Дженифър Ашли
Училище за пирати (1)

1

Юни 1813 година

Хонория Ардмор се взря в тъмната улица и погледна право в лицето на пирата Кристофър Рейн.

Между нея и привидението се вихреха мъгли, закривайки с бледите си воали златната коса, високото и снажно тяло, обветреното и красиво лице.

Три дами, наконтени за вечер в операта, с огромни поклащащи се прически, едва не я събориха.

— И таз добра — намуси се една от тях.

Хонория проточи врат, защото дамите не бяха прозрачни, и се взря в мъглите, но привидението беше изчезнало.

Изобщо не го е имало, разбира се. Кристофър Рейн беше мъртъв. Беше увиснал на бесилката в Чарлстън преди четири години, пленен от нейния брат Джеймс, и след съдебен процес осъден на смърт за престъплението, че е пират и си обича занаята.

След това моряците дълго приказваха, че виждали духа му на населяван от призраци кораб с екипаж от демони — прословутият капитан Рейн преброждал света в дирене на отмъщение. Не беше известно някой да го е виждал след достойното за окайване представление на „Напразни усилия на любовта“ в Ковънт Гардън по средата на лондонския сезон.

Улицата гъмжеше от хората, изсипващи се на тълпи от театъра. Те се стичаха покрай Хонория и никак не ги интересуваше, че й закриват гледката към сенките на Боу стрийт. Точно когато тълпата се раздели и Хонория отново зърна въпросното място, черната карета на снаха й изтрополи точно пред нея и спря.

Лакеят скочи от мястото си отзад и отвори вратичката, доволен от своята пъргавина. Лицето му посърна, когато твърде разсеяната Хонория се качи, без да се сети да му даде бакшиш.

Тя буквално се пльосна на неудобната седалка и предпазливо надзърна през прашното прозорче. Разбира се, нямаше нищо интересно за гледане.

И никога не е имало. Кристофър Рейн беше мъртвец от четири години. Тя беше приключила с него. Тревожеше я, че въображението й го е извикало от плътния, млечнобял въздух.

Снаха й Даяна се качи на каретата с повече изящество, седна внимателно и кимна с глава на лакея да затвори вратата. Колата се стрелна напред, като за малко не се удари в друга карета. Мъглата стана още по-гъста и погълна навалицата, улицата и привиденията на пирати.

— Добре ли си, мила моя? — попита я Даяна. — Знам, че денят ти беше отвратителен.

Хонория извърна глава от прозорчето и се постара да модулира правилно лекия си чарлстънски акцент, защото знаеше, че Даяна ще я дебне за грешки:

— Да, съвсем добре съм, благодаря.

Даяна имаше право — денят наистина се беше случил ужасен. Първо, една прислужница беше изпуснала в огъня най-хубавите ръкавици на Хонория, където те пламнаха с весело пращене, издавайки „прекрасния“ аромат на пърлена коприна. Когато с Даяна отидоха на Оксфорд стрийт да купят нови, се засякоха с три дами, които с голямо удоволствие започнаха да имитират акцента на Хонория.

Даяна беше показала хладния си гняв, но Хонория само държеше главата си високо вдигната. И през ум не й минаваше да отговори на човек, дотолкова невъзпитан, че да се подиграва на чужденец.

После Изабо, глухото момиченце на Даяна, беше отрязало джувките от пантофките на Хонория, защото били с идеалната дължина за въжето, което доплиташе. Идеята била да го завърже и да се залюлее на него, както втория й татко на кораба си. Естествено, резултатът беше трагичен. Раните и синините на Изабо бяха целунати една по една, преди решително да я сложат в креватчето й да спи и на бърза ръка да зашият джувките обратно върху пантофките.

Каретата им закъсня, валеше като из ведро, представлението беше ужасно, а тълпата в театъра — разюздана и груба.

Всичко това обаче бледнееше пред шока да се взре в мъглата и да види Кристофър Рейн.

Успокой се, Хонория, сгълча се тя наум. Няма как да си го видяла.

За нищо на света нямаше да се остави на спомена за тежестта на тялото му върху нейното, за студения под, за порочната усмивка, с която шепнеше: „Това е моята Хонория“.

Никой не знаеше и никой никога няма да узнае тайната й, твърдо си Хонория.

Даяна въздъхна и се отпусна на коравата облегалка.

— Бях забравила колко изтощителна може да бъде една вечер в театъра. Всички бинокли и лорнети бяха насочени към нас, сякаш сме някакви странни инсекти. Нищо чудно, че навремето избягах от Лондон.

— Защо се върнахме тогава? — запита Хонория и отново се загледа през прозореца, докато прекосяваха Джеймс стрийт и завиваха към Лонг Ейкър. Никъде нямаше следа от русокос, сивоок, греховно красив пират.

— Помислих, че това ще е невероятно развлечение за теб. Извинявай — отвърна Даяна, намръщи чело и тихичко се засмя. — Излъгах те. Исках тази вечер да си до мен. След като се омъжиш за Рупърт, вече няма да прекарваме заедно толкова време, както през изминалата година. Истинска радост е да имам такава приятелка.

Преди да дойде на себе си, за миг Хонория паникьосано си помисли „Кой пък е тоя Рупърт!“

— Мислех, че желаеш да ме видиш задомена за мистър Темпълтън. Сигурно съм била същинска лепка.

— Пълни глупости! — възкликна Даяна. — Ако Джеймс ти е намекнал подобно нещо, такъв ще му отвъртя, че ще му писнат ушите.

— Не, не!

Нейната снаха наистина щеше да зашлеви Джеймс Ардмор или най-малкото щеше да го замери с някой предмет. На свой ред той също щеше да я замери с нещо и двамата щяха да се разкрещят. Даяна и братът на Хонория имаха доста бурни взаимоотношения, които Хонория не разбираше напълно. Знаеше, че двамата са лудо влюбени и бракът им е щастлив. Не й беше ясно обаче как един щастлив брак може да включва шумни спорове и хвърчащи чинии.

Неочаквано си спомни целувката на Кристофър Рейн, как реагираше тялото й на неговото докосване. Хм, май все пак й беше ясно.

Усети гадене. Даяна я гледаше втренчено, сякаш четеше мислите й. Хонория никога не беше споделяла тайната си с нея, защото не се сметнала за необходимо да я обременява. Единствено брат й Пол знаеше за плашещото й увлечение по Кристофър Рейн, а Пол отдавна бе покойник. Разбира се, тя самата никога не бе отронила и думица пред Джеймс. По-големият й брат не беше човек, пред когото да си излееш душата.

Хонория се насили да раздвижи устни и да довърши разговора:

— Джеймс просто те иска за себе си, Даяна. Доволен е, че мистър Темпълтън ще го освободи от грижата за мен.

Даяна се взря в нея твърде проницателно.

— Да, но ти ще бъдеш ли доволна?

Хонория си наложи да не оправя полата си, да не преглъща, да не чупи пръсти — въобще с нищо да не издаде колко е изнервена.

— Защо да съм недоволна? Мистър Темпълтън е почитан англичанин с хубава търговия в Америка. Стига съм стояла стара мома. Време ми е да вляза под чехъл.

— Обърка метафората.

— Извинявай — грубо се тросна Хонория. — Денят беше изнурителен.

Даяна омекна и на лицето й се разля усмивка.

— Меко казано. Ще съм щастлива, когато се върнем на бащиния ми остров.

Изведнъж Хонория почувства разкаяние. С нетърпение беше очаквала да живее в Лондон само с Даяна. Снаха й храбро я беше развела из най-прочутите места в английската столица, беше й помогнала с набавянето на нов гардероб и я беше представила на изтъкнати личности като лейди Стоук и лейди Федърстоун, които на свой ред бяха запознали Хонория с мистър Темпълтън. Хонория трябваше да си даде сметка, че на Даяна не й е приятно тук. Скандали от нейното минало превръщаха Лондон в нежелано място, да не говорим, че беше омъжена за прословутия ловец на пирати Джеймс Ардмор. Единствено влиянието на лорд Стоук и връзките на Даяниния баща в Адмиралтейството осигуряваха на двете жени сравнително спокойствие.

— Знам, че ти е мъчно за Джеймс — каза Хонория и утешително стисна дланта на Даяна. Нейните собствени взаимоотношения с брат й в най-добрия случай можеха да се нарекат „обтегнати“ и тя винаги си поемаше облекчено въздух, когато той се впуснеше в поредната си гонитба на пирати. Ала Даяна се нуждаеше от мъжа си като от въздух.

— Това е то да си омъжена за нехранимайко и подлец — усмихна се Даяна.

— На теб ти харесва, че той е нехранимайко — възрази Хонория.

— Да, вярно е. — Усмивката й стана палава. — Може би и мистър Темпълтън ще се окаже такъв?

— Глупости — отвърна Хонория, макар че сега не й беше до закачки. — Мистър Темпълтън е прекалено почтен за подобно нещо.

Очите на Даяна проблеснаха игриво.

— Но ти се ще да не е така. Мъчи те същата жажда за приключения, както е при мен, и го знаеш.

— Недей приказва глупости, Даяна. Приключенията носят единствено главоболия.

Знам го добре от личен опит.

Даяна хвърли на приятелката си продължителен поглед — умен и проницателен; поглед, на какъвто само Даяна Ардмор беше способна. Снаха й беше твърде схватлива и често проникваше под черупката й, особено когато Хонория най-малко го искаше.

— Прощавай. Зная, че все Джеймс ми се върти в ума. Сигурно ставам досадна.

— Съвсем не. — Хонория си наложи бодър тон под многозначителния взор на Даяна. — Направо е страхотно, че ти завоюва сърцето на брат ми. Дотогава изобщо нямах представа, че Джеймс има сърце.

 

 

Писалката на Хонория кръжеше над белия лист от дневника й. Капчица мастило трепереше на връхчето на писеца в очакване да се превърне в думи.

Пръстите на младата жена бяха студени, въпреки буйните пламъци в камината. С Даяна се бяха подкрепили с горещ чай и късна вечеря в дневната. Побъбриха си за прекрасния остров „Хейвън“, на който им предстоеше да прекарат голяма част от летните месеци.

Или поне Даяна бъбреше. Хонория беше унесена в мисли за Кристофър Рейн, въпреки опитите й да прогони спомена.

Неговото име не беше записано в тетрадката, която лежеше разгърната на нощната й масичка. Не беше записано в никой дневник, който си беше водила, след като го срещна за първи път.

Джеймс го беше довел в къщата в Чарлстън много, много отдавна заедно с непоносимия Грейсън Финли, който сега го раздаваше важно в Лондон като виконт Стоук. Навремето тримата женкари бяха млади, нагли и толкова красиви, че да ти спре дъхът. Грейсън и Кристофър бяха руси, Грейсън — с палави сини очи, Кристофър — с хладно сиви. Брат й Джеймс беше чернокос, зеленоок и най-арогантен от тримата.

Хонория, впечатлително осемнадесетгодишно девойче, се влюби до полуда в Кристофър Рейн. Събираше всеки евтин памфлет, всяка преувеличена история в картинки, всяка вестникарска публикация за прочутия пират. Кристофър беше по баща французин, а по майка — англичанин, беше капитан на кораб с екипаж от различни националности и не бе предан никому.

По онова време той бе двадесет и две годишен, силен, висок и мускулест. Носеше пшенично русата си коса на плитка, която се спускаше по гърба му, обличаше се в тъмносин костюм с кремаво бяла риза. Беше го срещнала сред великолепната прохлада на градинския двор, място с под от цветни теракотени плочки и шепнещ фонтан. Той я беше погледнал с очи, прозрачни като леден къс, и усмивка, която я наведе на абсолютно неприлични мисли.

Не че брат й ги беше запознал. Всъщност Джеймс й беше забранил да излиза от стаите си, докато Грейсън и Кристофър се крият в къщата. Защо са се събрали там тя така и не научи — вероятно за да обсъдят някой от нечестивите планове на Джеймс. Пол, по-малкият брат на Хонория и нейното второ аз, беше забелязал възбудата й и беше обещал да разсее Джеймс, за да може тя да се промъкне по стълбището и да хвърли един поглед към известния капитан Рейн.

Кристофър стоеше сам в задния двор, тишината се нарушаваше единствено от ромоленето на фонтана. Хонория излезе напред и с тих гласец, издаващ безупречно възпитание, го помоли за автограф върху намачкания памфлет, който стискаше във влажната си ръка.

Той отвори книжката, докосвайки тъничките й пръсти, за да я вземе, и прочете заглавието. Очевидно се развесели. Насмешливи бръчици се появиха в ъгълчетата на сивите му очи, докато прелистваше страниците. Спря и прочете някои изумителни подробности с лекия си акцент, като я накара да се разсмее. Съгласи се да подпише памфлета с мастилото и писалката, които Хонория беше донесла специално за целта, и нежно си поиска целувка в замяна.

Не, грешка. Хонория се опитваше да придаде романтичен ореол на истинската случка.

Всъщност беше вдигнал памфлета над главата си, беше се ухилил нагло и бе изтърсил, че ще й го върне само срещу целувка. Неговата самонадеяност я подразни и Хонория не беше премълчала мнението си, но неговата усмивка я обезоръжи. Затова се повдигна на разтрепераните си пръсти, поднасяйки му нацупени устни. Той се наведе, притворил очи, и я целуна.

Мигновено всичката закачливост помежду им изчезна. Той я целуваше отново и отново, притискайки я към мощното си тяло. Памфлетът падна на пода, но никой не се наведе да го вдигне.

С думкащо сърце тя обви ръце около врата му, неистово впивайки устни в неговите. Остави го да я положи на хладните плочки, да зарови шепа в косата й, да стори толкова много други неща.

Смяташе, че той ще поиска добродетелта й, но се бе излъгала. Беше я докоснал по всички начини, но не бяха слели телата си. Това се случи по-късно.

После той върна книжката, взе си сбогом и най-нехайно си тръгна. Все пак й беше метнал един последен поглед и непроницаем бе изразът на сивите му очи. Взря се в нея, сякаш се мъчеше да разгадае някаква загадка, обърна се и се скри.

Хонория не го видя през следващите девет години.

През 1809 година Кристофър Рейн плени баснословна плячка, кораб на име „Роса Бонита“, претъпкан с мексиканско злато. „Роса Бонита“ плаваше с богатствата си към Наполеон. Вестниците се надпреварваха да печатат страховити разкази за пленяването на кораба и да описват съкрушителната загуба за французите, които всячески се стараеха да обезпечат финансово войната, която водеха. Легендата за Кристофър Рейн се разрастваше.

По това време Джеймс Ардмор се беше превърнал в ловец на пирати. Започна да преследва стария си другар капитан Рейн и накрая го залови.

Кристофър бе отведен в Америка и след кратък процес го осъдиха на смърт. Мексиканското съкровище сякаш изчезнало вдън земя. Кристофър отказваше да разкрие какво е станало с него, а в типично свой стил Джеймс не се беше заинтересувал. Нека светът издирва липсващото злато, за Джеймс смисълът на живота се състоеше в това по моретата да шестват по-малко пирати.

През седмицата, когато Кристофър бе затворник, Чарлстън беше луднал по морските бандити. Вестниците печатаха истории за славни пирати от стари времена, на доковете се бе провел пиратски панаир, дамите даваха маскени балове с пиратска тематика. Книгите за морски разбойници се превърнаха в сензация, децата врънкаха родителите си за саби, с които да превземат на абордаж и да потапят чужди кораби.

Жени със съмнителна репутация се стичаха на рояци в крепостта, където държаха Кристофър. Те умоляваха да го видят, искаха кичур от косата му или парченце плат от дрехите му. Дами в луксозни карети се преструваха, че само минават през крепостта на път за другаде, но всъщност пращаха лакеите си да молят за свиждане с прословутия корсар.

Неколцина лакеи дори изявиха желание лично да се срещнат с Кристофър.

Ала единствената дама, допусната до затворника — порядъчно забулена, за да се предпази от чужди очи — беше Хонория Ардмор. За нейна изненада пазачът я бе завел до мръсната килия, където Кристофър приемаше посетители, и ги беше заключил сами. Там тя свали булото си и се изправи лице в лице с пирата, не знаейки какво да каже.

Кристофър вече не беше високомерен младеж. Жълто руса брада покриваше челюстта му, около очите и устата му се бяха вдълбали бръчици. Носеше стара риза, вехти панталони и охлузени ботуши, които бяха видели по-добри дни. Косата му обаче бе все тъй пшенично руса, очите — прозрачно сиви, а усмивката — греховна.

Дълго време се бяха гледали мълчаливо. После той каза колко се радва, че е дошла. Хонория бе погалила бузата му и го бе помолила да я целуне.

Не, този спомен беше поредното розово оцветяване на миналото. В действителност тя безмълвно го беше уловила за мощните рамене, забивайки пръсти в плътта му, а той я беше прилепил до снагата си и бе впил устни в нейните. Тя помнеше боцкането на необръснатите бакенбарди върху устните си, силата на ръцете, които я прегръщаха.

Озоваха се на пода, преди да са си разменили даже две изречения. Тя му позволи. Благовъзпитаната, мила и изящна Хонория Ардмор остави Кристофър Рейн да я повали на пода и да я обладае. Споменът изгаряше цялото й тяло, сгорещяваше страните й. Той бе поискал нейното разрешение…

Уф, ето пак! Предателската й памет превръщаше спомените в розова романтика. Всъщност любенето им изобщо не бе романтично и вълшебно, а знойно и яростно, грубо и болезнено. Той бе изръмжал в ухото й: „Ще умра, Хонория. Искам нещо, за което да мисля на път към ешафода“.

Тя прокара длани по лицето му — толкова грубо и твърдо, не като на благоприличните чарлстънски джентълмени, които я ухажваха, сети се за тълпата жени отвън, всяка от които с радост би се хвърлила в обятията му.

— Защо? — дрезгаво бе прошепнала. — Защо искаш мене?

— Защото ти дойде при мен. А аз те обичам.

Второто му изречение беше лъжа и тя го знаеше. Мъжете говореха такива неща на жените, за да ги съблазнят. Жените копнееха да бъдат обожавани любими, а не просто обект на плътска страст, и мъжете използваха този факт в своя полза.

Тя тихичко бе прошепнала, че той може да я обладае, ако пожелае.

Не! Ако трябваше да се изправи лице в лице с истината, тя отчаяно го беше умолявала: „Да, Кристофър, моля ти се!“ и му се беше нахвърлила като лека жена. Той се беше засмял, беше я целунал и бе възпламенил възбудата й, а после направо беше проникнал в лоното й.

Когато свършиха, той нежно я целуна и й помогна да се облече. Отправи последна молба към своите тъмничари и за нейна изненада те я изпълниха.

На следващия ден го бяха замъкнали до бесилката. Вестниците излязоха с цветисто описание на неговата смърт, която цял Чарлстън се беше стълпил да види. Хонория категорично отказа да излезе от къщи, затвори се в стаята си и каза, че е болна. Завърза с черна панделка кутията си за спомени и сувенири и я избута в дъното на чекмеджето.

Онзи ден бе най-черният в живота й. Днешният достойно се бореше да му отнеме първенството.

От писалката се отдели капчица мастило и се отрони върху хартията, образувайки грозно петно. Последва го една бистра сълза.

Хонория бързо откъсна страницата, смачка я и я захвърли. Сви решително устни, притисна писеца към хартията и грозно надраска следните думи: „Посетих плачевен спектакъл на «Напразни усилия на любовта», пиеса, която всякога съм намирала за глупава. Убедена съм, че актьорите никога не са били влюбени. Единствената истина в заглавието беше думата усилия“.

Спря да пише. Пръстите й се разтрепериха, но тя се овладя.

„Убедена съм, че актьорите са глупаци. А може би аз съм глупачката? Стори ми се, че видях…“

Пак спря. Дори сега не можеше да изпише името.

„Сигурно ставам сенилна. Съдейки по изключително ниското мнение на Лондон за старите моми, досега би трябвало да съм сдала багажа. Благодаря се на бога за предложението на мистър Темпълтън, в противен случай щях да водя маймуни в ада, както гласи шантавата английска поговорка. Смисълът е, че от нямане с какво да си запълват времето, старите моми се побъркват.“

Пръстите я боляха и тя остави писалката. Главата я цепеше и нищо забавно не й идваше наум.

Приглушените стъпки на Даяна се разнесоха по стълбището. Снаха й слизаше на третия етаж. Детската стая, където спяха Изабо и бебето, се намираше точно над стаята на Хонория. Бяха кръстили бебето Пол. На Хонория това й се струваше малко несправедливо спрямо момченцето, защото всеки с името Пол Ардмор трябваше да оправдава много големи очаквания.

Тя вдигна писалката и написа: „Целият ми живот е лъжа“.

Подчерта думата „лъжа“. На горния етаж Даяна си припяваше: „Кой е момченцето на мама?“

Хонория внимателно избърса писалката и я върна в поставката. После стана от бюрото и тръгна към леглото.

Там стоеше Кристофър Рейн.

Хонория внезапно отстъпи назад, като при това успя да ритне стола, който падна и закачи дневника и поставката, която с трясък се разби на пода.

След няколко агонизиращи удара на сърцето стъпките на Даяна изскърцаха на стълбището и замряха.

— Хонория? Добре ли си?

Хонория се втурна към вратата и рязко я отвори.

— Да, да — задъхано извика тя. — Изпуснах си писалките, това е.

Даяна я погледна от сумрачното стълбище. Мъничкият Пол се гушеше в ръцете й.

— Щом е така, добре — рече тя след един дълъг миг. — Лека нощ.

Хонория решително затвори вратата, докато приятелката й се качваше по стълбището. Устоя на порива да завърти ключа. Чуеше ли щракването на ключалката, Даяна като нищо щеше да се върне да попита какво не е наред.

Младата жена отново се обърна рязко. Кристофър Рейн никакъв го нямаше.

— А, не си познал! — изсъска тя. — Този път те видях.

Той се показа иззад леглото. Беше застанал така, че балдахинът да го скрива и Даяна да не го види от вратата.

Дойде при нея, докато тя стоеше като истукана край писалището. Определено изглеждаше жив. Тихите му стъпки, шумоленето на ръкавите на ризата му бяха на реален човек.

Преди четири години той имаше прекрасно мускулесто тяло, което сега бе станало още по-мъжествено. Ризата му прилепваше към широки плещи, протритите черни бричове се изопваха от стегнатите му бедра. Износените ботуши оцапаха с кал разкошния килим на Даяна. Светлината на свещите позлатяваше брадата му и фините руси косъмчета, надничащи изкусително от деколтето му.

— Защо си жив? — попита Хонория.

— Охо, много се радваш да ме видиш, а?

Нещо се беше случило с гласа му. Той открай време си беше дълбок, с лек френски акцент, но сега в него имаше някакво стържене, сякаш е бил строшен и неумело поправен. Чакълът по пътищата издаваше подобен звук.

Тя на няколко пъти си пое бурно дъх.

— Да се радвам ли? От къде на къде?

Той сложи длани на раменете й. Горещината им проникна през копринената рокля.

— При последната ни среща ти се хвърли в обятията ми.

— При последната ни среща — повтори тя. Не й достигаше въздух. — А защо е сегашната ни среща?

— Защото „защо“ завършва на „о“. Спри с тия въпроси и дай да те целуна.

Раздаващ команди, както винаги. Наведе се към нея, дъхът му погали устните й, очите бяха хладни, бистри, сиви. Хонория заглуши всички въпроси, които бясно напираха в нея, и се увеси на врата му.

Никога не бе целувала друг, освен него. Толкова често бе долепяла устни до неговите в сънищата си и толкова рядко — в реалния живот. Може би той наистина беше призрак и си беше наумил да я преследва заради едната шега. Незнайно защо, това изобщо не я интересуваше.

За призрак определено беше як. И горещ. Усещането бе като да си навреш ръката в огъня. Ех, нали се разправяше, че той попаднал право в ада, но оттам го изпъдили. Дори Велзевул не искал да си има вземане-даване с Кристофър Рейн.

Тя прокара длани нагоре-надолу по плещите му и зарови шепи в топлата коса на тила му. По-жив мъж от това здраве му кажи. Една вена силно запулсира в основата на шията му, докато неговата корава снага се търкаше в тънката коприна.

Той вкара коляно между краката й, долепяйки я плътно до себе си. Роклята на Хонория се надигна, а бедрото му се вклини точно под нейната женственост. Най-голямото й желание беше да се плъзне по бедрото му и да се наслади на сладкото съприкосновение.

— Тази Хонория си спомням — промърмори той.

Всичките им срещи бяха нещо подобно. Разменяха няколко встъпителни фрази, а после се нахвърляха един на друг. Кристофър я притисна в ръчищата си, езикът му се плъзна в устата й.

Тя се опита да го избута. Все едно се мъчеше да избута тухлена стена. Извърна глава. Наболата брада ожули нежната й кожа.

— Кристофър — изпъшка тя. — Непременно трябва да поговорим.

Очите му бяха сивкав дим, прорязан от слънчеви лъчи.

— Не съм дошъл да говорим.

— Очевидно. Ама нали си мъртъв?

Той прокара палци по ключицата й, запалвайки пожар под роклята.

— За кой път ще го повториш? Май не ти изнася.

Връзките на ризата му бяха окъсани. Ухаеше на сапун, смола и мускус — миризма, която Хонория щеше да помни до смъртния си ден.

— Напротив. Искам да си жив. — Тя проследи силните мускули на ръцете му. — Но не проумявам… Кристофър, имаме да говорим за толкова неща.

Той обгърна лицето й в шепите си, топлите палци се спряха на скулите й.

— Най-сетне имаме под ръка удобно легло. С теб обаче май предпочитам пода.

Който поне този път беше постлан с килим. Ала позволеше ли му да я обладае там, отново щеше да му се отдаде докрай и това щеше да бъде краят на Хонория Ардмор.

Изминалите години не бяха намалили силата му. Той я залюля в прегръдката си, прокара пръсти през разпуснатата й коса. Прав беше, въпросите можеха да почакат до по-късно. Хонория разтвори устни и се остави да я покори с лениви, познати, интимни, спиращи дъха целувки.

Бравата щракна и вратата се отвори, стана течение. Даяна Ардмор ясно изрече:

— Долу лапите от нея, или ще те гръмна.

Кристофър се спря. След един напрегнат миг устните му се откъснаха от Хонория. Без да изглежда нито притеснен, нито ядосан, той внимателно й помогна да стъпи на краката си и се обърна към неканената гостенка.

Даяна стоеше на прага по зелен копринен пеньоар. Разкошната й червена коса се стелеше по раменете. Здраво държеше пистолет, насочен към Кристофър.

Обзета от потрес и най-невероятен гняв, Хонория се изпречи пред пирата.

— Всичко е наред, Даяна — рече тя със звънкия си, културен глас. — Той ми е мъж.