Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outside the Machine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Разкази от Британските острови, 1986

Първо издание

Превод от английски

Съставител: Жени Божилова

Рецензент: Марта Симидчиева

Редактори: Марта Симидчиева, Николай Б. Попов

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Стефка Добрева

Излязла от печат февруари 1986 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

І

В голямата клиника близо до Версай се поддържаше строг английски ред и всяка сутрин болните в общото женско отделение бяха събуждани в шест. Закусваха чай и хляб с масло. После лежаха и чакаха, докато сестрите им донесат тенекиени легени и сапун. След като се измиеха, пак лежаха и чакаха.

Във високата тясна стая имаше петнайсет легла. Стените бяха боядисани в сиво. Прозорците бяха дълги, но бяха нависоко, така че човек можеше да види само най-горните клони на дърветата в градината отвън. През стъклата небето нямаше цвят.

В десет и половина главната сестра, придружена от старшата, влизаше на инспекция и пристъпяше като кралска особа, която открива обществена сграда. От време на време спираше, поглеждаше температурния лист на някоя пациентка, после подхвърляше две-три думи на друга. Младата жена на предпоследното легло от лявата страна на редицата бе нова. „Бест, Инес“ — пишеше на листа й.

— Вчера постъпихте, нали?

— Да.

— Устроихте ли се?

— О, да, напълно.

— Не можете ли без всички тия неща, докато сте тук? — попита главната, като изгледа ружа, пудрата, червилото и огледалцето на масичката до леглото.

— Полагам усилия да не изглеждам толкова ужасно, че тогава се чувствувам още по-зле.

Главната обаче поклати глава и отмина без усмивка, а Инес придърпа чаршафите до брадата си — чувствуваше се объркана и слаба. Колко ми е студено, колко съм уморена

 

 

— Казвали ли са ви, че много приличате на Ракел Мелър? — заговори я възрастната жена от съседното легло. Тя седеше в леглото, загърната с черен шал с избродирани розови и жълти цветя.

— Приличам ли? О, наистина ли?

— Да, и то много.

— Сериозно ли? — зачуди се Инес.

Мелодията на „Ла Виолетера“, шлагерът на Ракел Мелър, зазвуча в главата й. Почувствува се по-щастлива — после много щастлива и дори весела. „Но защо, дявол го взел, трябва да съм толкова тъжна? — помисли си тя. — Глупаво е. Щастието може да ми се усмихне още на другия ден, след като изляза оттук…“

А и не беше чак толкова лошо да си лежиш в тази стая и да чакаш всичко наготово. Разтревожваше се само когато мръднеше — имаше усещането, че никога вече няма да може да се движи, без да я заболи.

Тя погледна редицата легла отсреща и въздъхна.

— Странно местенце, нали?

— О, утре ще се почувствувате по-добре — успокои я старата жена.

Говореше английски със запъване — нямаше акцент, но като че ли езикът й бе привикнал с друга реч.

Двете на няколко пъти подхващаха разговор през деня.

— … А и как можех да предполагам — оплакваше се Инес, — че отгоре на всичко и болестите изведнъж ще ме налегнат? И естествено, трябваше да ми се случи в най-неподходящия момент…

„Хайде млъкни — каза си тя, — млъкни. Не казвай: «Точно когато нямам никакви пари.» Не се издавай. Колко си глупава!“ Но не можа да спре пороя от думи.

От време на време старицата цъкаше съчувствено или промълвяше: „Горкото момиче!“ Лицето й бе широко и ведро. Бе чернокоса — „положително боядисана“, помисли си Инес. На средния пръст на лявата си ръка носеше два пръстена с изкуствени камъни, а на кутрето — солиден златен пръстен с неясна гравюра. Имаше и нещо на коляното и бе обиколила няколко болници.

— Във френските болници не се спазва чак такъв строг ред и все пак имах късмет, дето постъпих тук: клиниката се ползува с доста добро име. Нищо не може да се сравни с английското медицинско обслужване. И като имате предвид грижите, излиза ви почти без пари. Главната сестра — англичанка, задължително лекар англичанин винаги подръка, а и няколко от медицинските сестри — също англичанки. Кой знае колко разкошни са самостоятелните стаи, но те, уви, струват много скъпо.

Казваше се Таверние. Напуснала Англия много млада и никога не се бе връщала. Два пъти се омъжвала — първият й съпруг бил лош човек, а вторият — добър. Просто и ясно. Вторият бил добър и й оставил малко пари.

Когато заговореше за първия, веднага ставаше ясно, че дори след толкова години продължаваше да го мрази. Когато заговореше за добрия, очите й се наливаха със сълзи. Каза, че били много щастливи, безкрайно щастливи, че никога не си казвали лоша дума, и очите й се наливаха със сълзи.

„Горката дъртуша — помисли си Инес, — как наистина си го е втълпила и сама си вярва.“

Мадам Таверние промълви:

— Знаете ли какво ми писа той в последното си писмо? „Ти си всичко за мен.“ Ето така ми писа в последното си писмо.

„Горката дъртуша“ — каза си отново Инес.

Мадам Таверние избърса очите си. Имаше спокоен и благ израз, сякаш си повтаряше: „Никой не може да оспори това, което казвам, защото писмото е у мен и мога да го покажа.“

Русата дебелана от отсрещното легло също разговаряше със съседката си. И двете бяха блондинки — такива едни чистички и предизвикателно порядъчни. Като че ли бяха неотделима част от болничната стая и край тях другите болни изглеждаха едва ли не подозрителни и натрапени.

Дебеланата обсъждаше времето, а отговорите на съседката й звучаха като ехо.

— Пек… о, да, голям пек… по-голям от вчера… да, много по-голям… Как ми се иска да се захлади… да, как ми се иска, ама изобщо няма изгледи… не, предполагам, че не… ох, дано, ама…

Под прикритието на този безсмислен разговор русата не преставаше да разглежда Инес с остър изучаващ и лукав поглед. „Англичанка е май? Англичанка, ала от кои? Към кой от седемте раздела, шестдесет и деветте подраздела и хиляда и три подподраздела?… (Но маята е една а съща, мътните да те вземат!) Моят свят е и порядъчен, и стабилен. Ако се прикриваш или пък се опиташ да ме объркваш, като прескачаш от една категория в друга, ще стана изключително лоша, а реша ли да съм лоша, не ми липсва нито хитрост, нито изобретателност. Не ме подценявай. Пусна ли машинката в ход, и смилам много такива като тебе. Много такива като тебе.“

Сякаш усетила този сблъсък на мисли, мадам Таверние неспокойно се размърда на леглото си — във въздуха се кръстосваха погледи, хвърчаха искри…

— Двете дами срещу нас са англичанки — прошепна тя.

— О, така ли?

— И тази от другата ви страна.

— Поспаланата ли, за която толкова се престарават?

— Тя е танцьорка — „гърла“… Една от гърлите на Йета Кауфман. Оперирана е от апендицит.

— О, така ли?

— Жената на леглото с паравана — продължи да бърбори мадам Таверние — е много зле. Сигурно няма да… А онази…

След малко Инес я прекъсна.

— Май че англичанките са подредени в този край, нали? По-добре щеше да е, ако ни бяха поразмесили…

— Да, но не го правят — отговори мадам Таверние. — И друг път ми е правило впечатление.

— А не бива — каза Инес. — Обикновено англичаните се държат по-мило с чужденците, отколкото помежду си.

Помълчаха, а после мадам Таверние подзе внимателно:

— Доста ли сте пътували?

— О, да.

— И харесва ли ви тук?

— Да, Париж ми харесва най-много.

— Предполагам, че се чувствувате като у дома си — каза мадам Таверние с ирония в гласа. — Както мнозина други. Тук всекиму ще се намери нещо по вкуса.

— Не, не се чувствувам съвсем като у дома си. И не затова ми харесва.

Тя се извърна и затвори очи. Знаеше, че болките й ще започнат отново. Така и стана. Сложиха й инжекция и тя заспа.

 

 

На следващата сутрин се събуди като замаяна. Лежеше и наблюдаваше двете сестри, които много чевръсто изпълняваха назначенията, мълчаливи и делови. Дори не казваха „Елате“ или „Хайде, хайде“, или „Изпийте това“.

Сновяха бързо и уверено. Вършеха работата си безучастно. „Като части на някаква машина“ — мина й през ума, — машина, която работеше без засечка. Болните ту се надигаха, ту отново лягаха, ту влизаха или излизаха. И те бяха части от една машина. От тях лъхаше и сила, и увереност — та през целия си живот те принадлежаха на тази машина и работеха ли, работеха без засечка, точно както им бе наредено. Дори машината да загубеше управление, дори цялата да се разхлопаше, те пак щяха да продължат да работят без засечка и точно както им бе наредено, щяха да се въртят безспир, все по-бързо и по-бързо, докато се разпаднат.

Тя лежеше, без да помръдне, та никой да не разбере колко се страхува. Та тя бе вън от машината — всеки миг можеха да дойдат, да я измъкнат с огромни железни щипци и да я изхвърлят на бунището и там щеше да си изгние. Щяха да кажат: „За нищо не става, ето тая“ — и щяха да я изхвърлят, преди да може да им възрази: „Не, съвсем не е така, както смятате вие! Не е така, както разправят! Почакайте да ви обясня! Трябва да ме изслушате, много е важно!“

 

 

Вечерта обаче се почувствува по-добре. Момичето от дясната й страна седеше в леглото. Заговори Инес и й каза, че иска да напише писмо на своя приятелка от театъра.

— На френски — добави тя. — Може ли някоя от вас да ми напише писмото — не знам френски…

— Аз ще го напиша — предложи мадам Таверние.

— „Мила Лили… Л-и-л-и…“ Така… „Мила Лили, вече се чувствувам по-добре. Ела да ме видиш в понеделник или в четвъртък. Между два и четири. И ако можеш, донеси ми хартия за писма и марки. Надявам се скоро да изляза оттук. Ще ти разкажа всичко в понеделник. Не забравяй да донесеш марки. Кажи на другите, че могат да дойдат да ме видят, и им обясни как се стига дотук. Твоя предана приятелка и така нататък… — Пат.“ Дайте да го подпиша… Благодаря ви!

В гласа й се долавяха две нотки: едната — ведра и мила, другата — грубовата и безсърдечна.

— Вие, съседке, май никак не сте добре, а? — каза тя.

— Сега съм по-добре.

— Отдавна ли сте в Париж?

— Тук живея.

— А, значи приятелите ви ще наминават да ви развеселяват.

— Едва ли. Не чакам никого.

Момичето впери поглед в нея. Нямаше повече от двайсет и две-три години и ясносините й очи бяха леко дръпнати. Както бе легнала, човек не можеше да прецени, но сякаш бе нисичка, с яки крака на танцьорка. Набита като дребно пони.

О, господи, защо не продължи да говори за себе си, не искам да ме гледа а да ме преценява…

— Тази французойка, приятелката ми, тя е невероятна скица. Но е страшно услужлива. Кажа ли й: „Донеси ми марки“, и знам, че ще ми донесе. Затова пиша на нея, а не на някоя друга. Те може и да дойдат, може и да не дойдат. Такива са. Тя обаче е невероятна скица, няма грешка… Освен това не е грозна, но походката й е доста особена. Тя е femme nue[1] и затуй ходи така. Без обувки върви нормално, ама с обувки е… е… като дойде, ще видите. Те получават два пъти по-малко от нас… Както и да е, страшно услужливо същество е и е сладурана, душичката.

Сестрата донесе вечерята.

Момичетата са мили, актьорите — също — продължи Пат, — но сценичните работници ни мразят. Странно, нали? Един от тях се опита да целуне една от нашите и тя му зашлеви шамар. Доста се стресна. А знаете ли какво направил след това? И той й зашлевил един! Така, а пък знаете ли ние какво направихме? Казахме на помощник-режисьора: „Ако не го уволниш тоя, ние няма да излезем на сцената!“ Опитаха да изкарат едно представление без нас и отстъпиха. Изпълненията на някои солисти се провалиха и те вдигнаха страшен скандал. Французойките не могат да ни заместят, защото не се сработват както трябва. Поединично са добри, понякога дори много добри, но не ги бива за съвместна работа… А сега вече как ни мразят сценичните работници, майко мила! Ходим две по две в тоалетната. Но момичетата и актьорите са страшно мили; само сценичните работници ни мразят.

Дебеланата отсреща — казваше се мисис Уилсън — слушаше отначало с подозрение, после с одобрение: правилно, правилно, така им се пада. Хубава, млада англичанка — от трупа — севернячка — лек, независим нрав и искрящ, палав поглед. Определи й мястото! Точно и вярно!

Пат приключи с вечерята и пак заспа отведнъж, като дете.

— Нахално момиче, нали? — подхвърли мадам Таверние.

Лежеше притворила очи, а ъгълчетата на устните й бяха провиснали.

Светлината се променяше от матовожълто към бледомораво, после от бледомораво към сиво и от сиво към черно. Настава мрак, останаха да светят само червените голи крушки в стаята. Инес прикри очи с ръка и завря лице във възглавницата.

— Лека нощ — обади се старата дама. Измина доста време и тя прошепна на Инес: — Недей, недей да плачеш.

Инес промълви:

— Убиват те толкова бавно…

Стаята беше дълга, сива река; леглата — кораби в мъгла…

Следващият ден бе неделя. Небето синееше, дори през болничните стъкла, а слънцето рисуваше фигурки по блестящо излъскания под. Закуската бе половин час по-късно — в седем вместо в шест и половина.

— За днес само мляко — каза сестрата. Инес щеше да я попита защо, но се сети, че в понеделник щяха да я оперират. Недей да мислиш за това. Дотогава има още много време.

След като се наобядваха, главната сестра им съобщи, че в отделението ще дойде английски свещеник и ако нямали нищо против, ще отслужи кратка църковна служба. Никой нямаше нищо против и след малко влезе свещеникът, но не от вратата, от която го очакваха. Изглеждаше премръзнал, приличаше на човек, комуто никога през живота не е било топло. Беше сивокос, със срамежливо вглъбено лице.

Той застана в дъното на помещението и болните обърнаха глави нататък, за да го виждат. Бяха махнали паравана от леглото на болната от отсрещната редица и спаружената жена с пожълтялото лице също извъртя глава.

Свещеникът произнесе молитвата и повечето от болните казаха: „Амин“. („Амин“ и „Слушаме ви“… Бедна объркана и нещастна съм успокой душата ми умирам дари ме с утеха разбира се не се издавам че знам за това но аз знам знам че умирам. Недей да говориш за живота такъв какъвто е защото това сега не ме засяга хайде кажи нещо направо ми се повдига от женски брътвежи ох боже как ненавиждам жените. Кажи нещо весело да ме разсмее всичко което излиза от устата ти ще е смешно смахнато старче. Хайде де кажи нещо… „Слушаме ви — мълвяха те. — Слушаме“…) Но свещеникът си беше наумил да не се отклонява от живота такъв, какъвто е, защото с проповедта си целеше да стресне всички онези, които отблъскваха ближните си със своите пороци и още повече затъваха. Самосъжалението например. Накъде ни води то? Накъде?! А цинизмът! Толкова долнопробен… Или бунтът! Напълно безполезен…

— Помнете — каза той накрая, — че господ е справедлив и че човекът, създаден по негов образ и подобие, също е справедлив. В общи линии. И така, скъпи сестри, да се стараем да живеем полезно, праведно и богобоязливо такива, каквито бог е пожелал да бъдем. Амин!

Той произнесе още една молитва и после тръгна по леглата да се ръкува. „Драго ми е, драго ми е, драго ми е.“ Мина и по двете редици. После излезе.

След като си отиде, няколко мига в отделението цареше тишина, после някой въздъхна.

Мадам Таверние подхвърли:

— Бедният човечец, беше толкова нервен.

— Е, поне не беше дълго — каза Пат. — „Влезе и излезе като Повелителят на демоните…“[2]

Тя запя:

О, много-много на любовник не прилича,

но не бива за храницата да гадаеш по паницата.

После запя „Шейхът на Арабия“[3]. Завърза си хавлиената кърпа като тюрбан и подхвана: „Над онази пустиня свободна и дива…“ Хайде в хор, момичета! „Аз съм шейхът от Араби-й-я“.

Всички я загледаха и се разсмяха; смаленото пожълтяло лице на умиращата се бе изкривило от смях.

„До утре има сума ти време — помисли си Инес. — Няма смисъл да се притеснявам отсега.“

— „Аз съм шейхът от Араби-й-я…“ — Някой я пееше на френски: — „Je cherche Antinèa“[4]. — Странен превод — и с особено значение, като се замислиш.

Пат извика:

— Чуйте сега! Може ли да се сети някой? Нещо старо, ама хубаво. „Кой на портата ми хлопа? — пита руса хубавица…“

Влезе старшата — онази високата англичанка. Лицето й бе продълговато, с хлътнали, странно кафявочервеникави очички и голяма уста. Бледите й устни не помръдваха, като на човек с много кротък нрав или може би като на човек, способен много добре да се владее.

— Е, хайде, Пат, стига толкова! — каза го с мила усмивка, нагласи паравана около леглото отсреща и дръпна транспаранта на прозореца зад главата на болната.

Беше страшна жега и след като сестрата си излезе, повечето от жените се унесоха в дрямка. Пат обаче не престана да бърбори. Сякаш собственият и глас я възбуждаше. Натъртваше думите, като че някой спореше с нея.

Приказваше за любовта и за разликата между романтичните чувства и долнопробната страст. Разликата идела от пара̀та, каза тя. Разполагаш ли с пари, би могло да има романтика; а инак, не разполагаш ли, каквото и да разправят, би било долнопробно — че и глупаво.

„Какъв силен жизнен заряд“ — помисли си Инес.

Лежеше със затворени очи, мъчеше се да си представи дървета и гладка водна повърхност, но картините, които се появяваха в съзнанието й, изчезваха толкова бързо, че се изкривяваха и й ставаха противни.

През нощта всички в отделението бяха будни. Някой стенеше. Мърморейки, сестрата профучаваше край леглата с подлога в ръка.

Бележки

[1] Стриптизьорка (фр.). — Б.пр.

[2] Герой в английската пантомима, който ту се появява от трапа на сцената, ту отново се скрива сред кълба дим. — Б.пр.

[3] Шлагер от двадесетте години. — Б.пр.

[4] „Търся Антинеа“ (фр.) — нашумяла героиня от романа на Пиер Беноа от двадесетте години. — Б.пр.