, веднага беше готов да отстъпи от вярата си и да приеме техния нехранимайковски пророк.

Тук Заглоба понижи още повече гласа си:

— Аз не казвам това от контемпт[92] към княза, но ви съветвам да прекръстите яденето, защото, пазиш ли се, и Бог ще те пази.

— Какво приказваш, ваша милост!… Който се помоли на Бога преди ядене, на него не ще стане нищо; у нас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани и калвинисти, но не съм чувал, че могат да омагьосват яденето.

— У вас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани, затова веднага се надушиха с шведите — отговори Заглоба, — и сега са в съюз с тях. На мястото на княза аз бих пуснал кучетата и срещу тия там пратеници, а не да им пълня червата с разни специалитети. Я го гледай тоя Льовенхаупт. Така плюска, сякаш след един месец, вързан за крака с въже, ще го карат на пазар. Току-виж, че напълнил джобовете си с разни лакомства за жена си и децата… Забравих как се нарича оня, другият задморец. Като че ли…

— Попитай Михал, отче — каза Ян Скшетуски.

Пан Михал седеше наблизо, но нищо не чуваше и нищо не виждаше, тъй като се намираше между две девойки; от лявата му страна беше панна Елжбета Шелявска, достойна мома на около четирийсет години, а отдясно Оленка Билевичувна, отвъд която седеше Кмичиц. Панна Елжбета тресеше над малкия рицар окичената си с пера глава и му разказваше нещо много живо, а той я поглеждаше от време на време с посърнал поглед и отговаряше постоянно: „Вярно, ваша милост, съвсем вярно!“ — и не разбираше нито дума, понеже цялото му внимание беше насочено към другата страна. С ухо той ловеше шумола от думите на Оленка, от роклята й от ламе и така мърдаше мустаци от мъка, сякаш искаше да уплаши панна Елжбета с тях:

„Ех, че чудесна девойка!… Ех, че хубавица! — казваше си той. — Погледни, Боже, към моето нещастие, защото няма по-голям сирак от мене. Душата ми чак пищи да има своя любима жена, но към която погледна, някой друг войник вече е там на квартира. Къде да се дяна аз, клетият скитник?…“

— А какво мислиш да правиш след войната, ваша милост? — попита го внезапно панна Елжбета Шелявска, като сви уста и си вееше силно.

— Ще отида в манастир! — отговори неучтиво малкият рицар.

— Кой говори там за манастир на пиршество? — извика весело Кмичиц и се наведе през Оленка. — О, пан Володиовски!

— Ти, ваша милост, не мислиш такова нещо, нали? Вярвам! — каза пан Михал.

Изведнъж сладкият глас на Оленка прозвуча в ушите му:

— Ти, ваша милост, не трябва да мислиш за това. Бог ще ти даде жена, която ще обичаш и ще бъде така благородна, както си и сам ти.

Добрият пан Михал се разчувства веднага:

— Ако ми засвиреше някой на флейта, нямаше да ми бъде по-приятно да слушам!

Гълчавата, която се засилваше непрекъснато на трапезата, прекъсна по-нататъшния разговор, тъй като се стигна и до чашите. Настроенията се оживяваха все повече. Полковниците разискваха за бъдещата война, мръщеха вежди и мятаха огнени погледи.

Пан Заглоба разказваше на цялата маса за обсадата на Збараж и по лицата на слушателите чак бликаше кръв, а в сърцата им растеше ентусиазъм и смелост. Можеше да се помисли, че духът на безсмъртния „Ярема“ е долетял в залата и изпълнил войнишките души с героично вдъхновение.

— Това беше вожд! — каза знаменитият полковник Мирски, който командваше всичките хусарски части на Радживил. — Само веднъж съм го виждал, но ще го помня и в минутата на смъртта си.

— Юпитер с мълнии в ръка! — възкликна старият Станкевич. — Нямаше да се стигне до това положение, ако беше жив!…

— О! Нали той беше заповядал да секат гората зад Ромни, за да си отвори път до неприятеля.

— Негова е заслугата за победата при Берестка.

— И Бог го взе в най-тежкия момент…

— Бог го взе — повтори пан Скшетуски с повишен глас, — но след него остана завет към бъдещите вождове, сановници и към цяла Жечпосполита да не се преговаря с никакъв неприятел, а да бъдат бити всички!…

— Да не се преговаря! Да се бият! — повториха двадесетина силни гласове. — Да се бият, да се бият!

В залата стана много горещо и това възбуждаше кръвта на бойците, та те започнаха да мятат погледи като светкавици, а подбръснатите им глави бяха замаяни.

— Нашият княз, нашият хетман ще бъде изпълнител на тоя завет! — каза Мирски.

Изведнъж грамадният часовник, сложен високо в залата, започна да бие полунощ и в същия миг стените се затресоха, стъклата зазвънтяха жално и екот на приветствен гръм се разнесе в двора.

Разговорите замлъкнаха, настана тишина.

Внезапно в челната част на масата започнаха да викат:

— Епископ Парчевски припадна! Вода!

Настана бъркотия. Някои скочиха от местата си, за да видят по-добре какво се е случило. Епископът не беше припаднал, но беше много отмалял, та маршалът на двореца го придържаше на стола за раменете, а жената на венденския воевода пръскаше лицето му с вода.

В тоя миг втори оръдеен изстрел разтърси стъклата, след него трети, четвърти…

— Vivat Жечпосполита! Pereant hostes![93] — викна Заглоба. Но последвалите гърмежи заглушиха речта му. Шляхтата започна да ги брои:

— Десет, единайсет, дванайсет…

След всеки изстрел стъклата отговаряха с жален стон. Пламъчетата на свещите се люлееха от сътресенията.

— Тринайсет, четиринайсет!… Епископът не е свикнал с гърмежи. Развали забавлението със страха си, защото и князът се загрижи. Гледайте, ваша милост панове, как седи посърнал… Петнайсет, шестнайсет… Хей, гърмят като при бой! Деветнайсет, двайсет!

— Тишина, тишина там! Князът иска да говори — започнаха да викат едновременно от разни краища на трапезата.

— Князът иска да говори!

Настана пълна тишина и всички очи се обърнаха към Радживил, който стоеше прав, подобен на великан, с чаша в ръка. Но каква гледка смая сега очите на пируващите!…

В тоя миг лицето на княза беше направо страшно — не бледо, а синьо и изкривено като от конвулсия на усмивка, която князът искаше да извика на устата си. Обикновено късото му дишане сега бе станало още по-късо, широките гърди се издуваха под броката, а очите бяха покрити до половина от клепачите и някаква заплаха се излъчваше от това могъщо лице, и някаква леденост, каквито се виждат при вцепеняването на чертите в минутите на смъртта.

— Какво му е на княза? Какво става тук? — шепнеха наоколо неспокойно.

И зловещо предчувствие сви всички сърца; тревожно очакване легна върху лицата.

В това време той заговори с къс, прекъсван от астмата глас:

— Ваша милост панове!… Мнозина измежду вас… ще се учудят… или направо ще се уплашат от тоя тост… но… който има доверие в мене и ми вярва… който наистина желае доброто на отечеството… който е верен приятел на моя дом… той с готовност ще вдигне тост… и ще повтори след мене:

— Vivat! Carolus rex… от днешния ден наш милостив господар!

— Vivat! — повториха двамата пратеници Льовенхаупт и Шите, както и двайсетина офицери от чуждестранните части.

Но в залата зацари глухо мълчание. Полковниците и шляхтата се споглеждаха с ужасени погледи, сякаш се питаха взаимно дали князът не е загубил ума си. Най-сетне няколко гласа се обадиха от разни места на трапезата:

— Дали добре чуваме ние? Какво значи това?

После отново настана тишина.

Неизразим ужас и изумление се отразиха върху лицата и очите на всички отново се обърнаха към Радживил, а той продължаваше да стои и дишаше дълбоко, та човек би казал, че е смъкнал от гърдите си някакво безкрайно тежко бреме. Постепенно цветът на лицето му се възвръщаше; след това той се обърна към пан Коморовски и каза:

— Време е да обявим споразумението, което подписахме днес, та техни милости да знаят какво да правят. Чети, ваша милост.

Коморовски стана, разви пергамента, който се намираше пред него, и започна да чете страшното споразумение, което започваше с думите:

„Понеже не можем да постъпим по-добре и по-сполучливо в това най-бурно днешно състояние на нещата, след като загубихме всяка надежда за помощ от негово величество краля, ние, пановете и съсловията във великото княжество Литва, принудени от необходимостта, се поддаваме под покровителството на негово величество шведския крал при следните условия:

1. Да воюваме заедно срещу общите неприятели, с изключение на полския крал и корона.

2. Великото литовско княжество няма да бъде включено в Швеция, а свързано с нея по същия начин, както досега с полската корона, тоест народът ще бъде равен на народа във всичко, сенатът — на сената и рицарството — на рицарството.

3. На никого не ще се отнема правото на глас в сеймовете.

4. Свободата на религията ще бъде ненарушена…“

Така продължаваше да чете пан Коморовски при пълна тишина и ужас, докато стигна до пасажа: „… Този акт потвърждаваме с подписите си от наше име и от името на нашите потомци, обещаваме и гарантираме“ — тогава в залата зашумя, сякаш първият полъх на буря разтърси гората. Но преди да избухне бурята, побелелият като гълъб пан Станкевич взе думата и започна да моли:

— Ваше княжеско височество! Ние не искаме да повярваме на ушите си! В името на Христовите рани! Нима така трябва да унищожим делото на Владислав[94] и на Зигмунт Август[95]? Нима е възможно, нима е честно да се отричаме от братята си, от отечеството си и да сключваме уния с неприятеля? Ваше княжеско височество, припомни си името, което носиш, заслугите, които имаш към отечеството, неопетнената досега слава на твоя род и скъсай, стъпчи тоя позорен документ! Аз зная, че моля това не само от свое име, а от името на всички събрани тук военни и шляхтичи. И ние имаме право да решаваме своята съдба. Ваше княжеско височество! Не прави това, още имаш време!… Съжали се над себе си, съжали се над нас, съжали се над Жечпосполита!

— Не прави това! Съжали се, съжали! — обадиха се стотици гласове.

И всички полковници скочиха от местата си и тръгнаха към него, а старият Станкевич коленичи в средата на залата между двете крила на трапезата, а наоколо звучеше все по-силно:

— Не прави това! Съжали се над нас!

Радживил вдигна мощната си глава и по челото му започнаха да прелитат светкавици; изведнъж той избухна:

— Прилича ли ви на вас, ваша милост панове, първи да давате пример на недисциплинираност? Прилича ли на военни да се отдръпват от вожда си, от хетмана и да протестират? Вие ли искате да бъдете моя съвест? Вие ли искате да ме учите как да постъпвам за доброто на отечеството? Тук не е сейм и не сте повикани да гласувате, а пред Бога отговорността поемам аз!

И той се удари с ръка по широките гърди, като гледаше военните с огнен поглед, след това викна:

— Който не е с мене, той е против мене! Аз ви познавам и знаех какво ще стане!… А вие знайте, че меч виси над главите ви!…

— Ваше княжеско височество! Хетмане наш! — молеше старият Станкевич. — Съжали се над себе си и над нас!

Но по-нататъшните му думи бяха прекъснати от Станислав Скшетуски, който заскуба с две ръце косата си и започна да вика с отчаян глас:

— Не го молете, няма полза! Той отдавна е кърмил тоя червей в сърцето си!… Горко ти, Жечпосполита! Горко на всички нас!

— Двама сановници от двата края на Жечпосполита продават отечеството! — обади се Ян. — Проклятие над тоя дом, позор и гняв Божи!

Като чу това, пан Заглоба се отърси от изумлението си и избухна:

— Попитайте го какъв подкуп е взел от шведа? Колко са му наброили? Колко още му е обещано? Ваша милост панове, това е Юда Искариотски! Дано пукнеш в отчаяние! Родът ти дано угасне! Дано дяволът ти извади душата… Предател! Предател! Три пъти предател!

Изведнъж Станкевич, обзет от отчаяние, извади полковнишкия си жезъл из пояса и го хвърли с трясък в краката на княза. Втори хвърли Мирски, трети Юзефович, четвърти Хошчиц, пети, бледен като труп, пан Володиовски, шести Оскерко — и жезлите се търкаляха по пода, а в същото време в тая лъвска пещера все повече уста повтаряха в очите на лъва страшната дума:

— Предател!… Предател!…

Всичката кръв нахлу в главата на гордия магнат; той така посиня, та би могло да се помисли, че след миг ще се строполи мъртъв под масата.

— Ганхоф и Кмичиц при мене!… — изрева той с гръмлив глас.

В тоя миг четирите двойни врати на залата се отвориха едновременно с шум и отрядите шотландска пехота влязоха наежени, мълчаливи, с мускети в ръка. От главната врата ги водеше Ганхоф.

— Стой! — викна князът.

После се обърна към полковниците:

— Който е с мене, нека мине отдясно в залата!

— Аз съм войник и служа на хетмана!… Нека ме съди Бог!… — каза Харламп и премина отдясно.

— И аз! — добави Мелешко. — Грехът не ще бъде мой!

— Протестирах като гражданин, но като войник трябва да слушам — добави Невяровски, който наистина беше хвърлил преди това жезъла си, но сега, изглежда, се уплаши от Радживил.

Последваха го още неколцина и значителна група от шляхтата; но Мирски, най-високият по чин, и Станкевич, най-възрастният, и Хошчиц, и Володиовски, и Оскерко останаха на мястото си, а с тях двамата Скшетуски, пан Заглоба и огромното мнозинство както офицери от разните тежки и леки хоронгви, така и от шляхтата.

Шотландската пехота ги обгради като стена.

Още в първия миг, когато князът вдигна тост в чест на Карл Густав, Кмичиц скочи заедно с всички от мястото си, изблещи очи и стоеше сякаш вкаменен, като повтаряше с побледнели устни:

— Боже!… Боже!… Боже!… Какво направих аз?…

Изведнъж един тих глас, но съвсем ясен за неговото ухо, прошепна наблизо:

— Пане Анджей!

Той се хвана внезапно с две ръце за косата:

— Да бъда проклет навеки!… Дано ме земята погълне!… Върху лицето на Билевичувна бликнаха пламъци и тя впи в Кмичиц светлите си като звезди очи.

— Позор на тия, които застават при хетмана!… Избирай!… Боже всемогъщи!… Какво правиш, ваша милост?!… Избирай!…

— Господи, Господи! — викна Кмичиц.

В това време залата се изпълни с викове, други хвърляха жезлите си пред краката на княза, но Кмичиц не се присъедини към тях! Не мръдна и тогава, когато князът викна: „Ганхоф и Кмичиц при мене!“ — нито когато шотландската пехота вече влезе в залата — и стоеше разкъсван от болка и отчаяние, с обезумял поглед, с посинели устни.

Внезапно той се обърна към Билевичувна и протегна към нея ръце:

— Оленка!… Оленка!… — повтори той с жален стон, като дете, към което са се отнесли зле.

Но тя се отдръпна с отвращение и ужас на лицето.

— Махни се… предателю! — отговори тя силно.

В тоя миг Ганхоф изкомандва: „Напред!“ — и шотландският отряд, който бе обградил арестуваните, тръгна към вратата.

Кмичиц тръгна след тях като замаян, без да знае накъде и защо отива.

Пирът беше свършен…

Четиринайсета глава

Още същата нощ князът се съвещава дълго с венденския воевода пан Корф и с шведските пратеници. Резултатът от обявяването на договора бе излъгал очакванията му и му разкри опасно бъдеще. Князът нарочно искаше да обяви споразумението на пира, когато умовете са възбудени, весели и склонни към всякакво разбирателство. Наистина той очакваше съпротива, но разчиташе и на привърженици, а ето че енергичността на протеста надмина предположенията му. Освен няколко десетки шляхтичи-калвинисти и шепа офицери от чужд произход, които като чужденци не можеха да имат думата по тоя въпрос — всички се обявиха против споразумението, сключено с Карл Густав или по-право с неговия фелдмаршал и баджанак Понтус де ла Гард.

Наистина князът заповяда да арестуват старшите военни, които му се противопоставиха, но какво от това? Какво ще кажат редовните войски?… Дали не ще поискат полковниците си? Дали няма да се разбунтуват и не ще ли се опитат да ги освободят със сила? В такъв случай какво ще остане при гордия княз освен няколко драгунски полка и чуждестранната пехота?

После… остава още цялата страна, цялата въоръжена шляхта — и Сапеха, витебският воевода, страшен противник на радживиловския дом, готов на война с целия свят в името на целостта на Жечпосполита. Тия полковници, на които все пак не могат да се отсекат главите, тия полски хоронгви ще отидат при него и Сапеха ще застане начело на всички сили на страната, а княз Радживил ще се види без войска, без привърженици, без значение… И какво ще стане тогава?…

Това бяха страшни въпроси, защото и положението беше страшно. Князът разбираше добре, че тогава и договорът, над който беше работил скрито толкова дълго време, по силата на нещата ще загуби всякакво значение, а в такъв случай и шведите ще се отнасят пренебрежително към него или дори ще му отмъщават за излъганите си надежди. Наистина той им даде своето Бирже като залог за вярност, но с това стана още по-слаб.

Карл Густав беше готов да сипе награди и почести с две ръце за могъщия Радживил, но слабия и напуснат от всички ще презре. А ако променчивата съдба изпрати победа на Ян Казимеж, тогава ще дойде окончателната гибел за тоя господар, който до вчера нямаше равен на себе си в цялата Жечпосполита.

След заминаването на пратениците и венденския воевода князът хвана с две ръце обремененото си с грижи чело и започна да се разхожда с бързи крачки по стаята… Отвън долитаха гласовете на шотландската стража и тропотът на заминаващите шляхтишки каляски! Те тръгваха някак си много бързо и скоро, сякаш чума беше сполетяла великолепния кейдански замък. Страхотно безпокойство късаше душата на Радживил.

На моменти му се струваше, че освен него в стаята има още някой, който върви подире му и му шепне на ухото: „Изоставяне от всички, бедност, а освен това и позор…“ Всъщност той, велик хетман и вилненски воевода, вече беше стъпкан и унизен! Кой би предполагал вчера, че в цялото кралство и в Литва, не, че в целия свят ще се намери човек, който би посмял да викне в очите му: „Предател!“ А той чу това и е жив досега, както са живи и ония, които изрекоха тая дума. Може би ако влезеше сега в залата, където се бе състоял пирът, още щеше да чуе как ехото повтаря между корнизите и под сводовете: „Предател! Предател!“

И безумен, бесен гняв стисваше на моменти гърдите на този олигарх. Ноздрите му се разширяваха, очите мятаха светкавици, жилите се издуваха на челото му. Кой смее тук да се противопоставя на волята му?… Обезумялата мисъл изправяше пред очите му картини на наказания и мъки за бунтовниците, които се бяха осмелили да не вървят като куче подир краката му. И виждаше кръвта им да се стича от секирите на палачите, чуваше хръскането на костите, които трошеха на колело, и се къпеше, радваше и опиваше от тия кървави видения.

Но когато по-трезвата разсъдливост му напомняше, че зад тия бунтовници стои войската, че не може да им извие шиите безнаказано, тогава непоносимото, адско безпокойство се връщаше и изпълваше душата му, а някой отново започваше да му шепне в ухото:

„Изоставеност, бедност, съд и позор…“

Как така? Значи дори Радживил няма право да решава съдбата на тоя край? Дали да го задържи при Ян Казимеж или да го даде на Карл Густав? Да го даде, да го прехвърли, да го подари, комуто иска?

Магнатът погледна смаян пред себе си.

Ами какво са Радживилови? Ами какво са били вчера? Какво се е говорело навсякъде из Литва?… Нима всичкото това е било илюзия? Нима княз Богуслав няма да застане на страната на великия хетман със своите полкове, след него вуйчото, бранденбургският електор, а зад тия трима — шведският крал Карл Густав с цялата си победоносна мощ, пред която до неотдавна още трепереше надлъж и нашир цяло Немско? Та нали и полската Жечпосполита протяга ръце към новия господар, и тя се предава при самата вест за приближаването на северния лъв. Кой ще окаже съпротива срещу тая неудържима сила?

От една страна, шведският крал, бранденбургският електор, Радживиловци, при нужда и Хмелницки с цялата си сила, и влашкият господар, и седмоградският Ракочи, почти половината Европа! От друга страна, витебският воевода с пан Мирски, с пан Станкевич, с ония трима шляхтичи, дошли от Луков, и с няколко разбунтувани хоронгви!… Какво е това? Шеги? Фарс?…

Тук князът започна да се смее внезапно на глас.

— Да го вземат дяволите, сигурно съм полудял!… Нека отидат макар и всички при витебския воевода!

След миг обаче лицето му отново се помрачи:

— Могъщите ще приемат в съдружието си само могъщи. Радживил ще бъде желан, когато хвърля Литва под шведския ботуш… Радживил ще бъде пренебрегнат, когато поиска помощ срещу Литва.

Какво да прави?

Офицерите чужденци ще останат при него, но тяхната сила е недостатъчна и ако полските хоронгви преминат при витебския воевода, тогава воеводата ще държи в ръцете си съдбините на страната. Пък и всеки от тия офицери наистина ще изпълни заповедите, но няма да прегърне от душа каузата на Радживиловци, няма да й се отдаде с ентусиазъм не само като войник, но и като привърженик.

Тук е необходимо да имаш не чужденци, а свои хора, които биха могли да привлекат други с името си, с храбростта си, със славата, дръзкия пример, готовността на всичко… Трябва да имаш привърженици в страната дори за благовидност.

А кои от тия негови военни се обявиха на страната на княза? Харламп, стар, изхабен войник, добър за службата и за нищо повече; Невяровски, който не е обичан от войската и е без влияние; освен тях няколко други с още по-малко значение. Никой от другите, никой от тия, след които би тръгнала войската, никой от тия, които биха могли да бъдат пропагандатори на неговата кауза.

Оставаше Кмичиц, млад, предприемчив, дързък, покрит с голяма рицарска слава, който носи знаменито презиме, стои начело на силна хоронгва, отчасти организирана с негови собствени средства, човек, сякаш създаден да бъде вожд на всички дръзки и неспокойни духове в Литва и при това пълен с въодушевление. Ако той прегърне радживиловската кауза, ще я прегърне с вярата, която дава младостта, ще върви сляпо подир хетмана си и ще бъде апостол в негово име, а такъв апостол значи повече от цели полкове, от цели чуждестранни части. Той би съумял да влее вярата си в сърцата на младите рицари, да ги увлече подире си и да изпълни с хора радживиловския стан.

Но, изглежда, че и той се поколеба. Наистина не хвърли жезъла си под краката на хетмана, но не застана при него в първия миг.

„На никого не може да се разчита, в никого не може да бъде човек сигурен — помисли мрачно князът. — Всички те ще преминат на страната на витебския воевода и никой не ще пожелае да сподели съдбата си с мене…“

— Позор! — пошепна съвестта.

— Литва — отговори от другата страна тщеславието.

В стаята стана тъмно, защото по фитилите на свещите се бе натрупал нагар, само през прозорците се вливаше сребърната светлина на луната. Радживил се вгледа в тия блясъци и се замисли дълбоко.

Постепенно в блясъците започна да се мъти нещо, образуваха се някакви фигури и ставаха все повече, докато накрай князът видя сякаш войска, която слиза от висините по широкия лунен път. Вървят бронирани, хусарски и леки пятигорски[96] полкове, над тях се носи гора от знамена, а начело се движи на кон някакъв човек без шлем на главата, изглежда, триумфатор, който се връща след победоносната война. Наоколо цари тишина и князът чува ясно виковете на войската и народа „Vivat defensor patriae! Vivat defensor patriae!“[97] Войската се приближава все повече; вече може да се различи лицето на вожда. Той държи жезъл в ръка; от броя на бунчуците[98] може да се познае, че е велик хетман.

— В името на отца и сина! — възкликва князът. — Това е Сапеха, това е витебският воевода! А къде съм аз и какво е предназначено за мене?

— Позор! — шепне съвестта.

— Литва! — отговаря тщеславието.

Князът плесна с ръце; Харашимович, който беше в съседната стая, се появи веднага на вратата и се прегъна на две.

— Светлина! — каза князът.

Харашимович очисти фитилите на свещите, после излезе и след малко се върна със свещник в ръка.

— Ваше княжеско височество — каза той, — време е за почивка, втори петли вече пяха!

— Не искам! — каза князът. — Задрямах и ме души кошмар. Какво ново?

— Някакъв шляхтич донесе писмо от Нешвеж, от княза крайчи[99], но не смеех да вляза неповикан.

— Давай бързо писмото!

Харашимович подаде запечатаното писмо, князът го отвори и започна да чете следното:

„Дано Бог запази и задържи ваше княжеско височество от такива замисли, които могат да донесат вечен позор и гибел за нашия дом. Зарад самото такова намерение човек трябва да мисли не за владичество, а да си посипе главата с пепел. И на мене лежи на сърцето величието на нашия дом и най-доброто доказателство за това са усилията ми във Виена да получим suffragia в сеймовете на райха. Но за никакви награди и за никакво земно могъщество няма да изменя нито на отечеството, нито на своя господар, за да не събирам след такава сеитба позорна жътва през живота си и осъждане след смъртта. Погледни, ваше княжеско височество, към заслугите и неопетнената слава на нашите предци и се опомни, за Бога, докато още има време за това. Неприятелят ме обсажда в Нешвеж и аз не зная дали това писмо ще стигне до ваше княжеско височество; но при все че във всеки момент съм заплашен от гибел, не за спасение моля Бога, а да предпази ваше княжеско височество от тия замисли и да те насочи по пътя на добродетелта. Дори и да си сторил вече нещо лошо, все още можеш recedere[100] и с бързо поправяне да загладиш греховете. А от мене не очаквай, ваше княжеско височество, помощ, тъй като предварително заявявам, че въпреки кръвната ни връзка аз ще присъединя силите си към тия на пан подскарбия и на витебския воевода и сто пъти по-скоро ще насоча оръжието си срещу ваше княжеско височество, отколкото да помогна доброволно за тая позорна измяна. Предоставям ваше княжеско височество на Бога.

Михал Казимеж Радживил,

княз на Нешвеж и Олици,

крайчи на Великото литовско княжество“

След като прочете писмото, хетманът го сложи на коленете си и започна да клати глава с болезнена усмивка на лицето си.

— И тоя ме напуска, от собствената си кръв се отрича, защото искам да придам на нашия род непознат досега блясък!… Ех, жалко! Остава Богуслав, той не ще ме напусне… С нас са електорът и Каролус Густавус, а който не иска да сее, той няма и да жъне…

— Позор! — шепнеше съвестта.

— Ще благоволиш ли да пратиш отговор, ваше княжеско височество? — попита Харашимович.

— Няма да има отговор.

— Мога ли да си отида и да изпратя камериерите?

— Чакай… Сложени ли са достатъчно постове?

— Тъй вярно.

— Разпратени ли са заповеди до хоронгвите?

— Тъй вярно.

— Какво прави Кмичиц?

— Удряше си главата о стената и крещеше, че го чака вечна мъка. Гърчеше се като червей. Искал да бяга подир Билевич и сродницата му, но стражите не го пуснали. Извадил сабята, та трябвало да го вържат. Сега лежи спокойно.

— Рошенският мечник замина ли?

— Нямаше заповед да го задържим.

— Забравих! — каза князът. — Отвори прозореца, че е задушно и астмата ме мъчи. На Харламп кажи да отиде в Упита за хоронгвата и веднага да я докара тук. Да му се дадат пари, за да плати първата четвърт на хората и да им разреши да погуляят… Кажи му, че вместо Володиовски той ще вземе Дидкеме на доживотно ползване. Астмата ме задушава… Чакай!

— Слушам, ваше княжеско височество.

— Какво прави Кмичиц?

— Както казах на ваше княжеско височество, лежи спокойно.

— Вярно, каза ми… Поръчай да го пратят тук. Трябва да поговоря с него. Нареди да го развържат.

— Ваше княжеско височество, той е луд човек…

— Не бой се, тръгвай!

Харашимович излезе, а князът извади от венецианското си бюро кутия с пистолети, отвори я и ги сложи под ръка на масата, при която седна.

След четвърт час Кмичиц влезе, въведен от четирима шотландски трабанти. Князът заповяда на войниците да си отидат. Останаха насаме.

Човек би казал, че в лицето на юнака няма нито капка кръв, толкова беше бледо; само очите му светеха трескаво, но иначе беше спокоен, примирен или изглеждаше потънал в безгранично отчаяние.

Двамата мълчаха някое време. Пръв заговори князът:

— Ти ми се закле пред разпятието, че няма да ме напуснеш!

— Опозорен ще бъда, ако не удържа на тая си клетва; опозорен ще бъда, ако я удържа! — каза Кмичиц. — Все ми е едно!

— Дори и да те водя към лошо, не ти ще отговаряш.

— Преди месец бях заплашен от съд и наказания за убийства… Днес ми се струва, че тогава съм бил невинен като дете!

— Преди да излезеш от тази стая, ще се почувстваш очистен от всичките си стари провинения — каза князът.

После промени внезапно тона и попита с известно интимно добродушие:

— И какво смяташ, какво би трябвало да направя аз пред тия двама неприятели, които са сто пъти по-силни и от които не бих могъл да защитя страната?

— Да загинеш! — отговори Кмичиц рязко.

— Да завиди човек на вас, войниците, които можете толкова лесно да отхвърлите потисналото ви бреме. Да загина! Който е гледал смъртта в очите и не се бои от нея, за него няма нищо по-просто на тоя свят. Вас не ви боли главата за това и на никого няма да му дойде дори на ум, че ако сега бих разпалил ожесточена война и загина, без да сключа споразумение, камък върху камък не ще остане в тая страна. Не дай Боже да стане това, тъй като тогава душата ми и на небето не би намерила покой. О, terque quaterque beati[101] сте вие, които можете да загинете!… Мислиш ли ти, че и на мене животът ми вече не тежи, че не съм огладнял за вечен сън и почивка? Но аз трябва да изпия до дъно чашата на жлъчта и горчивината. Аз трябва да спасявам тая нещастна страна и да се подложа под ново бреме за нейното спасение. Нека завистливите ме обвиняват, че съм бил тщеславен, нека казват, че изменям на отечеството, за да издигна себе си. Бог ме вижда, Бог съди дали желая такова издигане и дали не бих се отказал, ако имаше друг изход… Вие, които ме напускате, намерете това средство за спасение; посочете пътя вие, които ме нарекохте предател, и аз още днес ще скъсам тоя документ и ще събудя всички хоронгви от сън, за да тръгнем срещу неприятеля.

Кмичиц мълчеше.

— Е, защо мълчиш? — извика Радживил с възбуден глас. — Правя те велик хетман и вилненски воевода на мое място, а ти не загивай, защото това не е мъчно нещо, но спасявай страната; защитавай заетите воеводства, отмъсти за пепелищата на Вилно, защитавай Жмудж от шведското нашествие, нещо повече, отбранявай цялата Жечпосполита, изгони от границите всички неприятели!… Вдигни се сам срещу хиляди и не загивай!… И не загивай, защото не ти се разрешава, а спасявай страната!…

— Аз не съм хетман и вилненски воевода — отвърна Кмичиц — и не е моя грижа това, което не е моя работа… Но ако е въпрос да се вдигна сам срещу хиляди, ще се вдигна!

— Слушай тогава, войниче: щом не е твоя работа да спасяваш страната, остави това на мене и ми вярвай.

— Не мога! — каза Кмичиц със стиснати зъби. Радживил поклати глава:

— Не разчитах на ония, очаквах това, което стана, но в тебе съм се излъгал. Не ме прекъсвай и слушай… Аз те вдигнах на крака, отървах те от съд и наказание, приех те като син. Знаеш ли защо? Защото мислех, че имаш смела душа, готова на всичко. Не крия, че се нуждаех от такива хора. Около мене нямаше никой, който би посмял да погледне слънцето с безстрашно око. Имаше хора със слаб дух и без въоръжение. На такива никога не показвай друг път освен оня, по който са свикнали да вървят и те самите, и бащите им, понеже ще заграчат, че ги водиш към провала. А всъщност къде стигнахме всички по ония стари пътища, ако не до пропастта? Какво става с тая Жечпосполита, която някога можеше да плаши света?

Тук князът хвана главата си с ръце и повтори три пъти:

— Боже! Боже! Боже!…

А след малко продължи да говори:

— Дойдоха времена на Божия гняв, времена на такива поражения и такъв упадък, че вече не можем да се вдигнем от тази болест с обикновени средства, а когато аз желая да използвам нови, които единствено могат да донесат salutem[102], тогава ме напускат дори тия, на чиято готовност разчитах, които бяха длъжни да ми вярват, които ми се заклеха във вярност пред разпятието… В името на Христа и неговата кръв и рани! Нима ти мислиш, че аз съм се предал навеки под протектората на Карл Густав, че аз наистина мисля да присъединя тая страна към Швеция, че тоя договор, за който бях обявен за предател, ще трае повече от една година?… Защо ме гледаш със смаяни очи?… Ти ще се смаеш още повече, когато чуеш всичко… Ще се ужасиш още повече, тъй като тук ще стане нещо, което никой не предполага, никой не допуска, което не е способен да обхване умът на обикновения човек. Но аз ти казвам да не трепереш, защото в това се крие спасението на страната, не се отдръпвай, понеже, ако не намеря никого, който да ми помага, тогава може да загина, но с мене ще загине Жечпосполита, ще загинете и вие всички навеки! Само аз мога да ви спася, но затова трябва да смачкам и стъпча всичките пречки. Тежко на тоя, който ми се противопостави, защото сам Бог ще го унищожи чрез мене, независимо дали това ще бъде витебският воевода или подскарбият Гошевски, или войската, или непослушната шляхта. Аз искам да спасявам отечеството и всички пътища, всички начини за това са добри… Рим в моменти на бедствия е назначавал диктатори — такава власт, не, още по-голяма, по-трайна ми е необходима… Не тщеславие ме влече към нея — който се чувства силен, нека я вземе вместо мене! Но щом няма кой, ще я взема аз, освен ако тия стени паднат преди това върху главата ми!…

Като каза това, князът протегна двете си ръце нагоре, сякаш наистина искаше да подпре сводовете да не се срутят, и в него имаше нещо толкова огромно, че Кмичиц отвори широко очи и го гледаше така, като че ли не бе го виждал никога досега. А накрай попита с променен глас:

— Накъде се стремиш, ваше княжеско височество?… Какво искаш?…

— Искам… корона! — викна Радживил.

— Боже, света Богородице!…

Настана глуха тишина — само върху кулата на замъка една кукумявка започна да се смее пронизително.

— Слушай — каза князът, — време е да ти открия всичко… Жечпосполита загива… и трябва да загине. Няма за нея спасение на земята. Въпросът е да запазим от разруха преди всичко тая страна, това по-близко наше отечество… А после… после всичко ще се възроди от пепелищата, както се възражда феникс… Аз ще направя това… и тая корона, която искам, ще я сложа на главата си като бреме, за да изтръгна нов живот от тая голяма гробница… Не трепери! Земята не се разпада, всичко си стои на старото място, само че идват нови времена… Предадох тая страна на шведите, за да задържа другия неприятел с тяхното оръжие, да го прогоня от нашите граници, да възвърна онова, което загубихме, и с меч да принудя врага да подпише договор в собствената си столица… Чуваш ли ме? Но в оная скалиста, гладна Швеция няма достатъчно хора, достатъчно сили, достатъчно саби, за да заграбят безкрайната Жечпосполита. Те могат да победят веднъж-дваж нашата войска, но не ще успеят да ни държат в покорство… Ако на всеки десет души тукашни хора се даде по един швед за пазач, пак няма да има пазачи за много десетки… И Карл Густав добре знае това, и не желае, и не може да заграби цялата Жечпосполита… Той ще заеме нашата Прусия, най-много и част от Велкополска — и с това ще се задоволи. Но за да може да владее в бъдеще безопасно тия си придобивки, ще трябва да разкъса съюза между кралството и нас, иначе не би могъл да се задържи в ония провинции. Тогава какво ще стане с тая страна? На кого ще я дадат? Ето, ако аз отхвърля короната, която Бог и съдбата ми слагат на главата, тогава ще я дадат на оня, който в тоя момент фактически е завладял страната… Но Карл Густав не желае да направи това, за да не засили много мощта на съседа си и да си създаде страшен неприятел. Само ако аз отхвърля короната, тогава ще трябва да стане така… Но имам ли право да я отхвърля? Нима мога да позволя да стане онова, което ни заплашва с окончателна гибел? За десети, за стотен път питам: къде е другият начин за спасение? Затова нека бъде волята Божия! Аз поемам това бреме върху плещите си. Шведите са зад мене, електорът, наша роднина, обещава помощ. Ще отърва страната от война! С победи и разширявания на територията ще започне владичеството на моя дом. Ще зацъфти спокойствие и благоденствие, огън няма да гори селата и градовете. Така ще бъде и така трябва да бъде… Да ми помагат Бог и светият кръст — защото чувствам в себе си силата и мощта, дадена ми от небето, защото искам щастието на тая земя, защото тук още не е краят на моите намерения… И аз се заклевам пред тия небесни светлини, пред тези трепетни звезди, че стига само да имам достатъчно сили и здраве, ще изградя отново тая сграда, която се събаря днес, и ще я направя още по-могъща.

Огън бликаше от зениците и очите на княза и някакъв необикновен блясък обграждаше цялата му фигура.

— Ваше княжеско височество! — възкликна Кмичиц. — Умът ми не може да обхване всичко това, главата ми ще се пръсне, очите се страхуват да гледат напред!

— После — продължаваше Радживил, сякаш следваше мислите си, — после… шведите няма да лишат Ян Казимеж нито от държавата, нито от короната му, но ще го оставят в Мазовше и Малополска. Бог не му даде потомство. После ще дойде избор на крал… Кого ще изберат на трона, ако желаят да запазят съюза с Литва? Кога Полша постигна могъщество и смаза кръстоносците? Когато на нейния трон седна Владислав Ягело. И сега ще бъде така… Поляците не могат да сложат на трона другиго освен тоя, който ще владичества тук. Не могат и не ще сторят това, защото ще загинат, защото между немеца и турчина няма да им стигне въздух в гърдите, когато и без това казашкият рак яде дробовете им! Не могат! Слепец е, който не вижда това; глупак, който не го разбира! И тогава двете страни ще се съединят отново и ще се слеят в една сила в лицето на моя дом! Тогава ще видим дали ония скандинавски зайчета ще се задържат на днешните си пруски и велкополски придобивки. Тогава ще им кажа: „quis ego!“[103] и с тоя крак ще им притисна мършавите ребра и ще създам такава сила, каквато светът не е видял, за каквато историята не е писала, и може би тогава ще понесем кръст, меч и огън към Цариград и спокойни вътрешно, ще заплашваме неприятелите! Велики боже, ти, който въртиш звездите, дай ми да спася тая страна за твоя слава и за славата на цялото християнство, дай ми хора, които биха разбрали моята мисъл и биха пожелали да помогнат за това спасение. Ето ме!…

Тук князът разпери ръце и вдигна очи нагоре:

— Ти ме виждаш! Ти ме съдиш!…

— Ваше княжеско височество! Ваше княжеско височество! — извика Кмичиц.

— Върви си! Напусни ме! Хвърли жезъла си в краката ми! Наруши клетвата! Наречи ме предател!… Нека да не липсва нито един бодил в тоя трънен венец, който е сложен на главата ми! Погубете страната, хвърлете я в пропастта, отблъснете ръката, която може да я спаси, и вървете пред Божия съд… Там нека ни съдят…

Кмичиц се хвърли на колене пред Радживил.

— Ваше княжеско височество! Аз съм с тебе до смъртта! Баща на отечеството! Спасителю!

Радживил сложи двете си ръце върху главата му и отново настана кратко мълчание… Само кукумявката продължаваше да се смее на кулата.

— Всичко ще получиш, каквото си желал — каза тържествено князът. — Нищо няма да те отмине, а ще имаш повече, отколкото са ти пожелавали баща ти и майка ти… Стани, бъдещи велик хетмане и вилненски воевода!…

На небето започна да се зазорява.

Петнайсета глава

Пан Заглоба здравата се беше нарязал, когато на три пъти хвърли в очите на страшния хетман думата: „Предател!“ Но след един час, когато виното се изпари от плешивото му теме и той се намери заедно с двамата Скшетуски и с пан Михал в подземието на кейданския замък, разбра твърде късно на какъв риск изложи собствената си шия и главите на другарите си и силно се разтревожи.

— Какво ще стане сега? — питаше той и гледаше с унил поглед малкия рицар, на когото разчиташе особено много при всеки тежък случай.

— По дяволите животът ми! Все ми е едно! — отговори Володиовски.

— Ще доживеем такива времена и такъв позор, какъвто светът и нашата държава не са виждали досега! — каза Ян Скшетуски.

— Ако само доживеем — отговори Заглоба, — тогава бихме могли да възкресим с добрия си пример добродетелта у другите… Но дали ще доживеем? Това е важното…

— Това е толкова страшно, че не може да му се повярва! — казваше Станислав Скшетуски. — Къде се е чуло подобно нещо? Спасявайте ме, ваша милост панове, защото чувствам, че се умопобърквам… Две войни, трета казашка… а на това отгоре и предателства като епидемия: Раджейовски, Опалински, Груджински, Радживил. Дума да не става — иде краят на света и страшният съд! Нека се разтвори земята под краката ни. За Бога, ще полудея!

И сложил ръце отзад на главата си, започна да се разхожда надлъж и нашир в подземието като див звяр в клетка.

— Да започнем да се молим ли, или що? — каза той най-сетне. — Боже милостиви, спаси ни!

— Успокой се, ваша милост! — каза Заглоба. — Сега не е време за вайкане!

Пан Станислав стисна внезапно зъби, овладя го ярост.

— Дано пукнеш макар! — викна той на Заглоба. — Твоя беше идеята: хайде при тоя предател! Дано и двама ви сполети отмъщение!

— Опомни се, Станиславе! — каза сурово Ян. — Никой не можеше да предвиди това, което се случи… Търпи, защото не само ти страдаш и знай, че нашето място е тук, а не другаде… Боже милостиви! Смили се не над нас, а над нещастното ни отечество!

Станислав не отговори нищо, само кършеше ръце, та ставите му пукаха.

Замлъкнаха. Само пан Михал свирукаше през зъби като отчаян човек и изглеждаше равнодушен към всичко, което ставаше около него, при все че всъщност страдаше двойно, първо, заради нещастното отечество, и второ, понеже беше нарушил послушанието си към хетмана. За тоя до мозъка на костите си войник това беше страшно нещо. Той би предпочел да загине хиляди пъти.

— Не свири, пане Михале! — каза му Заглоба.

— Все ми е едно!

— Как така? Никой ли от вас не ще помисли дали няма някакъв начин за спасение? Заслужава да напрегнем ума си за това нещо! Нима ще гнием в тая изба, когато всяка ръка е необходима за отечеството? Когато един честен човек трябва да замества десет предатели?!

— Прав си, отче! — каза Ян Скшетуски.

— Само ти не си оглупял от скръб. Как мислиш? Какво смята да прави с нас тоя предател? На смърт надали ще ни осъди?

Пан Володиовски внезапно избухна в отчаян смях.

— А защо не? Интересно защо не!… Нима възможността за наказание не е в негови ръце? Нима мечът не е при него? Като че ли не познавате Радживил?

— Какво приказваш ти! Кой му дава това право?…

— Над мене — хетманската му власт, а над вас — насилието!

— За което ще отговаря…

— Пред кого? Пред шведския крал?

— Хубаво ни утешаваш! Няма какво да се каже!

— Аз съвсем не мисля да утешавам някого. Замлъкнаха и някое време се чуваше само отмереният ход на шотландските пехотинци пред вратата на подземието.

— Няма какво! — каза Заглоба. — Тук ще трябва да се употреби хитрост.

Никой не му отговори и след известно време той започна отново:

— Не ми се вярва, че можем да бъдем осъдени на смърт. Ако се отсичаше главата за всяка дума, казана прибързано и в пияно състояние, тогава нито един шляхтич в Жечпосполита нямаше да бъде с глава. Ами neminem captivabimus[104]? Това празна работа ли е?

— Имаш, ваша милост, пример със себе си и с нас! — каза Станислав Скшетуски.

— То това се случи от бързане, аз обаче силно вярвам, че князът ще се опомни. Ние сме чужди хора и не се намираме под неговата юрисдикция. Той трябва да се съобразява с общественото мнение и не може да започва с насилия, защото ще настрои шляхтата срещу себе си. Бога ми, ние сме твърде голяма група, та не ще отсече главите на всички. Не отричам, че има права над офицерите, но смятам, че ще се съобразява с войската, която едва ли ще остави да не защити своите хора… А къде е твоята хоронгва, пане Михале?

— В Упита!

— Кажи ми само дали си сигурен, че твоите хора ще ти останат верни?

— Откъде мога да зная? Доста ме обичат, но знаят, че хетманът е над мене.

Заглоба се замисли за малко.

— Я ми дай ти нареждане до тях да ме слушат във всичко както тебе, ако се намеря при тях.

— На тебе, ваша милост, се струва, че си вече свободен!

— Това не пречи. Човек е попадал и в по-лоши положения, но Бог е помагал. Дай ти нареждане за мене и за двамата панове Скшетуски. Който се измъкне пръв, той веднага ще тръгне за хоронгвата и ще я докара за спасението на другите.

— Какво бълнуваш, ваша милост! Няма смисъл да си губим времето в приказки! Кой ще се измъкне оттук! Пък и на какво ще напиша заповедта? Имаш ли, ваша милост, хартия, мастило, пера? Ти си се побъркал, ваша милост.

— Ех, че отчаяние! — каза Заглоба. — Дай ми поне пръстена си!

— Вземай го, ваша милост, и ме остави на мира! — каза пан Михал.

Пан Заглоба взе пръстена, сложи го на малкия си пръст и започна да се разхожда замислен.

Но ето че и пушливият светилник угасна и ги покри пълен мрак; само през решетката на високия прозорец се виждаха няколко звезди, които блещукаха на ясното небе. Очите на Заглоба не се откъсваха от тая решетка.

— Ако покойният Подбипента беше жив и с нас — измърмори старецът, — щеше да изкърти решетката и след един час щяхме да се видим извън Кейдани.

— А ще ме вдигнеш ли до прозореца? — каза внезапно Ян Скшетуски.

Заглоба и пан Станислав се подложиха при стената и след миг Ян стъпи върху раменете им.

— Трещи! За Бога, трещи! — извика Заглоба.

— Какво говориш, отче! — отговори Ян. — Още не съм започнал да дърпам.

— Качете се двамата с братовчеда си, аз ще ви държа някак… Много пъти съм съжалявал пан Михал, че е толкова дребен, но сега съжалявам, че не е още по-слабичък, защото тогава би могъл да се промъкне като serpens[105].

Но Ян скочи от раменете му.

— Шотландци стоят от тая страна! — каза той.

— Дано се превърнат в стълбове от сол като жената на Лот. Тук е тъмно, че да си извадиш очите. Скоро ще започне да се развиделява. Мисля, че ще ни донесат някаква alimenta[106], защото това не правят и лютераните — да морят пленниците си с глад. А може Бог да прати опомняне на хетмана. Често пъти съвестта на човека се буди нощем и дяволите тревожат грешниците. Нима е възможно това подземие да има само един вход? Ще видим през деня. Главата ми някак тежи и не мога да измисля никаква хитрост — утре Бог ще помогне на ума ми, а сега, ваша милост панове, нека се помолим и да се оставим на пресвета Богородица в тоя еретически затвор.

След малко започнаха да възнасят молитви към Божията майка, след това двамата Скшетуски и Володиовски замлъкнаха с изпълнени от нещастието гърди, а Заглоба мърмореше тихо:

— Друго не е възможно, още утре ще ни кажат: aut, aut![107] Бъдете с Радживил и ще ви простя всичко, дори ще ви наградя! Така ли? Добре! Ще бъда с Радживил! Само че ще видим кой кого ще измами. Тикате шляхтата в затвора, без да гледате нито възрастта, нито заслугите?… Добре! Който загуби, той ще плаче! Глупакът ще бъде отдолу, а умният отгоре. Ще обещая каквото искате, но това, което ви услужа, няма да струва пукната пара. Щом вие изменяте на отечеството, оня, който изменя на вас, е благороден. Ясно е обаче, че щом най-първите сановници на Жечпосполита се присъединяват към неприятеля, това означава края й… Такова нещо още не се е случвало на тоя свят и разбира се, че човек може да загуби mentem[108]. Нима има в пъклото достатъчно мъки за такива предатели? Какво липсваше на такъв един Радживил? Малко ли му е дала тази родина, та той я продаде като Юда, и то тъкмо във време на най-големи бедствия, във време на три войни… Прав е, прав е твоят гняв, Боже, само дай по-скоро наказание! Нека бъде така! Амин! Стига само да се измъкна час по-скоро на свобода — тогава ще видиш колко партизани ще ти събера, ваша милост хетмане! Ще разбереш какъв е вкусът на fructa[109] на измяната. Ще ме смяташ за приятел, но не намериш ли по-добри приятели, никога не ходи на лов за мечка, ако ти е мила кожата…

Така разговаряше със себе си пан Заглоба. А часовете минаваха един след друг и най-сетне започна да се развиделява. Сивите проблясъци, които нахлуваха през решетката, постепенно разсейваха тъмнината в подземието и извадиха от него мрачните фигури на рицарите, насядали край стените. Володиовски и двамата Скшетуски дремеха от умора, но когато се развидели по-добре, от двора на замъка долетя шум от войнишки стъпки, дрънкане на оръжие, тропот на копита и звуци на тръби край портата. Рицарите скочиха на крака.

— Денят започва не особено благополучно за нас! — каза Ян.

— Дано даде Бог да се свърши по-благополучно — отговори Заглоба. — Знаете ли, ваша милост панове, какво обмислих през нощта? На нас сигурно ще ни подарят живота, ако приемем да служим при Радживил и пожелаем да му помагаме в неговото предателство; ние сме длъжни да се съгласим с това, за да се възползваме от свободата и да минем на страната на отечеството.

— Пазил ме Бог да подписвам предателство — отвърна Ян, — защото, макар след това да се откажа от предателя, моето име ще остане между имената на предателите за позор на децата. Аз няма да направя това, по-добре да умра.

— Нито аз! — каза Станислав.

— Аз ви казвам предварително, че ще го направя. На хитростта — хитрост, а после, каквото даде Бог. Никой не ще помисли, че съм направил това искрено и доброволно. Дано дяволите вземат тоя змей Радживил! Ще видим кой ще излезе отгоре.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от виковете, които долитаха от двора. В тях се чуваха враждебни тонове на гняв и възмущение. Същевременно се носеха отделни гласове на команди и ехото от крачките на цели тълпи, както и тежък грохот, сякаш се движеха оръдия.

— Какво ли става там? — попита Заглоба. — Дали не е някаква помощ за нас?

— Разбира се, че това не е обикновен шум — отговори Володиовски. — Я ме вдигнете до прозореца, аз най-бързо ще разбера какво става…

Ян Скшетуски го хвана за кръста и го вдигна нагоре като дете, а пан Михал се хвана за решетката и започна да се взира внимателно в двора.

— Става нещо, става! — каза той живо. — Виждам придворната унгарска пехотна хоронгва, която предвождаше Оскерко. Те го обичаха страшно много, а сега и той е арестуван; навярно го искат. За Бога! Те стоят в боен ред. Поручик Стахович е с тях, той е приятел на Оскерко.

В тоя миг виковете се засилиха още повече.

— Ганхоф дойде при тях… Разговаря нещо със Стахович… А какви викове!… Виждам, ваша милост панове, че Стахович и двама офицери се отдалечават от хоронгвата. Навярно отиват при хетмана като делегати. За Бога, всред войската има бунт. Оръдията са насочени срещу унгарците и шотландският полк е също в бойна готовност. Шляхтичите от полските хоронгви се събират при унгарците. Без тях унгарците не биха имали тази смелост, защото в пехотата владее страхотна дисциплина…

— За Бога! — викна Заглоба. — В това е нашето спасение!… Пане Михале, а много ли са полските хоронгви?… Защото е ясно, че те ще се разбунтуват.

— Хусарската на Станкевич и бронираната на Мирски се намират на два дни път от Кейдани — отговори Володиовски. — Ако бяха тук, никой нямаше да посмее да арестува тия офицери. Чакай, ваша милост… Има един полк драгуни на Харламп и друг на Мелешко; те са на страната на княза… Невяровски също се обяви на страната на княза, но полкът му е далеко… Двата шотландски полка…

— Значи, че четири са на страната на княза.

— И два полка артилерия, командвани от пан Корф.

— О, стават нещо множко!

— И хоронгвата на Кмичиц, страхотно въоръжена… шестстотин души.

— А Кмичиц на коя страна е?

— Не зная.

— Не сте ли го видели? Вчера той хвърли ли си жезъла или не?

— Не знаем.

— Тогава кой е против княза? Кои хоронгви?

— Най-напред очевидно тия унгарци. Двеста души. После група най-различни бойци от частите на Мирски и Станкевич. Малко шляхта… и Кмичиц, но той не е сигурен.

— Да го вземат дяволите!… За Бога… Малко!… Малко!…

— Тия унгарци ще стигнат за два полка. Те са стари и обучени войници! Я чакайте… Почват да палят фитилите на оръдията, мирише на битка…

Двамата Скшетуски мълчаха, а Заглоба се въртеше като трескав.

— Бий предателите! Бий кучешките братя! Ей, Кмичиц! Кмичиц! Всичко зависи от него. Смел войник ли е той?

— Като дявол… Готов на всичко.

— Не може да бъде другояче, той ще застане на наша страна.

— Бунт във войската! Ето до какво я докара хетманът! — викна Володиовски.

— Кой е тук бунтовник? Войската или хетманът, който се разбунтува срещу собствения си владетел? — питаше Заглоба.

— Бог ще отсъди това. Чакайте. Отново някакво движение там. Част от драгуните на Харламп застават при унгарците. В тоя полк служи най-добра шляхта. Чувате ли как викат?

— Полковниците! Полковниците! — викаха страшно гласовете на двора.

— Пане Михале! В името на Христа, викни им да изпратят за твоята хоронгва и за бронираните и хусарски шляхтичи.

— Тихо, ваша милост!

Заглоба сам започна да крещи:

— Изпратете за останалите полски хоронгви и избийте предателите до крак!

— Тихо, ваша милост!

Внезапно не на двора, а зад замъка прозвуча къс, прекъснат залп на мускети…

— Боже, света Богородице! — викна Володиовски.

— Пане Михале, какво е това?

— Несъмнено разстреляха Стахович и двамата офицери, които отидоха като делегати — каза Володиовски възбудено. — Не може да бъде другояче!

— Боже, Иисусе Христе! Тогава на никакво снизхождение не можем да разчитаме.

Грохотът от гърмежи заглуши по-нататъшния разговор. Пан Михал се хвана конвулсивно за решетката и притисна челото си до нея, но отначало не можеше да види нищо освен краката на шотландските пехотинци, наредени до самия прозорец. Мускетните залпове ставаха все по-чести, накрай се обадиха и оръдията. Сухите удари на шрапнелите в стената над подземието се чуваха отлично като удари на градушка. Замъкът се тресеше из основи.

— Михале, скачай, ще загинеш там! — извика Ян.

— Дума да не става. Куршумите вървят по-високо, а от оръдията — на обратната страна. В никакъв случай няма да сляза.

И като се хвана още по-здраво за решетката, пан Володиовски се вмъкна цял в нишата на прозореца, където вече не се нуждаеше от раменете на Скшетуски за подпора. Наистина в подземието стана тъмно, тъй като прозорчето беше малко и пан Михал, макар и дребен, го заслони напълно, но останалите долу другари имаха всяка минута пресни новини от бойното поле.

— Сега виждам! — викна пан Михал. — Унгарците са се опрели на стената и стрелят оттам… Страхувах се да не се съберат накуп, защото тогава оръдията биха ги унищожили в един миг. Опитни войници! И без офицери знаят какво да правят. Отново дим! Нищо не виждам…

Гърмежите започнаха да отслабват.

— Боже милостиви! Не отлагай наказанието! — викаше Заглоба.

— Е, какво, Михале? — попита Скшетуски.

— Шотландците тръгват в атака.

— Гръм и мълнии, че сме принудени да седим тук! — викна Станислав.

— Вече стигнаха! Алебардниците! Унгарците ги посрещат със саби! Ех, Боже, как не можете да ги видите! Какви войници!

— А се бият помежду си вместо с неприятеля.

— Унгарците побеждават! Шотландците отляво отстъпват. Боже мили! Драгуните на Мелешко преминават на тяхна страна!… Шотландците са под два огъня. Корф не може да стреля с оръдията, защото ще бие и шотландците. Виждам вече и униформи на Ганхоф между унгарците. Атакуват портата. Искат да излязат оттам. Вървят като буря! Събарят всичко!

— Какво? Как така? Повече бих искал да превземат замъка — викна Заглоба.

— Няма нищо! Утре ще се върнат с хоронгвите на Мирски и Станкевич… О! Харламп загина!… Не! Става, ранен… Стигат вече при портата… Какво е това? Като че ли шотландската стража при портата преминава на страната на унгарците, защото я отваря… Прах се вдига отвън. Виждам Кмичиц! Кмичиц! Кмичиц нахлува с конница през портата!

— На чия страна? На чия страна? — викаше Заглоба.

За малко пан Михал не даде отговор, но съвсем за малко; в това време шумът, дрънкането на оръжие и виковете станаха два пъти по-силни.

— Свърши се с тях! — викна Володиовски пронизително.

— С кого? С кого?

— С унгарците! Конницата ги разби, тъпче ги, сече! Знамето е в ръцете на Кмичиц!… Край, край!

След тия думи пан Михал се спусна от нишата на прозореца и падна в прегръдките на Ян Скшетуски.

— Бийте ме — викаше той, — бийте ме, защото този човек беше под сабята ми и аз го пуснах жив; аз му занесох писмото за организиране на хоронгва! Аз съм виновен, че създаде тази хоронгва, с която сега ще воюва срещу отечеството. Той е знаел кого да събира, кучета, обесници, разбойници, мошеници, такива като него. Дано даде Бог да го срещна още веднъж със сабя… Боже! Продължи ми живота за гибел на тоя предател; заклевам се, че втори път няма да се измъкне от ръцете ми…

През това време виковете, конският тропот и пушечните залпове още звучаха с пълна сила; но постепенно започнаха да отслабват и след един час в кейданския замък зацари тишина, прекъсвана само от отмерените крачки на шотландските патрули и от отгласите на командите.

— Пане Михале! Погледни още веднъж какво е станало — молеше Заглоба.

— Защо? — отговори малкият рицар. — Който е военен, той ще отгатне какво е станало. Пък и нали ги видях разбити… Тук тържествува Кмичиц!

— Дано го с коне разкъсат, размирник, пъклен син! Дано му се падне у татарите харем да пази!

Шестнайсета глава

Пан Михал беше прав! Кмичиц тържествуваше. Унгарците и част от драгуните на Мелешко и Харламп, които се бяха присъединили към тях, покриха гъсто с труповете си двора на кейданския замък. Само няколко десетки успяха да се измъкнат и се пръснаха в околностите на замъка и града, където ги преследваше конницата. Уловени бяха още мнозина, други навярно не се спряха чак докато стигнат до стана на витебския воевода Павел Сапеха, на когото първи занесоха страшната вест за измяната на великия хетман, за преминаването му на шведска страна, за арестуването на полковниците и съпротивата на полските хоронгви.

В това време Кмичиц, цял покрит с кръв и прах, се яви пред Радживил с унгарското знаме в ръка, а князът го прие с отворени прегръдки. Но победата не бе упоила пан Анджей. Напротив, той беше мрачен и сърдит, сякаш беше действал срещу собственото си сърце.

— Ваше княжеско височество! — каза той. — Не искам да слушам похвали и сто пъти повече бих желал да се бия срещу неприятеля на отечеството, отколкото с войниците, които още можеха да бъдат полезни. Струва ми се, че сам съм си пуснал кръв.

— А чия е вината, ако не на тия бунтовници? — отвърна князът. — И аз повече бих желал да ги поведа към Вилно, и така щях да направя… Но те предпочетоха да се вдигнат срещу началствата си. Каквото е станало, станало е. Необходимо беше и е необходимо да се даде пример.

— Какво мислиш да правиш с пленниците, ваше княжеско височество?

— На всеки десети човек куршум в главата. Останалите ще бъдат разпратени в другите полкове. Днес ти ще отидеш при хоронгвите на Мирски и Станкевич и ще им отнесеш заповедта ми да бъдат готови за поход. Правя те командир на тия две хоронгви и на третата, на Володиовски. Наместниците ще бъдат твои подчинени и ще те слушат във всичко. При тая хоронгва исках да изпратя Харламп, но той сега не е годен за нищо… Промених решението си…

— А в случай на съпротива? Защото при Володиовски служат лауданци, които ме мразят страшно.

— Ще съобщиш, че Мирски, Станкевич и Володиовски ще бъдат разстреляни незабавно.

— Тогава те могат да тръгнат с оръжие срещу Кейдани, за да ги освободят. У Мирски служат все известни шляхтичи.

— Ще вземеш със себе си полк шотландска и полк немска пехота. Най-напред ще ги обградиш, а после ще обявиш заповедта.

— Както заповяда ваше княжеско височество!

Радживил опря ръце на коленете си и се замисли.

— Аз бих разстрелял с готовност Мирски и Станкевич, ако не бяха на голяма почит не само в своите хоронгви, но в цялата войска, дори в цялата страна… Страхувам се от врява и открит бунт, пример за какъвто вече имахме пред очите си… За щастие благодарение на тебе бунтовниците получиха добър урок и всяка хоронгва ще си помисли два пъти, преди да се вдигне срещу нас. Трябва само да се действа бързо, да не би тия, които се противят, да отидат при витебския воевода.

— Ти, ваше княжеско височество, спомена само за Мирски и Станкевич, а не каза нищо за Володиовски и Оскерко.

— Оскерко също трябва да запазим, защото той е знатен човек и с широки родови връзки; но Володиовски произхожда от Украйна и тук няма връзки. Вярно, че той е храбър войник! Разчитах и на него… Още по-зле, че съм се излъгал. Ако дяволът не беше докарал тия пришълци, той може би щеше да постъпи другояче, но след това, което се случи, го чака куршум, както и двамата Скшетуски и оня трети бик, който пръв започна да реве: „Предател! Предател!“

Пан Анджей скочи, сякаш го опариха с желязо.

— Ваше княжеско височество! Войниците говорят, че Володиовски е спасил живота на ваше княжеско височество при Цибихов.

— Той изпълни своя дълг и затова исках да му дам Диткеме в доживотно владение… Сега ми измени и затова ще заповядам да го разстрелят.

Очите на Кмичиц заискриха, а ноздрите му започнаха да се издуват и свиват.

— Ваше княжеско височество! Това не бива да стане!

— Как така не бива? — попита Радживил и смръщи вежди.

— Моля ваше княжеско височество — говореше Кмичиц възбудено — да не падне косъм от главата на Володиовски. Прости ми, ваше княжеско височество… умолявам те!… Володиовски можеше да не ми предаде заповедното писмо, защото ваше княжеско височество го беше пратил на него и предоставил на неговата воля. А той ми го даде!… Той ме изтръгна от пропастта… Поради него минах под юрисдикцията на ваше княжеско височество… Той не се поколеба да ме спаси, при все че беше кандидат за същата девойка… Аз му дължа благодарност и съм се заклел, че ще му се отплатя!… Направи това за мене, ваше княжеско височество; нека нито него, нито приятелите му не сполети наказание. Косъм не бива да падне от главите им и кълна се в Бога, че няма да падне, докато съм аз жив!… Моля, ваше княжеско височество!

Пан Анджей молеше и скръстваше молитвено ръце, но неволно в думите му звучаха тонове на гняв, на заплаха и възмущение. Невъздържаната му натура вземаше връх. И той застана над Радживил с лице, подобно на главата на раздразнена хищна птица, с блеснали очи. А лицето на хетмана също изразяваше буря. Досега всичко в Литва и Белорусия се беше огъвало пред желязната му воля и деспотизъм — никой никога не беше посмял да му се противопоставя, да моли за милост за осъдени, а сега Кмичиц само наглед молеше, в действителност искаше. И положението беше такова, че беше почти невъзможно да му се откаже.

Още в началото на своето предателство деспотът бе почувствал, че много пъти ще бъде принуден да се подчинява на деспотизма на хора и обстоятелства, че ще бъде зависим от собствените си привърженици с много по-малко значение, че тоя Кмичиц, когото бе искал да превърне във вярно куче, ще бъде по-скоро опитомен вълк, който при раздразнение ще е готов да захапе със зъби ръката на господаря си.

Всичко това разбуни гордата радживиловска кръв. Той реши да се противопоставя, защото и вродената му страшна отмъстителност го тикаше към такава съпротива.

— Володиовски и ония тримата трябва да загинат! — каза той с повишен глас.

Но това беше хвърляне на барут в огъня.

— Ако не бях разбил унгарците, не те щяха да загинат! — викна Кмичиц.

— Какво значи това? Нима ми отказваш вече своите услуги? — питаше хетманът заплашително.

— Ваше княжеско височество! — каза пан Анджей с пламенен глас. — Не ги отказвам… Моля… Много моля… Това не бива да стане. Тия хора са прочути в цяла Полша… Това е невъзможно! Невъзможно!… А аз няма да бъда Юда за Володиовски. За ваше княжеско височество ще отида в огъня, но не ми отказвай тая милост…

— А ако откажа?

— Тогава заповядай, ваше княжеско височество, да разстрелят и мене!… Аз не искам да живея!… Гръм да ме порази!… Нека ме дяволите отвлекат жив в пъкъла!

— Опомни се, нещастнико, пред кого говориш това?

— Ваше княжеско височество, не ме довеждай до отчаяние!

— На молба бих дал ухо, но на заплахи не обръщам внимание.

— Аз моля… Много моля!…

Тук пан Анджей падна на колене.

— Позволи ми, ваше княжеско височество, да ти служа от сърце, а не по принуда, защото иначе ще полудея!

Радживил не отговори нищо. Кмичиц стоеше на колене, бледост и руменина прелитаха по лицето му като светкавици. Явно беше, че още малко и ще избухне по страхотен начин.

— Стани! — каза Радживил. Пан Анджей стана.

— Ти умееш да защитаваш приятелите си — каза князът, — имам пример, че и мене ще умееш да защитаваш и няма да ме напуснеш никога. Само че Бог те е създал от барут, а не от месо, та внимавай да не изгориш. Не мога да ти откажа нищо. Слушай ме сега: Станкевич, Мирски и Оскерко искам да изпратя в Бирже на шведите; нека двамата Скшетуски и Володиовски отидат с тях. Там няма да им откъснат главите, а по-добре е, че ще прекарат войната на спокойствие.

— Благодаря на ваше княжеско височество, мой баща! — възкликна пан Анджей.

— Чакай… — каза князът. — Аз уважих повече, отколкото трябва твоята клетва, сега и ти уважи моята… На тоя дърт шляхтич… забравих как му беше името… на тоя разревал се дявол, който е дошъл тук с двамата Скшетуски, съм записал смърт в душата си. Той пръв ме нарече предател, той ме обвини, че съм взел подкуп, той възбуди другите, защото, ако не беше неговата дързост (тук князът удари с пестник по масата), може би нямаше да се стигне до тая съпротива. По-скоро бих очаквал смърт, по-скоро края на света, отколкото да посмее някой да ми викне на мене, на Радживил, в очите: „Предател!“ В очите и пред хората! Няма такава смърт, няма такива мъчения, които биха били достатъчни за такова престъпление. Не ме моли за него, защото е безполезно.

Но пан Анджей не се отчайваше лесно, щом предприемеше нещо. Само че вече не се сърдеше и не избухваше. Напротив, хвана отново ръката на хетмана, започна да я покрива с целувки и да моли толкова сърдечно, колкото можеше.

— Ваше княжеско височество, с никакво въже или верига не би могъл така да привържеш сърцето ми, както с тая милост. Но не я прави наполовина, а цяла. Ваше княжеско височество! Това, което каза вчера оня шляхтич, мислеха го всички. Аз самият мислех същото, докато ваше княжеско височество не ми отвори очите… Огън да ме изгори, ако не мислех същото… Човек не е виновен, че е глупав. Тоя шляхтич освен това беше пиян и каквото му беше на сърцето, това извика. Той мислеше, че се обявява в защита на отечеството, а мъчно може да се накаже някой заради чувствата му към отечеството. Той знаеше, че излага живота си, и затова викна онова, което беше на устата и на сърцето му. Но мене не ми става нито по-топло, нито по-студено, но той е като брат, па дори като баща на пан Володиовски. И пан Володиовски ще жалее безкрайно за него, а аз не искам това. Такава ми е природата, че щом желая на някого доброто, душата си бих дал за него. Ако някой убие приятеля ми, а остави мене жив, по дяволите такава милост. Ваше княжеско височество! Татко мой, благодетелю, прояви пълна милост, подари ми тоя шляхтич, а аз ще ти подаря цялата си кръв дори още утре, дори днес, веднага! Радживил почна да хапе мустака си.

— Вчера му записах смърт в душата си.

— Което е записал хетманът и вилненският воевода, това великият литовски княз, а дай боже, в бъдеще полски крал, може да го зачеркне като милостив монарх…

Пан Анджей говореше искрено това, което чувстваше и мислеше, но дори да беше най-ловък царедворец, не би могъл да намери по-силен аргумент в защита на приятелите си. Гордото лице на магната се разясни и той притвори очи, сякаш се любуваше на звученето на тия титли, които още не притежаваше. След малко каза:

— Ти така ми наговори, та нищо не мога да ти откажа. Всички ще отидат в Бирже. Нека там, у шведите, изкупят вината си. А после, когато стане това, което ти каза, искай нова милост за тях.

— Кълна се, че ще поискам, дай боже, най-скоро! — отговори Кмичиц.

— Сега върви и им занеси добрата новина!

— Новината е добра за мене, не за тях, защото те надали ще я посрещнат с благодарност, тъй като не са очаквали това, което ги заплашваше. Аз няма да отида, ваше княжеско височество, да не изглежда, че искам да им се похваля с моето ходатайство.

— Прави, както искаш. Но щом е така, не губи време и тръгвай за хоронгвите на Мирски и Станкевич, понеже веднага след това те чака друго пътуване, от което сигурно няма да бягаш.

— Какво пътуване, ваше княжеско височество?

— Ще отидеш да поканиш от мое име рошенския мечник пан Билевич да дойде при мене, в Кейдани, заедно със сродницата си и да остане тук, докато трае войната. Разбираш ли?

Кмичиц се смути.

— Той не ще пожелае да стори това… Напусна Кейдани силно разгневен.

— Надявам се, че гневът му е вече минал; във всеки случай ще вземеш със себе си хора и ако не пожелаят да дойдат тук доброволно, ще ги качиш в каляска, ще ги обградиш с драгуни и ще ги докараш. Тоя шляхтич беше мек като восък. Изчервяваше се като мома, когато говорех с него, и се кланяше доземи; но и той се уплаши от шведското име както дявол от тамян и си замина. Необходимо ми е да бъде тук и за мене, и за тебе. Надявам се, че от тоя восък ще направя такава свещ, каквато поискам, и ще я запаля на когото поискам. Ако това стане — ще е много хубаво… А ако не, тогава ще имам заложник. Билевичи имат голямо влияние в Жмудж, понеже са в роднински връзки с почти цялата шляхта. Като пипна в ръцете си един от тях, и то най-възрастния, другите ще си помислят два пъти, преди да предприемат нещо против мене. А пък зад тях и зад това твое момиче стои целият лаудански мравуняк, който, ако отиде в стана на витебския воевода, сигурно ще бъде приет с отворени обятия!… Това е важно нещо, толкова важно, та се чудя дали не трябва да започна от Билевичи.

— В хоронгвата на Володиовски участват само хора от Лауда.

— Опекуни на момичето ти. Щом е така, започни с довеждането й тук. Само че слушай: аз се заемам да убедя пан мечника да премине на нашата вяра, но с момичето вече се занимавай ти, както можеш. Привлека ли аз мечника, той ще ти помогне да привлечеш момичето. Щом се съгласи, веднага ще ви уредя сватбата… А ако не се съгласи, вземай я и така. Спиш ли веднъж с нея, всичко е вече свършено…

Това е най-добрият начин с жените. Ще поплаче, ще се повайка, когато я повлекат към олтара, но на другия ден ще помисли, че дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват, а на третия ще бъде доволна. Как се разделихте вчера?

— Все едно, че ми удари плесница!

— Какво ти каза?

— Нарече ме предател… За малко не се парализирах.

— Толкова ли е озлобена? Когато й станеш мъж, кажи й, че на жените повече прилича да си гледат хурката, а не обществените работи, и я дръж строго.

— Ти не я познаваш, ваше княжеско височество. За нея всичко е едно от двете: добро или зло, и съди според това. А колкото до разума, много мъже биха могли да й завидят. Докато човек се огледа, тя вече е улучила същността.

— И тебе те е улучила в сърцето… Помъчи се и ти да я улучиш.

— Дай, Боже, ваше княжеско височество. Веднъж вече я взех със сила, но после си обещах, че повече няма да правя това… А що се отнася до това, което ми каза ваше княжеско височество: дори насила да я поведа към олтара, то не ми е по сърце; и пред себе си, и пред нея съм обещал, че повече няма да употребя насилие… Цялата ми надежда е, че ваше княжеско височество ще убедиш пан мечника, че не само не сме предатели, но че искаме да спасим отечеството… Убеди ли се той в това, ще убеди и нея и тогава тя ще ме гледа с други очи. Сега ще замина за Билевиче и ще докарам тук двамата, понеже ме е страх да не би тя да потърси убежище в някой манастир… Но ще ти кажа искрено, ваше княжеско височество, че макар да е голямо щастие за мене да гледам тая девойка, предпочитам да ударим срещу всички шведски сили, отколкото да се изправя сега пред нея; тя не знае благородните ми желания и ме смята за предател.

— Ако искаш, ще изпратя там някого другиго, Харламп или Мелешко.

— Не! По-добре ще отида сам… Пък и Харламп е ранен.

— Толкова по-добре… Вчера исках да изпратя Харламп при хоронгвата на Володиовски, за да поеме командването й, а при нужда да я принуди към послушание; но той е несръчен човек и се видя, че не може да държи дори собствените си хора. Нямам полза от такъв. По-напред иди за мечника и момичето, а после при ония хоронгви. В краен случай не скъпѝ кръвта, понеже трябва да покажем на шведите, че сме силни и няма да се уплашим от бунт. А полковниците ще изпратя веднага под ескорт; надявам се, че Понтус де ла Гард ще приеме това като довод на моята искреност… Мелешко ще ги откара. Отначало върви тежко! Много тежко! Вече виждам, че половината Литва ще въстане срещу мене.

— Няма нищо, ваше княжеско височество! На когото съвестта е чиста, той не ще се уплаши от никого.

— Мислех, че поне Радживиловци ще застанат до един на моя страна, а гледай какво ми пише князът Крайчи от Нешвеж.

Тук хетманът подаде на Кмичиц писмото на Казимеж Михал.

Кмичиц хвърли набързо поглед върху писаното.

— Ако не знаех намеренията на ваше княжеско височество, щях да помисля, че той има право и че е най-добродетелният пан в света. Боже, дай му всичко хубаво!… Казвам това, което мисля.

— Заминавай вече — каза хетманът, позагубил търпение.

Седемнайсета глава

Но Кмичиц не тръгна нито тоя ден, нито на другия, защото отвсякъде започнаха да пристигат в Кейдани страшни вести. Надвечер долетя куриер със съобщение, че хоронгвите на Мирски и Станкевич сами са тръгнали към резиденцията на хетмана, готови с оръжие в ръка да искат полковниците си, че между тях цари страшна възбуда и че са изпратили делегати до всички хоронгви, които се намират около Кейдани и по-далече, чак до Заблудов в Подлесието, със съобщение за измяната на хетмана и с позив да се обединяват в едно за защита на отечеството. При това положение лесно можеше да се предвиди, че голяма част от шляхтата ще се присъедини към разбунтуваните хоронгви и ще се създаде сериозна сила, срещу която ще бъде трудно да се устоява в неукрепения Кейдани, особено като не можеше да се разчита с пълна сигурност на всички полкове, които княз Радживил имаше под ръка.

Това промени сметките и всички планове на хетмана, но вместо да понижи духа му, сякаш го възбуждаше още повече. Той реши да тръгне начело на верните си шотландски полкове, райтарите и артилерията срещу бунтовниците и да стъпче огъня още в зародиша му. Той знаеше, че без полковниците войниците са само неорганизирана маса, която ще се разпръсне пред страха от самото име на хетмана.

Беше решил също да не пести кръвта, а да ужаси с пример цялата войска, цялата шляхта, дори цяла Литва, та да не посмее и да кръкне под неговата желязна ръка. Всичко, което възнамеряваше, щеше да бъде осъществено, и то със собствените му сили.

Още същия ден няколко офицери чужденци заминаха за Прусия, за да събират там нови доброволци, а Кейдани кипеше от въоръжен народ. Шотландските полкове, чуждестранните райтари, драгуните на Мелешко и Харламп и „огненият народ“ на пан Корф се готвеха за поход. Княжеските хайдуци, прислугата, кейданските граждани щяха да подсилят войските на княза, а накрай бе решено да се ускори изпращането на арестуваните полковници в Бирже, където можеше да бъдат държани по-безопасно, отколкото в неукрепения Кейдани. Князът основателно очакваше, че изпращането им в тая отдалечена крепост, където според договора вече трябваше да има шведски гарнизон, ще унищожи надеждите за освобождението им в умовете на разбунтуваните войници и ще лиши самия бунт от всякакво основание.

Пан Заглоба, двамата Скшетуски и Володиовски щяха да споделят съдбата на другите.

Беше вече вечер, когато в подземието влезе офицер с фенер в ръка и рече:

— Ставайте, ваша милост панове, и тръгвайте с мен