Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (1)

Пролог

Северно от Енсенада, Мексико

Август

Събота сутрин

Лейн Франклин си каза, че не бива да полудява.

Повечето петнайсетгодишни щяха да са на седмото небе, ако трябваше да прекарат лятото в Енсенада. Плажове, море и бира. Какво повече да искаш от живота?

Не че училището „Ол Сейнтс“ беше центъра на светския живот в Енсенада. Въпреки знойното лято, на частния плаж на училището не се излежаваха момичета с опънати бански. Но бунгалото му беше супер, имаше и фантастично футболно игрище, а когато отвореше прозорците си, Лейн чуваше вълните, които се разбиваха в западния край на училищния двор.

С разпръснатите из двора бунгала с по четири спални, апартаменти за учителите и общежитие за по-малко заможните ученици, с малката си библиотека и спортно-възстановителния център, „Ол Сейнтс“ приличаше на тежкарски курорт.

Но не беше.

Беше църковно училище, където разглезени деца се учеха да се подчиняват, да седят с добра стойка, да учат, да проявяват уважение.

Скууука!

„Сам си го натресох. Извърших престъпление.“

Въпреки че преди не му изглеждаше така.

Просто малка лудория със скъпия му нов компютър — и двойките му в училищния компютър се превърнаха в петици. Жалко, че го хванаха, и още по-жалко, че баща му внезапно реши да отдели достатъчно време, за да премести сина си в училище с пансион и по-строга дисциплина.

Поне не го бяха хванали, когато хакна онзи военен компютър или банковия, или пет-шест други недосегаеми мрежи. След като пробиеше системите им за сигурност, той всъщност не правеше нищо, само се кефеше, че е успял.

После му хрумна гениалната идея да промени оценките си, за да не се разстрои майка му от двойките и тройките.

„Няма нищо.

Изтърпях шест месеца. Мога да изтрая още два.“

Какво от това, че другите момчета от бунгалото си бяха заминали преди три седмици. Тишината му харесваше, а и така не се налагаше да крие компютъра си.

Какво от това, че специално заради футболния отбор училището беше приело няколко доста едри момчета с вид на убийци. И какво от това, че те изглеждаха по-скоро на двайсет и шест, отколкото на шестнайсет. И че го използваха за боксова круша всеки път, когато той се появяваше на игрището. Той бе по-бърз и много по-умен от тях.

Лейн погледна часовника си. Тренировката по футбол започваше след няколко часа. Дотогава щеше да учи и да пише домашните си. После щеше да играе на компютъра, който майка му бе успяла да вкара преди няколко седмици тайно от строгия взор на директора.

Още не разбираше защо сега му бяха забранили достъпа до компютри. Не беше направил нищо нередно, но изведнъж се оказа, че не може да се обажда по телефона и да използва компютъра в библиотеката. Имаше право само да пише писма.

„Сякаш обикновената поща ставаше за нещо.“

Но поне нямаше да се тревожи, че някой ще открие забранения компютър. Учениците сами чистеха стаите си и подреждаха дрехите си, а някои дори миеха чиниите на цялото училище.

Щеше да е супер да има интернет, но това нямаше как да се уреди, освен ако не влезеше тайно в канцеларията…

„Не си го и помисляй.

Не давай на татко още един шанс да притисне мама да ме оставят тук. Не съм получавал нито една забележка или двойка от четири месеца.“

След заминаването на другите момчета от бунгалото, той нямаше с кого да си говори, но не усещаше липсата на компания. Беше свикнал да стои сам. Когато пристигна в „Ол Сейнтс“, единствените думи, които знаеше на испански, се оказаха достатъчни веднага да му напишат забележка за лошо поведение. Някои от учениците знаеха английски, други — китайски, японски или френски, но повечето говореха испански с акценти от най-различни краища на света и сега той вече започваше да ги различава. Езиците му се удаваха открай време, но го отегчаваха.

Сега имаше достатъчно добра причина да научи испански и бе напреднал много повече, отколкото останалите предполагаха. Но нищо от това, което дочуваше случайно, не го караше да се чувства по-добре.

Последните три седмици бяха истинска гадост. Телефонът му не работеше. Помоли няколко съученици да го поправят, но без резултат. Когато попита една от учителките си дали може да се обади вкъщи от нейния телефон, тя се дръпна като опарена, сякаш й е предложил да правят секс върху бюрото.

В същия ден двама негодници нахлуха самодоволно на игрището, изгледаха го навъсено и му показаха мълчаливо, че той е номер едно в списъка на жертвите им.

Нещо се беше случило преди три седмици.

Лейн не знаеше какво и не знаеше какво го е предизвикало. Просто знаеше, че от обикновен ученик се е превърнал в нещо друго.

Нещо като затворник, или поне така се чувстваше.

„Е, и какво? Успявам да се справя с онези двама тъпанари вече двайсет и един дни. Не бягам от час. Стаята ми е чиста и подредена. Учителите ме харесват.

Или ме харесваха допреди три седмици.

Когато мама дойде на посещение, ще я попитам небрежно дали татко не е променил решението си и дали не мога да се прибера вкъщи за една седмица. Или за няколко дни.

Дори за един ден. Или за няколко часа.

Защото само веднъж да пресека границата — и повече няма да се върна тук. Ще живея на улицата, ако се налага.“

Лейн слушаше блъскането на вълните и му се струваше, че те сякаш нашепват: затворник… затворник… затворник…

Но дори и този напев беше по-поносим от спомена за двамата главорези, които се блъскаха в него, ръгаха го с лакти, ритаха го и крещяха: „Ти си наш, тъпако. Мъртъв си. Ще се промъкнем в стаята ти, ще отрежем топките ти и ще те накараме да ги изядеш“.

Изключи съзнанието си за звука на вълните и гласовете в паметта си.

„Не съм затворник.

Не ме е страх.“