Георги Караславов
Делба

Вървяха по пътя за града Гошо и Тошо, бършеха си често-често изпотените чела и си приказваха. Крояха кой какво ще купи, за кого ще го купи и като колко пари най-много може да даде.

— Та какво думаш ти? — обръщаше се подигравателно Тошо. — Ще купиш значи палешник?

— Палешник, но палешник за плуг, в нашето село такива палешници няма — отвърна тихо и кротко Гошо.

— И за какво ще ти е? Само дето парите си ще харчиш. Ори си с оралото, и без това полза от работата няма.

— Ба, знам аз каква полза има, защото вече съм опитал — все така тихо и кротко отвърна Гошо. — А ти какво ще купиш?

— Първо ще ида да се нагуляя — рече разпалено Тошо. — Сетне ще се наскитам на воля и колкото пари ми останат, ще ги дам за един хубав камшик и за една скъпа юзда.

— Да се нагуляеш, разбирам, това ти много пъти си го вършил; да се наскиташ, и това разбирам, защото ти и в селото май постоянно си скиториш. Но защо ти са камшик и юзда, това не мога да разбера.

— И няма никога да го разбереш, защото не знаеш колко е приятно да яздиш хубав и охранен кон!

— А откъде ще вземеш такъв кон? — погледна го учуден Гошо. — Че ти и магаре не можеш купи сега.

— Една врачка ми гледа преди време и ми каза, че ще намеря голямо имане! — рече тайнствено Тошо. — Каза ми къде е имането, но аз никому не казвам мястото.

— Знай си го сам — подхвърли насмешливо и недоверчиво Гошо и се отби от пътя да иде при близката чешма, за да се напие с бистра и студена водица. Тъй като и Тошо беше ожаднял, и той кривна след него.

Гошо стигна пръв при чешмата, спря се и се огледа. Търсеше да зърне хора, защото върху близкия камък под сянката на младата дъбица беше оставен малък вързоп. Но хора нито се виждаха, нито се чуваха.

— Забравили са го някои пътници — рече той и дигна вързопа.

Пристигна и Тошо. Той огледа вързопа. Попипа го мързеливо и сви устни. „Някакви парцали трябва да са завързани“ — рече той пренебрежително.

— Може някои ранобудници да са ходили в града на пазар, да са си купили нещо и на връщане да са го забравили! — разсъди Гошо.

— И да са го забравили, няма да е стока! — извърна се все така пренебрежително Тошо. — Хубаво нещо забравя ли се тъй по пътищата!

— Защо се препираме! — рече изведнъж Гошо и разтвори пакета. И двамата ахнаха. Вътре бяха завити чифт нови, черни, лъскави ботуши и чифт щавени цървули. И докато Гошо гледаше тези вещи и им се чудеше, Тошо посегна, грабна ботушите и ги притисна до гърдите си.

— Вземи ти цървулите — рече той, — цървулите на тебе по̀ ще ти отиват.

— Не, не може така — помоли се Гошо, — заедно пътувахме, заедно ги намерихме, поравно и ще ги делим.

— Няма какво да ги делим — седна Тошо и намъкна лъскавите ботуши. — Кой какво е взел пръв, на него да си е… — И като се погледна в краката, додаде: — Ех, как ще светят, като яхна оня ми ти млад охранен кон!…

Погледна го Гошо и си тръгна. „Няма пък за едни ботуши да се бия!“ — рече си той, сетне се извърна и погледна приятеля си, който, след като нахлузи ботушите и се напи с вода, дотътри се до сянката и легна.

— Хайде, приятелю, път ни чака! — извика Гошо.

— С такива ботуши аз от път не се боя! — отвърна Тошо.

— Ба, ботушите няма да те занесат в града! — измърмори си Гошо и сви по пътя.

Към пладне, когато жегата се сипеше от ясното небе, той пристигна на пазара и веднага тръгна да търси палешник за плуг. Купи си гвоздеи, трион, тесла, върви, едно въже, накупи още някои дреболии, похапна в една гостилница и пое пак назад. Като минаваше през чаршията, дето се продаваха юздите и другите сарачески стоки, той позяпа-позяпа дано види приятеля си и като не го зърна никъде, хвана пак пътя за селото си. „Ще вървя самичък“ — рече си той, сложи под калпака си синя домашна кърпа, защото сега слънцето беше най-силно, и заситни леко с намерените цървули.

Вървя той час, час и половина, стигна до малко ханче край пътя, помисли да се отбие или да гони чешмата, дето намери вързопа, и тъй като много беше ожаднял, свърна да изпие накрак една лимонада и да продължи. Голяма беше изненадата му, когато вътре в кръчмичката намери своя приятел. Той седеше на една маса с неколцина други прахосници; те пиеха вино и играеха на карти.

— Ще си ходим ли? — попита го Гошо.

— Върви по дяволите! — отвърна сърдито Тошо. — Губя, няма да мръдна, докато не си спечеля всичко.

— Е, аз ще те почакам, докато спечелиш! — усмихна се Гошо и седна на една маса встрани. Стоя той около един час и дочака, когато другите играчи взеха не само всичките пари на Тошо, но смъкнаха и дрехите му, и ботушите му, та дори и шапката му.

— Е, сега? — погледна го Гошо.

— Носиш ли твоите стари цървули, или ги хвърли като мене? — попита го смирено и кротко Тошо.

— Нося ги зер, че те са още здрави, сума време има да ги обувам.

— Дай ми ги да се върна до село!

— Няма ли да ходиш до града? — подхвърли насмешливо Гошо.

— Че за какво да ходя.

— Нали щеше да купуваш камшик и юзда?

— По-хубаво щеше да бъде, ако беше ги купил ти! — рече твърдо и сериозно Тошо.

— Защо ми са на мене! — изгледа го учудено Гошо.

— Защо ли? — стрелна го Тошо. — За да сложиш юлара на празната ми глава, а с камшика да ме подхванеш, па да не ми казваш защо ме биеш. Разбра ли?