Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (1)

1

За първи път видях Гюнтер Томас, прочутия доктор в областта на военната журналистика, в пет часа сутринта на един декемврийски четвъртък. Мятах се в леглото си самотен, когато изведнъж се събудих, стреснат от силен шум. Някой блъскаше по прозореца.

— Уайн! Мозес Уайн! Събуди се, негоднико!

Надигнах се и погледнах право в едно зачервено око, разположено до друго, покрито с черна превръзка. Над тях се издигаше лъщящо, плешиво кубе. Томас носеше кожено рокерско яке, цялото обкичено с кабари, и надничаше през прозореца в спалнята ми с насочен към челото ми кожен камшик.

— Уайн, нищожество! Да не се мислиш за Филип Марлоу… Познавам те, дрогиран хермафродит такъв! Ставаш суперзвезда, твойта кожа! Нещо като герой на културата! „Нюзуик“, „Ескуайър“, корицата на „Ролинг стоун“. Господи! След месец сигурно ще те покажат гол в „Плейгърл“^[1]! Мене обаче не можеш да ме шашнеш. Уайн, дай да се разберем!

От устата му, разтегната в широка, зъбата усмивка, ме лъхна сладникавият мирис на „Уайлд Търки“^[2].

— Хей, събуди се!

Този път камшикът бе насочен към носа ми.

Простенах и разтърсих глава. Това ли беше известният писател, колос сред културните дейци, или някой психопат, избягал от лудницата в Камарило? Който и да беше, шумът успя да събуди малкия Саймън, спящ в другата стая.

— Та-а-т-и-и!

Това бе по-скоро въпрос, отколкото вик.

— Деца?!

Томас се сепна и удари главата си в прозореца.

— Боже господи! Уайн, на тебе сериозно ти хлопа дъската. Най-добре веднага да започваме с интервюто, специално за Гюнтер Томас. И без глупости. С какво се занимаваш? Тичаш за здраве, пиеш кока-кола, тренираш йога? След двадесет минути ще доведа един фотограф.

С тези думи той изчезна.

Замъкнах се в кухнята, напълних шишето на Саймън с мляко и го пуснах в креватчето му. После седнах в хола да чакам завръщането на Гюнтер.

Чаках дълго. Тринадесет месеца. А когато той все пак се появи, беше поне в по-нормално време — единадесет часа преди обяд. Стоях пред умивалника и миех съдовете. Слушах „Буги Даун“ на Еди Кендрикс и изпитвах горчиво самосъжаление. Точно тогава в хола влетя Гюнтер, обут в шикозни бежови ботуши.

— Ето го фотографа, за който ти говорих — Антъни Стрийтър-Бест.

Гюнтер свали белия си мотоциклетен шлем и посочи с него към един мършав човек в окъсан работен костюм и три фотоапарата „Лайка“, надянати на врата му.

— А сега да започваме: Мозес Уайн в действие. Ден от живота на един частен детектив. Четири или пет страници в „Стоун“ със снимка.

Стрийтър-Бест коленичи и започна да ме щрака отстрани. Сипах още една доза течен сапун в чиниите.

— Дошли сте в лош момент. Сега не поемам нищо. Бившата ми съпруга пътешества и ми е оставила децата. Не работя по никакъв случай.

— Не се притеснявай. Интересуваме се повече за начина ти на живот. Музика, секс, евтини книжлета… Освен това ние сме ти подготвили един случай.

Спрях водата, избърсах си ръцете и се запътих към грамофона. Задната врата се затръшна. Саймън пропълзя в стаята с виновно изражение на лицето.

— Иска гърне — избъбри той.

— Какво гърне, бе?

Сложих го да легне на пода и му свалих гащеризона. Дъното беше доста наквасено. Погледнах нагоре към Гюнтер.

— Най-големият ми проблем е детето. На две години и половина е, а още не е научено да ходи в тоалетната.

— Много интересен случай — обади се отново Гюнтер. — Двадесет и осем годишна брюнетка, намушкана с нож в апартамента си на „Бевърли Уилшър“. Голото й тяло било намерено проснато върху един шезлонг. До него имало преобърната бутилка „Шато О-Брийон“ — 1964-та година, от която се отцеждало виното — кап-кап-кап — върху напоения с кръв килим.

С едната си ръка сгънах подгизналата пелена и я бутнах настрана, с другата заопипвах шкафа за безопасната игла.

— А сега чуй това. Красивото тяло се оказа, че е — на кого мислиш? — на Дебора Франк, приказната дъщеря на Мегула във филмовата индустрия Макси Франк, която беше и водеща на предаването на сутрешния блок на „Ей Би Си“.

— По дяволите! — изругах аз, убождайки пръста си на иглата.

— … със собствено недвижимо имущество, възлизащо на три милиона и никакво завещание.

Изсумтях и погледнах към Гюнтер, засмуквайки палеца си.

— Готов ли сте да посетите мястото на произшествието? — попита фотографът. Ще видите ужасни петна… чудесни… ужасни!

Той изговаряше думите определено с британски акцент. После се приближи към мене, за да ме снима в едър план, като едва не ми извади окото с фотообектива си.

— Не обръщай внимание на Антъни — рече Гюнтер. — Един шрапнел го рани във врата, когато беше в Камбоджа, и оттогава загуби усещането си за перспектива… Е, какво ще кажеш?

Поклатих глава.

— Какво има?

— Събота е. Обещах на сина си Джейкъб да го заведа в музея.

— Какво?

Д-р Томас бе като ударен от гръм.

— Та аз дори не съм ти казал кой е твоят клиент!

Свих рамене и започнах да закопчавам крачолите на Саймън. Изправих се и отидох до задната врата. Подсвирнах на Джейкъб, който играеше баскетбол с приятеля си Роландо. Гюнтер прекоси стаята след мене, потупвайки шлема си.

— Правиш грешка, Уайн. Използвай скандала. Всяка популярност е полезна.

— Някой друг път.

— Крайният срок е сряда.

— Трябваше да помислиш за това преди една година.

— Извинявай, приятел. Заради Никсън^[3] бях все в движение.

Той застана срещу мене и ме заслепи с 32-каратова мефистофелска усмивка. Сграбчи ме за раменете, сякаш бяха дръжките на мотоциклета му.

— Помисли си за корицата на „Ролинг Стоун“: „Убийство и възмездие! Със случая се заема Мозес Уайн!“.

Аз мълчах.

— Сега или никога, Уайн. Стой си на топло или рискувай. Решавай!

Той се отдръпна, усмихвайки се сам на себе си. Втренчих се в здравото му око, размишлявайки. Твърде изкушаващо беше. Всъщност умирах да стана прочут. Даже може би сам търсех пътя към славата. А Гюнтер го биваше. Особено в онази негова книга за престъпниците в Чикаго. Какво ли щеше да напише за мене? Аз обаче отново поклатих глава.

— Такъв скандал не е полезен за детективите. Ще ти скапе корицата.

Гюнтер ме изгледа с погнуса.

— Как не! Сигурно няма да мога да се справя!

— Именно.

— И трябва да заведеш сина си в музея.

— Именно.

— Шубе те е… Хайде, Тони.

Той кимна към партньора си и тръгвайки, се сблъска с Джейкъб, който идваше по коридора, тупкайки с топката си.

— Знаеш ли какво, татко — рече той с тънкия си, мутиращ гласец.

— Какво?

— Не мога да дойда с тебе в музея.

— Защо?

— Бащата на Роландо иска да отидем с него за риба в Палос Вердес.

Гюнтер светна като прегрял оксижен.

— Ти кой си? — попита Джейкъб, поглеждайки нагоре към камшика и хромираните катарами на черното кожено яке.

— Д-р Гюнтер Томас. Аз съм тук, за да направя баща ти легенда на своето време.

— Какво?

— Звезда.

— Искаш да кажеш като Брус Лий?

— Нещо такова.

— Еха-а-а! — извика Джейкъб.

А уж нищо не разбираше!

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да отида за риба? — погледна ме изпитателно Джейкъб.

— Не, нямам.

Роландо го викаше от задния двор. Детето ме остави да замахна към него един-два пъти по каратистки, взе баскетболната си топка и изтича през вратата.

— Довиждане, татко! — извика той вратата се затръшна след него.

Видях го как прекосява двора — една тънка, изправена фигурка, избуяла на височина.

— Може да си помисля.

— Да си помислиш?

Гюнтер бавно се извърна и се приближи към мен.

— Човече, недей да мислиш, че те насилвам!

Малко по-късно той се движеше от стая в стая и претърсваше жилището ми. Стените и мебелите сякаш се наелектризираха. Всеки две секунди Гюнтер викаше фотографа, за да снима нещо, което според него бе важно: новия ми син блейзер, купен от магазина на Ерих Рос; плоча на Фред Астер; оръфаният роман, оставен върху нощното ми шкафче („Изгубени илюзии“ на Балзак). Гюнтер спря пред снимката на Алора Васкес, закрепена в ъгъла на голямото огледало в спалнята.

— А, да. Хубавата чикана — каза той сякаш на себе си.

Излязохме през страничната врата и се озовахме на асфалтираната алея. Малкият Саймън бе увиснал на ръката ми. Денят беше хладен и ясен. Хубава лосанджелиска зима с много добра видимост. Виждаше се чак отвъдния хребет, където евкалиптовите дървета ограждаха Елисейския парк. Гюнтер отиде до колата ми и прокара пръсти по предното стъкло.

— Ягуар 65. Купе ХКЕ. Какво стана с буика?

— Сплесках го в пустинята.

Той отвори вратата и надникна вътре. На задната седалка лежеше автомат без калъф.

— Къде е бившата ти жена?

— В Европа. Открива себе си.

— И ти натресе децата, а?

— Е, не. Всъщност те са просто мои приятели и ние обичаме да сме заедно, за да си правим компания — казах аз, ала Гюнтер не се обърна.

Той седна на предната седалка и постави шлема си на арматурното табло.

— Ще вземем твоята кола — рече той. Британецът се намести отзад.

— И къде отиваме?

— Да видиш клиента си… Всичко съм нагласил за тебе, приятелю. Просто се дръж за мене.

След няколко минути спряхме пред къщата на бавачката зад училището Логън Стрийт… Грабнах Саймън от скута на Гюнтер и се запътих към задната гипсова стена на едно игрище. После минах през една алея, където група хлапета си играеха с опашката на една тюркоазна импала^[4]. Жълтите стени зад тях бяха очукани и изпъстрени с драсканици, току-що нарисувани от бандите Ел Рамиро и Маравила. Изкачих се тичешком по стълбите вляво и натиснах звънеца два пъти. Никакъв отговор. Вратата беше заключена и във всекидневната не светеше. Така че се върнахме обратно в колата.

— Трябва да вземем Саймън с нас — съобщих аз, като сложих детето на задната седалка до Антъни. — Внимавай да не се изтърколи — рекох и потеглих надолу по Екоу Парк авеню. Гюнтер си свиваше цигара с хашиш.

— Ти не ме попита как се казва клиентът ти.

— Как се казва?

— Джок Хехт.

Той ми подаде цигарата, аз дръпнах веднъж, както му е редът, и я подадох назад, към Антъни.

— Нещо не си впечатлен?

— Разбира се, че съм. Гледах го в Карсън-шоу миналата седмица. Пише нова книга за секса.

— Точно така.

— Какво общо има той с убийството на Дебора Франк?

— Да не си смахнат? Та той спечели наградата за книга на нацията!

— Полицаите мислят, че има.

— А има ли?

Гюнтер се усмихна дяволито. Аз свих рамене и рязко завих към Сънсет булевард. Антъни се надвеси над предната седалка, навири високомерно 135-милиметровия обектив и започна да ме снима. Почти си представих изречението под снимката: „Гумите изсвистяват, когато дрогираният детектив рязко завива надясно по «Сънсет»!“.