Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- hammster (2012)
- Корекция
- taliezin (2013)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Георги Караславов
Мравчо-Главчо
Съставител: Слав Г. Караславов
Редактор: Методи Бежански
Художник: Тоня Горанова
Художествен редактор: Мариана Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мария Бозева
Библиотека „Дъга“
Български писатели за деца и юноши
Дадена за набор на 27.II.1979 година.
Подписана за печат на 21.IV.1979 година.
Излязла от печат на 13.V.1979 година.
Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.
Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.
Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.
Българска. Първо издание. ЛГ V.
Тематичен №13/9537272211/6054-13-79
Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.
История
- — Добавяне
Пак го будят рано!
— Митко! Митко! — гали го майка му. — Стани, чедо, време е да ходиш с кравите.
Митко се обръща мързеливо, прозява се и става. Слънцето го плисва в очите с поток светлина. Той мига, търка гурелите си и тръгва към обора. Ето ги, двете кротки, мършави крави преживят сладко и го гледат приятелски с влажните си очи. Митко ги отвърза, дръпна се назад и извика:
— Хайде! Гяя!
— Ох, защо ги пущаш? Да беше хапнал нещо! — сърдеше се майка му.
— Не ми се яде! — отвърна той и нарами торбата. Митко знае какво има в нея: парче сирене, две-три глави кромид, сол и комат хляб. Това му е яденето за цял ден.
Реши — ще иде на Бранището. Там се събират другарите му. И не се излъга — те бяха вече събрани и печаха гъби.
— Митката! Митката! — изкрещяха и наскачаха всички. Ей го, Синигера с дългите уши, Продан Крачола, Минко Кунин, Калчо и Манол Сиврийчето. Манол умееше да разказва приказки. „Щом е тука той, добре ще прекараме“ — помисли си Митко.
— Станахме шестима, да играем на туш-капа — извика Крачола и удари шапката си о земята.
— Знаете ли? — обърна се Митко. — Бате каза, че на големия дъб до Жълтия бряг имало диви гълъби! Да идем да им свалим гнездата!
— Иди! Иди! — закани се Манол. — Снощи тетю видял там една самодива.
Децата се спогледаха.
— Самодивите ходят нощем — окуражи се Калчо.
— Ти се мерни самичък, пък то нека си е деня! — закачи го Манол.
— Лъжеш! — извика Синигера.
— Е, чакайте да ви разкажа, че сетне ще видим лъжец ли съм, или не съм лъжец… Вчера тетю орал на Турското пътче. Останало му да дооре още едно кьоше, пък се мръкнало. „Я чакай, рекъл си, да свърша всичко, няма кой още веднъж да бъхти толкова път за нищо…“ Орал, орал — свършил го. Качил се на магарицата и си тръгнал. Не щеш ли, минала една каруца за Брегово и магаренцето хукнало след нея. Магарицата започнала да реве, тетю спрял воловете и се върнал да го хване. Тук да го стигне, та чак зад Чаталдере. Вързал го за врата и започнал да го тегли. А то, нали си е магаре — опряло се, не мърда. Дърпал го, влачил го, най-сетне стигнал до нашата нива. Гледа — сега пък воловете избягали. Търтил да ги търси, тюхкал се, вайкал се — няма! Хванал го яд на магарето! „Тю, да бях го оставил, мислел си, за пет лева магаре, а за пет хиляди волове изгубих!…“
— Един вол не можеш да купиш за пет хиляди — каза Митко.
— Не можеш да купиш Гемишовите! Вашите мърши и за петстотин не ги вземат.
— Ами вашите бре, мухльо! Зимъска кравата ви не можа да се отели от глад!
— Шшшт!
— Стига сте се хокали — рече строго Манол и полегна в скута на Минко. — Та… докъде бях стигнал?… Ха! Тръгнал тетю и все си давал кураж: „У дома са отишли“ — мислел си, а сърцето му стегнато като мокро въже… Вървял, вървял, па току си рекъл: „Трябва да е среднощ вече, я чакай да свия направо през Жълтия бряг…“ И тъкмо да се спуща по кривото пътче, гледа — двата вола преживят под големия дъб, а пред тях една гола жена седи и си разплита косата… Замръзнал…
— Лъжеш! — извика Минко и зъбите му тракнаха от страх. — Я се махай от скута ми!
— Лъже като знахарка! — забележи недоволно Синигера и се огледа плахо.
— Кажи де, кажи какво е станало след това! — зяпна любопитно Продан.
— Щом не ми вярвате, няма защо да ви разправям…
— Вярваме ти, как да не ти вярваме! — огледа се Митко. — Само че лъжи с мярка!
— Сега самодиви няма! — окуражи се сам Синигера.
— Измрели ли са, та да няма! — изсмя се Манол.
— Има ги, само че в гората — поправи се Синигера.
— Има ли ги, няма ли ги, почакайте да разкажа докрай, сетне решавайте… Та… замръзнал тетю, стиснал магаренцето за шията — страх го било да не хукне и то при голата жена. Стоял и я гледал, стоял и я гледал, чакал я петли да пропеят, я нещо друго да изшумоли, та да избяга — нищо… Решил да си ходи, ама му домиляло за воловете. „То, рекъл си, без волове по-лошо, чакай барем да видя какво ще ми направи…“ Стиснал здраво ножа и — мечка страх, него не страх — хвърлил се срещу нея…
Дружинката затаи дъх, сърцата на всички биеха до пукване. Само Манол лежеше спокойно и разказваше бавно.
— Като я наближил, спрял се и — от кураж ли, от страх ли — извикал, колкото му глас държи: „Стой, не мърдай! Убита си на място!“… Че като изпищяла оная ми ти гола жена, че като хукнала…
— Е, сега излъга здравата! — прекъсна го Митко. — Защо ще бяга, самодивата става на вятър…
— На вятър, ама не станала на вятър, защото не била никаква самодива, а лудата Бона от долния край! Ей че страхливци сте били!
— И страхливци, и мързеливци! — каза един дрезгав глас до тях. Увлечени в страшния разказ, те не бяха усетили, когато пъдарят ги издебна. — Я вижте къде ви са говедата! — рече той и посочи към нивите.
Момчетата грабнаха торбичките си и се пръснаха като яребичета…