Даяна Апълярд
Игра с огъня (20)

Деветнадесета глава
Сара

— Не ме интересува, дори и да струва пет хиляди лири, трябва да го направим до четвъртък. Чу ли ме? И не ми казвай, че си намерила пет жени, които приличат на крави. Искам да са слаби, млади и красиви. Иначе няма да ти платим.

Тя тръшна телефонната слушалка. Тази работа бе просто непоносима. Непоносима. Мислеше, че Чарлз ще назначи някой на нейното място и ще я остави да ръководи двата отдела. О, не! Хитрият Чарлз бе преценил, че просто ще уволни Вениша, на която веднага й бяха предложили същата длъжност в един конкурентен вестник за повече пари, и бе оставил Сара да изпълнява и двете роли. Вениша тактично й бе намекнала, че сегашната й длъжност е нож с две остриета и че ако не се справи със задълженията си, Чарлз възнамерява да превърне списанието в цветна притурка на самия вестник, като така си спести хиляди лири от разходи за печат.

Всъщност не беше вярно, това бе слух, и то такъв, който максимално да притесни Сара и да я накара да се чувства под напрежение и силно несигурна. Чарлз смяташе, че може и да е подценил Вениша и вероятно изобщо не е трябвало да я уволнява. Дочуваше прекрасни отзиви за режима, който тя бе наложила в конкурентния вестник. Може би трябваше скоро да я изведе на обяд и да изгладят отношенията си, за да подготви почвата за евентуалното й връщане.

Засега той нямаше намерение да назначава човек на старото място на Сара. Което означаваше, че тя, каквато си бе съвестна, трябва просто да се старае повече и да се справи. За нея това бе чудесна проверка. Бе взела личната си секретарка Козима със себе си и горката жена тичаше напред-назад като обезумяла.

Сега работата й се удвои. Двойно повече снимки, двойно повече поръчки, двойно повече служители и журналисти на свободна практика, с които да се разправя, двойно повече интриги и разправии между подчинените й в офиса, които се бореха за по-добра длъжност. Една от любимите й редакторки, отговаряща за поръчките, Клеър, бе в отпуск по майчинство и Сара нямаше друг достатъчно близък човек, пред когото да се отпусне и да се освободи от натрупаното напрежение. Не можеше да се довери на никого в отдела, нито да покаже и най-малката слабост. Това я изтощаваше. Прекарваше все повече нощи в хотела близо до офиса, защото просто не можеше да понесе мисълта да се качи на влака в десет часа вечерта, а после да стане в пет, за да хване обратния влак в шест часа. Освен това двамата с Том не си говореха и атмосферата вкъщи бе ужасна. Детегледачката се справяше с домакинството много ефикасно, но показваше известни признаци на недоволство от нагнетената обстановка. Мики бе останал цяла нощ навън предната събота, заявявайки, че е при приятел, но когато се бяха обадили на този приятел, той бе отрекъл да знае нещо. Само господ знаеше къде е бил. Луси се отнасяше направо грубо с нея, а Дейзи я гледаше все едно на Сара са й пораснали рога и се държеше за полата на детегледачката. Злополуката с Том я бе разстроила много и тя не можеше да разбере защо татко й не я води на училище и не я взема оттам. Том междувременно явно използваше свободното си време да чете книги и да зяпа през прозореца, вместо да се заеме сериозно с писането, след като имаше помощник за децата.

— Мога ли да вляза? — Козима подаде глава през вратата.

— Разбира се. — Сара разгърна три различни макета пред себе си. — Ще ми помогнеш да избера кой от трите е най-малко непривлекателен.

Козима надникна над раменете й.

— О, боже! — възкликна тя. — Много ли са скъпи?

— Пет стотака всеки.

— О! Чарлз няма да е във възторг, нали?

— Със сигурност. Защо, за бога, не слагат най-напред снимките в електронен формат на специалното табло? Можем да подберем тези жени, преди да е станало прекалено късно. Всички ли са толкова слабоумни?

— Малко е трудно, като я няма Клеър — кимна Козима. — И мисля, че хората чувстват…

— Какво? — рязко попита Сара.

Козима бе единственият човек в офиса, който изобщо се осмеляваше да говори откровено с нея.

— Усеща се известна липса на насока — каза тя. — Ти си тук, говориш непрекъснато по телефона и никой не взема никакви решения. Тази седмица дублирахме поръчката за жените и диетите, нали се сещаш, защото никой не беше проверил кой на кого се е обадил, така че двама журналисти бяха писали по една и съща тема, а ние го разбрахме едва когато видяхме снимките.

Сара хвана главата си и простена.

— Всеки е длъжен да докладва най-напред на мен. Искам да видя всеки проект, преди да се даде поръчката, искам да видя всяка снимка, преди да платим за фотосесията.

— Нямаш време — предпазливо изтъкна Козима.

— Знам, че нямам време, по дяволите! Съжалявам. Знам, че нямам време, но в противен случай ще надхвърлим годишния си бюджет за около, хм, три месеца и после ще ме уволнят. Заради всички тези проклети съвещания, на които трябва да присъствам. Повечето са просто губене на време и шанс за всеки от редакторския екип да се покаже пред другите и да спечели някоя и друга точка на гърба на колегите си, както и да ги натопи пред Чарлз. И всичко продължава часове наред. Политиката това, политиката онова. А страниците няма да се запълнят сами.

— Трябва ти почивка.

— Именно това няма да получа.

— Идва Великден. Хубаво е да заминеш някъде със семейството си.

Сара я погледна. Последното нещо, което би си представила като начин за отпускане от стреса, бе да се затвори с Том и децата в някоя далечна вила, където веднъж завинаги да разрушат с гръм и трясък мита за сплотеното семейство.

— Не мисля — отвърна тя. — Нямам време. Единствената им възможност бе предложението, което Каси бе подхвърлила преди седмици, още преди вечерята у тях — покана да идат с тях във Франция, защото семейството, с което планирали да прекарат заедно ваканцията, се отказало от пътуването и сега разполагали с четири свободни стаи. Каси бе намекнала, много щедро от нейна страна, че няма нужда да плащат за настаняването, понеже вилата вече била резервирана и платена, а само за самолетните билети и обичайните разходи като карти за лифта и прочие. Пък и във вилата имало осигурена храна, което означаваше, че няма да плащат много за хранене навън, само понякога за обяд и една вечеря, когато обслужващият персонал на вилата има свободен ден. Господи, звучеше много изкусително, защото така не се налагаше да е сама с Том, което би било непоносимо, а и можеше да кара ски по-дълго, което много обичаше и в което бе много добра, и децата нямаше да й се мотаят в краката, защото ще си имат приятелчета, които вече познават и с които да си играят. Нат и Том толкова добре се разбираха с децата и тя щеше да има така ценното за нея лично време. А не бе за пренебрегване и фактът, че Куршевел бе много изискан и популярен курорт и щеше да й е много приятно да каже на всички къде заминава. Много по-добре, отколкото някоя схлупена къщурка на брега, в която просто щяха да пренесат домашните си кавги.

— Всъщност — разсъждаваше тя на глас — може би ще ни трябват малко подкрепления за Великден. Може би ще замина. Обади се на Клеър, за да разбереш дали вече е родила. Ако не е, предложи й двойно заплащане, за да ме замести, може би само за четири дни. Или пък да работи от дома си, ако така предпочита.

— Добре.

Сара не попита Козима дали тя ще заминава някъде, но пък момичето бе свикнало да не е център на внимание — част от качествата на добрия личен асистент. Нямаш друг живот, освен този в офиса.

— Значи да се обадя. Има ли друго нещо?

— Да. Искам да почовъркам в мозъка ти. Сядай.

С леко безпокойство, Козима си придърпа стол.

— Какво мислиш за идеята да посветим серия от статии на модерните връзки? Революцията във връзките? Битката на половете?

Козима кимна. Беше свикнала Сара да я използва като опитно зайче за идеите си.

— Звучи ми добре. Това е нещо, за което всички говорят непрекъснато.

— Така ли? — Сара замислено захапа върха на химикалката си. — Ами твоите приятелки? За какво си говорите, докато пиете мартини с водка?

Козима се засмя.

— За мъже, разбира се — отвърна тя.

— Мъже и…

— Нежеланието им да се обвързват. Аз съм на трийсет и две и съвсем не съм по-близо до брака, отколкото когато бях на двайсет и две. Е, вероятно дори съм по-далеч, защото няколко от мъжете, за които можех да се омъжа, вече са женени за други.

— А защо не се омъжи за някой от тях?

— Не бяха идеални — отвърна Козима. Сара кимна. — Трябва да отговарят на абсолютно всеки критерий — искам мъж, който е красив, мил, преуспял, любящ… — Тя се усмихна на неверието, изписано по лицето на Сара. — Да, знам, прекалено идеален образ. Но вече не е приемливо да излизаш с мъж, който просто става за момента. Той трябва да бъде подходящият сега и завинаги.

— Разбирам — промърмори Сара.

— Но постепенно проумявам — продължи Козима, — че е много трудно да си независима жена с успешна кариера и освен това да се грижиш и за някой мъж. Колкото повече остаряваш, толкова по-придирчива ставаш и постепенно започва да ти става ясно, че мъжете в крайна сметка не са се променили много, че все още искат майките си. Искат жена, която хем ще им направи живота удобен и приятен, хем ще печели собствени пари, а и ще бъде сексапилна и женствена.

— Защо това изглежда толкова трудно? — Сара се наведе напред.

— Защото няма да тичам за някой мъж, след като и аз съм изтощена. Няма да се правя на крехка девойка и да гъделичкам егото му — заяви Козима. — Живях с Алистър три години и това ме накара да осъзная, че макар да работим еднакъв брой часове, той все пак очаква аз да чистя тоалетната и да пера дрехите му! — Тя се засмя потресена. — Представяш ли си! Мислех, че ще бъдем абсолютно равноправни, но той се отнасяше с мен като със слугиня. Представи си какво щеше да е, ако имахме деца. Сигурно щеше да смята, че те са само моя грижа.

— Значи според теб постоянните връзки не са възможни?

— Не и докато не намеря идеалния партньор — отвърна Козима. — Но щом минеш трийсетте, ако си като приятелите ми, се озоваваш в една голяма група, в която повечето хора са спали един с друг в даден момент, защото всички се познавате толкова добре и всички се движите заедно навсякъде, което е много забавно, и си правите фантастични партита, но това означава, че просто не се оформят постоянни двойки. Сякаш се плашим от това. Страх ни е да не сбъркаме. Дори да заживееш с някого е прекалено важно решение и се ужасяваме да не объркаме всичко, затова сме като парализирани и накрая не вземаме никакво решение и продължаваме да се мъкнем от парти на парти.

— Но имаш страхотни приятели — замислено отбеляза Сара.

— О, да, купища приятели. Това е една огромна, сигурна мрежа от хора, които те подкрепят.

— Нещо като групова градска прегръдка — усмихна се Сара.

Козима се засмя.

— Предполагам. Обръщаме се един към друг за подкрепа и хората са донякъде взаимно заменяеми — и мъжете, и жените. Всъщност двама от най-близките ми приятели са хомосексуалисти. Прекрасни са. Аз просто… просто не искам да се озова седнала сред тях с цигара в едната ръка и бутилка вино в другата и да правя същото, когато съм на петдесет. Искам отговорности. Искам деца.

— Значи ще се омъжиш?

— Да се омъжа ли? — Козима се засмя. — В момента това изглежда много далечна перспектива.

— Но ти си на трийсет и две, нали?

— Знам. Баща ми обича да се шегува с мен и казва, че ако не се размърдам, ще стана като онази жена в Румъния, нали се сещаш — дето роди след оплождане ин витро на шейсет и пет години или нещо такова. Знам, че трябва да се размърдам, но не искам да имам дете от когото и да е. Макар че — каза тя и се приведе напред — имам една приятелка, която си роди дете, като използва сперма от донор. Беше й омръзнало да чака идеалният мъж да се появи на хоризонта, така че си купи бебе по поръчка.

— Чудесна история — каза Сара.

— Знам, молила съм я, но не иска да говори. Не се тревожи, ще продължавам да я уговарям.

— Предложи й пари.

— Опитах вече. Казва, че не иска да се превръща в посмешище или в обект на любопитство.

— Тя е жена на нашето време — заяви Сара. — Няма да я изложим.

— Знам. Но въпреки това не иска. Сега има прекрасно бебче, Джордж, и е по-щастлива от всякога. Винаги съм смятала, че бебетата са доста противни, но той е просто прекрасен. Тя дори не мисли да се връща на работа.

Козима поклати невярващо глава.

— А бащата издържа ли детето?

— Там е работата — тя няма представа кой е. Платила е за спермата и бебето е само нейна грижа. Мисля, че е гениална идея. Може и аз да го направя, ако стана на трийсет и пет и не съм срещнала някой специален човек.

— А търсиш ли го?

— Господи, непрекъснато. Но всеки се страхува да направи първата крачка. Предполагам, че всъщност искам — тя се засмя — да се появи рицар с бляскави доспехи и да ме отвлече. Но пък ако стане, вероятно ще си кажа, че е сексист и грубиян. Ти си голяма късметлийка — каза тя.

— Какво?!

— Намерила си идеалното решение. Имаш прекрасния Том, който се грижи за децата, и страхотна кариера. Може би това е верният начин — всички жени да ходят на работа, а мъжете да стоят у дома.

— Но ти искаш ли мъж, който си стои у дома?

Козима я погледна замислено.

— Да — тактично отвърна тя.

— Лъжкиня — заклейми я Сара. — Както и да е, нищо не е чак толкова съвършено. Работя всеки божи ден, безброй часове наред, никога не съм си вкъщи при децата и мисля, че те всички ме мразят.

Козима изглеждаше шокирана.

— Сигурна съм, че не е така.

— Просто понякога го чувствам така. Трагично е, но явно няма идеално решение за проблема.

— Нямаш ли приятели, които работят на пълен работен ден и си поделят задълженията в домакинството?

— И които още са заедно ли? — Сара се замисли. — Не.

След като асистентката й си тръгна, тя остана втренчена в една точка. Трябваше да прегледа предложенията за статии и да си води бележки, но буквите се размазваха пред очите й. Потърка чело с върховете на пръстите си и завъртя глава наляво и надясно. Наистина имаше нужда от масаж, вратът й бе схванат. Козима мислеше, че тя е късметлийка. Направо върхът. В момента се чувстваше най-използваната и недооценена жена на света. Всичко щеше да се нареди, ако Том продадеше романа си. Злополуката му бе толкова безотговорна постъпка, сега се налагаше да намери пари и за детегледачка.

Седмици наред не бяха разговаряли истински. Искаше ли развод? Искаше ли да напусне Том? Представи си себе си като самотна майка, опитваща да се справя с кариерата и грижите за децата без неговата помощ. Не се съмняваше, че тя ще получи попечителство, понеже тя изхранваше семейството. Макар и да не смяташе, че той върши кой знае какво за домакинството, сега осъзна, че ще й липсва, както и всичко онова, което вършеше у дома. От чисто практическа гледна точка, с него й бе много по-добре, а и децата го обожаваха. Ами тя? Облегна лакът на масата и опря лице върху дланта си, втренчена невиждащо в екрана на компютъра. Когато се бяха запознали, смяташе, че той е умен, забавен, различен от всеки мъж, когото бе срещала дотогава. Малко луд и склонен към рисковани начинания, разбира се, но в това до голяма степен се криеше и сексапилът му. Никога не я подценяваше, винаги я насърчаваше и правеха страхотен секс. Но през годините всичко бе леко замряло — сега разбираше, че много вероятно просто не бяха се постарали да запазят онова, което имат. Том не бе красив като Нат или динамичен като Джерард, но имаше чар. Всички казваха така, след като се запознаят с него — има чар. „Всъщност не желая никой друг“, помисли си тя. „Виновна съм, че съм го приемала за даденост.“

Трябваше да положи повече старания. Щяха да заминат на ски с Каси и да си прекарат страхотно, и имаше голяма вероятност всичко да бъде както преди.

Той трябваше просто да се извини, а тя бе готова да прояви благосклонност.