Сюзън Кайл
След полунощ (1)

Глава първа

Сийбрук Айлънд отдавна представляваше едно затворено общество, състоящо се главно от най-старите и богати родове на Чарлстън. Прекрасният и недостъпен остров разполагаше с пристанище, две игрища за голф и специален клуб. Но най-важното — той предлагаше пълно откъсване от трескавия ритъм на близкия град и местните туристически курорти.

Въпреки че Никол Сеймур не беше милионерка, фамилията Сеймур й отваряше вратите на това изолирано елитно общество, и в много отношения тишината и спокойствието, които й предлагаше то сега, не отстъпваха по значение на цялото състояние, което родът Сеймур някога бе притежавал. Изтощена от тържествата и организирането на благотворителния бал по повод на предизборната кампания на брат си, Ники искаше единствено да се отпусне и да изкара няколко лениви следобеда под меките лъчи на слънцето.

Стройно, елегантно и с безупречни форми, тялото й беше не по-малко чувствено от бистрозелените й очи и от изящната извивка на красивата й уста. Един очарован фейлетонист от острова бе казал веднъж за нея, че когато е щастлива, тя направо излъчвала светлина и, независимо от височината си, имала непредвидимия характер на фея. С гъстата си черна коса, подстригана клиновидно около нежното й овално лице, Ники наистина приличаше на такава. Зад красивото й чело се криеше бърз ум. Макар да я смятаха за твърде хитра и предпазлива, тя знаеше, че тези качества й помагат да бъде добра домакиня и компаньонка при политическите ангажименти на своя брат ерген. Клейтън беше амбициозен като покойния им баща и Ники бе изиграла значителна роля за успеха и на двамата.

Началото на юни бе необичайно хладно за сезона, но Ники се бе изтегнала с наслада на слънцето. Малките й гърди бавно се повдигаха и отпускаха, докато вдъхваше свежия морски въздух. Направи си сянка с ръка и се загледа в блестящия сребрист самолет, който кацаше близо до къщата. Бе чувала, че някакъв търговец на масла е купил имота, защото се намирал близо до компанията за производство на автомобили, на която станал собственик. Никой не знаеше нещо определено за Кейн Ломбард, но Ники бе забелязала яхтата му в залива и беше чела за ужасната смърт на съпругата му и на сина му наскоро. За разлика от рода Сеймур от Чарлстън, Ломбардови от Хаустън и Ню Йорк все още пазеха парите си — но и спомена за онази кървава трагедия, за която тези пари бяха станали причина.

Шумът от самолета затихна и Ники задряма. Когато се събуди, слънцето вече бе слязло по-ниско, но все още усещаше приятната му топлина по кожата си. Протягайки се сънливо, тя се изправи и тъкмо нахлузваше леката бяла блузка, когато внезапно нещо на брега привлече погледа й. Приближи се до перилата и огледа плажната ивица пред себе си. Крайбрежните вълни полюляваха нещо черно. Надвеси се през перилата, за да види по-добре. Глава. Това беше глава!

Без дори да се замисли, взе на два пъти ниските стъпала и хукна по брега. Като ученичка бе завършила курсове за спасители и за оказване на бърза помощ. Знаеше, че няма време за губене. Сърцето й заби лудо.

Когато нагази във водата и усети как тя обгръща бедрата й, установи, че тялото, което вълните изтласкваха към брега, е на мъж. Беше грамадно, мускулесто и много дълго. Мъжът бе мургав, с тъмен тен и черна коса. Никога не би могла да го извлече на брега, но с облекчение забеляза, че той не е нито мъртъв, нито е в безсъзнание. Когато се наведе над него, силните мускули на ръката се изопнаха, сякаш се опитваше сам да се изтласка към сушата. Закашля се ужасно и по цялото му тяло преминаха конвулсии.

Ники му помогна да стигне до пясъка и се поспря да си отдъхне, като през това време го наблюдаваше за някакви следи от нарушаване на дишането. Мъжът дишаше тежко, но сравнително равномерно. Под него нещо проблесна. Тя се пресегна да вземе часовника му и без да го поглежда, го мушна в джоба на блузката си.

— Леко се отървахте — каза му тихо, докато му помагаше да седне. — Какво се случи?

— Главата… мисля… че си ударих главата — продума накъсано непознатият. — О, Господи!

Изглеждаше много зле. В следващия миг му се повдигна, той се извърна и от него изтече сякаш цял галон вода. Ники му говореше успокояващо, докато измерваше пулса му. Беше доста учестен, но вече мъжът дишаше по-ритмично. След минута той се отпусна по гръб върху пясъка и Ники се наведе над него да го прегледа. На челото му имаше дълбока рана, която незабавно трябваше да се промие. Опипа ловко мястото, провирайки пръсти нагоре в гъстата му черна коса.

— Отворете си очите, ако обичате.

Мъжът ги отвори и тя ги срещна, приятно изненадана. Бяха толкова тъмнокафяви, че спокойно можеше да се приемат за черни. Трудно беше да се установи размерът на зениците му, затова хвана главата му с длани и я извъртя към слънцето. Нямаше някакви видими изменения, които би могла да констатира като неспециалист. Мъжът обаче се нуждаеше от лекар, който да определи точната диагноза, макар че прилошаването навярно бе в резултат на леко сътресение на мозъка.

Усещането, предизвикано от чуждото мъжко лице в дланите й и проникващият поглед на тези тъмни очи я обезпокоиха. Свали бързо ръцете си и се отдръпна.

— Ще издържите ли, докато извикам линейка? — попита го.

— Никаква… линейка — каза бързо той.

Пак се закашля и, като потръпваше от болка, успя отново да седне. Сложи ръка на темето си и изпъшка:

— Господи, какво главоболие! Ударих си главата. Това си го спомням. — После стисна посинелите си устни. — Интересно! Не мога да си спомня нищо, освен, че щях да се удавя, ако не бях стигнал до брега. Не помня дори името си.

Ники седна мълчаливо до него. Беше истинско чудо, че не се бе удавил в това състояние. Течението лесно би могло да го отнесе навътре в морето, ако имаше мъртво вълнение.

— Можете ли да вървите? — рече му, осенена от внезапно решение.

След като се бе отказал от линейка, би могла поне да извика лекар, който да го прегледа. Чед Холмън, дългогодишен приятел на семейството й, беше интернист. Щеше да дойде, ако го помоли — живееше малко по-надолу по крайбрежието.

— Мисля… че да…

Едва пазеше равновесие. Това я обезпокои.

— Хайде тогава. Ще ви заведа до къщата.

Мъжът я погледна право в очите и Ники усети, че потръпва цялата. Струваше й се някак познат. Не можеше да каже кой е, но приличаше на някого, когото познаваше. Може би го беше виждала на фестивала в Сюлето.

— Не бих могъл да се озова тук от много далеч — бавно каза той.

— Да. Логично е. След като си отпочинете, може би ще си спомните кой сте. Една временна амнезия не е нещо необичайно след удар в главата.

— Медицинска сестра ли сте?

Ники вдигна вежди.

— Защо не лекарка?

— А защо не сестра? — моментално отвърна мъжът с предизвикателен тон.

— Виждам, че във всички случаи ще бъдете труден пациент — изгледа го сърдито тя. — Хайде, ще ви помогна. О! — изпъшка, когато го хвана под мишниците, за да го изправи.

— Ако ви е досадна цялата тази комедия, по-добре изобщо не си губете деня с мен.

В плътния му глас се долавяше весела нотка, въпреки явната му болка. Спъна се и залитна леко, при което на Ники й се счу някакво неясно проклятие. Очевидно бе човек, който не е свикнал да бъде уязвим, и мразеше хленченето. Вече й бе станал симпатичен и умираше от любопитство да разбере кой е всъщност.

Носеше модерни бански гащета и възрастта му изключваше да е студент в някой колеж. Сребристите нишки в тъмната му коса подсказваха, че сигурно е някъде към четиридесетте.

Ръката й се плъзна по гърба му и отново усети, че потръпва. Кожата му имаше бронзов загар, беше мека и изопната от мускулите. Погледът й неволно се спусна към широките му гърди с невероятно гъсти накъдрени косъмчета, които оформяха надолу една тясна ивичка, спускаща се към корема и тесния му ханш. Ники от години не беше изпитвала истинско влечение към някой мъж, но сега не можеше да свали поглед от това почти голо тяло на непознатия. Все пак имаше странното усещане, че го познава отнякъде. Беше я прегърнал с една ръка през рамото и трябваше да хване увисналата му длан, за да запазят равновесие. Беше грамадна и силна, а ноктите му бяха безупречно поддържани. Нямаше никакви пръстени и други украшения, освен часовника, който бе прибрала в джоба си.

— Не се притеснявайте — каза му нежно.

— Сигурен съм, че при нормални обстоятелства бих могъл да вървя и сам — увери я той с подчертана самоирония.

— Не се съмнявам. А сега да опитаме, хайде. Просто сте ранен, затова е нарушено и равновесието ви.

— Сигурна ли сте, че малкото ви име не е Пепеляшка?

— Не сте много деликатен за човек, когото морето току-що е изхвърлило — вметна Ники. — Очевидно доста от соления му вкус е останал в устата ви.

Мъжът не се усмихна, но тя забеляза, че потиска смеха си.

— Може и така да е.

— Усещате ли сънливост или да ви се повдига?

— Просто съм замаян.

Умът й продължаваше да работи трескаво, търсейки най-доброто разрешение за случая.

— Медицинска сестра ли сте?

— Не съвсем. Карах едни курсове за оказване на първа помощ и… — Ники го погледна и добави дяволито: — имам известен опит с изхвърлени на брега китове… Като стана дума за тях…

— Да спрем дотук, докато все още печелите по точки — посъветва я той. — Господи, какво главоболие!

Разтърка слепоочието си със свободната си ръка и изпъшка.

Ники започваше да се изнервя. Ударът в главата би могъл да се окаже сериозен, а тя нямаше достатъчно опит, за да постави диагноза.

Мъжът се наведе и срещна разтревожения й поглед. Сега беше още по-намръщен.

— Няма да падна мъртъв на брега — продума той. — Винаги ли сте толкова прозрачна?

— Всъщност, казвали са ми, че имам лице на покерджия — отвърна му, без да се замисля.

Взря се в тъмните му очи и усети как потъва в тях.

— Имате зелени очи, спасителко моя. Зелени като на котка.

— Ноктите ми също са като на котка, така че внимавайте!

В думите й имаше повече перчене, отколкото смелост.

— Ще си отбележа.

Ръката му вече не беше така тежко отпусната върху раменете й и следващите няколко стъпки направи със собствени сили. После спря, хвана главата си в две ръце и постоя така няколко секунди, да си отдъхне.

Ники му помогна да влезе в къщата.

— Имам достатъчно опит, за да превържа раната на главата ви — рече Ники, докато му помагаше да седне на един стол в кухнята. — Но първо ще се обадя на Чед. Той е наш приятел — добави, без да му споменава за Клейтън.

— Нима смятате да ме излагате на показ? — изгледа я мрачно „пациентът“ й.

— Идеята не е лоша. Бих могла да ви рекламирам като воден дух и да продавам билети.

Тя се усмихна, но умът й работеше трескаво. Раните в главата бяха сериозно нещо, а състоянието му не беше съвсем невинно. Имаше нужда от съвета на специалист, и то бързо.

— Чед е лекар — поясни. — Много добър лекар.

Вдигна слушалката на телефона. Беше ненадмината във вземането на решения и поемането на отговорност.

Той я изгледа с присвити очи. Тази самоувереност го впечатли и не можа да си наложи да ги отмести.

Ники срещна този втренчен поглед, но не мигна, нито се изчерви. След развода си с Майлз почти не бе проявявала интерес към мъже и, дори в мигове на слабост, когато съжаляваше за случилото се, не позволяваше на миналото да нарушава ритъма и спокойствието на сегашния й живот.

— Ало? — чу в мембраната познатия рязък, но приятен глас.

— Чед? Слава богу, че си у вас. Би ли прескочил насам за минутка? Имам тук една полуудавена жертва с рана на главата и евентуално мозъчно сътресение.

Описа му състоянието, в което беше намерила непознатия, и какво бе сторила за него досега.

— След минути съм при теб. Как е той сега? Някакво главоболие, повръщане, нееднакви зеници, световъртеж?…

Ники предаде въпросите му на тъмнокосия.

Той се наведе напред намръщен.

— Боли ме главата. Леко ми се повдига, не много.

Ники отново го погледна в очите, но не можеше все още да определи, дали зениците му са еднакви. Единственото, което пак забеляза беше, че ирисите му са много тъмни — почти черни, и когато надникнеше в тях, стомахът й се свиваше.

— Главоболие и леко гадене. Непрекъснато иронизира — така че предполагам съзнанието му да е бистро. Няма признаци за шок — каза на Чед.

— Това е добре. Сложи му студен компрес на раната и да почива. До скоро.

Тя се порови в аптечната и бързо му сложи марля на челото. Докато я поставяше, пръстите на голямата му длан се докоснаха до нейните. Усети, че имат мазоли. Явно не беше човек, който седи зад бюро, но не й приличаше и на някого, който се занимава с физическа работа.

— Ще се оправите — успокои го, като приключи.

— Разбира се, че ще се оправя. Знам, че съм здрав като камък. — Мъжът опря лакти на кухненската маса. — Така ли прекарвате времето си — като спасявате непознати мъже на брега?

— Всъщност, вие сте първият — отвърна Ники. — Но като се имат предвид размерите ви, утре мога да очаквам някой истински Голиат.

— Ха-ха! — засмя се той от сърце.

— Какво ще кажете за едно силно, ободряващо кафе? — предложи му Ники и стана.

— Кафето причинява рак — отвърна й сериозно. — Мисля, че го бях чел някъде, точно преди да си купя поредния пакет.

Тя му отправи една широка усмивка, докато зареждаше кафемашината.

— Знам от най-авторитетни източници, че в днешно време повечето неща са смъртоносни.

— Отдавна ли живеете тук?

— Това жилище ни е от няколко години.

Настъпи известна пауза.

— Вие?

— Да, човекът, с когото живеем тук — отвърна уклончиво Ники.

Нямаше намерение да обяснява на всеки непознат, че е разведена.

— Той ходи до града в петък вечер — хладнокръвно излъга.

Днес беше петък, но гостът й едва ли бе обърнал внимание на този факт. Може би дори не знаеше кой ден е.

— Днес е петък — добави за всеки случай. — Приятелят ми е много симпатичен, ще ви хареса. — Ники му се усмихна през рамо. — Продължава ли гаденето? Някакво повдигане?

— Нямам сътресение на мозъка — заяви твърдо той. — Не знам защо, но съм сигурен, че липсват такива симптоми.

Ники забеляза отражението на очите му в прозорците, които скоро бяха ремонтирани.

— Имахме посещение от урагана Хюго, макар че ни се размина леко, в сравнение с щетите, които нанесе в Чарлстън — смени темата тя. — Все още се опитваме да оправим жилището.

Не му каза колко трудно бе да намерят парите. Дори със заплатата на Клейтън трудно свързваха двата края.

Седна на отсрещния стол, откривайки дългите си голи бедра. Когато забеляза как се е втренчил в тях, хвърли му застрашителен поглед.

Гостът й го улови и се усмихна.

— Не се безпокойте. Абсолютно съм сигурен, че не харесвам зеленооки жени.

Облегна се на стола си с тежка въздишка, като разтъркваше лениво гъстите косъмчета по гърдите си. Изглеждаше обезпокоително мъжествен и това я притесняваше. Ники се размърда неспокойно.

— Бих могла да ви дам да си наметнете нещо… — каза след минута.

— Би било добре. Предполагам, че вашият приятел оставя някоя дреха тук, когато го няма.

Тя се надигна бързо.

— Ризата може да ви е малко тясна, но има едни панталони с ластик, които сигурно ще ви станат. Сега се връщам.

Втурна се в спалнята на Клейтън и грабна най-широката му риза. Имаше чифт поразтеглени панталони, които бяха на покойния й баща, и досега не й бе давало сърце да ги изхвърли. Взе и тях.

Върна се с дрехите при госта си.

— Банята е нататък — посочи с поглед към коридора. — Третата врата вдясно. Има самобръсначка, сапун и хавлии, ако искате да се измиете. Гладен ли сте?

— Мисля, че бих хапнал.

— Ще приготвя нещичко и, щом Чед ви прегледа, можем да вечеряме.

Той се изправи съвсем бавно и се поколеба, преди да тръгне към вратата. Стори й се много грамаден и застрашителен.

— Нищо не си спомням. Но не съм жесток, ако това ви успокоява. Сигурен съм.

— Успокоява ме — усмихна се Ники.

— Помня също, че не съм свикнал да приемам помощ от непознати — добави мъжът.

— Това е добре. Аз пък не съм свикнала да помагам на непознати. Разбира се, винаги има един първи път…

— … за всяко нещо — довърши той вместо нея. — Благодаря.

След като си взе душ, обръсна се и се облече, върна се при нея в кухнята. Все още беше бос, но панталоните му пасваха. Ризата обаче бе издута от мускули, които явно не бяха придобити от продължително бездействие. Беше жизнен и атлетичен. Ники трябваше да си повтаря мислено, да не се взира така в него.

Тъкмо бе седнал в кухнята, когато пристигна Чед. Той беше в края на четиридесетте, висок и здрав ерген, който вече се готвеше да се задоми. Двамата с Ники бяха приятели много отдавна.

— Кой има нужда от лекар — ти или човекът в кухнята? — попита, поглеждайки през рамото й към непознатия, който отпиваше от кафето си. — Ти изглеждаш по-зле от него.

— Току-що прекарах пневмония.

— Знам. И може да те повтори. Трябва да се пазиш и от най-леката простуда. Да видим този твой пациент.

Чед се представи на непознатия и се ръкува с него, придобивайки отново обичайния си професионален вид. При прегледа откри това, което Ники не бе успяла — малка разлика в широчината на зениците.

— Леко мозъчно сътресение — оповести, докато прибираше стетоскопа обратно в черната си чанта. — Смятам, че амнезията ще изчезне след няколко часа. Не се безпокойте за това. Колкото до раната на главата, бих искал да направя рентгенова снимка. Ще се погрижим тази нощ да ви настаним…

— Няма да отида в болница, да ме гледат на рентген и така нататък — каза спокойно гостът, но тонът му беше доста властен.

Тон на човек, който е свикнал да дава нареждания.

Чед се поколеба. Дори подсвирна леко и го погледна загрижено.

— Знаете ли колко опасно може да се окаже едно мозъчно сътресение?

— Мога да умра. Но мисля, че няма да стане.

— Не мога да го заставям — обърна се докторът към Ники. — След като не иска да го настаним в болница, трябва да бъде събуждан на всеки два часа тази нощ. Може ли да остане тук, а ти да следиш за състоянието му?

Мъжът присви тъмните си очи.

— Говорете на мен. Аз съм с мозъчно сътресение.

— Да, но тя ще бъде тази, която ще поеме цялата отговорност — отвърна сухо Чед. — Сигурна ли си, че си съгласна, Ники?

Тя сви устни и огледа сърдития непознат на масата.

— Сигурна съм.

Той вдигна едната си вежда и Ники му се усмихна широко.

— Добре — каза Чед. — Оставям те с него.

После измъкна някаква кутийка от чантата си и я подаде на Ники.

— Ако няма никакви проблеми през нощта, можеш да му дадеш едно хапче против главоболието утре сутрин. Тази вечер за предпочитане е течната храна. Следи също дали му се повдига и да не изпадне в безсъзнание. Появят ли се подобни признаци, извикай линейка и след това ми се обади.

— Благодаря — каза учтиво непознатият.

Чед махна с ръка.

— Няма проблеми. Ники е научила всичко за оказване на първа помощ от мен. Попаднал сте в добри ръце. В случай, че амнезията не отмине до утре или вдругиден, може би ще имате нужда от лекар. Ако не ви допадам — в болницата има не по-лоши колеги.

— Ще го имам предвид. Вашата такса…?

— Нека първо ви се избистри мозъкът, а след това мислете за пари — отвърна иронично Чед. — Това ще ми е благотворителната дейност за днес. Едно време бях скаут.

— Личи си — подкачи го Ники. — Все пак ще те предложа за нова значка.

— Благодаря. А сега, да тръгвам. Надявам се да се справиш.

Тя затвори вратата след него и се върна при своя претенциозен гост.

— Тревожите се за паметта си, нали? — попита го направо. — Ще се върне.

Той я погледна намръщен.

— Надявам се. Давам си сметка в какво положение ви поставям. Сигурно имам роднини, приятели…

— Днес имате мен. Имате късмет, че съм свободна и ми е адски скучно. Ще ви приготвя омлет, след това можете да го изядете, да си изпиете кафето и да си лягате. Изглеждате ужасно.

— Вие също — рече непознатият, оглеждайки тъмните сенки под очите й. — Защо?

— Наскоро изкарах вирусна бронхопневмония. Ще мине доста време, докато се възстановя от изтощението. Все още трябва да се пазя. Интересно… — добави замислено Ники. — Не бях карала пневмония, откакто бях омъжена.

Сепна се и дори се ядоса на себе си, че се е изпуснала пред един напълно чужд мъж. Трябваше да си мери думите. Не беше разумно да подхранва някакви надежди у него.

— Вие сте омъжена? — рязко я попита той. — Човекът, с когото живеете тук, е ваш съпруг?

— Разведена съм — отвърна му, като го погледна спокойно, без да мигне. — И не говоря за бившия си съпруг. Никога.

Гостът й мълчеше. Ники се обърна и, докато приготвяше омлета, той я наблюдаваше с нараснало любопитство. Не й зададе повече въпроси. Но се замисли за нея, което беше почти същото.

— Как предпочитате кафето?

Ники напълни дебелите порцеланови чаши и ги сложи върху чистата покривка на бели и зелени ивици.

— Мисля, че го пия със сметана.

— Смятах, че сте от хората, които си пият кафето чисто.

— Защо?

— Всъщност, не знам. Изглеждате ми странно познат, сякаш съм ви виждала. Но знам, че никога преди не сме се срещали очи в очи.

Той сви рамене.

— Може би лицето ми е такова.

— Може би самият вие?

— Благодаря — усмихна й се и отпи глътка.

— Много е хубаво. Тъкмо такова го обичам.

— Правя хубаво кафе. Това е единственото ми постижение, освен омлетите.

— Какво яде горкият ви приятел?

— Кара на аламинути и ресторантска храна, не си стои много вкъщи.

— С какво се занимава?

„Внимавай“ — каза си Ники.

— Той е… в енергетиката…

Това не беше лъжа. Брат й беше член на Комитета по енергетика.

— О! Работи в някоя електроцентрала?

— Не съвсем… — отвърна уклончиво тя, прикривайки веселието в погледа си при мисълта за властта, с която разполагаше този специален комитет.

— А вие?

— О, правя скулптури.

— И какви скулптури?

— На хора.

Непознатият се огледа из стаята, но единствените произведения на изкуството, които забеляза, бяха няколкото графики по стените.

— Продавам скулптурите си в художествени галерии.

Той реши да се въздържи от коментар на един толкова уместен отговор. Къщата й приличаше повече на приют и тя би трябвало да го знае. Очевидно имаше малко пари и живееше с човек, който има още по-малко. Усещаше, че не бива да й вярва, но не можеше да определи защо.

— Има ли някаква ваша скулптура тук?

— Един-два бюста. Ще ви ги покажа по-късно, ако настоявате.

Ники му поднесе готовия омлет. Беше по испански — с пипер, лук и салца.

— Това е чудесно.

— Благодаря.

Тя наблюдаваше лицето му. Беше блед и изглежда едва си държеше очите отворени.

— Май ви се спи?

— Да. Не мога да кажа откъде знам, но съм напълно сигурен, че от доста време не съм спал.

— Проблеми с жена? — провокира го Ники.

Тъмнокосият се намръщи.

— Не знам. Възможно е. — После вдигна поглед към нея. — Не мога да остана тук…

— И къде ще отидете — попита го делово. — Не можете да обикаляте цяла нощ по брега. Охраната ще ви арестува за скитничество. Спомняте ли си къде живеете?

— Не си знам дори името — отвърна объркан той. — Не можете да си представите колко е страшно това!

— Може би мога, по свой начин. — Ники се усмихна. — Свършвайте — кимна към чинията му, — и ще ви заведа в стаята за гости.

След като приключи с омлета и кафето, тя го поведе към уютната гостна. Леглото беше застлано с чисти чаршафи, а пухеното одеяло изглеждаше доста примамващо.

— Сложих ви плувките в сушилнята. Съжалявам, но нямам пижама като за вас.

— Плувките са достатъчни — отвърна мъжът и се огледа, докато Ники му ги донесе.

На прозорците имаше хубави плюшени завеси, а мебелите бяха стари и красиви.

Тя се върна след минутка и му подаде банските гащета с усмивка.

— Ще ви проверявам всеки два часа. Имате ли нужда от още нещо?

Той поклати глава.

— Не, благодаря. Не си спомням нищо, но съм напълно сигурен, че не съм нито изкормвач, нито масов убиец.

— Радвам се да го чуя — отвърна иронично Ники. — Не бих искала да ме гледат в някакво ужасно състояние по първите страници на седмичниците.

Тъмнокосият се разсмя. Харесваше й смехът му — дълбок и чувствен. Напомняше й за смеха на бившия й съпруг. Усмивката угасна на лицето й и за миг по него пробягна сянката на някаква стара болка.

— Ако ви стане зле, извикайте ме — каза Ники и, като скръсти ръце на гърдите си, се запъти към вратата.

— Разбира се.

Той я наблюдаваше с присвити очи, убеден, че безгрижната маска, която си бе сложила, прикриваше следите от много безсънни нощи и кошмари. Замисли се защо.

 

 

Точно на секундата след два часа Ники влезе в стаята на своя гост и застана права до леглото му. Беше изритал завивките и тялото му бе отпуснато в съвършено безгрижна поза. Имаше дълги, стегнати крака, леко окосмени и със силен загар — също като мускулестите му ръце. Проснал се така почти гол пред нея, беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Не можеше да откъсне поглед от това тяло и се замисли с изненадващо приятна тръпка, как ли би се чувствала в прегръдките му.

Наведе се и го разтърси леко.

Очите му бяха отворени, но невиждащи.

— Кристи… — промълви той.

„Значи, има жена в живота му?“ Не беше изненадана, но изпита странно разочарование.

— Как се чувстваш? — премина неусетно на „ти“.

Непознатият премигна и сетивата му се задействаха.

— Боли ме главата — отвърна й с гримаса.

— Силно ли?

— Не. Просто ме боли. И да ти кажа, преди да си ме попитала — не ми се повдига.

Неговото „ти“ дойде също съвсем непринудено.

— Добре — усмихна се Ники. — Заспивай.

Той я хвана за ръката, преди да тръгне обратно към вратата.

— Не ме разбирай погрешно, но няма ли да ти е по-лесно да ме наглеждаш, ако си тук? Леглото е адски грамадно и нямам някакви задни мисли спрямо теб.

Дъхът й секна.

— Не би било разумно…

— Тогава издърпай този фотьойл по-близо и се свий в него.

Не й изглеждаше уплашен. Но може би беше. Не си спомняше кой е, откъде е, а докторът му беше казал, че тази нощ би могъл да умре.

— Ще си донеса едно одеяло — каза Ники. — Призори се захлажда.

Мъжът успя да се усмихне леко. Беше сигурен, че не го е страх, но тя изглеждаше толкова крехка. Неприятна му беше мисълта, че цяла нощ няма да мигне заради него. Би могъл да отиде в болницата, но беше сигурен, че мрази болниците. „Да можех да си спомня защо…“

Ники се върна, загърната в пеньоара си. Придърпа фотьойла до леглото и се сгуши в него. В ръката си държеше малък будилник, който остави на тоалетната масичка.

— И да задремя, няма страшно — каза сухо.

Тъмнокосият разглеждаше финото й лице с любопитство и удоволствие.

— Ще завриш с това дебело одеяло.

Ники сви рамене.

— Лесно настивам.

— Бих могъл да се изтегна във фотьойла, а ти си легни в леглото — предложи й той.

— Глупости! Заспивай.

Мъжът се изтегна по гръб и затвори очи. Беше сигурен, че никой не се е грижил за него така от момче. След минута вече спеше дълбоко.

 

 

Навън беше светло. Ники се чувстваше изтощена, но сега гостът й не беше вече толкова неспокоен в съня си. Бе сигурна, че ще се оправи. Въпреки това го събуди, за да се увери, че наистина се чувства добре.

Наведе се над него и докосна широките му гърди. Пръстите й се задържаха върху тях.

Ефектът, който допирът им произведе върху спящия мъж, беше поразителен и обезпокояващ. Той се изви в дъга и леко изстена.

Ники се отдръпна и замръзна на мястото си. Непознатият се размърда намръщен. Но след минута отново дишането му стана равномерно.

С огромно облекчение Ники се извърна през вратата и я затвори внимателно след себе си. Все още можеше да поспи час-два, докато станеше време да приготви закуската.