Херман Мелвил
Енкантадас (1) (или Омагьосаните острови)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Encantadas (or Enchanted Isles), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и начална корекция
liliyosifova (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Херман Мелвил. Омагьосаните острови

Американска. Първо издание

ИК „Народна младеж“, София, 1975

Редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

История

  1. — Добавяне

Скица първа
Островите въобще

„Само това не бива, издума нашият кормчия,

додето се усетим, ще бъдем капнали до смърт,

че островите пусти сред морската стихия

не са ни твърда почва, ни китен бряг, ни твърд,

а само морска пяна, понесла водорасли

по водната безбрежност, затуй са назовани

те морски скитници и пръскат светлини измамни,

с които не едно човешко същество

са пратили бездушно във бездната на океана…

Точно когато е очаквало да стъпи то

на техния примамлив бряг,

са го обричали на лутане сред безпросветен мрак.

 

Печални, тъмни, мрачни напомнят те на гроба,

за още много смърт и трупове раззинат,

а в клоните над него сей совата прокоба.

Наблизо други птици рекат ли да преминат,

тя куди ги далече с неутолена злоба.

Провлечен вой вещае смърт, гибел в късна доба.“

Представете си двадесет и пет купчини пепел, пръснати на някое празно място вън от града, после си въобразете, че това са планини, а празното място е морето, и ще добиете подобаваща представа за общия вид на Енкантадас или Омагьосаните острови. По-скоро група от изгаснали вулкани, отколкото острови; вероятно така би изглеждал светът, след като бъде изгорен за наказание.

Едва ли би се намерило място на земята, което да е равно на пустотата и разрухата на тази група острови. Запустели някогашни гробища, стари градове, които постепенно се ронят в развалини, навяват немалко тъга, но като всичко, което някога е било свързано и с човека, все пак будят у нас мисли на съчувствие, колкото и тъжни да са те. Затова дори Мъртвото море, по какъвто и начин да въздействува, не може да не засегне и някои не съвсем неприятни чувства у пилигрима[1].

А колкото до безлюдието, големите гори на Севера, безкрайната водна шир, която кораб никога не пори, ледените полета на Гренландия представляват най-дълбоко уединение за човешкото око; и все пак магията на променливите приливи и отливи, смяната на годишните времена смекчават техния ужас; защото, макар че човешки крак не стъпва тук, тези тори се посещават от месец май; най-отдалечените морета отразяват познати звезди, така както ги отразява и езерото Йъри[2]; а в прозрачния въздух на някой хубав полярен ден блестящият лазурен лед става красив като малахит.

Но, така да се каже, особеното проклятие на Енкантадас, онова, което ги издига по безнадеждност над Идомеа и полюса, е, че у тях никога не настъпва промяна; нито смяна на годишни времена, ни на печал. Пресечени от Екватора, те не знаят нито есен, нито пролет; и вече сведени до пепелища, неуязвими от огън, самата разруха може малко да ги промени. Дъждовете разхлаждат пустините, но на тези острови дъжд никога не пада. Като разцепени кратуни, оставени да съхнат на слънце, те са напукани от вечна суша под палещото небе. „Смили се над мен, като че ли зове плачевно духът на Енкантадас, изпрати ми Лазар да потопи пръста си във вода и разхлади езика ми, защото този пламък ме изгаря.“

Друга характерна черта на тези острови е тяхната почти изключително подчертана необитаемост. Пустините на буренливия Вавилон се считат изоставени и отречени от всички, защото са свърталище на низвергнатия от света чакал; но Омагьосаните острови отказват подслон дори на животните изгнаници. И човек, и вълк еднакво ги отхвърлят. Тук почти няма живот, ако изключим влечугите — костенурки, гущери, огромни паяци, змии и агуано[3] — това най-странно извращение на другоземната природа. Никакъв глас, нито мучене, нито вой не се чува тук; главният признак на живот тук е съскането.

В повечето от островите, където изобщо се среща растителност, тя е по-неблагоприятна от пустошта на Аракама. Само преплетени гъсталаци от жилави храсти, безплодни и безименни, покарали между дълбоките цепнатини на разсъхналите се скали, които те коварно прикриват; или сухи стъбла на разкривени кактусови дървета.

На много места крайбрежието е опасано със скали или по-право със сгурия; сринати купища от червеникава или зеленикава маса, напомняща шлака от желязна пещ, образуват тук-таме тъмни процепи и пещери, в които морето безспирно излива яростна пяна. Сива, рядка мъгла се вие над тях, а в нея се носят ята птици и с крясъка си правят още по-потискащ оглушителния шум. Колкото и да е спокойно морето навън, за тези вълни и за тези скали няма покой; те бушуват и се пенят дори когато навън океанът е напълно помирен със себе си. В мрачните облачни дни, присъщи на водния Екватор, множеството тъмни стъкловидни маси, които се надигат между разпенени водовъртежи и вълни в отстранени и опасни места край брега, представляват съвсем Плутонова[4] гледка. Само в подземен свят може да съществуват подобни места.

Онези части от крайбрежието, които не носят белезите от пожар, представляват просторни равни плажове от многобройни мидени черупки, по които тук-таме се мяркат изгнили стръкове от захарна тръстика, бамбук, кокосови орехи, изхвърлени тук, на този по-друг, мрачен свят, от прелестните палмови острови на Запада и Юга — от рая, чак в ада, а примесени с останките на далечната красота, понякога ще видите отломки от овъглено дърво и разкапани скелети на разбити кораби. Такива срещи няма да учудят никого, като види въртопите от повратни течения из почти всичките широки канали на цялата група острови. Капризите на въздушните течения по симпатия се съгласуват с тези на морето. Вятърът никъде не е така бърз, така ненадеен и във всяко отношение непостоянен, така склонен към подозрителни затишия, както на Омагьосаните острови. Бивало е кораб да пътува по цял месец от един остров до друг, макар разстоянието между тях да е само тридесет мили; защото поради силата на течението влекачите едва успяват да задържат кораба да не се извие и разбие в скалите, но не могат да направят нищо за ускоряване на движението му. Понякога е невъзможно за кораб да лавира до самите острови, ако не е предвидил широко отклонение още преди островите да са се показали пред погледа. А друг път ще се появи някакво мистериозно течение, което неудържимо ще тегли минаващия кораб към островите, макар той да е бил насочен към тях.

Вярно е, че някога, а донякъде и днес големи китоловни флотилии са кръстосвали за спармацет по места, които някои моряци наричали Омагьосана земя. Но това място, както ще бъде своевременно описано, било близо до големия и по-отстранен остров Елбимарл, където има достатъчно водно пространство, и далеч от лабиринтите на по-малките острови; затова горните забележки не се отнасят напълно до това място, макар и там понякога течението да е особено силно и да се мени по странни приумици. Наистина има сезони, когато съвсем необясними течения господствуват на големи разстояния около цялата група острови и са така бурни и неравномерни, че променят курса на кораба срещу румпела, макар той да плава с четири до пет мили в час. Разликата в изчисленията на плавателите, която се получавала по тези причини, заедно с бързите и променливи ветрове, дълго поддържала убеждението, че има две отделни групи острови в паралела на Екватора, отдалечени на около сто левги една от друга. Така смятали по-ранните им посетители, пиратите; и чак до 1750 година морските карти за тази част от Тихия океан били правени според това странно заблуждение. Вероятно тази привидна променливост и нереалност на местността на островите е накарала испанците да ги нарекат Енкантадас или Омагьосани острови.

Немалко повлиян от характера им, сега общопризнат, съвременният пътешественик ще бъде склонен да помисли, че това име им е дадено отчасти поради тази атмосфера на тайнствена запустялост, която така знаменателно витае над островите. Нищо не може по-добре да внуши вида на някогашни живи същества, злобно превърнати от разцвет в пепелище. Като Содомови[5] ябълки, впепелени от нечий допир, изглеждат тези острови.

enkantadas_kostenurka.png

Колкото и променливо да е на вид мястото им поради морските течения, те самите, поне за човек, застанал на брега, изглеждат неизменно едни и същи: неподвижни, излени, слепнали до самата снага на гибелната смърт.

Името омагьосани и в друго отношение не би изглеждало неподходящо, защото странните влечуги — обитатели на тези пусти места, чието, присъствие дава на островите второто им испанско име — Галипагос — и особено местните костенурки от дълго време поддържали у моряците едно суеверие колкото ужасно, толкова и смешно. Те искрено вярват, че всички морски офицери корабокрушенци, особено комодори и капитани, след смъртта им (а в някои случаи и преди смъртта) са превърнати в костенурки; и после живеят в това място като единствени и усамотени господари на Асфалтум.

Безсъмнено тази така странно печална мисъл ще да е била първо внушена от самия мрачен пейзаж, но може би най-вече от костенурките. Защото освен строго физическите им черти в целия вид на тези твари има нещо себепорицателно. Никое животно не изразява така умоляващо постоянна скръб и не изглежда така осъдено на отчаяние; а мисълта за странното им дълголетие не може да не засили още повече това впечатление.

Дори при риска да бъда заслужено обвинен в суеверие, не мога да не призная, че понякога, па и сега, когато напусна шумния град през юли или август, за да поскитам из Адирондакските планини далеч от влиянието на града и по-близо до тайнственото въздействие на природата; когато в такива моменти приседна на мъхнатия връх на някой горист проход, обкръжен от нападалите дънери на съборени от вятъра борове, и си припомня като насън другите ми далечни скитания под жаркото слънце на Омагьосаните острови, и тъмните черупки пак започнат да се мяркат пред очите ми, и дълги безжизнени шии да се проточват от голите храсталаци; и си представя стъкловидните скали на острова, изтрити и набраздени с дълбоки браздолици от вековното влачене на костенурките, тръгнали да дирят локвички с оскъдна вода: в такива моменти едва мога да устоя на чувството, че някога съм спал наистина на омагьосана от зли духове земя.

Не, така жив е споменът ми или магията над въображението ми, че не зная дали от време на време не ставам жертва на оптическа измама по отношение на Галипагос. Защото често на някое веселие в обществото, особено когато това става в старинен дом и осветлението е само от свещи, та сенките падат в отдалечените ъгли на просторна стая и им придават вид на диви горски усои и гъсталаци, обитавани от духове — често съм привличал вниманието на гостите с втренчения си поглед и внезапната промяна на израза си, защото изведнаж ми се е привиждало, че от тези въображаеми усои излиза и запълзява бавно по пода призракът на гигантска костенурка, а на гърба й гори с огнени букви думата: „Помни“.

Бележки

[1] Поклонник на свети места; пътник в далечни страни.

[2] Най-южното от големите езера на Северна Америка, щат Пенсилвания.

[3] Вид огромен гущер.

[4] Плутон — Бог на подземното царство.

[5] Касае се за Содом и Гомора — библейски градове, впепелени като наказание за греховността им.